Тъжният кипарис

Глава първа

Еркюл Поаро беше наклонил леко на една страна яйцевидната си глава. Въпросително повдигнал вежди и допрял върховете на пръстите си, той наблюдаваше младия мъж, който енергично крачеше напред-назад из стаята, а приятното му луничаво лице беше намръщено и изглеждаше измъчено.

— Eh bien3, приятелю, какво се е случило? — попита Еркюл Поаро.

Питър Лорд изведнъж се спря и каза:

— Мосю Поаро, вие сте единственият човек на света, който може да ми помогне. Стилингфлийт ми говори за вас. Разказа ми как сте се справили със случая Бенедикт Фарли. Всички са мислели, че е самоубийство, а вие сте доказали, че е убийство.

— Да не би сред пациентите ви да има случай на самоубийство, който да буди съмнение у вас?

Питър Лорд поклати глава и седна срещу Поаро.

— Една млада жена бе арестувана и ще бъде съдена за убийство! Искам да намерите доказателства, че тя не го е извършила!

Веждите на детектива се повдигнаха още малко. Заговори със сдържан и поверителен тон:

— Вие и тази млада дама сгодени ли сте? Обичате ли се?

Питър Лорд се засмя с остър, горчив смях.

— Не, не сме! Тя е проявила лошия вкус да предпочете едно дългоносо префърцунено магаре с лице на меланхоличен кон! Глупаво от нейна страна, но какво да се прави!

— Разбирам — каза Поаро.

— О, сигурен съм, че разбирате! — изрече Питър Лорд с болка. — Няма нужда да бъдете толкова тактичен. Виждате ли, влюбен съм в нея и не искам тя да бъде обесена.

— Какво е обвинението, повдигнато срещу нея?

— Обвинена е в убийството на момиче на име Мери Джеръд чрез отравяне с морфин хидрохлорид. Сигурно сте чели във вестниците за резултатите от предварителното следствие.

— А мотивът?

— Ревност!

— И според вас тя не го е извършила?

— Не, разбира се!

Еркюл Поаро го погледна замислено за момент, после продължи:

— Какво точно искате да направя? Да разследвам случая?

— Искам да я измъкнете.

— Но аз не съм неин адвокат, mon cher.

— Ще се изразя по-ясно. Искам да откриете доказателства, които ще дадат възможност на адвоката й да я измъкне.

— Доста любопитно поставяте въпроса.

— Защото не го увъртам ли? За мен е много просто. Искам това момиче да бъде признато за невинно. Мисля, че вие сте единственият човек, който може да помогне!

— Искате да се поровя във фактите? Да открия истината? Да разбера какво в действителност се е случило?

— Искам да откриете факти, които да са в нейна полза.

С внимателни и точни движения Еркюл Поаро запали една много тънка цигара.

— Но това, което искате, не е ли малко неетично? Винаги ме е интересувало да се стигне до истината. Но истината е нож с две остриета. Да допуснем, че открия факти срещу дамата. Ще настоявате ли да ги скрия?

— Невъзможно е! — пребледня Питър Лорд и се изправи. — Не бихте могли да откриете нищо, което да й навреди повече от вече известните факти! Те са напълно изобличаващи. Има колкото искате ясни и категорични доказателства срещу нея! Не можете да издирите нещо, с което по-категорично да се докаже вината й! Моля ви да използвате цялата си находчивост. Стилингфлийт каза, че сте дяволски находчив, за да намерите вратичка, някаква възможност за благоприятен изход.

— Сигурно адвокатите й ще го направят — каза Еркюл Поаро.

— Ще го направят? — изсмя се младият мъж презрително. — Та те са се предали още преди да е започнало делото. Мислят, че е безнадеждно! Поверили са го на Булмър, който е известен с това, че винаги прави отчаяни опити да защити обвинения. Сам по себе си този факт е красноречив! Голям оратор е, но ще хленчи, ще набляга на младостта на обвиняемата и тем подобни! Едва ли ще впечатли съдията. Няма никаква надежда!

— Да предположим, че е виновна. И тогава ли ще искате да бъде призната за невинна? — попита Еркюл Поаро.

— Да — отвърна Питър Лорд тихо.

— Заинтригувахте ме… — размърда се детективът на стола си. — Мисля, че ще е най-добре да ми съобщите точните факти по делото.

— Не сте ли чели нищо във вестниците?

Еркюл Поаро махна с ръка.

— Да, споменаваше се нещо, но вестниците са толкова неточни. Никога не се доверявам на написаното в тях.

— Съвсем просто е — започна младият мъж. — Ужасно просто. Наскоро въпросното момиче, Елинор Карлайл, наследи имението Хънтърбъри и всичко друго от леля си, която почина, без да остави завещание. Лелята, казваше се Уелман, имаше племенник, Родерик Уелман, по линия на съпруга си. Той беше сгоден за Елинор Карлайл — дълга история, познават се още от деца. В Хънтърбъри имаше едно момиче, Мери Джеръд, дъщеря на пазача. Старата госпожа Уелман се грижеше много за нея, плащаше за образованието й и така нататък. И момичето се превърна в млада дама. Изглежда, Родерик Уелман се влюби в нея и годежът беше развален. Сега идваме до същината на нещата. Елинор Карлайл обяви имението за продан и един човек на име Съмървел го купи. Елинор пристига в имението, за да прибере личните вещи на леля си и всичко останало. Мери Джеръд също идва, за да разчисти малката къща, защото баща й току-що бе починал. Така стигаме до сутринта на 27 юли. Елинор Карлайл отсяда в местния хотел. На улицата тя среща бившата икономка, госпожа Бишоп, която й предлага да отиде с нея в къщата, за да й помогне. Елинор отказва доста категорично. Отбива се в бакалницата и купува рибен пастет. Там споменава за случаи на хранително отравяне с него. Разбирате ли? Съвсем невинна реплика, но сега говори против нея! После отива в имението. Към един часа идва в малката къща, където Мери Джеръд разтребва заедно с участъковата сестра Хопкинс — жена, която си пъха носа навсякъде. Казва им, че е приготвила сандвичи, и ги кани на обяд. Отиват в къщата, хапват от сандвичите и след около час ме повикаха. Заварих Мери Джеръд в безсъзнание. Направих всичко, което можах, но не успях да й помогна. Аутопсията показа, че е приела голяма доза морфин малко преди да отида при нея. Полицията намери късче от етикет на опаковка от морфин хидрохлорид на мястото, където Елинор Карлайл е приготвяла сандвичите.

— Какво друго е яла или пила Мери Джеръд?

— Тя и участъковата сестра са пили чай със сандвичите. Приготвила го е сестрата, а Мери го е наляла в чашите. В него не е могло да има нещо. Адвокатът, разбира се, ще направи всичко възможно, за да докаже, че и трите са яли от сандвичите и следователно не е могло само едната от тях да се отрови. Ако си спомняте, такава беше тезата в случая „Хърн“.

Поаро кимна и каза:

— Но всъщност е много просто. Правиш много сандвичи, но отровата е само в един. После ги поднасяш. Според етикета, когато ти поднесат чиния със сандвичи, трябва да вземеш най-близкия до теб. Предполагам, че Елинор Карлайл е предложила първо на Мери Джеръд?

— Точно така.

— Въпреки че сестрата, която е по-възрастна, е била в стаята?

— Да.

— Не изглежда много добре.

— Всъщност не означава нищо. Човек не се придържа толкова към етикета, когато хапва на крак.

— Кой е приготвил сандвичите?

— Елинор Карлайл.

— В къщата имало ли е някой друг?

— Не.

— Лошо — поклати глава Поаро. — И момичето не е консумирало нищо друго, освен сандвичите и чая.

— Нищо. Съдържанието на стомаха й го потвърди.

— Предполага се, че Елинор Карлайл се е надявала смъртта на момичето да се приеме за хранително отравяне, така ли? Как е смятала да обясни факта, че се е случило само на една от тях?

— Понякога става така — каза Питър Лорд. — Имало е две бурканчета с пастет, които са били почти еднакви на външен вид. Идеята може би е била, че единият от двата пастета не е бил наред и по странно стечение на обстоятелствата само Мери е яла от сандвичите с този пастет.

— Интересно тълкуване на теорията на вероятностите — отбеляза детективът. — Струва ми се, че според математиката шансът това да стане е доста малък. От друга страна, ако целта е бил случаят да наподобява хранително отравяне, защо не е избрана друга отрова? Симптомите на отравяне с морфин никак не приличат на тези при хранително отравяне. Атропинът, струва ми се, би бил по подходящ избор!

— Вярно е — каза Питър Лорд бавно. — Но има още нещо. Тази проклета участъкова сестра се кълне, че е загубила опаковка морфин!

— Кога?

— О, седмици по-рано. В нощта, в която почина госпожа Уелман. Оставила е чантата си във вестибюла и на сутринта е открила, че липсва една опаковка морфин. Мисля, че са празни приказки. Вероятно преди време е забутала опаковката някъде, в дома си и е забравила.

— Спомнила си е за случката едва след смъртта на Мери Джеръд?

— Всъщност не — отговори Питър Лорд неохотно. — Споменала е на дежурната сестра, че липсва.

Еркюл Поаро погледна Питър Лорд с интерес и кротко каза:

— Мисля, mon cher, че има и нещо друго, нещо, което още не сте ми казали.

— Е, хубаво, предполагам, че ще е по-добре да знаете всичко. Постъпила е молба да се издаде заповед за ексхумация на старата госпожа Уелман.

— Eh bien?

— И когато я извършат, вероятно ще открият това, което търсят — морфин!

— Вие сте знаели?

— Подозирах го. — Питър Лорд беше пребледнял.

Еркюл Поаро удари с ръка по облегалката на креслото и извика:

— Mon Dieu, не ви разбирам! Когато е починала, вие сте знаели, че е била убита?

— За Бога, не! — извика на свой ред доктор Лорд. — И през ум не ми е минавало подобно нещо! Мислех, че сама го е направила.

Поаро се облегна назад в креслото си.

— А! Значи така сте си помислили…

— Разбира се, че така си помислих! Бяхме говорили по този въпрос. Неведнъж ме е питала дали не мога аз да „свърша с нея“. Мразеше болестта и своята безпомощност. Смяташе, че е унизително да я гледат като бебе. А беше много решителна жена. — Замълча, после продължи: — Смъртта й ме изненада. Не я очаквах. Отпратих сестрата от стаята й и доколкото можах, се опитах да установя причината за случилото се. Разбира се, без аутопсия не бих могъл да бъда сигурен. А и какъв смисъл имаше? Ако тя го беше направила, защо да вдигам шум и да предизвиквам скандал? По-добре да подпиша смъртния акт и тя да бъде погребана тихо и кротко. В крайна сметка не бях съвсем сигурен. Сега виждам, че съм постъпил неправилно. Но нито за миг не съм допускал, че може да има злонамереност. Бях напълно убеден, че тя сама го е направила.

— Как мислите, че се е снабдила с морфина? — попита Поаро.

— Нямам никаква представа. Но както ви казах, тя беше умна жена, много находчива и изключително решителна.

— Възможно ли е да го е взела от сестрите?

— Не, за нищо на света! Не познавате сестрите! — поклати глава Питър Лорд.

— А от семейството си?

— Не е изключено. Може да се е възползвала от чувствата им.

— Казахте ми, че госпожа Уелман е починала, без да остави завещание. Ако не беше преждевременната й смърт, щеше ли да направи завещание?

Питър Лорд изведнъж се ухили.

— Дяволски точно попадате в целта! Да, тя възнамеряваше да направи завещание и беше много разтревожена. Трудно говореше, но успя да изрази желанията си и Елинор Карлайл трябваше да повика адвоката на другата сутрин.

— Следователно Елинор Карлайл е знаела, че леля й е искала да остави завещание? А ако леля й почине, без да го направи, Елинор Карлайл ще наследи всичко?

— Тя не го знаеше — отговори Питър Лорд бързо. — Нямаше представа, че леля й въобще не е написала завещание.

— Така казва тя, приятелю. Но може и да е знаела.

— Вижте сега, Поаро, вие прокурорът ли сте?

— В момента да. Трябва да зная естеството на обвинението срещу нея. Възможно ли е Елинор Карлайл да е взела морфина от чантата?

— Да. Както и всеки друг. Родерик Уелман. Сестра О’Брайън. Някой от прислугата.

— Или доктор Лорд?

Питър Лорд се ококори.

— Естествено… Но какъв е смисълът?

— Милосърдие, може би.

— Няма такова нещо! — поклати глава той. — Ще трябва да ми повярвате!

Еркюл Поаро се облегна назад и продължи:

— Нека да разгледаме следното предположение. Да кажем, че Елинор Карлайл е взела морфина и го е дала на леля си. Някой друг знаел ли е за изчезването на морфина?

— Никой. Двете сестри са запазили случилото се в тайна.

— Как според вас ще постъпи прокурорът? — попита Поаро.

— Искате да кажете, ако открият морфин в тялото на госпожа Уелман?

— Да.

Питър Лорд отговори унило:

— Възможно е, ако признаят Елинор за невинна по настоящото дело, да я арестуват отново по обвинение в убийство на леля си.

— Мотивите са различни — изрече замислено детективът.

— В случая с госпожа Уелман мотивът е облагодетелстване, докато в случая с Мери Джеръд се предполага, че мотивът е ревност.

