Трите стигми на Палмър Елдрич

3.

В един бар съвсем близо до сградата на „П. П. Макети“ Ричард Хнат седеше и си пийваше текила с лимон, а кашонът с мострите беше на масата пред него. Хнат беше абсолютно убеден, че грънците на Емили си бяха наред — нейните изделия винаги се продаваха добре. Проблемът беше как да постъпи с нейния бивш съпруг и неговата превъзхождаща позиция.

Защото Барни Майерсън се възползваше от своето положение.

„Трябва да се обадя на Емили и да й кажа“ — помисли си той и се изправи.

Някакъв мъж му прегради пътя — чудат закръглен тип с тънки крака.

— Кой сте вие? — попита Хнат.

Мъжът започна да се клатушка като детска играчка пред него, докато ровеше из джоба си, сякаш се чешеше заради сърбеж, предизвикан от паразит. Накрая извади визитна картичка.

— Интересуваме се от керамичните ви изделия, мистър Хат. Нат. Не знам как се произнася.

— Ичолц — прочете Хнат името на картичката. Освен него на визитката нямаше никаква информация, дори видеофонен номер. — Но аз нося със себе си само мостри. Ще ви дам имената на магазините, в които се продава нашата стока. Само че тези…

— Предназначени са за миниатюризация — кимна подобният на играчка мъж, мистър Ичолц. — Точно от това се нуждаем. Възнамеряваме да миниатюризираме вашите изделия, мистър Хнат. Смятаме, че Майерсън греши. Те ще станат модни и то много скоро.

Хнат се вторачи в него.

— Вие искате да ги миниатюризирате, но не сте от „П. П. Макети“?

Никой друг не се занимаваше с миниатюризация. Всеки знаеше, че „П. П. Макети“ е монополист.

Мистър Ичолц седна на масата до кашона и започна да отброява кожите.

— На първо време интересът към тях ще е много малък. Но после…

Той подаде на Хнат купчина от кафявите, сбръчкани трюфелови кожи, които се използваха като платежно средство в Слънчевата система: една-единствена молекула, уникална аминокиселина, която не можеше да се фалшифицира. Откритата на Билтонг форма на живот се използваше като автоматична монтажна линия в много клонове на теранската индустрия.

— Ще трябва да се посъветвам с жена си — каза Хнат.

— Не сте ли представител на вашата фирма?

— Д-да. — Той взе купчината кожи.

— Договорът. — Ичолц сложи на масата някакъв документ и му подаде химикалка. — Той ни дава изключителни права.

Ричард Хнат се наведе над листа и видя името на фирмата, която представляваше Ичолц. „Чю-Зет изделия“ от Бостън. Никога не беше чувал за тях. Чю-Зет… това му напомняше за някакъв друг продукт, но не можеше да се сети точно кой. Сети се чак след като подписа и Ичолц му връчи неговото копие.

Незаконният халюциногенен наркотик Кен-Ди, използван от колонистите в съчетание с Пърки Пат-макетите.

Вече предчувстваше големи неприятности. Но беше твърде късно да се откаже. Ичолц взе кашона с мострите, които вече принадлежаха на „Чю-Зет изделия“ от Бостън, САЩ, Тера.

— Как… мога да се свържа с вас? — попита Хнат, когато Ичолц си тръгваше.

— Няма за какво да се свързвате с нас. — Ичолц се усмихна за миг. — Ако ни потрябвате за нещо, ние ще ви се обадим.

По дяволите, как да каже за това на Емили? Хнат преброи кожите, прочете договора и постепенно осъзна колко точно му е платил Ичолц. Сумата беше достатъчна, за да отидат с Емили на петдневна почивка в Антарктида, в някой от най-големите и студени курортни градове, пълни с богати теранци, където със сигурност прекарваха лятото Лео Бълеро и останалите като него… А лятото сега продължаваше по цяла година.

„А може да направим и нещо повече“ — помисли си той. Сумата беше достатъчна, за да могат той и Емили да посетят някое от най-недостъпните места на планетата — разбира се, ако пожелаеха. Можеха да отлетят до Германия и да постъпят в една от клиниките за Е-терапия на доктор Вили Денкмал7. Страхотно!

Влезе в една от видеофонните будки на бара и позвъни на Емили.

— Събирай си багажа. Отиваме в Мюнхен. В… „Айхенвалд“. — Избра първата клиника, която му хрумна. Беше видял рекламата й в луксозно парижко списание. — Доктор Денкмал е…

— Барни ги е взел — каза Емили.

