Тъжният кипарис

I

Анонимно писмо!

Елинор Карлайл гледаше втренчено писмото в ръката си. Никога преди не бе получавала подобно нещо. Предизвикваше неприятно усещане. Написано бе на евтина розова хартия с грозен почерк и правописни грешки.

Елинор все още гледаше със сбърчено от отвращение чело писмото, когато вратата се отвори. Прислужничката оповести:

— Господин Уелман.

Влезе Роди.

Роди! Както всеки път Елинор усети леко замайване, трепет от удоволствието, че го вижда. Имаше чувството, че е длъжна да бъде въздържана и хладна с него. Защото бе съвсем очевидно, че Роди, въпреки че я обичаше, не изпитваше към нея това, което чувстваше тя към него. Когато го видя за пръв път, сърцето й сякаш се обърна и тя усети болка. Абсурдно бе, че един обикновен мъж, да, съвсем обикновен млад мъж може да предизвика подобно нещо! Достатъчно бе да го погледне и й се завиваше свят. От гласа му можеше да се разплаче. Любовта би трябвало да бъде приятно изживяване, а не нещо, което ти причинява такава силна болка… Едно бе ясно: човек трябва да бъде много, много внимателен и сдържан. Мъжете не обичат предаността и обожанието. Роди също.

Тя го поздрави с безразличие:

— Здравей, Роди!

— Здравей, скъпа — отговори той. — Изглеждаш доста притеснена. Да не би да е някаква сметка?

Елинор поклати глава. Той каза:

— Помислих си, че може да е. В средата на лятото сме, сезонът на изкушенията, и сметките валят една след друга.

— По-ужасно. Анонимно писмо — отвърна тя.

Роди учудено повдигна вежди. Изтънченото му, деликатно лице се скова.

— Не! — възкликна с отвращение.

— Наистина е ужасно…

Тя тръгна към бюрото си.

— Предполагам, че е най-добре да го скъсам.

Можеше да го унищожи и почти го бе направила, защото Роди и анонимните писма бяха две несъвместими неща. Трябваше да го хвърли и да приключи с това. Той нямаше да я спре. Неговата изтънченост бе много по-силна от любопитството му.

Но нещо я накара да промени решението си. Тя каза:

— Може би все пак е по-добре да го прочетеш. После ще го изгорим. Отнася се за леля Лора.

Роди с изненада повдигна вежди.

— За леля Лора?

Взе писмото, прочете го и на лицето му се изписа отвращение. Върна й го.

— Да — каза. — Наистина трябва да се изгори! Колко странни са хората!

— Мислиш ли, че е някой от слугите? — попита Елинор.

— Предполагам. — Той се поколеба и продължи: — Чудя се кое ли е момичето, за което се говори?

— Струва ми се, че е Мери Джеръд — отговори замислено тя.

Роди се помъчи да си я спомни.

— Мери Джеръд? Коя е тя?

— Дъщерята на пазача. Живеят в малката къща на имението. Сигурно си я спомняш като дете. Леля Лора беше доста привързана към нея и полагаше големи грижи за образованието й. Плащаше за училището, за уроците й по пиано и по френски език и за още много други неща.

— О, да! Сега си спомних. Едно мършаво дете, само крака и ръце, с буйна руса коса — каза Роди.

— Да, вероятно не си я виждал от лятната ваканция, когато мама и татко бяха в чужбина. Не посещаваш Хънтърбъри толкова често, колкото мен, а освен това тя бе известно време в Германия като момиче au pair1. Когато бяхме деца, често я измъквахме от къщи, за да си играем.

— Как изглежда сега? — попита Роди.

— Красиво младо момиче с добри маниери и всичко останало. Благодарение на образованието й никога не би допуснал, че е дъщеря на стария Джеръд.

— Станала е млада дама, така ли?

— Да. Струва ми се, че по тази причина тя не се чувства добре вкъщи. Госпожа Джеръд почина преди няколко години, а Мери не се разбира с баща си. Той й се присмива, че е образована и има добри обноски.

— Хората не предполагат какво зло могат да причинят, когато „образоват“ някого! Много често това е жестокост, а не милосърдие — отбеляза Роди раздразнено.

— Предполагам, че прекарва много време у дома… Знам, че след инсулта на леля момичето й чете на глас.

— Защо не й чете сестрата? — попита той.

— Сестра О’Брайън говори на ужасен диалект. Не се учудвам, че леля Лора предпочита Мери — усмихна се Елинор.

Роди се разходи две-три минути нервно из стаята. После каза:

— Знаеш ли, Елинор, мисля, че трябва да посетим леля.

— Заради това? — потръпна тя.

— Не, съвсем не! О, по дяволите, човек трябва да е честен! Колкото и непочтено да изглежда, в писмото може да има и частица истина. Имам предвид, че ако старата дама е доста зле…

— Добре, Роди.

Той я погледна и й се усмихна чаровно, признавайки греховността на човешката природа.

— А парите й са важни, Елинор. И за двама ни.

— О, да — съгласи се тя.

— Не съм користен — продължи той сериозно. — Но, в крайна сметка, самата леля Лора неведнъж е казвала, че ние с теб сме единствените й роднини. Ти си нейна племенница, дете на брат й, а аз — племенник на съпруга й. Винаги ни е давала да разберем, че когато умре, един от нас ще я наследи, а по-вероятно и двамата. Става въпрос за много пари, Елинор.

— Да — отговори тя замислено. — Вероятно са много.

— Не е лесно да се поддържа Хънтърбъри — замълча за момент, после продължи: — Чичо Хенри, както се казва, не беше много състоятелен, когато срещна леля Лора. Тя обаче бе много богата. Двамата с баща ти наследиха огромно богатство. Жалко, че баща ти го пропиля.

— Горкият татко, нямаше нюх към търговията. Преди да умре, много се тревожеше за мен — въздъхна Елинор.

— Да. Леля Лора бе много по-разумна от него. Омъжи се за чичо Хенри и после купиха имението Хънтърбъри. Наскоро тя сподели с мен, че всички инвестиции, които е правила, са били успешни и никога не е губила.

— Чичо Хенри й остави всичко, нали?

Роди кимна.

— Да, жалко, че почина толкова скоро след сватбата. Тя така и не се омъжи повторно. Остана му вярна до гроб. А и с нас винаги е била много добра. Отнася се с мен като с роден племенник. Когато съм имал неприятности, винаги ми е помагала. Е, добре че не ми се случваха прекалено често!

— С мен също е била изключително щедра — каза Елинор.

— Леля Лора е много сърдечен човек — продължи Роди. — Струва ми се, Елинор, че без да го съзнаваме, с теб живеем доста разточително, имайки предвид с какво всъщност разполагаме.

— Май си прав… — съгласи се тя унило. — Всичко е толкова скъпо — дрехите, парфюмите, а също и такива глупости, като коктейлите, киното, та дори и грамофонните плочи.

— Скъпа, ти си такова нежно създание! Не си свикнала нито да се трудиш, нито да пестиш!

— Мислиш ли, че трябва да започна, Роди?

Той поклати глава.

— Харесвам те такава, каквато си: деликатна, сдържана и малко иронична. Би ми било много неприятно, ако се промениш. Искам да кажа само това, че ако не беше леля Лора, ти вероятно би работила нещо досадно. — После продължи: — Същото важи и за мен. Имам някаква работа. Кантората „Люис & Хюм“ не е чак толкова престижна, но напълно ме устройва. Запазвам самоуважението си, като работя, но, забележи, не се тревожа за бъдещето си, защото очаквам леля Лора да ми остави нещо.

— Приличаме на готованци! — заключи Елинор.

— Глупости! Дадоха ни да разберем, че някой ден ще имаме пари. Това е всичко. Естествено е този факт да повлияе на поведението ни.

— Всъщност леля Лора никога не ни е казвала на кого точно е оставила парите си — замислено отбеляза Елинор.

— Няма значение! Най-вероятно ще ги раздели между двама ни, но ако не стане така, ако тя остави всичко или по-голямата част от наследството на теб, като нейна кръвна роднина, то тогава, скъпа, наследството ще бъде и за мен, защото аз ще се оженя за теб. Ако възрастната дама реши да остави по-голямата част на мен като представител на рода Уелман, то пак всичко ще бъде наред, защото ти ще се омъжиш за мен.

Той й намигна закачливо и продължи:

— Какво щастие, че се обичаме. Обичаш ме, нали, Елинор?

— Да — малко студено и надменно отвърна тя.

— Да! — изимитира я Роди. — Ти си великолепна, Елинор. Само как изглеждаш! Недостъпна и сдържана — същинска принцеса! Предполагам, че тези твои качества ме накараха да се влюбя в теб.

— Така ли? — сдържайки дъха си, попита тя.

— Да. — Той се намръщи. — Някои жени са, как да кажа, с такова чувство за собственост. Приличат на кучета с привързаността си и непрекъснато демонстрират чувствата си. Не бих го понесъл! Докато с теб никога не съм сигурен. Можеш всеки момент да станеш студена и недостъпна по начин, по който само ти умееш. Можеш съвсем хладнокръвно да промениш мнението си, ей така, без да ти мигне окото. Ти си невероятно създание, Елинор! Като произведение на изкуството. Толкова съвършена! — После продължи: — Знаеш ли, струва ми си, че нашият брак ще бъде безупречен… Обичаме се достатъчно, но не прекалено. Добри приятели сме. Вкусовете ни са еднакви. Познаваме се много добре. Имаме всички предимства от това, че сме братовчеди, без недостатъците на кръвното родство. Никога няма да ми омръзнеш, защото си така загадъчна. Но аз може би ще ти омръзна. Толкова съм обикновен…

Елинор го прекъсна:

— Няма да ми омръзнеш, Роди! Никога!

— Сладка моя! — Той я целуна. — Струва ми се, че леля Лора е наясно за нашите чувства, въпреки че отдавна не сме ходили при нея, всъщност откакто взехме окончателно решение. Може дори да го използваме като предлог за посещението си, нали?

— Да. Скоро си мислех…

Роди продължи изречението й:

— … че не я посещаваме толкова често, колкото би трябвало. Аз също си го мислех. Когато получи инсулт, всяка събота и неделя бяхме при нея, а сега вече два месеца не сме стъпвали там.

— Щяхме веднага да отидем, ако ни се беше обадила.

— Да, разбира се. А и леля харесва сестра О’Брайън. Тя се грижи добре за нея. Все пак мисля, че бяхме малко безотговорни. Казвам го от чисто хуманна гледна точка, а не заради парите.

— Наистина — съгласи се Елинор.

— Така че това ужасно писмо в крайна сметка е за добро. Ще заминем за имението, за да защитим интересите си и защото обичаме милата старица.

Роди извади клечка кибрит, взе писмото от Елинор и го запали.

— Чудя се кой ли го е писал? — изрече той. — Не че е важно… Някой, който е на „наша страна“, както казвахме като деца. Може би ни мислят доброто. Майката на Джим Партингтън замина за Ривиерата, запозна се с млад италиански лекар, който се грижеше за нея, влюби се и му завеща цялото си състояние. Джим и сестрите му се опитаха да оспорят завещанието, но не успяха…

— Леля Лора харесва новия лекар, който пое пациентите на доктор Рансъм, но все пак не чак толкова! А и в това ужасно писмо се говори за момиче. Сигурно е Мери.

— Ще отидем и ще видим…

II

Сестра О’Брайън изскочи от спалнята на госпожа Уелман и влезе в банята. Промърмори през рамо:

— Ще сложа чайника. Сигурна съм, че една чаша чай ще ви се отрази добре, сестра.

Сестра Хопкинс отвърна със задоволство:

— Ами, скъпа, чаша чай ми се отразява добре всеки път. Винаги съм казвала, че няма нищо по-хубаво от чаша силен чай.

Сестра О’Брайън напълни чайника и запали газовия котлон.

— Имам всичко тук, в този шкаф — чашки, чинийки и захар, а Една ми носи прясно мляко два пъти дневно. Няма нужда непрекъснато да натискаш звънеца. Хубаво нещо е това котлонче, водата завира за секунди.

Сестра О’Брайън бе висока червенокоса жена на трийсет години, с ослепително бели зъби, луничаво лице и приветлива усмивка. С жизнеността и веселия си нрав тя бе любимка на пациентите си. Сестра Хопкинс, участъковата сестра, която идваше всяка сутрин да помага за тоалета на тежката възрастна дама, бе пъргава и опитна жена на средна възраст с грозновато лице.

— Всичко в тази къща се прави както трябва — одобрително каза тя.

— Да — съгласи се другата сестра. — Къщата е малко старомодна, няма парно, но има достатъчно камини. Прислугата си знае задълженията, а и госпожа Бишоп ги държи изкъсо.

— Днешните момичета трудно ги издържам. Повечето от тях не знаят какво искат, а и никаква работа не могат да свършат свястно — каза сестра Хопкинс.

— Мери Джеръд е добро момиче — отвърна сестра О’Брайън. — Не мога да си представя какво би правила госпожа Уелман без нея. Чу ли как питаше за нея преди малко? Бих казала дори, че е чудесно момиче и има добри обноски.

— Мъчно ми е за Мери. Старият й баща постоянно я дразни.

— Нито една свястна дума не можеш да чуеш от този стар темерут — възмути се сестра О’Брайън. — А, ето, чайникът завря. Сега ще направя чая.

Тя приготви горещ силен чай и напълни чашите. Двете се настаниха в стаята на сестра О’Брайън, която се намираше до спалнята на госпожа Уелман.

— Ще дойдат господин Уелман и госпожица Карлайл — съобщи сестра О’Брайън. — Тази сутрин получихме телеграма.

— О, чудесно! — зарадва се сестра Хопкинс. — Чудех се от какво ли е развълнувана старата дама. Май отдавна не са идвали?

— Трябва да има повече от два месеца. Господин Уелман е толкова приятен млад мъж. Ама е много горделив.

— Скоро видях нейна снимка в „Татлър“. Беше с приятел — сети се сестра Хопкинс.

— Тя е доста известна в обществото, нали? И винаги е с такива хубави дрехи! Мислите ли, че в действителност е толкова красива?

