Тринайсет

26

Кейн се опитваше да заспи.

Очакването беше твърде мъчително. След четири сутринта той престана да се опитва. Прави упражнения цели два часа.

Петстотин лицеви опори.

Хиляда коремни преси.

Двайсет минути разтягане.

Застана пред огледалото. Главата и гърдите му бяха облени в пот. Кейн разгледа отражението си, без да бърза. Просто трябваше да се примири с допълнителното тегло. Нямаше смисъл да се ядосва. В крайна сметка изпълняваше роля. Бицепсите му бяха корави и силни. Още от осемнайсетгодишен ходеше в спортната зала. Поради заболяването си не усещаше болката, следствие от вдигането на тежести. Хранеше се правилно и тренираше усилено всеки ден. Само за няколко години изгради физика, подходяща за целите му. Силно, източено, стегнато тяло. Отначало стриите от обтягането на кожата по гърдите му го дразнеха — мускулите му растяха по-бързо, отколкото се разтягаше кожата. След време стриите започнаха да му харесват. Напомняха му какво е постигнал.

Кейн сведе поглед към гърдите си и потърка последния си белег. Около петсантиметрова резка по десния гръден мускул. Белегът беше останал морав и грапав. След още шест месеца щеше да изсветлее като другите. Споменът за порязването още беше пресен и извика усмивката му.

Той разтвори завесите и се загледа навън. Небето просветляваше. Улицата беше пуста. Прозорците на отсрещните сгради бяха тъмни и притихнали. Наведе се, вдигна резето и отвори прозореца. Леденият въздух връхлетя тялото му като студена вълна от Атлантика. Умората от безсънната нощ незабавно го напусна. Кейн потрепери. Не знаеше дали заради ледения вятър или заради усещането, че се е изправил гол пред града. Позволи на Ню Йорк да го види. Истински. Без грим. Без перука. Просто него — Джошуа Кейн.

Отдавна си представяше как се разкрива пред света. Как показва истинската си същност. Знаеше, че не е имало друг като него. Беше се занимавал с психология и психиатрия, беше проучил неврологичните дисфункции. Нито една диагноза не го описваше точно. Не чуваше гласове. Нямаше халюцинации. Не страдаше от шизофрения или от параноя. Нито го бяха малтретирали като дете.

Може би беше психопат. Не съчувстваше на другите хора. Не изпитваше близост, нито емпатия. Не се нуждаеше от такива неща. Не му трябваше да чувства нищо към никого, защото не беше като останалите. Превъзхождаше всички. Беше специален.

Спомни си как му го повтаряше майка му: „Ти си специален, Джош. Ти си различен“.

Била е съвсем права, помисли си Кейн. Беше единствен по рода си.

Но невинаги се беше чувствал така. Не постигна лесно гордостта от този факт. Той не се вписваше сред другите. Не и в училище. Ако не беше дарбата му като имитатор, умението му да се превъплъщава, нямаше да издържи сред съучениците си. Благодарение на имитацията му на Джони Карсън дама на абитуриентския бал му стана хубаво момиче с кестенява коса, което се казваше Джени Мъски. Красавица, въпреки скобите на зъбите. Джени често отсъстваше от училище заради болните си сливици. Когато се върнеше след боледуване, гласът й още беше дрезгав и това й спечели прозвището „Пресипналата Джени“.

В нощта на бала, издокаран със смокинг под наем, Кейн спря с колата на майка си пред къщата на Джени и зачака. Не влезе вътре. Седя дълго с работещ двигател и се мъчеше да овладее порива си да изчезне. Кейн не можеше да изпитва физическа болка, но прекрасно познаваше тревогата, смущението, стеснението и неловкостта. Накрая слезе от колата и натисна звънеца. Баща й, едър мъж, който пушеше цигара, му отправи строго предупреждение да се грижи за дъщеря му, а после се смя и кашля, когато по молба на Джени Кейн изпълни своята имитация на Карсън. Баща й беше голям фен на „Вечерното шоу“.

В колата на път за бала почти през цялото време мълчаха. Кейн не знаеше какво да каже, а Джени говореше бързо, млъкваше внезапно и после пак започваше да дърдори напрегнато, преди да е дала на Кейн достатъчно време да асимилира думите й. Той четеше много. Тя не. И не беше чела любимата му книга — „Великият Гетсби“.

— Какво е Гетсби? — попита тя.

Вероятно смутена от неловкото мълчание, тя го попита как постига имитациите си. Той не знаеше как точно — просто проучваше хората, докато не откриеше или не чуеше нещо, което според него беше същината им. Тя не схвана, но Кейн не се разсърди. Единственото важно нещо тази вечер беше, че тя е красива и е с него.

Онази вечер Кейн влезе в залата под ръка с Джени. Тя със синята си рокля, той със смокинг не съвсем по мярка. Пийнаха, опитаха от лошата храна и половин час по-късно се разделиха. Кейн не можеше да танцува и дни преди голямото събитие се притесняваше как ще излезе на дансинга с Джени. Нямаше възможност да й каже, че не танцува, а и не искаше. Приятно му беше просто да си говори с нея.

Мина още половин час, преди Кейн да я види отново — целуваше се с Рик Томпсън на дансинга. Джени беше момичето на Кейн. Идеше му веднага да отиде там и да я дръпне от Рик, но не можеше да го направи. Вместо това пиеше сладникав пунш, седеше на пластмасов стол и цяла вечер наблюдаваше Джени. Видя я как си тръгва с Рик. Как се качват в колата му. Подкара зад тях на известно разстояние, докато не стигнаха най-горе на Мълхоланд Драйв и не паркираха на панорамна площадка с изглед към Лос Анджелис. После ги видя голи на задната седалка. И реши, че не иска да гледа повече.

Кейн затвори прозореца към сегашната нощ и към миналото си. Върна се в спалнята и отвори гримовете. Вече си беше избрал дрехи. Мъртвецът, чийто живот беше откраднал, нямаше богат гардероб, но това беше без значение за Кейн.

След няколко часа щеше да започне процесът, за който беше мечтал най-силно през живота си. Този беше специален. Неизбежно щеше да привлече вниманието на пресата. По-голямо и от най-смелите му очаквания доскоро. Всичко досега беше просто упражнение. Подготовка за този момент.

Обеща си да не се провали.

27

Почти през цялата нощ Хари безуспешно се опитваше да ми сложи леден компрес на главата. Просто беше прекалено болезнено.

Разговаряхме с часове. Най-вече за Кристин и за мен. Най-малко ми се говореше за това, но нямахме право да обсъждаме делото.

Към два през нощта Хари се обади на един свой служител, който пристигна с такси и го откара у дома със зеления му кабриолет, паркиран пред кантората ми. Той беше свикнал да прибира съдията, а Хари се стараеше да му се отплаща за всяка услуга. На сутринта и двамата щеше да ни боли глава. Но по различни причини.

Събудих се в пет, все още на канапето. Извадих си нов пакет лед от малкия хладилник до бюрото ми и го притиснах към отока на тила. Беше поспаднал и болката ме разсъни в мига, в който първото ледено кубче докосна черепа ми.

Дълго лежах на канапето и мислех за жена ми и дъщеря ми. Бях си прецакал живота. Знаех, че за Кристин и Ейми сигурно ще е по-добре изобщо да не присъствам в техния. Кристин заслужаваше нещо по-добро от мен. Ейми също.

Посегнах към бутилката с уиски. Обикновено Хари си я отнася, но явно снощи беше забравил. Взех я и отвъртях капачката. Спрях се точно когато вече бях наклонил бутилката над чашата. Завъртях капачката и чашата ми остана празна.

От мен зависеха хора. Боби Соломон. Хари. Руди Карп. В известен смисъл и Харпър. Дори Ариела Блум и Карл Тоузър — бях длъжник преди всичко на жертвите. Тяхната смърт трябваше да бъде разплетена по един или друг начин. Ако Соломон беше виновен, заслужаваше наказание. Ако беше невинен, ченгетата щяха да намерят серийния убиец. Правосъдие. Справедлив процес.

Пълни глупости. Но нямах по-добро от това.

Бавно се надигнах, добрах се до банята и напълних мивката със студена вода. Потопих лицето си и го задържах, докато бузите ми не започнаха да щипят. Това ме свести.

Звънна телефонът. На дисплея пишеше „Да го духаш“.

— Харпър, защо не спиш? Откри ли нещо? — попитах.

— Ама какъв ти сън! Цяла нощ не съм мигнала. Джо изнамери някакви връзки и аз прочетох полицейските досиета за доларовите убийства.

— И трите ли ги имаш?

— Аха. Всъщност в тях няма много. Федералните не биха ни дали сами пълните досиета. Това трябваше да го направим чрез Дилейни, но не се получи. Ето защо се обърнах направо към източника. Разследващите отдели в Спрингфийлд, Уилмингтън и Манчестър. Джо изфабрикува някаква история за специализиран курс по разследване на местопрестъпленията. Случаите вече са приключени. Никой никак не се притеснява да споделя информация.

— Нещо набива ли се на очи? — попитах.

— Нищо. Никаква връзка. Доколкото виждам, Ани Хайтауър, Дерек Кас и Карън Харви изобщо не са се познавали. Имам подробни биографии и на тримата. Единствената връзка помежду им е доларовата банкнота. По онова време в полицията не обърнали голямо внимание на банкнотите. Но ги запазили. Знаеш как действат ченгетата. Правят наркоарест и откриват куфар, пълен с пари — вероятно преди да бъде заведен като улика, куфарът ще е доста олекнал. Но при убийство никой не пипва нито цент от местопрестъплението. Всичко се пази идеално.

Въздъхнах. Надявах се да има някаква връзка помежду им. Не се съмнявах, че Дилейни вече е установила такава, но не можеше да ни я разкрие. Дилейни разполагаше с преднина.

— В случаите на Кас и Хайтауър върху банкнотите са открити пръстовите отпечатъци на извършителя. Докато при Карън Харви половината банкнота е открита в апартамента на Роудс, но по нея няма негови отпечатъци. Има ли по някоя други отпечатъци или ДНК? — попитах.

— Няма ДНК, но има частичен отпечатък върху банкнотата от убийството на Дерек Кас. И многобройни отпечатъци върху банкнотата между пръстите на Ани Хайтауър. Никакви върху половинката в апартамента на Роди Роудс, които да го свързват с убийството и обира у Карън Харви. В базите данни не са открити съответствия на отпечатъците.

— А изследвани ли са изобщо тези други отпечатъци? — попитах.

— Допускам, но не мога да твърдя със сигурност.

— Трябва да сме сигурни — настоях.

Чух как пръстите на Харпър тракат по клавиатура.

— Ще пиша на лабораториите, с които са работили по отделните случаи. Няма да навреди да проверим отново.

— Може ли да ми изпратиш досиетата? — попитах.

— Вече те очакват в пощата ти.

Харпър остана на линията, докато включвах лаптопа си. Не ми отне дълго да намеря архивираните файлове и да ги сваля.

— Каква е връзката? — попита Харпър.

— Не знам. Ако е сериен убиец, както подозира Дилейни, може и да няма друга връзка освен банкнотите. Как се казваше? Личен почерк?

— Да, нещо като визитна картичка. Свързано е с психологията на убиеца. Не че нарочно оставя следа от трохички. Личният почерк е част от същността му и от причината да убива — поясни Харпър.

— Според мен има и друго. Би трябвало да има — настоях. — Никой няма да забележи тези банкноти, ако нещо друго не насочва вниманието към тях. Всички случаи имат едно общо нещо помежду си — банкнотата е отвела ченгетата до убиеца. Това е. Може би точно тази особеност привлече вниманието на Дилейни. Ако е един човек, със сигурност не иска да бъде заловен. Готов е да стигне до крайности, за да натопи някой друг за престъплението. Защо?

Харпър не се поколеба. Вече знаеше.

— Кой е най-добрият начин да извършиш убийство и да ти се размине? Да се увериш, че ченгетата не те търсят. Ако убийството е разкрито, няма да се появи сред закономерностите. Той „маскира“ престъпленията, стига до крайности, за да ги припише на друг. Погледни досиетата, аз ще дремна. Ще се видим в съда.

И тя затвори.

Направих си кафе и отворих досиетата. В седем бях прочел и трите. Кафето беше изстинало, а мозъкът ми гореше. Намерих си портфейла, извадих банкнотата, върху която си бях отбелязал знаците, и ги разгледах.

Цял живот се занимавам с пари. Дори мамех хората с пари. Мнозина добри играчи са способни да подменят стотачка с десетачка за част от секундата пред очите на сънлив барман в някой нощен клуб. Виждал бях да го правят. Самият аз го бях правил в един друг живот.

Изкъпах се, обръснах се и се облякох. И всяка секунда мислех за държавния печат. Стрела. Маслиново листо. Звезда. По три следи върху всяка банкнота. Три следи при всяко убийство.

И пръстовият отпечатък върху пеперудата в устата на Карл. Как, по дяволите, бяха извлекли ДНК на Ричард Пена от банкнотата, след като Пена е бил мъртъв много преди тя да бъде отпечатана?

Наметнах си палтото, допих лошото кафе и излязох с лаптопа си. Щом отворих входната врата, мразовитият въздух връхлетя току-що обръснатата ми физиономия, все едно се опитваше да ме одере. За нищо на света нямаше да вървя пеша в такова време, но не можех и да се кача в колата си. Имаше дупка на предното стъкло. Вятърът беше навял сняг и скреж на предната седалка. Обадих се на един човек, който имаше сервиз в Бронкс. Беше услужлив, но скъп.

Оставих ключа върху предната лява гума, сгуших се в палтото си и тръгнах да търся такси.

Пет минути по-късно вече бях в такси на път за Сентър Стрийт и най-големия процес в града от години. В мислите ми цареше пълен безпорядък. Трябваше да мисля за свидетелите, за встъпителните речи, за стратегията на Арт Прайър…

А вместо това мислех за банкнотата.

Руди се беше погрижил за процеса. Аз изпълнявах само дребна роля. В известен смисъл това ме радваше. Снемаше напрежението ми. Шофьорът на таксито се опита да завърже разговор за играта на „Никс“. Отговарях му лаконично и накрая той се отказа.

Банкнота от един долар.

Бях на крачка от прозрението. Имаше нещо в онези три убийства, което Дилейни беше забелязала. Замислех ли се за банкнотата в случая на Боби, пропусках нещо. Каквото и да се мержелееше някъде дълбоко в съзнанието ми, не беше свързано нито с Боби, нито с пеперудата.

Повторих имената на жертвите, за които бях научил предишния ден. Дерек Кас. Ани Хайтауър. Карън Харви. Имаше нещо в тези три убийства, което ми изпращаше сигнал. Сякаш щеше да ми избоде очите, но не го виждах.

Кас. Хайтауър. Харви.

Кас беше умрял в Уилмингтън. Ани Хайтауър — в Спрингфийлд. Карън Харви беше застреляна и ограбена в Манчестър.

Спряхме пред съда. Оставих на шофьора бакшиш.

Беше малко след осем и тълпата вече вилнееше. Две групи. И двете размахваха плакати, крещяха и скандираха. Едната група беше вдигнала лозунги „Справедливост за Ари“, а другата — лозунги в подкрепа на Боби. Поддръжниците на Боби май бяха малцинство. Един бог знаеше какво ще си помислят съдебните заседатели, докато минават между тези хора. Тълпата растеше с всяка изминала секунда, а полицаите издигаха прегради, за да държат двете групи отделно.

Наложи се да се провра покрай дълга опашка, за да вляза в съда. Всички искаха да са сред публиката. Този процес беше най-желаното представление в града. Докато мина през охраната и натисна копчето на асансьора, мислите ми отново се бяха насочили към банкнотата.

Звездите.

Извадих един долар и се вторачих в звездите, докато се качвах до двайсет и първия етаж. С ноктите на левия си крак орелът стискаше тринайсет стрели. Маслиновата клонка в десния му крак имаше тринайсет листа. Над него имаше щит с тринайсет звезди.

Звезди. Щит. Дерек Кас беше убит в Уилмингтън. Ани Хайтауър — в Спрингфийлд. Карън Харви беше застреляна в Манчестър.

Обърнах банкнотата и се взрях в Джордж Уошингтън, после извадих телефона си и звъннах на Харпър.

Тя вдигна незабавно.

— Хрумна ми нещо. Къде си?

— На път. След десет минути пристигам.

— Не, искам да обърнеш и да отидеш да се видиш с Дилейни на Федерал Плаза. Кажи й, че си открила връзката. И че имаш още информация.

— Чакай да отбия.

Ревът на доджа й утихна.

— Какво откри? — попита тя.

— Знаците по банкнотите… Виждам закономерност в тях. Имаш ли у себе си един долар?

Харпър явно беше оставила телефона на микрофон, защото чувах клаксони, спирачки и шума от уличното движение. Асансьорът ми пристигна на двайсет и първия етаж. Излязох от кабинката и поех надясно, към прозореца между двете асансьорни клетки. Зареях поглед към Манхатън през мръсното стъкло. Виждах града като през мътен филтър, все едно на стара снимка.

— Ето, намерих една, какво да търся? — попита Харпър.

— Погледни държавния печат. Има тринайсет маслинови листа, тринайсет стрели и тринайсет звезди над орела. Защо тринайсет?

— Не знам, в момента не ми хрумва. За пръв път го забелязвам.

— Знаеш го, учила си го в училище. Просто не си спомняш. Обърни банкнотата. Джордж Уошингтън. Първият президент на Съединените щати. Преди да стане президент, е командвал войските в Ню Йорк, отбранявал е града срещу британците. Прочел пред войниците Декларацията за независимост. Тогава е била подписана само от тринайсет щата.

— Тринайсет звезди… — каза Харпър.

— Това е карта. Кас е убит в Уилмингтън, Делауер. Хайтауър е убита в Спрингфийлд, Масачузетс. Харви — в Манчестър, Ню Хампшър. Всички са били колонии, чиито представители са подписали Декларацията за независимост. Ако включим Ариела Блум и Карл Тоузър, имаме и Ню Йорк. Може да е имало и други убийства. По цялото Източно крайбрежие. Поръчай на Дилейни да разбере дали има осъден за убийство поради някаква връзка с банкнота от един долар. Тя трябва да е част от уликите срещу него. Може да ограничи търсенето до останалите осем щата, подписали Декларацията — Пенсилвания, Ню Джърси, Джорджия, Кънектикът, Мериленд, Вирджиния, Роуд Айланд, Северна Каролина…

— Еди, Ричард Пена! Мъртвият убиец, чието ДНК е намерено върху банкнотата в устата на Тоузър. Той е осъден за убийствата на четири жени в Северна Каролина. Може това да е връзката — каза Харпър.

— Имаш право. Трябва да проверим. Можеш ли да говориш с Дилейни? Тя не знае за Пена.

— Тръгвам, но някои неща още не се връзват. Защо има по три знака върху всяка банкнота? Звездите са ясни — това е местоположението. Но останалите два знака?

— Още не знам. Трябва да помисля. Може да е свързано по някакъв начин с жертвите.

— Има още едно нещо, което пропускаме. Ами ако в осемте останали щата няма такива убийства? Ами ако този изверг тепърва започва?

— Между убийствата има по няколко години. Според мен не се е спотайвал в този интервал. Мисля, че има още жертви, които не сме намерили. Ако Ариела Блум и Карл Тоузър са убити от този тип, той явно има опит. Допускам, че е убил и други. Разбирам те обаче — може да продължава играта си и в момента да е набелязал нова жертва.

— Така е. Но не искам да губим много време за Ричард Пена. Неговите жертви са многобройни. И убийствата му не приличат на другите — отбеляза Харпър.

— Може би. В нашия случай има същите три знака върху банкнотата, но две жертви.

Оставих долара върху перваза на прозореца, вгледах се съсредоточено в нея и прочетох на глас надписа върху лентата в клюна на орела.

E pluribus unum.

От многото — един.

28

В стаята на съдебните заседатели миришеше на кафе, пот и прясна боя. Кейн седеше мълчаливо на дългата маса и слушаше. Когато той пристигна, служителката, отговаряща за журито, му поръча да влезе вътре. Не се наложи да чака на пластмасовите столове в коридора като другите резерви. По заповед на съдията.

Сред единайсетте съдебни заседатели вече се бяха оформили групички. Четири жени. Седем мъже. Трима от тях си говореха за баскетбол. Другите четирима мъже слушаха как жените обсъждат съдебен заседател номер дванайсет — Бренда Коволски.

— Гледах по новините. Тя беше. Ужас! — обясняваше дребничка руса жена, която се казваше Ан.

Кейн бе слушал внимателно всички, докато ги разпитваха вчера. И мислено си бе отбелязвал някои неща. Професия. Деца. Религиозна принадлежност. Жената до Ан притисна с длан гърдите си и зяпна. Рита.

— Какво е станало? Онази Бренда, която беше тук вчера? Жената с красивия пуловер, нали? — попита Рита.

— Мъртва е. Блъснала я кола пред библиотеката, където работи, и шофьорът избягал. Пълен ужас — каза Ан.

Другите жени се вторачиха в жилките на старата дъбова маса. Кейн се бе забавлявал, докато слушаше как Арнолд говори за една от тях по време на инсценировките — Бетси. Арнолд се зарадва, че Руди Карп успя да я вкара в журито. Защитата много харесваше Бетси.

Кейн беше съгласен. И на него му харесваше. Имаше дълга кестенява коса, вързана на опашка. Бетси събуждаше у него желание да погали тази коса.

Последната от четирите жени — Касандра — клатеше смаяно глава. Кейн беше видял Касандра да разговаря с Бренда. Беше елегантна и с хубав изказ.

— Напоследък стана много опасно да пресичаш улиците. Горката Бренда — каза Касандра.

— И аз я видях по новините — каза Бетси. — Не знаех, че е в журито. Божичко! Колата я прегазила, след което направила обратен завой.

— Нали знаете, че не бива да гледате новините? Не чухте ли какво ни предупреди съдията вчера? — попита Спенсър, един от най-младите съдебни заседатели.

Ан пламна от възмущение. Бетси махна пренебрежително на Спенсър, все едно беше досадна муха.

— Запознахме се с нея едва вчера, а сега е мъртва. Това е важното — изтъкна тя.

— Не, важното е да правим каквото ни поръча съдията. Всеки ден умират хора. Не искам да ви прозвучи гадно, но е така, нали? Не е била приятелка на никой тук — каза Спенсър.

Кейн се надигна от мястото си, извади портфейла си, измъкна двайсетачка и я хвърли на масата.

