Трите стигми на Палмър Елдрич

7.

Вратата към приемната на Барни Майерсън се отвори рязко и се появи Лео Бълеро, прегърбен от умора и покрит с прах от пътуването.

— Ти не се опита да ми помогнеш.

— Да — отвърна Барни след кратка пауза. Нямаше смисъл да се опитва да обяснява защо — не понеже Лео нямаше да разбере или да повярва, а заради самата причина. Тя просто не беше задоволителна.

— Уволнен си, Майерсън — каза Лео.

— Добре.

„Поне съм жив — помисли си Барни. — А ако бях тръгнал подир Лео, вече щях да съм мъртъв.“ Той започна да събира с вцепенени пръсти личните си вещи от бюрото и да ги слага в празна кутия за мостри.

— Къде е мис Фюгейт? — попита Лео. — Тя ще заеме твоето място.

Той се приближи до Барни и го погледна внимателно.

— Защо не дойде да ме вземеш? Кажи ми проклетата причина, Барни.

— Погледнах в бъдещето. Щеше да ми струва прекалено скъпо. Щях да платя с живота си.

— Но нали нямаше нужда да отиваш лично? Компанията ни е голяма — можеше да изпратиш екип там, а ти да ръководиш всичко оттук. Нали?

Истина беше. А той дори не беше помислил за тази възможност.

— Така че — продължи Лео — ти очевидно си искал с мен да се случи нещо фатално. Не е възможно друго обяснение. Може би си го желаел подсъзнателно. Нали?

— Предполагам — съгласи се Барни. Защото той наистина не беше съзнавал това. Така или иначе, Лео беше прав — нима иначе Барни не би поел отговорността да изпрати на Луната въоръжен екип от служители на „П. П. Макети“, както беше предложил Феликс Блау? Сега това изглеждаше толкова просто и очевидно.

— Имах ужасно преживяване в имението на Палмър Елдрич — каза Лео. — Той е проклет магьосник, Барни. Той направи с мен неща, за които не бях и сънувал. Превърна се в малко момиченце; показа ми бъдещето, макар че това може би беше неволно; създаде по някакъв начин цяла вселена с ужасни зверове, наречени глюкове; създаде дори илюзорен Ню Йорк с теб и Рони. Каква бъркотия! — Той поклати глава объркано. — Къде смяташ да отидеш?

— Има само едно място, където мога да отида.

— И кое е то? — Лео го погледна неспокойно.

— В момента само един човек може да оцени моите способности в прогнозирането на модата.

— Тогава ти ще бъдеш мой враг!

— Аз вече съм. От твоя гледна точка.

Барни беше готов да приеме като честно решението на Лео и интерпретацията му за неговото бездействие.

— Тогава ще се добера и до теб — каза Лео. — Ще ми паднеш заедно с оня побъркан магьосник, така наречения Палмър Елдрич.

— Защо „така наречения“? — Барни го погледна бързо и спря да си събира вещите.

— Защото все повече се убеждавам, че той не е човек. Не го видях със собствените си очи, освен докато бях под влиянието на Чю-Зет. През останалото време общуваше с мен чрез електронен терминал.

— Интересно — каза Барни.

— Нали? А ти си толкова продажен, че си готов да отидеш при него и да се присъединиш към екипа му. Въпреки че може да е проскубан проксимианец или нещо още по-лошо, някакво дяволско изчадие от дълбокия космос, което е проникнало в кораба му на отиване или на връщане, изяло го е и е заело неговото място. Ако видиш глюковете…

— Тогава, за бога, не ме карай да правя това — прекъсна го Барни. — Остави ме тук.

— Не мога. Не и след като не издържа изпита си по лоялност. — Лео извърна поглед и преглътна. — Иска ми се да не бях толкова огорчен от теб, но… — Той безсилно сви юмруци. — Беше отвратително. Той успя да ме пречупи. После се натъкнах на онези двама еволюирали теранци и това ми помогна. Но само до момента, в който Елдрич се появи в образа на куче и препика паметника. — Лео направи скована гримаса. — Трябва да призная, че той демонстрира нагледно отношението си. Нямаше как да се обърка презрението му.

Той добави, сякаш говореше на себе си:

— Елдрич вярва, че ще победи, че няма от какво да се страхува, дори след като видя надписа на паметника.

— Пожелай ми късмет — каза Барни.

Той се пресегна. Двамата си стиснаха ритуално ръцете за миг, после Барни излезе от кабинета си, мина покрай бюрото на секретарката си и излезе на централния коридор. Чувстваше в себе си празнота, запълнена с някакъв лишен от вкус и мирис материал, подобен на слама. Нищо повече.

Докато чакаше асансьора, към него на бегом се приближи Рони Фюгейт, задъхана, със загрижено изражение на лицето.

— Барни… той уволни ли те?

Той кимна.

— О, скъпи — възкликна тя. — И сега какво?

— Сега — отвърна Барни — минавам на страната на противника. За добро или лошо.

— Но как ще продължим да живеем заедно, ако аз работя за Лео, а ти…

— Нямам никаква представа — отговори Барни.

Асансьорът пристигна и той влезе в кабината.

