Трите стигми на Палмър Елдрич

13.

По-късно, когато краката му престанаха да треперят, той изведе Ан на повърхността и й показа наченките на градината си.

— Знаеш ли — каза му тя, — необходима е смелост, за да решиш да разочароваш някого.

— Лео ли имаш предвид?

Той знаеше какво иска да каже тя. Несъмнено намекваше за това, което току-що беше направил на Лео, Феликс Блау, цялата компания „П. П. Макети“ и организацията Кен-Ди.

— Лео ще го превъзмогне — каза Барни. — Ще осъзнае, че трябва да се справи сам с Елдрич. И ще го направи.

„А съдебният процес срещу Елдрич нямаше да доведе до кой знае какви резултати. Способностите ми на ясновидец го подсказват.“

— Цвекло — каза Ан. Тя седна на калника на автоматичния трактор и разгледа пакетчетата със семена. — Мразя цвеклото, така че, моля те, не сади от него, дори от онова мутиралото, което е зелено, високо и с ципа, а на вкус е като стара пластмасова дръжка за врата.

— Мислила ли си да дойдеш да живееш тук? — попита той.

— Не. — Смутена, тя разглеждаше автоматичния пулт за управление на трактора и докосна оръфаната, частично изгоряла изолация на единия от захранващите кабели. — Но смятам да идвам от време на време да вечерям с вашата група. Все пак вие сте най-близките ни съседи. Както и ние на вас.

— Слушай, тези развалини, в които живееш… — започна Барни и млъкна.

„Вече гледам на себе си — помисли си той — като на един от обитателите на това комунално жилище, за пълния ремонт на което ще е необходима петдесетгодишна непрекъсната ремонтна работа на специалисти.“

— Моята землянка — каза той — може да победи твоята землянка. Всеки ден от седмицата.

— А в неделя? Тогава може би два пъти?

— В неделя не ни е позволено. Тогава четем Светото писание.

— Не се шегувай с тези неща — изрече Ан тихо.

— Не се шегувам.

Наистина не се шегуваше, ни най-малко.

— Това, което каза по-рано за Палмър Елдрич…

— Исках да ти кажа само едно нещо — прекъсна я Барни. — Или най-много две. Първо, той — знаеш кого имам предвид — наистина съществува, наистина е тук. Макар и да не прилича на нашите представи и на това, с което сме се сблъсквали до момента… и вероятно не прилича на нищо, с което ще се сблъскаме оттук нататък. И второ…

Той се поколеба.

— Кажи го.

— Той не може да ни помогне особено много — каза Барни. — В някаква степен — вероятно да. Но той е тук с празни ръце и разтворени обятия. Той ни разбира и иска да ни помогне. Опитва се, но… това не е толкова просто. Не ме питай защо. Може би самият той не знае това. Може би той също е озадачен. Дори след цялото време, което е имал за размисъл.

„И цялото време, което ще има по-късно — помисли си Барни, — ако успее да се измъкне от Лео Бълеро. От човека Лео, който е един от нас. Дали Лео знае срещу какво се изправя? А дори и да знаеше… щеше ли да се откаже от плана си?“

Нямаше да се откаже. Като ясновидец, Барни можеше да види ясно това.

— Това, което е срещнало Елдрич и е проникнало в него — каза Ан, — и с което ние се сблъскахме, ни превъзхожда и както ти каза, ние не можем да го преценим или да разберем какво върши и към какво се стреми. То е мистерия отвъд нашите разбирания. Но аз знам, че ти грешиш, Барни. Нещо, което се явява пред нас с празни ръце и разтворени обятия, не може да е Бог. Това е същество, създадено от друго, по-съвършено от него същество, което е създало и всички нас. Бог не може да бъде създаден от някого и нищо не може да го озадачи.

— Аз усетих божественото в него — каза Барни. — То беше там.

