Турнирът

Часовете след банкета

С Елси и Зубайда се върнахме в Третия двор, умълчани и потресени.

— Връщате се? — отбеляза господин Аскам. — Толкова бързо?

Опитах се да отговоря, но открих, че не мога да произнеса нито дума. Бях ужасена. Не толкова от вида на мъртвото тяло — бях гледала обесвания и обезглавявания неведнъж в Англия — а от жестокия начин, по който беше изложено то.

Отвратителната картина на потопения с разперени ръце и крака труп на кардинала, както и гротескното одиране на долната половина на лицето му, се беше запечатала в съзнанието ми. Ясно беше, че убиецът е искал гостите на султана да видят ужасната му работа, но дворцовите стражи бяха действали бързо и като че ли единствено Елси, Зубайда и аз бяхме станали свидетели на гадната гледка.

Накрая успях да проговоря.

— Сър… аз… тоест ние… видяхме…

Силен трясък ме накара да подскоча уплашено. От други места около двора бяха изстреляли още фойерверки, които озариха небето и направиха по-нататъшния разговор невъзможен. Гостите ръкопляскаха възторжено.

Докато ракетите експлодираха и тълпата надаваше радостни възгласи, погледнах към подиума на султана и видях как някакъв страж се качва там и прошепва нещо в ухото на великия везир, който — след като го изгледа стреснато — зашепна в ухото на владетеля.

Султанът наклони едва-едва глава, след което продължи да наблюдава доволно фойерверките. Изражението му не издаваше нищо.

Малко по-късно той напусна подиума и с оттеглянето на суверена банкетът свърши. Третият двор постепенно се опразни, гостите се прибираха в покоите си, впечатлени от вечерята, представленията и фойерверките.

Тръгнахме обратно към южния павилион. Господин Джайлс и господин Аскам разговаряха оживено, а аз ги следвах мълчаливо. Когато стигнахме, господин Джайлс се оттегли в стаята си. Елси също изчезна в малката стаичка, която споделяхме.

Все още смутена, спрях учителя си, докато той се канеше да се прибере в стаята си.

— Сър, може ли за момент?

— Да, Бес… — Той млъкна. — За бога, изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. Какво е станало?

— Видях… тоест, двете с Елси… видяхме нещо в Четвъртия двор, нещо ужасно…

— Какво сте видели?

Преглътнах с мъка.

— Видяхме…

— Направете път на султана! — прогърмя глас от коридора пред стаите ни. В следващия миг вратата на вестибюла се отвори и четирима дворцови стражи нахълтаха вътре. Зад тях вървеше великият везир, следван от самия султан Сюлейман.

Двамата с господин Аскам се изпънахме като войници на парад. Стреснати, господин Джайлс и Елси излязоха от стаите си.

Султанът заговори просто и направо.

— В двореца ми е извършено убийство. Жертвата е гостуващият кардинал Фарнезе. Тялото му е било осквернено. Портите на двореца са заключени и охранявани от началото на банкета, така че убиецът е все още между тези стени. Искам да бъде намерен. Вие. — Султанът спря пред учителя ми. — Господин Роджър Аскам. Микеланджело сподели с мен, че сте се прочули на няколко пъти с разкриването на необичайни престъпления — кражба в Рим и серия ужасни убийства в Англия.

— Така е, Ваше Величество.

— Използвате логиката като инструмент, твърди Микеланджело.

— При въпросните случаи, да.

— Логиката приложима ли е върху действията на побъркан?

— В случая с Къмбърланд, да. Жена от определен вид посегнала на убиеца като дете и затова като възрастен той атакуваше жени от подобен вид.

Султанът изгледа дълго господин Аскам, сякаш го преценяваше и претегляше думите му.

— В такъв случай имам загадка за вас — рече той. — Изпитание на логическия ви подход. Вилнее убиец. Градът живее в страх. Простолюдието в бедняшките квартали си мисли, че той убива мъже, жени и деца, без да подбира жертвите си, но в действителност е убил двама стари молли, шест малки момчета и три подрастващи момичета. Винаги наръгва жертвите си много пъти и след като ги убие, одира бузите и челюстите им. Кой е убиецът и защо върши това?

Учителят ми се замисли и когато най-сетне заговори, изричаше думите бавно и с премерен тон.

— От съвсем оскъдните факти, които ми предоставихте, предполагам, че убиецът е млад мъж, може би на около шестнайсет или някъде там, който има някаква лицева деформация — заешка устна, тик или нещо такова. Освен това бих предположил, че е идиот или с нездрав ум, или просто луд, но най-малкото е човек с доста нисък интелект.

Слушах слисана. Не можех да проумея как учителят ми би могъл да стигне до толкова конкретни заключения от толкова кратко описание.

Той обаче не беше приключил.

— Стигам до тези заключения преди всичко въз основа на жертвите, които ми описахте — каза той. — От чисто логическа гледна точка естеството на жертвата може да ни каже нещо за естеството на убиеца. Въпросният извършител е потърсил утеха от двамата молли, но те са му казали, че е мерзост, дяволско изчадие, че деформацията му е външен знак на вътрешната му нечистота. В яростта и отчаянието си той ги е убил, като ги е наръгал многократно.

— Интересно. Откъде знаете, че е млад мъж? — попита султанът.

— От другите му жертви — отвърна господин Аскам. — Казвате, че е убил шест момчета, което означава, че е убил повече момчета, отколкото представители на другите групи. Предполагам, че убитите момчета са го дразнили заради уродството му. Момчетата са страхливци — те не се подиграват на възрастни или много по-големи от тях, поради което и предполагам, че убиецът е на около шестнайсет. От друга страна, момичетата вероятно са го отхвърляли или са се присмивали на грозотата му и той е заклал и тях в пристъп на безумна ярост.

— Всичко това се основава на вашето предположение, че има някакъв лицев дефект — каза султанът. — Откъде може да сте сигурен, че наистина е така?

— От одирането на лицата на жертвите — отвърна учителят ми. — Той ги обезобразява в смъртта по същия начин, по който е обезобразен самият той. Последното отмъщение.

Султанът изгледа дълго и сериозно господин Аскам, обмисляйки заключенията му. Аз самата още бях донякъде потресена, че моят благовъзпитан и непретенциозен учител е в състояние да прилага майсторски логичния си ум върху такава ужасяваща загадка.

— Убийството, извършено в двореца тази нощ, има ли някакво сходство с онези, които ми описахте току-що? — попита господин Аскам.

— Има. И намирам заключенията ви за изключително интригуващи. Наистина изключително интригуващи. Ще дойдете с мен. Още сега.

Учителят ми беше отведен от султана и хората му.

Не отидох с него. Влязох в стаята ни и заварих Елси да сваля вечерната си рокля и да облича друга, леката копринена дреха, която беше купила на Големия пазар.

— Какво правиш? — прошепнах.

— Отивам на сбирката на принца, разбира се — отвърна тя. — Тъй като досадният ти стар учител е зает другаде, това е идеалната възможност да се измъкна. Май каза, че ти също може да дойдеш.

— О, не — побързах да отговоря. — Не.

Вярно, намирах момчетата за интересни, но сбирка с вино, танци и млади мъже беше нещо, на което не бих се осмелила да присъствам. Не ми харесваше и идеята да излизам в нощ, през която е убит човек. И най-вече се тревожех за господин Аскам и исках да съм тук, когато се върне. Не ми харесваше, че Елси го нарича досаден.

— Както искаш — каза Елси, измъкна се на пръсти със сандалите си в ръце и ме остави съвсем сама в стаята.

Час по-късно чух външната врата да се отваря и затваря. Учителят ми се беше върнал.

Не бях заспала. Не можех. Просто седях в леглото и чаках напрегнато, чаках отварянето на вратата. Въздъхнах с облекчение, когато чух господин Джайлс да поздравява учителя ми.

— Роджър, какво става, по дяволите?

Доближила ухо до завесата, която отделяше стаята ми от вестибюла, подслушах последвалия разговор между господин Джайлс и учителя ми.

— Султанът ме отведе в особена тъмница, отделена от основната тъмница под Кулата на справедливостта, дълбоко навътре в двореца — каза господин Аскам. — Състои се от няколко клетки, построени в останките на някакви стари римски развалини. Няма да повярваш какво ми показа.

— Какво? — попита господин Джайлс.

— В една от клетките имаше нямо момче на около шестнайсет с отвратителна заешка устна и тъмнокафява кожа. Сновеше в клетката по-скоро като маймуна, отколкото като човешко същество, и сумтеше като животно. И имаше ума на малко дете.

— Оказал си се прав…

— Да. Но после султанът каза: „Хората ми хванаха този момък преди шест дни, застанал над тялото на последната си жертва. Не бяхме казали на никого, че убиецът е заловен. А тази нощ един високопоставен кардинал от Рим, брат на папата, беше убит по подобен начин. Можете ли да обясните това с вашата логика, господин Роджър Аскам?“. Попитах султана дали момчето не е избягало от клетката си по време на банкета. „Не — отвърна той. — Било е тук през цялото време. Което означава, че имам проблем“. Съгласих се и добавих, че има друг убиец, който е достатъчно хитроумен да имитира безумното момче в опит да скрие собственото си престъпление. „Да — съгласи се султанът. — Подобно на много владетелски дворове, моят е свърталище на амбиции и интриги, на измами и ласкателство, на мъже и жени, домогващи се до благоразположението ми, за да спечелят по-добри позиции или да се озоват в леглото ми. Прибавете към това чуждите посланици, които докладват всяка моя крачка на господарите си, и ще разберете за каква плетеница от вражди, съюзи и заговори става дума. Нямам доверие на никого. Но вие, Роджър Аскам, идвате тук без конкретни цели и имате репутацията на проницателен човек, както сам доказахте току-що — само въз основа на няколко факта успяхте да опишете почти до най-малката подробност това умопобъркано момче, което никога преди не бяхте виждали. Тялото на кардинала е махнато, но новината за смъртта му ще се разчуе. Невъзможно е да контролираш слуховете в двореца. Затова ще поддържам версията, че кардинал Фарнезе е бил убит от безумен злодей, но междувременно искам убиецът му да бъде намерен. Трябва ми външен човек, някой без връзка с двореца, който да разследва престъплението и да разкрие убиеца. И искам разследването да бъде проведено, без да помрачи турнира. Престъпникът е искал да ме злепостави пред света и почти успя. Затова турнирът ще продължи според плана, а междувременно искам да откриете убиеца и да ми го доведете. Ще приемете ли тази задача?“.

— Какво можех да отговоря? — каза учителят ми на господин Джайлс. — Не съм дошъл да се меся в дворцовите интриги или да разследвам убийства. Всъщност намирам случая с Къмбърланд, поради който явно съм се прочул, за изключително неприятен. Освен това трябва да наглеждам младата Бес. Довеждането й във Византион само по себе си беше дръзко начинание. Не очаквах към него да се добави нещо такова. Но той е султанът. Какъв избор имах? Затова просто казах: „Ваше Величество, ще направя всичко по силите си да открия убиеца“.

Движения в нощта

Малко след това господин Аскам и господин Джайлс се оттеглиха, така че аз също си легнах.

Но не можех да заспя. Безброй картини се въртяха в ума ми — тлъстото голо тяло на кардинала под леките вълнички на басейна, гротескното, наполовина одрано лице, експлодиращите фойерверки, тичащите стражи, затръшващата се порта.

До мен леглото на Елси оставаше крещящо празно.

Гледах го с известна завист. Завиждах на способността на Елси да мисли само за себе си в моменти като този. Самата аз неволно се поставях на мястото на другите. Представях си несъмнено ужасните последни мигове на жертвата. Представях си яростта на султана. Помислих си за учителя си и за тежката нова задача — поръчение, наложено лично от владетел, често превръща и най-издръжливия джентълмен в разтреперана развалина. Баща ми беше екзекутирал хора, които не бяха оправдали надеждите му по много по-маловажни въпроси. И накрая се замислих за отношението на господин Аскам към мен във всичко това — той продължаваше да се безпокои за мен. Може би за Елси беше по-добре да живее живота си по начина, по който го правеше.

Естествено, учителят ми също не можеше да заспи. Някъде след полунощ го чух да излиза във вестибюла. Крачеше напред-назад и мислеше. После явно стигна до някакво решение, защото влезе пак в стаята си и след няколко мига излезе, обут и с дългото си кожено палто. Смяташе да излезе навън. Промъкнах се между завесите.

— Сър, къде отивате в този час?

— Бес? — Той ме изгледа подозрително и се сети. — Чула си разговора ми с господин Джайлс, нали? За убийството на кардинала и малоумното момче в тъмницата?

Кимнах.

— Значи знаеш каква задача са ми поставили.

Отново кимнах.

Господин Аскам въздъхна.

— Не мога да мигна. Твърде много мисли се блъскат в главата ми. Султанът ми даде пълна свобода на движение и действие в рамките на двореца, така че реших да сляза долу и да огледам тялото на убития кардинал.

— Може ли да дойда с вас? — попитах аз. — Аз също не мога да заспя.

Господин Аскам изведнъж се вгледа много внимателно в мен.

— Чакай малко. Това те измъчваше преди, когато искаше да говориш с мен, нали? Но бяхме прекъснати от пристигането на султана. Знаеш ли нещо по въпроса, Бес?

— Видях тялото на кардинала. Беше ужасно! Лежеше на дъното на плиткия басейн…

— Чакай, чакай, чакай. Видяла си тялото така, както го е оставил убиецът ли?

— Да, сър, видях го. Но не исках да…

Господин Аскам вдигна ръка, докато обмисляше чутото.

— Не се извинявай, не си направила нищо лошо. Всъщност можеш да бъдеш полезна. Можеш ли да ми покажеш къде го видя?

— Разбира се.

Учителят ми се намръщи замислено. Явно преценяваше възможностите — помощта, която можех да му окажа против опасностите да изложи млада английска принцеса на нови ужасни гледки.

— Имаш по-голямо самообладание и по-остър ум от мнозина възрастни, които познавам, Бес. Но тук вилнее злодей и баща ти ще ми вземе главата, ако с теб се случи нещо. Макар че… — По лицето му пробяга странно изражение. — Макар че това всъщност би могло да е добре за теб. Какъв по-добър урок за потенциална бъдеща кралица от това да надникне през прозорец в душите на хората?

Той приклекна пред мен, така че лицата ни се озоваха едно срещу друго.

— Можеш ли да ми обещаеш три неща, Бес? Можеш ли да ми обещаеш, че ще останеш плътно до мен до края на всичко това?

— Обещавам.

— Можеш ли да ми обещаеш, че ще изпълняваш точно онова, което ти казвам?

— Обещавам — пламенно отвърнах аз. — А третото?

— Можеш ли да ми обещаеш, че никога няма да кажеш на госпожа Понсонби за участието ти в този случай?

На лицето ми цъфна широка усмивка. Кимнах енергично.

— Абсолютно обещавам.

— Отлично — рече той. — Хайде тогава, сложи си наметалото и не се отделяй от мен.

Излязохме в коридора.

Там имаше въоръжен мъж и аз се заковах на място.

Мъжът беше с абсолютно гола глава, мускулест, с черната кожа на абисинец, облечен в бяла туника и с бронзов нашийник — превъзходен роб. Скулите му бяха покрити с татуировки и племенни белези.

Господин Аскам изобщо не се смути.

— Елизабет, това е Латиф, един от най-доверените евнуси на султана — каза той. — Освен местните езици знае латински, гръцки и малко английски. Султанът му нареди да ме придружава по време на разследването. Латиф, това е ученичката ми Елизабет.

Грамадният евнух ми се поклони, без да каже нито дума. Носеше украсен бронзов лък и бронзов колчан на гърба, както и две къси извити саби с позлатени ефеси на пояса си.

— Латиф — каза господин Аскам. — Бих искал да видя точното място, където е открито тялото на кардинала. После искам да огледам самия труп.

Басейнът и тъмницата

Когато тримата стигнахме до решетъчната аркада, отделяща Третия двор от Четвъртия, беше доста след полунощ.

Дворецът беше смълчан. Луната светеше. Многобройните маси от банкета отдавна бяха прибрани. Четирима стражи със сурови лица, въоръжени с ятагани и копия, пазеха портата, водеща към басейна в Четвъртия двор, но по заповед на Латиф се дръпнаха и ни направиха път.

Щом се озовахме на стълбите, си спомних ужасната гледка с трупа на кардинал Фарнезе, лежащ с лице нагоре и с разперени ръце и крака в малкия правоъгълен басейн.

Тръгнахме надолу.

В басейна нямаше труп.

Няколко малки петънца кръв по десния край на басейна бяха единствената следа, че тук се е случило нещо ужасно. Нямаше да останат дълго — точно в момента една робиня бе клекнала и ги почистваше.

— В този басейн ли беше? — попита господин Аскам.

— Да. Лежеше по гръб с разперени ръце, също като Христос. Очите му бяха отворени, а кожата около челюстта бе… одрана…

Поведох учителя си към ръба на басейна.