— Ще се видим пак — каза и натисна бутона. Вратата се затвори и Рони изчезна от погледа му.

„Ще се видим на мястото, което неохристияните наричат «ад» — помисли си той. — Едва ли по-рано. Освен ако нашата реалност не е адът, което е доста вероятно.“

Спусна се на приземния етаж, излезе от сградата и застана под термозащитния навес, чакайки такси.

Когато таксито се появи и се спусна към него, някой извика от вътрешността на сградата:

— Барни, почакай.

Беше Рони.

— Ти си полудяла — каза той. — Връщай се обратно. Не оставяй многообещаващата си кариера заради това, което е останало от мен.

— Смятахме да работим заедно, спомняш ли си? — отвърна Рони. — За да предадем Лео, както се изразих тогава аз. Защо да не продължим да си сътрудничим?

— Всичко се промени. Заради моето болезнено и извратено нежелание или неспособност — без значение как ще го наречеш — да отида на Луната и да помогна на Лео.

Отношението му към самия него сега беше различно, вече не се виждаше в същата светлина на изключителна симпатия.

— Господи, та ти всъщност не искаш да останеш с мен — каза той на момичето. — Някой ден ще изпаднеш в трудно положение и ще се нуждаеш от моята помощ, а аз ще постъпя точно по същия начин, по който постъпих с Лео — ще ти позволя да потънеш, без да си мръдна и пръста.

— Но нали твоят собствен живот беше в…

— Той винаги е — прекъсна я той. — Когато човек върши каквото и да е. Това е името на комедията, в която играем.

Това не го извиняваше, не и в неговите собствени очи.

Влезе в таксито, даде машинално адреса на своята кооперация и се облегна назад в седалката, докато колата се издигаше към огненото обедно небе. Далече долу под термозащитния навес, Рони Фюгейт стоеше, засенчила очите си с ръка и гледаше как таксито се отдалечава. Несъмнено тя се надяваше, че той ще промени решението си и ще се върне.

Обаче той не го направи.

„Необходима е голяма смелост — помисли си — да погледнеш истината в очите и да си кажеш откровено: Не ставам за нищо. Извърших зло и ще го направя отново. Това не беше случайно, такава е истинската ми същност.“

Скоро таксито започна да се снижава, той бръкна в джоба си за портфейла и осъзна смаяно, че това не беше сградата на неговата кооперация. Паникьосано се опита да съобрази къде е и внезапно осъзна, че това е кооперация 492. Беше дал на таксито адреса на Емили.

Това е! Назад към миналото. Където нещата имаха смисъл. „Когато започвах кариерата си — помисли си той. — И знаех какво искам от бъдещето, дори усещах със сърцето си какво съм готов да дам, от какво мога да се откажа и какво съм способен да пожертвам… и за какво го правя. А сега…“

Сега беше пожертвал кариерата си, за да спаси живота си — или поне така му се струваше в момента. По същия начин някога беше пожертвал Емили, за да спаси живота си — и тогава беше толкова просто като сега. Това не беше идеализъм, нито пък дълг, произтичащ от старите пуритански, калвинистки убеждения. Беше просто инстинктът, който имаха и най-примитивните червеи. „Господи! — помисли си той. — Направих го. Първо изоставих Емили, а сега и Лео. Що за човек съм аз? Следващата неизбежно щеше да е Рони — бях достатъчно честен, за да й го кажа.

Може би Емили ще успее да ми помогне? Може би точно затова съм тук? Тя винаги е разбирала прекрасно тези неща — виждаше през стената от самоизмами, която бях изградил между себе си и реалността. Което, разбира се, само ме караше да желая още повече да се избавя от нея. Всъщност, за човек като мен това е достатъчен довод. Но може би ще успея да го понеса по-добре сега.“

Малко по-късно той вече звънеше на вратата на Емили.

„Ако тя смята, че е по-добре да се присъединя към Палмър Елдрич, ще го направя — помисли си той. — А ако каже «не» — също ще я послушам. Но тя и съпругът й работят за Палмър Елдрич. Как биха могли да ми кажат «не» и да запазят лоялността си към него? Значи всичко е решено предварително. И може би аз също го знаех.“

Вратата се отвори. Емили го погледна учудено, с широко отворени очи. Носеше синя работна дреха, изцапана със засъхнала и мокра глина.

— Здравей — каза той. — Лео ме уволни.

Почака, но тя не каза нищо.

— Може ли да вляза? — попита той.

— Да. — Тя го пусна в апартамента. Нейното огромно грънчарско колело стоеше, както и преди, насред всекидневната. — Работех. Радвам се да те видя, Барни. Ако искаш чаша кафе, ще трябва да…

— Дойдох да се посъветвам с теб — каза той. — Но сега реших, че вече не е необходимо.

Приближи се до прозореца, остави на пода пълната си с вещи кутия за мостри и погледна навън.

— Имаш ли нещо против да продължа да работя? Имах добра идея, или поне така ми се струваше. — Тя потърка челото си, после започна да масажира очите си. — А сега не знам… И се чувствам толкова уморена. Чудя се дали не е свързано с Е-терапията.

— Еволюционната терапия? Подложила си се на нея?

Той се обърна и я огледа внимателно. Беше ли се изменила тя физически?

