Турнирът

Една необикновена сутрин

Малко след като се събудих, на вратата настоятелно се почука.

Изчаках в стаята си, докато господин Аскам отваряше. Не успях да чуя тихата размяна на думи, но чух как учителят ми казва: „Благодаря“. След малко той се появи на прага на стаята, която делях с Елси, и каза:

— Бес. Изглежда, доста си впечатлила някого.

Държеше златен плик.

— Поканена си на сутрешна обиколка на менажерията на султана, неговата прочута колекция екзотични животни, за да видиш новата руска мечка на Негово Величество.

— Аз ли съм поканена?

— Изглежда, че поканата не е от султана, а от дарителя. Пратеникът на султана каза, че специално си помолена да присъстваш на обиколката.

— От дарителя ли? — Замислих се за момент. — Онова момче? Непоносимото момче? Иван?

Учителят ми се ухили.

— Май си е паднал по теб.

В този момент Елси, за която изобщо не подозирах, че е будна, седна в леглото си.

— Ох, Беси, имаш си малък обожател! Колко възхитително!

— Обожател? — изтърсих аз. — Но аз бях гадна и ужасна с него. И той беше ужасен с мен. Ужасен, нахален и груб.

— Малките момчета често се държат така, когато харесват някое момиче — обади се господин Аскам.

— Големите също — подсмихна се Елси.

— Не мога да отида — заявих аз.

— О, ще отидеш — каза учителят ми.

— Моля!?

— Ще отидеш — повтори той, сякаш това бе най-очевидното и естествено нещо на света.

— Но аз не харесвам това момче. Някакъв си мижав княз на мижаво източно княжество…

— О, я стига. Срещнала си го само веднъж, а човек не може да съди за характера на когото и да било от една-единствена среща. Не. Това е нещо, което задължително трябва да научиш. Иди, ще е полезно за теб. Пък и какво имаш да губиш? Днес е почивен ден за турнира, така че няма да изпуснеш нито една среща, а аз имам да водя разговори. Изглежда, че там ще са и други важни особи, включително султанът и синът му, престолонаследникът. Няма да е зле да ги наблюдаваш.

Елси рязко вдигна глава, когато чу за престолонаследника.

— Мога да ида с Бес, сър. Като… ами… придружителка, ако нямате нищо против.

— Би било чудесно, Елси — рече господин Аскам. — Отлично. След час ще дойде човек на султана да ви вземе. Ще се видим следобед.

И наистина, час по-късно пристигна човек от личната гвардия на султана да ни вземе. Изведе ни от вътрешната част на двореца и през Първия двор до яка порта в северната стена.

Вървях и кипях. Не можех да повярвам, че учителят ми ме е принудил да ида на тази обиколка. Ужасявах се при мисълта, че отново ще видя онова дребно руско момче.

На Елси пък й беше забавно.

— Ох, Беси, кое е по-лошо — да се ползваш с вниманието на едно грубо момче или никое момче да не ти обръща внимание?

Въпросът всъщност успя да уталожи яда ми.

— Честно казано, не съм сигурна — отвърнах аз. Вярно, бях млада, но винаги бях наблюдавала внимателно хората и по време на това пътуване из големия свят, отвъд затворения живот в Хатфийлд, ги наблюдавах още по-внимателно. И снощният разговор с учителя ми за кралете и кралиците също беше оставил отпечатъка си върху мен. — Не съм напълно убедена, че чувственото или плътско внимание изобщо си заслужават. А бракът може да се окаже най-безполезното нещо.

— Какво!? — възкликна Елси. — За бога, Беси, какви ги говориш?

— Дори само при това пътуване станахме свидетели на една женена двойка, в която съпругата, госпожа Понсонби, господства над съпруга си като тиранин. Той не й е равен. Не е дори неин приятел. Той е неин слуга. Не мисля, че бракът трябва да е такъв. Той би трябвало да е връзка между равни.

— Да, но…

— Видях бардак, където срещу заплащане на собственика клиентът използва тялото на проститутката за собствено удоволствие. Видях Божии служители да използват телата на други, за да задоволят страстите си.

Елси понечи да заговори отново, но не й дадох възможност.

— А неотдавна ти разказа надълго и нашироко за нощните си приключения, в които съвкупяването е просто развлечение. Приятно, несъмнено, но развлечение, игра, акт на взаимно удоволствие за самото удоволствие. — Замълчах за момент. — От всичко това стигам до заключение, че животинската ни природа ни кара да се отдаваме на плътски занимания. Те са напълно естествени, също като да се храниш и спиш. Проблемът според мен е в двете измислени от хората неща — брака и религията. Именно те правят съвкупяването сложно и болезнено. Бракът носи идеите за вярност, изневяра и чувство за собственост, а религията заклеймява някои видове близост като грешни. Питам се дали животът ми няма да е по-добър, ако изобщо не се омъжа.

Обърнах се към Елси, предлагайки й възможност да отговори.

Тя обаче само се загледа замечтано към дърветата и небето и рече:

— Честно казано, Беси, мислиш прекалено много и това ще те направи нещастна. Животът е много по-сладък и лесен, когато се оставиш на вятъра да те понесе.

И при тези думи се завъртя безгрижно. Погледнах я накриво и се зачудих дали наистина не мисля прекалено много върху нещата. Запитах се също дали Елси мисли достатъчно. Тя например се наслаждаваше на нощните сбирки и на плана си да омае престолонаследника Селим, но дали подобно на шахматиста, забравил, че противникът му също има план, се замисляше как другите могат да приемат поведението й на тези сбирки?

Запитах се и дали е умствено способна да е в крак с мен и моето прекалено мислене. Макар приятелката ми да беше четири години по-голяма от мен, дали не я бях надраснала? И дали изобщо ми беше приятелка?

— Тъй като така и така сме на темата — казах, — къде беше тази нощ?

— О, Беси — възбудено каза тя и веднага се съсредоточи, когато стана въпрос за нея. — Приближавам целта си.

— Каква цел?

— Да легна с принца — развълнувано прошепна тя. — Снощи оргията беше в личната му баня. Боже мой, беше по-възхитително, отколкото предишните два пъти! Представи си, Беси — мраморни бани, полирани до съвършенство и пълни с димяща гореща вода, затоплена от пещи под пода. Розови цветчета навсякъде и изключително мек, успокояващ аромат на масла във въздуха. Беше удоволствие за сетивата да влезеш вътре, но, разбира се, имаше и други удоволствия — продължи тя. — Този път участниците бяхме по-малко и издигащата се пара караше всички гъвкави млади тела да блестят от пот. Боже мой, Беси, а потните тела допринасят за най-божественото съвкупяване.

— Така ли? — попитах аз. — И какво стана с принца?

— Ами, също като предишната нощ, открих принца сред парата и се погрижих той да ме забележи. Малко по-късно намерих приятеля му Рахман в един ъгъл и отново го яхнах и го доведох до блаженство. Но докато яздех Рахман, през цялото време не свалях поглед от принца, сякаш му казвах: „Виж само какво удоволствие мога да ти доставя“.

— И после какво стана?

— Малко по-късно, след като проведе шепнешком разговор с Рахман, принцът ми нареди да легна пред него и да разкрача краката си, за да ме огледа, както съм чувала, че правел. Легнах пред него и разкрачих широко крака. Радвам се, че винаги съм танцувала, Беси, защото мога да се разкрачвам много по-широко от другите момичета, и видях, че това силно го впечатли. После той ме отпрати с усмивка и с думите: „Може би утре вечер, английска розичке“… Честно казано, Беси, прекарах остатъка от вечерта в замечтан унес, излегнала се на един горещ мраморен остров. Капчици пот блестяха по голото ми тяло, главата ми беше отметната назад, а пръстите на краката ми чертаеха кръгове във водата. През цялото време обаче не свалях очи от принца, дори докато обладаваше други момичета. Карам го да ме пожелае, Беси.

— Май наистина си на път да го омаеш, Елси.

— Със сигурност. И с нетърпение очаквам следващото събиране утре вечер! — възбудено отвърна тя. — Защото тогава смятам да хвана принца между бедрата си и ако това се случи, шансовете ми да стана негова кралица никак няма да са малки.

Стигнахме при портите на личната менажерия на султана, където бяхме посрещнати от група, начело с Иван, дребния велик княз на Московското княжество. С него имаше неколцина представители от двореца и шепа чуждестранни гости.

Менажерията на султана се намираше северно от дворцовия комплекс, недалеч от някакво военно пристанище от тази страна на носа. Ограждаше я висока тухлена стена. Портите се издигаха пред нас — черни железни решетки във висока арка. Зад стената се чуваха животински звуци — тръбене на слон, ръмжене на котка от джунглата, възбудени крясъци на птици, заобиколени от опасни съседи.

Иван ме видя и се усмихна широко. През цялата ни предишна неприятна среща не го бях видяла да се усмихва нито веднъж. Това ме изпълни с подозрения.

— Принцесо Елизабет! — оживено каза той на английски със силен акцент. — Толкова се радвам, че дойдохте. Когато се срещнахме на опашката за аудиенцията със султана, не знаех коя сте, но след това разпитах и разбрах, че сте принцеса на Англия, дъщеря на самия крал Хенри. Много се интересувам от Англия и съм голям почитател на постиженията на баща ви. Моля да ми простите, ако съм бил груб при предишната ни среща. Групата ми закъсняваше, бях ядосан на хората си и така се срещнахме при неприятни обстоятелства. Смирено се извинявам и ви моля за прошка.

За момент онемях. Грубото момче беше изчезнало и тялото му сякаш бе обладано от изключително приятен и благовъзпитан младеж. Господин Аскам, мътните да го вземат, май беше прав.

— Имате късмет, че не съдя за хората по първата среща с тях — уверено и спокойно отвърнах аз. — Намирам за разумно да се видя с някого поне още веднъж, преди да си правя заключение за характера му. — Не обърнах внимание на сподавеното кашляне на Елси зад мен.

Иван като че ли изпита облекчение.

— Вие сте толкова умна, колкото и прекрасна. Повтарям, изключително съм доволен, че дойдохте.

Никой дотогава не ме беше наричал прекрасна. Дори аз самата не се смятах за такава с моите оранжеви къдрици и луничава кожа. Но когато онова момче го каза, въпреки предишните ми опасения се почувствах доста благоразположена спрямо него. Определено ми хареса да ме наричат прекрасна.

В този момент изрева рог и всички се обърнахме. Султанът и принцът идваха по виещата се алея от двореца начело на огромна свита от стражи, служители и други придворни.

— Моля да ме извините, Елизабет — каза Иван. — Имам ангажименти. Но се надявам да ни се отвори възможност да разговаряме по-късно.

И с усмивка се отдалечи да посрещне султана.

Скоро огромната желязна порта на менажерията се отвори и водени от султана, престолонаследника Селим и княз Иван, ние минахме през входа. Докато минаваше покрай мен, султанът ме забеляза и мълчаливо кимна, а принцът видя Елси и също й кимна, но по различен начин.

Влязохме вътре.

Невероятната менажерия на султана

По същество менажерията на султана представляваше голям четириъгълен двор. Покрай три от стените имаше яки клетки, а в четвъртата се намираше входната порта. Застлана с камък пътека, покрай която умело бяха засадени храсти, които не позволяваха на човек да вижда всичко наведнъж, се виеше покрай клетките и се връщаше при портата.

Щом видях менажерията на султана и колекцията му от екзотични животни, се заклех, че ако някога стана кралица на Англия, също ще организирам такава при стената на Тауър, но ще я направя достъпна за всички. Всеки мъж и жена, независимо от положението си, ще може да види чудесата на животинския свят.

Колекцията от екзотични зверове на султана беше просто невероятна.

Имаше два слона и един жираф, пет страшно големи змии, десетина нахални игриви маймуни, огромен брой птици от цял свят, зебра, два щрауса, зубър и не един, а цели два тигъра — единия от джунглите на Индия, другия, по-едър и бял, от мразовитите земи източно от Русия. В една от по-големите клетки видях три вълка — имаха сиви козини, яки рамене и свирепи погледи. Наблюдаваха с преценяващ интерес всеки, който минаваше покрай тях, светлите им очи не мигаха. Бяха наистина изнервящи.

В самия център на прекрасната менажерия, заобиколена от пръстен от храсти и с отделна пътека, така че султанът да може да прави пълна обиколка, се издигаше много висока чисто нова желязна клетка.

В нея се намираше подаръкът на Иван за османския владетел — могъщата руска мечка.

Трябва да призная, че бе великолепен звяр. Обикаляше на четирите си лапи в огромната клетка, но щом видя владетеля и тълпата, се изправи на задните си лапи, издигайки се на дванайсет стъпки височина, и изрева гневно в лицето на султана.

Султанът не помръдна.

— Харесва ви — каза Иван на гръцки и се ухили. Султанът се засмя. Тълпата се закиска нервно. — Но ще ви помоля да не доближавате клетката — добави Иван. — Може да стига надалеч.