— Трудно може да се каже как в действителност изглеждат тези момичета под такова количество грим! — възкликна сестра Хопкинс. — Според мен тя не е толкова красива, колкото Мери Джеръд.

Сестра О’Брайън сви устни и наклони глава.

— Може и да сте права. Но Мери няма стил!

Сестра Хопкинс поучително заяви:

— „Дрехите правят човека!“

— Още малко чай, сестра?

— С удоволствие. Благодаря.

Двете жени доближиха глави над чашите с горещ чай. Сестра О’Брайън започна:

— Снощи се случи нещо странно. Нощес в два часа отидох да видя както обикновено старата дама. Беше будна, но като че ли сънуваше, защото когато влязох, тя промълви: „Снимката. Трябва да видя снимката.“ Аз й казах: „Разбира се, госпожо Уелман. Но не е ли по-добре да почакате до сутринта?“, а тя ми отговори: „Не, искам да я видя сега!“ Така че аз й рекох: „Ами добре. Къде е снимката? Тази на господин Родерик ли имате предвид?“ А тя ми отговори: „Родерик? Не. Люис.“ Започна да се надига от леглото и аз се приближих, за да й помогна. От малката кутийка на нощното шкафче тя извади връзка ключове и ми каза да отворя второто чекмедже на високия скрин. А там наистина имаше голяма снимка в сребърна рамка. Такъв красив мъж! В единия ъгъл бе написано „Люис“. Изглеждаше доста старомодно. Снимката сигурно е правена преди много години. Занесох й я и тя дълго време я държа, взираше се в нея. От време на време промърморваше: „Люис, Люис.“ Въздъхна и ми я даде, за да я прибера на мястото й. И можете ли да си представите, когато се обърнах, тя вече спеше сладко като дете.

— Мислите ли, че това е мъжът й? — попита сестра Хопкинс.

— Не е! Тази сутрин попитах госпожа Бишоп уж случайно, какво е било малкото име на стария господин Уелман. Тя ми отговори, че се е казвал Хенри!

Двете жени се спогледаха. Сестра Хопкинс имаше дълъг нос и върхът му като че ли леко помръдна от удоволствие. Промърмори замислено:

— Люис… Люис. Чудя се. Не си спомням тук да има човек с такова име.

— Било е много отдавна, скъпа — припомни й другата.

— Да, а освен това аз съм тук само от няколко години. Чудя се…

— Много красив мъж. Изглеждаше като кавалерийски офицер!

— Колко интересно! — възкликна сестра Хопкинс, отпивайки от чая си.

Сестра О’Брайън каза замечтано:

— Може би като млади са били влюбени, а жесток баща ги е разделил…

Сестра Хопкинс тъжно въздъхна:

— Или пък е бил убит през войната…

III

Приятно ободрена от чая и романтичния разговор, сестра Хопкинс най-накрая си тръгна. Мери Джеръд изтича след нея и я настигна.

— Сестра, мога ли да повървя с вас до селото?

— Разбира се, скъпа Мери.

— Трябва да говоря с вас — задъхано каза момичето. — Много съм разтревожена.

Сестра Хопкинс я погледна мило.

Мери Джеръд бе прекрасно младо момиче на двайсет и една години. Красотата й, подобна на дива роза, бе някак нереална — тя имаше изящна дълга шия, светлоруса коса, която падаше покрай съвършено оформеното й лице в естествени къдри, и дълбоки, живи сини очи.

— Какво се е случило? — попита сестрата.

— Работата е там, че времето минава, а аз не правя нищо!

— Имаш достатъчно време за всичко — сухо отбеляза сестрата.

— Не мисля така. Всичко е толкова несигурно. Госпожа Уелман винаги е била много внимателна с мен. Плати доста пари, за да ме образова. Но чувствам, че е време да започна сама да се издържам. Трябва да усвоя някаква професия.

Сестра Хопкинс кимна разбиращо.

— Иначе всичко би било напразно. Опитах се да обясня на госпожа Уелман, но тя изглежда не ме разбра. Толкова ми е трудно. Постоянно ми повтаря, че има време.

— Не забравяй, че тя е болна — каза сестра Хопкинс.

Мери се изчерви засрамено.

— О, зная. Предполагам, че не би трябвало да я тревожа. Но е толкова неприятно, а и баща ми — държи се отвратително! Подиграва ми се, че се правя на дама! А аз наистина не искам да стоя без работа!

— Сигурно.

— Проблемът е, че всички курсове струват скъпо. Зная доста добре немски език и бих могла да опитам нещо с него. Но всъщност това, което наистина желая, е да стана медицинска сестра. Харесва ми да помагам на болни хора.

— Не забравяй, че за тази професия трябва да си здрава като кон! — отбеляза сестра Хопкинс не съвсем деликатно.

— Но аз съм силна! А и наистина ми харесва да се грижа за болни. Сестрата на майка ми, която живее в Нова Зеландия, също беше медицинска сестра. Разбирате ли, в кръвта ми е.

— Какво ще кажеш за един курс по масаж? — предложи сестра Хопкинс. — Или да станеш детегледачка. Нали много обичаш деца? От масажа би изкарвала добри пари.

— Но курсовете са скъпи, нали? Надявах се… Въпреки че би било нахално от моя страна, защото тя вече е направила толкова много за мен — изрече Мери нещастно.

— Имаш предвид госпожа Уелман? Глупости! Според мен тя ти го дължи. Дала ти е добро образование, но с него едва ли би могла да правиш нещо. Не искаш ли да станеш учителка?

— Не съм толкова умна.

— Е, хайде, стига! Ако послушаш съвета ми, Мери, засега трябва да бъдеш търпелива. Както ти казах, госпожа Уелман е длъжна да ти помогне да започнеш да се издържаш сама. Сигурна съм, че има нещо предвид. Но едно е вярно — тя е много привързана към теб и не желае да те загуби.

— О! — възкликна Мери. — Наистина ли мислите така?

— Да, естествено! Горката стара дама, парализирана и така безпомощна. Не са й останали много радости. За нея е особено важно да има до себе си едно мило младо момиче като теб. Ти внасяш толкова свежест в стаята на болната.

— Ако действително мислите така — каза тихо Мери, — това ме кара да се чувствам по-добре… Милата госпожа Уелман, аз съм много, много привързана към нея! Винаги е била толкова добра към мен. Бих направила всичко за нея!

— В такъв случай най-доброто, което можеш да направиш, е, да оставиш всичко така, както е, и да престанеш да се тревожиш! Няма да е за дълго — отвърна сухо сестра Хопкинс.

— Какво искате да кажете? — попита момичето със страх в очите.

— Състоянието й се подобри, но няма да е за дълго. Ще последва нов удар, а после още един… Картината ми е добре позната. Бъди търпелива, мила моя. Но ако съумееш да направиш щастливи последните й дни, това ще е най-голямата ти отплата към нея. После всичко ще си дойде на мястото.

— Колко сте добра! — каза Мери.

— Ето бащата ти излиза от къщичката ви. Май денят му не е започнал много добре.

Приближиха се до големите железни порти. Един прегърбен възрастен мъж с мъка слизаше по стъпалата.

— Добро утро, господин Джеръд! — весело го поздрави сестра Хопкинс.

— Уф! — раздразнено отвърна Ифрейм Джеръд.

— Много приятно време! — продължи сестра Хопкинс.

— За вас може би, но не и за мен! Лумбагото жестоко ме мъчи!

— Миналата седмица бе доста влажна. Но сега е топло и сухо и болката ви ще премине — ободри го сестрата.

Резките й професионални маниери като че ли ядосаха стареца и той заяви намусено:

— Тези сестри, винаги приказват все едно и също. Веселят се за сметка на мъките на хората. Съвсем не ви е грижа! А сега пък и Мери реши да става сестра. Мислех си, че иска да бъде нещо повече, с тия нейни френски, немски, пиано и разните му там други работи, дето ги учи в скъпите училища и по чужбините.

Мери му отговори рязко:

— Само ако можех да стана медицинска сестра, би ми било достатъчно!

— Е, да! И съвсем скоро ще спреш да вършиш каквото и да било! Ще развяваш напред-назад добрите си обноски, финеса си на дама и ще безделничиш! Да мързелуваш — само това ти харесва, моето момиче!

В очите й се появиха сълзи:

— Не е вярно, татко. Нямаш право да говориш така!

Сестра Хопкинс се опита да разведри атмосферата:

— Май не сме в много добро настроение тази сутрин, а? Вие не мислите наистина така, нали, Джеръд? Мери е добро момиче и добра дъщеря.

Джеръд погледна със злоба дъщеря си.

— Тя вече не ми е дъщеря — с тоя френски, история и префърцунени приказки! Пфу!

Обърна се и си влезе в къщичката.

В очите на Мери блестяха сълзи. Погледна сестрата и каза:

— Нали виждате, сестра, колко ми е трудно! Той е толкова несправедлив. Никога не ме е харесвал, дори когато бях малко момиче. Мама постоянно трябваше да ме защитава.

— Хайде, хайде, не се тревожи чак толкова! — опита се да я успокои сестра Хопкинс. — Господ ни праща трудностите, за да ни изпита! О, Боже, закъснявам. Толкова много посещения имам тази сутрин.

Мери Джеръд се загледа в бързо отдалечаващата се жена и с тъга си помисли, че на този свят наистина няма кой да й помогне. Въпреки милото си държание сестра Хопкинс й даде само банални съвети и не предложи нищо ново.

Помисли си печално: „А сега какво да правя?“

I

Госпожа Уелман лежеше будна, заобиколена от много възглавници. Дишаше малко тежко. Дълбоките й сини очи, като очите на племенницата й Елинор, бяха вперени в тавана. Беше едра, тежка жена с красив профил и добре оформен орлов нос. Лицето й излъчваше гордост и решителност.

Сведе очи и погледът й се спря на момичето, което седеше до прозореца. В очите й имаше нежност и тъга.

— Мери… — промълви.

— О, вие сте будна, госпожо Уелман — обърна се бързо тя.

— Да. Будна съм от доста време…

— Не знаех. Щях да…

Възрастната дама я прекъсна:

— Няма нищо. Мислих, мислих за много неща.

— За какво, госпожо Уелман?

Загриженият тон и състрадателният поглед на момичето смекчиха изражението на старата дама. Тя каза нежно:

— Много съм привързана към теб, скъпа моя. Ти си толкова добра с мен.

— О, госпожо Уелман, вие сте тази, която винаги е била добра с мен. Ако не бяхте вие, не знам какво щях да правя! Толкова съм ви задължена!

— Не зная… Не зная, не съм сигурна…

Болната дама размърда неспокойно дясната си ръка, а лявата остана неподвижна и безжизнена.

— На човек му се иска да направи най-доброто, но е толкова трудно да се разбере кое е най-доброто, кое е най-правилното. Винаги съм била така уверена в себе си…

— О, не, сигурна съм, че винаги сте знаели как да постъпите — каза Мери Джеръд.

Лора Уелман обаче поклати със съмнение глава.

— Не, не. Тревожа се. Имам един голям недостатък, Мери — горда съм. А гордостта е по-страшна и от дявола, фамилна черта. Елинор също я притежава.

— Хубаво е, че госпожица Елинор и господин Родерик пристигат — отбеляза момичето. — Ще ви разведрят. Отдавна не са ви посещавали.

— Добри деца са, много добри. А и двамата са привързани към мен. Никога не съм се съмнявала, че ако им се обадя, веднага ще дойдат. Но не искам да го правя твърде често. Те са щастливи млади хора. Животът е пред тях. Не е нужно толкова рано да се сблъскват с болестта и страданието.

— Сигурна съм, че те не мислят така, госпожо Уелман.

Болната жена продължи да говори, като че ли повече на себе си, отколкото на момичето:

— Винаги съм се надявала, че ще се оженят, но никога не съм го казвала. Младите хора са толкова непоследователни. Това би ги отдалечило от мен. Още когато бяха деца, забелязах, че Елинор е много влюбена в Роди. Но не бях сигурна за него. Той е странно същество. Хенри бе такъв — сдържан и изтънчен… Да, Хенри…

Помълча малко, унесена в мисли за починалия си съпруг, после промълви:

— Толкова отдавна… толкова отдавна… Бяхме женени едва от пет години, когато той почина. Двустранна пневмония… Бяхме щастливи, да, много щастливи. Сега ми изглежда съвсем нереално. Аз бях странно, саможиво, незряло момиче. Главата ми бе пълна с идеали. Боготворях героите. Хвърчах в облаците…

— Сигурно сте били много самотна след това?

— След това? О, да, ужасно самотна. Бях само на двайсет и шест години… а вече прехвърлих шейсетте. Мина много време, мила моя… много време. — Изведнъж каза рязко: — А и сега как можа да ми се случи!

— Болестта ли?

— Да. Винаги съм се ужасявала от инсулта. Толкова е унизително! Мият те и те гледат като бебе! Безпомощна си! Нищо не можеш да направиш сама. Ще полудея! Сестра О’Брайън, бих казала, е добра жена. Не обръща внимание, че й се карам, а и не е съвсем глупава. Но за мен е от голямо значение, че ти си тук, Мери.

— Наистина ли? — изчерви се момичето. — Толкова се радвам, госпожо Уелман.

Лора Уелман я погледна проницателно:

— Ти май се тревожиш напоследък, а? За бъдещето си. Остави на мен, скъпа. Ще се погрижа да получиш нужното, за да се чувстваш независима и да имаш професия. Но бъди малко по-търпелива, за мен е от голямо значение да си тук сега.

— О, госпожо Уелман, разбира се, разбира се! За нищо на света не бих ви изоставила. Освен ако вие не пожелаете…

— Аз наистина искам ти… — гласът й стана необичайно дълбок и прочувствен. — Ти си ми, ти си ми съвсем като дъщеря, Мери. Гледах те как растеш тук, в Хънтърбъри. Стана красиво момиче… Гордея се с теб, дете. Надявам се, че съм успяла да направя най-доброто за теб.