„И особено в момента — помисли си той, — в който Елдрич ме подтикваше, опитваше се да ме накара да опитам.“

— Разбира се — каза Ан. — Мислех, че си разбрал защо е така. Той присъства във всеки от нас, а във висшите форми на живот, като тази, за която говорим, присъствието Му може да се усеща още по-силно. Но нека да ти разкажа моя виц за котката. Той е много кратък и простичък. Една жена поканила гости за вечеря, а на шкафа в кухнята сложила великолепно петфунтово парче месо, което чакало да бъде сготвено, докато домакинята си говорела с гостите във всекидневната, изпила няколко напитки и така нататък. Най-накрая тя се извинила на гостите и отишла в кухнята, за да сготви месото. Но него го нямало. А котката, домашният любимец, седяла в ъгъла и доволно се облизвала.

— Котката е изяла месото — каза Барни.

— Дали? Домакинята викнала гостите и те започнали да спорят. Месото го нямало, всичките пет фунта, а в кухнята седяла ситата и доволна котка. „Да претеглим котката“ — обадил се някой. Вече били подпийнали и идеята им харесала. Така че отишли в банята и претеглили котката на кантара. Оказало се, че тежи точно пет фунта. Всички видели това и един от гостите казал: „Добре, сега всичко е ясно. Месото е там.“ Те вече били сигурни, че са разбрали какво се е случило — разполагали с емпирично доказателство. После някой започнал да се съмнява и попитал: „Но къде е котката?“

— Вече съм слушал този виц — каза Барни — и не виждам връзката…

— Тази шега — прекъсна го Ан — е най-финият начин, по който съм виждала да се представя онтологичният проблем. Ако се замислиш…

— По дяволите! — възкликна той раздразнено. — Котката тежи пет фунта. Това са глупости — не може да е изяла месото, ако кантарът е верен.

— Спомни си за виното и нафората — каза Ан спокойно.

Той се вторачи в нея. Започна да схваща идеята й.

— Да — продължи тя. — Котката не е месото. Но котката би могла да бъде проява на формата, която е приело месото в този момент. Ключовата дума тук е глаголът „е“. Не ни казвай, Барни, че това, което е завладяло Палмър Елдрич е Бог, защото ти не Го познаваш толкова добре. Но този форма на живот от междузвездното пространство вероятно — също като нас — е създадена по Негов образ и подобие. Начин, който Той е избрал, за да се яви пред нас. Ако картата не е територията, то и грънчарят не е грънците. Така че остави настрана онтологията, Барни, не казвай какво е Той.

Тя му се усмихна, надявайки се, че я е разбрал.

— Някой ден може би ще се прекланяме пред този паметник — каза Барни.

„Но не заради подвига на Лео Бълеро — помисли си той, — въпреки че Лео също заслужава — или по-точно, ще заслужава — уважение. Не, всички ние, като култура, ще направим това, към което аз вече се стремя. Ще превърнем паметника в символ на нашата представа за безгранична мощ. И в известен смисъл ще бъдем прави, защото тези сили съществуват. Макар че, както казва Ан, що се отнася до истинската им същност…“

— Виждам, че искаш да останеш насаме с градината си — каза Ан. — Мисля да се връщам в моята землянка. Пожелавам ти успех. И, Барни… — Тя протегна ръка и стисна здраво дланта му. — Никога недей да угодничиш пред никого. Бог, или каквото и да беше това висше същество, с което се сблъскахме, не би искал това от теб, а дори и да го иска, ти не бива да го правиш.

Тя се наведе напред, целуна го и си тръгна.

— Мислиш ли, че съм прав? — извика той подире й. — Има ли някакъв смисъл да се опитвам да си направя градина тук?

„Или и ние ще поемем по пътя на всички останали…“

— Не ме питай. Не знам.

— Теб те е грижа само за спасението на собствената ти душа! — извика той ядосано.

— Дори и за това не ме е грижа вече — отвърна Ан. — Аз съм страшно, страшно объркана и всичко тук ме тревожи. Чуй ме…

Тя се върна при него. Погледът й беше мрачен, без никакъв блясък.

— Знаеш ли какво видях, когато ме хвана и ми взе дозата Чю-Зет? Наистина го видях, не ми се е сторило.

— Изкуствена ръка. Деформирана челюст. А очите ми…

— Да — каза тихо тя. — Механични очи с процеп през тях. Какво означава това?