Докато гледах огромната мечка в яката й клетка, заемаща централното място в забележителната менажерия, си помислих за начина, по който се отнасяха моите сънародници с мечките — измъчваха ги, връзваха ги за стълбове и пускаха бойни кучета да ги нападат, докато тълпата наоколо надаваше крясъци и залагаше. Почувствах се засрамена.

— Руската мечка — каза Иван — е най-големият хищник на сушата. Може да убие човек само с един удар на лапата. За щастие мечките рядко убиват хора. Хранят се предимно с ягоди и корени, понякога с млади елени, а големите мечки като тази най-много обичат сьомга. — По даден знак човекът до Иван, който се грижеше за животното, хвърли мъртва сьомга към клетката. С изненадваща бързина мечката се пресегна през решетките, улови рибата с ноктите си и я разкъса на две с мощната си захапка. Тълпата ахна благоговейно.

— Мечката трудно се дразни, но когато е ядосана, поради размера и силата си се превръща в страховита сила. — Иван се ухили. — Също като Московското княжество.

Султанът се усмихна снизходително, оценявайки и позволявайки на Иван да демонстрира гордостта си.

Знаех, че войските на Сюлейман влизат в сблъсъци с руснаците на север от империята, но това беше район, към който мюсюлманският султан не проявяваше интерес. Както бе казал Иван, населението там беше голямо. А и руснаците бяха прочути като яки хора, калени от суровия климат в онези земи.

Престолонаследникът Селим обаче не беше толкова снизходителен.

— Твоето княжество все пак ни плаща данък, млади княже — каза той. — Мери си думите или баща ми може да реши да изпрати губернатор там. А може и аз да го направя, когато стана султан.

Лицето на Иван почервеня, но той предпочете да премълчи.

Султанът му се притече на помощ и го избави.

— Стига, Селим, момъкът не искаше да обиди никого. Той говори просто от гордост. Гордее се с родината си и с този великолепен звяр. Благодаря за подаръка, княже Иван. Ще милея за него.

Малко по-късно султанът се оттегли заедно с престолонаследника и по-голямата част от антуража си. Докато си тръгваше, принцът се усмихна на Елси и тя отвърна тутакси на усмивката му. Останалите гости, не повече от десетина-петнайсет, останахме да се разхождаме из прекрасната менажерия.

Двете с Елси зяпахме клетката на маймуните, когато Иван се появи до мен.

— Чувал съм истории за баща ви, крал Хенри — каза ми на английски. — Велик човек, крал, който ще остане запомнен като… не зная думата… грозни.

— Грозни ли? — повторих аз.

— Означава… как да го кажа, всяващ страх или страхопочитание у врага. Ужасен… не, не е това. Не е това. Страховит. Да.

Баща ми определено отговаряше на това определение, поне в моите очи.

— Като скъса с Римската църква и отне земите й — продължи Иван, — баща ви обяви на света, че е истински владетел, който няма друг господар под небето. Постави оръдия на корабите и превърна Англия в могъща морска държава. Но най-важното е, че смазва всеки, който му се противопостави. Разбрах, че по време на управлението си е екзекутирал повече от двайсет хиляди души.

Бях чувала, че бройката е почти три пъти по-голяма, но не изпитах нужда да поправям Иван.

— Моята страна е огромна, но е населена предимно със селяци — каза Иван. — Слаборазвита е. Ако бъде обединена под един силен владетел, ще стане страховита, същинска мечка сред държавите. Искам да модернизирам страната си по пример на онова, което стори баща ви в Англия. Трябва да накарам Православната църква да се подчини на волята ми, както направи баща ви. Трябва да построя пристанища и флот, подобно на баща ви. И трябва да действам решително и бързо срещу всеки, който ми се противопостави, също като баща ви.

Тези приказки за имитиране на баща ми ме обезпокоиха. Бях готова да се обзаложа, че Иван няма представа, че с възрастта баща ми става все по-непредсказуем и параноичен, което пък го правеше още по-брутален в смазването на противниците си. В края на краищата той беше човек, чиято способност на жестоки постъпки включваше обезглавяването на две от съпругите му. Всички обаче твърдяха, че на младини баща ми бил романтичен, поет, композитор и мечтател. Често са ми казвали, че бил поразително красив, гладко избръснат и атлетичен. Сега, когато умът му ставаше все по-параноичен и нелеп, тялото му следваше примера му — баща ми беше прегърбен и дебел, с брада, криеща двойната гуша, която така накърняваше суетата му.

— Наистина сам си е господар — беше всичко, което можех да кажа.

Погледнах великия княз Иван, който бе само няколко години по-голям от мен, и си помислих за двете негови версии, които бях видяла — очарователния младеж днес и гневното момче отпреди няколко дни. Много приличаше на баща ми — две личности, обитаващи едно и също тяло.

И тогава ме осени. Баща ми, въпреки всичките си бракове и цялата си власт, беше нещастен. Нещастен по начина, по който може да бъде човек, в когото живеят две противоположни личности. Искаше да бъде обичан от поданиците си, но когато те го обичаха, се съмняваше в мотивите им.

Не желаех подобна съдба за младия Иван — или за самата себе си, ако някога стана кралица — и се канех да кажа нещо в този смисъл, но той не ми даде възможност.

— Въпреки всичките си впечатляващи постижения — каза Иван — баща ви спокойно би могъл да заимства една от техниките на султана. Той е създал огромна мрежа доносници и шпиони в града си, тайна сила, която му съобщава за настроенията и постъпките на народа му. Мисля, че когато седна на престола, също ще създам подобна сила.

Реших, че е време да си тръгвам, и побутнах Елси.

— Благодаря за поканата, принц Иван. Беше ми много приятно да видя вашата мечка. Тя е забележително създание, а вие сте изключително интригуващ младеж.

Понечихме да си тръгнем.

— Принцесо Елизабет! — Иван забърза след нас. — Ще ми позволите ли дързостта да ви помоля нещо?

— Какво?

— Мога ли да ви пиша? В Англия. След като турнирът приключи.

Изгледах го продължително. В това нямаше нищо лошо, а и си помислих, че учителят ми със сигурност би одобрил.

— Разбира се — казах аз и двете с Елси излязохме от менажерията.

Върнахме се в покоите си по обед и заварихме господин Джайлс да се упражнява на шах, а господин Аскам да стои до прозореца и да се взира към Мраморно море. Беше така потънал в мисли, че дори не забеляза появата ни.

— Господин Аскам — казах аз, — непременно трябва да видите менажерията на султана, преди да заминем от Константинопол. Невероятна колекция от животни, разположена по наистина оригинален начин.

Учителят ми се усмихна сковано, но не ми отговори.

— Какво е станало? — попитах аз.

— Сутринта отидох да се видя с Максимилиан от Австрия в покоите му — каза господин Аскам. — И го намерих мъртъв.

Смъртта на един играч

Учителят ми обясни следното. След закуска казал на Латиф, че иска да посети австриеца Максимилиан в покоите му, за да го разпита за множеството разговори с готвача Брунело. Господин Аскам все още се отнасял с голямо подозрение към храната, убила кардинал Фарнезе, и съответно изпитвал също толкова големи подозрения към всеки, който е бил свързан по един или друг начин с приготвянето й.

Подобно на повечето други играчи Максимилиан беше настанен в специален павилион със стаи, долепени — но без достъп — до харема. Съпровождан от Латиф, учителят ми почукал на вратата на австрийския представител, но не получил отговор.

Почукал по-силно. Пак не получил отговор. Попитали слугите. Максимилиан не бил поръчал закуска в покоите си сутринта. Нито пък бил виждан от стражите, разположени при различните порти на двореца. Намерили стража, охранявал павилиона през нощта. Той казал, че видял Максимилиан да се връща в покоите си в много късен час в компанията на забулено момиче, вероятно проститутка. След загубата на първия рунд от турнира на Максимилиан от Виена не му се налагало да се тревожи, че трябва да си ляга рано.

И оттогава никой не го бил виждал. Влязъл в покоите си с момичето и никой от двамата не бил излизал след това.

Намерили ключ и извикали двама стражи като свидетели. После Латиф отключил вратата на покоите.

Учителят ми влязъл след евнуха и пред очите му се разкрила ужасна картина.

Максимилиан лежал на леглото с разперени ръце и крака, чисто гол, с кървясали очи, в които се четял шок, с отворена уста; езикът му бил изплезен, абсолютно черен, а на дюшека под протегнатата му ръка лежала лула за опиум. До него на леглото, също толкова гола и неподвижна, лежала девственицата Хелена, която два дни по-рано Максимилиан бе представил на султана като подарък от господаря си Фердинанд, ерцхерцога на Австрия. Нейният език също бил черен и тя била мъртва.

— Сър, май почвате да носите нещастие — казах аз. — Всеки, с когото пожелаете да говорите, изведнъж намира смъртта си.

— Така излиза — отвърна господин Аскам. — А този човек беше участник в турнира. Като че ли никой в този дворец не е в безопасност.

— Имаше ли рани по телата им, както при кардинала и при готвача и съпругата му? Успяхте ли да определите как са били убити?

— Няма улики да са били убити, Бес — каза учителят ми. — Сцената във всяко отношение приличаше на любовна среща — играчът от Австрия се влюбил в девствения „подарък“, който карал в Константинопол за султана. Двамата мърсували в спалнята му, но от начина, по който ги намерихме, голи и с черни езици, става ясно, че интимните им занимания са включвали и употреба на опиум. И доколкото мога да преценя, именно опиумът ги е убил. Или са изпушили твърде много, или местният вариант на опиата се е оказал твърде силен за тях.

— Един от стражите отиде да доведе садразама — продължи господин Аскам. — Той дойде веднага и само поклати тъжно глава, когато видя телата. Беше нещо, което бил виждал и преди — чужденци, прекалили със силния местен опиат.

— Значи казвате, че има още два смъртни случая, но те не са свързани с разследването ни — казах аз. — Злощастно съвпадение, но въпреки това съвпадение.

— Така изглежда… — бавно отвърна учителят ми.

— Не изглеждате особено убеден.

— Защото не съм. Защото това е съвпадение, което се обяснява прекалено лесно, за да ми хареса. Започвам да виждам модел. Смъртта на кардинал Фарнезе беше маскирана като дело на умопобъркан, защото не можеш да убиеш прочут кардинал без никакви обяснения. Смъртта на Брунело и жена му бе нагласена така, че да изглежда като самоубийство. А сега и Максимилиан. Той беше известен шахматист, участник в турнира. Ако някой е искал смъртта му, трябвало е да маскира и нея. И си мисля, че е станало точно това. Ето защо, след като стражът отиде да доведе садразама, огледах телата на Максимилиан и на момичето и открих нещо странно.

— Какво?

— И двамата имаха едва забележими, но ясни синини около ноздрите и по бузите. Ето тук — той докосна внимателно частите от бузите ми от двете страни на устата, — и тук. — И ми запуши носа.

— Какви заключения правите от тези синини? — попитах аз.

Господин Аскам се огледа, сякаш да се увери дали някой не ни подслушва.

— Не мисля, че неволно са прекалили със силния местен опиум. Смятам, че са били принудени да го пушат. Някой ги е задържал, запушил им е носовете и е отворил насила устите им, като е притиснал бузите, след което ги е накарал да вдишат опиат в количество, което ги е убило.

Зяпнах.

— И в същото време ще прилича на нещастен случай. Е, поне за всички, с изключение на вас.

— Да — каза учителят ми. — След като се появиха подозренията ми, огледах спалнята на Максимилиан. Забелязах сандъка му. Беше пълен с нещата, които могат да се очакват — дрехи, обувки, комплект шах. Вниманието ми обаче беше привлечено от обувките, оставени при вратата. Бяха официални, по австрийска мода, изработени от фина черна кожа и с месингови катарами.

Сепнах се.

— Момент. Да не са имали дървена подметка с резка?

— Не. Бяха с кожена подметка, само токът беше от дърво. Но по подметките имаше любопитни следи — тъмни петънца кръв и някаква друга течност, както и странна сива прах. В един момент носещият обувките — Максимилиан — е стъпил на мокро, защото фината сива прах е залепнала за мокрите подметки. Подуших прахта — миришеше на въглен, но примесен със странна солена миризма, като от риба.

— Сол и риба? Може би като в кухнята? — казах аз. — Това би обяснило и петънцата кръв. Максимилиан може да е стъпил в животинска кръв, когато е посещавал кухнята.

— Може би… — каза господин Аскам, но явно се съмняваше. — Както и да е, докато въртях обувката в ръце, се случи нещо много странно — дървеният ток се разви и се оказа, че в него има тайник.

— О?!

— И в тайника намерих това.

Учителят ми извади от джоба си малка сгъната бележка и ми я показа. Беше написана на немски.