— Не. Но сега има още някой освен „П. П. Макети“, който се занимава с миниатюризация. — Хнат се чувстваше страшно въодушевен. — Барни отказа, но какво от това? Новата компания плати още по-добре — сигурно са страшно богати. Нека се видим след половин час — ще резервирам билети за експресния полет на „Транс Уърлд Еърлайнс“. Помисли си само: Е-терапия за нас двамата!

Емили каза тихо:

— Честно казано, не съм сигурна, че искам да еволюирам.

— Разбира се, че искаш! — възкликна смаяно той. — Та нали това може да ни спаси живота, или ако не нашия, то поне този на децата ни — потенциалните ни деца, които може би ще имаме някой ден. А дори и да останем там само малко и да еволюираме минимално, помисли си какви възможности ще се отворят пред нас. Ще бъдем желани гости навсякъде. Познаваш ли лично някой, който се е подложил на Е-терапия? Само четеш постоянно за тях по домашните вестници, хора от висшето общество…

— Не искам цялото това окосмяване по себе си — прекъсна го Емили. — И не искам да си уголемявам главата. Не искам да ходя в клиника „Айхенвалд“.

Тонът й беше решителен. Изглеждаше спокойна.

— Тогава ще отида сам — каза той.

Така щяха да икономисат средства — все пак той беше сключил договора с купувачите. Или би могъл да прекара в клиниката двойно по-дълго и да еволюира два пъти повече… разбира се, ако терапията потръгнеше. При някои хора не се получаваше нищо, но вината едва ли беше на доктор Денкмал — не всички бяха еднакво способни да еволюират. Хнат беше убеден, че самият той ще еволюира великолепно и ще настигне важните клечки, дори ще изпревари някои от тях по отношение на роговия пласт външна кожа, която Емили поради предразсъдъците си несправедливо наричаше „окосмяване“.

— А какво се очаква да върша аз, докато ти си там? Да правя грънци?

— Точно така — отвърна той.

Защото поръчките сигурно щяха да дойдат скоро и в големи количества — иначе фирмата „Чю-Зет изделия“ от Бостън не би имала интерес да ги миниатюризира. Очевидно те използваха свои собствени прогнозиращи модата ясновидци, подобно на „П. П. Макети“. Обаче Хнат си спомни, че Ичолц беше казал: „На първо време интересът към тях ще е много малък“. Това означаваше, че новата фирма няма мрежа от радиоводещи, обикалящи в орбита около луните и планетите с колонии. За разлика от „П. П. Макети“, те нямаха Алън и Шарлота Фейн, които да разпространяват новините.

Но това беше естествено. Трябваше време, за да се изведат в орбита сателитите с радиоводещите.

И все пак Хнат се разтревожи. Помисли си в пристъп на паника: „А ако са незаконна фирма? Може би Чю-Зет, подобно на Кен-Ди, е забранен препарат? Дали не съм се набъркал в нещо опасно?“

— Чувала ли си някога нещо за Чю-Зет? — попита той Емили.

— Не.

Хнат извади договора и го разгледа още веднъж. „Каква бъркотия — помисли си той. — Защо онзи проклет Майерсън не каза «да»…“

В десет сутринта Сам Риган се събуди от добре познатия оглушителен рев на сирена. Той изруга кръжащия отгоре кораб на ООН, защото знаеше, че правят това нарочно. Корабът, обикалящ над землянката „Чикън Покс Проспектс“8 искаше да се убеди, че пуснатите от тях пакети ще попаднат у колонистите, а не при местните зверове.

— Ще ги вземем, де — промърмори Сам Риган, докато вдигаше ципа на непромокаемия си работен гащеризон. Той обу ботушите си и после тръгна с навъсена физиономия нагоре към изхода на тунела, колкото се можеше по-бавно.

— Рано пристигнаха днес — оплакваше се Тод Морис. — И се обзалагам, че носят само железария, захар и основни храни, като например свинска мас и нищо интересно, като, да речем, бонбони.

Норман Шайн натисна с рамене капака на тунела и го отвори. Ярката и студена слънчева светлина ги заслепи.

Корабът на ООН кръжеше над главите им под черното небе, сякаш бе закачен на невидима нишка. „Пилотът е добър — реши Тод. — Явно познава района на Файнбърг Кресънт.“ Той махна с ръка на кораба на ООН и сирената изрева оглушително още веднъж, карайки го да притисне с ръце ушите си.

От долната част на кораба се появи капсула. Тя извади стабилизаторите си и се понесе по спирала към земята.

— Мамка му! — възкликна Сам Риган възмутено. — Това са железа. На тях не им трябва парашут.

Той се извърна, изгубил всякакъв интерес към случващото се.

