Троянки

ЕКЗОД

Идва Талтибий с войници, носещи тялото на Астианакс върху щита на Хектор.

Талтибий

Хекубо, един-единствен кораб не е напуснал още стана:

той чака да откара, което от Неоптолемовата плячка тук остана,

за тръгване към родната му Фтия готов е вече котвата да вдигне.

Неоптолем самият пък побърза да отплува, понеже вест пристигна:

от нови някакви несрети дядо му Пелей засегнат бил —

Акаст, на Пелиаст синът, от царството му го лишил.

Това бе именно причината той повече да се не бави,

във кораба качи и Андромаха, за Фтия бързо се отправи.

А тя сълзи не малко дори от моите очи изтръгна,

когато родната земя напускаше и заедно със него тръгна,

оплаквайки родина и на Хектор гроба, че заминава в плен.

От Неоптолем измоли да не бъде от погребение лишен

на твоя син синът, който от стените ви смъртта намери:

щитът, кован от бронз, що караше ахеец всеки да трепери

и който за бащата на това дете защита беше здрава,

в домашното огнище на Пелей да не поставя

или на своята съпруга нова в стаите й брачни,

на тази клета майка за да не навява мисли мрачни,

и вместо във ковчег от кедър, със камъни студени ограден,

във него да се погребе детето. На тебе тялото му да дадем

да го обвиеш във саван, венци над него да положиш,

доколкото сега във твойто положение ще можеш.

Понеже господарят трябваше веднага да поеме по морето,

това не позволи на майката сама да погребе детето.

Когато ти мъртвеца подредиш и щом земята го приеме,

ще вдигнем котва и корабът ни път обратен ще поеме.

Така че ти побързай и направи това, което ти вестя.

Все пак поисках лично аз едно усилие да ти спестя:

когато преминавахме Скамандър за насам по пътя,

успях да му измия раните и тялото му да изкъпя.

Сега за гроб ще се погрижа, ще свърша и това последно бреме,

и ако ти побързаш, към родните места ще си заминеме навреме.

Хекуба

Щита сложете на земята. Печална гледка ми поднася.

Гордейте се, ахейци, със меча си, а не със мъдростта си:

защо убихте и това дете? Защо от него този страх?

Че някой ден то ще въздигне Троя, превърната сега във прах?

Къде е някогашната ви слава? Макар че в толкова сражения

от Хектор и от други хиляди ръце търпяхте поражения,

вий виждате, че пълната си гибел ний не сме избегнали,

а днес, когато Троя е превзета и фригите в земята легнали,

уплашихте се от едно дете невръстно!

Упреквам оня страх, при който разумът е млъкнал.

Талтибий и хората му излизат, освен няколко.

Ах, мили сине, най-страшна смърт живота ти открадва!

Да бе загинал за родина, като на младост беше се нарадвал,

на брак, на богоравна царска власт, щастлив ти щеше да си на земята —

разбира се, ако ли нещо от това за щастие могло би да се смята.

В живота не можа да видиш нищо хубаво, че гибел го поглъща,

напразно с всякакви блага бе пълна бащината къща.

Стените крепостни, от Аполон строени за предците ти,

дете нещастно, с каква жестокост разпокъсаха къдриците,

които майка ти подреждаше на твоето чело грижливо

и ги покриваше с целувки. Сега по тях се кръв разлива

от темето разбито — не искам да говоря как грозни са нещата.

Ръчички, във които виждах мила прилика с ръцете на бащата,

сега безжизнени и изпочупени пред мене сте прострени.

О, мили устнички, хвалби детински казвахте засмени,

а сега сте занемели. Излъга ме, когато скачаше върху ми на леглото:

„За тебе, майко, при смъртта ти ще отрежа от къдрите си на челото

един огромен кичур, до гроба ще те придружа със моите другари

и мили думи ще ти кажа на изпращане — от мен последни дари.“

Не мене ти, а аз, старица без родина и деца останала,

погребвам, мили синко, младото ти и нещастно тяло.

Уви! Прегръдки мои, грижи мои нежни,

копнежи мои — загубено е всичко прежно…

Какво на гроба ти един поет би сложи като стих?

„От страх аргивците това дете убиха.“

Какъв позор би бил такъв надгробен надпис за Елада!

На тебе никакво наследство от баща ти се не пада,

все пак във неговия бронзов щит ще бъдеш ти погребан.

О, щит, на Хекторовата ръка прекрасна беше тъй потребен,

а без защита от пазителя си храбър самият ти остана.

Ах, как ми е приятно, че ръката му на дръжката е очертана,

а по ръба ти, извит във форма на толкова изящно колело,

стоят следите от потта, струила често от Хекторовото чело

във трудните му битки когато брадата си на тебе е опирал…

Побързайте, жени, вземете каквото още се намира,

да подредим нещастното дете. Не можем да те погребем достойно,

но, мило чедо, приеми и малкото, останало след ужасните бойни.

Няколко жени влизат в шатрите.

Какъв глупец е този, който щастието си осигурено смята

и радостно ликува. А пък във своите прищевки случаят се мята

като човек капризен, веднъж насам, друг път натам наклонен

и към един същ той никога не се показва благосклонен.

