Трите стигми на Палмър Елдрич

11.

Поглеждайки в купчината от бележки пред себе си, Феликс Блау каза:

— Преди петнайсет часа кораб на фирмата, произвеждаща Чю-Зет, е кацнал на Марс с разрешението на ООН и е разпространил първата партида от наркотика сред колонистите от Файнбърг Кресън.

Лео се наведе напред, към екрана, и попита:

— Включително сред колонистите от „Чикън Покс Проспектс“?

Феликс кимна.

— Значи той вече би трябвало да е опитал този разяждащ мозъка боклук и да ни го е съобщил чрез сателитната система.

— Прекрасно осъзнавам това.

— Уилям К. Кларк все още ли има готовност да действа?

Кларк беше главният юрист на „П. П. Макети“ на Марс.

— Да — отвърна Блау, — но Майерсън не се е свързал и с него. Не се е свързал с никого. — Той отмести записките си встрани. — Това е абсолютно всичко, с което разполагам в настоящия момент.

— Може би е мъртъв — каза Лео. Изглеждаше мрачен, явно пялата тази история го потискаше. — Може би е имал толкова силни гърчове, че…

— В такъв случай щяхме да сме чули за това, защото поне една от трите болници на ООН на Марс щеше да е уведомена.

— Къде е Палмър Елдрич?

— Никой в моята организация не знае — отвърна Феликс. — Напуснал е Луната и е изчезнал. Изгубихме го.

— Бих дал дясната си ръка — каза Лео, — за да разбера какво става в онази землянка, „Чикън Покс Проспектс“, където се намира Барни.

— Отиди на Марс.

— О, не — отвърна Лео веднага. — Няма да напускам „П. П. Макети“ след онова, което ми се случи на Луната. Не можеш ли да изпратиш там някого от твоята организация, който да ни предаде информация от първа ръка?

— Имаме едно момиче там — онази Ан Хоторн, но от нея също няма никакви вести. Може би аз ще отида на Марс. Ако ти няма да ходиш…

— Няма да ходя — повтори Лео.

— Това ще ти струва скъпо — каза Феликс Блау.

— Разбира се — отвърна Лео. — Ще ти платя. Но така поне ще имаме някакъв шанс. Понеже в момента не разполагаме абсолютно с нищо.

„И всичко е свършено за нас“ — помисли си той, а на глас добави:

— Само ми прати сметката.

— Но даваш ли си сметка какво ще ти струва, ако умра, ако се доберат до мен там, на Марс? Моята организация ще…

— Моля те! — прекъсна го Лео. — Не искам да говоря за това. Какво, Марс да не е гробище, а Елдрич — гробар? Той сигурно е изял Барни Майерсън. Добре, отиди. Разбери какво става в „Чикън Покс Проспектс“.

Той прекъсна връзката.

Седналата зад него Рони Фюгейт, неговият действащ нюйоркски моден консултант, беше слушала внимателно разговора. „Попива всичко“ — помисли си Лео.

— Е, хубаво ли се наслуша? — попита той грубо.

— Вие постъпвате с него по същия начин, по който той постъпи с вас — отвърна Рони.

— С кого? Какво?

— Барни се уплаши да ви последва, когато изчезнахте на Луната. Сега вие се страхувате…

— Това просто не би било разумно — отвърна той. — Добре, признавам си — наплашил съм се толкова много от Палмър, че не смея да си подам носа извън сградата. Разбира се, че нямам никакво намерение да летя на Марс и ти си напълно права.

— Само дето вас няма кой да ви изхвърли оттук — каза Рони меко. — Така, както вие изхвърлихте Барни.

— Аз ще се накажа сам. Мислено. Възможно най-строго.

— Но не чак толкова, че да отлетите на Марс.

— Добре! — Той включи яростно видеофона и набра номера на Феликс Блау. — Блау, отменям нареждането. Ще отида сам. Макар че това е лудост.

— Честно казано, правиш точно това, което иска Палмър Елдрич — отвърна Феликс Блау. — Вечният въпрос къде е границата между смелостта и…

— Силата на Елдрич се дължи на онзи наркотик — прекъсна го Лео. — Докато не поема доза от него, всичко ще е наред с мен. Ще взема няколко човека от охраната на фирмата, които да гледат някой да не ме инжектира като предишния път. Хей, Блау, ти все още можеш да дойдеш, но заедно с мен, нали?

Той се обърна към Рони:

— Така всичко наред ли е?

— Да — кимна тя.

— Виждаш ли? Тя казва, че всичко е наред. Така че идваш на Марс да бдиш над мен, става ли?

— Разбира се, Лео — отвърна Феликс Блау. — А ако изгубиш съзнание, ще те разтърсвам, докато не дойдеш на себе си. Ще съм в офиса ти след… — Той погледна часовника си — два часа. Ще обсъдим подробностите. Подготви бърз кораб. И аз ще взема със себе си двама-трима души, на които имам доверие.

— Това е — каза Лео на Рони, докато прекъсваше връзката. — Виж какво ме накара да направя. Зае мястото на Барни, а ако аз не се върна от Марс, сигурно ще заемеш и моето.

