Турнирът

Англия, септември 1546

Когато поканата пристигна в двора в Лондон, живеех в двореца Хатфийлд Хаус в Хартфордшър. Бе доставена в Хатфийлд ден по-късно, заедно с обичайно грубото съобщение от баща ми до господин Аскам.

Поканата беше наистина невероятна.

Бе на най-фина хартия, снежнобяла картичка с позлатени ръбове. Върху нея с блестящо златно мастило (при това на английски) беше написано следното:

Изсумтях.

— За велик султан, който е господар и владетел на всичко под взора му, английският му е направо за оплакване. Не може да напише дори „Англия“ правилно.

Господин Аскам, който все още държеше поканата, ме погледна.

— Нима? Кажи ми, Бес, ти говориш ли неговия език? Знаеш ли арабски или турско-арабски?

— Знаете, че не знам.

— Тогава колкото и за оплакване да е английският му, той все пак говори твоя език, докато ти не можеш да говориш неговия. За мен това означава, че той има значително преимущество пред теб. Винаги се замисляй, преди да критикуваш, и никога не критикувай незаслужено някой, който е направил усилие, каквото дори не ти е хрумвало да предприемеш.

Намръщих се на учителя си, но беше невъзможно да го мразя дори когато ме порицаваше по такъв начин. Имаше си особен стил. В начина, по който се държеше, в начина, по който говореше, в начина, по който ме порицаваше — благ, но същевременно и твърд.

Тогава господин Роджър Аскам беше на трийсет и една, но дори по онова време, много преди да напише труда си „Учителят“, с който си спечели заслужена слава след смъртта си, той вече бе един от най-изтъкнатите преподаватели по класически гръцки и латински в Кеймбридж.

И въпреки това, ако можех да пожелая нещо за него, то щеше да е да беше по-красив. Той бе със средно телосложение и среден ръст и в света на богатите млади жребци с широки рамене, изсечени лица и надменност, идваща от наследеното богатство, изглеждаше дребен, мек и безобиден. Имаше голям топчест нос, гузно гледащи кафяви очи и прекалено големи уши, които криеше под гъстата си кафява коса. Веднъж чух някой да казва, че на един бал нито една млада дама не приела любезните му покани за танц. Плаках за него, когато научих. Онези глупачки дори не подозираха какво са изпуснали.

Но докато аз ронех сълзи заради него, той сякаш не обръщаше внимание на подобни неща. Интересуваше се най-вече от изкуството на знанието и преследваше страстта си пламенно. Всъщност беше пламенен и всеотдаен в почти всичко, с което се занимаваше, било то любимите му упражнения по стрелба с лък, обсъждане на държавни въпроси, четене или преподаване. За Роджър Аскам знанието бе най-благородното от всички начинания — при това активно начинание.

Просто казано, той беше най-любопитният човек, когото съм срещала.

Господин Аскам знаеше какви ли не странни тайни, от теории за древните каменни кръгове в равнината на Солсбъри до най-новите научни похвати в медицината и математиката. А онова, което не знаеше, се опитваше да научи. Независимо дали посещаваше кралския астроном, кралския лекар или някой пътуващ знахар, продаващ чудодейно лекарство, господин Аскам винаги задаваше остри въпроси — питаше кралския астроном дали твърденията на Америго Веспучи за определяне на географската дължина по Луната и Марс са верни, питаше лекаря на баща ми защо определени растения причиняват определен вид обриви, или питаше знахаря дали си дава сметка, че всъщност е шарлатанин.

Познанията на господин Аскам се простираха в толкова много области, че по времето му в Кеймбридж се случваше професори от други дисциплини да идват в кабинета му, за да се съветват с него по въпроси от тяхната специалност.

В свят, в който всички твърдяха, че намират висша мъдрост в Бог или Библията, моят скъп наставник се молеше на два олтара — на знанието и логиката. „Всичко — каза ми веднъж той — се случва поради логична причина, от това, че водата тече надолу, до болестите и постъпките на хората. Просто трябва да намерим тази причина. Придобиването на знания, чистото удоволствие от откриването на нещо ново е най-големият дар в живота ни.“

Помня един станал известен случай, при който едно местно момче, получаващо припадъци с пяна на уста, внезапно умря. Местният абат твърдеше, че припадъците се дължали на обсебване от Дявола, а господин Аскам поиска да види мозъка на момъка. Да, мозъка му! Черепът на мъртвото момче беше отворен и господин Аскам намери загнездено в мозъка му чуждо тяло с размерите на ябълка. По-късно ми каза следното във връзка със случая: „Преди да наричаме нещо свръхестествено, Бес, трябва да изчерпим всички естествени обяснения“. Абатът не му проговори цяла година. Не всички споделяха удоволствието на господин Аскам от откриването на нови неща.

И тогава, в зенита на университетската си кариера, той бе дошъл да обучава мен, някакво си дете, трето поред за престола. Дори на онази крехка възраст имах впечатлението, че забележителният господин Роджър Аскам е прекалено компетентен, за да бъде просто наставник на едно тринайсетгодишно момиче, та било то и принцеса. Чудех се защо ли го прави. Какво виждаше в мен, което не виждаше в никой друг?

Както и да е, размяната на реплики относно английския на мюсюлманския султан не беше нещо необичайно. Аз грешах, а той беше прав — за пореден път.

Отново насочихме вниманието си към поканата. В нея се добавяше, че шахматният турнир ще се проведе след един месец в столицата на султана, древния Константинопол.

Заедно с поканата дойде и бележка от баща ми, адресирана до господин Аскам.

В онези дни залогът далеч не бе само репутацията на християнския свят — мюсюлманският султан заплашваше самото християнство.

Империята му се простираше от Персия на изток до Алжир на югозапад и неотдавна бе пресякла Дунав. Осем години по-рано, през 1538 година, султанският флот под командването на блестящия Барбароса беше постигнал немислимото — бе нанесъл поражение на европейския флот, флота на Християнския съюз, при Превеза. Въпросният Християнски съюз, свикан от самия папа Павел III, изгуби над четирийсет кораба, повече от три хиляди души попаднаха в плен и след като османският султан получи откуп от триста хиляди златни дуката, Европа изгуби и голяма част от гордостта си.

После войските на Сюлейман превзеха град Буда, а сега се насочваха към портите на Виена. Говореше се, че ерцхерцог Фердинанд Австрийски, най-близкият европейски съсед на Сюлейман, не бил на себе си от ярост заради нахлуването на султана в негови земи, но не можел да направи нищо повече от това да прати още шпиони, които да следят придвижването на мюсюлманските войски. Империята на Сюлейман беше два пъти по-голяма от целия християнски свят и продължаваше да расте с всеки ден.

И всичко това, без да става дума за самия Сюлейман. За него се казваше, че бил мъдър и проницателен владетел, владеещ цели пет езика. Бил надарен поет и покровител на изкуствата, коварен стратег и, за разлика от заклетия си враг ерцхерцог Фердинанд и мнозина европейски крале и кралици, бил направо обожаван от поданиците си.

Неведнъж наставникът ми беше изтъквал, че докато владетелите на Англия, Франция и Испания се боричкат помежду си за надмощие, на изток се надига огромна сянка. И че ако не се вземат мерки, един ден благородните фамилии ще се откъснат от кавгите си и ще открият, че плащат данък на мюсюлмански господар.

Другото неизречено предизвикателство в позлатената покана бе неизбежното съревнование между верите. Точно както бе направил при Превеза, Сюлейман поставяше своя бог срещу нашия. А в Превеза неговият беше победил.

— Сър, господин Джайлс още ли е най-добрият шахматист в Англия? — попитах аз.

— Определено — отвърна учителят ми. — Все още играя редовно с него. Бие ме в девет от десет игри, но понякога ми се случва да го надхитря.

— Значи той е нашият рекордьор.

Господин Аскам ми се усмихна.

— Да, но имам чувството, че рекордът ще бъде счупен. От друга страна, Джайлс винаги ще бъде по-добър от мен. Но това — той вдигна поканата, — това е паметно събитие. Джайлс на драго сърце ще се отзове на позива на краля.

И господин Джайлс наистина се отзова.