„Колко ужасно изглежда повърхността днес — помисли си, хвърляйки поглед към марсианския пейзаж. — Потискащо. Защо дойдохме тук? Нямаше как, бяхме принудени.“

Капсулата на ООН вече се бе приземила. Обвивката й се бе разкъсала от удара и тримата колонисти видяха във вътрешността й метални кутии, приличащи на петстотин фунтови9 пакети сол. Сам Риган съвсем падна духом.

— Хей — каза Шайн, докато се приближаваше към капсулата и надничаше вътре, — мисля, че ще можем да използваме това нещо.

— Тези кутии изглеждат така, сякаш в тях има радиоприемници — обади се Тод. — Транзисторни радиоприемници. Вероятно ще можем да ги използваме за нещо в нашите макети.

Той последва Шайн със замислен вид.

— В моя вече има радио — съобщи Шайн.

— Е, с частите ще си сглобим електронна самоходна косачка — предложи Тод. — Нямаш си косачка, нали?

Той познаваше Пърки Пат-макета на Шайн много добре. Техните две двойки — той и жена му и Шайн и неговата съпруга — често се сливаха заедно и си прекарваха страхотно.

— Залагам на радиото — каза Сам Риган, — защото мога да го използвам.

В неговия макет липсваше механизмът за автоматично отваряне на врати на гаражи, който присъстваше в макетите на Шайн и Тод. Общо взето, Сам изоставаше значително от тях двамата. Естествено, тези детайли можеха да бъдат купени, но той нямаше достатъчно кожи. Беше използвал всичките си спестявания, за да се запаси със стоката, която според него му беше най-необходима. Купи от пласьора си голямо количество Кен-Ди и го скри добре — зарови го в почвата под своята спалня, на най-долното ниво на съвместната им землянка.

Самият той беше вярващ — вярваше в чудото на „пренасянето“, в свещения момент, в който миниатюрните предмети в макетите преставаха просто да са имитация на Земята, а ставаха самата Земя. Тогава той и останалите колонисти, слели се с помощта на Кен-Ди в едно цяло и пренесени в къщичката за кукли, отиваха в друго време и пространство. Много от колонистите все още не бяха вярващи — за тях макетите бяха просто символ на света, който вече бе недостъпен за тях. Но с всеки изминал ден невярващите ставаха все по-малко.

Дори сега, толкова рано сутринта, той копнееше да се върне долу, да сдъвче парче Кен-Ди от запаса си и да се присъедини към приятелите си в най-тържествения момент, когато всички щяха да бъдат готови.

Обърна се към Тод и Норм Шайн и каза:

— Някой от вас иска ли да се „пренесе“? — Това беше терминът, с който назоваваха участието в церемонията. — Аз се връщам долу. Може да използваме моя Кен-Ди — ще го споделя с вас.

Подобно примамливо предложение не можеше да се пренебрегне. И Тод, и Норм изглеждаха изкушени.

— Толкова рано? — попита Норм Шайн. — Та ние току-що станахме от леглата. Но и без това няма какво друго да правим.

Той подритна навъсено голямата полуавтоматична земекопачка. Тя стоеше до входа на землянката вече от няколко дни. Никой нямаше сили да излезе на повърхността и да се заеме със започнатото по-рано същия месец разчистване на околността.

— Обаче не ми изглежда правилно — допълни Норм. — Би трябвало да сме тук, горе, и да работим в градините си.

— Ти пък каква градина имаш… — ухили се Сам Риган. — Какво отглеждаш там? Можеш ли да ми кажеш?

Норм Шайн, пъхнал ръце в джобовете на работния си гащеризон, тръгна по песъчливата, рохкава почва, обрасла с оскъдна растителност, към своята някога добре поддържана градина. Спря се и огледа лехите с надеждата, че някои от специално създадените семена са поникнали. Не откри нищо.

— Цвекло за салата, нали? — попита въодушевено Тод. — Разпознах го по листата, макар че е мутирало.

Норм откъсна едно листо и започна да го дъвче, но веднага го изплю — беше горчиво и покрито с пясък.

От землянката се подаде и Хелън Морис, треперейки под студените слънчеви лъчи.

— Двете с Фран искаме да ви питаме нещо — каза тя на тримата мъже. — Аз твърдя, че на Земята психоаналитиците взимат по петдесет долара на час, а тя смята, че е само за четирийсет и пет минути. Възнамеряваме да добавим към нашия макет психоаналитик и искаме всичко да е наред, защото това е автентичен детайл, произведен на Земята и изпратен тук. Нали си спомняте онзи кораб на Бълеро миналата седмица…

— Помним — промърмори кисело Норм Шайн. Той помнеше и цената, която беше поискал служителят на Бълеро. А Алън и Шарлота Фейн от своя сателит постоянно бърбореха за най-различни детайли, с което възбуждаха апетита на всички.

