Турнирът

Във Византион

Минахме през Константинопол във великолепни позлатени карета, специално запазени за гостуващите играчи и придружителите им.

Трябва да призная, че докато пътувахме през континента, съгреших, проявявайки суетност и гордост — въпреки коментара на учителя ми за естествените предразсъдъци на всички народи смятах, че мога с чиста съвест да кажа, че Англия превъзхожда другите европейски страни както по сложност, така и по културна изтънченост. Но докато минавахме през Златната порта и поехме по улиците на Константинопол във великолепните си карети, не можех с чиста съвест да стигна до същото заключение относно родината си, когато я сравнявах с османската столица.

Казано накратко, в сравнение с Византион най-великият град на Англия, моят любим Лондон, приличаше на някакво влашко селце.

Величествени булеварди минаваха покрай оживени пазари и блестящи мраморни сгради. Акведукти с безброй арки пресичаха долини и донасяха вода на милионното население, баните, по които още имаше запазени римски стенописи, се отваряха към площади с фонтани. Минахме покрай няколко търговски пристанища по южната страна на полуострова — бяха пълни с кораби, които товареха и разтоварваха стоки.

Хората сновяха по калдъръмени улици, търгуваха, крещяха, разговаряха, пушеха. Деца си играеха в алеите; мъже вървяха в широки роби, явно невъоръжени. Повечето жени обаче носеха наметала, които покриваха напълно телата им, в това число и лицата. Те гледаха на света през плетени мрежи и вървяха със смирено сведени глави на няколко крачки зад съпрузите си.

Преди да влезем в града господин Аскам ни беше посъветвал двете с Елси да облечем подобни одежди шалове, които покриваха главите ни, и наметала, спускащи се чак до китките и глезените. Подчиних се, но не и преди да попитам защо е нужно това.

— Някои мюсюлмански духовници смятат, че разбулената жена може да смути слабините на мъжа и да го предизвика да извърши нещо нередно — отвърна той. — Затова настояват жените да се покриват на обществени места.

— Но това е абсурдно! Защо жената трябва да променя облеклото си, след като проблемът е в страстите на мъжа? Защо не призовават мъжете мюсюлмани да се владеят повече?

Господин Аскам тъжно сви рамене.

— Открил съм, че няма особен смисъл да разпитваш хората относно религиозните им порядки. Нещата, които се правят в името на религията, невинаги са религиозни. Често в основата им има по-първични причини.

Точно тогава завихме и излязохме на широк площад; пред нас се издигаше огромната куполна сграда, която бях видяла през омарата.

Тя властваше над всичко, подобно на крал на трона си — великата катедрала на Светата мъдрост. Известна на турците като „Ая София“, на латински като „Sancta Sophia“ и на европейците като „Света София“, тя бе шедьовърът на архитекта Исидор от Милет.

Изумителната сграда започваше от ниска, квадратна, подобна на крепост основа и се издигаше към небето в поредица куполи, поддържани от гигантски колони и подпори, докато не достигаше най-голямата полусфера, зашеметяващия основен купол, кацнал върху цялата постройка.

Този основен купол, обясни учителят ми с по-голям ентусиазъм от обичайния си, представлявал най-великото постижение на инженерната мисъл в целия свят, още повече че бил построен през шести век. Самият купол беше широк цели сто стъпки и покриваше изцяло огромния централен кораб на църквата, издигайки се на невероятните двеста стъпки над пода.

— До неотдавна никоя друга катедрала в християнския свят не е можела да се доближи до тази по размери и оригиналност на проектирането — каза господин Аскам. — Сякаш знанието, необходимо за построяването й, е било изгубено за цяло хилядолетие и е било преоткрито съвсем наскоро. Първоначално е била построена като християнска църква, но с падането на Константинопол през хиляда четиристотин петдесет и трета мюсюлманите я превърнали в джамия. Обърни внимание, че минарето е от съвременни тухли. — Той посочи стройната кула от червени тухли, разположена до основната постройка. — И тъй като е с християнски произход, въпреки колосалните й размери и майсторската й изработка мнозина мюсюлмани от града изпитват безразличие към „Света София“ и отказват да се молят в нея.

Аз определено не изпитвах безразличие. Зяпах нагоре в абсолютна почуда, смирена от нейната дълга история, великолепие и огромни размери.

Продължихме нататък, като заобиколихме „Света София“ и се насочихме към двореца на султана, разположен на самия връх на полуострова.

Имах чувството, че навлизам в някакъв приказен екзотичен свят. Англия с нейното сиво небе, кални улици, враждуващи херцози и спорове около наследяването на престола изглеждаше абсолютно дива и назадничава страна в сравнение с това.

След като видях Константинопол, вече разбирах защо моят учител така бе настоявал да ме доведе тук.

Дворецът на султана

Подминахме „Света София“ и стигнахме до двореца на султана.

Кацнал на високия полуостров, гледащ към Мраморно море на юг и Босфора на изток, дворецът заемаше най-стратегическата и доминираща позиция в града и имаше свои собствени защитни стени, от които се издигаше поразителна кула.

— Кулата се нарича Адалет Кулеси, което означава Кула на справедливостта — обясни господин Аскам. — Мюсюлманите се гордеят, че са справедливи и честни хора.

— Такива ли са?

Господин Аскам наклони глава.

— Някои казват, че са прекалено отдадени на стремежа си към справедливост. На крадците им режат ръцете. Прелюбодейците се пребиват с камъни. Според теб това справедливо ли е?

Замислих се.

— Престъпленията трябва да се наказват, за да се поддържа ред.

— Така е. Но не трябва ли наказанието да е съпоставимо с престъплението? — отвърна учителят ми. — Ако екзекутираме всеки прелюбодеец в Англия, населението би намаляло наполовина.

— В Англия бесим крадците — казах аз. — А тук те само губят ръката си. Суровите и бързи наказания осигуряват спокойни улици.

— Определено — съгласи се господин Аскам, докато минавахме покрай млад мъж с чуканче вместо дясна ръка. — Въпросът, който трябва да си зададе всяко общество, е какъв натиск са готови да приемат хората в замяна на сигурността на самите тях и на имуществото им?

Намръщих се.

— Не мисля, че мога да отговоря на това.

Господин Аскам се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Защото отговорът на този въпрос се свежда до балансирани действия от страна на всеки крал и кралица. Тираничните владетели губят престола и главата си. Слабите биват манипулирани от коварни лордове и двулични съветници. Успешните владетели намират баланс, който отговаря на епохата им.

Кимнах към двореца пред нас.

— А според вас султан Сюлейман успешен владетел ли е?

— Мюсюлманите следват заръките на великия си пророк Мохамед, който е насадил у тях уважение към закона. Това е характерна черта на всяко велико общество в историята — осъзнаването, че за всички хора, били те богати или бедни, е по-добре да се подчиняват на приетите закони, отколкото на меча. Защото само когато има закони едно общество може наистина да процъфтява; защитата на закона дава сигурност на населението, а след като хората имат сигурност, те с радост допринасят за обществото си. Селяните обработват земята, воините се обучават за войни, художниците рисуват, драматурзите пишат пиесите си. Хората трупат опит в търговия и други професии и така обществото се развива с още по-голяма скорост. И всичко това, защото хората са приели основните закони.

— А какво става с общества, които не приемат такива закони?

— Тъпчат на едно място — тъжно рече господин Аскам. — Виж Африка. Там местните племена продължават да се сражават помежду си с копия и тояги, нападат съседите си за храна и жени. Всеки път, когато някое ново племе спечели битката, обществото трябва да започва отначало, така че там няма прогрес.

— Моите уважения, но не казахте ли неотдавна, че в крайна сметка силният побеждава? — доста нахално попитах аз.

Учителят ми ме погледна и се усмихна.

— Радвам се, че си внимавала. И наистина си права: намери парадокс в аргументите ми. Единственият отговор, който мога да ти дам, е следният — едно опиращо се на закони общество е най-доброто, което можем да изградим, но за жалост не всяко общество избира да тръгне по този път.