Господин Аскам го прати да се срещне с баща ми, който (пак типично в неговия стил) уреди изпитание за шахматните му способности — игра срещу самия крал. Естествено, господин Джайлс изгуби.

Подобно на всички в Англия, господин Джайлс нямаше никакво желание да побеждава крал, който, освен че бе обезглавил две от съпругите си (едната от които бе моя майка), бе взел главата на Томас Кромуел, задето го беше сватосал за една от тях. Не беше рядкост главите на онези, които бяха побеждавали баща ми в други игри, да се озоват забити на колове на Лондон Бридж.

За моя изненада обаче, след като спечелил играта, баща ми изревал:

— Не се преструвайте, че играете, Джайлс! Не искам някакъв подлизурко да представлява Англия и върховенството на Христа и християнската вяра на онзи турнир! Трябва ми играч!

Играли отново и господин Джайлс победил баща ми на деветия ход.

След това нещата се развиха бързо.

Бе организиран малък керван с каруци, коне и гвардейци за пътуването през Европа.

Но точно когато господин Джайлс се канеше да потегли от Хартфордшър, върху областта се стовари ужасна чума.

Брат ми Едуард, престолонаследникът, бързо беше отведен. Сестра ми Мери го последва скоро след това.

Аз явно не бях толкова ценна — никой не се погрижи да уреди извеждането ми от двореца Хатфийлд, така че просто продължих обучението си с Елси и с теб, моя скъпа приятелко Гуини Стъбс.

И един ден се вдигна глъчка.

Седяхме в кабинета и четяхме разказа на Ливий за масовото самоубийство на евреите в Масада. Елси, която бе няколко години по-голяма от нас, седеше в ъгъла пред огледалото си и разсеяно решеше косата си. Ох, помниш ли я, Гуини? Господи, аз я помня много добре! На седемнайсет Елси беше истинска красавица, с изящната фигура на танцьорка, каквато и беше. Слаба в кръста и надарена в пазвата, с великолепна руса коса, която се спускаше върху раменете й, Елси привличаше вниманието на всеки джентълмен.

С увереността, така характерна за красивите хора, тя бе съвсем сигурна, че външността й е достатъчна да й спечели подходящ съпруг, и затова не смяташе за нужно да се учи — прекарваше повече време пред огледалото, отколкото с книгите, и трябва да ти призная, че в това отношение малко й завиждах. Трябваше да търпя безкрайни уморителни уроци и имах кралска кръв. (Трябва да добавя също, че завиждах и на женствеността й, като се има предвид, че самата аз бях олицетворение на недодялаността — цялата колене и кокалести ръце, с плоски като на момче гърди и противна ягодовочервена коса, която ненавиждах.) Иначе казано, през повечето време боготворях Елси, омагьосана от нейната грация, от красотата й и от светската мъдрост на седемнайсетте й години.

И докато си седяхме и се занимавахме, чух разправията — гувернантката ми, госпожица Катрин Ашли, надигна глас от съседната стая.

— Няма да правите подобно нещо, господин Аскам!

Явно беше нещо сериозно. Тя го наричаше „господин Аскам“ само когато му беше ядосана.

— Но това ще бъде безценна възможност за учене…

— Тя е само тринайсетгодишна…

— Тя е най-будният тринайсетгодишен ученик, който съм имал, при това е изключително зряла за възрастта си. Гриндал е съгласен.

— Тя е дете, Роджър.

— Кралят не мисли така. Че защо миналия месец, когато научи, че Бес е започнала да кърви, крал Хенри каза: „Щом е достатъчно голяма да кърви, значи е достатъчно голяма да бъде омъжена за доброто на Англия. Дъщерите трябва да са полезни с нещо“.

Думите определено звучаха като думи на баща ми.

— Не знам — каза госпожица Катрин. — Кралството на мюсюлманите може да е много опасно място за нея…

Господин Аскам сниши глас, но въпреки това успях да го чуя.

— Лондон е много опасно място за нея, Кат. Живеем в повратни времена. С всеки ден кралят става все по-болен и непредвидим, дворът е разделен на привърженици на Едуард и Мери. Нашата Елизабет е най-слабият претендент за престола, но въпреки това самото й присъствие в Англия застрашава другите двама. Знаеш колко често изправили се едни срещу други престолонаследници умират мистериозно по време на чума…

Ахнах тихо, застанала до вратата.

Госпожица Катрин се умълча.

— Ще бъде добре пазена по пътя — каза господин Аскам. — Кралят е осигурил шестима от най-добрите си бойци за наш ескорт.

— Тревожа се не само за физическата й безопасност. Искам да защитя и нравствеността й. Ще се нуждае от придружителка — надменно заяви госпожица Катрин. Тя се беше омъжила за господин Джон Ашли предишната година на напредналата възраст четирийсет години, макар все още да настояваше да се обръщам към нея с „госпожице“, тъй като така се чувствала по-млада.

— Добре, тогава… — оживи се господин Аскам.

— От отговорна придружителка, Роджър. Омъжена или най-малкото сгодена. Която да бъде нравствен пример за Елизабет. А не глупава никаквица, която ще се изкуши да влезе в грях в екзотична страна или да флиртува с гвардейците по пътя дотам… чакай, знам! Примроуз Понсонби и съпругът й Луелин.

Учителят ми изстена, когато чу предложението.

— Семейство Понсонби…

— … са образцови християни, за жалост бездетни, които винаги са били верни на краля — довърши госпожица Катрин. — Ако заминат с вас, Роджър, страховете ми донякъде ще бъдат успокоени.

— Добре. Съгласен.

Секунди по-късно двамата влязоха в кабинета. Господин Аскам ми кимна.

— Бес, така и така ще трябва да напуснеш това място, какво ще кажеш за едно приключение?

— Къде, сър? — колкото се може по-невинно попитах аз.

— Много добре знаеш къде, млада госпожице. Подслушваше ни. — Той се усмихна. — Трябва да ахкаш по-тихо, ако искаш да станеш опитен шпионин, малката ми. На шахматния турнир в Константинопол. Да гледаме как се състезава господин Джайлс.

Скочих, ухилена до уши.

— Каква чудесна идея! Може ли Гуини и Елси също да дойдат? Може ли? Моля ви!

Господин Аскам се намръщи и погледна госпожица Кейт.

— Боя се, че прекрачвам прекалено много граници само с това, че вземам теб, моя малка принцесо — рече той. — Ще е прекалено много придружителите ти да се грижат и за трите, но с две биха могли да се справят. Можеш да вземеш една от тях.

Поколебах се и погледнах към двете си приятелки. Към теб, Гуини, срамежлива и сладка, като самотно цвете, загледана в мен с тиха надежда, докато Елси цялата сияеше от вълнение — с широко отворени очи, с отчаяно стиснати юмруци, изпълнена с очакване. Тя обожаваше романтични истории за дръзки принцове с бляскави дворци. Пътешествие до екзотичен град на изток беше за нея като сбъднат сън. Имах цялото й внимание и това ми хареса.

— Ще взема Елси! — извиках аз и тя изписка и ме прегърна възторжено.

Признавам, че докато се мъчех да се освободя от прегръдката й, забелязах как ти ме погледна смаяно.

Младите правят грешки. Това е типично за тях. И предвид ужасните неща, които се случиха във Византион, може би този избор бе грешка.

Но след като казах това и като имам предвид истинското и дълго приятелство, което изградихме през живота си, Гуини (а помни думите ми, кралиците не се нуждаят от истински приятели), част от мен се радва на тази грешка. Защото като избрах Елси, аз ти спестих травмата да видиш с очите си събитията, на които станах свидетелка в двора на мюсюлманския султан.

Пътуването, октомври 1546

Напуснахме Хартфордшър на 1 октомври от лето господне 1546 с две коли и шестима гвардейци, които да ни пазят по пътя.

Господин Аскам яздеше начело, яхнал любимата си едра кобила, която се беше провалила плачевно като рицарски кон. Учителят ми не го беше грижа за това — беше я избрал заради кроткия й нрав. Яздеше, метнал през рамо дългия си лък. Беше написал книга върху изкуството на стрелбата, в която твърдеше, че всеки мъж в Англия трябва да бъде експерт с лъка. Където и да отиваше, той винаги носеше кожения си пръстен на десния палец и предпазителя на лявата си ръка — в случай, че му се наложи бързо да сложи стрела на тетивата.