— Точно така.

— Каква линия възнамерява да следва защитата?

— Булмър предлага да се отстоява линията, че липсва мотив. Ще изложи тезата си, че Елинор и Родерик са се сгодили по семейни причини, за да доставят радост на госпожа Уелман, и след като старата дама умира, Елинор го разваля по собствено желание. Родерик Уелман ще свидетелства в полза на тази теза. Струва ми се, че той почти вярва в това!

— Вярва, че Елинор не го е обичала много?

— Да.

— В такъв случай — продължи Поаро — тя няма причина да убива Мери Джеръд.

— Напълно вярно.

— Но тогава кой е убил Мери Джеръд?

— Ето какво искам да откриете!

— C’est difficile4 — поклати глава детективът.

— Така е — съгласи се Питър Лорд разпалено. — Ако не е тя, кой го е направил? Възможно е морфинът да е бил в чая, но освен Мери, и сестра Хопкинс е пила от него. Защитата ще се опита да прокара тезата, че Мери Джеръд сама е взела морфина, след като другите две жени са напуснали стаята, тоест, че се е самоубила.

— Имала ли е някаква причина?

— Абсолютно никаква.

— Беше ли склонна към самоубийство?

— Не.

— Каква беше тази Мери Джеръд? — попита Поаро.

— Ами беше… хубаво дете. Да, определено беше хубаво дете.

Детективът въздъхна и измърмори:

— Този Родерик Уелман дали се е влюбил в нея само защото е била хубаво дете?

— О, разбирам какво искате да кажете — усмихна се Питър Лорд. — Тя беше истинска красавица.

— А вие самият? Нямахте ли чувства към нея?

— За Бога, не! — възкликна лекарят.

Еркюл Поаро се замисли за момент, после каза!

— Родерик Уелман твърди, че между него и Елинор е съществувала привързаност, но нищо повече. Мислите ли, че е така?

— Откъде да знам, по дяволите!

— Когато дойдохте, вие ми казахте, че Елинор Карлайл е проявила лош вкус, като се е влюбила в едно дългоносо префърцунено магаре. Предполагам, че описахте Родерик Уелман. Така че според вас тя наистина го обича.

— Тя много го обича! — каза Питър Лорд с отчаян глас. — Дяволски много го обича!

— Тогава е имала мотив… — заключи Поаро.

— И какво от това? — попита Питър Лорд с яростно изражение на лицето. — Да, може и да го е направила! Но дори и да е така, не ме е грижа!

— Аха! — възкликна Поаро.

— Но не искам да бъде обесена! Да предположим, че е била отчаяна. Любовта е отчаяно и объркано нещо. Може да превърне нищожеството в прекрасен човек или да запрати някоя сериозна и уважавана личност на дъното! Да допуснем, че го е направила. Не ви ли е жал за нея?

— Не одобрявам убийствата — заяви детективът.

Питър Лорд се втренчи в него и отмести очи, после отново го погледна и избухна в смях.

— Как можахте самодоволно да изречете толкова надуто и високопарно нещо? Кой иска от вас да одобрявате убийствата? Не ви моля да лъжете! Истината си е истина, нали? Ако откриете нещо, което говори в полза на обвиняемата, вие не бихте си замълчали само защото я смятат за виновна, нали?

— Не, разбира се.

— Тогава защо, по дяволите, няма да направите това, за което ви моля?

— Приятелю, аз съм напълно готов да го направя… — отговори Поаро.

Глава втора

Питър Лорд зяпна, после извади носна кърпа, избърса лицето си и седна на един стол.

— Уф! Така ме измъчихте! По нищо не разбрах, че ще поемете случая!

— Аз само проучвах делото срещу Елинор Карлайл. Сега съм запознат с него. На Мери Джеръд е бил даден морфин и доколкото мога да преценя, трябва да е бил в сандвичите. Никой, освен Елинор Карлайл не се е докосвал до тях. Елинор Карлайл е имала мотив да убие Мери Джеръд и по мое мнение тя е способна да убие Мери Джеръд. Твърде е вероятно тя да е убила Мери Джеръд. Не виждам причина да мисля другояче. Ето, mon ami, едната страна на въпроса. Сега да преминем към втората. Да изхвърлим от съзнанието си всички досегашни разсъждения и да подходим към случая от друг ъгъл: Ако Елинор Карлайл не е убила Мери Джеръд, тогава кой го е извършил? Или Мери Джеръд се е самоубила?

Питър Лорд се надигна от стола си със сбърчено чело.

— Сега не бяхте съвсем точен.

— Аз не съм бил точен! — обидено извика Поаро.

— Да — продължи Питър Лорд неумолимо. — Вие казахте, че никой, освен Елинор Карлайл не се е докосвал до сандвичите. Но не знаете със сигурност.

— В къщата не е имало никой друг.

— Да, доколкото знаем. Но изпускате един кратък период от време. Този, през който Елинор Карлайл е излязла и е отишла до малката къща. Тогава сандвичите са били в чинията в килера и някой би могъл да сложи отровата.

Поаро си пое дълбоко въздух и каза:

— Прав сте, приятелю. Признавам. Съществувал е известен период от време, през който някой би могъл да има достъп до подноса със сандвичи. Трябва да се опитаме да си представим кой може да бъде този някой, тоест какъв тип човек… — Спря за малко и после продължи: — Нека разгледаме Мери Джеръд. Някой, но не Елинор Карлайл, желае смъртта й. Защо? Някой би ли се облагодетелствал от смъртта й? Имала ли е пари, които да остави?

Питър Лорд поклати глава.

— Тогава не. Но след месец щеше да притежава две хиляди лири. Елинор Карлайл уреждаше да й бъде прехвърлена тази сума, защото смяташе, че такова е желанието на лелята. Но наследството още не беше легализирано.

— В такъв случай можем да пренебрегнем парите като мотив — продължи Поаро. — Казвате, че Мери Джеръд е била красива. Това винаги създава усложнения. Имаше ли ухажори?

— Вероятно. Не зная много по този въпрос.

— А кой знае?

— По-добре да ви свържа със сестра Хопкинс — ухили се лекарят. — Тя е местната клюкарка. Знае всичко, което се случва в Мейдънсфорд.

— Исках да ви помоля да ми кажете какво ви е впечатлението от двете медицински сестри.

— О’Брайън е ирландка, добра медицинска сестра, компетентна, малко глуповата, може да бъде злобна и обича да послъгва. Тя е от хората с богата фантазия, но не прекалява с измислиците, просто понякога преувеличава.

Поаро кимна.

— Хопкинс е практична и хитра жена на средна възраст, много внимателна и компетентна, но прекалено много обича да си пъха носа в чуждите работи.

— Ако е имало някаква история с младеж от селото, сестра Хопкинс дали ще знае за нея?

— Обзалагам се! Въпреки това не вярвам, че ще можем да открием нещо съществено, следвайки тази линия — бавно добави доктор Лорд, — Мери не си е била вкъщи дълго време. Прекарала е две години в Германия.

— Била е на двайсет и една, нали?

— Да.

— Може да има някаква връзка с престоя й в Германия.

Лицето на Питър Лорд просветна и той нетърпеливо отбеляза:

— Искате да кажете, че някой немски младеж си е падал по нея? Може да я е проследил дотук, да е издебнал удобен момент и да е постигнал своето?

— Звучи малко мелодраматично — изрази съмнение Еркюл Поаро.

— Но е възможно!

— И все пак не е много вероятно.

— Не съм съгласен с вас — възрази лекарят. — Някой може би е бил толкова влюбен в нея, че когато тя го е отблъснала, той е побеснял. Навярно е решил, че се е отнесла ужасно с него. Възможно е.

— Да, възможно е — каза Еркюл Поаро, но тонът му не беше окуражителен.

— Продължете, мосю Поаро — подкани го Питър Лорд.

— Разбирам, че искате от мен да правя фокуси. Да вадя заек след заек от празна шапка.

— Е, може и така да се каже.

— Има и друга възможност.

— Продължавайте.

— Някой е откраднал опаковка морфин от чантата на сестра Хопкинс през въпросната юнска нощ. Да предположим, че Мери Джеръд е видяла човека, който го е направил.

— Тя би казала.

— Не, не, mon cher. Разсъждавайте логично. Ако видите Елинор Карлайл, Родерик Уелман, сестра О’Брайън или дори някой от прислугата да отваря чантата и да взема опаковката, какво бихте си помислили? Просто, че човекът е бил изпратен от сестрата, за да вземе нещо от чантата. Случилото се веднага е било забравено от Мери, но е възможно по-късно да си е спомнила този факт и да го е споменала пред въпросния човек. О, без никакво подозрение. Но представете си въздействието на тази забележка върху виновника за смъртта на госпожа Уелман! Мери е видяла и на всяка цена е трябвало да бъде накарана да замълчи! Мога да ви уверя, приятелю, че този, който веднъж е извършил убийство, не би се затруднил да убие отново!

— През цялото време съм вярвал, че госпожа Уелман сама е взела медикамента… — каза Питър Лорд намръщено.

— Но тя е била парализирана и безпомощна. Току-що е била получила втори инсулт.

— О, зная. Мислех си, че след като по някакъв начин се е сдобила с морфина, тя го е държала подръка.

— В такъв случай би трябвало да се е добрала до морфина, преди да получи втория инсулт, а сестрата го е изгубила след това.

— Възможно е Хопкинс да е забелязала, че морфинът липсва едва през въпросната сутрин. Може да е бил взет няколко дни по-рано, а тя да не е забелязала.

— Как би могла старата дама да се снабди с морфина?

— Не зная. Може да е подкупила някоя прислужничка. Ако е така, прислужничката никога няма да си признае.

— Не допускате ли, че някоя от сестрите е била подкупена?

— В никакъв случай! — поклати глава Лорд. — И двете много държат на професионалната етика, пък и биха се страхували до смърт да направят подобно нещо. Знаят колко е опасно за тях.

— Да, така е — съгласи се Поаро. После добави замислено: — Изглежда се озоваваме отново там, откъдето тръгнахме. Кой е човекът, който е най-вероятният извършител на кражбата на морфина? Елинор Карлайл. Можем да кажем, че го е направила, за да си осигури цялото наследство. Ако бъдем по-снизходителни, ще приемем, че е била подтикната от състрадание. Взела морфина и го е дала на леля си, като по този начин изпълнила нееднократната й молба. Но тя е взела морфина и Мери Джеръд я е видяла. И така, отново се връщаме към сандвичите и празната къща и към Елинор Карлайл, но този път с друг мотив: да спаси кожата си.

— Абсурд! — извика Питър Лорд. — Уверявам ви, тя не е такъв човек! Парите не я интересуват, а трябва да призная, същото се отнася и за Родерик Уелман. Чувал съм и двамата да го казват!

— Така ли? Много интересно. Самият аз винаги приемам подобен род изявления с голямо подозрение.

— По дяволите, Поаро — възмути се Питър Лорд, — всеки път ли трябва да обръщате нещата с главата надолу, така че всичко пак да се окаже срещу момичето?

— Не аз обръщам нещата, те самите се подреждат така. То е като магическото колело по панаирите. Завърта се и когато спре, показва едно и също име — Елинор Карлайл.

— Не! — възкликна младият мъж.

Еркюл Поаро тъжно поклати глава и каза:

— Елинор Карлайл има ли роднини? Сестри, братовчеди? Баща или майка?

— Не, сирак е, сама на този свят…

— Звучи толкова патетично! Сигурен съм, че Булмър доста ще посвири на тази струна! Кой тогава ще наследи парите й, ако тя умре?

— Не зная. Не съм мислил.

— Човек винаги трябва да мисли за тези неща — каза Поаро укорително. — Направила ли е например завещание?

Питър Лорд се изчерви и отговори с несигурен глас:

— Аз… не зная.

Детективът погледна в тавана и допря върховете на пръстите на ръцете си.

— Хубаво би било да ми кажете.

— Какво?

— Точно това, което се върти в главата ви, без значение дали би навредило на Елинор Карлайл.

— Откъде знаете…

— Да, да, зная! Има нещо, някаква случка! По-добре ми кажете, защото в противен случай ще си помисля, че е нещо много лошо.

— Всъщност не е нещо…

— Приемам, че не е нещо сериозно, но нека да го чуя.

Бавно и неохотно Питър Лорд му разказа за сцената, на която беше станал свидетел — как Елинор надничаше през прозореца на дома на сестра Хопкинс, а после започна да се смее.

Поаро повтори замислено:

— Тя каза така, нали: „Значи правиш завещанието си, Мери? Това е странно, толкова странно.“ И на вас ви стана ясно какво е имала наум… Може би си е помислила, че Мери Джеръд няма да живее дълго…

— Стори ми се, че си го мислеше. Не зная — измърмори Питър Лорд.

— Не, не ви се е сторило…

Глава трета

Еркюл Поаро седеше в дома на сестра Хопкинс.

Доведе го доктор Лорд, представи го на сестрата и след като Поаро му даде знак с поглед, ги остави да разговарят тет-а-тет.

Отначало сестра Хопкинс го прие подозрително заради вида му на чужденец, но после бързо се отпусна.