— Означава, че си видяла абсолютната реалност — отвърна Барни. — Същността, скрита зад външните прояви.

„Ако използвам твоята терминология — помисли си той, — това, което си видяла, се нарича стигми.“

Ан го гледа втренчено в продължение на няколко секунди.

— Значи в действителност ти си такъв? — попита тя и се отдръпна от него с израз на отвращение върху лицето си. — Защо не си такъв, какъвто изглеждаш? Защо сега не те виждам по този начин? Не разбирам.

След кратка пауза тя добави с треперещ глас:

— Иска ми се да не ти бях разказвала вица за котката.

— Скъпа, в този момент ти ми изглеждаше по същия начин — каза Барни. — Ти ме отблъсна с пръсти, които очевидно не бяха тези, които имаш по рождение.

„И това може да се случи толкова лесно отново. Неговото Присъствие е винаги около нас, ако не действително, то поне потенциално“ — помисли си той.

— Какво е това, проклятие ли? — попита Ан. — Имам предвид, че над нас вече тегне проклятието от първородния грях, нима всичко се повтаря отново?

— Ти трябва да знаеш, ти помниш какво си видяла — отвърна Барни. — Трите му стигми: мъртвата, изкуствена ръка, Дженсъновите очи и коренно променената челюст със стоманени зъби.

„Символите на неговото присъствие сред нас — помисли си той. — Но нежелани. Не съзнателно призовани. И няма тайнства, през които да преминем, за да се предпазим. Не можем с помощта на нашите усърдни, проверени с времето, остроумни ритуали да го принудим да ограничи проявите си в отделни елементи като хляба и водата или хляба и виното. Той е навсякъде и се простира във всички посоки. Гледа в очите ни и гледа от очите ни.“

— Това е цената, която трябва да заплатим — каза Ан. — За желанието ни да разберем какво се случва, когато опиташ Чю-Зет. Същото е както с ябълката и дървото на познанието.

В гласа й се долавяше горчивина.

— Да — съгласи се Барни. — Но мисля, че аз вече платих тази цена.

„Или бях много близо до това — помисли си той. — Това създание, което познавахме само чрез теранското му тяло, поиска от мен да се сменя с него в момента на смъртта му. Вместо Бог, умиращ заради спасението на хората, както вече се е случило веднъж, ние за миг се изправихме срещу по-висше същество, което иска да умрем заради неговото спасение.

Дали този факт означава, че то е зло? Вярвам ли в аргумента, който дадох на Норм Шайн? Е, това определено го поставя по-долу от Онзи, който е дошъл при нас преди две хиляди години. Като че ли Ан беше права, че то не е нищо повече от създаден от прах организъм, желаещ да се обезсмърти. Всички искаме това, всички бихме принесли в жертва козле или агънце за тази цел. Жертвоприношенията са необходими. Но никой не иска да бъде жертвата. Всъщност, целият ни живот е изграден върху този принцип. И той е верен.“

— Довиждане — каза Ан. — Оставям те сам. Можеш да седнеш в кабината на тази земекопачка и да копаеш колкото си искаш. Може би следващия път, когато се видим, напоителната система ще е готова.

Тя му се усмихна още веднъж и тръгна към землянката си.

След малко той се качи в кабината на земекопачката и пусна скърцащия, пълен с пясък механизъм. Машината изви жално в знак на протест. „Тези, които продължават да спят, са по-щастливи“ — реши той. За машината беше прозвучал пронизващият последен зов на тръбача, а тя още не беше готова.

Барни изкопа около половин миля от все още безводния канал, когато усети, че го дебне някакво марсианско животно. Веднага изключи земекопачката и надникна навън, под лъчите на студеното марсианско слънце, за да види какво е това, което го следи.

Приличаше малко на мършава, недохранена старица, застанала на четири крака и Барни осъзна, че това вероятно е местният чакал, за който постоянно го предупреждаваха. Във всеки случай, каквото и да беше съществото, то очевидно не беше яло от много дни и го гледаше лакомо, засега държейки се на разстояние. Внезапно Барни усети мислите му, предавани телепатично. Вече нямаше съмнение, че това беше чакалът с телепатични способности.

