Тринайсет

49

Когато слънцето се показа от другата страна на „Грейдис Ин“, Кейн вече беше взел душ и си беше облякъл тениска. Лежеше на леглото и се мъчеше да заспи. Раната на крака му изглеждаше добре. Не беше прокървила въпреки физическото натоварване през нощта. Огледа я внимателно и смени превръзката. Нямаше признаци за инфекция. За всеки случай изпи още една доза антибиотици. Премери си температурата. Всичко беше наред.

Допускаше, че разполага с около час, може би дори час и половина, преди охраната да ги събуди за закуска. Мускулите му се отпуснаха. Вдиша дълбоко два пъти и се унесе в нещо като полусън, където подсъзнанието поемаше контрола.

Кейн се чувстваше доволен от свършеното през нощта.

Скоро охраната щеше да започне да тропа по вратите. И да се разнесе шумотевицата. И провикванията. А после — и писъците.

50

Какво ли не се говори за Федералното бюро за разследване. За политиката им. За тайния им политически дневен ред. За корупцията. За следенето на всеки американски гражданин. За грешките. За отнетия човешки живот.

В шест и пет в четвъртък сутринта обаче аз нямах нищо против ФБР. Докато ми наливаха кафе, бях готов да поддържам временното примирие.

Не можеше да не им се признае бързината, с която сформираха кризисен щаб за доларовите убийства. Дилейни разполагаше с достатъчно улики, за да принуди директорите да развържат кесията.

Въведоха ме в просторна зала без прозорци. Добре осветена. Пълна с бюра. С диаграма на убийствата върху стъклен панел, който разделяше залата по средата. Снимки на жертвите с биографични данни отдолу бяха групирани заедно с хората, осъдени за убийството им. Стъклото беше нашарено със стрелки, нанесени с маркер.

— Намерихме още едно — каза Дилейни зад мен.

Приближи се и закрепи снимката на момиче със ситни черни къдрици, облечено с кожено рокерско яке. Светла кожа. Усмивка на мажоретка. Беше на двайсет и няколко. До нея се появи снимката на висок мъж на средна възраст с мустаци. Полицейска снимка.

— Преподавател по английски, осъден за убийството на сервитьорка в Южна Каролина — поясни Дилейни.

— Кога? — попитах.

— През две хиляди и четиринайсета. Преподавателят тъкмо продал първия си роман на голямо нюйоркско издателство. Анулирали договора му след ареста — каза Дилейни.

На стената отсреща имаше хронология на убийствата и на наказателните дела на извършителите. Тя започваше от 1998-а с първите млади жени, за чиито убийства беше осъден Пена. И продължаваше до последния случай — преподавателя през 2014 г.

— Шестнайсет години — промърморих.

— Може би — съгласи се Дилейни. — Все още нямаме информация от няколко щата. Ню Джърси, Вирджиния и Роуд Айланд. Може и да е започнал по-рано, но едва ли много по-рано.

Трудно ми беше да се съсредоточа над снимките на жертвите. Животът на всяка от тях беше прекъснат безмилостно, жестоко. Мъже и жени. Имаха родители, приятели, дори свои деца. Загубата беше съкрушителна. Седнах на едно празно бюро. Залата вече започваше да се пълни с федерални. Дори беглата представа за болката, която беше причинил този мъж, беше трудно обозрима — като пожар на хоризонта. Лицата на жертвите сякаш тлееха. Имах усещането, че ако се приближа или се вгледам за по-дълго в нечие лице, то ще ме погълне и никога няма да ме пусне.

Дилейни демонстрираше безпристрастие, обичайно за федерален агент. Гледаше лицата на жертвите с окото на анализатор.

— Как го постигаш? — попитах.

— Кое?

— Гледаш всичко това и като че ли не те разстройва.

— О, разстройва ме, и още как — отговори тя. — Телата, мащабите на всичко, огромното страдание — като нищо ще влезеш в лудница, ако му се оставиш. Затова не гледам. Когато разглеждам някоя снимка, не виждам жертвата, а търся убиеца. Опитвам се да го надуша, да забележа почерка му или да открия някаква особеност. Трябва да затвориш очи за разрухата и да търсиш чудовището, което се крие зад нея.

Умълчахме се. Мислех си за всички тези хора.

— Е, той обясни ли ти вече как да заловиш този изверг? — попита Харпър.

Не бях усетил кога е дошла. Носеше огромна чаша кафе, купено отвън. Видимо й тежеше. Остави чашата на масата и седна до мен.

— Още не — отговори Дилейни.

Всъщност не бях сигурен дали ще се получи. Нямаше голяма вероятност, но след като цяла нощ мислих за Банкнотата, бях почти сигурен, че съм разгадал какво прави.

— Струва ми се, че действителните мишени са хората, които Банкнотата е натопил за убийствата. Вижте трите знака върху държавния печат. Допускам, че стрелата е за жертвата. Маслиновата клонка е знак за обществото, че извършителят е заловен и осъден. По-точно, този, когото е натопил. А звездата е за щата. Няма какво друго да е.

Харпър отпи голяма глътка кафе. Дилейни скръсти ръце и се облегна назад. Не бях сигурен, че съм успял да я убедя.

— Този тип прави почти невъзможното да натопи невинен човек за убийства, извършени от самия него. Вероятно усещането е приятно. Планираш убийство, извършваш го, а ченгетата не те търсят. Почти идеалното убийство, нали? Да допуснем, че си създаваш толкова главоболия, само и само да натопиш някого. Няма ли да останеш да се навърташ наблизо, докато не се увериш, че нищо неподозиращата ти жертва ще плати за твоите престъпления?

— Как точно се навърта? — попита Харпър.

— Мисля, че наблюдава съдебните процеси. За негодника това не е просто игра, а мисия. Представете си колко силен се чувства, докато седи в съдебната зала и гледа как осъждат друг човек за неговото престъпление. А най-хубавото е, че лично се е погрижил да стане така. Планът се осъществява безупречно пред очите му. Този тип наистина умее да прецаква хората. Успял е да осигури присъда за всеки, когото е набелязал. Не вярвам, че адвокатите не са били способни да спечелят поне едно от тези дела. Той обаче издейства присъда всеки път. И точно това му носи усещането, че е всесилен. Много убийци закопават хора заради силова игра. Защо този да е различен?

Химикалката в ръката на Дилейни препускаше по листа. Тя кимаше, докато си записваше.

— Много убийци ли познаваш, Еди? — попита.

— По този въпрос се позовавам на Петата поправка — отговорих.

— Телевизионни репортажи, снимки от процесите в местни и национални вестници, блогове. Можем да започнем да търсим този тип — каза Харпър.

— Ако съм прав, той ще бъде днес в съда, за да гледа Боби. Поставете петима-шестима агенти сред зрителите. Да видим какво ще стане, когато подложа свидетеля на прокуратурата на кръстосан разпит за Банкнотата. Ако извадим късмет, ще го подплашим. Нека си помисли, че знаем за него много повече, отколкото му се иска. Ако е умен, ще реши да се качи на първия самолет, който излита от летище „Кенеди“. Трябва просто да го хванете, преди да излезе от съдебната зала.

Дилейни и Харпър се спогледаха възбудено. Звучеше като добър план. Дилейни започна да разлиства една папка и измъкна нещо като подвързан доклад.

— Това е профилът на Банкнотата. Съставихме го тази нощ, затова е само в груби линии, но ще го допълвам. Съдържа известното му местонахождение на датите на убийствата. Ще добавя и периодите на последвалите съдебни процеси. Мисля, че си уцелил право в десетката, Еди. Схванах какво намекваш и ти, Харпър. Наистина има връзка между хората, осъдени за престъпленията на Банкнотата. Вече бяхме тръгнали по следата, но не можехме да потвърдим, докато не анализираме отново всички. Е, сега можем.

Тя ни подаде по един екземпляр от профила и ние разлистихме до раздела с подзаглавие „Избор на жертвите“.

Отгърнах на последната страница и прочетох заключението на профила:

— Той смята, че така убива американската мечта — отбелязах неволно.

Вдигнах поглед от профила и установих, че двете жени са се вторачили в мен.

— Явно търси целенасочено, за да открие мишената. Чрез местната преса и телевизия например. Добрата новина в края на вечерната емисия. Вероятно по този начин ги открива. Ще търся такива неща — каза Харпър.

— Ще те сложа при двама мои агенти — каза Дилейни. — Те и в момента прозвъняват местните медии.

В залата кипеше енергия. Дилейни съзнаваше, че затяга обръча около този призрак. Но въпреки това нещо в цялата работа ме притесняваше. Теорията изглеждаше правилна, но за много неща Банкнотата разчиташе на късмет. Нямаше друг избор. Засега беше извършил убийства в осем щата и при всичките осем процеса имаше осъдителна присъда на невинен човек. С Ню Йорк щяха да станат девет. Знаех по-добре от всеки, че докато се гледа наказателно дело, може да се случи какво ли не. Дори при много сериозни улики имаше променливи величини. Само на късмет ли се дължеше успехът на Банкнотата с присъдите в осемте процеса?

— Докато проверявате местните медии, събирайте всякакви изображения от процесите. Може да има видеоматериали или снимки на присъстващите в съдебната зала. Мисля, че нашият човек наблюдава всяка минута. Може пък някой фотограф да го е заснел — отбелязах.

— Слабо вероятно е, но ще потърсим — отговори Дилейни. — Присъствието му в съда отговаря на психологическия му профил. Много убийци се връщат на местопрестъплението или вземат трофеи от жертвите си. Така преживяват вълнението отново и отново. Разбира се, не е като убийството. Притокът на адреналин не е толкова силен, но все е нещо.

Харпър се изправи и събра бележките си, нетърпелива да се захване за работа.

— Всичко това ще бъде ли достатъчно за оправдателна присъда на Соломон? — попита тя.

— Не знам. Днес Прайър ще представи убедителни доказателства пред съдебните заседатели. Би ми било от помощ, ако Боби си спомни къде е бил през нощта на убийствата.

— Наистина ли не знае? — попита Харпър.

— Твърди, че бил пиян и не помни.

— Някой все трябва да го е разпознал, ако е бил в бар, нали? — отбеляза Дилейни.

— Ти така мислиш, но аз гледах записа от охранителната камера. Носел е тъмни дрехи, шапка с козирка и качулка. Много знаменитости се разхождат незабелязани из Ню Йорк, ако се дегизират…

Думите заседнаха в гърлото ми. Дилейни беше улучила болно място. Все някой трябва да е разпознал Боби.

— Дилейни, имаш ли списък на техническите експерти на ФБР в тази сграда?

— Мога да намеря. Защо?

— В интерес и на двама ни е Боби да бъде оправдан. Нуждая се от помощта ти — обясних.

Тя скръсти ръце и се изправи.

— Ако не става дума за нещо незаконно, може би ще успеем да помогнем.

— Ами възможно е да имаме малък проблем в това отношение.

Дилейни ме изгледа. Усмихнах се и поясних:

— Формално погледнато, ще бъде незаконно само ако ни хванат.

51

Съдебният охранител думкаше по вратата от почти десет минути. Беше седем и половина. Вместо на стари зеленчуци в коридора миришеше на пържени яйца. Повечето съдебни заседатели вече бяха слезли долу. Охранителят, Кейн, Бетси и Рита стояха в коридора и викаха на обитателя на стаята да отвори вратата.

— По дяволите, къде е портиерът с резервния ключ? — изруга охранителят и отново заблъска с юмрук.

Точно в този момент портиерът се показа запъхтян и му подаде ключа.

— Много се забави — скастри го охранителят.

Портиерът само сви рамене.

— Влизаме — съобщи Бетси.

Кейн беше напълно облечен, също като другите, но все още с хавлиена кърпа на раменете си. Беше взел душ и с малко грим беше скрил синината от фрактурата на носа. Постара се да овладее вълнението си, докато отключваха вратата.

— Буден ли сте? Съдебна охрана — провикна се мъжът и пристъпи в стаята.

Кейн леко избута Бетси и последва охранителя.

Стаята изглеждаше безукорна. Върху леглото имаше спортен сак. Завивката беше отметната, но леглото беше празно. От банята в дъното на стаята струеше светлина. Охранителят се запъти натам.

— Божичко! — извика Бетси.

Охранителят се завъртя. Кейн също. Бетси и Рита се разпищяха. Бяха се вторачили в тясното пространство между леглото и лявата стена, близо до вратата. Охранителят издърпа леглото по-настрани от стената. Всички впериха поглед в трупа на Мануел Ортега. Около врата му имаше примка от чаршаф. Другият край на чаршафа беше вързан за един от стълбовете на леглото. Лицето му почти докосваше пода. Изглежда, се беше обесил.

Без да изпуска от поглед Бетси, Рита и охранителя, Кейн политна назад и закри устата си с ръка. Докато те се взираха ужасени в Мануел и стояха с гръб към него, Кейн дръпна хавлиената кърпа от раменете си и покри дръжката на прозореца. С бързо завъртане заключи прозореца отвътре. Без отпечатъци, без ДНК. Чиста работа. Отново метна кърпата на раменете си и пристъпи напред.

Да, приличаше на самоубийство. Съдебният охранител вече говореше по радиостанцията си и търсеше съдействието на Нюйоркската полиция. Очите на Мануел бяха отворени и изцъклени. Гледаха към бежовия килим.

В малките часове на нощта Кейн потропа на прозореца на Мануел. Отначало учуден, той тихо му отвори.

— Какви ги вършиш, човече? — прошепна Мануел.

— Само така можем да поговорим на четири очи. Много се тревожа за делото. Според мен ченгетата са натопили Соломон. Трябва да се постараем да го отървем. И за секунда не вярвам, че е убил онези хора.

— Аз също. Как ще го направим? — попита Мануел.