— Лежеше така, с крака, насочени към Третия двор.

Господин Аскам огледа мълчаливо сцената. После се обърна към мен.

— Бес, имаше ли много кръв? По камъните около басейна? Или може би по ръба?

Замислих се.

— Не. Само онези петънца, които почиства слугинята.

— Ами водата в басейна? Бистра ли беше, или бе почервеняла от кръвта на убития?

— Бистра беше — казах аз. Въпреки многото рани бях успяла да различа съвсем ясно тялото на кардинала под повърхността.

— Ясно. — Господин Аскам се обърна към Латиф. — Кой нареди тялото да бъде отнесено?

— Негово Величество султанът — отсечено отвърна евнухът. — Не искаше някой от гостите да го види.

— А кой го е отнесъл?

Латиф размени няколко думи на турски с робинята, която търкаше ръба на басейна.

— Капитан Фаад, началникът на дворцовата стража, е махнал трупа.

— Къде е тялото? Искам да го видя.

— Защо? — намръщено попита Латиф. — Човекът е мъртъв. Нищо не може да ви каже.

— Ще видим.

Латиф сви рамене, размени още няколко бързи думи с момичето, после каза:

— Тялото е отнесено в основната тъмница на султана.

Господин Аскам кимна.

— Заведи ни там. Трябва да огледам трупа.

Откакто се помня, най-страшната постройка в цял Лондон е Тауър.

Тя се издига като някакъв мрачен бегемот в източния край на града, на мястото, където Темза излиза от стените и продължава към морето. Когато минава покрай кулата по вода, човек може да чуе стоновете и крясъците на измъчваните вътре предатели. Няколко дни по-късно главите им се озоваваха на Лондон Бридж. Като малка се молех на Бог никога да не ми се случва да стъпвам в Тауър.

Но ако съдех по прочетените разкази за английски войници, заловени по време на кръстоносните походи в Светите земи, тъмниците на мюсюлманите били още по-ужасен ад.

Приличаха на излезли от някаква мрачна легенда. Англичаните, пленени през различните свещени войни в Йерусалим, се бяха върнали с истории за ужасяващо варварство. Обезглавявания, жигосване, отрязани езици и ръце. И всичко това, преди да се споменат мюсюлманските инструменти за изтезание — клетки с шипове, менгемета за врата, казани с вряла вода, в които нещастниците били пускани голи.

Любопитното е, че през вековете след злополучните кръстоносни походи всички тези инструменти на мъчението бяха намерили приложение в тъмниците на Европа. Европа бе придобила много познания от мюсюлманите — в областта на астрономията, математиката, трудовете на древните гърци, шахмата, но също и много методи за унищожаване на човешкото тяло — бавно и ужасно мъчително.

Такива мисли прелитаха в главата ми, докато се спусках по дългото каменно стълбище под Кулата на справедливостта към тъмницата на султана.

След като минахме няколко тунела, стигнахме до стражеви пост. Латиф проведе кратък разговор с някакъв страж със суров поглед и ужасен белег на дясната буза. Стражът ни пусна и влязохме в широка каменна зала, осветена от факли, в която имаше килии с решетки.

Желязна клетка висеше над яма с горящи въглени; окови висяха на опръскана с кръв стена; сухо сено покриваше пода. Миришеше на урина, кръв и изпражнения. Откъм килиите се чуваха глухи стонове, но стражите отдавна бяха станали глухи за тях.

На широка каменна маса в центъра на тъмницата лежеше тялото на кардинал Фарнезе. Предположих, че масата обикновено се използва за обезглавяване или може би за отрязване на ръцете на крадците.

Трупът лежеше гол и по гръб. Огромното шкембе на кардинала се издигаше над гениталиите му. Кожата беше бледа и сивкава, пробита на десетки места от удари с нож. Оголените кости на челюстите и зъбите гледаха нагоре към каменния таван.

Учителят ми обиколи масата, като се взираше с любопитство в тялото, без ни най-малко да показва някакво притеснение. Погледна ме и попита:

— Добре ли си?

Кимнах, макар че бях ужасена до дъното на душата си.

Господин Аскам докосна една от раните, сякаш искаше да се увери, че е истинска. После небрежно хвана едната ръка на мъртвия кардинал и огледа двете й страни с толкова внимание и ентусиазъм, с колкото някоя жена ще огледа набита ябълка на пазара. Остави ръката да падне с глухо тупване върху камъка и погледна другата. И двете бяха подпухнали и бледи, мокри и сиви, напълно безинтересни — доколкото можех да преценя.

След това учителят ми застана при обезобразената глава на трупа.

Наведе се над оголената челюст на кардинала и се вгледа внимателно в нея. Не можех да проумея как е в състояние да се доближи до нещо толкова отвратително и да запази спокойствие. Почти очаквах трупът рязко да се надигне и да го захапе.

Господин Аскам погледна към одраната уста на кардинала — и изсумтя, когато откри нещо.

— Какво има? — попитах аз.

— По венците на кардинала има обрив, при тип доста силен. Езикът също е силно подут.

И за мое най-голямо отвращение и ужас господин Аскам бръкна с показалец в противната уста на мъртвеца и заръчка вътре.

— Интересно — спокойно отбеляза той. — Цялата долна повърхност на езика е покрита с черен налеп. Изглежда, че нашият кардинал редовно се е отдавал на удоволствията на опиума.

После учителят ми направи нещо още по-странно — рязко и силно натисна гърдите на трупа, като в същото време се взираше внимателно в устата на мъртвия кардинал.

— Какво пра…? — започнах аз.

Той вдигна пръст и натисна гърдите още няколко пъти. Накрая спря и каза замислено:

— Няма вода.

— Какво искате да кажете?

— Няма вода в дробовете — обясни господин Аскам. — Което означава, че не е дишал, когато са го хвърлили в басейна. Вече е бил мъртъв.

Учителят ми сви устни. После отсече:

— Хайде, Бес, приключихме тук. Беше полезно да видим тялото толкова скоро след времето на смъртта, но тази нощ няма да научим нищо повече. Да се върнем в стаите си и да се опитаме да поспим. Утрешният ден се очертава доста натоварен.

По тъмно в двореца на султана

Върнахме се в покоите си. Учителят ми ми пожела лека нощ и се оттегли в стаята си. Спусна тежката завеса, служеща за врата, но въпреки това известно време виждах светлината на свещта и чувах скърцането на перото — господин Аскам записваше мислите си, докато все още са пресни в ума му.

Аз самата бях изтощена и в същото време възбудена от развилите се тази вечер събития. Влязох в стаята и забързах към леглото на Елси, за да я събудя и да й разкажа за ужасните неща, които бях видяла.

Леглото й още беше празно. Бях забравила за късната сбирка у принца, на която беше отишла тайно.

Не се замислих много-много за Елси. Умората внезапно надделя. Свих се в леглото си и заспах моментално.

Събуди ме изключително развълнуваната Елси, която ме разтърсваше.

— Беси, Беси, няма да повярваш какви чудеса видях!

Надигнах се. Не знаех колко дълго съм спала. Навън още бе тъмно, но ако се съдеше по меката светлина на хоризонта, беше по-близо до зазоряване, отколкото до полунощ. Елси беше отсъствала доста дълго.

— Какво? Къде? — прошепнах аз.

— На партито в покоите на принца, разбира се — отвърна тя. — Ох, Беси! Това място е направо вълшебно! Султани, принцове, художници, шампиони по шах, борци, фойерверки, а сега и скандално убийство. След като се измъкнах, отидох право в харема и казах на стражите паролата — че съм привилегирована приятелка на принца — и те ме заведоха до покоите му. Боже мой… — драматично въздъхна тя. — Не можеш да си представиш какво видях там. „Дионисиево“ дори не започва да го описва. Покоите на принца са направо разкошни — просторна зала с меки кушетки и уютни сепарета отстрани. И цялото място е забулено в ароматен пушек от тамян и от лулите с ганджа. Отнякъде се чуваха звуците на лира. Лампи със зехтин хвърляха мека златиста светлина, която едва показваше какво се случва.

— И какво се случваше? — попитах аз.

— Най-напред видях силуета на една двойка. Жена, яхнала мъж, двамата се движеха в бавен ритъм, от който главата на мъжа беше отметната назад от удоволствие, а жената се бе вкопчила в раменете му, за да овладее собствената си наслада. Беше си чисто мърсуване, Беси, направо пред всички!

— Боже мой! — промълвих аз.

— Влязох навътре в полутъмната зала — продължи Елси. — Навсякъде около мен имаше смътни движения, полусенки в златната мъгла — милувки и целувки, надигане и отпускане. Не онова забързано чукане, което съм виждала в Англия, целящо бърза и първична наслада. Тук всичко бе плавно и нежно, взаимно удоволствие, давано и приемано с радост и готовност. Сладкият дим ми позволяваше да зървам само по една-две двойки наведнъж, но когато навлязох още по-навътре, осъзнах, че двойките са навсякъде — младежи, може би двайсетина, всички голи, всички развратничещи по някакъв начин. В един ъгъл зърнах участник в турнира да целува гърдите на млада жена. В друг — огромен намазан с олио борец обладаваше дребно слугинче и го караше да стене от удоволствие. В трети — двама млади турци се целуваха нежно.

— Двама мъже са се целували? — Ахнах. В Англия понякога чувах да се подхвърля за мъже, предпочитащи компанията на други мъже, но така и не го разбирах. Изглеждаше ми много странно. Баща ми понякога обиждаше двама мъже, като казваше, че са любовници, и всички присъстващи избухваха в смях. И често наричаше един херцог „мръсен содомит“. Никога обаче не си бях представяла двама мъже да се целуват, при това нежно.

— После мъглата се разпръсна и видях новата ни приятелка Зубайда да лежи на една кушетка, полугола. Пушеше опиум и наблюдаваше сладките сцени — продължи Елси. — След като дръпна от лулата, се погали, прокара пръст от зърното на гърдата си надолу по корема, а после го вкара в себе си и започна да си доставя сама удоволствие под въздействието на вълшебното маково зърно. Мили боже!

Очите ми едва не изхвърчаха, докато я слушах.

— Недалеч от Зубайда, над този театър на хедонизма, на най-високата кушетка се беше настанил самият принц Селим, обслужван от робиня, докато самият той небрежно пушеше опиум. Отидох при Зубайда. „А, лейди Елси… — прочувствено рече тя. — Дойдохте! Намерете си… м-м-м… партньор и… се забавлявайте“. Погледнах към тази зала на удоволствието, съблякох дрехите си и се присъединих към останалите в тяхната голота. Няма да те лъжа, Беси, наслаждавала съм се на компанията на мъже и по-рано и това бе най-_сюблимното_ нещо, опияняващо, почти пристрастяващо. Признавам, че съм го правила с доста джентълмени в Англия, дори с някои женени. Всъщност женените като че ли се представят най-енергично.

Слушах я потресена, напълно погълната от разказа й. Елси никога не беше говорила с мен на подобни теми. Тогава си мислех, че тя просто споделя с мен, но сега смятам, че е имала нужда да разкаже на някого за нощното си приключение, а в далечния Константинопол аз й бях най-близка като довереница.

— Обиколих задимената зала напълно гола, като жена, която разглежда стоки на пазара — продължи тя. — И не бях единствената наблюдателка. В един момент се озовах на малък балкон до младото австрийско момиче, Хелена, девственицата, която беше поднесена като дар на султана. От двете й страни имаше двама строги на вид евнуси, които наблюдаваха сцената. Предположих, че като девственица, която един ден ще дава наслада на султана, тя може само да наблюдава сбирката, охранявана от безполовите евнуси, и така да научава различни техники. О, беше направо божествено, Беси! Ароматът на благовонията, гърчещите се сенки в осветената от лампите мъгла. Прецених възхитителните възможности и се спрях на трима борци, чиито тела лъщяха, намазани със зехтин. Те седяха в едно сепаре, бъбреха с две момичета и пиеха вино — продължи тя. — Един от тях привлече вниманието ми. Беше прекрасен, с волева челюст, широки рамене и яки ръце. Той ме изгледа от глава до пети и кимна одобрително.

— Боже мой, Елси, какво си направила?

— Какво мислиш, че съм направила? — отвърна Елси саркастично. — Намигнах му, после го поведох към едно меко легло и го оставих да ме обладава прекрасно през следващите два часа. Взе ме по всеки начин, Беси, по всеки начин, но мускулестото му тяло винаги се движеше бавно, с нежност, която да подсили невероятното удоволствие от съвкупяването ни. Тялото ми направо се гърчеше от онова, което той правеше с него.

Ахнах отново. Дотогава не бях чувала някой да описва така открито и чувствено сексуална близост. В Англия подобни разговори бяха недопустими — те просто не се водеха. Но беше съвсем ясно, че за Елси актът на съвкупяването — и споменът за него — бе опияняващ.

— О, той би могъл да научи английските мъже на това-онова в правенето на любов — продължи тя. — А персийските момичета, Беси, няма да повярваш какво правят! Бръснат космите си долу на спретнати малки триъгълничета, а понякога и напълно!

— Боже мой… — промълвих аз. Ама че шантаво нещо.

— Трябва да призная, че изглеждаха много изтънчено и примамливо, особено с техните тънки кръстове и заоблени бедра — каза Елси. — Може и аз да опитам. Както и да е, накрая стана късно, лампите угаснаха и тълпата бавно се разпръсна. Аз също се оттеглих. Оставих моя жребец със страстна целувка от благодарност и тръгнах насам, но по пътя видях нещо изключително скандално. Тъкмо излизах от харема, когато зърнах някаква облечена в роба фигура — жена, сигурна бях — да изтичва по един страничен коридор и да се промъква в отделена със завеси стая. Помислих си, че може да е някакво продължение на сбирката, последвах я и предпазливо надникнах зад завесата и… — Тя ме погледна. — Господи, Беси, вътре видях най-грамадния от всички борци, онзи широкоплещест тип с дългата черна коса, Дарий, да люби някаква жена с абсолютно необуздана страст. Веднага забелязах, че жената не е персийка, а има светлата кожа на европейка. Целуваха се и той я беше подпрял на стената, бе вдигнал дрехата й над бедрата, краката й бяха увити около кръста му. Той стискаше стройното й тяло с гигантските си ръце и си помислих, че стига да иска, би могъл да я прекърши на две… И тогава тя достигна до върха и когато отметна глава, видях лицето й и веднага се дръпнах. Беси, това беше царицата! Жената на султана! Съвкупяваше се с най-прославения борец в царството!

— Мили боже…

— Не е нужно да обяснявам, че бързо се ометох и се върнах тук. Ох, Беси, не мога да ти опиша колко вълшебно беше всичко. Вълшебно, превъзходно, възхитително и порочно. Толкова съм развълнувана, че ме взе със себе си! Зубайда каза, че принцът щял да прави още подобни сбирки по време на турнира. С нетърпение чакам да отида отново! Кой знае, може пък да привлека вниманието и на самия принц Селим.

Елси се хвърли на леглото си и въздъхна доволно. Не знаех какво да кажа.

— Елси, не си ли уплашена от убийството на кардинала? — попитах накрая. — Не мислиш ли, че е неразумно да излизаш и да отиваш в двореца след полунощ?

— Може и да не го разбираш сега, Беси, но повярвай, удоволствието, което изпитах, си заслужаваше излизането.

Турнирът започва

Прекрасен ден смени мрачната нощ. След обилната закуска, поднесена в стаите ни от Пиетро, сина на главния готвач, нашата малка група се събра във вестибюла.

— Тегленето на жребия за турнира ще започне след час — каза учителят ми. — Джайлс, какви са плановете ти дотогава?

— Просто да не се напрягам, ако случайно ми се падне да играя на първата среща.

— Ясно. Елси, ще те помоля да останеш с господин Джайлс и да му помагаш, ако има нужда от нещо. Искаме нашият човек да е във върхова форма, когато му дойде ред да играе. Колкото до теб, Бес, можеш да дойдеш с мен.

— Къде отиваме?

— Отиваме да продължим разследването и като начало ще проследим стъпките на кардинал Фарнезе снощи. Което означава, че първо ще посетим неговия домакин, папския посланик в двора на султана, кардинал Кардоза.

Посолството на кардинал Кардоза не беше далеч от покоите ни. Той бе един от малцината посланици, на които им бе дадена привилегията да живеят зад стените на двореца, и заедно с екипа си бе настанен в отделна постройка, която бях видяла предишната вечер на просторната поляна на Четвъртия двор. Бялата двуетажна мраморна къща бе една от най-старите сгради на територията на двореца и гледаше към Мраморно море на юг. Намираше се и много близо до плиткия басейн, в който бе открито тялото на кардинал Фарнезе.

Докато вървяхме към посолството с Латиф, господин Аскам се отдели от мен и взе да се взира в тревата. После, вместо да тръгне направо към главния вход на постройката, я обиколи, като през цялото време се взираше внимателно в земята.

Едва след като завърши огледа си, позволи на Латиф да ни отведе до входа. Евнухът почука енергично по украсената врата.

