Трите стигми на Палмър Елдрич

1.

Барни Майерсън се събуди с необичайно силно главоболие и установи, че се намира в спалнята на непозната къща. До него, покрито чак до голите си, гладки рамене, спеше непознато момиче. Тя дишаше леко през устата, косите й бяха разрошени и бели като памук.

„Обзалагам се, че вече съм закъснял за работа“ — помисли си той, измъкна се от леглото и се изправи несигурно, без да отваря очи, потискайки гаденето. Знаеше само, че се намира на около седем часа път с кола от офиса си, може би дори не беше в Съединените щати. Обаче беше на Земята — гравитацията, която го караше да се олюлява, беше онази, с която бе свикнал.

А до дивана в съседната стая стоеше добре познатото му куфарче с неговия психиатър, доктор Смайл.

Както си беше бос, той отиде във всекидневната и седна до куфарчето. Отвори го, натисна бутоните и включи доктор Смайл. Датчиците се задействаха и от апарата се дочу равномерно бучене.

— Къде се намирам? — попита го Барни. — И на какво разстояние съм от Ню Йорк?

Това беше главният въпрос. Той вдигна поглед и видя часовника на стената на кухнята — показваше седем и половина сутринта. Не беше чак толкова късно.

Апаратът, който беше преносим терминал на доктор Смайл, свързан чрез микрореле с компютъра, разположен в сутерена на реномираната кооперация1 33 в Ню Йорк, където живееше Барни, се обади с тънко гласче:

— А, мистър Байерсън…

— Майерсън — поправи го Барни, приглаждайки косата си с треперещи пръсти. — Какво си спомняш за снощи?

Видя, че на масата в кухнята има полупразни бутилки от бърбън и газирана вода, а също така лимони и форми за лед. Изпита дълбоко отвращение.

— Кое е това момиче? — попита той.

— Момичето в леглото е мис Рондинела Фюгейт — отвърна доктор Смайл. — Или Рони, както ви помоли да я наричате.

Звучеше смътно познато и което беше странно, по някакъв начин свързано с работата му.

— Чуй ме… — каза той на куфарчето, но в този момент момичето се размърда в леглото. Той веднага затвори доктор Смайл и се изправи, изпитвайки срам и неловкост от факта, че е само по бельо.

— Стана ли вече? — попита девойката със сънен глас. Тя се надигна, седна в леглото и го погледна. Той реши, че е красива, с големи, прекрасни очи. — Колко е часът? И сложи ли кафе?

Барни отиде в кухнята, пусна печката и сложи да се грее водата за кафето. През това време чу затварянето на врата — тя беше влязла в банята. Малко по-късно долови и шум от течаща вода — явно Рони взимаше душ.

Върна се в гостната и включи отново доктор Смайл.

— Какво общо има тя с „П. П. Макети“? — попита го.

— Мис Фюгейт е вашата нова асистентка. Тя пристигна вчера от Народен Китай, където е работила като моден консултант на „П. П. Макети“ за региона. Въпреки че е талантлива, мис Фюгейт не притежава достатъчно опит и мистър Бълеро реши, че известен период като ваша асистентка, бих казал даже „на ваше разположение“, но това може да се изтълкува погрешно, тъй като…

— Страхотно — каза Барни. Той влезе в спалнята, намери дрехите си — както бе очаквал, бяха нахвърляни на купчина върху пода — и започна внимателно да се облича. Все още се чувстваше ужасно и потискаше с усилие гаденето си.

— Точно така — каза той на доктор Смайл, когато се върна във всекидневната, закопчавайки ризата си. — Спомних си справката за мис Фюгейт, която прочетох в петък. Способностите й са неустойчиви. Например грешният избор на детайла картина-прозорец от Гражданската война в САЩ… Можеш ли да си представиш, смятала е, че ще има голям успех в Народен Китай.

Той се разсмя.

Вратата на банята се отвори с изщракване. Барни зърна розовото здраво и чисто тяло на Рони, която се подсушаваше с кърпа.

— Викаше ли ме, скъпи?

— Не — отвърна той. — Говорех с доктора си.

— Всеки допуска грешки — каза доктор Смайл, донякъде неуверено.

— Как се случи така, че аз и тя… — Той махна с ръка към спалнята. — Толкова бързо?

— Химия — отвърна доктор Смайл.

— Ще уточниш ли?