Обсъдиха стратегията си. Как ще повлияят на другите съдебни заседатели. Десет минути по-късно Мануел отиде в банята. Кейн го последва, надявайки ръкавиците си. Сграбчи го в гръб, натъпка кърпа в устата му и я притисна с длан. Плъзна другата си ръка нагоре, към гръкляна му. Бързо го надви. Всичко стана безшумно, светкавично и когато Мануел се задуши, Кейн не беше пролял дори капка пот. Премести трупа на пътеката между леглото и стената, върза единия край на чаршафа за стълба на леглото, а другия — около врата на Мануел. Пристегна го здраво.

Излезе по същия начин, по който влезе. Но нямаше как да затвори прозореца отвън.

Сега го направи.

Съдебната охрана в коридора, заключената врата на стаята, а сега и затвореният отвътре прозорец. Всичко това щеше да убеди полицията, че става дума за самоубийство. Нямаше как да е умрял по друг начин.

— Всички вън — нареди охранителят.

Кейн, Бетси и Рита се изнизаха от стаята. Скупчиха се в коридора и Кейн обгърна раменете на Рита, която се разрида.

— Трябва да се махна от тук — каза Бетси. — Това е ужасно. Какво става, по дяволите?

Кейн заговори тихо на двете жени, предложи да слязат долу и да пийнат нещо за успокоение на нервите. И така, докато полицията наближаваше „Грейдис Ин“, Кейн поведе двете съдебни заседателки по коридора и после по стълбите към барчето.

Вече беше прочистил журито. Всички останали бяха податливи на внушенията му. Мануел беше последният шанс на Робърт Соломон да бъде оправдан. Но вече го нямаше. Най-сетне журито принадлежеше на Кейн.

52

Преди Прайър да зададе първия си въпрос, размишлявах над всичко, случило се този ден.

След като си тръгнах от ФБР, му се обадих и му съобщих, че следователката ми се нуждае от достъп до къщата на Соломон. Той не възрази, но звучеше адски ядосан по телефона.

— Май си се превърнал в знаменитост — осведоми ме Прайър.

— Работих, не съм гледал новините — отговорих.

— Ти си водещата новина по всички канали. Снимката ти е на първа страница на „Ню Йорк Таймс“. Какво е чувството? — попита той.

Ето какво го гризеше. Прайър искаше първите страници.

— Както казах, нищо не съм гледал. Получи ли имейлите ми?

Той потвърди, че е получил допълнителните доказателства, които включвах. Според него се хващах за сламка в опита си да припиша престъплението на сериен убиец.

Може и да имаше право, но само с това разполагах.

Този ден от процеса започна с посещение в кабинета на Хари. Още един мъртъв съдебен заседател. Мануел Ортега. Нюйоркската полиция определи случилото се като самоубийство. Съобщиха на семейството му. Няколко съдебни заседатели бяха намерили тялото, но бяха добре. С всеки от тях беше разговарял психолог и те щяха да продължат да бъдат членове на журито. Доведоха друга резерва. Рейчъл Кофи. И двамата с Прайър нямахме нищо против нея. Хари отсече, че иска делото да приключи, преди да изгуби още някой заседател.

— Този процес е прокълнат — каза той. — Трябва да го приключим час по-скоро.

Боби беше прекарал тежка нощ. Не беше мигнал. Холтън го доведе в съда с цяла група охранители и се настани на реда зад нас. Почти през цялата сутрин ръката му обгръщаше Боби. Подкрепяше го. Шепнеше му насърчително. Уверяваше го, че има най-добрия екип от защитници на света.

Признателен бях на Холтън. Харпър явно го харесваше, освен това той беше достатъчно проницателен да усети, че Боби е на края на силите си. Не му оставаше много.

С Боби се настанихме на масата на защитата и аз му обясних, че Арнолд ще дойде по-късно. Той хвърли поглед през рамо. Холтън му се усмихна, вдигна юмрук и устните му оформиха: „Кураж!“.

— Всичко е наред, Боби. Смятаме, че знаем кой е причинил това на Ариела и Карл. Днес ще съобщя на журито. Ти само се дръж — казах му.

Боби кимна. Не можеше да говори. Видях го как се мъчи да преглътне бучката в гърлото си. Поне си беше взел лекарствата. Холтън пък се беше постарал да му осигури топъл сандвич на път за съда. Беше хапнал малко.

Налях му вода. И после му зададох въпроса. Беше противен и опасен въпрос, но нямах голям избор.

— Боби, трябва да знам къде си бил в нощта на убийствата. Готов ли си да ми кажеш истината?

Той се вторачи в мен и се помъчи да изрази възмущение. Не се получи.

— Бях пиян. Не помня.

— Не ти вярвам. И съдебните заседатели няма да ти повярват.

— Това е мой проблем. Не съм убил никого, Еди, вярваш ли на това?

Кимнах. Но вътрешно ми призля. И преди бях грешал по отношение на клиенти.

— Ако не ми кажеш, ще зарежа всичко. Знаеш го, нали?

Той кимна. Нищо не каза. Никой не е такъв глупак, че да изгуби втори адвокат насред процес за убийство. Но Боби продължаваше да мълчи. Притиснах го колкото можах. Не исках да го прекърша. Все още вярвах, че той не е убиец. Каквото и да криеше, беше свързано по-скоро с личното му чувство за вина. Може би смяташе, че ако си бе останал у дома, Ариела и Карл сигурно щяха да са живи.

Всички се изправихме, когато Хари влезе в съдебната зала. Той нареди да въведат съдебните заседатели и аз ги наблюдавах внимателно, докато се настаняваха по местата си. Търсех две неща. Първото беше водачът.

От жените две ми се струваха по-властни. Рита Весте и Бетси Мълър. От тях намирах Бетси за по-вероятния водач. Днес сутринта и двете изглеждаха мрачни. Личеше, че са плакали. Виждах го по лицата им. Седяха в отбранителна поза. Бетси беше обгърнала тялото си с ръце, а Рита бе преплела пръсти и гледаше надолу.

Може би те бяха намерили тялото на Мануел.

Не бях обърнал сериозно внимание на мъжете, но сега започнах да ги преценявам.

Шеф-готвачът Тери Андрюс беше най-високият. Не си го представях като лидер. През цялото време изглеждаше равнодушен и разсеян. Човек, зает със собствените си дела.

Даниъл Клей имаше нещо между зъбите, опитваше се да го измъкне с език и не проявяваше почти никакъв интерес към случващото се в залата.

Джеймс Джонсън си бъбреше с Крис Пелоси. Преводачът и уеб дизайнерът бяха силни характери и всеки от тях би могъл да претендира за водачеството. Най-възрастният съдебен заседател, шейсет и четири годишният Брадли Съмърс, си гризеше ноктите и гледаше към тавана. Приех това за добър знак. Той мислеше. Може би не за делото, но поне умът му беше способен на рационален анализ.

Оставаше последният мъж, Алек Уин. Любителят на заниманията на открито с колекция от пушки. Онзи, чието зловещо изражение беше забелязал Арнолд, преди Уин да го прикрие. Седеше с изпънат гръб. С ръце в скута. Внимаваше. Беше готов да изпълни дълга си.

Заключих, че той е алфа-мъжкарят. Трябваше да го наблюдавам внимателно.

Прайър призова патоложката Шарън Морган. Руса жена, подходящо облечена с черен костюм. Беше на петдесет и няколко, но младееше. И най-важното, обикновено беше много прецизна в показанията си. Беше присъствала на местопрестъплението, беше извършила аутопсиите и беше намерила банкнотата в устата на Карл. Прайър я представи на журито. После описаха нараняванията и аутопсиите. Патоложката потвърди причината за смъртта на всеки от двамата. Фрактура на черепа и мозъчна травма при Карл.

— А успяхте ли да установите причината за смъртта на убитата жена? — попита Прайър.

— Да. Многобройните прободни рани в гърдите бяха очевидната причина за смъртта. Установих, че прободната рана под лявата гърда е прекъснала голяма вена. Сърцето е продължило да помпа кръв и това е създало вакуум. Във вената е бил засмукан въздух, който бързо е стигнал до сърцето и е създал блокада, която е прекъснала притока на кръв и е предизвикала спирането му. Смъртта е настъпила за секунди — обясни Морган.

— Това обяснява ли защо по жертвата няма рани от самоотбрана? — попита Прайър.

Насочваше Морган, но не възразих. Прайър се мъчеше да поправи част от щетите, които му бях нанесъл предишния ден, като се опитваше да докаже, че двете жертви са били убити в леглото заедно.

Наблюдавах как Уин кима. Обвинението печелеше точки с Морган. Прайър показа снимка на гърдите на Ариела при аутопсията. Нещо, което за неподготвеното око изглеждаше като пет огнестрелни рани. Овални дупки в гърдите.

— Имали сте време да разгледате ножа, взет от дома на обвиняемия. Какво ще ни кажете за него и за раните на Ариела Блум?

— Раните са нанесени с едноостър нож. Не с двуостър. Двуострият би направил ромбоидна рана. Ножът отговаря и на дълбочината на раната.

Прайър седна. Аз имах три въпроса.

Единият щеше да направи неоспорима теорията ми за две отделни нападения. Другият въпрос щеше да открехне вратата към заключителната ми реч относно участието на Банкнотата. Докато преглеждах материалите предишната вечер, открих още улики, които свързваха убийствата с този тип. Беше време да извадя част от тях на бял свят.

Патоложката седеше търпеливо в очакване на първия ми въпрос. Нямаше да допусне да я замесвам в теории. Свидетелстваше професионално в съдебната зала. И точно на това разчитах.

— Доктор Морган, вече обяснихте, че по гърдите на жертвата има пет прободни рани. Раздалечени една от друга. Както ще видите на снимката, има една рана в средата на гръдния кош, между гърдите, две успоредни рани — по една под всяка гърда — и още две рани под тях. Петте прободни рани формират върховете на петолъчка, така ли е?

Морган отново разгледа снимката.

— Да.

Смених снимката и на екрана се появи разгърнатата банкнота, извадена от устата на Карл.

— Вие сте извадили банкнота от устата на Карл Тоузър. Снимали сте я и докато сте я изследвали, сте забелязали знаци по държавния печат от обратната й страна. Стрела, маслиново листо и… какво още беше маркирано?

Морган погледна увеличената снимка на екрана.

— Звезда — отговори тя.

Две съдебни заседателки, Бетси и Рита, се приведоха напред. Засега щях да оставя въображението им да се развихри.

— Още нещо. Според вашето описание фаталната рана на черепа на Карл Тоузър е от удар с тъп предмет. Когато е била нанесена тази рана, е бил произведен силен шум, нали?

— Почти сигурно е — отговори Морган.

Върнах се на масата на защитата. Търсех снимката на жертвите, легнали една до друга. Не смятах да задавам повече въпроси, но нещо, което беше в дъното на съзнанието ми, изплува нагоре. Снимката изпълни екрана на лаптопа ми. Ето го. В момента съдебните заседатели нямаше да го разберат. Всъщност то щеше само да ги обърка. Не само тях, а и Прайър. Прецених, че все пак си струва риска.

— И последно, доктор Морган. — Качих на екрана снимката на жертвите в леглото. — Според показанията ви смъртта е настъпила почти мигновено и при двете жертви. Ариела Блум лежи по гръб и ръцете й са прибрани до тялото. Карл Тоузър лежи настрани, с лице към нея, извит почти като лебед. Възможно ли е убиецът да е нагласил жертвите в тези пози веднага след смъртта им?

Тя разгледа снимките.

— Мисля, че е възможно — отговори.

— Като гледате жертвите тук, тялото на Карл Тоузър е извито като лебед или пък може би като цифрата две, нали?

— Да.

— А Ариела е единица?

— Възможно е — каза тя.

Знаех го. Просто едва сега го видях. Оставаше Банкнотата да приключи още един съдебен процес. Ариела Блум, Карл Тоузър и Боби Соломон щяха да бъдат неговата дванайсета звезда. Беше разположил телата като числото дванайсет.

Дванайсет съдебни процеса. Срещу дванайсет невинни хора. Трябваше да спра това чудовище, преди да има тринайсети.

Погледнах към дъното на съдебната зала. Там стояха половин дузина агенти на ФБР. С Дилейни в средата. Тя поклати глава. Никой не се беше опитал да си тръгне. Още не. Вратите на залата се отвориха и влезе Харпър заедно с дребен мъж в сив костюм. Той каза нещо на Дилейни. Харпър дойде в предната част на залата и седна до мен. Извади листове от чантата си, остави ги на масата и прошепна:

— Оказа се прав.

53

Кейн наблюдаваше внимателно реакциите на колегите си от журито. Те приеха показанията на патоложката. Направо ги попиха. Само неколцина изглеждаха заинтригувани от адвоката. Кейн застина, когато Флин попита за банкнотата. За знаците. Постара се възбудата да не проличи на изражението му.

Беше ли възможно след толкова години някой да е попаднал по следите на мисията му?

Положението на телата на жертвите. Флин се бе досетил. Беше доловил замисъла му. Кейн дълго беше устоявал на изкушението да поставя телата в някаква поза. Това убийство обаче беше специално. Боби беше звезда. Кейн беше достигнал върха на способностите си и се нуждаеше от предизвикателство. От някой недосегаем. Филмова звезда.

Само да не беше умряла толкова бързо, помисли си Кейн.

Първият удар на ножа я беше събудил и беше пресякъл светлината в очите й броени секунди след това. Неговата звезда. Ножът на Кейн маркира звездата върху тялото й. Нуждаеше се от още нещо, убийството беше приключило твърде бързо, прекалено лесно. Тя изглеждаше в покой, легнала с изпънати до тялото ръце. Кейн беше пренесъл мъжа на горния етаж. Торбата около главата на Карл, пристегната здраво на шията му, беше непропусклива и никъде в къщата нямаше пръски кръв — точно както каза Флин. Беше свалил торбата, след като беше оставил Карл на леглото. След това донесе бухалката от входното антре, пъхна я в торбата, изцапа я с кръв и я захвърли в ъгъла на спалнята.

