Тринайсет

1

На пейките зад мен нямаше репортери. В съдебната зала нямаше и зрители. Нито разтревожени роднини. Само аз, клиентката ми, прокурорът, съдията, стенографката и една секретарка. А, да, и охраната — човекът седеше в ъгъла и скришом гледаше бейзболен мач на смартфона си.

Намирах се на Сентър Стрийт №100, в малка зала на осмия етаж в сградата на Наказателния съд в Манхатън.

Нямаше никой друг, защото никой друг не даваше пет пари. Всъщност и прокурорът не се интересуваше особено от случая, а съдията изгуби интерес още щом прочете обвинителния акт: притежание на наркотици и свързани с тях принадлежности. Прокурорът, който цял живот бе заемал този пост, се казваше Норман Фолкс. Оставаха му шест месеца до пенсия и си личеше. Горното копче на ризата му беше разкопчано, костюмът му изглеждаше като от времето на Рейгъновото президентство, а двудневната му брада беше единственото наглед чисто нещо по тялото му.

Почитаемият Кливланд Паркс, който водеше делото, имаше лице като спаднал балон. Облегна глава на ръката си и се наведе от съдийската маса.

— Още колко ще чакаме, господин Фолкс? — попита съдия Паркс.

Норм погледна часовника си, сви рамене и отговори:

— Извинете, Ваша чест. Той трябва да дойде всеки момент.

Съдебната секретарка прошумоли с някакви документи пред себе си.

В залата отново настана тишина.

— Господин Фолкс, отбелязвам за протокола, че като опитен прокурор сигурно знаете колко се дразня от закъсненията — каза съдията.

Норм кимна. Отново се извини и пак подръпна яката на ризата си, а лицето на съдия Паркс започна да променя цвета си. Колкото по-дълго седеше Паркс, толкова повече поруменяваше. Това беше най-силната проява на възбуда от негова страна. Никога не повишаваше тон, нито размахваше обвинително пръст, но кипеше от гняв. Добре известно беше колко мрази неточността.

Клиентката ми, четирийсет и пет годишната бивша проститутка Джийн Мари, се наведе към мен и прошепна:

— Какво ще стане, ако ченгето не се появи, Еди?

— Ще се появи — отговорих.

Знаех, че той ще дойде. Но знаех и че ще закъснее. Бях се погрижил да стане точно така.

Планът ми можеше да проработи само ако прокурорът беше Норм. Бях подал искане за снемане на обвиненията два дни по-рано, малко преди пет часа, когато служителката в деловодството вече си беше тръгнала. Практикувах от години и имах ясна представа колко бързо се обработват документите и се насрочва заседание. В деловодството чакаха толкова много молби, че едва ли щяха да назначат заседание преди днес, пък и доста щяха да се затруднят да намерят свободна зала. Обикновено исканията се разглеждаха към два часа, но и прокурорът, и адвокатът научаваха в коя зала ще се проведе заседанието едва няколко часа по-рано. И бездруго нямаше значение. Сутринта Норм щеше да бъде зает с отправяне на обвинения, аз също имах работа. Обикновено молиш някой съдебен служител да провери в компютъра номера на залата. След като получи потвърждение за мястото на заседанието, всеки друг прокурор би се обадил на свидетелите си, за да ги уведоми къде се очаква да се явят. Не и Норм. Той нямаше мобилен телефон. Смяташе, че ни облъчват с всякакви вредни лъчения. Бях се постарал да намеря Норм по-рано сутринта в съда, за да му съобщя къде ще се проведе заседанието следобед. Той разчиташе свидетелят му да направи каквото се очаква от него — да провери на таблото в коя зала да се яви. Само че аз го изпреварих.

Таблото се намира в зала 1000 в сградата на съда — канцеларията. Във въпросната канцелария освен опашките от хора, които чакат да платят различни глоби, имаше и бяла дъска със списък на разглежданите дела в съответния ден. Предназначението на таблото е да осведомява свидетели, полицаи, прокурори, студенти по право, туристи и адвокати къде в сградата и по кое време ще се гледа дадено дело. Един час преди началото на заседанието се качих в канцеларията, застанах с гръб към чиновничката, намерих искането си, изтрих номера на залата и написах друг. Дреболия. Не можеше да се мери с продължителните и рисковани операции, които провеждах цели десет години, докато се занимавах с измами. Откакто станах адвокат, понякога си позволявах по някое дребно прегрешение като едно време.

Знаейки колко се чака за асансьор в тази сграда, допусках, че съм забавил свидетеля на Норм с десетина минути.

Полицай Майк Грейнджър влезе в залата с двайсетминутно закъснение. Не се обърнах, когато чух вратата да се отваря. Просто слушах стъпките на Грейнджър — крачеше почти толкова бързо, колкото барабаняха по бюрото пръстите на съдия Паркс. Но после чух още нечии стъпки. Тогава вече се обърнах.

След Грейнджър бе влязъл мъж на средна възраст със скъп костюм, който се настани отзад. Разпознах го на секундата: въздълга руса коса, холивудски зъби и бледо лице на човек, който работи на закрито. Руди Карп беше от адвокатите, чиито дела се отразяваха по новините, появяваше се в юридическите предавания и на кориците на списания и притежаваше всички необходими умения, за да си заслужи известността. Беше официалният адвокат на звездите.

Не се познавахме. Движехме се в различни кръгове. Руди вечеряше в Белия дом два пъти годишно. Съдия Хари Форд и аз пиехме евтин скоч веднъж месечно. По едно време се бях предал на алкохола. Вече не. Веднъж месечно. Не повече от две питиета. Владеех се.

Руди махна с ръка. Обърнах се и видях, че съдията е вперил поглед в Грейнджър. Обърнах се отново и Руди пак махна. Едва тогава осъзнах, че маха на мен. Отвърнах на поздрава, обърнах се и се постарах да се съсредоточа. Не проумявах какво търси в моята съдебна зала.

— Благодаря, че се присъединихте към нас, господин полицай — каза съдия Паркс.

Майк Грейнджър беше ветеран от Нюйоркската полиция — от глава до пети. Той пристъпи наперено, свали оръжието си, изплю дъвката си и я лепна върху кобура, преди да го остави върху масата на обвинението. Оръжията бяха забранени. Дори ченгетата трябваше да предават пистолетите си на охраната на съда. Тя си затваряше очите за ченгетата ветерани, но дори те не си позволяваха да сядат на свидетелското място с оръжие.

Грейнджър се опита да обясни защо е закъснял. Съдия Паркс го прекъсна с тръсване на глава — ще говорите на свидетелското място.

Чух въздишката на Джийн Мари. Черните корени на изрусената й коса бяха прораснали и пръстите й трепереха, когато ги поднесе към устата си.

— Не се тревожи. Вече ти обясних, че няма да се върнеш в ареста — уверих я.

Носеше нов костюм с панталон специално за съда. Добре й стоеше, придаваше й малко по-самоуверен вид.

Докато аз успокоявах Джийн Мари, Норм започна процедурата, като призова Грейнджър на свидетелското място. Полицаят се закле и Норм го преведе през основните стъпки от ареста на Джийн.

В онази нощ, когато минавал покрай ъгъла на Трийсет и седма улица и Лексингтън авеню, забелязал Джийн да стои пред салон за масаж с голяма хартиена торба в ръка. Грейнджър познавал досието й като бивша проститутка. Спрял, приближил се. Представил се и й показал значката си. В този момент забелязал „принадлежностите за наркотици“ да стърчат от торбата на Джийн.

— Какви бяха тези принадлежности? — попита Норм.

— Една сламка. Обикновено наркоманите я използват да смъркат дрога. Съвсем ясно я видях да стърчи от торбата й — каза Грейнджър.

Съдия Паркс не беше изненадан, но въпреки това завъртя очи. Не е за вярване, но през последните шест месеца половин дузина афроамериканци бяха арестувани и задържани от Нюйоркската полиция заради притежание на принадлежности за наркотици, понеже намерили у тях сламки, обикновено щръкнали от чаши с безалкохолно.

— И какво направихте после? — попита Норм.

— Видя ли у някого принадлежности за дрога, за мен това е основание за обиск. Госпожица Мари има и предишни нарушения, свързани с наркотици, затова претърсих торбата и намерих на дъното пет пликчета с марихуана. Арестувах я.

Май на Джийн не й мърдаше затворът. Второ наркопрестъпление за дванайсет месеца. Този път нямаше да има условна присъда. Щеше да влезе на топло най-вероятно за две-три години. Спомних си, че всъщност вече бе излежала някакво време за това закононарушение. Беше прекарала три седмици в килия, преди да намеря кой да я измъкне под гаранция.

Бях разпитал Джийн за ареста. Каза ми истината. Джийн винаги ми казваше истината. Грейнджър спрял до нея, защото му се искало да се позабавлява безплатно на задната седалка на колата си. Джийн му заявила, че е приключила с тези работи. Затова той слязъл от колата, сграбчил хартиената торба, която носела, и като видял вътре тревата, запял друга песен — заявил й, че отсега нататък иска петнайсет процента от печалбата й, иначе щял да я арестува незабавно.

Джийн отговорила, че вече плаща десет процента на двама патрулиращи от Седемнайсети участък, но явно те не си вършели работата. Ченгетата познаваха Джийн и никак не им беше трудно да си затварят очите. Въпреки миналото си тя беше патриотка. Продуктът й беше стопроцентово американска марихуана от държавно лицензирани ферми във Вашингтон. Повечето клиенти на Джийн бяха възрастни хора — пушеха, за да облекчават артритните си болки или глаукомата си. Бяха й редовни клиенти и не създаваха проблеми. Джийн казала на Грейнджър да се разкара, затова той я арестувал.

Разбира се, не можех да докажа нищо от това в съда. Изобщо нямаше да се опитвам.

Когато Норм седна, аз се изправих, прокашлях се и нагласих вратовръзката си. Разкрачих крака, отпих глътка вода и събрах сили. Отстрани изглеждаше, че влизам в кондиция и се каня да дъвча ченгето поне няколко часа. Взех лист от масата и зададох на Грейнджър първия си въпрос:

— Господин полицай, в показанията си твърдите, че обвиняемата е държала торбата с дясната си ръка. Знаем, че става дума за голяма хартиена торба. Трудно се обхваща с една ръка. Допускам, че я е държала за дръжките, нали?

Грейнджър ме погледна, като че ли се опитвам да му хабя ценното време с банални и глупави въпроси. Той кимна и усмивка разтегли ъгълчето на устата му.

— Да, държеше торбата за дръжките — отговори.

После погледна самоуверено към масата на обвинението, за да им покаже, че владее положението: личеше си, че Норм и Грейнджър са обсъждали законната употреба на сламките, докато са се подготвяли за днешния ден. Грейнджър със сигурност беше готов. Очакваше голям спор с мен относно сламката, дали тя се използва само за безалкохолни напитки и тъй нататък.

Седнах без нито дума повече. Първият ми въпрос беше и последен.

Забелязах как Грейнджър ме изгледа подозрително, все едно не беше сигурен дали току-що не съм го преджобил. Норм потвърди, че няма намерение да разпитва свидетеля отново. Грейнджър напусна свидетелското място, а аз помолих Норм да ми даде три веществени доказателства.

— Ваша чест, първото веществено доказателство е торбата. Ето тази торба. — Вдигнах прозрачния запечатан плик с кафява торба с логото на „Макдоналдс“.

Наведох се и взех своя торба от „Макдоналдс“. Вдигнах я за сравнение.

— Тези торби са с еднаква големина. Торбата е дълбока петдесет сантиметра. Взех я тази сутрин със закуската си — поясних.

Оставих на масата двете торби и взех следващото веществено доказателство.

— Това е съдържанието на торбата, иззето от клиентката ми в нощта на ареста й. Веществено доказателство номер две.

В запечатания найлонов плик се виждаха пет пакетчета с марихуана. Заедно не биха напълнили дори купичка.

— Третото веществено доказателство е обикновена сламка от „Макдоналдс“. Сламката е дълга двайсет сантиметра — поясних, когато я вдигнах да я покажа. — Днес сутринта взех същата.

Показах и своята сламка, после я оставих отново върху масата.

Пъхнах тревата в своята торба от „Макдоналдс“ и я вдигнах пред очите на съдията. След това взех сламката, задържах я вертикално и я пуснах в торбата с една ръка, придържайки дръжките с другата.

Сламката изчезна от поглед.

Подадох торбата на съдията. Той я погледна, извади сламката и я пусна отново вътре. Повтори действието няколко пъти и дори изправи сламката върху пакетчетата с марихуана. Сламката остана на повече от десет сантиметра от горния край на торбата. Знаех го, защото бях пробвал същото.

— Ваша чест, стенографката ще бъде най-точна, но според моите бележки полицай Грейнджър заяви „съвсем ясно я видях да стърчи от торбата й“. Защитата е съгласна, че е възможно сламката да се показва, ако горният край на торбата е навит. В показанията си обаче полицай Грейнджър потвърди, че клиентката ми е държала торбата за дръжките. Ваша чест, хващат се за сламка… образно казано.

Съдия Паркс вдигна ръка. Беше чул достатъчно от мен. Завъртя се на стола и насочи вниманието си към Норм.

— Господин Фолкс, разгледах тази торба и сламката заедно с предметите, които са се намирали на дъното. Не съм убеден, че господин Грейнджър би могъл да види сламката да стърчи от тази торба. Поради което не намирам основание за обиск и всички улики, събрани при този обиск, са недопустими в съда. Включително сламката. Силно съм притеснен от склонността на някои полицейски служители напоследък да окачествяват сламки за безалкохолни напитки и други безобидни предмети като принадлежности за наркотици. Тъй или иначе, вие не разполагате с доказателства в подкрепа на основателен арест, поради което снемам всички обвинения. Сигурен съм, че искате да ми кажете много неща, господин Фолкс, но няма смисъл — опасявам се, че сте адски закъснели.

Джийн се метна на шията ми и едва не ме удуши. Потупах я по ръката и тя ме пусна. Сигурно няма да й е до прегръдки, когато получи сметката за хонорара ми.

Съдията и служителите му се изправиха и напуснаха залата.

Грейнджър гневно изхвърча навън и на излизане ме отстреля с изпънат показалец. Не ми пукаше, бях свикнал.

— Кога да очаквам да обжалваш? — попитах Норм.

— В някой друг живот — отговори той. — Грейнджър не арестува дребни риби като клиентката ти. Сигурно зад ареста се крие нещо друго, което ние с теб никога няма да узнаем.

Норм събра нещата си и напусна след клиента си. В залата останахме само двамата с Руди Карп. Той ме аплодираше с искрена усмивка.

Изправи се и каза:

— Поздравления, беше… впечатляващо. Ще ми отделите ли пет минути?

— За какво?

— Ще се съгласите ли да станете втори адвокат в най-големия процес за убийство, воден някога в този щат?

2

Кейн видя как мъжът с карираната риза, който отключи вратата на апартамента си, замръзна от изумление. Видя объркването му и се запита какво си мисли този човек. Отначало беше сигурен, че мъжът е решил, че вижда собственото си отражение — все едно на вратата му беше позвънил шегобиец, вдигнал срещу него огледало в цял ръст. А после, когато осъзна, че няма огледало, потърка челото си и се отдръпна от прага, мъчейки се да проумее какво вижда. Кейн за пръв път го доближаваше толкова. Беше го наблюдавал и снимал, беше му подражавал. Сега го измери с поглед от глава до пети и остана доволен от работата си. Самият той беше облечен със същата риза като мъжа на прага. Беше боядисал косата си в същия цвят и след леко подстригване, бръснене и малко грим беше успял да докара съвсем същата форма на оредяващата коса около слепоочията. И очилата с черни рамки бяха същите. Дори сивият му панталон имаше избеляло петно на левия крачол долу, на дванайсетина сантиметра от долния ръб и на пет от вътрешния шев. Обут беше със същите боти.

Кейн насочи вниманието си към лицето на мъжа и отброи три секунди, преди онзи да осъзнае, че не става дума за шега и че не стои пред отражението си. Въпреки това мъжът сведе поглед към ръцете му, за да се увери, че са празни. Дясната ръка на Кейн държеше пистолет със заглушител, отпуснат отстрани до тялото.

Кейн се възползва от объркването на жертвата си. Силно блъсна мъжа в гърдите, за да го принуди да отстъпи още по-навътре. Влезе в апартамента, затвори вратата с ритник и я чу как се затръшна.

— В банята, веднага, в опасност си — каза Кейн.

Мъжът вдигна ръце и устните му се раздвижиха беззвучно, докато се мъчеше да намери думи. Каквито и да било. Нищо не му хрумна. Той просто се придвижи заднешком по коридора към банята си, докато не усети как задната част на бедрата му опира в ръба на порцелановата вана. Високо вдигнатите му ръце трепереха, очите му оглеждаха обстойно тялото на Кейн, паниката му се боричкаше с объркването.

Кейн също не можеше да откъсне очи от човека в банята и откри незначителни разлики във външния вид. Отблизо установи, че е по-слаб от мъжа поне със седем-осем килограма. Цветът на косата му беше сходен, но не съвсем същият. А и този малък белег, точно над горната устна, на лявата буза. Кейн не беше забелязал белега на снимките, които направи пет седмици по-рано, не го видя и на снимката от шофьорската му книжка в базата данни на Службата за превозни средства. Може би белегът се беше появил, след като бе направена снимката. Тъй или иначе, Кейн знаеше, че това не е проблем. Беше изучил холивудските техники за гримиране — с помощта на слаб и бързосъхнещ латексов разтвор можеше да направи точно копие на почти всякакъв белег. Улучил беше само цвета на очите — беше същият като на контактните му лещи. Помисли си, че сигурно ще се наложи да добави по-тъмни сенки около очите си и леко да изсветли кожата си. Носът беше проблем.