Отвори прислужникът на кардинал Кардоза.

— Латиф, добро утро. — Гласът му бе безизразен, също като лицето му. Отблизо се оказа по-висок и видях, че кожата му е тъмна, като на сицилианец или сардинец. Очите му бяха мъртвешки.

— Синон — каза Латиф. — Водя следовател на султана при кардинал Кардоза.

Синон ни погледна равнодушно, после отвори широко вратата и се дръпна настрани.

— Заповядайте.

Поведе ни навътре. Влязохме в прекрасно украсен атриум с голямо дъбово писалище, няколко кресла и много католически символи по стените — разпятия, потири и свещници, всичките от злато.

Отляво видях малък параклис с редици пейки и олтар. До входа на параклиса беше стълбището, водещо към горния етаж. Отдясно имаше две отделени със завеси сепарета и прозорци, гледащи към морето — те също бяха с дебели кадифени завеси. Цялото място излъчваше представа за църковно богатство от онзи вид, който баща ми ненавиждаше. Един свещеник ни кимна, когато излезе от сепарето си, и изчезна в параклиса да се моли.

Повиканият от Синон кардинал Кардоза се появи на стълбището.

— Здравей, Латиф. Питах се дали султанът няма да прати тази сутрин някого при мен.

— Кардинал Кардоза, това е господин Роджър Аскам от Кеймбридж — каза Латиф. — По заповед на султана той разследва смъртта на кардинал Фарнезе.

— Английски следовател? — Кардоза повдигна вежди. — Ама че интригуващо. — Погледът му се спря върху мен. — Кажете ми, всички ли англичани водят деца със себе си, когато разследват ужасни престъпления?

— Това е ученичката ми Елизабет — спокойно отвърна господин Аскам. — Когато я взех с мен в Константинопол, не очаквах, че ще бъда натоварен със задача да издирвам убиец. Тя е моя подопечна и като такава трябва да ме съпровожда навсякъде. Надявам се да нямате нищо против.

— Ни най-малко. — Погледът на кардинала се задържа върху мен по-дълго, отколкото би ми се искало, след което се върна върху учителя ми.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за кардинал Фарнезе — каза господин Аскам.

Кардинал Кардоза кимна тъжно.

— Разбира се. Тази нощ не успях да мигна. Още съм ужасен и покрусен от мисълта, че гостуващият ми брат от Рим е станал жертва на онзи звяр, вилнеещ из Византион.

Кардиналът имаше големи червени торбички под очите. Изглеждаше така, сякаш наистина не е мигвал.

— Ваша Милост, не съм сигурен, че се е случило точно това — започна учителят ми. — Именно затова се опитвам да възстановя движението на кардинала снощи.

При тези думи кардинал Кардоза наклони глава и погледна господин Аскам с нов интерес.

— Двамата с кардинал Фарнезе напуснахте банкета заедно, нали? — попита господин Аскам.

— Да, точно така.

— И се върнахте тук?

— Да. Бях уредил да ни донесат храна отделно. Възнамерявахме да обсъдим кореспонденцията от Рим, докато вечеряме. Аз обаче бях задържан на излизане от двора от християнски гости, брат Раул от Испания и неговия патрон, прочутия Игнаций Лойола, така че кардинал Фарнезе продължи напред без мен. Разговорът ми с двамата се проточи и се забавих близо половин час. Когато дойдох тук, кардинал Фарнезе го нямаше.

— Разбирам. Можете ли да ми кажете дали е известно кардиналът да е бил изложен на някакви опасности, преди да дойде в Константинопол?

— На никакви, освен очевидните. Писанията му за исляма провокираха гневни коментари от страна на религиозните съветници на султана и на други мюсюлмани, но нищо, което бих могъл да нарека опасно.

— Нима не бихте нарекли една фетва опасност?

— Това беше само позьорство от страна на имама. Никой от другите ислямски духовници не беше съгласен с него, затова до издаването на фетва така и не се стигна.

— Кардиналът получавал ли е заплахи за разправа след пристигането си тук?

— Доколкото ми е известно, не, ако не се броят месните, които му показаха подметките на обувките си.

— Кардинал Фарнезе щеше ли да ви уведоми, ако е в опасност?

— Бяхме приятели от дълги години, господин Аскам. Много преди да станем кардинали. Щеше да ми каже, да.

— Мога ли да видя стаята му?

Погледът на кардинала се стрелна настрани.

— Защо ви е да го правите? Защо искате да видите стаята му?

— Казахте, че се е върнал тук да вечеря с вас, но после е излязъл — или е бил отвлечен — преди да дойдете. Възможно е изобщо да не е стигнал до посолството. Оглед на стаята би ни дал някаква представа за действията му, след като се е върнал, ако изобщо се е връщал.

Кардинал Кардоза като че ли се замисли над думите му, после каза бавно:

— Добре.

Поведе ни нагоре по стълбите. Прислужникът Синон ни следваше като зловеща сянка.

— Кардинал Фарнезе спеше в личната ми спалня, както изискваше рангът му — каза Кардоза. — За първи път от години аз спя в общото спално на монасите.

Изкачихме стълбата и влязохме в покоите на кардинала.

Озовахме се в спираща дъха стая. В нея имаше огромно легло, покрито с великолепни завивки от син сатен. Бели тънки завеси се полюшваха на идващия откъм морето бриз и скриваха прозорците по същия начин, по който воалът скрива лицето на невястата. Личеше си, че кардинал Кардоза обикновено прекарва нощите в изключителен разкош. Учителят ми огледа помещението и дори другите да не бяха усетили неодобрението му, аз го долавях. Спалнята беше прекалено добре обзаведена, прекалено разкошна за практичния му ум.

До леглото имаше кожен пътен сандък. Върху капака му имаше малко златно разпятие.

— Това куфарът на кардинал Фарнезе ли е? — поинтересува се учителят ми.

— Да.

Под погледа на кардинал Кардоза господин Аскам отвори капака. В куфара се намираха вещите на убития кардинал — пътни дрехи, няколко книги, чанта и мухобойка като онази на кардинал Кардоза, с разноцветни конски косми; тази обаче беше по-малка и с по-малко ресни.

Учителят ми вдигна двете книги — Библията и „Божествена комедия“ на Данте. Огледа стаята.

— Всичко изглежда съвсем наред…

— Както би трябвало да се очаква — троснато отвърна кардиналът. — Което прави идването ви в спалнята на покойния напълно ненужно, сър.

— Тъкмо обратното, беше абсолютно необходимо. Всъщност огледът много ми помогна — каза учителят ми.

— И защо?

— Защото виждаме, че гостуващият кардинал не е бил изненадан от някакъв убиец, когато се е върнал тук. Няма следи от сблъсък или борба. Дори някой да е издебнал кардинала, по никакъв начин не е разместил нищо тук.

Кардинал Кардоза отново огледа стаята и най-сетне разбра заключението на учителя ми.

— О…

— Видях всичко, което исках да видя — заяви господин Аскам.

Всички се върнахме в атриума долу и господин Аскам внезапно спря.

— Храната му — каза той, като се оглеждаше.

— Моля?

— Храната на кардинал Фарнезе. Онази, която е била донесена тук. Била ли е докосвана? Някой ял ли е от нея? — Учителят ми се оглеждаше, сякаш вечерята можеше да е още в атриума, но тя явно отдавна бе изнесена.

Кардинал Кардоза сви рамене.

— Ами да. Доколкото си спомням, от храната беше ядено, но другият поднос бе недокоснат. Явно е започнал да вечеря, след като не се върнах навреме.

— Което означава, че се е върнал тук, преди да изчезне — каза учителят ми.

И най-небрежно се обърна към кардинал Кардоза.

— Ваша Милост, знаехте ли за навика на кардинал Фарнезе да пуши опиум?

Лицето на кардинала моментално стана ледено.

— Моля?

— Знаехте ли, че кардинал Фарнезе много често е посягал към лулата с опиум? — невинно попита господин Аскам.

Останах с ясното впечатление, че учителят ми не харесва Кардоза — надутото му поведение, показната демонстрация на богатство — и се запитах дали не се опитва да провокира кардинала по някакъв начин с подобен въпрос.

— Не. Нямах представа. — Очите на кардинала се присвиха. — Трябва да кажа, че съм донякъде изненадан, че знаете за този навик на приятеля ми, като се има предвид, че сте се запознали с него едва след смъртта му.

— Мъртвите понякога разказват истории — отвърна господин Аскам.

— Общуването с мъртвите е грях против Бог, господин Аскам. Да не би да сте участвали в някакво магьосничество?

— Не съм. Нито съм общувал с мъртвия кардинал — каза учителят ми. — Просто погледнах под езика му. Много ли са кардиналите в Рим, които се отдават на подобни екзотични удоволствия?

Кардинал Кардоза видимо се скова.

— Дори духовниците са хора, господин Аскам. А хората понякога са податливи на слабости и изкушения. Според моя опит пристрастеността към опиума не е най-лошият човешки порок.

— Напълно съм съгласен. — Господин Аскам хвърли поглед към Латиф и кимна, за да покаже, че е приключил тук. После отново се обърна към кардинала. — Благодаря за отделеното време, Ваша Милост.

— Няма защо. Бог да ви поживи и да ви даде мъдрост в разследването.

Излязохме.

Господин Аскам закрачи бързо през поляната пред католическото посолство обратно към Третия двор. Движеше се с такава скорост, че двамата с Латиф трябваше да подтичваме, за да не изостанем.

— Господи, спаси ме от кардинали и религия — промърмори той. — „Дори духовниците са хора“. Дрън-дрън. Ако духовниците наистина носеха Светия Дух в себе си, нямаше да посягат към опиати или да се отдават на други плътски грехове. Кардиналът знае нещо и не ни казва.

— Така ли?

— Първо, не искаше да оглеждаме спалнята на Фарнезе — каза учителят ми.

— Може би не е искал протестанти като нас да виждат разкоша, в който е свикнал да прекарва нощите си — предположих аз.

— Не, има нещо, което не желае да знаем. И искам да разбера какво е то.

Спрях и прошепнах:

— Нали не смятате, че кардинал Кардоза е замесен в смъртта на гостуващия кардинал?

Учителят ми също спря и прехапа замислено устна.

— Дори да е замесен, той е изключително пресметлив и хладнокръвен, за да застане пред нас и да ни лъже в лицата. Чудя се дали няма свои собствени подозрения относно това кой може да е убил Фарнезе. Така или иначе, отново сме в изходна позиция. Все още сме изправени пред първоначалния въпрос — защо някой ще иска да убива гостуващия кардинал и да маскира престъплението? Трябва да открием някой, който познава отблизо кардинал Фарнезе и спътниците от Рим. Мисля, че зная към кого можем да се обърнем. Хайде, турнирът ще започне всеки момент. Ще го открием там.

Тегленето на жребия

Срещите щяха да се проведат в най-голямата зала на света — в централния кораб на „Света София“. Огромната джамия се издигаше непосредствено до външните стени на двореца и бе единственото място в града, способно да побере тълпите, които се очакваше да се съберат за турнира.

Оказа се, че и тя не е достатъчно голяма.

Огромна тълпа от най-малко десет хиляди души се беше събрала около входовете на гигантската сграда. Хората се блъскаха и викаха, всички се опитваха да се набутат вътре, за да гледат тегленето на жребия и първата среща.

Тъй като придружавахме участник, бяхме пуснати да влезем през задния вход, използван от султана. Когато пристигнахме, там вече се беше наредила къса опашка привилегировани гости като нас. Зърнахме Микеланджело да си бъбри с някои от чакащите.

Учителят ми го приближи и каза:

— Микеле, може ли да поговорим насаме, ако обичаш?

Микеланджело се извини на събеседниците си и се дръпна с учителя ми и мен настрани.

— Какво има, Роджър?

— Знаеш за снощния инцидент, нали?

— Знам само, че султанът лично дойде в покоите ми да ме попита за твоите способности да решаваш загадки — рече Микеланджело. — Казах, че не познавам по-добър от теб в тази област.

— Това ли е всичко, което знаеш?

— Носят се слухове. Говори се, че кардинал Фарнезе станал жертва на злодея, който тероризира града. И никой не го е виждал тази сутрин. Вярно ли е? Фарнезе наистина ли е мъртъв?

— Да, мъртъв е, но не, не е жертва на злодея. А на някакъв заговор. И сега, благодарение на препоръките ти, султанът поиска да разследвам случая.

— Съжалявам, Роджър — рече Микеланджело. — Макар че в своя защита трябва да кажа, че султанът май много добре знаеше за талантите ти, преди да ме разпита за тях.

— Разкажи ми за кардинал Фарнезе — каза господин Аскам. — Знам за крайните му възгледи относно мюсюлманската вяра. Беше ли белязан човек в Рим?

— Ни най-малко. Всъщност го харесваха повече, отколкото брат му, папата. Фарнезе беше известен с това, че избягва заговори и интриги. Бих останал силно изненадан, ако някой е дошъл чак от Рим, за да го убие тук.

— Бил е пристрастен към опиума.

— Съвсем не е единственият, Роджър — каза Микеланджело. — Все пак те са свещеници, а не ангели. Опиумът е най-малката забежка на добрия кардинал.

— Най-малката забежка ли? — Учителят ми се намръщи. — Да не искаш да кажеш, че Фарнезе е бил… содомит?

Микеланджело кимна отсечено.

— Мъже или момчета?

— И двете.

— И в Константинопол ли?

Микеланджело кимна отново.

Господин Аскам се замисли за момент.

— И още един въпрос. Ами кардинал Кардоза? Може ли да е имал причина да премахне кардинал Фарнезе?

— Едва ли — каза Микеланджело. — Кардоза и Фарнезе бяха приятели от момчета и Кардоза дължи издигането си в църковната йерархия почти изцяло на влиянието на Фарнезе. Двамата бяха като братя във всяко отношение, освен по име. Който и да го е направил, със сигурност не е бил Кардоза.

— Благодаря, Микеле. Това беше всичко, което исках да знам. Сега разполагам с по-широк контекст за разследването си.

— Успех, Роджър. И внимавай. Не позволявай любопитството ти да те убие.

Върнахме се на местата си на опашката и скоро влязохме в огромната катедрала-джамия.

„Света София“ беше прекрасна отвън, но интериорът й добавяше съвсем нови нива на великолепие и чудо.

Централният неф се извисяваше нагоре, огромният купол стъпваше върху серия от малки полукръгли куполи. Някога по тях е имало сложни мозайки, изобразяващи християнски светци, но те били грубо унищожени от неверниците мюсюлмани. Бяха се запазили само няколко, сред които централната картина, невероятна мозайка на Богородица и Младенеца, тъй като мюсюлманите почитат Дева Мария и Христос. Те просто не приемат, че Христос е Божий син.

Минахме през личния проход на султана и се озовахме на сцена, гледаща към изумителния неф. На сцената, недалеч от огромния трон на султана, имаше запазени за нас места.

На по-малка платформа в самия център на залата имаше квадратна маса с два стола, поставени един срещу друг. Това беше игралният подиум — и точно сега огромно множество зрители се тълпяха около него, същински развълнуван човешки океан, чието мърморене отекваше в огромното пространство.

Ако тълпата отвън беше голяма, то това беше водещата й част — пет хиляди щастливци, успели да се вмъкнат вътре. Те се блъскаха около подиума, събираха се под балкона за молитва на султана (който представляваше издигната платформа, скрита от решетки от летви) и надничаха от другите балкони на „Света София“, издигащи се на сто и петдесет стъпки височина. Най-добрите места там обаче бяха заети от любимците на султана и благородните фамилии на Константинопол.

Съобщиха ни, че в този момент слугите на султана издигат големи дървени екрани, приличащи на шахматни дъски (заедно с фигури, които могат да се местят) около огромната сграда, така че множеството отвън да може да следи срещите.

Предположих, че в древния град не са се събирали подобни тълпи от времето на състезанията с колесници, провеждани на отдавна изчезналия хиподрум на Константинопол. Гледката беше страховита и будеше страхопочитание.

Още играчи и техните придружители влязоха в залата от задния вход и заеха местата си на подиума на султана.

Внезапно засвириха тръби и всички се смълчаха, когато се появи и самият султан. Свитата му го следваше, а от дясната му страна вървеше Микеланджело, понесъл в ръце голям предмет с неправилна форма, покрит с блестящ златен сатен.

— Дами и господа! — каза султанът. — Вижте шахматните комплекти, с които ще се играят срещите!

И с театрален замах вдигна сатененото покривало и разкри двата комплекта, създадени специално за събитието от великия художник.

Събралата се тълпа ахна, аз също.

Красотата им беше изумителна.

Дъската сама по себе си представляваше невероятно произведение на изкуството, със сребърни и златни квадрати, които проблясваха по начин, който не бях виждала никога.

И самите фигури. Едната страна беше от злато, а другата от сребро. Подредени по местата си, блестящи и искрящи на слънчевата светлина, лееща се през високите прозорци на купола, те приличаха на съкровище, нямащо равно на себе си, на безценна награда.