В основната кола пътувахме двете с Елси и с госпожа Примроуз Понсонби, която въпреки цялото друсане седеше безупречно, с изправен гръб и прилежно отпуснати в скута ръце. Тя беше на двайсет и шест, омъжена, но бездетна, по-целомъдрена и от монахиня. Качулката на небесносиньото й наметало беше безупречно изгладена (светлосиният цвят събуждаше у мен мисли за Дева Мария и се зачудих дали не цели точно това), пудрата на лицето й бе нанесена майсторски, а устните й, както винаги, бяха нацупени неодобрително. Всичко я възмущаваше — дълбокото деколте на корсажа на Елси (знак за упадъка на морала в наши дни), изкаляната броня на гвардейците (липса на дисциплина) и, разбира се, мюсюлманите („безбожни езичници, които ще горят в ада“). Понякога си мислех, че на госпожа Понсонби всъщност й харесва да е възмутена.

Елси не можеше да я понася. „Лицемерна светица — мърмореше тя, когато госпожа Понсонби за пореден път й казваше да покрие деколтето си с шал. — Щяхме да се забавляваме повече, ако придружител ни беше папа Павел“.

Съпругът на госпожа Понсонби Луелин — нисък червендалест мъж, благочестив като жена си, но, доколкото мога да съдя от видяното, по-скоро неин слуга, отколкото равен — яздеше магаре до колата ни. Той винаги бързаше и едва не се пребиваше в стремежа си да изпълнява нарежданията й, които неизменно започваха с пронизителния писък: „Луелин Понсонби!“.

Въздъхнах. Двамата трудно можеха да бъдат пример за предимствата на брака. Колкото за качествата им като придружители… ами, опасявам се, че Елси беше права.

Трябваше да минем през Лондон по пътя към Дувър. Там господин Аскам и господин Джайлс се отбиха за момент в Уайтхол да вземат нещо от баща ми — великолепен ален плик с позлатени ръбове като тези на султанската покана. Пликът бе затворен с восък с отпечатък от пръстена на баща ми в центъра. Лично съобщение между владетели. Учителят ми щеше да носи този плик със себе си през целия път.

Нямах представа какво послание или послания има вътре. Както щях да установя по-късно, учителят ми също не знаеше.

Макар да ми се искаше, не отидох с учителя си в двореца Уайтхол. Рядко срещах баща си и никога в ярката светлина на двора. Той се извисяваше някъде по границите на моя свят, богоподобна фигура, която зървах от време на време, но никога не успявах да видя напълно.

Разбира се, всеки ден се говореше за него. Всички го обичаха и се страхуваха от него, възхищаваха му се и се страхуваха от него, уважаваха го и се страхуваха от него. Мнозина твърдяха, че баща ми екзекутирал повече хора, отколкото всеки английски монарх преди него. Но в същото време той бе известен с острия си образован ум, с постиженията си във всички спортове, със способностите си на композитор и със слабостта си към красивите създания в поли, та дори да бяха омъжени.

Общуваше с мен само колкото да се каже и се държеше делово. Аз бях страничен продукт на кралския сан, при това досаден — тъй като бях дъщеря. Той прояви нежност към мен може би три пъти и всеки път го обожавах. Неотдавнашната му забележка, че съм „достатъчно голяма да кървя“ беше съвсем обичайна — способността ми да се омъжа и да раждам деца за Англия изведнъж ме бе направила полезна.

Двете с Елси се мотаехме пред двореца под бдителния поглед на придружителите ни, шестимата гвардейци и седмина наскоро екзекутирани предатели, чиито глави бяха набити на шипове над портата.

От една съседна уличка се разнесе гневен рев на тормозена мечка, последван от радостни викове на тълпа. Надникнах и видях горкото животно — могъщ звяр, завързан с верига за забит в земята кол. Ревеше в безсилна ярост, докато два мастифа я нападаха и ръфаха козината й. Мечката успя да перне едното куче с лапата си и то отлетя с квичене, удари се в близката стена и остана да лежи смъртно ранено. Докато умираше, мястото му зае друг мастиф. Тълпата завика още по-силно.

Госпожа Понсонби беше ужасена, както всъщност можеше да се очаква.

— Мислех си, че англичаните са замесени от по-добро тесто. Хайде, момичета. Извърнете очи.

Като никога открих, че споделям мнението й.

След краткото спиране в Уайтхол продължихме бързо към Дувър и прекосихме Канала до Кале.

Там по предложение на господин Аскам се преоблякохме в дрехи, които определено бяха по-безцветни от онези, които се носеха в Южна Англия. Двете с Елси носехме прости ризи и поли без кринолин, което между другото прави движенията много по-лесни. Със своята грациозна шия, руса коса и стройно тяло Елси все пак успяваше да прилича на ангел дори в тези груби одежди.

Госпожа Понсонби сви възмутено устни, когато господин Аскам я накара да облече просто кафяво пътническо наметало. Синьото й, каза той, не било подходящо за прекосяване на Континента — подобно облекло със сигурност щяло да привлече вниманието на разбойници. Елси едва сдържаше задоволството си, докато слушаше разговора им.

Господин Аскам се облече за пътуването ни по начин, който според мен изисква по-подробно описание.

В Хартфордшър той винаги носеше строгите официални дрехи на джентълмен — яка, мантия, широки бричове и обути в стегнати високи чорапи крака. Но сега дрехите му бяха съвсем различни — дълги кафяви панталони от здрав плат, високи до коленете ботуши за езда и тесен кафяв жакет от яка испанска кожа. Отгоре обличаше дълго палто от дебело промазано платно, стигащо до глезените му. На главата си носеше широкопола кафява шапка, която изглеждаше абсолютно непромокаема.

Всичко това придаваше на любимия ми учител доста по-сурова външност от онази, с която бях свикнала. Приличаше повече на пътешественик и авантюрист, отколкото на наставник на малко момиче от Хартфордшър.

Изглеждаше по-корав, по-груб и може би дори малко дързък.

Напредвахме добре през Франция.

Макар на книга баща ми да беше крал на Франция, подобна титла изглеждаше трън в очите на местните жители, така че пътувахме през земите на франките инкогнито и криехме положението си дотам, че дори не оставахме да нощуваме в домовете на кралските роднини.

Вместо това отсядахме в таверни и ханове, които обикновено воняха и представляваха мръсни дупки, неподходящи и за кучета, та какво остава за човешки същества. На няколко пъти (да, точно така!) спахме дори в колите край пътя, а гвардейците стояха на стража.

Макар да бях донякъде натъжена в Уайтхол от забавленията на сънародниците ми, бях потресена от начините, по които се забавляват френските селяци — от необузданото им пиянство и гуляи, от ужасяващата им лична хигиена. Напълно нормално беше човек да се изпикае в канавката, след което с мръсните си ръце да хване кокоша кълка и да я оглозга.

Споделих това с учителя си и го попитах с какво подобни гледки биха могли да допринесат за кралското ми образование.

— Бес — рече той. — Мнозинството от придворните може изобщо да не мислят, че някога ще седнеш на трона на Англия, но във въпросите на наследяването човек никога не трябва да изключва дори малко вероятните наследници. Ако Едуард се разболее от шарка, а Мери с нейната гореща набожност оскърби двора, току-виж си се оказала кралица на Англия, Ирландия и Франция. И ако това стане, образованието, което си получила от мен, ще е решаващо за това дали ще си добра кралица. Това пътуване ще е най-лесният урок, който съм ти давал, защото единственото, което се иска от теб, е да гледаш. Гледай и наблюдавай обичаите, заниманията и нравите на истинските хора, защото кралят или кралицата властват именно над тях.

Макар да не бях напълно убедена, обещах да го правя.

Всяка вечер, където и да отсядахме, господин Аскам и господин Джайлс играеха шах. Обикновено господин Джайлс печелеше, но след дълга игра, когато на дъската оставаха само няколко пешки и царете. Често си лягах, преди да са приключили.

Един ден попитах учителя си защо господин Джайлс трябва да играе всяка вечер, щом и без това е толкова добър играч.