Но разрешим.

Не е идеално, но не е зле, помисли си Кейн.

— Какво става, по дяволите? — попита мъжът.

Кейн извади от джоба си сгънат лист и го хвърли в краката на мъжа.

— Вземи го и го прочети на глас — нареди той.

Мъжът приклекна с треперещи крака, взе листа, разгърна го и го прочете наум. Когато отново погледна към Кейн, той държеше малък дигитален диктофон.

— Сега на глас — заповяда.

— Вз-з-земи каквото поискаш, с-с-само не ме наранявай — примоли се мъжът и скри лицето си от Кейн.

— Ей, слушай внимателно — животът ти е в опасност. Нямаме много време. Ще дойдат да те убият. Успокой се, аз съм полицай. Тук съм, за да заема твоето място и да те предпазя. Защо според теб съм облечен точно като теб? — каза Кейн.

Мъжът надникна между пръстите си, отново измери с поглед Кейн, присви очи и заклати глава.

— Кой ще иска да ме убие?

— Нямам време за обяснения, но въпросният човек трябва да ме помисли за теб. Ще те отведем от тук на безопасно място. Преди това обаче искам да направиш нещо. Нали разбираш, изглеждам като теб, но гласът ми е различен. Прочети написаното, за да чуя гласа ти. Трябва ми ритъмът на речта ти, да чуя как говориш.

Листът трепереше в ръката на мъжа, който зачете на глас колебливо, като пропускаше думи и заекваше.

— Спри. Успокой се. В безопасност си. Сега опитай отново, започни отначало — нареди Кейн.

Мъжът си пое дъх и опита пак.

— За миг бях в чужд скърцащ плюшен фотьойл — прочете мъжът с озадачено изречение. — Какво е това?

Кейн натисна стопа на дигиталния диктофон, вдигна пистолета и го насочи към главата на мъжа.

— Изречението е фонетична панграма. Дава ми основна представа как произнасяш звуковете. Съжалявам, излъгах те. Аз съм онзи, който ще те убие. Повярвай ми, иска ми се да разполагахме с повече време да се опознаем. Това щеше много да улесни нещата — каза Кейн.

Изстрелът проби дупка в небцето на мъжа. Двайсет и втори калибър със заглушител. Без изходна рана. Без да се налага да чисти кръв и мозък, без куршум, който да изчовърква от стената. Чиста работа. Тялото на мъжа се строполи във ваната.

Кейн пусна пистолета в мивката, излезе от банята и отвори входната врата. Огледа коридора. Беше пуст. Почака. Никой не излезе. Никой не беше чул нищо.

Срещу входната врата на жилището имаше малък килер. Кейн отвори вратата, взе сака и кофичка със сода каустик, които беше оставил там, върна се в апартамента и отиде в банята. Ако можеше да убие мъжа и да премести тялото, щеше да свърши работата другаде, и то много по-ефективно. Обстоятелствата налагаха различен подход. Не можеше да рискува да мести тялото, дори на части. По време на петседмичното наблюдение, което беше предприел, Кейн беше виждал мъжа да излиза от апартамента си не повече от десетина пъти. Той не познаваше никого в сградата, нямаше приятели, семейство, работа и най-важното — нямаше посетители. Кейн беше сигурен, че е така. Само че в сградата и в квартала познаваха този мъж. Той поздравяваше съседи във фоайето, убиваше време с продавачки в магазини, такива работи. Бегли познанства, но въпреки това ги имаше. Затова Кейн трябваше да звучи като него, да изглежда като него и да се придържа колкото се може по-близо до ежедневието му.

С едно явно изключение. Ежедневието на този мъж щеше да се промени по невероятен начин.

Преди да се заеме с тялото му, Кейн трябваше да се заеме със своето. Отново се взря отблизо в лицето на убития.

Носът.

Носът му беше леко изкривен наляво и по-дебел от неговия. Сигурно бе счупен преди няколко години и човекът или беше без здравна застраховка, или нямаше пари, а може би и желание да го оправи.

Кейн бързо го съблече, сгъна старателно дрехите му и ги остави в дневната. Взе хавлия от банята, намокри я под крана на мивката и я изстиска. Направи същото и с една кърпа за лице.

Нави хавлията, докато не се получи стегнато руло с дебелина около осем сантиметра. Провеси кърпата върху дясната половина на лицето си, но се постара да покрие носа. Хавлиеното руло беше достатъчно дълго, за да го върже около главата си.

Кейн хвана с една ръка бравата и придърпа вратата към лицето си, докато ръбът й докосна изпъкналата част на носа му. Кърпата за лице щеше да поеме удара от острия ръб на вратата, за да не се сцепи кожата. Кейн наклони леко глава наляво и покри лявата половина на лицето си с лявата си длан. Усети как мускулите на шията му се напрягат, как натискат към лявата му длан и същевременно назад, към тила му. Така главата му нямаше да отхвърчи наляво при удара.

Кейн преброи до три, отдалечи вратата от себе си, после рязко я дръпна и ръбът й удари носа му. Главата му издържа. Носът — не. Чу изпукването на костта. Отсъди, че е строшена по звука, защото не усети нищо.

Вързаната хавлия предпази главата му от удара на вратата, а орбиталната кост — от счупване. Подобна фрактура щеше да предизвика кръвоизлив в окото и щеше да се наложи операция.

Кейн развърза хавлиеното руло, махна и кърпата за лице и ги хвърли във ваната върху краката на мъжа. Огледа се. После погледна носа на мъртвия.

Още малко. Стисна носа си от двете страни и го изви наляво. Чу хрущенето на счупените кости. Все едно бе увил в кърпа зърнена закуска и бе стиснал силно. Отново се погледна в огледалото.

Много добре. Можеше да прикрие с грим синината, която неизбежно щеше да се появи около носа и очите.

Облече костюма за химическа защита, който беше сложил в сака заедно с другите неща. Съблече мъжа във ваната. Във въздуха литна облаче бял прах, когато Кейн отвори капака на кофичката със сода каустик на прах. Беше развъртял крана за топлата вода и струята скоро достигна нетърпима температура. Кожата на мъжа се зачерви. Струйки кръв се виеха като червен дим в горещата вода. Кейн изсипа три черпака сода каустик във ваната.

Когато три четвърти от нея се напълни, той затвори кранчето. Измъкна от сака си голямо гумирано платно и покри ваната. Разпечата тиксо и с дълги парчета се зае да залепва гумираното платно за фаянса.

Кейн познаваше най-различни начини да се отърве от едно тяло, без да оставя следи. Смяташе този конкретен начин за много ефикасен. Процесът се основаваше на алкална хидролиза. Биокремацията разграждаше на клетъчно ниво кожа, мускули, тъкани и дори зъби. Сода каустик, разтворена в подходящото количество вода, разтопяваше човешко тяло за по-малко от шестнайсет часа. След това Кейн щеше да има вана, пълна с кафеникавозелена течност, която просто щеше да източи в канализацията.

Останалите зъби и кости щяха да са избелени и крехки и той лесно щеше да ги натроши с тока на обувката си. Кейн знаеше, че идеалният начин да се отървеш от смлени кости е да ги изсипеш в кутия с прах за пране. Смесваха се лесно и на никого нямаше да му хрумне да търси там.

Единственото друго нещо във ваната, за което трябваше да се погрижи, щеше да е куршумът, а него можеше да хвърли в реката.

Чиста работа, точно както обичаше той.

Доволен от направеното досега, Кейн поклати глава и излезе в тесния коридор. До входната врата имаше масичка с купчина отворена поща. Най-отгоре, с гордо набиваща се на очи червена лента върху бялата хартия, видя плика, който беше снимал няколко седмици по-рано — призовката за съдебен заседател.

3

На Сентър Стрийт, точно срещу сградата на съда, видях паркирана черна лимузина. Шофьорът стоеше на тротоара и държеше отворена задната врата. Руди Карп ме беше поканил на обяд. Бях гладен.

Шофьорът беше паркирал лимузината на три метра от павилион за хотдог, на който се мъдреше физиономията ми върху рекламно пано, закрепено за долната част на павилиона. Нямаше нужда да ми се напомня, че разликата между мен и Руди е от небето до земята. Щом се качихме в лимузината, той прие обаждане по мобилния си телефон. Шофьорът ни откара в ресторант в южната част на Парк авеню. Дори името му не можех да произнеса. Май беше френско. Руди прекрати разговора си веднага щом слязохме от лимузината, и отбеляза:

— Обожавам това място. Правят най-хубавата крем супа вишисоаз в града.

Не знаех дори какво е вишисоаз. Сигурен бях поне, че не е животно, но се престорих на всезнаещ и последвах Руди вътре.

Сервитьорът се засуети около госта си и ни настани в дъното, далече от оживените маси с клиенти за обяд. Руди седна срещу мен. Беше от ресторантите с покривки, салфетки от плат и тихо пиано, което се чуваше отнякъде.

— Харесва ми осветлението тук. Много е… атмосферно — отбеляза Руди.

Толкова „атмосферно“ беше, че се наложи да чета менюто на светлината от дисплея на мобилния си телефон. Беше на френски. Реших да си поръчам същото като Руди и толкова. Чувствах се неловко тук. Не ми допадаше да избирам от меню, в което нямаше цени до имената на ястията. Не си падах по такива места.

Сервитьорът прие поръчката ни, наля две чаши вода и се отдалечи.

— Е, да се залавяме за работа. Харесваш ми. Наблюдавам те от известно време. Имаш няколко страхотни съдебни дела през последните години. Онова на Дейвид Чайлд беше твое, нали?

Кимнах. Не обичах да говоря за старите си дела. Предпочитах тези неща да си остават между мен и клиента ми.

— Освен това си водил няколко успешни дела срещу Нюйоркската полиция. Написали сме си домашното. Голяма работа си.

От тона му заключих, че най-вероятно е наясно и каква слава ми се е носела, преди да стана адвокат. Но за живота ми като измамник се чуваха само слухове. Никой нищо не можеше да докаже и исках да си остане точно така.

— Допускам, че знаеш над кое дело работя в момента — каза Руди.

Знаех и още как. Вече почти година виждах физиономията му по новините всяка седмица.

— Представляваш Робърт Соломон, филмовата звезда. Процесът започва следващата седмица, ако не греша.

— Започва след три дни. Утре е изборът на съдебни заседатели. Бихме искали да се присъединиш към екипа. Можеш да поемеш подготовката на няколко свидетели. Според мен стилът ти на работа ще ми е от полза. Затова съм тук. Ще бъдеш втори адвокат, ще поработиш две седмици и в замяна ще получиш повече безплатна реклама, отколкото можеш да си представиш, а ние ти предлагаме хонорар от двеста хиляди долара.

Руди ми се усмихна и разкри съвършените си избелени зъби. Приличаше на собственик на сладкарница, който предлага на улично хлапе толкова шоколад, колкото може да изяде. Изглеждаше добронамерен. Но колкото по-дълго мълчах, толкова по-трудно му ставаше да задържи усмивката си.

— Като казваш „ние“, кого точно имаш предвид? Мислех, че ти командваш парада в „Карп“.

Той кимна и отговори:

— Така е, но когато се води процес за убийство срещу холивудска звезда, винаги има още един играч. Моят клиент е филмовата студия. Те ме помолиха да представлявам Боби, те плащат сметката. Какво ще кажеш, момче? Искаш ли да станеш известен адвокат?

— Не ми се ще да се набивам на очи — отговорих.

Лицето му посърна.

— Стига де, това е дело за убийство, процесът на века! Помисли си! — настоя Руди.

— Не, благодаря.

Руди не го беше очаквал. Облегна се на стола си, скръсти ръце и каза:

— Еди, всеки адвокат в града дава мило и драго, за да се докопа до масата на защитата в този процес. Знаеш го. Заради парите ли е? Какъв е проблемът?

Сервитьорът се появи със супите, но Руди го отпрати. Придърпа стола си по-близо до масата, приведе се и облегна лакти в очакване на отговора ми.

— Не се превземам, Руди. Прав си, повечето адвокати са готови на всичко, за да се докопат до място в защитата, само че аз не съм повечето адвокати. Ако съдя по онова, което прочетох във вестниците и видях по телевизията, Робърт Соломон е убил онези хора. Не възнамерявам да помогна на убиец да се измъкне, колкото и да е известен, колкото и пари да има. Съжалявам, но отговорът е „не“.

Усмивката за пет хиляди долара все още не слизаше от лицето на Руди, но той вече ме гледаше косо и кимаше леко.

— Разбирам, Еди. Какво ще кажеш за четвърт милион?

— Не е заради парите. Не защитавам виновни хора. Отдавна минах по този път. Това струва много повече, отколкото може да се купи с пари — отговорих.

Изражението на Руди показа, че е проумял, и усмивката му изчезна за известно време.

— Е, в такъв случай нямаме проблем. Боби Соломон е невинен. Нюйоркската полиция го е натопила за убийствата.

— Нима? Можеш ли да го докажеш?

Руди се поколеба.

— Не, но мисля, че ти можеш.

4

Кейн се взираше в голямото огледало в спалнята. Под рамката беше затъкнал десетки снимки на мъжа, който бавно се разлагаше в собствената си вана. Кейн ги беше донесъл със себе си. Трябваше да проучи мъжа още малко. Една снимка — единствената, на която беше успял да го снима седнал — привличаше вниманието му повече от другите. На нея мъжът беше на пейка в Сентръл Парк и ронеше трохи на гълъбите. Краката му бяха кръстосани.

Креслото, което Кейн беше довлякъл от дневната, беше с десетина сантиметра по-ниско от пейката в парка и той трудно успяваше да нагласи краката си под точния ъгъл. Кейн никога не кръстосваше крака — изглеждаше му неудобна и неестествена поза — но беше перфекционист в имитацията. Това бе от първостепенно значение за успеха.

Открил беше дарбата си на имитатор като ученик. В междучасието Кейн имитираше учителите пред съучениците си и те се спукваха от смях. Самият той никога не се смееше, но вниманието му допадаше. Харесваше му да чува как се кикотят, макар да не проумяваше каква е връзката между техния смях и неговите имитации. И все пак поднасяше изпълненията си от време на време. Помагаха му да се впише. Като дете често се местеше: почти всяка година ново училище, нов град. Майка му все губеше работата си заради болест или проблеми с алкохола. После в квартала им се появяваха обявите със снимки на изчезнали домашни любимци.

Обикновено тогава идваше време да се преместят.

Кейн беше развил способност бързо да опознава хората. Умееше да се сприятелява за нула време и не му липсваше практика. Имитациите му разчупваха леда. Момичетата от класа преставаха да го гледат особено след няколко дни, а момчетата го включваха в разговорите си за бейзбол. Не след дълго Кейн освен учителите имитираше и знаменитости.

Изпъна гръб и се опита да преметне единия си крак върху другия като на снимката. Десният прасец върху лявото коляно, с изпънато дясно стъпало. Кракът му се плъзна по коляното и той се наруга. След кратка пауза повтори панграмата, която беше записал да произнася мъжът точно преди да пусне куршум в главата му. Изрече думите, прошепна ги тихо, после постепенно извиси глас. Кейн прослуша записа много пъти — съсредоточено, със затворени очи. Гласът можеше да бъде и по-чист — все още долавяше страха в него. Дълбокото гърлено трептене придаваше колебливо звучене на някои думи. Кейн се помъчи да ги изолира и ги повтори уверено, изпробва как ще звучат без страха. Гласът на записа беше доста плътен. Кейн смъкна своя с една октава, пийна малко мляко, примесено с пълномаслена сметана, за да смаже гласните си струни. Получи се. След като се поупражнява и вече чуваше верния тон в главата си, той беше убеден, че ще съумее да го повтори или поне да постигне максимално подобие и без да задръства гърлото си с млечни продукти.

След още петнайсет минути записът и речта на Кейн звучаха еднакво.

Този път той успя да преметне единия си крак върху коляното на другия и да го задържи там. Изправи се доволен, отиде в кухнята и отново застана пред хладилника. Докато си наливаше мляко, беше забелязал вътре продукти, които му допаднаха. Бекон, яйца, вакуумирано сирене, пакетче масло, поразмекнати домати и един лимон. Реши да си приготви бекон с яйца и може би да си изпържи филийки, за да си подсигури нужните калории. Трябваше да качи няколко килограма, за да достигне теглото на жертвата си. В крайна сметка сигурно щеше да си остане по-слаб и да се наложи да подпъхне нещо около корема си, но той винаги подхождаше методично. Ако можеше да се доближи максимално до желаното тегло, като изяде огромна мазна порция, щеше да го направи.

Намери тиган под мивката и приготви храната. Докато ядеше, почете от списанията за риболов, които намери на масата. Заситен, избута чинията. В зависимост от развоя на събитията тази вечер може би нямаше да има възможност да яде отново преди полунощ.

Довечера той наистина щеше да бъде доста зает.

5

Прецених, че си е струвало да изчакам заветната супа. Имаше вкус на праз, картофи и зехтин. Не беше лоша. Никак не беше лоша. Разговорът секна веднага щом Руди позволи на сервитьора да ни поднесе супата. Ядяхме мълчаливо. След като се уверих, че той е приключил, оставих лъжицата си, попих устни със салфетката и му посветих цялото си внимание.

— Мисля, че делото те изкушава. Допускам, че би желал да научиш повече подробности, преди да вземеш решение, прав ли съм? — попита Руди.

— Точно така.

— Ще сгрешиш, ако ми откажеш. Това е най-сензационното дело, което някога ще се гледа на Източното крайбрежие. След броени дни трябва да изнеса пред съдебните заседатели встъпителната си реч. Работя по случая от самото начало и много се постарах да запазя стратегията на защитата в тайна. Елементът на изненада е от решаващо значение за един съдебен процес. Знаеш го. В момента твоето име не фигурира в екипа ни. Каквото и да ти разкрия сега, няма да е защитено от поверителността между адвокат и клиент.