— Аз говорих с Бренда вчера. Стори ми се много свястна жена. Няма значение дали сме я познавали. Не познавам никого от вас, но ми се ще да вярвам, че ако утре умра, няма да ви е напълно безразлично. Предлагам да съберем малко пари и да изпратим венец — каза Кейн.

Един по един всички дадоха по нещо, говорейки: „Точно така“, „Горкичката“, „Да изпратим и картичка“. Всички освен Спенсър. Той стоеше със скръстени ръце. Накрая един от мъжете го фиксира с поглед доста дълго и той завъртя очи и даде десет долара.

Дребна победа. Кейн знаеше, че подобни жестове са от огромно значение. Отначало само един-два. Щеше да бъде достатъчно, за да си извоюва позиция. Той събра парите на купчинка и попита Ан дали има нещо против да избере венеца. Ан нямаше нищо против.

— Много предвидливо от твоя страна. Благодаря ти… благодаря на всички — каза развълнувано тя, преглътна и прибра парите в портмонето си.

Съдебните заседатели се почувстваха по-добре.

Кейн седна и се замисли за звука, който беше издал черепът на Бренда, когато се блъсна в капака на неговия шевролет силвърадо. Единствен удар на нещо кораво и кухо, което се разби в метала. И онова хрущене секунда по-рано, което бе заглушено от сблъсъка с капака. Но Кейн го чу. Като китарен акорд — хрущене от раздробяването на ключицата и гръбнака й. Беше почти мелодично.

Кейн отпи от кафето си, махна пухче от пуловера си и се замисли за разочароващо глухия удар, когато даде пикапа на заден за втория сблъсък и премаза главата й.

Вратата се отвори и съдията влезе. Носеше черна тога върху черния си костюм. Всички се умълчаха и насочиха вниманието си към него. Ан наистина се паникьоса — бяха я спипали в нарушение на правило, което в действителност не разбираше. Кейн се приведе към нея и леко я потупа по ръката.

Съдия Форд подпря длани върху масата, наведе се и заговори тихо. Плъзна поглед из стаята. И го задържаше върху някой съдебен заседател от време на време.

— Госпожи и господа, трябва да ви съобщя тъжна новина. Прецених, че е най-добре да го направя първо пред вас. Уверявам ви, че след малко ще го обсъдя с обвинението и защитата. Много е важно. Исках обаче вие да го научите от мен. Тази сутрин ми се обади полицейският комисар. Полицията има основание да смята, че сериозна опасност заплашва всички вас.

29

Вратите на асансьора се отвориха и отвътре се изтърколи огромно кълбо от изнервени хора. Най-напред мъж със зелено яке изхвърча навън заднешком като изстрелян от оръдие. Блъсна се във вратата на отсрещния асансьор и строши скъпия си фотоапарат.

После група охранители, облечени в черно, излязоха от асансьора в сгъстен строй. В центъра на кълбото от човешка плът забелязах главата на Боби Соломон. И Руди до него. Вратите към стълбището до мен се отвориха рязко и група фотографи изтрополиха като взвод, устремен към битка. Пристигна още един асансьор и избълва куп репортери и телевизионни камери. Коридорът изригна в присветващи обективи. Въпроси и микрофони се опитваха да разкъсат охранителния обръч.

Хукнах към съдебната зала и отворих широко двете врати. Екипът от охранители набра скорост и избута настъпващите представители на медиите.

Боже, ама че цирк!

Бодигардовете сграбчиха хората, които пазеха, и се втурнаха към вратата. Отстъпих настрани тъкмо навреме. Ако бях останал, щяха да ме смажат. Едър охранител с черно късо яке се завъртя и затвори вратите пред камерите.

Озърнах се. Залата беше празна, ако не броим съдебната охрана и стенографката.

Обръчът се разкъса. Някои от охранителите носеха куфарчета. Като онова, в което Холтън разнасяше лаптопа. Придвижиха се към предната част на залата. Видях как Боби е приклекнал на пътеката и диша учестено. Руди го потупваше по гърба и го уверяваше, че всичко е наред.

Приближих се до Руди и му казах, че искам да поговорим. Той изправи Боби, нагласи му вратовръзката и изпъна сакото на костюма му. Потупа го по ръката и му нареди да седне на масата на защитата. Двамата с Руди се отдалечихме в дъното на залата и аз го запознах с теорията си за банкнотата.

Отначало той кимаше вежливо. Колкото повече говорехме, толкова повече губеше интерес. Личеше си, че е напрегнат, защото дъвчеше горната си устна. Не можеше да намери място на ръцете си. Беше напрегнат. Притеснен. На всеки би се отразило стресиращо задължението да бъде главен адвокат в подобен процес.

— Тази агентка от ФБР, Дилейни, ще свидетелства ли? — попита Руди.

— Съмнявам се. Но може би има и друг начин. Работим по въпроса.

Той вирна брадичка, намигна ми и каза:

— Хубаво. А сега, ако не възразяваш, трябва да се подготвя за встъпителната си реч. А, още нещо. — Кимна ми да се приближа и сниши глас до шепот: — Наехме те да погнеш ченгетата. Всички знаем защо, нали? Сега си воин, Еди. Ако успееш да пробиеш строя им, на ръце ще те нося. Не успееш ли, очакваме да се хвърлиш върху амбразурата, за да защитиш клиента ни. Ако се случи това, изчезваш от процеса. Ясно ли е? Не искам да губиш време за следи, които не можем да използваме. Просто свърши работата, за която си нает, ясно? Разумно е, нали?

— Съгласен — отговорих на Руди с тон, който издаваше, че всъщност изобщо не съм съгласен.

— Добре. Покупките ти пристигнаха, между другото. Асистентката ми е оставила всичко в стая за съхранение на веществени доказателства надолу по коридора. Ще ги донесат, ако и когато се наложи.

С тези думи Руди се отдалечи и седна на масата на защитата до Боби. Заговори му тихо в опит да го успокои. Намирах се поне на петнайсет метра от тях, но виждах как треперят раменете и гърбът му. Арнолд Новослик се настани в ъгъла на масата на защитата и се зае да преглежда някакви документи.

Когато седнах до тях, вече бях спокоен. Нямаше смисъл да споря с Руди. Не сега. Щеше да има време за това. Гърдите ме заболяха, когато седнах. Изпих с вода няколко обезболяващи. Когато стоях прав, не беше толкова зле. Предстоеше ми обаче да седя дълго. Болката от спуканото ребро поне отвличаше мислите ми от главоболието.

Съдебният служител отвори вратите и отвън нахлу познатата глъчка. Арт Прайър, когото познавах по име, влезе в залата, придружаван от няколко помощник-прокурори с тежки картонени кутии. Прайър изглеждаше безукорно. Син костюм на тънко райе. Шит по поръчка, разбира се. Колосана бяла риза, която направо блестеше, и розова вратовръзка. Прайър обичаше розовите вратовръзки, така поне бях чувал. Кърпичката в горния му джоб беше в тон. И походката му беше в съответствие с ролята. Не точно наперена, но нещо подобно.

Той се приближи към масата на защитата и сърдечно поздрави Руди. Зъбите му изглеждаха като захранени от същия източник на електричество, който бе използвал за ризата си.

— Битката започва, Арт. Между другото, това е вторият защитник — Еди Флин.

Изправих се, доволен от краткото облекчение за горките ми ребра, и протегнах ръка с най-очарователната си усмивка.

Прайър я пое. Не каза нищо. Отстъпи назад и размаха носната си кърпичка, както би направил сервитьор, преди да нагласи салфетката в скута на клиент в ресторант с три звезди „Мишлен“. Прайър продължи да се усмихва, докато старателно триеше ръце.

— Така, така… господин Флин. Най-сетне се срещаме. Слушах много за вас през последните двайсет и четири часа — отбеляза той с южняшки акцент, заимстван сякаш направо от постановка на „Трамвай «Желание»“.

В очите му проблесна искра. Усещах как омразата струи от кожата му с превъзходен тен. Гладиатори в съдебната зала. Делото нямаше значение. Нямаше значение и че някой е пострадал или е умрял. Хора като Прайър гледаха на процесите като на спортни състезания. Искаха да спечелят. Нещо повече — искаха да смажат противника си. Доставяше им удоволствие. Гадеше ми се от тях. Личеше си, че с Прайър няма да се разбираме.

— Всичко хубаво, което сте чували за мен, най-вероятно не е вярно. А всичко лошо сигурно е само върхът на айсберга — отбелязах аз.

Той вдиша дълбоко през носа си. Сякаш с въздуха поемаше и враждебност.

— Наистина се надявам да сте във върхова форма, господа. Ще ви е нужно — отбеляза Прайър.

Върна се на масата на обвинението, без да откъсва очи от Боби.

Преди Прайър да стигне обратно до мястото си, към него се приближи мъж с бежов панталон и синьо спортно сако. Носеше бяла риза и червена вратовръзка, поразхлабена заради разкопчаната му яка. Мека руса коса, буден поглед и лоша кожа. Ама много лоша. Изпод яката му бяха плъзнали гневни червени петна, бузите му бяха осеяни с черни точки, а кожата около носа му беше побеляла и се белеше. Недостатъците изпъкваха още повече заради бледото му лице. От джоба на сакото му се подаваше журналистически пропуск, през рамото му беше преметната чанта.

— Кой е репортерът, който говори с Прайър? — попитах.

Руди измери мъжа с бърз поглед.

— Пол Бенетио. Води клюкарска колонка за знаменитостите в „Ню Йорк Стар“. Много е шантав. Наема частни детективи да му изравят секс истории. Свидетел е по делото. Прочете ли показанията му?

— Да, но не знаех как изглежда. Не разкрива много — предимно предположения, че Боби и Ариела са имали недоразумения.

— Именно. И отказва да назове източниците си. Виж това. — Руди извади на екрана на лаптопа си показанията на Бенетио и ми посочи последния абзац. — „Източниците ми са поверителни. Не мога да ги назова, на този етап не мога и да дам повече сведения“.

— А в колонката му има ли продължение? — попитах.

— Не. Този тип е обикновен драскач. Няма смисъл да хабим сили за загубеняк като него — отговори Руди.

Забелязах, че Прайър и Бенетио не се ръкуваха. Направо подеха разговор — никакви усмивки, никакви поздрави, незабавно се заеха да обсъждат нещо. Не чувах какво си говорят. Очевидно се познаваха и бяха разговаряли неотдавна. По едно време се умълчаха и погледнаха към мен.

Всъщност не гледаха мен, а клиента ми. Проследих погледите им и веднага установих какво е привлякло вниманието им.

Боби всеки момент щеше да получи нервен срив. Беше отметнал косата си назад и барабанеше с пръсти по масата. Потупваше с крака.

Столът му се наклони назад. Посегнах да го сграбча, но ме преряза остра болка и се заковах на място. Столът се прекатури и видях как Боби забелва очи още преди да се строполи на земята.

Тялото му се прегъна на две. От ъгълчето на устата му потече пяна. Крайниците му се разтресоха мъчително. Арнолд пръв се спусна към Боби. Опита се да го завърти на една страна и му заговори спокойно. Започна да го вика по име.

— Да дойде парамедик!

Не знам кой се обади, може и да е бил Руди. Край нас бързо се скупчиха хора. Коленичих и едва не припаднах от болка. Хванах главата на Боби. Извадих портфейла си и го пъхнах в устата му, за да не си глътне езика.

— Веднага повикайте парамедик, по дяволите!

Този път ясно чух, че извика Руди. Струпаха се още хора. Многобройните светкавици на фотоапаратите се отразяваха в плочките на пода. Проклети папараци. Бенетио също беше там и наблюдаваше с известно задоволство. Жена с бяла риза и емблема с червен кръст си проправи път през тълпата и избута Бенетио. Носеше медицинска чанта.

— Епилепсия ли има? — попита тя, докато коленичеше до Боби.

Вдигнах очи към Руди.

Той застина.

— Епилепсия ли има? Взема ли лекарства? Алергичен ли е към нещо? Кажете, трябва да знам — настоя жената.

Руди се поколеба.

— Просто й кажи! — провикна се Арнолд.

— Епилептик е. Пие клоназепам — отговори Руди.

— Отдръпнете се. Направете място — приканих хората.

Отдръпнаха се. Мярнах Прайър отсреща — облегнал се беше на ложата на журито и стоеше със скръстени ръце.

Негодникът продължаваше да се усмихва. Озърна се, увери се, че зад него в ложата няма никой, и започна да пише есемес на мобилния си.

30

Кейн знаеше какво предстои.

Съдията обясни на другите от журито. Повечето не схванаха всичко.

— Полицейският комисар ми съобщи, че не може да изключи вероятността Бренда Коволски да е била набелязана точно защото е избрана за съдебен заседател в този процес. Всъщност някои улики сочат, че не става дума за обикновена катастрофа. Както вероятно сте видели по новините, колата блъснала Бренда и после избягала в обратна посока. Ето защо ще предприемем мерки за осигуряване на безопасността ви — завърши съдията.

Спенсър се обади пръв:

— Знаех си. Божичко… какви мерки, човече? Сър?

Кейн забеляза, че съдия Форд запази пълно самообладание. Явно беше очаквал да има реакция и съчувстваше на журито.

— През обедната почивка всеки от вас ще може да се прибере у дома и да си приготви малко багаж. Ще ви придружава полицай. А когато съдът приключи работата си за деня, ще ви отведат в хотел, където ще останете под въоръжена охрана до края на процеса — обясни съдията.

Пъшкане. Протести. Шок. Сълзи.

Кейн наблюдаваше сцената.

Съдията продължи категорично:

— При такива процеси, които привличат голямо медийно внимание, винаги е възможно съдебните заседатели да бъдат изолирани. Не ми беше лесно да взема това решение, повярвайте ми. Убеден съм обаче, че са необходими предпазни мерки. Съобщавам предварително на всички, в случай че искате да се обадите на приятели и близки. Може би на някои от вас ще се наложи да търсят човек да гледа децата им вечер. Давам ви трийсет минути, преди да обявя началото на процеса.

Залп от протести и въпроси застигна съдията, докато излизаше от стаята — и все от мъжете в журито. Кейн чу един от въпросите много ясно. Зададе го мъжът със светлосинята вратовръзка, Мануел.

— Господин съдия, къде ще бъдем настанени? — попита той.

— Съдът скоро ще предприеме необходимото — отговори съдията точно преди да излезе от стаята.

Кейн кимна и усети как в гърдите му се надига вълнение. Беше очаквал с нетърпение този момент. Всъщност разчиташе на него. Съдът щеше да предприеме необходимото, а Кейн знаеше накъде ще се отправят заседателите в пет следобед.

И той от своя страна беше предприел необходимото.

31

С Руди гледахме как Боби постепенно се съвзема в здравната служба. Отначало беше много замаян. Не знаеше нито къде се намира, нито какво се е случило. Парамедичката му даваше вода на глътки. И го наставляваше да лежи. Руди стоеше в ъгъла и говореше рязко по телефона:

— Не се е съвзел. Още не. Трябва ми повече време.

Чувах само половината от разговора, но не ми трябваше повече. Личеше си, че не върви добре.

— Какво като пресата е видяла? Той си остава голяма звезда. Дайте ми две седмици и ще успея…

Който и да беше от другата страна, явно затвори. Руди отметна ръка назад, сякаш да запокити телефона към стената. Изруга и отпусна ръката си.

Здравната служба се състоеше от легло, няколко чекмеджета с обезболяващи и превръзки и дефибрилатор в кутия на стената. Руди деликатно помоли парамедичката да ни остави за малко насаме. Преди да излезе, тя ни поръча да не местим Боби най-малко петнайсет минути и да му дадем време да се съвземе.

— Забелязах двама репортери в дъното на съдебната зала. Не биваше да влизат, преди всички останали да са се настанили и да са готови, но явно някак са се промъкнали. Видяха всичко. И го заснеха. Довечера ще се появи на първите страници — каза Руди.

— Вече пет пари не давам — отговори Боби. — Въпреки това мога да изиграя много роли.

— Чакайте малко, не разбирам. Какво общо има епилепсията на Боби? — попитах.

Руди въздъхна, озърна се и каза:

— Досега никой не знаеше, че Боби е епилептик. Не можеш да играеш във филм за триста милиона долара, ако има опасност най-неочаквано да се строполиш на снимачната площадка. Застрахователните премии само за Боби ще струват петдесет милиона. Студиото го рекламира като новия Брус Уилис. Сега вече край с това.

— Има по-важни неща от кариерата му, за които да се тревожим — възразих. — Например да не влезе в затвора за убийство.

— Знам, но нищо не можем да направим. Съжалявам, Боби, студиото ще пусне филма този петък и настояват фирмата ни да се оттегли от делото ти — каза Руди.

Боби мълчеше. Лежеше със затворени очи. Като човек, който всеки момент ще полети от стръмна скала.

— Не може да го направят — възразих.

— Опитах се, Еди. Заради процеса афишите са навсякъде. Не им е нужна дълга кампания, не се налага и да наливат много средства. Студиото получава неограничена безплатна реклама в цял свят. Сделката обаче не струва, ако епилепсията му стане публично достояние. Той го знае. Подписал е договор. Опитах се да ги убедя да почакат, да ни оставят да приключим процеса и да издействаме оправдателна присъда. Но те вече не виждат смисъл и не желаят да рискуват, изчаквайки присъдата. Ще пуснат филма, докато той все още е невинен.

— Не можем да го изоставим — отсякох.

— Вече е решено. Трудно ми е да го преглътна, но моят клиент е филмовото студио. Ще уведомя съдията, Боби. Ще получиш отсрочка.

Боби беше чул всичко. Може и да беше звезда, но в моите очи бе просто едно уплашено хлапе. Стисна главата си с ръце и раменете му се разтресоха от плач.

Руди се запъти към изхода на здравната служба и ми подхвърли през рамо:

— Хайде, Еди, тръгваме си.

Не помръднах.

Руди спря, върна се и заяви направо:

— Еди, студиото плаща за този процес. Те са нашият клиент. Ако си тръгнеш с мен сега, още утре ще бъдеш назначен. Страхотна заплата, лесни дела. Хайде, заслужаваш го. Нямаме избор.

— Значи театърът, който разигра, за да ме убедиш в невинността на Боби, е бил само за да ме привлечеш в отбора, така ли? Ще изоставиш този човек на първия ден от неговия процес за убийство?

— Процесът не е започнал. Ще говоря със съдията и той ще го отложи, докато Боби си намери нов адвокат. Виж, Еди, не съм лош човек. Не искам да изоставя момчето. Но не мога да лиша кантората от седемнайсет милиона долара хонорари годишно. Така че изпълнявам указанията на клиента си и ти ще направиш същото. Хайде, тръгвай — каза той.

Ако му обърнех гръб, никога повече нямаше да получа такъв шанс. Предложението за работа беше единствената ми възможност да спечеля Кристин. Стабилна кариера. Лесен живот. Никакъв стрес. Никакви рискове. И никаква опасност за семейството ми. Приемех ли работата в „Карп“, имаше шанс да си върна предишния живот. Иначе Кристин нямаше да ми повярва дори че съм получил предложение. Щях да стана Еди Лъжеца. Отново.

Издишах. Дълго и продължително. Кимнах.

Излязох в коридора и последвах Руди. Той оправи вратовръзката си и натисна копчето на асансьора. Видя ме да се приближавам.

— Умно — поздрави ме.

Стоях мълчаливо. С наведена глава. Вратите на асансьора се отвориха. Руди влезе. Аз не помръднах.

Вратите започнаха да се затварят и Руди стрелна ръка да ги спре.

— Идвай, Еди. Време е да тръгваме. Делото приключи.

— Не — отговорих. — Тъкмо започва. Благодаря за предложението за работа.

Вече бях завил по коридора обратно към здравната служба, когато чух как вратите на асансьора се затварят. Парамедичката се бе върнала в стаята и се опитваше да утеши Боби. Той ме видя на прага. Лицето му беше мокро от сълзи. Ризата му беше подгизнала от пот. Жената се мъчеше да го убеди да легне, но той се противеше.

— Може ли да вляза? — попитах.

Боби кимна. Парамедичката се отдръпна назад. Той избърса лице в ръкава на ризата си. Подсмърчаше. Беше пребледнял. Виждах го как трепери. Гласът му звучеше като пукането на сухи клони по време на буря.

— Не ме интересува студиото. Просто искам това да приключи. Не съм убил Ари и Карл. Искам хората да ми повярват.

Всеки обвиняем реагира различно на съдебния процес. Някои са развалини още преди да е започнал. Други нехаят — вече са били в затвора и не се тревожат от изгледите да лежат отново за дълго. Трети осъзнават постепенно случващото се. Отначало са наперени. Прекомерно нахъсани. С наближаването на делото увереността им расте. Но и тревогата им расте. Не след дълго страхът подкопава увереността им и ги парализира. И когато съдебната машина завърти зъбците си в първия ден на процеса, те рухват.

Боби попадаше в последната категория. В първия ден на един съдебен процес или плуваш, или потъваш. Боби несъмнено потъваше.

— Струва ми се, че ти трябва адвокат.

За секунда очите му се притвориха. Напрежението напусна раменете му. Облекчението не трая дълго обаче.

— Не мога да плащам колкото студиото.

Забелязах как раменете му отново се сковаха. По лицето му пак се изписа паника.

— Спокойно. Руди ми плати достатъчно. Той плаща, но клиентът си ти. Ще направя всичко по силите си да те защитя. Ако искаш — добавих.

Той протегна ръка. Поех я.

— Благодаря ти…

— Не бързай да ми благодариш. Все още сме загазили здравата, Боби.

Той отметна глава и се засмя нервно. Смехът секна рязко под напора на действителността.

— Знам, но поне няма да съм сам — каза тихо той.

32

Съдебните заседатели трябва да свикнат да чакат. Повечето не успяват. Стават неспокойни, ядосват се и се чувстват безсилни, задето пилеят времето си. Кейн беше много обигран. И търпелив. Старите радиатори в стаята на журито започнаха да тракат, тръбите засвистяха. Навън беше студено и отоплителната система изнемогваше.

Кейн седеше спокойно на масата. Останалите или сновяха нервно, или пиеха кафе и си приказваха. Жените продължаваха да обсъждат Бренда.

Мъжете подкараха спортните теми. С изключение на Спенсър, който не си падаше по никой спорт. Той гледаше през прозореца — навън отново прехвърчаше сняг.

Спенсър извади портфейла си и прегледа скромното количество банкноти. Извърна се към Кейн и каза:

— Четирийсет долара дневно! Няма да пратя този тип в затвора до живот срещу мизерните четирийсет долара. — И пое въздух през зъби.