— Особено важно е господин Джайлс да запази ума си бистър и буден — отвърна господин Аскам. — Играенето на шах не се различава от който и да било друг спорт. Също като при рицарските турнири и стрелбата, човек трябва да поддържа мускулите си подготвени и във форма.

— Спорт? Нима наричате шаха спорт?

— Ама разбира се! — Господин Аскам сякаш се изненада от думите ми. — При това най-великият от всички спортове, тъй като поставя противниците в абсолютно еднакви изходни позиции. Размерът няма значение в шаха. Нито възрастта или — млада госпожице — полът. И двамата играчи имат едни и същи фигури, които се движат според едни и същи правила. Шахът е спортът на всички спортове.

— Но спортът е физическо занимание. Нима определението на спорт не включва изискването играчът да се изтощи от усилията по време на играта или най-малкото да се изпоти, докато я играе? Шахът е просто салонна игра, в която подобни неща няма.

— Салонна игра! Салонна игра!? — възмутено възкликна господин Аскам. Но вместо да спори още с мен, просто кимна кротко. — Добре. Да приемем засега твоята дефиниция и като гледаме предстоящия турнир, да видим дали шахът може да се смята за спорт съгласно това определение.

Докато играеха вечерните си партии, господин Аскам и господин Джайлс разговаряха непринудено — обсъждаха пътуването, възхода на Мартин Лутер или някаква друга тема, предизвикала интереса им.

Възхищавах се на лекотата, с която си бъбреха. Двамата бяха просто добри приятели — чувстваха се толкова удобно един с друг, че можеха да разговарят за всичко, от честни съвети до критики. Един ден, докато яздех с господин Аскам на коня му, го попитах как и кога са се сприятелили с господин Джайлс.

Учителят ми тихо се засмя.

— И двамата бяхме безнадеждно влюбени в едно и също момиче.

— Били сте съперници, а сега сте най-добрите приятели? Не разбирам.

— Тя беше местна дебютантка и най-прекрасното момиче в цял Кеймбридж. — Господин Аскам поклати глава. — Прекрасна, но и своенравна. Двамата с Джайлс бяхме току-що постъпили студенти, съвсем млади. Съревновавахме се безсрамно за вниманието й, аз с ужасни любовни стихове, а той с цветя и остроумие. И тя с радост приемаше авансите и на двама ни, преди да избяга и да се омъжи за наследника на огромно имение, който се оказа пияница и глупак и накрая затъна в дългове и изгуби всичките си имоти. Не зная какво стана с нея, но благодарение на общия ни провал двамата с Джайлс станахме първи приятели.

— И сега той в Кеймбридж ли преподава?

— Да. Светска философия. Уилям Окам, Тома Аквински, Дънс Скот, такива неща.

— И е несемеен като вас, нали? — попитах аз, като с всички сили се мъчех да го кажа невинно. Елси особено се интересуваше от този въпрос. Смяташе, че господин Джайлс е доста привлекателен, „в интелектуално отношение“.

— Точно така — отвърна господин Аскам. — Но за разлика от мен, не по негов избор. Джайлс беше женен навремето. За дъщерята на своя професор по философия, блестящо и чудесно момиче, казваше се Шарлот Пейдж. Бащата на Шарлот й позволяваше да присъства на лекциите му, скрита в дъното на залата, и така тя беше научила всичко, което учеха момчетата. Не отстъпваше на никого от тях и Джайлс направо я обожаваше. Ожениха се, но година по-късно тя се разболя от чумата и умря на двайсет и една. Оттогава Джайлс не проявява никакъв интерес към ухажване на жени.

Погледнах към господин Джайлс, който яздеше недалеч от нас и се взираше унесено в хоризонта. Запитах се дали не си мисли за нея.

— Горкият господин Джайлс.

Господин Аскам се усмихна тъжно.

— Да. Но пък, от друга страна, не е ли по-добре да обичаш силно и истински някого кратко време, отколкото никога да не си изпитвал това чувство?

Не знаех. На онзи етап от живота ми момчетата бяха нещо странно. Само година по-рано ги смятах за досадни, а сега ги намирах за интригуващи. Идеята да обичам някое момче обаче беше смътна в най-добрия случай.

— Затова ли сте ерген? — попитах аз. — Нима очаквате подобна всеобхватна любов?

— Би могло да е така — отвърна учителят ми. — Но истинската причина е, че имам някои проекти, които искам да приключа, преди да се установя на едно място.

— Какви проекти?

— Ами, например, ти.

Земите на Хабсбургите

Най-сетне пресякохме Бургундия, минахме през долината на Рейн и навлязохме в земите на Хабсбургите.

Описахме широка дъга около планините, пазещи Швейцарската конфедерация, прекосихме гъсти гори и живописни долини и накрая видяхме замъците на германските благородници.

Предполагам, че през целия път съм била с изумена физиономия — всеки ден носеше нови гледки, нови народи, нови култури.

В земите на Хабсбургите местата, на които отсядахме, станаха по-добри. Благодарение на заплетената мрежа от бракове, която не би могъл да разплете дори кралският астроном, фамилията на баща ми имаше множество далечни роднини в тези части на света и се ползвахме от гостоприемството им. (Нямаше как да не забележа, че във Франция, където баща ми се водеше крал, пътувахме тайно и винаги нащрек, докато в германските райони, където той нямаше подобна титла, се движехме открито и свободно.)

Отсядахме в големи извънградски къщи, а понякога и в кацнали на хълмове замъци. Отново се хранехме според положението си — печено сърнешко, пай с еленско месо и най-вкусните сладкиши с мед и джинджифил, които съм опитвала в живота си. Въпреки явното неодобрение на придружителите ни веднъж господин Аскам и господин Джайлс опитаха силното рейнско вино (зная, че Елси също успя да обърне една чаша в кухнята). На следващата сутрин и тримата се оплакваха от ужасно главоболие. Благочестивите Понсонби пиеха само крушов сайдер и не страдаха от подобни неразположения.

Колкото по на изток отивахме обаче, толкова по-често отсядахме в таверните и Bierhallen в миньорските градчета на Бавария. Там господин Джайлс често играеше шах срещу местни майстори, а ние гледахме и се хранехме.

Следях с интерес тези игри, напълно погълната от партиите, докато госпожа Понсонби плетеше спокойно наблизо. Външно не проявяваше никакъв интерес, но в действителност не изпускаше нито един ход.

Елси, от друга страна (и трябва да кажа, че тя много лесно се отегчаваше), понякога гледаше, но по-често изчезваше в стаите ни или незнайно къде. И точно както Елси не я беше грижа за госпожа Понсонби, госпожа Понсонби не обръщаше внимание на Елси. „Работата ми е да следя теб и единствено теб, Елизабет — каза ми тя веднъж. — Оставам на нашия Господ да спаси душата на малката повлекана.“

Така или иначе, за мен бе изключително удоволствие да гледам игрите на господин Джайлс. Той бе невероятно изобретателен и хитроумен играч.

Някои вечери господин Джайлс ми даваше уроци по шах. Подобно на мнозина неопитни играчи, винаги използвах царицата, за да всея хаос сред фигурите му, но после той неизменно вземаше развилнялата се дама с кон, който така и не бях забелязала. Много пъти я вземаше, след като поставяше в шах царя ми със същия кон — ход, който наричаше вила.

— Конят е най-големият враг на царицата — каза ми той в една таверна. — Защото царицата може да се движи като всички останали фигури, но не и като коня. Затова всеки път, когато правиш ход с нея, се оглеждай за вилата на коня. Никога не я поставяй на квадрат, който може да позволи на противниковия кон да застраши едновременно царя и царицата ти. Това е най-голямата грешка на начинаещия играч.

След като изгледах безброй негови партии, започнах да забелязвам, че господин Джайлс започва играта с двата си коня и рядко се отклонява от този похват. Когато попитах учителя си защо го прави, той ми обясни, че господин Джайлс „контролира централната част на дъската“ и „осигурява плацдарм за следващи атаки“. А на мен просто ми харесваше да вземам фигури.