Той я изгледа и си помисли: „Жените могат да правят с мъжа каквото си поискат. Майката, съпругата, дори служителката във фирмата ти. Те могат да ни мачкат и извиват като малки парчета термопластичен материал.“

— Наистина ли смятате, че казах това по тази причина, мистър Бълеро? Вярвате ли го?

Той я изгледа продължително и внимателно.

— Да. Защото си прекалено амбициозна. Наистина го вярвам.

— Грешите.

— А ако аз не се върна от Марс, ще полетиш ли след мен?

Той почака, но тя не отговори. Лео видя неувереността, изписана върху лицето й и се разсмя.

— Разбира се, че не — каза той.

— Трябва да се върна в кабинета си — изрече студено Рони Фюгейт. — Трябва да одобря някакви порцеланови сервизи. Нови образци от Кейптаун.

Тя стана и излезе. Докато гледаше подире й, Лео си помисли: „Тя е реална. Не като Палмър Елдрич. Ако се върна, трябва да намеря някакъв начин тихомълком да се отърва от нея. Не обичам да ме манипулират.“

Внезапно му хрумна нещо друго: „Палмър Елдрич се появи пред мен в образа на малко момиченце, да не говорим, че по-късно се превърна в куче. Може би това не е Рони Фюгейт, а той.“

От тази мисъл го полазиха тръпки.

„Това, което се случва тук — осъзна Бълеро, — не е нашествие на проксимианците, същества от друга звездна система. Нито пък ни атакуват легиони от псевдохуманоидна раса. Не. Това е Палмър Елдрич, който е навсякъде и се разраства като див бурен. Дали съществува критична точка, в която той ще се разрасне твърде много и ще се пръсне? Всички тези прояви на Елдрич на Тера, Луната и Марс… Палмър се раздува и изведнъж се пръсва: пук, пук, ПУК! Както е писал Шекспир: пъхни обикновена карфица в ризницата — и сбогом, кралю!

Само че какво е карфицата в дадения случай? И има ли някакъв отвор, през който може да се мушне тя? Не знам. Феликс и Барни също не знаят. Мога да се обзаложа, че те си нямат и най-смътна представа как можем да се справим с Елдрич. Ако отвлечем Зоя, неговата застаряваща, грозна дъщеря? Палмър изобщо няма да го е грижа. Освен ако той не е и Зоя. Може и да не съществува никаква Зоя като самостоятелна личност. И по този начин всички ние ще измрем, освен ако не намерим начин да го унищожим. Дубликати, подобия на хора, населяващи три планети и шест луни. Човешка протоплазма, разстилаща се, размножаваща се и деляща се, и всичко това заради дяволския наркотик, произведен от извънземен лишей, този ужасен, зловещ Чю-Зет.“

Той включи видеофона и набра още веднъж номера на сателита на Алън Фейн. Скоро на екрана се появи лицето на радиоводещия — сякаш малко призрачно и отслабнало.

— Да, мистър Бълеро?

— Сигурен ли си, че Майерсън не се опита да се свърже с теб? Има кодовата книга, нали?

— Има я, но все още нямам никаква вест от него. Наблюдаваме всички предавания от „Чикън Покс Проспектс“. Видяхме как корабът на Елдрич се приземи близо до землянката преди няколко часа и как той излезе и тръгна към колонистите, и макар че камерите ни не са го заснели, съм сигурен, че сделката се е осъществила. Барни Майерсън беше един от тези, които посрещнаха Елдрич на повърхността.

— Мисля, че знам какво се е случило — каза Лео. — Добре, Ал, благодаря ти.

Той прекъсна връзката и си помисли: „Барни е попаднал под въздействието на Чю-Зет. Точно в момента, в който е седнал и е започнал да го дъвче. И това е бил краят, точно както стана с мен на Луната. Нашата тактика изискваше Барни да опита наркотика, и по този начин сме паднали право в мръсните, полумеханични ръце на Палмър. Щом веднъж наркотикът се е озовал в организма на Барни, сме изгубили. Защото по някакъв начин Елдрич контролира всички илюзорни светове, създадени чрез него. Аз знам — знам, — че този мерзавец е във всеки един от тези светове.

Фантастичните светове, които Чю-Зет създава, са в главата на Палмър Елдрич. Както можах лично да се убедя.

И бедата е, че щом веднъж се озовеш в един от тези светове, не можеш да се измъкнеш напълно. Той остава с теб, дори и да си мислиш, че си се освободил. Това е еднопосочна врата и доколкото знам, сега аз все още съм там.

Макар че това изглежда невъзможно. Във всеки случай е ясно колко съм изплашен, както забеляза Рони Фюгейт. Толкова ме е страх, че — и аз си го признах — съм готов да изоставя там Барни, както той изостави мен. А Барни просто е използвал способностите си на ясновидец и е видял всичко така, както аз го виждам сега, след като вече се е случило. Той е знаел предварително това, което аз научих, като го преживях. Нищо чудно, че не оправда надеждите ми.

Кой ще бъде следващата жертва? Аз, Барни, Феликс Блау, кой от нас ще бъде глътнат от Палмър? Защото за него ние сме просто плячка, която трябва да бъде изядена. Той е хищник, пристигнал от системата на Проксима, огромна уста, готова да ни погълне.