Мери бързо й отговори:

— Ако имате предвид, че образованието и доброто възпитание, което ми дадохте, не подхожда на момиче с моя произход, че сте направили от мен дама, както казва баща ми, и че не съм доволна, то това не е вярно. Толкова съм ви благодарна! И ако проявявам нетърпение да започна сама да изкарвам прехраната си, то е само защото смятам, че така е правилно. Не бива да стоя, без да върша нищо след всичко, което направихте за мен. Не бих искала да говорят, че живея на ваш гръб.

Гласът на Лора Уелман стана рязък:

— Значи ето с какво ти пълни главата старият Джеръд. Не обръщай внимание на баща си, Мери. И дума не може да става, че ме използваш! Единственото, за което те моля, е, да бъдеш тук още малко. Скоро всичко ще свърши… Ако бяха оставили болестта да свърши своето, отдавна щях да съм умряла — без безкрайните суетни на лекарите и сестрите.

— О, не, госпожо Уелман! Доктор Лорд твърди, че ще живеете още дълго.

— Не горя от желание, благодаря! Скоро му разправях, че в едно цивилизовано общество би трябвало, ако пожелая, да сложа край на мъките си, а той да ми помогне да го направя по безболезнен начин, с някой подходящ медикамент. Казах му: „Ако имахте достатъчно смелост, докторе, не бихте се поколебали.“

— О! И той какво ви отговори? — извика Мери уплашено.

— Този неуважителен млад мъж само ми се ухили и ми заяви, че няма да рискува да отиде на бесилото. После добави: „Ако ми оставите всичките си пари, госпожо Уелман, тогава бих си помислил, разбира се!“ Безочлив млад нахалник! Но ми харесва! Посещенията му ми действат по-добре от лекарствата, с които ме тъпче.

— Да, той е много приятен — съгласи се момичето. — Сестра О’Брайън, а и сестра Хопкинс също го харесват много.

— На нейната възраст Хопкинс би трябвало да има повече здрав разум. Колкото до О’Брайън, тя му се усмихва глупаво и казва: „О, докторе!“, и усуква колана на престилката си всеки път, когато той се доближи до нея.

— Бедната сестра О’Брайън!

— Не е лоша наистина, но всички сестри ме нервират — каза тя снизходително. — Винаги мислят, че съкровеното ти желание е „чаша хубав чай“ в пет часа сутринта! — Спря се за момент и попита: — Какво е това, колата ли е?

Мери погледна през прозореца.

— Да, колата е. Пристигнаха госпожица Елинор и господин Родерик.

II

Госпожа Уелман се обърна към племенницата си:

— Много се радвам за теб и Роди, Елинор.

Елинор й се усмихна.

— Зная, лельо Лора.

След моментно колебание възрастната дама продължи:

— Ти го обичаш, нали, Елинор?

Тънките вежди на младата жена леко се повдигнаха.

— Разбира, се.

— Прости ми, скъпа, но знаеш ли, много си сдържана. Трудно е да се разбере какво мислиш или чувстваш. Когато бяхте по-малки, смятах, че ти много обичаш Роди, прекалено много…

Веждите на Елинор отново се повдигнаха.

— Прекалено много?

Възрастната дама кимна.

— Да. Не е разумно да се обича прекалено много. Но на младите момичета им се случва… Зарадвах се, когато замина за Германия, за да завършиш образованието си. После, когато се върна, ти изглеждаше съвсем безразлична към него. Стана ми жал. О, аз съм една стара досадница, трудно е да ми се угоди! Но винаги съм мислила, че си със силен характер, типичен за нашето семейство. Това едва ли ни прави по-щастливи… Но както вече казах, когато се върна от чужбина, ти се държеше така безразлично с Роди. Беше ми мъчно, защото винаги съм се надявала вие двамата да се ожените. Сега разбирам, че сте взели решение. Значи всичко е наред! И ти наистина го обичаш?

— Обичам Роди достатъчно, не прекалено много.

Госпожа Уелман поклати одобрително глава.

— Надявам се, че ще бъдете щастливи. Роди има нужда от любов, но не харесва силните чувства.

— Познавате Роди много добре! — развълнувано каза Елинор.

— Хубаво би било, ако Роди те обича малко повече, отколкото ти него.

— Както ни съветват по списанията: „Дръжте приятеля си в напрежение! Не му позволявайте да бъде сигурен във вас!“

Лора Уелман попита рязко:

— Нещастна ли си, моето момиче? Нещо не е наред?

— Не, не, няма нищо.

— Сигурно си мислиш, че съм малко нетактична. Скъпа моя, ти си млада и чувствителна. Боя се обаче, че животът също е твърде нетактичен…

— Предполагам, че е така — отбеляза Елинор с лека горчивина.

— Дете мое, нещастна ли си? Какво има?

— Нищо, абсолютно нищо. — Стана и отиде до прозореца. После се обърна леко и продължи: — Лельо Лора, кажете ми честно, мислите ли, че любовта винаги носи щастие?

Лицето на госпожа Уелман стана сериозно.

— В смисъла, който влагаш, Елинор, не, вероятно не… Да обичаш силно друго човешко същество обикновено носи повече тъга, отколкото радост. И все пак, Елинор, човек трябва да го изпита. Който никога не е обичал истински, той никога не е живял истински…

Момичето кимна и каза:

— Да, вие разбирате какво ми е…

Изведнъж се обърна рязко, а в погледа й имаше въпрос:

— Лельо Лора…

Вратата се отвори и в стаята влезе червенокосата сестра О’Брайън. Тя изчурулика:

— Госпожо Уелман, докторът е дошъл да ви види.

III

Доктор Лорд бе млад, трийсет и две годишен мъж. Косата му бе руса, с червеникав оттенък. Имаше грозновато, но приятно луничаво лице с проницателни светлосини очи и подчертано квадратна брадичка.

— Добро утро, госпожо Уелман! — поздрави той.

— Добро утро, доктор Лорд. Това е племенницата ми, госпожица Карлайл.

По откритото лице на доктор Лорд се изписа видим възторг и той каза:

— Приятно ми е.

Елинор му протегна ръка и той я пое толкова предпазливо, като че ли се страхуваше да не я счупи. Старата дама продължи:

— Елинор и племенникът ми пристигнаха, за да ме поразведрят.

— Чудесно! — възкликна доктор Лорд. — Нуждаете се точно от това! Сигурен съм, че ще ви се отрази много добре, госпожо Уелман.

Не можеше да отдели възхитения си поглед от Елинор.

Тя тръгна към вратата и каза:

— Вероятно ще се видим, преди да си тръгнете, доктор Лорд?

— О, да, ъ-ъ-ъ, разбира се!

Елинор излезе и затвори вратата след себе си. Лекарят се приближи до леглото, а сестра О’Брайън запърха след него.

Госпожа Уелман отбеляза закачливо:

— Пак ли обичайните ви номера, докторе — пулс, дишане, температура? Какви шарлатани сте вие, лекарите!

Сестра О’Брайън каза въздишка:

— О, госпожо Уелман. Говорят ли се такива работи на един лекар?

Доктор Лорд се усмихна:

— Сестра, аз съм съвсем прозрачен за госпожа Уелман! Въпреки това, госпожо Уелман, ще трябва да си свърша работата. Проблемът ми е, че аз така и не се научих как да се отнасям с пациентите си.

— Отношението ви към пациентите е такова, каквото трябва да бъде. Всъщност вие доста се гордеете с държанието си.

Питър Лорд се засмя и отбеляза:

— Така е според вас.

Зададе няколко от обичайните си въпроси и след като получи отговорите, се облегна на стола и й се усмихна.

— Възстановявате се чудесно.

— Искате да кажете, че след няколко седмици ще стана и ще започна да ходя?

— Е, не толкова скоро.

— Не, нали? Шарлатанин такъв! Какъв е смисълът да живея по този начин и да се грижат за мен, като че ли съм бебе?

— А в какво е смисълът на живота? Това е въпросът! Чели ли сте за едно интересно средновековно изобретение? В него не може нито да се стои, нито да се лежи, нито да се седи. Всеки би помислил, че ако си затворен в подобно нещо, ще умреш за няколко седмици. Но съвсем не е така. Един човек, прекарал шестнайсет години в желязната клетка и след като го освободили, доживял до дълбока старост.

— Какво искате да кажете с тази история? — попита Лора Уелман.

— Основната поука от нея е, че у всеки инстинктът за живот е различен. Човек не живее само защото трябва да живее. Хора, за които казваме, че би било по-добре да са мъртви, не желаят да умират! А хора, очевидно притежаващи всичко, за което си струва да се живее, се оставят да умрат, само защото нямат достатъчно воля да се борят.

— Продължавайте — подкани го госпожа Уелман.

— Ами това е. Каквото и да ми говорите, вие сте от хората, които наистина искат да живеят! И ако тялото ви иска да живее, няма смисъл разумът ви да му се противопоставя.

Възрастната дама смени темата:

— Харесва ли ви тук?

— Чувствам се добре.

— Не е ли малко еднообразно за млад човек като вас? Не искате ли да специализирате? Не ви ли отегчава практиката на селски лекар?

— Не, харесвам работата си — поклати глава той. — Харесвам хората и обикновените болести, с които ежедневно се сблъсквам. Нямам желание да откривам редкия бацил, причиняващ някоя странна болест. Харесвам си морбилито, варицелата и така нататък. Харесва ми да наблюдавам колко различно реагира организмът на тези болести. Изпитвам задоволство да се опитвам да усъвършенствам някое традиционно лечение. Проблемът ми е, че съм лишен от всякаква амбиция. Ще остана в селото, докато остарея и хората започнат да казват: „Доктор Лорд е тук отдавна и, разбира се, е приятен възрастен господин, но методите му са твърде старомодни. По-добре ще е да повикаме някой по-млад и съвременен лекар…“

— Май всичко сте предвидили — каза госпожа Уелман.

— Е, трябва да тръгвам — отвърна лекарят и стана.

— Мисля, че племенницата ми ще иска да поговори с вас. Между другото, какво ви е впечатлението от нея? За пръв път я виждате, нали?

Доктор Лорд силно се изчерви.

— Ами, красива е и, предполагам, умна.

Госпожа Уелман се замисли: „Колко е млад наистина…“, а после изрече на глас:

— Трябва да се ожените.

IV

Роди се разходи из градината. Прекоси широката морава около къщата и тръгна по павираната пътека към зеленчуковата градина. Тя беше добре поддържана и имаше всякакви зеленчуци. Чудеше се дали някой ден двамата с Елинор ще живеят в Хънтърбъри. Надяваше се. Самият той би желал. Харесваше му живота в провинцията. Но се съмняваше, че на Елинор също й допада живота тук. Може би щеше да предпочете Лондон…

Трудно му бе да разбере какво точно иска Елинор. Тя не споделяше много мислите или чувствата си. Това му харесваше… Мразеше хората, които разказват всичко за себе си, защото смятат, че непременно искаш да го знаеш. Сдържаността е далеч по-интересна.

Замисли се за Елинор и отново реши, че тя наистина е съвършена. Нищо в нея не го дразнеше или отблъскваше. Приятно беше човек да я гледа, да разговаря с нея, компанията й беше чудесна.

Помисли си самодоволно: „Дяволски съм щастлив, че е моя. Не мога да разбера какво намира в мен.“

Родерик Уелман, въпреки изтънчеността си, не беше самонадеян. Искрено се чудеше как така Елинор се съгласи да се омъжи за него.

Бъдещето му изглеждаше доста обнадеждаващо. Беше благодарен, че добре осъзнава положението си. Мислеше си, че двамата с Елинор скоро ще се оженят, ако, разбира се, тя се съгласи. Но може би тя щеше да пожелае да отложат малко сватбата. Не биваше да я притеснява. В началото щеше да им бъде трудно, но нямаше за какво да се тревожат. Искрено се надяваше леля Лора да не умре скоро. Тя беше толкова мила и винаги много добра към него. Канеше го за ваканциите в имението и винаги проявяваше интерес към заниманията му.

Бързо изхвърли от съзнанието си мисълта за смъртта й (никак не обичаше да мисли за лоши неща). Не желаеше да си представя неприятни картини… Но след като всичко приключеше, тук ги очакваше чудесен живот, и то с толкова много пари. Зачуди се колко ли точно притежава леля му. Не че имаше някакво значение. За някои жени беше много важно кой притежава пари — съпругът или съпругата. Но не и за Елинор. Тя беше много тактична и парите не бяха всичко за нея. Помисли си: „Не, каквото и да се случи, няма причини да се тревожа!“

Излезе от градината и тръгна към малката горичка, в която през пролетта цъфтяха диви нарциси. Цветята естествено вече бяха увехнали. Но светлината, която се процеждаше през короните на дърветата, беше много красива.

За момент го обзе странно безпокойство, смути го някакво усещане: „Има нещо… нещо, което ми липсва, нещо, което искам… искам… искам…“

Изведнъж пулсът му се ускори и кръвта му закипя — в свежия въздух срещу него вървеше момиче, обляно от слънчевата светлина, която струеше между дърветата. Русата й коса блестеше, а бузите й розовееха.

Той си помисли: „Колко е красива, неземно красива!“

Обхвана го странно чувство. Замръзна на мястото си. Светът сякаш се завъртя около него. Стори му се, че губи ума си.

Момичето спря за миг, а после се насочи към него. Той стоеше като истукан, с широко отворена уста.

След кратко колебание тя каза:

— Не ме ли помните, господин Родерик? Мина много време. Аз съм Мери Джеръд, от малката къща в имението.

— О, вие ли сте Мери Джеръд? — запелтечи Роди.

— Да. — Тя продължи доста притеснено: — Променила съм се, разбира се, откакто се видяхме за последен път.

— Да, променили сте се. Не бих ви познал. — Гледаше я захласнат и не чу стъпките зад гърба си. Мери ги чу и се обърна.

За миг Елинор остана неподвижна, а после каза:

— Здравей, Мери.

— Здравейте, госпожице Елинор. Радвам се да ви видя. Госпожа Уелман ви очакваше с нетърпение.

— Да, отдавна не сме идвали. Аз… Сестра О’Брайън ме помоли да те потърся. Трябва да повдигне госпожа Уелман, а ти винаги си й помагала.