— В шаха, Бес, никога не трябва да играеш с фигурите, а с противника — каза ми една вечер господин Джайлс, докато седяхме пред шахматната дъска. — Наблюдавай очите му, следи кога мига прекалено много, кога затаява дъх. Това са моментите, когато той замисля нещо. И в същото време контролирай собственото си изражение, защото в живота, както и в шаха, лицето може да издаде намеренията ти. — Докато го казваше, ме погледна многозначително. — Това е особено важно за кралиците и принцесите.

Усмихна се. Отвърнах на усмивката му. Харесвах господин Джайлс.

Господин Джайлс залагаше също така дяволски коварни капани на противниците си и след дълго гледане започнах да разбирам как го прави. При подобни случаи чаках напрегнато да хлопне капана си (и, верен на собствените си съвети, той никога не позволяваше на лицето си да издаде намеренията му).

Основният му капан беше когато противникът му правеше рокада. Тогава господин Джайлс небрежно поставяше царицата си пред някой офицер и чакаше ответния ход.

И точно когато противникът си помисляше, че играта преминава в нова фаза, господин Джайлс атакуваше с бързината на кобра. Царицата му се втурваше диагонално по дъската и се озоваваше плътно до противниковия цар, защитена от верния офицер далеч отзад. „Шах и мат“ — тихо заявяваше господин Джайлс.

В една таверна той направи точно този ход, с който вбеси противника си — местен копач на сол, който се смяташе за голям познавач на играта и никой в града не можеше да го победи. След като беше матиран, миньорът избута стола си назад, скочи и грубо бутна господин Джайлс назад.

Стоящият наблизо господин Аскам реагира с изненадваща бързина и подхвана господин Джайлс, преди да е паднал на земята.

Миньорът се извиси над двамата — як тип с лице, покрито с мръсотия от работата под земята.

— Измама! — изръмжа той.

— Извинявам се, че ви победих, сър, но не съм мамил — кротко рече господин Джайлс.

— Ще играем отново! — викна великанът.

Господин Аскам пристъпи напред.

— Мисля, че приключихме за тази вечер. Какво ще кажете да ви черпим едно питие в знак на благодарност за добрата игра?

— А какво ще кажете да те прекърша на две, да изчукам момиченцето ти и сам да се черпя едно! — отвърна миньорът.

Неколцина от приятелите му се изкискаха застрашително.

— Това няма да се случи — каза господин Аскам съвсем спокойно.

Едрият миньор застина. Цялата таверна се смълча. Загледах тълпата, която вече проявяваше жив интерес към сблъсъка.

Миньорът изгледа учителя ми.

— Знам, че пътуваш с охрана, чужденецо, но стражите ти сега са отвън. Ще те направя на пихтия още преди да успеят да влязат.

И замахна към лицето на учителя ми така внезапно, че се смаях.

Господин Аскам обаче реагира с изумителна бързина.

Наведе се под летящия юмрук на великана, после рязко се изправи и нанесе къс, но мощен удар в гърлото на едрия мъж, точно в адамовата ябълка.

Огромният миньор се закова на място. Очите му се изцъклиха и се наляха с кръв, той се опита да си поеме дъх, сякаш се давеше. Ръцете му се вкопчиха в гърлото му и той рухна на колене.

Учителят ми застана над него, абсолютно спокоен, с немигащи очи. Миньорът беше оставен изцяло на милостта му.

— Приятелят ми игра честно, сър, и не е искал да ви обижда. Нито пък аз. Нямам желание да ви причинявам още болка. — Господин Аскам огледа таверната за някой, който би поискал да отмъсти за важния си приятел. — Но ще защитя групата си, ако ме принудите.

И побутна семейство Понсонби и мен към вратата. Господин Джайлс ни последва, като вървеше заднешком. Елси се появи отнякъде — от някаква странична врата, предполагам; явно беше чула суматохата — и се присъедини към нас на изхода.

Господин Аскам хвърли две сребърни монети на пода пред стоящия на колене мъж.

— Желаем ви приятна вечер, а сега е време да се сбогуваме.

Напуснахме незабавно миньорското градче и се установихме на лагер в една гора далеч на изток и много по-късно вечерта. А докато се отдалечавахме от селището, погледнах ръцете на учителя ми, които държаха юздите.

Трепереха.

— Господин Аскам, не знаех, че можете да се биете толкова добре — казах на учителя си на следващия ден, докато се возехме в колата. — Винаги ли сте били такъв боец?

Той поклати глава.

— Не съм никакъв боец, Бес. Ако сбиването се беше проточило, онзи миньор сигурно щеше да ме просне в безсъзнание на пода. Все пак успях да направя достатъчно, за да измъкна всички ни в безопасност, каквато и беше целта ми. — Господин Аскам се усмихна тъжно. — Бес, въпреки големия напредък на човечеството в областта на медицината, науката, архитектурата и изкуствата, ние продължаваме да живеем в брутален свят, в който върховният арбитър си остава силата.

— А Англия? Нима тя не е страна на законите? — възразих аз, точно както ме беше учил той. — Върховенството на закона е онова, което ни прави цивилизована страна.

Господин Аскам сподави смеха си.

— Не сме чак толкова цивилизовани.

— Но в Хартфордшър мога да се разхождам по всяка улица, без да ме е страх, че някой ще ми посегне.

— Така е. Но знаеш ли каква е причината?

— Защото законът е на власт. — Позамислих се. — Защото обикновеният англичанин знае, че е най-добре за всички да спазват закона.

— Бес, ако някой се осмели да посегне и на косъм от главата ти, баща ти ще отсече неговата глава и ще я набие на копие над Алдгейт. Твоята безопасност е гарантирана от насилието, което е на разположение на баща ти. Ако решиш да се разходиш по някоя улица на север, в град, където не те познават като дъщеря на краля, изобщо няма да си в безопасност.

— Какво искате да кажете? — попитах аз. — Че правото е на страната на силния ли?

— Точно това искам да кажа. И именно затова на младини се постарах да науча някои изваждащи от строя удари като онзи, който видя снощи. Именно затова съм привърженик на майсторската стрелба с лък. Като се замисля, май няма да е зле да включа в програмата ти и малко уроци по самозащита.

— Смятате да ме учите да се бия?

— Господин Аскам! — възмутено се обади госпожа Понсонби от мястото до мен. Беше подслушвала през цялото време, при това не особено тайно. — Трябва да протестирам! Една дама, още повече принцеса, не се нуждае от подобни умения. Моля се да размислите и да се откажете от тази прибързана идея.

— Благодаря за загрижеността и за молитвите ви, госпожо Понсонби, но смятам, че това ще е добър урок за…

— Може би ще трябва да уведомя краля за това, когато се върнем — прекъсна го госпожа Понсонби.

— Ще ви бъда благодарен — искрено отвърна господин Аскам. — Винаги съм готов да чуя възгледите му за преподавателските ми методи. Дотогава решенията вземам аз, а не вие, така че се боя, че трябва да отхвърля предложението ви.

Винаги се държеше любезно с нея, въпреки вбесяващата й надутост. Едва успях да сдържа усмивката си.

Той се обърна към мен.

— Бес, може би не съм обяснил адекватно крайната цел на образованието ти. Смятам да те направя страховита. След като приключа с теб, се надявам, че ако се случи да се озовеш извън Англия само по фуста, ще можеш да живееш спокойно навсякъде в християнския свят.

Идеята за подобно образование определено ми хареса.

По обед на следващия ден господин Аскам започна новата ми програма по самозащита с въпрос.

— Добре, Бес, каква според теб е първата стратегия, която трябва да използваш в бой?

Вдигнах юмруци.

— Тази?

— Не. Грешка. Трябва да побегнеш. Ако няма кого да ударят, няма да те ударят.

Намръщих се.

— Това е страхливо! И не особено английско.

— Светът не е особено английски. Било в глупава кръчмарска свада или в морска битка, избегнатият сблъсък е най-доброто решение за всички.

— Но завчера вие не избегнахте сблъсъка.

— Завчера имах отговорност, от която не можех да избягам, и по-точно твоята безопасност. Трябваше да сложа край на онази конфронтация колкото се може по-бързо и после да изведа всички ни на безопасно място.

— А ако не мога да избягам?