— А ако подпиша споразумение за поверителност? — попитах.

— То не струва дори колкото хартията, на която ще бъде отпечатано — отговори Руди. — Мога да облепя цялата си къща със споразумения за поверителност, но знаеш ли колко от тях са спазени? Сигурно няма да стигнат дори да си избърша задника с тях. Става дума за Холивуд.

— Значи няма да ми разкриеш нищо повече за случая? — попитах.

— Не мога. Мога да ти кажа единствено следното: убеден съм в невинността на момчето — отговори Руди.

Искреността подлежи на имитация, а клиентът на Руди беше талантлив млад актьор. Умееше да се преструва пред камерата. Но въпреки цялото му перчене и обиграност Руди не можеше да скрие истината от мен. Бях с него едва от половин час, може би малко повече, но думите му ми прозвучаха непресторено, убедено. Докато говореше, не забелязах физически и вербални тикове — съзнателни или несъзнателни. Изказът му беше плавен. Чист. Можех да се обзаложа, че казва истината — той вярваше, че Робърт Соломон е невинен.

Но това не беше достатъчно. Не и за мен. Ами ако Руди се окажеше измамен от манипулативен клиент? От един актьор?

— Виж, искрено съм признателен за предложението, но се налага да…

— Чакай — прекъсна ме Руди, — не ми отказвай още. Дай си малко време. Преспи и ми съобщи решението си утре сутринта. Може пък да размислиш.

Руди плати сметката, включи щедър бакшиш и двамата излязохме от ресторанта. Шофьорът на лимузината слезе от колата и отвори задната врата.

— Да те откарам донякъде? — попита Руди.

— Колата ми е зад съда — отговорих.

— Няма проблем. Нещо против да минем по Четирийсет и втора улица? Искам да ти покажа нещо.

— Добре.

Руди гледаше през прозореца, облегнал ръка на подлакътника, и леко потупваше устните си с пръсти. Обмислях всичко чуто. Бързо се досетих защо той иска да се включа в делото. Не бях напълно сигурен, но имах въпрос, който щеше веднъж завинаги да изясни нещата.

— Знам, че не можеш да ми разкриеш подробности, но ми кажи едно. Допускам, че няма важна улика, която да доказва, че Робърт Соломон е бил натопен от полицията, и която се е появила чудодейно през последните две седмици, нали?

След кратко мълчание Руди се усмихна. Знаеше какво си мисля.

— Прав си. Няма нови улики. Нищо ново през последните три месеца. Е, предполагам, че си се досетил за всичко. Не го приемай лично.

Ако искаха да ме наемат да оборвам Нюйоркската полиция, значи щях да бъда единственият от екипа на защитата, който да се занимава със свидетелстващите полицаи. Единственият, който щеше да злепоставя ченгетата. Ако се получеше — страхотно. А ако съдебните заседатели не реагираха добре, щяха да ме изхвърлят от екипа. Руди щеше да обясни на журито, че съм бил нает едва седмица по-рано и че обвиненията, които съм отправил към полицаите, не идват от клиента ни. Че съм се отклонил сериозно от предвиденото. Така той щеше да остане в добри отношения със заседателите каквото и да се случеше. Екипът можеше без проблем да се лиши от мен — зависеше от това дали щях да изляза герой, или наивна жертва.

Умно. Много умно.

Вдигнах поглед и видях, че Руди сочи през страничния прозорец на лимузината. Приведох се напред и проследих с очи погледа му до билборд, рекламиращ нов филм със заглавие „Вихърът“. Билбордовете на Четирийсет и втора улица не бяха евтини. Филмът също не ми изглеждаше евтин. Беше скъпа научна фантастика. От надписите в долния край ставаше ясно, че главните роли се изпълняват от Робърт Соломон и Ариела Блум. Чувал бях заглавието. Всеки в страната, който бе пускал телевизора си през последната година, го беше чувал. Продукция за триста милиона долара с участието на Робърт Соломон и съпругата му Ариела Блум. Арестът на новото холивудско лошо момче за убийство гарантираше широко и неистово медийно внимание. Жертвите бяха две: началникът на охраната на звездната двойка Карл Тоузър и съпругата на Боби Ариела Блум. В момента на убийствата Боби и Ариела бяха женени от два месеца. Тъкмо бяха заснели първия сезон на своето риалити шоу. Твърдеше се, че този съдебен процес ще е по-шумен от процесите срещу О Джей Симпсън и Майкъл Джексън, взети заедно.

— Поставиха този билборд миналата седмица. Пиар за Боби, но филмът не излиза на екран вече почти цяла година. Няма и да излезе, ако бъде осъден. Също и ако бъде оправдан след дълъг процес. Единственият начин да пуснат филма и студиото да си върне парите е да докажем веднага пред целия свят, че той е невинен. Подписал е договор за още три филма със същото студио. Робърт е златната им кокошка. Трябва да направим така, че да може да изпълни договора си. Иначе студиото ще изгуби огромна сума. Много милиони. Всичко е заложено на карта в този процес, Еди. Нужен ни е категоричен резултат в наша полза, и то бързо.

Кимнах с разбиране. Може би Руди наистина беше загрижен за Робърт Соломон, но не колкото за парите на студиото. И кой би могъл да го вини? В крайна сметка той беше адвокат.

Всички издания във вестникарските будки на Четирийсет и втора улица съобщаваха новината за предстоящия процес.

Колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че процесът ще е кошмар. Доколкото можех да преценя, възможен беше конфликт между Боби и студиото. Ами ако младежът поискаше да се признае за виновен или да сключи сделка с прокуратурата, а студиото не му позволеше? Ами ако беше невинен?

Поехме на юг от Четирийсет и втора улица към Сентър Стрийт, а аз започнах да премислям какво бях чувал за случая по новините. Двама полицаи бяха откликнали на обаждането на Соломон на 911, след като бе намерил съпругата си и началника на охраната си мъртви.

Соломон пуснал ченгетата в къщата. В коридора на втория етаж заварили съборена масичка. И строшена ваза до нея. Масичката се намирала пред прозорец към задната градина, опасана със зид. На етажа имало три спални. Две от тях били тъмни и празни. Не светело и в голямата спалня в дъното на коридора. В нея намерили Ариела и шефа на охраната Карл, проснати на леглото голи и мъртви.

Соломон бил изцапан с кръвта на жена си. Явно имаше и други улики, които прокуратурата щеше да изтъкне като неопровержимо доказателство за вината на Соломон.

Изходът на делото бе предрешен.

Или поне аз така смятах.

— Ако Робърт не ги е убил, тогава кой? — попитах.

Колата зави по Сентър Стрийт и намали пред сградата на съда.

Руди каза:

— Съсредоточили сме се върху тезата, че той не е извършил убийството. От полицията са го натопили. Като по учебник. Виж, разбирам, че решението е важно. И оценявам моралната ти позиция. Помисли си тази вечер. Ако решиш, че искаш да се включиш, ми се обади. Както и да се развият нещата, аз се радвам, че се запознахме — завърши той и ми подаде визитката си.

Колата спря, ръкувах се с Руди, шофьорът излезе и ми отвори вратата. Застанах на тротоара и проследих с поглед как лимузината потегля. Дори без да съм видял документите, се досещах, че ченгетата смятат Робърт за виновен и най-вероятно са запретнали ръкави да направят така, че той да бъде осъден. Повечето полицаи искат просто да прибират лошите зад решетките. Колкото по-ужасяващо е престъплението, толкова по-голяма е вероятността ченгетата да напаснат уликите към обвиняемия. А това не е законно. Може и да е морално оправдано, но ченгетата не бива да изопачават веществените доказателства, защото следващия път, току-виж, вкарали в затвора невинен човек.

Познавах няколко полицаи. От свестните. Те ненавиждаха онези свои колеги, които подправят улики, дори повече, отколкото адвокатите на защитата.

Завих по Бакстър Стрийт и потърсих колата си. Син мустанг. Нямаше я. Озърнах се. И тогава видях, че паякът я товари на платформата.

— Ей, това е моята кола — провикнах се и тичешком пресякох улицата.

— Ами тогава да си беше платил за паркирането, приятел — отговори пълничък служител с яркосиня униформа.

— Платих — уверих го.

Човекът поклати глава, подаде ми фиш за глоба и посочи колата ми, докато я товареха. Отначало не разбрах какво ми сочи, но после забелязах — под чистачката на предното ми стъкло беше пъхнат хартиен плик от „Макдоналдс“, от който стърчаха трийсет-четирийсет сламки. На кафявата хартия пишеше нещо с черен маркер. Гумите се приземиха върху платформата, а аз скочих горе при колата и грабнах плика. Съобщението гласеше: „Закъсня“.

Изхвърлих плика в близкия контейнер за смет, извадих мобилния си и набрах номера от визитката, която ми беше дал Руди.

— Руди, Еди се обажда. Размислих. Искаш да погна нюйоркските ченгета, нали? Да вървят по дяволите. Ще прочета документите като адвокат на Робърт, но при едно условие. Ако след като се запозная с тях, преценя, че той е виновен, ще се оттегля.

6

По което и да е друго време през годината можех да отида в адвокатска фирма „Карп“ за десет минути. Моята кантора, която тайно от хазяина ми използвах и за жилище, се намираше на Западна Четирийсет и шеста улица, близо до Девето авеню. Увих шала около шията си, загърнах се по-плътно с палтото и към пет и половина излязох. Имах достатъчно време пътьом да си взема парче пица и нещо безалкохолно, и то без да бързам. Слънцето вече беше залязло и тротоарите бяха започнали да се заледяват. Трябваше да пристъпвам бавно, ако исках да стигна невредим. Местоназначението ми — Таймс Скуеър №4. Навремето сградата се казваше Конде Наст Билдинг — легендарен екологичен небостъргач с четирийсет и осем етажа, изцяло на слънчева енергия. Хората вътре караха на продукти с логото на движението „Справедлива търговия“, на биокафе и комбуча. Пресгрупата „Конде Наст“ се беше изнесла от тук няколко години по-рано и се беше преместила в Световния търговски център. След нея се бяха нанесли адвокатите.

Влязох във фоайето след шест. Трийсетина метра излъскани плочки между входа и рецепцията, облицована с бял мрамор. Таванът сигурно беше на повече от двайсет и пет метра от пода и беше изработен от полирани стоманени плоскости, прегънати така, че да приличат на бронята на огромен звяр.

Ако Бог имаше някъде фоайе, едва ли щеше да изглежда по-различно от това.

Токовете на обувките ми потракваха равномерно, докато се приближавах към рецепцията. Озърнах се, но никъде не видях кресла или канапета. Ако ти се наложеше да чакаш, явно трябваше да стоиш прав. Мястото сякаш нарочно беше проектирано така, че да се чувстваш дребен. Стори ми се, че доста дълго се придвижвах до рецепцията, където съобщих името си на слаб младеж с розова кожа, облечен с костюм, който сякаш щеше да премаже птичите му гърди.

— Очакват ли господина? — попита той с британски акцент.

— Имам уговорена среща, ако това питате — отвърнах аз.

Устните му се извиха така, че да излъчват дружелюбие. Не излъчваха. Сякаш беше лапнал нещо гадно, но отчаяно се мъчеше да скрие отвращението си.

— Скоро ще дойдат да ви посрещнат — увери ме той.

Кимнах в знак на благодарност и започнах да описвам бавни криволици по плочките. Телефонът в джоба ми избръмча. На дисплея пишеше „Кристин“ — жена ми. През последните осемнайсет месеца тя живееше в Ривърхед и работеше в средно голяма адвокатска фирма. Дванайсетгодишната ни дъщеря Ейми се вписа добре в новото си училище. Раздялата ни продължаваше няколко години. Започна заради моето пиянство, но чашата преля след поредица от дела, които изложиха на опасност семейството ми. Преди година с Кристин обмисляхме да се съберем отново, но не можех да поема този риск. Не и преди да приключа с правото. Неведнъж решавах да се откажа, но нещо все ме възпираше. Преди да се пропия, бях допуснал грешката да се доверя на клиент и да го отърва. Оказа се, че е виновен, и аз през цялото време го знаех някъде дълбоко в себе си. Той бе наранил човек много тежко. Бях принуден да живея с тази мисъл. И непрекъснато да изкупувам стореното.

Откажех ли се, престанех ли да помагам на хората, сигурно щях да издържа шест месеца, преди отново да ме загризе вината. Беше като татуировка, която тежи сто килограма. Докато се борех за клиентите си, на които вярвах, постепенно се отърсвах от това бреме. Щеше да отнеме време. Надявах се и се молех Кристин да ме чака.

— Еди, зает ли си утре вечер? Ще правя шницели, а Ейми много иска да те види — каза Кристин.

Необичайно. През уикендите пътувах до тях да се виждам с Ейми. За пръв път ме канеха в делничен ден.

— Всъщност май ще поема ново дело. Голямо е, но винаги мога да отделя няколко часа. По какъв повод? — попитах.

— О, нищо специално. Към седем и половина?

— Ще дойда.

— Ела в седем и половина, не в осем или осем и половина, нали?

— Обещавам.

Отдавна не ме бяха канили на вечеря. Напрегнах се. Искаше ми се отново да бъдем семейство, но работата ми навличаше всякакви неприятности у дома. През последните няколко години си блъсках главата как да уравновеся практиката си. Заемах се със случаи, които ми създаваха проблеми. А семейството ми не го заслужаваше. Напоследък по-силно от всякога усещах необходимост от промяна. Дъщеря ми растеше, а аз не бях до нея всеки ден.

Промяната беше наложителна.

Ехо от стъпки привлече вниманието ми към дребна жена със строго лице и черен костюм. Дългият бретон на иначе късата й руса коса подскачаше отривисто, докато токчетата й оповестяваха нейната поява.

— Господин Флин, последвайте ме, ако обичате — каза тя с едва доловим немски акцент.

Последвах я до очакващия ни асансьор. След броени секунди се озовахме на етажа на адвокатската фирма. Отново по бели плочки стигнахме до стъклена врата с надпис Кантора „Карп“.

Зад вратата беше като във военна зона.

Фирмата беше голяма, цялата разположена в едно огромно помещение с изключение на две зали със стъклени стени отдясно. Екраните на лаптопите озаряваха лицата на армията на Руди. По бюрата не се виждаше нито лист хартия. В едната стая, която явно беше заседателна зала, видях няколко костюмари, насочили вниманието си към дванайсет човека с ежедневно облекло. Примерно жури. Някои от големите адвокатски кантори обичат да изпробват стратегията си, като инсценират процеси със съдебни заседатели, предимно безработни актьори, които подписват дебели и плашещи споразумения за поверителност в замяна на тлъст дневен хонорар. За разлика от адвокатите актьорите лесно се плашат от такива споразумения.

В другата стая видях Руди Карп — седеше сам начело на дълга маса. Въведоха ме при него.

— Сядай, Еди — махна той към мястото до себе си.

Съблякох палтото си, метнах го на един стол и седнах на масата. Беше по-малка от онази в заседателната зала. Имаше девет стола. По четири от двете страни и един начело за Руди. В другия край на стаята забелязах шкаф, пълен с награди. Статуетки, фигурки и кристални плакети от различни уважавани институции като Американската асоциация на юристите. Сигурно Руди настаняваше клиентите си от тази страна на масата, точно срещу трофеите върху шкафа отсреща. Това беше част от рекламата, но не се съмнявах, че до голяма степен задоволява и собственото му его.

— Приготвил съм ти документите, вземи ги и можеш да прочетеш необходимото през нощта — каза Руди.

Блондинката се приближи, взе тънък сребрист лаптоп от другия край на масата и го сложи пред Руди. Той го завъртя и го побутна към мен.

— Всичко необходимо е на харддиска. Опасявам се, че от тук не излиза нищо на хартия. Край служителите ни непрекъснато дебнат репортери. Налага се да проявяваме свръхбдителност. Всички, които работят по случая, имат по един защитен макинтош. Интернет достъпът на компютрите е прекъснат, затова те се свързват помежду си през блутут сървър с парола. Можеш да вземеш този лаптоп.

— Предпочитам да чета на хартия — казах.

— Знам, и аз предпочитам, но не можем да поемем риска дори един лист да излезе от кантората преди процеса. Надявам се, че разбираш.

Кимнах, отворих капака на лаптопа и веднага ми беше поискана парола.

— Засега забрави за това. Искам да се запознаеш с още някого. Ако обичате, госпожо Канард…

Жената, която ме бе довела, се обърна и излезе, без да каже нито дума.

Пръстите ми барабаняха по лъскавия лакиран дъб на масата. Изгарях от нетърпение да се заловя за работа.

— Защо смяташ, че ченгетата са натопили Робърт Соломон? — попитах.

— Адски ще се подразниш, но няма да ти кажа. Направя ли го, ще се съсредоточиш над тази поредица от улики. Искам сам да си направиш изводите. Ако и двамата стигнем до еднакви заключения, ще съм по-уверен, докато излагам тезата ни пред заседателите — отговори Руди и погледът му се стрелна към примерното жури в съседната зала.

— Имаш основание. Е, как върви фиктивният процес? — попитах.

— Недобре. Провели сме четири такива досега — три присъди „виновен“ и едно жури, което не можа да вземе решение.

— В какво съотношение бяха гласовете?

— Трима гласуваха „невинен“. По време на интервютата след процеса тези трима казаха, че ченгетата не успели да ги убедят, но не ги смятали за корумпирани. Границата е много тънка. И точно затова ти ще я прекосиш сам. Ако не успееш, провалът е твой. Ние продължаваме без теб и оправяме щетите. Разбираш, нали?