Кейн беше виждал лицето на Спенсър сред предпочитаните от защитата заседатели на корковата дъска. Някои от тях се възприемаха като пазители на закона. Други си представяха, че обвиняемите са самите те. Спенсър попадаше във втората група. Не беше трудно да проумееш защо защитата го иска в журито.

— Кога ще ни платят според теб? — попита Спенсър.

Кейн поклати глава, но не каза нищо.

Парите. Те винаги изваждат на показ най-лошото у човека, помисли си той.

Помнеше един летен следобед преди много години. Може би седмица след десетия си рожден ден. Майка му беше на мивката в кухнята с огряна от слънцето коса. Миеше съдовете и слушаше музика. Роклята й беше толкова стара, че изглеждаше почти прозрачна. Беше обърнала няколко чашки, както правеше винаги следобед. Когато се отдръпна от мивката и се обърна, от гъбата се разлетя пяна и кацна върху носа на Кейн. Дюшемето на старата къща изскърца от жегата в ритъм с музиката.

Кейн помнеше смеха й. Май тогава за последен път се бе почувствал истински щастлив.

Мъжът дойде по-късно следобед. Кейн седеше на люлката под старото дърво, от което беше паднал няколко години по-рано. Слънцето се бе спуснало ниско в небето. Клонът над главата му проскърцваше, докато той се люлееше. И после чу шум от строшено стъкло. Писък. Отначало реши, че е повей на вятъра или някакъв странен шум от въжетата на люлката, но скоро разбра, че не е нито едно от двете. Хукна към къщата, крещейки „мамо“.

Намери я на пода в кухнята. С окървавено лице. И някакво огромно туловище, надвесено над нея.

Мъжът имаше тъмнокестенява коса. Мръсни джинси и мръсна риза. Миришеше по същия начин като пастора в неделя вечер. Странен и сладникав мирис на пръст. Майка му го наричаше „бърбън“. Мъжът завъртя глава и впери в Кейн зачервените си очи.

— Значи това е момчето — каза той.

— Не, не, не, вече ти казах, че не те искам тук…

Мъжът зашлеви майка му, за да млъкне.

— Излез навън. С теб ще се разправям после — викна му мъжът. После се обърна към майка му и каза: — Изобщо не прилича на мен. Хубаво. Значи може да продължим с уговорката си. Не е от вчера.

Майката на Кейн изпищя и момчето се втурна напред, но внезапно се озова в другия край на кухнята. Мъжът се беше завъртял и с опакото на дланта си беше запратил Кейн надалече. Кокалчетата на мазолестата му ръка се стовариха с такъв чудовищен шум върху скулата на Кейн, че майка му го помисли за мъртъв. Тилът му се удари в стената и той се свлече на пода.

Майка му изпищя още по-силно.

Лицето на Кейн пламна. Той стана от пода, пипна го с ръка и за пръв път видя собствената си кръв. Ударът беше разцепил бузата му. Повечето момчета биха припаднали, биха се разпищели от болка или биха се свили уплашено в ъгъла, но Кейн просто се ядоса. Този човек го беше ударил. Причиняваше болка на майка му.

Кейн се спусна към мивката. Беше забелязал черната дръжка на големия кухненски нож да стърчи от коритото. Мама неведнъж го беше предупреждавала да не го докосва, затова, когато го взе, той се надяваше тя да му прости.

Мъжът вдигна изненадан поглед. Едва не откъсна главата на момчето, а то се беше изпречило пред него. Лицето на здравеняка застина в озадачено изражение. И после лявата му буза увисна. Лявото око също. Дясното око се забели. Като изключено. Кейн обаче знаеше, че очната ябълка просто се е завъртяла бързо.

Майката на Кейн се изправи с мъка, когато мъжът рухна на пода. Прегърна го, залюля го и запя тихо. През цялото време Кейн се взираше във върха на големия нож, щръкнал от тила на мъжа.

Кейн докара ръждясала ръчна количка, качиха на нея трупа и майка му я забута към поляната зад къщата. Той се досети какво се кани да направи тя. Опита се да й попречи, да я удържи да отиде прекалено далече, но знаеше, че е безполезно. Беше се запътила към голямата могила, обрасла с мъх, зад която имаше падина. Заровиш ли някого там, нямаше кой да забележи гроба, докато почти не се надвеси над него.

На върха на могилата майка му пусна количката и тялото на мъжа се изтърси, когато тя полетя по склона. Почвата беше тъмна и мека. Лесно поддаваше под голямата лопата, която беше нарамил Кейн.

Не след дълго майка му намери другите кости. Мъничките. Колкото повече копаеше, толкова повече намираше. Животински кости. Заровени плитко във влажната пръст. Не каза нищо на Кейн и двамата заедно погребаха мъжа.

Когато приключиха, майка му, цялата омазана в пръст и кръв, приклекна до него. Обхвана между дланите си неговите меки изкаляни бузи и каза: „Няма да кажа на никого за животните. От самото начало знаех, че си ти. Това ще си бъде нашата тайна. Между теб и мен. Обещавам. Ти обещаваш ли?“.

Кейн кимна и двамата години наред не повдигнаха въпроса. Когато навърши петнайсет, той научи истината. Майка му обясни, че онзи мъж бил неин братовчед. След като дядото на Кейн починал и й оставил старата ферма, братовчед й предложил да й помогне с пари. Работел като общ работник из целия окръг и винаги бил готов да плати в брой на някоя жена. Майката на Кейн била отчаяна. Сметките се трупали, а тя не умеела да обработва земята. Парите й помогнали да си стъпи на краката. Уверяваше Кейн, че ненавиждала всяка минута, прекарана с онзи мъж. И че баща му всъщност не е морски пехотинец, загинал някъде далече, а мъжът, когото бяха погребали заедно.

Уверяваше Кейн колко съжалява, но се нуждаела от парите.

Кейн отговори, че разбира. И наистина разбираше.

Не й каза другото. Онова, което не биваше никога на никого да разказва: че му е било приятно, докато забива големия нож във физиономията на мъжа.

Много приятно.

През годините му ставаше все по-трудно да изпита отново това чувство.

Кейн примигна, за да прогони спомена, и отново погледна Спенсър. Знаеше, че ще се наложи да се справя със заседатели като него. Някои хора просто няма как да бъдат разколебани. Каквото и да се случеше в съдебната зала, колкото и да го убеждаваше в стаята на журито, Спенсър винаги щеше да си гласува по един начин. Същото се отнасяше за Мануел. Той беше другият любимец на защитата.

Залогът беше твърде висок за Кейн. Не можеше да рискува всичко да пропадне. Трябваше да се справи с този проблем, преди нещата да са стигнали твърде далече.

Кейн знаеше точно какво трябва да направи със Спенсър и Мануел.

33

Оставих Боби в здравната служба и се отправих към съдебната зала. Бяха се обадили на парамедичката да ми предаде, че Хари иска да се срещне с мен и прокурора в кабинета си.

Когато влязох, върху масата на защитата имаше един-единствен лаптоп. Моят, с архивиран файл, който очакваше да бъде отворен. Поне още разполагах с документацията.

— Ей, нещо против да остана? — разнесе се нечий глас.

Арнолд Новослик седна на масата и стовари дебела папка до компютъра ми.

— Мислех, че ще си тръгнеш с Карп — отбелязах.

Арнолд избута стола си, обърна се с лице към мен и каза:

— Хонорарът ми е изплатен авансово. Мога да си тръгна по всяко време. Обаче консултантът по избора на жури струва толкова, колкото последния избран от него състав. Знаеш го. Трябва да остана до края. Може би ще помогна, не знам. Досега не съм зарязвал дело, а конкретно това ме изкушава.

— Аз пък се изкушавам да те уволня, но не е като да няма свободни места в екипа на защитата. Освен това ти първи се притече на помощ на Боби, като получи пристъп — отговорих.

— Имам си моменти на слабост — каза Арнолд, отвори папката си и ми подаде някакъв документ. — Това е окончателният ни списък на съдебните заседатели. Има и биографии за всеки. Редактирах го днес сутринта, след като получихме новината — каза той.

— Каква новина?

— Ами наложи се да добавя името на една резерва. Жена от първоначалния състав, Бренда Коволски, е била прегазена снощи. Мъртва е. Според полицията смъртта й е подозрителна. Сутринта видях, че лейтенантът влиза на среща със съдията.

— По дяволите!

— И още как — съгласи се Арнолд. — Търсиха те. Прайър вече е при съдията, чака те. Направи всичко възможно да убедиш Хари да не изолира журито.

— Да не се опитваш да ме учиш как да си върша работата? — попитах.

— Не, но не ти вярвам. Ти пък не ме харесваш. Да започнем с честност и да продължим нататък — каза той.

Кимнах и го оставих да разположи папките си на бюрото. Двамата не си допадахме. Консултантите по избор на съдебни заседатели бяха необходимото зло при големите процеси. Те струваха скъпо, но изобщо не беше ясно доколко повлияват на резултата.

Арнолд обаче беше прав за едно. Изолирането на съдебните заседатели беше най-лошото, което може да се случи по време на един съдебен процес. И двете страни не го искат. Седмици, дори месеци избираш идеалните съдебни заседатели. Обикновено защитата търси по-творчески настроените. Хора с въображение. А обвинението се нуждае от войници. Хора, които изпълняват нареждания и не се оплакват. Всяка от двете страни се старае да запълни състава на журито със свои хора.

Но всъщност и двете страни искат съдебен заседател, който сам да вземе решение, след като изслуша свидетелите. Заседателите би трябвало да са хора със свободна мисъл, от различни прослойки и представителни за местната общност.

Когато бъдат изолирани от външния свят, техните нагласи се променят. Те прекарват много време заедно в необичайна ситуация, различна от ежедневието им. Стават едно цяло. Ние срещу тях. А въпросното „тях“ обикновено е съдебната система, която им забранява да гледат телевизия, да четат вестници или да се приберат у дома преди края на процеса. Така те престават да бъдат самостоятелни личности и се превръщат в колективно съзнание.

А това не устройваше нито защитата, нито обвинението, защото никой не можеше да предвиди накъде ще се наклонят везните. Каквото и да се случеше, най-вероятно щеше да е бързо. Обикновено заседателите са толкова отегчени от процеса и изолацията, че произнасят присъдата светкавично, само и само да свърши това мъчение. Няма значение дали човекът е виновен, или невинен. Избират най-бързия начин да приключат, за да се приберат у дома.

Съдебната секретарка ми даде знак, застанала на вратата към задния коридор. Последвах я. Прайър се беше облегнал на стената пред кабинета на Хари. Жената почука на вратата веднъж и пусна и двама ни да влезем.

Прайър не каза нищо, преди вратата да се отвори, и тогава попита:

— Как е клиентът ти?

— Ще се оправи.

— Заповядайте, седнете — покани ни Хари, преди Прайър да има възможност да каже още нещо.

Кабинетът на един съдия е отражение на неговата личност, но освен това е място за официални процедури, затова той не може да го превърне изцяло в свое пространство. Освен няколко снимки на Хари с униформа във Виетнам и една с Мик Джагър, на която имаше автограф, не се виждаха други лични вещи.

Съдебната секретарка седна на малко бюро в ъгъла. С Прайър се настанихме на кожени столове пред бюрото на Хари. Изчакахме го да налее кафе на всички, включително на секретарката. После той седна зад бюрото си и разчисти място с лакти, като избута някакви документи. Приведе се напред и стисна чашата кафе между дланите си.

— Карп напусна и това е първият ни проблем. Еди, допускам, че искаш отлагане — отбеляза той.

— Може би не. Подготвен съм за повечето свидетели от полицията и за някои от вещите лица. Така или иначе аз щях да се занимавам с тях. Ако господин Прайър не ми поднася изненади днес, би трябвало всичко да мине добре. Справим ли се със свидетелите и експертите от полицията до петък, ще имам време през уикенда да се подготвя за цивилните свидетели.

— Като стана дума за свидетели, прегледах списъците ви. Арт, ти имаш трийсет и петима. Еди — двайсет и седем. Подозирам, че се разигравате взаимно. Чел съм документите по делото и според мен, Арт, би могъл да докажеш тезата на обвинението най-много с шестима свидетели. Еди, нямам представа кои са половината от хората в списъка ти. Допускам, че е изготвен от Руди. Но хайде да си говорим сериозно: кой е Гари Чийзман, по дяволите?

Списъкът на свидетелите е игра. Пъхаш вътре всички, за които се сетиш, в случай че ти потрябват. Освен това добавяш още няколко, колкото да тормозиш опонента си и той да изгуби време да ги проучва.

— Виж, Хари, не смятам да обсъждам списъка си и качествата на всеки свидетел. Ако Арт съкрати своя списък, чудесно. И аз ще го направя. Знам какво имаш предвид. Поизсилваме се с тези списъци. Ако престанем с глупостите, ще приключим процеса за седмица и половина — казах.

— Не. Съкращавате списъците и целта ни е да приключим до петък — отсече Хари.

— До петък?! Доста амбициозно — каза Прайър.

Умълчахме се. Хари остави чашата си и преплете пръсти, подпрял лакти на масата. Облегна брадичката си върху арката, образувана от ръцете му, и каза:

— Изолирал съм журито. Имам право да го направя и не желая да спорим по въпроса, защото няма да променя мнението си. Тревожа се.

— Заради госпожа Коволски ли? Сигурно е нещастен случай, просто трагичен инцидент — каза Прайър.

— Посетиха ме от полицията тази сутрин. Почти са сигурни, че госпожа Коволски е била набелязана за жертва. Била е библиотекарка, позната и уважавана в общността. Няма явен мотив освен факта, че е избрана за съдебен заседател.

— Ваша чест, престарават се — каза Прайър.

— Тук съм Хари. Може и да се престарават, но ако не изолирам журито и с някой друг се случи нещо…

— Постъпи както смяташ за уместно, Хари. От полицията казаха ли защо според тях е била набелязана? — попитах.

— Не, но работят по въпроса. И така, господа, отидете да огледате свидетелските си списъци. И ги съкратете. Ако призовете някой, когото не намирам за важен, ще се разправяме. Колкото повече се протака този процес, толкова по-дълго заседателите ще бъдат в светлината на прожекторите. Кого ще призовеш най-напред, Арт? — попита Хари.

— Разследващия убийствата. След встъпителните речи няма да е зле, ако успеем да приключим с него днес.

Хари кимна и каза:

— Чух, че клиентът ти има епилепсия. Добре ли е вече?

— Така ми се струва. Колкото по-скоро приключи делото, толкова по-добре ще бъде.

Излязохме заедно от кабинета на Хари. Секретарката остана, за да подготви документите на съдията. Познавахме пътя, не ни трябваше придружителка.

— Просто от любопитство, кой е Гари Чийзман? Моят помощник прерови всичко в интернет, но не намери никакво вещо лице или друг човек с това име, свързан с престъплението. В тази страна има учудващо малко хора с името Гари Чийзман. Много бих искал да разбера как така той се появи едва вчера — каза Прайър.

— Може би няма да се наложи да го призова. Засега мога да ти кажа само толкова.

— Е, знаех, че с Руди ще изиграем хубав мач. Жалко, че той се оттегли. Дано ти не ме разочароваш.

Поклатих глава. Повдигаше ми се от такива като него. Участваше в процеса заради сензацията и тлъстия чек. В крайна сметка всички претръпват към трупове, към трагедии и към ужасиите, които хората си причиняват едни на други. Това беше различно. Не беше цинизъм, нищо подобно. Просто най-обикновена извратеност. Преди години, още преди да стана адвокат, си обещах, че ако някога свикна да гледам сцени на убийство, без да изпитвам нищо към жертвите, значи е дошло време да се откажа.

— Виж, разбирам. Искаш да спечелиш. Хубаво. Само че това не е скапано състезание, Прайър, двама души са мъртви.

— И когато процесът приключи, ще си останат мъртви — уточни Прайър.

Отворих вратата в дъното на коридора и влязох в съдебната зала. Беше претъпкана до пръсване с репортери, водещи от новинарски канали, фенове на Ариела и дори фенове на Боби.

Прайър ме последва, огледа пълната зала и каза:

— За едно нещо грешиш. Процесът е скапано състезание. След като приключи, всичко се свежда до това кой е по-добрият юрист. Вече си достатъчно голям да го проумееш, младежо. А в петък аз ще стоя пред тези камери и ще обявя, че е извоювана справедливост за жертвите. От двайсет години не съм губил дело. И това няма да изгубя.

Усмихна се лъчезарно на публиката с перленобелите си зъби и се изправи в предната част на залата, вдигнал ръце над главата си, вече предвкусващ победата. Тълпата го аплодира. Чуха се няколко освирквания и дюдюкания откъм феновете на Боби, но не бяха много. Арнолд беше довел Боби и двамата седяха търпеливо на масата на защитата. Боби изглеждаше пребледнял и с потно чело. Седнах до него.

— Май всички са против мен — прошепна той.

— Не се тревожи за това. В края на днешния ден нещата ще бъдат коренно променени. Забрави за тези хора. Единствените в залата, които имат значение, са съдебните заседатели. Ако те са безпристрастни, ние ще се оправим.

— Като стана дума за тях, прочете ли актуализирания списък? — попита Арнолд.

Разгърнах списъка, който ми беше дал, и се зачетох. Време беше да опозная журито. Дванайсет души. Дванайсет мозъка. Не беше най-доброто жури, на което се бях надявал. Но със сигурност не беше и най-лошото. Телефонът ми изпиука. Съобщение от Харпър.

34

Докато се настаняваше в ложата, Кейн се посбута за място с Рита. Тя продължи напред и го остави той да седне където иска. Беше последният съдебен заседател на задния ред. Най-близо до изхода. Спенсър седна пред него, на предния по-нисък ред, леко вдясно. Над рамото на Спенсър Кейн виждаше свидетелското място отпред.

Идеално.

Съдебните заседатели получиха документите по делото в червен класьор заедно с няколко химикалки и бележник. Съдия Форд им даде наставления да оставят класьорите в краката си и обясни, че ще бъдат насочвани при нужда към съответната страница от него или от адвокат. Можеха да си водят бележки.

Повечето жени, с изключение на Касандра, държаха бележниците си отворени, а химикалките — подръка. Спенсър също. Само Мануел държеше своя бележник в скута си и стискаше новата си химикалка със зъби. Другите мъже оставиха всичко на пода, разкрачиха се широко, доколкото позволяваше мястото, и скръстиха ръце.

Гласовете на хората в галерията се извисиха. В залата цареше вълнение. Запалени любители на съдебните процеси, автори на криминални романи по действителни случаи и репортери си подмятаха остроумия. Малко подробности бяха известни за убийствата. Само най-основното. И то беше достатъчно да възпламени ежедневниците. Имаха информация колкото да огласят историята и после да я повтарят — но без никакви реални подробности. Кейн вече знаеше, че „Уошингтън Поуст“ е нарекъл делото „процеса на века“. Повечето от другите вестници бяха съгласни. До следващия шумен процес с участието на знаменитост. А дотогава това беше голямата новина и за Ню Йорк, и за останалата част от страната. Водеща новина всяка вечер.

Съдията призова за тишина и тълпата утихна. Кейн огледа зрителите — присъстваха много от близките на Ариела. Отмести поглед към масата на защитата. Руди Карп го нямаше. Само Флин, обвиняемият и Арнолд Новослик.

Нещо ставаше. Може би Соломон беше уволнил другите си адвокати и беше наел само Флин. Това би било огромна грешка, помисли си Кейн.

Обвинението първо получи думата. Следваше любимата част на Кейн.

Прайър се изправи, излезе отпред и застана с лице към съдебните заседатели. Кейн усещаше отдалече миризмата на афтършейва му. Силна, но не неприятна. Кейн забеляза как прокурорът се наслади на тишината, преди да заговори. Всички очи в залата бяха вперени в него.

Прайър пристъпи към съдебните заседатели като танцьор, който се раздвижва с първия такт на музиката. И започна обръщението си към тях:

— Госпожи и господа съдебни заседатели, вчера имах удоволствието да разговарям с някои от вас по време на избора, но мисля, че трябва да ви се представя. Майка ми ме е научила на вежливост. И така, госпожи и господа, казвам се Арт Прайър. Запомнете името ми, защото ще ви дам три обещания.

Кейн изпъна гръб и забеляза, че и другите в ложата правят същото.

Прайър вдигна показалец.

— Първо, обещавам да ви представя факти, които доказват, че Робърт Соломон е убил хладнокръвно Ариела Блум и Карл Тоузър. Няма да правя догадки, няма да теоретизирам, няма да ви подвеждам, а просто ще ви покажа истината.

Прайър вдигна два пръста.

— Второ, обещавам да ви покажа, че Робърт Соломон е излъгал полицията за това какво е правил онази вечер. Казал е, че се е прибрал у дома към полунощ. Ще докажем, че е излъгал относно този важен факт, за да прикрие престъплението си.

Три вдигнати пръста.

— Трето, обещавам да ви предоставя безспорни веществени доказателства за това, че Робърт Соломон е извършителят. Ще ви покажа негови пръстови отпечатъци и ДНК върху нещо, пъхнато в гърлото на Карл Тоузър, след като е бил убит.

Кейн потръпна от удоволствие. Прайър изнасяше хипнотизиращо представление. Най-хубавото, което беше виждал. Когато прокурорът най-сетне отпусна ръка, Кейн едва сдържа порива си да го аплодира. Гласът на този човек преливаше от състрадание към жертвите и от справедлив гняв при всяко споменаване на името на Соломон.

— Госпожи и господа, ще спазя обещанията си. Скъпата ми майка ще се обърне в гроба, ако не изпълня дълга си. Това дело е свързано със секс, пари и отмъщение. Робърт Соломон заварил съпругата си в леглото с шефа на охраната им, Карл Тоузър. Разбрал, че двамата имат връзка и че с брака му е свършено. Строшил черепа на Тоузър с бейзболна бухалка, после взел нож и го забивал в тялото на съпругата си отново и отново, и отново. Сгънал банкнота от един долар и я пъхнал в гърлото на Тоузър. Може би е сметнал, че бодигардът се стреми към парите на Ариела? Обвиняемият не можел да позволи това. По закон той наследява парите й, в случай че тя умре. Всичките трийсет и два милиона.

Ще ви докажа, че Соломон е излъгал полицията. Ще ви предоставя улики, които разкриват, че той е виновен. След това всичко ще зависи от вас. Само вие имате властта да осигурите на жертвите справедливостта, която заслужават. Не можете да им върнете живота, но можете да им осигурите покой. Можете да отсъдите, че Робърт Соломон е виновен.