— Е, и двамата сте ясновидци. Предвидили сте, че в края на краищата ще си паснете, почувствали сте се възбудени. Така че и двамата решихте — след няколко питиета, — че не си струва да чакате. Животът е кратък, а умението…

Куфарчето млъкна, защото Рони Фюгейт излезе гола от банята и тръгна с меки стъпки, а Барни отново се върна в спалнята. Той забеляза, че тялото й е слабо и стройно, с наистина великолепна осанка и малки, щръкнали напред гърди и зърна, не по-големи от две розови грахчета. „Или по-скоро розови бисерчета“ — поправи се той.

— Снощи исках да те попитам — каза Рони Фюгейт — защо се консултираш с психиатър? И, Боже мой, навсякъде го носиш със себе си! Веднага щом седна, го включи и го държа така чак докато…

Тя вдигна вежди и го погледна въпросително.

— Но тогава все пак го изключих — отбеляза Барни.

— Мислиш ли, че съм красива? — Тя се изправи на пръсти, изпъна ръце нагоре и за негово учудване започна да прави серия от упражнения, подскачайки с люлеещи се гърди.

— Разбира се — промълви той слисано.

— Щях да тежа цял тон — изрече тя задъхано, — ако не правех упражненията на Военновъздушните сили на ООН всяка сутрин. Ще отидеш ли да ми сипеш кафе, скъпи?

— Наистина ли си новата ми асистентка в „П. П. Макети“? — попита Барни.

— Да, разбира се. Искаш да кажеш, че не си спомняш? Но аз предполагам, че си като много от наистина първокласните ясновидци — виждаш бъдещето толкова добре, че имаш само мъгляв спомен за миналото. Какво точно си спомняш от изминалата нощ?

Тя прекъсна упражненията си, дишайки тежко.

— О — изрече той неопределено. — Предполагам, че всичко.

— Чуй ме. Единствената причина, поради която носиш психиатър навсякъде със себе си, може да бъде, че си получил повиквателна. Вярно ли е?

След кратка пауза той кимна. Това си го спомняше. Стандартният продълговат синьо-зелен плик, който беше пристигнал преди седмица. Следващата сряда щеше да се яви на психиатричен преглед във военната болница на ООН в Бронкс.

— Помага ли? Прави ли те… — Тя махна към куфарчето. — Прави ли те достатъчно болен?

Барни се обърна към преносимия терминал на доктор Смайл и попита:

— Правиш ли ме?

— За съжаление вие сте все още съвсем здрав, мистър Майерсън — отвърна куфарчето. — Можете да понесете стрес с големина десет фройда. Съжалявам. Но все още разполагаме с няколко дни — едва сме започнали.

Рони Фюгейт влезе в спалнята, взе бельото си и започна да се облича.

— Помисли си само — изрече тя замислено. — Ако те мобилизират, мистър Майерсън, и ако те изпратят в колониите… Може би ще получа твоята работа.

Тя се усмихна, показвайки великолепните си равни зъби.

Това беше мрачна перспектива и способностите му на ясновидец не можеха да му помогнат — резултатът беше неясен заради безупречния баланс на везните на причинно-следствените връзки.

— Не можеш да се справиш с моята работа — каза той. — Ти не можа да се справиш с нея дори в Народен Китай, където ситуацията беше относително проста от гледна точка на разпределението на вероятностите.

Но рано или късно тя щеше да успее — той лесно можеше да предвиди това. Беше млада и много талантлива. Единственото, от което се нуждаеше, за да го настигне — а той беше най-добрият в занаята — бяха няколко години практика. Сега той осъзна съвсем ясно в каква ситуация бе попаднал. Имаше голям шанс да го мобилизират, а дори и това да не се случеше, Рони Фюгейт спокойно можеше да го измести от престижното му положение, до което се бе изкачвал стъпало по стъпало цели тринайсет години.

Решението му в тази неприятна ситуация да се озове в едно легло с нея беше странно. Той се чудеше как е успял да стигне до него.

Наведе се над куфарчето и каза тихо на доктор Смайл:

— Искам да ми кажеш защо, по дяволите, защо при всичките ми неприятности реших да…

— Аз мога да ти отговоря — обади се Рони Фюгейт от спалнята. Сега тя беше облечена с изпънат светъл пуловер и го закопчаваше пред огледалото на тоалетната си масичка. — Ти ми го обясни снощи, след като беше изпил пет бърбъна със сода. Каза ми… — Тя направи пауза, а очите й проблеснаха. — Звучи грубо, но това, което ми каза, беше: „Ако не можеш да ги победиш, съюзи се с тях“. Само че глаголът, който използва, неудобно ми е, че трябва да ти го кажа, не беше „съюзи се“.