— Тогава направи това. — Той вдигна дясната си ръка с вертикална длан и пръсти, насочени напред — и внезапно замахна към очите ми. Трепнах, когато пръстите му леко докоснаха лицето ми и два се опряха в клепачите ми.

Седящата наблизо госпожа Понсонби изсумтя с отвращение. Погледна съпруга си и той побърза да повтори звука.

Господин Аскам не им обърна внимание.

— Предвид възрастта ти, Бес, повечето нападатели ще са по-едри и по-силни от теб, така че ще трябва да използваш коварство вместо мускули. Изпъни пръстите си ето така и му бръкни в очите. Ослепи го. Очите на всеки човек са уязвими, дори на най-големите здравеняци. А дори здравеняците не могат да се бият слепешком. Погрижи се обаче пръстите ти да са свити, иначе ще ги нараниш при удара. А сега опитай.

Опитах и останах изненадана колко беше лесно да улуча учителя си в очите поне с един пръст или палец.

— И тъй — рече той, — какво ще направиш, след като бръкнеш в окото на противника?

— Ще го фрасна в гърлото. Както направихте ние.

— Не. Грешка. Бягаш.

— Пак ли?

— Избегнатият сблъсък е най-доброто решение за всички — повтори той, сякаш казваше някакво заклинание. — Опитваш се само да го неутрализираш за достатъчно време, та да можеш да се измъкнеш.

— А ако не е чак толкова неутрализиран?

Тогава господин Аскам ме научи да нанасям удар в гърлото, както беше направил той.

— Някои удрят в челюстта, но това е глупаво, защото да удряш кост е като да удряш стена. Ако го удариш в гърлото обаче, нападателят ти няма да може да диша, а щом не може да диша, няма да може да се бие. И тъй, какво ще направиш, след като си го фраснала в гърлото и си го задушила?

Ухилих се.

— Ще избягам.

Той се усмихна.

— Много бързо се учиш, принцесо.

През Влашко

След няколко дни напуснахме земите на Хабсбургите и навлязохме в източната половина на континента.

Пейзажът се промени бързо. Изчезнаха ръждиво-златистите есенни листа на Запада. Тук всичко бе по-тъмно. Планините бяха черни и страховити, дърветата тънки като скелети, пътищата тънеха в кал.

Езикът също се промени — в западната част на Европа общият език между чужденци беше латинският, но на изток бе категорично гръцкият. В продължение на повече от хиляда години от столицата си Константинопол императорите на Източната римска империя гледали на латинския с презрение и го смятали за груб език, който не е „свят“ като гръцкия. Това не се бе променило, когато императорите били сменени от мюсюлманските султани.

Докато приближавахме Черно море, минахме през страна, известна на някои като Румъния, а на други като Влашко. Мрачно място, населено от цигани и селяци с измъченото изражение на хора, намиращи се под непрекъснат гнет. Селата им едва ли заслужаваха да се наричат „села“. Румънското селище представлява просто няколко колиби от двете страни на кална пътека, минаваща за път.

— Знаеш ли, Бес — прошепна Елси една нощ, докато лежахме в закритата ни кола край един такъв път, — че преди сто години владетел на Влашко бил някакъв луд на име Влад Трети. Зверствата му били направо невъобразими. Любимият му начин за екзекуция било набиването на кол. Вкарвали кола през ануса на жертвата и той излизал през устата й, докато човекът все още бил жив, след което го оставяли да се свлича надолу и да умира бавно.

— Колко ужасно… — отвърнах аз.

— Според местните истории този Влад набивал на колове цели села. Управлението му било толкова жестоко, че започнали да се носят слухове, че пие кръвта на мъртвите вместо вино. Станал известен като Влад Цепеш, което означава „кол“. Явно е бил ревностен католик…

— Елси — строго каза господин Аскам и надникна в колата. — Престани да плашиш Бес с глупавите си лагерни измишльотини.

Въпреки това, докато минавахме през поредното селце на следващия ден, той яздеше малко по-близо до колата от обичайното.

Начумерени цигани наблюдаваха кервана ни. Понякога ни следваха от разстояние и извън пределите на селищата си. Веднъж група от тях ни следва в продължение на цели три дни и нощи. Господин Аскам постави допълнителен страж, който да пази колата, в която спях.

— Сър, вярно ли е, че циганите отвличат деца? — попитах го аз една от тези вечери. — Затова ли наредихте на още един гвардеец да ме пази?

Господин Аскам погледна към осветения от луната пейзаж. Назъбена линия борове се врязваше в небето и очертаваше долината.

— За съжаление, млада Бес, страшните приказки за циганите, които разказваме за лека нощ в Англия, наистина се основават донякъде на истината — каза той, без да сваля поглед от хълмовете.

В далечината зави вълк. Или поне аз си помислих, че е вълк. Съвсем спокойно би могло и да е човек.

— И какво точно правят циганите с децата, които отвличат нощем? — попитах аз. В историите у дома никога не ставаше ясно какво се случва с отвлечените деца.

Аскам ме погледна и каза сериозно:

— Това е нещо, с което не искам да натоварвам младия ти ум точно на този етап от развитието ти.

Завъртях очи.

— Нима може да е нещо по-лошо от набиването на кол?

— Може — отвърна той и не каза нищо повече по въпроса.

Господин Джайлс продължаваше да играе шах, когато можеше, но големите селища във Влашко бяха малко и съответно нямаше много противници. Когато една вечер му се случи да играе в някакъв малък хан, забелязах някакъв странен тип, който гледаше внимателно партията от дъното на помещението. Беше дребен човек с тъмна кожа като на персиец и дълъг като на плъх нос.

Сепнах се. Бях виждала този мъж и по-рано — в друг хан, преди два дни. Споменах това на господин Аскам.

— Много си наблюдателна, Бес. Въпросният джентълмен ни следва вече цяла седмица — спокойно отвърна учителят ми, без да се обръща към човека с лице на плъх. — Винаги се спотайва в ъгъла и следи много внимателно партиите на господин Джайлс. Не, Бес. Не се обръщай.

— Кой е той? — попитах аз шепнешком.

— Предполагам, че е агент на султана, изпратен да следи и да докладва за господин Джайлс. Може би да прецени способностите му преди пристигането му на турнира. И сигурно да види кой друг пътува с него. Сега се намираме в османски земи, Бес, така че не бих се изненадал, ако очите на султана ни наблюдават.

При друг подобен случай във Влашко отседнахме в един голям и много шумен хан.

Стаите ни бяха на горния етаж, а на долния имаше пивница, пълна с мръсни местни, които играеха карти, пушеха лули и пиеха силна и смърдяща местна бира. Естествено, госпожа Понсонби беше ужасена и си вееше енергично с ветрилото, сякаш се опитваше да прогони порока с него. На една маса в ъгъла двама мъже играеха на карти със залагания.

Трябва да спомена, че всеки път, когато играеше шах, господин Джайлс го правеше единствено заради самата игра. Понякога местните искаха да играят на пари, но той винаги отказваше. Беше готов да играе, но само за удоволствието.

Отначало си помислих, че това е странно, тъй като той имаше доста добра възможност да ги победи. Един ден го попитах защо.

— Когато човек пътува в чужбина, госпожице Бес, той на практика е гост в чужд дом — отвърна той. — А не е любезно да вземеш парите на домакина си. Да го биеш — да, но не и да играеш за пари. Никой не харесва някакъв чужденец да влезе в къщата му, да спечели и да си тръгне наперено със спечеленото с тежък труд сребро на стопанина. Ако го направиш, могат да те изгонят от града, да те изхвърлят или още по-лошо — да те хвърлят в безименен гроб, след като някой те е наръгал в гърба.

— Боже мой!

В онзи хан във Влашко обаче местният шампион по шах беше готов да играе единствено за пари.

И тъй като дъската беше негова, никой не можеше да играе срещу него, без да приеме облога. Господин Джайлс реши, че ще пропусне играта, но когато плъзна слух, че един от наскоро пристигналите гости пътува за Константинопол, за да участва в турнир по шах, местният шампион предизвика гръмко и дрезгаво господин Джайлс на двубой.

И така господин Джайлс седна да играе с него, а цялата кръчма се събра около тях да гледа.

Когато играта започна, се огледах крадешком. Както и очаквах, открих нашия човек с лице на плъх, сврян в ъгъла. Очите му не се откъсваха от господин Джайлс.