— Да, наистина е ужасно — каза тя малко мрачно. — Едно от най-ужасните неща в живота ми. Не можете да си представите колко беше красива. Само да поискаше, щяха да я вземат в киното! Добро и уравновесено момиче. И не беше надута, въпреки че имаше защо, при цялото внимание, което й се оказваше.

Поаро умело вмъкна въпроса си:

— Имате предвид вниманието, което й оказваше госпожа Уелман?

— Да. Старата дама много се беше привързала към нея, наистина много.

— Изненадващо може би? — промърмори Еркюл Поаро.

— Зависи. Може би е съвсем естествено. Искам да кажа… — Сестра Хопкинс прехапа устни и изглеждаше объркана. — Искам да кажа, че Мери имаше подход — хубав мек глас и приятни обноски. А според мен за старите хора е добре да имат до себе си млад човек.

— Предполагам, че госпожица Карлайл е идвала от време на време да види леля си?

— Госпожица Карлайл идваше, когато й беше удобно — отговори сестра Хопкинс остро.

— Не я обичате — измърмори Поаро.

— Не, наистина не! — извика сестрата. — Отровителка! Хладнокръвна отровителка!

— А, разбирам, че вече сте взели решение по този въпрос.

— Какво искате да кажете? — попита жената с подозрение. — Какво решение съм взела?

— Съвсем сте сигурна, че тя е дала морфина на Мери Джеръд?

— Бих искала да зная кой друг би могъл да го направи? Не мислите, че съм аз!

— Нито за миг. Само ви напомням, че вината й още не е доказана.

— Тя го е направила — каза сестра Хопкинс тихо, но уверено. — Освен всичко друго то си беше изписано на лицето й. През цялото време се държеше странно. Отведе ме горе и дълго ме държа там, за да протака колкото може повече. А после, когато намерих Мери в това състояние и се обърнах към нея, изразът на лицето й ми каза всичко! Тя разбра, че аз зная!

— Наистина е трудно да се каже кой друг би могъл да го направи — подхвърли Еркюл Поаро замислено. — Освен ако не го е извършила самата тя, разбира се.

— Какво искате да кажете с „ако не го е извършила самата тя“? Да не би да намеквате, че Мери се е самоубила? Никога не съм чувала по-голяма глупост.

— Човек никога не знае. Сърцето на едно младо момиче е много чувствително, много нежно. — Той замълча. — Допускам, че е възможно. Тя е могла да сложи нещо в чая си, без да я забележите.

— Да си сложи нещо в чашата?

— Да. Вие не сте я наблюдавали през цялото време.

— Не, не я наблюдавах. Предполагам, че е могла да го направи… Но това са глупости! Защо ще прави такова нещо?

Еркюл Поаро поклати глава и отново заговори с предишния си тон:

— Сърцето на едно младо момиче е… както казах, толкова чувствително. Нещастна любов може би…

Сестра Хопкинс изсумтя.

— Момичетата не се самоубиват заради любовни истории, освен ако не са загазили. Но ще ви кажа, Мери не беше такава! — изгледа го тя войнствено.

— Не е ли била влюбена?

— Не. Не и тя. Обичаше свободата. Харесваше си работата и се радваше на живота.

— Но сигурно е имала ухажори, след като е била толкова привлекателно момиче.

— Не беше от онези момичета, които мислят само за любов. Беше скромна!

— Но несъмнено е имало млади мъже от селото, които са я ухажвали?

— Е, имаше един, Тед Бигланд.

Поаро измъкна от нея доста подробности за Тед Бигланд.

— Беше много хлътнал по Мери — рече сестра Хопкинс. — Но както й казах, тя го превъзхождаше.

— Сигурно е бил ядосан, че тя не е искала да има нищо общо с него — вметна Поаро.

— Да, беше много сърдит — призна жената. — Обвиняваше и мен.

— Той е смятал, че вие сте виновна?

— Така ми каза. Имах право да посъветвам момичето. В крайна сметка познавам живота. Не исках тя да се затрие.

— Какво ви накара да се грижите толкова за нея? — попита я Поаро внимателно.

— Ами, не зная… — поколеба се сестра Хопкинс. Изглеждаше малко притеснена и засрамена. — В Мери имаше нещо романтично…

— В нея може би — каза Поаро, — но не и в произхода й. Била е дъщеря на пазача, нали?

— Да, да, разбира се. Поне…

Тя се поколеба и вдигна очи към Поаро. Той пусна в ход най-предразполагащия си поглед.

— Всъщност — сподели сестра Хопкинс в изблик на доверие — тя изобщо не беше дъщеря на стария Джеръд. Той ми го каза. Баща й е бил благородник.

— Разбирам… — промълви детективът. — А майка й?

Сестра Хопкинс се поколеба, прехапа устни и после продължи:

— Майка й е била камериерка на госпожа Уелман. Омъжила се е за Джеръд, след като Мери се е родила.

— Както казахте, истински роман, мистериозен роман.

— Нали? — Лицето на жената светна. — Човек не може да остане безразличен към хората, за които знае нещо, което никой друг не знае. Съвсем случайно открих доста работи. Всъщност сестра О’Брайън беше тази, която ме насочи по следата. Но това е друга история. Както казахте, интересно е да се знае миналото. Има много трагедии, за които човек дори не подозира. Животът е тъжен.

Поаро въздъхна и поклати глава.

— Но аз не бива да говоря за тези неща — сепна се сестра Хопкинс. — Повече дума няма да кажа! В крайна сметка, те нямат нищо общо с делото. За пред хората Мери трябва да си остане дъщеря на Джеръд и не бива да има дори и намек за нещо друго. Да я позорим пред света след смъртта й! Никога! Той се е оженил за майка й и това е достатъчно.

— Но вероятно вие знаете кой е истинският й баща? — попита Поаро.

— Е, вероятно зная — отговори сестра Хопкинс неохотно. — Но пък може и да не зная. Всъщност нищо не зная. Само предполагам. Както се казва, старите грехове имат дълги сенки! Но не е моя работа и няма да кажа нито дума повече.

Детективът тактично изостави темата и подхвана нова:

— Има нещо друго — един деликатен въпрос. Но съм сигурен, че мога да разчитам на вашата дискретност.

Сестра Хопкинс се отпусна и на грозноватото й лице се появи широка усмивка. Поаро продължи:

— Имам предвид господин Родерик Уелман. Както чух, той е бил увлечен по Мери Джеръд.

— Тя го отблъсна! — възкликна сестра Хопкинс.

— Въпреки че по онова време той е бил сгоден за госпожица Карлайл?

— Ако ме питате — каза сестра Хопкинс, — той никога не е бил истински влюбен в госпожица Карлайл. Поне не така, както аз разбирам да си влюбен.

— А Мери Джеръд… тя… даваше ли му аванси? — попита Поаро, като употреби старомодния израз.

— Тя се държеше много добре — отговори жената рязко. — Никой не може да каже, че го е окуражавала.

— Беше ли влюбена в него? — попита Поаро.

— Не, не беше! — отново отговори остро сестрата.

— Но харесваше ли го?

— О, да, харесваше го.

— И, предполагам, след време симпатията й можеше да се превърне в нещо повече?

— Може би — съгласи се сестра Хопкинс, — но Мери нямаше да постъпи прибързано. Каза му, че той няма право да й говори такива неща, след като е сгоден за госпожица Карлайл. А когато е отишъл да я види в Лондон, тя му е повторила същото.

— Вие самата какво мислите за господин Родерик?

— Приятен младеж. Малко нервен обаче. Изглежда като човек, който страда от лошо храносмилане. Често се случва при нервните хора.

— Много ли беше привързан към леля си?

— Мисля, че да.

— Стоя ли при нея, докато беше много зле?

— Искате да кажете, когато получи втория инсулт? Когато пристигнаха в имението в нощта, преди да умре? Не мисля, че дори е влизал в стаята й.

— Наистина ли?

— Тя не го повика — каза сестра Хопкинс бързо. — А и, разбира се, не подозирахме, че краят й е толкова близо. Повечето мъже са такива — чувстват се неловко в стаята на болен. Не могат да го преодолеят, но това не е безсърдечност. Просто не искат да се разстройват.

Поаро кимна разбиращо и попита:

— Сигурна ли сте, че господин Уелман не е влизал в стаята на леля си, преди тя да умре?

— Не, докато аз бях дежурна! Сестра О’Брайън ме смени в три часа през нощта и може и да го е видяла, но дори да е било така, тя не спомена нищо пред мен.

— Може да е влязъл в стаята, когато сте излезли?

— Не оставям пациентите си сами, господин Поаро — отсече сестра Хопкинс.

— Хиляди извинения. Не исках да кажа това. Помислих си, че може би е трябвало да кипнете вода или да слезете долу за някое лекарство.

— Аз наистина слизах да напълня отново грейката — обясни сестра Хопкинс поуспокоена. — Знаех, че в кухнята има чайник с вряла вода.

— Дълго ли се бавихте?

— Пет минути може би.

— А междувременно господин Уелман е могъл да надникне в стаята й?

— Ако го е направил, значи е било много набързо.

— Както казахте, мъжете се притесняват от болестите — въздъхна Поаро. — Жените са грижовните ангели. Какво бихме правили без тях? Особено жените с вашата професия — наистина благородно призвание.

— Много любезно от ваша страна, че го казвате. Сестра Хопкинс се изчерви леко. — Самата аз никога не съм мислила така. Нашата професия е твърде тежка, за да я виждаме от благородната й страна.

— Нищо повече ли няма да ми кажете за Мери Джеръд?

Последва дълга пауза, преди жената да отговори:

— Не зная нищо повече.

— Съвсем сигурна ли сте?

— Вие не разбирате — каза тя малко не на място. — Аз обичах Мери.

— И няма какво повече да ми кажете?

— Не, няма! Абсолютно нищо!

Глава четвърта

В присъствието на госпожа Бишоп, внушаваща страхопочитание с черното си облекло, Еркюл Поаро изглеждаше безличен.

Не беше лесно да накара бившата икономка да се отпусне. Защото тя, дама с консервативни навици и възгледи, никак не одобряваше чужденците. А несъмнено Еркюл Поаро беше чужденец. Отговаряше му с леден тон и му хвърляше погледи, изпълнени с подозрение и пренебрежение.

Доктор Лорд го представи, но това не помогна да се разведри атмосферата.

— Сигурна съм — каза госпожа Бишоп, когато доктор Лорд си тръгна, — че доктор Лорд е много способен и добронамерен лекар. Доктор Рансъм, неговият предшественик, беше дълги години тук! Можехме да разчитаме, че ще се държи както подобава с хората от селото. Докато доктор Лорд, един безотговорен младеж, парвеню, който го смени, имаше само едно положително качество — „способност“ в професията си.

С цялото си поведение тя показа, че само способност не е достатъчна!

Еркюл Поаро беше убедителен. Беше хитър. Но въпреки чара, който така умело приложи, жената остана сдържана и непреклонна.

Каза само, че за нея смъртта на госпожа Уелман е много тъжно събитие. Била е уважавана в околността. Арестуването на госпожица Карлайл определи като „позор“ и резултат от „тези модерни полицейски методи“. Колкото до смъртта на Мери Джеръд, становището й се свеждаше до неопределеното: „Не бих могла да кажа, че зная какво се е случило!“

Еркюл Поаро изигра последния си коз. С наивна гордост той разказа за посещението си в Сандрингам. Говореше с възторг за благосклонността и за очарователната простота и любезност на кралските особи.

Госпожа Бишоп, която ежедневно следеше новините за живота на кралското семейство, най-сетне се предаде. След като те бяха поканили Поаро… Е, естествено, сега вече беше съвсем различно! Чужденец или не, коя беше тя, Ема Бишоп, та да отблъсква този, когото кралските особи са приели?

Изведнъж разговорът й с мосю Поаро стана много приятен. Подхванаха една наистина интересна тема — избора на подходящ съпруг за принцеса Елизабет.

След като обсъдиха всичките възможни кандидати и ги определиха като „недостатъчно подходящи“, разговорът им се прехвърли към една не така интересна област.

— Бракът, уви — отбеляза Поаро поучително, — е изпълнен с опасности и клопки.

— Да, наистина, и тези противни разводи — госпожа Бишоп произнесе репликата така, сякаш ставаше дума за някое заразно заболяване, като например варицела.

— Предполагам, че преди да умре, госпожа Уелман е искала да види племенницата си задомена?

— Да, така беше — кимна тя. — Годежът на госпожица Елинор и господин Уелман бе голяма утеха за нея. Винаги се бе надявала, че ще се оженят.

— Може би са се сгодили единствено за да й доставят удоволствие? — осмели се да попита той.

— О, не! Не бих казала, господин Поаро. Госпожица Елинор винаги е била привързана към господин Уелман, още от малка. Тя е много почтена и предана!

— А той?

— Господин Родерик също беше привързан към госпожица Елинор! — отсече жената.

— Но струва ми се, че годежът бе развален?

Лицето на госпожа Бишоп се зачерви.

— Заради машинациите на една черна неблагодарница, господин Поаро!

— Наистина ли? — Той изглеждаше впечатлен.

— В тази страна, господин Поаро, се спазва известно приличие, когато се споменават мъртвите — обясни тя, а лицето й стана още по-червено. — Но тази жена, господин Поаро, постъпваше непочтено.

За миг той я загледа замислено, после каза, без сянка от лукавство:

— Изненадвате ме. Останах с впечатлението, че тя е била много естествено и непретенциозно момиче.