Стигнахме до двореца на султана и той наистина се оказа едно от чудесата на света.

Минахме през огромна и добре охранявана външна порта и спряхме в просторен зелен двор, в който множество дървета хвърляха прохладни сенки. През двора минаваше широка виеща се алея, която ни отведе до втора порта в по-малка, но въпреки това внушителна стена.

Тази вътрешна порта се нарича Портата на приветствията и от двете й страни се издигаха две триъгълни кули, които ми приличаха повече на европейски, отколкото на османски. Стражите ни обясниха, че портата била проектирана и построена наскоро от унгарски архитекти, доведени от султана в Константинопол. За мен тя наистина изглеждаше доста унгарска — претрупана и крещяща.

След като минахме през тази порта, бяхме посрещнати от официална група служители с червени копринени роби и високи бели тюрбани. Зад тях стояха неколцина черни евнуси от Африка.

Начело на официалната група бе така нареченият садразам, велик везир или пръв министър на султана. Макар че всички носеха тюрбани, само този на садразама беше украсен с великолепно снежнобяло перо на чапла, стърчащо от навития лен. Везирът, който бе изумително висок и слаб, се поклони ниско, докато един глашатай представяше нашия играч господин Джайлс.

Глашатаят заговори първо на турски и после на гръцки — обясниха ни, че гръцкият ще бъде използван като общ език на турнира.

— Господин Гилбърт Джайлс! Представител на крал Хенри Осми, крал на Англия, Ирландия и Франция!

Садразамът стисна ръката на господин Джайлс и каза на английски:

— Господа. Добре дошли в Константинопол.

Напълно забравих обноските си и зяпнах от изненада, когато го чух да говори на майчиния ми език.

Садразамът забеляза това и ме погледна.

— Здравей, малко момиче. — Пристъпи към мен. — Аз съм Мустафа. Ти как се казваш?

— Елизабет, сър — отвърнах аз и се поклоних.

— Обичате ли шаха, госпожице Елизабет?

— Да, сър.

— Играете ли?

— Да, сър.

— А, англичаните. — Той се обърна към своята група и премина на архаична форма на латинския, която разбирах с лекота. — Изключително шантав народ. Представете си само, момичета играят шах. Дори съм чувал, че момичетата там ходят на училище. И веднъж дори са имали управляваща кралица.

Подчинените му се свиха като един от ужас.

— Вие нямате ли си кралици в мюсюлманския свят? — поинтересувах се любезно, също на латински.

Садразамът рязко се обърна, когато чу гласа ми, и се опули, осъзнал, че съм го разбрала отлично.

— Разбира се, че си имаме — отвърна той на гръцки, след като се окопити и ме изгледа със студените си очи. — Само че те не управляват. Те са просто съсъди за семето на султана, утроби с крака, полезни единствено за раждане на наследници и за създаване на неприятности през останалото време.

Извърна се от мен, давайки знак, че разговорът ни е приключил, и се усмихна сковано на господин Джайлс и господин Аскам.

— Господа, несъмнено сте уморени от пътуването. Евнусите ще ви заведат до покоите ви в южния павилион. Утре вечер Негово Величество султанът ще даде банкет в чест на играчите. Празненството ще започне по залез-слънце. Желая ви всичко добро.

Градът на Константин

Настанихме се в квартирата ни — три малки, но добре обзаведени стаи около централен вестибюл. Господин Аскам и господин Джайлс имаха отделни стаи, а двете с Елси споделяхме третата. Вечерта се насладих на чудесен сън в удобно легло под стабилен покрив.

На следващия ден излязохме в града.

Отблизо той се оказа още по-оживен, отколкото бе първото ми впечатление.

Един огромен пазар, известен като Големия пазар, беше просто най-грамадното тържище, което съм виждала, и целият се побираше под един-единствен гигантски покрив. Сергиите се простираха докъдето поглед стига. Цареше пълен хаос. Навсякъде имаше движение и шум — продавачи на килими се смесваха с производители на зеленчуци и търговци на подправки, които викаха на овчарчета, чиито агнета се губеха между кошовете. Ако Босфорът е разделителната линия между Европа и Ориента, това тук бе мястото, където европейската и ориенталската търговия се смесваха.

Ароматите на подправките почти оцветяваха въздуха — канела, кимион, шафран, куркума (която ние наричаме „индийски шафран“) — и навсякъде виждах прочутата със силата си жълто-оранжева персийска смес от подправки, известна като адвия.

Азиатски търговци на коприна излагаха стоката си на огромни рамки — коприни с всевъзможни цветове, божествено гладки на допир, приятни за окото и с най-високо качество, тъй като занаятчиите от Ориента отдавна са специалисти в събирането на копринени буби. Двете с Елси се чувствахме като на седмото небе и Елси си поръча две пъстроцветни поли и един прозрачен копринен воал от онези, които носеха ориенталските танцьорки, покриващи лицата, но не и очите.

Трябва да добавя, че Елси ми помогна да си избера нова рокля, като ме накара да се откажа от избраното от мен нещо, приличащо на роба („О, не, Бес, това за нищо не става! Трябва ти нещо, което да подхожда на великолепната ти коса!“). Убеди ме вместо това да купя блестяща златна рокля, която наистина много подхождаше на оранжевите ми къдрици („Не забравяй, Бес, роклята трябва да подхожда на косата, а накитите на очите. О, виж се само. Момчетата няма да се отлепят от теб!“). Обичах подобни моменти с Елси.

Навсякъде имаше надписи на местния език. Винаги съм смятала, че чуждите езици ми се удават, но езикът на турците в Константинопол си оставаше недостъпен за мен. Не само че говорът им бе странен и гърлен, но и използваха писменост, която нямаше абсолютно нищо общо с латинската азбука, с която бях свикнала в Англия. Вместо букви тя се състоеше от серии заврънкулки, чертички и точки, които на пръв поглед не означаваха абсолютно нищо. Господин Аскам ми каза, че макар писмеността да е арабска, езикът всъщност е турски, което ме объркваше още повече.

Гледах с присвити очи всички надписи на пазара, като се мъчех да открия някакъв модел в тях. След време открих, че една фраза като че ли се повтаря на няколко сергии:

Попитах един търговец, който говореше гръцки, какво означава това и той отговори, че фразата означавала „Използвано от самия султан“.

— О! Това е реклама… — казах на учителя си. — Също като у нас. — Когато баща ми носеше ботуши на определен обущар или поръчваше театрално представление в Уайтхол, по-късно ботушите и пиесите се правеха и играеха „по благоволение на краля“. Това, че кралят може да използва определена стока, беше голям удар за търговеца и увеличаваше неимоверно продажбите му.

Тук трябва да се отбележи, че имаше и други индикации за абсолютната власт на султана.

Дванайсет гниещи трупа висяха от клоните на огромно дърво на площада до Големия пазар. Обясниха ни, че на табелата до дървото пише, че това били бунтовници от Буда, привърженици на Хабсбургите, които отказали да приемат властта на султана в града. Труповете се поклащаха сковано и гарвани кълвяха очите им.

Върнахме се в двореца по обед. Не искахме да оставаме твърде дълго навън и да се преуморяваме, тъй като вечерта имаше официално събитие — султанът даваше банкет по случай началото на турнира.

След спокоен следобед в много по-тихия свят на двореца вечерта излязохме от стаите си, облечени в най-добрите си одежди за банкета.

Господин Джайлс беше нервен, господин Аскам беше любопитен, а аз бях просто развълнувана, че ще нося новата си златна рокля.

Елси пък беше повече от развълнувана. Нужен й бе цял следобед, за да се подготви. Суетеше се за всичко — косата, пудрата, обувките, гърдите, пак косата, обръчите на полата и отново гърдите.

Попитах я защо е цялата тази суматоха. Това съвсем не беше първият й банкет.