Но Палмър не е канибал. Защото аз знам, че той не е човек. Под кожата на Палмър Елдрич се крие нещо друго.“

Той нямаше идея какво е това нещо. Толкова много работи биха могли да се случат в безкрайните простори между Слънцето и Проксима, както на отиване, така и на връщане. „Може би е станало на отиване — помисли си Лео. — Може би той е ял проксимианци през всичките тези десет години и след като е облизал чинията, е поел по обратния път, за да се заеме с нас. Уф!“

Лео въздъхна. „Е — продължи размишленията си той, — остават ми още два часа независим живот, плюс времето, което отнема полетът до Марс. Може би десет часа живот, а после ще бъда погълнат. А този отвратителен наркотик вече се е разпространил из цялата колония.“ Представи си картина на безброй хора, затворени в илюзорните светове на Палмър, омотани в мрежите, които той е хвърлил върху тях. Как го наричаха будистите от ООН, начело с Хепбърн-Гилбърт? Майа. Воал от илюзии. „По дяволите!“ — помисли си той мрачно, докато протягаше ръка към бутона на интеркома, за да нареди да се подготви бърз кораб за полета. „Трябва да намеря и добър пилот — напомни си той, — напоследък много от автоматичните кацания завършиха с катастрофи. Нямам намерение да се разбия в някоя пустинна местност, особено пък на Марс.“

— Кой е най-добрият ни междупланетен пилот? — попита той мис Глийсън.

— Дон Дейвис — отвърна тя моментално. — Той има забележителни постижения в… знаете. Полетите му от Венера.

Тя предпочиташе да не споменава за Кен-Ди. Дори интеркомите можеха да бъдат подслушвани.

Десет минути по-късно всичко около полета бе уредено.

Лео Бълеро се облегна назад в креслото си и запали голяма зелена хаванска пура от онези, които бяха съхранявани вероятно много години в пълни с хелий кутии за пури. Пурата се оказа изсъхнала и ронлива и се разпадаше при допира със зъбите му. Той се почувства разочарован. „Изглеждаше толкова хубаво, толкова добре запазена в ковчега си. Е, човек никога в нищо не може да бъде сигурен. Докато не пробва.“

Вратата на кабинета се отвори. Влезе мис Глийсън с документите за полета.

Ръката, с която държеше книжата, беше изкуствена — той забеляза блясъка на метал и бързо вдигна глава към лицето й. „Неандерталски зъби — помисли си, забелязвайки огромните стоманени резци. — Връщане двеста хиляди години назад в миналото. Отвратително. И тези лещовидни очи без зеници, само някакъв тесен процеп. Производство на Лабораториите «Дженсън» в Чикаго.“

— Да те вземат дяволите, Елдрич — каза той.

— Аз съм също така и твоят пилот — обади се Палмър Елдрич от обвивката на мис Глийсън. — Освен това възнамерявах да те посрещна на Марс. Но това е твърде много за твърде кратко време.

— Дай ми документите, за да ги разпиша — каза Лео, протягайки ръка.

Изненадан, Палмър Елдрич попита:

— Ти все още възнамеряваш да летиш до Марс?

Явно не беше очаквал такова нещо.

— Да — каза Лео, чакайки търпеливо да получи документите.

„Достатъчно е веднъж да опиташ Чю-Зет — и с теб е свършено. Или поне така би се изразила онази догматична религиозна фанатичка Ан Хоторн — размишляваше Барни Майерсън. — Също като греха, това е състояние на робство. Като грехопадението. И изкушението е почти същото.

Но това, което не достига, е начинът, по който да се избавим. Нима ще трябва да летим до Проксима, за да го намерим? А може да не го намерим дори там. Възможно е да го няма никъде във вселената.“

Ан Хоторн се появи на вратата на стаята с предавателя.

— Всичко ли е наред с теб?

— Разбира се — отвърна Барни. — Знаеш ли, ние сами се набутахме в тази история. Никой не ни е карал да дъвчем Чю-Зет.

Той хвърли цигарата си на пода и я смачка с носа на обувката си.

— И ти няма да ми дадеш своята доза — добави той. Но Барни знаеше, че не Ан е тази, която не иска да му даде наркотика. Това беше Палмър Елдрич, действащ чрез нея, криещ се зад гърба й.

„Дори и да е така, пак мога да й взема наркотика“ — съобрази той.

— Стой — каза тя. По-точно то.

— Хей! — извика изненадано Норм Шайн, изскачайки иззад предавателя. — Какво правиш, Майерсън? Остави я…

Могъщата изкуствена ръка го отблъсна, металните пръсти го сграбчиха за врата, търсейки мястото, където могат да доведат до смъртта по най-ефективния начин. Но наркотикът вече беше в ръцете на Барни и тварта го пусна.

— Не прави това, Барни — изрече Ан спокойно. — Минало е твърде малко време след първата доза. Моля те.

Без да отговори, той тръгна към вратата на стаята си.

— Би ли направил едно нещо за мен? — извика тя подире му. — Раздели това парче на две и ми дай половинката. По този начин можем да бъдем заедно.

— Защо? — попита той.

— Може би ще успея да ти помогна, ако съм там.

— Мисля, че мога да се справя и сам — отвърна Барни.

„Само ако мога да се добера до Емили преди развода, преди да се появи Ричард Хнат… — помисли си той. — Както се случи първия път. Това е единственото място, където имам някакъв реален шанс. Ще опитвам отново и отново! Докато не успея!“

Той заключи вратата.