Брадичката на госпожа Бишоп потрепери.

— Тя беше хитра, господин Поаро! Мамеше хората! Сестра Хопкинс например. Да, а също и моята мила господарка.

Поаро съчувствено поклати глава и изцъка с език.

— Да, наистина — продължи жената, окуражена от реакцията му. — Милата ми господарка се чувстваше все по-отпаднала, а тази млада жена правеше всичко, за да й влезе под кожата. Знаеше си интереса! Все се навърташе наоколо, четеше й, носеше й малки букетчета цветя. Постоянно се чуваше: „Мери това, Мери онова, къде е Мери?“ А колко пари похарчи за нея! Скъпи училища и пътувания в чужбина! А тя беше просто дъщеря на стария Джеръд! Уверявам ви, на него тези неща никак не му се нравеха! Оплакваше се от маниерите й на дама. Беше се възгордяла!

— Боже, Боже! — този път детективът изрази състрадание.

— А и как се домогваше до господин Роди! Той беше твърде наивен, за да го прозре. А госпожица Елинор, каквато си е добра, не можа да разбере какво става! Но всички мъже са еднакви. Лесно се хващат на ласкателствата и се впечатляват от красивото лице!

Поаро въздъхна и попита:

— Предполагам, че е имала ухажори от своята среда?

— Разбира се, че имаше. Синът на Руфъс Бигланд — Тед. Много добро момче. Но не, нашата фина дама беше над нивото му! Не понасям такива превземки!

— Той не се ли ядосваше, че тя го отблъсква?

— Да, разбира се. Дори я обвини за лекомисленото й поведение към господин Роди. Знам го със сигурност. Не осъждам момчето, че се е почувствало наскърбено!

— Нито пък аз! — възкликна Поаро. — Много ме заинтригувахте, госпожо Бишоп. Някои хора имат способността с няколко думи да представят ярко и точно даден характер. Това е дар Божи! Вече ми е ясно каква е била Мери Джеръд.

— Забележете обаче, че не съм казала нищо против момичето! Не бих направила подобно нещо, след като вече е в гроба! Но няма съмнение, че тя причини много неприятности!

— Чудя се как ли щеше да свърши всичко? — промърмори Поаро.

— И аз се питам! От мен да знаете, господин Поаро, ако скъпата ми господарка не беше се споминала, тогава беше ужасен шок за всички, но сега разбирам, че е било Божия милост, не зная какъв щеше да бъде краят на тази история!

— Искате да кажете? — подкани я той.

— И преди съм чувала за подобни неща — продължи тя важно. — Сестра ми беше на служба при стария полковник Рандолф. Когато умря, той не остави нищо на съпругата си, а всичко отиде в ръцете на една уличница от Истборн. Ами госпожа Дейкърс, при женени синове и дъщери завеща състоянието си на органиста в църквата — един от онези дългокоси младежи.

— Да разбирам ли, че госпожа Уелман щеше да остави всичките си пари на Мери Джеръд? — попита Поаро.

— Не бих се изненадала! Не се съмнявам, че тази жена се домогваше до тях! А когато си позволявах да намекна на госпожа Уелман, тя ми се сопваше, въпреки че съм работила за нея почти двайсет години. Неблагодарен свят, господин Поаро! Опитвате се да изпълните дълга си, но старанието ви не се оценява.

— Уви, така е!

— Но порочността невинаги възтържествува — издекламира икономката.

— Наистина. Мери Джеръд е мъртва…

— Сега тя дава сметка на Всевишния и не ние трябва да я съдим! — каза утешително госпожа Бишоп.

— Обстоятелствата около смъртта й изглеждат доста необясними — отбеляза замислено Поаро.

— Тези полицаи и модерните им методи! Възможна ли е една благовъзпитана и образована млада дама като госпожица Елинор да отрови някого? Опитаха се и мен да забъркат, защото аз им казах, че поведението й беше странно!

— А не беше ли странно?

— А защо да не бъде? — разгорещи се госпожа Бишоп. — Госпожица Елинор е чувствителна млада дама. Щеше да преглежда вещите на леля си — едно мъчително задължение.

— Би било много по-лесно за нея, ако вие й бяхте помогнали — кимна Поаро разбиращо.

— Исках, господин Поаро, но тя доста остро ми отказа. Е, госпожица Елинор винаги е била много горда и резервирана млада дама. По-добре да бях отишла с нея.

— Не помислихте ли да я последвате в къщата?

— Не ходя там, където не съм желана, господин Поаро. — Госпожа Бишоп отметна глава с достойнство.

Поаро доби малко сконфузен вид и промърмори:

— А освен това сигурно сте имали важна работа през онази сутрин?

— Спомням си, че беше много топъл ден. Дори зноен. — Тя въздъхна. — Отидох на гробищата, за да положа цветя на гроба на госпожа Уелман, един жест на уважение. Останах дълго там. Бях се поуморила от горещината. Закъснях за обяда и сестра ми много се разстрои, като видя колко зле се чувствам от топлината! Каза ми, че не е трябвало да го правя в такъв ден.

Поаро я погледна с възхищение.

— Завиждам ви, госпожо Бишоп. Истинско утешение е, когато след нечия смърт човек няма за какво да се самообвинява. Господин Родерик Уелман, предполагам, сигурно се обвинява, че не е влязъл да види леля си през онази нощ, въпреки че, разбира се, не е могъл да знае, че тя ще почине толкова скоро.

— О, грешите, господин Поаро. Твърдя го със сигурност. Господин Роди влезе при леля си. Току-що бях излязла от стаята си и чух сестрата да слиза по стълбите. Помислих си, че е по-добре да погледна дали господарката ми не се нуждае от нещо, защото знаете какви са сестрите — повечето време гледат да клюкарстват с прислужниците или пък да ги тормозят, като искат разни неща. Не че сестра Хопкинс е толкова лоша, колкото червенокосата ирландка, която постоянно бъбреше и създаваше неприятности! Та, както ви казах, тъкмо се канех да проверя дали всичко е наред, хоп видях господин Роди да се вмъква в стаята на леля си. Не зная дали го е познала, но така или иначе той няма за какво да се самообвинява!

— Радвам се — отбеляза Поаро. — Той май е доста изнервен.

— Само е малко раздразнителен. Винаги е бил такъв.

— Госпожо Бишоп, очевидно вие сте много разумен човек. Оформих си особено високо мнение за вашите преценки. Каква според вас е истината за смъртта на Мери Джеръд?

— Съвсем ясно е — изсумтя госпожа Бишоп. — Един от онези развалени пастети на Абът. С месеци ги държи по рафтовете! Вторият ми братовчед се разболя и едва не умря от консервирани раци!

— А какво ще кажете за морфина, намерен в тялото й?

— Аз нищо не зная за морфин! — отвърна тя важно. — Добре познавам лекарите — казваш им да търсят нещо и те го намират! Разваленият рибен пастет не им е достатъчен!

— Не смятате ли, че е възможно тя да се е самоубила.

— Тъкмо тя? — отново изсумтя госпожа Бишоп. — Не, разбира се. Та нали си беше наумила да се омъжи за господин Роди! Ха, тъкмо тя да се самоубие!

Глава пета

Беше неделя и Еркюл Поаро намери Тед Бигланд във фермата на баща му.

Не му беше трудно да поведе разговор с младежа. Той изглежда прие срещата като възможност да се разсее за малко.

— Опитвате се да откриете кой уби Мери? — попита Тед замислено. — Тъмна история!

— В такъв случай не вярвате, че госпожица Карлайл я е убила?

Тед Бигланд се намръщи малко учудено, почти като дете, и бавно каза:

— Госпожица Елинор е дама. Ами… тя е от тези хора, за които не можеш да си представиш, че са способни да извършат такова нещо — някакво насилие, ако разбирате какво имам предвид. Все пак малко вероятно е, нали, сър, една хубава млада дама да тръгне да прави подобни работи?

— Да, малко вероятно е… — кимна Еркюл Поаро замислено. — Но когато става въпрос за ревност…

Замълча, като наблюдаваше красивия, рус млад гигант пред себе си.

— Ревност? — учуди се Тед Бигланд. — Зная, че се случват такива неща. Но обикновено от алкохола на човек му причернява и той побеснява. А госпожица Елинор — такава красива и спокойна млада дама…

— Но Мери Джеръд умря… — напомни му Поаро, — и то не от естествена смърт. Имате ли някаква представа… нещо, което да ми кажете, за да ми помогнете да открия кой уби Мери Джеръд?

Младежът бавно поклати глава и отговори:

— Не е справедливо! Не изглежда възможно, ако разбирате какво имам предвид, някой да е убил Мери. Тя беше… тя беше като цвете.

В този миг Еркюл Поаро изведнъж доби нова представа за мъртвото момиче… С думите на младежа момичето Мери отново оживя и разцъфтя. „Тя беше като цвете.“

Изведнъж той усети мъчително чувство за загуба, за унищожена красота…

В съзнанието му се редуваха фраза след фраза. Питър Лорд: „Беше красиво дете“, сестра Хопкинс: „Щяха да я вземат в киното, стига да поискаше“, отровните думи на госпожа Бишоп: „Не понасях нейните превземки.“ И сега последната реплика, неочаквана, изместваща всички останали: „Тя беше като цвете.“

— Но тогава… — Поаро разпери въпросително ръце с чуждестранен маниер.

Тед Бигланд поклати глава. В очите му все още се четеше нямата болка на ранено животно.

— Зная, сър. Зная, че казвате истината. Тя не умря от естествена смърт. Но аз се чудех… — и спря.

— Да? — подкани го детективът.

— Чудех се дали не е било нещастен случай? — каза Тед Бигланд бавно.

— Нещастен случай? Какъв нещастен случай?

— Зная, сър, зная, че звучи абсурдно. Но колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че трябва да е било така. Нещо, което не е трябвало да стане или е някаква грешка. Просто нещастен случай.

Погледна умолително към Поаро, притеснен, че не е бил много убедителен.

Поаро помълча минута-две, като че ли обмисляше нещо, и накрая каза:

— Интересно е, че така го чувствате.

— Струва ми се, сър, че за вас твърдението ми е лишено от смисъл — отбеляза Тед Бигланд малко неуважително. — Не мога да обясня как и защо се е случило. Но имам такова чувство.

— Понякога чувствата ни насочват в правилната посока… Надявам се, че ще ме извините, ако ви причинявам болка, но вие много обичахте Мери Джеръд, нали?

Загорялото лице на младежа се зачерви и той простичко отговори:

— Мисля, че на всички е известно.

— И сте искали да се ожените за нея?

— Да.

— Но тя не е пожелала?

Лицето на Тед потъмня и със сдържан яд той каза:

— Хората мислят, че го правят за добро, но те не трябва да се бъркат в чуждия живот. Цялото това образование и ходене в чужбина промениха Мери! Не искам да кажа, че я развалиха или че я накараха да се възгордее. Съвсем не! Но тя се обърка! Вече не знаеше къде й е мястото. Да си го кажа направо — беше прекалено добра за мен, но не беше достатъчно добра за истински джентълмен като господин Уелман.

— Вие не харесвате господин Уелман? — подметна Поаро, като го наблюдаваше.

— И защо, по дяволите, трябва да го харесвам? — отговори Тед Бигланд ожесточено. — Нямам нищо против него. Обаче не бих го нарекъл мъж! Мога да го вдигна и да го пречупя на две. Но предполагам, че е умен… Ама, ако колата ви се счупи например, това няма да ви е от голяма полза. Може да знаете как работи колата, но ще сте безпомощен като бебе, дори и ако за да я подкарате, трябва само да извадите магнита и да го почистите.

— Вие в гараж ли работите?

— В гаража на Хендърсън, надолу по пътя.

— И сте били там сутринта, в която се е случило нещастието?

— Да, изпробвах кола за някакъв господин. Давеше се, а аз не можех да разбера защо. Покарах я малко. Сега, като си помисля, ми изглежда странно — беше прекрасен ден с цъфнали орлови нокти по живия плет… Мери много ги обичаше. Ходехме заедно да ги берем, преди да замине в чужбина… — На лицето му отново се появи учуденото детско изражение.

Еркюл Поаро мълчеше.

Тед Бигланд изведнъж се сепна от унеса:

— Извинете ме, сър, забравих какво ви казах за господин Уелман. Бях ядосан, защото той се навърташе около Мери. Трябваше да я остави на мира. Тя не беше за него, наистина не беше.

— Мислите ли, че е била влюбена в него?

— Ами… Всъщност не — отново се намръщи Тед Бигланд. — Но можеше и да се влюби. Не бих могъл да преценя.

— Имаше ли друг мъж в живота на Мери? Например някой, който е срещнала в чужбина?

— Не зная, сър. Не ми е споменавала за никого.

— А някакви врагове, тук, в Мейдънсфорд?

— Имате предвид някой, който я е мразел? — Той поклати глава. — Никой не я познаваше добре, всички я харесваха.

— А госпожа Бишоп, икономката на Хънтърбъри, обичаше ли я?

Тед се ухили.

— О, просто й завиждаше! На старата дама не харесваше, че госпожа Уелман беше толкова привързана към Мери.

— Беше ли щастлива Мери Джеръд в имението. Обичаше ли госпожа Уелман?