Дванайсет беше важна, повратна точка. Той сви краката на Карл и нагласи тялото му така, че да прилича на цифрата 2. Разбира се, това му хрумна едва след като уби Ариела. Още малко и щеше да осъществи мисията си. Част от Кейн искаше някой да узнае. Да разбере. Забеляза как Флин погледна жената в дъното на залата. И мъжете край нея.

ФБР.

Кейн облиза устните си.

Най-сетне гонитбата беше започнала. Само че трябваше да изминат дълъг път, преди да го открият. Федералните наблюдаваха зрителите в залата, не съдебните заседатели.

Кейн погледна часовника си. Пое глътка въздух, за да се успокои.

Вече сигурно бяха открили другия труп. Онзи, който им остави снощи, след като посети Мануел.

Всичко започваше отново, за последен път.

54

Следващият ход на Прайър беше да свърже Боби с хронологията на прокуратурата и да го разобличи като лъжец. Призова свидетеля Кен Айгерсън. Кен беше около четирийсет и пет годишен, носеше двуреден костюм, за да скрие коремчето му, и беше загладил косата си на една страна заради плешивината на темето си. Айгерсън потвърди, че работи на Уолстрийт и че в четвъртък винаги се прибира преди девет. Съпругата му преподавала екстремна йога тази вечер и той се прибирал, за да може бавачката Кони да си тръгне в девет и да хване автобуса.

— Какво видяхте, след като слязохте от колата? — попита Прайър.

— Видях Робърт Соломон. Бях заключил колата и вече крачех към къщи, когато чух стъпки отляво. Озърнах се и го видях. Не бях говорил с него. Виждал го бях един-два пъти да влиза или да излиза. Махнах му и казах „здрасти“. Той също ми махна в отговор и това беше. Прибрах се. Децата спяха, а Кони, бавачката, си тръгна.

— Сигурен ли сте, че беше той? — попита Прайър.

— Сто процента. Известен е. Гледал съм негов филм.

— А откъде сте сигурен, че сте се прибрали в девет часа? — попита Прайър.

— Станах от бюрото в офиса си в осем и половина. Качих се на колата и докато паркирах, погледнах часовника на таблото. Предишната седмица закъснях малко. Прибрах се към девет и десет и Кони не беше никак доволна. Щеше да си изпусне автобуса, затова й дадох петдесет долара за такси. Знаете ли колко трудно се намира добра бавачка? Следващия път се постарах да се прибера навреме. И успях.

— Питам ви за последен път, господин Айгерсън, защото е важно. Надявам се да разбирате сериозността на думите си. Обвиняемият твърди, че се е прибрал у дома в полунощ. Или той лъже, или вие. Ако се чувствате дори малко неуверен в нещо, сега е време да го кажете на съдебните заседатели. Затова ще ви попитам отново. Сигурен ли сте, че сте видели Робърт Соломон да влиза в къщата в девет часа в нощта на убийствата? — попита Прайър.

Този път Айгерсън се обърна към съдебните заседатели, погледна право към тях и заяви уверено:

— Сигурен съм. Видях го. Беше девет часът вечерта. Кълна се в децата си.

— Свидетелят е ваш — каза Прайър, доволен от себе си. Обърна гръб на журито и на свидетеля и се върна на масата на обвинението.

Изправих се бързо, без да обръщам внимание на режещата болка отстрани, сграбчих Прайър за ръката, преди да стигне до мястото си, и казах:

— Стойте така, господин Прайър, ако обичате.

Той се опита да се извърне и да погледне съдията, но аз стиснах ръката му. Спря и ми скръцна със зъби. Преди да успее да възрази или да се дръпне, аз изстрелях:

— Господин Айгерсън, говорихте с господин Прайър почти половин час. Той стоеше на три метра от вас и непрекъснато беше пред погледа ви. Кажете ми какъв цвят е вратовръзката му.

Прайър изпуфтя възмутено. Все още не го пусках. Той стоеше с гръб към свидетелското място.

— Червена, струва ми се — отговори Айгерсън.

Пуснах ръката на Прайър. Той присви очи и закопча сакото си над розовата вратовръзка, преди да седне на масата на обвинението.

— О! — възкликна Айгерсън. — Мислех, че е червена. Сбърках.

— Евтино, много евтино — обади се Прайър.

Обърнах се към прокурора и казах:

— Не попитах колко струва вратовръзката ви, но ако сте платили повече от петдесет долара, направо са ви ограбили.

Смях плисна като вълна през залата.

— Господин Айгерсън, мярнали сте човека на улицата за колко? Две, може би три секунди?

— Нещо такова.

— От какво разстояние?

— От шест метра, може би малко повече.

— Значи може да е било и от девет метра?

Той се замисли.

— Може би не от чак толкова далече. Да кажем, около осем метра.

— Тъмно ли беше?

— Да — отговори Айгерсън.

— Човекът, когото сте видели, е бил с тъмни очила и качулка, така ли е?

— Да, но беше той.

— Бил е той, защото е бил облечен като Робърт Соломон и е вървял към неговата къща, нали?

— Той беше — повтори Айгерсън.

— Значи от осем метра сте видели в мрака мъж с качулка и тъмни очила. Всъщност това сте видели, нали?

— Да. И беше…

— Бил е мъж, който върви към къщата, в която живее Робърт Соломон. Затова сте го помислили за обвиняемия. Прав съм, нали?

Айгерсън не каза нищо. Търсеше правилния отговор.

— Може да е бил всеки. Всъщност не сте видели почти нищо от лицето, нали?

— Не видях почти нищо от лицето, но знам, че беше той — предизвикателно заяви Айгерсън.

Докато задавах последния си въпрос, се обърнах към съдебните заседатели:

— Носеше ли вратовръзка?

Те се засмяха. Всички освен Алек Уин.

Айгерсън не отговори.

— Няма да разпитвам свидетеля отново — каза Прайър. — Обвинението призовава Тод Кини.

Айгерсън напусна свидетелското място с наведена глава. Прайър не даваше пет пари. Така подхождаше. Повечето прокурори биха прекарали цялата сутрин с Айгерсън. Не и Прайър. Подмяташе свидетелите като бързи топки. Ако някой не се харесаше на журито, веднага след него щеше да има друг. Тактиката му беше рискована. Отсечени залпове от показания. От една страна, това опростяваше нещата — процесът се развиваше бързо и съдебните заседатели бяха нащрек.

Кини се оказа учудващо млад. Носеше бяла риза и вратовръзка, джинси и син блейзър и всичко по него изглеждаше поне с два номера по-малко. Дори вратовръзката не стигаше до кръста му. Беше млад. Хипстър. Само се хабеше като технически експерт. От него ставаше страхотен агент под прикритие.

Прайър се надигна от мястото си. Дясното му стъпало затупа по пода. Бях го нервирал. Реших да увелича натиска. Докато се връщах към масата си, спрях и прошепнах в ухото му:

— Извинявай за вратовръзката. Беше евтин номер.

Чувах Кини да приближава.

— Това няма да спаси клиента ти. И ако отново ме докоснеш, ще ти размажа физиономията — каза Прайър с усмивка, предназначена за съдията.

— Обещавам повече да не те докосвам — казах и се отдръпнах от него, но се изпречих на пътя на Кини.

Той залитна и аз го прихванах.

— О, извинете — казах.

Кини не отговори. Само тръсна глава и се запъти към свидетелското място. Седнах и оставих Прайър да си върши работата. След като Кини се закле, Прайър го накара да опише квалификацията и опита си като експерт по изготвянето на ДНК профили. Не продължиха дълго, затова ги оставих. Чаках Прайър да стигне до същността.

— Вие сте изследвали банкнотата, намерена в устата на Карл Тоузър, нали? — попита прокурорът и извади на екрана снимка на пеперудата оригами.

— Да. Банкнотата беше запазена от патолога. Отначало изследвах за пръстови отпечатъци. Намерих ясен отпечатък от палец и потърсих следи от ДНК по него, както и по останалата част на банкнотата.

— Какъв е резултатът от анализа на пръстовия отпечатък?

— От обвиняемия са снети отпечатъци за сравнение. Десният му палец даде пълно съвпадение в дванайсет точки по дермалните хребети с отпечатъка от банкнотата.

Прайър гледаше журито, докато Кини отговаряше. Някои схванаха. Други не.

— Какво означава съвпадение в дванайсет точки с отпечатъка от банкнотата? — попита Прайър.

Кини се зае да отговаря подробно на въпроса, но не на строго научен език.

— Всеки човек на планетата има уникални пръстови отпечатъци. Пръстовият отпечатък е фигура, която се формира от хребетите по повърхността на кожата. Нашата система изследва тези хребети и ги разчита в дванайсет стратегически точки. Всепризнат научен факт е, че съвпадение в дванайсет точки означава, че отпечатъците са идентични — обясни Кини бавно, като се стараеше да гледа съдебните заседатели.

— Възможно ли е този отпечатък да доведе до неправилна идентификация? — попита Прайър. Затваряше една след друга пробойните за моя атака.

— Не, не е възможно. Лично проведох изследванията. Освен това извлечената от пръстовия отпечатък ДНК показа, че тя е на обвиняемия — заяви Кини.

— Откъде знаете?

— Лично проведох и тези изследвания. Взех проба от вътрешността на бузата на обвиняемия. Пробата беше изследвана и успяхме да извлечем пълен ДНК профил, който съвпадна с ДНК профила, извлечен от банкнотата, с математическа вероятност един милиард.

Кини беше добър учен. Просто не го биваше да обяснява пред съдебни заседатели.

— Какво означава математическа вероятност един милиард?

— Означава, че ДНК от банкнотата съвпада с ДНК на обвиняемия и че ако изследваме един милиард други хора, може и да намерим още едно съответствие на ДНК от банкнотата.

— Значи вероятно следата от ДНК върху банкнотата е на обвиняемия?

На Кини не му трябваше време да премисли и този въпрос. Отговорът му прозвуча ясно и недвусмислено:

— Мога да заявя с много голяма сигурност, че следата от ДНК върху банкнотата е на обвиняемия.

— Благодаря ви. Почакайте тук, ако обичате. Господин Флин може би ще има въпроси — каза Прайър.

Наистина имах въпроси. Много. Но не можех да задам на Кини голяма част от тях. Погледнах през рамо към Боби. Изглеждаше като блъснат от камион. Руди му беше казал за това веществено доказателство, но то изглеждаше съкрушително в съдебната зала пред дванайсет души, които са там, за да те съдят. Налях му още вода. Ръката му трепереше, докато поднасяше чашата към устата си. Боби съзнаваше въздействието от показанията на Кини. Беше актьор, усещаше нагласата на зрителите. Няма да си кривя душата — показанията на Кини сериозно навредиха на клиента ми. Но аз бях тук, за да разкъсам на парчета свидетели като Кини. От самото начало знаех, че не можем да оспорим казаното от него. Всичко се свеждаше до този свидетел.

В едно наказателно дело веществените доказателства, изследвани от криминалистите, са най-важното нещо.

Само че аз съм адвокат. Дяволът е на моя страна. А той не играе честно.

Постарах се да си придам самоуверен вид, докато отивах към свидетелското място. Усещах върху себе си погледите на съдебните заседатели. С периферното си зрение забелязах как Алек Уин скръства ръце. Беше приключил. Каквото и да попитах, той беше взел решение.

— Господин Кини, преди да дадете показанията си, се заклехте, че ще кажете истината. Бихте ли взели Библията за малко?

Чух острото скрибуцане на стола на Прайър, който го плъзна назад по плочките на пода. Представях си как скръства ръце със самодоволна усмивка на лицето. Знаеше, че мога да атакувам единствено благонадеждността на Кини. Ако докажех, че е лъжец, имах шанс. Прайър вероятно го беше подготвил за това.

Придържай се към науката — резултатите не лъжат.

Младежът хвана Библията с дясната си ръка и надникна над рамото ми към Прайър. Да, Кини беше предупреден за това мое нападение. И беше готов. Знаех, че ще бъде. Бях планирал точно това. Не го попитах дали мами, не му напомних, че е под клетва, нито го обвиних, че лъже. Вместо това се молех Кини да каже истината.

— Господин Кини, оставете Библията, ако обичате — казах.

Кини сключи вежди. Столът на Прайър отново нададе вой — разбрах, че прокурорът е изпънал гръб и е придърпал стола към масата, за да си води бележки. Не беше планирал този мой ход.

Взех Библията, вдигнах я пред гърдите си с две ръце и се обърнах към съдебните заседатели. Трябваше да видят това.

— Господин Кини, днес няколко свидетели се заклеха върху тази Библия. Вие я държахте, докато полагахте клетва. Сега я държа аз. Кажете ми, ако изследвате тази книга в момента, вероятно ще намерите ДНК и отпечатъци от всички свидетели днес, нали?

— Точно така. Ще има пръстови отпечатъци на предишните свидетели, вероятно частични, ако нашите отпечатъци не са ги заличили. Можем да открием следи от ДНК на всички днешни свидетели. И вашата, господин Флин — каза Кини.

— Съгласен съм. А също ДНК на съдебните служители, на вчерашните свидетели и на всеки, който напоследък е докосвал тази Библия. Ще можете да извлечете многобройни ДНК проби от тази книга, нали?

— Да.

Кини вече се досещаше накъде бия. Започваше да се стяга и да отговаря кратко и отсечено.

— Ако изследвате тази Библия и намерите само моята ДНК, това би било необичайно, нали така? — попитах аз.