— Може ли да те изям? — попита съществото. Дишаше тежко и бе разтворило лакомо челюстите си.

— Господи, не! — отвърна Барни. Той започна трескаво да опипва кабината, за да намери нещо, което може да се използва за оръжие. Попадна на тежък гаечен ключ и го показа на марсианския хищник, без да казва нито дума. Ключът и начинът, по който го държеше, трябваше сами да говорят за себе си.

— Слез от този уред — каза марсианският хищник. — Докато си там, не мога да се добера до теб.

Последната мисъл очевидно не беше предназначена за Барни, но някак си успя да достигне до него. Съществото явно не се отличаваше с особена хитрост.

„Ще чакам — реши то. — Той рано или късно ще слезе долу.“

Барни направи завой със земекопачката и я подкара обратно, към „Чикън Покс Проспектс“. Машината стенеше и дрънчеше, и се движеше с вбесяващо ниска скорост. Изглеждаше, че ще спре всеки момент. Барни имаше предчувствието, че няма да успее да се добере до землянката. „Може би съществото е право — помисли си той с горчивина. — Ще се наложи да сляза долу и да се изправя лице в лице с него. Бях пощаден от несравнимо по-висшата от мен форма на живот, успяла да овладее Палмър Елдрич и да дойде в нашата Слънчева система, а сега ще ме изяде някакъв глупав звяр. Край на дългия полет. Последно кацане, което само преди пет минути не можех да предвидя, въпреки способностите ми на ясновидец. А може би не съм искал да го предвидя… Както би извряскал триумфално доктор Смайл, ако беше тук.“

Земекопачката изхриптя, разтресе се здравата и застина. Животът мъждукаше в нея още миг, после всичко свърши.

Барни седя известно време в настаналата тишина. Старият, подобен на чакал марсиански хищник го чакаше точно пред машината, без да откъсва поглед от него.

— Е, добре — каза Майерсън. — Идвам.

Той скочи от кабината на земята, размахвайки гаечния ключ.

Съществото се хвърли към него.

Когато почти го беше достигнало, само на пет фута разстояние, то внезапно изпищя, промени посоката си и профуча покрай него, без да го докосне. Барни се обърна, гледайки смаяно как то се отдалечава. „Нечист“ — мислеше си съществото. То спря на безопасно разстояние и погледна към Барни със страх, провесило език.

— Ти си нещо нечисто — мрачно съобщи то.

„Нечист — помисли си Барни. — Как? Защо?“

— Просто си нечист — отговори хищникът. — Виж се. Не мога да те изям. Ще се разболея.

Съществото остана на мястото си, гледайки го с разочарование и омраза. Беше ужасено.

— Може би всички ние сме нечисти за теб — каза Барни. — Всички ние от Земята, които сме пришълци в този свят. Чужди за него.

— Не, само ти — упорито настоя звярът. — Виж само… пфу!… дясната си ръка. Има нещо в теб, което не е наред. Как можеш да живееш, като знаеш, че си такъв? Не можеш ли да се пречистиш по някакъв начин?

Барни не си направи труда да поглежда ръката си. Не беше необходимо.

Спокойно, с цялото достойнство, на което беше способен, той тръгна през неравните купчини от пясък към землянката си.

Късно вечерта, когато се готвеше да си легне върху тясното легло в жилището си в „Чикън Покс Проспектс“, някой почука на вратата му.

— Хей, Майерсън. Отвори.

Той облече халата си и отвори.

— Онзи кораб пак долетя — каза развълнувано Норм Шайн и го хвана за ръкава на халата. — Нали се сещаш, корабът на хората от „Чю-Зет“. Останаха ли ти някакви кожи? Ако са ти останали…

— Ако искат да ме видят — отвърна Барни, освобождавайки ръкава си от ръката на Норм, — ще трябва да дойдат тук, долу. Така им кажи.

Той затвори вратата.

Норм шумно се отдалечи.