Стори му се, че чертите й са станали по-груби, но причината за това може би беше, че не я е виждал от толкова отдавна. „От възрастта е — помисли си Барни. — Но…“

— И как върви? — попита той.

— Досега имах само един сеанс. Но знаеш ли, мислите ми са толкова замъглени. Изглежда не мога да мисля както трябва. Всичките ми идеи са се смесили.

— Мисля, че е по-добре да се откажеш от тази терапия. Въпреки че е толкова модна. Въпреки че всеки, който е постигнал нещо, се подлага на нея.

— Може и да си прав. Въпреки че те изглеждат толкова доволни. Ричард и доктор Денкмал. — Тя наведе глава по добре познатия му начин. — Те щяха да знаят, ако нещо не е наред, нали?

— Никой не знае това. Тази област е слабо изучена. Ти винаги си позволявала на хората да те командват.

Той й каза тези думи с повелителен тон, както беше правил безброй пъти през годините, в които бяха живели заедно. Това обикновено вършеше работа, макар и не винаги.

Този път не се получи. Видя упорития блясък в очите й, означаващ, че отказва да е толкова пасивна, колкото обикновено.

— Мисля, че това засяга само мен — каза Емили с достойнство. — И аз смятам да продължа.

Той сви рамене и започна да се разхожда из стаята. Нямаше власт над нея, но му беше все едно. А дали беше така? Наистина ли му беше все едно? Представи си картината на деградиращата Емили… която в същото време се опитваше да прави грънците си, да проявява творчество. Беше смешно… и страшно.

— Чуй ме — изрече грубо той, — ако този тип наистина те обича…

— Нали ти казах — отвърна Емили, — решението е мое.

Тя се върна към грънчарското си колело. На него имаше голямо и високо гърне и Барни се приближи, за да го огледа по-добре. „Красиво е — реши той. — И… познато. Не е ли правила тя вече подобно гърне?“ Но не каза нищо, само продължи да изучава гърнето.

— Какво смяташ да правиш? — попита Емили. — За кого ще работиш?

Изглежда тя му съчувстваше. Това го накара да си спомни как наскоро беше попречил на продажбата на нейните изделия на „П. П. Макети“. Друг на нейно място щеше да е враждебно настроен към него, но това не беше в нейната природа. А тя със сигурност знаеше кой е отклонил предложението на Хнат.

— Съдбата ми вероятно вече е решена — отговори той. — Получих призовка.

— И таз добра! Ти — на Марс! Не мога да си го представя.

— Мога да дъвча Кен-Ди там — каза той. — Само че…

„Вместо Пърки Пат-макет може би ще си имам Емили-макет — помисли си Барни. — И ще прекарвам времето си във фантазии, че отново съм с теб и пак водя живота, от който само от глупост се отказах доброволно. Единственият наистина хубав период от моя живот, когато бях истински щастлив. Разбира се, тогава не знаех това, защото нямаше с какво да сравнявам… за разлика от сега.“

— Има ли някаква надежда — попита той — да дойдеш с мен?

Тя се вторачи в него, той й отвърна със същия поглед. И двамата бяха смаяни от това, което бе предложил.

— Говоря сериозно — каза Барни.

— Кога го реши?

— Няма значение кога — отвърна той. — Има значение единствено какво чувствам.

— Има значение и какво чувствам аз — каза Емили и се върна към грънчарското колело. — Бракът ми с Ричард е много щастлив. Ние се разбираме прекрасно.

Лицето й беше ведро. Несъмнено тя наистина мислеше така. Той беше проклет, обречен, захвърлен в пропастта, която сам си беше изкопал. И точно това заслужаваше. И двамата го знаеха, дори не беше необходимо да го казват.

— Мисля, че ще си тръгвам — каза той.

Емили не се опита да го задържи. Тя само кимна.

— В името на Бога, надявам се, че не деградираш — каза Барни, — но се страхувам, че е така. Личи си по лицето ти. Погледни се в огледалото.

С тези думи той излезе. Вратата се затвори след него. Веднага съжали за това, което каза, макар че можеше да се окаже от полза… „Може да й помогне — помисли си той. — Защото виждам, че наистина е така. А не й го желая. Никой не би й го пожелал. Дори онова магаре, мъжът й, когото тя предпочита пред мен… по причини, които не мога да разбера, освен ако не смята брака си с него за своя съдба. Тя е обречена да живее с Ричард Хнат, обречена е никога да не бъде моя съпруга отново. Никой не може да върне времето назад.

Всъщност може — когато дъвчеш Кен-Ди. Или новия продукт, Чю-Зет. Всички колонисти правят това. Той не може да се намери на Земята, но е достъпен на Марс, Венера, Ганимед и на всяка от граничните колонии.

Ако всичко останало се провали, остава ми това.

А може би всичко вече се е провалило. Защото…“

След като се замисли, реши, че не може да отиде при Палмър Елдрич. Не и след това, което този човек беше направил — или се бе опитал да направи — на Лео. Барни осъзна това, докато стоеше пред сградата и чакаше такси. Въздухът пред него трептеше и той си помисли: „Може би просто ще пристъпя напред. Дали някой ще ме намери преди да умра? Вероятно не. Това ще е не по-лошо решение от всяко друго…

И така, това е последната ми надежда за работа. На Лео ще му бъде много забавно, ако ударя на камък тук. Ще бъде изненадан и вероятно доволен.