— Попитай Фейнови — каза Тод на съпругата си. — Свържи се с тях по радиото следващия път, когато сателитът минава над нас. — Той погледна часовника си. — След час. Те имат всички данни за автентичните детайли. Всъщност тези данни би трябвало да са приложени към самия детайл, в опаковката.

Този въпрос го вълнуваше, защото неговите кожи — неговите и на Хелън — бяха отишли за миниатюрната човешка фигурка на психоаналитика, а също така и за дивана, масата, килима и бибилиотеката с невероятно качествено миниатюризираните печатни книги.

— Ти нали си ходил на психоаналитик, докато беше на Земята? — обърна се Хелън към Норм Шайн. — По колко ти взимаше?

— Аз ходех главно на групова терапия — отвърна Норм. — В Щатската клиника за психохигиена в Бъркли. Взимаха ни по толкова, колкото бяхме в състояние да платим. А Пърки Пат и нейният приятел ходят на частен психоаналитик, разбира се.

Той вървеше между лехите и гледаше нащърбените листа, всяко от които беше накъсано и проядено от местните микроскопични вредители. Ако можеше да намери едно-единствено здраво, недокоснато растение — това щеше да е достатъчно, за да му вдигне духа отново. Земните инсектициди просто не вършеха работа тук — местните вредители процъфтяваха. Те бяха чакали десет хиляди години да настане тяхното време — да се появи някой и да се опита да отглежда растения.

— По-добре ги полей — обади се Тод.

— Да — съгласи се Норм Шайн. Той тръгна с мрачно изражение към помпата на хидросистемата на землянка „Чикън Покс Проспектс“. Тя беше свързана с мрежата от частично затрупани с пясък напоителни канали, които обслужваха всичките градини на тяхната землянка. Осъзна, че преди да полее, трябва да изчисти каналите от пясъка. Ако не задействаха скоро голямата земекопачка клас А, нямаше да могат да полеят, дори и да искат. Но на него не му се занимаваше с тази работа.

Въпреки това не можеше просто да обърне гръб на градината, подобно на Сам Риган, и да се върне долу, за да се занимава с макета си, да прави или да монтира нови детайли и да внася подобрения… или, както предложи Сам, да вземат доза от старателно скрития Кен-Ди и да започнат „пренасянето“. „Ние имаме отговорности“ — помисли си той.

— Помоли жена ми да дойде тук — каза той на Хелън. Фран можеше да му показва посоката, докато той кара земекопачката. Тя имаше набито око.

— Аз ще я повикам — каза Сам Риган, тръгвайки към входа на тунела. — Никой ли не иска да дойде с мен?

Никой не го последва. Тод и Хелън Морис отидоха да прегледат собствената си градина, а Норман Шайн махаше защитното платнище от земекопачката, готвейки се да я задейства.

Когато се върна долу, Сам Риган завари Фран Шайн да стои наведена над Пърки Пат-макета, който Морисови и Шайнови съставяха съвместно, и надникна през рамото й, за да види какво прави.

— Изминахме с Пърки Пат пътя до деловата част на града с нейния нов форд. Тя паркира, пусна монета в броячния апарат и сега е в приемната на психоаналитика и чете списание „Форчън“. Но колко трябва да плати?

Тя го погледна, приглади дългата си тъмна коса и се усмихна. Несъмнено Фран беше най-красивата и най-артистичната личност в тяхната землянка. Тази мисъл не му хрумваше за първи път.

— Как можеш да си губиш времето с този макет, без да дъвчеш… — Той се огледа — по всичко личеше, че двамата са сами. Наведе се напред и прошепна нежно: — Хайде, ела да си вземем по малко първокласен Кен-Ди. Както правехме преди. Искаш ли?

Сърцето му туптеше напрегнато, докато чакаше отговора й. Когато си спомни за последния път, когато двамата се „пренесоха“ заедно, почувства как му прималява.

— Хелън Морис ще се върне…

— Няма, горе се опитват да запалят земекопачката. Няма да се върнат поне час. — Той хвана Фран за дланта и я изправи на крака. — Това, което получаваме в обикновените кафяви обвивки — каза той, докато я водеше по коридора — трябва да се използва, а не само да се крие. Защото остарява и губи свежестта и силата си.

„А ние плащаме много за тази сила — помисли си той мрачно. — Прекалено много, за да си позволяваме да я опропастяваме. Макар че някои — не в тази землянка — твърдят, че силата, осигуряваща прехвърлянето, не идва от Кен-Ди, а от прецизността на макетите.“ За него това беше глупост, но тази гледна точка все още имаше своите последователи.