— Точно така допуснах и аз. За мен няма значение. Просто още не съм сигурен дали искам да се включа. Трябва да прочета делото и тогава ще реша.

Преди да довърша изречението си, Руди се изправи. Не откъсваше поглед от вратата. Към стаята се приближаваха двама едри мъже с черни палта. Къси прически. Големи ръце. Дебели вратове. Приближиха се още двама. Със същия ръст. Същите прически. Същите вратове. Следваше ги дребен млад мъж с тъмни очила и кожено яке. Един от грамаданите отвори стъклената врата, влезе вътре и пропусна дребния младеж да мине. Той влезе в кабинета, а охраната се оттегли и затвори вратата.

Осланяйки се на спомените си от големия екран, очаквах Робърт Соломон да е приблизително с моя ръст и тегло. Около един и осемдесет и пет. И осемдесетина килограма. Мъжът пред мен беше малко над един и шейсет и сигурно тежеше колкото едната ръка на някой от охранителите си. Коженото яке висеше от слаби и тесни рамене, а заради впитите джинси краката му изглеждаха като клечки за зъби. Тъмната рошава коса падаше върху лицето му, а очите му бяха скрити зад големи тъмни очила. Приближи се до заседателната маса и аз се изправих, когато той ми подаде бледата си костелива ръка.

Поех я внимателно. Не исках да го нараня.

— Това ли е човекът, Руди? — попита той и аз тутакси се почувствах, все едно го познавам.

Гласът беше силен и мелодичен. Нямаше никакво съмнение — това беше Робърт Соломон.

— Да, той е — потвърди Руди.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Флин.

— Казвайте ми Еди.

— Еди — повтори той, сякаш изпробваше как звучи.

Не успях да се отърся от баналната тръпка, когато произнесе името ми. Рекламираха това хлапе като следващия Леонардо ди Каприо.

— Казвай ми Боби.

Той стисна ръката ми вяло, макар и любезно. Издърпа стола до мен и всички седнахме. Руди ми подаде документ и ме помоли да го прочета и подпиша. Прегледах го. Доста строг договор за поверителност. Докато прелиствах страниците, усетих как Боби, който седеше от дясната ми страна, свали тъмните си очила и прокара пръсти през косата си. Беше красив. С високи скули и искрящи сини очи.

Подписах договора и го върнах на Руди.

— Благодаря. Боби, искам да знаеш, че Еди още не е дал съгласието си да се включи в екипа ни. Ще прегледа документите и тогава ще вземе решение. Еди не е като повечето адвокати. Той се ръководи от свой… кодекс може би е твърде силна дума. Да го кажем така: ако след като приключи с документите, Еди прецени, че си виновен, ще се оттегли. Ако реши, че си невинен, може би ще ни помогне. Страхотен начин да практикуваш право, не мислиш ли? — каза Руди.

— Харесва ми — отговори Боби и сложи длан върху рамото ми.

Двамата се гледахме известно време. Безмълвно. Просто се взирахме един в друг. И двамата изпитателно търсехме нещо. Нито за миг не забравях, че Боби е талантлив актьор.

— Уважавам начина ти на работа. Искаш да прочетеш документите. Нямам нищо против. В края на краищата уликите на прокуратурата нямат значение. Поне за мен. Не съм убил Ари. Не съм убил Карл. Някой друг го е направил. Аз… аз ги намерих, разбираш ли? Голи в леглото ми. Още ги виждам всеки път, когато затворя очи. Не мога да прогоня гледката от главата си. А онова, което са направили с Ари… То е просто… о, боже, никой не бива да умира така. Искам да видя истинския убиец, изправен на съд. Ето това искам. Бих го гледал как се пържи на електрическия стол.

Тъжно е, че невинни хора се оказват обвинени в престъпление. Случва се всеки божи ден. Виждал съм предостатъчно невинни хора да бъдат обвинени, че са наранили любимите си същества, за да знам кога някой казва истината и кога лъже. Лъжците нямат този поглед. Трудно ми е да го опиша. Четеш болка и загуба. Но винаги има и нещо повече. Страх и гняв със сигурност. И още нещо — парещо усещане за несправедливост. Участвал съм в толкова много подобни дела, че почти го виждам да танцува в ъгълчето на очите като пламъче. Някой убива близките ти, любимия ти човек или приятел, теб те изправят пред съда, а убиецът остава на свобода. Нищо не може да се сравни с това. Погледът е еднакъв навсякъде по света. Обвинен несправедливо, невинният човек изглежда еднакво в Нигерия, Ирландия, Исландия и където си пожелаете. Ако вече сте виждали този поглед, никога няма да го забравите. Той е рядкост. Има ли го, невинността все едно е татуирана на челото на човека. Сигурно и Руди го беше виждал. И затова искаше да се срещна с Боби. Знаеше, че ще доловя тази невинност и че тя ще повлияе на решението ми повече, отколкото ако прочета материалите по делото.

Боби Соломон имаше този поглед.

И аз разбрах, че трябва да му помогна.

7

Прекарах неусетно половин час в компанията на Боби. Каната кафе му развърза езика, а аз изпих две чаши, докато го слушах. Беше син на фермер от Вирджиния. Нямаше братя или сестри. Майка му ги изоставила, когато бил шестгодишен. Заминала с някакъв китарист, с когото се запознала в бара. Боби и баща му останали сами във фермата. Като дете той лесно се приспособил към този начин на живот и отвикнал веднага щом осъзнал, че може би има възможност и за друг.

Тази идея го осенила един съботен следобед, когато бил на петнайсет. Приятелката му посещавала театрален кръжок, а Боби погрешка отишъл да я вземе един час преди да приключи репетицията. Решил да влезе и да погледа, вместо да чака отвън.

Този ден променил всичко. Боби просто бил зашеметен. За пръв път гледал театър. Не го разбирал, не проумявал въздействието му. Почувствал се странно, защото открай време обичал филмите, но не се бил замислял нито как се правят, нито за участващите актьори. Започнал да засипва приятелката си с въпроси, защото много искал да научи повече за актьорската игра. Записал се в кръжока още следващата седмица и шест седмици по-късно стъпил на сцената на самодейния театър. И вече нямало връщане назад.

— Баща ми направи нещо много специално за мен. В деня, когато навърших седемнайсет, той продаде няколко животни и ми връчи хиляда долара. Боже, тогава ми се струваха като цялото богатство на света. Не бях виждал толкова много пари. Бяха предимно десетачки и петарки с петна от пръсти и какво ли още не. Истински пари на търговец на добитък, нали разбираш?

Предполагах, че Боби вече е натрупал доста милиони. Въпреки това очите му блестяха, докато говореше за онази пачка банкноти от баща му.

— Сгънах парите много внимателно, пъхнах половината в портфейла си, а другата половина в джоба си. После татко каза, че ми е купил билет за автобуса до Ню Йорк. Господи, това беше най-хубавият ден в живота ми. И същевременно най-лошият. Осъзнавах, че годините на баща ми напредват. Не можеше да се грижи сам за фермата. Но това нямаше значение за него, той искаше да ми осигури шанс да си опитам късмета.

Кимнах.

— Получих шанса си благодарение на татко. Седем години работих като пиколо и сервитьор и бях ветеран по явяване на всякакви прослушвания. Получавах по-малко от половината дребни роли, за които кандидатствах. И после един ден се озовах на подходящото място в подходящия момент и попаднах на Бродуей. Първите две години бяха трудни — татко се разболя и аз непрекъснато сновях до фермата и обратно. Той присъства на премиерата ми. Видя ме в главна роля в пиеса на Бродуей. Не живя много след това. Не доживя, когато ми се обадиха от Холивуд. Щеше да му хареса.

— А запозна ли се с Ариела? — попитах.

Боби поклати глава.

— Не. Щеше много да му допадне.

Той наведе глава. Преглътна. Разказа ми историята.

Запознали се на снимачната площадка. Независима продукция, озаглавена „Шунка“. История за съзряването. Нямали общи сцени във филма, но прекарвали цялото си свободно време заедно. По онова време Ариела вече била изиграла второстепенни роли в пет-шест холивудски филма. Кариерата й набирала сила. В независимата продукция изпълнявала първата си главна роля и разчитала филмът да стане хит и нейна визитна картичка. Оказало се точно така. Изгряващата й звезда озарила и кариерата на Боби. Не след дълго двамата станали най-популярната двойка в киното. Получили главните роли в научнофантастичен епос и подписали договор за риалити формат.

— Бъдещето ни изглеждаше страхотно — каза Боби. — Точно затова не проумявам нищо. Бях много щастлив с Ари, всичко вървеше прекрасно. Тъкмо се бяхме оженили. Ако имам възможност, когато давам показания, ще попитам прокурора защо според него бих убил жената, която обичам. Това е безумие — заяви той, отпусна се на стола си и потърка чело, зареял поглед през прозореца.

Лесно ми хрумнаха десетина причини, поради които човек в неговото положение би убил младата си съпруга.

— Боби, тъй като има вероятност да работя по делото, искам да знаеш, че приемам всяка среща като подготовка за процеса. Ако чуя да казваш нещо неуместно, ще се чувствам длъжен да те предупредя, за да не го кажеш в съдебната зала, разбираш ли? — отбелязах.

— Да, да. Какво направих сега? — попита той и се изправи на стола си.

— Каза, че ще зададеш въпрос на прокурора. От теб ще се иска да отговаряш на въпроси. Само това се очаква от свидетелските показания. Най-лошото нещо, което може да се случи, ако зададеш на прокурора такъв въпрос, е той действително да ти отговори. Прокурорът може да каже, че ти си убил Ариела Блум, защото вече си получил от нея всичко, което си желаел, защото не я обичаш, защото си се влюбил в друга, а не си искал сложен развод, защото си открил, че тя е влюбена в друг, а не си искал сложен развод, защото си бил дрогиран или пиян, защото си изпитал внезапен пристъп на ревност или пък тя е открила най-тъмната ти тайна…

Млъкнах. Щом произнесох думата „тайна“, очите на Боби се оживиха и обходиха стаята, преди да се спрат върху лицето ми. Това ме притесни. Отначало хлапето ми допадна. Но вече не бях толкова сигурен.

— Не искам да има тайни помежду ни. Същото важи и за теб, Руди — заяви Боби.

Двамата с Руди понечихме да го предупредим да не ни разкрива нищо, което може да компрометира защитата му, но закъсняхме. Преди да успеем да го спрем, Боби ни разказа всичко.

8

Преди месец Кейн изгуби цял ден, за да успее да заеме това паркомясто. Беше си намерил друго наблизо и остана там, докато не се освободи онова, което всъщност искаше. Тогава премести колата си на него. В момента седеше на шофьорската седалка на своето комби и пиеше кафе от термос. Знаеше, че си струва. Закритият паркинг на Таймс Скуеър се намираше срещу Конде Наст Билдинг. Ако паркираш на осмия етаж и заемеш някое от десетте места отляво, ще имаш доста добра видимост към отсрещната страна на улицата. Беше достатъчно високо, за да се вижда какво се случва на улицата, а освен това адвокатската фирма „Карп“, където светеше денонощно, се падаше на нивото на очите. С помощта на малък дигитален бинокъл Кейн наблюдаваше как екипът на защитата се подготвя за процеса. Видя как колегите на Руди Карп обсъждат критично встъпителната му реч, дори беше гледал няколко инсценировки на съдебния процес.

И най-важното, Кейн беше наблюдавал как Карп и консултантът по избора на заседатели окачиха големи ламинирани снимки на една дъска в дъното на заседателната зала. Бяха на мъже и жени, измежду които щеше да бъде избрано журито. Някои от снимките се сменяха през седмиците, докато двамата уточняваха подробностите и се опитваха да изберат предпочитания от тях съдебен състав. В онази вечер стана ясен окончателният избор.

Кейн подслушваше и срещите за обсъждане на стратегията в просторния личен кабинет на Руди. След бърз оглед на кантората през бинокъла му хрумна как да постави вътре подслушвател, и то след само няколкодневно наблюдение. Имаше известен риск, но не беше голям. Видя как Руди взема пратката от секретарката си, отваря кутията и разглежда трофея. Представляваше разкривен и усукан метал, закрепен за кух дървен постамент. На месингова плочка пишеше: „Руди Карп, Световен адвокат на годината, ЕАМА“.

Придружаващото писмо поясняваше, че ЕАМА означава Европейска асоциация на младите адвокати. Едно от първите неща, които Кейн чу от микрофона, вграден във фалшивата награда, беше как Карп диктува благодарствено писмо, което да бъде изпратено до пощенската кутия в Брюксел, ангажирана от Кейн. От наблюдателницата си на паркинга Кейн видя и как секретарката поставя наградата до останалите.

Това се случи преди три седмици. Сега до процеса оставаха два дни и Кейн се чувстваше уверен. Инсценираните процеси бяха довели до осъдителни присъди. Адвокатите спореха помежду си. Боби Соломон все повече добиваше вид на човек на ръба на пълен нервен срив. И като капак на всичко от филмовото студио не бяха никак доволни. Оказваха огромен натиск върху Руди. Холивуд искаше съдът да признае Соломон за невинен, а засега парите им не успяваха да подсигурят това. Изпълнителните директори на студиото не проумяваха какво не е наред.

Кейн беше на седмото небе.

После видя окончателните дванайсет съдебни заседатели, избрани от защитата. Нямаше гаранция, че накрая те ще влязат в журито, освен това няколко пъти беше виждал снимката на мъжа, на когото приличаше в момента, само че тази вечер го нямаше. Налагаше се Кейн да внесе свои уточнения в списъка.

И докато обмисляше това, забеляза младия адвокат, който седеше в кабинета на Карп. Беше получил лаптоп. И бе подписал договор. В момента разговаряше с Боби Соломон. Нов адвокат. Соломон му разказваше историята на своя живот. Опитваше се да го омае. Да предизвика загрижеността му.

Кейн притисна слушалките към ушите си и се заслуша.

Флин. Така се казваше адвокатът.

Нов играч. Реши вечерта да проучи Флин. В момента нямаше време за това. Кейн извади мобилния си — евтина еднодневка — и набра единствения номер в паметта на апарата.

Обади се познатият глас:

— Работя. Ще трябва да почака.

Човекът, който вдигна, имаше плътен и звучен глас. Авторитетен глас.

— Не може да чака. И аз работя. Искам тази вечер да следиш движението на полицията. Ще посетя приятел и не желая да ме прекъсват — каза Кейн.

Наостри уши за някакъв признак на съпротива или неохота. И двамата съзнаваха прекрасно характера на взаимоотношенията си. Не беше нито партньорство, нито съдружие. Кейн командваше нещата. Открай време. И така щеше да си остане.

Мъжът се умълча за малко, но дори това кратко и безмълвно забавяне подразни Кейн.

— Налага ли се да провеждаме разговор? — каза остро той.

— Не, не се налага. Ще се включа и ще слушам. Къде смяташ да ходиш? — попита мъжът.

— Тук-там, ще ти пратя есемес с местоположението по-късно — отговори Кейн и прекъсна разговора.

Той действаше предпазливо. Преценяваше рисковете при всеки свой ход. И въпреки това понякога животът му сервираше изненади. Пътна блокада, докато се придвижваше към целта си например. В повечето случаи съумяваше да се справи сам, но понякога се нуждаеше от помощта на човек, който да проникне в базите данни или да му набави информация, недостъпна за обикновените граждани. Такива хора бяха неизменно полезни, а конкретно този се беше доказал.

Не бяха приятели. Кейн и мъжът бяха извън тези неща. Когато разговаряха, мъжът се преструваше, че споделя убежденията му, и го уверяваше в своята всеотдайност към неговата мисия. Кейн знаеше, че това е лъжа. Мъжът не се интересуваше от идеологията на Кейн, а само от методите му: от простия акт на убийството и от удоволствието, което носеше.

„Не искам да има тайни помежду ни. Същото се отнася и за теб, Руди…“, бе казал Соломон. Кейн чу думите му съвсем ясно. Остави мобилния и насочи вниманието си към кабинета на Карп, който седеше с гръб към прозореца. Кейн не виждаше лицето му. Флин седеше отдясно на Карп, но беше извърнат към Боби Соломон. Кейн се приведе напред и заслуша.

9

Лоши дела няма. Има само лоши клиенти. Моят ментор, съдия Хари Форд, отдавна ме беше научил на това. И правотата му се потвърди. Неведнъж. Спомних си съвета на Хари, докато седях на кожения стол до Боби Соломон.

— С Ариела се скарахме същата вечер, когато беше убита. Затова излязох от къщи и се запих. Аз… аз… исках да го знаете. В случай че повдигнат въпроса. Скарахме се, но, бога ми, не съм я убил! Обичах я — каза Боби.

— За какво се скарахте? — попитах.

— Ари искаше да подпиша договора за втори сезон на „Семейство Соломон“, нашето риалити шоу. На мен ми беше страшно неприятно камерите да ни следят непрекъснато, просто беше прекалено. Нали разбирате? Не можех да го направя. Затова се скарахме. Но и с пръст не съм я докоснал, никога не се е стигало дотам. Просто заявих, че няма да го направя, и излязох.

Боби се облегна на стола си, изду бузи и вдигна ръце на главата си. Имаше вид на човек, който е свалил бреме от плещите си. И после се разплака. Взрях се изпитателно в него. Изражението му издаваше само едно — вина. Не разбрах обаче дали е вина заради резките думи, които беше разменил със съпругата си, или за нещо друго.

Руди се изправи, разпери ръце и подкани Боби да го прегърне. Двамата се притиснаха в прегръдка. Чух как Руди прошепна:

— Разбирам, разбирам, ясно? Не се тревожи. Радвам се, че ми каза. Всичко ще се нареди.

Когато най-сетне се откъснаха един от друг, забелязах, че очите на Боби блестят. Той подсмръкна и изтри лицето си.