Прайър се върна на масата на обвинението, а Кейн през цялото време не откъсваше поглед от него. Видя го как вади носната си кърпа и изтрива уста. Все едно изтриваше и гнева от устните си. Голяма част от зрителите го аплодираха. Съдията въдвори ред.

Кейн се приведе съвсем леко напред и прочете бележките, които си бе нахвърлял Спенсър. Взира се дълго, разгледа формата, големината и основните особености на всяка буква. Изправи гръб и огледа ложата. Колегите му асимилираха прилива на емоции. Някои кимаха, вероятно без да го съзнават.

Мамка му, този прокурор си го бива, помисли си Кейн.

35

Хари имаше право. Прайър беше истински професионалист в съдебната зала. Докато слушах речта му, внимателно наблюдавах журито.

Когато той приключи, погледнах към Боби. Целият трепереше. Приведе се към мен и каза:

— Абсолютни лъжи. Дори Ари и Карл да са били любовници, не съм знаел. Кълна ти се, Еди, това са пълни глупости.

Кимнах и му поръчах да се успокои.

Арнолд прошепна:

— Прайър завладя журито. Трябва да ги поразтърсиш.

Имаше право. Прайър беше използвал стария номер на „математическата истина“. Всичко се свеждаше до числото три. Всяка дума на Прайър беше старателно претеглена, изпробвана и отрепетирана. И всичко се въртеше около три.

Три наистина е вълшебно число. Заема важно място в съзнанието ни и ние го забелязваме непрекъснато в културата и в ежедневието си. Ако ти се обадят погрешка веднъж… е, случва се. Ако ти се обадят погрешка повторно — това е съвпадение. Ако получиш трето обаждане, знаеш, че става нещо. Съзнанието ни отъждествява числото три с някакъв вид истина или с някакъв факт. В него има нещо божествено. Исус възкръснал на третия ден. Светата Троица. Носещият късмет трети опит. Три фаула и излизаш от играта.

Прайър даде три обещания. Произнесе думата „виновен“ три пъти. Произнесе и думата „три“. Изпъна три пръста. Изказът и структурата на речта му също разчитаха на числото три.

„Няма да правя догадки, няма да теоретизирам, няма да ви подвеждам, а просто ще ви покажа истината… После взел нож и го забивал в тялото на съпругата си отново и отново, и отново.“

Първо, заяви на съдебните заседатели, че ще им каже три неща. Второ, наистина им каза три неща. Трето, каза им онова, което току-що беше обещал.

Прайър имаше всички основания да се гордее със себе си. Речта му беше обмислена, репетирана, психологически манипулативна и много убедителна.

Преди да стана от масата, срещнах разтревожения поглед на Боби. Знаех какво си мисли. Чудеше се дали е наел подходящия адвокат. Животът му висеше на косъм. Хората обикновено не получават втори шанс в процес за убийство.

Не го приех лично. Ако бях на мястото на Боби, сигурно щях да се чувствам по същия начин. Изправих се, закопчах сакото си и застанах на няколко крачки от ложата. Не съвсем до нея, но достатъчно близо, за да създам интимен контакт със заседателите.

Прайър говореше енергично и въздействащо като опитен актьор, а аз се стараех да говоря толкова силно, че да ме чуват в ложата, но не и в дъното на залата. Колкото и съкрушителен да беше Прайър, имаше една слабост — суетата.

— Казвам се Еди Флин. Представлявам обвиняемия Робърт Соломон. За разлика от господин Прайър няма да искам от вас да запомните името ми. Аз не съм важен. Няма значение какво мисля. Няма да ви давам обещания. Ще ви помоля да направите едно-единствено нещо. Искам всеки от вас да спази клетвата, която даде вчера с Библията в ръка: да произнесе справедлива и честна присъда по това дело.

Когато станете съдебни заседатели, вие поемате отговорност. Отговорни сте за всеки човек в тази зала, за всеки човек в щата, за всеки човек в страната. Според нашата съдебна система е по-добре сто виновни да останат на свобода, отколкото един невинен да влезе в затвора. Вие носите отговорност за всеки невинен мъж или жена, обвинени в престъпление. Ваш дълг е да ги защитите.

Пристъпих крачка напред. Две от жените и един от мъжете се наклониха към мен. Ръцете ми стиснаха перилата на ложата, наведох се ниско.

— В момента според законите на нашата страна Робърт Соломон е невинен. Обвинението трябва да промени мнението ви. То трябва да ви убеди извън всякакво основателно съмнение, че той е извършил тези убийства. Не го забравяйте. Сигурни ли сте, че всичко, което ще чуете от обвинението, е вярно? Това ли е истината? Така ли се е случило всъщност? Възможно ли е някой друг да е убил Ариела Блум и Карл Тоузър?

Защитата ще ви покаже, че има още някой, когото обвинението е пропуснало. Някой, който е оставил следа на местопрестъплението. Някой, когото ФБР издирва от години. Някой, който и преди е убивал, и то многократно. Възможно ли е той да е убиецът и този път? В края на процеса трябва да си зададете този въпрос. Ако отговорът е „да“, пуснете Робърт Соломон да се прибере у дома.

Без да пускам перилата, измерих с поглед всеки съдебен заседател, после се върнах на масата на защитата. Пътьом не се сдържах и погледнах Прайър.

Изражението му беше недвусмислено — играта започва.

За пръв път забелязах нещо да просветва в очите на Боби. Нещо едва забележимо, но съществено.

Надежда.

Арнолд се наклони към мен и прошепна:

— Добра работа. Съдебните заседатели попиха всяка дума. Един обаче… — В този момент Прайър се изправи и Арнолд побърза да каже: — Нищо, нищо, не е важно.

— Обвинението призовава полицейски инспектор Джоузеф Андерсън — оповести Прайър.

Не искаше да допуска думите ми да отекват дълго в съзнанието на съдебните заседатели. Налагаше се да действа бързо, да ги спечели отново на своя страна и да ги задържи. Бях чел показанията на Андерсън. Той беше натоварен с разследването на убийствата.

Мъж със сив панталон и бяла риза излезе отпред. Висок към метър и деветдесет. С къса тъмна коса. Зае свидетелското място и се обърна с лице към залата. Малки тъмни очи. Гъсти мустаци, никаква шия. Дясната му ръка беше гипсирана от пръстите до лакътя. Ръкавът на ризата му беше навит до горния ръб на гипса.

Предишната вечер се бях срещнал с Андерсън, макар тогава да не знаех името му. Беше сред хората на Майк Грейнджър. Онзи, който се опита да пробие дупка в гърдите ми и чиято ръка бях натрошил със своя блокиращ удар.

Той вече ме беше разпознал. Прочетох го в неговите святкащи очички.

За пръв път от три дни се поотпуснах. Ако Андерсън беше толкова подкупно ченге, колкото Грейнджър, имаше голяма вероятност да не са се престарали в разследването. Сигурно бяха карали по бързата процедура, бяха подхвърлили доказателства, само и само да уличат своя заподозрян.

Щеше да стане интересно.

36

— Инспектор Андерсън, достатъчно е само да вдигнете лявата си ръка. Виждам, че не можете да държите Библията. Повторете клетвата след съдебния служител — разпореди съдия Форд и огледа полицая, докато полагаше клетва и заемаше свидетелското място.

Междувременно Кейн размишляваше над уводните думи на защитата. Адвокатът беше споменал евентуален друг извършител. Убиец. И че ФБР е по следите му.

Кейн се върна назад в спомените си. Майка му беше изгубила фермата. Двамата се преместиха надалече и смениха имената си. Нов живот, ново начало. Известно време майка му беше щастлива. Прикритието на новата самоличност я опияняваше. Майка му неизменно се проваляше на всяка работа, на която се хванеше — сервитьорка, чистачка, барманка, продавачка в магазин. А сметките се трупаха. Малки кафяви пликове, осеяли влажния им апартамент. Докато един ден просто станаха твърде много и хазяинът изхвърли Кейн и майка му на улицата.

Местеха са често, докато накрая тя успя да се задържи на работа в местна фабрика просто защото никой друг не искаше да върши това. Чистеше варелите, използвани един бог знае за какво. Химикали, само това обясни тя на Кейн, но не знаела точно какви. Ден след ден майка му ставаше все по-бледа, по-слаба, по-болна. И една сутрин просто не можа да отиде на работа. Нямаше здравна застраховка, нямаше пари за лекар. Кейн завърши гимназия с най-високия успех в училището. Въпреки хаотичното му образование интелектуалните му способности несъмнено бяха впечатляващи. Очакваше го стипендия в университета „Браун“.

Майка му почина седмица след дипломирането му. Издъхна в леглото си в техния тесен и мизерен апартамент. Същия ден беше получила и писмо от директора на фабриката, че е уволнена. Накрая тя едва дишаше, всяка секунда беше агония. Тогава Кейн осъзна, че трябва да сложи край на мъченията й. Майка му не беше достатъчно силна, но той умееше да бъде силен. Имаше различни начини да приключи: можеше да я задуши с ръка, да притисне възглавница към лицето й или да й даде свръхдоза от евтиния морфин, който купуваше на черно. Кейн знаеше, че морфинът ще свърши работа, но не знаеше колко точно му трябва. Възможно беше да причини страдание на майка си при всеки един от изброените начини. Трябваше му нещо по-ефикасно. И бързо.

Накрая избра един начин, който със сигурност щеше да бъде бърз и надежден.

Взе брадвата си.

Преди да нанесе единствения милостиво смъртоносен удар по главата й, майка му видя в какво се е превърнал синът й.

В чантата й Кейн намери четирийсет и три долара и двайсет цента. Прерови и останалите й вещи и намери нещо, което отначало взе за албум. Стари снимки на майка му като млада. И изрезки от вестници. Няколко. Всичките описваха една и съща история и бяха отпреди шест години. Тяло на мъж било намерено заровено в близост до ферма. Полицията издирвала бившата собственичка на фермата и сина й. Когато видя името си във вестника, истинското си име, Кейн изпита неподозиран прилив на адреналин. Беше там. Черно на бяло.

Джошуа Кейн.

Той запази албума с изрезките. Пъхна го в някакъв сак с малко дрехи. Нямаше да отиде да учи в „Браун“. Знаеше го от известно време. В някакъв смисъл болестта на майка му му направи услуга. Тя беше твърде болна, за да забележи миризмата, която се носеше от стаята му. Той завърши гимназия на трийсет и първи май. Абитуриентският му бал беше на двайсети май — в нощта, когато неговата дама Джени Мъски беше изчезнала заедно с още един ученик на име Рик Томпсън. Ченгетата обявиха за щатско издирване колата на Рик, но напразно. Претърсиха апартамента на Кейн в деня след изчезването на младежите, извиниха се на майка му, не откриха нищо. Говориха с него — три пъти го разпитваха — и той всеки път им разказваше една и съща история. Отишъл на бала с Джени, по-точно „Пресипналата Джени“, както й казвали в училище, но малко след като пристигнали, тя изчезнала с Рик. И повече не ги видял.

Никой не ги беше виждал.

Кейн нарами раницата и се върна в стаята си. Отвори тубата с бензин, който беше източил от колите на съседите, и поля леглото си, вратите, стаята на майка си и кухнята. Най-много бензин изля върху пода на стаята си. Не искаше полицията да научи за всички неща, които беше направил с тялото на Джени. Вероятно щяха да го открият, когато дъските се нацепеха от горещината.

Кейн огледа къщата за последен път, запали цяла кутия кибрит, хвърли я и изчезна.

Открадна кола и не устоя на изкушението да мине покрай водоема. Ако го бяха източили, щяха да намерят колата на Рик на дъното. Щяха да открият и тялото му в багажника, а главата му — приклещена между педала на газта и долната част на таблото.

Това беше началото. Тласъкът, който му беше необходим да излезе в света сам. Целеустремен. Майка му умря, преследвайки мечта за по-добър живот. Мечтата на всички бедни американци — увереността, че ако се трудят достатъчно усърдно, ще успеят. Тя бе работила дълги часове на всички онези ужасни места — и за какво?

За четирийсет и три долара. Толкова имаше майка му, когато почина.

Кейн знаеше, че мечтата на майка му е лъжа. Лъжа, поддържана от пресата и телевизията. Хората, които се трудеха усърдно или успяваха благодарение на щастлива случайност, бяха превръщани в идоли. Кейн щеше да се постарае такива хора да страдат, задето са родили тази мечта, задето са я подхранвали. О, щеше да ги кара да страдат и още как.

Сега, докато седеше в съда, Кейн си спомни усещането, когато за пръв път видя името си на старата изрезка в албума на майка си. Изпита го отново, докато Флин говореше. Убиец, който е оставил следа. Човек, когото ФБР преследва от години. Тръпка от страх и наслада премина по тялото му. Като студена, но гостоприемна ръка, която се пресяга и го докосва по рамото.

Знам името ти. Знам какво си направил.

За секунда Кейн усети, че маската е паднала. Равнодушното му изражение, откритият и неутрален език на тялото му се бяха променили, докато тези мисли минаваха през главата му. Той се прокашля, озърна се. Никой от съдебните заседатели не беше забелязал. Погледна адвоката на Соломон. Флин като че ли също не беше забелязал.

Нещо не беше наред обаче. Кейн си знаеше. Усещаше го. Този път не беше тръпката от спомена за миналите му подвизи, нито прилив на носталгия. Беше различно.

Страх.

Изведнъж се почувства разголен. Изложен на показ. Колкото и отчаяно да му се искаше да огледа залата, не смееше да го направи. Вместо това съсредоточи вниманието си върху Флин и остави периферното си зрение да свърши останалото.

И, да, ето го.

Кейн се увери с още един поглед. Нямаше никакво съмнение. Арнолд, консултантът, наблюдаващ журито, се взираше настойчиво в Кейн. Беше забелязал нещо. Беше зърнал истинското му лице.

37

Андерсън изтъкна своите четиринайсет години опит като инспектор в отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция и мина на въпроса.

— На тази работа виждаш какво ли не. След известно време разплиташ убийството още на местопрестъплението. Опитът ми подсказваше, че в този случай мотивът е личен.

А моят ми подсказваше, че Андерсън дрънка пълни глупости. Беше заловил желания от него извършител и се канеше да напасне всичко друго към този факт. Ако някоя улика не се връзваше с хипотезата, че Соломон е извършителят, щяха да я изгубят или да я сметнат за маловажна.

— В какъв смисъл „личен“, инспектор Андерсън? — попита Прайър.

— Млада жена и любовникът й са убити в семейното легло — на мен ми звучи доста лично. Не е нужно да имаш полицейска значка, за да заподозреш съпруга. Да, сигурни сме, че сме заловили нашия човек. Ето го там, Робърт Соломон, обвиняемия.

Прайър направи пауза, обърна се да погледне Боби, увери се, че заседателите са проследили погледа му, и продължи разпита.

— Господин инспектор, ще покажа една снимка на екрана. Ариела Блум и Карл Тоузър в спалнята, заснети отгоре. Снимката е направена от фотографа на екипа криминалисти и според мен може без възражения да бъде допусната като веществено доказателство номер едно. Предупреждавам журито и зрителите в залата, че изображението е много стряскащо — отбеляза Прайър.

Вече се бях съгласил да не призоваваме фотографа. Снимките не лъжат, затова нямаше причина да губим време и да го каним като свидетел само за да потвърди официално вещественото доказателство.

Не гледах екрана до ложата, когато Прайър зареди снимката. Бях насочил вниманието си към Боби. Той затвори очи и наведе глава към масата. По възклицанията откъм публиката разбрах, че снимката е вече на екрана. Чух Хари да призовава за тишина.

В съда не се допускаха телефони с камери. Тази снимка нямаше да се появи в новините. Но така или иначе, беше стряскаща.

Боби погледна към екрана само веднъж и закри лицето си с ръце.

Арнолд сви рамене, кимна към Боби, после към заседателите. Знаех какво се опитва да ми каже. И на мен ми хрумна същото. На Боби щеше да му бъде трудно, но снимката беше в негов интерес.

— Боби, искам да гледаш екрана — прошепнах.

— Не мога. И не се налага. Картината се е запечатала в съзнанието ми и не мога да се отърся от нея.

— Трябва да погледнеш. Разбирам, че ти е трудно. И точно затова трябва да го направиш. Знам, че не издържиш да гледаш какво е причинил някой на съпругата ти и искам точно това да прочетат съдебните заседатели в очите ти — настоях.

Той поклати глава.

— Боби, Еди ти дава шанс — намеси се и Арнолд. — Какво предпочиташ: да се взираш в тавана на затворническа килия през следващите трийсет години или да погледнеш снимката? Направи го веднага.

Не очаквах да го кажа, но бях признателен за присъствието на Арнолд.

Боби подсмръкна, пое си въздух и направи каквото се искаше от него.

Не знам дали журито забеляза, но аз ги видях. По лицето му се търкаляха сълзи, в очите му се четеше загуба, не вина.

Кимнах на Арнолд, благодарих му. Той ми отвърна с кос поглед и кимна в отговор.

— Инспектор Андерсън, съдейки по тази снимка и по раните на жертвите, можете ли да кажете на съдебните заседатели какво се е случило в спалнята според вас? — попита с равен глас Прайър.

Все едно питаше Андерсън дали навън е студено.

И аз не исках да поглеждам снимката, но нямах избор също като Боби. Трябваше да проследя показанията на Андерсън.

Боже, беше мъчение.

Андерсън и Прайър погледнаха нехайно екрана. Две човешки същества бяха унищожени в яростен изблик на насилие. Двамата започнаха съвсем делово да обсъждат как са умрели те.

— Най-напред се забелязва, че главата на господин Тоузър е наведена надолу, а краката му са свити нагоре. Според доклада от аутопсията господин Тоузър е умрял от масивна рана на главата. Черепът му е натрошен, нанесена е пагубна щета на мозъка. Дори да не е умрял веднага, ударът го е извадил от строя. Според мен убиецът е смятал господин Тоузър за заплаха. Той е бил професионален охранител. Логично е да се разправи с него най-напред. Единствен силен удар по тила, докато е спял, би причинил такава травма и би обяснил липсата на рани от самоотбрана — каза Андерсън.

— Успяхте ли да идентифицирате оръжието, с което е бил убит господин Тоузър? — попита Прайър.

— Да. Намерих бейзболна бухалка в ъгъла на стаята. По нея имаше кръв като след удар по някого. Впоследствие от лабораторията потвърдиха, че кръвта по бухалката е на господин Тоузър. Изглежда вероятно това да е оръжието на убийството. И още преди да ме попитате, да, по бухалката открихме отпечатъци на обвиняемия.

Догади ми се, докато наблюдавах как след този отговор по физиономията на Прайър плъзва холивудска усмивка. Заседателите не я забелязаха, защото бяха насочили цялото си внимание към Андерсън. Прайър взе бухалката, сложена в плик за веществени доказателства, и я вдигна над главата си.

— Това ли е бухалката? — попита той.

— Да, това е — отговори Андерсън.

Бухалката беше вписана сред уликите и Прайър я предаде на съдебната секретарка.

— И така, ако, както казвате, господин Тоузър е бил ударен с тази бухалка, какво се е случило след това?

— Ариела Блум е била намушкана пет пъти в областта на гърдите и корема. Единия път ножът е пробол сърцето. Вероятно е умряла много бързо.

Прайър поне прояви достатъчно здрав разум да замълчи и да остави заседателите да погледнат към снимката на Ариела на екрана. Даде на всички малко време да си представят начина, по който е умряла. Прайър знаеше, че разгневените съдебни заседатели издават присъда „виновен“ в девет от десет случая.

— Огледът на жертвите е извършен от патолога Шарън Морган и на местопрестъплението, и в моргата. Запознат ли сте с резултатите от тези прегледи?

— Да, патоложката ме повика да отида, когато намери нещо в гърлото на Карл Тоузър.

— И какво беше то?

— Банкнота от един долар. Беше сгъната във формата на пеперуда, после прегъната по средата и пъхната в устата на Карл.

Помощник-прокурорът беше факир с дистанционното. Тутакси извади на екрана снимка на банкнотата. Зрителите се разшушукаха. Всичко това беше ново за тях. Не беше публикувано в медиите. Странното насекомо оригами беше поставено върху стоманена маса. Крилата му хвърляха сянка. Забелязах нещо изцапано в ъгълчетата на банкнотата, може би слюнка или малко кръв.

Знаех, че пеперудата е била в устата на мъртвец, и ми изглеждаше като от друг свят. Зловещо насекомо, красиво и злокобно, което се въди само в трупове.

— Изследвана ли е пеперудата, господин инспектор?

— Да, поръчах пълен анализ на криминалистите. Намерихме два вида ДНК по банкнотата. Първият е на човек, когото не смятаме за свързан с престъплението. Несъществена аномалия. Важното беше, че екипът откри върху банкнотата пръстови отпечатъци от обвиняемия. От палец върху предната страна на банкнотата и частичен отпечатък от показалец върху обратната. Близо до отпечатъка от палеца екипът от криминалисти намери следа от ДНК, попаднала там при допир — от пот или от кожни клетки. Тя съответства на ДНК профила на обвиняемия.

Последното изречение помете залата като шокова вълна. Хората не говореха, не възкликваха. В залата настъпи още по-дълбока, пълна тишина. Никой не помръдваше дори стъпалата си, не шумолеше с дрехата си, не се прокашляше и не издаваше никой от звуците, които очакваш от голяма и неподвижна тълпа.

Тишината наруши жена, която се разрида, скрила лицето си с ръце. Без съмнение член на семейството на Ариела. Може би майка й. Не се обърнах. Най-добре е някои мигове да си останат лични.

Прайър го отигра безукорно. Застина неподвижно и остави скръбта на майката да отекне в съзнанието на всеки присъстващ. Повечето бяха изумени. С изключение на един човек — репортера на „Ню Йорк Стар“ Пол Бенетио. Той седеше със скръстени ръце точно зад масата на обвинението. Не реагира на показанията на Андерсън. Вероятно вече беше запознат с тях. Когато тишината стана неловка и Прайър прецени, че е изчакал достатъчно, той продължи:

— Ваша чест, предвидили сме да призовем криминалиста, провел изследванията.

Хари кимна и Прайър продължи разпита.

— Господин инспектор, разговаряли сте с обвиняемия на местопрестъплението, нали така?

— Да. Имаше кръв по суитчъра и джинсите на обвиняемия, както и по ръцете му. Каза ми, че се е прибрал към полунощ и е намерил жена си и шефа на охраната си мъртви в спалнята. След това каза, че се опитал да свести Ариела, а после се обадил на „Спешна помощ“.