Докато дъвчеше Чю-Зет, се сети за Лео Бълеро. „Ти се измъкна — помисли си той. — Вероятно, защото Палмър Елдрич се е оказал по-слаб от теб. Или не? Може би Елдрич просто е отпуснал нишките ти, позволил ти е да се полюлееш? Можеше да долетиш тук и да ме спреш. А сега вече няма връщане. Дори Елдрич ме предупреди, говорейки чрез Ан Хоторн. Това е прекалено много дори за него, и сега какво? Нима съм се потопил толкова надълбоко, че съм се измъкнал дори от пределите на неговата власт? Където не може да отиде дори Палмър Елдрич, където не съществува нищо.

И разбира се, за мен няма връщане назад.“

Главата го заболя и той неволно затвори очи. Почувства се така, сякаш мозъкът му, жив и изплашен, започва да мърда. Усещането беше отвратително. „Променен метаболизъм — осъзна той. — Шок. Прости ми, мое тяло. Ще ми простиш ли?“

— Помощ — изрече Барни на глас.

— Ще ти помогна, ама друг път — изхриптя мъжки глас. — Какво трябва да направя, да те държа за ръката? Отвори очи или се махай оттук. Времето, прекарано на Марс, те е скапало окончателно. Дойде ми до гуша. Хайде!

— Млъкни — каза Барни. — Аз съм болен. Отидох твърде далече. Искаш да кажеш, че всичко, което можеш да направиш за мен, е да ми се накрещиш?

Той отвори очи и видя Лео Бълеро, който седеше зад огромното си бюро, облицовано с дъбово дърво.

— Слушай — каза Барни, — взимам Чю-Зет. Не мога да се спра. Ако не можеш да ми помогнеш, с мен е свършено.

Едва се държеше на краката си. Приближи се до най-близкото кресло и седна в него.

Лео го гледаше внимателно и пушеше пура.

— Все още взимаш Чю-Зет? — намръщи се той. — Та нали от две години…

— Забранен ли е?

— Да. Забранен е. Господи! Не знам дали си струва да разговарям с теб. Кой си ти, някакъв фантом от миналото?

— Нали чу какво ти казах? Аз взимам Чю-Зет.

Барни сви юмруци.

— Добре, добре. — Лео разтревожено издиша облак от тежък сив дим. — Не се вълнувай. По дяволите, аз също отидох напред и видях бъдещето, и това не ме уби. Освен това ти си ясновидец, за Бога, и трябва да си свикнал с тези неща. Във всеки случай… — Той се облегна назад в креслото, настани се по-удобно и преметна крак върху крак. — Аз видях онзи паметник, разбираш ли? Познай на кого беше. Мой.

Той погледна Барни и сви рамене.

— Не търся нищо тук, в това време — каза Барни. — Освен едно. Искам да си върна съпругата. Искам Емили.

Усещаше в себе си гняв и някаква нарастваща горчивина. Чувстваше се разочарован.

— Емили — кимна Лео и каза в интеркома: — Мис Глийсън, моля, нека никой не ни безпокои за известно време.

Той отново се вгледа внимателно в Барни.

— Онзи тип Хнат… Така ли му беше името? Полицията на ООН го прибра заедно с цялата организация на Елдрич. Разбираш ли, Хнат беше подписал договор с един от агентите на Елдрич. Предоставиха му възможност да избере — затвор или емиграция. Е, съгласен съм, че не беше особено честно предложение, но не обвинявай мен за това. Той емигрира.

— А тя?

— С нейния бизнес с грънците? Как би могла да прави грънци в землянките в марсианската пустиня? Естествено, че тя заряза оня боклук. Така че, както виждаш, ако беше изчакал…

— Ти наистина ли си Лео Бълеро? — попита Барни. — Или си Палмър Елдрич? А целият разговор е, за да се почувствам още по-зле… Така ли е?

Лео вдигна вежди и каза:

— Палмър Елдрич е мъртъв.

— Но това не е реалността, а е фантазия, предизвикана от наркотика. „Пренасяне“.

— Как да не е реалността, по дяволите? — зяпна го Лео. — А какво е според теб? Чуй ме! — Той ядосано посочи с пръст Барни. — В мен самия няма нищо нереално. Ти си проклет фантом, както самият ти каза, от миналото. Ти възприемаш ситуацията по напълно противоположен начин. Чуваш ли това?

Той удари с всичка сила бюрото.

— Ето го звукът, който издава реалността. И както ти казах, бившата ти съпруга и Хнат са разведени. Знам това, защото тя ни продава грънците си за миниатюризация. Всъщност, тя беше при Рони Фюгейт миналия четвъртък.

Той пушеше пурата си навъсено, продължавайки да гледа Барни.

— Тогава всичко, което трябва да направя — каза Барни, — е да я потърся.

Толкова беше просто.

— О, да — кимна Лео. — Само че има още нещо. Какво смяташ да правиш с Рони Фюгейт? Ти живееш с нея в този свят, който смяташ за нереален.

— След като вече са изминали две години? — попита Барни смаяно.