— Бих казал, че щеше да бъде по-щастлива, ако сестрата я беше оставила на мира. Имам предвид сестра Хопкинс. Пълнеше й главата с разни идеи да си изкарва прехраната сама и да учи за масажистка.

— Но е била привързана към Мери?

— О, да, беше много привързана към нея, ама е от хората, които винаги знаят кое е най-доброто за всеки човек!

— Да предположим — започна Поаро, — че сестра Хопкинс знае нещо, да кажем нещо, което би опозорило Мери. Мислите ли, че ще го запази само за себе си?

— Не ви разбирам, сър — погледна го Тед Бигланд с любопитство.

— Мислите ли, че ако сестра Хопкинс знаеше нещо, което не е в полза на Мери Джеръд, щеше да си държи езика зад зъбите?

— Съмнявам се, че тази жена може да си държи езика зад зъбите за каквото и да било! Тя е най-голямата клюкарка в селото. Но ако изобщо можеше да си държи езика зад зъбите, вероятно щеше да го направи само за Мери. — Любопитството му очевидно нарастваше и той добави: — Бих искал да зная защо ме питате.

— Когато говори с хората, човек си създава определена представа — поясни Поаро. — Стори ми се, че сестра Хопкинс беше съвсем откровена и честна, но останах с впечатлението, че крие нещо. Вероятно не е толкова важно. Може би не е свързано с престъплението. Но има нещо, което тя знае, а не казва. Освен това стори ми се, че определено е нещо, което би злепоставило Мери Джеръд или би й навредило…

Тед поклати безпомощно глава.

— Е, след време ще разбера какво е то — въздъхна Еркюл Поаро.

Глава шеста

Поаро разглеждаше с интерес издълженото чувствително лице на Родерик Уелман.

Роди беше в окаяно състояние. Кършеше ръце, очите му бяха кървясали, а гласът му — дрезгав и гневен.

— Разбира се, че съм чувал за вас, мосю Поаро. — Той погледна визитната картичка. — Но не разбирам защо доктор Лорд смята, че можете да направите нещо по това дело! А и едва ли е негова работа. Той лекуваше леля ми, но иначе беше съвсем чужд човек за нас. Двамата с Елинор не го познавахме, докато не посетихме имението през юни. Струва ми се, че Седън трябва да се занимава с тези неща.

— Строго погледнато е така — съгласи се детективът.

— Не че Седън ми вдъхва много доверие — продължи Роди унило. — Той е ужасно мрачен.

— Такъв е стилът на адвокатите — отбеляза Поаро.

— Ангажирахме и Булмър. — Роди се поободри. — Смята се, че е един от най-добрите адвокати, нали?

— Има репутация на много способен адвокат, когато става дума за безнадеждни дела.

Младият мъж потрепери.

— Надявам се, не ви е неприятно, че се заех да помогна на госпожица Елинор Карлайл? — попита Поаро.

— Не, не, разбира се, че не. Но…

— Но какво мога да направя аз? Това ли искате да ме попитате?

Разтревоженото лице на Роди изведнъж се озари от усмивка, толкова чаровна, че Поаро веднага разбра на какво се дължи изтънчената му привлекателност.

— Казано така звучи малко грубо. Но този е смисълът — потвърди Роди с извинителна нотка в гласа. — Всъщност хайде да не го увъртаме. Какво можете да направите вие, мосю Поаро?

— Мога да потърся истината — отговори той.

— Да — в гласа на Роди се долови съмнение.

— Бих могъл да открия факти, които да бъдат от полза на обвиняемата.

— Само ако можехте! — въздъхна младият мъж.

— Искреното ми желание е да бъда полезен — продължи Поаро. — Ще ми съдействате ли, като ми кажете какво точно мислите за случилото се?

Роди стана и неспокойно започна да крачи напред-назад из стаята.

— Какво мога да кажа аз? Всичко е толкова абсурдно! Самата мисъл, че Елинор — Елинор, която познавам от дете, е извършила такава мелодраматична постъпка — отровила е някого, е толкова невероятна! Чак е смешно! Но как, за Бога, да го обясним на съдебните заседатели?

— Смятате ли, че е съвсем невъзможно госпожица Карлайл да е извършила подобно нещо? — попита Поаро.

— О, да! От само себе си се разбира! Елинор е невероятна личност, толкова е уравновесена, природата й е чужда на насилието. Ерудирана, чувствителна и твърде далеч от животинските страсти. Но сложете дванайсет дебелоглави глупаци в ложата на съдебните заседатели и един Бог знае в какво могат да бъдат убедени те! Нека бъдем разумни — тези хора не са събрани там, за да съдят характерите, а за да преценяват доказателствата. Факти, факти, факти! А фактите са против нея!

Еркюл Поаро кимна замислено и каза:

— Вие сте чувствителен и интелигентен човек, господин Уелман. Според фактите госпожица Карлайл ще бъде осъдена. Но вие я познавате добре и твърдите, че е невинна. Тогава какво всъщност се е случило! Какво е могло да се случи?

Роди раздразнено разпери ръце.

— Какво, по дяволите, се крие зад всичко това? Предполагам, че не е възможно сестрата да го е направила?

— Не се е доближавала до сандвичите. Проучих всичко много внимателно — обясни детективът. — А не е могла да сложи отровата в чая, без да отрови и себе си. Сигурен съм. Още повече, защо ще иска да убие Мери Джеръд?

— Защо въобще някой е искал да убие Мери Джеръд?

— Изглежда, на този въпрос не може да се даде отговор. Никой не е искал да убие Мери Джеръд. — А наум Поаро си каза: „С изключение на Елинор Карлайл.“ — Следователно логичният отговор е: Мери Джеръд не е била убита! Но, уви, не е така! Била е убита! — После добави малко мелодраматично: — „Почива тя във тишината, във мен почива тя!“5

— Моля? — удиви се Роди.

— Уърдсуърт — поясни Поаро. — Често го чета. Тази строфа може би изразява вашите чувства?

— Моите чувства? — Младежът изглеждаше скован и недостъпен.

— О, извинете ме, много съжалявам! Толкова е трудно да бъдеш едновременно детектив и джентълмен. Както се казва в Англия, има неща, за които не е прието да се говори. Но, уви, един детектив е принуден да го прави! Той трябва да задава въпроси за личния живот на хората, за чувствата им!

— Сигурно не е толкова необходимо в случая — каза Роди.

— Само ми помогнете да разбера позицията ви — отговори Поаро бързо и смирено. — Тогава ще можем да приключим с тази неприятна тема и да не се връщаме повече към нея. Общоизвестно е, господин Уелман, че вие сте се възхищавали от Мери Джеръд. Истина ли е?

Роди стана и отиде до прозореца. Заигра се с пискюла на транспаранта. После каза:

— Да.

— Влюбили сте се в нея?

— Да, струва ми се.

— И сега сте покрусен от смъртта й…

— Аз… Струва ми се… Искам да кажа… Наистина, мосю Поаро… — Той се обърна.

Един нервен, чувствителен, наранен млад мъж, притиснат до стената.

— Ако само можете да ми кажете, да ми покажете ясно, ще приключа с въпросите си.

Роди Уелман седна на един стол. Без да гледа в Поаро, започна да говори с разтреперан глас:

— Много е трудно да се обясни. Трябва ли да се впускаме в подробности?

— Човек не може винаги да подминава неприятните неща в живота, господин Уелман! Казахте, че ви се струва, че сте били влюбен в момичето. Значи не сте сигурен?

— Не зная… Тя беше толкова прекрасна. Като сън… Така ми изглежда сега. Сън! Нереалност! И онова, което се случи, когато я видях за пръв път, и после увлечението ми по нея! Някаква лудост! А сега всичко свърши… отиде си, като че ли никога не е било.

Поаро кимна.

— Да, разбирам… — После попита: — Когато тя почина, вие не бяхте в Англия, нали?

— Не, заминах в чужбина на девети юли и се върнах на първи август. Телеграмата на Елинор ме е следвала от място на място. В момента, в който научих, се върнах вкъщи.

— Сигурно е било голям шок за вас. Вие много сте обичали момичето.

— Защо на човек трябва да му се случват подобни неща? — В гласа на Роди се долавяше горчивина и отчаяние. — Никой не би си го пожелал! Точно обратното на всичко, което човек нормално очаква от живота!

— Такъв е животът! — изтъкна Поаро. — Не ви позволява да го подреждате по ваше желание. Няма да ви позволи да избегнете емоциите и да живеете само според логиката и разума! Не можете да кажете: „Ще чувствам дотук, не повече!“ Животът, господин Уелман, е всичко друго, но не и логичен!

— Изглежда е така… — промърмори Родерик Уелман.

— Пролетна утрин, лице на момиче и добре подреденото битие е сринато — обрисува сцената Поаро.

Роди трепна. Детективът продължи:

— Понякога не е нищо повече от едно лице. Всъщност какво знаехте за Мери Джеръд, господин Уелман?

— Какво знаех? Много малко. Едва сега го разбирам — въздъхна той тежко. — Мисля, че беше сладка и мила, но наистина нищо не зная за нея, абсолютно нищо… Предполагам, че по тази причина сега тя не ми липсва…

Неговата враждебност и негодувание бяха изчезнали. Говореше просто и естествено. Еркюл Поаро отново успя с вещина да пробие защитата на събеседника си. Роди като че ли изпитваше някакво облекчение, като споделяше мислите си.

— Сладка, нежна, не много умна. Според мен чувствителна и мила. Имаше финес, който не бихте очаквали да откриете в момиче от нейната класа.

— Беше ли от момичетата, които неволно си създават неприятели?

— Не, не! — Поклати енергично глава Роди. — Не мога да си представя, че някой я е мразил, искам кажа истински. Завистта е нещо различно.

— Завист? — възкликна Поаро бързо. — Мислите, че е имало завист?

— Трябва да е имало, ако вземем предвид онова писмо — отговори разсеяно младежът.

— Какво писмо? — попита рязко детективът.

— О, нищо особено. — Роди се изчерви и се ядоса.

— Какво писмо? — повтори въпроса си Поаро.

— Анонимно писмо — отговори неохотно събеседникът му.

— Кога е пристигнало? До кого е било адресирано?

Роди с нежелание му разказа.

— Интересно — промърмори Еркюл Поаро. — Мога ли да го видя?

— Боя се, че не. Всъщност аз го изгорих.

— И защо го направихте, господин Уелман?

— Тогава това ми се стори съвсем естествено — обясни Роди малко сковано.

— И заради писмото вие и госпожица Карлайл побързахте да отидете в Хънтърбъри?

— Да, отидохме. Не мисля обаче, че сме побързали.

— Но сте се почувствали малко притеснени, нали? Дори може би малко уплашени?

— Не беше така!

— Но то е съвсем естествено! — възкликна Еркюл Поаро. — Наследството, което ви е било обещано, е било застрашено! Напълно нормално е да сте се обезпокоили! Парите са много важно нещо!

— Не толкова, колкото си мислите.

— Подобна безкористност е наистина забележителна!

— О, разбира се, парите бяха важни за нас — изчерви се Роди. — Не бяхме съвсем безразлични към тях. Но главната ни цел беше да видим леля и да се убедим, че е добре.

— Отишли сте в имението заедно с госпожица Карлайл. Тогава леля ви все още не е имала завещание. Не след дълго е получила втори инсулт и е искала да направи завещание. Но твърде благоприятно може би за госпожица Карлайл е умряла през нощта, преди да успее да го направи.

— За какво намеквате? — Лицето на Роди беше гневно.

— Казахте ми, господин Уелман, че мотивът за убийството на Мери Джеръд, приписан на Елинор Карлайл, е абсурден, и наблегнахте, че насилието е чуждо на природата й. Но може да се направи и друга интерпретация. Елинор Карлайл е имала причини да се страхува, че е възможно да бъде лишена от наследството в полза на чужд човек. Писмото е било предупреждение, а несвързаните думи на леля й са потвърдили страховете й. Във вестибюла на къщата има чанта с различни медикаменти. Много е лесно да се вземе една опаковка морфин. А после, както научих, тя е останала сама с леля си, докато вие сте вечеряли с медицинските сестри…

— Боже мой, мосю Поаро! — извика Роди. — Сега пък какво искате да кажете? Че Елинор е убила леля Лора? Каква абсурдна идея!

— Но нали знаете, че има заповед за ексхумация на тялото на госпожа Уелман?

— Да, зная. Но нищо няма да открият!

— А ако открият?

— Няма! — заяви младежът твърдо.

— Не съм толкова сигурен — поклати глава детективът. — Вие разбирате, че има само един човек, който би се облагодетелствал от смъртта на госпожа Уелман в онзи момент…

Роди седна. Лицето му беше побеляло и той трепереше. Вторачи се в Поаро.

— Мислех, че сте на нейна страна… — промълви.

— Независимо на чия страна застава, човек трябва да приеме фактите. Струва ми се, господин Уелман, че досега, когато ви е било възможно, сте избягвали да се изправяте лице в лице с истината, щом не ви е харесвала.

— Защо да се терзае човек от лошата страна на нещата?

— Защото понякога е необходимо… — отговори Еркюл Поаро мрачно. После продължи: — Нека допуснем, че смъртта на леля ви е била предизвикана от отравяне с морфин и това се установи. Тогава какво?

— Не зная — поклати безпомощно глава Роди.