— Каква дързост само проявява султанът — чух зад себе си глас на испански. — Изработил е комплектите от златото и среброто, които пиратите му са ограбили от нашите галеони, връщащи се от Новия свят.

Погледнах крадешком и видях, че говорещият е посланикът на Кастилската династия.

Микеланджело тръгна през смълчаната тълпа (съпровождан от четирима дворцови стражи, за които подозирах, че пазят по-скоро безценния комплект, а не безценния художник) и се изкачи на игралния подиум. Изключително тържествено постави дъската и фигурите на масата. Стражите останаха на подиума, където щяха да останат за всяка среща в турнира.

След това садразамът излезе с прекрасен стъклен съд с внушителни размери, в който се виждаха шестнайсет кръгли камъка, всеки с размерите на ябълка и изгладен в сферична форма.

— Време е да изтеглим жребия! — извика той на турски и гръцки. — Върху тези камъни са изписани имената на шестнайсетте участници в турнира. Ваше Величество, бихте ли ни оказали честта?

Султанът пристъпи до съда, бръкна вътре и разбърка камъните.

Тълпата се наведе напред.

Султанът продължи да разбърква още известно време, като се усмихваше на поданиците си и се наслаждаваше на напрежението, което създаваше. Всички се разсмяха.

После хвана един камък и го вдигна високо, за да прочете името върху него.

— Заман от Константинопол!

Тълпата нададе радостни викове. Заман беше един от двамата местни герои, братовчед на султана и алият.

Султанът отново бръкна в стъкления съд и разбърка театрално камъните, преди да извади още един и да прочете името.

— Максимилиан от Виена!

Тълпата задюдюка и засъска, когато чу името на противника. Всички бяха наясно с изострените отношения между османците и Хабсбургите.

— Добра среща за Заман — прошепна господин Джайлс на учителя ми. — Максимилиан е един от по-слабите играчи. Алият като Заман набързо ще се справи с него.

Тегленето на жребия продължи по подобен начин, с голямо театралничене от страна на султана и ентусиазирани реакции от страна на тълпата. Имената на играчите във всяка среща се изписваха на голяма дъска, подобна на онези, които могат да се видят на рицарските турнири (по-късно научих, че същите дъски са били издигнати и за тълпите навън); след като вадеше камъните, султанът ги оставяше в редица на една маса до дъската.

На господин Джайлс му се падна много силен противник за първата среща. Щеше да играе срещу Талиб, възрастния библиотекар от Багдад.

Брат Раул, човекът на папата, трябваше да играе срещу брат Едуардо от Сиракуза, а на московчанина Владимир му се падна лукав дребен египтянин от Кайро. Грубият влах Драган от Брашов щеше да се изправи срещу представителя на Венеция, който не се смяташе за силен играч поне според коментарите на тези около мен.

Но най-бурно бе посрещнато името на сегашния шампион Ибрахим от Константинопол. Овациите на тълпата обаче донякъде затихнаха, когато бе обявено името на съперника му — силният млад прусак Вилхелм от Кьонигсберг. Срещата щеше да бъде оспорвана и за двете страни.

Когато церемонията приключи, резултатите от жребия бяха изписани на дъската:

— Първата среща между Заман от Константинопол и Максимилиан от Виена ще започне точно след един час! — обяви садразамът. — Следобед ще се проведе още една среща. Утре ще се играят останалите шест срещи от първия рунд на две дъски, в тази зала. А сега отдайте почит на султана!

Огромната тълпа падна на колене като един, докато султанът излизаше през задния изход. След като се оттегли, всички отново станаха и започнаха да обсъждат жребия и срещите.

Мнозина от участниците заедно с антуражите им също напуснаха залата, тъй като присъствието им вече не бе необходимо. Тълпата обаче си остана — местата в „Света София“ бяха твърде ценни, за да се откажат с лека ръка от тях.

— Какво ще кажеш, Джайлс? — попита господин Аскам. — Искаш ли да гледаш първата среща? Или предпочиташ да се оттеглим в покоите си?

— Май ще е по-добре да свикна с настроението в залата — отвърна господин Джайлс. — Мястото е голямо, а тълпата е оживена. Освен това ми е интересно да видя как играе Заман.

— Чудесно. Аз самият с огромно удоволствие бих останал да погледам добър шах. — Той ми се усмихна и хвърли поглед към Елси, която съсредоточено изучаваше ноктите си.

После господин Аскам стана и отиде при масата пред дъската за резултатите, на която султанът беше оставил камъните. Последвах го.

Господин Аскам взе няколко от гладките камъни и ги затъркаля в ръка, като се възхищаваше на изкусната им обработка.

Застанах до него.

— Султанът разбира от изнасяне на спектакли.

— Определено — съгласи се господин Аскам, докато се вглеждаше внимателно в един от камъните, преди да го остави на мястото му. — Освен това знае как да нагласи жребия.

— Какво?

— Не реагирай външно, Бес, просто пипни този камък. На него е написано името на Заман. — Господин Аскам ми подаде камъка.

Беше топъл.

— Не реагирай — строго ми прошепна той. — Камъкът на Максимилиан от Виена също е топъл, докато камъните на Ибрахим от Константинопол и на прусака са студени, сякаш са били държани в сняг. Всички останали са с нормална температура.

Бях потресена.

— Да не искате да кажете, че жребият, изтеглен току-що пред пет хиляди души, е бил нагласен? Че султанът е знаел кои камъни да подбере?

— Не е трудно да затоплиш два камъка на огън или да ги изстудиш в сняг. За тълпата пак ще изглеждат като обикновени камъни. Подозирам, че Негово Величество е искал братовчед му Заман да играе в първата среща на турнира и да има слаб противник. Освен това подозирам, че не е искал Заман да се озове срещу Ибрахим, който е любимецът на народа. Не е добре двамата му местни герои да се сблъскат и вероятно затова на Ибрахим му се падна много силен съперник в лицето на прусака Вилхелм. Султанът се грижи за царствения си роднина.

Учителят ми се дръпна от масата. Поклатих глава, докато го следвах.

— Знаете ли, сър, понякога се боя, че сте по-любопитен, отколкото е благоразумно.

— Да, понякога е така — отвърна той, докато се връщахме на местата си в очакване на първата среща от турнира.

Първата среща

Неестествена тишина изпълни „Света София“. Беше изнервящо да видиш толкова огромно пространство, пълно с толкова много зрители и в същото време така неподвижно и смълчано.

В средата на огромната зала, заобиколени от многолюдната тълпа, седяха шампионът на султана Заман и Максимилиан от Виена, глътнал бастун австриец с малки заострени мустаци, подстригани в модния за онова време стил в страната му. Високо над тях седеше султанът, който се беше върнал на трона си, за да гледа първата среща от историческия си турнир.

Играта започна и тълпата я следеше жадно и напрегнато. След всеки ход се разнасяха вълни тих шепот. Жителите на Константинопол определено обичаха шаха.

Както беше обяснил садразамът предишната вечер, всяка среща се състоеше от седем игри; онзи, който спечелеше четири, печелеше срещата.

Седях с господин Аскам, господин Джайлс и Елси на специалните места на платформата на султана, запазени за участниците и техните придружители. Някъде по средата на играта господин Джайлс се наведе към господин Аскам и прошепна:

— Тази среща ще е кратка. Заман вече прецени Максимилиан. Австриецът не може да се сравнява с него.

И наистина, първата игра приключи за половин час. Заман матира противника си, без да изгуби нито една важна фигура. Втората игра приключи още по-бързо — веднага щом Заман взе царицата на Максимилиан австриецът се смути и в отчаянието си изгуби първо офицерите, после конете и накрая топовете си. След по-малко от час Заман водеше с две на нула.

Когато започна третата игра и Заман взе инициативата още в началото, забелязах, че учителят ми изобщо не гледа дъската. Вместо това наблюдаваше кардинал Кардоза, който седеше в противоположния край на султанската платформа и гледаше играта без абсолютно никакъв интерес. От двете му страни седяха по-нископоставени свещеници от Рим, които изглеждаха също толкова отегчени.

Очите на учителя ми бяха присвити. Мислеше си за нещо.

— Какво има? — прошепнах аз.

— Двамата кардинали са поискали вечерята да им бъде сервирана в посолството… — тихо каза господин Аскам.

— И какво?

Учителят ми не сваляше поглед от кардинала.

— Обривът… подуването на езика… Слонско ухо…

Той рязко стана.

Седящият наблизо Латиф също се изправи.

— Къде отивате? — изсъсках аз, но учителят ми вече се отдалечаваше.

Забързах след него.

Господин Аскам мина решително през главната порта на Топкапъ и закрачи бързо по пътеката, водеща към вътрешната Порта на приветствията.

— Бихте ли ми обяснили какво става? — умолително попитах аз, докато се мъчех да не изоставам.

— Помниш ли как огледахме тялото на кардинала снощи?

— Да.

— Помниш ли обрива в устата му? И подутия език?

— Да.

— Има едно отровно растение, известно като слонско ухо, за което се знае, че причинява обриви в устата и че ако се погълне в големи количества, езикът на жертвата може да се подуе до такава степен, че да спре достъпа на въздух в гърлото му и да го задуши.

— Чакайте малко. Да не би да искате да кажете, че кардинал Фарнезе е бил убит с някаква отрова?

— Да, така мисля.

— Простете — рекох аз, — но тогава какво правят онези прободни рани по цялото му тяло? Не мислите ли, че те биха могли да допринесат значително повече за смъртта му?

— Кардиналът вече е бил мъртъв, когато са го дупчили с ножа — отвърна господин Аскам.

— Откъде знаете?

— Защото многобройните рани на кардинала не кървяха. Когато сърцето вече е спряло, тялото не кърви, когато се прониже. Жив човек, наръган толкова много пъти, би кървял обилно — Господи, би настанила същинска кървава баня — но ти самата ми каза, че не е имало много кръв около басейна, в който са намерили кардинал Фарнезе. Ако е бил пробождан толкова дълбоко, докато е жив, около басейна би трябвало да има голяма кървава диря. Дори ако убиецът му го е отнесъл до водата на рамене, би трябвало да останат някакви следи. А такива няма. Когато сутринта отидохме при кардинал Кардоза, огледах терена около католическото посолство и не открих никаква кръв по тревата. Ако кардиналът е бил наръган до смърт в сградата, щеше да има поне малко останала кръв, докато са го отнасяли.

— Възможно е убиецът да е бил по-внимателен, отколкото си мислите — казах аз. — Може да е заличил кървавата следа, да е откарал тялото с каруца или пък изобщо да не е убил кардинала в посолството.

Господин Аскам кимна. Вече минавахме през Портата на приветствията и влизахме във Втория двор.

— Все добри доводи, Бес. Много добри доводи даже. Въпреки това продължавам да смятам, че кардинал Фарнезе е бил мъртъв, когато са го пробождали.

— Защо!

— Защото не е оказал съпротива на такава свирепа атака.

Спрях.

— Откъде може да знаете пък това? — Учителят ми не спря, а продължи да върви. Забързах след него. — Откъде можете да го знаете? — повторих аз.

— Когато оглеждахме трупа на кардинала в тъмницата, случайно да обърна внимание на ръцете му? — попита господин Аскам.

— Да. Тлъсти, сиви и бледи, но иначе изглеждаха съвсем нормално.

— Именно. При подобна свирепа атака и най-слабият човек ще вдигне ръце в някакъв опит да се защити и съответно ще получи порязвания по дланите, не мислиш ли? По ръцете на кардинала обаче няма нищо. Мъртвецът не се съпротивлява. Оттук е и заключението ми.

Замълчах. Логиката му всъщност бе много силна.

— Добре — съгласих се. — Но защо му е трябвало да го наръгва толкова много пъти, щом вече е бил мъртъв?

Учителят ми ме погледна, без да спира да крачи, и каза:

— За да обърка следата. Подобно на одирането на лицето, пробожданията са заблуда, предназначена да насочи невнимателния следовател към заключението, че кардиналът е бил убит от безумния злодей. Целта е да се скрие идентичността на истинския извършител. Убиецът обаче не е знаел, че безумният злодей вече е бил затворен в тъмницата на султана.

Вече започвах да разбирам защо разплитането на мистерията представлява такава особена тръпка за учителя ми. Наистина си мисля, че му харесваше да изправя съобразителността си срещу тази на убиеца. Той продължи с ентусиазъм:

— Ако приемем, че кардиналът е бил отровен, трябва да се запитаме как. Как е бил отровен? Помниш, че кардинал Кардоза е напуснал банкета, за да вечеря в посолството с кардинал Фарнезе. Мисля, че отровата, убила Фарнезе, е била сложена в храната му — храна, приготвена в кухните и отнесена в католическото посолство. Ето защо незабавно трябва да говоря с готвача Брунело Борджия.

Едва тогава осъзнах, че сме прекосили Втория двор и сме почти при кухните.

Учителят ми влезе забързано, мина през кълбетата пара и покрай няколко кланици, където облечени в престилки касапи изливаха вода върху дръвниците, за да отмият кръвта.

Група слуги се беше събрала в дъното на кухнята.

— О, не… — Господин Аскам ускори крачка. — Не…

Стигнахме до въпросния вход и учителят ми разблъска ужасените работници.

Замръзнахме.

Помещението беше пълно с шест големи говежди трупа, окачени на куки. Между тях, с извити под неестествени ъгли вратове, на въжета висяха и телата на Брунело Борджия и жена му Мариана.

Още две жертви

Един готвач, три момчета роби и две слугинчета гледаха втрещено труповете.

Вратата зад нас се затръшна с трясък. Обърнах се. Беше Латиф.

Евнухът изгледа свирепо робите и заговори на гръцки:

— Никой да не казва нито дума за това, докато султанът не бъде уведомен.

После подаде глава през вратата и извика стражи. Явно никой от нас нямаше да бъде пуснат да излезе, докато султанът не бъде информиран за положението — а това можеше да отнеме известно време, тъй като той в момента все още гледаше първата среща. Латиф явно имаше и други нареждания.

Учителят ми въздъхна и се загледа в телата на Брунело и Мариана.

— При вчерашната ни среща с Брунело не останах с впечатление да е отчаян, още повече пък склонен да отнеме собствения си живот — отбелязах аз.

— И аз си помислих същото — рече учителят ми. — Трябва ли да приемем, че поради някаква причина е отровил високопоставен кардинал, а след това в пристъп на разкаяние се е самоубил?

— Боя се, че още се опитвам да проумея какви са причините да мислите, че Брунело е отровил кардинал Фарнезе — казах аз.

Господин Аскам огледа ръцете на мъртвия готвач, после обясни, без да ме поглежда:

— Заключението, че кардиналът е бил отровен, се основава на обрива в устата му и подутия език. А че е бил отровен от Брунело… ами, смятам така поради факта, че яденето, отровило кардинал Фарнезе, е било доставено в посолството от кухните, където е било приготвено от Брунело, християнския готвач, отговарящ за ястията за видните гости с чувствителни стомаси.

— Аха…

— А ето че сега се оказва, че убиецът се е обесил — продължи господин Аскам. — Въпросът е защо му е било да прави подобно нещо?

— Добре. Защо му е било да го прави?

Господин Аскам кимна мълчаливо към китките на мъртвеца. Проследих погледа му. Върху кожата имаше червени следи от въже. Подобни белези имаше и по китките на Мариана.

— Ръцете им са били вързани, когато са ги окачили на въжето — прошепна господин Аскам. — След това са ги развързали. Готвачът и жена му изобщо не са се самоубили.

— Но тогава това означава…

— Засега да запазим заключенията за себе си, Бес. Поне докато не дойде султанът. Изглежда, че този дворец крие много тайни, и мисля, че само сме докоснали повърхността.

Мина цял час. Предположих, че султанът се наслаждава на играта на Заман и няма да дойде в кухнята, докато срещата не приключи. Остра воня изпълваше помещението — не бях сигурна дали от закланите животни, от човешките трупове или и от двете.

Двамата с учителя ми седяхме на пода срещу шестимата кухненски работници. Подобно на нас, тяхното единствено престъпление като че ли бе, че са видели мъртвата двойка.

Само Латиф стоеше прав и продължаваше да пази изхода.

По едно време господин Аскам стана и направи пълен кръг около висящите тела. Странното обаче бе, че не ги погледна. Вместо това вървеше с наведена глава и се взираше в пода.

Отидох при него.

— Какво правите?

Той клекна. Подът в средата на помещението бе покрит с гаден пласт стърготини, смесени със засъхнала животинска кръв. Ужасната смес беше мека под краката ми, досущ като кал. В нея можеха да се различат множество припокриващи се отпечатъци от стъпки, в това число и нашите.

— Предимно сандали — каза господин Аскам. — Сандали с кожени подметки като онези, които носят кухненските работници. Но на няколко места виждам този отпечатък, оставен от равна дървена подметка с ясно изразена резка между палеца и втория пръст, във формата на буквата V. Оставен е от лявата обувка. Дървените сандали са по-скъпи и принадлежат на човек със скромно положение.