— Когато я намерих, Латиф стоеше при вратата и говореше с другия страж, а аз бях с гръб към тях, така че съм сигурен, че не са я видели. Вземи, твоят немски е по-добър от моя. Можеш ли да ми преведеш?

Преведох. На бележката пишеше:

— Какво означават тези букви и числа? — попитах аз.

— Не знам, но мисля, че Максимилиан от Виена е бил нещо повече от шахматист — каза господин Аскам. — Момичето също е било нещо повече от девственица, подарена на султана. Не мисля, че са имали връзка — били са заедно поради друга причина. Подозирам, че и двамата са били шпиони на ерцхерцога на Австрия.

— Шпиони?! — ахнах аз. — А смъртта им?

— Такава е съдбата на шпионите, когато бъдат разкрити. Мисля, че ерцхерцог Фердинанд е видял в турнира шанс да внедри нов шпионин, момичето, в най-тесния кръг на султана, сред наложниците му. Виж бележката — Хелена докладва за настроението на султана зад затворените врати на харема. Предполагам, че Максимилиан също е бил шпионин. Нали помниш, че е посещавал Брунело четири пъти? Мисля, че Максимилиан е смятал Брунело за отличен източник на информация от втора ръка за султана. Брунело готви и разговаря с мнозина от влиятелните гости на султана — ние самите бяхме с Микеланджело в кухнята и видяхме това. Брунело е бил отлично хранилище на мненията на различни хора за султана и за намеренията му в Европа. Хелена и Максимилиан обаче са били разкрити и смъртта им е представена като прекаляване с опиума, така че онзи, който ги открие, да не заподозре нещо гнило.

— С изключение на вас — отново казах аз.

— Да, с изключение на мен — съгласи се господин Аскам.

— И след всичко това в крайна сметка не сте по-близо до откриването на убиеца на кардинал Фарнезе, така ли?

Господин Аскам прибра бележката в чантата си и прибра чантата в сандъка си.

— О, не, в никакъв случай. Определено съм по-близо.

— Защо смятате така? — попитах аз.

— Ами защото имам двама заподозрени по-малко.

Този ден трябваше да направим и още нещо, което нямаше отношение към шаха и разследването. Следобед с господин Аскам и Елси прекосихме града, за да проверим какво е състоянието на госпожа Понсонби.

Открихме я със съпруга й в същия хан, в който ги бяхме оставили, при Златната порта. Шестимата войници, които ни ескортираха през континента, също бяха настанени там и си прекарваха добре времето в игри на карти и зарове.

Състоянието на госпожа Понсонби не се беше подобрило. Лежеше в леглото бледа и потна и непрекъснато нареждаше една и съща молитва:

— Дево Марийо, пълна с милост, Господ е с теб…

— Още ли е зле? — обърна се господин Аскам към господин Понсонби. — Никакво подобрение ли няма?

— Не, сър — отвърна господин Понсонби. — Абсолютно никакво.

— … благословена си сред жените…

Господин Аскам я погледна навъсено. После стана и каза:

— Молитвите и мислите ни са с вас. Ще се върнем след края на турнира.

— … благословен е плодът в утробата ти, Иисус…

— Силна жена — каза учителят ми, докато минавахме отново през Златната порта.

— Госпожа Понсонби ли? — Бях донякъде изненадана. — Какво имате предвид?

— Каквато и отрова да са й дали, била е силна, но въпреки това тялото й продължава да се съпротивлява ожесточено. По-слаб човек вече да е умрял — каза господин Аскам.

Не се бях замисляла за това. Никога не си бях помисляла, че ще се безпокоя за Примроуз Понсонби, нито че ще изпитам уважение към силата й, но точно сега правех и двете.

Върнахме се в двореца и прекарахме доста спокойно остатъка от следобеда и вечерта.

В един момент господин Аскам се опита да намери Дарий бореца, за да го разпита за присъствието му в посолството на кардинал Кардоза предната вечер, но Дарий го нямаше. Учителят ми не се обезпокои. Реши да го намери на следващия ден, за предпочитане горе-долу по времето, когато му се удаде възможност да говори с царицата.

Колкото до Елси, за нейно голямо разочарование днес престолонаследникът не организираше сбирка, така че тя остана в покоите ни с мен. Прекарахме вечерта в сплитане на косата й, докато господин Аскам и господин Джайлс играеха шах. Играта им обаче се подчиняваше на странно правило, което изискваше да местят фигурите незабавно.

Партията беше най-вече забавна. И двамата, вероятно освобождавайки се от цялото напрежение на турнира и на мрачното ни разследване, определено се забавляваха, смееха се и се подиграваха един на друг, докато правеха ходовете си.

— Стига, Роджър, престани да играеш като стара мома! — каза в един момент господин Джайлс. А после: — Скъпи Аскам, това беше предсказуемо. А аз знам, че не понасяш да си предсказуем!

Учителят ми не оставаше назад.

— Стига, Джайлс, чувал съм, че веднъж си играл за Англия, но не виждам как може да си го правил по сегашната ти игра.

Фигури падаха от дъската. Правеха се безразсъдни ходове, последвани от внезапни въздишки, когато играещият видеше грешката си. Господин Джайлс спечели всички игри без една — и когато спечели партията, учителят ми скочи на крака и вдигна тържествуващо ръце, а господин Джайлс завъртя очи. В крайна сметка се получи добро забавление и останах доволна. Когато срещата свърши, всички си легнахме рано.

Радвам се, че стана така, предвид онова, което се случи на следващия ден.

Започва вторият рунд

На следващата сутрин „Света София“ буквално бръмчеше от вълнение — четирите срещи на втория рунд щяха да се играят този ден. Две бяха насрочени за сутринта, а другите две за следобед.

Обновената схема, изписана с изящен почерк върху превъзходна хартия с позлатени ръбове, беше пъхната рано сутринта под вратата ни:

На сутрешната сесия човекът на султана Заман щеше да играе със страховития Владимир от Московия, а двамата испанци Пабло Монтоя и брат Раул щяха да премерят сили редом с тях.

Господин Джайлс трябваше да чака до следобеда, за да се изправи срещу грубия, но несъмнено талантлив Драган от Влашко. По същото време щеше да се проведе може би най-очакваната битка между народния любимец Ибрахим и красивия принц на моголите Назирудин, който пък се бе превърнал в любимец на жените на Византион.

Всяка среща съдържаше в себе си някакъв вид съперничество и драма. Нищо чудно, че жителите на Константинопол бяха възбудени.

Аз също бях възбудена.

Заехме местата си на почетната платформа, от която се откриваше изглед към двата подиума и човешкото море, изпълващо залата. Ярката слънчева светлина струеше през високите прозорци на огромния купол и озаряваше всичко в почти небесно златно сияние.

Сутрешните срещи започнаха.

Тълпата наблюдаваше в пълно мълчание, изпълнена с тръпката на очакването. Турнирът беше влязъл в нова, по-интензивна фаза. Човек можеше да чуе тракането на фигурите върху дъските на двеста стъпки от подиумите.

В един момент учителят ми се премести и седна до Игнаций. Ученият йезуит гледаше с безпокойство битката между двамата испанци (и доколкото можех да преценя по устните му, от време на време безмълвно се молеше на Бог да промени хода на играта).

Аз останах с Елси. Гледах предимно игрите, като от време на време хвърлях поглед към царицата.

— Елси — казах аз, — освен онова, което си видяла в нощта на банкета, какви други неща си чувала за царицата?

— Царицата ли? — Елси погледна към Роксолана и сниши почтително глас. — Едно мога да ти кажа със сигурност — с нея шеги не бива. Именно тя чрез интриги, инсинуации и безскрупулни убийства е осигурила издигането на сина си Селим до позицията на престолонаследник.

— Разкажи ми повече.

— Подобно на всеки османски владетел преди него, този султан е заченал много деца от наложниците си и преди да се ожени за Роксолана, вече е имал неколцина синове. Само един от тях обаче може да го наследи. Селим е имал неколцина съперници, но коварната му майка е успяла да ги премахне, като им издействала административни постове във външните провинции, удушаване в съня им или хвърляне в тъмницата, от която никога не излезли. Разбираш ли, освен че султанът се вслушва в съветите й, царицата се ползва с верността на малка група дворцови стражи и по-точно онези, които държат тъмницата. Изглежда, че им осигурява злато, момичета и пиене. Така, ако царицата успее да убеди съпруга си да прати неин противник в тъмницата, противникът със сигурност ще бъде сполетян от фатална злополука малко след затварянето си. Тя е изключително коварна и всички с право се страхуват от нея.

Загледах се в царицата, която седеше отдясно на съпруга си. Беше прекрасна и нащрек, самото въплъщение на царствена изтънченост; но сега, когато се вгледах по-внимателно, видях, че очите й са твърди и студени.

— Младите в двореца много се страхуват от Роксолана — завърши Елси. — Всички раболепничат пред нея, защото ако й пресечеш пътя, животът ти е в ръцете й.

— Ясно — рекох аз. Погледнах отново студената неподвижна царица и се зачудих какво ли си мисли. Дали й доставяше удоволствие да всява ужас у другите? Всъщност в този мъжки свят дали беше добре за една царица да се страхуват от нея? И нещо повече, беше ли нужно?

Пропъдих тези мисли. Може би Елси беше права. Може би мислех прекалено много. Отново насочих вниманието си към двете срещи.

В този момент дойде господин Аскам и тъкмо се канех да споделя с него какво е казала Елси, когато внезапно зад нас се появи садразамът.

— Господин Аскам, принцесо Елизабет, Негово Величество желае да идете при него.

Султанът

С известен трепет тръгнах след господин Аскам към двете свободни места отляво на трона на султана.

Съпругата му седеше сковано от другата страна и се взираше право напред. Доколкото можех да преценя, не гледаше нито срещите, нито нещо конкретно. Изобщо не реагира на появата ни.

— Господин Роджър Аскам, принцесо Елизабет — каза султанът. — Моля, седнете. Срещите тази сутрин са напрегнати, нали?

— Определено — каза учителят ми, докато се настанявахме. От тези високи и поставени в центъра места имахме превъзходен изглед към дъските. Да си султан си имаше своите предимства.

— Вашият човек май ще се изправи срещу влаха Драган следобед. Първо Талиб, а сега и Драган. Тежък жребий му се падна.

— Това е природата на всеки жребий, нали така? Никой не би могъл да предскаже в каква последователност ще излязат камъните — невъзмутимо рече учителят ми.

Готова съм да се закълна, че видях как султанът за миг се ухили.

— Народът ми е омагьосан от турнира. Вижте ги само. Идват на тумби, тълпят се по улиците отвън. Казаха ми, че някои прекарали нощта пред вратите на Ая София, за да си осигурят места най-близо до масите. Много съм доволен.

— И напълно основателно — рече господин Аскам. — Събитието е забележително и за него ще се говори из цяла Европа десетилетия, дори столетия наред.

— Вие, европейците, впечатлени ли сте от моя турнир?

Това беше класическият „царски въпрос“, защото на него можеше да се отговори само по един начин — положително. Друг отговор означаваше жестока обида. Учителят ми обаче успя да намери изход.

— Аз самият съм силно впечатлен, че Ваше Величество предпочита да предизвика другите кралства в демонстрация на симулирана война, вместо на истинска. Намирам това за изключително възвишено и ми се иска някои европейски крале да действаха по подобен начин.

— Много сте любезен.

— Елизабет — обърна се господин Аскам към мен, — може би не знаеш, но Западът дължи почти целия свой напредък в последно време на ислямския свят.

— Така ли? — изненадах се аз.

— През тъмните векове след падането на Рим Европа се превърнала в пустош. След като двойната светлина на гръцката и римската цивилизация угаснала, Европа деградирала и се разпаднала на племена и власт, упражнявана със сила. И докато континентът се валял в мръсотията на това съществуване, абасидските халифи спасявали великите трудове на гърците — Аристотел, Ксенократ, Стратон, Теофраст — и ги превеждали на арабски, за да бъдат изучавани от повече хора.

Султанът кимна.

— Първият противник на вашия човек, Талиб, е библиотекар на може би най-големия ни център на преводите — Домът на мъдростта в Багдад. Не е ли странно, че вашата Библия, написана първоначално на гръцки, се е върнала при християнството, след като е била преведена на арабски? Кой знае, може би някой умел ислямски преводач е вмъкнал някои мъдрости от Корана в Библията, преди да я прати обратно в Европа.

И тогава усмивката на султана изчезна.

— Уви — рече той, — онова са били великите дни за исляма.

Учителят ми се намръщи.

— Но, Ваше Величество, под вашето ръководство ислямският свят е толкова могъщ и влиятелен, колкото е бил и тогава. Според личните ми наблюдения в Константинопол вашето общество, вашата умма, както се нарича, може да достигне до висини, до които не е стигал никой досега, дори Рим. Виждам как след петстотин години ще има огромна мюсюлманска хегемония на най-великите технологични и военни постижения, които биха могли да подчинят цяла Европа.