По дяволите, ще се обадя на Елдрич и ще го питам дали ще ме наеме.“

Барни намери будка с видеофон и се свърза с имението на Елдрич на Луната.

— Аз съм Барни Майерсън — представи се той. — Бившият главен моден консултант на Лео Бълеро. Всъщност аз бях втори в йерархията на „П. П. Макети“.

Мениджърът на персонала на Елдрич се намръщи и попита:

— Е, и? Какво искате?

— Бих искал да потърся работа при вас.

— Не се нуждаем от никакви модни консултанти. Съжалявам.

— Може ли да попитате мистър Елдрич, моля?

— Мистър Елдрич вече си е казал мнението по въпроса.

Барни прекъсна връзката и излезе от будката.

Изобщо не беше учуден.

Запита се дали ако му бяха казали: „Елате на Луната за интервю“, щеше да отиде, и осъзна, че вероятно би отишъл. „Щях да отида — помисли си той, — но после щях да се откажа. Когато съм абсолютно сигурен, че ме вземат на работа.“

Върна се в будката и набра номера на наборната служба към ООН.

— Аз съм мистър Барни Майерсън — каза той и продиктува официалния си идентификационен код. — Преди няколко дни получих призовка. Бих искал да заобиколим формалностите и да тръгна незабавно. Нямам търпение да емигрирам.

— Медицинският преглед не може да се избегне — уведоми го чиновникът от ООН. — Нито пък психиатричният. Но ако желаете, можете да отидете и да се прегледате по всяко време, дори сега.

— Добре — отвърна той. — Искам.

— А тъй като се явявате доброволно, мистър Майерсън, вие можете да изберете…

— Устройва ме всяка планета или спътник — прекъсна го Барни.

Той прекъсна връзката, излезе от кабината, спря такси и даде адреса на наборната комисия, която се намираше близо до сградата на неговата кооперация.

Докато таксито се носеше с тихо бучене към центъра на Ню Йорк, отдолу ги настигна друго такси и започна да лети пред тях, плавно поклащайки стабилизаторите си.

— Те се опитват да се свържат с нас — уведоми го автоматът-шофьор на неговото такси. — Искате ли да им отговорите?

— Не — отвърна Барни. — Увеличи скоростта.

Внезапно той промени решението си.

— Можеш ли да попиташ кои са?

— Ще пробвам през радиото.

В таксито за известно време настана тишина, после автоматът каза:

— Те твърдят, че имат съобщение за вас от Палмър Елдрич. Той иска да ви каже, че ще ви вземе на работа и вие не бива…

— Повтори още веднъж — каза Барни.

— Мистър Елдрич, когото те представляват, ще ви вземе на работа, както сте помолили неотдавна. Въпреки че те имат основно правило…

— Искам да поговоря с тях — каза Барни.

Към него се подаде микрофон.

— Кой е там? — попита Барни. Отговори му непознат мъжки глас:

— Аз съм Ичолц. От „Чю-Зет изделия“, Бостън. Не може ли да се приземим някъде и да обсъдим въпроса за назначаването ви в нашата фирма?

— Тръгнал съм към наборната комисия. Явявам се доброволно.

— Не сте подписвали нищо, нали?

— Не.

— Това е добре. Значи не е прекалено късно.

— Но на Марс ще мога да дъвча Кен-Ди — каза Барни.

— Защо ви трябва това, за Бога?

— Така ще мога да бъда отново с Емили.

— Коя е Емили?

— Бившата ми съпруга. Която зарязах, защото тя забременя. Сега осъзнавам, че това беше единственият щастлив период в живота ми. Всъщност сега я обичам повече, отколкото съм я обичал някога, и това чувство нараства, вместо да отслабва.

— Вижте — каза Ичолц, — ние можем да ви снабдим с колкото си поискате Чю-Зет, а това е още по-добре. Ще можете да живеете вечно при идеални условия с бившата си съпруга. Така че няма проблем и в това отношение.

— А може и да не искам да работя за Палмър Елдрич.

— Но самият вие пожелахте!

— Започнах да се съмнявам — каза Барни. — И то дълбоко. Вижте какво ще ви кажа: не ме търсете, аз ще ви потърся. Ако не ме вземат.

Той прибра микрофона обратно на мястото му.

— Готово. Благодаря.

— Много патриотично е да се явите доброволно пред комисията — каза таксито.

— Гледай си работата — отвърна Барни.

— Мисля, че постъпвате правилно — продължи упорито таксито.

— Само да бях отишъл на „Сигма 14-Б“ да спася Лео — отговори той. — Или беше Луната? Където и да е, вече дори не си спомням мястото. Всичко изглежда като неясен сън. Във всеки случай, ако бях отишъл, сега още щях да работя за него и всичко щеше да е наред.

— Всички правим грешки — каза таксито със съчувствие.

— Но някои от нас правят фатални грешки — отвърна Барни.

„Първо към тези, които обичаме — помисли си, — към нашите жени и деца, а после и към нашите работодатели.“

Таксито продължаваше да се движи с тихо бучене.