Жените се завръщат с неща за погребението.

Корифей

Жените се завърнаха и носят нещо, взето

от плячката троянска, за да украсят детето.

Хекуба

Дете, не за победи над твоите връстници в надбягвания със коне

или пък във стрелба със лък, напрегнал силни рамене —

игри, обичани от фригите отколе, — на твоя татко майката, Хекуба,

с това те украсява — останки жалки от имота, който ти загуби:

каквото трябваше да наследиш, безбожната Елена го отнесе вече,

отгоре на това смъртта ти причини и целия ти дом от корена посече.

Хор

А-а-а! Така дълбоко твойте думи ми трогнаха сърцето, майка.

О-о-о! Ти, който щеше да си цар велик на моята страна, над теб се вайкам.

Хекуба

С красивите фригийски дрехи, в които трябваше да се обличаш

на сватбата си с най-знатното на Азия момиче,

сега аз мъртвото ти тяло украсявам неумело.

А ти, оръжие победно, победно хиляди отнело,

на Хектор щит любими, след него също си мъртвец

и затова вземи от мене изплетен в скръб венец,

понеже много по-голяма почит тебе трябва да ти се отдава,

отколкото на Одисей оръжието — мъж умен, но коварен — заслужава.

Хор

Уви, дете, уви!

Печални вопли се изтръгват от сърцата,

че тебе ще те прибере земята.

О, майко, стенания започвай жални…

Хекуба

О-о-о!

Хор

… и му запявай песни погребални.

Хекуба

Уви, уви!

Хор

„Уви!“ и аз ще кажа: как страдаш ти непоносимо!

Хекуба

Сега злочеста ще превържа раните ти нелечими —

на думи само съм целител, да те вдигна аз не мога:

при мъртвите ще бъдеш за баща си вече грижа и тревога.

Хор

Удряй, удряй глава със ръце, както греблата

се вдигат и спускат и бият безспирно водата.

Ах, горко ми, горко ми, уви!

Хекуба

О, мили жени…

Хор

На твоите приятелки кажи, Хекубо, що тези думи означават.

Хекуба

Не мислеха за друго боговете, освен на мене мъка да създават

и Троя между всички градове им е била особено омразна.

С богати жертвоприношения сме ги дарявали напразно.

Но ако бяхме запокитени във дън земя от боговете,

то щяхме да изчезнем и нямаше да бъдем от музите възпети

чрез песните на тези, които идат в бъдните години.

Вървете да изпратите момчето към жилището си печално да замине.

То има всичко, със каквото мъртъвците се подреждат.

Дали ще ги отрупат с дарове богати, мене ми изглежда,

за мъртвите е безразлично. Това за живите е важно —

от суета единствено пред другите да се покажат.

Войници понасят щита с тялото на Астианакс.

Влизат Талтибий и много войници с факли в ръце.

Талтибий

Нареждам: всички, на които беше повелено

да изгорят Приамови град, да тръгнат мигновено

със факлите и огъня върху му да запратят.

След туй ще можем да се върнем във родината обратно,

доволни, че от корен е съсипан Илион могъщи.

А вий, жени троянски — заповедта и вас засяга също, —

когато вождовете наредят да прозвучат тръбите,

към корабите гръцки вие всички ще вървите

да бъдете отведени оттук, където сте родени.

Тръгни и ти, старице, от всички най-злочеста жено,

че Одисей за тебе праща тези хора —

нали по жребий ти ще му робуваш в двора.

Хекуба

Горко ми, ах, горко ми! Последната беда е тая —

на всичките беди, които са ме сполетели, ето края:

напускам моето отечество и то е във пожари.

На хайде, раздвижете се, о, мои крака стари,

да се сбогувам със злочестия си роден град.

О, Троя! От тебе дишаше величие във варварския свят,

но скоро славното ти име навеки ще отиде във забрава.

Сега те пожарят, а нас в робия да ни отведат остава.

О, богове! Защо ли боговете призовавам аз всевишни?

Та те не са се вслушали и в моите молби предишни…

Я тичай в тази клада! За Хекуба ще е най-добре

в прегръдка с пламналата си родина да умре!

Хекуба се запътва към града.

Талтибий

Обхвана те безумност демонична, нещастнице, от твоите беди!

Възпрете я! Недейте й отстъпва! Никой да не я щади!

На Одисей сме длъжни почетния дял да заведем

и във ръцете му ще трябва да я предадем.

Войниците задържат Хекуба.

Хекуба

Хор

Хекуба

Хор

Хекуба

(Хвърля се на земята и я удря с ръце)

Хор

Хекуба

Хор

Хекуба

Хорът също пада на земята и удря с ръце.

Хор

Хекуба

Хор

Хекуба

Хор

Хекуба

Хор

Всички се обръщат към пламналия град.

Хекуба

Хор

Хекуба

Хор

Хекуба

Хор

Акрополът Пергам се срива с трясък.

Хекуба

Хор

Хекуба

Хор

Чува се сигнал с тръба за тръгване.

Хекуба

Хор

Всички напускат бавно сцената.