— Беси, Беси — отвърна тя. — Нима не знаеш? Под воалите си мюсюлманките са най-красивите жени на света, а тази вечер, в пределите на двореца, султанът е позволил жените да се облекат както си поискат и да покажат красотата си на видните гости. Ще бъдат пред очите на всички, също като нас, представителките на жените на Англия. В уединена среда като тази, мюсюлманките са известни с това, че се обличат изключително изискано, рисуват лицата си невероятно изкусно и носят на шиите и китките си прекрасни накити. В подобна компания и като представителка на Майка Англия трябва да изглеждам по най-, най-добрия начин!

Не бях убедена, че желанието й да изглежда най-добре се дължи изцяло на Англия. Знаех достатъчно, за да си давам сметка, че усилията й целят също да увеличат шансовете й да улови в капана си някой европейски принц (или, предвид онова, което видях в онази задна алея по време на пътуването ни, на някакъв друг вид джентълмен), но накрая ентусиазмът й както винаги надделя и аз й помогнах да се приготви.

Когато излязохме от стаите си, тя изглеждаше великолепно — облечена в небесносиня рокля с много тънка талия, с бяла дантела по ръбовете и, разбира се, с много дълбоко деколте. Прекрасните й руси букли бяха прибрани от голите й рамене и показваха дългата й шия. Няколко непослушни къдрици (оставени нарочно така) се спускаха към деколтето й, сякаш сочеха пътя. Сребърен медальон и гривна на лявата й китка завършваха бляскавия тоалет. Елси беше истинска богиня.

Банкетът на султана щеше да се проведе в така наречения Трети двор, но за да стигнат до него, всички гости трябваше да минат през имперската зала за аудиенции. Там те биваха официално представени на самия султан, преди да продължат нататък.

Нашата група пристигна при входа на залата и се натъкна на къса опашка, която вече се беше образувала при входа — мъже и жени от различни държави, всички облечени в характерните за страните си дрехи — италианци с техните надиплени маншети, кастилци с испански жакети с колосани яки, австрийци с широки в раменете палта от хермелин и, разбира се, римски духовници с техните широки роби.

Забелязах, че водачът на всяка делегация носи ален плик като онзи, който носеше господин Аскам от името на баща ми. Освен това всяка делегация носеше и подарък на султана — голям сандък, пълен със съкровища. Всички бяха добавили нещо характерно за културата си — кожи, картини, а в един случай и блестящ меч с инкрустирани рубини по ефеса. Всяка делегация го беше направила. С изключение на нашата.

Нашата делегация, с ужас открих аз, не носеше никакъв подарък.

Нямаше сандъци, нито допълнителни дреболии — само аления плик. Не бях сигурна дали това е свидетелство за скъперничеството на баща ми, пълно невежество по отношение на протокола от негова страна или просто прословутата му нетърпимост към празни и ненужни жестове.

Наредихме се на опашката зад група, носеща герба на Фердинанд, ерцхерцога на Австрия. Господин Джайлс отиде при тях и заговори с австрийския играч, млад мъж с квадратна челюст, казваше се Максимилиан и беше от Виена, а аз останах приятно изненадана да видя в делегацията им момиче на около седемнайсет, облечено в красива бяла рокля с вишненочервен пояс.

Хванах Елси за ръка и отидохме при нея.

— Здравейте — казах на най-добрия ми немски. — Аз съм Бес, а това е приятелката ми Елси. От Англия сме. Как се казвате и вълнувате ли се, че ще присъствате на турнира по шах?

Момичето свенливо сведе глава.

— Аз съм Хелена, но няма да гледам никакъв шах. Трябва незабавно да отида в онази част на двореца, наречена харем, където живеят жената, децата и наложниците на султана. Аз съм подарък на ерцхерцог Фердинанд за султана.

Зяпнах я като тресната. Това седемнайсетгодишно момиче беше подарък — нещо с цената на някакъв си меч или кожа.

Елси обаче изобщо не се смути.

— Ще станете конкубина на султана? Колко вълнуващо!

Възмутена се върнах при господин Аскам.

— Знаете ли, че онова момиче там е подарък от ерцхерцог Фердинанд за султана?

Учителят ми въздъхна.

— Колкото и отвратителна да ни се струва тази практика да се подаряват роби, за съжаление това продължава да се случва по тези части на света. Трябва обаче да кажа, че съм доста изненадан, че ерцхерцогът на Австрия изобщо е изпратил играч на турнира, при това с подобен подарък. Девствената наложница се смята за най-скъп и почтителен дар, който може да се направи. Изненадан съм, тъй като султанът и ерцхерцогът са стари и заклети врагове. През последните двайсет години Сюлейман завладя голяма част от Унгария, принуди Фердинанд да му плаща голям годишен налог и на два пъти обсади любимата на ерцхерцога Виена. Но пък може би това е знак за по-мирни отношения в бъдеще.

Малко след това господин Аскам забеляза, че на опашката се нарежда група кардинали и свещеници, сръчка господин Джайлс и насочи вниманието му към висок сивокос свещеник с черно расо, бирета1 без пискюл и голямо дървено разпятие на гърдите.

— Джайлс, виж. Този там е Игнаций Лойола.

Господин Джайлс кимна и каза:

— Чудех се дали ще дойде.

— Кой е той? — поинтересувах се аз.

— Един от най-прочутите учители на света — отвърна господин Аскам. — Игнаций Лойола е йезуитски свещеник от Испания и горещ привърженик на знанията.

— Както и страстен любител на шаха — добави господин Джайлс. — Младият монах с него е брат Раул от Севиля, най-добрият шахматист на Испания. И двамата са поклонници на Repeticion.

— Прав си. Но брат Раул Испания ли ще представлява на турнира, или Папската държава? — попита господин Аскам.

— Много добър въпрос, Роджър. И причина за много слухове и скандал, както отбелязва Максимилиан от Виена. По съвет на Игнаций Църквата реагира по-бързо от испанците и обяви Раул за неин играч в качеството му на йезуитски монах. Изключителна наглост, да призоваваш името на Бог срещу това на самия император на Свещената римска империя. Това означава, че крал Карл ще бъде представен от способен, но не толкова добър играч на име Пабло Монтоя.

— Тези йезуити се обличат много семпло за аудиенция при владетел — отбелязах аз. Дългите до глезените им черни раса бяха от проста груба тъкан. Приличаха ми малко на просяци.

— Йезуитите нямат собственост — обясни господин Аскам. — Не притежават дори дрехите на гърба си. Те са всеотдайни слуги на Църквата, пехотинци на Христа. Но водят своята свещена война чрез образование и разпространение на вярата, изпращат мисионери до най-далечните кътчета на света. Йезуитите са интересна група, тъй като ценят науката и знанията, докато самата Църква, на която служат, заклеймява подобни неща. Въпреки това йезуитите са в авангарда на борбата на папата срещу Лутер и протестантското движение.

— И срещу баща ми.

— И срещу баща ти. Запомни този човек, млада Бес, защото ако се случи да станеш протестантска кралица, ще се наложи да се бориш с мисионерите на Лойола за душата на народа си.

Кимнах към кардинала, който водеше делегацията от Папската държава, и казах:

— Кардиналът им няма подобни угризения относно богатството. — За разлика от Игнаций и играча, кардиналът беше облечен в алени роби от най-фина коприна и беше накичен със златни верижки.

— А, да — с известно отвращение каза учителят ми. — Кардинал Фарнезе.

Кардинал Фарнезе беше невероятно дебел и отпуснатата кожа на врата му се беше нагънала на пръстени; отдалеч му личеше, че е човек, който се тъпче обилно и често. Косата му беше блестящо черна, със сиви кичури над ушите, римският му нос бе надменно вирнат. Държеше ръцете си по необичаен, почти женствен начин: тлъстите пръсти, отрупани с блестящи пръстени, бяха вдигнати нагоре, сякаш докосването на грубия материален свят му причиняваше болка.