„А най-накрая — продължи размишленията си Барни, — допускаме последната грешка. Тази, от която зависи целият ни по-нататъшен живот. Чудим се дали да приемем работата при Палмър Елдрич или да отидем в наборната комисия, и както и да постъпим, знаем, че сме сгрешили.“

Час по-късно той вече бе минал през медицинския преглед, беше признат за здрав, а после нещо, доста напомнящо на доктор Смайл, извърши психиатричния му преглед.

Отново се оказа здрав.

Като замаян, той положи клетвата („Заклевам се да гледам на Земята като на майка и водач…“ и така нататък) а после, след като му връчиха купчина с брошури, го изпратиха в неговата кооперация да си събира багажа. Оставаха му двайсет и четири часа до излитането на кораба, където и да отиваше той. Все още не му бяха съобщили крайната цел на пътуването. „Съобщението за назначението — предположи той — сигурно ще започва с «Мене, мене, текел»16.“ Или поне би трябвало, като се имаше предвид броят на възможните варианти, който беше ограничен.

„Всичко свърши — помисли си той, изпитвайки най-различни емоции: задоволство, облекчение, ужас и потиснатост, предизвикана от смазващото усещане за поражение. — Във всеки случай това е по-добре, отколкото да се изложа на слънчевите лъчи.“

А дали наистина беше по-добре?

Във всеки случай беше по-бавно. Да се умре по този начин щеше да отнеме по-дълго време, вероятно петдесет години, и това го привличаше повече, макар да не знаеше защо.

„Всъщност, аз винаги мога да ускоря процеса — реши той. — В колониите несъмнено има не по-малко възможности за това, отколкото тук, може би дори повече.“

Докато събираше вещите си, оглеждайки за последен път любимия си апартамент, за плащането на който беше работил толкова здраво, звънна видеофонът.

— Мистър Байерсън… — На екрана се появи момиче, някаква незначителна чиновничка от някакъв второстепенен отдел на службата за колонизиране към ООН. Усмихваше се.

— Майерсън.

— Да. Обаждам ви се, за да съобщя назначението ви и — имате късмет, мистър Майерсън! — това е плодороден район на Марс, известен под името Файнбърг Кресънт. Сигурна съм, че ще ви хареса. Е, довиждане, сър, и ви пожелавам успех!

Тя продължи да се усмихва, докато той не изключи екрана. Имаше усмивката на човек, който не отива никъде.

— Успех и на вас — каза той.

Файнбърг Кресънт. Беше чул за това място. Наистина относително плодороден район. Във всеки случай колонистите там имаха градини — за разлика от някои други области, тази не беше пустиня от замръзнал метан, над която с години бушуваха свирепи бури. Вероятно понякога щеше да има възможност да излиза от своята землянка на повърхността на планетата.

В ъгъла на всекидневната стоеше куфарчето с доктор Смайл. Барни го включи и каза:

— Докторе, няма да повярваш, но вече не се нуждая от услугите ти. Довиждане и ти пожелавам успех, както каза момичето, което не отива никъде.

След кратка пауза той поясни:

— Явих се като доброволец.

— Дрррр — забръмча доктор Смайл, свързвайки се с апаратурата долу в сутерена на кооперацията. — Но вие, с вашия характер… това е практически невъзможно. Каква е причината, мистър Майерсън?

— Желанието ми да умра — каза той и изключи психиатъра. Продължи мълчаливо да събира багажа си. „Господи — помисли си, — а съвсем скоро двамата с Рони градяхме толкова грандиозни планове! Смятахме да продадем Лео скъпо и да се присъединим към Елдрич с гръм и трясък. Какво се случи? Ето какво: Лео започна да действа първи.

И сега Рони е на моето място. А тя искаше точно това.“

Колкото повече мислеше, толкова повече гневът му нарастваше от безсилие. Но не можеше да направи нищо, за да промени нещата, поне не в този свят. Може би когато вземе Кен-Ди или Чю-Зет, ще се озове във вселена, където…

Някой почука на вратата.

— Здрасти — каза Лео. — Може ли да вляза?

Той прекрачи през прага, бършейки огромното си чело със сгъната носна кърпичка.

— Горещ ден. Прочетох във вестника, че температурата се е вдигнала с още шест десети от…

— Ако си дошъл да ми предложиш да се върна на работа — каза Барни, откъсвайки се за момент от опаковането на багажа, — е твърде късно, защото емигрирам. Утре потеглям за Файнбърг Кресънт.

Ако Лео беше решил да се помирят, каква ирония бе това! Последното завъртане на колелото на съдбата.

— Нямам намерение да ти предлагам да се върнеш на работа. И знам, че емигрираш. Имам познати в наборната комисия, а и доктор Смайл ме уведоми. Плащах му — ти не знаеше това, разбира се, — за да ме информира за напредъка ти по снижаването на устойчивостта към стреса.

— Тогава какво искаш?

— Искам да ти предложа да започнеш работа при Феликс Блау. Вече сме обмислили всичко.

— Ще прекарам остатъка от живота си във Файнбърг Кресънт — отвърна спокойно Барни. — Не разбираш ли?