— Хъм… — каза Барни и отиде в кухнята, за да си сипе чаша кафе. Все пак не беше далече от Ню Йорк. Очевидно, ако мис Фюгейт беше колега, служител на „П. П. Макети“, тя ползваше служебен транспорт до работата си. Можеше да пътува дотам заедно с нея. Очарователно. Чудеше се дали техният работодател Лео Бълеро би одобрил това, ако знаеше. Имаше ли компанията официално становище за сексуалните връзки между служителите си? Защото тя имаше становище почти по всички останали въпроси… Въпреки че как би могъл човек, който прекарва цялото си време из плажовете в курортите на Антарктида или в немските клиники за Е-терапия, да намери време да измисли правила, обхващащи всички сфери на живота?

„Някой ден — каза си Барни, — аз ще живея като Лео Бълеро, вместо да стоя на 180 градусовата2 жега в Ню Йорк…“

Подът под краката му започна да вибрира — охладителната система на сградата се беше включила. Денят започваше.

През кухненския прозорец се виждаше как горещото, враждебно слънце се подава зад съседните кооперации. Той затвори очи. Предстоеше още един горещ ден, вероятно дванайсета степен по скалата на Вагнер. Не беше нужно човек да е ясновидец, за да го предвиди.

В мизерната многоетажна кооперация номер 492 в предградията на Мерилин Монро, щата Ню Джърси, Ричард Хнат закусваше апатично, докато преглеждаше с нещо повече от апатия данните за метеорологичните аномалии от предния ден в домашния си вестник3.

Най-големият ледник, Ол’ Скинтоп, през последното денонощие беше отстъпил на 4,62 грабела. А температурата по обед беше надвишила температурата от предишния ден с 1,40 вагнера. При това влажността на въздуха, предизвикана от изпаренията в океана, се беше увеличила до 16 селкирка. Ставаше все по-горещо и по-влажно. Докъде ли щеше да стигне великото шествие на природата? Хнат отмести вестника встрани и взе писмата, които му бяха донесли преди разсъмване — вече бе минало доста време откакто пощальоните бяха спрели да излизат навън денем…

Първата сметка, която видя, беше за охлаждането на апартамента. Дължеше на кооперация 492 точно десет и половина кожи4 за последния месец — с три четвърти повече, отколкото за април. „Някой ден — помисли си той, — ще стане толкова горещо, че нищо няма да може да спаси това място от разтапяне“. Спомни си за деня, в който грамофонните плочи от колекцията му се бяха разтопили, образувайки монолитна маса. Това беше през 2004 година и стана заради временна повреда в охладителната мрежа на сградата. Сега имаше само ленти от железен окис — те не се разтапяха. През онзи ден всички папагали и венериански птици в сградата бяха измрели. А костенурката на съседите му се бе сварила в собствената си черупка. Разбира се, това беше станало през деня и всички — или поне мъжете — бяха на работа. Съпругите им обаче, се бяха струпали на най-долния подземен етаж, мислейки (той си спомни как Емили му беше казала това), че фаталният момент най-накрая е дошъл. Не след век, както беше прогнозирал Калифорнийският технологичен институт, а сега. Разбира се, прогнозите не бяха погрешни — просто се бе скъсал захранващ кабел. Службата по поддръжката на Ню Йорк веднага изпрати роботи-механици, които отстраниха повредата.

Съпругата му, облечена в синия си работен гащеризон, седеше във всекидневната и старателно нанасяше глазура върху предмет от неизпечена глина. Езикът й се подаваше, а очите й бяха блеснали… Тя движеше четката умело и той вече можеше да види, че резултатът ще бъде добър. Видът на работещата Емили го подсети за не особено приятната задача, която му предстоеше днес.

— Може би не трябва да бързаме да се обръщаме към него — изрече той раздразнено.

Без да поглежда към него, Емили отвърна:

— Никога няма да можем да му покажем по-хубави произведения от тези, с които разполагаме в момента.

— А ако каже „не“?

— Ще продължим да се борим. Какво очакваш — да се предадем, само защото бившият ми съпруг не може да предскаже — или не иска да предскаже — колко успешни ще бъдат тези нови произведения на изкуството на пазара?

— Ти го познаваш, а аз — не — каза Ричард Хнат. — Не е отмъстителен, нали? Не изпитва никаква злоба?