Прайър се завъртя и даде знак на един от помощник-прокурорите, който взе дистанционното и натисна едно копче.

— Ще пуснем разговора с диспечерката. Бих искал да го изслушате, моля.

Аз го бях чувал вече. Заседателите щяха да го чуят за пръв път. Според мен обаждането помагаше на защитата на Боби. Той звучеше като човек, който току-що е намерил съпругата си убита. В гласа му се долавяха паника, неверие, страх, скръб. Намерих преписа от разговора на лаптопа си и се заех да го чета, слушайки записа:

Централа: „Спешна помощ“. Какво ви трябва: пожарна, полиция или медицинска помощ?

Соломон: Помощ… Боже… Намирам се на Западна Осемдесет и осма улица номер двеста седемдесет и пет. Жена ми… мисля, че е мъртва. Някой… о, боже… някой ги е убил.

Централа: Изпращам полиция и линейка. Успокойте се, господине. В опасност ли сте?

Соломон: Аз… аз… не знам.

Централа: В къщата ли сте в момента?

Соломон: Да, аз… аз… току-що ги намерих. В спалнята са. Мъртви.

(плач)

Централа: Господине? Господине? Поемете си дълбоко дъх, кажете ми дали в момента в къщата има още някой.

(шум от трошене на стъкло и препъване)

Соломон: Тук съм. О, не съм огледал къщата… о, мамка му… моля ви, незабавно изпратете линейка. Тя не диша…

(Соломон изпуска телефона)

Централа: Господине? Вземете телефона, моля ви. Господине? Господине?

— Разговорът трае броени секунди. Господин инспектор, когато за пръв път се озовахте на местопрестъплението, бяхте ли прослушали това обаждане? — попита Прайър.

Не ми харесваше накъде вървят нещата.

— Не, не бях — отговори Андерсън.

Стиснах ръката на Боби и прошепнах:

— Когато се обади на спешния номер, ти ли падна, или нещо падна и се строши? Кое от двете?

— Хм, опитвам се да си спомня. Не съм сигурен. Може да съм съборил нещо от нощното шкафче. Не обърнах внимание…

Гласът му заглъхна, когато той се пренесе отново в онзи момент, в стаята с мъртвите тела.

Отворих снимките от местопрестъплението и започнах да ги разглеждам, търсейки нощното шкафче. На една се виждаше почти цялото. На пода лежеше строшена снимка в рамка. Сигурно в онези обстоятелства Боби я беше съборил, без да забележи. Обзе ме лошото предчувствие, че Прайър ще има друго предположение откъде идва звукът.

— Инспектор Андерсън, разкажете на съдебните заседатели за снимка номер седемнайсет — подкани го Прайър, а заместникът му извади изображението на екрана.

Беше снимка на коридора на втория етаж със съборената масичка и строшената ваза под прозореца. Нямах представа какво цели прокурорът с тези въпроси, но явно се канеше да нанесе съкрушителен удар.

— Разбира се. Когато влязох в къщата, видях преобърнатата масичка в коридора на втория етаж. Вазата беше счупена — каза Андерсън.

— Къде е масичката сега? — попита Прайър.

— В криминалистичната лаборатория. По някакъв начин е била съборена — или преди, или след убийствата. Докато разпитвах обвиняемия в участъка, го попитах дали той я е бутнал. Не можеше да си спомни. Твърдеше, че е намерил телата и че някой друг е убил съпругата му и шефа на охраната. На онзи етап от разследването обвиняемият беше заподозрян, но не изключвахме вероятността да казва истината. Ако не той беше бутнал масичката, значи го беше направил някой друг. Отнесохме я за анализ заедно с парчетата от вазата.

— И какво открихте? — попита Прайър.

Разлистих описа на вещите по случая „Соломон“. Нямаше криминалистичен доклад за старинната масичка. Канех се да отправя възражение, когато Андерсън отговори:

— Нищо. Отначало нищо.

— Продължете — подкани го Прайър.

— Вчера посетих лабораторията и там разгледахме масичката. Разбирате ли, единственото веществено доказателство, с което не разполагахме, беше ножът, с който е била убита Ариела Блум. Къщата и околността бяха щателно претърсени. Масичката е стара, антикварна. Хрумна ми, че ножът може да се окаже скрит в чекмеджето.

— И там ли беше? — попита Прайър.

— Не. Но отново прегледах отпечатъците. И получихме необичайни резултати. В лабораторията бяха търсили пръстови отпечатъци и не бяха намерили нищо необичайно, но пък бяха открили необичайни следи върху плота на масичката. Поръчах допълнително разследване на следите и едва днес сутринта получих доклада.

Един помощник-прокурор се приближи към нашата маса с подвързан доклад. Взех го и го отворих. Хвърлих му един поглед.

Можеше да бъде и по-зле. Но не много. Подадох доклада на Боби. В последния момент нови улики. Можех да се разгневя, да се развикам и да подготвя искане за изключването на доклада от уликите. Но знаех, че няма смисъл. Хари щеше да допусне доказателството.

Положението на Боби току-що се влоши значително.

Екранът се промени и вече виждахме две групи от по три успоредни линии напряко по плота. Като че ли някой е хванал три четки в ръка и ги е плъзнал по масата.

Как ми се искаше наистина да са четки.

— Какво е това, господин инспектор?

— Следи от стъпки — отговори Андерсън. — Отговарят на чифта маратонки „Адидас“, с които е бил обвиняемият онази нощ. Изглежда, той се е качил върху масичката, която после е паднала и стъпалата му са се плъзнали по нея.

— Лъже — каза Боби. — Никога не съм се качвал на тази масичка.

Каза го достатъчно силно, за да го чуят, и Хари го стрелна с поглед, който му нареждаше да млъкне, по дяволите.

— И така, аз посетих местопрестъплението днес сутринта. Малко встрани от масичката е лампата в коридора. Представлява висяща от тавана крушка с абажур от цветно стъкло с формата на купа. Качих се на стълба и намерих нож, който някой беше скрил в абажура.

Ръцете на Боби затрепериха.

— Това ли е ножът? — попита Прайър и даде знак на екрана да се появи друга снимка.

Вдигнах поглед и видях същата снимка, която току-що бях видял в доклада. Автоматичен нож. С черна дръжка. По ножа имаше кръв. И прах.

Единствената добра, спасителна новина бе, че по него нямаше пръстови отпечатъци.

— С този нож ли е била убита Ариела Блум? — попита Прайър.

Всички в залата знаеха отговора на въпроса. Брадичката на Боби клюмна върху гърдите му. Ножът сряза последните върви, които предпазваха защитата на Боби от разпадане.

38

Андерсън потвърди, че кръвта по ножа е от същата кръвна група като тази на жертвата и че в момента работят над ДНК профил, за да докажат категорично, че това е нейната кръв. Прошепнах на Боби да вдигне глава. Не исках да изглежда победен. Още не.

Прайър изстреля следващия въпрос към ченгето.

— Господин инспектор, необичайно е външен човек, който пробожда смъртоносно някого и изчезва, да скрие оръжието на убийството в дома на жертвата, нали така?

Изправих се бързо. Твърде бързо. Остра болка прониза тялото ми отстрани. С мъка си поех дъх и заговорих:

— Възразявам, Ваша чест. Господин Прайър дава показания, не задава въпроси.

— Приема се — каза Хари.

Бавно седнах. Нямаше особен смисъл да възразявам. Прайър щеше да зададе въпроса по друг начин, но нямаше никакво съмнение какъв отговор ще даде Андерсън.

— Господин инспектор, през всичките си години служба в полицията попадали ли сте на убийство с нож, който извършителят да скрие на самото местопрестъпление? — попита Прайър.

— Не, не съм виждал такова нещо досега. Нито веднъж в кариерата си. Обикновено извършителят взема ножа със себе си. Или го задържа, или се отървава от него. Няма никакъв смисъл да го крие в къщата. Единствената причина да се скрие ножът в къщата е да се създаде впечатление у разследващите, че убиецът е избягал и е отнесъл оръжието със себе си. На записа от обаждането до „Спешна помощ“ обвиняемият звучи така, все едно е стъпил върху масичката, докато говори. Защото след малко се чува тежко, бързо трополене. Сякаш се е спънал и е паднал. А после нещо се чупи. На мен ми звучи, като че масичката е поддала, докато обвиняемият е бил върху нея, и вазата се е строшила.

— Благодаря, инспектор Андерсън. Засега нямам повече въпроси. Струва ми се, че предстои колегата ми да се оплаче от работата ви и да се опита да изключи резултата от разследването ви от доказателствата. Всъщност се учудвам, че още не е възразил срещу показанията ви относно ножа — отбеляза Прайър.

Прошепнах наставленията си на Арнолд. Той напусна залата. Изправих се и се запътих към Прайър. Болката беше поносима, ако не бързах.

Прайър се облегна на масата на обвинението, преливащ от доволство.

— Нямаме възражения, Ваша чест — казах. — Всъщност тази улика помага на съдебните заседатели.

Хари ме погледна, все едно съм луд. Доволството на Прайър изчезна по-бързо от информатор на полицията, хвърлен в асансьорна шахта.

В залата се възцари тишина. Преминах в боен режим. Бяхме само Андерсън и аз. Нищо друго нямаше значение. Престанах да забелязвам зрителите, прокурора, съдията и журито. Напрежението постепенно се сгъстяваше. Андерсън отпи глътка вода и зачака.

Аз също чаках. Не исках да започвам кръстосания разпит, преди Арнолд да се върне. Щеше да се появи всеки момент, нямаше да му отнеме много време да донесе нужното. От склада.

— Инспектор Андерсън, как счупихте ръката си? — попитах.

Челюстта му беше като менгеме на работен тезгях. Видях как масивните челюстни мускули от двете страни на лицето му се издуха, когато той стисна зъби.

— Паднах — отговори той.

— Паднали сте?

Колебание. Адамовата му ябълка подскачаше.

— Да, подхлъзнах се на леда. Ще ви разкажа подробно, след като приключим тук — отговори той с пресъхнала уста.

Отпи още една глътка вода. Виждал бях много притеснени хора на свидетелското място. Някои треперят, други отговарят прекалено бързо, трети дават лаконични, едносрични отговори, на някои пък им пресъхва устата.

Не очаквах Андерсън да каже истината. И не споменах какво се е случило всъщност, но исках той да си помисли, че може и да го направя. Просто за да го притесня. А в отговор той ме заплаши.

Вратата в дъното на залата се отвори. Арнолд се върна с няколко охранители. Около петима. Чудата процесия — носеха торби, кашони, а двама мъкнеха тежък матрак. Престанах да задавам въпроси и изчаках колоната да се приближи към мен по централната пътека. Върволицата от странни предмети предизвика озадачени погледи от страна на публиката.

Чух Прайър да трупа точки пред присъстващите.

— Дали накрая ще се появи и духов оркестър? — попита той.

Приведох се към масата на обвинението и отговорих:

— Да, има и оркестър. За да ви изсвири погребален марш.

Преди с Прайър да се хванем за гушите, съобщих на Хари, че отправям искане да ми бъде позволена една демонстрация, докато подлагам Андерсън на кръстосан разпит. Хари нареди да изведат журито и двамата с Прайър се приближихме към съдийската маса.

— Доколко научна е демонстрацията? — попита Хари.

— Не съм учен, Ваша чест, но имам вещо лице, а останалото е просто физика — отговорих.

— Ваша чест, обвинението не е предупредено. Нямаме представа какво предлага господин Флин и настояваме искането да бъде отхвърлено. Това е засада.

— Удовлетворявам искането — оповести Хари. — И преди да си наумите да обжалвате решението ми, предлагам да помислите над следното: не ми убягна номерът, който скроихте с оръжието на убийството. Ако господин Флин беше поискал време, за да се запознае с тази улика, щях да му го дам. Допускам, че разполагате с нея от известно време. Ако забавите процеса, току-виж, съм решил да си запълня времето, като взема клетвени показания от криминалиста относно това кога е открил тези следи върху масичката.

Прайър отстъпи назад с вдигнати ръце.

— Както желаете, Ваша чест. Нямам намерение да забавям процеса.

Хари кимна, обърна се към мен и каза:

— Давам ви малко свобода на действие. Но отсега нататък, ако някой от двама ви има доказателства, които иска да представи в съда, предупреждавайте се взаимно.

— Всъщност трябва да използвам някои снимки. Направени са вчера на местопрестъплението.

— Представете ги сега — нареди Хари.

Извадих телефона си и изпратих в прокуратурата снимките, които Харпър направи в спалнята предишната сутрин. След това дръпнах Прайър настрани и му показах снимките на телефона си. Той не възрази да ги използвам. Вероятно защото не подозираше какво предстои. Ако надушваше какво се каня да направя, щеше да вдигне врява до небесата. Молех се това да се окаже решение, за което той ще съжалява.

39

Разпитът на Андерсън, проведен от Прайър, завладя колегите на Кейн. Полицаят ги въведе в света на доказателствата. Той беше подгряващият актьор в този спектакъл. Вниманието на всички заседатели беше приковано върху него.

Което много радваше Кейн. Защото това му даде възможност да насочи своето внимание другаде. Докато Андерсън свидетелстваше, Кейн посвети времето си на бележките на Спенсър, които лежаха върху коляното му.

Нито един от заседателите на задния ред не беше достатъчно висок, за да наднича през рамото на колегата отпред. Никой освен Кейн. Самият той си беше нахвърлил половин страница бележки. Ключови думи и фрази, с които да си припомня показанията. Отгърна страница и написа една-единствена дума.

„Виновен.“

Отново погледна в бележника на Спенсър. После в своя. Задраска плътно думата. След това я преписа на празен лист. Този път направи „в“-то по-право и по-издължено и стесни малко „о“-то. Стараеше се да пише приведен над бележника си, за да не позволи на хората от двете му страни да надничат в него. Освен това се стремеше да държи химикалката изправена и да не докосва страницата с ръце.

През по-голямата част от живота си Кейн се бе упражнявал да бъде някой друг. Понякога запазваше за известно време тези самоличности, особено ако беше заел мястото на реален човек. Друг път си измисляше фалшиви самоличности и се освобождаваше от тях скоро след като изпълнеха предназначението си. Имаше си любими, които беше запазил за по-дълго. И скоро разбра, че за да ги запазва, трябва да се научи да подписва някои документи — нова шофьорска книжка, чекове, парични преводи, обичайните неща. В свободното си време Кейн упражняваше подписа на въпросната личност и скоро успяваше да го имитира съвършено. През годините стана много умел. Можеше да координира движението на химикалката и очите си като истински художник.

Накрая, след като остана доволен от опитите си, Кейн се облегна назад, отгърна бележника обратно на първата страница и скръсти ръце.

Прайър довърши разпита на свидетеля и Кейн с изумление видя как през вратата в дъното на залата влиза колона от хора, понесли кашони и дори един матрак. Видя Прайър да спори с Флин.

— Ваша чест, отправям искане да ми бъде позволена демонстрация по време на кръстосания разпит на свидетеля — каза Флин.

— Да чуем, но преди това изведете съдебните заседатели — нареди съдията.

Хората от двете страни на Кейн се надигнаха. Той направи същото и прибра бележника в джоба си. Изведоха ги през страничната врата. В повечето случаи журито напускаше ложата и отиваше в своята стая десетина пъти дневно, докато юристите спореха по правни въпроси. Кейн беше свикнал.

Служителката, отговаряща за журито, застана пред стаята и задържа вратата, докато влязат всички. Когато я наближи, Кейн попита:

— Извинете, може ли да отида до тоалетната?

— Разбира се, надолу по коридора, втората врата вляво — упъти го тя.

Кейн й благодари и тръгна по коридора. Тоалетната беше малка, тъмна и миришеше като повечето мъжки тоалетни. Една от крушките беше изгоряла. Два писоара, бели плочки. Кейн отиде в единствената кабинка, затвори и заключи вратата.

Започна да действа бързо.

Най-напред извади от джоба си пакетче дъвки. Вече беше отворено и една дъвка липсваше. Наклони пакетчето над дланта си и останалите се изсипаха. А заедно с тях — и пакетче с приблизително същата големина като отделните опаковани дъвки. Кейн разви целофанената обвивка на пакетчето и измъкна отвътре чифт невероятно тънки латексови ръкавици. Сложи си ги бързо. Извади бележника си от джоба и откъсна листа, на който пишеше „виновен“. Смачка го на малка топка, като се стараеше поне първите три букви да се виждат. Пъхна смачканата бележка в джоба си, свали ръкавиците, мушна няколко дребни монети в тях, уви ги в тоалетна хартия, пусна ги в тоалетната и натисна бутона на казанчето.

Не се наложи заседателите да чакат дълго. Десет минути. Достатъчно време Спенсър да изръси нещо неуместно.

— Вижте, знам, че нещата не изглеждат добре за обвиняемия, но процесът тепърва започва. Не му вярвам на това ченге — изтърси той.

— И аз. Гаднярът прокурор е знаел за ножа още от самото начало. Просто не е искал да го предостави на защитата — каза Мануел.

— Няма как да бъдем сигурни. Мога само да кажа, че в момента положението на Соломон не е никак розово — отбеляза Касандра.

Кейн забеляза, че Касандра хвърля по някой поглед към Спенсър. Беше млад и строен. Касандра още не беше събрала смелост да го заговори, но привличането беше очевидно.

— Трябва да останем непредубедени. Пък и не бива да обсъждаме веществените доказателства преди края на делото — напомни Кейн.

Няколко души кимнаха одобрително.

— Той има право. Не е редно да го обсъждаме — обади се Бетси.

— И аз казвам същото. Просто не бива да приемаме показанията на този за чиста монета само защото е ченге. Непредубеденост, хора! — каза Спенсър.

Съдебните заседатели се върнаха на местата си и преди да седне, Кейн свали сакото си и го сгъна. Преметна го върху дясното си коляно, след като се настани на мястото си точно зад Спенсър.

— Благодаря ви, госпожи и господа — започна съдията. — Дадох известна свобода на господин Флин да проведе практическата демонстрация. Напомням ви, че обвинението ще има правото да продължи да разпитва този свидетел по въпроси, възникнали вследствие на демонстрацията. А сега продължете, господин Флин — каза съдията.

Кейн пусна сакото си да се свлече на пода, като се постара левият ръкав да остане към него. Наведе се да го вдигне, стараейки се да не пречи на заседателите от двете му страни да чуят първия въпрос на Еди Флин. И Тери, и Рита бяха насочили вниманието си към адвоката. Докато вземаше сакото, Кейн изтръска хартиената топка от десния джоб върху плата. С рязко движение вдигна дрехата на няколко сантиметра от пода. За миг мярна хартиената топка, която се търкулна в тъмното под предния стол.

Бързо погледна към лицата на заседателите от лявата си страна и на Рита отдясно. Изглежда, никой не беше забелязал.

Когато Флин започна кръстосания разпит, напрежението между него и Андерсън не убегна от вниманието на Кейн. Особено когато полицаят говореше за счупената си китка. Твърдеше, че бил паднал.

Кейн се зачуди дали Андерсън наистина е паднал, или е замахнал да удари адвоката, но не е улучил.

Флин очевидно изпитваше болка. Движенията му бяха по-бавни. А после Кейн забеляза и как се мъчи да овладее гримасата си при всяко ставане от стола.

Кейн беше готов да се обзаложи, че предишната вечер между Андерсън и Флин е имало някакъв сблъсък. В погледа на полицая се таеше нещо повече от неприязън. Омразата към Флин, струяща от Андерсън като пара, беше по-силна от обичайната неприязън на ченгетата от отдел „Убийства“ към адвокатите.

Не, тук се криеше история. И то съвсем нова.

Кейн беше равнодушен към полицаите. Не ги мразеше, те му бяха полезни.

Затова избра да работи с един от тях. Напомни си по-късно да се свърже със своя човек. Трябваше да се свърши още нещо.

40

Хитроумната измама има три основни елемента. Без значение дали си мошеник в Хавана, Лондон или Пекин. Въпреки всичко трябва да преминеш през тези три етапа. Може да се наричат различно и да се използват с различна цел, но става ли дума за измама, тези три етапа подсигуряват нейния успех.

Ето го отново вълшебното число.

По една случайност добрият кръстосан разпит също има три етапа. И по една случайност те са точно същите като използваните от второразредните мошеници и изтънчените измамници. Майсторството в измамата и в кръстосания разпит е по същество едно и също. А аз знаех точно как да използвам и двете.

Първи етап. Убеждаването.

— Инспектор Андерсън, ако се съди по снимките, които видяхме, от доклада за аутопсията на жертвите и от вашето разследване, има вероятност тези убийства да са извършени от някой друг, не от обвиняемия, така ли е?

Той изобщо не се замисли. Знаех, че няма да го направи. Втълпи ли си нещо ченге от отдел „Убийства“, почти невъзможно е да му го избиеш от главата.

— Не, не е вярно. Всички доказателства сочат, че обвиняемият е убиецът — спокойно отговори той.

— Защитата не е съгласна, но да допуснем за момент, че имате право и че всичко уличава обвиняемия като извършител. Възможно ли е обаче истинският извършител на това престъпление просто да иска вие, колегите ви и прокурорът да повярвате, че обвиняемият е убиецът?

— Искате да кажете, че някой просто е влязъл и е излязъл от къщата незабелязано и е подхвърлил уликите срещу Робърт Соломон, така ли? Не — овладя смеха си Андерсън, — извинете, но това е просто нелепо.

— Само по начина, който описахте на съдебните заседатели, ли е възможно да са станали убийствата? Бухалката да е използвана за убийството на Карл Тоузър, а после ножът — за Ариела Блум, докато двамата са лежали в леглото?

— Това е единственият сценарий, който съответства на доказателствата — каза Андерсън.

Върнах се при лаптопа си, влязох във видеосистемата на съда с паролата си и качих две от снимките, които Харпър беше направила предишния ден сутринта. Погледнах екрана и видях, че Прайър е оставил там снимката от местопрестъплението. Щеше да ми е от полза. Шепнешком дадох наставления на Арнолд как да избира изображения и как да ги пуска на екрана. Станах, намръщих се заради засилващата се болка и си напомних скоро пак да взема обезболяващи. Трябваше да издържа още малко. Погледнах към кашона, матрака и сака върху матрака.

Втори етап. Разплатата.

— Инспектор Андерсън, погледнете на екрана снимката на жертвите. Точно така ли ги намерихте, когато пристигнахте на местопрестъплението? — попитах.

Той отново погледна снимката. Карл на една страна с окървавен тил. Ариела по гръб, с кръв по корема и гърдите и никъде другаде.

— Да, така ги намерихме.