— Защо казвате „скромно“ положение?

— Защото, скъпа Бес, ако собственикът на сандалите беше заможен, щеше да си позволи да си купи нови обувки или най-малкото да поправи тези. — Учителят ми се обърна към останалите в помещението. — Латиф. Мога ли да видя обувките на всички? Твоите също.

Оказа се, че и шестимата кухненски работници в помещението са обути с най-прости сандали с кожени подметки, така че отпечатъкът не можеше да е оставен от тях. Единствено сандалите на Латиф бяха с дървени подметки, но на лявата липсваше издайнически белег.

— Вече извън подозрение ли съм? — попит Латиф, докато отново стъпваше на земята.

— Не — отвърна господин Аскам. — Никой не е извън подозрение, особено човекът, който ме държи затворен в помещение против волята ми.

— Служа на интересите на султана, не на вашите.

— Повярвай, много добре си давам сметка за това.

Господин Аскам спря при тялото на съпругата на Брунело Мариана и се загледа замислено в нея. Вдигна ръка и докосна молитвената броеница на шията й, след което огледа черната панделка, вързана за броеницата.

Обърна се към кухненските работници и заговори на гръцки.

— Някой от вас знае ли гръцки?

Едно от слугинчетата кимна. Каза, че името й било Саша и живеела в Македония, преди да бъде заловена от някакъв османски отряд и доведена в Константинопол.

— Жената на готвача носеше черна лента на молитвената си броеница, което означава, че е била в траур — каза господин Аскам. — Кого е оплаквала?

— Сина си — отвърна момичето.

— Сина си ли? Но ние го видяхме снощи.

— Не, видели сте Пиетро, другото им момче. Умря по-малкият им син, Бенисио. Беше кротко момче, сладко малко ангелче с прекрасна руса до бяло коса, но беше малко слабоумен. Бе само на дванайсет, но преди две седмици се самоуби. Намерили го в една от тези кланици с прерязани вени на китките.

— Дванайсетгодишно момче да се самоубие? — изненада се учителят ми. — Самоубийството е нещо много рядко при толкова малки деца.

— Всички бяхме изненадани и много разстроени. Макар и бавноразвиващ се, Бенисио бе добро момче, мило, харесваха го в кухните. Беше винаги усмихнат… и малко дебел, защото готвачите все му пробутваха нещо за ядене. Всички бяхме потресени, че малкото ангелче изобщо знае как да убие каквото и да било, още повече собственото си земно тяло.

— Брунело и жена му как приеха смъртта му? — попита господин Аскам.

— Мариана беше съсипана. Плака дни наред. Брунело също беше разстроен, но бе зает с многото банкети за турнира на султана. Започна лесно да се гневи, викаше и за най-малките ни прегрешения. Веднъж дори си изпусна нервите пред кардинал Кардоза и му се разкрещя, когато един ден кардиналът влезе в кухните, но не зная каква беше причината за избухването.

— Брунело се е разкрещял на кардинал Кардоза? — учуди се учителят ми. — Кажи ми, ти или някой от другите виждал ли е Брунело да се среща или да разговаря прекалено много с някой от участниците в турнира или от гостуващите големци?

Момичето преведе въпроса на турски за останалите в помещението. Отговори готвачът и Саша преведе:

— Каза, че през дните преди банкета Брунело е бил посещаван на четири пъти от австрийския играч Максимилиан от Виена. Идвал с едно младо момиче — онова, което австрийците по-късно подариха на Негово Величество.

— Хелена — обадих се аз.

— Известно ли е какво са обсъждали? — попита господин Аскам.

Саша попита готвача, той поклати глава и тя каза:

— Не, не знае за какво са разговаряли.

По някое време, не зная кога точно, вратата се отвори и влязоха султанът, великият везир и осем мъже от личната охрана на владетеля. Районът на кухнята зад тях беше напълно разчистен. Шестимата работници в помещението скочиха на крака и застанаха мирно, загледани смирено в краката си.

Султанът погледна двете висящи тела — на лицето му бе изписано повече раздразнение, отколкото тъга — след което строгият му поглед се спря първо върху учителя ми, после върху мен и накрая върху работниците.

— Вие шестимата единствените свидетели ли сте? — попита той на гръцки.

— Да, Ваше Величество — отвърна Саша от името на всички. — Канех се да изтичам да кажа на дворцовите стражи за случилото се, когато тези тримата — тя кимна към господин Аскам, Латиф и мен — дойдоха и евнухът ни задържа тук.

Султанът кимна.

После се обърна към учителя ми и премина на английски.

— Господин Роджър Аскам. Защо ви намирам тук?

— Направих някои заключения, Ваше Величество, но трябва да призная, че не очаквах да открия Брунело мъртъв…

— Май сте по-умен, отколкото си мислех — прекъсна го султанът. — Изглежда, ще ми се наложи и аз да внимавам какво правя около вас. Стигнали сте до заключението, че готвачът е бил свързан със смъртта на гостуващия кардинал, така ли?

— Да.

— И че сега убиецът е мъртъв от собствената си ръка?

Господин Аскам погледна стоящите до нас работници. Явно не му се искаше да говори за разследването пред тях.

— Можете да говорите свободно — спокойно рече султанът.

— Това се очаква да си помислим, Ваше Величество — каза учителят ми. — Но аз не вярвам, че е станало така. По-скоро предполагам, че готвачът и жена му са били убити. Убиецът още е на свобода.

Султанът повдигна вежди, но учителят ми не каза нищо повече. Владетелят го гледаше преценяващо. Взираше се в него много, много внимателно.

— Второ и трето убийство в двореца ми — каза той. — Това не ми харесва. Имате ли подозрения относно новите смъртни случаи, господин Роджър Аскам?

— Между тези стени се спотайва коварен ум, Ваше Величество. Ако всяко от тези убийства се приеме като чиста монета, би трябвало да припишем смъртта на кардинала на безумния злодей, а на тези двамата — като самоубийство. Но не, и трите убийства са били нарочно нагласени така, че да объркат разследването. Те са свързани. Следователно не само разследването ми остава недовършено, но и ви съветвам да ми позволите да включа смъртта на готвача и жена му към случая с убийството на кардинал Фарнезе.

Султанът се замисли за момент, после каза:

— Добре. Направете го и продължете разследването. — Посочи шестимата работници. — Разговаряхте ли с тези хора?

— Да — отвърна господин Аскам.

— Имате ли още нужда от тях?

— Не. Те са невинни. Просто са видели телата. Не знаят нищо важно.

Султанът ни отпрати от помещението, после се обърна към старшия на стражите и остро заповяда нещо на турски.

Забавих крачка и понечих да погледна назад, но господин Аскам ме побутна по рамото да продължа.

И беше напълно прав да го направи, защото докато излизахме и вратата се затваряше зад нас, последното, което видях — за мой пълен ужас и изумление, беше как командирът на стражите и хората му изтеглят сабите си.

Кардиналът и съдържателят на бордея

Вече беше следобед. Султанът и хората му ни обърнаха гръб и тръгнаха към харема.

Бях потресена от съдбата на Саша и другите кухненски работници.

— Господин Аскам, защо султанът нареди да убият горките хора?

— Намираме се в странна и безбожна страна, Бес — отвърна господин Аскам. — Трябва да се смятаме за щастливци, че не ни сполетя същата съдба. Подозирам, че оцеляхме единствено благодарение на твоята кралска кръв и моите дедуктивни способности.

Стояхме насред Втория двор. Делегациите и играчите се разхождаха под дърветата. Срещата на Заман беше приключила — бе победил Максимилиан от Виена с четири на нула, пълен разгром — и сега важните гости бяха излезли да глътнат малко чист въздух преди втората среща за деня между Владимир от Московия и Мустафа от Кайро.

— Но защо трябваше да ги убива? — попитах аз. — Не са направили нищо, само са видели мъртъвците.

— Най-опасното нещо във всеки дворец са слуховете — каза учителят ми. — Тези шестимата биха могли да разкажат на други, които пък да се разприказват пред трети. Вестта за смъртта на кардинал Фарнезе вече се разпространява. Не могат да се допуснат слухове за още смъртни случаи. Това ще се отрази зле на султана — ще изглежда, че не контролира собствения си дворец. Баща ти е отнемал живота на херцози поради същите причини, а и ти, ако някога станеш кралица, също ще екзекутираш хора заради опасните неща, които казват.

— Никога няма да го направя!

Учителят ми въздъхна тъжно.

— Напротив. Ще го правиш. — Поизправи се, сякаш да се овладее. — А сега трябва да продължим с разследването. На първо място искам да намерим оцелелия син на Брунело, Пиетро. Той разнася храната вместо баща си и може би ще е в състояние да ни помогне. Освен това се интересувам от посещенията на австриеца Максимилиан в кухните. На първо място обаче искам да знам защо такъв почтителен човек като Брунело се е развикал на кардинал на Църквата, на която беше така предан. Трябва да говорим отново с кардинал Кардоза. А, ето го и него…

Кардиналът стоеше в другия край на двора и разговаряше с някакъв брадат персиец, дребен, с лъскава пурпурночервена дреха с блестящи златни ширити на раменете. Одеждата бе официална, но в същото време и малко прекалено ярка и крещяща. Дребният персиец жестикулираше оживено и гневно тикаше пръст в лицето на кардинала.

— Май не само Брунело е бил ядосан на кардинала — отбеляза господин Аскам. — Латиф, кой е човекът, който спори с кардинал Кардоза?

— Африди, местен сводник и собственик на няколко бардака. Най-големият се намира от другата страна на Ая София.

Господин Аскам загледа с огромен интерес разправията между дребния персиец и едрия кардинал. Накрая ярко облеченият сводник махна пренебрежително с ръка и гневно се отдалечи от кардинал Кардоза.

— Съдържателят на бордея изглежда доста ядосан — каза господин Аскам. — Исторически погледнато, обикновено светият човек се гневи на онзи, който продава греховете на плътта. — И загледа как Африди излиза от двора.

— Още ли искате да говорите с кардинала? — попита Латиф.

Господин Аскам — продължаваше да гледа след отдалечаващия се сводник — каза:

— Не. Първо искам да говоря със сводника. Искам да разбера какво го е ядосало толкова.

И тъй, водени от Латиф, ние излязохме от двореца и тръгнахме през оживения търговски квартал около сътворената от човешка ръка планина на име „Света София“.

Навсякъде имаше хора — просяци, продавачи на птици, търговци на подправки, мъже, пушещи лули или отпиващи силния чай, който пият турците. Някакъв човек беше нарисувал с тебешир на една стена гигантско копие на таблицата на турнира и приемаше залози за развитието на съревнованието. Името на Заман вече се мъдреше в колоната на втория рунд. Двайсет желаещи да залагат се бяха наредили на опашка. Имаше всъщност и десетки други организатори на залози.

Тръгнахме по една широка улица от другата страна на площада и стигнахме до една много особена сграда — долната половина като че ли беше направена от римски мрамор, а върху нея имаше по-късни зидове.

— Това е заведението на Африди — каза Латиф.

— Доходоносно ли е? — поинтересува се учителят ми.

— Много. Африди е собственик на няколко публични дома в града, но този е най-големият. И се радва на голям успех.

В този момент от бардака излязоха двама мъже. Познах единия. Беше едрият смугъл влах, Драган.

На лицето му беше цъфнала широка усмивка и той се олюляваше, явно подпийнал.

— Така е по-добре! — изрева Драган на гръцки. — Чувствах се зле, откакто пристигнах в този лайнян град. Едно хубаво чукане след обилен обяд най-добре пречиства ума!

Забеляза ни и кимна небрежно на учителя ми.

— А, вие сте един от англичаните, нали? Бях останал с впечатлението, че англичаните са твърде благопристойни, за да мърсуват, но вие ме изненадахте! Браво на вас! Или показвате на момичето как една жена може да си осигури сносен живот, като си разтваря краката?

Учителят ми не отговори.

Драган си тръгна, залиташе.

— Пратете ми я довечера и ще я науча! — извика през рамо.

Учителят ми ги гледаше с много кисела физиономия как се отдалечават. Когато изчезнаха зад ъгъла, ми каза тихо:

— От този момент не се отделяй от мен както в двореца, така и извън него.

— Да, сър.

— И събери сили, Бес. Онова, което ще видиш, може да не се окаже приятно.

Влязохме в бордея.

Щом се озовахме вътре, необичайната конструкция на публичния дом разкри произхода си — че навремето е била римска баня. Африди просто бе запазил древните основи и беше добавил горния етаж.

Основното помещение представляваше широка зала с висок таван, в средата на която имаше огромен димящ басейн. Из него бяха пръснати мраморни островчета, а покрай стените имаше десет открити ниши, пълни с възглавнички.

Голи жени разнасяха подноси с храна и напитки на клиентите в нишите. Масажистки, чието облекло се състоеше само от верижки около шията, масажираха гости върху мраморни маси, като понякога прекъсваха масажа и ги яхваха, за да им доставят удоволствие по други начини.

В почти всяка ниша хората се отдаваха на похотта си. Повечето ниши зееха отворени пред очите на всички, но няколко бяха със спуснати завеси. Отвсякъде се чуваха стонове и пъшкане, но за разлика от чувствената нощ в харема, описана от Елси, в звуците тук нямаше нищо чувствено. Това бяха звуци на мъже, които не искаха парите им да бъдат хвърлени на вятъра.

Бях чувала за проститутки и бордеи (достатъчно е човек да прочете Библията), но не бях подготвена за подобна студена и делова обстановка, превръщаща интимния акт на любовта в най-обикновена търговска сделка.

И тогава видях децата.

Бяха на моята възраст, на тринайсет или някъде там, момчета и момичета, които обикаляха банята, гримирани като възрастни, разголени в една или друга степен, разнасящи питиета, грозде или лули.

Призля ми.

Стоящият до мен господин Аскам гледаше ставащото около нас с неприкрито отвращение. Постави ръка на рамото ми, за да ми вдъхне увереност.

В този момент забелязахме Африди, все още облечен в крещящото пурпурнозлатно облекло. Разговаряше с двама румънски цигани, мъж и дърта вещица, които водеха две мръсни селски деца за ръце. Пред очите ни Африди даде на циганите няколко монети и те му дадоха децата, след което си тръгнаха.

С ужас си дадох сметка какво се случва с отвлечените от цигани деца. Свършваха в заведения като това.

Латиф отиде при Африди, каза му нещо и го доведе при нас. Каза му, че ще говорим на гръцки и че учителят ми ще задава въпросите си по заповед на самия султан.

— Видях ви неотдавна да спорите с кардинал Кардоза — направо започна господин Аскам. — Каква е причината за разногласията ви?

— Тоя мръсник ми краде хляба! — изсъска персиецът. — Проклет содомит! Преди да дойде в Константинопол, гостуващите духовници от Рим бяха най-добрите ми клиенти!

— Как така ви краде хляба? Та той е римски кардинал.

— Огледай се, глупако! Почти всички клиенти са от турнира. И то не само играчите — ба, те са само шестнайсет — но и господарите им, придружителите, слугите. Събитие като това е добре дошло за мен! И в същото време цялата делегация от Рим, дванайсет Божии мъже, дванайсет прочути с похотта си мъже, остават всяка нощ у кардинала, обслужвани единствено от неговите момчета.

— Кардиналът държи… момчета?

— Намира ги по улиците. Лично. Плаща им със сребро или храна. И знае, че мога да осигуря толкова момчета, колкото са му нужни. Всички други посланици използват моите жени за сбирките си в двореца. Но не и кардиналът, о, не. А моите момчета са опитни, нали разбирате. Те знаят как да…

Учителят ми се намръщи и вдигна ръка да спре по-нататъшните обяснения.

— Мисля, че разбирам — каза господин Аскам и изгледа съдържателя на бордея с огромно отвращение. — И какво точно прави кардиналът в покоите си?

— Частни сбирки. Ох, тези свещеници и техните ядения! Затова съм толкова ядосан. Ако не беше Кардоза, свещениците щяха да са тук всеки ден и нощ, щяха да ебат като разгонени зайци и да ми плащат за това!

— Господи… — промълви учителят ми.

— Мисля, че Бог отдавна не ни гледа — рече Африди. — Подобни неща може да не стават в Англия, но се правят в половината църковни посолства в Източна Европа. Местният кардинал осигурява, както сам се изразява, „настаняване и услуги“ за всеки гостуващ свещеник. Ако сте мъж, който си пада по мъже, Църквата е вашата организация.

— Разбирам.

— Просто е нечестно, казвам ви! Мен не ме допускат да продавам услуги в рая на техните клиенти! Църквата не бива да се меси в търговията на другите хора. Нейният занаят е да продава спасение. А не да се меси в моята работа.

Докато Африди продължаваше да се оплаква, аз се отдалечих от учителя, привлечена към една голяма боядисана в златно врата. Буквално искреше от златните прашинки. И беше отворена. Побутнах я от любопитство.