— Успокой се. Опитвам се да намеря най-добрия изход от неприятната ситуация, включително и за теб. И двамата действахме много прибързано, аз — когато те уволних, а ти — когато се предаде доброволно на онези вампири от наборната комисия. Барни, мисля, че знам как да вкарам в капана Палмър Елдрич. Обсъдих го с Блау и той хареса идеята. Ти ще играеш ролята на колонист, по-точно ще живееш като колонист, ще станеш един от тях. До няколко дни, вероятно от следващата седмица, Елдрич ще започне да разпространява Чю-Зет в този район. Може би веднага ще ти предложат от него, поне така се надяваме. Разчитаме на това.

Барни се изправи на крака.

— И се предполага, че ще приема предложението с радост?

— Точно така.

— Защо?

— Ще подадеш оплакване в ООН — нашите юристи ще го напишат вместо теб. Ще заявиш, че този проклет отвратителен скапан боклук е високо токсичен и употребата му има странични ефекти, не е важно какви точно. Ще организираме показен процес, ще изискаме от ООН да забрани Чю-Зет като вреден и опасен за здравето продукт и няма да допуснем разпространението му на Тера. Всъщност е прекрасно, че напусна „П. П. Макети“ и емигрираш. Не можеше да се случи в по-подходящ момент.

Барни поклати глава.

— Какво означава това? — попита Лео.

— Не съм съгласен.

— Защо?

Барни сви рамене. Всъщност той не знаеше защо.

— След като те разочаровах…

— Ти се паникьоса. Не знаеше какво да правиш. Това не беше твоя работа. Трябваше да кажа на доктор Смайл да се свърже с началника на охраната на нашата компания, Джон Зелцер. Добре, допуснал си грешка. Всичко е вече забравено.

— Не — отвърна Барни.

„Защото — помисли си той — не мога да забравя всичко, което научих за себе си. Това самоопознаване удря право в сърцето, като отрова.“

— Не изпадай в мрачно настроение, за бога. Това е вече патология. Целият ти живот е все още пред теб, дори и да е във Файнбърг Кресънт. Мисля, че и без това щяха да те мобилизират. Прав ли съм? — Лео крачеше възбудено из стаята. — Каква бъркотия! Добре, не ни помагай, позволи на Елдрич и неговите проксимианци да правят каквото си искат, нека да завладеят Слънчевата система и даже цялата вселена, започвайки с нас.

Той спря и се вторачи в Барни.

— Нека… да го обмисля.

— Изчакай, докато опиташ Чю-Зет. Сам ще разбереш. Това нещо ще зарази всички ни, ще ни превземе отвътре и ще избие на повърхността, ще доведе до хаос.

Дишайки тежко от напрежение, Лео направи пауза и се закашля продължително.

— Прекалено много пуша — каза тихо той. — Господи…

Барни улови погледа му.

— Знаеш ли, че този тип ми даде двайсет и четири часа? Трябва да му се подчиня или… — Лео щракна с пръсти.

— Не мога да се озова на Марс толкова скоро — каза Барни. — Да не говорим, че няма да спечеля доверието им толкова бързо, че веднага да си купя Чю-Зет от някой дилър.

— Знам — изрече Лео с твърд глас. — Но и той няма да може да ме унищожи толкова скоро. Това ще му отнеме седмици, може би дори месеци. А междувременно ще имаме някой, който да се яви в съда и да покаже, че Чю-Зет причинява увреждания. Осъзнавам, че ти изглежда невероятно, но…

— Свържи се с мен, когато пристигна на Марс — каза Барни. — В моята землянка.

— Ще го направя! Ще го направя! — извика Лео, а после каза по-тихо, сякаш говореше на себе си. — И ще ти дам основателна причина.

— Моля?

— Нищо, Барни.

— Обясни.

Лео сви рамене.

— По дяволите, знам колко си загазил. Рони получи работата ти. Ти беше прав. Проследих те — знаех, че веднага ще хукнеш към бившата си жена. Ти все още я обичаш, а тя не иска да дойде с теб, нали? Познавам те по-добре, отколкото се познаваш ти самият. Знам точно защо не се появи да ме спасиш, когато бях в ръцете на Палмър. През целия си живот ти си се стремял да заемеш мястото ми и сега, когато всичко се срути, ще трябва да започнеш всичко отначало. Много лошо, но сам си си виновен. Падна в собствения си капан. Виж, не смятам да се оттеглям, никога не съм имал такова намерение. Ти си добър служител, но само като ясновидец, не си от такава класа, че да станеш ръководител. Спомни си как отхвърли грънците на Ричард Хнат. Така се издаде, Барни. Съжалявам.

— Добре — каза Барни след кратък размисъл. — Вероятно си прав.

— Е, ти научи много неща за себе си. И можеш да започнеш отначало във Файнбърг Кресънт. — Лео го потупа по гърба. — Стани лидерът на твоята землянка, занимавай се с творчество, производство или каквото там правят в землянките. И ще бъдеш шпионин на Феликс Блау. Това е много важно.

— Можех да премина на страната на Елдрич — каза Барни.

— Да, но не го направи. А кого го е грижа за нещата, които си можел да направиш?