— Опитайте се да помислите. Кой й е дал морфин? Трябва да признаете, че Елинор Карлайл е имала най-добрата възможност да го стори.

— Ами сестрите?

— Разбира се, и двете биха могли да го направят. Но сестра Хопкинс е била разтревожена от изчезването на опаковката и открито го е споделила. Не е било нужно да го признава. Смъртният акт е бил подписан. Защо да привлича внимание към липсващия морфин, ако е виновна? Допуснатата небрежност вероятно ще й донесе неприятности, а ако е отровила госпожа Уелман, би било съвсем глупаво да го споменава. А и какво би спечелила от смъртта на госпожа Уелман? Нищо. Същото важи и за сестра О’Брайън. Тя е могла да даде морфин на старата дама, като го открадне от чантата на сестра Хопкинс. Но отново — защо ще го прави!

— Всичко това е така — поклати Роди глава.

— А и вие сте замесен.

— Аз? — стъписа се младият човек.

— Разбира се. Вие сте могли да вземете морфина. Имали сте възможност да го дадете на госпожа Уелман! През онази нощ сте били за кратко време сам в стаята й. Но отново, защо ще го правите? Ако беше успяла да остави завещание, със сигурност щеше поне да ви спомене в него. Така че, както виждате, мотив липсва. Само двама души са имали мотив.

Очите на Роди блеснаха.

— Двама души?

— Да. Единият е Елинор Карлайл.

— А другият?

— Другият е този, който е написал анонимното писмо — отговори Поаро бавно.

Роди го погледна недоверчиво.

— Някой е написал писмото — някой, който е мразел Мери Джеръд или най-малкото не му е била симпатична. Някой, който е бил, както се казва, „на ваша страна“ и който не е искал Мери Джеръд да се облагодетелства от смъртта на госпожа Уелман. Господин Уелман, имате ли представа кой може да е авторът на писмото?

— Нямам никаква представа — поклати глава той. — Писмото беше написано неграмотно, с правописни грешки и изглеждаше някак си долнопробно.

— Това не означава нищо! Може да е написано от образован човек, който е искал да скрие този факт. Ето защо би било по-добре, ако го бяхте запазили. Хората, който се опитват да се правят на неграмотни, обикновено се издават.

— Двамата с Елинор решихме, че може да е някой от прислугата — каза Роди замислено.

— Имате ли някаква представа кой може да бъде?

— Не, никаква.

— Мислите ли, че е възможно да е била госпожа Бишоп, икономката?

— О, не! — възмути се Роди. — Тя е много порядъчна и горда личност. Писмата й се състоят от дълги, калиграфски изписани думи. Освен това сигурен съм, че тя никога не би…

Той се поколеба, но Поаро го прекъсна:

— Тя не е обичала Мери Джеръд!

— Предполагам, че не. Въпреки че аз нищо не съм забелязал.

— Но, господин Уелман, може би вие не забелязвате много неща?

— А не мислите ли, мосю Поаро, че леля ми би могла сама да вземе морфина? — попита Роди.

— Да, възможно е.

— Знаете ли, тя мразеше своята безпомощност. Често казваше, че би искала да умре.

— Но все пак не би могла да стане от леглото, да слезе по стълбите и да вземе опаковката морфин от чантата на сестрата.

— Не, но някой би могъл да го направи вместо нея.

— Кой?

— Ами някоя от сестрите.

— Не, никоя от сестрите не би се съгласила. Те много добре осъзнават опасността, на която биха се изложили! Сестрите са последните, които можем да заподозрем.

— Тогава… някой друг… — Роди отвори уста, за да продължи, но замълча.

— Спомнихте си нещо, нали?

— Да, но… — поколеба се той.

— Чудите се дали да ми го кажете?

— Ами да…

На устните на Поаро заигра странна усмивка и той попита:

— Кога ви го каза госпожица Карлайл?

Роди си пое дълбоко дъх.

— Боже мой, вие сте ясновидец! Случи се във влака на път за имението. Току-що беше дошла телеграма, че леля Лора е получила втори инсулт. На Елинор й беше много мъчно, защото бедната старица така мразеше да е болна, а сега щеше да е още по-безпомощна и щеше да бъде истински ад за нея. Елинор каза: „Хората трябва да имат право да сложат край на живота си, ако наистина го желаят.“

— А вие какво отговорихте?

— Съгласих се.

Поаро заяви мрачно:

— Господин Уелман, току-що изключихте възможността госпожица Карлайл да е убила леля си заради пари. Изключвате ли също възможността да я е убила от състрадание?

— Аз… аз… не, не мога…

— Да, сигурен бях, че ще ми отговорите така… — каза Еркюл Поаро.

Глава седма

В адвокатската кантора „Седън, Бладъруик & Седън“ посрещнаха Еркюл Поаро много предпазливо, дори с недоверие.

Господин Седън с незаинтересуван вид потупваше показалец по избръснатата си брадичка, а проницателните му сиви очи наблюдаваха замислено детектива.

— Естествено името ви ми е познато, мосю Поаро. Но аз не разбирам какво е вашето място в това дело.

— Мосю, действам в полза на вашата клиентка.

— Наистина ли? И кой… ви ангажира?

— Тук съм по молба на доктор Лорд.

— Така ли! — повдигна вежди господин Седън. — Не е редно, никак не е редно. Разбрах, че доктор Лорд бил призован като свидетел на обвинението.

Еркюл Поаро сви рамене.

— Това има ли значение?

— Защитата на госпожица Карлайл е поверена изцяло на нас. Убеден съм, че не се нуждаем от външна помощ по делото.

— Защото смятате, че невинността на клиентката ви ще бъде доказана лесно? — попита детективът.

Господин Седън трепна, а после продължи с гневен официален тон:

— Въпросът ви е неуместен. Много неуместен.

— Обвинението срещу клиентката ви е изключително сериозно…

— Наистина не разбирам, мосю Поаро, откъде сте научили?

— Въпреки че бях ангажиран от доктор Лорд, нося писмо и от господин Родерик Уелман — отговори детективът и му подаде писмото с поклон.

Господин Седън го прегледа и неохотно отбеляза:

— Това, разбира се, променя нещата. Господин Уелман се ангажира лично с отговорността по защитата на госпожица Карлайл. Ние ще действаме според неговите изисквания. — После добави с видима антипатия: — Нашата фирма не се занимава много с… ъ-ъ-ъ… криминални дела, но реших, че е мой дълг… ъ-ъ-ъ… към покойницата, която ни беше клиентка, да се заема със защитата на нейната племенница. И мога да кажа, че вече възложихме делото на сър Едуин Булмър, старши адвокат.

Поаро се усмихна малко иронично.

— Няма да се жалят пари. Съвсем правилно и уместно!

Господин Седън го погледна над очилата си:

— Вижте, мосю Поаро…

— Красноречието и емоционалните призиви няма да спасят клиентката ви — намеси се Поаро и прекъсна протеста му. — Ще е нужно нещо повече.

— Какво ще ме посъветвате? — попита адвокатът сухо.

— Да открием истината.

— Добре.

— Но в случая истината ще ни помогне ли?

— Отново неуместен въпрос.

— Имам няколко въпроса, на които бих искал да ми отговорите.

— Аз, разбира се, не мога да ви гарантирам, че ще ви отговоря без съгласието на клиентката си — изрече предпазливо господин Седън.

— Естествено. Разбирам. — Поаро замълча, после продължи: — Елинор Карлайл има ли врагове?

— Доколкото ми е известно, не — отговори адвокатът, леко изненадан.

— Госпожа Уелман правила ли е някога завещание?

— Никога. Постоянно отлагаше.

— Елинор Карлайл направи ли завещание?

— Да.

— Скоро ли? След смъртта на леля си?

— Да.

— На кого ще остави състоянието си?

— Това, мосю Поаро, е поверително. Не мога да ви кажа, преди да бъда упълномощен от клиентката си. В такъв случай трябва да разговарям с нея! Боя се, че няма да е лесно — усмихна се адвокатът студено.

Детективът стана и махна с ръка.

— За Еркюл Поаро всичко е лесно.

Глава осма

Главният инспектор Марстън беше много любезен.

— Е, мосю Поаро, дойдохте да ми съдействате за някой от моите случаи ли?

— Не, не — измърмори Поаро пренебрежително. — Само малко любопитство от моя страна.

— С удоволствие ще задоволя любопитството ви. За кой случай става дума?

— За Елинор Карлайл.

— О, да, момичето, което отрови Мери Джеръд. Делото ще се гледа след две седмици. Интересен случай. Между другото, направила го е и със старата дама. Още не е пристигнал окончателният доклад, но, изглежда, няма съмнение, че е морфин. Хладнокръвен човек. Окото не й мигна, нито при ареста, нито след това. Дума не обели. Но има достатъчно улики срещу нея. Вътре е.

— Смятате ли, че го е направила?

Марстън, опитен инспектор с добродушен вид, кимна утвърдително.

— Няма никакво съмнение. Сложила е отрова в сандвича, който е бил най-отгоре. Добре изпипана работа.

— Никакви съмнения ли нямате? Абсолютно никакви?

— О, не! Убеден съм! Доволен съм, че съм сигурен! Ние не правим повече грешки от другите. Не се стремим непременно да докажем нечия вина, както мислят някои хора. Сега съвестта ми е чиста.

— Разбирам — каза Поаро.

Мъжът от Скотланд Ярд го погледна с любопитство.

— Да не би да има нещо друго?

— Засега не — поклати той глава. — Всичко, което съм открил до този момент, доказва вината на Елинор Карлайл.

— Тя е виновна! — изрече инспектор Марстън с радостна увереност.

— Бих искал да се срещна с нея.

— В джоба си носите разрешение, нали? Така ще бъде по-лесно — усмихна се инспекторът снизходително.

Глава девета

— Е, как върви? — попита Питър Лорд.

— Не много добре — отговори Еркюл Поаро.

— Нищо ли не открихте? — попита с тягостно чувство лекарят.

— Елинор Карлайл е убила Мери Джеръд от ревност… Елинор Карлайл е убила леля си, за да наследи парите й… Елинор Карлайл е убила леля си от състрадание… Можете да избирате, приятелю!

— Говорите глупости!

— Така ли?

Луничавото лице на Лорд изглеждаше разярено.

— Какво означава всичко това?

— Мислите ли, че е възможно? — попита детективът.

— За какво да мисля, че е възможно? — попита на свой ред Лорд.

— Че Елинор Карлайл не е могла да понесе вида на страдащата си леля и й е помогнала да сложи край на живота си.

— Глупости!

— Наистина ли са глупости? Вие самият ми казахте, че старата дама ви е помолила да й помогнете.

— Не го мислеше сериозно. Знаеше, че не бих направил такова нещо.

— И все пак идеята се е въртяла в главата й. Елинор Карлайл е могла да й помогне.

Питър Лорд крачеше напред-назад из стаята. Най-сетне каза:

— Не мога да отрека, че е възможно. Но Елинор Карлайл е уравновесена и здравомислеща млада жена. Не мисля, че до такава степен е била завладяна от съжалението, та да загуби представа за риска. Тя е знаела какъв риск поема, излагайки се на опасността да бъде обвинена в убийство.

— Значи не мислите, че го е направила?

— Мисля, че една жена може да направи такова нещо за съпруга си или за детето си, или може би за майка си. Не мисля обаче, че би го направила за леля си, дори и да я обича. Във всеки случай струва ми се, че би го направила само ако въпросният човек страда от непоносими болки.

— Може би сте прав — отбеляза Поаро замислено. После попита: — Смятате ли, че Родерик Уелман е бил толкова разчувстван, че да извърши подобно нещо?

— Не му стиска! — отговори презрително лекарят.

— Съмнявам се. В някои отношения, mon cher, вие подценявате този млад човек.

— О, той безспорно е умен, интелигентен и всичко останало.

— Точно така — съгласи се Поаро. — Има също и чар… Да, аз го усетих.

— Така ли? Аз пък не съм! — възкликна Питър Лорд. После продължи настойчиво: — Вижте, Поаро, няма ли нещо?

— Досега проучванията ми нямат успех! Постоянно ме връщат в изходната точка. Никой не печели от смъртта на Мери Джеръд. Никой, освен Елинор Карлайл, не я е мразил. Има един-единствен въпрос, който може би трябва да си зададем: Някой мрази ли Елинор Карлайл?

Доктор Лорд поклати бавно глава.

— Не зная да има такъв… Искате да кажете, че някой може да я е натопил?

— Доста пресилено предположение, а и няма нищо в негова подкрепа… освен може би прекалено ясните доказателства срещу нея.

Поаро му разказа за анонимното писмо.

— Виждате, че така се оформя много сериозно обвинение срещу нея. Била е предупредена, че може да бъде изключена от завещанието на леля си и че това момиче, което е чужд човек, вероятно ще получи всичките пари. Ето защо, когато леля й с несвързаните си думи моли за адвокат, Елинор не пропуска възможността да се погрижи старата дама да умре още същата нощ!

— А Родерик Уелман? — извика Питър Лорд. — Той също е щял да загуби!

— Не — поклати глава Поаро, — в негов интерес е било старата дама да направи завещание. Спомнете си, че ако беше умряла, без да остави завещание, той нищо нямаше да получи. Елинор й е най-близката кръвна роднина.