— Отивам веднага — отговори Мери.

Тя тръгна бързо, а после се затича. Елинор се загледа след нея. Мери тичаше много грациозно. Роди замечтано каза:

— Аталанта2…

Елинор мълчеше. След малко промълви:

— Време е за обяд. По-добре да се връщаме.

Тръгнаха един до друг към къщата.

V

— О! Хайде, Мери. Страхотен филм с Грета Гарбо, а действието се развива в Париж. Сценарият е от един известен автор. По същия сюжет имаше и опера.

— Много мило от твоя страна, Тед, но наистина не мога.

Тед Бигланд каза ядосано:

— Напоследък не те разбирам, Мери. Променила си се, съвсем си се променила.

— Не, не съм, Тед.

— Не отричай! Предполагам, защото беше в онова скъпо училище и в Германия. Мислиш се за нещо повече от нас.

— Не е вярно, Тед. Не съм такава — отговори тя разпалено.

Младежът, силен и добре сложен, я погледна с възторг въпреки яда си.

— Да, такава си. Изглеждаш почти като дама, Мери.

— „Почти“ не звучи много добре, нали? — каза Мери горчиво.

— Предполагам, че не — с разбиране отговори той.

— А всъщност кой ли го е грижа за тези неща в днешно време? Дами, господа и прочие!

— Наистина вече няма такова голямо значение — съгласи се замислено той. — И все пак аз го чувствам. Господи, Мери, ти изглеждаш като херцогиня или като графиня, или нещо такова.

— Това нищо не означава — каза тя. — Виждала съм графини, които изглеждат като вехтошарки!

— Е, знаеш какво имам предвид.

Към тях се приближаваше величествена дама с пищни форми, помпозно облечена в черно. Погледна ги строго. Тед се отдръпна малко встрани и я поздрави:

— Добър ден, госпожо Бишоп.

Тя снизходително кимна с глава.

— Добър ден, Тед Бигланд. Добър ден, Мери — отговори им тя и ги отмина, подобно на кораб с издути платна.

Тед се загледа след нея с уважение, а момичето промърмори:

— Ето, тя наистина прилича на херцогиня!

— Да, има маниери. Винаги ме кара да се чувствам неловко.

— Не ме обича — каза Мери.

— Глупости, моето момиче.

— Вярно е. Не ме обича. Винаги се държи рязко с мен.

— Ревнува — отбеляза мъдро Тед. — Това е.

— Предполагам, че може да е така… — замисли се Мери.

— Така е, повярвай ми. От много години е икономка в Хънтърбъри, ръководеше всичко и заповядваше на всеки. А сега госпожа Уелман се привърза към теб и на нея не й е приятно.

По лицето на Мери премина сянка.

— Глупаво е от моя страна, но не мога да понасям, когато някой не ме обича. Искам хората да ме обичат.

— Жените със сигурност не те обичат, Мери! Ревниви котки, които мислят, че изглеждаш твърде добре!

— Според мен ревността е ужасно нещо — каза тя.

— Може би, но все пак съществува. Знаеш ли, миналата седмица гледах чудесен филм в Алидор. С Кларк Гейбъл. За един милионер, който изостави жена си, а после тя му скрои номер. Имаше и друг…

— Съжалявам, Тед, но трябва да тръгвам. Закъснявам.

Мери понечи да си тръгне.

— Къде отиваш?

— Поканена съм на чай от сестра Хопкинс.

Тед направи физиономия.

— Странен вкус. Тази жена е най-голямата клюкарка в селото! Пъха дългия си нос навсякъде.

— Винаги е била много мила с мен — отвърна Мери.

— О, не казвам, че прави нещо лошо. Просто много приказва.

— Довиждане, Тед.

Тя бързо се отдалечи, а той се загледа обидено след нея.

VI

Сестра Хопкинс живееше в малка къща на края на селото. Току-що се беше върнала и сваляше шапката си, когато Мери влезе.

— А, ето те и теб. Аз малко закъснях. Госпожа Колдъкът отново се почувства зле и това забави следващите ми посещения за смяна на превръзки. Видях те с Тед Бигланд на улицата.

— Да… — отвърна момичето унило.

Сестра Хопкинс, която се беше навела, за да запали газовия котлон, вдигна бързо очи.

— Нещо лошо ли ти каза, скъпа моя?

— Не. Покани ме да отидем на кино.

— Разбирам. Е, той е хубав младеж и се справя чудесно в гаража. Баща му постъпи много по-добре от другите фермери в селото. Все пак, скъпа моя, не мисля, че си подходяща за жена на Тед Бигланд. С твоето образование и така нататък. Както ти казах, ако бях на твое място, когато му дойде времето, щях да се заема с масаж. Ще промениш обстановката и ще срещнеш нови хора. Ще разполагаш с времето си.

— Ще си помисля — отвърна Мери. — Скоро говорихме с госпожа Уелман. Държа се много мило. Стана точно така, както предположихте. Не иска да я напускам точно сега. Каза, че ще й липсвам. Каза също, че не бива да се тревожа за бъдещето си, защото ще ми помогне.

— Да се надяваме, че ще го напише черно на бяло! Болните хора са непостоянни — изрази съмнение сестра Хопкинс.

— Мислите ли, че госпожа Бишоп наистина не ме обича или само си въобразявам? — попита Мери.

Сестра Хопкинс се замисли за момент, после каза:

— Струва ми се, че просто си придава важност. Тя е от хората, които не обичат да гледат как младите се забавляват или как някой се грижи за тях. Може би мисли, че госпожа Уелман е прекалено привързана към теб и това не й харесва. — Тя се засмя. — На твое място не бих се тревожила, Мери, скъпа. Отвори, моля те този пакет. В него има понички.

I

II

Веднага щом получи телеграмата, Елинор се обади на Роди и сега двамата пътуваха с влака към Хънтърбъри. Елинор почти не се беше виждала с Роди през седмицата след последното им посещение в имението. Бяха се срещнали два пъти за малко, но между тях се беше появила странна скованост. Той й беше изпратил цветя — голям букет от рози с дълги дръжки. Беше доста необичайно от негова страна. Веднъж вечеряха заедно и по време на вечерята той се държа по-внимателно от обикновено. Предостави на нея да избере ястията и напитките, много усърдно й кавалерстваше за палтото.

На Елинор й се стори, че той играе роля от някоя пиеса — ролята на предания годеник…

Каза си: „Не ставай идиот. Всичко е наред… Въобразяваш си разни неща! Всеобхватното ти и примитивно чувство за собственост!“

В отношението й към него като че ли имаше сянка на отчуждение. Бе по-сдържана от преди.

Сега, при тази внезапна тревога, нормалните им отношения се възвърнаха и те разговаряха съвсем непринудено.

— Бедната стара дама. Изглеждаше така добре последния път, когато я видяхме — каза Роди.

— Ужасно се тревожа за нея. Зная как мрази да е болна, а сега, предполагам, ще е още по-безпомощна и ще се чувства отвратително! Струва ми се, Роди, че човек би трябвало да има право да сложи край на живота си — ако наистина го желае.

— Съгласен съм. Един цивилизован изход. Убиваме животните, за да прекратим мъките им. Предполагам, че не постъпваме така с човешките същества поради естеството на човешката природа — хората могат да бъдат умъртвени от любимите си роднини само заради парите им, дори и тогава, когато съвсем не са толкова зле.

Елинор отвърна замислено:

— Разбира се, би трябвало да се повери на лекарите.

— Не е изключено лекарят да е мошеник.

— Можем да се доверим на човек като доктор Лорд.

— Да, той изглежда напълно почтен. Приятен човек е.

III

Доктор Лорд се беше надвесил над леглото. Зад него се суетеше сестра О’Брайън. Той се опитваше, сбърчил чело, да разбере несвързаните звуци, които излизаха от устата на пациентката му.

— Да, да. Не се вълнувайте! Не бързайте! Повдигнете леко дясната си ръка, когато искате да ми кажете „да“. Има ли нещо, което ви тревожи?

Последва утвърдителен знак.

— Нещо спешно? Да. Искате да се направи нещо. Да извикаме някого? Госпожица Карлайл? И господин Уелман? Те вече пътуват за насам.

Болната се опита отново да каже нещо. Доктор Лорд внимателно я слушаше.

— Искате да дойдат, но не е само това, така ли? Някой друг? Роднина? Не? Делови въпрос? Разбирам. Нещо, свързано с пари? Адвокат? Така ли? Искате да повикаме адвоката ви? Искате да му дадете нареждания за нещо? Добре, добре — всичко ще бъде наред. Бъдете спокойна. Има време. Какво казвате? Елинор? — Той едва долови името. — Тя знае кой адвокат? И ще се договори с него? Добре. Тя ще пристигне след около половин час. Ще й предам желанието ви и с нея ще уредим всичко. А сега не се тревожете повече. Оставете на мен. Ще се погрижа всичко да стане така, както го искате.

Наблюдава я известно време, докато се успокои, после тихо излезе от стаята. Сестра О’Брайън го последва. По стълбите се качваше сестра Хопкинс и той й кимна. Тя каза задъхано:

— Добър вечер, доктор Лорд.

— Добър вечер, сестра.

Тримата влязоха в стаята на сестра О’Брайън. Доктор Лорд им даде наставления. Сестра Хопкинс щеше да остане през нощта да помага на сестра О’Брайън.

— Утре ще трябва да намеря още една сестра за постоянно дежурство. Ще е трудно, защото в Стамфорд има епидемия от дифтерит и сестрите в болниците не достигат.

Наставленията му бяха изслушани с изключително внимание (понякога това го ласкаеше). Лекарят слезе по стълбите и се приготви да посрещне племенницата и племенника, които според часовника му трябваше да пристигнат всеки момент.

Във вестибюла срещна Мери Джеръд. Лицето й беше бледо и разтревожено. Попита го:

— По-добре ли е?

— Сигурен съм, че ще прекара спокойно нощта. Това е всичко, което може да се направи.

— Толкова е жестоко, толкова е несправедливо! — каза момичето сподавено.

Той съчувствено кимна.

— Да, случва се понякога. Надявам се… — Той се заслуша. — Колата.

Излезе навън, а Мери се качи горе.

— Много ли е зле? — извика Елинор притеснено, когато влезе в дневната.

Роди беше блед и загрижен. Доктор Лорд каза:

— Страхувам се, че състоянието й ще бъде шок за вас. Тя е почти напълно парализирана. Говорът й е съвсем неразбираем. Между другото, нещо определено я тревожи. Свързано е с адвоката й. Вие знаете кой е той, нали, госпожице Карлайл?

Елинор бързо отговори:

— Господин Седън — на Блумсбъри Скуеър. Но в този час едва ли е там, а не зная къде живее.

— Утре ще имате достатъчно време — увери я доктор Лорд. — Но бих желал госпожа Уелман да се успокои, колкото може по-скоро. Елате да се качим горе, госпожице Карлайл. Мисля, че двамата заедно ще успеем да я успокоим.

— Разбира се. Веднага ще се кача.

— Нямате нужда от мен, нали? — попита Роди с надежда.

Почувства се леко засрамен от себе си, но се ужасяваше при мисълта да се качи в стаята и да види леля Лора, лежаща безмълвна и безпомощна.

— Не, господин Уелман — отговори лекарят. — По-добре е да няма много хора при нея.

Роди не успя да прикрие облекчението си.

Доктор Лорд и Елинор се качиха горе. При болната дежуреше сестра О’Брайън.

Лора Уелман лежеше унесена, а дишането й беше тежко, придружено с хрипове. Елинор се загледа в нея. Изпитото й, разкривено лице я шокира.

Изведнъж клепачът на дясното й око потрепна и се повдигна. Изражението на лицето й леко се промени, когато позна Елинор. Опита се да заговори:

— Елинор… — Едва ли някой би могъл да разбере думата, ако не предполагаше какво би искала да каже тя.

Племенницата й веднага й отговори:

— Тук съм, лельо Лора. Тревожи ли ви нещо? Искате да повикам господин Седън?

Последва нова серия от дрезгави, гъргорещи звуци. Елинор се досети за смисъла им и я попита:

— Мери Джеръд?

Дясната ръка на болната се раздвижи. От устата й отново се чуха неразбираеми звуци. Доктор Лорд и Елинор безпомощно повдигнаха вежди. Звуците продължиха настойчиво. Най-после Елинор успя да разбере нещо.

— Обезпечаване? Искате да я обезпечите в завещанието си? Искате да получи някакви пари? Разбирам, скъпа лельо Лора. Това е съвсем просто. Господин Седън утре ще дойде тук и всичко ще стане точно както искате.

Болната се успокои. Отчаяният израз изчезна от молещите й очи. Елинор взе ръката й и усети как пръстите на болната леко я стиснаха.

С огромно усилие госпожа Уелман каза:

— Вие — всички — вие…

— Да, да. Оставете на мен. Ще се погрижа желанията ви да бъдат изпълнени.

Отново почувства натиска от пръстите на леля си. После ръката й се отпусна. Клепачите й се затвориха.

Доктор Лорд хвана Елинор подръка и внимателно я изведе от стаята. Сестра О’Брайън зае отново мястото си до леглото.

Мери Джеръд и сестра Хопкинс разговаряха на площадката на стълбището. Като видя доктор Лорд, Мери се спусна към него.

— О, доктор Лорд, мога ли да вляза да я видя? Моля ви!

— Само че пази тишина и не я безпокой — кимна й той.

Момичето влезе в стаята на болната. Лекарят каза:

— Влакът ви закъсня. Вие… — и замълча. Елинор беше извърнала глава и гледаше след Мери. Изведнъж осъзна, че той беше престанал да говори. Обърна се към него и го погледна въпросително. Той се беше втренчил в нея и изразът на лицето му беше озадачен. Елинор се изчерви.

— Моля да ме извините. Какво казахте?

Питър Лорд промълви бавно:

— За какво говорех? Не си спомням. Госпожице Карлайл, вие се държахте чудесно! — После продължи топло: — Направихте всичко както трябва — бързо я разбрахте и я успокоихте.