Играта се оказа доста напрегната. Макар да изглеждаше груб и прост, местният шампион беше чудесен играч и играта се проточи много по-дълго от всички други, които господин Джайлс беше играл по пътя.

През цялото време седях с господин Аскам и наблюдавах внимателно. Опиянена от факта, че се намира на място, напомнящо поне донякъде на цивилизация, Елси непрекъснато сновеше от едно място на друго — сядаше при нас и гледаше играта, флиртуваше с по-младите мъже, които не проявяваха интерес към шаха, или изчезваше в стаите ни, за да се появи след малко с различна рокля, която подчертаваше повече гърдите й.

В един момент отидох до тезгяха да взема питиета за господин Аскам и за себе си. (Учителят ми каза: „Няма да е зле да платиш за нещо поне веднъж в живота си. Съветвам те да попиташ и господин Джайлс дали не иска да пийне нещо“.) Ужасени от мисълта да направя нещо така неподобаващо за кралска особа, господин и госпожа Понсонби незабавно станаха да ме придружат.

Отидох при тезгяха и — доста гордо — поръчах питиетата. Учителят ми искаше да опита местния ейл, докато господин Джайлс и госпожа Понсонби в усилията си да изберат нещо по-слабо се спряха на крушовица. Господин Понсонби си поръча разредено вино с подправки, а аз си взех мляко.

Ханджията имаше огромно шкембе и набола четина, но беше дружелюбен тип. Говореше на гръцки.

— Отивате в Константинопол за турнира по шах значи? — каза той, докато отваряше бутилка ейл. Зад него едно момче приготвяше другите питиета.

— Да.

— Оглеждайте се за представителя на Влашко. Много силен играч от Брашов, казва се Драган — каза ханджията.

— Драган ли? — изненадах се аз. — Като митичното създание дракон?

— Да, при това бълва особен вид огън. Повярвай ми, ако се натъкнеш на Драган от Брашов, със сигурност няма да забравиш срещата!

— Благодаря. Ще го имам предвид — рекох аз.

— И още нещо, малката ми — по-меко каза ханджията. — Отваряй си очите на четири във Византион. Не се отделяй от другарите си. Напоследък от града достигат странни истории. Говори се, че там върлувал злодей, същински дявол, така казват. Бродел из сокаците около двореца нощем, убивал мъже, жени и деца, наръгвал ги стотици пъти. После одирал кожата от долната половина на лицата им, преди да изчезне в нощта.

— Одира кожата от лицата им?

— Около устата и долната челюст. Дере ги както ловец одира вълк — оголва месото и костта отдолу…

— Достатъчно, сър — прекъсна го госпожа Понсонби. — Нямате право да плашите така едно дете.

Аз обаче бях очарована — малко ужасена, но въпреки това очарована.

— Защо му е на човек да върши подобни неща?

— Кой знае? — отвърна ханджията. — Кой може да знае какво става в главата на един луд?

— Колко души е убил този злодей?

— Според последните слухове единайсет. Простолюдието в Константинопол живеело в страх. Така че си отваряй очите на четири.

— Определено ще го направя.

Върнах се на масата с господин Понсонби и поднесох питието на господин Аскам, а госпожа Понсонби постави халба крушовица пред господин Джайлс.

— Сър, чували ли сте за някакъв злодей, който вилнее и убива в Константинопол? — колебливо попитах аз.

— Слухове, да — отвърна учителят ми.

— Тези слухове тревожат ли ви? — Защото мен ме тревожеха, и то доста.

— Докато не бъдат потвърдени от някой, който живее в Константинопол, не. Дотогава те са просто истории за призраци, като онази, която ти разказа Елси за влашкия тиранин кръвопиец, целящи да сплашат младите и впечатлителните.

Госпожа Понсонби се присъедини към нас, като отпиваше изискано от собствената си халба местен крушов сайдер.

Продължихме да гледаме играта. В един момент господин Аскам кимна към противника на господин Джайлс.

— Знаеш ли, Бес, тъкмо забелязвам нещо.

— Какво?

— Независимо дали се намира в двора на краля, или в някаква влашка кръчма, всеки се мъчи да бъде някой.

— Какво искате да кажете?

— Точно каквото казах. — Той ме изгледа. — Има неща, на които не мога да те науча, Бес. Неща, които трябва да научиш сама.

Намръщих се смутено. Тези уроци не ми харесваха. В този момент госпожа Понсонби се разкашля неудържимо. Докосна корема си и се намръщи.

— Добре ли сте, госпожо Понсонби? — попитах аз.

— Изведнъж ми стана… много зле — рече тя. Пребледняваше пред очите ми. — Ако ме извините за момент…

И тя забърза нагоре по стълбите към стаите ни, следвана по петите от загрижения си съпруг. Господин Аскам рязко вирна брадичка, давайки ми знак да ги последвам, така че аз също се втурнах нагоре. Заварих я на колене, превита над нощното гърне. Напъваше се ужасно, а съпругът й стоеше безпомощно до нея.

— Трябва да е… крушовицата… — изстена тя. — Развален сайдер…

Колкото и да не можех да я понасям, в крайна сметка аз бях онази, която й помагаше и държеше косата й настрани от лицето й, докато тя избълваше съдържанието на стомаха си. После двамата с господин Понсонби й помогнахме да си облече нощницата и я сложихме да си легне. Тя заспа минути по-късно, а безполезният й, но любящ съпруг попиваше потта от челото й с кърпичка.

Върнах се долу при господин Аскам, доволна, че нямам придружители. Играта продължаваше. Огледах се и видях, че Елси е изчезнала отново.

Свободна като никога от моралните ми блюстители, реших да тръгна да търся приятелката си. Знаех, че не е горе в стаите ни, така че проверих пътя пред хана. Нямаше я. Отидох при нужника в задния двор, но и там я нямаше.

На връщане към хана чух някакъв шум зад ъгъла на сградата.

Беше особено сумтене, последвано от странно женско пъшкане.

Надникнах зад ъгъла…

… и запуших устата си с длан.

Там, точно зад ъгъла, в тясната алея между хана и съседната къща, беше Елси в компанията на двама младежи.

Елси стоеше наведена над една бъчва с вдигната до кръста пола, докато един от младежите, кльощаво момче на около седемнайсет, стоеше зад нея със смъкнати около глезените бричове и набиваше енергично мъжеството си в нея.

Виждах лицето на Елси. Явно се забавляваше и тихо изскимтяваше при всеки тласък. Младежът също пъшкаше всеки път, когато проникваше в нея.

Гледах абсолютно потресена, но в същото време и изпълнена с почуда и любопитство.

Разбира се, бях чувала за това. Другите момичета на годините на Елси говореха непрекъснато за акта на консумиране, съвкупяване или какво е да бъдеш „обладана“ от мъж, особено когато наближат възраст за омъжване. Когато разказваха на мен, се преструваха, че са врели и кипели в тези неща, но помежду си разговаряха с доста страх и трепет по темата. Това бе Великото неизвестно. И притежаването на опит в тази област се смяташе за особено важно, за да направят щастлив съпруга си. Елси беше активна участничка в подобни разговори.

Зяпах опулена как Елси изпитва нещо като екстаз, как се мята при всеки тласък на младежа, как писъците й стават по-бързи.

А после младежът явно също достигна някакъв връх, защото извика и тласна за последен път. После се дръпна от Елси. (Признавам, че се опитах да зърна мъжеството му — ако не друго, от чисто любопитство — но той вдигна бричовете си много бързо и не видях нищо.)

Тогава Елси кимна на втория младеж, който бързо смъкна своите бричове, застана зад нея и зае мястото на първия момък, като я прониза с възбудения си орган (този път го видях съвсем ясно — беше твърд и дълъг като палка, стърчеше сред гъсти черни косми и изобщо не беше малък и сбръчкан като пишлето на брат ми).

И се започна отново.

Този път тласъците бяха по-енергични, Елси пъшкаше по-силно, удоволствието й явно бе по-голямо. Не след дълго тя се освободи, обърна се и седна върху бъчвата с лице към него. Издърпа робата през главата си, захвърли я и остана абсолютно гола в нощта, както в деня, в който се е родила. Разкрачи широко крака, приканвайки младежа да влезе отново в нея — нещо, което той направи без никакво колебание.