— Но той се канеше да се жени за Елинор!

— Да, но не забравяйте, че веднага след смъртта на лелята годежът бе развален. Той недвусмислено й показа, че желае да е свободен.

Питър Лорд изстена, хвана се за главата и промърмори:

— Отново всичко се обръща срещу нея. Всеки път!

— Да. Освен ако… — Поаро помълча малко и каза: — Има нещо…

— Да?

— Нещо, някакво малко парченце от мозайката, което липсва. Нещо, сигурен съм, което се отнася до Мери Джеръд. Приятелю, до вас естествено стигат клюки за някои скандали тук. Чували ли сте някога нещо за нея?

— За Мери Джеръд? Искате да кажете за характера й?

— Каквото и да е. Някаква стара история. Провинение или скандал. Съмнение относно почтеността й. Злонамерени приказки по неин адрес. Нещо, без значение какво е то, но което определено я злепоставя…

— Надявам се, че няма да тръгнете по този път — изрече Питър Лорд. — Да изравяте разни неща за една безобидна млада жена, която е мъртва и не може да се защити… Така или иначе, не вярвам да излезе нещо!

— Да не би да е била сър Галахад6 от женски пол и да е водила безгрешен живот?

— Доколкото зная, така е. Никога не съм чувал нищо.

— Не мислете, приятелю, че ще търся мръсотия там, където я няма… Не, не, нищо подобно. Но сестра Хопкинс не умее много добре да прикрива чувствата си. Била е привързана към Мери и има нещо, което знае за нея — нещо, което не е в нейна полза, но не иска то да стане известно, а се страхува, че аз ще го открия. Тя обаче е убедена, че престъплението е извършено от Елинор Карлайл и тази тайна, каквато и да е тя, няма нищо общо с Елинор. Разбирате ли, приятелю, аз непременно трябва да науча всичко. Защото Мери може да е сторила зло на някой друг човек и в такъв случай е възможно този друг човек да има мотив, за да желае смъртта й.

— Тогава сестра Хопкинс също би го разбрала — каза Питър Лорд.

— Сестра Хопкинс е доста интелигентна за нивото си, но нейният интелект едва ли е равен на моя. Тя може и да не разбере, но Еркюл Поаро ще разбере!

— Съжалявам. Аз не зная нищо — поклати глава лекарят.

— Нито Тед Бигланд — изрече Поаро замислено, — а той живее тук, откакто се е родил. Нито пък госпожа Бишоп, защото ако знаеше нещо лошо за момичето нямаше да се сдържи да не го каже! Eh bien, има още една надежда.

— Да?

— Днес ще се срещна с другата медицинска сестра О’Брайън.

— Тя не знае много за местните хора — отбеляза Питър Лорд. — Беше тук само един-два месеца.

— Известно ми е. Но, приятелю, казаха ми, че сестра Хопкинс има дълъг език. Не е клюкарствала в селото, където подобни приказки биха навредили на Мери Джеръд. Съмнявам се обаче, че би устояла да не намекне за това, което е в главата й, пред чужд човек и колега! Сестра О’Брайън може да знае нещо.

Глава десета

Сестра О’Брайън отметна червената си коса и през масичката за чай се усмихна широко на дребния мъж срещу себе си.

Помисли си: „Какъв смешен дребен човек, очите му са като на котка, а пък доктор Лорд каза, че е голям умник!“

— Удоволствие е да срещнеш някого, който изглежда така здрав и жизнен. Сигурен съм, че всичките ви пациенти бързо се възстановяват — започна Поаро с комплименти.

— Е, да, не съм мрачен човек и с удовлетворение мога да кажа, че много малко мои пациенти са умрели — похвали се сестрата.

— Да, разбирам. Случаят с госпожа Уелман беше едно милосърдно разрешение.

— Ах, да! Така беше! Бедната тя! — Погледна хитро Поаро и попита: — Затова ли искате да говорите с мен? Чух, че са я изровили.

— По онова време вие имахте ли някакви съмнения?

— Никакви, въпреки че наистина бих могла да имам, като си спомня какво беше лицето на доктор Лорд онази сутрин. Изпращаше ме къде ли не за неща, от които нямаше нужда! Но в крайна сметка подписа смъртния акт.

— Имал е причини… — започна детективът, но тя го прекъсна:

— Наистина. И беше прав. За доктора не е добре да си мисли разни неща и да се противопоставя на семейството, защото ако сбърка, с него е свършено и никой вече няма да иска да го вика. Лекарят трябва да е сигурен!

— Съществува предположението, че госпожа Уелман се е самоубила.

— Тя! Докато лежеше безпомощна? Та тя можеше само да вдига едната си ръка!

— Ами ако някой й е помогнал?

— Аха! Сега разбирам какво искате да кажете. Госпожица Карлайл или господин Уелман, или може би Мери Джеръд?

— Би било възможно, нали?

— Не биха посмели — нито един от тях! — Сестра О’Брайън поклати глава.

— Вероятно не — изрече Поаро бавно. — Кога загуби сестра Хопкинс морфина?

— Същата сутрин. Каза ми: „Сигурна съм, че беше тук.“ Отначало беше абсолютно убедена, но знаете как става, след време човек се обърква и накрая реши, че го е оставила вкъщи.

— Дори и тогава ли не се усъмнихте?

— Ни най-малко! Нито за момент не съм си помислила, че нещата не са така, като трябва да бъдат. А дори и сега има само съмнения, нищо повече.

— И мисълта за липсващата опаковка не притесни нито вас, нито сестра Хопкинс?

— Ами, не бих казала… Спомням си, че се сетих, а и сестра Хопкинс също — бяхме, струва ми се, в кафенето „Синия синигер“. Сякаш мислехме едновременно. „Не може да е било другояче, освен да съм я оставила на полицата над камината, а тя да се е изтърколила в кошчето за боклук, нали?“ — така ми каза тя. А аз отговорих: „Да, наистина, било е така.“ Но никоя от нас не си призна какво точно е в главата й и от какво се страхува.

— А сега какво мислите?

— Ако открият морфин в тялото, почти е сигурно кой е взел опаковката и за какво е била използвана. Но аз няма да повярвам, че тя е изпратила старата дама на оня свят, докато не се докаже, че е отровена с морфин.

— Изобщо ли не се съмнявате, че Елинор Карлайл е убила Мери Джеръд?

— Според мен е безспорно! Кой друг е имал основание или желание да го направи?

— Това е въпросът — каза Поаро.

— Не бях ли там в онази нощ, когато старата дама се опитваше да говори — продължи сестра О’Брайън възбудено — и госпожица Елинор й обеща, че всичко ще бъде направено както трябва, според желанията й? А не видях ли дивата омраза, изписана на лицето й, когато един ден гледаше след Мери, докато тя слизаше по стълбите? В този момент тя си мислеше за убийство!

— Ако Елинор Карлайл е убила госпожа Уелман, защо го е направила?

— Защо? За пари, разбира се. Ни повече, ни по-малко от двеста хиляди лири — отсече сестрата. — Ето какво е спечелила и заради това го е направила, ако го е направила. Тя е самоуверена, способна млада дама, умна и смела.

— Ако леля й беше успяла да направи завещание, как според вас щеше да се разпореди с парите си?

— О, не зная! — заяви сестра О’Брайън, но видът й говореше точно обратното. — Според мен старата дама щеше да остави и последното си пени на Мери Джеръд.

— Защо?

Простите му и кратки въпроси изглежда притесняваха сестра О’Брайън.

— Защо? Питате ме защо? Ами… според мен така щеше да стане.

— Някои хора биха казали, че Мери Джеръд много умно е изиграла картите си и така е успяла да омотае възрастната жена, че тя да пренебрегне кръвната връзка и чувствата си.

— Могат и да го кажат — съгласи се жената.

— Мери Джеръд беше ли хитро и двулико момиче?

— Не бих казала… Всичко, което правеше, беше естествено, без следа от интригантство. Такава си беше. Но често за тези неща има причини, които никога не излизат наяве…

— Струва ми се, че сте много дискретна жена, сестра О’Брайън — отбеляза Еркюл Поаро тихо.

— Не говоря за неща, които не ме засягат.

Той я наблюдаваше внимателно.

— Вие и сестра Хопкинс сте се разбрали, нали, че има неща, за които е по-добре да не се споменават?

— Какво искате да кажете?

— Няма нищо общо с престъплението или престъпленията — обясни Поаро бързо. — Имам предвид другото нещо.

— Каква полза има да се ровим в калта и старите истории? — клатейки глава отговори сестра О’Брайън. — Тя беше порядъчна възрастна дама и името й не беше замесено в никакъв скандал. Умря уважавана и почитана от всички.

Поаро кимна с разбиране и внимателно каза:

— Както току-що споменахте, госпожа Уелман е била много уважавана в Мейдънсфорд.

Разговорът взе неочакван обрат, но по лицето му нямаше нито изненада, нито объркване.

— Било е много отдавна — продължи сестра О’Брайън. — Всички са мъртви и забравени. Имам слабост към романтичните истории. И ще ви кажа, винаги съм смятала, че е мъчително за един мъж, чиято съпруга е в приют за душевноболни, да бъде обвързан с нея за цял живот и само смъртта да може да го освободи.

— Да, мъчително е… — измърмори Поаро, все още объркан.

— Каза ли ви сестра Хопкинс как се разминаха писмата ни? — попита сестра О’Брайън.

— Не ми каза — отговори той замислено.

— Беше странно съвпадение. Но обикновено така се случва! Веднъж като чуеш едно име, след някой ден попадаш отново на него и така нататък. Аз виждам същата снимка на пианото, а в тази минута сестра Хопкинс чува историята от икономката на доктора.

— Много интересно — промълви Поаро. — Мери Джеръд знаеше ли?

— Кой да й каже? Аз — не, нито пък Хопкинс. В крайна сметка, какво добро би й донесло?

Тя отметна червената си коса и впи очи в него.

— Какво наистина? — въздъхна Поаро.

Глава единайсета

Елинор Карлайл… Поаро я изучаваше през масата. Бяха сами. Зад една стъклена преграда ги наблюдаваше надзирател.

Поаро разгледа нежното интелигентно лице с квадратно бяло чело и деликатна форма на ушите и носа. Фини черти. Гордо и чувствително създание, с добро възпитание, способно да се контролира и — още нещо — способно да изпитва страст.

— Аз съм Еркюл Поаро — представи се той. — Изпраща ме доктор Лорд. Той смята, че мога да ви помогна.

— Питър Лорд… — изрече тя, унесена в спомени. За миг се усмихна тъжно, после продължи официално: — Много мило от негова страна, но не мисля, че можете да направите нещо.

— Ще отговорите ли на въпросите ми? — попита детективът.

— Повярвайте ми — въздъхна тя, — наистина ще е по-добре да не ги задавате. Аз съм в сигурни ръце. Господин Седън е толкова любезен. Ще имам много известен адвокат.

— Не е толкова известен, колкото съм аз! — заяви Поаро.

— Репутацията му е безупречна — каза Елинор с лека досада.

— Да, що се отнася до защита на криминални престъпници. А аз имам безупречна репутация, що се отнася до доказването на нечия невинност.

Най-сетне тя вдигна поглед. Дълбоките й небесносини очи се впериха в Поаро.

— Вярвате ли, че съм невинна?

— А невинна ли сте?

— Това пример за вашите въпроси ли е? — усмихна се Елинор иронично. — Много е лесно, нали, да отговоря с „да“?

Неочаквано Поаро попита:

— Страшно сте уморена, нали?

— Да, ужасно! — отговори тя и очите й леко се разшириха. — Как разбрахте?

— Разбрах…

— Ще съм доволна, когато всичко свърши.

Той я гледа мълчаливо известно време, после продължи:

— Видях се с вашия братовчед, ще го нарека така за по-удобно, Родерик Уелман.

Тя леко се изчерви и той разбра, че е получил отговор на един от въпросите си, без да го е задал.

— Срещали сте се с Роди? — гласът й леко потрепери.

— Господин Уелман прави всичко, което може, за вас.

— Зная — отговори тя тихо.

— Той богат ли е?

— Роди? Не, няма много пари.

— А разточителен ли е?

— Никога не сме мислили, че това има някакво значение — отговори тя разсеяно. — Знаехме, че някой ден…

— Разчитали сте на наследството? — вметна Поаро бързо. — Разбирам ви. Предполагам, че сте чули за резултатите от аутопсията на тялото на леля ви. Починала е от отравяне с морфин.

— Не съм я убила аз — изрече Елинор Карлайл студено.

— Помогнахте ли й да се самоубие?

— Помогнала ли съм?… О, разбирам. Не.

— Знаехте ли, че леля ви не е направила завещание?

— Не, нямах представа — отговори тя механично с нисък и равен глас.

— А самата вие направихте ли завещание?

— Да.

— Кога? В деня, в който доктор Лорд ви спомена?

— Да. — По лицето й отново плъзна червенина.

— На кого оставяте състоянието си, госпожице Карлайл?

— Завещавам всичко на Роди, на Родерик Уелман — каза тихо.

— Той знае ли?

— Не, разбира се — отговори бързо тя.

— Не сте го обсъждали с него?

— Естествено, че не. Той щеше да се разстрои ужасно и не би одобрил постъпката ми.

— Някой друг знае ли за съдържанието на завещанието ви?