Видях богато украсена спалня с огромно легло с балдахин, покрито с фини чаршафи от червен сатен. Леглото бе празно, но над възглавниците висяха две меки въжета. Отгоре имаше надпис на арабски:

Вгледах се внимателно в символите. Вече бях започнала донякъде да разбирам тази писменост и успях да разпозная част от знаците:

Означаваха „принц на короната“.

Нечия груба ръка падна на рамото ми. Над мен се издигаше небръснат мъж, египтянин на вид.

— Ще взема тази! — извика той на гръцки на Африди.

— Определено няма да се получи. — Учителят ми забърза към мен. — Това момиче не работи тук. Махайте се!

Египтянинът се дръпна намусено. Господин Аскам го гледаше как се отдалечава. После надникна в стаята зад златната врата, за да види какво е привлякло вниманието ми, и каза:

— Да вървим, Бес. Приключихме тук.

— Хей, англичанино! — извика след нас Африди. — Така и така си тук, искаш ли жена? Тъй като идваш от името на султана, ще ти дам една без пари!

Без да отговори, господин Аскам ме изведе забързано от бордея.

Излязохме от публичния дом на Африди и се озовахме отново на слънце.

Бях много доволна, че съм се махнала от онова място. Изживяването бе доста изнервящо — тъмният бардак беше място, в което младо момиче като мен можеше да влезе случайно и никога да не излезе. Хубаво бе отново да съм на дневна светлина, на свобода по улиците на Константинопол.

Учителят ми крачеше решително обратно към „Света София“ и двореца.

— Научихте ли нещо? — попитах го. Макар да бях донякъде смутена от описанията на Африди на разюздаността на гостуващите свещеници, не бях научила нищо съществено за разследването от забележките му.

— Доста неща — отвърна той. — Нашият свят се развива бързо, но въпреки това някои хора винаги ще си останат роби на най-първичните си желания. Понякога си мисля, че сме просто животни, облечени в дрехи. Съжалявам, че трябваше да видиш това. Добре ли си?

Намръщих се.

— Гледката с децата не ми хареса. Не знаех, че се случват подобни неща.

Господин Аскам кимна.

— Макар да съжалявам, че видя тези неща, трябва да кажа, че чувствам вина, че стана така. Бес, мнозина биха казали, че никога не бива да виждаш подобни ужаси, че те са удар за деликатните ти чувства. Аз обаче не мисля така.

— Дори гледката да е болезнена? — попитах аз.

— Точно защото е болезнена. Евентуалният бъдещ владетел като теб трябва да види тъмната страна на света, отвратителните места като това, на което бяхме. Защото в противен случай искрено ще вярваш, че всички хора се радват на същия привилегирован живот като теб, докато реалността е съвсем друга. Живеем в свят, в който жените продават телата си на мъже, а децата биват отвличани и продавани в робство в бордеите на големите градове. Трябва да знаеш, че подобни неща се случват.

— Не можехте ли просто да ми кажете? Така щях да ги знам, без да ми се налага да ги виждам с очите си.

— Не. Няма по-добър урок от това да видиш нещо със собствените си очи.

Стигнахме до „Света София“. Около нея все така имаше огромна тълпа.

— Какъв е планът сега? — попитах аз.

— От онова, което чух и видях дотук, ставам все по-заинтригуван от кардинал Кардоза и посолството му — каза господин Аскам. — То е мястото, на което кардинал Фарнезе е бил отровен с храна, дошла от кухнята на Брунело. А мъртвият вече Брунело е повишил тон на Кардоза, който пък има разправии със собственик на бардак. А сега научаваме от Африди, че вечер там се провеждат безбожни сбирки. Ето защо планът ми е да следвам собствения си съвет и да видя мястото с очите си. Смятам да следя посолството под прикритието на мрака, може би още довечера, и да видя какво става там.

Още една нощ в двореца

Върнахме се в „Света София“ навреме, за да гледаме последните етапи от втората среща на турнира — Владимир от Московия срещу Мустафа от Кайро. Подобно на първата среща, тя не можеше да се нарече истински сблъсък.

Якият московчанин спечели срещата с четири на нула и когато матира египтянина в четвъртата игра, младият княз Иван скочи от стола си на царската платформа, размаха юмрук и завика: „Добре, Влад! Добре!“.

Дървена табличка с името на Владимир беше поставена във втората колона. Московчанинът щеше да се изправи срещу Заман на следващия рунд и всички знаеха, че срещата ще си заслужава.

Слънцето залязваше и доволната тълпа около „Света София“ се разпръсна. Докато видните гости излизаха от катедралата и вървяха обратно към портите на двореца, господин Аскам ме дръпна настрани, за да минат покрай нас.

— Какво… — започнах аз, но после се сетих.

Той се взираше в краката им и търсеше ляв сандал с дървена подметка с резка на нея. Но така и не откри такава обувка сред многото, минали покрай нас.

Следващият ден предлагаше изобилие от шах — щяха да се играят другите шест срещи от първия рунд. Казаха ни, че за целта централният подиум щял да бъде разделен на две.

Предвид големия ден, който предстоеше, тази вечер нямаше официален банкет и повечето делегации вечеряха в покоите си.

Планът на учителя ми тайно да следи жилището на кардинала през нощта също бе осуетен, когато стана ясно, че поради предстоящата игра на представителя на Рим кардинал Кардоза е наредил на всички свои гости да се оттеглят рано, за да не пречат на брат Раул.

— Кардиналът обаче организира прием за султана в посолството утре вечерта — каза господин Аскам. — Може да се опитам да видя какво се случва там след това.

Аз самата се радвах, че ще си легна рано. Събитията в кланицата и посещението в бордея ме бяха потресли. Не бях сигурна какво да мисля за тях. От една страна, определено не ми харесваше да виждам подобни неща. Но пък, от друга, не исках да бъда наивна кралска дъщеря, която не знае нищо за истинския свят. Той може и да беше неприятен, дори опасен, но бе истински и открих, че искам да знам за него, независимо колко ужасни могат да се окажат тайните му. А и след като бях останала до късно предишната нощ, бях уморена и никак не ми се искаше да прекарам още една вечер в разследване на мрачни събития, така че се радвах на възможността за почивка.

Беше още светло, когато се проснах в леглото си и бързо заспах.

По някое време се събудих. Беше тъмно, стаите бяха тихи и леглото на Елси отново бе празно. Обърнах се на другата страна и отново потънах в сън.

Събудих се от някакво шумолене. Отворих очи и видях Елси да върви на пръсти към леглото си. Първите лъчи на изгрева проникваха през капаците на прозореца.

— Елси! — прошепнах. — Къде беше?

— О, на поредното превъзходно събиране у принца и приятелите му — с тих, но изключително развълнуван глас отвърна тя. — Този път се проведе в една от старите крипти под „Света София“, построена по времето, когато джамията е била християнска църква. Зубайда беше чула за сбирката и ме покани да ида с нея.

Седна до мен и без подканяне започна да описва вечерта.

— Когато пристигнахме при задния вход на „Света София“, ни дадоха маски и ни заръчаха да се съблечем. Можеш ли да си представиш, Беси, с маски и голи! Колко вълнуващо! После слязохме по някакви стълби в криптата. При нормални обстоятелства тя би била изключително плашещо и ужасно място, но слугите на принца я бяха украсили със стотици свещи, които я осветяваха с меко и топло сияние. В криптата имаше около двайсетина млади мъже и момичета, включително самият принц Селим, всички съвсем голи, с изключение на маските. Едни отпиваха вино от златни бокали, а други си доставяха удоволствие върху каменните саркофази, без да ги е грижа, че така оскърбяват мъртвите. — Тя замълча и потрепери. — Побиха ме тръпки — събирането само по себе си беше възхитително, но сбирка на такова забранено място бе още по-възбуждаща. Не би трябвало да ти казвам, Беси, но веднъж позволих на господин Трилони, градинаря от Хатфийлд, да ме вземе в бараката си, докато жена му работеше в зеленчуковата градина на няма и двайсет крачки от нас.

— Елси!

— Повярвай ми, Беси, един мъж ще го направи навсякъде, където му се удаде възможност, а колкото по-рисковано е мястото, толкова по-голяма е тръпката. Да яздя градинаря, докато гледам жена му, увеличи значително удоволствието ми.

Онемях. Досега бях смятала господин Трилони за почтен и верен съпруг. Всяка неделя ходеше в църквата.

— Щом влязохме в криптата, погледнах принца — продължи Елси. — Беше се излегнал на един мраморен саркофаг. Носеше полумаска, пиеше вино и разговаряше със свой приятел, докато едно момиче робиня стоеше зад него и масажираше раменете му. „Виждаш ли онзи, с когото разговаря Селим? — каза Зубайда. — Това е Рахман, най-близкият приятел на принца от детството му. Ако искаш да омаеш принца, първо трябва да впечатлиш Рахман“.

— „Ясно“ — отвърнах аз, докато обикалях криптата и се правех, че гледам телата около себе си, но всъщност преценявах въпросния Рахман. Беше красив по един грубоват начин, с дълга черна коса, която се спускаше над бронзовата маска, покриваща половината му лице. Направих няколко обиколки, като всеки път, когато минавах покрай Рахман и принца, поклащах голите си бедра. Те забелязаха. Малко по-късно се облегнах на един каменен саркофаг и кимнах на Рахман, който веднага дойде при мен и заговори на гръцки. „Добра вечер, разбрах, че сте роза от Англия. Аз съм Рахман…“ Докоснах нежно устните му с пръст, за да го накарам да млъкне. После го хванах за ръка и го отведох в една странична ниша. Без да кажа нито дума, го накарах да се отпусне на една каменна пейка и го възседнах. Любех го бавно и чувствено, докато с ритъма на бедрата си не го докарах до екстаз.

— Боже мой, Елси… — промълвих аз. — Как може да си толкова пряма? Нима един мъж наистина би харесал това?

Елси се усмихна многозначително.

— Повярвай ми, Беси, на тях им харесва. Ще разбереш. След като Рахман успя да си поеме дъх, казах много скромно: „За мен е удоволствие да се запознаем, Рахман. Аз съм Елси и наистина идвам от Англия“. След това си побъбрихме много приятно. Накрая той се върна при принца и двамата започнаха разговор, който включваше много погледи към мен. Аз просто им кимнах и принцът ми кимна в отговор. — Елси потръпна и се изкиска. — Беси, приближавам до принца.

— Елси, какво всъщност се надяваш да постигнеш, като се отдадеш на престолонаследника?

— Беси, глупаво момиче такова! Какво мислиш? Естествено, ти не мислиш за подобни неща, защото си родена принцеса. А аз не съм. Единственият начин да стана принцеса, е като прелъстя принц, а единственият начин да стана кралица, е като прелъстя и се оженя за принц, наследник на короната. Какъв по-добър начин да го спечеля от това, да задоволя мъжките му потребности?

Изведнъж се почувствах съвсем малка. Никак не ми хареса да ме наричат „глупаво момиче такова“.

Но после си помислих за дългия списък завоевания на баща ми. Сигурно беше лягал с повече от сто жени през живота си и определено не бе имал намерение да се жени за всички. Имаше само едно изключение от правилото — майка ми, Ан Болейн. Изключително самоуверена и предразполагаща (някои я наричаха коварна) дама, тя не се беше поддала на чара му, докато не се бе уверила със сигурност, че той ще се ожени за нея. Но дори това не я беше спасило. След като се оженили и тя извършила предателство, раждайки му дъщеря, тоест мен, шавливите му очи бяха намерили други благоразположени момичета и интересът му към нея угаснал до деня, в който заповядал да й отсекат главата.

— Внимавай, Елси — казах аз. — Престолонаследникът не може да се ожени за първото момиче, което си хване. А оставам с впечатление, че той и приятелите му си хващат доста момичета.

Елси въздъхна.

— Лесно ти е да го кажеш, Беси. Но само си помисли: ако се омъжа за Селим и стана кралица, а ти седнеш на трона на Англия, и двете ще сме кралици! Какви великолепни партита бихме могли да организираме в дворовете си!

— Елси — казах аз. — Имам един брат и по-голяма сестра, които са преди мен като наследници. Ако се съди по думите ти, в момента ти си по-близо до сядането на трона от мен.

Поговорихме още малко, но скоро Елси задряма, изтощена от нощните си приключения. Междувременно утрото беше настъпило и от другите стаи се чуваха звуци.

Вторият ден на турнира започваше.

Дискусия между титани

Пристигнахме в „Света София“ по-късно сутринта. Пред платформата на султана бяха издигнати два подиума, около които се беше струпала нетърпелива тълпа. Султанът седна на трона си, който бе еднакво отдалечен от двете дъски, за да може да гледа, която игра пожелае.

Първите две срещи бяха на оставащите двойки от горната половина на списъка — Али Хасан Рама от Медина срещу Пабло Монтоя от Кастилия и Едуардо от Сиракуза срещу брат Раул от Папската държава.

По време на срещата учителят ми отиде да седне до Игнаций Лойола. По-късно ми разказа разговора, който провели:

— Сеньор Игнаций, не сме се срещали, но аз съм Аскам от…

— Моля ви, зная кой сте, господин Аскам. За мен е чест. Общият ни приятел Микеланджело ми каза, че сте човек от моята порода, обичащ знанието и обучението.

— Така е — отвърнал учителят ми. — Сър, ако нямате нищо против, бих искал да ви задам няколко кратки въпроса.

— Разбира се.

— В нощта на банкета, точно преди да поднесат основното ястие, разговаряхте ли с кардинал Кардоза?

— Да.

— Той напускаше двора, нали?

— Да. Искаше да се прибере в посолството си.

— Разговорът дълъг ли беше?

— Да. При това и страстен. Беше за продажбата на индулгенции на богатите от страна на папата и кардиналите му. Намирам това за скандално. За разлика от кардинал Кардоза.

— Разбирам. Мога ли да ви попитам дали сте отседнали в посолството на кардинал Кардоза, докато трае турнирът?

— Не! — рязко отвърнал йезуитът. — Разбира се, че не. Продаването на индулгенции не е единствената църковна практика, по която двамата с кардинала имаме разногласия. Отседнал съм в скромна квартира в града, сам.

— Ами играчът? Брат Раул?

— Той е при кардинала, въпреки възраженията ми — мрачно отвърнал йезуитът.

Поговорили и по други теми, но после срещата на брат Раул достигнала критичен момент и учителят ми любезно се сбогувал, за да може Игнаций да насочи цялото си внимание към играта.

Накрая двете срещи се оказаха оспорвани, със седем и шест игри съответно, като двамата испанци излязоха победители. Така вторият рунд се очертаваше изключително интересен — испанец щеше да се изправи срещу испанец, представителят на императора на Свещената римска империя Карл срещу представителя на наместника на Христос.

Много се вълнувах за следващата сесия, обедната, тъй като на нея за първи път щеше да се появи нашият човек, господин Гилбърт Джайлс. По-рано сутринта той беше обсъдил с господин Аскам възможните стратегии. Слушах ги като омагьосана.

— Е, Джайлс, какво знаеш за този Талиб?

— Само това, че играе шах от близо шейсет години — отвърна господин Джайлс, — и че е прочут с огромните си познания за предишни състезания. Твърди се, че умът му бил същинско хранилище на минали партии, които може да си спомни до най-малката подробност.

— Сериозна сила — отбеляза господин Аскам.

— Но и потенциална слабост според мен — каза господин Джайлс.

— В какъв смисъл?

— Талиб е писал много за шаха. Гръмко хвали класическите стратегии — начални ходове, разположение на пешките, атаки, като в същото време се отнася презрително към по-новите тактики. Талиб е пленник на стария стил. Ако използвам някои от по-необичайните модерни похвати, може и да успея да го извадя от равновесие и да го баламосам.

— Играеш с човека, не с дъската — обадих се аз.

— Точно така. — Господин Джайлс ми се ухили. — Знаеш ли, Бес, мисля, че трябва да наречем тази нова стратегия „гамбит на Аскам“, тъй като включва неортодоксални техники за постигането на целта.

Господин Аскам се усмихна, но не се хвана на въдицата.

— Благодаря, Джайлс, чувствам се поласкан.

Двамата се разсмяха и за момент самата аз се почувствах щастлива. В този странен град, в постоянната сянка на мрачното ни разследване, беше хубаво да видиш как двама добри приятели се усмихват.

Господин Аскам отново стана сериозен.

— Отваряй си очите за евентуални ускоряващи или забавящи тактики от негова страна. Чувал съм, че е доста коварен.

— О, да. Прав си…

— Какви са тези ускоряващи и забавящи тактики? — попитах аз.

— Някои играчи вещо контролират темпото на играта с определени стратегии — обясни учителят ми. — Понякога играят бързо, веднага след като си преместиш фигурата, като те карат да бързаш и да си мислиш, че знаят всеки твой ход още преди да си го направил. Други пък играят ужасно бавно, макар да имат само един или два възможни хода, докато не ти се прииска да посегнеш и сам да преместиш проклетата фигура. Целта им е да те раздразнят, да те ядосат.

