Троянки

ПЪРВИ ЕПИЗОД

Влиза Талтибий.

Талтибий

Хекубо, ти знаеш, че в Троя аз често

ви носех от стана на гърците вести,

затуй ти познаваш Талтибий отколе.

И днес той ви носи ахейската воля.

Хекуба

О, мили троянки, в това страховете ми бяха!

Талтибий

Те хвърлиха жребий — това ли чакахте в уплаха?

Хекуба

Уви! И къде ни завеждат? Дали във Елида

или във Беотия, или Фтиотида?

Талтибий

Не вкупом — те всяка една на различен са дали.

Хекуба

Коя на кого ли се падна? И едничка има ли

от всички троянки щастлива съдба да я чака?

Талтибий

Аз зная, но ти ме разпитай отделно за всяка.

Хекуба

За моето чедо несретно желала бих аз да науча —

кажи ми горката Касандра кой грък я получи.

Талтибий

Със право на избор я взе Агамемнон, върховния цар.

Хекуба

Нима да я води робиня дома, на жена си във дар?

Уви! Що за напасти страшни се струпват над мене!

Талтибий

Не е за това — но за своя наложница той се я взема.

Хекуба

И ще докосне той това обичано от Феб момиче,

което богът златокос на момински живот обрича!

Талтибий

Стрелата на Ерос прониза сърцето на царя

по тази девойка, обзета от Феб, да изгаря.

Хекуба

Ключовете свети на храма, що пазиш, хвърли

и светите божи повезки, дете, от главата свали!

Талтибий

Да иде на цар във леглото нима не е чест и за нея?

Хекуба

А завчера дето ми взехте детето, кажи ми къде е!

Талтибий

Ти имаш наум Поликсена или питаш за някоя друга?

Хекуба

За нея те именно питам — кому се падна за съпруга?

Талтибий

Тя бе за Ахил отделена — на него да служи на гроба…

Хекуба

Слугиня на гроб ли излезе от мойта утроба?!

Талтибий, това пък у гърците що за закон е,

кажи, умолявам те, що за божествен канон е?

Талтибий

„Блазе й“ кажи — че добре е на твоето чедо.

Хекуба

Що искаш да кажеш? Очите й още ли слънцето гледат?

Талтибий

Постигна я участ да няма нататък за нея неволя…

Хекуба

Жената на Хектор, героя с желязната воля,

кажи ми, Талтибий, каква е пък нейната участ?

Талтибий

И нея със право на избор синът на Ахил я получи.

Хекуба

А аз на кого ще слугувам? Аз, дето облягам

безсилна старешка снага всеки миг на тояга?

Талтибий

На цар Одисей си слугиня — такава съдба те постига.

Хекуба

А-а-а!

Главата, която със знак на печал си острига,

ти удряй, Хекубо, и бузи със нокти дери —

ще служиш на мъж, що прочут е със подли игри,

чудовище страшно, което закон не познава,

без свян клевети най-ужасни създава,

речта му — двулична и всичко погазва,

там, дето царува любов, посява той само омраза.

Плачете, троянки, плачете над мене,

съдбата ме сваля сега на колене,

на най-тежкия жребий тя мен ме обрече,

с царица Хекуба е свършено вече…

Корифей

Царице, ти всичко за себе си вече научи,

но знам ли на кой грък в ръцете е моята участ!?

Талтибий

Прислужници, не се бавете, а идете,

Касандра незабавно тук ми доведете,

на главния ни вожд да я предам,

след туй на всеки вожд избраната да дам.

Я! Каква е тази светлина на факли?

Какво ли правят там жените? Пак ли

пожар ще пламне? Дали не са посмели,

преди оттук в Елада да са ги отвели,

сами във огъня смъртта си да намерят?

Свободен дух превива трудно врат пред зло без мера…

Отваряй! Да не би да ме вкара в беда,

че доброто за тях е за нас във вреда.

Хекуба

Не е пожар. Касандра, моето момиче,

насам като менада в лудостта си тича.

Влиза Касандра, танцувайки буйно с факел в ръка. Облечена е като жрица — с лавров венец, повезки от бяла вълна на главата, с ключа на храма; тя си въобразява, че празнува сватбата си пред храма на Аполон.

Корифей

Царице, тази лудост спри — че стъпката й лека

отвела би я чак във стана на ахейците далеко.

Хекуба

Ти, Хефесте, предвождаш с факлите при брака,

но този брак надежда никаква не чака

и тъй горчив е пламъкът, що си донесъл в къщи!