— Когато става въпрос за материални въпроси и Римокатолическата църква, Игнаций е по-скоро изключение, отколкото правило — каза господин Аскам. — Църквата и повечето висши духовници се наслаждават на богатството и властта си. Донякъде това е проблемът на Лутер относно тях. И такива като кардинал Фарнезе не допринасят за доброто им лице — той е брат на папата, негов най-доверен съветник и вероятен наследник, както смятат мнозина. Папа Павел фаворизира семейството си. Направил е внуците си кардинали, преди да навършат седемнайсет. — Учителят ми се намръщи. — Но е доста любопитно, че Фарнезе е тук начело на делегацията от Папската държава.

— Защо?

— Защото кардинал Фарнезе е особено рязък в изявленията си срещу мюсюлманите. Той ненавижда ислямската вяра и няма нищо против да го казва. Миналата година на практика призова за пореден кръстоносен поход към Йерусалим. Веднъж оприличи мюсюлманите многоженци на маймуняци с хареми. От своя страна, мюсюлманите го мразят заради възгледите му; най-старшият духовник в Константинопол, имам Али, публично призова за фетва против Фарнезе — общо взето, смъртна присъда, която може да бъде изпълнена от всеки мюсюлманин — но засега другите духовници не са съгласни на такъв краен ход. Изпращането на Фарнезе на този турнир е изключително провокативен акт от страна на Църквата. Сякаш предизвикват имама да предприеме нещо.

— В такъв случай… — започнах аз, но изненадващо бях прекъсната от могъщ животински рев.

Обърнах се и видях нова делегация да пресича двора пред залата за аудиенции — група от яки мъже с груби лица и поръбени с кожа шапки, зад които следваше каруца с клетка от яки железни пръти. В клетката имаше огромна мечка, която едва се побираше в тясното пространство.

Начело на делегацията вървеше ниско момче на не повече от шестнайсет години.

Младежът мина небрежно покрай цялата опашка и се опита да ме изблъска от пътя си, но аз не помръднах.

Момчето изсумтя и спря. Носеше много златни верижки на врата си, зелен филцов жакет и шапка от черен самур — най-скъпата кожа в цяла Европа. Но беше дребно, докато аз бях висока за възрастта си, така че стърчах половин глава над гневните му малки очички.

— Пусни ме да мина, момиче — каза той на гръцки. — Дошъл съм да видя султана и да му дам най-чудесния подарък, който ще получи днес. Руска мечка, която да украси прочутата му колекция от животни.

— В такъв случай ще трябва да изчакаш реда си като всеки друг — надуто отвърнах аз. — Нареди се на опашката с мечката си.

— Знаеш ли кой съм аз? — остро попита той.

— Трябва ли да знам?

— Аз съм Иван, велик княз на Московия, което означава, че не чакам на опашки, още по-малко зад такива като теб.

— Велик принц значи? — отвърнах аз. — Момченце, всеки тук е по един или друг начин кралска особа или представлява кралска особа. А и Московия не е точно най-силното кралство на света.

— Ще бъде, когато стана цар.

Това беше малко прекалено за момичешкия ми ум. Подобно на много момичета, изправени пред някое досадно момче, моментално заех високомерна поза.

— Леле, леле. Какви грандиозни планове! И като се има предвид какъв нахалник си вече. Бог да е на помощ на цяла Европа, когато пораснеш. Иван, така ли беше? Ще те наричам Иван enfant terrible2 или просто Иван Ужасния за по-кратко. Нареди се на опашката.

Лицето на момчето почервеня като цвекло и то сякаш всеки момент щеше да избухне в отговор, когато на опашката зад нас настана суматоха.

Беше пристигнала голяма група и — подобно на Червено море пред Моисей — опашката се раздели. Хората зашепнаха и замърмориха.

— Буонароти… Самият сеньор Буонароти… Казват, че султанът му поръчал два комплекта шах специално за това събитие…

Погледнах назад и видях, че групата, която така небрежно разбутва опашката, е облечена във фини италиански одежди. Начело бяха двама кардинали, но централната фигура, към която гледаха всички, бе възрастен човек с широко лице, тъжни очи, дълга бяла брада и сплескан нос. Двамата му прислужници носеха в ръце две плоски дървени кутии, изработени от чудесен дъб и закопчани със златни закопчалки.

Това вече дойде в повече на младия Иван.

— Кой е онзи тип, че се прережда? — извика той, внезапно превърнал се в защитник на спазването на реда на опашките.

— Ш-ш-ш, Ваше Височество — обади се главният му адютант. — Това е великият художник сеньор Микеланджело ди Лудовико Буонароти Симони. Той е изработил комплектите шах, които ще се използват на турнира, и ги носи лично.

При споменаването на името учителят ми рязко вдигна глава и очите му се впериха в стария дългобрад италианец.

— Микеланджело… — промълви той.

— Кой е Микелан… — започнах аз.

Учителят ми още се взираше в стареца, така че господин Джайлс отговори вместо него.

— Световноизвестен гений — каза той. — Художник, скулптор, архитект. Някои казват, че е по-блестящ ум дори от Леонардо. Веднъж господин Аскам ме заведе да видим неговата „Пиета“ в Рим. Направо се просълзих, когато застанах пред нея. Говори се, че току-що е завършил стенописите на тавана в папския параклис в Рим, които нямали равни на себе си по целия свят.

Опашката се раздели почтително и групата на Микеланджело продължи направо в залата за аудиенции на султана, водена от самия велик художник.

Мигове по-късно отвътре се чуха възгласи на възхищение.

Двамата с учителя ми се спогледахме.

— Това събитие е паметно — рече той.

Султанът

Най-сетне дойде нашият ред да влезем в залата за аудиенции.

— Просто стой зад мен — каза ми господин Аскам. — И остави господин Джайлс да говори. И ако можеш, бъди така добра този път да не ахкаш и охкаш от изумление.

Кимнах енергично и влязохме.

Озовах се в златно помещение — златотъкан килим, златен брокат по стените, златна боя по могъщите колони. И върху златен подиум в самия център на залата имаше великолепен златен трон, над който бе опънат златен сенник.

На трона, облечен в ослепителна златна одежда с висока яка и обсипана с рубини, седеше Сюлейман Великолепният, Законодателят, халиф и върховен султан на Османската империя. Говореше се, че султанът обикновено се явявал единствено на съветниците си, при това като сянка зад полупрозрачен параван, но явно днес намеренията му бяха други. Сега той се появяваше пред света в цялото си страховито великолепие.

Султанът седеше във властна поза, с разкрачени крака, със свити върху облегалките юмруци, и гледаше властно надолу към нас, докато глашатаят обяви на турски, а после и на гръцки:

— Господарю, представителите на Англия, страната на Негово многоуважаемо Величество крал Хенри Осми, господин Гилбърт Джайлс и спътниците му.

Мъжете се поклониха. Двете с Елси направихме реверанс.

Султанът помръдна едва забележимо китката си, давайки ни знак да се изправим.

Имаше невероятно сурово лице — извити надолу вежди, силно изпъкнали скули, ясно изразен гърбав нос и внушителен черен мустак, който обрамчваше устата му. Тъмните му очи блестяха от интелект. Носеше бял тюрбан с брошка, инкрустирана със скъпоценни камъни. Високата яка на златната му одежда блестеше на светлината на лампите; златни нишки се виеха през тъканта като преплетени змии.

От двете страни на султана стояха десетина мъже — гледка, която може да се види във всеки владетелски двор — министри, съветници, чиновници, както и неколцина видни европейски посланици в Константинопол (сред които и кардинал със сребърна грива и алените роби на Ватикана, посланик на самия папа Павел III). Садразамът стоеше отдясно на султана, а до него бе застанал дългобрад мюсюлмански молла с простия черен тюрбан на сектата на шиитите — имам Али, старшият духовник, за когото бях чула, че ненавиждал гостуващия католически кардинал.