Барни седна на един стол до масата, на която се хранеше и извади от чекмеджето последния си пакет с терански цигари. Взе си една и я запали. Седеше, пушеше и размишляваше, заслушан в шума от бягащи крака, който идваше отгоре и отстрани, от останалите жилища в землянката. „Големи мишки, надушили стръвта“ — каза си той.

Вратата на жилището му се отвори. Барни не вдигна поглед, а продължи да се взира в повърхността на масата, пепелника, кибрита и кутията „Кемъл“.

— Мистър Майерсън…

— Знам какво искаш да кажеш — отвърна Барни.

Палмър Елдрич влезе, затвори вратата, седна срещу него и рече:

— Правилно, приятелю. Пуснах те точно преди това да се случи, преди Лео да стреля за втори път. Това беше решение, което взех след внимателно обмисляне. Имах достатъчно време да го взема — повече от три века. Няма да ти кажа защо реших така.

— Не ме интересува защо — отвърна Барни. Продължаваше да гледа надолу.

— Не можеш ли да ме погледнеш? — попита Палмър Елдрич.

— Аз съм нечист — уведоми го Барни.

— КОЙ ТИ КАЗА ТОВА?

— Едно същество в пустинята. Не ме беше виждало никога по-рано. Узна го, когато се приближи до мен.

„На разстояние пет фута — помисли си той. — Оказа се напълно достатъчно.“

— Хм. Може би неговите мотиви…

— То нямаше никакви мотиви. Даже напротив. Беше полумъртво от глад и копнееше да ме изяде. Така че трябва да е истина.

— Примитивният разум бърка нечистото със святото — каза Елдрич. — Двете понятия просто се смесват, защото са табу. Ритуалите за тях…

— О, по дяволите — каза Барни с горчивина. — То говореше истината и ти знаеш, че е така. Аз съм жив и няма да умра на онзи кораб, но съм осквернен.

— От мен?

— А ти как мислиш? — попита Барни.

След кратка пауза Елдрич сви рамене и каза:

— Е, добре. Изгониха ме от една звездна система — няма да ти казвам коя, защото това няма значение за теб. И аз се вселих в този безумен, желаещ да забогатее бързо представител на вашата раса, когото срещнах случайно. И част от това, което се получи, се прехвърли в теб. Но не много. Постепенно, с течение на годините, ще се освободиш от нея. Другите колонисти няма да забележат нищо, защото то е засегнало и тях — чрез препарата, който им продадохме.

— Искам да знам — попита Барни — какво се опитваше да постигнеш, като ни снабди с Чю-Зет?

— Исках да се обезсмъртя — отвърна спокойно съществото, което седеше срещу него.

Барни вдигна поглед.

— Някакъв начин за възпроизвеждане?

— Да, единственият, на който съм способен.

Изпълнен с отвращение, Барни каза:

— Божичко! Всички ние щяхме да станем твои деца.

— Не се измъчвай за това сега, Барни — каза съществото и се разсмя весело, съвсем по човешки. — Просто се заеми с градината си на повърхността, довърши напоителната си система. Честно казано, с нетърпение очаквам смъртта и ще съм доволен, когато Лео направи това, което вече подготвя… Започна да го замисля още тук, когато ти отказа да изпиеш токсина, който щеше да увреди мозъка ти. Във всеки случай ти пожелавам успех тук, на Марс. Аз бих се радвал на такъв живот, но някои неща не се получават и това си е.

Елдрич се изправи на крака.

— Можеш да се върнеш към предишното си състояние — каза Барни. — Да станеш такъв, какъвто си бил, преди да срещнеш Елдрич. Няма нужда да бъдеш тук, в неговото тяло, когато Лео стреля по кораба ти.

— Дали мога? — попита събеседникът му с насмешка. — Ако се махна оттук, може би ме очаква нещо още по-лошо. Не можеш да разбереш това, защото си същество с относително кратка продължителност на живота, а краткият живот означава много по-малко…

Той млъкна, замисляйки се.

— Не ми го казвай — обади се Барни. — Не искам да го знам.

Когато отново вдигна поглед, Палмър Елдрич вече си беше тръгнал.