— Добре, това е засега. За тази вечер — каза Боби. Сведе очи към мен, протегна ръка и каза: — Благодаря, че ме изслуша. И извинявай, че се разчувствах. Виж, в момента ми е адски трудно. Радвам се, че ще ми помогнеш.

Изправих се. Този път той стисна ръката ми по-здраво. Вгледах се отблизо в лицето му. Главата му още беше клюмнала. Усетих как ръцете му треперят от напрежение. Въпреки бодигардовете, модерните дрехи, маникюра и парите Боби Соломон беше едно уплашено хлапе, застрашено да прекара остатъка от живота си в затвора. А може би всичко това беше само преструвка. За пред мен. Безспорно имаше талант. Но биваше ли го достатъчно, за да ме заблуди?

— Обещавам да направя всичко по силите си — уверих го.

Той постави лявата си длан върху китката ми и здраво стисна ръката ми със своята десница.

— Благодаря ти. Не искам нищо повече.

— Благодаря, Боби — каза Руди. — Това е всичко за тази вечер. Ще се видим утре сутрин в съда за избора на съдебните заседатели. Колата ще те чака в осем и петнайсет. Отиди да поспиш.

Боби ни махна и си тръгна. Бодигардовете го наобиколиха незабавно — не поемаха никакви рискове. Изведоха го от кантората, обграден от дълги кашмирени палта.

Обърнах се към Руди. Седнахме.

— Е, откога знаеш, че Боби и Ариела са се карали заради своето риалити? — попитах.

— От самото начало. Допусках, че сам ще признае в даден момент. Явно имаш силно влияние над него. Пред теб се разкри веднага.

Кимнах и отбелязах:

— Ти постъпи мило — създаде му усещането, че сваля бреме от плещите си. Ще се почувства по-уверен.

Лицето на Руди помръкна, той сведе очи към бюрото си и притисна върховете на пръстите си. След малко вдигна глава, взе лаптопа от масата и ми го подаде.

— Доказателствата срещу Боби са съкрушителни. Има съвсем малък шанс. Но аз ще направя всичко възможно да го увелича. Прегледай уликите довечера, за да видиш срещу какво сме изправени.

Взех лаптопа, отворих го.

— Не е проста работа да убиеш хладнокръвно двама души. Особено съпругата си и човек, когото познаваш прекрасно. Рядкост е някой, който не е проявявал насилие преди, да направи нещо толкова крайно. Боби имал ли е психически проблеми? Ако медицинският му картон не съдържа сведения за насилие, може би си струва да го покажем на прокуратурата — отбелязах.

— Няма да използваме медицинския му картон — отговори Руди категорично. Натисна копче на телефона и нареди: — Трябва ми сигурен транспорт.

Долових нещо в гласа му. Или не беше съгласен с разбиранията ми относно тази част от делото, или криеше нещо. Каквото и да беше, предполагах, че не е много важно, иначе обвинението щеше да го намери и използва. Засега оставих нещата така.

На екрана на лаптопа имаше прозорче с искане за парола. Руди написа нещо на листче и ми го подаде.

— Ето паролата. Ще се погрижим да се прибереш благополучно в кантората си с лаптопа, затова помолих служител от охраната ни да те придружи, ако не възразяваш.

Замислих се колко е студено навън и как ще трябва да се прибера пеша.

— Има ли кола въпросният служител? — попитах.

— Разбира се.

Погледнах бележката. Паролата беше „Невинен1“. Затворих лаптопа, изправих се и се ръкувах с Руди.

— Радвам се, че вече официално си на борда — каза той.

— Предупредих те, че ще прегледам документите, преди да реша — уточних.

Руди поклати глава.

— Не. Обеща на Боби да му помогнеш. Да направиш всичко по силите си. Вече си в екипа. Вярваш му, нали?

Каква полза да крия?

— Да, така мисля.

Но вече се е случвало да греша, помислих си.

— Същият си като мен. Разбираш, когато клиентът ти е невинен. Просто го усещаш. Не познавах друг с това умение. До тази вечер — каза Руди.

— Аз не съм Боби Соломон, Руди. Не е нужно да ми целуваш задника. Знам, че си го повикал, за да се срещна с него. Искал си да го погледна в очите. Да го подложа на изпитание. Да взема решение. Знаел си, че ще му повярвам. Изигра ме. И макар да не го смятам за убиец, не съм сигурен, че не е преметнал и двама ни.

Руди вдигна ръце.

— Виновен съм. Което не променя факта, че сме изправени пред кошмарен сценарий. Човекът е невинен. Да, добър актьор е, но никой не се отървава от обвинение в двойно убийство само като изпълнява роля.

Мъжът, който влезе в кабинета, беше толкова едър, че трябваше да отвори и двете крила на вратата. Беше висок приблизително колкото мен. Плешив. И широк колкото заседателната маса. Черен панталон и черно палто, закопчано до шията. Скръсти ръце на гърдите си, стисна длани. Сигурно беше пет-шест години по-възрастен от мен и явно беше боксьор. Кокалчетата на ръцете му бяха колкото орехи.

— Това е Холтън. Той ще се погрижи ти и лаптопът да бъдете в безопасност.

Руди се наведе, измъкна алуминиево куфарче изпод бюрото и го постави отгоре. Холтън се приближи, разменихме любезни поздрави и той се зае с куфарчето. Отвори ключалките, вдигна капака и настани лаптопа в леглото вътре. Проследих с поглед как затвори капака, заключи го и извади чифт белезници от джоба си. Закопча китката си за дръжката на куфарчето, взе го и каза:

— Да вървим.

Вече се бях запътил към изхода заедно с Холтън, когато Руди ми даде последен съвет:

— Докато четеш документите, не забравяй какво се случи тук днес. Не забравяй какво си усетил. Не забравяй убеждението си, че този човек е невинен. Ние с теб трябва да се постараем да си остане невинен.

10

Кейн изключи микрофона веднага след като чу изповедта на Робърт Соломон. Заключи комбито и се прехвърли в сив форд. Настани се на шофьорското място с лице към изходната рампа на паркинга. От мястото си виждаше достатъчно добре улицата долу, за да забележи черния джип, с който адвокатска фирма „Карп“ транспортираше хората си.

Двигателят на форда забоботи.

Без да откъсва очи от пътя, Кейн се наведе над съседната предна седалка и отвори жабката. Измъкна колт четирийсет и пети калибър и извади пълнителя. Пръстите му напипаха патроните вътре. В колата се чу тихо приплъзване, когато Кейн пъхна обратно пълнителя, последвано от металическо щракване на механизма, когато той вкара първия куршум в патронника.

Пред него по улицата се движеше червен корвет.

Колтът получи ново убежище в предния джоб на якето на Кейн. Часовникът показваше седем и петнайсет.

Всеки момент, помисли си Кейн.

Надяна кожени ръкавици. Харесваше му мирисът на кожа. Напомняше му за една жена, която познаваше навремето. Тя ходеше с черно кожено яке, бяла тениска и джинси. Кейн помнеше ситните й къдрици, светлата й кожа, смеха й, вкуса на устните й. И най-вече — черното кожено яке. Онази натрапчива миризма. И как кръвта сякаш се задържаше върху кожата, преди постепенно да се просмуче в нея, сякаш якето я отпиваше бавно и продължително.

Кейн стисна волана.

Заслуша се в триенето на кожа в кожа — ръкавиците по волана. Замисли се какъв звук издаваше коженото яке на младата жена, докато размахваше ръце в жалък опит да го отблъсне. Не се разпищя. Нито веднъж. Устата й се отвори, но от гърлото й не излезе звук. Само ципът на якето скърцаше, а то шумолеше, докато тя го блъскаше с ръце. Хрумна му, че звукът напомняше шепот.

Свистене на гуми по боядисания бетон. Светлина от фарове. Кейн погледна по посока на звука и светлината и видя пикап, който се спускаше по рампата от горния етаж. Не искаше пикапът да попречи на видимостта му. Запъти се към изхода. Спря. Камерата прочете номера му. Бариерата започна да се вдига. Кейн потегли с форда.

Докато наближаваше улицата, го задмина черен джип, който спря пред Конде Наст Билдинг. Кейн се огледа надясно. После наляво. Нямаше движение. Постара се да излезе бавно, за да не привлича внимание. Имаше достатъчно място да мине покрай спрелия джип, но Кейн не искаше да го прави. Спря зад него и с облекчение видя как Флин и бодигардът на „Карп“ излизат от сградата и се отправят към джипа. Докато оглеждаше двойката, Кейн остана с впечатлението, че адвокатът представлява също толкова сериозна физическа заплаха, колкото и охранителят. Твърде тъмно беше, за да различи лицата им, но проследи походките. Бодигардовете на Боби бяха толкова многобройни, че трудно ги различаваше един от друг — страшно си приличаха. Този обаче беше набит, широкоплещест и мускулест и се движеше сковано. Охранителите изглеждаха еднакво и имаха еднаква походка, но Флин ходеше като танцьор. Или боксьор. Винаги в превъзходно равновесие. Уверено. Беше висок и як. Мъж, навикнал на физически труд като по-млад. Флин имаше поведение на боец.

Бодигардът носеше едно от онези куфарчета. Фирмата имаше строга политика на сигурност по отношение на лаптопите. Нямаше как хакери да проникнат в тях от разстояние, нямаше друг начин за достъп освен с някоя от индивидуалните адвокатски пароли, които се сменяха всеки ден. Ако разполагаше с време, Кейн би могъл да хакне лаптопа, но най-напред трябваше да го докопа. Без фирмата да разбере. Кейн си имаше начини, познанства и пътища за достъп в сградата на адвокатска фирма „Карп“. Невъзможно беше да изнесе лаптоп от сградата, защото охранителните камери покриваха всеки сантиметър. Обаче страшно искаше да се добере до един. Вътре беше цялото дело на Соломон.

Кейн потръпна при мисълта да се добере до файловете. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Той изпусна накъсана въздишка.

Адвокатът и бодигардът се качиха в джипа и се включиха в движението.

Кейн ги последва.

По това време движението в тази част на Манхатън буквално пъплеше. Което устройваше Кейн. Искаше да се добере до това куфарче.

Смартфон — разбира се, нерегистриран — стоеше на поставка отдясно на волана. Кейн влезе в Гугъл и потърси „Еди Флин, адвокат“. За негова изненада, първите няколко страници се оказаха вестникарски статии. Минали дела на Флин. Прегледа ги и прецени, че Флин представлява съществена заплаха в съдебната зала. Този тип беше опасен. Прехвърли няколко страници — същите истории, но качени в различни блогове и медии. Фирмата на Флин нямаше собствен уебсайт. Кейн откри само адрес и телефонен номер на сайта на „Жълти страници“.

И наистина, двайсет минути по-късно джипът отби вдясно и спря на Западна Четирийсет и шеста улица. На адреса, който Кейн беше открил в интернет. Той паркира отляво и угаси двигателя. Грабна телефона от поставката, пъхна го в якето си, излезе от колата и отвори багажника. Преди това се огледа, за да се увери, че зад него няма никой. Беше чисто. Под едно одеяло Кейн държеше комплект кухненски ножове, изработени по поръчка. Избра нож за филетиране и сатър. И двата в предпазни кожени калъфи. До одеялото беше приготвена отворена раничка. Кейн пъхна ножовете в нея, дръпна ципа и я метна на гръб. Дори след като убиеше мъжете, Кейн щеше да се нуждае от куфарчето с лаптопа. Преди много години беше научил, че най-лесният и бърз начин да отрежеш крайник е свързан по-скоро с добро касапско умение, отколкото с физическа сила. Ако започнеше да удря със сатъра по китката на мъртвеца, най-вероятно щеше да се наложи да нанесе от пет до десет удара, за да отсече ръката. Повечето щяха да бъдат поети от мускулите и сухожилията на китката, което щеше да му отнеме трийсетина секунди. Вместо това Кейн планираше за пет секунди да прокара филетиращия нож през мускулите и плътта на китката, за да оголи костта. След това с един-единствен удар на сатъра, който тежеше близо килограм и половина, щеше да довърши работата. Смяташе, че ще успее за петнайсет-шестнайсет секунди.

Кейн придърпа над лицето си козирката на шапката, затвори багажника и пресече улицата.

Бодигардът с куфарчето, привързано за китката му, вече беше излязъл от джипа. Застана с гръб към Кейн и протегна ръка към задната дясна врата. Светлината от най-близката улична лампа не беше достатъчна Кейн да го разгледа добре. Деляха ги петнайсетина метра. Флин също излезе от джипа. Позна го по походката. Кейн бръкна в джоба на якето си, обхвана пистолета и леко притисна спусъка.

Дванайсет метра. Флин закопчаваше палтото си и се канеше да поеме по стълбите към кантората си.

Кейн чу как точно пред него се затръшва вратата на автомобил. Възрастен мъж с тъмносин костюм заобиколи капака на нисък зелен кабриолет и се качи на тротоара съвсем близо до Кейн в светлината на уличната лампа. Запътил се беше в същата посока. Отиваше в кантората на Флин. Кейн не виждаше лицето му, само прошарената коса на тила.

Канеше се да извади оръжието и да избута мъжа от тротоара, когато онзи вдигна ръка и се провикна:

— Ей, Еди!

Флин се обърна по посока на Кейн. Бодигардът също. И двамата бяха на стълбите, по-високо от него. Кейн наведе глава. Виждаше гърдите им под ръба на козирката си, но не и лицата. Не искаше да рискува да срещне погледите им. Последното, от което имаше нужда, беше някой да го разпознае. Докато се обръщаше, бодигардът рязко отметна палтото си и стисна пистолета. И двамата с Флин бяха с лице към Кейн.

Беше изгубил момента на изненада. Щяха да го видят как вади оръжието си. И предвид средното време за реакция бодигардът вероятно щеше да успее да стреля най-малко два пъти. Затова той трябваше да бъде първата му мишена.

Ботите на Кейн трополяха по плочите на тротоара. Сърцето му отмерваше още по-бърз ритъм. Кръвта бучеше в ушите му. Почти усещаше парливия мирис във въздуха след стрелбата. Приятна хладна тръпка плъзна по гръбнака му. Ето това беше. За това живееше Кейн. За това превъзходно очакване. В плавна последователност той издиша, вдигна лакътя си и бързо измъкна дясната си ръка изпод якето.

11

Бях се качил на третото стъпало към входната врата, когато чух някой да ме вика по име откъм улицата. Веднага усетих как Холтън застана нащрек. Почти не продума, докато пътувахме, само ме попита дали ми е удобно. Отговаряше вежливо, но едносрично на опитите ми да завържа разговор. Добър шеф ли е Руди Карп? Да, Холтън бил частен охранител, но с Карп се работело лесно. Отдавна ли работи за него? Да. Обича ли бейзбола? Не. А футбола? Не. Отказах се, реших, че внимава в пътя и не бива да го разсейвам. На стълбите пред входната врата се изненадах, когато той реагира отбранително. Всъщност не предприе нищо. Просто се подготви. За каквото и да било. Завъртях се в посоката, откъдето беше долетял гласът, и видях съдия Хари Форд да ми маха от тротоара. Класическият му стар кабриолет беше паркиран на улицата.

Тъкмо да махна на Хари в отговор, когато забелязах човека зад него. Беше нахлупил бейзболна шапка ниско над очите си. Не виждах лицето му на светлината на уличната лампа. Козирката го криеше. В онзи момент обаче лицето не беше важно. Повече ме заинтригува дясната му ръка — беше пъхната в якето му, като че ли се канеше да измъкне пистолет.

С периферното си зрение установих, че Холтън е приковал очи в него и ръката му е върху кобура на кръста. Устата ми пресъхна, дишането ми стана плитко. Тялото ми замръзна. Примитивните инстинкти, които все още бях запазил, бяха съсредоточени върху мъжа, който се приближаваше с ръка под якето си. Тялото ми нямаше нужда от нищо, което да го разсейва — нито дишане, нито мисъл. Всеки мускул и нерв се напрегнаха до краен предел. Цялата ми енергия премина на режим оцеляване. Не помръдвах. Ако онази ръка се покажеше изпод якето с оръжие, бях готов да се хвърля към вратата.

Температурата падаше. Виждах как тънкият лед, образувал се току-що по тротоара, блести на сребристата светлина на уличните лампи като натрошен кристал.

Мъжът се изравни с Хари и рязко измъкна дясната си ръка от джоба. Протегна я към нас. Държеше нещо черно и лъскаво. Чух глухото приплъзване на пистолета, докато Холтън го измъкваше от кожения кобур. Поех огромна глътка въздух и се свлякох на колене. Ръцете ми скриха главата.

Тишина. Никакъв изстрел. Никакво проблясване на цев. Никакви куршуми, които улучват тухлите над главата ми. Усетих едра длан да ме потупва по рамото.

— Всичко е наред — каза Холтън.

Вдигнах поглед. Хари стоеше до мъжа с бейзболната шапка.

И двамата гледаха дисплея на мобилния телефон в ръката на мъжа. Хари вдигна очи от телефона и посочи на запад по Четирийсет и шеста улица. Мъжът кимна, каза нещо на Хари и вдигна телефона. Дори отдалече различих карта на големия дисплей. Мъжът отмина моята сграда и се запъти на запад.

— Боже, Холтън. Ще ми докараш инфаркт — възкликнах.

— Извинявайте, но предпазливостта не вреди.

— Еди, какви ги вършиш, по дяволите? — попита Хари.

Изправих се, отупах палтото си и се приведох над перилата.

— Ами явно проявявам предпазливост. Какво искаше този тип?

— Беше някакъв турист. Помоли да го упътя — обясни Хари.

Озърнах се през рамо. Мъжът държеше мобилния пред себе си и продължаваше да върви. Беше с гръб към мен. Проследих го с поглед, докато се отдалечи, после отново се обърнах към Хари.