— А ако си раздразнен, не мислиш за играта — каза господин Джайлс. — Гневният ум не е добър за шах.

— Гневният ум не е добър за нищо — каза господни Аскам. — Мнозина крале са изгубили кралствата си поради решения, взети под влиянието на гнева. Имаме късмет, че това е само шах.

И тъй, точно преди пладне на същия ден господин Джайлс се изправи срещу прегърбения и съсухрен Талиб от Багдад, докато на другия подиум грамадният небръснат Драган от Влашко играеше срещу Марко от Венеция.

Втората среща приключи много преди тази на господин Джайлс — гадният влах се справи с венецианеца за нула време. Всеки път, когато вземаше фигура на противника си, Драган викаше нещо на славянския си език. Бързо се разнесе мълвата, че казвал: „На ти сега и иди да си ебеш майката!“.

Зрителите от султанската платформа и в горните галерии се споглеждаха смутено при възклицанията, а огромната тълпа обикновени граждани викаше одобрително всеки път, когато чуваше просташката фраза.

Трябва също да добавя, че по време на играта Драган радостно се наливаше с медовина, бършеше уста с ръкав, а в един момент излезе от залата, за да се изпикае в една алея отвън, пред очите на тълпата.

Господин Джайлс имаше доста по-тежко занимание с дребния библиотекар от Дома на мъдростта в Багдад. Талиб наистина беше опитен и коварен играч, който залагаше много капани и често простенваше тъжно след някой ход, само за да скочи три хода по-късно и да се нахвърли върху някоя фигура на господин Джайлс, показвайки, че стонът всъщност е заблуда.

Забелязах също, че прилага тактиката на забавяне, която бяха обсъждали сутринта учителят ми и господин Джайлс. Ужасно много се туткаше и при най-простия ход, а господин Джайлс седеше облегнат назад, сякаш се наслаждаваше на допълнителното време, което му се даваше да оцени красотите на нефа на „Света София“.

Резултатът им беше две на две, когато Драган се разправи с венецианския си противник („На ти това и еби майка си два пъти!“). Крайният резултат беше четири на нула в полза на Драган. Зрителите около масата им заръкопляскаха доволно, след което се загледаха в ставащото на другия подиум.

Когато играта на господин Джайлс се превърна в център на внимание, до учителя ми се появи позната белобрада фигура — Микеланджело.

— Роджър — каза той. — Твоят човек играе добре. Труден противник му се падна за първия рунд.

— Определено труден — съгласи се учителят ми. — За разлика от останалите изтеглени двойки.

Микеланджело сякаш не забеляза хапливата забележка.

— По време на следобедната сесия ще изляза в града да обядвам с Игнаций. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ами да, би било чудесно! Но… — Той ме погледна загрижено.

Микеланджело го разбра.

— Вземи и младата принцеса. Харесва ми будният й поглед — той ми намигна, — пък и кой знае, може дори да научи нещо.

Уговориха се да се срещнат на площада пред „Света София“ след края на срещата на господин Джайлс.

Оказа се, че краят не се проточи — през следващите две игри господин Джайлс приложи някои доста нестандартни тактики (в това число дръзка жертва на един кон, който устрои истинска сеч сред внимателно разположените пешки на Талиб), които напълно изведоха от равновесие библиотекаря. Талиб мигаше на парцали и се мръщеше на фигурите, сякаш гледаше някакъв триок човек, а не шахматна дъска. Тактиката на господин Джайлс го беше смутила и го накара да направи няколко малки, но фатални грешки, които направиха господин Джайлс победител с четири на две.

Беше ранен следобед и докато султанската платформа се опразваше за обедната почивка, никой от гражданите не се осмеляваше да мръдне от мястото си — техният герой Ибрахим от Константинопол щеше да играе в последната сесия и местните жители не искаха да изпуснат зрелището.

Господин Джайлс дойде при нас на платформата. Забелязах избилата по челото му пот; погледът му сякаш беше фиксиран на около две стъпки пред него — разстоянието между стола му и дъската. Натоварената среща явно го беше изтощила физически и си спомних спора си с учителя, че шахът не бил спорт, защото човек не се поти, докато го играе. Явно грешах.

— Чудесна работа, Джайлс — каза господин Аскам. — Великолепно планиране на ходовете напред.

Господин Джайлс кимна в знак на съгласие.

— Боже мой, имам нужда от почивка.

Той се оттегли в стаите ни да дремне, съпроводен от Елси, която също отчаяно се нуждаеше от сън.

Колкото до господин Аскам и мен, ние излязохме при огромната тълпа на обширния площад пред главния вход на „Света София“. Микеланджело и Игнаций вече ни чакаха.

Следобеда, докато се играеха последните две срещи от първия рунд (принцът на моголите Назирудин срещу Лао от Ориента и Ибрахим от Константинопол срещу Вилхелм от Кьонигсберг), двамата с учителя ми разговаряхме надълго и нашироко с двама от най-големите умове на епохата.

И какъв разговор беше само!

Обядвахме в малко заведение на един хълм на около половин миля от двореца. Константинопол се беше разпрострял пред нас в прашната следобедна светлина; улиците и минаретата му бяха забулени в омара, а огромният купол на „Света София“ се извисяваше зад нас. Сътрапезниците ми разговаряха за най-различни и изключително интересни неща.

Разговорът варираше от подробния анализ на сензационните твърдения на астронома Николай Коперник в излязлата му наскоро De Revolutionibus orbium coelestium4 до приказни истории за галеони, пътуващи натъпкани със сребро от Новия свят за Испания… и за пиратите, които ги нападали; разбира се, бяха засегнати и религиозни въпроси, сред които прословутите деветдесет и пет тезиса на Лутер и бъдещето на тънещото в богатство папство предвид набралото сила реформаторско движение. Естествено, не беше пропусната и екзотичната мюсюлманска вяра, която ни заобикаляше в Константинопол.

— Ислямът е най-прекрасната религия, но понякога ме натъжава — каза Микеланджело, когато покрай нас мина забулена мюсюлманка, вървяща послушно зад съпруга си. Две малки момичета подскачаха радостно покрай нея. — Вижте онази забулена жена. Ислямът по никакъв начин не постановява, че трябва да се покрива. Вижте и тези така възхитителни и игриви момиченца. Само след няколко години усмихнатите им личица също ще бъдат скрити зад воалите, а не е нужно да е така. В зората на исляма единствено жените на Пророка трябвало да се забулват, а не всички.

— Тогава как е станало така, че всички мюсюлманки днес са забулени? — попитах аз.

— Интересното е, че това е свързано повече с естеството на модата, отколкото на вярата — отвърна великият художник. — Нека те питам нещо. Твоят баща Хенри, кралят на Англия, красив мъж ли е?

— Да. — На младини баща ми е бил доста енергичен и спортен тип за един крал. С възрастта бе натрупал тлъстини по корема, но нямах намерението да го признавам.

— А интересува ли се от модата?

— Категорично.

— Когато облича нова дреха, другите в двора и по улиците на Лондон подражават ли му?

— Винаги — отвърнах аз. — Казват, че ако сложи нов модел бричове, които да подчертават още повече мускулестите му прасци, с които винаги се е гордял, седмица по-късно всеки мъж в Уайтхол носи същия модел бричове.

— Същото е с мюсюлманските жени и техните покривала — рече Микеланджело. — Когато видели жените на Мохамед да ходят забулени, те искали да им подражават и затова сега почти всички ислямски жени носят воали, макар никъде в техния Свещен Коран да не пише, че трябва да го правят.

— Е, не така, Микеле — намеси се учителят ми. — Това не е цялата картина. Както и при много други вери, включително и нашето християнство, малка група фанатици са изопачили исляма така, че да отговаря на представите им. Когато много жени започнали да подражават на модата на жените на Пророка, някои мюсюлмани видели възможност да подчинят всички жени. И наложили ужасни закони като онези, позволяващи на мъж да принуждава със сила жена си да сподели леглото му.

— Но защо? — невинно попитах аз. — Защо тези мъже искат да господстват над жените? Искам да кажа, защо им е да се страхуват от жените?

— От устата на младенците… — малко тъжно рече Микеланджело.

— Именно — съгласи се учителят ми и ми се усмихна мило.

Забелязах обаче, че Игнаций не казва нищо по въпроса.

— Бес, не всички мъже се опитват да се наложат над жените — каза господин Аскам. — А само дребните душици. Правят го, защото жената избира дали да отдаде тялото си на един мъж, или да не го прави. Дребните душици мразят това, може би защото в един момент в живота им са били отхвърляни от жени. И затова измислят закони, които им дават власт над жените. Жалкото и срамното във всичко това е, че го правят в името на Бог.

Игнаций вдигна пръст.

— Но какво ще кажете за някой като мен, член на орден, съставен изключително от целомъдрени мъже. Аз посвещавам цялото си битие, включително и сексуалното, на моята Църква и на моя Бог. Именно поради това се дистанцирам от жените, а не защото съм една от вашите „дребни душици“.

— Вие определено не сте от тях. — Учителят ми сведе почтително глава. — И аз уважавам вас, обетите ви и въздържанието, което показвате в живота съгласно тези обети. Но нагласата на вярата ви към жените не е така достойна. Например, защо една жена да не може да бъде йезуит или свещеник в Римокатолическата църква? Нима жената не може също да се посвети изцяло на Бог?

— Ранната Църква се е състояла почти изцяло от мъже и…

— В доминирания от мъже свят на древните. Добри ми сър, времената и обичаите са се променили през изминалите хиляда години. В наши времена кралици управляват, жени имат собственост, неомъжени момичета вървят по улиците без придружители.

— Самият Христос е имал само ученици мъже.

— И въпреки това повечето от онези, които са имали смелостта да останат до него, когато е бил закован на кръста, са били жени — посочи Микеланджело.

— Войната на Църквата срещу жените е започната не от Христос, който според всички свидетелства се е отнасял към тях като с равни на мъжете — рече учителят ми, — а от писанията на свети Ириней и Тертулиан, както и на най-жестокия женомразец от всички, свети Павел, чиито враждебни възгледи за жените са били включени, за съжаление, в Библията. Но нека бъда ясен, това не е само католически проблем. Това е християнски проблем. Мартин Лутер, бичът за старата Църква, споделя нейните възгледи за жените. Той е писал: „Момичетата започват да говорят и да стоят на крака по-бързо от момчетата, защото бурените винаги растат по-бързо от добрия посев“. Бурени! Бурени!

Не бях чувала това. Лично аз определено предпочитах възгледите на Лутер за християнската вяра пред тези на Римокатолическата църква. Но не ми хареса да мислят за мен като за бурен.

Трябва да кажа също, че бях запленена от разговора им. Дотогава никой не бе обсъждал пред мен така дръзко и открито темата за жените и за религията, още повече такива видни умове като тези. Слушах внимателно, твърдо решена да запомня всяка дума.

Господин Аскам продължи:

— Вземете обещанието в исляма за седемдесет и двете едрогърди девици, „на които никой мъж не е откъснал цветето“, очакващи всеки мъж, станал мъченик в защита на вярата. На кого може да се хареса това, освен на мъж с дребна душица?

— Изключително странно обещание — призна Игнаций. — Моите преводачи на ислямски текстове определено имат трудности с него.

— Наистина, само човек, който се проваля в спалнята, ще иска девици в рая, тъй като само девиците няма да знаят колко лош любовник е той — рече Микеланджело. — Това поражда също и въпроса дали мюсюлманските жени, които стават мъченици в името на вярата си, получават седемдесет и двама красиви девствени младежи в рая? Не зная, но се съмнявам.

По-късно разговорът се насочи към султана и силата на мюсюлманската му империя.

— Дали Европа е под заплаха от ислямско нашествие? — попита учителят ми. — Султанът открито нарича императора на Свещената римска империя „крал на Испания“, отнася се към Хабсбургите с презрение, войските му държат Буда, замисля нова атака срещу Виена, а флотът му неотдавна победи испанците при Превеза. В състояние ли е Западът да спре тази ислямска вълна? Дали в Англия скоро няма да четем Корана на молитва?

Двамата велики мислители, които бяха с нас, се замислиха.

— Аз виждам само един изход — рече Игнаций. — Една всеобща европейска война, която да реши проблема. Нов кръстоносен поход, но не в Светите земи, а пред портите на всяка столица в Европа, целящ отблъскването на тяхната непрекъснато разширяваща се империя. Докато Западът се дърли заради папи, вери и кралски разводи, мюсюлманите се надигат и сега са в настъпление.

Микеланджело кимна.

— Склонен съм да се съглася.

— Наистина ли мислиш така? — попита господин Аскам.

— О, да — рече Микеланджело. — Нека те попитам, ти донесе ли за това събитие ален плик, подпечатан от твоя крал Хенри?

— Да.

— Знаеш ли какво има в него?

— Не. Беше ми забранено да го отварям. Просто ми беше заръчано да го дам на султана при пристигането си.

— А донесе ли нещо друго с аления плик? Някакъв сандък, ковчеже или кутия? — многозначително попита Микеланджело.

— Не — неразбиращо отвърна господин Аскам. — Трябваше ли?

Микеланджело се намръщи замислено и хвърли поглед към Игнаций. После се извърна. Личеше си как мощният му ум работи.

— Много интересно. Хенри… Хенри Осми. Игнаций, ти донесе ли такъв плик от Рим?

— Да. И също като господин Аскам, не зная какво е съдържанието му. Също го предадох на султана при първата аудиенция, заедно със солидно заключен сандък, пълен — предполагам — със злато.

— Както и всяка друга делегация на турнира — съобщи ни Микеланджело. — С изключение на една — английската.

Побиха ме ледени тръпки. Не бях сигурна дали е добре да си единствен по този въпрос.

Учителят ми също беше много смутен. Местеше поглед от Микеланджело към Игнаций и обратно, сякаш беше единственият в компанията, който не схваща пуснатата шега.

— Не разбирам. Какво е имало в аления плик?

Микеланджело се наведе напред и заговори шепнешком.

— Пликът съдържа отговора на предизвикателството на султана — рече той. — Всеки владетел, изпратил участник в турнира, също така изпраща в червен плик отговора си на предизвикателството на Сюлейман.

— И какво е това предизвикателство? — не се сдържах и попитах аз.

— Не зная подробностите — каза Микеланджело, — но доколкото разбрах, наред с поканата всеки владетел да изпрати шампион по шах в Константинопол е имало и таен протокол, който дава на владетеля избор — да плати на Сюлейман значителен откуп в злато или да посрещне мащабно нашествие след турнира. И както видяхме сега, само един крал не е върнал аления плик заедно с някакъв сандък или ковчеже със злато — вашият.

Двамата с учителя ми се спогледахме разтревожено. Баща ми беше велик мъж, но ние прекрасно знаехме, че освен това е и суетен, прибързан и че не понася заплахи.

Можехме само да се питаме с ужас какво е написал крал Хенри VIII в аления плик, който учителят ми лично бе връчил на възможния бъдещ владетел на Европа.

За щастие разговорът мина на друга тема и през онзи следобед (на два пъти чухме воя на мюезините) имах привилегията да чуя как тримата велики мъже обсъждат много неща. Накрая, когато залязващото слънце докосна хоризонта и Константинопол се озари във великолепно оранжево сияние, те приключиха философските си размишления и тръгнахме обратно към двореца.

По пътя спряхме при „Света София“ да видим как са се развили следобедните срещи.

Оказа се, че принц Назирудин е победил Лао на шестата игра, а Ибрахим е надвил Вилхелм от Кьонигсберг в много трудна среща, стигнала до седмата и решителна игра.

След като срещите за деня приключиха, садразамът обяви, че следващият ден ще бъде почивен, та класиралите се да се отпуснат и да се подготвят за втория рунд. Вместо шахматни игри в града щеше да има празненства, платени лично от султана. Тълпата нададе радостни викове, когато чу тази вест.

И тъй, привечер се върнахме в двореца. Там двамата с господин Аскам се сбогувахме с Микеланджело и Игнаций и им благодарихме за изключително интересния следобед.

Прибрахме се в покоите си да вечеряме, но аз много добре си давах сметка, че няма да останем дълго там. След спънките от предишната вечер учителят ми имаше планове за нощта — искаше да наблюдава посолството на кардинал Кардоза под прикритието на мрака.

Посолството

След късната вечеря учителят ми повика Латиф и го помоли да придружи него, Елси и мен на разходка из двореца. След умственото напрежение от срещата през деня господин Джайлс беше заспал дълбоко и хъркаше шумно.

Вече знаех, че това е заблуда от страна на господин Аскам — за всеки случаен наблюдател ние просто бяхме гости, тръгнали на вечерна обиколка на двореца и водени от високопоставен евнух, докато в действителност учителят ми вече беше помолил Латиф да ни отведе до всички възможни места, откъдето бихме могли да държим под око посолството по-късно през нощта.

Водени от Латиф, тримата се разхождахме из двореца.