Сестра Хопкинс леко изсумтя. Елинор каза:

— Бедната! Ужасно се разстройвам, като я гледам в това състояние.

— Естествено. Но не го показахте. Сигурно умеете да се владеете.

Тя сви устни.

— Научих се да не показвам чувствата си.

— Все пак маската пада от време на време.

Сестра Хопкинс беше влязла в банята. Елинор повдигна тънките си вежди и го погледна открито:

— Маската?

— В крайна сметка човешкото лице не е нищо повече от една маска — каза доктор Лорд.

— А под нея?

— Под нея се крие примитивният мъж или жена.

Тя рязко се обърна и тръгна надолу по стълбите. Озадачен, Питър Лорд я последва. Във вестибюла се появи Роди и нетърпеливо попита:

— Е?

— Бедната — каза Елинор. — Много е тъжно да я гледаш така… Роди, не бива да влизаш при нея, докато не те повика.

— Искаше ли нещо специално? — попита той.

Питър Лорд се обърна към Елинор:

— Трябва да тръгвам. Засега не мога да направя нищо повече. Ще мина утре сутринта. Довиждане, госпожице Карлайл. Не се тревожете прекалено много.

Той задържа за момент ръката й. Ръкуването с него беше така успокояващо и облекчаващо. Елинор си помисли, че я гледа малко особено, като че ли я съжалява.

Вратата след лекаря се затвори и Роди повтори въпроса си.

Тя каза:

— Леля Лора се тревожи за някои делови въпроси. Успях да я успокоя и я уверих, че господин Седън със сигурност ще дойде утре. А сега трябва да му се обадим.

— Ново завещание ли иска да направи? — попита Роди.

— Не, не точно.

— А какво?… — спря на средата на въпроса си Роди.

По стълбите тичаше Мери Джеръд. Мина през вестибюла и влезе в кухнята. Гласът на Елинор стана рязък:

— Да? Какво искаше да ме попиташ?

— Аз… Какво? Забравих — отговори той разсеяно. Беше се вторачил във вратата, през която изчезна Мери Джеръд.

Елинор сви пръстите си. Усети как дългите й, остри нокти се забиват в дланите. Помисли си. „Не мога да го понеса… Не мога да го понеса… Не си въобразявам… Истина е. Роди, Роди, не мога да те загубя…“

После мислите й се насочиха към лекаря: „А този човек, докторът, какво ли видя на лицето ми горе? Видя нещо… О, Господи, колко ужасен е животът, когато се чувстваш така, както се чувствам аз сега. Кажи нещо, глупачко. Вземи се в ръце!“

А на глас спокойно заяви:

— Колкото до вечерята, Роди, аз не съм много гладна. Ще поседя при леля Лора, за да могат сестрите да слязат долу.

— И да вечерят с мен? — попита Роди обезпокоен.

— Няма да те изядат! — отвърна тя хладно.

— А ти? Трябва да хапнеш нещо. Защо първо не вечеряме ние, а после те да слязат долу?

— Не, другият вариант е по-добър. — После добави ядосано: — Знаеш, че са много докачливи.

Тя си помисли: „Не мога да понеса да вечерям с теб сега, да сме сами, да разговаряме, да се държим както обикновено…“

После каза нетърпеливо:

— О, остави ме да организирам нещата както аз преценя, че е най-добре!

I

На следващата сутрин не някоя от прислужничките, а лично госпожа Бишоп събуди Елинор. Тя нахълта в стаята й, вече облечена в старомодната си черна рокля. Ридаеше невъздържано.

— О, госпожица Елинор, тя почина…

— Какво? — Момичето седна в леглото.

— Вашата скъпа леля. Госпожа Уелман. Милата ми господарка. Починала е в съня си.

— Леля Лора? Мъртва?

Елинор се втренчи в нея. Изглежда не можеше да осъзнае новината. Госпожа Бишоп зарида още по-силно.

— Като си помисля — изхлипа тя, — след всичките тези години! Тук съм от осемнайсет години. А като че ли беше вчера…

— Значи леля Лора е починала в съня си, съвсем тихо. Какво щастие за нея!

Жената продължаваше да плаче.

— Така внезапно. Всичко беше както обикновено, а и докторът каза, че ще мине тази сутрин.

— Не беше толкова внезапно — отбеляза Елинор доста рязко. — Все пак тя боледува от известно време. Благодарна съм, че й бяха спестени мъките.

Госпожа Бишоп през сълзи се съгласи, че наистина трябва да са благодарни, и попита:

— Кой ще съобщи на господин Родерик?

— Аз — отвърна Елинор.

Наметна си халата, отиде до стаята му и почука на вратата. Отвътре се чу:

— Влез.

Тя влезе.

— Леля Лора е мъртва, Роди. Починала е в съня си.

Той седна в леглото и дълбоко въздъхна.

— Бедната леля Лора! Но бих казал, че трябва да сме благодарни на Бога. Не бих могъл да понеса да я гледам как се мъчи дълго в състоянието, в което беше вчера.

Елинор механично попита:

— Не знаех, че си я видял.

Той кимна малко засрамено и продължи:

— Истината е, Елинор, че се почувствах долен страхливец, защото се уплаших. Бях при нея снощи. Пълничката сестра излезе за малко от стаята. Мисля, че слезе долу за грейка. Тогава се вмъкнах. Леля естествено не разбра, че съм вътре. Постоях малко да я погледам. После чух госпожа Гамп да се качва по стълбите и се измъкнах. Беше страшно!

— Да, така беше — кимна Елинор.

— Би се чувствала ужасно в такова тежко състояние! — каза Роди.

— Зная.

— Чудесно е, че двамата с теб винаги виждаме нещата по един и същи начин.

— Да, така е — отговори тя тихо.

— В този момент и двамата чувстваме едно и също: безкрайна благодарност, че тя се отърва от страданията си…

II

— Какво има, сестра? Загубили ли сте нещо? — попита сестра О’Брайън. Лицето на сестра Хопкинс се беше зачервило. Търсеше нещо в кожената си чанта, която беше оставила във вестибюла предишната вечер.

— Колко неприятно — измърмори тя. — Не мога да си представя как съм могла да направя такова нещо.

— Какво?

Сестра Хопкинс отговори малко невъздържано:

— Елайза Райкин, нали знаете, има рак. Трябва да й се слагат по две инжекции морфин дневно — сутрин и вечер. Снощи, когато идвах насам, използвах последната таблетка и мога да се закълна, че сложих в чантата си нова опаковка.

— Потърсете пак. Тези опаковки са толкова малки.

Сестра Хопкинс отново прерови чантата си.

— Не, няма я! Може би все пак съм я оставила на шкафчето си. Бях убедена, че мога да се доверявам повече на паметта си. Бих се заклела, че я взех със себе си!

— Нали никъде не сте оставяли чантата си на път за насам?

— Разбира се, че не съм! — отговори сестра Хопкинс троснато.

— О, скъпа, ще я намерите ли? — попита сестра О’Брайън.

— Да, разбира се! Единственото място, където си оставих чантата, е този вестибюл, а тук няма кой да рови в него. Предполагам, че съм я забравила. Но ме е яд, сестра, нали разбирате? А и ще трябва първо да ходя до нас, на другия край на селото, и после отново да се връщам.

— Дано след снощното дежурство денят ви да не е много уморителен, скъпа — каза сестра О’Брайън. — Горката стара дама. Знаех си, че няма да издържи дълго.

— Аз също. Но докторът ще се изненада.

— Той винаги храни надежда за пациентите си — отбеляза сестра О’Брайън с нотка на неодобрение в гласа си.

— Много е млад. Няма нашия опит — отбеляза мрачно сестра Хопкинс на тръгване.

III

Доктор Лорд подскочи от изненада. Рижите му вежди се повдигнаха толкова високо, че почти се сляха с косата му, и той възкликна:

— Какво? Починала е?

— Да, докторе.

Подробностите бяха на върха на езика на сестра О’Брайън, но строгата й дисциплинираност я накара да изчака.

— Починала? — Питър Лорд се замисли, а после рязко нареди: — Донесете ми гореща вода.

Сестрата се озадачи, но вярна на професионалния си дълг, не зададе никакви въпроси. Ако лекар й кажеше да отиде и да одере кожата на някой алигатор, тя автоматично щеше да отговори: „Да, докторе“ и да излезе послушно от стаята, за да се справи със задачата.

IV

— Искате да кажете, че леля ми умря, без да остави завещание и че никога не е правила такова! — попита Родерик Уелман.

Господин Седън избърса стъклата на очилата си.

— Изглежда, в случая е така.

— Но е толкова необичайно! — удиви се Роди.

— Не е толкова необичайно, колкото си представяте — покашля се неодобрително адвокатът. — Случва се по-често, отколкото си мислите. Съществува известно суеверие около завещанията. А и хората смятат, че имат още много време. Струва им се, че ако направят завещание, по-бързо ще умрат. Много странно, но е така.

— Никога ли не сте говорили с нея по този въпрос? — попита младият мъж.

— Напротив, доста често — отговори господин Седън сухо.

— И какво казваше тя?

— Обичайните неща — въздъхна адвокатът. — Че има много време, че все още няма намерение да умира, че не е решила как точно да се разпореди с парите си.

— Но сигурно след първия инсулт… — намеси се Елинор.

— Не — поклати глава той. — Тогава стана дори по-лошо. Не искаше да чуе и дума!

— Много странно! — възкликна Роди.

— О, не. Болестта й естествено я направи много по-раздразнителна.

— Но тя искаше да умре… — каза Елинор озадачено.

— Скъпа госпожице Елинор — Седън отново избърса очилата си, — човешкият ум е нещо много любопитно. Госпожа Уелман може би си е мислела, че иска да умре, но наред с това е хранила надежда, че ще се възстанови напълно. Именно тази надежда, струва ми се, я е карала да смята, че ако направи завещание, ще й се случи нещастие. Не че изобщо не възнамеряваше да направи завещание, а по-скоро постоянно отлагаше.

Неочаквано той се обърна към Роди с почти приятелски тон:

— Знаете как човек отлага и избягва неприятните неща — тези, с които не желае да се сблъска.

Младежът се изчерви и промърмори:

— Да, аз… аз… Да, разбира се, зная какво имате предвид.

— Така. Госпожа Уелман винаги е смятала да направи завещание — продължи господин Седън, — но за нея утрешният ден бе по-подходящ от днешния. Повтаряше си, че има достатъчно време.

— Ето защо е била толкова разстроена снощи — изрече бавно Елинор — и много настояваше да ви повикаме…

— Несъмнено! — отговори адвокатът.

— Какво ще стане сега? — смутено попита Роди.

— С наследството на госпожа Уелман ли? — Адвокатът се изкашля и продължи: — Тъй като тя умря, без да остави завещание, цялото й състояние се наследява от най-близкия й роднина — госпожица Елинор Карлайл.

— Всичко на мен! — произнесе тя бавно.

— Държавата ще вземе определен процент — поясни господин Седън и се впусна в подробности. Накрая заключи: — Върху парите й няма попечителство или някакви специални разпоредби. Госпожа Уелман разполагаше изцяло с парите си и беше свободна да прави с тях каквото пожелае. Следователно сега всичко се наследява от госпожица Карлайл. Страхувам се, че данъкът наследство ще бъде доста голям, но дори след като се плати, състоянието ще е значително. Вложено е в сигурни ценни книжа.

— Но Родерик… — обади се Елинор.

— Господин Уелман — покашля се малко извинително адвокатът — е само племенник на съпруга на госпожа Уелман и не й е кръвен роднина.

— Така е — каза Роди.

— Естествено, няма особено значение кой от двама ни получава наследството, защото ние ще се оженим — изрече бързо Елинор, но не погледна към Роди.

— Така е — на свой ред се съгласи господин Седън.

V

— Няма значение, нали? — почти умолително попита Елинор.

Адвокатът Седън си беше отишъл. Лицето на Роди се изкриви в нервна гримаса и той каза:

— Ти трябва да го получиш. Така е съвсем правилно. За Бога, Елинор, не си въобразявай, че ти се сърдя. Не искам тези проклети пари!

— В Лондон се разбрахме, Роди, че няма значение кой от нас ще е наследникът, защото ние ще се оженим… — гласът на Елинор леко трепереше.

Той не отговори и тя настоя:

— Не си ли спомняш, че ти го каза?

— Да, спомням си.

Беше навел глава и гледаше в краката си. Лицето му пребледня и помръкна. Чувствителните му устни се свиха от болка. Внезапно Елинор вдигна изящно глава и попита:

— Няма значение, ако ние се оженим… Но ще го направим ли, Роди?

— Да направим какво? — попита той.

— Ще се оженим ли?

— Мисля, че имахме такова намерение — отвърна той с леко раздразнение. После продължи: — Разбира се, Елинор, ако предлагаш нещо друго сега…

— О, Роди, не можеш ли да бъдеш честен? — извика тя.

Той трепна и промълви тихо и объркано:

— Не зная какво става с мен…

— Аз зная… — заяви Елинор рязко.

— Може би наистина е така. Май вече съвсем не ми харесва идеята да живея от парите на жена си… — изрече Роди припряно.

Лицето на младата жена побеля.

— Не е това… Друго нещо е… — Замълча, после продължи: — Мери, нали?

— Предполагам — промърмори Роди нещастно. — Как разбра?

Елинор каза с горчива усмивка:

— Не беше трудно… Винаги когато я погледнеш… Изписано е на лицето ти. Всеки може да го види.

Изведнъж самообладанието му го напусна.

— О, Елинор! Не зная какво става с мен! Мисля, че полудявам! Случи се, когато я видях за пръв път, там, в гората… Лицето й. Всичко в мен се обърна. Не можеш да разбереш…

— Мога. Продължавай.

— Не исках да се влюбвам в нея… — каза той безпомощно. — Бях много щастлив с теб. О, Елинор, какъв мерзавец съм, да ти говоря тези неща…

— Глупости. Продължавай. Разкажи ми…

— Ти си чудесна… Страшно ми олеква, когато разговаряме. Силно съм привързан към теб, Елинор! Трябва да ми повярваш. Но другото е като магия! То обърка всичко — разбиранията ми за живота, радостта от него и всички сериозни, разумни и подредени неща…

— Любовта не е много разумна… — изрече тя нежно.