Барни запали още една цигара. „Каква бъркотия — помисли си той. — Значи така реагираме, когато най-накрая осъществим контакт с друго разумно същество в Галактиката. А и то се държи лошо, като нас, а в някои случаи даже още по-лошо. И няма нищо, което да може да оправи нещата. Вече не.

А Лео мислеше, че има шанс да се бори срещу Елдрич с помощта на тази ампула с токсин. Каква ирония.

Аз съм тук, без дори да съм направил и най-жалък опит да помогна. Външно и вътрешно нечист.

Може би Ан ще успее да направи нещо, за да ми помогне — хрумна му изведнъж. — Може би съществува някакъв начин да се върна към предишното си състояние, за което сега едва си спомням? Докато още не е станало късно и оскверняването не се е задълбочило.“

Опита се да си спомни какво знае за неохристиянството, но то беше толкова малко. Във всеки случай си струваше да се опита. Винаги имаше някаква надежда, а той щеше да се нуждае от нея през годините, които му предстояха.

Все пак съществото, което беше живяло в дълбокия космос, а сега бе приело облика на Палмър Елдрич, приличаше по нещо на Бог. А дори и да не беше Бог, както бе решил Барни, поне беше част от Неговото творение. Така че част от отговорността беше и Негова. И на Барни му се струваше, че Той е достатъчно зрял, за да осъзнава това.

Но как да Го накараш да си признае?

Въпреки това си струваше да поговори с Ан Хоторн. Тя би могла да знае начини, чрез които да се справи дори с такова нещо.

Но той се съмняваше. Защото имаше ужасно предчувствие, простичко предчувствие, за което лесно може да се досети човек, и което вероятно се отнасяше за него и за всички около него, озовали се в тази ситуация.

Съществува такова нещо като спасение на душата. Но…

Не за всеки.

На връщане към Тера след неуспешната мисия на Марс Лео Бълеро през цялото време разговаря със своя спътник Феликс Блау. Сега и за двамата беше очевидно какво трябва да направят.

— Той постоянно пътува между главния си сателит около Венера и останалите планети, а също така и до имението си на Луната — обобщи Феликс Блау. — А ние и двамата знаем колко уязвим е един кораб в космоса. Дори една малка дупчица може…

Той направи красноречив жест с ръка.

— Ще се нуждаем от съдействието на ООН — каза мрачно Лео.

На него и организацията му им беше разрешено да имат само ръчни оръжия. Нищо, което може да бъде използвано от един кораб срещу друг.

— Имам някои данни по въпроса, които могат да се окажат интересни — каза Феликс Блау, ровейки се из куфарчето си. — Както вероятно знаеш, нашите хора в ООН имат достъп до кабинета на Хепбърн-Гилбърт. Ние не можем да го принудим да направи каквото и да било, но поне можем да преговаряме с него.

Той извади някакъв документ.

— Нашият Генерален секретар е обезпокоен от постоянното присъствие на Палмър Елдрич по време на всяко от така наречените „пренасяния“, предизвикани от употребата на Чю-Зет. И той е достатъчно умен, за да интерпретира правилно този факт. Така че ако това продължава да се случва, ние несъмнено ще имаме по-големи шансове за сътрудничество с него, най-малкото тайно. Например…

— Феликс, може ли да те попитам нещо — прекъсна го Лео. — Откога имаш изкуствена ръка?

Феликс погледна надолу и изсумтя изненадано. После се вгледа в Лео Бълеро и каза:

— Ти също имаш изкуствена ръка. Освен това нещо със зъбите ти не е наред. Отвори си устата да видя.

Без да отговори, Лео се изправи на крака и отиде в мъжката тоалетна на кораба, за да се види в голямото огледало.

Нямаше никакво съмнение. Дори и очите бяха изкуствени. Върна се примирено и седна в креслото до Феликс Блау. Известно време двамата мълчаха. Феликс прелистваше документите си с механични движения („О, Господи — помисли си Лео, — буквално механични!“), а Лео поглеждаше ту към него, ту към обсипаното със звезди космическо пространство.

Най-накрая Феликс каза:

— В първия момент те побиват тръпки, нали?

— Да — отвърна Лео пресипнало. — Хей, Феликс, какво ще правим?