— А Емили знае това, защото откакто започна да продава грънците си на нас чрез Рони, двете станаха приятелки и си споделят всичко една на друга. Виж нещата от нейната гледна точка. Ако ти позволи да се върнеш при нея, Рони вероятно ще спре да одобрява грънците й за миниатюризиране. Това е риск, който съм сигурен, че Емили няма да поеме. Дали сме на Рони пълна свобода на действие, както на теб навремето.

— Емили никога не би поставила кариерата над личния си живот.

— Но ти го направи. Може би тя се е научила от теб. Във всеки случай, дори и без онзи Хнат, защо й е на Емили да се връща при теб? Тя има много успешна кариера, известна е из цялата планета и печели кожа след кожа… Искаш ли да чуеш истината? Тя получава всеки мъж, който си пожелае. По всяко време. Емили не се нуждае от теб, Барни. Погледни истината в очите. А и какво не ти достига с Рони? Честно казано, не бих имал нищо против…

— Мисля, че ти си Палмър Елдрич — каза Барни.

— Аз? — потупа се по гърдите Лео. — Барни, аз убих Елдрич. Ето защо ми построиха този паметник.

Говореше тихо и спокойно, но лицето му беше почервеняло.

— Случайно да имам стоманени зъби? Или изкуствена ръка? И очите ми…

Барни тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Лео.

— Знам — каза Барни, докато отваряше вратата, — че ако поговоря с Емили поне за няколко минути…

— Не, няма да успееш, приятелче — каза Лео и поклати решително глава.

Докато стоеше в коридора и чакаше асансьора, Барни си помисли: „Може би това наистина беше Лео. И може би всичко е истина.

Така че няма да се справя без помощта на Палмър Елдрич.

Ан беше права. Трябваше да й дам половината доза, а после да опитаме заедно. Ан, Палмър… това е едно и също, всичко това е той, творецът. Ето кой и какво е той — властелинът на тези светове. Ние, останалите, просто ги населяваме и когато той пожелае, също може да живее в тях. Той може да дръпне завесите, да се появи и да насочи действието в посоката, в която пожелае. Дори да стане който и да е от нас. Даже всички нас, ако пожелае. Той е безсмъртен, извън времето и извън всички останали измерения… той може да се появи дори в някой свят, в който е умрял.

Палмър Елдрич е тръгнал към Проксима като човек, а се е върнал като бог.“

Докато продължаваше да чака асансьора, Барни Майерсън изрече на глас:

— Палмър Елдрич, помогни ми. Върни ми съпругата.

Той се огледа. Наоколо нямаше никой, който да го чуе.

Асансьорът пристигна. Вратите се плъзнаха встрани. Вътре стояха четирима мъже и две жени.

И всеки от тях беше Палмър Елдрич. Както мъжете, така и жените. Изкуствени ръце, стоманени зъби… Бели коси и изпити лица с празни Дженсънови очи.

Почти едновременно, но не напълно, сякаш се съревноваваха кой пръв ще изрече думите, шестимата се обадиха:

— Ти няма да можеш да се върнеш оттук в своя собствен свят, Майерсън. Този път отиде твърде далече, взе прекалено голяма свръхдоза. Предупредих те, когато ми отмъкна наркотика в „Чикън Покс Проспектс“.

— Не можеш ли да ми помогнеш? — попита Барни. — Трябва да си я върна обратно.

— Ти не разбираш — казаха шестте копия на Палмър Елдрич, едновременно клатейки глави. Това беше същият жест, който току-що беше направил Лео, същото решително „не“. — Както ти казахме, тъй като това е твоето бъдеще, ти вече съществуваш в него. Значи тук няма място за теб. Толкова е логично. На кого трябва да върна Емили? На теб? Или на истинския Барни Майерсън, който до този момент живееше нормално живота си тук? Не си мисли, че той не се е опитал да си върне Емили. Нали не мислиш — очевидно не го мислиш, — че той не положи усилия след развода й с Хнат? Направих за него всичко, каквото можах преди няколко месеца, след като изпратиха Хнат на Марс. Хнат се съпротивляваше през цялото време. Лично аз не го виня, тъй като това беше мръсен номер, организиран от Лео, разбира се. Освен това, я се погледни. — Шестте копия на Палмър Елдрич махнаха презрително с ръце. — Ти си фантом, както се изрази Лео. Аз буквално мога да виждам през теб. Мога да ти кажа какво си и като използвам по-точна терминология. Ти си призрак.

Шестимата говореха спокойно, без никакви емоции. Барни ги гледаше и те също го гледаха равнодушно, без да помръднат.

— Опитай да изградиш живота си на тази основа — казаха шестте копия на Елдрич. — И така, ти получи обещаното от свети Павел, за което бърбореше Ан Хоторн. Вече не си пленник на телесната си обвивка, на това място ти се сдоби с ефирно тяло. Какво ще кажеш за това, Майерсън?

Тонът им беше подигравателен, но шестте лица изразяваха съчувствие. Съчувствие се виждаше и в странните, прорязани механични очи.

— Ти не можеш да умреш. Няма нужда да ядеш, да пиеш и дори да дишаш… Ако пожелаеш, можеш да минаваш през стени, през всякакви материални обекти. С течение на времето ще се научиш как да го правиш. Очевидно по пътя си към Дамаск свети Павел е имал видение, свързано с това явление. И това не е всичко — има още много неща. Както виждаш, аз клоня към нещо, на което може да симпатизират и ранните християни, и неохристияните, които представлява Ан. Това обяснява много работи.