Няколко съдебни заседатели внезапно се заинтригуваха. Детската психоложка Рита Весте, инструкторката по карате през почивните дни Бетси Мълър, симпатичното старче Брадли Съмърс и шеф-готвачът Тери Андрюс — всички те съсредоточиха вниманието си върху мен и Кини. Алек Уин продължаваше да държи ръцете си скръстени. Оставаше си непоколебим. Хрумваха ми няколко въпроса, които биха го разколебали.

Кини се замисли сериозно, преди да отговори. Накрая каза:

— Може би.

Минах изцяло в настъпление. Вече нищо не ме възпираше.

— Една от причините да не намерите върху Библията друга ДНК освен моята може да бъде фактът, че някой е избърсал корицата, прав ли съм?

— Да.

Върнах Библията на свидетелското място и насочих вниманието си върху Кини. Време беше за сблъсък.

— Господин Кини, по банкнота, която е в обращение от няколко години, най-вероятно ще има отпечатъци и ДНК на хиляди хора. Банкови касиери, продавачи в магазини, обикновени граждани, на практика всички, които боравят с пари в брой. Съгласен ли сте?

— Възможно е — каза той.

— Хайде сега, по-скоро е много вероятно, отколкото просто възможно, нали?

— Много е вероятно — повтори той и от всяка негова сричка струеше едва доловимо раздразнение.

— По банкнотата в устата на Карл Тоузър е имало негова ДНК, на обвиняемия и още един профил, прав ли съм?

— Прав сте.

— Този трети профил е на човек на име Ричард Пена, екзекутиран в друг щат, преди въпросната банкнота да бъде отпечатана, нали?

Той очакваше въпроса ми.

— Съгласен съм, че профилът беше аномалия. Не беше толкова отчетлив, колкото на обвиняемия, и би могъл да е от близък роднина на господин Пена. Проверих лабораторните ни дневници и доколкото успях да установя, ДНК пробата на господин Пена никога не е напускала щата. Никога не е била в нашата лаборатория, затова няма как да попадне върху банкнотата. Тази ДНК би трябвало да е на негов близък кръвен роднина.

— Възможно е. Знаехте ли, че Ричард Пена е осъден за убийството на няколко жени и че в сутиена на всяка от жертвите му е била пъхната банкнота от един долар, а негова ДНК е открита върху една от тях?

Чух как съдебните заседатели мърморят и как шумът бавно плъзва и сред зрителите. Засега исках само да посея семето. Щях да го изчакам да покълне.

— Не, нямах представа — отговори Кини.

— Да се върнем към сегашния случай. Все още не знаем защо по банкнотата, намерена в устата на Карл Тоузър, няма следи от друга ДНК. Знаем, че господин Пена не е докосвал банкнотата, защото тя е в обращение от няколко години. Истината е, че някой е почистил ДНК следите от банкнотата, преди да я докосне обвиняемият. Това е единственото обяснение, нали?

— Не съм съгласен.

— Банкнотата е почистена, за да може ДНК следата от обвиняемия върху нея да бъде недвусмислена и лесно откриваема. С други думи, някой я е поставил там, защото е искал да натопи господин Соломон за убийствата.

Кини поклати глава.

— Това не обяснява пръстовите отпечатъци на обвиняемия върху банкнотата — самодоволно отбеляза той.

— Мога да ви помогна в това отношение. Възможно е някой да е накарал Соломон да докосне банкнотата, без да съзнава значението на действието си. После я е взел от него и я е пъхнал в устата на Карл Тоузър.

Кини отново поклати глава и изсумтя презрително.

— Пълна небивалица.

Обърнах се към съдебните заседатели и казах:

— Господин Кини, бръкнете във вътрешния ляв джоб на сакото си.

Той изненадано изсумтя. Бръкна в джоба си. Извади банкнота от един долар и я вдигна с ужасено изражение.

— Днес сутринта нямах в джоба на сакото си банкнота от един долар — каза Кини.

— Разбира се, че не. Аз я оставих там. Сега вашата ДНК е върху банкнотата. — Извадих кърпичка от джоба си, пресегнах се и дръпнах банкнотата от ръката му с кърпичката. — По-лесно е, отколкото допускате, нали?

Върнах се на мястото си, а гласът на Прайър отекваше в ушите ми. Възразяваше и Хари удовлетвори възражението му.

Нямаше значение. Заседателите бяха видели. Някои от тях щяха да се замислят и да се усъмнят в убедителността на ДНК уликите. Ако достатъчен брой от тях се усъмняха, щяхме да имаме шанс.

55

Флин седна, а Тод Кини напусна свидетелското място. Съдията обяви обедна почивка — Кейн със сигурност се нуждаеше от нея. Имаше чувството, че лицето му ще се напука, ако още малко се старае да го владее. Излезе от съдебната зала заедно с другите заседатели. Челюстта го болеше, защото беше стискал зъби. Усети в устата си вкус на кръв. Изтри устни и забеляза бледочервена следа. От гняв беше прехапал бузата си. Разбира се, не го бе заболяло.

В най-разгорещените моменти Кейн обикновено не изпитваше омраза. Докато размахваше нож или стягаше пръсти около нечие гърло, страхът и паниката по лицата на жертвите му доставяха единствено удоволствие.

Докато слушаше Флин, той започна да усеща тази стара позната емоция. Беше мразил много неща: лъжите, тиражирани от медиите, идеята, че хората са способни да се усъвършенстват, но най-вече онези, на които им провървяваше и които успяваха да променят живота си. Кейн никога не беше имал този късмет. Майка му също. И омразата беше част от всичко това. Отмъщението — може би. Но най-вече изпитваше съжаление. Съжаление към нещастниците, които си мислеха, че парите, семейството, шансът и дори любовта могат да променят нещо. Всичко беше лъжа. В очите на Кейн това беше голямата американска лъжа.

Той знаеше истината. Нямаше сбъднати мечти. Нямаше промяна. Имаше само болка. Той не усещаше жилото й, но въпреки това я познаваше. Беше я виждал по толкова много лица.

Съдебните заседатели се настаниха край дългата маса в стаята си, където им донесоха опаковани сандвичи и напитки. Един от охранителите беше излязъл да им купи обяд със служебни пари. Кейн беше запознат с практиката. Той отвори кутийка кока-кола, наблюдавайки как охранителят вади от джоба си рестото и касовата бележка.

— Проклет да съм, ако платя бакшиша от джоба си — изруга мъжът, отбеляза нещо на касовата бележка и уви в нея банкнота от един долар и няколко монети.

Мислите на Кейн се върнаха към случка отпреди година. Лежеше на студения тротоар, облечен в дрипи, които беше измъкнал от контейнер за смет. Често се превъплъщаваше в бездомник. Тази роля му вършеше работа, защото малцина нюйоркчани обръщаха внимание на бездомниците. В Ню Йорк бе всекидневие да минеш покрай човек с мръсно лице, без храна и пари. Някои хора му подхвърляха центове. Други не.

Беше идеалният начин да наблюдаваш някого. За разлика от наблюдението на пощенската система на съда този път ролята му на безименен бездомник отне само няколко дни. И беше в по-хубав квартал. Кейн зае място на ъгъла на Западна Осемдесет и осма улица. На петстотин метра от къщата на Робърт Соломон. На третия ден Соломон мина покрай него със своя айпод и слушалките си. Кейн подръпна крачола му, докато онзи го подминаваше.

— Дай ми долар, приятел! — примоли се Кейн.

Робърт Соломон бръкна в джоба си, извади две банкноти по един долар и му ги подаде. Преди да ги вземе, Кейн запомни къде са ги докосвали пръстите на Соломон. По горната щеше да има хубав ясен отпечатък върху лицето на Джордж Уошингтън. Кейн вдигна празната си чаша от кафе и банкнотите попаднаха вътре. Щеше да ги почисти по-късно с антибактериален спрей, но щеше да внимава да запази отпечатъка на Соломон.

Толкова просто. Толкова лесно. Докато актьорът се отдалечаваше, Кейн сложи капачето на чашата си, изправи се и си тръгна.

Началото на тази конкретна задача.

Кейн отхапа от сандвича и погледна часовника си.

Скоро щеше да е, сигурен беше. Нямаше да успее да направи всичко това без помощ. Струваше си да имаш приятел, още един тъмен субект, когото беше привлякъл за каузата си. Човекът се оказа ценен.

Кейн нямаше да стигне дотук без своя вътрешен човек.

56

— Ще решат, че съм виновен, нали? — попита Боби.

— Още не сме победени. Имаме няколко изненади — уверих го.

— Ти си невинен, Боби. Съдебните заседатели ще го разберат — намеси се и Холтън.

Боби седеше в стаята за консултации, без да докосва храната пред себе си. Холтън беше купил сандвичи. И аз не можех нищо да хапна. Кини нанесе удар по защитата на Боби, а той нямаше да оцелее след още един такъв. На Прайър му оставаха двама свидетели. Видеотехникът, който беше изследвал охранителната камера със сензор за движение пред къщата, и репортерът Пол Бенетио. Благодарение на Харпър имах добро оръжие срещу експерта по видеотехника. Репортерът не казваше нищо, което да предизвиква тревогата ми. Твърдеше, че Боби и Ариела имали търкания.

Което не означаваше, че той я е убил.

Бях разговарял с агента, когото доведе Харпър. Мъжа със сивия костюм. Беше специалист по цифрови комуникации, който работеше за ФБР, и мозъкът му режеше като бръснач. Млад, но страхотно квалифициран. Харпър го представи като Анхел Торес. Той ми обясни какво е установил след днешното си посещение в дома на Боби. Нямаше да съкруши обвинението, но със сигурност щеше да бъде от полза.

— А охраняващият местопрестъплението видя ли ви, докато работехте? — попитах.

— Не — отговори Харпър. — Той е фен на „Никс“, затова го заговорих и го задържах в дневната. Не го интересуваше особено какво правим. Само футболният резултат му беше важен. Торес показа картата си на федерален агент и ченгето се успокои.

— И бездруго не отне много време. Десетина минути — уточни Торес.

— Хубаво.

Холтън, Торес и Харпър ядяха сандвичите си прави. Аз изгълтах още няколко обезболяващи с някакво безалкохолно.

В стаята за консултации се появи Дилейни. Носеше няколко папки.

— Как върви със съдебните заседатели? — попита тя.

Боби впери поглед в мен в очакване на по-положителен отговор.

— Показанията за ДНК пробата ни навредиха, но си го знаехме предварително. Може би успях да смекча удара. Времето ще покаже. Дръж се, Боби. Още не сме приключили — успокоих го.

— Каза ли на Еди за онези съдебни заседатели? — попита Дилейни.

— Канех се — отговори Харпър. — След като с Торес си тръгнахме от къщата на Боби, се върнахме в Бюрото. Там прегледах купчина вестникарски статии, които агентите бяха изкопали от архивите на местните вестници. Попаднах на две статии. Първата ми се стори по-интересна. Възрастна жена е била застреляна — по време на въоръжен грабеж, поне така пише. Била е в журито на процеса срещу Пена.

Показа ми статията на телефона си.

Жената била на шейсет и няколко години и се казвала Роузан Уобаш. Работела в магазин за вещи втора употреба в Чапъл Хил, Северна Каролина. Някакъв бандит изпразнил двете цеви на ловна пушка в лицето й. От магазина не липсвало нищо съществено, но обирджиите взели съдържанието на касата и на буркана за дарения. Според собственика на магазина отмъкнали близо сто долара. Статията се фокусираше предимно върху погубения човешки живот и безсмисленото насилие. Заради какво — сто долара и малко дребни.

— Погледни снимката. Забелязваш ли, че нещо не е наред? — попита Харпър.

Имаше снимка на улицата и на затворения магазин. С полицейска лента пред входа.

Прекрасно знаех какво не е наред. Непосредствено до магазина за вещи втора употреба имаше денонощен супермаркет. От другата му страна имаше магазин за алкохол. А след него — малка местна банка.

— Не е било обир, а нападение — казах.

— И аз така си помислих. В магазините за вещи втора употреба няма много пари в брой. Няма и нищо, което да си струва да откраднеш или да купиш. Ако ще ограбваш магазин на тази улица, логично е да предпочетеш супермаркета. Собственикът на магазина за алкохол най-вероятно ще бъде въоръжен, в банката ще има охрана, но в супера едва ли. Най-много бейзболна бухалка. Пък и човек, който работи в денонощен супер, едва ли е склонен да се прави на герой. Защо някой ще рискува, като му плащат толкова малко? Освен това в суперите има много пари в брой. Много повече, отколкото в магазин за вещи втора употреба.

— А каква е другата статия? — попитах.

— Не я нося със себе си. Беше обява в „Уилмингтън Стандард“. След като Пит Тимсън бил осъден за убийството на Дерек Кас, един от съдебните заседатели изчезнал. Нямал семейство, но имал работа. След процеса не отишъл на работа и работодателят му се разтревожил. Обадил се в полицията и дори пуснал обява. Никой не е виждал въпросния човек, след като напуснал съдебната зала.

Болката в ребрата ми изчезна. Цялото ми тяло бе изтръпнало и усещах само парене в гърлото. Оказваше се, че теорията на Дилейни за Банкнотата е била вярна от самото начало. Само че ние виждахме едва половината от нея. Отпуснах се на стола си, затворих очи и разтрих подутината на тила си. Нуждаех се от мълнията на болката.

За пръв път от началото на процеса се уплаших. Банкнотата беше много по-умен, отколкото си представяхме.

— Не търсим където трябва — казах. — Всички, които този тип е натопил за престъпленията, са били осъдени. До един. Винаги има вероятност ходът на един съдебен процес да се обърне. Въпреки веществените доказателства. Как си е подсигурявал осъдителните присъди? Подхвърлянето на улики не му е било достатъчно. Банкнотата не е наблюдавал съдебните дела, безопасно настанен сред публиката. Бил е в журито. Точно както каза Хари — имаме манипулатор в журито.