Колкото и скандално да беше това становище, не можех да не се съглася с учителя си. Султанът се усмихна малко насила.

— Много сте любезен в хвалебствията ви към царството ми и виждам, че те са искрени. Но се боя, че реалността е по-сложна.

Замълча за момент, сякаш се мъчеше да реши дали да продължи. Накрая заговори отново.

— Господин Роджър Аскам, вие сте мъдър и умен човек, така че ще бъда откровен с вас. Колкото и внушителна да е моята империя, умма е изправена пред повече вътрешни предизвикателства, отколкото външни. Положих много усилия да превърна ислямския свят в свят на закона — до такава степен, че народът ми ме нарича Законодателя. Това обаче е тежка борба на всяка крачка.

— Още от смъртта на великия Пророк, Господ да го благослови и с мир да го дари, ислямът е разделена вяра. В него има две съперничещи си течения — сунити и шиити — продължи султанът. — Първите са по-прогресивни и вярват в легитимността на халифите като водачи на вярата; вторите твърдят, че водачи могат да бъдат единствено онези, които са потомци на самия Пророк. Виждате ли, мюсюлманите са изключително изобретателни. Когато римските земи са потънали във варварство, ние сме запазили гръцките текстове, учили сме се от тях и сме издигнали величествени градове. Най-големият ми проблем е, че шиитите са решили, че всеки напредък е отклонение от службата на Аллах. Даже по-лошо, те твърдят, че напредъкът е против Аллах. Имам сериозни проблеми с това виждане, защото то възхвалява назадничавостта. — Султанът въздъхна. — А сега виждам как Западът се издига все повече с всяка година, без да показва подобни скрупули към напредъка. Безпокоя се, че колкото повече шиитите славят назадничавостта като добродетел, толкова повече умма ще изостава от Запада. Няма ли да е тъжно, ако след петстотин години ислямското царство не е по-напреднало, отколкото днес?

— Нима това е възможно? — попита господин Аскам.

— Ще останете изумен какво са способни да направят и да кажат хората в името на благочестивостта. В момента най-ревностните шиити агитират за още по-строги закони срещу жените. Искат да им забранят да показват лицата си на публични места. Лицата, представете си.

Погледнах учителя си. Исках да спомена онова, което се обсъждаше предишния ден с Микеланджело и Игнаций, но господин Аскам поклати едва забележимо глава.

— Пророкът е обичал жените, обичал е онова, което те носят на света — тъжно продължи султанът. — Светът е прекрасен именно заради равновесието между мъжката и женската енергия. Общество, което е прекалено мъжко, е обречено завинаги да зависи от мъжкия гняв. Големият ми страх е, че моята култура е достигнала върха си и от тук нататък ще започне да запада, разяждана отвътре.

Владетелят сведе очи към пода.

— Знаех за разкола във вярата ви — тихо рече моят учител. — Но нямах представа колко лоши са станали нещата.

Аз също бях изненадана. Бях изумена от идеята, че културата, създала великолепието на Константинопол, може да се намира в зенита на постиженията си. Погледнах мрачното лице на султана и видях човек, който се взира в бездната на някакво тъмно и плашещо бъдеще.

На Запад кралските дворове се безпокояха, че непобедимата ислямска войска може да шества из християнския свят, а тук султанът сериозно размишляваше върху възможността империята му да се срине сама.

В този момент се появи садразамът, подаде на султана бележка и му прошепна нещо.

— Благодаря. — Султанът му махна, че е свободен, и отново се обърна към господин Аскам. — Е, как върви разследването?

— Откривам доста неща — съвсем честно отвърна учителят ми.

— Но все още не сте открили кой е убил кардинал Фарнезе, така ли?

— Не. Изглежда, че всеки, когото искам да разпитам по въпроса, среща ненавременния си край. Първо готвачът и жена му, а след това и австрийският шахматист Максимилиан.

— Не се занимавайте със смъртта на австрийския шахматист — каза султанът.

— Но той е разговарял с Брунело на няколко пъ…

— Съсредоточете се върху убийството на кардинала. Смъртта на шахматиста не е ваша грижа. — Султанът вдигна бележката, която садразамът му беше дал току-що.

Затаих дъх, когато я видях.

Беше същата бележка, която господин Аскам ми беше показал предишната нощ, скритата в тайника в тока на Максимилиан. Хората на султана бяха претърсили покоите ни, докато бяхме наблюдавали срещите в „Света София“.

Султанът посочи кода в началото на бележката.

— Вижте тези числа и букви: N-16К 20G, 6R. Отнасят се за северното военно пристанище. В момента там има шестнайсет бойни кораба, или Kriegsschiffe, както се казват на немски, двайсет галери, или Galeeren, и шест таранни кораби, или Rammschiffe. Максимилиан беше шпионин на ерцхерцог Фердинанд Австрийски и му е докладвал за силата на флота ми.

И в този момент ми стана ясно каква беше онази солена миризма на риба от подметките на Максимилиан. Не беше от кухнята, а от пристанището. Сивата прах пък беше барут, а петънцата кръв — е, на военните пристанища често има кръв.

— Девицата също беше шпионка — продължи султанът. — Задачата й беше да докладва за настроението, мненията, реакциите и поведението ми, докато съм в харема. Както казах, предпочитам да насочите усилията си към смъртните случаи, причините за които не са ми известни.

Учителят ми преглътна с мъка.

— Както желаете.

Точно тогава, може би по щастливо стечение на обстоятелствата, садразамът дойде отново и каза:

— Господарю, другият въпрос е уреден. И обядът ви с имама е готов.

Султанът кимна.

— Благодаря. Ще дойда след края на тази игра…

Тълпата ахна в един глас и всички се обърнахме.

Владимир току-що беше взел царицата на Заман.

Тълпата замърмори смутено.

Някъде отдясно познат глас каза нещо на някакъв славянски език. Беше княз Иван — окуражаваше играча си.

Видя ме и каза на английски:

— Принцесо Елизабет. Моят човек го уби този персиец. Заман е добър, но няма шансове срещу играч с уменията на Влад.

— Не прибързвайте със заключенията, Иван. Пред погибел гордост върви.7

— В Московия гледаме много сериозно на шаха и обучаваме усилено играчите си — каза Иван. — Влад вече е наясно с противника си. Надявам се вашият човек да не застане срещу Влад, защото се боя, че и тяхната среща няма да продължи дълго.

Вгледах се в него, докато се обръщаше към подиумите. У Иван определено имаше напрежение, но то бе някак искрено. Повече от всичко той търсеше уважение — за себе си, за народа си, за княжеството си. Видях го като бъдещ владетел — интелигентен и горд, но винаги наскърбен от начина, по който другите гледат отвисоко на княжеството му.

Малко по-късно Владимир спечели първата игра — при това с голяма лекота, поне според мен. Иван ме погледна и кимна многозначително.

В този момент султанът рязко се изправи и всички в залата също се изправиха.

— Моля да ме извините — каза султанът на учителя ми. — Трябва да се оттегля. Задълженията на владетеля не позволяват почивка. Беше ми изключително интересно да разговарям с вас. Моля, продължете разследването си.

Кимна любезно и излезе.

Канех се да се върна на обичайните ни места, когато учителят ми направи нещо изключително нахално и неочаквано. Наведе се към царицата и каза на гръцки:

— Ваше Величество? Може ли да поговорим?

Царицата го изгледа хладно, но после кимна и каза:

— Съвсем накратко.

Царицата

Започваше втората игра между Заман и Владимир. Ние с учителя ми седяхме до царицата.

— Харесва ли ви турнирът, Ваше Величество? — любезно попита господин Аскам.

— Много.

— Вие самата играете ли шах?

— Малко.

— Простете, но никога не съм имал възможността да задам този въпрос на владетелка и трябва да използвам възможността. Доволна ли сте от факта, че най-силната фигура на шахматната дъска е царицата?

— Признавам, че идеята ми доставя известно удоволствие, да.

Тя говореше спокойно, отпуснато, сякаш угаждаше на учителя ми. Нито за миг не откъсна поглед от играта.

И тогава господин Аскам прошепна:

— Наясно ли сте, че кардинал Кардоза знае за връзката ви с бореца Дарий и изкопчва от него противоестествени услуги в замяна да пази тайната?

Царицата примигна.

Веднъж.

Главата й не помръдна и тя продължи да гледа играта. Беше едва доловимо, но я видях как преглъща, преди да се обърне към учителя ми.

— Наясно съм, господин Роджър Аскам от Кеймбридж, Англия, че съпругът ми се е обърнал към вас с молба да разкриете убийството на гостуващия кардинал. Не знаех, че съм станала заподозряна в разследването ви.

— Ваше Величество, аз търся единствено истината.

— Истината невинаги си заслужава да бъде откривана.

— Наясно ли сте, че Кардоза знае за връзката ви и използва Дарий за противоестествени услуги в замяна да пази тайната?

Последва дълга пауза. Накрая парицата каза:

— Да и не.

— Ще трябва да ми обясните по-подробно.

— Не трябва да правя каквото и да било, защото съм царица, а вие сте никой. Запомнете това, англичанино. Наясно съм, че кардинал Кардоза знае за забежките ми. Знае го от две седмици и през това време притисна мен за определени услуги. Не от плътско естество, кардиналът не харесва жени, а от владетелско. Намеса, когато свещениците бъдат хванати да задяват момчета в изповедалнята, освобождаването им от тъмницата със заповед до стражите.

— В такъв случай с какво не сте наясно?

Царицата сведе глава.

— Не знаех, че Дарий е отдал тялото си на кардинала като заплащане за мълчанието му. Така и не виждам обаче каква връзка има това с вашето разследване на смъртта на кардинал Фарнезе.

— Ако теорията ми по въпроса е вярна, има изключително важна връзка.

Наведох се напред и се заслушах внимателно — досега, като се изключи онзи загадъчен коментар, че кардинал Фарнезе е бил убит по погрешка, нямах представа за теорията, формирала се в главата на учителя ми.

— Смятам, че кардинал Фарнезе е бил убит случайно и че обезобразяването на лицето му по начина, по който го прави умопобърканият, е заблуда от страна на убиеца, целяща да маскира неговата или нейната грешка.

— Случайно? — каза царицата, изразявайки на глас собственото ми объркване.

— Да — каза учителят ми. — Разбирате ли, кардинал Фарнезе е умрял от отравяне, а не от ужасните си рани. Но това е странно, тъй като според мен никой в този дворец не е имал наистина основателна причина да убива гостуващия кардинал. Някои хора обаче, включително вие и любовникът ви, готвачът и собственикът на публичния дом, са имали много причини да убият кардинал Кардоза.

Дъхът ми секна. За първи път чувах тази хипотеза и колкото и да е странно, тя ми се видя смислена.

— Смятам — продължи господин Аскам, — че по време на вечерята насаме в посолството кардинал Фарнезе е ял от чинията на кардинал Кардоза и така е погълнал отровата, която не е била предназначена за него. Убеден съм, че всяко убийство се извършва поради някаква причина — логична причина, от която убиецът има полза. Затова търся човека или хората, които биха имали изгода от смъртта на кардинал Кардоза. И вие, Ваше Величество, сте сред тези хора.

Не можех да повярвам на ушите си. Моят учител говореше все по-дръзко и направо обвиняваше съпругата на султана в убийство.

Царицата не помръдна и продължи да се взира напред.

После устните й се извиха в усмивка, колкото и странно да беше това.

— Господин Аскам, една жена не се издига от робиня до наложница и царица, без да знае как да се оправя в имперския двор и да уреди премахването на някои противници. Ако желая някой да бъде убит, той ще бъде убит. Например, ако кажа на скъпия си съпруг, че вие ме задявате, утре сутринта ще се озовете на дъното на Мраморно море с крака, вързани за старо оръдие. От друга страна, бих могла просто да наредя да ви удушат още тази нощ. Не ми е нужно да убивам тайно или чрез коварството на отровата. Подобно на царицата в шаха, аз изчаквам удобния момент и когато направя ход, той е брутален и решителен. Но царицата в шаха не е непобедима, тя може да бъде взета от всяка друга фигура. Освен това може да бъде поставена в безизходица и принудена да изчака, преди да излезе напред и да даде воля на мъстта си.

Тонът й беше леден и абсолютно спокоен.

Открих, че се треса, а сърцето ми бие все по-бързо и по-бързо.

Явно кардинал Кардоза я беше притиснал, но от онова, което чувах — ако тълкувах вярно думите й — царицата планираше ответен удар срещу него.

— Ваше Величество е много пряма както с думите си, така и с действията си, както излиза — рече учителят ми. — Надявам се да не се озова на пътя на тези действия само защото водя разследване по заръка на султана.

— Ако запазите тайната от съпруга ми, няма от какво да се боите, англичанино.