— Решихме, че има пистолет. Приближи се някак целеустремено. Виждал ли си го преди? — попитах.

— Не знам, лицето му беше скрито под шапката. Но дори да не беше, нямаше да мога да ти кажа много, без очила съм — отговори Хари.

— А как шофира до тук? — попитах.

— Внимателно.

Холтън взе един от дървените столове и го изнесе на площадката пред входната врата. Върна се и отново огледа помещението. Хари го наблюдаваше от канапето с равнодушието на човек, който държи в ръка чаша хубав скоч и знае, че е най-превъзходното питие.

— Тук няма никаква охрана, господин Флин. Тази нощ ще остана отвън. Утре сутринта ще уредя да доставят сейф. Ще държите лаптопа в сейфа, когато не сте тук. Съгласен ли сте? — попита Холтън.

— Ще останеш пред вратата цяла нощ?

— Така възнамерявам.

— Е, сигурно си забелязал леглото в дъното. Нямам апартамент, нощувам тук. Сигурно ще работя до сутринта, затова не се тревожи. Върви си у дома и се наспи. Аз ще се оправя.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да остана отвън.

— Вътре има канапе. Ако ще останеш, поне се настани удобно.

Той огледа канапето. Хари се беше строполил на него преди време и беше счупил няколко пружини. Сега канапето беше изтърбушено по средата. Хари не забравяше онази нощ и винаги когато се отбиваше, сядаше в единия край, но пружините го накланяха към средата и той сякаш всеки момент щеше да се катурне в хлътналата част. Холтън явно прецени, че ще се чувства по-удобно на твърдия дървен стол.

— Няма да съм добра охрана, ако спя на канапето, когато някой строши вратата ви, за да вземе лаптопа. Ще съм отвън. Съгласен ли сте?

Погледнах към куфарчето върху бюрото си и белезниците, закрепени за дръжката.

— Нямам нищо против.

— Е, господа, оставям ви — каза Холтън и затвори вратата зад себе си.

— Малко е напрегнат — отбеляза Хари.

— Нищо в този човек не е малко. Но въпреки това ми харесва. Личи си, че е професионалист — отговорих.

— Е, какво в този лаптоп изисква такава охрана? — попита Хари.

— Бих ти казал, но след малко така ще се напиеш, че е по-добре да проведем този разговор утре.

— Наздраве за това.

Налях си два пръста бърбън и седнах на бюрото си. Само едно питие. За успокоение. Нуждаех се от бистра мисъл, за да прочета документите. Но сега можех да се поотпусна. Лампата в ъгъла и онази върху бюрото ми със зелен стъклен абажур озаряваха стаята с топла светлина. Облегнах се на стола, качих крака върху бюрото си и поднесох чашата към устните си. Вече можех да си позволя от време на време да пийвам с Хари. Бях си наложил дисциплина, но ми отне много време. Хари ми помогна.

Без него нямаше да стана адвокат. Преди години ме съдиха, защото причиних катастрофа, и се защитавах сам. Доказах, че става дума за застрахователна измама. Съдия беше Хари. Оборих адвоката на ищеца, спечелих делото и Хари поиска да се срещнем след това. Посъветва ме да се замисля за кариера в правото. И така, след като си взех дипломата, станах помощник на Хари, докато учех за адвокатския изпит. Благодарение на него имах нов живот, далече от уличните мошеничества и измами. Сега хитрувах в съдебната зала.

— Как е семейството ти? — попита Хари.

— Ейми расте бързо. Липсва ми. Но пък може би има изгледи нещата да се оправят. Кристин ми звънна и ме покани на вечеря.

— Хубаво — усмихна се доволно Хари. — Мислиш ли, че ще успееш да закърпиш нещата?

— Не знам. Кристин и Ейми се установиха в Ривърхед. Имам чувството, че животът им продължава без мен. Трябва ми работа, която не поставя живота ми в опасност. Нещо стабилно, заради което нито аз, нито някой друг ще се забърква в неприятности. Това иска Кристин. Нормален живот.

Но още докато изричах думите, не бях сигурен, че ще се получи. Тя открай време искаше стабилен и безопасен дом. Работата ми не го позволяваше, но вече се съмнявах, че Кристин изобщо ме иска в живота си. Бяхме се отчуждили. Надявах се поканата за вечеря да ми даде шанс отново да се сближим.

Хари отпи от скоча си и се почеса по главата.

— За какво мислиш? — попитах.

— За куфарчето. За здравеняка в коридора ти. За това си мисля. Ако си търсиш по-спокойна работа, не си на прав път. Кажи ми, че не си загазил.

— Не съм.

— Защо си мисля, че не ми казваш всичко? — попита Хари.

Завъртях кехлибарената течност в чашата и я вдигнах към светлината. Отпих отново.

— Днес се срещнах с Руди Карп. Нае ме в екипа по защитата на Робърт Соломон.

Хари се изправи. Допи скоча и остави празната чаша до моята.

— В такъв случай трябва да си тръгна — заяви той.

— Защо? Какво става?

Той въздъхна, пъхна ръце в джобовете на панталона си и се загледа към вратата, докато говореше:

— Допускам, че си се срещнал с него днес сутринта. И че преди това не се е опитвал да се свърже с теб. Никакви имейли или телефонни обаждания. Така ли е?

— Така е. Откъде знаеш?

— Каква причина изтъкна Руди за това, че те наема?

— По-скоро сам се досетих. Лесно може да ме пожертва. Ако не успея да оборя свидетелите ченгета, ще отпадна от екипа на защитата и фирмата ще се престори, че никога не ме е имало. Ще бъда буфер между Руди и журито. Той ще запази репутацията си пред съдебните заседатели, ако играта не успее. Не е бог знае какво, но искам да помогна на този Боби. Знам, че е филмова звезда и така нататък, но ми допада. Мисля, че е невинен.

— Допускам, че Руди е имал нужда от история, на която да клъвнеш. В известен смисъл е по-убедително да решиш, че ролята ти не е нищо особено. Затова те наемат в деня преди избора на заседателите.

Дойде моят ред да се напрегна. Изправих се на мястото си и насочих цялото си внимание към Хари.

— Престани да се занасяш, Хари. Говори направо.

— Съдия Колинс ми се обади в петък. Каза, че се чувства странно. Не се изненадах. През последните години тя ръководи подготовката за процеса срещу Соломон. Вече се проведоха десетина изслушвания за улики, искания за прекратяване на делото, какво ли не. Преди две седмици тя се изнесе на хотел, за да работи необезпокоявана. Въпреки недостатъците си Роуина Колинс е съдия, която не се плаши от работа. Та затова допуснах, че е от стреса… — замлъкна Хари и се умисли.

И аз мълчах. Щеше да продължи, когато събере мислите си.

— Обадиха ми се от болницата в събота сутринта. Роуина припаднала предишната вечер, малко след като говорихме. Можела да умре, ако не била редовната доставка на храна с румсървис. Момчето я намерило на пода. Получила била дихателна недостатъчност. Слава богу, че я намерили навреме. Парамедиците й спасили живота. Проблем със сърцето, вкарали я в интензивното. Състоянието й е критично, но стабилно. Днес я видях. Никак не е добре. Освен всичко останало случилото се застрашава и процеса срещу Соломон. Нямах човек, който може да зареже графика си за две седмици, затова го поех лично. Аз съм съдията на процеса срещу Соломон.

12

Хари си тръгна адски вбесен. Не обичаше адвокатите да се опитват да изиграят системата. Според него Руди Карп предизвикваше съмнение относно безпристрастността на Хари.

Не е проблем съдии и адвокати да се сприятеляват. Съдиите не зарязват приятелите си адвокати, щом ги изберат на съдийското място — остават близки извън съда. Същото важи за прокурорите и адвокатите. А когато се окажат заедно в съда, играят по правилата. Допустимо е. По една-единствена причина. Ако са противници в съдебната зала, преустановяват общуването помежду си, докато трае процесът. Ето защо, докато бях част от защитата на Боби Соломон, и дума не можеше да става да се виждам с Хари. И точно това го беше подразнило най-много.

Извадих лаптопа от куфарчето, включих го и се обадих на Руди Карп.

— Еди, не е възможно вече да си прочел всичко — каза той.

— Още не съм започнал. Просто пийнах по едно с моя приятел Хари Форд.

Мълчание.

Чаках Руди да каже нещо. Чувах го само как диша. Част от мен копнееше той да си признае. Друга част от мен искаше да мълчи и да се гърчи известно време.

— Руди, сигурно трябва да се откажа.

— Не, не, не. Не се отказвай. Трябваше някак да те закача за делото. Освен това си отличен адвокат, Еди. Нямаше да те включим в екипа, ако не мислехме, че те бива.

— Защо да вярвам на думите ти?

— Виж, казвам ти истината. Имаме нужда някой да погне ченгетата. Ще свършиш страхотна работа, като подхванеш нещата от тази страна. Не ти е за пръв път. Ако не се получи и удариш на камък, ще те уволним, за да останем чисти пред журито. А щом си близък приятел на съдията, може пък той да не ни изкара през носа твоя неуспех, нали така?

Беше умно. В града имаше много добри адвокати. И много, които умело въртяха ченгетата на шиш в съдебната зала.

Но те не бяха близки приятели на Хари Форд.

— Ако очакваш Хари да бъде снизходителен към клиента ти заради мен, много грешиш.

— Не се притеснявай, не подлагам на съмнение морала на съдията. Той няма да прояви пристрастие спрямо нас. Не твърдя подобно нещо, но тази стратегия е опасна. Ако заседателите не се хванат, съдия Форд няма да допусне това да се отрази зле нито на клиента ни, нито на теб. Само толкова. Което не го прави предубеден, а справедлив.

Беше мой ред да си прехапя езика. Исках да предупредя Руди, че напускам. Че веднага ще върна лаптопа по Холтън. Екранът му настояваше за парола. И докато обмислях какво да кажа, написах „Невинен1“ и пред очите ми изникна образът на Боби Соломон. Боби и Ариела по Коледа с пуловери в къщата си от кафяв камък пред коледната елха. На снимката се виждаха двама млади, които несъмнено се обичаха. В погледите им се таеше обещание. Обещание един към друг. Откажех ли се, щях да предам Боби. И то по неоснователни причини.

— Не обичам да ме използват. Искаш да участвам в делото, но цената ми току-що скочи.

— Разбирам защо се ядосваш, но бюджетът ни не е неограничен. Може би ще успеем да ти предложим малко повече пари, за да не таиш лоши чувства. Какво ще кажеш за още двайсет и пет процента?

— Какво ще кажеш да стана партньор в „Карп“? Младши партньор. С пълни осигуровки. И сам ще избирам делата си. Не ми трябват пари, колкото да изкарам следващите шест месеца. Трябва ми постоянна работа, без главата ми да е на дръвника.

— Сериозна молба — каза Руди.

— Сериозно дело — контрирах.

Той замълча. Чувах го как си мърмори, докато обмисля отговора.

— Какво ще кажеш за двугодишен договор като старши адвокат? Две години ще си създаваш портфолио като всички останали старши адвокати, после ще те направим младши партньор. Това е най-доброто, което мога да ти предложа — каза Руди.

— Приемам първоначалния си хонорар и тази уговорка — казах.

Парите бяха добре дошли, но се нуждаех и от работа. Кристин искаше да имам нещо постоянно и да не замесвам семейството си в неприятности. Това щеше сериозно да подпомогне отношенията ни и да ни подсигури бъдеще.

— Дадено — съгласи се Руди.

— Страхотно. А сега какво друго не си ми казал за делото?

— Нищо, кълна се. Прочети документите. Отново ти се извинявам за съдията. Не че щеше да остане тайна. Рано или късно щеше да научиш — още щом стъпиш в съда. Виж, според мен Боби е невинен. Усещам го. Знаеш ли колко рядко ми се случва? Готов съм на всичко за това хлапе. Прочети документите и ще се увериш, че защитата ни е стабилна. Звънни ми сутринта. Очаква ме избор на съдебни заседатели в девет.

Затворих. И се запитах докъде беше склонен да стигне Руди, за да спаси клиента си.

Пръстите ми се плъзнаха по тъчпада и на екрана се появиха файлове. Нямаше интернет браузър, нямаше никакви приложения, само тези файлове. Общо пет. Показания и клетвени декларации. Снимков материал. Криминалистични експертизи. Свидетелски показания на защитата. Вещи лица на защитата.

Взех молив от бюрото и го завъртях между пръстите си. Помагаше ми да мисля, не знам защо. Освен това поддържаше сръчността на ръцете ми. Преди да стана адвокат, вършех всякакви измами. Някои изискваха умение да отмъкна портфейл, връзка ключове или мобилен телефон. Баща ми все повтаряше да поддържам ловкостта на пръстите си — което означаваше упражнения за рефлекси и бързина. Затова мислех по-добре, ако вземех молив или чип за покер и го плъзгах по кокалчетата на пръстите си.

Първите три файла съдържаха аргументацията на обвинението. Файловете, озаглавени „Свидетелски показания на защитата“ и „Вещи лица на защитата“, съдържаха материалите, събрани от „Карп“. Повечето адвокати биха посегнали първо към материалите на обвинението, биха отворили становищата и клетвените показания и биха ги прочели дума по дума. Всяко едно е отделна история. Спомените на конкретен човек. Взети заедно, те изграждат цялата история — версията, в която обвинението щеше да се опита да убеди съдебните заседатели.

Най-лошото на такива разкази е, че обикновено не са надеждни.

Моят подход е малко по-различен. Истинската история е в снимките. Снимките от местопрестъплението не лъжат. Те не са свидетели и не могат да допуснат грешка, не могат да скрият истината. И ми помогнаха да си представя какво обвинение срещу Боби Соломон щях да изградя, ако бях прокурор. Когато се води процес за убийство, не е достатъчно да знаеш каква ще е защитата ти — трябва да предвиждаш ходовете на обвинението и да се подготвяш за тях.

Снимките се заредиха на екрана като галерия. Имаше и едно видео. Пуснах го.

Екранът стана черен и за момент си помислих, че не се е заредило както трябва. После установих, че е от охранителна камера пред нечия входна врата. Виждаше се улицата долу. Мъж със суитчър и черни джинси се качи по стълбите към входната врата. С наведена глава. Не откъсваше поглед от дисплея на айпода си. Преглеждаше някакъв списък. Бял кабел свързваше устройството със слушалките. Мъжът спря на вратата и когато тя се отвори, леко повдигна глава. Достатъчно, за да видя зърнисто изображение на бледо и слабо лице и края на големи тъмни очила. Мъжът изчезна от кадър, вероятно беше влязъл вътре.

Таймерът показваше 21:02.

Видеозапис на Боби Соломон, който се прибира у дома малко след девет.

Изключих видеото и се върнах на снимките. Още от първата личеше, че някой от прокуратурата е присъствал на местопрестъплението. На първата група снимки се виждаше входната врата. Умно.

Обикновена дебела дървена врата. Боядисана в тъмнозелено, и то неотдавна. Снимките бяха направени в онази нощ и прясната боя лъщеше на ярката светкавица. По средата имаше масивна месингова топка. Близък план на топката показваше, че е в безупречно състояние. Боята край нея не беше издраскана. Ключалката не беше повредена. Вратата бе напълно невредима.

При положение че на горния етаж имаше двама убити, снимките на най-обикновена врата надали бяха най-важното за нюйоркските полицаи. Тяхната цел беше да заловят убиеца. Всяка минута, която прекарваха на местопрестъплението, би трябвало да обслужва точно тази цел. Нагласата на прокуратурата е друга. Те искат да се уверят, че след залавянето му убиецът ще бъде осъден. Част от целия процес е да предвидиш евентуалната стратегия на защитата — че Ариела Блум и Карл Тоузър са били убити от външен човек — и да я пресечеш още в зародиш.

Входната врата беше невредима.

Отворих следващите снимки. Това беше началото на историята. Поредица снимки, направени в антрето, дневната, кухнята, коридора на втория етаж, стаите за гости — във всяка стая, където нямаше два трупа.

Интериорът беше сходен в цялата къща. Модерен. Минималистичен. Всичко беше в бяло, сиво и бежово. С отделни цветни акценти тук-там. Пурпурна възглавничка върху сивокафеникаво канапе. Абстрактно червено платно на стената в кухнята и импресионистичен пейзаж в пастелни сини нюанси над бялата камина в дневната. Всичко изглеждаше безупречно чисто и подредено. Като къща от каталог. Нямаше личен отпечатък. Нищо не показваше, че вътре живее млада двойка. Може би заради професията си просто не се задържаха у дома.

След десетминутно разглеждане на снимките получих отговори на някои въпроси. Имаше задна врата. Беше заключена и ключът още беше в ключалката от вътрешната страна. От външната страна на задната врата имаше черна метална решетка. С катинар. Не виждах следи от повреда на нито една от двете врати.

Мокетът беше почти бял. Като еднодневна снежна покривка на пода. Мека. Пухкава. Цялата къща беше застлана с такъв мокет. Дори едничка капка кръв би се забелязвала лесно. Нямаше нито една.

Единствената снимка, която се набиваше на очи, беше от коридора на втория етаж. Преобърната масичка пред голям прозорец и счупена ваза на пода. Масичката беше богато гравирана. Хората плащат скъпо и прескъпо за такива оригинални мебели. Следващата снимка беше първата, на която се виждаше местопрестъплението. Насилствената смърт разказва собствена история. Написана от жертвите. Чрез техните рани. По кожата им. Понякога в очите им.

За пръв път виждах такова нещо.