— Само господин Седън и, предполагам, служителите му.

— Той ли подготви завещанието ви?

— Да. Писах му онази вечер, имам предвид деня, в който говорихме с доктор Лорд.

— Сама ли пуснахте писмото?

— Не. Занесоха го заедно с други писма от къщата.

— Вие го написахте, сложихте го в плик, запечатахте го, залепихте марка и го оставихте в кутията при другите писма — comme ça7? Не спряхте ли за малко, за да размислите? Не го ли прочетохте отново?

— Да, препрочетох го — погледна го втренчено Елинор. — Излязох от стаята да потърся марки. Когато се върнах, само го прегледах, за да се уверя, че съм изложила ясно всичко.

— В стаята имаше ли някой друг?

— Само Роди.

— Той разбра ли какво пишете?

— Не, казах ви вече.

— Възможно ли е някой да го е прочел, докато сте били извън стаята?

— Не зная… Някой от прислугата ли имате предвид? Предполагам, че биха могли, ако са влизали в стаята в мое отсъствие.

— И преди да влезе господин Родерик Уелман?

— Да.

— Той също ли би могъл да го прочете?

— Мога да ви уверя, мосю Поаро, че моят „братовчед“, както го нарекохте, не наднича в чужди писма — отвърна тя с ясен, изпълнен с презрение глас.

— Зная, че така трябва да бъде. Но ще се изненадате, ако разберете колко много хора вършат неща, които „не трябва да се правят“.

Елинор повдигна рамене.

— През същия този ден ли ви мина за пръв път мисълта да убиете Мери Джеръд? — подхвърли небрежно Поаро.

Елинор Карлайл се изчерви за трети път. Но сега направо пламна.

— Питър Лорд ли ви каза?

— Тогава е било, нали? Когато надникнахте през прозореца и я видяхте да пише завещанието си? И в този момент си помислихте, че постъпва странно и че би било много удобно, ако Мери Джеръд умре…

— Той разбра… Погледна ме и разбра… — отвърна Елинор със свито гърло.

— Доктор Лорд знае много неща… Не е глупав този млад човек с луничаво лице и червена коса…

— Вярно ли е, че той ви е помолил да ми помогнете? — попита тя тихо.

— Вярно е, мадмоазел.

— Не разбирам — въздъхна тя. — Не, не разбирам.

— Вижте, госпожице Карлайл, трябва да ми разкажете какво точно се случи в деня, в който умря Мери Джеръд. Интересува ме къде сте ходили, какво сте правили и най-вече за какво сте си мислели.

Тя впи очи в него. После на устните й заигра странна усмивка.

— Вие сигурно сте изключително наивен човек. Не разбирате ли колко лесно мога да ви излъжа?

— Това няма значение — спокойно отговори Еркюл Поаро.

— Няма значение? — изненада се тя.

— Не. Лъжите, мадмоазел, казват точно толкова, колкото и истината. Понякога дори и повече. Хайде сега да започнем. Срещнали сте икономката, добрата госпожа Бишоп. Искала е да дойде и да ви помогне. Не сте й позволили. Защо?

— Исках да бъда сама.

— Защо?

— Защо! Защо! Защото исках да… помисля.

— Да, искали сте да си представите. А после какво направихте?

— Купих пастет за сандвичи. — Елинор повдигна брадичката си предизвикателно.

— Две бурканчета?

— Две.

— И отидохте в Хънтърбъри. Какво правихте там?

— Качих се в стаята на леля и започнах да преглеждам вещите й.

— Какво намерихте?

— Какво намерих ли? — намръщи се Елинор. — Дрехи, стари писма, снимки и бижута.

— Никакви тайни?

— Тайни? Не ви разбирам.

— Тогава да продължим. После какво правихте?

— Слязох в килера и приготвих сандвичите…

— За какво си мислехте?

Сините й очи изведнъж заблестяха.

— Помислих си за съименничката си Елинор от Аквитания8…

— Чудесно ви разбирам.

— Наистина ли?

— О, да. Зная тази легенда. Предложила е на прекрасната Розамънд, нали, да избира между кинжала и чашата с отрова. Розамънд е предпочела отровата…

Елинор мълчеше. Беше пребледняла.

— Но вероятно този път не е имало възможност за избор… Продължавайте, мадмоазел, какво направихте после?

— Сложих сандвичите в чинията и отидох до малката къща. Там бяха сестра Хопкинс и Мери. Казах им, че съм приготвила сандвичи.

Поаро я наблюдаваше.

— Да, и всички заедно дойдохте в къщата, нали?

— Да. Ядохме сандвичи в дневната.

— Да, да — каза Поаро с благ тон, — като насън… И после…

— После? — втренчи се тя. — Оставих я да стои до прозореца, а аз отидох в килера. Беше както го казахте — като насън… Сестрата миеше съдовете… Дадох й бурканчето.

— Да, да. И какво се случи след това? За какво си мислехте?

— Сестрата имаше драскотина на китката на ръката си — продължи Елинор унесено. — Попитах я от какво е и тя ми отговори, че е от бодил на увивната роза върху дървената решетка пред малката къща. Розите пред малката къща… Веднъж се скарахме с Роди, беше много отдавна, за Войната на розите. Аз бях Ланкастър, а той — Йорк. Харесваше белите рози. Казах му, че те не са истински, дори не миришат! Аз харесвам червените рози — големите тъмночервени кадифени рози, с дъх на лято… Скарахме се по най-идиотския начин. Разбирате ли, спомних си отново всичко, докато бях там, в килера, и нещо… нещо се скъса в мен. Цялата натрупана омраза в сърцето ми изчезна, отнесена от спомена за детството ни. Вече не мразех Мери. Не исках тя да умира… — Спря за миг, после продължи: — Но по-късно, когато се върнахме в дневната, тя умираше…

Елинор млъкна. Поаро я гледаше много внимателно. Тя се изчерви и каза:

— Ще ме попитате ли пак дали съм убила Мери Джеръд?

Поаро стана и веднага й отговори:

— Повече нищо няма да ви питам. Има неща, които не желая да зная…

Глава дванайсета

Глава тринайсета

Поаро почука на вратата на къщата на сестра Хопкинс. Тя му отвори, като дояждаше парче кифла.

— А, господин Поаро, какво пък искате сега! — посрещна го тя нелюбезно.

— Мога ли да вляза?

Някак неохотно сестра Хопкинс отстъпи назад и му позволи да прекрачи прага. Но все пак прояви гостоприемство и му предложи чай. Минута по-късно Поаро гледаше смутено чашата с димяща, тъмна течност.

— Току-що го направих — хубав и силен! — похвали се домакинята.

Той внимателно разбърка чая си и геройски отпи една глътка.

— Имате ли някаква представа защо съм тук? — попита.

— Не бих могла да разбера, преди да ми кажете.

Не умея да чета чужди мисли.

— Дойдох, за да ви помоля да ми кажете истината.

Сестра Хопкинс се надигна с възмущение.

— Мога ли да зная какво означава това? Винаги съм казвала истината. Не съм от хората, които потулват нещата. На предварителното следствие споменах за липсващата опаковка морфин. Мнозина на мое място биха си замълчали. Много добре знаех, че ще ме накажат за проявената небрежност, щом съм оставила чантата си без надзор. В крайна сметка, може да се случи на всеки! Аз съм си виновна и ще понеса последствията, свързани с професионалните ми качества, уверявам ви. Но това не ме възпря да кажа всичко, което зная по случая! Ще ви бъда благодарна, господин Поаро, ако запазите за себе си тези недостойни намеци! Няма нищо, свързано със смъртта на Мери Джеръд, което да не съм казала открито и честно. Щом мислите, че не е така, ще съм ви много задължена, ако ми дадете обяснение! Не съм скрила нищо, абсолютно нищо! Готова съм да го потвърдя и да се закълна пред съда.

Поаро не се опита да я прекъсне. Много добре знаеше как да се справи с една ядосана жена. Позволи на сестра Хопкинс да избухне и после да се укроти. Едва тогава заговори бавно и спокойно:

— Не съм допускал, че има нещо, свързано с престъплението, което да не сте ми казали.

— Тогава, бих попитала, за какво става дума?

— Помолих ви да ми кажете истината не за смъртта, а за живота на Мери Джеръд.

— О! — За миг сестра Хопкинс се смути, после каза: — Значи ето какво искате! Но то няма нищо общо с убийството.

— Не съм казал, че има. Споменах само, че знаете нещо за нея, което криете.

— Защо не, ако не е свързано с убийството?

— А защо трябва да го криете? — повдигна Поаро рамене.

— От най-обикновена почтеност! — жената силно се зачерви. — Всички, които засяга то, вече са мъртви. А и не влиза на никого в работата!

— Вероятно не, ако е само предположение. Но е съвсем друго, ако разполагате с достоверна информация.

— Не разбирам за какво точно говорите… — изрече тя бавно.

— Аз ще ви помогна. Сестра О’Брайън ми подсказа нещо. Имах дълъг разговор с госпожа Слатъри, която добре си спомня събитията отпреди повече от двайсет години. Ще ви разкажа какво научих. Преди около двайсет години двама души са били влюбени. Госпожа Уелман, вече вдовица, жена, способна на дълбока и страстна любов, и сър Люис Райкрофт, който е имал нещастието съпругата му да е душевноболна. В онези дни законът не е приемал това като достатъчно основателна причина за развод. А лейди Райкрофт е била физически здрава и е могла да доживее до дълбоки старини. Струва ми се, че хората са се досещали за тази връзка, но двамата са били дискретни и внимателни и са съумели да я скрият. После сър Люис Райкрофт загинал във войната.

— Е? — попита сестра Хопкинс.

— Мисля, че след неговата смърт се е родило дете и че това дете е била Мери Джеръд — заяви Поаро.

— Изглежда, знаете всичко за тази история!

— Мисля, че е било така. Но е възможно вие да имате конкретно доказателство, че съм прав.

Жената помълча намръщено минута-две, после рязко стана, прекоси стаята, издърпа едно чекмедже и извади някакъв плик. Подаде го на Поаро.

— Ще ви разкажа как попадна в ръцете ми — започна тя. — Вече имах съмнения. На първо място, начинът, по който госпожа Уелман гледаше момичето, после клюките, а когато се разболя, старият Джеръд ми каза, че Мери не е негова дъщеря. След нейната смърт отидох да доразчистя малката къща и в едно шкафче сред другите вещи на стареца попаднах на това писмо. Вижте какво пише на плика.

Поаро прочете поизбелелия надпис:

— Надписът е доста стар — отбеляза той.

— Не го е писал Джеръд — обясни сестра Хопкинс, — а майката на Мери, която почина преди четиринайсет години. Оставила го е за момичето, но старецът го е скрил и тя никога не го е виждала. Благодарна съм, че е така! До края е могла да ходи с вдигната глава и да не се чувства посрамена. — Замълча за малко, после продължи: — Когато го намерих, беше запечатано и трябва да си призная, че го отворих и го прочетох няколко пъти, което не биваше да правя. Но Мери беше мъртва, а аз подозирах какво може да има в него. А и написаното не засягаше никого. Така или иначе, не го унищожих, защото някак си почувствах, че не би било редно. По-добре сам го прочетете.

Поаро извади листа, изписан с дребен, ъгловат почерк.

Еркюл Поаро въздъхна дълбоко и сгъна писмото. Сестра Хопкинс нетърпеливо попита:

— Какво смятате да правите? Всички вече са мъртви. Не е хубаво да се ровим в тези неща. Госпожа Уелман бе много уважавана в този край. Никой не е казвал лоша дума за нея. Би било жестоко, ако се разчуе цялата стара скандална история. Същото важи и за Мери. Беше сладко момиче. Защо трябва да се знае, че е била извънбрачно дете? Да оставим мъртвите да почиват в мир. Аз така смятам.

— Човек трябва да мисли и за живите — възрази детективът.

— Но това няма нищо общо с убийството — отвърна сестра Хопкинс.

— Може би има много общо с убийството — отбеляза той мрачно.

Напусна дома на сестра Хопкинс и я остави с отворена уста да зяпа след него.

Беше изминал известно разстояние, когато чу зад гърба си колебливи стъпки. Спря и се обърна.

Беше Хорлик, младият градинар от Хънтърбъри. Изглеждаше безкрайно смутен и мачкаше кепето си в ръце.

— Извинете, сър. Мога ли да говоря с вас? — изрече той, преглъщайки.

— Разбира се. Какво има?

Хорлик продължи да мачка кепето си още по-ожесточено. Отвърна очи. Беше нещастен и смутен.

— За колата.

— За колата, която е била пред задната врата в онази сутрин?

— Да, сър. Доктор Лорд днес каза, че не е била неговата кола, но всъщност беше неговата, сър.

— Сигурен ли сте?

— Да, сър. Заради номера, сър, MSS 2022. Специално го запомних — MSS 2022. Виждате ли, в селото я познаваме и я наричаме госпожица „Ту-ту“! Абсолютно съм сигурен, сър.

— Но доктор Лорд каза, че онази сутрин е бил в Уидънбъри — подсмихна се Поаро.

— Да, сър. Чух го — измърмори Хорлик нещастно. — Но колата беше неговата, сър. Готов съм да се закълна.

— Благодаря ви, Хорлик. Може би ще се наложи да направите точно така… — каза Поаро кротко.