— Бъдете сигурна, че тайната ви ще бъде запазена — каза господин Аскам. — Интересно ми е обаче едно нещо. Дарий също е изнудван от кардинал Кардоза. Вие действате директно, бързо, без нужда от потайност, но Дарий едва ли се радва на подобна свобода. Възможно е той да се е опитал да отрови Кардоза и неволно да е убил Фарнезе.

Царицата погледна учителя ми, кимна и каза:

— Наистина е възможно. — После изведнъж ни махна да си вървим. — Този разговор ми е досаден, а срещата достигна критичната си фаза. Моля, оставете ме.

Върнахме се на местата си и продължихме да следим срещата. Оказа се, че тя наистина беше стигнала до решителен и най-неочакван обрат.

Битката на човека на султана

С напредването на срещата между Заман и Владимир бързо стана ясно, че тя не се развива според плана.

Владимир не просто биеше шампиона на султана, а направо го размазваше. Московчанинът току-що беше спечелил втората игра и сега — точно когато султанът се върна от срещата си и зае мястото си на трона — пое инициативата в третата, при това от самото начало.

Султанът се намръщи загрижено. Срещата можеше да приключи много преди пладне и шампионът му да бъде унизен.

Тълпата като че ли също го усещаше. Всеки път, когато Владимир вземаше някоя фигура на Заман, хората нервно поглеждаха към платформата на султана и си шепнеха възбудено.

Оцелял след дръзкия си разговор с царицата, учителят ми следеше играта с подновен интерес. Забелязах, че очите му се присвиват любопитно, докато наблюдаваше всеки ход.

И тъй, следях развитието на третата игра по необичаен начин — местех поглед от подиума на играчите към лицето на учителя си и обратно, все едно гледах някой от мачовете по тенис на баща си. Да, господин Аскам определено следеше играта, но долавях, че вижда и нещо друго, което останалите пет хиляди души в залата не виждаха.

Най-неочаквано учителят ми се размърда и каза:

— Стой тук, след малко се връщам.

И тръгна нанякъде.

Свих рамене и продължих да гледам играта, без да откъсвам поглед от окаяния, безпомощен Заман.

Наведен над дъската, той явно беше объркан и смутен от стратегията на противника си. По челото му блестяха капчици пот и час по час той поглеждаше нагоре към купола, сякаш се обръщаше към самия Аллах за помощ. Но по всичко изглеждаше, че днес Аллах е зает с нещо друго.

Господин Аскам се върна, седна до мен и попита:

— Как върви?

— Заман изгуби двата си коня и един офицер — казах аз. — Но в тази игра отбива атаките на московчанина малко по-добре.

— Хм-м-м — отвърна учителят ми.

Третата игра се проточи много повече от първите две — от самото начало Заман се бореше доблестно и с няколко дръзки хода почти компенсира загубите си. Крайният резултат обаче беше същият — Владимир спечели.

Московчанинът вече водеше с три на нула. Спечелеше ли още една игра, срещата бе негова и победата му щеше да бъде първото голямо разочарование на турнира и значителен удар върху гордостта на султана.

— Имам странното чувство, че ще станем свидетели на забележително завръщане на Заман — прошепна ми господин Аскам, докато фигурите се подреждаха за четвъртата партия и двамата играчи разговаряха с поддръжниците си (на участниците им беше забранено да говорят с антуража си по време на игрите, но не и между тях).

— Не мисля — отвърнах. — Московчанинът е прекалено добър.

— Само гледай.

Четвъртата партия започна и Владимир откри дръзко, като местеше фигурите твърдо и решително. Веднъж хвърли поглед към патрона си, младия Иван, и му намигна самоуверено.

А после Заман взе водещия кон на Владимир.

В нито една от предишните игри местният шампион не беше вземал пръв главна фигура на противника си.

Владимир се намръщи, съсредоточи се, направи още няколко хода, но Заман внезапно му обяви шах, заплашвайки царя и царицата с един от конете си — точно онзи ход, за който ме бе предупредил господин Джайлс по пътя ни към Константинопол.

Владимир премести царя си, Заман постави коня на мястото на царицата и пет хиляди зрители избухнаха в овации и аплодисменти. Цялата зала кипна от радостна възбуда.

Местният шампион се завръщаше.

Точно както беше предсказал учителят ми.

Когато половин час по-късно Заман спечели третата партия — за явно удоволствие на султана, за ужас на Владимир и за огромна радост на тълпата — аз погледнах въпросително господин Аскам.

Той само каза:

— Продължавай да гледаш.

Продължих и за мое изумление Заман спечели следващата игра, после следващата и изведнъж срещата се оказа равна — три на три. Предстоеше седмата и решителна партия.

Беше почти пладне и другият мач отдавна беше приключил (човекът на Църквата, брат Раул, бе победил сънародника си от Испания Монтоя с четири на една, доказвайки според някои, че Бог все още е по-силен от императора на Свещената римска империя), но малцина в залата проявяваха интерес към срещата. Погледите на хората бяха приковани към завладяващата битка между опитния московчанин и набиращия сила местен шампион.

Чух някои на платформата да коментират, че седмата и последна игра от срещата може да остане в историята като една от най-великите партии шах на всички времена.

Заман взе бързо царицата на Владимир, но московчанинът изравни няколко хода по-късно и сега двамата се сражаваха без царици, като бавно премахваха фигури от дъската, докато не стигнаха до гибелен ендшпил с пешки и царе.

Публиката, както на платформата, така и в залата, беше на тръни. Всеки ход се посрещаше с рязко поемане на дъх, аплодисменти или ужасено ахване.

И тогава Заман — след изключително дързък ход, с който жертва една обещаваща пешка — превърна една изолирана пешка в царица и с няколко бързи и брутални хода разчисти дъската. Владимир, зашеметен от факта, че е така внезапно и хитро надигран, събори царя си и „Света София“ избухна в оглушителни аплодисменти. Всички станаха на крака, отдавайки почит на епичната битка, на която бяха станали свидетели.

Аз също станах и заръкоплясках, но забелязах, че учителят ми остана на мястото си. Само той в цялата зала не стана, нито пък ръкопляскаше.

Докато бурните овации стихваха и султанът отиваше да стисне ръката на изтощения Заман, учителят ми каза:

— Хайде, Бес. Да идем да хапнем с Джайлс преди неговия важен мач днес следобед. Видях достатъчно.

Смутена, излязох след него от „Света София“.

Мислех си, че ще идем в покоите ни, но господин Аскам реши да обядваме като на пикник, на едно одеяло на слънце в централната поляна на Първия двор.

Господин Джайлс се хранеше мълчаливо, потънал в мисли, като се мъчеше да успокои ума си преди предстоящата среща. Елси непрекъснато се озърташе към минаващите, несъмнено с надеждата да зърне престолонаследника.

Попитах учителя защо ядем по този начин — навън и без компания.

— Стените на покоите ни имат уши — каза той. — А някои и очи. Султанът знаеше за тайната бележка, която намерих в тока на Максимилиан, а съм сигурен, че Латиф не я беше видял. Споменах за съществуването й единствено на теб в покоите и съм сигурен, че ти не си казвала на никого.

— Разбира се, че не съм! — казах аз, като внезапно започнах да се питам какво друго може да сме казали, мислейки си, че сме насаме. Веднага се сетих за разказите на Елси за нощните й приключения.

— Седим тук — каза господин Аскам, — защото не искам султанът да чуе отговора на въпроса, който искаш да ми зададеш за срещата, която гледахме току-що.

Зададох въпроса, за който намекваше.

— Откъде знаехте, че Заман ще победи? Изоставаше много и беше изгубил категорично първите три игри.

Господин Аскам кимна.

— Заман имаше помощ. Отгоре.

Погледнах го невярващо.

— Божествена помощ? От мюсюлманския бог ли?

— Не, нищо свръхестествено. Човешка помощ. Сигурно си забелязала как между ходовете често се облягаше назад и поглеждаше нагоре. Заман не търсеше божествена помощ, а сигнали от екип местни опитни шахматисти, които седяха в личния молитвен балкон на султана. Бяха петима, скрити зад дървената решетка, далеч от очите на тълпата долу и в галериите. През цялото време гледаха и анализираха партиите.

— Значи Заман е мамил?!

— Да. Когато по средата на срещата напуснах платформата, се разходих до едно място при входа на султана, откъдето се открива изглед към балкона. И ги видях — петима, наведени над шахматна дъска, да повтарят ходовете на Заман и Владимир и да обсъждат яростно следващите ходове. А Заман се нуждаеше от цялата помощ, която можеше да му се предложи. Владимир е много силен играч и не мисля, че шампионът на султана или помощниците му са имали представа, че московчанинът ще спечели така бързо първата игра. Спомняш си, че Заман издържа малко повече през втората партия и още повече през третата — на помощниците им трябваше време да разработят защитата и стратегиите за отбиване на атаките на Владимир.

— Но това е скандално! — възкликнах аз. — Трябва да кажем на…

— В никакъв случай. Пък и на кого можеш да кажеш? На султана ли? Помощниците на Заман бяха на неговия личен балкон. Несъмнено действат с негово знание и съгласие. Знаем, че султанът подправи жребия в полза на Заман. Подозираме, че се е опитал да отрови господин Джайлс по пътя насам — и кой знае, може би и други участници. Влахът Драган каза, че се чувствал зле още от пристигането си във Византион. А сега знаем, че султанът е готов на всичко, за да осигури победата на своя човек пред очите на поданиците си.

— Ами нашите покои?

Учителят ми въздъхна.

— Предполагам, че някой подслушва разговорите ни зад тънките стени или може би през тавана. Занапред трябва да внимаваме какво говорим в стаите си.

Поклатих глава. Учителят ми понякога беше невероятно схватлив.

— В крайна сметка — рече господин Аскам, — маменето на Заман не ни засяга, докато Джайлс не стигне до финала, тъй като съгласно жребия той няма да се изправи срещу шампиона на султана, освен ако двамата не останат за последната среща. А до нея има още много. Днес следобед Джайлс трябва да победи един изключително силен противник, Драган от Влашко.

Както бяха направили преди срещата с Талиб, господин Джайлс и господин Аскам започнаха да разработват стратегията на битката предварително.

Обсъдиха предишната среща на Драган срещу венецианеца Марко. Влахът беше спечелил без нито една загуба, като през цялото време пиеше, оригваше се и ругаеше на висок глас.

— Този Драган е най-големият простак, когото съм виждала — обадих се аз. — Изненадана съм, че подобен дръвник може да има какъвто и да било талант в сложна и изящна игра като шаха.

— Недей така — отвърна учителят ми. — Драган може наистина да е рязък и груб, но това не означава, че му липсва интелект. Умът не е изключителна привилегия на богатите и културните, Бес. Не съди по външността на човека за проницателността му. Това, че някой е възпитан и се облича добре, не означава, че има мозък. Моите уважения, но това е грешка, която баща ти редовно допуска в двора и която не е зле да избягваш, ако се случи да седнеш на трона. Обграждай се с компетентни хора. Техният ум е много по-важен от дрехите им.

— Щом Драган е толкова интелигентен, защо трябва да е така груб? — попитах аз. — Ако човек е умен, не е нужно да се държи враждебно.

— Няма да се изненадам, ако открия, че Драган води тежък живот във Влашко и вероятно е израснал в нищета и грубост. Каквато и да е причината, той е агресивен. Нещо повече, той го знае и по време на игра използва естествената си враждебност и внушителната си външност за своя изгода. Грубите му обиди не са празни приказки — те са преднамерени опити да заплашат и разколебаят противника, да го накарат да се тревожи повече за Драган и да мисли по-малко за самата игра.

— Същото се отнася и за пиенето — каза господин Джайлс. — Виждал съм подобни неща. Това е техника за отвличане на вниманието, целяща да накара противника да подценява Драган и да си мисли, че ще прави необмислени ходове. По време на мача с венецианеца, макар че пиеше на поразия, Драган не направи нито един погрешен ход и погледът му винаги беше буден. Може да се налива, но въпреки това си остава безупречен като играч.

Изгледах ги изненадана. Там, където виждах най-обикновен мръсен простак, учителят ми и господин Джайлс виждаха нещо много повече.

— И как ще го биете? — попитах аз.

Отначало въпросът ми беше посрещнат с мълчание. После господин Аскам се обърна към господин Джайлс.

— Има една източна поговорка, която много ми харесва: „Ако агресията срещне празно пространство, тя побеждава сама себе си“. Остави агресията на Драган да срещне празно пространство. Независимо дали е крал, или кръчмарски побойник, грубиянът набира сила, когато види реакция. Наслаждава се да гледа как жертвата му се гърчи и това само подхранва самоувереността му. Ако само му се усмихваш в отговор, докато те обижда, има голяма вероятност това да го вбеси и той да обърне агресията си срещу самия себе си.

— О, това ми хареса, Роджър — ухили се господин Джайлс. — Страшно ми хареса.

— Така или иначе, приятелю, предстои ти изключително трудна среща.