И всъщност какво основание имаше бившият съпруг на Емили да изпитва злоба? Никой не му бе направил нищо лошо, или поне така твърдеше Емили.

Странно беше постоянно да слуша за Барни Майерсън и никога да не го е виждал, никога да не е имал директен контакт с този човек. Но това положение беше пред своя край, защото той имаше среща с него в девет тази сутрин в офиса на „П. П. Макети“. Разбира се, беше възможно и Майерсън да е враждебно настроен. Възможно беше само да хвърли бегъл поглед към колекцията от керамични съдове и да откаже да се занимава с думите: „Не, «П. П. Макети» изобщо не се интересува от тези предмети. Повярвайте на способностите ми на ясновидец, таланта ми да прогнозирам модата и дарбата ми.“ И в този случай Ричард Хнат щеше да си излезе навън, с колекцията керамични съдове в ръце и без да има никакво друго място, където да отиде.

Той погледна през прозореца и видя с отвращение, че навън вече е станало прекалено горещо, за да може да издържи човек. Движещите се тротоари бяха опустели — всички се бяха изпокрили. Часът беше осем и половина и вече бе време да тръгва. Той отиде при шкафа до антрето и взе енергийния си шлем и задължителния охлаждащ генератор — по закон всеки, който излезеше навън през деня, беше длъжен да ги носи на гърба си от сутрин до вечер.

— Довиждане — каза той на жена си, спирайки се до входната врата.

— Довиждане и успех.

Тя се задълбочи още повече върху гланцирането и Ричард веднага разбра, че по този начин Емили иска да му покаже колко е напрегната — не можеше да се откъсне дори за миг от работата. Той отвори вратата и пристъпи в антрето, усещайки хладния полъх от задействалия се генератор на гърба му.

— О! — обади се Емили, когато вече затваряше вратата. Сега тя вдигна глава и отметна дългата си кестенява коса от очите си. — Видеофонирай ми веднага щом излезеш от офиса на Барни, веднага щом узнаеш резултата.

— Добре — отвърна той и затвори вратата след себе си.

Когато слезе долу, в банката на кооперацията, отключи сейфа им и го отнесе в специалната стая. Там извади кутията, съдържаща колекцията от керамични изделия, която щеше да покаже на Майерсън.

Скоро вече беше в термоизолирания влак, по пътя към центъра на Ню Йорк и седалището на „П. П. Макети“ — огромната бяла сграда от синтетичен цимент, откъдето водеха началото си Пърки Пат5 и целият й миниатюрен свят. „Куклата — помисли си той, — която подчини човека, докато в същото време човекът подчиняваше планетите от Слънчевата система. Пърки Пат, фикс-идеята на колонистите. Каква характеристика на колониалния живот… Какво друго може да се каже за онези нещастници, които, подчинявайки се на Закона за наборната служба на ООН, биват прогонени от Земята и успеят да оцелеят, след като са принудени да започнат нов живот на Марс, Венера, Ганимед или където и да е от местата, на които бюрократите от ООН решат да ги изпратят…

А ние си мислим, че тук е зле…“

Човекът на съседната седалка — мъж на средна възраст със сив енергиен шлем, риза без ръкави и модните в момента сред бизнесмените яркочервени шорти, отбеляза:

— Ще бъде още един горещ ден.

— Да.

— Какво носите в този голям кашон? Храна в помощ на някоя землянка на марсиански колонисти?

— Керамика — отвърна Хнат.

— Обзалагам се, че я изпичате, като просто я изнасяте навън по пладне. — Бизнесменът се изкикоти, после вдигна сутрешния си вестник, отворен на заглавната страница. — Пишат, че кораб, пристигнал извън Слънчевата система, се е разбил при кацането си на Плутон. Изпратили са екип да го издири. Мислите ли, че е кораб на онези неща? Не мога да понасям всичките тези твари от другите звездни системи.

— По-вероятно е да е някой от нашите кораби, който се връща — отговори Хнат.

— Виждали ли сте някога тварите от Проксима?

— Само на снимки.

— Отвратителни са — каза бизнесменът. — Ако открият този разбит кораб на Плутон и се окаже, че са проксимианците, надявам се да ги изпепелят с лазерите. В края на краищата има закон, който им забранява да идват в нашата Слънчева система.

— Така е.

— Може ли да видя керамиката ви? Аз се занимавам с вратовръзки. Уернеровите живи вратовръзки, имитации на ръчно изработените, в пялата гама цветове на Титан… Нося една от тях, виждате ли? Цветовете всъщност се създават от примитивна форма на живот, която ние внасяме и отглеждаме тук, на Тера. Начинът, по който ги караме да се размножават, е наша търговска тайна, знаете — като формулата на кока-кола.