— Ще се примирим с това — каза Феликс. Той разглеждаше напрегнато хората от другата страна на пътеката. Лео погледна нататък и видя какво беше привлякло вниманието му. Същите деформирани челюсти. Същите блестящи, лишени от плът десни ръце — едната хванала домашен вестник, другата — книга, третата — неспокойно почукваща с пръсти. И така, чак до пилотската кабина. „И там сигурно е същото — осъзна той. — При всички ни е така.“

— Но аз все пак не разбирам напълно какво означава това — изрече безпомощно Лео. — Означава ли, че сме в… сещаш се какво? „Пренесени“ чрез онзи ужасен наркотик. И това тук… — Той направи жест с ръка. — Ние и двамата сме полудели, нали?

— Взимал ли си Чю-Зет? — попита Феликс.

— Не. Не и след инжекцията на Луната.

— Нито пък аз — каза Феликс. — Никога. Значи то се разпространява. Дори без употребата на наркотика. То е навсякъде, по-точно — то е всичко. Но това е добре за нас: на Хепбърн-Гилбърт ще му се наложи да преразгледа позицията на ООН. Ще трябва да се изправи лице в лице с фактите и да си даде сметка какво представлява това нещо. Мисля, че Палмър Елдрич направи грешка. Той отиде твърде далече.

— Може би той не е можел да предотврати това — каза Лео. Може би проклетата твар беше като протоплазма. И трябваше да поглъща всичко около себе си и да се разраства… Да се разраства инстинктивно все повече и повече. „Докато не я унищожат напълно — помисли си Лео. — И това трябва да го направим ние, особено аз, защото аз съм еволюирал Homo sapiens, аз съм човек от бъдещето. Само дано ООН ни помогне.

Аз съм Пазител на своята раса.“

Зачуди се дали заразата вече беше достигнала Тера. Цивилизация, в която всеки е Палмър Елдрич: белокоси, изпити, прегърбени и необичайно високи създания, всяко с изкуствена ръка, чудати зъби и механични очи с процепи. Не изглеждаше особено приятно. Той, Пазителят, потрепери, представяйки си тази картина. „Ами ако достигне и до мозъците ни — запита се той. — Не само до външния облик, но и до разума… Какво ще стане с плановете ни да убием тази твар?

Обзалагам се, че всичко това не е реално. Знам, че аз съм прав, а Феликс не е. Аз още съм под влияние на онази първа доза. Никога не съм се освобождавал от въздействието й — това е истината.“

Тази мисъл му донесе облекчение, защото все още съществуваше истинската, недокоснатата Тера, само той беше засегнат. Няма значение колко истински изглеждаше Феликс до него, корабът и спомените му от пътуването до Марс и разговорът му с Барни Майерсън.

— Хей, Феликс — каза той, побутвайки го с лакът. — Ти си фантазия. Разбираш ли? Това е мой личен свят. Естествено, не мога да го докажа, но…

— Съжалявам, но грешиш — отвърна лаконично Феликс.

— О, стига! В края на краищата ще се събудя, когато този отвратителен наркотик престане да действа. Ще трябва да пия много течности, за да прочистя организма си от него.

Лео махна с ръка.

— Стюардеса! — извика той. — Донесете ни нещо за пиене. Бърбън със сода за мен.

Погледна въпросително към Феликс.

— И за мен същото — промърмори Феликс. — Само че с малко лед. Но да не е много, защото когато се разтопи, се разваля вкусът.

Стюардесата скоро се върна с поднос.

— Вашият ли е с лед? — попита тя Феликс.

Беше красива блондинка със зелени очи, блестящи като добре полирани скъпоценни камъни, а когато се наведе напред, едрите й, клатещи се гърди се показаха изцяло. Лео забеляза това и то му хареса. Но когато вдигна поглед нагоре и видя деформираната челюст, впечатлението се развали и той се почувства разочарован и измамен. После видя, че прекрасните очи са изчезнали и са сменени с нещо друго. Потиснат, той се извърна от нея и не я погледна, докато не си отиде. Осъзна, че ще му бъде особено трудно да понесе тази промяна в жените. Например, при мисълта за предстоящата среща с Рони Фюгейт не изпита особено удоволствие.