— Не е… — съгласи се Роди нещастно.

— Говорил ли си с нея? — попита Елинор и гласът й леко потрепери.

— Тази сутрин… Толкова глупаво постъпих… Загубих си ума…

— И какво стана?

— Тя, разбира се, ме накара веднага да млъкна! Беше шокирана. Заради леля Лора и заради теб…

Елинор свали от пръста си годежния пръстен с диамант и каза:

— По-добре да ти го върна, Роди.

Той го взе и без да я погледне, промърмори:

— Елинор, нямаш представа какво животно се чувствам.

— Мислиш ли, че тя ще се омъжи за теб? — попита младата жена тихо.

— Нямам представа. — Той поклати глава. — Не, няма да е скоро. В момента едва ли я интересувам. Но може би един ден…

— Мисля, че си прав — каза Елинор. — Трябва й време. Не бива да я виждаш за известен период, а после ще опиташ отново.

— Скъпата ми, Елинор! Ти си най-добрата приятелка, която съм имал. — Изведнъж хвана ръката й и я целуна. — Знаеш ли, Елинор, аз наистина те обичам, повече от всякога! Понякога Мери ми се струва само сън. Може да се събудя и да открия, че не съществува…

— Ако Мери не съществуваше… — промълви Елинор.

— Понякога ми се иска да я няма… — каза Роди, внезапно разчувстван. — Ние с теб, Елинор, си принадлежим. Наистина си принадлежим, нали?

Тя бавно сведе глава.

— О, да, ние си принадлежим.

И си помисли: „Ако Мери не съществуваше…“

I

Сестра Хопкинс изрече развълнувано:

— Беше хубаво погребение!

— Наистина — отвърна сестра О’Брайън. — И цветята! Виждали ли сте толкова красиви цветя? Арфа от бели лилии и кръст от жълти рози. Беше прекрасно.

Сестра Хопкинс въздъхна и си взе от масления кейк. Двете бяха седнали в кафенето „Синия синигер“. Сестра Хопкинс продължи:

— Госпожица Карлайл е щедро момиче. Даде ми хубав подарък, въпреки че не бе длъжна да го прави.

— Тя е добро и щедро момиче — съгласи се другата жена. — Ненавиждам скъперничеството.

— Тя наследи огромно богатство — отбеляза сестра Хопкинс.

— Чудя се… — започна сестра О’Брайън и спря.

— Да? — окуражи я събеседничката й.

— Странно е, че старата дама не е направила завещание.

— Лошо! — отсече сестра Хопкинс. — Хората трябва да бъдат принуждавани да си направят завещанието! Иначе следват само неприятности.

— Чудя се — поколеба се сестра О’Брайън, — ако беше направила завещание, на кого щеше да остави парите си.

— Знам само едно — каза сестра Хопкинс твърдо.

— Какво?

— Щеше да остави някаква сума на Мери — на Мери Джеръд.

— Да, наистина — съгласи се другата. После добави развълнувано: — Казвах ли ви за онази нощ, когато горката дама изпадна в тежко състояние и докторът правеше всичко възможно да я успокои? Госпожица Елинор държеше ръката на леля си и се кълнеше в Бога — ирландското въображение на сестра О’Брайън изведнъж се отприщи, — че ще извикат адвокат и ще направят всичко, което тя желае. Бедната старица мълвеше: „Мери! Мери“, а Елинор я попита дали има предвид Мери Джеръд и веднага се закле, че ще се погрижи за нея.

— Така ли? — Сестра Хопкинс я погледна с леко съмнение.

— Точно така беше — твърдо отговори сестра О’Брайън. — И ще ви кажа, сестра Хопкинс, по мое мнение, ако госпожа Уелман беше успяла да направи завещание, вероятно всички щяха да бъдат изненадани! Кой знае, може би щеше да остави всичко, което имаше, на Мери Джеръд!

— Не мисля, че би го направила. Не допускам, че някой би оставил парите си на друг, освен на кръвен роднина.

— Но има различни роднини — отбеляза сестра О’Брайън загадъчно.

— Какво имате предвид? — попита събеседничката й сепнато.

— Не съм клюкарка! — отговори сестра О’Брайън с достойнство. — Не бих очернила името на покойник!

— Така е. Съгласна съм с вас. По-добре е човек да си мълчи — кимна сестра Хопкинс и си наля още чай.

— Между другото, намерихте ли опаковката морфин, когато се върнахте вкъщи? — попита сестра О’Брайън.

— Не — намръщи се сестра Хопкинс. — Много бих искала да разбера какво е станало с нея, но мисля, че е било така: може би съм оставила опаковката на ръба на полицата над камината, както често правя, когато заключвам шкафа, а тя вероятно се е изтърколила и е паднала в кошчето, което беше пълно с боклук. Спомням си, че когато излизах, чистеха и го изсипаха в кофата за смет. — Замълча, после продължи: — Трябва да е било така, защото не виждам какво друго би могло да се случи.

— Разбирам — каза сестра О’Брайън. — Сигурно е станало така, скъпа. Никъде другаде не сте си оставяли чантата, освен във вестибюла в Хънтърбъри, така че, изглежда, точно това е станало. Опаковката е отишла в кофата за смет.

— Да — потвърди сестра Хопкинс енергично. — Не би могло да бъде другояче, нали? — и си взе от розовия захарен кейк. — Едва ли… — и спря.

Другата сестра като че ли прекалено бързо се съгласи.

— На ваше място не бих се тревожила повече — успокои я тя.

— Не се тревожа… — отвърна сестра Хопкинс.

II

Елинор, млада и строга в черната си рокля, седеше в библиотеката зад масивното бюро на госпожа Уелман. Пред нея бяха разпилени много книжа. Току-що беше свършила разговора си с прислугата и госпожа Бишоп. В стаята влезе Мери Джеръд, като се поколеба за миг на вратата.

— Искали сте да ме видите, госпожице Елинор?

— О, да, Мери. — Елинор вдигна поглед. — Влез и седни, моля те.

Мери влезе и седна на стола, който тя й посочи. Столът беше леко обърнат към прозореца и светлината, която идваше през него, блестеше в светлорусата й коса и открояваше ослепителната чистота на кожата й. Елинор вдигна ръка, като че ли за да се предпази, но между пръстите си наблюдаваше лицето на момичето. Помисли си: „Възможно ли е да мразиш толкова много някого и да не го показваш?“, а на глас любезно изрече:

— Мисля, знаеш, Мери, че леля ми винаги много се интересуваше от теб и беше загрижена за бъдещето ти.

— Госпожа Уелман винаги е била много добра с мен — промълви Мери с нежния си глас.

— Сигурна съм, че ако беше успяла да направи завещание, леля ми щеше да се разпореди за всичко. Тъй като почина, без да остави завещание, върху мен пада отговорността да изпълня волята й. Посъветвах се с господин Седън и заедно с него направихме списък на сумите за прислугата според продължителността на работата им тук и така нататък. — Замълча за миг и продължи: — Ти, разбира се, не си в тази категория.

Тайно се надяваше, че думите й ще подразнят малко Мери, но изразът на лицето на момичето не се промени — прие спокойно казаното и изчака да чуе какво ще последва.

— Въпреки че през последната нощ от живота си на леля ми й бе трудно да говори свързано, тя успя да ми даде да разбера, че определено иска да осигури бъдещето ти — каза Елинор.

— Много любезно от нейна страна — кротко отговори Мери.

— В момента, в който се легализира наследството ми, ще прехвърля на твое име две хиляди лири. С тези пари можеш да се разпореждаш както желаеш — обясни Елинор грубо.

— Две хиляди лири? — изчерви се Мери. — О, госпожице Елинор, колко сте мила! Не зная какво да кажа!

— Не съм толкова мила и, моля, не казвай нищо повече.

— Не знаете какво огромно значение има това за мен — промълви момичето.

— Радвам се.

Елинор се поколеба. Отвърна очи от Мери, погледна към другия край на стаята и с известно усилие попита:

— Чудя се, имаш ли някакви планове?

— О, да — отговори тя бързо. — Ще изуча нещо. Масаж, може би. Така ме посъветва сестра Хопкинс.

— Идеята ми изглежда добра. Ще се опитам да уредя с господин Седън да ти бъде преведена част от парите бързо, дори веднага, ако е възможно.

— Толкова сте добра, госпожице Елинор — изрече Мери с благодарност.

— Такова беше желанието на леля Лора — отговори Елинор немного любезно. Поколеба се и продължи:

— Е, мисля, че това е всичко.

Този път категоричните думи, с които я отпрати, пронизаха Мери. Тя се изправи и преди да напусне стаята, каза:

— Благодаря ви, госпожице Елинор.

Елинор остана неподвижна, загледана след нея. Лицето й беше безизразно. Нищо по него не показваше какво става в главата й. Дълго време седя неподвижно…

III

Най-сетне Елинор тръгна да търси Роди. Намери го в дневната. Беше се загледал през прозореца и рязко се обърна, когато тя влезе.

— Приключих с всичко! — каза тя. — Петстотин на госпожа Бишоп — служила е тук толкова години. Сто на готвачката и по петдесет на Мили и Олив. По пет лири на останалите. Двайсет и пет на Стивънс, главния градинар и, разбира се, остана старият Джеръд от малката къща. Все още не съм направила нищо за него. Малко е неудобно. Предполагам, че трябва да му отпусна пенсия, нали? — Замълча и продължи припряно: — На Мери Джеръд дадох две хиляди. Мислиш ли, че такова би било желанието на леля Лора? Струва ми се, че сумата е добра.

— Да, съвсем е добра — отвърна Роди, без да я погледне. — Преценката ти винаги е правилна, Елинор.

Той се обърна и отново се загледа през прозореца. Елинор си пое дъх и заговори нервно и забързано. Думите й бяха малко несвързани.

— Има още нещо. Искам… и е съвсем правилно… искам да кажа, ти трябва да получиш своя дял, Роди.

Той я погледна ядосано и тя бързо продължи:

— Не, слушай, Роди. Съвсем е справедливо! Парите, които са били на чичо ти — които той е оставил на съпругата си — напълно естествено е да се предположи, че ще са за теб. Леля Лора също си го мислеше. Зная, че е така от многото неща, които ми е разказвала. Ако аз получавам нейните пари, ти трябва да получиш сумата, която е била негова — така е правилно. Не мога да понеса чувството, че те ограбвам — само защото леля Лора не направи завещание. Ти трябва… трябва да ме разбереш!

Издълженото, деликатно лице на Родерик беше станало мъртвешки бледо. Той каза:

— За Бога, Елинор, искаш да ме накараш да се почувствам мерзавец? Допускаш ли, дори за момент, че мога… че мога да взема тези пари от теб?

— Но не ти ги давам аз. Така е справедливо.

— Не искам парите ти! — извика той.

— Те не са мои!

— Според закона са твои и само това е от значение! За Бога, нека бъдем просто делови! Няма да взема и пени от теб. Не ми се прави на благодетелка!

— Роди! — извика тя.

— О, скъпа, съжалявам — извини се Роди. — Не зная какво говоря. Чувствам се толкова объркан — напълно си загубих ума…

— Бедният Роди… — каза нежно Елинор.

Той пак се беше обърнал към прозореца и си играеше с пискюла на транспаранта. С променен и отчужден глас попита:

— Знаеш ли какво възнамерява да прави Мери Джеръд?

— Каза, че ще учи за масажистка.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. Елинор се изпъна и отметна глава назад. Когато заговори, гласът й прозвуча властно:

— Роди, изслушай ме внимателно!

— Разбира се, Елинор! — погледна я той изненадан.

— Бих искала да изпълниш съвета ми.

— И какъв е той?

— Ти не си много ангажиран — продължи тя вече по-меко. — Винаги можеш да си вземеш отпуск, нали?

— О, да.

— Тогава направи следното: замини за чужбина за известно време, например за три месеца. Замини сам. Създай нови приятелства и виж нови места. Нека да сме честни. Сега мислиш, че си влюбен в Мери Джеръд. Може би е така. Но моментът не е подходящ да се сближиш с нея — много добре го знаеш. Вече не сме сгодени. Замини в чужбина, чувствай се свободен и след три месеца вземи решение като свободен човек. Тогава ще разбереш дали наистина обичаш Мери, или е било само временно увлечение. И ако си съвсем сигурен, че я обичаш, върни се, иди при нея и й го кажи. Може би тогава тя ще те изслуша.

Роди се приближи до нея и взе ръката й.

— Елинор, ти си чудесна! Толкова си съобразителна и обективна! Без следа от дребнавост и подлост. Възхищавам ти се повече от всякога. Ще постъпя точно както ми предлагаш. Ще замина освободен от всичко и ще разбера дали действително съм хлътнал, или просто се правя на глупак. О, Елинор, скъпа, не знаеш колко съм привързан към теб. Осъзнавам, че си хиляди пъти по-добра от мен. Бъди благословена, мила, за добрината си.

Целуна я поривисто по бузата и бързо излезе от стаята.

Може би беше по-добре, че не се обърна и не видя лицето й.

IV

След няколко дни Мери сподели със сестра Хопкинс за открилата се възможност.

Жената топло я поздрави и практично отбеляза:

— Имаш невероятен късмет, Мери. Старата дама сигурно ти е мислела доброто, но от намеренията няма голяма полза, ако не са черно на бяло. Можеше и нищо да не получиш.

— Госпожица Елинор каза, че в нощта, преди да умре, госпожа Уелман й заръчала да направи нещо за мен.

— Може би — изсумтя сестра Хопкинс. — Но за много хора би било по-удобно да забравят. Повечето роднини постъпват така. Уверявам те, виждала съм такива неща! Хора, които умират и вярват, че милият им син или милата им дъщеря ще изпълнят желанията им. В деветдесет процента от случаите милият син или милата дъщеря си намират основателна причина да не го направят. Странна е човешката природа. Никой не обича да се разделя с пари, ако законът не го принуди! Казвам ти, Мери, момичето ми, късметлийка си. Госпожица Карлайл е по-справедлива от много други.