Уви, дори не съм помисляла до днеска, дъще,

че сватба ще сватбуваш в гръцко робство… Виж,

подай ми този факел, че ти не го държиш

изправен в лудия си танц и твоите беди

не връщат ти ума — ти съща си като преди.

Внесете факела, жени. За сватбения химн, що пее

детето ми, от вашите очи сълзи да се пролеят.

Касандра

Венец победен ми сложи ти, майко, на главата

и този царствен брак да радва ти душата,

сама ме ти прати, дори да не желая много,

изтикай ме насила: ако съществува бога,

пророкът Аполон, то чутният ахейски вожд със мене

ще влезе в брак, по-гибелен от брака на Елена,

защото нему смърт и гибел за дома му ще докара,

за братята ми и баща ми ще заплати със съща мяра.

Позорните неща устата ми не ще да изрече:

че брадва мен и другиму врата ще отсече,

че син убива майка — този брак ще е причина.

Родът на цар Атрей от корен ще загине!

Ще видите, че по-щастливи сме от гърците и мога

това да го покажа — макар че обладана съм от бога,

ще сложа моя дух във ред да ви река разумни думи.

Една жена, една любов те погнаха по морски друми

и с хиляди затриха, от които бяха тук довели,

а вождът им — мъдрец! — погуби за това омразно дело

най-скъпото, детето си, което радваше дома му,

пожертва го на брат си само във угода, че жена му

избягала била — да бе поне отвлечена насила!

войската им, тя гинеше, и не че са били отнети

земите им от нас или пък крепостите им — превзети.

Които Арес взе, децата си те не видяха вече,

ръка грижовна на съпруга във саван не ги облече

лежат в чужбина! Зле бе също и в родината далечна:

умираха като вдовици в къщи техните съпруги,

а пък бащите — без деца, отгледаха ги те за други

и няма кой на гроба им за помен кръв да им полее.

За този поход във възхвала тази песен мога да изпея!

Позорното да затая — това ще бъде най-доброто

и нека музата чрез моя глас да не възпява злото.

Троянците, напротив, умираха за своята родина —

каква по-хубава от тази слава! Всеки, що загина,

отнесен бе от своите другари бойни в къщи

и бащина земя във пазвите си го прегръща,

погребан, както се полага, от ръце на свои.

А тези пък които, не намериха смъртта във боя,

живееха, от своята жена и челяд оградени —

такава радост, от която бяха гърците лишени.

Ти смяташ Хектор за злочест, но чуй какво се случи:

загина той, но слава на отличен мъж получи,

и тази слава гърците сами направиха да блесне —

не бяха ли дошли, то доблестта му щеше да е неизвестна.

Ако не бе се Парис свързал с дъщеря на Зевс, а с друга,

кой би говорил за брака му с невзрачна някаква съпруга?

И тъй войната мъдрият е длъжен да избягва,

но дойде ли дотам, красиво да загинеш трябва

за своя роден край — за него е това венец на слава,

за лошо дело да умре, човек с позор се увенчава.

Така че, майко, не оплаквай нашата родина,

ни моя брак — нам най-омразните чрез него ще загинат.

Корифей

Как радостно се смееш над сватбената ви беда,

но в песента ти вероятно от истината — ни следа!

Талтибий

Ако не беше Аполон със лудост твоя дъх пришпорил,

ти без възмездие това не би го нивга изговорила —

да изпровождаш вождовете ми на път оттук с прокоби!

Все пак, дарените със мъдрост и величие особи

не надминават нас, които сме от този дар лишени.

Ей на, върховният владетел между всички елини,

синът любим на цар Атрей, обхванат е от силна страст

по тази луда, която колкото и беден да съм аз,

не бих избрал да се намира някога във мойто ложе.

Понеже ти съвсем не си със здрав разсъдък, можеш

да хвалиш фригите и да обсипваш гърците с обиди —

на вятъра оставям всичките ти думи да отидат.

(Иронично)

На вожда ни прекрасна годенице, да тръгваме е време!

(Към Хекуба)

А ти тръгни, когато Одисей изпрати хора да те вземе.

Слугиня си на надарена със благоразумие жена —

така твърдят, които тук при Илион дойдоха на война.

Касандра

Какъв слуга опасен! Как вестители наричат тази

безсрамна пасмина, отвсякъде ограждана с омрази,

която служи на царе и на държавни магистрати?!

Ти казваш, Одисей щял майка ми в Итака да изпрати?

А тук че ще умре — къде е тази Аполонова прокоба? —

Не искам да разкрия оня срам, очакващ я след гроба.