Сега тласъците му станаха по-бързи и той беше сграбчил Елси през кръста, сякаш бе негова пленница. Между пъшкането я чух да мълви: „По-силно, по-силно…“.

Той започна да я помпа още по-енергично в отчаяното си желание да й достави удоволствие. Гърдите й се мятаха с всяко движение, очите й бяха затворени от наслада.

Изведнъж младежът извика, когато достигна своя връх. Елси изстена чувствено, цялото й тяло се отпусна и тя се излегна върху бъчвата.

Момъкът вдигна бричовете си и двамата младежи се отдалечиха забързано по алеята, като си шепнеха възбудено, явно доволни от случката.

Колкото до Елси, гледах я как въздъхва с огромно задоволство, след което взе робата си и я навлече небрежно. Побързах да се скрия, за да не ме види — ужасно шокирана, определено възбудена, но най-вече смаяна от постъпката на по-голямата ми приятелка.

Противно на разговорите с момичетата у дома, Елси не беше показала абсолютно никакви страхове. Нито пък сцената, на която бях станала свидетелка, имаше нещо общо с доставянето на удоволствие на двамата мъже, още по-малко с омъжване за тях. Елси като че ли беше направила това с една-единствена причина — да постигне собственото си удоволствие. Не знаех какво да мисля за приятелката си. Бях ужасно объркана.

Върнах се в хана точно когато господин Джайлс матира местния шампион и с неохота прибра сребърниците му.

Османската столица

Излязохме от мрачната тъмнина на Влашко и се озовахме в земите на османските турци. Пейзажът стана по-сух, по-прашен, от време на време покрай пътя можеше да се види навалял сняг. Зимата наближаваше.

Пътувах в първата кола до Елси; госпожа Понсонби вече беше във втората и лежеше завита с одеяло, а съпругът й седеше до нея и държеше ръката й. Състоянието й не се беше подобрило за двата дни откакто напуснахме онзи хан. Страдаше от ужасна треска, от която се потеше обилно и трепереше неудържимо. Нито Елси, нито аз, нито някой от пазителите ни не смееше да изрази на глас мисълта, която занимаваше всички ни — че заболяването на госпожа Понсонби може да е чума.

— Какво мислите за госпожа Понсонби? — попитах господин Аскам. — Дали не е…

— Не е чума — простичко отвърна той.

— Според нея е от развалената крушовица — казах аз.

— Не е от крушовицата. Приложи логиката, Бес. Ако крушовицата е била развалена, нямаше ли и господин Джайлс да се разболее? Той пи същото питие.

Намръщих се. Вярно беше.

— Ами ако в напитката е имало нещо друго? — продължи учителят ми.

— Не разбирам — отвърнах аз.

— Горката жена може да е изпила неправилния сайдер — каза господин Аскам, загледан право напред. — В хана двамата с Джайлс си поръчаха крушовица. Но тя явно е разменила неволно чашите и е дала своята на Джайлс. В неговата е имало нещо, някакъв вид отрова, която е имала за цел да разболее него, а не нея. Не забравяй човека на султана, който ни следи. Лесно би могъл да плати на момчето на ханджията да добави нещо в питието на Джайлс.

Обърнах се и погледнах треперещото тяло на госпожа Понсонби и яздещия недалеч господин Джайлс.

— Но… защо? Защо да канят господин Джайлс да участва в турнир, а после да го тровят по пътя?

— А, султанът не е канил Джайлс. Той покани нашия крал да изпрати играч. Султанът не е знаел кого ще избере крал Хенри. Но явно неговите хора са ни следили и са преценили, че господин Джайлс играе прекалено добре и че представлява сериозна заплаха. — Господин Аскам поклати мрачно глава. — Още не съм се срещнал с този султан, а вече не ми харесват правилата, по които играе.

Трябва да призная, че земите на османските турци бяха много по-впечатляващи, отколкото бях очаквала.

Пътищата им, някои останали от времето на Римската империя, бяха павирани и чисти, поддържани в отлично състояние, почти без коловози и дупки. Къщите им бяха яки и добре построени, а самите турци, за разлика от техните вкиснати влашки съседи, бяха чисти, къпеха се често, носеха пъстри дрехи и се държаха дружелюбно. Мнозина ни се усмихваха, докато минавахме покрай тях на път за столицата.

— Очаквах земите на османците да са… по-назадничави — споделих с учителя си.

— Всяка държава смята своята култура за връх на цивилизацията, а всички останали — за примитивни и варварски — отвърна господин Аскам. — Тъжен, но естествен предразсъдък на човешкия ум. Именно затова човек трябва да пътува колкото се може повече. Пътуването е най-добрата форма на обучение.

Скоро след пристигането ни в тези земи за първи път видях мюсюлмански молитвен дом — особен вид куполна църква, наричана от мюсюлманите джамия. Предстоеше ми да видя още много от тях и всички те следваха една и съща основна архитектура — стройна кула, наречена минаре, от която в определени часове един певец призоваваше правоверните на молитва с изключително обезпокоителни протяжни вопли.

Вече наистина се намирах в чужда земя. Макар никога да не го признах на учителя си, трябва да кажа, че той беше прав — пътуването наистина е най-добрата форма на обучение и изпитвах силен трепет и вълнение от нашето пътешествие. Пътуването в чужбина, при това толкова далеч от Англия, ми показваше колко затворен е бил животът ми у дома. По-късно, когато се срещах с много крале и важни особи, често се питах дали разликата между великите и посредствените владетели не се крие в милите, които са пропътували преди коронацията си.

И една сутрин, след четири седмици пътуване по суша, изкачихме един хребет и дъхът ми секна. Гледах към великия Константинопол.

Градът бе зашеметяваща гледка — безкрайно море от кремави сгради и бели джамии, осеян с високи дървета и тук-там по някоя по-висока римска постройка. Окъпани в прашната светлина на турското слънце и заобиколени от проблясващите златни води на Босфора, светлите сгради на града представляваха почти райска гледка. Първата ми среща с Константинопол бе в буквалния смисъл секващо дъха изживяване.

Сърцевината на града се беше сгушила на рязко изразен полуостров, който се врязваше на изток в Мраморно море, в което се вливаше Босфорът, и бе защитена от висока осемдесет стъпки крепостна стена, построени от римския император Теодосий преди хиляда години.

Могъщата стена — приличаше на една, но всъщност се състоеше от две стени — минаваше от север на юг и отрязваше полуострова от основната суша. В двата си края огромната преграда достигаше чак до самата вода. Имаше няколко укрепени порти, разположени на равни интервали по дължината й; главната беше огромен портал, известен като Златната порта, макар че дебелите й яки врати бяха обковани в бронз (първоначалният златен обков беше отдавна изгубен през вековете).

В далечината, скрита от характерната за източните земи омара, успях да различа грамадата на някаква сграда, в сравнение с която стената на Теодосий изглеждаше жалка; тя имаше колосален купол и изящно минаре, което се издигаше високо в небето. Несъмнено това бе най-голямата постройка в града.

Оставихме гвардейците при Златната порта — на чужди войници бе забранено да стъпват в града. Щом влязохме, като видни гости получихме ескорт от облечените в алени роби гвардейци от двореца на султана.

Но градските стражи се заковаха на място, когато видяха Примроуз Понсонби.

Разтревожени, че тя може да донесе чума в града, те категорично отказаха да я пуснат вътре. Никакви увещания и аргументи не бяха в състояние да променят решението им. Накрая господин Аскам реши, че госпожа Понсонби ще остане с нашите войници в един хан в едно паянтово пазарско село, долепено до външната страна на огромната порта. Изцяло преданият й съпруг, явно силно смутен, щеше да остане с нея до възстановяването й.

Въпреки силната си треска госпожа Понсонби намери сили да попита господин Аскам:

— Но кой ще наглежда госпожица Елизабет?

— Аз — отвърна господин Аскам.

Наложи се да се извърна, за да не може никой от тях да види усмивката, цъфнала неканена на лицето ми.

Учителят ми щеше да бъде мой придружител зад стените на Византион.