— Видя ли? — попита Феликс, докато отпиваше от чашата си.

— Да, и това доказва, че трябва да действаме бързо — каза Лео. — Веднага, щом се приземим в Ню Йорк, трябва да намерим онова лукаво нищожество Хепбърн-Гилбърт.

— Защо? — попита Феликс Блау.

Лео го изгледа, после посочи блестящите му изкуствени пръсти, които стискаха чашата.

— Аз вече дори ги харесвам — отвърна Феликс.

„Така си и знаех — помисли си Лео. — Точно това очаквах. Но все още вярвам, че ще се добера до онази твар, ако не тази седмица, то следващата. Ако не този месец, тогава все някога. Познавам го. Познавам и себе си и знам на какво съм способен. Всичко зависи от мен. Което е просто чудесно. Аз мога да виждам достатъчно в бъдещето, за да не се предавам, дори и да остана единственият, който не е отстъпил, който продължава да води стария начин на живот отпреди появата на Палмър Елдрич. Не мога да се осланям на нищо, освен на вярата в собствените ми сили, че накрая ще победя. Така че в известен смисъл това не съм аз, а нещо вътре в мен, до което онази твар Палмър Елдрич не може да се добере и да погълне, защото то не е част от мен и не може да бъде загубено от мен. Усещам как то расте и се противопоставя на външните несъществени промени — ръката, очите и зъбите. То не е докоснато от тези три символа на злото — отчуждението, бягството от реалността и отчаянието, които Елдрич донесе от Проксима или от космическото пространство по пътя към Проксима.

Ние вече живеем хиляди години под знака на едно древно проклятие, което частично е унищожило нашата святост, и то ни е отправено от някой, много по-могъщ от Елдрич. И ако Той не е способен напълно да ни лиши от души, това ли същество ще може? Може би то смята да довърши започнатото? Ако мисли така… ако Палмър Елдрич вярва, че е дошъл тук за това — той греши. Защото тази сила в мен, която ми е била дадена, без аз самият да знам… тя не може да бъде достигната дори от първоначалното древно проклятие. Е, и сега какво?

Всичките тези неща ми ги казва моят еволюирал разум. Тази Е-терапия не беше напразна… Може би в известен смисъл няма да живея толкова дълго, колкото Елдрич, но, от друга страна, ще живея значително по-дълго от него. Преживял съм сто хиляди години ускорена еволюция и станах много мъдър. Струваше си парите, които дадох. Сега за мен всичко е ясно. А из курортите в Антарктида ще намеря други като мен и ще създадем гилдия на Пазителите. За да спасим останалите.“

— Хей, Блау — каза той, побутвайки с истинския си лакът полусъществото до себе си. — Аз съм твой потомък. Елдрич дойде от друго пространство, но аз дойдох от друго време. Разбираш ли?

— Ъхъ — промърмори Феликс Блау.

— Виж главата ми, голямото ми чело. Аз съм балоноглав, нали? А тази кора — тя не е само отгоре, а навсякъде. Значи в моя случай терапията наистина е дала резултат. Така че не бързай да се предаваш. Вярвай в мен.

— Добре, Лео.

— Не се отделяй от мен за известно време. Ще имаме работа. Може да те гледам през чифт изкуствени Дженсънови очи, но все още ще бъда тук, вътре. Разбра ли?

— Да — отвърна Феликс Блау. — Всичко, което каза, Лео.

— „Лео“? Как можеш да продължаваш да ме наричаш „Лео“?

Феликс Блау се надигна в креслото, стиснал здраво страничните облегалки, и го погледна умолително.

— Помисли, Лео. За бога, мисли.

— О, да. — Внезапно изтрезнял, Лео кимна. Чувстваше се като наказан. — Съжалявам. Това беше временен срив. Знам какво имаш предвид, знам от какво се боиш. Но това не означава нищо.

След малко добави:

— Ще мисля, както ми каза. Няма да забравя отново.

Кимна в тържествено обещание.

Корабът летеше и наближаваше все повече и повече Земята.