— По сходна причина не мога да ви покажа тези керамични изделия, колкото и да ми се иска. Те са нови. Нося ги на прогнозиращите модата ясновидци в „П. П. Макети“. За да могат, ако ги харесат, да ги миниатюризират за Пърки Пат-макетите, и тогава сме в играта. Ще е необходимо само да се подхвърли информацията на онзи радиоводещ — как му беше името? — в марсианската орбита. И така нататък.

— Уернеровите ръчно изработени вратовръзки са част от Пърки Пат-макетите — уведоми го мъжът. — Приятелят на Пърки Пат, Уолт, има почти всички модели. — Той се усмихна радостно. — Когато „П. П. Макети“ решиха да миниатюризират нашите вратовръзки…

— С Барни Майерсън ли разговаряхте?

— Аз не съм разговарял с него. Беше местният ни мениджър по продажбите. Говори се, че с Майерсън трудно се излиза на глава. Изглежда действа импулсивно и щом вземе някакво решение, е непреклонен.

— Никога ли не е допускал грешки? Отказани детайли, които после са станали модни?

— Сигурно е допускал. Може и да е ясновидец, но все пак е човек. Ще ви кажа нещо, което може да ви помогне. Той е много подозрителен към жените. Бракът му се е разпаднал преди няколко години и все още не му е минало. Разбирате ли, жена му е забременяла два пъти и бордът на директорите на неговата кооперация, мисля че 33, се събрал и гласувал да изгонят и двамата, защото нарушили кодекса на сградата. Е, вие знаете коя е 33 и колко е трудно да се попадне в сграда с толкова нисък номер. Така че вместо да се откаже от апартамента си, той избрал да се разведе с жена си и я пуснал да си отиде заедно с детето им. А после очевидно разбрал, че е направил грешка и се озлобил. Разбира се, обвинявал се, че е допуснал подобна грешка. Макар че е естествено човек да я допусне — помислете си само какво ли не бихме направили аз и вие, за да получим апартамент в 33 или 34? Той никога не се оженил отново — може би е неохристиянин. Във всеки случай, когато опитате да му продадете керамичните изделия, бъдете много внимателен по въпросите, засягащи жените. Не му казвайте: „Това ще се хареса на дамите“ или нещо подобно. Повечето от продадените детайли са купени…

— Благодаря за съвета — прекъсна го Хнат, стана и понесе кашона с керамични изделия по пътеката между седалките към изхода. Въздъхна. Ситуацията беше трудна, може би дори безнадеждна. Той не можеше да се бори с обстоятелствата, възникнали много преди да започне връзката му с Емили и нейните керамични съдове. Беше безсилен.

За щастие успя да хване такси и, докато то го носеше през натовареното движение на деловата част на града, прочете утринния си домашен вестник, като обърна особено внимание на водещата статия за кораба, за който се предполагаше, че се е върнал от Проксима, само за да се разбие в замръзналата пустош на Плутон — какво омаловажаване на случилото се! Вече се изказваха предположения, че това може да е добре познатият междупланетен индустриалец Палмър Елдрич, който беше отишъл в системата на Проксима преди десетилетие по покана на Съвета на проксимианските хуманоиди. Те искаха той да модернизира автоматичните им фабрики по терански образец. Оттогава не се бе чуло нищо за Палмър Елдрич. Досега.

„Може би ще е по-добре за Тера, ако това не е завърналият се Елдрич“ — реши Хнат. Палмър Елдрич беше прекалено енергичен и необуздан професионалист-единак. Той бе направил чудеса по внедряването на автоматичните фабрики на колониалните планети, но както винаги бе отишъл прекалено далече, имаше твърде много провалени планове. На най-необичайни места имаше купища потребителски стоки — дори там, където нямаше колонисти, които да ги използват. Подложени на безмилостните местни климатични условия, те малко по малко се разрушаваха, превръщайки се в планини от отломки. Особено зле им влияеха снежните бури — колкото и трудно да бе на някои хора да повярват, че все още някъде съществуват такива неща, студени места имаше. И то страшно студени.

— Пристигнахме, ваше благородство — уведоми го автоматичното такси, спирайки пред голямото здание, чиято основна част се намираше под земята. Сградата на „П. П. Макети“. Виждаше се как служителите ловко влизат в нея през множество термоизолирани тунели.