И сред всички тези мъже имаше една жена.

Султанката.

Странно, но тя не приличаше на персийка, а имаше бледата порцеланова кожа на европейка. Това бе прочутата Хюрем Султан или, както беше известна в Европа, Роксолана. Възходът й от робиня през конкубина до първа жена на султана беше легендарен, сбъднала се приказка. Произхождала от Рутения, но като момиче била отвлечена от татари, които я продали в султанския харем. Благодарение на красотата, хитрината и острия си ум сега тя делеше леглото и се ползваше с вниманието на един от най-могъщите мъже на света.

При споменаването на името на господин Джайлс суровото изражение на султана се стопи и се смени с доволна усмивка.

— А, значи това е прочутият господин Джайлс! — каза той на гръцки. — Чувал съм за вас. Изключително добър играч от университета в Кеймбридж. За мен е удоволствие да ви посрещна с добре дошъл на моя турнир.

— Честта е моя, Ваше Величество — отвърна господин Джайлс.

Докато казваше това, внезапно видях сред събралите се около султана мъже един човек, когото разпознах. Сепнах се и едва не ахнах, но все пак успях да сподавя изумлението си.

Това беше онзи тип с лице на плъх, който ни беше следвал от таверна на таверна във Влашко. Видях го да шепне нещо в ухото на садразама, след което изчезна някъде отзад. Господин Аскам се оказа прав — нашата сянка наистина бе агент на султана.

Много ясно си давах сметка, че някой на служба при султана — може би някой, който в момента се намираше в залата — се беше опитал да отрови господин Джайлс по пътя към Константинопол, а сега султанът го посрещаше с добре дошъл на турнира. Мислите ми обаче бяха прекъснати, когато глашатаят високо и официално заяви:

— Господин Джайлс! Потвърждавате ли, че сте тук, за да се състезавате на турнира на султана?

— Потвърждавам — също така официално отвърна господин Джайлс.

— И потвърждавате ли, че идвате тук по своя собствена воля?

— Потвърждавам.

— И че сте дошли тук с отговор на искането на султана?

— Нося го. — Господин Джайлс пристъпи напред и подаде мистериозния червен плик на великия везир.

Докато ставаше всичко това, погледът на султана мина разсеяно по останалите от групата — по мен и Елси (макар да ми се стори, че я поглежда за втори път), след което се спря върху господин Аскам.

— Вие, сър — каза той. — Съобщиха ми, че вие сте господин Роджър Аскам, прочутият английски учител.

Господин Аскам се поклони ниско.

— Ваше Величество. Точно така. Поразен съм и поласкан, че знаете за мен.

— Един султан трябва да знае много неща — отвърна владетелят.

И внезапно ме погледна право в очите.

— Защото щом вие сте Аскам, то тази млада дама с очарователните червени къдрици трябва да е вашата повереница Елизабет, втората дъщеря на Хенри, родена от Ан Болейн, неговата втора съпруга и причина за изключително неприятната схизма между Хенри и Римокатолическата църква. — Султанът изгледа многозначително стоящия наблизо кардинал. — Ако мога да добавя, схизма, която следях със значителен интерес.

Обърна се отново към мен.

— Но оттогава тази млада дама бе изместена назад в редицата на наследяване от брат си, роден от третата жена на Хенри. Добре дошла в царството ми, принцеса Елизабет.

Направих реверанс.

— За мен е чест и привилегия да съм тук, Ваше Величество — казах на гръцки, опитвайки се да скрия изненадата си, че султанът знае толкова много за мен.

Още повече се смаях, когато той продължи да говори с мен на немски — език, който малцина в залата, дори сред духовниците, биха могли да знаят.

— Имам шпиони навсякъде, млада Бес — каза той, обръщайки се към мен със съкратеното ми име, което знаеха и използваха само хората в Хатфийлд. — Това е необходимо зло за един владетел. Ако се случи да седнете на престола на Англия, съветвам ви да си осигурите компетентен началник на шпионите. Истинското знание за положението в света е най-голямото съкровище, което може да има един владетел. — Премина отново на гръцки и с усмивка каза: — Надявам се, че ще се насладите на играта.

И кимна, давайки ни да разберем, че аудиенцията е приключила.

Бях така онемяла и вцепенена, че се наложи учителят ми да ме побутне, за да излезем от златната зала.

Банкетът

Излязохме от залата за аудиенции — аз лично доста изнервена — и се озовахме в Третия двор на двореца. В него имаше няколко просторни правоъгълни поляни и по границите му се намираха Портата на щастието, която водеше обратно към Втория двор, Южният павилион, където се намираха покоите ни, аркада с решетка от летви, водеща към Четвъртия и последен двор, и харемът, до който имаше достъп единствено султанът.

За вечерния банкет по случай началото на турнира Третият двор беше превърнат в истинска вълшебна страна от светлина.

Стотици фенери, окачени на кръстосващи се въжета, къпеха двора в ярка жълта светлина, която превръщаше нощта в ден. Двайсет банкетни маси бяха подредени в идеални редици. Всички прибори бяха от сребро. На всяко място имаше специална табелка, върху която беше изписано името на госта — на родния му език.

Вечерята не можеше да се сравни с нищо, което бях изживявала дотогава. Беше изобилна, екстравагантна и имаше всичко — сирена от Лисабон, маслини от Флоренция, вина от Франция и Испания, грозде от Аркадия, но също и мюсюлмански деликатеси — превъзходни подправки от Мароко, от Долината на Инд и Египет, а също така фурми и плодове, чиито имена не знаех, но за които ми казаха, че идвали от земите на бедуините, населяващи суровите пустини южно от Константинопол.

Сто гости бяха обслужвани от също толкова прислужници, които сновяха забързано между масите и огромните кухни, входът към които се намираше и югозападния ъгъл на двора. Свиреха музиканти, фокусници правеха номера, имаше дори сцена, на която огромни мускулести борци с блестящи от зехтин тела се бореха за забавление на публиката. Много от присъстващите на вечерята жени, сред които и Елси, гледаха гигантите със значителен интерес. Най-едрият борец, Дарий, беше с гигантски мускули, много красиво лице с цвят на маслина и дълга права коса, която се спускаше до раменете му. Повечето жени, сред които и Елси, го гледаха с копнеж и несъзнателно прехапваха устни.

Като стана въпрос за Елси, с напредването на банкета тя отново изчезна в тълпата, оставяйки ме на практика сама, тъй като господин Аскам и господин Джайлс разговаряха със съседите ни по маса.

Затова започнах да наблюдавам събралите се гости — шахматисти от цял свят, съпроводени от посланици, големци, а в някои случаи и от кралските им патрони. Нямаше много деца — само няколко, които вероятно бяха кралски особи като Иван от Московия и моя милост.

Наблюдавах и Микеланджело. Не минаваше и момент, без някой да отиде при прочутия художник, за да му изрази уважението си.

Страшно се изненадах, когато точно преди да сервират основното ястие Микеланджело внезапно стана, отпрати с махване на ръка поредния почитател, огледа осветения двор, забеляза масата ни и тръгна направо към нас.

Пристигна в нашето затънтено кътче, усмихна ми се любезно и за моя още по-голяма изненада седна до учителя ми и каза съвсем небрежно:

— Роджър, радвам се да те видя.

— И аз теб, Микеле — непринудено отвърна моят учител. — Напоследък имаш много почитатели, доколкото виждам.

— Знам, знам — изпъшка великият творец. — Да ти кажа, славата е нещо силно надценено. Толкова време губя в приемане на похвали от тези хора, че едва успявам да създавам творбите, които обожават. Ох, какво ли не бих дал за великолепната анонимност от младините ми.

— Това е пътят на гения — отвърна господин Аскам. — А ти винаги си бил гений. Вярно ли е, че са ти поръчали да изработиш комплект шах за турнира?