Господин Джайлс срещу Драган

Учителят ми отново се оказа прав в прогнозата си — битката на господин Джайлс срещу Драган от Влашко беше наистина свирепа.

И влахът бе изключително агресивен. Заплашваше господин Джайлс както на родния си език, така и на гръцки. Гледаше го свирепо между ходовете и подхвърляше мръсни ругатни, когато вземаше някоя от пешките му, сред които неизменното „Еби си майката, англичанино!“ и изтънченото продължение „Еби я в гъза!“. Освен това коментираше презрително ходовете на господин Джайлс: „Това пък за чий хуй го направи?“ или „Не знаех, че англичаните, освен шибани контета, били и шибани глупаци!“. Когато спечели първата игра, изкрещя: „Аха! Драган прави онова, което искат да направят всички армии на Франция, но не могат — да надупят англичанина и да му го начукат в гъза! Аха!“.

През цялото време господин Джайлс остана абсолютно невъзмутим.

Всеки път, когато Драган го обиждаше, господин Джайлс просто му се усмихваше щастливо в отговор — и тихо спечели следващите две игри.

Следва да се отбележи също, че влахът не играеше честно. След четвъртата игра (която Драган спечели, изравнявайки по този начин резултата) господин Джайлс се оплака на господин Аскам от силно главоболие. Погрижихме се да му донесат успокояващ чай, който като че ли помогна, но после, по време на следващата игра, двамата с учителя ми забелязахме странно слънчево зайче, което играеше по очите на господин Джайлс в решителните моменти на играта.

Господин Аскам огледа залата и откри източника на светлина — една циганка държеше огледалце и го накланяше така, че светлината да блести в очите на господин Джайлс. Не го правеше открито или за дълго, а само колкото незабелязано да дразни нашия играч.

Учителят ми тихо повика един дворцов страж, посочи жената с огледалцето и тя беше дискретно изведена навън, но Драган вече беше спечелил играта и поведе с три на две. Така на простака му оставаше още само една игра до победата.

С премахването на пречката обаче, господин Джайлс отново се съсредоточи и играта му стана малко по-добра. Пред лицето на непрекъснатите груби оскърбления той показа почти свръхестествено спокойствие, което — както се беше надявал учителят ми — накрая накара Драган да започне да ругае себе си („Къде ти е умът, Драгане!“, „Трябваше да си пребил този английски тъпак още преди две игри!“).

Освен това започна да гледа към Джайлс, след като хвърляше обидите си, като търсеше някаква реакция, каквато и да е. Но след като не откриваше такава, вдигаше намусено поредната фигура и я стоварваше върху дъската. Господин Джайлс не трепваше. Влахът започна да ругае още по-люто.

Така господин Джайлс спечели шестата игра и доведе срещата до седмата и решителна битка.

За моя изненада господин Джайлс взе инициативата още в самото начало, при това безмилостно — нещо крайно необичайно за него. (Направи мощен клин от пешки, през който Драган просто не можеше да проникне, и го използва като основа за унищожителните си атаки с конете и един офицер.)

По-късно господин Джайлс ми каза, че вече бил схванал основните тактики на влаха и можел да предвижда всяка атака и да я връща тъпкано — вземаше основните фигури на влаха една по една, докато противникът му не остана само с цар и няколко пешки срещу конете, офицерите, топовете и царицата на господин Джайлс.

Тогава господин Джайлс премести топа си чак в другия край на дъската и каза на влаха нещо, което само той успя да чуе.

Ходът матира Драган, макар че господин Джайлс явно каза нещо повече от: „Шах и мат“. Мачът приключи и грамадният влах ядосано напусна подиума, като мърмореше и жестикулираше просташки.

Когато по-късно господин Джайлс се върна при нас с уморена усмивка, го попитах какво точно е казал на Драган в края на играта.

Господин Джайлс сви срамежливо рамене.

— Казах му: „Шах и мат, копеле мръсно. И иди да ебеш своята майка“.

Партиите на господин Джайлс приключиха много преди другия четвъртфинал, който се играеше на втория подиум — онзи между Назирудин и Ибрахим.

Въпреки нечестните похвати и грубите обиди, стратегически погледнато двубоят между господин Джайлс и Драган беше съвсем пряк сблъсък, с много дръзки ходове и принудителни размени на фигури. Двубоят на Назирудин и Ибрахим бе по-заплетен и мъчителен. За времето, за което господин Джайлс и Драган изиграха седем игри, другите двама съперници бяха завършили само четири, като всеки имаше по две победи.

След като оставихме господин Джайлс да приема сърдечните поздрави на другите делегации (нашият играч искаше да гледа и края на другата среща), ние с господин Аскам и Елси си тръгнахме от „Света София“. Учителят ми беше решил да посвети остатъка от деня на разследването.

И по-точно искаше да говори с бореца Дарий.

През целия следобед го издирвахме в двореца, обикаляхме от двор на двор, разпитвахме стражи, слуги и гости дали не са виждали прочутия спортист.

Но никой не го беше зървал и никой нямаше представа къде е.

Дарий беше изчезнал.

Подземният свят

След възбудата от победата на господин Джайлс през деня и следобедното търсене на Дарий учителят ми се оттегли веднага след вечеря и бързо потъна в дълбок сън. Господин Джайлс също заспа от изтощение след битката с влаха.

Така останах под опеката на Елси, а тя имаше една-единствена цел тази вечер.

— Ела, Беси! Ела да видиш с очите си какво представляват сбирките на принца. Чух, че тази нощ партито щяло да се проведе в банята на баща му. След малко имам среща със Зубайда при входа на харема. Ела! Сега е моментът и ще дам на бъдещия султан да вкуси английската ми роза!

И така отидох с Елси, увита в наметало с качулка, с ум, безнадеждно разкъсван между невинен трепет, скрита възбуда и чисто любопитство. Едно беше да слушам за подвизите на Елси, но съвсем друго — да ги видя с очите си. Едва не подтичвах, за да не изостана.

Срещнахме се със Зубайда при главния вход на харема. Зубайда беше облечена в леко наметало с копче на шията — от време на време ветрецът го разтваряше и виждах, че под него носи много къса рокля от тънък, почти прозрачен плат с дълги цепки на двете бедра.

Отидохме до стражите, но те реагираха странно — казаха, че ще пуснат само Елси.

— По заповед на принц Селим — каза единият. — Тази вечер само малцина избрани ще участват в събирането. Ти си една от тях, но те — той кимна към Зубайда и мен — не са.

Елси се обърна към нас и ни погледна слисано. Макар да бе вярна на приятелките си, тя имаше намерения за нощта и искаше от нас разрешение да я оставим, за да ги осъществи.

— Върви, Елси — казах аз. — Ще се наложи да видя някой друг път сбирките на престолонаследника.

Зубайда не изглеждаше толкова склонна Елси да отиде без нея, особено като се имаше предвид, че именно тя й беше осигурявала достъп до тези партита за подбрани.

— Зу-зу? — умолително рече Елси. — Имаш ли нещо против?

— Ох, върви — отвърна Зубайда. — Върви.

Елси изписка възторжено.

— Утре ще ви разкажа! — После ни прегърна и се втурна между стражите в тайния свят на харема.

Двете със Зубайда останахме да стоим отпред, разочаровани и умърлушени.

После Зубайда ме дръпна по-далеч от стражите.

— Знаеш ли, има и други начини да се стигне до затворените части на двореца. Ела с мен.

Забързахме в нощта.

Зубайда ме поведе към малка градина в северния край на Четвъртия двор.

В тази донякъде уединена част на двореца имаше множество горички и градини — приличаха на оградени с решетъчни стени миниатюрни дворове. Повечето цветя бяха лалета, но точно тази градина бе посветена на розите. В центъра й весело ромонеше малък фонтан.

Зубайда се огледа крадешком и влязохме в градината. Там Зубайда взе запалена факла от скобата й на стената, бързо коленичи до фонтана и повдигна една решетка в плочника.

— Израснала съм в двореца и когато бях малка, по-големите ме запознаха с подземния свят — каза тя. — Подобно на всички деца, обичахме да си играем в старите канали и цистерни. Тунелите и залите долу минават точно под харема.

Под отвора зееше мрак. Чувах въздишките на въздуха някъде дълбоко долу — звуци на обширно пространство.

Зубайда влезе в дупката и започна да се спуска по някаква стълба.

— Нали не се страхуваш от тъмното, принцесо? — подхвърли ми предизвикателно и изчезна заедно с факлата. Отекващият й глас добави: — И нагласи решетката на мястото й.

Поколебах се за момент, неуверена и малко уплашена, но накрая гордостта и любопитството надделяха и забързах през отвора след Зубайда.

Стигнахме до каменно стълбище, което се виеше на спирала надолу. Заслизах, като гледах да не изоставам от Зубайда. Стълбището стигна до вода. Спрях и изведнъж открих, че се намирам в огромна изкуствена пещера.

Гора от колони се простираше пред мен — поне двайсет, идеално подредени, поддържащи високия таван. Бяха римски стил, от дялан мрамор; в горните и долните им краища имаше изваяни глави на Артемида, Афродита и (на някои от тях) Медуза. Всички се издигаха от голямо подземно езеро.

— Цистерна — прошепна Зубайда. — За прясна вода. Римляните построили в града десетки такива, за да съхраняват водата, която докарвали от планините. През вековете оттогава Константинопол бил строен и надстрояван върху тях. Но римските цистерни са толкова здрави, че са се запазили и до днес и продължават да събират подземните води. Много от жителите на града пробиват дупки в подовете на мазетата си и черпят вода от тях с кофи. Не се безпокой, не е дълбоко.

Зубайда влезе в езерото и наистина, водата стигаше само до коленете й. Тя загази напред в мрака, сиянието на факлата беше като малък ореол около главата й. Забързах след нея.

Първата цистерна беше пълна и с много боклук — изхвърлени железни порти и тръби, дъски, врати с пантите по тях, някакви стари варовикови блокове, натрупани безразборно и грозно покрай колоните. Тесни пътеки минаваха през купчините и боклуците надвисваха застрашително над нас.

— Преди входът бил по-широк и обитателите на двореца изхвърляли боклуците си тук — обясни Зубайда. — За да се сложи край на този навик, входът бил зазидан и сега е останала само онази малка решетка горе в градината.

Имаше и други опасности. Във втората цистерна, скрити под дълбоката до коляно вода, имаше по-дълбоки дупки, разположени на неравномерни разстояния, в които човек можеше да потъне цял. Едва не улучих две от тях.

— Цистерните са всъщност малки — каза Зубайда. — Има една огромна при Ая София, в сравнение с която тези са миниатюрни.

Гледах да не се отделям от спътницата си и се радвам, че не изостанах — след първите две зали Зубайда ме поведе през същински лабиринт от тесни проходи и великолепни цистерни, истински подземен лабиринт, достоен за самия Минос.

Минахме през просторни зали с високи тавани, които не бяха виждали светлината на деня от повече от хиляда години; някои имаха засводени входове и високи прозорци (сега зазидани с тухли) и дори стъпала и стълбища, водещи към други нива.

Зубайда като че ли ги използваше като ориентир в подземния лабиринт.

— Хм-м-м — каза тя, когато влязохме в една такава зала. От нея тръгваха три коридора, водещи в различни посоки. — Така. Тази зала е под покоите на царицата, което означава, че трябва да тръгнем по този коридор, за да стигнем до банята на султана…

Продължихме по този начин още известно време, докато Зубайда изведнъж не спря в поредната цистерна. Явно някъде беше объркала пътя, защото се обърна и възкликна:

— Проклятие! Сигурно съм… О!…

И пребледня, явно видяла нещо над рамото ми.

— Ужасно съжалявам… Не исках да…

Обърнах се…

… и се озовах пред няколко чифта очи, светещи в мрака — зли очи, принадлежащи на някакви обитатели на тези пещери. Бяха облечени в дрипи и пристъпваха застрашително към нас.

Обитателите на подземния свят

С ужас видях, че са деца.

Бяха десетина, на различна възраст, между осем и шестнайсет. Всички бяха мърляви и с измъчени очи на гладуващи.

Огледах мрачната пещера — островчета от боклуци се издигаха над водата, а върху тях имаше груби колиби и навеси. Бяхме се натъкнали на дома им. За тези деца мизерният живот в тъмното бе по-добър от живота по улиците на Константинопол.

Високо слабо момче, най-голямото в групата, излезе напред и се обърна към Зубайда на гръцки:

— Знаеш, че не трябва да идваш тук, богато момиче.

— Омар, моля те, ужасно съжалявам — запелтечи Зубайда. — Ние… Изгубихме се.

Момчето стоеше над нея и гледаше похотливо гърдите й.

— Знаеш, че никой неканен гост не напуска пещерата ни, без да плати такса. За ваше добро се надявам, че и двете имате да дадете нещо различно от телата си.