Докато двамата влизаха бързо в стаята на Сам Риган, Фран каза:

— Аз ще взема Кен-Ди заедно с теб, но когато се озовем на Земята, няма да правим… знаеш какво. Не бива. Това, че ще бъдем не ние самите, а Пат и Уолт, не ни дава право да го вършим.

Тя го изгледа намръщено, давайки му да разбере, че го упреква за поведението му предишния път и няма да му позволи да върши неща, за които не го е молила.

— Значи си признаваш, че наистина се пренасяме на Земята?

Двамата бяха спорили по този страшно важен въпрос много пъти. Фран беше склонна да заеме позицията, че „пренасянето“ е само видение и мястото на действие и предметите са въображаеми.

— Вярвам — каза Фран бавно, докато измъкваше пръстите си от ръката му и спираше на вратата на стаята, — че независимо дали това е игра на въображението, предизвикана от наркотик халюцинация или истинско преместване от Марс на Земята чрез средство, за което не знаем нищо… — тя отново го погледна сурово, — …ние при всички случаи трябва да се държим прилично. За да не развалим чистотата на усещането за сливане.

Докато гледаше как той внимателно отмества металното легло от стената и бърка с дълга кука в разкрилата се дупка, тя добави:

— Това трябва да бъде пречистващо преживяване. Ние губим нашата тленна обвивка, нашата материалност, както се казва. И вместо това преминаваме в нетленни тела за известно време. Или завинаги, ако повярваме, че това става извън времето и пространството и е вечно. Не си ли съгласен, Сам? — Тя въздъхна. — Знам, че не си.

— Духовност — каза той с отвращение, докато вадеше пакета Кен-Ди от дупката в пода. — Отказ от реалността, и какво получаваш в замяна? Нищо.

— Признавам си — каза Фран, приближавайки се, за да види как той отваря пакета, — че не мога да докажа, че въздържането ще ти донесе някаква полза. Но знам, че е така. Това, което ти и останалите сенсуалисти10 сред нас не осъзнавате е, че когато дъвчем Кен-Ди и напускаме телата си, ние умираме. И със смъртта си губим бремето на…

Тя се поколеба.

— Кажи го — насърчи я Сам, докато отваряше пакета и отрязваше с ножа си парче от кафявото твърдо вещество, наподобяващо по структура нишките на растение.

— …греха — довърши изречението си Фран.

Сам Риган се разсмя.

— Добре… поне си ортодоксална.

Смяташе така, понеже повечето колонисти биха се съгласили с Фран.

— Обаче — продължи Сам, докато връщаше пакета в скривалището му, — причината, поради която аз дъвча Кен-Ди, не е тази. Аз не искам да губя нищо… По-скоро искам да спечеля нещо.

Той затвори вратата, после бързо извади собствения си Пърки Пат-макет, сложи го на пода и за много кратко време нареди предметите.

— Нещо, което по принцип нямаме право да вършим — добави той, сякаш Фран не го знаеше.

Нейният съпруг, съпругата му, двамата заедно или някой друг от обитателите на землянката можеха да се появят, докато той и Фран се бяха пренесли. И техните тела щяха да са на благоприлично разстояние едно от друго. Никой нямаше да забележи нищо нередно, дори и да имаше подозрения. Това се знаеше отдавна: незаконното съжителство не беше доказуемо. Експертите на ООН на Марс и на другите колонии многократно се бяха опитвали да го докажат в определени случаи, но не бяха успели. Докато е в състояние на „пренасяне“, човек би могъл да извърши кръвосмешение, убийство или каквото и да е престъпление, но от гледна точка на закона това би било фантазия, неосъществило се желание.

Този интересен факт беше причината Сам вече от доста време да взима Кен-Ди. И животът на Марс бе станал неочаквано привлекателен за него.

— Мисля, че ме изкушаваш да върша лоши неща — каза Фран.

Тя седна; изглеждаше тъжна. Големите й черни очи гледаха втренчено в центъра на макета, към огромния гардероб на Пърки Пат. Без да каже нито дума, тя започна да си играе разсеяно с миниатюрно черно палто от норка.

Сам й подаде половината от парчето Кен-Ди, след това мушна собствената си половинка в своята уста и започне да дъвче лакомо.

Все още тъжна, Фран също задъвка.

…Той беше Уолт. Имаше спортен ягуар, който вдигаше сто и петдесет мили в час. Носеше италианска риза и английски обувки. Когато отвори очи, видя пред себе си малък телевизор, който се включи автоматично, настроен за сутрешното шоу на великия комик Джим Брискин. Брискин вече беше на екрана със своята огненочервена перука. Уолт се изправи, натисна бутона, превръщащ леглото в кресло и се настани удобно, за да гледа шоуто.