— Два всъщност. И султанът плаща щедро. Много по-щедро от папата. При това веднага.

— Доволен ли си от работата си?

— Роджър, знаеш много добре, че никога не съм напълно доволен от произведенията си — каза Микеланджело. — Още поглеждам към моя Давид и въздъхвам при вида на ръцете му. Иска ми се да имах повече време и за Doni Tondo. Комплектите обаче ги бива.

Учителят ми се разсмя.

— Щом според теб ги бива, значи за нас са невероятни, Микеле. С нетърпение очаквам да ги видя.

Великият творец се наведе към учителя ми.

— Чух за онази работа със сина на херцог Къмбърланд в Кеймбридж. Ужасно неприятно, доколкото разбрах, но според всички си се представил отлично.

Господин Аскам ме погледна, сякаш се чудеше дали трябва да чуя историята.

— Каквото и да е положението на баща му, момчето беше покварено, а дори обикновените проститутки заслужават справедливост.

— Внимавай, ще си създадеш репутация — засмя се Микеланджело. — Спомням си как реши случая с откраднатите потири от църквата „Санта Мария ди Лорето“. Доказа, че местният свещеник не е никаква жертва на престъпление, а ги е продал, за да изплати дълговете си от комар. Скандалът продължи да бушува много след като си замина.

Господин Аскам сви рамене.

— След като бяха прегледани всички факти, заключението беше неизбежно. Нещо беше изчезнало, при това неслучайно. Логика.

— Логика, която никой друг не успя да види.

— Всички престъпления се извършват поради някаква причина — твърдо рече учителят ми. — Аз просто разкрих причината зад конкретното престъпление…

— Признай си, Роджър, просто не можа да устоиш на нерешения случай — каза Микеланджело с мека усмивка. — На теб ти хареса да го разплетеш и подходи към него като към упражнение за ума, като почит към самия Авероес3.

— Мисля, че Авероес би се гордял с мен. Аристотел също.

Микеланджело се разсмя.

— Роджър Аскам! Не си се променил ни най-малко! Макар да се боя, че един ден това твое любопитство ще ти изяде главата. Много се радвам, че те виждам отново. — Великият художник погледна към мен. — А коя е тази прекрасна млада дама?

— Това е Елизабет. Моята най-добра ученичка.

— Най-добрата ученичка на Роджър? — Старите очи на Микеланджело засияха. — Това е много голям комплимент от страна на Роджър Аскам. „Добър“ ученик по неговата преценка като едното нищо може да промени хода на историята. Ще гледам да те държа под око.

Сведох глава и се изчервих.

Микеланджело погледна косо учителя ми.

— Ученичка от кралско потекло, нали, Роджър?

Учителят ми кимна едва забележимо.

— О, Роджър! Ти си наистина уникален преподавател! Само ти можеш да домъкнеш престолонаследничка през половината свят в името на образованието! Направо великолепно!

След това учителят ми представи господин Джайлс и попита Микеланджело:

— Къде си отседнал?

— Получих специално разрешение да остана в личното крило на султана, в харема. Това ми осигурява блажен покой. Откакто пристигнах в двореца преди седмица — пътувах с делегацията от Папската държава — римският посланик непрекъснато ми досажда. Този човек сигурно е най-големият и непоносим самолюбец в цяла Италия… о, не, ето го и него.

— Il Magnifico! Ето ви и вас!

Учителят ми и Микеланджело се обърнаха.

Пред нас застана римски кардинал в цялото си великолепие — червена роба, жезъл, златни верижки, пищно украсена митра. Имаше дълга безупречно сресана сребриста коса. Беше същият, който стоеше в залата за аудиенции като един от привилегированите посланици. Зад него като сянка стоеше висок слуга — може би някакъв личен телохранител — с абсолютно безизразно лице.

Кардиналът протегна пръстена си към лицето на Микеланджело. Ясно видях как великият художник се поколеба за миг, преди прилежно да се наведе и да го целуне.

— Кардинал Кардоза — каза Микеланджело. — Толкова ми е… приятно… да ви видя отново. — Посочи ни. — Кардинале, това е господин Роджър Аскам от Англия и неговата група. Господин Гилбърт Джайлс, участникът в турнира, и ученичката му Елизабет. Кардинал Кардоза е посланик на Светия престол в двора на султана.

Кардиналът бе мъж на около шейсет, със светлосини очи и сребристи вежди, отговарящи на дългата му коса. Освен това бе едър, но не и дебел, с широки гърди — човек, който може би е бил атлет на младини.

Стискаше овчарската си гега в едната си ръка, а в другата държеше някакво необичайно нещо — приличаше на конска опашка с разноцветни косми и с негова помощ той пропъждаше всяко насекомо, което се осмелеше да доближи лицето му.

Въпреки любезното представяне от страна на Микеланджело кардинал Кардоза не ни обърна абсолютно никакво внимание. Останах с впечатление, че е от онези, които винаги се въртят около най-важната персона и се вкопчват в нея като пиявица. Бях виждала много хора като него около баща ми.

— Тъкмо разговарях с кардинал Фарнезе — каза кардиналът на Микеланджело. — Той ми каза, че Негово Светейшество е изключително доволен, че сте приели поканата му да поемете работата на архитект на голямата му базилика.

— Ваша Милост е изключително любезен — отвърна Микеланджело. — Аз съм стар човек. Мисля, че времето ми за издигане на величествени сгради е отминало.

— Ни най-малко! — възкликна Кардоза. — Папата започна да се уморява от прищевките на Сангало, пък и вие и без това имате повече опит и умения. Знаете ли, сближих се с Негово Светейшество през времето, което прекарахме заедно в Остия. Познавам го много добре. Всъщност, ако останем на четири очи, бих могъл да ви запозная с някои негови предпочитания, така че проектите ви да му доставят удоволствие.

— Много сте любезен.

— О, няма нищо.

— Със сигурност ще се видим по-късно — каза Микеланджело.

Кардинал Кардоза се усмихна.

— Приятна вечеря. Участвал съм в прекалено много банкети като този, така че предпочитам да хапна насаме в покоите си. Magnifico. — И се отдалечи, следван от безмълвния си спътник.

Микеланджело се загледа след него, после се обърна към учителя ми.

— Внимавай с този човек, Роджър. Много е коварен. Хлъзгав. Говори се, че кралица Роксолана не може да го търпи и напуска залата, когато идва на аудиенция при султана. И от сигурен източник знам, че жителите на Остия с радост са му видели гърба. Имаше слухове за… непристойни действия… с момчета от района.

Учителят ми гледаше след кардинал Кардоза, който отиде при кардинал Фарнезе и двамата си тръгнаха заедно.

— Ами другият кардинал? Фарнезе, братът на папата? — попита той. — Изключително се изненадах да го видя тук, като се имат предвид изявленията му за ислямската вяра.

Художникът въздъхна.

— Господи, дай ми търпение. Трябваше да пътувам в една кола с него чак от Рим. Кардинал Фарнезе е прасе, което не вади зурлата си от коритото. Освен това е глупак, който обижда повече от невежество, отколкото нарочно. Ерцхерцог Фердинанд Австрийски го намрази още щом откри, че Фарнезе му продал индулгенция на десетократно по-висока цена от онази, която платил полският крал Сигизмунд. Йезуитите се срамуват от него. Имамът казва да не му обръщат внимание, но въпреки това на четири пъти, докато пътувахме през града, тълпи млади мюсюлмани показваха подметките на сандалите си, докато Фарнезе минаваше покрай тях.

— Извинете, сър, но не разбрах — любезно го прекъснах аз. — Какво означава това действие?

Отговори учителят ми:

— За арабите и мюсюлманите по принцип е изключително обидно да покажеш на някого подметката на обувката си. Младите мюсюлмани са протестирали срещу възгледите на кардинал Фарнезе. — Господин Аскам се обърна към Микеланджело. — Което повдига въпроса защо папа Павел е изпратил не друг, а именно Фарнезе?