Фотографът на Нюйоркската полиция беше заснел първия кадър, застанал в основата на леглото. Ариела лежеше по гръб от лявата страна, близо до прозореца към улицата. Карл лежеше до нея. Завивката беше смъкната на пода откъм Карл. Ариела беше само по бикини. Ръцете й бяха до тялото, краката — събрани. Зяпнала уста. Отворени очи. Червен торс. В пъпа й се беше събрала кръв. Забелязах по-тъмни петна навсякъде по кожата на гърдите й. Прободни рани. Чаршафът под нея също беше червен. Пръски кръв само по шията. Нищо по лицето или по краката й.

Карл лежеше гол на дясната си страна, с лице към Ариела. Краката му бяха сгънати в коленете, торсът му беше извит напред. Доколкото можех да видя, по него нямаше нито един белег. Никакви прободни рани. Никакви синини. Изглеждаше в пълен покой. Като че ли просто се беше сгушил до жената и беше умрял. Едва на снимката на гърба му открих причината за смъртта. Тилът му беше хлътнал. Имаше малко кръв — тъмночервено петно под главата, но съдейки по формата на раната, заключих, че е убит с един-единствен удар. Вероятно на това се дължеше положението на тялото му — беше със свити крака и наведена от силата на удара глава, в ембрионална поза.

Подобно на ченгетата, адвокатите по наказателни дела свикват да виждат ужасяващата окончателност на живота, насилието, което изписваме взаимно по телата си. Такава е човешката природа. Виждаш ли нещо достатъчно често, то престава да има същото значение, престава да има същото въздействие като първия път.

Но аз така и не свикнах с насилствената смърт. Молех се никога да не свикна, защото част от мен щеше да умре и да не се възроди повече. А аз се нуждаех от нея. Добре беше, че изпитвам болка. Мъж и жена бяха жестоко изтръгнати от света — беше им отнето всичко, което са имали в живота, и всичко, което са могли да станат. В главата ми се въртеше една дума. Невинни. Невинни. Невинни. Изобщо не го заслужаваха.

Щрак.

Погледнах към ръката си и установих, че съм престанал да въртя молива. Стисках го толкова силно, че неусетно го бях счупил. Каквото и да изискваше от мен работата ми, имах дълг към Ариела и Карл. Човекът, който им беше причинил този ад, трябваше да бъде наказан. Ако този човек беше Боби, законът трябваше да се разправи с него. Кой знае защо, докато гледах жертвите, още повече се усъмних, че Боби е способен на такова нещо.

И после си спомних. Дълбоко в себе си всеки от нас е способен на насилие.

Съдейки по нещата, които бях виждал, причините за смъртта не съответстваха точно на публикациите в медиите. Вестниците и телевизията твърдяха, че двете жертви били накълцани по време на неистово нападение от ревност. Не това виждах на снимките. Пък и по тялото на Карл нямаше прободни рани. Плъзнах се надолу да разгледам друга група снимки и попаднах на близък план на бейзболна бухалка на пода в спалнята. Изглежда, дебелият й край беше причинил травмата на главата на Карл.

Разигравах събитията наум, но видяното беше непоследователно. Убиецът беше имал достъп до къщата. Беше се промъкнал някак или беше влязъл с ключ, беше се качил в спалнята и беше заварил Ариела и Карл в леглото. Карл вероятно бе станал първата жертва. Логично беше най-напред да се ликвидира по-сериозната заплаха. Ударът с дървена бухалка по тила с достатъчно голяма сила трябва да е бил шумен. Много шумен. Нямаше начин този звук да се приглуши, без да се намали вредата от удара. Въпреки това обаче по Ариела нямаше следи от самоотбрана. Нямаше порязвания или синини по ръцете и дланите. Като че ли още първата прободна рана е била фатална. Или поне достатъчно сериозна, за да я обездвижи.

Нещо в тази сцена не беше както трябва.

Оставаха ми две колекции от снимки и приключвах. В едната имаше снимки на Боби Соломон. Беше облечен с червен суитчър, бяла тениска и черни джинси. По ръкавите на суитчъра имаше кръв. По ръцете му също. И никъде другаде.

Последният набор от снимки ме разтревожи. Бяха направени в моргата. Карл Тоузър гол върху стоманената маса. За пръв път забелязах на гърлото му тънка морава синина, дълга около осем сантиметра.

Като че ли е бил ударен с тънък метален прът или нещо е било пристегнато за кратко около гърлото му. Не това ме притесни обаче. Натъртването не беше причината за смъртта, може би беше просто синина, кръв, събрала се в мастната тъкан на шията му, когато сърцето е престанало да бие.

Не, тревогата ми предизвикаха следващите няколко снимки. Онези, на които се виждаше устата му в близък план.

Под езика му имаше нещо.

Фотографът беше заснел видео, за да улови този последен обрат. Пуснах записа. Видях как в устата на Карл се пъхват дълги пинцети. След като бяха измъкнати, между тях имаше нещо, което отначало не разпознах. Каквото и да беше, озова се върху стъклена табличка и с него се заеха други пинцети. Приличаше на сгъната бележка, прикрепена към малък конус. Конусът като че ли беше колкото капачка на химикалка. Пинцетите разтвориха бележката и камерата се приближи.

Това не го пишеше по вестниците. Абсолютно никъде.

Не беше бележка, а банкнота. Банкнота от един долар, сгъната многократно. От обратната страна на банкнотата е държавният печат на Съединените щати. В ъглите на банкнотата е цифрата „1“ зад думата „един“. Това изображение е разположено върху нещо като паяжина. Банкнотата беше сгъната така, че всяко ъгълче приличаше на фигура или знак върху крило. Четири крила, разперени от конична форма в центъра. Само дето конусът беше сложно нагънатата средна част на банкнотата.

Убиецът беше направил от банкнотата пеперуда и я беше пъхнал в устата на Карл Тоузър.

13

След като се отказа от опита да се добере до куфарчето, Кейн обиколи квартала. Когато се върна до колата си, дишането му се беше нормализирало. Вече не усещаше ръцете си тежки. И беше престанал да чувства пулса си във върховете на пръстите. Метна раничката на предната седалка и зачака.

Двайсет минути по-късно мъжът с елегантния костюм напусна сградата на Флин. Кейн видя как се качва в кабриолета си и потегля. Пулсът се върна в пръстите му и той внезапно започна да усеща оръжието в джоба на якето си. Само бодигардът и Флин. Сега бодигардът със сигурност щеше да е нащрек. В последната секунда Кейн реши да не стреля по мъжете на улицата. Прекалено се забави, преди да измъкне оръжието. Охранителят го беше изпреварил. Затова Кейн измъкна телефона си и помоли да го упътят. И толкова по-добре, помисли си. Иначе бодигардът щеше да го застреля.

Той заскърца със зъби при мисълта за лаптопа в апартамента на Флин. Отново огледа сградата. Не можеше да разбере какви охранителни камери има вътре, нито колко са обитателите. Може да имаше и портиер.

Двигателят забоботи, борейки се с ниските температури. Кейн включи на скорост и бавно потегли. Обеща си да се върне, когато е готов. Засега трябваше да свърши нещо друго.

Караше на изток, към реката. Мина по цялата Четирийсет и шеста улица до Второ авеню и после по „Франклин Делано Рузвелт“. Движението още беше натоварено и той напредваше бавно. Кейн не беше нюйоркчанин. Въпреки това почти не поглеждаше навигацията.

Улиците на Манхатън се пресичаха под прав ъгъл — като решетка. Озовеш ли се там за пръв път, няколко минути с карта са ти достатъчни, за да се ориентираш. На карта островът приличаше на печатна платка. Пускаш ток и работи. Според Кейн не хората, не жителите на Манхатън бяха електричеството, необходимо за захранване на платката. Не и колите. Нито влаковете.

А парите. Манхатън се захранваше от парите.

Докато чакаше в задръстванията, той гледаше отражението си в страничното огледало. Носът му се беше подул. Може би прекалено. Заради него цялото му лице изглеждаше подпухнало. Отбеляза си наум по-късно да го наложи с лед, за да поспадне отокът. Освен това трябваше да използва повече грим, защото синината започваше да си личи.

Всеки друг щеше да умира от болка. Не и Кейн. Той беше специален. Това му беше казала майка му.

Не познаваше тялото си. Държеше го на разстояние.

Когато беше на осем, Кейн установи, че не е като другите. Падна от ябълково дърво в градината. Падна лошо. Беше се покатерил нависоко и тупна на земята от най-високите клони на дървото. Не се разплака. Той никога не плачеше. Бързо се изправи и се накани отново да се покатери на дървото, но установи, че не може да стисне клона с лявата си ръка. Китката му изглеждаше подута. Беше необичайно, затова той отиде в кухнята да попита майка си защо китката му е толкова смешна. Докато влезе, китката му беше станала тройно по-голяма и все едно някой бе пъхнал топка за тенис под кожата му. Кейн и досега си спомняше как се бе разкривило лицето на майка му, когато видя ръката му. Обади се на „Спешна помощ“, но накрая й омръзна да чака, уви две пакетчета замразен грах около китката му, настани го в старата кола и лично го откара в болницата.

Никога не беше карала толкова бързо. Кейн много точно помнеше онова пътуване. По радиото свиреха „Ролинг Стоунс“, а лицето на майка му лъщеше от сълзите. От паниката гласът й звучеше пронизително и неистово.

— Всичко е наред, всичко е наред. Не се плаши. Веднага ще те оправят. Боли ли те, миличък? — попита тя.

— Не — отговори Кейн.

Рентгенът в болницата показа множество фрактури. Китката трябваше да бъде наместена, преди да се гипсира. Лекарят обясни колко спешен е случаят и ги увери, че ще направят всичко възможно да облекчат с райски газ болката по време на манипулацията. Малкият Джошуа отказа да вдиша нещото със странна миризма, което му пуснаха през тръбата, и неведнъж сваляше маската.

Не плака по време на манипулацията. Лежеше съвсем неподвижно и слушаше в безмълвен захлас приглушеното потракване на натрошените си кости, докато лекарят натискаше и дърпаше китката му. Една медицинска сестра залепи на тениската му стикер с похвала, че е храбър пациент. Джошуа я увери, че не иска лекарства. Беше си добре.

Отначало медицинският персонал отдаде поведението му на шок, но майката на Кейн знаеше, че става дума за нещо повече. Настоя да направят изследвания на сина й. Кейн и до днес не знаеше откъде бе намерила парите за изследванията. Най-напред лекарите решиха, че нещо не е наред с мозъка му. Той не проплака, докато дупчеха кожата му с игли. Чувал беше думата „тумор“, но не знаеше какво означава. Скоро изключиха вероятността от някакво образувание в мозъка. Новината зарадва майката на Кейн, но тя продължаваше да се тревожи, затова направиха още изследвания.

Година по-късно Кейн беше диагностициран с рядко генетично заболяване — вродена аналгезия. Рецепторите за болка в мозъка му изобщо не функционираха. Малкият Джошуа не изпитваше болка и никога нямаше да изпита. Кейн си спомни как в кабинета на лекаря майка му беше посрещнала новината със смесица от радост и страх. Радваше се, че синът й няма да познае физическата болка, но въпреки това се боеше. Кейн още си представяше майка си на онзи стол в лекарския кабинет. Беше облечена със същата синя рокля, с която беше и в деня, когато той падна от дървото. И имаше същия уплашен поглед.

Кейн се бе наслаждавал на всичко това.

Чу зад себе си клаксон, който го подкани да потегли и го върна в настоящето. Час по-късно беше в Бруклин. Изключи двигателя, слезе от колата и изпрати местоположението си на своя човек.

Кейн щеше да бъде предупреден веднага в случай на обаждане до Нюйоркската полиция.

Мина покрай редици еднакви триетажни къщи с дворове, обитавани от хора от средната класа. Оградите бяха прясно боядисани. Стигна до дома на човека, който се казваше Уоли Кук.

Лицето на Уоли фигурираше на дъската в „Карп“ като техен първи избор за съдебен заседател — предпочитаха го пред всеки друг. Беше убеден либерал, който даряваше печалбата от бизнеса си на частен детектив на Съюза за защита на гражданските свободи, а през уикендите тренираше детския отбор по бейзбол.

Кейн не можеше да разчита, че прокурорът ще възрази срещу избора на Уоли, а беше прекалено опасно той да влезе в журито. Освен това Уоли намаляваше шансовете на Кейн да попадне сред избраниците на защитата.

На алеята пред къщата бяха паркирани микробус и автомобил. Прозорецът на първия етаж светеше. Жена на трийсет и няколко години крачеше из стаята, прегърнала бебе. Уоли ги доближи, целуна жената и се изгуби от поглед. Кейн извади ножа си за филетиране и се запъти към входната врата.

14

Прегледах останалите файлове по делото на Соломон за по-малко от два часа. Голяма част можех да преценя с четене по диагонал. Показания на полицаи, които разказваха за извършването на ареста, дълги криминалистични доклади, свидетелски показания. Имаше няколко основни улики.

Обаждането на Боби Соломон на спешния телефонен номер, направено в 0:03 ч. Разполагах не само с препис, но и с аудиозаписа. Боби явно беше изпаднал в сляпа паника, давеше се в сълзи, гняв и страх и в огромната си лична загуба. Всичко това се долавяше в тона му.

Централа: „Спешна помощ“. Какво ви трябва: пожарна, полиция или медицинска помощ?

Соломон: Помощ… Боже… Намирам се на Западна Осемдесет и осма улица номер двеста седемдесет и пет. Жена ми… мисля, че е мъртва. Някой… о, боже… някой ги е убил.

Централа: Изпращам полиция и линейка. Успокойте се, господине. В опасност ли сте?

Соломон: Аз… аз… не знам.

Централа: В къщата ли сте в момента?

Соломон: Да, аз… аз… току-що ги намерих. В спалнята са. Мъртви.

(плач)

Централа: Господине? Господине? Поемете си дълбоко дъх, кажете ми дали в момента в къщата има още някой.

(шум от трошене на стъкло и препъване)

Соломон: Тук съм. О, не съм огледал къщата… о, мамка му… моля ви, незабавно изпратете линейка. Тя не диша…

(Соломон изпуска телефона)

Централа: Господине? Вземете телефона, моля ви. Господине? Господине?

Боби бе казал на полицията, че пил цял следобед. Взел и някакви хапчета. Не помнеше къде е бил, но помнеше, че е ходил в няколко бара. Беше се срещал с хора, но и техните имена не помнеше. Качил се на такси пред някакъв нощен клуб и се прибрал у дома малко преди полунощ. В антрето не светело. Карл не бил нито в кухнята, нито в дневната. Боби се качил горе да го потърси. Видял, че вратата на семейната спалня е отворена и че лампата свети. Влязъл и заварил Ариела и Карл мъртви.

Телефонният разговор, разказът на Боби — отначало всичко изглеждаше правдоподобно. Беше правил дребни прегрешения и преди и не беше необичайно да не помни нищо или почти нищо от онова, което е вършил, докато е бил пиян.

Като всяко алиби, и неговото беше лошо. Нямаше обаче причина за съмнение във версията му.

Докато не прочетох показанията на Кен Айгерсън. Той живееше на същата улица, на номер 277. Беше на четирийсет и три години, мениджър на хедж фонд. Айгерсън описваше как онази вечер се прибрал у дома в девет вечерта и казал „здрасти“ на прочутия си съсед Боби Соломон. Видял как Боби се качва по стълбите на къщата си. Айгерсън знаел точно по кое време се е прибрал, защото жена му винаги работела до късно в четвъртък вечерта, а бавачката си тръгвала в девет. Кони Брюковски, двайсет и три годишната бавачка на семейство Айгерсън, бе потвърдила, че е тръгнала от къщата, когато Айгерсън се прибрал в девет.

Чудех се как трябва да се представи това в съда. Беше слабо място. И после си спомних за видеото. Запис от охранителна камера пред къщата. Показваше как в девет същата вечер Соломон влиза в дома си.

Камерата се активираше от сензор за движение. Нищо друго не беше записано преди появата на ченгетата десет минути след полунощ.

Нямаше видео как Боби се прибира у дома към полунощ, както твърдеше той. Ариела и Карл бяха намерени мъртви от нюйоркските полицаи, когато Боби ги пуснал в къщата десет минути след полунощ.

Заключението? Боби Соломон лъжеше кога се е прибрал у дома.

Криминалистите щяха да решат съдбата му. Кръвта на Карл върху бейзболната бухалка на Боби и пръстовите отпечатъци на Боби върху бухалката. Кръвта на Ариела по дрехите на Боби. И черешката на тортата: по пеперудата от банкнота в устата на Карл имаше отпечатъци и ДНК на Боби, който казал на ченгетата, че за пръв път вижда пеперудата и със сигурност не я е сгъвал или слагал в устата на Карл. Край на играта.

Руди отговори веднага на обаждането ми.

— Прецакан е — заявих.

— Съгласен съм — отговори Руди, — но не си разровил достатъчно дълбоко. Ченгетата са подхвърлили ДНК следи на Боби.

— Откъде си сигурен? — попитах.

— Защото на техните тестове се появява не само един профил.

— Дай ми секунда — казах и отворих файла от криминалистичната лаборатория.

И наистина, имаше доклад, който установяваше ДНК профилите, снети успешно от доларовата банкнота. Бяха отбелязани с „А“ и „Б“. „А“ беше ДНК профилът на Боби. Профил „Б“ съответстваше на съществуващия в базата данни профил на човек на име Ричард Пена.

— Чакай малко, Руди. По банкнота, която е в обращение, би трябвало да има ДНК не само на един човек. Учуден съм, че не са идентифицирали поне двайсет профила. Това не е доказателство, че полицаите са подхвърлили ДНК следи на Боби върху банкнотата.

— Напротив, доказателство е. Съответствието с профила на Ричард Пена доказва, че в лабораторията е станало замърсяване на пробата.

— Как така?