— Стоя на ъгъла между Ван Нес и Търговска в Сан Франциско — изрече Брискин весело. — Всеки момент ще станем свидетели на откриването на великолепната нова подземна кооперация „Сър Франсис Дрейк“ — първата сграда, която е изцяло под земята. Заедно с нас на откриването на сградата присъства очарователната изпълнителка на балади…

Уолт изключи телевизора, стана и както си беше бос, отиде до прозореца. Дръпна завесите и погледна грейналите под ранната утринна светлина улици на Сан Франциско, хълмовете и белите къщи. Беше събота сутринта и не му предстоеше да ходи на работа в корпорация „Ампекс“ в Пало Алто. Той си спомни с удоволствие, че вместо това ще се види с приятелката си, Пат Кристенсен, която имаше модерен малък апартамент на хълма Потреро.

Винаги беше събота.

Уолт отиде в банята и наплиска лицето си с вода, после си сложи крем за бръснене и започна да се бръсне. Когато погледна към познатата си физиономия в огледалото, видя, че на челото му е залепена бележка, написана със собствения му почерк:

Бележката беше подписана с името Сам Риган.

„Илюзия — помисли си той, спирайки да се бръсне за момент. — Но по какъв начин?“ Опита се да си спомни: Сам Риган и Марс, мрачната землянка на колонистите… Да, появиха се някакви смътни спомени, но изглеждаха далечни, непълни и не особено убедителни. Той сви рамене и продължи да се бръсне, озадачен и леко потиснат. „Добре, да допуснем, че в бележката е написана истината.“ Може би той помнеше онзи друг свят, онзи мрачен псевдоживот на принудително изгнание от естествената му среда на обитаване. И какво от това? Защо трябваше да унищожава онова, което притежаваше в момента? Той отлепи бележката, смачка я и я хвърли в шахтата за боклук.

Веднага щом приключи с бръсненето, видеофонира на Пат.

— Слушай — изрече тя рязко и студено. Светлата й коса проблясваше — тя тъкмо я сушеше. — Не искам да се виждам с теб, Уолт. Моля те. Знам какво си замислил и то не ми харесва. Разбираш ли?

Сиво-сините й очи бяха студени.

— Хм — каза той объркано, опитвайки се да измисли подходящ отговор. — Но днес е прекрасен ден — нека да се разходим някъде. Може би да посетим Голдън Гейт Парк?

— Ще бъде прекалено топло навън.

— Не! — възрази той раздразнено. — По-късно ще се затопли. Можем да се разходим по брега и да се поплискаме във вълните. Какво ще кажеш?

Тя явно се колебаеше.

— Но разговора, който водихме неотдавна…

— Никакъв разговор не сме водили. Не сме се виждали цяла седмица, от миналата събота. — Той се постара да звучи колкото се може по-уверено и убедително. — Ще дойда да те взема след около половин час. Облечи си банския — сещаш се, онзи, жълтия. Испанския, който се връзва през врата.

— О! — възкликна тя не особено изискано. — Той вече изобщо не е модерен. Имам си нов, шведски. Ти още не си го виждал. Ще съм с него, ако разрешават да се носят такива. Момичето в магазина не беше много сигурно.

— Разбрахме се — каза той и прекъсна връзката.

След половин час ягуарът му се спусна върху паркинга на покрива на нейната кооперация.

Пат беше с пуловер и спортни панталони. Обясни му, че банският е под тях. Носеше кошница за пикник. Качи се с него до мястото, където беше паркирана колата му. Нетърпелива и прекрасна, тя бързаше пред него, а сандалите й потропваха. Всичко ставаше така, както се бе надявал. След като първоначалната му тревога бе изчезнала, се очертаваше прекрасен ден… Слава Богу.

— Чакай само да видиш този бански — каза тя, докато се вмъкваше в паркираната кола и слагаше кошницата в скута си. — Наистина е предизвикателен. Всъщност почти го няма — трябва да положиш известни усилия, за да повярваш в съществуването му.

Когато той седна да нея, тя се притисна в него.

— Мислих за разговора ни… Нека да довърша. — Тя докосна с пръсти устните му, карайки го да замълчи. — Аз знам, че имаше такъв разговор, Уолт. Но в известен смисъл си прав — ти искаш най-вече истински отношения. Ние трябва да получим колкото се може повече. Нямаме много време… или поне на мен така ми се струва. — Тя леко се усмихна. — Така че карай колкото се може по-бързо. Искам да видя океана.

Скоро се озоваха на паркинга до плажа.

— Ще става все по-горещо — изрече Пат сериозно. — С всеки изминал ден. Докато в края на краищата не стане непоносимо. — Тя съблече пуловера си, после се надигна върху седалката си и успя да смъкне панталона си. — Но ние няма да доживеем дотогава… След още петдесет години никой няма да може да излиза навън през деня. Сега още не е чак толкова лошо.