— Лично аз смятам, че понтификът е искал да бъде провокативен, да жегне султана по време на голямо международно събитие като това. Султанът няма да посмее да посегне на гостуващ римски кардинал, дори да е противен като Фарнезе. Това би го опозорило пред света, който султанът иска да впечатли.

— Не знаех, че папата се занимава с такива дребнави интриги.

Микеланджело поклати глава.

— Най-голямата радост в живота ми е била да създавам творби за славата на нашия Господ и Неговата църква. Само че понякога ми се иска Господ да избира по-добри хора.

Микеланджело ни покани да отидем с него до кухните на двореца, където искал да се срещне с помощника на главния готвач, някой си Брунело Борджия.

— Брунело е най-добрият готвач във Флоренция — обясни Микеланджело, докато вървяхме към района на кухните в ъгъла на двора. Над тях се издигаха гигантски комини, по един на всяка гигантска печка. — Султанът го извика в Константинопол специално за този случай. Тук е от три месеца, учи местните готвачи как да приготвят ястия за европейските гости. Много съм любопитен да видя кухните. Чувал съм, че били по-големи от всичко съществуващо в Италия.

Великият художник закрачи енергично пред нас.

— Откъде се познавате с Микеланджело? — попитах шепнешком учителя си, докато бързахме след него.

Господин Аскам ме изгледа косо.

— Това изненадва ли те?

— Донякъде.

— Трябва да призная, че ми доставя голямо удоволствие да те изненадвам. Преди няколко години Микеланджело прочел един мой трактат за образованието, който написах като студент, и ме покани в Рим. Разбира се, моментално се отзовах на поканата. В крайна сметка обучавах негов млад роднина половин година и междувременно се сприятелихме. Гледах го как рисува част от „Страшният съд“ и това е едно от най-вдъхновяващите неща в живота ми.

Изобщо не се бях замисляла, че учителят ми е имал друг живот, преди да започне да обучава мен, да не говорим за живот, изпълнен с пътешествия в далечни земи и срещи с велики художници.

Имаше и още нещо.

— А какво е станало със сина на херцог Къмбърланд в Кеймбридж? Баща ми също го споменава в бележката си до вас.

Лицето на господин Аскам помръкна.

— Изключително неприятна история, свързана със сина на влиятелен мъж и неговите… отвратителни… склонности. Не е за моминските ти уши.

— Да не би да е нещо свързано със страст? — попитах с глас, който се надявах да прозвучи зрял и опитен. — Или дори с разврат?

Учителят ми ме изгледа продължително, после каза:

— Наистина е свързано с поривите на младежа. Наемал проститутки от близките градчета и… правел с тях разни неща… а после ги убивал. Но не е нужно да знаеш цялата долна история. Аз бях въвлечен в нея като безпристрастен съдия по въпроса, но поради моето… ами, прекалено любопитство, открих повече, отколкото би искал да научава човек. А сега ще те помоля да преминем на по-приятни теми и да се насладим на прекрасната вечер.

Докато казваше това, минахме през голям вход в самия ъгъл на двора и се озовахме в кухните.

Сякаш бях влязла в препълнена с хора лудница — бързащи робини, викащи готвачи, ревящи огньове, пушещи пещи, въртящи се шишове, кудкудякащи пилета, крякащи гъски, блъскащи сатъри и най-невероятната и приятна смес от аромати, която бях помирисвала през краткия си живот.

Над цялата тази врява се извисяваше гласът на главния готвач, дебел мюсюлманин с окървавена престилка и огромен тюрбан.

До него, пред дългата маса, командващ своя малка войска турски готвачи, стоеше набит брадат мъж, италианец на вид, с малко разпятие на гърдите — Брунело Борджия.

— Защо султанът е сметнал за нужно да кани европейски готвач в Константинопол? — Тукашната кухня определено ми беше харесала. — Когато човек пътешества, не е ли по-добре да опита непознатите местни ястия?

— Определено трябва, но търбусите на старците не понасят новите храни така, както стомасите на младите — с мека усмивка отвърна господин Аскам. — Често се случва посетителите на тези земи да се разболеят тежко, след като са опитали местните подправки и меса. Султанът е постъпил изключително мъдро, като е осигурил алтернатива за почитаемите си гости.

Насред хаоса Брунело видя Микеланджело, незабавно избърса ръце в престилката си и забърза към нас.

Към него се присъедини жена, която беше колкото висока, толкова и широка, а също и длъгнесто момче на около петнайсет.

— Сеньор Буонароти. — Брунело се поклони. — Добре дошли в кухнята. За мен е чест.

— Брунело — отвърна Микеланджело, — честта е моя. Вие самият сте художник. Единствената разлика помежду ни е в това, че вашето изкуство се консумира в буквален смисъл от публиката и, за съжаление, не остава за идните поколения. Неговата наслада е на момента.

— Много сте мил — рече Брунело. — Сеньор, да ви представя съпругата си Мариана и сина си Пиетро.

Микеланджело се поклони на семейството на Брунело.

Трябва да кажа, че начинът, по който общуваше великият художник със стоящите по-ниско от него, ми оказа огромно въздействие. Положението на Микеланджело беше такова, че спокойно можеше да се отнася с всички, от готвача до кардинала, с пренебрежение и дори с открита надменна снизходителност. Той обаче не го правеше. Тъкмо обратното — отнасяше се с кльощавия син на готвача със същата любезност, която проявяваше и към всички останали.

На противоположната страна беше моят баща — той се отнасяше към всеки по-нисш, от жена си до благородника, чиято жена е вкарал в спалнята си, с открито презрение. Предполагах, че баща ми си е мислил, че подобно поведение само утвърждава положението му, но след като видях поведението на Микеланджело, осъзнах, че истински силният не се нуждае да показва силата си непрекъснато.

Микеланджело стисна ръката на момчето. То сведе смирено глава и аз се зачудих дали е просто срамежливо, или е изпълнено със страхопочитание към великия мъж. Така и не успях да разбера.

След това Микеланджело представи учителя ми на Брунело. Последва приятен, но кратък разговор.

Докато разговаряха, забелязах, че жената на Брунело носи на гърдите си молитвена броеница. Към разпятието й имаше малка черна лента, завързана на фльонга.

— Много ли са християните в Константинопол? — попитах я учтиво на италиански.

Гласът й се оказа равен и безразличен.

— Поради дългата история на града, в него, освен мюсюлмани има много евреи и християни.

— А какво е мнението на мюсюлманския султан за съперничещите си религии в столицата? — Помислих си, че въпросът ми е много проницателен и зрял, но отговорът й пак беше напълно лишен от интерес.

— Като че ли изобщо не се интересува — отвърна тя.

Бях спасена от по-нататъшни усилия за поддържане на разговор от Брунело, който се извини и каза, че предстои поднасянето на основното ястие. Тогава щяха да представят и участниците в турнира, така че се сбогувахме и се върнахме на масата си в двора.

Играчите

Стигнахме при масата си точно когато Елси се върна от другата страна на двора, повела за ръка поразително персийско момиче.

Арабската красавица бе може би на около петнайсет, със съвсем тънък кръст, но зрели гърди и високи заоблени бедра, които съблазнително се показваха между цепките на великолепното сребристо сари, увито около тялото й. Имаше тъмна кожа и най-съвършените бадемови очи, които съм виждала.

— Беси, Беси — задъхано каза Елси. — Трябва да се запознаеш със Зубайда. Тя е позната с престолонаследника, първородния син на султана. — Елси погледна към намиращата се на подиум маса, на която се хранеше султанът. До него седеше красив млад турчин с ужасно отегчена физиономия — принцът.

Гласът на Елси се сниши до шепот.

— Зубайда казва, че принцът щял да организира неофициално празненство по-късно в покоите си в харема.

Зубайда се наведе към нас.

— Принцът е известен с дионисиевите си сбирки. Ще има музика, вино, танци и ганджа. Чух, че били поканени и някои от борците!