— Мислиш ли, че постъпих правилно, като се явих като доброволец пред комисията?

— Приятел, а какво друго можеше да направиш? — попита тихо Лео.

Нямаше какво да се отговори на този въпрос. И двамата знаеха това.

— Когато решиш да се самосъжаляваш — каза Лео, — спомни си следното нещо: Палмър Елдрич иска да ме убие… Аз съм в много по-лошо положение от теб.

— Предполагам, че е така.

Това беше самата истина и Барни осъзна още нещо.

„В момента, в който подам оплакване срещу Палмър Елдрич, аз ще се озова в същото положение.“

Не очакваше с нетърпение този момент.

Същата нощ вече се намираше на транспортния кораб на ООН, летящ към Марс. На мястото до него седеше симпатична и изплашена, но отчаяно опитваща се да изглежда спокойна брюнетка с толкова правилни черти на лицето, че напомняше за манекенките от списанията за мода. Веднага щом корабът набра скорост, тя му се представи — очевидно желаеше да се разтовари от напрежението чрез разговор с когото и да било на каквато и да е тема. Казваше се Ан Хоторн. Тя си призна с леко съжаление, че е можела да избегне емиграцията, но не го е направила заради вярата си, че има патриотичен дълг към ООН.

— А как сте можели да го избегнете? — попита той заинтригувано.

— Шум на сърцето — отвърна Ан. — А също така аритмия и пристъпи на тахикардия.

— А какво ще кажете за слухови, нодални, вентрикуларни и аурикуларни фибрилации, съпроводени с нощни гърчове? — попита Барни, който се бе опитвал неуспешно да се прави на страдащ от тези симптоми.

— Можех да представя документи от болници, заверени от лекари и от застрахователни компании, които са ме изследвали. — Тя го изследва от горе до долу и добави с интерес: — Изглежда, и вие сте можели да се освободите, мистър Пайерсън?

— Майерсън. Аз се явих като доброволец, мис Хоторн.

„Но не можех да се измъкна, поне не за дълго“ — помисли си Барни.

— Хората в колониите са много религиозни. Поне така съм чувала. Вие каква религия изповядвате, мистър Майерсън?

— Хм — отвърна Барни смутено.

— Мисля, че е най-добре да го решите, преди да стигнем там. Те ще ви питат и ще очакват да участвате в религиозните обреди. Става въпрос преди всичко за употребата на онзи наркотик… сещате се, Кен-Ди. Благодарение на него мнозина се обърнаха към някоя от официалните религии… Макар че повечето колонисти намират в самия наркотик религиозно преживяване, което им е напълно достатъчно. Имам роднини на Марс. Те ми пишат, така че съм наясно с тези неща. Аз отивам във Файнбърг Кресънт, а вие?

„По течението“ — помисли си той и каза на глас:

— И аз там.

— Вероятно ще сме в една и съща землянка — каза Ан Хоторн със замислено изражение на изящното си лице. — Аз принадлежа към Реформаторския клон на Неоамериканската църква, новата християнска църква на Съединените щати и Канада. Всъщност корените ни са много стари: триста години след Христа нашите прадеди са имали епископи, взели участие в събора във Франция. Не сме се отделили от останалите църкви толкова късно, колкото се смята. Така че очевидно имаме апостолски произход.

Тя му се усмихна сериозно и дружелюбно.

— Вярвам ви — каза Барни. — Каквото и да означава казаното от вас.

— Във Файнбърг Кресънт има Неоамериканска мисионерска църква, а следователно и викарий, свещеник. Надявам се да получавам Свето причастие поне веднъж месечно. И да се изповядвам два пъти годишно, както е редно, както правех на Тера. Нашата църква има много тайнства… вие приели ли сте някое от двете Велики тайнства, мистър Майерсън?

— Хм… — Барни се поколеба.

— Христос е определил да съблюдаваме две тайнства — търпеливо обясни Ан Хоторн. Кръщение — чрез вода и Свето причастие. Причастието е в Негова памет… Това води началото си от Тайната вечеря.

— О, имате предвид хляба и виното.

— Знаете ли, че поемането на Кен-Ди пренася — както се изразяват — вземащия наркотика в друг свят? В светски смисъл, разбира се, защото това е временен и само физически свят. Хлябът и виното…

— Съжалявам, мис Хоторн — прекъсна я Барни, — но се страхувам, че не вярвам в тази работа с тялото и кръвта. Звучи прекалено мистично за мен.

„Прекалено много неща са базирани на недоказани предварителни условия“ — помисли си той. Но тя беше права — религията, благодарение на Кен-Ди, беше придобила много последователи на колонизираните планети и луни, и той щеше да се сблъска с това явление, както бе казала Ан.

— Вие смятате ли да пробвате Кен-Ди? — попита Ан.

— Разбира се.

— Вярвате в това. И все пак знаете, че Земята, на която се пренасяте, не е истинската.

— Не искам да споря — отвърна той. — Човек я усеща като истинска. Само това знам.

— И при сънищата е така.