Тя отвори вратата и излезе навън, облечена само с банския си. Оказа се права — трябваха усилия, за да се убеди човек, че този бански съществува. Това положение задоволяваше прекрасно и двамата.

Тръгнаха по мокрия, слегнал се пясък, гледайки медузите, раковините и камъчетата, изхвърлени на брега от вълните.

— Коя година е сега? — попита внезапно Пат, спирайки. Вятърът отметна назад разпуснатата й коса. Тя се развя — златиста, чиста и блестяща.

— Мисля, че е… — започна той и установи, че не може да си спомни. Изруга ядосано.

— Добре, няма значение.

Тя го хвана под ръка и двамата бавно продължиха разходката си.

— Виж какво уютно местенце — там, край онези скали — извика тя и ускори крачка. Тялото й се носеше плавно, силните й, здрави мускули се стягаха, преодолявайки съпротивата на вятъра и старата, добре позната гравитация на изгубения отдавна свят.

— Аз съм… как й беше името? Фран? — попита внезапно тя. Пристъпи към скалите, водата и пяната заляха краката й до глезените. Засмя се, подскочи и потрепери от внезапния хлад. — Или съм Патриша Кристенсен? — Поглади косата си с двете си ръце. — Косата ми е руса, така че трябва да съм Пат. Пърки Пат.

Тя се скри зад скалите. Той бързо я последва.

— Някога бях Фран — подхвърли тя през рамо, — но сега това няма значение. Можеше да съм била и някоя друга преди — Фран или Хелън, или Мери — но това няма значение сега. Нали?

— Не — отвърна той, дишайки тежко в опит да я догони. — Важното е, че си Фран. В своята същност.

— В своята същност. — Тя седна на пясъка, облегна се на лакътя си и започна яростно да чертае с остро черно камъче дълбоки линии върху пясъка. Почти веднага хвърли камъка и се надигна напред, сядайки с лице към океана. — Но всичко наоколо е от света на Пат.

Тя хвана гърдите си с длани, повдигна ги бавно нагоре и ги изгледа озадачено.

— Те са на Пат. Не са моите. Моите са по-малки, спомням си.

Без да каже нито дума, той седна до нея.

— Ние сме тук — обади се тя след малко, — за да вършим нещата, които не можем да направим горе, в землянката. Там, където са нетрайните ни тела. Докато поддържаме макетите си в добро състояние, всичко това… — Тя махна към океана, след това отново докосна недоверчиво тялото си. — То не може да остарее, нали? Ние сме станали безсмъртни.

Легна назад, върху пясъка, затвори очи и ги закри с длан.

— А щом сме тук и можем да правим нещата, които не бива да вършим в землянката, тогава твоята теория е, че ние трябва да правим тези неща. Трябва да се възползваме от преимуществата на положението ни.

Той се наведе към нея и я целуна по устните.

Някакъв глас вътре в него каза: „Но аз мога да правя това по всяко време.“ Сам усети в тялото си присъствието и на някой друг и се отдръпна от момичето. „В края на краищата — долетя до него мисълта на Норм Шайн, — аз съм женен за нея.“

Норм се изсмя.

„Кой ти е разрешил да използваш моя макет? — помисли си ядосано Сам Риган. — Излез от стаята ми! Обзалагам се, че си използвал и моя Кен-Ди.“

„Ти самият ми го предложи — отвърна мислено другият обитател на тялото му. — Така че реших да се възползвам.“

„Аз също съм тук — долетя до тях мисълта на Тод Морис. — И ако искате да знаете моето мнение…“

„Никой не те е питал за мнението ти — помисли ядосано Норм Шайн. — Всъщност никой не те е канил тук. Защо не се върнеш горе в жалката си градина, където трябва да бъдеш в момента?“

„Аз съм със Сам — долетя до него спокойната мисъл на Тод Морис. — Нямам друг шанс да правя това, освен тук.“

Силата на волята на Тод се сля с тази на Сам. Уолт отново се наведе над излегналото се момиче и я целуна по устата — този път по-продължително. Усети как възбудата му нараства.

Без да отваря очи, Пат каза:

— Аз също съм тук. Хелън съм. — След кратка пауза тя добави: — И Мери. Но ние не използвахме твоя запас Кен-Ди, Сам. Донесохме си от нашите.

Тя го прегърна — трите обитателки на тялото на Пърки Пат действаха в унисон. Изненаданият Сам Риган прекъсна връзката си с Тод Морис, присъедини се към усилията на Норм Шайн и Уолт се отдръпна от Пърки Пат.