Прочетох доклада на патоложката от местопрестъплението. Съдържаше подробно описание за положението на телата и раните по тях. Тя беше пристигнала към един през нощта. И беше определила часа на смъртта в рамките на три до четири часа по-рано.

С два изпънати пръста дадох знак на Арнолд да смени снимката на екрана. Близък план на етикета в основата на матрака от местопрестъплението.

— Инспектор Андерсън, матракът на пода е „Немослийп“, продуктов номер пет-пет-шест-едно. Ще потвърдите ли, че номерът е същият като този на матрака на снимката с кървавите петна от жертвите?

Той погледна снимката и каза:

— Така изглежда.

— Според доклада на патолога торсът на Ариела се намира на трийсет сантиметра от левия край на леглото, а главата й е на двайсет и два сантиметра от горния край на леглото. Така ли е?

— Така ми се струва. Не мога да си спомня точно, без да прочета доклада отново.

Замълчах, докато помощникът на Прайър намери копие от доклада и го даде на Андерсън. Насочих го към съответната страница по памет. Никога нищо не забравям — умение, което ми е от огромна полза в адвокатската практика.

— Да, бих казал, че е така — отговори Андерсън.

Потвърди и че според патолога главата на Тоузър е била на шейсет сантиметра от горния край на леглото и на четирийсет и пет от десния край.

Вдигнах сака от матрака и извадих съдържанието му на пода.

Ролетка. Маркер. Стъклена чашка. Царевичен сироп. Бутилирана вода. Сладкарска боя. Чаршаф.

Разтворих новия чаршаф и застлах с него матрака. Измерих разстоянията, определящи положението на жертвите според патоложката, и с маркера нарисувах два кръга на чаршафа. После изпънах пръст към Арнолд — исках първата снимка да се появи на екрана.

Изображението на екрана се промени. Снимка на матрака, направена вчера. Широка и плътна кървава следа върху леглото от страната на Ариела, и бледо петно от страната на Тоузър, горе-долу с големината на чаша за кафе.

— Инспектор Андерсън, ще се съгласите ли, че отбелязаното от мен върху това легло съответства на кървавите петна от снимката?

Без да бърза, той сравни снимката с матрака на пода и отговори:

— Повече или по-малко.

— Докладът на патолога е пред вас. Там е записано, че теглото на Ариела Блум е петдесет килограма, а на Карл Тоузър е сто и пет килограма, така ли е?

Той разлисти страниците и отговори:

— Да.

— Не ви изпитвам по математика, но Карл Тоузър е тежал два пъти повече от Ариела Блум, нали?

Той кимна. Размърда се на мястото си.

— Отговорете за протокола — настоях.

Андерсън се наклони към микрофона и каза:

— Да.

Отворих кашона и извадих две метални тежести. Показах ги на Андерсън. Той се съгласи, че едната е десет килограма, а другата — двайсет. Поставих едната тежест върху матрака от страната на Ариела, а другата — точно под кръга откъм страната на Тоузър. Още преди да продължа, ми стана ясно, че демонстрацията ще свърши работа. Разбрах го още тогава в спалнята на Боби, когато с Харпър бяхме легнали на леглото. Двайсеткилограмовата тежест потъна в матрака много повече. Хлътна в него. Десеткилограмовата остана поне с няколко сантиметра по-високо върху матрака.

— Инспектор Андерсън, да се върнем отново на доклада на патолога. Там е отбелязано, че Ариела Блум е претърпяла съществена кръвозагуба. Почти един литър, така ли е?

Той намери данните в доклада.

— Да.

Отворих бутилката вода, отлях малко в своята чаша върху масата на защитата, после бавно излях царевичния сироп във водата и добавих две капки червена сладкарска боя. Завъртях капачката и разклатих бутилката. Отново развъртях капачката и напълних малката чашка.

— Инспектор Андерсън, тази чашка е с обем петдесет милилитра, както можете и сам да проверите. Искате ли да го направите? — попитах.

— Вярвам ви — отговори той.

— В лабораторията на Нюйоркската полиция използват разтвор от една част царевичен сироп и четири части вода като съответствие на консистенцията на кръвта. Пише го в наръчника им с указания за възстановки на местопрестъпления, който ползват анализаторите на следите от кръв. Знаехте ли го?

— Не, но не го оспорвам — отговори Андерсън.

Стараеше се да не губи точки, защото знаеше, че съм подготвил изненада. Ако спореше ненужно, щеше да подкопае свидетелските си показания. Всички нюйоркски ченгета получават еднаква подготовка, преди да свидетелстват. Разпитвал съм предостатъчно и знам какво правят.

Бавно излях стъклената чашка върху тежестта от страната на Ариела. В основата на тежестта се образува локвичка, после тъмното петно се разпростря. Една струйка прекоси матрака и се уви около тежестта от страната на Тоузър. Възелът от мускули на челюстта на Андерсън се задвижи като помпа. От три метра чувах глухото скърцане на зъбите му.

— Инспекторе, може да станете и да огледате матрака, ако искате, преди да отговорите на въпроса ми. Погледнете снимката на екрана и ми кажете какво не е наред на нея?

Андерсън погледна екрана, погледна и матрака. Беше слаб актьор. Потърка слепоочията си и поклати глава в безуспешен опит да изрази объркване.

— Не разбирам какво имате предвид — каза той.

Знаех, че се старае да ме затрудни, но отговори неправилно и ми даде възможност да обясня всичко на него и — най-важното — на заседателите.

Арнолд показа снимката на жертвите, направена на местопрестъплението. Той поне ми четеше мислите. Още преди да отворя уста, забелязах, че Хари си води бележки. Беше ме изпреварил.

— Инспектор Андерсън, по тялото на Карл Тоузър няма кръв от Ариела Блум, нали?

— Не, струва ми се — отговори той.

Прайър беше чул предостатъчно. Скочи от мястото си и застана до мен.

— Ваша чест, обвинението възразява срещу този… цирк. Няма никакво значение дали кръв или някаква си друга смес се стича към другата половина на този матрак. Матракът в дома на обвиняемия не е изследван. Той е различен. Нищо не доказва, че каквото виждаме тук непременно би се случило и на матрака от местопрестъплението.

Веждите на Хари се извиха силно и той потропа с химикалката си по бюрото.

— Господин Флин, оставих ви да стигнете дотук, но господин Прайър повдига основателен въпрос — каза Хари.

Трети етап. Изиграването.

Погледнах към зрителите, които напрегнато очакваха отговора ми. Прочетох много неща по извърнатите към мен лица. Някои изразяваха съмнение, други бяха объркани, но повечето бяха заинтригувани. От месеци слушаха една-единствена история — че Боби Соломон е убил съпругата си и шефа на охраната си. Сега може би щяха да чуят нещо различно.

Всички обичат интересните истории.

Намерих сред зрителите лицето, което търсех.

— Господин Чийзман, бихте ли станали, моля?

Мъж на около петдесет години гордо се изправи на втория ред сред публиката. Имаше гъста и старателно сресана черна коса, а мустаците му изглеждаха обгрижвани като домашни любимци. Едър мъж с тъмносин костюм, бяла риза и смарагдова вратовръзка. Отново се обърнах към Хари.

— Ваша чест, това е господин Чийзман. През две хиляди и трета година той е създал и патентовал матрака „Немослийп“. Изработен е от латекс и плат, който е сто процента непромокаем. Гарантирано. Матракът попива течности толкова, колкото и закалената стомана. Освен това е хипоалергенен, антибактериален, противогъбичен и се използва в хотелите по цял свят. При нужда господин Чийзман ще даде показания веднага, извънредно, ако господин Прайър желае да го подложи на кръстосан разпит.

Хари едва смогна да прикрие задоволството си, докато гледаше господин Чийзман. Но най-много ме зарадва изражението на Прайър. Да кажа, че беше изненадан, е неточно. Все едно се блъсна в стена, цялата в надписи „невинен“.

— Хм, Ваша чест, ще се въздържа от въпроси към господин Чийзман в този момент — каза той.

— Нека тогава разпитът на първия свидетел да продължи — отсъди Хари.

Стъпих на шията на Андерсън още преди Прайър да смогне да се върне на масата на обвинението.

— Инспектор Андерсън, както вече установихме, по тялото на господин Тоузър няма кръв от Ариела Блум. Нито капка. Възможно ли е по време на убийството жертвите да не са били разположени така, както сте ги намерили?

— Не, според мен жертвите са били убити там, където лежаха — настоя Андерсън.

— Съгласен ли сте, че течностите се стичат надолу? — попитах.

— Аз… разбира се — отговори той.

— Елементарна физика. Карл Тоузър е значително по-тежък от Ариела Блум. Матракът е бил хлътнал под тежестта му. Кръвта от тялото на госпожа Блум би трябвало да се стече надолу според закона за гравитацията и да се озове върху тялото на господин Тоузър, нали така?

Той се поколеба. Устните му помръдваха, но от гърлото му не излизаше звук.

— Възможно е — каза.

Приготвих се за съкрушителния удар. На екрана се появи снимката на петната върху матрака, която направи Харпър.

— Ако Тоузър е бил на онова легло, когато госпожа Блум е била наръгана, по тялото му щеше да има кръв. След като видяхме демонстрацията, не е ли очевидно, че Карл Тоузър не е бил на леглото по време на убийството на другата жертва? Имало е достатъчно време кръвта да засъхне и да попие в чаршафа, преди тежкото тяло на Карл Тоузър да бъде положено върху матрака.

— Възможно е — отговори той.

— Искате да кажете, че е вероятно?

— Възможно е — процеди той през зъби.

— В началото на кръстосания разпит казахте на съдебните заседатели, че единствената възможност е убийствата да са станали в това легло, докато жертвите са лежали заедно. Сега фактите сочат към нещо различно, нали? — попитах.

— Може би. Което не променя факта, че клиентът ви е човекът, който ги е убил — каза той.

Бях готов да продължа с Андерсън. Имах още много въпроси относно проведеното от него разследване. Само че съдията вдигна ръка и ме накара да спра. Човек от охраната на съда му шепнеше нещо. Хари се изправи и оповести:

— Двайсет минути почивка. Адвокатът и прокурорът незабавно да се явят в кабинета ми.

Беше бесен. Размени няколко думи с униформения служител, после хлътна в задния коридор още преди приставът да нареди:

— Всички да станат.

Нямах представа какво се е случило. Прайър също.

Само че нещо ставаше. Видях, че отговарящата за журито събира бележниците на заседателите. По дяволите. Последното, от което имах нужда, беше ново жури. Тъкмо започвах да печеля тези хора на своя страна.

Каквото и да се беше случило, Хари беше адски ядосан.

Някаква глъчка привлече вниманието ми. Забелязах откъде идва и направих крачка назад. През всичките си години като адвокат не бях виждал подобно нещо.

В ложата беше избухнала караница.

41

Беше изчаквал най-подходящия момент.

Трудно му беше да прецени кога ще настъпи той при толкова много народ. Кейн открай време се чувстваше напрегнат сред хора. Години наред се приспособяваше и към най-незначителните особености на онези, които набелязваше: към гласа им, изговора, стойката, навиците, тиковете, ритъма на дишането им, мириса им, дори към начина, по който скръстват ръце.

Когато седеше сред другите заседатели, не можеше просто да се абстрахира от тях. Осезателно усещаше присъствието им. Понякога — нетърпимо осезателно. А друг път се радваше, че е така.

Например сега.

Усещаше какво става дори без да поглежда. Флин беше подмамил обвинението в капан. Високият пълен мъж на втория ред. Чийзман. И столовете сякаш се завъртяха към него. Зашеметяващ ход.

Кейн вдигна десния си крак и плавно го преметна върху лявото коляно. Захлупи ръка върху скръстените си крака и зачака. Знаеше, че хартиената топка се е търкулнала към предния ред. Усети как стъпалото му я докосна. И за съвсем кратко чу шумоленето на хартията.

Спенсър погледна наляво, търсеше откъде идва шумоленето. После надясно. Не забеляза нищо. Трябваше да се наведе, за да види хартията.

Кейн вече не виждаше смачкания на топка лист от бележника, макар че инстинктивно знаеше точно къде е.

Бетси, заседателката отдясно на Спенсър, облегна длани на стола си и се намести, изпъна крака и ги пъхна под стола, кръстосвайки глезени.

Беше чула нещо. Кейн също го чу. Този път по-силно. Шумолене на хартия. Бетси се наведе да провери и измъкна хартиената топка. Застина неподвижно, стиснала находката и вторачена в нея, все едно е кристална топка за гадаене.

Ясно се виждаше думата „виновен“, написана с химикалка. Рита седеше до Кейн. Беше видяла как Бетси вдига нещо от пода. Рита се наклони напред и докосна рамото на Бетси.

— Божичко, „виновен“ ли пише? — прошепна тя.

— Точно така — увери я Бетси.

Двете жени проточиха шии към Спенсър.

— Какво правиш, Спенсър? — попита Бетси.

Той се извърна към нея.

— Какво е това? — каза озадачено.

Служителката, отговаряща за журито, ги чу и мина покрай Кейн, преди да се наведе и да ги прикани да запазят тишина. И тогава видя смачкания лист. Бетси го завъртя така, че тя да прочете написаното. Жената светкавично се изправи. Каза им да мълчат, грабна листа и се отправи към съдията.

Кейн остана безучастен, но си лепна недоумяващо изражение.

Служителката вече беше далече и Бетси даде воля на чувствата си:

— Ах, ти, гаден манипулатор! — възкликна тя.

Всички заседатели я чуха.

42

Наложи се и петимата охранители да се намесят, за да успокоят заседателите. Те продължаваха да се карат, докато ги извеждаха от залата. За пръв път от години виждах съдебни заседатели да рискуват да бъдат глобени за обида на съда.

Крис Пелоси, бледият уеб дизайнер, дърпаше пуловера на Спенсър с една ръка и сочеше Мануел Ортега с другата. Даниъл Клей, любителят на научна фантастика, заедно с възрастния Брадли Съмърс и преводача Джеймс Джонсън крещяха на всички да млъкнат. Нищо не постигнаха. С викове не можеш да накараш никого да замълчи.

Музикантът Мануел се репчеше на едрия Тери Андрюс. А Бетси и Рита през цялото време обсипваха с хули Спенсър Колбърт. Само един човек не участваше в пререканията и седеше мълчаливо с наведена глава — Алек Уин. Охранителите изведоха заседателите от залата.

Чувахме ги да се карат дори след като вратата се затвори зад тях.

— Боже, какво става? — попита Боби.

Извърнах се към клиента си и се опитах да го успокоя:

— Нямам представа, но каквото и да е, може да се окаже в твоя полза.

— Как? Каква полза?

— Още е много рано, но заседателите изглеждат разединени в момента. Което е благоприятен знак. Надявам се така да си остане.

Той като че ли разбра. Боби изглеждаше доста по-добре. Бузите му бяха възвърнали цвета си и лицето му някак грееше.

Усилията ми даваха резултат. Бях се отказал от много неща, за да седя до него и да го представлявам. Като го гледах сега, бях наясно, че съм направил правилния избор.

— Значи имаме шанс? Еди, за пръв път виждам този нож днес! Уверявам те, че нито съм го докосвал, нито съм го виждал преди.

— Боби, бухалката беше в спалнята. Руди ми каза, че обикновено си я държал долу, до входната врата.

— Да, точно така. Израснал съм във ферма, а баща ми не обичаше оръжията. Непрекъснато държеше една дебела дъска до входната врата. За да се пазим, нали разбираш? Веднъж я разцепи в главата на някакъв събирач на дългове. Лежа в затвора няколко месеца. Когато излезе, отиде да си купи бейзболна бухалка. Държеше я на същото място. В малка ниша до вратата. Казваше, че тя няма да се строши толкова лесно. Винаги съм държал бухалката до вратата където и да живея, каквато и охрана да имам. Но никога не съм я използвал.

— Ясно.

Хрумна ми нещо за бухалката и за връзката й с тайнствената синина на гърлото на Карл Тоузър.

Съдебната секретарка дотърча и съобщи, че съдията се изнервял от забавянето ни. Последвахме я до кабинета на Хари и този път Прайър си държа езика зад зъбите. Изглежда, се притесняваше за журито. Няма голяма вероятност дванайсет души, които се карат помежду си, единодушно да обявят някого за виновен. Той се бореше да ги спечели отново на своя страна и го съзнаваше.

Хари седеше на бюрото си. Без тогата, която висеше на закачалката. Беше по бяла риза и черен панталон с тиранти. Върху бюрото му имаше смачкан лист хартия, а до него — купчина бележници.

Настанихме се в плюшените кресла срещу Хари. Секретарката седна на своето бюро, влезе и стенографката. Започна да печата на стенографската си машина веднага щом Хари заговори. Този разговор щеше да се протоколира.

— Господа — поде Хари, — имаме манипулатор в журито.

— По дяволите — изруга Прайър.

Аз потрих лице и помолих Хари за чаша вода. Изпих поредната доза обезболяващи. Имах належаща нужда. По-силна от всякога. Освен счупеното ребро беше започнала да ме цепи главата. Не ми създаваше ядове почти през целия ден, стига да не докосвах издутината в задната част на черепа, но главоболието вече ставаше неудържимо. И не се дължеше на удара с палка от предишната вечер.

Съдебен заседател манипулатор.

За пръв път ми се случваше, но бях чувал много разкази и бях чел за такива случаи по вестниците. Манипулатор със свои цели. В повечето случаи беше познат на обвиняемия. Далечен роднина или приятел. Който си е наумил нещо — да насочи процеса към желания от него изход.

— Кой? — попита Прайър.

— Погледнете това, но не го пипайте — каза Хари. — Предостатъчно отпечатъци има вече.

И двамата се изправихме и разгледахме смачкания лист върху бюрото на Хари. Щом видях думата „виновен“ на листа, подхвърлен сред заседателите, още по-силна болка прониза черепа ми.

— Ще прекратиш ли делото? — попитах.

— Още не съм сигурен. Прегледах бележниците, които раздадохме на съдебните заседатели. Мисля, че открихме чий е почеркът. Два бележника са празни, а почеркът в останалите няма нищо общо с това тук. Не съм специалист графолог, но приликата е очевидна — каза Хари и посочи към отворен бележник върху бюрото си.

Почеркът в бележника не просто приличаше на този от смачкания лист, а беше съвсем същият.

— Според мен съвпадат, Ваша чест — отбеляза Прайър.

— И според мен — потвърдих.

Хари помоли секретарката да доведе въпросния заседател в кабинета му. Не чакахме дълго. Спенсър Колбърт влезе и Хари го покани да седне на стола встрани от бюрото му. Нямах нищо против да изгубя точно този заседател. На хартия уж беше подходящ за нас. Творческа личност, хипстър с либерални убеждения, който носеше поло блузи и пушеше трева. Би бил идеален.

Мъжът седна неловко, като дете, повикано в кабинета на директора, защото се е сбило в двора на училището.

— Господин Колбърт, разговорът се протоколира. Кажете ми, вие ли написахте думата на този лист и после го подхвърлихте като послание към колегите си от журито? — попита Хари.

— Моля? Не, нямам нищо общо с това.

— Прилича на вашия почерк — отбеляза Хари.

Колбърт понечи да каже нещо, но се отказа. Сви рамене и отговори:

— Не знам нищо за тази бележка. Не е написана от мен, Ваша чест.

— Не съм вчерашен, господине. Сравних листа с бележника ви. Давам ви последен шанс — настоя Хари.

Младежът се вторачи в пода и явно се накани да каже нещо, но после просто поклати глава.

— Един момент, господин Колбърт. Преди да кажете нещо, искам да знаете, че мога да разпитам заседателите един по един. Или пък ми спестете това. Защото, ако се окажа принуден да изгубя още време в разпити, бъдете сигурен, че ще пренощувате в ареста, докато реша какво да ви правя — заплаши го Хари.

Нямаше нужда да казва нищо повече. Мисълта, че може да прекара нощта заедно с още двайсет мъже в обща килия, събуди неподправена прямота у Колбърт.

— Не съм написал бележката. Но така или иначе, не мисля, че Соломон е виновен — отговори той и тутакси съжали, че си е отворил устата.

Съдията се завъртя на стола си с лице към нас и каза:

— Господин Колбърт, освобождавам ви от състава на журито. Все още не би трябвало да имате никаква преценка. Дори само това е достатъчно основание да ви освободя. Длъжен съм да отбележа, че не ви вярвам. Според мен вие сте написали бележката. Искали сте да убедите колегите си в обратното — че обвиняемият е виновен. Тъй или иначе, няма да допусна да продължите да се месите в хода на това дело. Възнамерявам да помоля Нюйоркската полиция да разследва случая. За ваше добро се надявам да казвате истината. Ако отпечатъците ви се окажат върху бележката, пак ще се видим. Ясно ли е?

Спенсър кимна и си плю на петите, преди да е загазил още повече.

— Заседателите капят като презрели круши, Ваша чест — отбеляза Прайър.

— Аз ли не знам! Трябваше да изберем половин дузина резерви. Ще предупредя заседателите да не обръщат внимание на бележката. Някой от вас иска ли да каже нещо? Но ви предупреждавам, че няма да удовлетворя искане за прекратяване на процеса.

И двамата поклатихме глава. Нямаше никаква нужда процесът да се обявява за невалиден заради случилото се. Ако Хари предупредеше заседателите да не обръщат внимание на бележката, нямаше правно основание за прекратяване. Не можех да направя нищо повече.

43

Двама охранители останаха при заседателите, докато те чакаха завръщането си в ложата. Никой не говореше. Кейн пиеше кафе и наблюдаваше колегите си. Повечето изглеждаха все по-ядосани.

Когато ги въведоха обратно в залата, там ги очакваше нов член на журито. Валери Бърлингтън беше около четирийсет и пет годишна, облечена със скъпи черни джинси и черна блуза. Носеше много бижута, повечето златни и всичките истински. Само тежката гривна на китката й сигурно струваше двайсет хиляди. Седеше далече от Кейн, в другия край на неговата редица.

Съдията ги уведоми, че Спенсър е освободен и неговото място ще заеме една от резервите. Както обеща, Хари инструктира заседателите да не вземат под внимание бележката и строго ги предупреди да не обсъждат делото, преди да са изслушали всички показания. Ясно им даде да разберат какви ще бъдат последиците.

След като Спенсър вече го нямаше, единствено Мануел притесняваше Кейн.

Но щеше да се наложи да почака.

Гласът на адвоката на Боби го изтръгна от мислите му. Беше подценил този Еди Флин. Повече нямаше да допусне тази грешка.