— И все пак имам чувството, че тя не ме обича — изрече бавно Мери.

— Трябва да кажа, че има основание — заяви сестра Хопкинс безцеремонно. — Хайде сега, не се прави на толкова невинна, Мери! От известно време господин Родерик те гледа така влюбено.

Мери поруменя, а жената продължи:

— Според мен много е хлътнал. Изведнъж се влюби в теб. А ти, моето момиче? Имаш ли някакви чувства към него?

— Аз… аз не зная — отговори тя колебливо. — Не мисля. Но, разбира се, той е много приятен.

— Хм. Не е мой тип! Той е от онези мъже — придирчиви и изтъкани от нерви. Капризничат за храната. В повечето случаи мъжете не са цвете за мирисане. Ти не бързай, скъпа. С твоята външност можеш да си позволиш да избираш. Скоро сестра О’Брайън подхвърли, че би могла да опиташ в киното. Чувала съм, че там харесват блондинките.

— Сестра, как мислите, че трябва да постъпя с баща си? — попита Мери и леко сбърчи чело. — Той смята, че съм длъжна да му дам част от парите.

— Да не си посмяла! — възмути се сестра Хопкинс. — Госпожа Уелман не е определила тези пари за него. Според мен, ако не беше ти, той отдавна щеше да си загуби работата. Не познавам по-голям мързеливец от него!

— Струва ми се странно, че при толкова много пари тя не е направила завещание, за да ги разпредели — каза момичето.

Сестра Хопкинс поклати глава.

— Ще се изненадаш, но повечето хора са такива. Все отлагат.

— Струва ми се доста глупаво.

— А ти самата, Мери, направи ли завещание? — намигна й сестрата.

— О, не! — зяпна я тя.

— Ти вече прехвърли двайсет и една години.

— Но аз… аз нямам нищо, което да завещая. Всъщност сега май че имам.

— Разбира се, че имаш — каза жената рязко. — Хубава малка сума.

— Ами, няма защо да бързам…

— Ето, видя ли — сопна й се сестра Хопкинс. — Като всички. Само защото си здраво младо момиче не означава, че не може случайно да те блъсне автобус или кола на улицата.

— Но аз дори не зная как се прави завещание — засмя се Мери.

— Много е лесно. Можеш да вземеш формуляр от пощата. Да отидем и да вземем веднага.

В дома на сестра Хопкинс те разгледаха внимателно формуляра и обсъдиха важните точки. Сестра Хопкинс видимо се забавляваше. Според нея след смъртта завещанието беше най-интересното нещо за одумване.

— Кой ще получи парите ми, ако не направя завещание? — попита Мери.

— Баща ти, предполагам — Хопкинс изрази леко съмнение.

— Той няма да ги получи — заяви момичето категорично. — По-добре да ги завещая на леля си в Нова Зеландия.

— Няма да има голяма полза, ако ги вземе баща ти, защото, бих казала, не му остават много дни на този свят.

Мери не се впечатли от думите й, защото я беше чувала често да говори така.

— Не мога да си спомня адреса на леля ми. От години не ни е писала.

— Не мисля, че има значение — успокои я сестра Хопкинс. — Нали знаеш малкото й име?

— Мери. Мери Райли.

— Така. Напиши, че завещаваш всичко на Мери Райли, сестра на Елайза Джеръд от Хънтърбъри, Мейдънсфорд.

Мери се наведе над формуляра, за да го попълни. Когато стигна до края, изведнъж потрепери. Нечия сянка затули слънцето. Тя вдигна глава и видя Елинор Карлайл, която надничаше през прозореца. Елинор попита:

— В какво толкова сте се задълбочили?

— В какво ли? Мери прави завещанието си — засмя се сестра Хопкинс.

— Прави завещанието си? — изведнъж Елинор се разсмя. Смехът й беше особен, почти истеричен. — Значи пишеш завещанието си, Мери? Странно! Колко странно…

Тя се обърна и като продължи да се смее, тръгна надолу по улицата.

Сестрата се загледа след нея.

— Чу ли я? Какво ли й стана?

V

Елинор беше направила само пет-шест крачки и все още се смееше, когато една ръка я докосна по рамото. Тя рязко спря и се обърна. Беше доктор Лорд. Гледаше я с набръчкано чело.

— На какво се смеете? — попита той с властен тон.

— Всъщност не зная — отговори Елинор.

— Доста глупав отговор!

Тя се изчерви.

— Мисля, че съм малко изнервена или нещо подобно. Надникнах в къщата на участъковата сестра, а вътре Мери Джеръд пишеше завещанието си. Това ме разсмя. Не зная защо! — опита се да му обясни.

— Не знаете ли? — попита доктор Лорд рязко.

— Беше глупаво от моя страна. Казах ви, изнервена съм.

— Ще ви предпиша нещо ободряващо.

— Много е подходящо! — отбеляза тя язвително.

— Съвсем е безполезно, съгласен съм. — Той й се ухили подкупващо. — Но е единственото нещо, което човек може да направи, когато някой не иска да му каже какво му е.

— Нищо ми няма! — заяви Елинор.

— Не, има ви нещо, и то е сериозно — настоя лекарят кротко.

— Напоследък, мисля, бях подложена на голямо нервно напрежение…

— Така е. Но не това имам предвид. — Той замълча. — Още дълго ли ще останете тук?

— Утре си тръгвам.

— Значи няма да живеете в имението?

— Не, никога! — поклати глава Елинор. — Мисля, че ще го продам, ако получа добро предложение.

— Разбирам… — каза той унило.

— А сега трябва да вървя. — Тя решително му подаде ръка. Питър Лорд я пое и я задържа.

— Госпожице Карлайл, моля ви, кажете ми за какво си мислехте преди малко, когато се смеехте? — попита той настойчиво.

Тя бързо си издърпа ръката.

— За какво толкова бих могла да си мисля?

— Ето това бих искал да разбера.

Лицето му стана мрачно и придоби нещастно изражение.

— Стори ми се смешно, нищо повече — каза Елинор малко нетърпеливо.

— Че Мери Джеръд си прави завещание? Защо? Да направиш завещание е нещо съвсем разумно. Спестява много неприятности. Понякога, разбира се, създава неприятности!

— Естествено, всеки трябва да направи завещание. Нямах това предвид.

— Госпожа Уелман трябваше да направи завещание — заяви доктор Лорд.

— Да, наистина — съгласи се Елинор прочувствено. Лицето й поруменя.

— А вие? — попита той неочаквано.

— Аз?

— Да, току-що казахте, че всеки трябва да направи завещание! Вие направихте ли го?

За миг Елинор се втренчи в него, после се засмя:

— Колко необичайно! Не, не съм го направила. Не съм и помислила! Точно като леля Лора. Знаете ли, доктор Лорд, когато се прибера, ще пиша на господин Седън веднага да се погрижи за завещанието ми.

— Много разумно.

VI

В библиотеката Елинор току-що беше завършила писмото си:

Тя погледна стенния часовник. След няколко минути щяха да приберат пощата. Отвори чекмеджето на бюрото, но се сети, че сутринта беше използвала последната марка. Беше почти сигурна, че има още няколко в спалнята си. Качи се горе. Когато се върна в библиотеката с марката в ръка, завари Роди до прозореца.

— Тръгваме си утре, нали? Доброто старо имение Хънтърбъри. Тук прекарахме чудесни мигове — каза той.

— Имаш ли нещо против да го продам? — попита тя.

— О, не, не! Разбирам, че така ще е най-добре.

Настъпи тишина. Елинор взе писмото си и погледна дали всичко е наред. После залепи плика и сложи марката.

I

Писмо от сестра О’Брайън до сестра Хопкинс, 14 юли:

Писмо от сестра Хопкинс до сестра О’Брайън, 14 юли:

Пощенска картичка от сестра Хопкинс до сестра О’Брайън:

Пощенска картичка от сестра О’Брайън до сестра Хопкинс:

Писмо от Родерик Уелман до Елинор Карлайл, 15 юли:

Писмо от господин Седън, адвокатска кантора „Седън, Бладъруик & Седън“ до госпожица Елинор Карлайл, 20 юли:

Писмо от доктор Лорд до госпожица Елинор Карлайл, 24 юли:

Писмо от Елинор Карлайл до Мери Джеръд, 25 юли:

Писмо от Мери Джеръд до сестра Хопкинс, 25 юли:

В четвъртък сутринта на 27 юли Елинор Карлайл излезе от хотел „Кингс Армс“ и спря за малко, за да огледа главната улица на Мейдънсфорд.

Изведнъж радостно възкликна и пресече улицата.

Нямаше как да сбърка тази едра, достолепна, подобна на галеон с издути платна фигура с плавна походка.

— Госпожо Бишоп!

— Госпожица Елинор! Каква изненада! Не подозирах, че сте тук! Ако знаех, че ще ходите в Хънтърбъри, щях да съм там! Кой ще се грижи за вас? Доведохте ли някого от Лондон?

Елинор поклати глава.

— Не съм отседнала в имението, а в хотел „Кингс Армс“.

Госпожа Бишоп погледна през улицата към хотела и изсумтя неодобрително.

— Чувала съм, че в него е възможно да се отседне — позволи си да отбележи. — Зная, че е чисто. А казват също, че готвят добре, но едва ли е това, на което сте свикнали, госпожице Елинор.

— Чувствам се съвсем удобно — усмихна се тя. — Ще остана само ден-два. Трябва да разчистя къщата и да прибера вещите на леля ми. Бих искала да пренеса част от мебелите в Лондон.

— Значи наистина продадохте имението?

— Да. На майор Съмървел. Нашият нов депутат в парламента. Знаете, че сър Джордж Кар почина и се проведоха нови избори.

— Нямаше конкуренти — каза госпожа Бишоп с достойнство. — В Мейдънсфорд винаги сме избирали само консерватори.

— Радвам се, че имението е купил човек, който наистина ще живее в него. Би било жалко да превърнат къщата в хотел или да я разрушат.

Госпожа Бишоп притвори очи и по едрата й аристократична фигура премина тръпка.

— Да, наистина би било ужасно — толкова ужасно. Достатъчно лошо стана, че Хънтърбъри премина в чужди ръце.

— Да, но виждате ли, къщата е твърде голяма, за да живея сама в нея — отговори Елинор.

Госпожа Бишоп изсумтя.

— Исках да ви попитам — каза Елинор бързо, — има ли някакви мебели, които бихте желали да имате? Бих се радвала, ако вземете нещо.

— Ами, госпожице Елинор, много мило от ваша страна — засия жената. — Ако не е твърде нахално… — тя замълча.

— О, не.

— Винаги много съм се възхищавала от писалището в дневната. Толкова е красиво.

Елинор си го спомни — доста помпозно инкрустирано.

— Разбира се, че ще го вземете, госпожо Бишоп.

Нещо друго?

— Не, госпожице Елинор. Проявихте достатъчно щедрост.

— Има няколко стола в стила на писалището. Бихте ли ги искали?

Госпожа Бишоп прие столовете с подобаващите благодарности.

— В момента живея при сестра си — обясни тя. — Има ли нещо, с което да ви бъда полезна, госпожице Елинор? Ако желаете, мога да дойда в къщата с вас.

— Не, благодаря — отвърна тя бързо и малко рязко.

— Изобщо няма да ме затрудните, уверявам ви, ще бъде удоволствие за мен. Толкова тъжно занимание — да прибирате вещите на милата госпожа Уелман.

— Благодаря ви, госпожо Бишоп, но бих предпочела да се справя сама. Някои неща е по-добре човек да върши сам…

— Както желаете, разбира се — каза госпожа Бишоп леко обидено. — Дъщерята на Джеръд е тук. Вчера беше погребението му. Отседнала е при сестра Хопкинс. Чух, че тази сутрин ще ходят в малката къща.

— Да — кимна Елинор. — Помолих Мери да дойде и да се погрижи за вещите там. Майор Съмървел желае да се нанесе колкото е възможно по-бързо.

— Разбирам.

— Е, трябва да вървя — каза младата жена. — Толкова се радвам, че се видяхме, госпожо Бишоп. Няма да забравя за писалището и столовете. — Тя й подаде ръка и си тръгна.

Влезе в хлебарницата и купи един хляб. После се отби в млекарницата и взе масло и мляко. Накрая влезе в бакалницата:

— Бих искала пастет за сандвичи, моля.

— Разбира се, госпожице. — Лично господин Абът се втурна да я обслужи, като избута помощника си.

— Какъв бихте желали? От сьомга и скариди? От пуйка и език? От сьомга и сардина? От свински бут и език?

Сваляше бързо кутия след кутия и ги нареждаше на тезгяха пред нея.

— Макар и да са с различни имена, винаги съм си мислела, че много си приличат по вкус — усмихна се леко Елинор.

Господин Абът се съгласи моментално.

— Вероятно е така, но пък са много вкусни. Уверявам ви, много са вкусни.

— Преди време хората се страхуваха да ядат рибни пастети. Имаше случаи на отравяне с птомаин, нали?

На лицето на господин Абът се изписа ужас.

— Мога да ви уверя, че качеството им е отлично — съвсем пресни са. Никога не сме имали оплаквания.

— Ще взема малко пастет от сьомга и аншоа и малко от сьомга и скариди. Благодаря.

II

Елинор Карлайл влезе в двора на Хънтърбъри през задния вход.

Беше топъл и ясен слънчев ден. Имаше цъфнали цветя. Тя мина покрай тях. Помощник-градинарят Хорлик, който бе останал, за да поддържа градината, я поздрави почтително.

— Добро утро, госпожице. Получих писмото ви. Страничната врата на къщата е отворена. Освободих капаците и отворих повечето прозорци.

— Благодаря ти, Хорлик.

Елинор понечи да тръгне, но младежът я спря и притеснено я заговори. Адамовата му ябълка нервно подскачаше нагоре-надолу.

— Извинете ме, госпожице…

— Да? — обърна се тя.

— Вярно ли е, че къщата е продадена? Искам да кажа, всичко окончателно ли е уредено?

— О, да!