— Моля? — възкликнаха едновременно Харпър и Дилейни.

Боби и Холтън зяпнаха и се спогледаха.

— Някак е успял да се намърда в съдебното жури. Подозирам, че заседателят по делото за убийството на Дерек Кас не е отишъл на работа, защото е бил мъртъв. Вероятно отдавна. Най-малко седмица преди процеса. И този тип е заел неговото място. Той е прегазил Бренда Коволски на улицата, удушил е Мануел Ортега и е застрелял възрастната съдебна заседателка в делото срещу Пена. Отървал се е от тях, защото нямало да гласуват, както му се иска.

— Убива заседателя преди процеса и открадва самоличността му. Само така може да се получи. Ето защо онзи човек не се е явил на работа — каза Дилейни.

Истината обрули лицето й като студен вятър.

— Откъде ще знае кой е получил призовка за заседател? — попита Харпър.

— Може да е хакнал сървъра на съда — допусна Холтън. — Или някоя адвокатска кантора. Или прокуратурата. Или пък някак се е промъкнал в стаята с пощата.

— Това е пълна лудост — каза Харпър.

— Не, това е Банкнотата — отсече Дилейни. — Вече ви предупредих и двамата. Този тип е изключително интелигентен. Може би е най-умният престъпник, с когото сме си имали работа. Трябва да намерим списъка на съдебните заседатели в онези процеси. Можем да проверим личните им документи във всяка база данни, с която разполагаме. Той не може да променя външността си безкрайно много. Ще започнем от изчезналия заседател след процеса срещу Кас. Ще пипнем този тип. Ще дам показания, Еди. Ще направя всичко необходимо — каза Дилейни.

Обсъдихме стратегията си. Този път щяхме да наблюдаваме не публиката, а журито. Но беше рисковано.

— Боби, ако всичко мине добре, ще прекратят процеса. А точно в това сме се прицелили. Означава, че всичко ще бъде преустановено. Дилейни може да наблюдава съдебните заседатели и да ги проучва, докато разберем кой е убиецът. Ще прекратим този процес. Не бива да допусна решението да отиде в ръцете на това жури. Не и ако убиецът е сред тях. Знайте обаче, че съществува вероятност и да не успея. Имаме теория, но не разполагаме с доказателства. Ако съдията откаже да прекрати процеса, Прайър може да обърне всичко срещу нас.

— Какво искаш да кажеш? — попита Боби.

— Ако отправим обвинение, че в журито има сериен убиец, без да знаем кой е той, тогава всички съдебни заседатели ще решат, че ги обвиняваме в престъпление. Ще го приемат лично. И най-вероятно ще решат, че си виновен. Ще опитаме каквото сме замислили, но ако не се получи и не пипнем този тип, ти може да се окажеш зад решетките до края на живота си.

Харесвах Боби. Въпреки парите и славата не се беше променил много — беше си същото момче от фермата, напуснало дома си с бащините спестявания в джоба. Да, имаше си проблеми. Всички имаме. Само че той не пристигаше в съда с бентли. Не мъкнеше със себе си двайсетина лакеи, които денонощно да го уверяват колко е велик. Отрано беше установил какво иска да прави. И имаше късмет, че е талантлив. Беше последвал мечтата си и я беше осъществил. А сега беше един млад мъж, който скърби за загубата на своята любов. Нито парите, нито славата му можеха да променят това.

— Този човек е убил Ариела и Карл — каза Боби. — И всички онези хора. Искам да го заловите. Направете каквото трябва. Не мислете за мен. Знам, че ще го пипнете.

— Трябва да има друг начин — обади се Холтън.

И аз не исках да излагам Боби на опасност. Но в момента не ми хрумваше друг план. Съзнавах, че нещо ми убягва. То ме смущаваше още от самото начало. Как беше поставил ДНК от мъртъв човек върху банкнотата в устата на Карл?

Невъзможно беше.

И още щом тази мисъл пробяга през главата ми, разбрах как точно е станало. Дадох на Дилейни кратък списък с неща, които да провери. Имахме си работа с изключително умен тип.

Но никой не е съвършен.

57

Кейн сплете пръсти върху корема си, издиша бавно и се приготви да гледа как Прайър ще поеме контрол над делото. Съдебните заседатели си бяха говорили през обедната почивка. Шепнешком, тук-там. Ако трябваше да гласуват сега, две трети щяха да гласуват „виновен“. Кейн допускаше, че останалите все още не са решили, но повече клонят към осъдителна присъда. Беше попадал и на по-лоши ситуации в стаята на журито.

Прайър призова първия си свидетел за следобеда. Технически специалист на име Уилямс, който беше изследвал системата от охранителни камери в къщата на Соломон. Той потвърди, че я е демонтирал и отнесъл за анализ. Открил важен видеоматериал.

На екрана се появи черно-бяло изображение на улицата, заснето от камерата над входната врата на Соломон. Таймкодът в левия долен ъгъл показваше 21:01, когато в близък план се показа фигура с качулка. Кейн не различи лицето. Мярна се брадичката му, когато мъжът вдигна ръка. И я задържа вдигната.

— Какво прави фигурата на видеото? — попита Прайър и остави видеото на пауза.

— Възможно е да пъха ключа си в ключалката. Така ми изглежда — отговори Уилямс.

Видеоматериалът продължи. Мъжът държеше главата си наведена, загледан в екрана на айпода си, от който излизаше бял кабел и изчезваше под качулката — слушалки. Вратата се отвори и отвътре плисна светлина. Мъжът влезе и това беше краят на видеото.

— Как работи тази охранителна система, господин Уилямс? — попита Прайър.

— Активира се от сензор за движение. Камерата се включва автоматично, когато се задейства сензорът. Проверих го в лабораторията и мога да потвърдя, че е в пълна изправност, както се вижда и тук. Той е с обхват три метра. Всяко движение в тази зона ще активира камерата.

— Обвиняемият по делото твърди, че се е прибрал у дома към полунощ. И че не е срещнал съседа си в девет часа. Как ще коментирате това твърдение?

— Не е възможно. Камерата го улавя в девет и една минута. Изглежда, че Боби Соломон влиза в къщата със своя ключ. Проверих, няма заснет видеоматериал след този.

Прайър седна и тогава се изправи Флин. Преди адвокатът да започне разпита, нещо отвлече вниманието на Кейн. Погледна наляво да види какво го е разсеяло. Вратите на съдебната зала бяха отворени и вътре влязоха двама следователи от полицията. Единият беше Майк Андерсън, все още с гипсирана ръка. Другият беше по-възрастен мъж с прошарена и пригладена назад коса — вероятно партньорът му. И двамата останаха в дъното на залата.

Кейн отново насочи поглед към Флин и се замисли за ножовете си. Представи си адвоката, вързан на някое закътано място далече от тук. Някъде, където можеше да го остави да крещи. Представи си как избира нож. Как оставя Флин да го наблюдава, докато избира. Как после се приближава до вързания адвокат. Кейн щеше да го реже цяла вечност. Бавното проникване на стоманата в плътта беше опияняващо.

Той тръсна глава, за да прогони фантазията. Още не беше приключил работата си тук. Ни най-малко.

Флин се приближи към Прайър и му подаде подвързан документ. Прокурорът го разлисти. Кейн го чу ясно дори от ложата на журито.

— Как се сдобихте с това? — попита той.

— С позволение на полицията. Никой не го е спрял. А Торес е федерален агент. Разполагал е с вероятен мотив. Няма нужда от заповед, ако никой не възразява — отговори Флин.

Кейн се опита да чуе отговора на Прайър, но не успя. Двамата мъже се приближиха до съдията. Видя ги да спорят. След няколко минути съдия Форд се произнесе:

— След като не е имало възражение от полицията, която е осигурила достъп, ще го допусна.

58

Почти ми домъчня за ченгето в къщата на Соломон. Ако знаеше, че от ФБР ще провеждат анализ, можеше и да възрази. Можеше дори да арестува Харпър и Торес. Само че не беше обърнал внимание. Никакви възражения. Никакви проблеми. Хари допусна представения от мен доклад като доказателство.

А колко ми беше нужен!

Колко беше нужен на Боби. Ако не успеех да издействам обявяването на процеса за невалиден, трябваше да убедя поне няколко заседатели да гласуват в наша полза.

Взех копие от доклада. Все едно се вкопчвах в спасителен пояс.

— Господин Уилямс, на видеото не виждате лицето на Боби Соломон, нали? — попитах.

— Не цялото. Виждат се част от очилата му, малко от устата и брадичката. Качулката е придърпана ниско и скрива почти цялото му лице. Но си личи, че е той — отговори Уилямс.

След края на разпита си Прайър беше превъртял назад видеото и го беше спрял на фигурата на прага.

— Човекът на това видео държи електронно устройство. Можете ли да ни кажете какво е?

— Прилича на айпод — отговори Уилямс.

— Напомнете на журито в колко часа е записано видеото.

— Малко след девет в нощта на убийствата.

Показах на екрана снимка от местопрестъплението. Изглед от входното антре. Стълбището отпред, масичката отляво, върху която имаше телефон, интернет рутер и ваза. Подадох на Уилямс доклада, изготвен от Торес, и го подхванах:

— Господин Уилямс, докладът пред вас е изготвен по-рано днес от специален агент Торес от ФБР. Той съдържа анализ на рутера от тази снимка. Вие изследвахте ли рутера?

— Не, не съм.

— Агент Торес успя с помощта на интерфейс да извлече история на данните от паметта на рутера. Ще видите разбивката на четвърта страница. Погледнете, моля.

Уилямс отгърна листовете и започна да чете. Дадох му трийсет секунди. Той приключи и остана на мястото си с недоумяващо изражение.

— Обвиняемият казва на полицията, че се е прибрал към полунощ. Погледнете записа по средата на четвърта страница — под номер осемнайсет. Прочетете го, моля.

— Пише: „връзка в нула-нула часа и три минути с айпода на Боби“ — прочете Уилямс.

— Погледнете и записа под номер седемнайсет, който е от по-рано.

— Пише: „несвързано устройство — неразрешена връзка в девет часа и две минути“.

Грабнах дистанционното и показах на екрана фигурата с качулка пред входната врата.

— Основателно ли е да допуснем, че устройството, което виждаме на този стоп кадър, е онова, което се е опитало да установи връзка с рутера в дома на обвиняемия?

— Не мога да го твърдя със сигурност — отговори той.

— Разбира се, че не можете. Но би било озадачаващо съвпадение, ако не е било това устройство — логично е, нали?

Уилямс преглътна и отговори:

— Логично е.

— Защото, ако някой се е облякъл като Боби Соломон, за да проникне в къщата, той явно е знаел, че Боби си носи айпод. И ще има основателна причина да крие лицето си от камерата, нали?

— Не знам. Може би — каза Уилямс.

— Може би, наистина. И ако този човек е получил достъп до къщата, той би могъл просто да изключи камерата, нали? Така тя няма да заснеме никой друг, който влиза в къщата — отбелязах.

— Би могъл да го направи, но няма доказателства, че е станало така — отговори Уилямс.

— Нима?

Той замълча, замисли се.

— Да — потвърди.

— Добре, искам да покажем на съдебните заседатели видеото от момента, когато полицията пристига и влиза в къщата.

Уилямс изруга беззвучно и каза:

— Няма такова видео. Видеоматериалът, на който се вижда как обвиняемият влиза в къщата, е последният, записан от устройството.

— Но ние знаем със сигурност, че на местопрестъплението са пристигнали полицаи. Единствената причина да не са заснети и единствената причина клиентът ми да не е заснет, когато се е прибрал у дома в полунощ, е, че някой е изключил камерата по-рано същата вечер, така ли е?

Той се размърда на мястото си. Отчаяно търсеше отговори и се оплиташе все повече.

— Това е възможно. Искам да кажа… да, може да се е случило.

Можех да го притисна още, но почвата под краката ми не беше сигурна. Засега исках съдебните заседатели да допуснат вероятността човекът от записа да не е Боби. Торес ни даде тази надежда. По дяволите, трябваше по-рано да изследвам рутера.

— Господин Уилямс, нямаме информация за обсега на рутера, нали? — побърза да се намеси Прайър.

— Ами… не, нямаме. Възможно е да е уловил устройство от минаващ автомобил — отговори Уилямс.

Прайър нагласи вратовръзката си и седна.

— Само още нещо въз основа на последното ви твърдение — казах и погледнах към Хари.

— Един въпрос, господин Флин, само един.

Пуснах видеото на екрана и отново изгледахме четирийсет секунди. Спрях и забелязах, че свидетелят вече знае какво ще попитам, но не знае как да отговори.

— Господин Уилямс, моля ви само да потвърдите за протокола, че на видеото се вижда улицата и че по нея не минават нито автомобили, нито пешеходци.

— Така е — потвърди Уилямс с въздишка.

Приключих с него.

59

Кейн се размърда на мястото си и за пръв път се почувства неловко. Мислено се прокле, че не се е сетил за рутера. Този адвокат беше голяма напаст. Кейн беше свикнал с приливите и отливите в един съдебен процес. Не за пръв път ги преживяваше. Но никога така. Флин беше най-добрият защитник, когото беше наблюдавал. Запита се дали Руди Карп щеше да се представи толкова добре. Не че сега имаше някакво значение.

Кейн чу Прайър да призовава последния си свидетел. Прокурорът действаше с жестоко темпо в сравнение с други свои колеги. И това даваше резултат. На един процес преди много години се наложи Кейн да припомни на другите от журито показанията, които бяха чули шест седмици преди това. Вече бяха забравили повечето важни улики. С Прайър нямаше никаква вероятност това да се случи.