— А как стоят нещата с теб, Елдрич? — попита Барни. — Ти си мъртъв, нали преди две години Лео те е убил?

„И аз знам — помисли си той, — че ти страдаш също като мен. Защото някъде по пътя ти същото се е случило и с теб. Взел си свръхдоза Чю-Зет и сега не си в състояние да се върнеш в своето време и в своя свят.“

— Този паметник е пълно недоразумение — отвърнаха шестте копия на Елдрич тихо, като шумящ сред далечните хълмове вятър. — Един от моите кораби участваше в битка с един от корабите на Лео, някъде край Венера. Аз бях на борда на нашия, или поне така се предполагаше, а Лео беше на борда на неговия. Двамата с него току-що бяхме участвали в конференция заедно с Хепбърн-Гилбърт на Венера и по обратния път към Тера Лео се възползва от възможността да нападне нашия кораб. Затова и беше построен паметникът — благодарение на силния политически натиск, който оказа Лео, използвайки икономическото си положение. По този начин успя да влезе в историческите книги веднъж завинаги.

Откъм коридора дойдоха двама души: добре облечен млад мъж тип администратор и момиче, което вероятно беше неговата секретарка. Те се вгледаха с любопитство в Барни и в шестте създания в асансьора.

Хората вече не бяха Палмър Елдрич. Промяната се осъществи пред очите на Барни. Почти веднага те станаха шестима обикновени мъже и жени. Абсолютно различни.

Барни се отдалечи от асансьора. Известно време крачи по коридора, после се спусна по стълбите на приземния етаж, където беше сложено информационното табло на „П. П. Макети“. Той намери на него собственото си име и номера на стаята. Каква ирония — сега заемаше поста, който неотдавна се бе опитал да получи от Лео. Беше записан като главен моден консултант, явно превъзхождайки по ранг останалите. Значи и в това отношение можеше просто да изчака…

Несъмнено Лео беше успял да го измъкне от Марс. Да го спаси от света на землянките. А това означаваше много.

Планираният съдебен процес — или нещо, подобно на него — беше завършил успешно. По-точно, щеше да завърши. Вероятно скоро.

Мъглата от халюцинациите, създавани от Палмър Елдрич, ловецът на човешки души, имаше огромен ефект, но не беше съвършена. Така че ако беше спрял да взима Чю-Зет след първата доза…

Може би наркотикът е бил в Ан съвсем умишлено. Именно това го бе накарало да поеме Чю-Зет отново, много скоро след първия сеанс. Ако случаят бе такъв, то нейните протести са били престорени, тя е искала той да й вземе дозата и като плъх в лабиринт, да побегне към източника на светлина. Манипулиран от Палмър Елдрич по всеки инч от пътя.

И нямаше път назад.

Разбира се, ако можеше да се вярва на Елдрич, говорещ през устата на Лео и на всички останали. Ключовата дума тук беше „ако“.

Той влезе в асансьора и се качи на етажа, на който беше кабинетът му.

Когато отвори вратата на кабинета, мъжът, седнал зад бюрото, вдигна глава и каза:

— Затвори. Нямаме много време.

Мъжът, който беше самият Барни, стана. Барни го огледа внимателно, после затвори вратата, както му беше казано.

— Благодаря — изрече студено мъжът, неговото бъдещо „аз“. — И престани да се тревожиш по повод връщането ти в твоето собствено време — ще се върнеш. Главното, което прави Елдрич — или правеше, ако предпочиташ да приемеш нещата по този начин — се състои в повърхностни изменения. Той прави нещата да изглеждат по начина, по който иска, но това не означава, че те стават такива. Схващаш ли?

— Хм… ще повярвам на думата ти.

— Осъзнавам, че ми е лесно да ти го кажа сега — продължи неговото бъдещо „аз“. — Елдрич все още се появява от време на време, понякога дори публично, но аз и всеки друг, дори тези, които изобщо не четат вестници, знаем, че това не е нищо повече от фантом. Установено е без никакво съмнение, че неговият гроб се намира на „Сигма 14-Б“. За теб всичко стои по различен начин. За теб истинският Палмър Елдрич може да се появи във всеки момент. Това, което е реално за теб, е фантом за мен, същото ще важи и когато се върнеш на Марс. Ти ще срещнеш истинския, живия Палмър Елдрич и изобщо не ти завиждам за това.

— Кажи ми само как да се върна — помоли Барни.

— Емили не те интересува вече, така ли?

— Страхувам се — отвърна той и усети изпълнения с разбиране свой собствен поглед от бъдещето. — Е, добре, какво се очаква да правя, да се правя на невъзмутим, за да те впечатля? Ти и без това знаеш всичко.

— Превъзходството на Елдрич над всеки, който е пробвал Чю-Зет, е основано на това, че връщането в реалността е крайно бавно и постепенно. Минава се през няколко последователни равнища, всяко от които съдържа все по-малко илюзии и все повече истински елементи. Понякога този процес отнема години. Ето защо ООН в края на краищата забрани Чю-Зет и се обърна срещу Елдрич. Хепбърн-Гилбърт отначало одобряваше този наркотик, защото наистина вярваше, че Чю-Зет помага на човека, който го употребява, и го пренася в конкретна реалност. А после стана очевидно за всеки, пробвал Чю-Зет или станал свидетел на вземането му, че той действа точно…

— Значи аз никога не съм идвал на себе си след първата си доза.