Нещастен Одисей! Що напасти го чакат му е непознато:

на Троя мъките, бедите ми ще му се сторят чисто злато

пред неговите мъки. Тук години десет да се върне чака

и още десет ще изминат, додето стигне в своята Итака,

останал сам-самин! Ще трябва да премине през пролука тясна

при канарата страшна — там Харибда дебне, чудовище ужасно,

ще спре във планината на Циклопа, който хората поглъща,

ще иде във Лигурия, где Кирка хората в свине превръща,

как гинат във соленото море той корабите си ще гледа,

ще види лотосите чародейни, на Слънцето свещените говеда,

които, мъртви, глас ще вложат във плътта си —

горчива реч за Одисея. Но нека съкратя речта си —

ще влезе жив във Ада, а едва спасен от морските стихии

и върнал се дома, безброй ще го очакват страхотии.

Защо заплашваш Одисей с беди, Касандро? Тръгвай бърже,

побързай със жениха си във Ада да се свържеш!

Не през деня, а нощем в гроба си ще влезеш жалък,

данайски вожде, че зад славата си слаб и малък!

А мене, жрицата на Феб, съблечена и бездиханна,

до тебе ще захвърлят при потоци в долина бръшлянна

и зверовете ще разкъсват оскверненото ми тяло!

Прости, венец на моя бог любим, красил в екстаз челото бяло —

напускам празниците аз, в които греех тъй лъчисто, —

разкъсвам ви, повезки, доде е още тялото ми чисто,

предавам ви на ветровете, Фебе, на пророчествата цар!

Къде е пристанът да се кача във кораба на твоя господар?

Върви, побързай, издебни попътен вятър за платната,

от трите Еринии във моя образ отведи едната!

Прощавай, майко! Не плачи! Прости и ти, родино мила!

О, братя, татко, които е земята в пазвите си скрила,

и аз при вас, във Ада, скоро идвам, но с победна песен —

съсипала рода Атреев, дето гибелта на всички ни донесе!

Талтибий с войниците отвежда Касандра.

Хекуба полита към земята.

Корифей

Служителки на старата Хекуба, защо така стоите?

Не виждате ли, че безмълвно господарката залита

и рухва на земята покосена? Хайде, подхванете,

жестоки вие, старото й тяло! Бързо я вдигнете!

Хекуба

О, не — услуга нежелана не ни е драга.

Ах, тук ме оставете… Че това приляга

за всичко, дето страдах, страдам и ще страдам.

О, богове! На лош съюз при вас попадам!

Все пак, нещастия когато ни слетяват,

така е редно — боговете да се призовават.

Предишното ни щастие да ви припомня първо искам,

по-силна жалост тъй ще вдъхна за бедите, дето ни притискат.

Царица бях и мене цар ме взе като съпруга.

Деца родих — с тях няма да се мерят други:

тук бяха първи, не че много им е броя.

И никоя в Елада, нито във Азия и Троя,

не би могла да се похвали със синове такива,

но всички ги видях във битки да загиват —

над гробовете им си рязах аз косите.

Баща им пък — не ми донесоха мълвите

вестта, че е убит: очите ми сами видяха

как падна при олтара той под бащината стряха

от вражи меч пронизан. Момичетата, що родих

и ги за брак възпитах със най-достойния жених,

за други ги отгледах — насила ми ги взеха

от моите прегръдки и даже сянка от утеха

не остана, че моите очи отново ще ги зърнат.

Но дето мен врагът в робиня ме обърна —

една старица! — е венец на мъките и злото.

Най-непосилните неща на старостта в теглото

ще ми възлагат — на мен, която Хектор съм родила!

Или да пазя при вратите — една жена без сила,

или да меся хляб! И вместо в царско ложе

на голата земя измъчен гръб ще сложа,

ще облекат във дрипи старото ми тяло —

за злото знак, което ме е сполетяло.

Горко ми! На някаква жена заради брака

какво не изживях, какво ли още ме не чака!

Касандро, дъще, ще вакханстваш с боговете,

в какви беди погуби своето моминско цвете!

Къде си ти, нещастна моя Поликсено?

От толкова деца нито едно не е при мене,

крепейки ме, през мъките да ме превежда.

Защо ме вдигате сега? С каква надежда?

Водете тялото ми, някога тъй стройно,

сломено днес от робство, към легло достойно —

куп слама с каменно възглавие — там да легна,

в сълзи да се стопя…

Преди смъртта да се пресегне

към някой гален от съдбата,

не смятайте, че е живял щастливо на земята.