Репортерът излезе отпред и се закле над Библията. Кейн се чудеше какво ли може да каже той. Съвсем малко. Прайър обаче беше добър играч — не толкова добър, колкото Флин, но почти. Кейн се беше научил да разчита на коварните методи на прокурорите. Имаше усещането, че този тук се кани да изиграе коз, който е държал скрит още от началото на процеса.

Най-напред Прайър представи Бенетио в професионален аспект — репортерът имаше многобройни познанства в Холивуд, беше вътрешен човек.

— Какво можете да кажете на съдебните заседатели за отношенията между обвиняемия и втората жертва, Ариела Блум? — попита Прайър.

— Ожениха се неотдавна след като се запознаха и се влюбиха на снимачната площадка. Бракът им се оказа мощен съюз. Благодарение на него те бяха голяма сила в Холивуд. Знаете какво влияние имат звездните двойки. Като Брад и Анджелина. Малко след това двамата започнаха свое телевизионно шоу. И бяха избрани за главните роли в научнофантастичен епос. Студиите ги отрупваха с пари. Постигнаха го, защото бяха женени.

— А как бихте описали личните им взаимоотношения?

— Нали знаете, в Холивуд винаги има слухове. Това е положението. Все ще се намери някой, който да хвърли съмнение върху една връзка. Аз съм един от тези хора. В конкретния случай ще наруша журналистическата тайна. Имах източник. Много близък до двойката. Той ми каза, че бракът им е по сметка. Да, двамата се разбирали прекрасно, но били по-скоро като брат и сестра. Заради хомосексуалността на Робърт Соломон.

60

Обичам Америка. Обичам Ню Йорк. Обичам хората. Но понякога всичко това ме потиска. Не отделните хора, предимно медиите. Въпреки всички новинарски канали, вестници и дигитални източници на новини, медиите не обслужват добре американската публика. Съдебната зала беше пълна предимно с представители на медиите. И точно техните възгласи се разнесоха, когато Бенетио съобщи, че Боби е гей.

Репортерите дори не трепнаха, когато Прайър показа снимките на тялото на Ариела, на раните й, на прекършения й млад живот, изнесен на показ. Обаче стане ли ясно, че някоя знаменитост не води хетеросексуален начин на живот, направо откачат.

Боби поклати глава, а аз му прошепнах, че всичко ще е наред. Той кимна и отговори, че няма проблем.

— Господин Бенетио, това са доста необичайни твърдения. И не фигурират в клетвените ви показания. Защо? — попита Прайър.

— Исках да предпазя източника си. Но сега заради съдебния процес се чувствам длъжен да кажа истината — отговори той.

— И кой е източникът ви?

— Карл Тоузър. Той предложи да ми разкаже какво в действителност се случва в брака им. Ариела имала подозрения от самото начало. Дори приела Карл в леглото си. Ариела и Робърт водели отделен личен живот. Били заедно пред камерите, но само толкава. Убеден съм, че…

— Възразявам, Ваша чест! — провикнах се, но преди Хари да успее да му затвори устата, Бенетио продължи още по-високо:

— Убеден съм, че Робърт Соломон е научил за разговорите между мен и Карл и затова ги е убил. Робърт живееше в лъжа и се страхуваше от истината. Ако признаеше открито хомосексуалността си, щеше да унищожи кариерата си в Холивуд. Затова ги е убил! — каза Бенетио.

Отново възразих с мотив, че се изказват предположения. Хари прие възражението и нареди на журито да не взема предвид казаното от свидетеля. Твърде късно. Съдебните заседатели чуха всичко. Злото бе сторено.

— Нямам повече въпроси — каза Прайър.

Излишно беше да разпитвам Бенетио, който пак щеше да повтори същото. Каква полза да се акцентира върху сексуалната ориентация на Боби? Казах на Хари, че нямам въпроси.

— Обвинението няма повече свидетели — оповести Прайър.

Трябваше да взема най-важното си решение. Прайър вече бе заявил, че не възнамерява да провежда кръстосан разпит на производителя на матраци Гари Чийзман. А докладът на Торес беше включен в доказателствата — Прайър не можеше да го изключи.

Оставаха ми само двама свидетели. Дилейни и Боби.

— Защитата призовава специален агент Пейдж Дилейни — казах.

Повече от час Дилейни запознаваше журито с всички факти. С Банкнотата в целия му гаден блясък. Обсъдихме всеки отделен случай, всяка жертва, банкнотите от един долар и подхвърлените улики, станали причина невинни хора да бъдат натопени за чужди престъпления, знаците по всяка банкнота и психологията на убиеца.

През цялото време наблюдавах съдебните заседатели. Особено мъжете. Всички слушаха вцепенени показанията на Дилейни. Даниъл Клей, безработният фен на научната фантастика, буквално поглъщаше всяка дума. Беше на подходящата възраст, но според мен не беше способен на тези престъпления. Нещо в очите му го подсказваше. Изглеждаше потресен от всяко убийство, описано от Дилейни. Не беше той. Макар че не беше трудно да откраднеш неговата самоличност.

Преводачът Джеймс Джонсън отговаряше на много условия. Беше на подходящата възраст, а и щяха да минат дни, преди някой да забележи отсъствието му — работеше от вкъщи. Но и той беше погълнат от Дилейни. По езика на тялото му и начина, по който мърдаше устни, отсъдих, че й вярва. И това го плашеше. Не, не беше Джеймс.

Тери Андрюс с грил ресторанта и уеб дизайнерът Крис Пелоси също бяха възможни кандидатури. Хора, чиято самоличност докарваш за нула време. Само че Андрюс беше твърде висок. А според мен убиецът трудно щеше да имитира толкова висок мъж. Пелоси беше възможен избор.

Шейсет и четири годишният пенсиониран Брадли Съмърс не беше на подходящата възраст. И явно беше популярен сред заседателите. Изглежда, че го уважаваха, вероятно заради възрастта.

Оставаше Алек Уин. Безработният монтьор на климатици. Любителят на заниманията на открито. Собственикът на ловни пушки, единакът. Човекът, когото Арнолд беше забелязал да гледа злобно.

Арнолд не дойде в съда и аз си отбелязах наум да му се обадя. Разчитах на инстинкта си и, честно казано, бях свикнал сам да водя делата си, но сега се нуждаех от него. Исках да разбера какво мисли за Уин.

Застанах пред съдебните заседатели и зададох на Дилейни последния си въпрос. Бяхме го репетирали.

— Агент Дилейни, как е възможно Банкнотата да прави така, че всички хора, които е натопил, да бъдат осъдени? Едно наказателно дело винаги може да се развие в полза на обвиняемия дори когато има силни доказателства срещу него.

Тя не гледаше мен. Правеше последната си проверка. В дъното на залата имаше агенти. Харпър седеше на масата на защитата, работеше и слушаше разпита. Лаптопът й беше отворен и цял следобед получаваше статии. Вестникарски изрезки и кратки видеоматериали от делата срещу хората, осъдени за престъпленията на Банкнотата. Харпър явно беше чула въпроса ми, защото затвори лаптопа си и впери поглед в журито.

Дилейни ми кимна и двамата се загледахме в съдебните заседатели. Докато тя говореше, цялото ми внимание беше насочено към един човек. Алек Уин. Той седеше с кръстосани крака, отпуснал едната си ръка в скута, а с другата поглаждаше брадичката си. Слушаше внимателно всяка дума на Дилейни.

Това беше. Бяхме го обсъдили. Всички „за“ и „против“. И бяхме единодушни, че нямаме алтернатива.

— ФБР смята, че при онези процеси серийният убиец по прякор Банкнотата е успявал да заеме място сред съдебните заседатели и да ги манипулира, за да произнесат осъдителна присъда.

Сигурно публиката е реагирала. Рязко поемане на въздух, неволни удивени възклицания. Сигурен бях. Само че не ги чух. Чувах единствено шумното биене на сърцето си. Бях изцяло съсредоточен. Познавах всеки сантиметър от лицето на Уин. Виждах как се издигат и спускат гърдите му, виждах ръцете му, дори най-лекото поклащане на крака му, преметнат върху другия.

Докато Дилейни отговаряше на въпроса ми, изражението му се промени. Очите му се разшириха, устните се раздалечиха.

Бях сигурен, че ще се издаде веднага. Такова твърдение бе равносилно на демаскирането на Банкнотата в пълна с хора зала. Твърдението на Дилейни би трябвало да го блъсне като талпа в слепоочието.

Но не бях убеден, че е така.

Постепенно светът отново дойде на фокус. Звуци, миризми и болката в ребрата ме връхлетяха едновременно, сякаш изплувах от дълбокото.

Другите съдебни заседатели реагираха сходно на Уин. Някои отказваха да повярват. Други замръзнаха в неподправен ужас, прозрели вероятността такъв човек да се разхожда свободно сред тях.

Който и да беше Банкнотата, овладя се безупречно. С нищо не се издаде. Отново измерих продължително Алек Уин.

Не можех да преценя със сигурност.

Имаше още един въпрос, който напираше да бъде зададен след последния отговор на Дилейни. Можех да й го задам веднага. Не го направих. Щеше да се изтълкува като опит да предизвикам прекратяване на процеса. Можеше да изглежда и като обвинително размахан пръст към съдебните заседатели. Би прозвучало по-добре, ако го зададе Прайър.

Оставих на него да го направи.

— Нямам повече въпроси — оповестих.

Прайър се хвърли напред още преди да седна. Беше като отвързана хрътка.

— Специален агент Дилейни, твърдите, че Ариела Блум и Карл Тоузър може да се окажат жертви на този сериен убиец, Банкнотата, нали така?

— Да — отговори Дилейни.

— Според показанията ви Банкнотата избира жертвите си, убива ги и после старателно подхвърля улики, за да натопи невинен човек, така ли?

— Точно така — потвърди Дилейни.

— Но съдейки по последния въпрос, който ви зададе господин Флин, вие сте убедена, че той прави много повече. Смятате, че се вмъква в съдебното жури, за да осигури осъждането на невинен човек, така ли?

— Да, така мисля.

Прайър се приближи още до ложата на съдебните заседатели и постави длан върху парапета. Позата му намекваше, че заема страната на журито, че застава зад него.

— Е, следователно подозирате, че серийният убиец в момента е в залата. И седи в ложата зад мен?

Притаих дъх.

— Преди да отговорите на въпроса, специален агент Дилейни — намеси се Хари, — искам адвокатът и прокурорът незабавно да дойдат в кабинета ми.

61

Кейн беше присъствал на много съдебни процеси и във всеки от тях имаше по нещо ново. Но тук новите неща бяха много.

Този път той имаше усещането, че е въвлечен истински в процеса. Не само като заседател, но и като активен участник. ФБР най-сетне го бяха надушили. Агент Дилейни изглеждаше умна жена, имаше проницателен поглед. Кейн долавяше живия й интелект. Достоен противник? Може би, помисли си.

Беше неизбежно, каза си той. След толкова много години, толкова много трупове, толкова много съдебни процеси. Накрая все някой щеше да събере две и две. Не ги беше улеснил. Разбира се, че не. Мечтаеше си обаче някой ден, дълго след смъртта му, да се намери умник, който да навърже всичко.

И като го навърже, да стигне и до Кейн. Щеше да прозре и да оцени стореното от него като никой друг. Неговата мисия. Неговото призвание. На показ пред света.

Не беше очаквал да се случи толкова скоро. Поне не преди да завърши шедьовъра си.

Другата изненада дойде от съдията.

Преди да повика адвоката и прокурора в кабинета си, той даде наставления относно журито. Всеки съдебен заседател трябваше да бъде държан отделно. За късмет, в съседните съдилища в момента не се гледаха дела, поради което имаше свободни стаи, кабинети, канцеларии, както и съдебни зали. Предостатъчно помещения за разделянето на заседателите. Жената, отговаряща за журито, помоли за допълнителна охрана, за да може всеки заседател да има придружител.

Кейн за пръв път виждаше такова нещо. Съдията не искаше журито да се разцепи, хората да започнат да се съмняват един в друг, да подозират, че някой от тях, току-виж, се окаже убиец.

След малко охранителите се събраха и изведоха заседателите поотделно от съдебната зала. Придружителят на Кейн беше млад мъж с руса коса и бледа кожа, който едва ли беше на повече от двайсет и пет. Отведе го от залата и влязоха в малък кабинет на главния коридор. Кейн седна на стол пред черен компютърен екран. Охранителят затвори вратата.

Поредната новост. Като се замисли, все някога трябваше да се случи. Въпреки това Кейн се изненада.

Искаше му се да избяга. ФБР затягаше обръча. Маската му се смъкваше. Кейн огледа тесния кабинет. Две бюра, обърнати към стена с календар. И двете бяха разхвърляни. Кламери, самозалепващи листчета и химикалки бяха разпилени покрай клавиатурите, а в края на бюрата и на пода бяха натрупани купчини от папки. Кейн стисна главата си с ръце.

Можеше да изчака и да успее. Делото беше на крачка от решението на съдебното жури.

Но можеше и да почука на вратата и да помоли охранителят да влезе. Не му трябваше повече от минута да затвори вратата и да му счупи врата. Униформата щеше да му бъде тясна, но може би щеше да се измъкне, ако се преоблече бързо, излезе и тръгне по коридора. Просто трябваше да държи главата си наведена или да се обръща на другата страна, когато види камера.

Мразеше да не знае как да постъпи. Каквото и да избереше, след време щеше да съжалява, знаеше го. Или трябваше да прекара остатъка от живота си в килия и да се проклина, че не е избягал, или да замине далече от Ню Йорк, да седи в някое кафене и да мечтае какво ли е щяло да се случи, ако беше издържал още малко.

Взе решение, изправи се и почука на вратата. Охранителят отвори и надникна вътре.