Двете с Елси се закискаха възбудено на новината.

Благодарение на класическото си образование знаех, че Дионис е гръцкият бог на виното и винарството, а също така на екстаза и в известен смисъл на свободата на духа. Не бях сигурна обаче какво означава дионисиева сбирка. Предположих, че е свързано с виното. Зубайда беше споменала и още нещо, което не разбирах.

— Какво е ганджа? — попитах аз.

— Особена трева, която много се пуши тук — отвърна Елси. — Казват, че отпускала ума и успокоявала душата, а понякога предизвиквала и чудни видения. Ох, Беси, непременно трябва да идем на това парти!

Погледнах към господин Аскам.

— Не зная, Елси. Не мисля, че господин Аскам би одобрил…

— Ох, боже мой, колко си примерна само — незабавно и малко гадно отвърна Елси. — Винаги ли правиш само онова, което одобрява учителят ти? Започваш да приличаш на Примроуз Понсонби. А аз си мислех, че си достатъчно голяма да разбираш…

— Достатъчно голяма съм…

— Ще видим. По-късно, когато учителят ти заспи, смятам да се измъкна и да ида на партито. Ще видим дали си достатъчно храбра да дойдеш с мен.

Поколебах се. Чувствах се несигурно и неудобно.

— Сбирката ще се състои в личните покои на принца в харема — каза Зубайда. — Кажете на стражите на входа, че сте привилегировани приятели на принца и ще ви пуснат.

В същия миг засвириха тръби и Зубайда побърза да се отдалечи. Официалната церемония започваше.

Официалната церемония по откриването на Шампионата по шах на Негово Величество султана започна с реч на самия султан, първо на турски, а после и на гръцки. В нея той поздрави с добре дошли шампионите в царството си и им пожела добро представяне в турнира.

След това султанът седна на трона си, а великият везир стана и обяви на висок глас:

— Дами и господа! За мен е удоволствие и чест да ви представя… играчите!

Шестнайсетте участници бяха представени един по един и се качиха на подиума.

Сред тях бе талантливият испански монах брат Раул от Севиля, когото бях видяла по-рано и който играеше от името на Папската държава. Носеха се слухове, че от шест години не е губил нито една партия.

Там беше и другият испанец, представляващ крал Карл — Пабло Монтоя Кастилски. Беше племенник на прочутия шахматист Луис Разирес де Лусена и се говореше, че е прочел повече от десет пъти книгата на чичо си Repeticion de Amores y Arte de Ajedrez con ci luegos de Partido.

Максимилиан от Виена представляваше ерцхерцога на Австрия и Хабсбургите, а един млад мъж, Вилхелм от Кьонигсберг, се качи на подиума от името на новото протестантско херцогство Прусия.

Разбира се, сред тях беше и нашият човек, господин Гилбърт Джайлс, когото садразамът много дипломатично представи като представител на „християнското кралство Англия“. Бяха представени още неколцина западни играчи и присъстващите ръкопляскаха любезно.

После дойде ред на източните играчи.

Грубоват влашки тип на име Драган от Брашов — същият онзи Драган, за когото бе споменал ханджията във Влашко.

Един ориенталец — Лао от земите на Китай в края на Копринения път.

Шампионът на Московия — мрачен тип с покрито с дълбоки бръчки лице и навъсена физиономия. Докато се качваше на подиума, малкият принц Иван му ръкопляскаше шумно и енергично.

Красив индийски принц от Моголската империя, казваше се Назирудин Акбар. Имаше тъмнокафява кожа и стройна фигура и се говореше, че играел шах от съвсем невръстен.

После дойде ред на един стар и съсухрен библиотекар от Дома на мъдростта в Багдад — Талиб. Той бе най-старият участник в турнира, но и най-уважаваният. От дълги години бе алият, титла, давана на най-добрите играчи, които могат да предвидят десет хода напред във всяка игра.

И накрая на подиума се качиха местните мюсюлмански герои — двама.

Първият беше шампионът на двореца, красивият младеж от царско потекло Заман. Той бе братовчед на султана и неотдавна бил удостоен с титлата алият, като станал най-младият й носител.

Вторият бе Ибрахим от Константинопол и когато обявиха името му, кухненските работници, които гледаха церемонията от разстояние, нададоха рев. Ибрахим беше шампионът на народа, победител в турнира, проведен в столицата предишната година. Той бе горе-долу на годините на сънародника си Заман, може би на около двайсет и пет, но с това приликата между двамата свършваше. Докато Заман беше енергичен, добре облечен и царствен, Ибрахим бе сакат, мръсен и прегърбен — обикновен човек от простолюдието. Нямаше официален ранг на играч.

Когато представянето завърши, шестнайсетте мъже останаха на подиума с лице към тълпата и приемаха аплодисментите — мъже от всички краища на цивилизования свят, представящи своите владетели, своята вяра и своите страни.

Садразамът успя да надвика глъчката.

— Утре сутринта ще се тегли жребий, с който ще се определят първите срещи! Всяка среща ще се състои от седем партии, като победителят ще бъде онзи, крито спечели пръв четири от седемте. Всички срещи ще се проведат в Ая София със забележителните шахматни комплекти, изработени от прочутия Микеланджело Буонароти. Победителят в турнира ще отнесе в родината си един от тези комплекти като трофей за своя владетел. Играйте добре, господа, защото гордостта на народите ви зависи от вас! Дами и господа, поздравете шампионите и нека най-добрият да победи!

Аплодисментите на тълпата бяха оглушителни.

Когато овациите достигнаха кулминацията си, някой ме задърпа за ръкава. Беше Елси. Новата й приятелка, Зубайда, стоеше до нея.

— Беси! — възбудено възкликна Елси. — Ела! Зубайда казва, че след малко ще има фойерверки над Четвъртия двор! Да се измъкнем и да си намерим хубаво място за наблюдение.

Учителят ми я чу, обърна се и в отговор на умоляващия ми поглед каза:

— Ох, върви.

Забързахме към последния двор. Втурнахме се към аркадата, измъкнахме през една от богато украсените й порти и пред нас се ширна Четвъртият двор — няколко стъпала водеха надолу към просторна поляна с изглед към Босфора. В подножието на стълбите имаше поразителен продълговат басейн, а вдясно от него се издигаше самотна бяла постройка (по-късно щях да разбера, че в нея се намирало католическото посолство).

Изведнъж се чу пронизителен писък и първият фойерверк полетя в небето, изстрелян от някакво скрито място над аркадата. Ракетата се пръсна в ослепителна, подобна на звезда форма и чухме как тълпата в другия двор заохка и заахка възторжено. Това явно беше сигнал всички гости да минат в Четвъртия двор за огненото представление.

И точно в този момент видях нещо в плиткия басейн и дъхът ми секна…

Внезапно се разнесоха викове.

Последва ги суматоха зад нас. Отряд дворцови стражи се втурна към портата. Други се затичаха към нашето място на стълбите с викове: „Назад! Назад!“, след което ни избутаха обратно в Третия двор и затръшнаха решетъчната врата зад гърбовете ни.

Очите ми обаче бяха зърнали ужасната картина, която стражите не искаха никой да вижда.

На гаснещата светлина на първия фойерверк бях видяла ужасния труп на мъж — невероятно дебел, гол, целия в прободни рани, лежащ неподвижно под повърхността на плиткия басейн в началото на стълбището.

Дори за този кратък момент познах кой е.

С широкото си лице, надиплените гуши, характерната черна коса със сребърни кичури над ушите и грамадното шкембе, трупът можеше да бъде единствено на гостуващия кардинал от Рим — не друг, а братът на папата, кардинал Фарнезе.

И дори под леките вълнички в басейна бях видяла, че долната половина на лицето на Фарнезе е чудовищно обезобразена. Кожата беше одрана и се виждаше плътта под бузите, бялата извивка на челюстта и всичките му зъби.