Тъжният кипарис

Пролог

„Елинор Катарин Карлайл. Към вас е предявено обвинение в убийството на Мери Джеръд, извършено на 27 юли. Признавате ли се за виновна?“

Елинор Карлайл стоеше права с високо вдигната глава. Лицето й беше изящно, със силно изпъкнали скули. Имаше дълбоки светлосини очи и черна коса. Веждите й бяха тънко очертани.

Цареше тишина — осезаема тишина.

Сър Едуин Булмър, адвокат на обвиняемата, изтръпна от страх и си помисли: „Боже мой, тя ще се признае за виновна… Загубила е самообладание…“

Устните на Елинор Карлайл се раздвижиха и тя изрече:

— Аз съм невинна.

Адвокатът й се отпусна с облекчение на стола и избърса с носна кърпа челото си. Размина им се!

Прокурорът, сър Самюъл Атънбъри, се изправи, за да предяви в името на Краля обвинението.

— Ваша милост, господа съдебни заседатели, на двайсет и седми юли в три и половина следобед, в имението Хънтърбъри, Мейдънсфорд, умря Мери Джеръд…

Гласът му бе звучен и приятен за ухото. Почти приспа Елинор. От ясното му и сбито изложение в съзнанието й проникваха само откъслечни фрази:

— … случаят е съвършено прост и ясен…

— … Дълг е на обвинението да докаже мотива и възможността…

— … Никой друг, както се вижда, освен обвиняемата, не е имал мотив да убие клетото момиче Мери Джеръд. Чаровно младо създание, обичано от всички, без врагове на този свят…

Мери, Мери Джеръд! Сега всичко изглеждаше толкова далечно. Почти нереално…

— … Ще насоча вниманието ви към следните обстоятелства:

1. Какви възможности и средства е имала обвиняемата, за да даде отровата?

2. Какъв е бил мотивът й, за да извърши това деяние?

Мое задължение ще бъде да ви представя свидетели, които да ви помогнат да оформите заключението си по случая…

— … Що се отнася до отравянето на Мери Джеръд, ще се постарая да ви докажа, че никой друг не е имал възможност да извърши престъплението, освен обвиняемата…

Елинор се почувства така, сякаш беше обгърната от гъста мъгла. Само отделни думи стигаха до нея…

— … Сандвичи…

— … Рибен пастет…

— … Празна къща…

Думите проникваха през плътната пелена на мислите й подобно на игли, пробождащи тъкан…

Съд. Лица. Редици, редици от лица! И едно особено лице с големи черни мустаци и проницателни очи. Еркюл Поаро. Главата му беше леко наклонена на една страна. Наблюдаваше я замислено.

Тя си помисли: „Опитва се да разбере защо съм го направила… Опитва се да проникне в съзнанието ми, за да разбере какво съм мислила, какво съм чувствала…“

Чувствала? Неясни черти, приглушено усещане от изживяния шок… лицето на Роди. Неговото мило, мило лице с дълъг нос и чувствени устни… Роди! Винаги Роди, винаги, откакто се помни. От онези дни сред малините на Хънтърбъри, когато двамата тичаха нагоре към зайчарника или надолу към потока. Роди, Роди, Роди…

Други лица! Сестра О’Брайън, с леко отворена уста и свежо, издадено напред луничаво лице. Сестра Хопкинс, самодоволна — самодоволна и неумолима. Лицето на Питър Лорд. Питър Лорд — така мил, така разумен, така утешителен! А сега, как изглеждаше сега — объркан? Да — объркан! Тревожеше се, всичко това страшно го тревожеше! Докато тя, главният герой, не се тревожеше изобщо!

Стоеше спокойна и безчувствена на подсъдимата скамейка, обвинена в убийство. Тя беше подсъдима.

Съзнанието й се проясни и обгърналата я мъгла на спомените започна да се разсейва. В съда!… Хора…

Хора, приведени напред със зяпнали усти и широко отворени очи, вторачени със садистично задоволство в нея, Елинор. Те слушаха с жестоко наслаждение това, което им говореше високият мъж с еврейски нос.

— Фактите по делото могат да се установят по безспорен начин. Ще ви ги представя в хронологичен ред, от самото начало…

Елинор си помисли: „Началото… Началото? Денят, в който пристигна онова ужасно анонимно писмо! Това сложи началото на всичко…“