— Точно така, ти така и не можа да се върнеш напълно в реалността. А можеше да се върнеш, ако беше направил двайсет и четири часова почивка. Фантомите на Елдрич, наложени върху нормалната реалност, в края на краищата, щяха съвсем да изчезнат и ти щеше да се освободиш. Но Елдрич ти подхвърли втора, по-силна доза. Той знаеше, че си изпратен на Марс, за да се бориш с него, въпреки че си нямаше никаква представа точно по какъв начин ще действаш. Той се страхуваше от теб.

Това изглеждаше странно и неправдоподобно. Елдрич, с всичко, което беше направил и което можеше да направи… Но Елдрич беше видял паметника в бъдещето и знаеше, че в края на краищата, някой ден по някакъв начин ще го убият.

Вратата на кабинета се отвори рязко.

Рони Фюгейт се показа, видя двамата, но не каза нищо, само отвори уста и се опули. Най-накрая промърмори:

— Фантом. Мисля, че този, който стои по-близо до мен.

Тя влезе неуверено и затвори вратата след себе си.

— Точно така — каза Барни от бъдещето, наблюдавайки я внимателно. — Можеш да провериш, като го докоснеш.

Тя така и направи. Барни Майерсън видя как ръката й потъва в тялото му и изчезва.

— Вече съм виждала фантоми — каза тя вече по-спокойно, изваждайки ръката си, — но още не бях виждала твой, скъпи. Всеки, който е пробвал тази гадост, рано или късно се сдобива с фантом, но напоследък стават все по-малко. Някъде преди около година беше пълно с тях. Дори Хепбърн-Гилбърт беше видял свой фантом. Така му се пада.

— Нали разбираш — каза бъдещият Барни на Рони, — че той се намира под влиянието на Елдрич, въпреки че за нас този човек е мъртъв? Така че трябва да сме предпазливи. Елдрич във всеки момент може да изкриви възприятието му и тогава той няма да има друг изход, освен да реагира по съответния начин.

— Какво можем да направим за теб? — попита Рони, обръщайки се към Барни.

— Той трябва да се върне на Марс — каза бъдещият Барни. — Измислили са страшно сложен план, чрез който да унищожат Елдрич в междупланетен съдебен процес. За целта той трябва да изпие предизвикващия епилепсия препарат КВ-7, добит на Йо. Или не можеш да си спомниш това?

— Нали това дело така и не стигна до съда? — каза Рони. — Разбраха се извънсъдебно с него и оттеглиха жалбата.

— Можем да те откараме до Марс с кораб на „П. П. Макети“ — каза на Барни двойникът му от бъдещето. — Но така няма да постигнеш нищо, защото Елдрич не само че ще те следва, но и ще те посрещне на Марс. Това е любимото му развлечение. Не забравяй, че един фантом може да отиде навсякъде — той не е ограничен от времето или от пространството. Именно това го прави фантом, както и отсъствието на метаболизъм, поне не и според нашето разбиране на тази дума. Обаче, колкото и да е странно, фантомите се подчиняват на закона за гравитацията. Напоследък се появиха няколко статии, изследващи това явление, но засега не знаем много. Особено що се отнася до връщането на фантома в неговото собствено време и прогонването му.

— Вие искате да се отървете от мен колкото се може по-скоро? — попита Барни, изстивайки.

— Точно така — отвърна бъдещото му „аз“. — Както и ти искаш колкото се може по-скоро да се върнеш в своето време. Сега вече знаеш, че си направил грешка и… — Той хвърли поглед към Рони и незабавно млъкна. Не смяташе да засяга темата за Елдрич в нейно присъствие.

— Провеждани са някои опити с електрошок, при слаб ток и високо напрежение — каза Рони. — И с магнитно поле. В Колумбийския университет…

— Най-доброто постижение досега — прекъсна я бъдещият Барни — е на физическия факултет на Калифорнийския технологичен институт. Облъчват фантома с поток от бета-частици, които разрушават базовата структура на…

— Добре — каза Барни. — Оставям ви. Ще отида във физическия факултет на Калифорнийския технологичен институт и ще видя какво може да се направи.

Чувстваше се напълно смазан. Беше изоставен от всички, дори от себе си. „Това вече е краят — помисли си той с безсилна, дива ярост. — Господи!“

— Това е странно — каза Рони.

— Кое е странно? — попита бъдещият Барни. Той се облегна назад в креслото със скръстени ръце и я погледна.

— Това, което каза за Калифорнийския технологичен институт — отвърна Рони. — Доколкото знам, там никога не са се занимавали с фантоми.

Тя се обърна към Барни и изрече тихо:

— Поискай да ти покаже двете си ръце.

— Покажи си ръцете — каза Барни. Обаче вече виждаше бавните промени, започнали да се извършват в седналия мъж, особено в челюстта, където се появи добре познатата изпъкналост.

— Остави — изрече той дрезгаво. Усещаше как му се вие свят.