Зубайда приличаше на хванато в капан куче. Носеше само лекото си наметало над много късата рокля, която несъмнено бе облякла в очакване на различен вид плътско приключение тази нощ. Нямаше нищо друго — и определено нищо, с което да плати.

Докато ставаше тази размяна на реплики, аз се взирах в децата, събрали се зад по-високия Омар. Малки момичета с уплашени очи, предизвикателно намръщени момченца, всички облечени в изпоцапани дрипи. И изведнъж с потрес видях лице, което разпознах…

Но точно в този момент Омар се обърна към мен.

— А ти, момиченце? Не съм те виждал преди. Гостенка в двореца ли си? Откъде идваш?

— От Англия — твърдо рекох на гръцки. — Аз съм дъщерята на краля — добавих, като си мислех, че това уточнение може да се окаже в моя полза. Лош ход.

Момчето се ухили през счупените си зъби.

— Дъщерята на краля значи? Нека тогава да попълня образованието ти. Кралската кръв не означава нищо в дълбоките места на света. Много далеч от дома си, принцесо. — Погледът му се плъзна по китките и шията ми, сякаш търсеше накити. — Въпросът ми остава. Какво можеш да ми дадеш, за да ти позволя да си тръгнеш свободно?

Подобно на Зубайда, аз също нямах нищо ценно у мен — нито пръстени, нито огърлици, нито монети.

Погледът ми обаче намери погледа на онзи, когото познавах сред групата изгубени деца — друго момче, тънко и длъгнесто, на около петнайсет години.

— Мога да дам на него информация за смъртта на родителите му — казах дръзко.

— Информация! — презрително се изсмя водачът. — Това няма да…

Момчето, което познах, пристъпи напред и каза тихо:

— Чакай.

Омар се обърна, изненадан, че някой може да оспори лидерството му пред другите. Но второто момче, както бях забелязала, бе приблизително на неговата възраст и височина, и съответно минаваше за негов легитимен съперник.

— Искам да чуя какво има да каже. — Момчето пристъпи към мен, влезе изцяло в светлината на факлата и аз видях лицето на Пиетро, липсващия син на убития готвач Брунело Борджия и жена му.

Бях се чудила къде се е дянал Пиетро след подозрителната смърт на родителите му. И защо е изчезнал. Бях приела, че някой, който бяга от местопрестъплението, го прави поради чувство за вина. Спомних си, че учителят ми беше предложил различна причина за бягството на Пиетро — страх.

Сега знаех отговора — той беше дошъл тук, на мястото, където се мъчеха да оцелеят сираците, калпазаните и избягалите хлапета.

Надявах се, че сега ще намеря отговора на втория въпрос.

Пиетро застана пред мен.

Спомних си как го бях срещнала в кухните на баща му в нощта на банкета по случай откриването. Тогава го бях взела за тих и стеснителен. Тук обаче, в светлината на факлата на Зубайда в подземната цистерна, чертите му изглеждаха по-резки, по-будни.

— Ще ти дам един шанс, преди да те оставя на Омар — каза той и кимна почтително към лидера. — Какво можеш да ми кажеш са смъртта на родителите ми?

Всички погледи бяха вперени в мен. Не помръднах от мястото си и вирнах брадичка, както бях виждала да прави баща ми, когато искаше да изглежда особено царствен.

Преглътнах.

— Учителят ми, с когото лично султанът се посъветва относно смъртта на кардинала и на родителите ти, смята, че майка ти и баща ти не са посегнали сами на живота си, а са били убити.

Пиетро се взираше в мен с немигащи очи. Накрая проговори.

— Слава богу. Не мислех, че някой ще ми повярва. Баща ми никога не би се самоубил. Никога. Бях убеден, че има някакъв заговор, но не знаех как да го докажа. Избягах, защото си помислих, че също може да съм в опасност. Учителят ти трябва да е изключително умен човек.

— Такъв е. — Беше се оказал прав и за причината за бягството на Пиетро.

Пиетро се обърна към Омар.

— Тя спечели правото си да мине.

Омар не изглеждаше особено радостен от това, но предпочете да не противоречи на Пиетро.

Мислите ми обаче препускаха. Споменаването на убийството на Брунело и жена му бе предизвикало в мен същинска буря.

Първо си помислих за теорията на учителя ми, че някой — царицата, борецът Дарий или дори самият Брунело — се е опитал да отрови кардинал Кардоза, но вместо това неволно е отровил гостуващия кардинал Фарнезе.

Господин Аскам не беше вярвал, че извършителят е Брунело. Спомних си обаче разговора на учителя ми с робинята Саша в кланицата — тя бе казала, че Брунело неотдавна е разменил гневни думи с кардинал Кардоза в кухнята.

— Момент — казах аз, докато Зубайда отстъпваше назад към арката, през която бяхме влезли в цистерната на децата. — Преди да умре, баща ти се е разправял с кардинал Кардоза. За какво са спорили?

— Баща ми беше вбесен от кардинала, защото отказа християнско погребение на мъртвия ми брат — каза Пиетро.

Бях забравила за по-малкия брат. Как беше името му? Бенисио. Около три години по-малък от Пиетро и слабоумен. Самоубил се няколко седмици преди пристигането ни в Константинопол, като си прерязал вените.

— Защото брат ми отнел собствения си живот, кардинал Кардоза му отказа християнско погребение и така обрече Бенисио на вечни страдания в ада. Баща ми беше ужасен. През целия си живот е бил добър християнин и винаги се подчиняваше на кардинала, направо раболепничеше. Не можеше да повярва, че кардиналът може да е толкова безсърдечен. Онези, които отнемат най-големия дар, даден им от Бог, живота си, завинаги са лишени от рая. Затова се караха.

Трябваше да кажа това на господин Аскам. Може би, разярен от непреклонността на кардинала, Брунело наистина се бе опитал да отрови Кардоза. Но след смъртта на гостуващия кардинал коварният Кардоза се е сетил, че самият той е бил мишената на покушението, и е уредил смъртта на готвача и жена му по начин, който да прилича на самоубийство.

— Благодаря, Пиетро — казах аз. — Ако въпросът се разреши и бъде безопасно да излезеш, ще зная къде да те намеря…

— Хей! — Внезапен вик от другия край на тъмната цистерна накара всички ни да се обърнем.

Видях факли — три, все още малки в далечината, но ставаха все по-големи.

Децата се пръснаха зад колоните и в купчините боклуци. Двете със Зубайда също се скрихме зад арката, през която бяхме влезли, и надникнахме да видим какво ще стане.

Единствено Омар остана да посрещне тримата мъже, които се появиха от мрака с високо вдигнати факли.

Бяха свещеници.

Млади свещеници, които бях видяла в покоите на кардинал Кардоза по-предишната нощ.

— Поздрави, младежо — каза първият на гръцки. — Мир тебе. Как си тази чудесна вечер? — Говореше с жизнерадостен глас, който не съответстваше на мрачната обстановка.

— Говори направо, свещенико — отвърна Омар.

— Ясно, добре. Донесохме ви храна — при тези думи един от другите разгърна кърпа, в която имаше прясно опечен телешки бут и картофи, — в замяна на присъствието ви на събирането, което провеждаме тази нощ.

Погледът на Омар не се откъсваше от бута. Видях как другите деца подават глави от скривалищата си, привлечени от миризмата на топла храна.

— Колко? — попита Омар.

— Три момчета и едно момиче — каза свещеникът, сякаш се пазареше на някаква сергия на улицата.

Омар се обърна и заговори грубо на турски към мрака.

— Какво казва? — попитах Зубайда шепнешком.

— Попита чий ред е този път — отвърна тя.

Накрая от сенките излязоха четири деца — три момчета и едно момиче. Свещеникът понечи да ги поведе.

— Не! — каза Омар. — Първо ще се нахраним. После ще получите онова, което желаете. Така стават нещата.

Храната беше предадена и за моя изненада Омар даде първите хапки на четирите деца, които бяха пристъпили напред. След като ядоха, те тръгнаха с тримата свещеници. Едва тогава Омар и останалите, сред които и Пиетро, се нахвърлиха върху останалата храна.

Изпитах дълбока мъка, докато гледах това. Отново виждах търговия с човешки тела, с храна за гладуващите в замяна на услуги за нуждаещите се от тях.

Двете със Зубайда побързахме да се ометем и след известно забързано лутане се върнахме при входа в градината с розите. Щом излязохме горе, се разделихме и тръгнахме към стаите си, радостни, че се връщаме в познатия ни свят, света на слънцето, въздуха и светлината, свят, който въпреки всички лоши неща в него си оставаше по-безопасен и поносим от онзи, в който бях надзърнала току-що.

Движение в нощта

След като се сбогувах със Зубайда, забързах обратно към покоите ни. Исках да споделя с господин Аскам новата си теория.

Но когато стигнах в коридора, водещ към стаите ни, забавих крачка и продължих по-предпазливо — макар Елси да беше свикнала да се промъква в леглото си, без да буди никого, аз не бях и не исках да будя когото и да било в съседните стаи и да издам среднощните си приключения.

Но когато наближих вратата на покоите ни, тя внезапно се отвори и аз се шмугнах зад някаква завеса.

По коридора се чуха забързани стъпки. Рискувах да надникна и видях учителя, с дългото си кожено палто и с шапката си, да крачи забързано. Мина покрай скривалището ми, без да ме забележи.

Къде отиваше — при това сам — посред нощ?

Отговорът, разбира се, бе очевиден. Единствено нещо свързано с разследването бе в състояние да го накара да излезе толкова късно.

Макар ужасно да ми се искаше да легна и да заспя, се разтревожих за него. Вече петима души, свързани с разследването, бяха намерили смъртта си — кардинал Фарнезе, готвачът и жена му, Максимилиан от Виена и девственицата „подарък“ Хелена. Не исках учителят ми, тръгнал сам навън, да бъде шестата жертва.

И затова го последвах.

Целта на учителя ми бе не друга, а менажерията на султана.

Стигането дотам включваше минаване през три охранявани порти, като на всяка от тях лъжех стражите, че съм с господаря си (никога друг път не го бях наричала така, защото не ми беше никакъв господар, а просто учител) и съм изостанала. Отегчени или безразлични, стражите ме пускаха.

Спуснах се по обширния затревен склон, водещ към менажерията. Ръмеше. Клони без листа се простираха над мен като хищни нокти в мрака. И изведнъж от дъждовната пелена изникна високата тухлена стена на менажерията. Видях как тъмната фигура на учителя ми минава през главната порта.

Можех да приема единствено, че има среща с някого — дискретна, под прикритието на нощта — във връзка с разследването. Втурнах се към портата и се промъкнах през нея.

Менажерията на султана беше различно място след мръкване. Чух шумоленето на дребни създания, движещи се по клоните в клетката на маймуните, дълбокото дишане на спящата мечка, сумтенето на вървящия напред-назад тигър. Слоновете пък тропаха с крака и ревяха тревожно, сякаш нещо ги тормозеше.

Лекият дъжд беше направил плочите на пътеката доста хлъзгави и вървях колебливо, като търсех господин Аскам.

Декоративните дървета и пръстенът от храсти около централната клетка на мечката се оказаха крайно неприятна пречка да виждам цялото място. Всичко тънеше в сенки и зад завесата на ръмящия дъжд…

Писъкът на ръждясали панти раздра въздуха, последван от трясъка на затваряща се тежка метална врата и щракането на ключалка. След това от другата страна на стената се чуха забързани стъпки.

Сърцето ми спря. Рязко се завъртях.

Някой беше затворил портата зад мен и я бе заключил, оставяйки ме — заедно с господин Аскам — в менажерията.

Затърсих с очи учителя си, някакъв друг изход, каквото и да било. И в това отчаяно състояние видях нещо още по-ужасяващо от заключената порта.

Вратата на клетката с вълците зееше отворена.

Вълците на Топкапъ

Щях да изпищя от ужас, но в същия миг облечена в кожена ръкавица ръка запуши устата ми и ме дръпна в гъстите храсти.

— Бес, ш-ш-ш — изсъска учителят ми, докато се взираше в мрака. — Да не си гъкнала, в опасност сме. Влязохме в капан.

— Какво правите тук? — шепнешком попитах аз.

Погледът му обхождаше менажерията.

— Би трябвало да ти задам същия въпрос. Вечерта получих бележка. Вътре пишеше, че ако искам да разбера кой е убил гостуващия кардинал, трябва да дойда тук след полунощ, сам, без Латиф, и всичко щяло да ми бъде разкрито.

— Клетката на вълците е отворена…

— Знам.

— Което означава, че вълците са на свобода…

— Знам.

Един от слоновете отново изрева, този път по-силно. Погледнах натам и внезапно през завесата на ситния дъжд видях сянката на едър вълк да се плъзва пред слона с наведена глава и напрегнати крака, душейки плячката си.