— Може ли чаша вода? — попита Кейн.

— Разбира се.

Младежът понечи да затвори вратата, но Кейн я хвана с една ръка и каза:

— Чакайте, оставете я открехната, моля. На такива места получавам клаустрофобия.

Охранителят кимна и тръгна по коридора. Кейн седна, вече дишаше учестено. Усещаше как кръвта ври под кожата му. Прилив на адреналин заради очакването на предстоящото. Представяше си го съвсем ясно. Охранителят щеше да остави чашата върху бюрото, Кейн щеше да стисне китката му с една ръка, да я завърти и да изстреля изпънатите си пръсти към гърлото му. Ако младежът се строполеше, Кейн щеше да се метне върху него, да го обърне по корем, да хване брадичката му, да коленичи върху гърба му и рязко да дръпне. Ако младежът успееше да се задържи на крака, Кейн трябваше да се стрелне зад него и да измъкне пистолета му, преди да увие ръце около гърлото му и да го избута напред, а после рязко да дръпне назад и наляво.

Почти чуваше пукането на строшените прешлени.

Охранителят се върна с пластмасова чаша с вода.

— Оставете я на бюрото, ако обичате. Благодаря — каза Кейн.

Лесно следеше приближаването му заради потропването на ботите. Кейн гледаше право напред и в отражението на компютърния екран го видя как оставя чашата.

Ръката на Кейн се стрелна и сграбчи китката на младежа.

62

— Какво става тук, за бога? — попита Хари.

Още дори не беше стигнал до бюрото си. Тримата стърчахме прави в кабинета му. Хари беше бесен, но и разтревожен. Прайър реагира енергично още преди аз да успея да кажа нещо. Изстреля залп от праведно възмущение. Или поне нещо, което можеше да мине за праведно възмущение от страна на прокурор от кариерата.

— Защитата отчаяно търси да се вкопчи в нещо, Ваша чест. Ето това става. Знаят, че уликите са непоклатими и че не могат да ги опровергаят. Затова се мъчат да издействат прекратяване на процеса. Вие го знаете. Аз също. Не бива да допуснем да отправят безумни обвинения към журито без нито едно доказателство. В никакъв случай!

— Ако имахме доказателства, щяхме да се обърнем към теб, Хари — отговорих. — Вижте, агенти на ФБР не се съгласяват да свидетелстват за защитата по дело за убийство просто така, водени от интуиция. Знаете го. Ако агент Дилейни има право и убиецът е сред съдебните заседатели, би било нечувана несправедливост към клиента ми да допуснем процесът да продължи. Не ми се иска да обвинявам заседателите, които държат в ръцете си съдбата на Соломон, но вече твърде много неща се случиха по време на този процес. Двама от тях са мъртви, един е заподозрян в опит да повлияе на колегите си и изгонен. Огледайте се и вижте по-общата картина.

— И какво да видя на общата картина? Съдебен заседател, който е сериен убиец? Направо невероятно — каза Хари.

— Възможно е — настоях.

— Нелепо е — контрира Прайър.

— Стига! — кресна Хари, обърна ни гръб, приближи се до бюрото си и извади бутилка десетгодишно уиски и три чаши.

— Без мен, Ваша чест — каза Прайър.

Бутилката увисна над едната чаша и Хари прикова с поглед прокурора. Без думи. Само го гледаше неодобрително. Мълчанието стана неловко.

— Две капки — отстъпи Прайър.

Хари наля по малко в трите чаши. Подаде една на мен и една на Прайър. Изпихме скоча на екс. И тримата. Прайър се закашля и лицето му пламна. Не беше навикнал на хубав алкохол.

— Помня, че като млад адвокат се озовах в същия този кабинет, тогава беше на съдия Фулър. Голям образ. Държеше пистолет четирийсет и пети калибър в чекмеджето на бюрото си. Твърдеше, че никой защитник не може да произнесе заключителната си реч в процес за убийство, без да е гаврътнал поне три пръста скоч — каза Хари.

Оставих празната си чаша върху бюрото му. Той беше взел решение.

— Имам опасения във връзка с това дело и това жури. Не е нужно да убеждавам нито един от двама ви колко трудно взех решение. Но аз съм длъжен да се ръководя от доказателствата. Има подозрение относно съдебен заседател от това жури. Не съм в положение да преценя доколко сериозно е това подозрение. Пред съда не са представени доказателства, че журито е компрометирано. Господин Прайър, уверявам ви, че никак не ми е приятно, но съм длъжен да спазя закона. Така че продължаваме. Съжалявам, Еди. И още нещо. Няма да допусна последния ви въпрос към агент Дилейни, господин Прайър. Имате ли други въпроси към нея?

— Не, нямам.

— Защитата иска ли да призове още свидетели? — попита Хари.

— Не, няма да призовем обвиняемия — отговорих.

Никога не поставям клиента си на свидетелското място. Ако се стигне дотам да разчиташ на клиента си да брани своята невинност, вече си изгубил. Дело се печели по време на разглеждането на уликите. Или се губи. Не изчислявах какви са шансовете на Боби да бъде оправдан. Но те щяха да намалеят още повече, ако допуснех Прайър да го разпитва къде е бил в нощта на убийствата.

Единственият шанс на Боби беше да произнеса страхотна заключителна реч. Кларънс Дъроу, прочутият адвокат, е печелел повечето си дела благодарение на заключителната си реч. Тя е последното, което заседателите чуват, преди да се оттеглят в своята стая и да решат съдбата на обвиняемия. Дароу е спасил не един човешки живот благодарение на силата на своите думи.

Понякога адвокатът разполага само с това — с гласа си. Проблемът е, че това е същият глас, който си е поръчал едно за из път, същият глас, който е разрушил брака си, същият глас, който е оплел конците на всичко. Сега обаче трябваше да спаси живот.

Думите тежат най-много, когато говориш от името на друг човек. Усещах как притискат гърдите ми. Ако присъдата беше осъдителна, тази тежест никога нямаше да изчезне.

— Може да приключим делото днес, но бих искал едно нещо.

— Какво? — попита Хари.

— Да дадете на Дилейни името на ченгето, което е взело отнетите от съдебните заседатели бележници.

63

— Добре ли сте? — попита охранителят.

Кейн пристегна хватката си за миг. Пръстите на другата му ръка се изпънаха, застинаха. Оформиха острие от плът, сухожилия и кости, готово да се забие в гърлото на младежа.

Поколеба се. Трябваха му само още няколко часа.

Пусна китката му и каза:

— Извинете, стреснахте ме. Благодаря за водата.

Кейн пресуши пластмасовата чаша и проследи с очи как охранителят излиза и затваря вратата. Издиша и се вторачи в черния екран на монитора пред себе си. Мислите му се отнесоха към Гетсби — как протяга ръце към бурната тъмна вода, към бледата зеленикава светлина в далечината. Откажеше ли се сега, не успееше ли да завърши мисията, други щяха да пропилеят живота си в търсене на далечната зелена светлина, в безплодни мечти за нещо по-хубаво.

Нямаше надежда. Сънищата на Кейн открай време бяха зловещи. Изпълнени с чудовища и момчета, които копаят пръстта и търсят кости.

Не се наложи да чака дълго. Младежът го отведе обратно в съдебната зала, където той се присъедини към другите заседатели. Съдията им съобщи, че защитата няма да призовава повече свидетели. Наближавало пет часът, но и адвокатът, и обвинителят смятали, че ще успеят да изнесат заключителните си речи преди шест. Заседателите щели да се върнат в хотела, да обмислят делото и да дойдат в съда сутринта, за да обсъдят присъдата.

Ритъмът на този процес опияняваше Кейн. Доволен беше, че остави охранителя жив. Не се налагаше да бяга. Още не. Не и преди това да приключи.

Когато Прайър стана от мястото си, за да се обърне към журито, съдебната зала застина неподвижно. Прокурорът наруши тишината с обещание:

— Уверявам всеки от вас, че решението, което ще вземете по това дело, ще се превърне в неизменна част от живота ви. Знам, че ще е така. Трябва да направите правилния избор. Сгрешите ли, решението ще се превърне в игла, която с всеки изминал ден ще се придвижва все по-навътре по вените ви. Докато не достигне сърцето. Животът на един човек е във вашите ръце. Това ще ви каже защитата. Господин Флин вероятно ще ви го напомни многократно. Но в действителност държите в ръцете си много повече. Държите съдбата на всеки жител на този град. Разчитаме на закона да ни закриля. Да наказва онези, които отнемат живота ни. Унижаваме природата си, ако не уважаваме тази отговорност. Забравяме жертвите, ако не изпълним дълга си. И нека бъде ясно — ако разгледате внимателно всички улики, дългът ви повелява да обявите обвиняемия за виновен.

64

Боби се смаляваше пред очите ми. След всяка дума на Прайър той ставаше все по-дребен и по-крехък, като че ли животът в него се изпаряваше с всяка изминала минута.

Прайър припомни на съдебните заседатели основните моменти. Че Боби не е казал на никого къде е бил в нощта на убийствата. Че отпечатъците му са по бейзболната бухалка. Че е излъгал кога се е прибрал у дома. Че неговите отпечатъци и ДНК са върху банкнотата в устата на Карл. Че той има мотив и възможност, че по тялото му е имало кръв на Ариела, а ножът, с който е била убита, изобщо не е излизал от къщата. А теорията за друг убиец? Номер на защитата. Нищо повече.

Когато Прайър седна на мястото си след трийсет минути, по челото му беше избила пот. Бе дал всичко от себе си.

Беше мой ред.

Напомних на съдебните заседатели, че рутерът в къщата на Соломон е регистрирал наличието на неизвестно устройство точно по същото време, когато човекът, облечен като Боби, е пристигнал там. Напомних им, че който е влязъл в къщата тогава, най-вероятно е изключил сензора за движение на охранителната камера.

Някои от заседателите, особено Рита и Бетси, видимо следваха логиката ми.

Уин седеше със скръстени ръце.

Нямаше как убийствата да са станали по описания от обвинението начин. Карл най-вероятно беше нападнат в гръб, надянали му бяха торба на главата и го бяха ударили с бухалката, която Боби държеше във входното антре. Затова Ариела все още е спяла дълбоко, когато убиецът се е промъкнал в спалнята й. Напомних и за банкнотата, от която бе заличена всякаква друга следа от ДНК освен на Боби и на един отдавна мъртъв човек.

— Уважаеми съдебни заседатели, господин Прайър ви напомни какво повелява дългът ви. Нека изясня думите му. Имате дълг само към самите себе си. Единственият въпрос, който трябва да си зададете, е: сигурни ли сте, че Робърт Соломон е убил Ариела Блум и Карл Тоузър? Напълно ли сте сигурни? Твърдя, че господин Айгерсън не беше сигурен, че е видял обвиняемия в онази нощ. Твърдя, че вие няма как да бъдете сигурни дали банкнотата, намерена в устата на Карл Тоузър, не е била обработена лабораторно. Само че онова, което твърдя аз, няма никакво значение. Важно е какво знаете вие. А вие знаете дълбоко в сърцето си, че няма как да бъдете сигурни дали Робърт е убил тези хора. Остава само да го изречете.

Следващите няколко минути от живота ми преминаха в мъгла. Струваше ми се, че съм говорил на заседателите една минута, а в следващата вече си събирах багажа и се сбогувах с Боби. Той си тръгваше с Холтън и бодигардовете си. На сутринта щяхме да чуем присъдата. Може би. Изведоха заседателите и залата започна да се опразва. Хари се беше навел над масата си и говореше със съдебната секретарка. В залата бяха останали няколко зрители. Дилейни и Харпър ме чакаха. Изглежда, усещаха, че се нуждая от малко време да се успокоя. Тази реч ме беше изцедила. Мозъкът ми се беше размекнал.

Преметнах чантата с лаптопа през рамо и бутнах летящите крила на преградата, която отделя зрителите от останалата част на съдебната зала. Дилейни и Харпър бяха пред мен. Почувствах се уморен. Изтерзан от болка. Изчерпан. А знаех, че ме чака цяла нощ работа. Все още имаше надежда за пробив в случая с Банкнотата. Усещах, че това е единственият шанс на Боби.

Нещо помръдна от лявата ми страна. Бързо. Ниско. Мернах го само с периферното си зрение. Някой беше клекнал между седалките от лявата ми страна. Обърнах се натам, но недостатъчно бързо.

В челюстта ми се стовари юмрук. Чух как Дилейни извика. Харпър също. Вече се свличах. Подът бързо се приближаваше. Протегнах ръце и успях да предпазя главата си да не се разцепи, но ударът на ребрата ми в плочките на пода изтръгна вик от гърдите ми. Не можех да дишам. През вълните от болка, които ме заливаха, добих смътна представа какво се случва. Метнаха Харпър на пода пред мен. Стовари се по гръб. Чух бързи стъпки отзад. Сигурно Хари тичаше да види какво се случва.

Усетих как някой сграбчва двете ми китки, после извива ръцете ми зад гърба. На секундата разбрах какво става. Не за пръв път ме арестуваха, знаех как действат ченгетата. И щом ми хрумна, усетих студения обръч на белезниците около лявата си китка, после около дясната. Нечии ръце се пъхнаха под мишниците ми, повдигнаха ме и ме изправиха. Опитах се да кажа нещо, но челюстта ми изщрака в знак на протест. Първият удар почти я беше откачил.

Успях да извия врат наляво и да погледна през рамо.

Полицай Грейнджър. А зад него видях Андерсън.

— Еди Флин, арестуван сте. Имате право да запазите мълчание… — поде Грейнджър и ми прочете правата, докато ме буташе напред.

На вратата на съдебната зала чакаше униформен полицай с ръце върху колана на кобура си.

— Не можете! — провикна се Хари. — Веднага спрете!