Вървяхме под чудесна пълна луна. Окъпан в сребристата й светлина, дворецът беше като излязъл от приказките. С неговите високи куполи, ярки мозайки и изящни решетъчни стени, позволяващи само да се надзърне към съседните дворове, Топкапъ беше толкова фантастичен и екзотичен, колкото английските замъци са студени и утилитарни.

— Латиф — каза учителят ми. — Откри ли нещо за местонахождението на Пиетро, сина на мъртвия готвач?

— За жалост не, господине — отвърна Латиф. — Момчето е изчезнало. Хората ми разпитваха през целия ден, но от него няма никаква следа. Не са го виждали, откакто бяха открити телата на родителите му вчера.

Погледнах учителя си.

— Признак за вина?

— Или страх — отвърна господин Аскам.

Продължихме обиколката си. Известно време вървях с Елси малко зад учителя ми и Латиф.

— Елси, мислех си — казах аз, — за ужасните неща, които си причиняват хората едни на други. Убийства, изтезания, поробване. Запитвала ли си се някога защо причиняват такива страшни неща на другите?

Елси се замисли дълго. После се обърна към мен с внезапно блеснали очи.

— Знаеш ли, Беси, мисля да повдигна косата си за днешната сбирка на принца. Така прическата ще подчертае още повече шията ми.

Погледнах я и не казах нищо.

Стигнахме до югоизточния ъгъл на двореца, където видяхме бялата двуетажна постройка на посолството на кардинал Кардоза.

— Кардиналът вече беше ли посетен от султана? — попита господин Аскам.

— Да — отвърна евнухът. — Султанът си тръгна преди час със свитата си. Сега в посолството има само духовници.

Обиколихме широката поляна около сградата на кардинала — Латиф вървеше пред нас и ни сочеше веригата малки острови в Мраморно море директно на юг.

Посолството бе осветено от свещи и отвътре се чуваха гласове и звуци на лютня. Завесите на всички прозорци на приземния етаж бяха спуснати.

— Но онези на горния етаж не са — отбеляза учителят ми.

Вторият етаж на постройката имаше по четири високи прозореца на южната и източната страна, от които човек можеше да се наслади на гледката. Учителят ми се огледа и видя балкон в самия край на намиращия се недалеч южен павилион, от който човек можеше да надникне на горното ниво на посолството.

— Латиф — каза господин Аскам, — до онзи балкон може ли да се стигне по някакъв начин? Или по-точно, можем ли да стигнем до него незабелязано?

— Можем. Това е личният балкон на султана. Негово Величество го използва само през деня, при това рядко.

— Сигурен съм, че няма да има нищо против да го използваме в интерес на разследването. Това е наблюдателната точка, която търсех. Заведи ни там.

За да стигнем до балкона на султана, трябваше да се върнем покрай нашите покои и господин Аскам предложи на Елси и мен да се оттеглим, ако искаме. Естествено, Елси се възползва от предложението, макар че и двете много добре знаехме къде ще иде след това. Аз обаче настоях да остана с учителя си.

— Можеш да дойдеш, стига да си даваш сметка, че може отново да видиш неприятни неща — рече той.

— Разбирам. — Вече имах чувството, че съм станала старо куче по отношение на неприятните гледки и трудно мога да бъда шокирана. Трябва да призная, че може би заприличвах и на учителя си. Не ми харесваха необяснени неща. Исках да знам какво се крие зад извършените в двореца убийства.

— Обещаваш ли да не издаваш нито звук? — попита той.

— Нито звук.

— Каквото и да видим?

— Каквото и да видим.

— Добре тогава — рече той, но колебливият поглед, който ми хвърли, предполагаше, че може изобщо да не е добре.

И тъй, водени от евнуха, тръгнахме към личния балкон на султана.

Широката тераса предлагаше панорамен изглед към Мраморно море и разбрах защо е била запазена за владетеля. Както се беше надявал учителят ми, балконът гледаше и надолу към католическото посолство, право към прозорците на втория му етаж.

Двамата с учителя ми се настанихме на два дървени стола при парапета и се приготвихме за бдение.

Увереността ми в неспособността да бъда шокирана се оказа недълговечна.

Онова, което видях, ме ужаси. Едва не изкрещях.

Имаше две стаи. В онази отляво видях духовници на Църквата да подскачат в различни степени на пиянство и голота — някои носеха свещеническите си вериги на кръста вместо на раменете си, други път бяха съвсем голи; едни се наливаха с вино от църковни потири и го разливаха по гърдите си, а други пушеха опиум. Сред тях беше и брат Раул.

В стаята имаше шестима свещеници в компанията на група момчета на възраст между тринайсет и петнайсет години. Момчетата носеха препаски на бедрата си и лаврови венци, с които приличаха на купидони, и обслужваха духовниците — едно наливаше вино, друго пееше, а трето игриво галеше косата на някакъв старец.

Начело на цялото празненство беше самият кардинал Кардоза.

Той седеше на издигнат стол, нещо като трон, държеше инкрустиран със скъпоценни камъни потир, пълен с вино, сочеше, смееше се и галеше раменете на момче, седящо до него като вярно кученце. Едрият кардинал също бе гол. От време на време вдигаше малкия си бич от конски косми и прогонваше някое насекомо, осмелило се да приближи лицето му.

— В името на… — прошепнах аз. — Това са Божии мъже…

Учителят ми се намръщи кисело.

— Тези мъже не проповядват Словото Божие. Те се тъпчат от копанята на организация, която им е дала богатство, влияние и власт. И изглежда, че се възползват от тази организация, за да задоволяват перверзиите си. Не мисля, че Бог одобрява такива хора. Същото се отнася и за благочестивите християни като Игнаций. Църквата върши много благородни дела и е създала редица наистина велики личности, но е покварена от недостойни хора, които подронват репутацията й — хора като Бонифаций, който продава индулгенции, и като уж целомъдрени папи, заченали множество копелета.

— Но това, сър — казах аз, — това е безбожие. Това е дело на Дявола.

— Не, Бес, това е дело на хората — тъжно отвърна господин Аскам. — Покваряването на момчета от техните свещеници е проблем за Църквата от повече от хиляда години. За него се споменава още през триста и девета година, когато липсата на морална дисциплина сред свещениците стигнала дотам, че бил свикан събор в Елвира под ръководството на Феликс от Акцитум. Беда Преподобни писал за него в своите „Разкаяния“ през осми век, а през хиляда петдесет и първа година великият монах реформатор свети Петър Дамиани пише в своята Liber Gomorrhianus5, че блудството на свещеници с момчета достигнало невиждани размери по онова време. Нещо по-лошо, Дамиани обвинява водачите на църквата, че крият престъпленията на духовенството. И тази абсолютна извратеност продължава и до днес. Нима е чудно, че Лутер намира толкова широка публика за посланията си?

Продължихме да гледаме сбирката и докато се взирах в Божиите мъже, участващи в подобни нечистотии, осъзнах, че са свързани с Бог по-малко и от най-долните престъпници. През целия си живот бях смятала, че свещениците и духовниците имат особена, висша връзка с Господ. Сега виждах, че това не е така. Свещениците бяха просто мъже със същите недостатъци и желания като всички други мъже.

Замислих се за Елси, за описанията й на сбирките на принца и за коментарите й за чудесната тръпка на съвкупяването. Замислих се и върху онова, което бях видяла в публичния дом на Африди предишния ден.

— Господин Аскам — казах аз, — нима всички дела на възрастните наистина са подбуждани единствено от плътски желания?

Учителят ми ме погледна замислено.

— Много ми се иска да знам — настоятелно продължих аз, — особено след като съзрях, и баща ми започна да говори, че ще ме омъжи за някой чуждестранен принц.

Господин Аскам въздъхна.

— В крайна сметка ще трябва да кажа, че да. Много, ако не и всички дела на възрастните, са подбуждани от такива желания. И силните отдавна са научили, че властта сама по себе си може да носи подобни предимства, от долния принцип jus primae noctis6, прилаган от лордовете, до похотливия монарх, на когото е достатъчно само да посочи някое момиче и то да бъде отведено в спалнята му.

— Като баща ми ли?

Учителят ми се поколеба. Това беше един от редките случаи, когато го видях несигурен.

— Можете да говорите свободно, сър — окуражих го аз. — Няма да кажа на никого. Питам, защото искам да знам. Интересно ми е да разбера какво е вашето мнение по тези въпроси.

Господин Аскам ме изгледа твърдо.

— Да, като баща ти.

— Обяснете, моля.

Той отново се загледа в стаите на кардинала и продължи:

— Баща ти, при цялото ми уважение, задоволява плътските си прищевки почти всяка нощ през зрелия си живот, независимо дали със собствените си съпруги, съпругите на други мъже, дамите на кралицата или някое слугинче от покоите или кухнята. Той не уважава брака на другите мъже, нито репутацията на девиците. Той смята, че свободният разврат е едно от естествените изисквания да бъдеш крал. Може би единственото време, когато се е сдържал, беше при ухажването на майка ти.

— Ами кралиците? — попитах аз. — Владетелките различни ли са в това отношение?

Учителят ми се замисли.

— Добър въпрос. Трябва да кажа, че животът в такъв плътски разврат е по-труден за една кралица.

— Защо? — почти възмутено възкликнах аз. — Да не би да казвате, че мъжът владетел може спокойно да угажда на похотта си, докато владетелката не може, без да бъде наречена блудница?

— Уви, казвам точно това — отвърна учителят ми. — И ще побързам да добавя, че по-основателната причина за тази моя позиция са последствията от подобно безотговорно поведение, които са много по-големи за жената, отколкото за мъжа. Ако един крал вземе всяко момиче, което види, последствието ще са няколко копелета, от които той може начаса да се отрече. Но ако една кралица се отдава на редовно съвкупяване, тя може да забременее, а това е състояние, което не е в състояние да скрие. Нито пък може да отрече, че детето е нейно.

— Египетската царица Клеопатра е била прочута владетелка — казах аз. — И е родила синове както на Юлий Цезар, така и на Марк Антоний.

— И виж какво е станало с нея. Империята й била завладяна от Август, двамата с Марк Антоний се самоубили и тя е запомнена като една от най-големите блудници в историята.

— А тогава какво ще кажете за щастливия брак с верен съпруг? — попитах аз. — Може ли една кралица да постигне това в наше време?

Господин Аскам се замисли за момент.

— Сигурен съм, че е възможно, но трябва също да добавя, че е трудно за постигане.

— Защо?

— Защото, както много добре знаеш, една кралица рядко може да избира съпруга си. Кралските бракове обикновено се уреждат, когато принцесата е малка. Те са сделка между баща й и владетеля на друга страна. Причините са политически и не става дума за вярност, любов или привързаност. Бракът по любов е нещо рядко за една кралица. Това е цената на кралския живот.

Намръщих се.

— В такъв случай може би най-доброто за една кралица е да се въздържа напълно от всякакви интимни връзки. Така нито ще може да стане съд за раждане на следващия крал, нито блудница.

Учителят ми бавно кимна в тъмното.

— Напълно възможно… Чакай, какво е това?

Очите му се присвиха и той се загледа внимателно в стаите на кардинала.

В стаята отляво се беше появил нов участник.

Опулих се, когато го познах.

Нямаше как да не го позная. Беше Дарий, прочутият персийски борец, който се представи на банкета по случай откриването на турнира. Той бе красив и огромен, с грамадни мускули. Влезе в стаята и застана пред кардинал Кардоза. Носеше само малко бяло парче плат, което да скрие срамотиите му.

Кардиналът каза нещо и Дарий свали плата.

Стоеше гол пред кардинала. Кардоза захапа дръжката на мухобойката си и се усмихна похотливо.

После отведе Дарий в дясната стая. Гледахме как обикаля едрия борец, който просто стоеше и гледаше стоически напред. Хрумна ми, че Дарий не е дошъл доброволно. Кардиналът погали гърдите му, по които нямаше нито косъмче. Борецът продължи да се взира право напред.

Тогава кардиналът му заповяда да се наведе над един стол и Дарий покорно се подчини.

— Бес, извърни се — остро каза учителят ми.

— Но…

— Извърни се. Веднага. Това не е за невинни очи.

Смъкнах се под парапета и така и не видях какво се случи между кардинала и бореца. Видях обаче изражението на учителя си, който продължи да гледа няколко секунди. На лицето му бе изписано дълбоко отвращение и погнуса.

Господин Аскам рязко стана и обърна гръб на гледката.

— Ела — каза той. — Видях предостатъчно от тази гадост.

Напуснахме балкона, следвани от Латиф. Докато вървяхме, учителят ми се намръщи замислено.

— Не разбирам. Кардиналът се отнася с великия Дарий с презрение, използва го като играчка, а той просто се подчинява. Как е възможно?

Прехапах неуверено устна.

— Може би аз зная — прошепнах.

Учителят ми се обърна и повдигна учудено вежда, след което погледна към Латиф и ми каза:

— По-късно.

Кимнах.

Той поклати глава.

— Бог да ми е на помощ, надявам се, че не съм покварил напълно невинния ти ум, като те доведох в този покварен град. От толкова много жестокост човек може да изгуби собственото си чувство за порядъчност. Бес, моля те да се поучиш от тази нощ. Тези мъже са негодници не заради неестествените си нагони — мъже са обичали мъже още по времето на древните гърци — а защото използват положението си, за да употребяват телата на други хора за свое собствено удоволствие. А сега да вървим да спим. Утре трябва да сме бодри.

Докато следвах учителя си, хвърлих последен поглед назад към посолството…

И замръзнах.

Докато погледът ми минаваше над решетъчните прегради отляво на посолството по края на поляната, като че ли зърнах някаква фигура зад преградите — сянката на висок мъж, който стоеше абсолютно неподвижен и гледаше право към нас.

Взрях се, но ако там изобщо бе имало някого… беше изчезнал.

Не бях сигурна дали видяното не е трик на въображението ми или игра на вечерните сенки, така че не споменах нищо на учителя си, но изпитах обезпокояващото чувство, че през цялото време, докато сме наблюдавали посолството, някой е наблюдавал самите нас.

Върнахме се в покоите си.

Щом затвори вратата — Латиф остана навън — господин Аскам се обърна към мен и прошепна:

— Говори. Какво знаеш за Дарий?

Свих рамене.

— Имам представа какви неща стават в дворците. Тайните са много и когато се разкрият, запазването им се осигурява чрез заплащане — понякога със злато, понякога с услуги, било то политически или плътски.

— И какво знаеш за тази ситуация?

— Информираха ме от сигурно място, че Дарий и царицата са любовници — казах аз.

Учителят ми повдигна изненадано вежди.

— И как точно научи това?

Кимнах към стаята, която делях с Елси.

— Видели са ги заедно. Възможно е кардинал Кардоза да е разбрал за връзката им и да държи наученото над главата на Дарий като дамоклев меч — настоява за услугите на Дарий, в противен случай ще каже на султана.

— Боже мой, Бес, ти знаеш много повече по тези въпроси, отколкото аз, когато бях на тринайсет. Какво става с този свят!? — Той замълча замислено. — Но предположението си го бива и е възможно — просто възможно — да имаме нов заподозрян в нашето разследване.

— Така ли?

— Ще разбереш по-добре утре.

— Чакайте! Значи имате теория за убийството на кардинала?

— О, да, имам.

— И тя е?

Господин Аскам се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Мисля, че убийството на кардинал Фарнезе е било грешка.

Замислих се.

— Но тогава…

— Благодаря за помощта, Бес. Оказваш се изключително способен помощник в разследването. — И тръгна към стаята си.

— Сър, само още един въпрос. Защо не искахте да споменавам това в присъствието на Латиф?

— Макар Латиф да е на наша страна, не се заблуждавай. Нашият придружител работи за султана. Можеш да си сигурна, че всичко, което виждаме, чуваме и казваме в негово присъствие, се докладва на султана. В двореца се кроят заговори и самият султан може да се окаже замесен в тях. Предполагам, че той е доста опасен играч на шах, а често най-добрите играчи се преструват на невежи, докато всъщност знаят всичко. А сега си лягайте, млада госпожице — продължи той. — Време е за сън. Първият рунд приключи и утре е почивен ден, поне за шахматистите. А това означава, че ще имаме време да продължим нашето разследване.

Хареса ми, че беше станало нашето разследване.

— Какво смятате да правите? — попитах аз.

— Имам две нишки, които бих искал да проследя. Първо, ще говоря с победения австрийски играч, Максимилиан от Виена. Интересно ми е да разбера защо е искал да разговаря с нещастния готвач Бруно на четири пъти.

— А втората нишка?

— След като чух онова, което ми каза току-що, искам да си уредя аудиенция с Нейно Величество.

Прибрах се в стаята си. В главата ми се блъскаха картини на голи свещеници, скрити в сенките фигури, мъртви готвачи и перспективата учителят ми да разпитва страховитата царица Роксолана.

Разбира се, Елси я нямаше никаква, но не ми пукаше. Беше много късно и бързо заспах.

Когато на сутринта се събудих, тя вече се беше прибрала и спеше дълбоко, с най-спокойната и доволна усмивка на лице.