Океански вълни обливаха краката им, докато двамата мълчаливо лежаха на брега — двете тела, в които се бяха събрали шест личности. „Две в шест — помисли си Сам Риган. Мистерията се повтаряше. Как се осъществяваше това? Отново старият въпрос. — Но всичко, за което ме е грижа, е дали те са използвали моя Кен-Ди. Обзалагам се, че са го използвали. Не ме интересува какво казват — не им вярвам.“

Пърки Пат се изправи на крака и каза:

— Е, виждам, че спокойно мога да отида да поплувам. Тук не се случва нищо.

Тя влезе във водата и с шляпане се отдалечи от наблюдаващите я обитатели на второто тяло.

„Пропуснахме шанса си“ — помисли кисело Тод Морис.

„Аз съм виновен“ — призна си Сам. Той обедини усилията си с Тод и Уолт успя да се изправи. Направи няколко крачки след момичето и когато водата покри глезените му, се спря.

Сам Риган вече усещаше, че действието на наркотика отминава. Той чувстваше страх, слабост и раздразнение. „Толкова адски скоро — помисли си той. — Всичко свърши, връщам се в землянката, в дупката, в която се гърчим и се свиваме като червеи в хартиена торбичка, страхуващи се от слънчевата светлина. Бледи, прозрачни и отвратителни.“ Той потрепери.

…Потрепери и отново видя стаята си с металното легло, умивалника, бюрото, готварската печка… и насядалите по пода празни обвивки на Тод и Хелън Морис, Фран и Норм Шайн, на неговата собствена съпруга. Те бяха вторачени в него с празни погледи и той се извърна, ужасен.

На пода между тях стоеше неговият макет. Сам видя куклите, Уолт и Пат, седнали на брега на океана, близо до паркирания ягуар. Пърки Пат, естествено, носеше полуневидимия шведски бански, а до тях лежеше мъничката кошница за пикник.

До макета видя кафявата опаковка, в която беше стоял запасът му Кен-Ди. Петимата бяха похарчили всичко — той дори забеляза как от кранчетата на отпуснатите им, безволево отворени устни се процеждат тънки струйки кафява течност.

Фран Шайн, която седеше точно срещу него, се размърда, отвори очи и изстена. Погледна го и въздъхна уморено.

— Те се добраха до нас — каза тя.

— Отлагахме прекалено дълго.

Тя се изправи несигурно, спъна се и едва не падна. В следващия миг той се озова до нея и я прегърна, придържайки я.

— Ти беше прав — щом го искахме, трябваше да го направим веднага. Обаче… — Тя му позволи да я прегърне по-силно. — Аз обичам встъпленията. Исках да се разходим по брега, да ти демонстрирам банския си, който не е никакъв бански…

Усмихна се леко.

— Обзалагам се, че ще са в безсъзнание още известно време — каза Сам.

Фран се ококори и отвърна:

— Да, прав си.

Тя се отскубна от него и се затича към вратата. Отвори я и изчезна в коридора.

— В нашата стая! — извика тя. — Побързай!

Зарадван, Сам я последва. Беше толкова забавно, той се затресе от смях. Пред него момичето се изкачваше по стълбичката към нейното ниво на землянката. Той я догони пред вратата на тяхната стая и я прегърна. Двамата се катурнаха през прага и се затъркаляха, кикотейки се, през металния под, към срещуположната стена.

„Все пак ние победихме“ — мислеше си той, докато сръчно разкопчаваше сутиена й, копчетата на ризата й и ципа на полата, и сваляше подобните й на чехли обувки с бързи движения. Ръцете му бяха навсякъде по тялото й и тя въздъхна, този път не от умора.

— По-добре да заключа вратата. — Той се изправи, отиде бързо до вратата, затвори я и я заключи. През това време Фран се доразсъблече.

— Ела тук — подкани го тя. — Не стой така.

Тя беше натрупала набързо дрехите на купчина, а обувките й стояха най-отгоре като две преспапиета.

Сам се върна при нея и ловките й, умели пръсти пробягаха по тялото му, а очите й започнаха да искрят и той изпита огромна наслада.

И това се случваше точно тук, в тяхното мрачно жилище, на Марс. По-рано бяха успявали, благодарение на стария, единствено възможен начин — чрез наркотика, който получаваха от нелегални наркопласьори. Кен-Ди беше направил това възможно, те продължаваха да се нуждаят от него. И нямаше начин да се освободят.

„А ние и не искаме да се освободим — помисли си Сам, докато бедрата на Фран се притискаха към голото му тяло, а той проучваше с длан плоския й, треперещ корем. — Даже напротив. Всеки път взимаме малко по-голяма доза от предишната.“