44

Андерсън никак не се зарадва да ме види отново. Малко свидетели ми се радват. Бях изгубил инерция и ченгето беше имало време да обмисли какво евентуално ще го попитам. Бях изгубил предимството на изненадата.

— Инспектор Андерсън, вече се съгласихте, че е възможно убийствата да са извършени различно от начина, който описахте на съдебните заседатели. Нека направя предположение. Да погледнем отново доклада от аутопсията на господин Тоузър — подканих го.

Андерсън намери документа и каза:

— Все още съм убеден, че двете жертви са убити в леглото, господин адвокат. Не знам защо няма кръв по тялото на господин Тоузър, но това нищо не променя.

За момента подминах думите му. Възнамерявах обаче да се върна на тях.

— На трета страница на доклада е спомената една синина на гърлото на господин Тоузър. Широка е около сантиметър и е дълга осем сантиметра. Виждате ли?

— Да.

— Как според вас се е появила тази синина, след като според вашия сценарий жертвите са убити в леглото, докато са спели?

Той се замисли, отгърна лист от доклада и разгледа скицата на тялото, където патоложката беше отбелязала всички наранявания.

— Не знам. Може би преди Тоузър да легне в леглото? Може би синината няма нищо общо с убийството?

— Несъмнено е възможно да няма нищо общо с убийството. Или пък може да се окаже най-важното нещо. Разгледайте тези снимки — подканих го.

Арнолд измъкна полицейските снимки, на които се виждаше останалата част от къщата. Кухнята, коридорите, дневната. Всички подове освен кухненския бяха покрити с бял мокет.

— Ако господин Тоузър не е издъхнал в леглото, най-вероятно е бил убит някъде другаде в къщата. Както виждате, никъде няма петна от кръв, нали? — попитах.

Този път той побърза да отговори:

— Никакви. Кръв от господин Тоузър открихме само на леглото — заяви Андерсън донякъде победоносно.

— Господин инспектор, ако нападател е проникнал в имота, метнал е торба върху главата на господин Тоузър и го е пристегнал отзад, бихте очаквали появата на подобна синина на гърлото му, нали?

Андерсън удари спирачки. Не беше очаквал въпроса.

— Може би, но господин Тоузър не е умрял от асфиксия. Ударен е по главата с бухалка.

— Така изглежда. Знаете ли къде обвиняемият обикновено е държал бухалката в дома си?

— Не бих казал — гласеше отговорът.

— В антрето, до входната врата.

Андерсън сви рамене и поклати глава, все едно искаше да каже: „Е, и?“.

— Нападател, нахлул в дома му под фалшив предлог, би могъл да надене торба на главата на господин Тоузър в гръб, да я пристегне, с което да предизвика синината, после да грабне бухалката на обвиняемия и да убие господин Тоузър със силен удар по тила. Възможно е, нали?

Ченгето започна да клати глава още докато задавах въпроса. Не беше склонен да го признае и мислеше, че ще може да ме опровергае. Прайър можеше да възрази, но с удоволствие остави Андерсън да се поти над въпроса.

— Няма начин. Ако го е направил, къде са кървавите следи? Дори едничка капка кръв по този бял мокет бие на очи. Не бихме пропуснали кръв по него.

— Но ако убиецът е надянал торба на главата на господин Тоузър, може би дори найлонова торба с върви, тогава би могъл да нанесе удара където и да било в къщата, защото кървавите пръски от удара ще останат в торбата, нали?

Имаше логика. Това обясняваше синината на гърлото му и липсата на кръв от Тоузър по килима, обясняваше и защо по тялото му е нямало кръв от Ариела Блум. Когато тялото на Тоузър е било пренесено нагоре по стълбите и поставено в леглото до нейното, сърцето му вече е било спряло. Тоест не е имало и кървене. А изтеклата кръв на Ариела вече е била попила в чаршафа.

— Не разбирам. Ако се е случило така, защо ще убива Ариела Блум и после ще слага трупа на Тоузър до нея в леглото? — попита Андерсън.

Елементарна грешка. Хари се канеше да предупреди Андерсън да не задава въпроси на защитата. Свидетелите никога не задават въпроси — само им отговарят. Този път обаче аз с радост отговорих на неговия:

— Защото, ако трупът на Тоузър бъде намерен до нейния, ще изглежда, че някой ги е сварил заедно в леглото и ги е убил. Това подсигурява мотив за Боби Соломон и насочва вниманието на следователите изцяло към него, като го отклонява от самоличността на действителния убиец, нали така?

— Това е вашето мнение — отговори Андерсън.

— Не става дума за мнение. Очевиден факт е, че по тялото на госпожа Блум не са открити никакви рани от самоотбрана, нали?

— Да. Допускам, че тя е спяла, когато е била нападната — каза Андерсън.

— Бихте ли ми подали веществено доказателство номер осем, моля? — казах на съдебната секретарка.

Тя се пресегна и извади бейзболната бухалка в прозрачен и запечатан плик за улики. Наведох се над матрака и леко замахнах с бухалката към металната тежест, която беше на мястото на главата на Тоузър в леглото.

Глухият удар отекна в залата.

— Ударът на бухалка от кленово дърво по метал кънти адски силно. Но и ако бухалката се е стоварила върху черепа на Карл Тоузър, би трябвало да се е чул силен шум, нали?

— Да, би трябвало, съгласен съм.

— И госпожа Блум, която според вас е спяла на сантиметри от този шум, би се събудила, нали?

Той вдиша през носа си. Продължително, за да овладее безсилието си.

— Не мога да кажа.

Време беше да продължа нататък — масичката и ножът бяха съществени елементи в делото.

— Колко пъти претърсихте къщата за оръжието на убийството? — попитах.

Той се замисли и отговори:

— Може би десетина.

— И не намерихте ножа при нито един от тези обиски?

— Не, както ви казах, намерих го вчера.

— Хубаво скривалище, а? — отбелязах.

Андерсън кимна с крива усмивка.

— Може и да е хубаво, но накрая го открихме.

— Единствената причина оръжието да е скрито в абажура е нежеланието на убиеца да го намерите, съгласен ли сте?

— Точно така.

— Да допуснем, че обвиняемият е стъпил върху масичката, за да скрие ножа, и я е съборил. Но защо после не я е изправил?

— Не знам — отговори Андерсън.

— Намерили сте ножа само защото масичката е била преобърната, нали?

— Може и така да се каже — съгласи се той.

— Тя ви е подсказала, че убиецът може да я е използвал за нещо, нали?

— Да.

— Ако убиецът беше изправил масичката, нямаше да намерите ножа, така ли е?

— Вероятно не.

— И има почти седем минути между обаждането на спешния номер и първата полицейска кола, която пристига на местопрестъплението?

— Да, така мисля.

— Предостатъчно време убиецът да прикрие факта, че се е покатерил върху масичката, като просто я изправи, не сте ли съгласен?

— Донякъде…

— Да допуснем, че сте прав и че обвиняемият е убиецът, който се опитва да скрие ножа, където никой няма да го търси. В абажура на лампа. А после чупи една ваза и събаря масичката под лампата. Да не искате да ме убедите, че обвиняемият е оставил и нея, и счупената ваза на пода? Тези предмети със сигурност ще насочат полицаите към оръжието на убийството, както сам признахте. Няма логика обвиняемият да остави такъв безпорядък, ако той е убиецът, не сте ли съгласен?

— Убийците допускат всякакви грешки. Затова ги залавяме.

Показах на екрана счупеното стъкло на рамката за снимки от нощното шкафче в спалнята.

— Господин инспектор, възможно ли е шумът от счупено стъкло, който се чува по време на обаждането на спешния телефон, да е от тази снимка, която клиентът ми е съборил от нощното шкафче?

— Възможно е.

Изглеждаше доволен от този отговор. Почти бях приключил с Андерсън. Исках само съдебните заседатели да разберат, че не пренебрегваме банкнотата, намерена в устата на Тоузър.

— Не сте провели лично изследване на банкнотата от един долар, нали?

— Не, не лично.

— Няма проблем. Ще боравим с данните, предоставени от криминалиста.

Спомних си предишната вечер и реших, че искам Андерсън да си тръгне с горчивина в устата. Екипът на Руди Карп си беше свършил работата във връзка с Андерсън — щеше да е неучтиво от моя страна да не се възползвам.

— Разполагаме само с вашата дума, че сте намерили оръжието на убийството, скрито в онзи абажур. Колко пъти са ви разследвали от Вътрешния отдел?

Андерсън присви очи и отговори ядно:

— Два пъти. И бях напълно оправдан и в двата случая.

Вперих поглед в свъсеното му лице и оповестих:

— След края на делото може да ви разследват отново — и, току-виж, този път им провърви.

Прайър възрази. Заседателите бяха предупредени да не вземат забележката ми под внимание.

— Благодаря, господин инспектор, засега нямам повече въпроси — казах.

Прайър не желаеше повторен разпит. На тръгване от свидетелското място Андерсън ми отправи убийствен поглед. Знаех, че е подкупен. Беше приятел на Майк Грейнджър. Малката им шайка пред кантората ми предишната вечер потвърждаваше факта, че в отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция такива като Андерсън с лопата да ги ринеш. Бях си спечелил враг там. Много зъл враг.

Наближаваше един часът. Забелязах, че Хари погледна часовника.

— Госпожи и господа, време е за обедна почивка. Съдебните заседатели трябва да свършат нещо през нея. Предлагам да се върнем в залата в три часа. Закривам заседанието — каза Хари.

Когато се върнах на масата на защитата, Арнолд направи подробен анализ на реакцията на журито по време на речта ми.

— Харесват те. Не съм допускал, че ще го кажа, но не мога да го отричам. Мисля, че имаме четирима заседатели на наша страна. Две от жените кимаха, докато ти обясняваше за преобърнатата масичка. Ударът с бухалката по тежестта също се прие добре.

В този момент Боби се намеси в разговора:

— Радвам се, че сте на моя страна, момчета.

— Да не бързаме да се радваме. Обвинението има много свидетели, способни да ти навлекат неприятности. Прайър крие още изненади в торбата — казах.

Залата започна да се изпразва и аз забелязах в дъното й десетина мъже в костюми, застанали в редица. Боби все още имаше охрана. Бяха готови да го придружат до тясна стаичка в сградата, където той можеше да хапне бурито и да запази всичките си тайни. Усещах как му тежат. Този човек се измъчваше от вина. От истина, която беше избрал да скрие. Тя несъмнено бе свързана с нощта на убийствата. Какво премълчаваш, Боби?

Преди да се замисля по въпроса, видях, че към мен са се запътили две жени.

Харпър и Дилейни, приятелката й от ФБР. Не знаех какво са намерили. Трудно можех да разбера от израженията им. Разбрах само, че е нещо голямо. Пробиваха си път през последните зрители, които напускаха залата, а когато Харпър застана пред мен, каза:

— Трябва веднага да поговорим. Няма да повярваш.

45

Кейн не за пръв път се возеше в полицейски автомобил. Заедно с другите заседатели го изведоха през страничен вход на съда. Синьо-бели фордове краун виктория бяха паркирани до тротоара. Не можеха да ги паркират отпред, защото се бе наложило Пътна полиция да затвори половината централна улица заради тълпите пред сградата на съда.

Полицаят, който го откара до апартамента, не каза и една дума. Заедно се качиха с асансьора до третия етаж. Сержант Лок безмълвно изчака в тесния коридор на апартамента, докато Кейн си събираше багажа в спалнята.

Панталони, бельо, чорапи, две ризи. Специален сак. Кейн си го беше поръчал във Вегас още преди години. Беше ръчно изработен от дебела италианска кожа и изглеждаше точно като в деня, когато го беше взел от магазина. Самобръсначката, четката за зъби и хапчетата му също се озоваха вътре. Антибиотици. Прибра и дигиталния термометър, но едва след като си премери температурата и установи, че е нормална.

Кейн плъзна длан по шева от вътрешната страна на сака. Напипа тънката висулка на ципа и дръпна. Таен джоб, подплатен с алуминиево фолио, за да е неуловим от металдетекторите. Падаше се точно зад металната емблема на производителя. Ченгетата щяха да помислят, че детекторите им реагират на емблемата, в случай че изобщо реагираха.

Кейн си взе някои необходими неща. По-дребни предмети, най-основните принадлежности за едно убийство. Пъхна ги в тайния джоб, дръпна ципа и се върна при полицая в коридора. Сержант Лок разглеждаше списанията върху масичката в коридора.

— Ходите ли за риба? — попита той.

— Да, когато имам възможност — отговори Кейн.

— С няколко приятели ходим на река Освего два пъти годишно. В нея гъмжи от риба.

— И аз така съм чувал. Като започне сезонът, ще гледам да отида — отговори Кейн.

На връщане до Сентър Стрийт си разказваха риболовни истории. И двамата споделиха за голямата риба, която, аха-аха, да хванат. Всички рибарски истории си приличат. Лок въведе Кейн в сградата на съда през задния вход. После си тръгна. Кейн се беше върнал пръв в стаята на журито. Процесът не би трябвало да бъде прекалено труден. Знаеше, че е преценил добре колегите си. Замисли се какво му предстои по-нататък. От месеци планираше следващия си ход. Процесът го накара да се запита дали не трябва да промени плановете си.

Той извади монета от десет цента и я подхвърли над масата. Ези — придържа се към плана. Тура — чертае нов.

Животът и смъртта се запремятаха във въздуха. Съдба, предопределена само от случайността. Кейн щеше да действа предпазливо, както и да паднеше монетата. Несигурността го възбуждаше. Усещаше вълнението ниско в корема си.

Монетата тупна на масата, повъртя се и спря.

Тура.

Той я пъхна в джоба си и захапа един сандвич. Докато дъвчеше, се замисли за човека, който щеше да остане жив, пощаден от монетата. Никога нямаше да разбере какъв ужас е избегнал. Всъщност Руди Карп изобщо нямаше да заподозре, че е бил в опасност.

Разбира се, това означаваше, че някой друг трябва да плати.

Кейн взе сака си, излезе в коридора, отиде в тоалетната и се увери, че е празна. Заключи кабинката, извади предплатения си мобилен от тайния джоб и се обади. Вдигнаха му почти незабавно.

— Промяна на плана за Роуд Айланд — оповести Кейн.

— Тази твоя монета някой ден ще те вкара в беля. Нека позная: Карп отърва кожата — каза гласът.

— Монетата направи умен избор. Утре сутринта Флин ще бъде на страниците на всеки вестник и във всички социални медии в Америка. Идеален е. А сега ми кажи ще ми осигуриш ли каквото ми трябва? — попита Кейн.

— Допуснах, че може да решиш нещо такова. Очакваше се Флин да се превърне в новина. Мисля, че ще си доволен. Оставих необходимото в колата ти на „Кенеди“ — каза гласът.

— Вече е у теб?

— Възползвах се от възможността. Взех го. Флин и бездруго задава прекалено много въпроси. Андерсън едва не се издъни на няколко пъти. Трябва да го защитим.

— Разбира се, нали затова са партньорите. Според мен Андерсън ще се зарадва — каза Кейн. — Той мрази Флин.

— Знам. Почти ми е жал за адвокатчето. Няма представа какво го чака.

46

Тясната стаичка за консултации вонеше на евтин афтършейв и телесни миризми. На Дилейни явно не й правеше впечатление. Проблемът се оказа по-сериозен за Харпър, на която й трябваха няколко минути, за да се примири с неприятната миризма.

И двете носеха папки и отделни листове, които оставиха върху масата. Харпър започна първа.

— Жертвите на Ричард Пена са свързани с разследването около банкнотата от един долар — оповести тя.

Върху банкнотата в устата на Карл Тоузър беше намерена ДНК на Ричард Пена. Само че Пена беше умрял дванайсет години преди банкнотата да бъде отпечатана. Екзекутиран бе в славния щат Северна Каролина за четворно убийство. Правеше впечатление и броят на приписваните му други жертви. Разбира се, не беше възможно всички да са убити от него.

— На местопрестъпленията намерени ли са банкноти? — попитах.

Нито една от двете не ми отговори веднага. Спогледаха се, като че ли се договаряха коя да ми каже. Накрая Дилейни отвори една от папките и извади няколко снимки.

Четири снимки. Четири жени. Всичките бели. Всичките млади. Всичките мъртви. Ако се съди по снимките, всичките бяха намерени на поляна или на някаква тревна площ. Всичките бяха с разперени ръце и крака, като че ли са изпълнявали подскоци с махове. Не, подскоци „звезда“.

Имаха морави следи по гърлото. Нямаше други белези от насилие, но все пак беше трудно да се определи само по снимките. Всички момичета бяха напълно облечени. Суитчъри, тениски и джинси.

— Всички са били студентки в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Телата им са оставени на територията на кампуса, вероятно с микробус. Най-голямото момиче било на двайсет и три години — каза Дилейни.

Някакво пукане наруши концентрацията ми. Неволно бях стиснал паянтовия крак на масата и едва не го откъртих.

Пуснах го, постарах се да преодолея яростта си и да разгледам съсредоточено снимките. Отначало не го забелязах. После на едната снимка го видях да се подава от тениската на жертвата.

Долар, пъхнат в сутиена й.

И щом го забелязах, Дилейни извади следващата снимка. Беше колаж от снимките на всичките четири жертви. С банкноти от един долар, мушнати под сутиените им.

— Мамка му! — изругах.

— Ченгетата са скрили това от медиите. Намерили са ДНК по една от банкнотите. Отначало не открили съответствие в базата данни. След това полицията и охраната на кампуса помогнали за доброволно ДНК изследване на хиляда и четиристотин мъже, които живеели и работели на територията на кампуса. Установили съвпадение с Ричард Пена. Работел като домакин на една от сградите и за кратко излизал с последната жертва, Дженифър Еспозито. И, да, по банкнотите има знаци — каза Дилейни.

Тя извади още четири снимки. Държавният печат беше маркиран на същите места и на четирите. Същата стрела, същото маслиново листо, същата звезда.

— Ченгетата снимали банкнотите като улики. Не са забелязали знаците по тях или пък, ако са ги забелязали, не са ги използвали по време на процеса. ДНК следите и фактът, че всички жертви били удушени, се оказали най-уличаващата подробност — поясни Дилейни.

— И Пена дал ДНК проба доброволно? — попитах.

— Не е имал голям избор — отговори Харпър. — Колежът на практика задължил служителите си. Може би е мислил, че не е оставил следи. Убиецът е действал внимателно. Съвпадението на ДНК се оказало достатъчно да го осъдят рекордно бързо. Преди убийствата Чапъл Хил бил тероризиран от сериен изнасилвач на територията на кампуса. Не можели да припишат изнасилванията на Пена, но ченгетата явно започнали да четат между редовете и решили, че Пена е изнасилвачът, а после е вдигнал мизата. Градът живеел в страх от месеци и искали просто да сложат някого на електрическия стол за престъпленията. Пена нямал сериозна защита. Не можел да си позволи адвокат, а общественият защитник буквално дремел или просто не му пукало. Обжалванията му били отхвърлени бързо и категорично. Хората искали този тип мъртъв и властите се подчинили.

Светкавично действие. Обикновено правосъдната система протака. Не и в този случай.

— Пена твърдял, че е невинен, така ли? — попитах.

— До последния си дъх — отговори Харпър.

— Всички твърдели така — уточни Дилейни.

Избутах снимките и попитах:

— Кои всички?

Харпър стана от стола срещу мен и застана на тясното място зад Дилейни.

— Намерихме и други — поясни Дилейни. — След като си тръгнахте, получих одобрение за ново разследване. Банкнотата от случая на Соломон ми даде аргументи за пред шефовете ми. Пуснах известия до всички отдели „Убийства“ на шерифствата и окръжната полиция на тринайсетте щата по Източното крайбрежие. Щатите, които първи са подписали Декларацията за независимост. Допускам, че си се досетил за тази особеност. Добре. Отне ми известно време. Беше теория въз основа на три жертви, но не разполагах с достатъчно аргументи, за да накарам полицейските управления да възобновят приключени разследвания с вече произнесени присъди. Сега заради вашия случай директорът ми позволи да пусна известията. И да предупредя съдиите и съдебните служители в съответните щати. За пръв път го правим. Даде резултат.

Придърпах стола си по-близо до масата, докато Дилейни вадеше документи от папката. Четири папки, стегнати с ластици. Остави ги пред мен. Отворих първата. Вътре имаше изрезки от вестници, снимки, полицейски доклади.

— Палеж в църква на чернокожи в Джорджия — поясни тя. — Двама загинали. Частично изгоряла банкнота от един долар, намерена до туба с бензин. Банкнотата е използвана за запалването на огъня, после подпалвачът я угасил с крак. По пръстовите отпечатъци осъждат бял расист на име Аксел, който тъкмо спечелил два милиона долара от щатската лотария.

Дилейни потупа по следващата папка и каза:

— Касапина от Пенсилвания. Три жени, разкъсани на парчета в собствените им домове, обезобразени post mortem. И трите са намерени в рамките на две седмици през лятото на две хиляди и трета. Нападенията са осъществени в различни части на щата. Банкнотите са били пъхнати в бикините им. Джона Паркс, параноиден шизофреник, признава, че е извършил убийствата, въпреки възраженията на съпругата му, която му осигурява алиби. То се оказва недостатъчно да го спаси от затвора.

Следващата папка. Друго лице на мъртвец се вторачи в мен. Този път беше мъж зад волана на камион.

— Убиецът стопаджия. Петима мъже, всичките — шофьори на камиони. Качват пътник на автостоп в Кънектикът и накрая умират. Застреляни в главата от упор и обрани. Банкнота от един долар е била оставена на таблото. Полицаите я приемат като бакшиш за возенето. Отпечатъците по банкнотата отвеждат ченгетата до скитник, който тъкмо се е сдобил с дом след смъртта на далечен роднина. Завещал му значително състояние, но той нямал време да му се порадва.

И последната папка.

— Шестнайсетгодишната Сали Бъкнър. От Мериленд. Отвлечена, изнасилена, убита с двуостър нож. Полицаите намират банкнота от един долар в ръката й, когато изваждат тялото изпод верандата на съседната къща. Осемдесет и една годишният Алфред Гарек отрича да е извършил убийството. Няма ДНК, но разполагат с косвени улики. Тя ходела да му пазарува в събота сутрин и той винаги й давал по няколко долара. Отпечатъците на Гарек са намерени по банкнотата. Умира седмица след като го осъждат за убийство — разказа Дилейни. Поклати глава и добави: — Върху държавния печат на всички намерени банкноти има обичайната маркировка. На върха на стрелата, листото, звездата. Чакаме за новини от Ню Джърси, Южна Каролина, Вирджиния и Роуд Айланд. Може би не е действал в тези щати. Или ние просто още не сме разбрали.