Хнат плати таксито, изскочи от него и претича през откритото пространство до най-близкия тунел, стиснал кашона с двете си ръце. Слънчевите лъчи го докоснаха за миг и той усети — или си въобрази, че усеща — как пращи от жегата. „Опечен като жаба, с абсолютно пресушени жизнени течности“ — помисли си той, когато достигна благополучно до тунела.

Скоро беше под земята и секретарката го съпроводи до кабинета на Майерсън. Мрачните и хладни стаи го приканваха да си почине, но нямаше как. Той стисна кашона с образците още по-здраво и, въпреки че не беше неохристиянин, се помоли шепнешком.

— Мистър Майерсън — обяви секретарката, по-висока от Хнат и впечатляваща с роклята си с голямо деколте и с елегантните си обувки. — Мистър Хнат е тук.

После кимна към седналия на бюрото си мъж и каза на Хнат:

— Това е мистър Майерсън, мистър Хнат.

Зад Майерсън стоеше жена с бледозелен пуловер и абсолютно бяла коса. Косата й бе прекалено дълга, а пуловерът — прекалено изпънат.

— Това е мис Фюгейт, мистър Хнат. Асистентката на мистър Майерсън. Мис Фюгейт, това е мистър Ричард Хнат.

Барни Майерсън продължаваше да седи на бюрото си и да изучава някакъв документ, сякаш изобщо не бе забелязал, че някой е влязъл в кабинета. Ричард Хнат чакаше безмълвно, изпитвайки най-разнообразни емоции. Усети как гняв сковава сърцето му, почувства и тревога, но после нарастващото любопитство взе връх. Значи това беше бившият съпруг на Емили, който, ако можеше да се вярва на търговеца на живи вратовръзки, все още страдаше горчиво заради разпадналия се брак. Майерсън беше набит мъж, наближаващ четирийсетте, с необичайно разрошена къдрава коса, което не беше особено модерно в момента. Изглеждаше отегчен, но нямаше признаци за някаква враждебност. Поне за момента…

— Дайте да видя грънците — изрече внезапно той.

Ричард Хнат остави кашона върху масата, отвори го, извади керамичните предмети един по един, нареди ги върху масата и отстъпи назад.

След малко Барни Майерсън се обади:

— Не.

— Не? — повтори Хнат. — Какво не?

— Няма да свършат работа — отвърна Майерсън, взе документа и отново се съсредоточи върху него.

— Искате да кажете, че го решихте просто ей така? — попита Хнат, неспособен да повярва, че всичко вече е свършило.

— Точно така — потвърди Майерсън. Той бе изгубил всякакъв интерес към колекцията от керамични съдове, все едно Хнат и изделията вече ги нямаше.

— Извинете, мистър Майерсън — обади се мис Фюгейт.

Барни Майерсън я погледна и попита:

— Какво има?

— Съжалявам, че трябва да кажа това, мистър Майерсън — отвърна мис Фюгейт. Тя се доближи до изделията, вдигна едно от тях и го задържа в ръце, провери тежестта му и поглади гланцираната му повърхност. — Но моето усещане определено е различно от вашето. Чувствам, че тези керамични съдове ще вървят.

Хнат изгледа последователно двамата ясновидци.

— Нека да взема това. — Майерсън посочи тъмносива ваза и Хнат веднага му я подаде. Майерсън я задържа за момент. — Не — обади се той най-накрая. Намръщи се. — Все още не усещам, че този детайл ще има успех. Според мен грешите, мис Фюгейт.

Остави вазата на масата и отново се обърна към Ричард Хнат:

— Но тъй като има разногласие между мен и мис Фюгейт… — той се почеса замислено по носа, — оставете тези образци за няколко дни при мен. Ще ги погледна пак.

Очевидно нямаше да го направи.

Мис Фюгейт се пресегна, взе малко изделие със странна форма и го притисна почти нежно до гърдите си.

— Това е нещо особено. Усещам много мощно излъчване от него. То ще има най-голям успех от всичките.

— Ти си се побъркала, Рони — изрече със спокоен глас Барни Майерсън. Сега вече изглеждаше ядосан — лицето му беше поруменяло, с мрачно изражение. Обърна се към Ричард Хнат и каза: — Ще ви видеофонирам, когато взема окончателното си решение. Не виждам причина, поради която да се наложи да променя мнението си, така че не се настройвайте особено оптимистично. Всъщност спокойно можете да си ги вземете.

Той изгледа свирепо асистентката си, мис Фюгейт.