Бъдещото му „аз“ се обади подигравателно:

— Бог помага на този, който сам си помогне, Майерсън. Наистина ли мислиш, че ще спечелиш нещо, като се мотаеш тук и се опитваш да накараш някой да изпита състрадание към теб? По дяволите, на мен ми е жал за теб, предупредих те да не взимаш втора доза. Бих те измъкнал оттук, ако знаех как, а аз знам за наркотика повече от когото и да било друг сред хората.

— Какво ще стане с него? — попита Рони бъдещия Барни, който вече не беше бъдещ Барни — метаморфозата беше приключила и в люлеещото се кресло вече седеше и леко се поклащаше Палмър Елдрич, облегнат удобно назад, висок и белокос, огромна маса с квазичовешка форма, сякаш изплетена от безкрайна паяжина. — Боже мой, наистина ли смята да се мотае наоколо вечно?

— Добър въпрос — каза сериозно Палмър Елдрич. — Аз самият бих искал да зная отговора — както за него, така и за себе си. Спомни си, че съм затънал много по-дълбоко от него.

Той се обърна към Барни и добави:

— Май започна да схващаш, а? Не е необходимо да приемаш нормалната си форма. Можеш да станеш камък или дърво, или реактивна кола, или секция от термозащитен навес. Аз съм бил всичко това и много други неща. Ако станеш нещо неодушевено — например стар пън, — ще престанеш да осъзнаваш течението на времето. Това е доста интересно възможно решение за някой, който иска да избегне съществуването си на фантом. Аз не искам. — Гласът му стана тих. — Защото за мен връщането ми в моето собствено пространство и време означава смърт, подбудена от Лео Бълеро. Така че мога да живея само в това състояние. Но в твоя случай… — Той направи жест с ръка и леко се усмихна. — Стани скала, Майерсън. Изчакай, колкото и време да мине, докато изтече действието на наркотика. Десет години, век. Милион години. Или стани вкаменена кост в музея.

Усмивката му беше дружелюбна.

След известно време Рони каза:

— Може би той е прав, Барни.

Барни се приближи до бюрото, повдигна стъкленото преспапие и го остави на мястото му.

— Ние не можем да го докоснем — каза Рони. — Но той…

— Способността на фантомите да боравят с материални предмети доказва, че те присъстват в реалността, а не са само илюзия — каза Палмър Елдрич. — Спомни си за явлението полтъргайст… Те са можели да местят предмети из цялата къща, въпреки че са били нематериални.

На една от стените на кабинета висеше закачена почетна гравирана табелка. Беше награда, получена от Емили на изложба за керамични изделия три години преди неговата реалност. Значи все още я пазеше.

— Искам да стана тази табелка — реши Барни. Тя беше направена от някакво твърдо дърво, вероятно махагон, и месинг. Щеше да съществува дълго време и освен това той знаеше, че бъдещото му „аз“ никога няма да я изхвърли. Приближи се до табелката, чудейки се как ще престане да бъде човек и ще се превърне в предмет от месинг и дърво, висящ на стената на кабинета.

— Искаш ли да ти помогна, Майерсън? — попита Палмър Елдрич.

— Да — отвърна Барни.

Някаква сила го повдигна, той разпери ръце, за да запази равновесие и изведнъж се оказа, че лети и пропада в безкраен тунел, който се стесняваше… Той вече усещаше, как стените на тунела го притискат и осъзна, че е допуснал грешка. Палмър Елдрич го беше надхитрил още веднъж, демонстрирайки властта си над всеки, който е опитал Чю-Зет. Елдрич му беше направил нещо и Барни дори не знаеше какво е то, но беше сигурен, че не е това, за което бяха говорили и което той му беше обещал.

— Бъди проклет, Елдрич — каза Барни и не чу гласа си, не чуваше нищо, само падаше и падаше, лишен от тегло, и дори вече не беше фантом. Гравитацията бе престанала да му действа, очевидно и тя беше изчезнала.

„Остави ми нещо, Палмър — помисли си той. — Моля те.“ Осъзна, че това е молитва, която вече е отхвърлена. Палмър Елдрич беше направил каквото трябва твърде отдавна и сега беше много късно, винаги е било късно. „В такъв случай ще продължа да се боря, за да се стигне до процес — помисли си Барни. — Ще се върна по някакъв начин на Марс, ще глътна токсина, ще прекарам остатъка от живота си в съдебната зала, борейки се срещу теб — и ще спечеля. Не заради Лео и «П. П. Макети», а заради мен самия.“

Внезапно той чу смях. Това беше смехът на Палмър Елдрич, но той идваше от…

Него самия.

Погледна ръцете си и видя първо лявата — розова, бледа, направена от плът и покрита с кожа и с мънички, едва забележими косъмчета, а после премести поглед върху дясната, ярко блестяща, идеално чиста изкуствена ръка, която беше много по-хубава от истинската, изгубена преди много години.

Сега той знаеше какво се е случило с него. Беше извършена чудовищна — поне от негова гледна точка — размяна, и най-вероятно всичко, станало до момента, се беше случило именно, за да доведе до този край.

„Аз ще бъда този — осъзна той, — който ще бъде убит от Лео Бълеро. Онзи надпис на паметника ще бъде за мен.

Защото сега аз съм Палмър Елдрич.“

Докато светът около него започваше да придобива по-ясни очертания, той се запита: „В такъв случай как ли ще тръгнат работите му с Емили?

Надявам се, че много зле.“