— Можем. И го правим — отговори Андерсън.

Харпър му се нахвърли, но Дилейни я възпря.

— Аз съм федерален агент. Какви ги вършите, по дяволите? Какво е обвинението? — попита Дилейни.

— Въпросът не е федерален. Извън юрисдикцията ви е. Водим този човек в полицейското управление на Роуд Айланд за разпит — отговори Грейнджър.

Не можех да дишам. Болката ме заливаше на вълни. И всяка буквално премазваше дробовете ми. Вдигнах поглед и забелязах, че полицаят, който ме чака в края на пътеката, е с по-различна униформа. От управлението в Роуд Айланд. Андерсън и Грейнджър си водеха свръзка. Арестуваха ме и ме извеждаха от щата.

— Какво… какво е обвинението? — успях да попитам.

Бяха длъжни да ми кажат, след като питам. Имах право да знам. Едва не припаднах от усилието да изрека думите. Грейнджър дръпна ръцете ми и между ребрата ми отново изригна пъкълът. Усещах как стъпалата ми натежават. Бях почти в несвяст, когато чух отговора на Андерсън:

— Арестуваме ви за убийството на Арнолд Новослик.

Боже! Арнолд! Допреди два дни нямаше да се натъжа толкова от новината, че е отпътувал в отвъдното. Но не и сега. Бях говорил с него рано сутринта. Шокът от новината за смъртта му притъпи факта, че ме арестуват.

— Защо Еди ще убива собствения си консултант? — попита Дилейни.

Следваше ме и изкрещя въпроса към Андерсън.

— Задайте този въпрос на Флин — отговори той. — Попитайте го защо не е носил ръкавици, когато е натъпкал тринайсет банкноти от един долар в гърлото на Новослик.

65

Автобусът потегли от паркинга зад съда. Съдебните заседатели мълчаха. Всички преценяваха заключителните речи в съда. Повечето изглеждаха доволни, че краят наближава. Кейн надникна от прозореца, докато автобусът минаваше покрай съда, точно когато няколко полицаи изведоха Флин и го натъпкаха в цивилен седан.

Кейн си позволи да се усмихне. Ползата от приятелството.

Беше се добрал за рекордно кратко време от хотела край летище „Кенеди“ до апартамента на Арнолд в щата Роуд Айланд. Отначало консултантът отказваше да го пусне. Кейн му обеща разкритие. Вътрешна информация за мошеник, който и в момента е член на журито. Арнолд не устоя. Кейн влезе в луксозния апартамент, помоли за чаша вода, удуши Арнолд в гръб и го положи на пода в кухнята. Носеше си доларовите банкноти в пликче, което извади от жабката на автомобила, оставен на дългосрочния паркинг на летище „Кенеди“. Налагаше се да действа бързо, затова набута с лъжица някои от банкнотите дълбоко в гърлото на Арнолд. Постара се обаче една от тях да стърчи от устата му. Банкнотата, която беше маркирал с червена химикалка — беше запълнил всички звезди, стрели и листенца на държавния печат. Последната банкнота.

Банкнотата с пръстови отпечатъци и ДНК на Еди Флин.

Банкнотата, която щеше да пъхне адвоката зад решетките точно когато кариерата му щеше да се изстреля в Космоса. Флин беше по всички новини, във всички вестници. Най-търсеният адвокат в Ню Йорк. Кейн го беше предвидил.

За Еди Флин американската мечта приключваше дотук.

66

Грейнджър откопча белезниците, заповяда ми да се обърна и отново ги закопча пред тялото ми. Беше дребна проява на милост. Ако се возех в колата със закопчани на гърба ръце, белезниците щяха да се забиват в ребрата ми. Щях да припадна след две преки. Грейнджър натисна главата ми и ме принуди да седна на задната седалка на необозначена полицейска кола. Автомобил на цивилни ченгета. Миришеше на стара храна и седалките бяха прокъсани.

Кожата ми настръхваше при мисълта за Арнолд с натъпкани в гърлото пари. Банкнотата ме беше натопил. Точно както беше натопил другите. Трябваше да впрегна всичките си сили, за да се успокоя. Да не забелязвам болката и да си разчовъркам мозъка.

Шофьорската врата се отвори и Грейнджър седна зад волана. Ченгето от Роуд Айланд се тръшна на пасажерското място. Усетих как задната седалка се наклони, когато Андерсън се намести от лявата ми страна. Още беше с гипса. Погледнах го и видях нещо, което ме уплаши.

Той се потеше. И трепереше.

Грейнджър се включи в движението и потегли. Не откъсвах очи от Андерсън. Бях безмилостен с него в съда. И здравата му бях натрошил ръката. В момента би трябвало да злорадства. Да ме гледа презрително, да се наслаждава на победата. Двамата с Грейнджър би трябвало да пускат шеги и да се присмиват на защитата ми. Да ме плашат. Да повтарят, че това е краят, че ще прекарам остатъка от живота си в затвора.

Вместо това въздухът в купето беше сгъстен от напрежение. Напомняше ми за онези случаи, когато седях отзад в някой микробус или кола в очакване да се заемем с измамата.

— Благодаря, че ни остави да арестуваме този тип — каза Грейнджър.

— Няма проблем. Добър вечер, господин Флин, казвам се Валаскес — представи се ченгето от Роуд Айланд и отново насочи вниманието си към Грейнджър. — Радвам се, че управлението ме свърза с теб и ми спести главоболията около юрисдикцията. Веднага ми стана ясно, че Флин ви е слабост.

— О, да, имаме си история — каза Грейнджър.

Погледнах го в огледалото и вместо самодоволна усмивка, забелязах у него нещо друго. Възбуда. Ако седях с изправен гръб, можех да го наблюдавам в огледалото. Стрелкаше поглед по платното, по тротоарите, назад към Андерсън. И се стараеше да държи под око ченгето от Роуд Айланд — Валаскес.

Разбрах, че нещо не е наред. Не знаех само дали Валаскес е наясно. Май не.

Докато минавахме по Сентър Стрийт, се облегнах назад и усетих телефона си в джоба на сакото. Никой не ме беше обискирал. Като имах предвид възрастта и поведението им, тримата заедно сигурно работеха в полицията най-малко петдесет години.

Необичайно е ченге с поне десетгодишен стаж да забрави да обискира заподозрян. Откритието ме напрегна. Грейнджър зави няколко пъти и поехме на север. Което никак не ме разведри. Уж трябваше да ме закарат в Роуд Айланд. Най-бързият път беше на юг, право по крайбрежната „Рузвелт“, докато се влеем в междущатска магистрала 95. Никое ченге от отдел „Убийства“ няма да мине по друг път. Познаваха града по-добре от всеки друг.

— Къде отиваме? — попитах и бавно плъзнах пръсти към долния край на якето си, после преместих двете си ръце надясно, към дръжката на вратата.

— Затваряй си устата — сряза ме Грейнджър.

— Да го духаш — отговорих.

— Прави каквото ти се казва и си дръж езика зад зъбите — нареди Андерсън.

Не го послушах.

— Ако отиваме в Роуд Айланд, защо не караме по „Рузвелт“? — попитах.

Ченгето пред мен се завъртя към Грейнджър.

— Неприятно ми е да го кажа, но адвокатът има право. — Валаскес погледна часовника си.

— Движението е прекалено натоварено — отговори Грейнджър. — По това време ще има адско задръстване.

Последната дневна светлина бързо се топеше. Всички коли бяха на фарове. Полицейската кола остана тъмна, когато Грейнджър зави наляво. Отправихме се на запад. Поредица от бързи леви и десни завои, но продължихме в тази посока.

Погледнах през прозореца и попитах:

— Западна Тринайсета и Девето авеню? Какво търсим в този квартал?

— Минаваме напряко — отговори Грейнджър.

Колата зави наляво по една пряка. От каналите се издигаше пара и на светлината на уличните лампи изглеждаше така, като че под Манхатън ври пъкълът.

— Трябва да се отбием на едно място за малко — каза Грейнджър.

Значи това било. Грейнджър нямаше да се отбива никъде. И нямаше да стигнем до Роуд Айланд.

Андерсън се приведе към мен. С лявата си ръка вадеше нещо изпод якето си. Заради гипса беше на практика еднорък. Наклони се към шофьорската седалка и аз видях проблясък на метал. Хвърли предмета в краката ми, после отново бръкна под якето си със същата ръка. Имах време само за един поглед. Беше ми предостатъчен. В краката ми лежеше пистолет.

— Пистолет — извика Андерсън.

Ръката му се показа, стиснала оръжие. Щеше да ме убие и да твърди, че е било при самозащита. Ето защо не ме претърсиха, преди да се кача в колата. Всички тези мисли прелетяха през ума ми, докато се мятах към Андерсън. Забих глава в носа му и стиснах лявата му ръка с двете си длани. Докато я дърпах надолу, белезниците се врязаха в китките ми.

Той се съпротивляваше неистово. Метнах се от седалката и успях да закача главата на Грейнджър с лакът. Той се килна настрани, кракът му се протегна и натисна педала на газта. Колата рязко се устреми напред и ме залепи за седалката.

Толкова много болка. Адреналинът ми позволи да я преборя.

Андерсън също беше изпуснал пистолета си. Беше се навел напред да го търси. Сигурно оръжието се беше плъзнало под седалката на Грейнджър. Видях как ръката му се протяга. Колата се разтресе, видях искри зад прозореца на Андерсън. Май ожулихме паркирана кола.

Андерсън се изправи и насочи пистолета си към мен.

Главата му се удари в тавана на колата. Пистолетът гръмна и по лицето ми се посипаха стъкла. Беше стрелял през прозореца ми. Люшнах се и се смъкнах по гръб на седалката. Надигнах се и видях, че Валаскес се държи за главата. Не си беше закопчал предпазния колан. В предницата на полицейската кола се беше забила улична лампа.

Преди Андерсън да стреля отново, свих колене към гърдите си, подпрях ръце във вратата зад главата ми и ритнах с два крака. Целех се във физиономията му. Усилието тръгваше от гърба ми, после си помогнах с ръцете, мускулите на гърдите, корема и краката. Тялото ми се изви като лък, току-що пуснал стрела. Но не улучих лицето му, а тялото. От силата на удара Андерсън изхвърча през вратата върху платното.

Този единствен ритник изчерпа силите ми до капка. Опитах се да седна, но болката беше прекалено силна. Отпуснах се тежко и се помъчих да кресна с пълно гърло. Трябваше да се размърдам. Трябваше да изляза от тази кола, а дори не можех да седна. Дишах накъсано, всяко вдишване и издишване беше огнена агония.

— Ще умреш, копеле — изсъска Грейнджър.

Вдигнах очи и го видях да излиза от шофьорската врата. Самата тя беше зейнала при удара и почти го беше изхвърлила от колата. Чух стъпалата му да хрущят по натрошените стъкла върху платното. Виждах го през страничните прозорци. Той извади оръжието си от раменния кобур, прескочи Андерсън и се провикна:

— Въоръжен е.

После стреля.

Покрих главата си. Не почувствах да ме улучва куршум. Не плисна болка. Усетих само топли пръски по лицето си.

Валаскес се хвана за рамото и изкрещя. Грейнджър беше прострелял него. Чух как пистолетът му гръмна отново и главата на Валаскес се разцепи.

— Току-що уби полицай, Флин. Това се случва, когато ни заплашваш с Вътрешния отдел. Въртиш ли ни номера, стига те куршум — каза той.

И тогава забелязах лицето на Грейнджър. Беше се строполил на колене. Държеше пистолета с две ръце. Насочен към главата ми. Андерсън лежеше на тротоара под него, виждах ръката му, вдигната във въздуха зад Грейнджър.

Исках да извикам. Да кресна. От гърлото ми не излезе звук. И да бях креснал, нямаше кой да ми помогне. Чувах само кръвта си, бучаща в ушите ми като океан.

Гневът ме заля светкавично, когато си помислих за дъщеря ми. Този негодник я лишаваше от баща. От скапан баща, но въпреки това. Подпъхнах едната си ръка под тялото върху кожената седалка, стиснах зъби и с всички сили се помъчих да седна. Малкият пистолет, който Андерсън беше подхвърлил в краката ми, беше на сантиметри от върховете на пръстите ми. Но все едно че лежеше в другия край на футболно игрище.

Ръката ми се плъзна и аз се строполих. Завъртях глава към Грейнджър.

Кучият му син се хилеше. Изпъна ръка, прицели се и после изчезна сред вихър от искри, нажежен метал и пукотевица.

Стиснах очи. Когато ги отворих, видях отстрани някаква синя кола. Даде на заден на скорост. Чух познатия рев на осем цилиндъра. Колата изчезна от погледа ми. Вратата зад мен се отвори и се показа лицето на Харпър. Очите й бяха разширени, дишаше учестено. В едната си ръка държеше телефона си. На екрана се виждаше моето име. Бях натиснал копчето за гласова команда на мобилния си и казах името, под което беше записана Харпър.

— Дължиш ми нова кола — каза тя с насълзени очи и леко ме потупа по гърдите.

— Да го духаш — отговорих.

Разнесе се гласът на Хари, който се появи до Харпър.

— Добре ли е? — попита.

Чух далечни сирени, но приближаваха.

— Добре съм, Хари.

— Слава богу. Напомни ми повече никога да не се возя с Харпър. Мислех, че ще получа инфаркт — каза той.

— Дилейни ще се обади на управлението в Роуд Айланд — осведоми ме Харпър. — Банкнотата те е натопил. Ще изясним цялата работа.

Знаех колко убедителна умее да бъде Дилейни.

— Андерсън и Грейнджър, те…?

— Няма да ги бъде — каза Харпър.

Кимнах, затворих очи, усетих вкуса на кръв в устата си и преглътнах. Очертаваше се дълга нощ.