Потупах господин Аскам по рамото, за да му посоча, но в следващия миг учителят ми бе блъснат рязко напред от втори вълк, който се беше хвърлил на гърба му. Сега вълкът се озова върху господин Аскам, изръмжа, щракна със зъби и се опита да се добере до гърлото му, но учителят ми се претърколи, замахна с ръка и удари животното в носа. Вълкът изквича и отскочи, а господин Аскам се надигна и клекна.

Дори не бяхме чули вълка. Беше се промъкнал зад нас, без да издаде нито звук…

И тогава чух сумтене и усетих топъл полъх по дясното си ухо.

Обърнах много бавно глава. Третият вълк стоеше точно до мен, на по-малко от стъпка разстояние, и ме гледаше със светлите си безмилостни очи.

Скочи към мен. Метнах се настрани. Вълкът не улучи. Претърколих се. Лапите на вълка се хлъзнаха по мокрите камъни и той се опита да атакува отново. Нямаше да ме пропусне втория път. Скочи. Затворих очи и вдигнах ръце в жалък опит да се защитя, когато чух господин Аскам да извиква някъде отдалеч: „Не!“.

Нищо не ме удари.

Вместо това нещо жално изквича и се чу хрущене на кост. Погледнах и видях руската мечка, невъзможно грамадна в тъмното, протегнала космата лапа през решетките на клетката си. Беше хванала вълка с яките си нокти точно докато той скачаше и бе пречупила врата му като клечка. При хвърлянето ми настрани се бях озовала до клетката й. Мечката започна да яде вълка. Иска ми се да си мисля, че грамадният звяр ме е спасил, но предполагам, че той просто се беше възползвал от възможността за среднощна гощавка.

Господин Аскам ме сграбчи за ръката.

— Насам! Бързо!

Не знаех накъде ме води, но не ме интересуваше, стига да е на безопасно място.

Видях, че другите два вълка са застанали един до друг и ни гледат, сякаш се опитваха да решат как точно да уловят тази оказала се трудна плячка.

Господин Аскам не спря нито за миг. Блъсна ме през входа на клетката, бързо влезе след мен и затвори вратата, след което бръкна между решетките и я залости.

Седна задъхан. Нужно ми бе известно време да осъзная къде сме и когато разбрах, изсумтях одобрително на решението на учителя ми.

Намирахме се в клетката на вълците.

След малко двата сиви звяра се появиха пред нас, объркани и смутени, и запристъпваха напред-назад, явно раздразнени, че лесната храна им се е изплъзнала.

Господин Аскам се обърна към мен.

— И така. Какво правиш тук, за бога?

— Видях ви да излизате и се разтревожих за вас, така че ви последвах.

— Ти си се разтревожила за мен? — Господин Аскам се разсмя тихо. — Май следващите събития доказаха, че страховете ти са били основателни. — Той разроши косата ми. — Благодаря, че си се тревожила за мен, малка принцесо. За мен е чест, че заемам такова важно място в мислите ти.

— Сега какво? — попитах аз. Зъбите ми затракаха. Изведнъж ми стана ужасно студено.

Учителят ми видя това и ме прегърна.

— Не можем да направим нищо до сутринта, когато дойдат хората, които се грижат за животните. Макар тези условия да не отговарят на обичайните за една принцеса стандарти, те са адекватни предвид положението, в което се намираме. Ето, стой плътно до мен и се топли. Вълнението си е казало думата и тялото ти реагира. А сега спри да говориш и просто дишай дълбоко. С известен късмет може и да заспиш.

Послушах го и се сгуших в силните му ръце и под невероятно голямото му палто, което бе затоплено от тялото му. Зарових глава в гърдите му. Въпреки мрачната обстановка никога досега не се бях чувствала по-защитена, така затворена в обятията на друго човешко същество. Можех да остана така вечно. Красотата да върви по дяволите. С меките си заоблени черти и големия си нос господин Роджър Аскам може и да не бе смятан за привлекателен от дамите в Лондон, но с острия си като бръснач ум, милото си сърце и невероятната си способност да вижда нещата през очите на другите, за мен той бе най-прекрасният мъж на света. Всички онези глупави момичета, които бяха отхвърляли поканите на Роджър Аскам за танц, никога нямаше да разберат какво са пропуснали.

И, разбира се, той отново бе прав. Тялото ми наистина бе в шок и реагираше на двете вълнуващи преживявания тази нощ — в цистерните със Зубайда и в менажерията с вълците и мечката. И когато сърцето ми постепенно се успокои и тялото ми се стопли, усетих как се унасям.

Вълците останаха да лежат на пост до клетката и да чакат, а в средата на менажерията мечката радостно пируваше с улова си. Хрущенето на костите на плячката й отекваше в ограденото пространство.

Вече не можех да държа натежалите си клепачи отворени. Потънах в дълбок сън, забравяйки всички неща, които исках да кажа на учителя си.

Господин Аскам ме притискаше към себе си през цялата нощ. Той не мигна. Остана да ме пази. Моят учител. Моят рицар. Моят закрилник.

Малко преди изгрев началникът на менажерията на султана и помощникът му пристигнаха и откриха, че естественият ред на нещата е обърнат — двата вълка бяха в централната част, в клетката им имаше две човешки същества, а мечката лежеше предоволна в клетката си с прясна кръв по муцуната.

Отначало отказаха да ни пуснат въпреки твърденията ни, че сме агенти на султана. Мисля, че подозираха, че сме бракониери, чиито планове са се объркали. Повикаха садразама и когато пристигна малко по-късно с кохорта стражи, великият везир само ни изгледа и поклати глава.

— Защо ли не съм изненадан? — каза и се обърна към служителите. — Извадете ги оттам.

Накрая служителите успяха да прилъжат и уловят двата вълка и ги прибраха в клетката им, а ние излязохме навън. Двамата с господин Аскам им благодарихме сърдечно и забързахме към двореца. Междувременно утрото беше настъпило, макар че все още валеше.

Преди обаче да тръгнем нагоре по склона, господин Аскам направи още нещо. Приклекна да огледа разкаляната земя пред портата на менажерията.

— Какво търсите? — попитах аз.

— Предполагам, че ти, работниците, садразамът и хората му сте вървели по павираната пътека, за да стигнете дотук. Мисля обаче, че онзи, който ни вкара в капана, се е крил някъде тук и после се е промъкнал през калта, за да затвори портата след нас. Търся… това.

Клекнах до него, видях онова, което търсеше, и отново се възхитих на съобразителността му.

В калта имаше пресни отпечатъци от сандали с дървени подметки. На лявата имаше резка във формата на буквата V.

Елси и престолонаследникът

Като никога Елси се беше прибрала преди мен. Върнах се в общата ни стая и я заварих свита в леглото, потънала в блажен сън.

Изтощена от среднощните преживявания първо със Зубайда, а после и с господин Аскам, аз се пльоснах в леглото си и това, за съжаление, я събуди.

Тя скочи до мен, самото въплъщение на вълнението.

— Беси! Беси! Успях! Успях! Добрах се до принца!

Едва успявах да задържа очите си отворени.

— Сериозно?

— Той влезе в мен, корав като копие. Ох, Беси, беше направо божествено. И след екстаза, до който го докарах, май имам много добър шанс в крайна сметка да стана негова кралица!

Колкото и да бях уморена, много исках да чуя разказа й. А тя изгаряше от желание да разкаже.

— След като ме пуснаха в харема — толкова съжалявам, че ви оставих навън със Зубайда! — ме отведоха в личната баня на султана, която е просто рай на земята, много по-великолепна от банята на принца. Има няколко мраморни басейна, всички на различни нива и свързани с малки водопади. Навсякъде се издигаше пара, от която всяко гъвкаво младо тяло блестеше като полиран бронз. Но докато банята беше голяма, самата сбирка бе по-малка — присъстваха само престолонаследникът, неколцина негови приятели и шест момичета, включително и аз.

Принц Селим се бе разположил на мраморна платформа в един от по-големите басейни, на която имаше широк мраморен трон. Две голи персийски момичета го хранеха с грозде, а трето, с огромни гърди, се беше навело пред него и му предлагаше тялото си.

Видя ме да влизам в банята. Погледите ни се срещнаха.

Без да откъсвам очи от него, разхлабих дрехата си и я оставих да падне на пода, та той да види тялото ми. Но голотата ми тази нощ беше различна. Помниш ли, че ти разказах за онази мода на персийските момичета да изглеждат по-съблазнителни, като бръснат космите си? Някои се бръснат изцяло и са съвсем гладки. Е, направих същото. Сега долу съм без нито едно косъмче. Престолонаследникът видя това и се усмихна.

После, без да престава да ме гледа, той стана от мраморния си трон и облада наведеното пред него момиче, като през цялото време ме гледаше. Момичето стенеше от удоволствие, докато той я любеше, но всеки тласък явно беше насочен към мен през помещението.

И тъй, докато продължавах да го гледам, аз се плъзнах във възхитително топлата вода на най-близкия басейн. После легнах на едно мраморно островче недалеч от трона му. Цялото ми тяло проблясваше от капчиците.

Без да престава да обладава персийското момиче, принцът привика един от приятелите си, прошепна му нещо и кимна към мен. Приятелят му Фарик, мускулест младеж, по който биха залитнали всички дами у дома, дойде до островчето и ми предложи мъжеството си.

Какво да правя, Бес? Да чакам вниманието на принца ли? Или да позволя неговият човек да ме обладае? Накрая реших, че тъй като принцът го е пратил при мен, онова, което ще последва, ще е за негово удоволствие. Така че кимнах на Фарик, застанах на четири крака и го оставих да влезе в мен отзад, както си беше в басейна.

Фарик се оказа доста изкусен и трябва да кажа, че ми достави истинско удоволствие с бавните си и премерени движения, но аз бях застанала така, че докато той проникваше в мен, гледах престолонаследника. Така двамата с него бяхме с различни любовници, но всъщност погледите ни не се разделиха нито за миг, сякаш се любехме един с друг.

Ясно беше, че престолонаследникът също го осъзнава, защото след известно време излезе от персийското момиче и извика на гръцки: „Фарик! Спри! Английска розичке, ела тук!“.

Освободих се от Фарик и небрежно тръгнах към платформата на принца, докато той предаваше трите персийски момичета на приятелите си. Застанах пред него. Той погледна одобрително абсолютно голото ми тяло. „Английска розичке, чувам, че си била великолепна — каза принцът. — Докажи го.“

„Щом така желае Ваше Височество“ — отвърнах аз. Знаех, че той обича момичетата да се навеждат пред него, така че да влиза в тях както си поиска, затова го възседнах с лице към него, опрях се на дръжките на мраморния трон, на който седеше, и се отпуснах върху члена му. Това ми позволяваше да контролирам ритъма на любенето. Използвах всичките чувствени умения, които съм научила, и му доставих удоволствие, каквото не бях доставяла никога досега.

Яздех го като жребец, Беси. Въртях бедра, извивах гръб, гърдите ми щръкнаха нагоре — до момента, в който усетих как членът му се втвърди още повече в мен и го накарах да стене с всяко надигане и спускане. Когато това стана, знаех, че съм го омагьосала.

Трябва да кажа, че дотогава повечето други мъже щяха да достигнат неволно до екстаз, но принцът явно беше опитен и бе много издръжлив. Но накрая не издържа, дишането му се ускори и аз задвижих бедрата си по-бързо, за да увелича насладата му, и накрая той извика от удоволствие и се отпусна в трона си, останал без сили и доволен, с широка усмивка на лицето.

Имах го още три пъти през нощта, Беси. Между другото, той наистина ми достави удоволствие и всеки път виках в екстаз, уменията му предизвикваха фойерверки в тялото ми. Принцът е опитен и умел любовник.

Както и да е, нощта се изниза и всички други се унасяха в сън, след като се бяха отдавали на наслади в различните ъгли на банята, докато аз го правех с принца. Селим ми каза: „Английска розичке, ти си любовница, достойна за владетел. Благодаря ти“.

С тези думи аз се сбогувах и малко преди зазоряване се прибрах в стаята ни. Ох, Беси. „Любовница, достойна за владетел“. Какво означава това според теб? Във всеки случай имах шанс да омагьосам принц и дадох всичко от себе си. Сега от него зависи дали ще ме поиска завинаги в леглото си.

Радвах се за Елси и исках тя да е щастлива, но имах и съмнения. Доколкото можех да съдя по баща си, знаех, че кралете и принцовете приемат ласките на много жени, без да предлагат в замяна абсолютно нищо, освен може би позора да им родят копеле.

Елси обаче беше развълнувана до несвяст и затова казах само:

— Радвам се за теб, Елси. След тази нощ може би си толкова близо до трона, колкото съм и аз.

Тя ме прегърна.

— Ох, Беси. Ох, Беси. — Искаше да продължи да говори за нощта с престолонаследника и как ще стане царица, но аз я помолих да престане, зарових глава във възглавницата и се извърнах.

Беше ми дошло до гуша от шах, вълци и принцове за един ден. Исках само едно — да спя.