Всички се умълчахме. Харпър се облегна на стената и се вторачи в пода. И тримата го усещахме — нещо черно и зловещо в стаята. Нещо, за което не си позволяваш да мислиш. Като деца всички се страхуваме от чудовището в килера или от дявола, който се крие под леглото. А родителите ти внушават, че само си въобразяваш. Че няма демони. Че няма чудовища.

Но ги има.

Правил съм много идиотщини през живота си. Наранявал съм хора. Убивал съм хора. Нямах избор, защитавах семейството си. Бранех други хора. Не е лесно да убиеш човек, независимо при какви обстоятелства. Знаех от опит, че Харпър е дърпала спусъка. Беше убила човек. Не бях сигурен дали Дилейни е наранявала някого, но не й беше нужно да го е преживяла, за да познава усещането. Беше граница, която понякога се налага да пресичаш.

Винаги обаче ти остава белег.

Но ето че имаше човек, който убива за удоволствие. За него това беше игра. Всъщност не беше човек, а едно от чудовищата.

Знаех кой въпрос ми се иска да задам, но просто нямах смелост. Устните ми бяха пресъхнали. Навлажних ги, преглътнах и попитах:

— Колко са жертвите?

Дилейни знаеше отговора. Харпър също. И това, което знаеха, им тежеше. Харпър затвори очи и прошепна:

— Знаем за осемнайсет. Двайсет, ако броиш Ариела Блум и Карл Тоузър.

— Ще броим ли Ариела и Карл, агент Дилейни? — попитах.

— Според мен, да, но сме едва в началото. Разследването не е приключило. Споделям го с вас само защото вие се обърнахте към мен. Готова съм да заявя в съда, че ФБР разследва евентуалната връзка на случая с известен сериен убиец, който действа по Източното крайбрежие, но само толкова. Без никакви други улики или информация. Ако Соломон бъде осъден за тези убийства, това ще е поредната врата, която се затръшва под носа ми. Знаете ли колко е трудно да се възобнови приключено разследване? При издадена присъда? Почти невъзможно е.

Стаята отново притихна.

— Има ли някаква връзка между всички тези жертви? Би трябвало някак да ги набелязва. Не може да действа съвсем безразборно — казах аз.

— Още не сме открили никаква връзка — отговори Харпър. — Работим по въпроса. Струва ми се, че ще ти бъда най-полезна, ако разследвам тази линия, Еди. Засега няма връзка между жертвите в отделните щати. Те са на различна възраст, от различни раси, с различен произход.

Кимнах. Тя имаше право. Само че нищо от това нямаше да помогне на Боби по време на процеса. Не и съществено.

— Би трябвало да има връзка. Ами знаците по банкнотите? Този тип си е поставил някаква зловеща мисия. Има цел. Има план. Убил е двайсет души, а ченгетата и федералните дори не го търсят. Успял е да натопи друг за всяко от убийствата — отбелязах.

Тази дума, тази странна червена дума — убийство. Сякаш се бе залепила за езика ми. Съзнанието ми просто не я пускаше.

Дадох си малко време да асимилирам нещата. След малко трябваше да се върна в съдебната зала. Затворих очи и пуснах мислите си да се реят. Някъде в подсъзнанието си знаех отговора.

Отговорът се появи бавно. Като едва доловима вибрация в стаята. Като трептенето на струна на цигулка. Леко, само от натиска на пръстите по струните точно преди да прозвучи първата нота от увертюрата. И после отговорът застана точно пред очите ми.

— Трябва ми време да прегледам тези случаи. Да се надяваме, че ще излезе още нещо от другите щати. Ако ще използваме този материал, трябва да го подредим и да намерим връзката между жертвите. И да предоставим доказателствата на Прайър, за да сключим сделка, нали, Дилейни? Затова ще прекратя процеса за днес — ще помоля Хари за отлагане до утре. Той ми каза почти директно, че мога да го получа, ако ми трябва. А на мен ми трябва. На всички ни трябва.

Докато говорех, очите ми блуждаеха из стаята заедно с мислите ми.

— За каква сделка говориш? — попита Дилейни.

— За еднократно предложение. Без преговори. Приемаш или отказваш. Искам утре да дойдеш в съда. Може да се наложи да свидетелстваш, но едва ли ще стигнем дотам. Достатъчно ми е само да покажеш материалите на прокурора и да ми обещаеш, че ако ми потрябваш, ще кажеш на журито каквото каза на мен.

Тя скръсти ръце, хвърли на Харпър поглед през рамо и после отново погледна към мен.

— Вече ви обясних, че не мога да го направя. Не мога да компрометирам разследването.

— Нищо няма да компрометираш. Ела в съда. Съгласи се да свидетелстваш, за да уведомя прокурора, че ще бъдеш свидетел. Само че няма да се наложи да даваш показания. Кълна се, че по този начин извършителят ще бъде задържан в рамките на двайсет и четири часа.

Дилейни наклони стола си назад, изненадана от смелото ми твърдение.

— И как смяташ да спипаш Банкнотата?

— Точно това е най-хубавото. Няма да го спипам аз. Ако утре всичко мине гладко, Банкнотата сам ще се напъха в ръцете на ФБР.

47

Новата съдебна заседателка зае мястото си в ложата доста шумно. Вече започваше да дразни Кейн. На левия си глезен носеше гривна с талисмани, която подрънкваше дори при най-леко помръдване. И на другите членове на журито им правеше впечатление. Валери Бърлингтън и гривната на глезена й скоро щяха да се превърнат в нетърпим дразнител дори за най-толерантните от тях.

Кейн си позволи да помечтае как реже стъпалото й. Улови се, че се е вторачил във вените под глезена й, издуващи кожата с фалшив тен като червеи в калище.

Валери люлееше стъпалото си, без да обръща внимание на цъкането с език и шушукането.

Кейн се разочарова, когато съдията им даде почивка до следващата сутрин. Хубавото беше, че ще има повече време за себе си. Върнаха се в стаята на журито, взеха саковете си и напуснаха сградата през задния вход. Жълт градски автобус ги изведе от Манхатън. Придружаваха ги двама мъже от охраната на съда. Пътуваха почти час по магистралата за летище „Кенеди“. Край летището имаше колкото щеш хотели на разумни цени. Прекалено скъпо беше да настаниш дванайсет съдебни заседатели плюс резервите в самия Манхатън.

Съдът обикновено ползваше „Холидей Ин“ и „Гардън Ин“, а в краен случай — „Грейдис Ин“ в квартал „Джамейка“. Оказа се, че не могат да ползват първите два, Кейн се беше погрижил за това. Седмица по-рано беше направил известен брой стратегически резервации във всеки от тях, само по пет-шест. Някои ангажира онлайн, някои — от различни телефони с предплатена карта. Под различни имена. За всяка резервация уточни стая и етаж.

В резултат на това нито в „Холидей Ин“, нито в „Гардън Ин“ имаха петнайсет свободни стаи на един и същ етаж, както установи съдебната служителка, занимаваща се с настаняването им. От съображения за сигурност трябваше да поставят охрана. А беше невъзможно да се наблюдават два или три етажа от хотел. Не разполагаха с толкова хора. Не, само един охранител. Един етаж. Такива бяха правилата.

Изпратиха ги в „Грейдис Ин“.

Автобусът спря и Кейн видя разочарованите физиономии, когато стана ясно къде ще бъдат настанени.

— Кога са свалили табелата „Хотел на ужасите“? — попита Бетси и вълна от напрегнат смях премина през заседателите и охраната им при спомена за хорър сериала.

Въведоха ги във фоайето. Повече приличаше на рецепция на погребално бюро. Тъмната дъбова ламперия по стените изсмукваше и малкото светлина, която проникваше през мръсните прозорци. Кейн долови мирис на зеленчукова яхния. Портиерът кимна на всеки от заседателите, докато се точеха покрай него, но не пое сака на никого. Всъщност изглеждаше леко подпийнал. Редица еленови глави на стената зад рецепционистката. Беше на осемдесет и няколко и беше глуха. На съдебната служителка щеше да й е по-лесно да разговаря по телефона с някоя от еленските глави.

Кейн уж случайно се озова до Мануел, докато чакаха във фоайето. Смушка го. Мануел го погледна. Кейн се приведе и прошепна:

— Знам, че смяташ Соломон за невинен. И аз съм така. Не бива да допуснем да отиде в затвора за нещо, което не е извършил. Ще поговорим по-късно, става ли? — И кимна многозначително.

Мануел се позамисли, после дискретно вирна палец.

Раздадоха им четиринайсет ключа. Истински ключове, не електронни карти. Такъв беше хотелът — някогашна внушителна сграда с близо четирийсет стаи, разположени на пет етажа. Асансьори нямаше. Охраната ги заведе на четвъртия етаж и те се разпръснаха по стаите си. Кейн се падна в четирийсет и първа стая, от дясната страна на коридора. Позабави се, докато отключваше, колкото друг заседател да стигне до вратата зад него.

Оказа се Валери. Той чу как подрънкването спира зад гърба му. Обърна се и попита:

— Валери, извинявай, но имам мигрена. Слънцето ще огрее тази стая рано сутринта и главата ще ме заболи. Имаш ли нещо против да се разменим?

Валери се усмихна, потупа Кейн по ръката и отговори:

— Не, разбира се, драги. Вземи моята стая.

Кейн пое ключа за стая трийсет и девет, усмихна се признателно и благодари на Валери, затвори зад себе си и заключи. Стаята беше малка и мръсна. Големият прозорец гледаше към корниза на долния етаж. Градината долу едва се виждаше.

Кейн метна сака си върху леглото, легна и заспа.

Силно тропане по вратата го събуди час по-късно. Той каза на охранителя, че не се чувства добре и няма да слезе за вечеря. Предпочитал да поспи. Не, нямало нужда да викат лекар.

Кейн успя да заспи отново и се събуди в един през нощта. Бодър. Отпочинал. С бистър ум.

Преоблече се, премери си температурата. Изпи още една доза антибиотици, приготви си сака, надяна ски маската и излезе през прозореца.

48

Хари веднага ми даде отсрочка. Прайър не възрази. Разполагах с време до сутринта да се подготвя. Когато залата се изпразни, останахме само аз, Арнолд и Боби. Холтън, чиято частна фирма имаше договор с кантора „Карп“, заяви, че ще остане като охрана на Боби. Уверих се, че е уредил с Карп хората му да го охраняват до края на седмицата. След това щеше да им плаща сам. Уговорката устройваше Руди — Боби поне щеше да е в безопасност, преди да го осъдят на доживотен затвор. В коридора чакаха петима бодигардове, готови да придружат Боби до вкъщи заедно с Холтън.

— Къде си се настанил? — попитах.

— В Мидтаун. Стара къща. Спокоен и хубав квартал. На горния етаж има дори стара паник стая с голяма стоманена врата. Руди нае мястото. Платил е до края на месеца. Кажи ми, още ли мислиш, че имаме шанс? — попита Боби.

Денят беше дълъг и вече си личеше, че е изморен. Можех да му кажа истината, но тя нямаше да му помогне. Инстинктът ми подсказваше, че има вероятност да заловим истинския убиец. Пред Дилейни трябваше да изглеждам сигурен в това, но дълбоко в себе си се съмнявах. Това дело все още разчиташе на късмета.

— Наистина мисля, че имаме шанс. Ще знам повече утре. Според мен Ариела и Карл са станали жертва на някаква извратена игра. Намерението на убиеца е било да натопи теб. Още не знам причината. Нито как точно го е направил. Трябва да се прибера да помисля. Утре ще ми кажеш къде си бил в нощта на убийствата — отсякох.

— Вече ти казах: не мога да си спомня! Божичко, ще ми се да знаех — отговори той.

Говореше, забол поглед в пода.

Лъжеше. Арнолд също забеляза.

— Боби, нямаш никакъв избор. Трябва да ми кажеш — настоях.

Боби поклати глава.

— Вече ти казах, не помня.

— Да се надяваме, че паметта ти ще се избистри до сутринта. Заседателите ще искат да знаят къде си бил и ако не можеш да им обясниш, ще загазиш — предупредих го аз.

Изпратихме Боби до коридора и ордата охранители, които щяха да го заведат у дома. Той обеща да се опита да поспи и да си изпие лекарствата. Запъти се към обезумялата тълпа, заобиколен от всички страни.

За пръв път имах възможност да поговоря истински с Арнолд. Запознах го с теорията ни за банкнотата. Отначало не повярва. Колкото повече подробности разкривах, толкова повече го заинтригувах.

— Смяташ ли, че ще убедим заседателите? — попитах.

Той потри плешивата си глава, въздъхна и каза:

— Струва си да опитаме. Сега, когато са изолирани, най-важното е да разберем кой е водачът.

— Водачът ли?

— Когато са в изолация, бързо ги завладява стадното чувство. Откъснати са от обичайния си живот и са поставени в стресова ситуация, в нещо като хиперреалистичен мизансцен. Положението е: ние или те. Заседателите ще се сближат. И ще се появи лидер. Не е задължително да е мъж. Много често жена поема тази роля. Изясниш ли си кой е алфа-субектът, насочваш усилията си към него. Спечелиш ли го, останалите от журито ще го последват.

Кимнах. Имаше логика. Най-неочаквано се зарадвах, че Арнолд е в екипа.

— Благодаря ти, наистина ми беше полезно да го знам — казах искрено.

Стана му приятно. Искаше да помогне.

— Знам, че невинаги сме се разбирали… съжалявам. Мисля, че правиш нещо страхотно за Боби — протегна ми ръка Арнолд.

Поех я. Не съм злопаметен.

— А, отдавна ми се ще да ти кажа нещо — продължи той. — За един от заседателите. Видях го… Ще ти прозвучи малко странно.

— Слушам те.

— Трудно е за обяснение. Преди години гледах по кабелната филм на ужасите за нюйоркския хайлайф. Май единият беше адвокат, друг беше демон, не знам. Наистина не помня тази част. Запомнил съм обаче една сцена. Някакво момиче се преобличаше в пробната на магазин и се усмихна на камерата. Лицето й се промени само за секунда. Усмивката се превърна в нещо като зловещо озъбване. Имаше остри зъби и дяволски очи. Другата актриса, главната героиня, не беше сигурна дали не се е заблудила, нали разбираш? Е, точно така се чувствам. Видях как лицето на този човек се промени за миг. Стана страшно. Злокобно — каза Арнолд.

Потеше се, имаше торбички под очите, в които ще се побере цял чувал с картофи. Изглеждаше посивял, изморен. И уплашен.

— Кой беше? — попитах.

Мобилният ми зазвъня. Извадих го от сакото си — непознат номер.

— Изчакай ме една секунда — казах.

— Виж, забрави за това. Извинявай. Сам не разбирам какви ги говоря. Вече шест месеца работя петнайсет часа дневно по това дело. Проведи си разговора, ще се видим утре.

— Прибери се, Арнолд. Почини си.

Изпратих го с поглед. Стресът причинява какво ли не. Не бях сигурен, но Арнолд като че ли халюцинираше. Или пък е било игра на светлината, нещо подобно.

Вдигнах. Оказа се автомонтьорът. Мустангът ми вече имаше ново предно стъкло. Сметката не звучеше плашещо, а човекът беше използвал възможността да регулира двигателя и да смени маслото. Благодарих му, уверих го, че ще си взема колата при първа възможност.

Предстоеше ми дълга нощ. Трябваше да прочета досиетата на новооткритите жертви на доларовите убийства. И да прегледам всяко доказателство за утре. Дилейни събираше специален екип в нюйоркския офис на Бюрото и се бяхме уговорили с нея и с Харпър да се видим на закуска в шест сутринта. Нямаше да мога скоро да си прибера колата.

Върнах се до кантората си с такси. Този път нямах посрещачи. Докато се мъкнех нагоре по стълбите, мислех за Кристин. Когато се добрах до първата площадка, бях решил да не затруднявам развода, щях да й дам каквото иска. Каквото беше най-добро за нея и за Ейми. Когато стигнах до вратата си, бях решил да й се обадя и да й кажа, че я обичам. Че я обичам повече от всичко на света и че след като приключа с това дело, ще се откажа от тази работа.

Само че вместо това изключих мобилния си. Върху бюрото ми имаше половин бутилка уиски. Налях си чаша. Подържах я дълго, преди да я излея в мивката и да се заловя за работа.

Най-напред прегледах документите по процеса — подготвих се за кръстосания разпит. След това се заех с досиетата по доларовите убийства. Не бях психолог, не бях криминалист, нито анализатор, ченге или федерален агент. Уменията ми в тази сфера бяха ограничени.

Само че разбирах от две неща.

Умеех да мамя. А тук имаше модел. Стръв и подмяна. Жертвите бяха убити по различен начин в различните щати. Бяха оставени банкноти от един долар, на които ченгетата не бяха обърнали внимание. Не ги винях. Самият аз бях забелязал маркировката по пеперудата, но я бях подминал точно като нюйоркските ченгета. Всички бяхме подминали тези знаци. Освен Дилейни. Подхвърлената улика водеше до невинен заподозрян. А господин Банкнота се местеше в друг щат, в друг град и започваше всичко отначало.

Второто, от което разбирах, бяха убийствата.

Бях отраснал край хора, които ставаха убийци. Когато бях измамник, почти всеки ден си имах работа с такива. Някои го правеха за пари. Повечето — за спорта. Познавах хора, на които им доставяше удоволствие да убиват. Различавах ги от километри. Единствената причина все още да дишам беше, че се постарах да разбера онези типове, за да знам как да не им се набивам на очи и да не ги предизвиквам открито.

Когато погледнах часовника си отново, беше четири и половина. Положението доста ми се беше поизяснило. Обадих се на Харпър.

— Будна ли си?

— Вече да — отговори тя троснато и дрезгаво. — Какво искаш?

— Прегледах досиетата. Няма връзка между жертвите.

— Дилейни нали го каза още вчера?

— Така е. Само че тя не разследва правилните жертви.

Чух пъшкане и шумолене на чаршафи. Представих си как сяда в леглото и се опитва да се разсъни.

— Как така правилните?

— Дилейни се е съсредоточила над жертвите на убийствата. Според мен те не са истинската мишена. Извършителят убива хора, за да може да натопи някого за престъплението. Осъдените за тези престъпления са истинските жертви — те са истинската цел, убеден съм.

— Натъкваме се на същия проблем за връзката помежду им както при жертвите на убийствата. Някои от тези хора никога не са напускали щата, в който живеят.

— Няма географска или социална връзка. Според мен тези хора не са се срещали. Никога не са живели на едно и също място, движели са се в напълно различни кръгове, учили са в различни колежи или не са ходили в колеж. Доникъде не стигнах. Само че аз не съм ФБР. Разполагам само с онова, което е в досиетата или каквото намеря в интернет. Засега не е много. Попаднах на няколко статии онлайн. Например за подпалвача Аксел. Намерих материал как е спечелил от лотарията и статия за печалбата от футболни залагания на Омар Хайтауър…

— Какво? — попита Харпър.

Понякога, изговориш ли нещо, то става реално. Поне за мен.

— Харпър, истинските жертви са хората, които са натопени. Избирал ги е, защото животът им се е променил драстично. Омар е спечелил от футболни залагания. Аксел е спечелил от лотарията, скитникът, осъден за убийствата на автостопаджията, също тъкмо бил извадил късмет с голямо наследство… всичко това го има в местните вестници. Искам с Дилейни да разучите всеки осъден. Нещо е преобърнало живота на тези хора и убиецът го е забелязал. Затова се е прицелил в тях.

Харпър се задейства. Чух я да стъпва тежко по дървения под. Чух, макар и слабо, още един глас. Някъде отзад.

— Кой беше?

Отначало тя не отговори. Колебанието й беше достатъчно, за да се почувствам като пълен задник.

— Боже, Харпър, извинявай, не знаех, че имаш компания. Веднага затварям…

— Всичко е наред. Холтън е. Той не се сърди, че го събуди — увери ме тя.

Доста дълго не ми хрумваше какво да кажа. Не знаех и как се чувствам. Усетих, че плъзгам палец по брачната халка, която още носех. С годините бях изгладил долната страна на пръстена. Бях излъскал метала.

— О, ами хубаво тогава — изтърсих като шестокласник.

— Ще проверя и ще се обадя на Дилейни. Нещо друго?

Нямаше друго. Отново се извиних. И затворих. Главата ми тупна върху бюрото по-скоро от неловкост, отколкото от умора.

Докато лежах, мислите ми се върнаха на разговора с Арнолд по-рано следобед. Делото висеше на косъм и аз се нуждаех от две неща: от Арнолд с бистра мисъл и от справедливо и безпристрастно жури. Никакви манипулатори повече.

Притеснението на Арнолд от странния поглед на един от заседателите ме разтревожи. Нямаше значение колко налудничаво звучи. Трябваше да науча повече за това. Арнолд бе участвал в големи процеси, затова знаеше, че сънят е относително понятие, когато се гледа процес за убийство. Обадих му се. Вдигна след няколко позвънявания.

— Ало?

Гласът му не звучеше сънено. Стори ми се напълно буден.

— Нали не те събудих?

— Не мога да спя.

— Извинявай, че звъня толкова рано. Работих цяла нощ. Ще се опитам да дремна половин час, преди да отида на закуска с федералните. Но не мога да се успокоя, преди да науча повече за онова, което ми спомена по-рано. За съдебния заседател. Ти каза, че си забелязал нещо.

— Съдебния заседател? — попита Арнолд.

— Онзи, за когото ми говори. Нали се сещаш, за промяната в изражението. Не беше сигурен как да го определиш, било съвсем мимолетно. Но може да се окаже важно. А може и да не е. Просто исках да разбера за какво говориш.

— А, това ли! — възкликна Арнолд. Сети се. — Да, ами както сам каза, не съм сигурен как да го определя. Лицето му се промени само за секунда.

— Кой беше?

Той замълча. Не знам защо, но бях сигурен, че това е важно.

— Алек Уин — отговори Арнолд.

Уин беше откачалката с оръжията. Онзи, който си падаше по лова, риболова и „Фокс Нюз“. Дали Алек обичаше да ходи и на лов за хора, не само за елени?

— Благодаря, Арнолд. Виж, знам колко усърдно работиш. Почини си, ще се видим по-късно днес.

Той ми благодари и аз затворих. Настроих телефона да ме събуди след трийсет минути. Щях да дремна, за да се освежа, после да се приготвя и да отида в офиса на ФБР в шест сутринта.

Предусещах, че ме очаква дълъг ден.