— Научихме някои неща за Ричард Пена. Ще ги намериш във файла с криминалистичните експертизи. Той е осъден сериен убиец. През деветдесет и осма и деветдесет и девета година е убил четири жени в Северна Каролина. Пресата го нарича „Удушвача от Чапъл Хил“. Заловили го, осъдили го и след като обжалванията му се провалили, бил екзекутиран по бързата процедура през две хиляди и първа.

Не изчаках Руди да продължи. Вместо това отворих снимка на банкнотата от един долар след разгъването й. Най-напред се появи снимка на обратната страна на банкнотата. Забелязах някакви петънца около белоглавия орел, като че ли банкнотата е била в близост до писалка, въргаляща се в нечий джоб. Не се вгледах много внимателно, интересуваше ме по-скоро лицевата страна. Кликнах отново и този път отворих търсената снимка. Отдясно на изображението на Джордж Уошингтън имаше сериен номер. Нов сериен номер се създава само по три повода. Първо, ако се пуска в обращение нов дизайн на банкнотата. Другите причини за нов сериен номер също са свързани с някакви промени. Върху всяка банкнота има по два подписа — по един от двете страни на портрета. Първият подпис е на главния секретар на Министерството на финансите, а другият е на министъра. Подписите върху банкнотата, намерена в устата на Карл, бяха на главния секретар Роса Гуматаотао Риос и на министър Джак Лю. Серийните номера отговаряха на годината на назначаването на Лю — 2013-а.

Руди го каза директно:

— Няма как Ричард Пена да е докосвал тази банкнота. Пена е умрял дванайсет години преди тя да бъде отпечатана.

— Ясно. Ако единствените отпечатъци върху банкнотата са от Боби, а по нея има ДНК и на Боби, и на Пена… Мисля, че лаборантът е почистил банкнотата, преди да постави ДНК на Боби, а тази на Пена е попаднала погрешка — казах.

— Вече схващаш. Това е единствената възможна теория. ДНК следите се заличават при контакт с домакински почистващи препарати. Много е лесно да ги унищожиш. Пък и колко ръце са докосвали банкнотата след две хиляди и тринайсета година? Сигурно стотици, ако не и хиляди. Оплескали са работата, като са се опитали да натопят Боби. Почистили са банкнотата, после са сложили неговата ДНК. По някакъв начин в лабораторията са добавили и ДНК на Пена. Няма друго обяснение. Тук ги държим натясно — каза Руди.

Имаше логика. Но въпреки това нещо ме притесняваше. В пеперудата се криеше някаква символика. Тя беше важна за някого. Вероятно за убиеца или за жертвата. И полицията беше проучила тази улика. Нюйоркските ченгета бяха използвали пеперудата, за да натопят Боби, като подхвърлят неговата ДНК, само че бяха оплели конците.

— Пена сигурно е бил изследван в друг щат. Как изобщо е попаднала проба в лаборатория на Нюйоркската полиция?

— Не знаем, но точно така е станало.

Слушах как Руди бълва змии и гущери относно политическата корупция, медийната буря, която ще предизвика това разкритие, и как то е ядрото на Соломоновата защита. Изключих след трийсет секунди. Мислено се върнах в „Карп“. Седях до Боби. Слушах го как ме убеждава в невинността си. И се зачудих дали не съм се оставил лековерно да ме убеди. Той беше талантлив актьор, извън всякакво съмнение. Не всички филмови звезди са страхотни актьори. Боби обаче познаваше занаята и притежаваше умения. Нещо друго ме тревожеше. В повечето случаи ченгетата подхвърлят улики срещу някой заподозрян, защото са убедени във вината му. Не виждах как някой друг би могъл да влезе и да излезе от къщата, без да го запише охранителната камера, активираща се при движение. Пък и показанията на съседа…

— Руди, признавам, че Боби ме убеди. Няма да лъжа нито теб, нито себе си. Повярвах му, когато твърдеше, че е невинен. Не мога да допусна нищо друго да замъгли тази преценка. Ако нямаш нищо против, бих искал да се заема, но със свой следовател. Още не разполагаме с ножа, с който е намушкана Ариела. А какво каза Боби за бейзболната бухалка, с която е ударен Карл?

— Каза, че е държал бухалката във входното антре. Вярно, имал охрана, но баща му винаги държал бейзболна бухалка до вратата и Боби правел същото. Бухалката е негова, затова отпечатъците му са по нея.

— Но не и кръвта. Трябва да се поразровя малко в това — отбелязах.

— Хонорарът е преведен по сметката ти. Ако искаш да похарчиш част от парите за разследване, направи го. Аз ще се заема с избора на съдебни заседатели. Обади ми се утре сутринта. И поспи — поръча Руди и затвори.

Превъртях списъка с контакти на телефона си, докато стигнах до един, който бях кръстил „Да го духаш“. Натиснах копчето за набиране. Изобщо не погледнах колко е часът — въпросният човек приемаше обаждания по всяко време. Такава му беше работата. Свързах се. В ухото си чух женски глас. Дрезгав, с леко носов изговор, типичен за Средния запад.

— Еди Флин, мошеник и адвокат. Чудех се кога ли ще ми се обадиш.

Гласът беше на бивш агент на ФБР на име Харпър. Тя така и не ми каза малкото си име. Като се замисля, не съм сигурен, че изобщо съм я питал. Запознах се с Харпър преди година, точно преди да напусне Бюрото заедно с партньора си Джо Уошингтън. Двамата отвориха в Манхатън частна фирма за охрана и разследвания и се справяха доста добре, както и да го погледнеш. При първата ни среща тя блъсна главата ми в покрива на моя мустанг. Няколко месеца по-късно и двамата преследвахме един и същ злодей, а тя спаси не само моя живот, но и живота на свои колеги агенти. Можех и сам да се поразровя в случая на Боби, но исках да го направи Харпър. Инстинктите й бяха добри. Доверявах се на преценката й — ако смяташе, че Боби е виновен, вероятно щях да размисля по отношение на делото.

— И на мен ми е приятно да те чуя. Извинявай, че не съм се обаждал скоро, но чаках подходящия случай. Трябва ми следовател. Да познаваш някой добър?

— Да го духаш. Кой е клиентът ти?

Знаех какво предстои още преди да съм й отговорил. Въпреки това й казах.

— Участвам в защитата на Боби Соломон. Ще докажем, че нюйоркските ченгета са го натопили. И ти ще ми помогнеш.

Тя се изсмя и отговори:

— Добър опит. Да не вземеш да ми кажеш, че представляваш и Чарлс Менсън?

— Говоря сериозно. Охранител на „Карп“ ще дойде до един час в апартамента ти и ще донесе лаптоп. Ще те изчака да прегледаш материалите. Информацията е деликатна. Ако нещо се разгласи преди процеса…

Смехът на Харпър утихна в гърлото й.

— Стига, Еди. Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно. Май ще имаме най-много ден-два да се оправим с това. Прочети файловете. Обади ми се, когато приключиш. Започваме утре сутринта на местопрестъплението. Освен ако не предпочиташ да потърся друг?

— Ще ти се обадя, когато приключа с файловете. Ако съдя по телевизионните репортажи, всичко сочи, че убиецът е Соломон. Съзнаваш го, нали? Най-вероятно ще загубиш.

— И аз чета вестници. Чух всички правни експерти по Си Ен Ен. За тях процесът е приключил още преди да започне. Може и да са прави. Аз обаче говорих с Боби. Руди Карп също. Според нас не е извършил убийствата. Трябва само да убедим дванайсет души, че сме прави.

15

Само с едно движение на китката Кейн стисна ножа от другата страна. Докато минаваше покрай микробуса на алеята, той се наведе и рязко плъзна върха на ножа по задната гума от страната на шофьора. Микробусът се килна, когато разрязаната задна гума просъска и спадна. Кейн нахлупи шапката си още по-ниско, прибра ножа в джоба си, изкачи няколкото стъпала до входната врата и натисна звънеца.

След малко му отвори самият Уоли. Кейн за пръв път можа да го разгледа добре. Отблизо Уоли изглеждаше като човек, който наближава четирийсет. Косата около слепоочията му оредяваше, лицето му беше червендалесто. Кейн надуши алкохол в дъха му, а червената следа над горната му устна издаваше, че Уоли току-що е гаврътнал голяма чаша червено вино. Което обясняваше руменината на иначе суровото му лице.

Изражението му омекна, когато видя Кейн. Когото и да бе очаквал, явно изглеждаше съвсем различно от човека на прага.

Кейн заговори с южняшки акцент — често го използваше. Незнайно защо, думите му звучаха по-благонадеждно така. Хората му вярваха.

— Извинете, че ви притеснявам — поде Кейн. — Минавах оттук и забелязах, че гумата на буса ви е съвсем спаднала. Може би вече го знаете, но все пак реших да ви предупредя като добър съсед.

Кейн се обърна. Постара се да прикрие лицето си, вдигнал високо шала и свел поглед. Явно номерът беше успял.

— О, много ви благодаря — каза Уоли. — Коя гума казахте?

— Ето тази, ще ви покажа.

Уоли излезе от къщата и последва Кейн до задната част на микробуса. Приклекна, за да огледа гумата, и Кейн застана до него.

Нямаше улична лампа наблизо, а светлината от къщата не стигаше чак до алеята.

— Боже, някой направо я е разпорил! — възкликна Уоли.

Опипа дупката с пръсти. Изглеждаше като резка, прокарана с остър и твърд предмет. Тръгна да се изправя и каза:

— Ей, благодаря ви за…

Но застина. Със свити колене, вдигнати ръце и разперени длани. Озова се срещу пистолета на Кейн, който се постара Уоли да забележи оръжието, като го насочи право в лицето му.

Когато Кейн заговори отново, от топлия му южняшки акцент не бе останала и следа. Гласът му звучеше равно и сурово.

— Не говори. Не помръдвай. Когато ти наредя, ще тръгнем към колата ми. Ще ти задам няколко лесни въпроса и ако ми отговориш, ще те пусна да се прибереш. Ако ми създаваш проблеми или не ми отговориш, ще се наложи да попитам нещо жена ти.

Пред дулото на пистолета се образува облаче от учестен дъх. От паника краката на Уоли се разтрепериха, не можеше да откъсне очи от Кейн. Търсеше лицето му, скрито в тъмната сянка. Кейн си представяше, че светлината, която сякаш излъчваха очите му, е видима за мъжа срещу него и че освен нея той не вижда нищо друго — само две светли точици в тъмното.

— Изправи се — нареди Кейн. — Или да отида да задам въпроса си на жена ти? Съвсем простичък е. Кое ще я разстрои повече: ако те прострелям в лицето или ако забия ножа си в окото на бебето ти?

Мъжът се изправи. Изпъкналата му адамова ябълка се размърда, когато той преглътна от паника. Кейн му направи знак да тръгне пред него. Уоли се подчини.

— Завий надясно в края на алеята, тръгни по улицата и застани до дясната предна врата на комбито. На няколко крачки зад теб съм. Ако побегнеш, умираш. Бебето също.

Стигнаха мълчаливо до края на улицата, като Кейн стискаше пистолета под якето си. На улицата нямаше жива душа. Твърде студено и късно беше за разходка. Уоли зави надясно, както му беше наредено. Спря до дясната предна врата на комбито на Кейн.

— Какво искаш от мен? — попита Уоли, а страхът думкаше в гърдите му като по барабан.

Кейн отключи колата и заповяда на Уоли бавно да се качи. Двамата влязоха вътре едновременно и Кейн насочи пистолета към Уоли, докато се настаняваше на шофьорското място. Затвориха вратите. Уоли гледаше право напред, трепереше и се задъхваше.

— Дай ми мобилния си — каза Кейн.

Уоли сведе очи за няма и секунда. Кейн забеляза — Уоли погледна към пистолета, който той държеше ниско в лявата си ръка, насочен към него. Уоли се изви, за да бръкне в джоба на панталона си.

— Бавно — нареди Кейн.

Уоли извади смартфона си, плъзна пръсти по дисплея и той светна, но тъй като продължаваше да трепери, го изпусна. Пресегна се. В купето на комбито не светеше, затова Кейн виждаше само светлината от дисплея на телефона на пода. Достатъчно, за да забележи как потрепва крачолът на Уоли. Кейн застина и се пресегна, но твърде късно. Уоли рязко се изправи и заби автоматичен нож в десния крак на нападателя си. Кейн стисна китката му още докато той завърташе острието, за да рукне кръв. Кейн обаче стискаше твърде силно и Уоли не успя да измъкне ножа.

Кейн стовари дулото на пистолета си върху темето му. Още един удар, този път с дръжката в слънчевия сплит. Уоли пусна ножа. Кейн го видя как изхриптява и се мъчи да си поеме въздух. Повечето частни детективи носят резервно оръжие, а Кейн не се беше сетил да обискира Уоли, преди да го качи в колата. Долепи дулото на пистолета до главата на Уоли и погледна надолу към ножа в крака си с нехайно безразличие.

— Съсипа ми панталона.

— Как… Как… Какво ти има, човече? — попита Уоли.

Държеше се за темето, поемаше болезнени глътки въздух и се опитваше да проумее какво се разиграва пред очите му. Кейн изобщо не реагираше на ножа в бедрото си. Лицето му не се разкриви от болка. Не извика. Не скръцна със зъби. Пълно безразличие към една сериозна рана.

— Чудиш се защо не викам ли? Дай ми телефона си, иначе ще те накарам ти да се развикаш — нареди Кейн.

Този път Уоли се наведе бавно, взе телефона си и му го подаде. Кейн свали оръжието. Уоли погледна към него, вдигнал ръце пред лицето си в очакване на пистолетен изстрел.

— Мамка му, толкова се постарах панталонът да е същият — възкликна Кейн. — Не се тревожи, няма да те застрелям — увери го той и прибра пистолета във вътрешния джоб на якето си. — Обаче ще задържа ножа ти. Ето, вземи моя.

Ръката му се стрелна толкова бързо, че Уоли не смогна да реагира — още изглеждаше уплашен, сякаш очакваше да бъде нападнат. Кръвта забълбука от дупката в черепа му, пробита от ножа на Кейн, който запали двигателя, натисна главата на Уоли под таблото и потегли. Включи фаровете. Таблото също светна и озари в оранжево хромираната основа на острието, щръкнало от крака на Кейн. Не смееше да извади ножа, за да не прокърви обилно. Нуждаеше се от спокойно място да се оправи и да се отърве от тялото на Уоли.

Петнайсет минути по-късно намери промишлена зона. Транспортни депа, заводи и гаражи. Вече затворени за деня, а някои — от години. Кейн влезе в открит паркинг пред изоставен завод и отиде чак до телената ограда в дъното. Нямаше улични лампи и охранителни камери. Слезе от колата и смени регистрационните номера. Обикновено успяваше да се справи за пет минути. Този път не. Трудно му беше да коленичи заради забития нож, пък и кракът му беше останал без сила. Кейн изтри отпечатъците от телефона на Уоли и го захвърли върху чакъла на паркинга. Издърпа трупа от колата и го стовари до телефона. В багажника си имаше туба с бензин. Обля Уоли и телефона му, после ги запали и погледа няколко минути. Озърна се — никой и нищо чак до реката. Тялото сигурно щеше да лежи тук седмица, че и повече, преди да го открие някой. А когато ченгетата го намереха, щеше да им отнеме най-малко още седмица да го идентифицират по зъбите. Предостатъчно време Кейн да си свърши работата.

Щеше ли полицията изобщо да узнае, че на Уоли му е предстояло да изпълни обществения си дълг? Може би. Като не отидеше в съда на следващия ден, щяха да му изпратят призовка да се яви и да обясни отсъствието си. Всичко това щеше да отнеме най-малко няколко дни.

Един час по-късно Кейн спря на мястото си на паркинга срещу „Карп“. Почака няколко минути да угаснат лампичките на сензора за движение и етажът да потъне в мрак. Най-напред взе аптечката от задната седалка и я отвори. С остра ножица проряза панталона си, за да се покаже острието, забито в бедрото му до основата си. Всяка сериозна рана по собственото му тяло неизменно предизвикваше интереса на Кейн. Той не усещаше нищо, но знаеше, че най-вероятно мускулът е засегнат надълбоко. Накуцваше, докато сменяше номерата на колата, но не беше сигурен дали не е просто защото още не е извадил острието. Хубавото беше, че явно не бяха увредени основни артерии, иначе щеше да кърви на връщане към Манхатън.

Знаеше, че трябва да действа бързо. Двигателят още работеше тихичко. Кейн угаси фаровете и натисна запалката на таблото. Приготви марля и бинт и дръпна ножа. Пресече кървенето с превръзката. Равномерен поток кръв. Остана доволен. Знаеше, че ако кръвта блика на ритмични струи в синхрон с пулса му, ще се наложи да отиде в болницата. И щеше да предизвика въпроси.

Запалката изхвръкна навън.

Всеки нормален човек на мястото на Кейн би се гърчил, пищял и хапал устни от болка, преди да припадне. Той обаче трябваше просто да се съсредоточи и да се постарае да не изпусне запалката, докато я пъха дълбоко в раната. Задържа я. Когато кървенето престана, Кейн върна запалката на мястото й и вдяна конец в игла. Действаше вещо. Не за пръв път кърпеше собствената си кожа. Усещането беше все същото. Леко щипване и изопване на кожата, но не неприятно. Той превърза раната с много марля и лейкопласт. Слезе от колата и раздвижването му задейства осветлението. Придържайки якето си пред крака, Кейн се качи в другата си кола, събу съсипания и окървавен панталон и навлече черни джинси, които държеше под предната дясна седалка заедно със суитчър и шапка на „Никс“.

Прибра се в апартамента изморен. Съблече се бавно пред огледалото и огледа крака си. Нямаше много кръв. Надяваше се до утре кървенето да спре.

Очакваше го важен ден.