— Но при Кен-Ди усещането е по-силно, отколкото при сънищата — отбеляза Барни. — По-ясно е. И се извършва в… — той едва не каза „съединяване“ — …компанията на други хора, които също вземат наркотика. Така че не може да бъде напълно илюзия. Сънищата са индивидуални, затова ги приемаме за илюзия. Но Пърки Пат…

— Много ми е любопитно да узная какво мислят по въпроса хората, които произвеждат макетите Пърки Пат — каза замислено Ан.

— Мога да ви кажа. За тях това е просто бизнес. Вероятно също като производството на вино и нафори за…

— Ако смятате да пробвате Кен-Ди — прекъсна го Ан, — и вярвате, че това ще е началото на нов живот за вас, може би ще успея да ви убедя да приемете кръщение и първо причастие в Неоамериканската християнска църква? По този начин ще видите дали вярата ви заслужава да се подложи на такова изпитание. А може би ще изберете Първата реформаторска европейска християнска църква, която, естествено, също съблюдава двете Велики тайнства. Щом веднъж приемете Светото причастие…

— Не мога — каза той.

„Аз вярвам в Кен-Ди — помисли си той. — А, ако се наложи — и в Чю-Зет. Вие можете да вярвате в нещо, старо двайсет и един века. Аз предпочитам нещо ново и туйто!“

— Честно казано, мистър Майерсън — каза Ан, — смятам да откажа колкото се може повече колонисти от Кен-Ди и да ги обърна към нашите традиционни християнски обреди. Ето я главната причина, поради която не представих на наборната комисия документите, които биха ме освободили от емиграция.

Тя му се усмихна приятно и той неволно почувства някаква топлина.

— Има ли нещо лошо в това? Ще ви кажа честно: мисля, че употребата на Кен-Ди показва истинския копнеж у част от тези хора да се върнат към онова, което ние от Неоамериканската църква…

— Мисля — изрече меко Барни, — че трябва да оставите тези хора на мира.

„А също и мен — помисли си той. — И без това имам достатъчно проблеми. Само религиозен фанатизъм ми липсваше.“

Но момичето не изглеждаше така, както той си представяше религиозните фанатици, нито пък говореше по техния начин. Барни беше озадачен. Къде беше придобила толкова твърди убеждения? Той можеше да допусне, че са разпространени в колониите, но нали тя ги беше получила на Земята?

Така че съществуването на Кен-Ди и преживяването на групово „пренасяне“ не можеше да обясни напълно нарасналия интерес към религията на земята. „Може би — помисли си той — причината е в постепенното превръщане на планетата в наподобяваща пъкъл изпепелена пустиня — процес, чиито изход всеки човек може да предвиди, по дяволите, дори да изпита! И това е пробудило надежда за нов живот при различни условия.

И при самия мен е така. Човекът, който бях, Барни Майерсън от Земята, който работеше за «П. П. Макети» и живееше в реномираната кооперация с невероятно ниския номер 33, е мъртъв. Тази личност вече не съществува, изтрита е, както гъбата изтрива тебешира от черната дъска.

Независимо дали ми харесва или не, аз се раждам отново.“

— Животът като колонист на Марс е различен от живота на Тера — каза той на глас. — Може би когато се озова там…

Барни млъкна. Искаше да каже: „…Може би ще проявя по-голям интерес към вашата догматична църква.“ Но той не можеше да каже подобно нещо и да бъде честен, дори и ако то беше предположение. Изпитваше вътрешна съпротива срещу тази идея, толкова чужда на неговите убеждения. И все пак…

— Продължете — каза Ан Хоторн. — Довършете изречението си.

— Ще поговорим отново — каза Барни, — след като поживея известно време на дъното на землянка на тази чужда планета. Когато започна новия си живот — ако изобщо може да се нарече живот, — като колонист.

В тона му прозвуча горчивина, която изненада дори самия него. „Озлобление… а то граничи със самоизмъчването“ — помисли си Барни засрамено.

— Добре — каза Ан спокойно. — Ще ми бъде приятно.

Двамата продължиха да седят в мълчание. Барни се зачете в домашния вестник, а до него Ан Хоторн, фанатичка и бъдеща мисионерка на Марс, извади някаква книга. Той хвърли поглед на корицата и видя, че това е популярното произведение на Ерик Ледерман за колониалния живот — „Скитник без пътища“. Бог знае откъде я имаше Ан — книгата беше забранена от ООН и намирането й бе невероятно трудно. И четенето й тук, на борда на кораб на ООН, беше невероятно смела постъпка. Барни беше впечатлен.

Той погледна отново Ан и осъзна, че тя е доста привлекателна, макар и прекалено слаба. Не носеше грим, гъстите й черни коси бяха почти напълно скрити под голяма бяла шапка. Беше облечена така, като че ли се е готвела за дълго пътешествие, което ще завърши в някоя църква.

Във всеки случай той харесваше начина й на говорене и приятния й, изпълнен със съчувствие глас. Може би щяха да се срещнат пак на Марс?

Той усещаше, че иска да стане така. Всъщност — имаше ли в това нещо нередно? — дори се надяваше, че двамата ще участват заедно в ритуала по взимане на Кен-Ди.

„Да — помисли си Барни, — не е редно. Защото аз знам какво имам предвид, знам какво би означавало за мен преживяването от пренасянето заедно с нея.“

Въпреки това се надяваше.