— Чудех се, госпожице — продължи Хорлик нервно, — дали бихте казали добра дума за мен на майор Съмървел. Той ще има нужда от градинари. Навярно ще реши, че съм прекалено млад за главен градинар, но от четири години работя под ръководството на господин Стивънс и мисля, че съм научил доста неща. Откакто работя тук сам, поддържам всичко много добре.

— Разбира се — отговори Елинор бързо. — Ще направя каквото мога, Хорлик. Всъщност възнамерявах да спомена за теб на майор Съмървел и да му казах колко добър градинар си.

Лицето му поруменя.

— Благодаря ви, госпожице. Много мило от ваша страна. Вие разбирате, че за мен беше удар — първо смъртта на госпожа Уелман, после бързата продажба на къщата, а аз знаете ли, се канех да се женя тази есен и ми се искаше да имам сигурна работа… — Той замълча.

— Надявам се, че майор Съмървел ще те наеме — успокои го Елинор. — Разчитай на мен. Ще направя всичко възможно.

— Благодаря ви, госпожице. Виждате ли, ние всички се надявахме имението да остане на фамилията. Много благодаря, госпожице.

Елинор тръгна към къщата. Изведнъж я заля вълна от ярост и я обзе силно негодувание. „Ние всички се надявахме имението да остане на фамилията…“

Двамата с Роди можеха да живеят тук! Тя и Роди… Роди го желаеше. А и тя го желаеше. И двамата винаги са обичали Хънтърбъри. Свидното им имение Хънтърбъри… Докато живееха в Индия, преди да починат родителите й, тя идваше тук през ваканцията. Играеше си в гората, береше големи букети цветя, разхождаше се край потока, ядеше цариградско грозде и сочни червени малини. По-късно узряваха и ябълките. Имаше места, тайни кътчета, в които се криеше с книга в ръка и четеше с часове.

Обичаше Хънтърбъри. Подсъзнателно винаги е вярвала, че някой ден ще живее постоянно тук. Леля Лора й бе внушила тази мисъл с уж случайно изречени слова и фрази: „Някой ден, Елинор, ти сигурно ще пожелаеш да отсечеш тези кипариси. Като че ли изглеждат малко тъжни! Тук може да се направи градина с езеро. Някой ден ти ще я направиш.“

А Роди? Роди също с нетърпение очакваше Хънтърбъри да стане негов дом. Имението беше в сърцето му наред с чувствата му към нея. Подсъзнателно е вярвал, че е правилно и съвсем подходящо двамата да заживеят заедно в Хънтърбъри.

И те щяха да бъдат заедно тук. Щяха да бъдат заедно тук и сега. Нямаше да подготвят къщата за продан, а щяха да я пребоядисват, да правят планове за подобрения в нея и в градината, да се разхождат един до друг с тихата радост на собственици, щастливи — да, щастливи заедно. Само да не беше онази фатална среща с момичето, красиво като дива роза…

Какво знаеше Роди за Мери Джеръд? Нищо, абсолютно нищо! Какво толкова му харесваше в нея — в истинската Мери? Твърде възможно бе тя да има чудесни качества, но той не знаеше нищо за тях. Позната история — древната шега на природата!

Не каза ли самият Роди, че това е било „магия“?

Роди наистина ли искаше да се освободи от нея?

Ако например Мери умре, нямаше ли Роди някой ден да си признае: „По-добре, че стана така. Сега разбрах. Ние нямахме нищо общо…“ И вероятно с малко тъга ще добави: „Беше прекрасно създание…“

Нека си остане такава за него, да, един прекрасен спомен завинаги — красив и радващ…

Ако нещо се случеше с Мери Джеръд, Роди щеше да се върне при нея — Елинор… Сигурна беше в това!

Ако нещо се случеше с Мери Джеръд…

Елинор натисна бравата на страничната врата и прекрачи от топлите слънчеви лъчи в сянката на къщата. Потрепери. Вътре беше студено, тъмно, зловещо… Като че ли имаше нещо, което я чакаше…

Мина през вестибюла и бутна вратата, която водеше към килера за провизии.

Миришеше леко на мухъл. Натисна прозореца и го отвори широко. Остави пакетите — маслото, хляба и малката бутилка с мляко. Помисли си: „Глупачка! Забравих да взема кафе.“ Погледна в металните кутийки на полицата. В една от тях имаше малко чай, но кафе нямаше. Каза си: „Е, добре, няма значение.“ Разопакова двете стъклени бурканчета с рибен пастет. За момент се загледа в тях, после излезе от килера и се качи горе. Влезе направо в стаята на госпожа Уелман. Започна от скрина. Отвори чекмеджетата и се зае да сортира, да подрежда и да сгъва дрехите на купчинки…

III

В малката къща Мери Джеръд се огледа съвсем безпомощно.

Досега не й беше правило впечатление колко е тясна.

Миналото я заля като река. Спомни си как майка й шиеше рокли на куклите, а баща й винаги беше сърдит и намръщен. Не я обичаше. Не, не я обичаше…

Изведнъж се обърна към сестра Хопкинс и попита:

— Татко нищо не каза, не поръча нищо за мен, преди да умре, нали?

— О, Боже, не! — възкликна бодро сестра Хопкинс, но с малко груб тон. — Час преди умре, беше в безсъзнание.

— Май трябваше да дойда и да се грижа за него. Все пак той ми беше баща — каза Мери бавно.

— Чуй ме, Мери. Дали е бил твой баща или не, няма значение — започна сестрата малко смутено. — Както виждам, в днешно време децата не се интересуват много от родителите си, а и доста родители не се грижат за децата си. Госпожица Ламбърт, която е учителка в гимназията, смята, че така трябва да бъде. Според нея семейството е глупаво нещо и децата би следвало да бъдат отглеждани от държавата. Звучи ми като възхвала на сиропиталищата, но така или иначе, чиста загуба на време е да ставаш сантиментална и да се ровиш в миналото. Трябва да продължим да живеем, това ние работата, въпреки че понякога не е толкова лесно!

— Предполагам, че сте права. Но си мисля, че вината беше моя да не се разбираме добре.

— Глупости! — възнегодува сестра Хопкинс.

Думата изплющя като камшик, но поуспокои Мери.

Сестра Хопкинс я върна към по-практичните неща:

— Какво ще правиш с мебелите? Ще ги запазиш ли или ще ги продадеш?

— Не зная — отвърна тя колебливо. — Вие какво мислите?

— Някои от мебелите са солидни и в добро състояние — огледа ги жената с преценяващ поглед. — Можеш да ги запазиш и някой ден да обзаведеш с тях свой собствен апартамент в Лондон. Освободи се от боклуците. Столовете са добри, а също и масата. Бюрото е хубаво, малко старомодно, но от махагон. Казват, че някой ден викторианските мебели пак щели да дойдат на мода. На твое място бих се отървала от огромния гардероб. Твърде голям е, за да се събере, където и да било. Заема половината спалня.

Направиха списък на вещите, които Мери щеше да запази, и на тези, от които щеше да се освободи.

— Адвокатът е много мил, имам предвид господин Седън. Предварително ми изпрати малко пари, за да мога да си платя таксата за курса, а и за някои други разходи. Ще минат един-два месеца, преди окончателно да ми преведат парите. Той каза така.

— Как ти се вижда новата работа? — попита сестрата.

— Мисля, че ще ми хареса. В началото бе доста напрегнато. Прибирах се уморена до смърт.

— Когато бях стажантка в болницата „Сейнт Люк“ си мислех, че ще умра. Струваше ми се, че няма да издържа три години. Но издържах — каза сестра Хопкинс сурово.

Извадиха всичките дрехи на стареца и попаднаха на метална кутия, пълна с документи.

— Мисля, че трябва да ги прегледаме — каза Мери.

Седнаха от двете страни на масата. Сестра Хопкинс бръкна в кутията и извади шепа хартии.

— Удивително е какви боклуци пазят хората! — възнегодува тя. — Изрезки от вестници! Стари писма! И всякакви други неща!

— Ето брачното свидетелство на мама и татко — разгърна Мери един документ. — От „Сейнт Олбънс“, 1919 година.

— „Свидетелство за встъпване в брак“ — колко старомодно название. Много хора от селото все още го използват.

— Но, сестра… — Мери млъкна и се скова.

— Какво има?

— Не виждате ли? — гласът й затрепери. — Сега сме 1939 година. А аз съм на двайсет и една. През 1919 съм била на една година. Това означава… означава… че баща ми и майка ми не са били женени, когато съм се родила.

Сестра Хопкинс се намръщи и отсече:

— Е, какво пък толкова! Не се тревожи точно сега!

— Но, сестра, не мога да не се тревожа!

— Има много двойки, които не отиват в църквата, докато не стане съвсем наложително — изрече сестра Хопкинс авторитетно. — Но след като в крайна сметка са го направили, какво толкова лошо има? Според мен всичко е нормално!

— Мислите ли, че по тази причина баща ми не ме обичаше? — попита Мери тихо. — Защото може би майка ми го е принудила да се ожени за нея?

Сестра Хопкинс се поколеба и прехапа устни.

— Струва ми се, че не е било точно така. Тя замълча за момент. — Е, сега, ако ще ми се тревожиш, по-добре да ти кажа истината. Ти не си дъщеря на Джеръд.

— Значи, ето защо не ме е обичал! — извика тя.

— Може би.

По бузите на Мери изведнъж се появиха червени петна.

— Сигурно не е хубаво от моя страна, но аз съм доволна! Винаги съм се чувствала малко неловко, че не обичах баща си, но след като не е бил мой баща, тогава всичко е наред! Вие откъде знаете?

— Преди да умре, Джеръд ми наговори доста неща. Опитах се да го спра, и то доста грубо, но той не ми обърна внимание. Естествено аз нямаше нищо да ти кажа, ако не беше намерила свидетелството.

— Чудя се кой ли е бил истинският ми баща…

Сестра Хопкинс се поколеба. Отвори уста, после я затвори. Изглежда й беше трудно да реши как да постъпи.

В стаята падна сянка и двете жени се обърнаха. До прозореца стоеше Елинор Карлайл.

— Добър ден — поздрави ги тя.

— Добър ден, госпожице Карлайл. Чудесно време, нали? — отвърна сестра Хопкинс.

— О, добър ден, госпожице Елинор — каза Мери.

— Направих сандвичи. Защо не дойдете да похапнем? — предложи Елинор. — Наближава един, а е толкова досадно човек да се връща вкъщи за обяд. Има достатъчно и за трите ни.

— Трябва да кажа, госпожице Карлайл, че сте постъпили много предвидливо — изненада се приятно сестра Хопкинс. — Би било ужасно да прекъснем работата си и да извървим целия този път до селото и обратно. Надявах се да свършим всичко сутринта. Обиколих пациентите си рано. Но се оказва, че ще ни трябва повече време, отколкото предполагах.

— Благодаря ви, госпожице Елинор, много сте любезна — каза Мери.

Трите тръгнаха по пътя към къщата. Елинор бе оставила отворена входната врата. Влязоха в прохладния вестибюл. Мери леко потрепери. Елинор я погледна остро:

— Какво има?

— О, нищо. Потреперих от студ. Навън е слънчево, а като влязох…

— Колко странно. Така се почувствах и аз, когато влязох сутринта — отбеляза Елинор тихо.

— Хайде сега, остава да кажете, че в къщата има духове — засмя се сестра Хопкинс весело. — Аз нищо не усетих!

Елинор се усмихна. Поведе ги към дневната, отдясно на входната врата. Транспарантите бяха вдигнати, а прозорците отворени. Вътре беше много светло.

Елинор отиде до килера и донесе голяма чиния със сандвичи. Предложи на Мери:

— Заповядай.

Мери си взе един. За момент Елинор погледна как момичето отхапва от сандвича с равните си бели зъби.

Застина за малко, а после въздъхна.

Постоя разсеяно около минута, подпряла чинията на кръста си, но като видя сестра Хопкинс, която седеше с леко разтворени устни и гладно изражение, се изчерви и бързо й предложи от сандвичите.

Елинор също си взе един и каза с извинителен тон:

— Исках да направя кафе, но забравих да купя. На масата има бира, ако желаете.

— Да се бях сетила да донеса малко чай — отвърна сестра Хопкинс тъжно.

— В една кутийка в килера е останал малко чай.

— Тогава ще сложа чайника — лицето на сестра Хопкинс се проясни. — Предполагам, че няма мляко.

— Има, купих.

— Е, тогава всичко е наред. — И жената бързо излезе.

Елинор и Мери останаха сами.

Във въздуха се чувстваше странно напрежение. С видимо усилие Елинор се опита да поведе разговор. Устните й бяха сухи и тя ги облиза.

— Харесва ли ти работата в Лондон? — попита малко сковано.

— Да, благодаря. Много съм ви задължена…

Изведнъж Елинор издаде пронизителен звук.

Смехът й беше толкова неприятен, толкова нетипичен за нея, че Мери се вцепени от изненада.

— Не трябва да ми бъдеш толкова благодарна!

— Не исках… — каза Мери доста озадачено и спря.

Елинор я погледна така изучаващо, да, така странно, че тя потръпна и попита:

— Нещо не е наред ли?

Елинор бързо стана и се обърна.

— Какво да не е наред?

— Вие… Гледахте… — заекна Мери.

— Бях се втренчила? Съжалявам — засмя се Елинор леко. — Случва ми се понякога, когато се замисля за нещо.

Сестра Хопкинс надникна през вратата и бодро обяви:

— Сложих чайника — и пак изчезна.

Елинор отново се разсмя.

— „Поли сложи чайника, Поли сложи чайника, Поли сложи чайника — всички ще пием чай!“ Помниш ли, Мери, когато бяхме деца, си пеехме тази песничка?

— Да, помня, наистина.

— Когато бяхме деца… Колко жалко, Мери, че човек не може отново да стане дете, нали?…

— Искате ли да станете отново дете?

— Да… Да — отговори тя с усилие.

За малко настъпи тишина. После Мери проговори:

— Госпожице Елинор, не бива да мислите… — изчерви се и спря, като забеляза как се стегна стройната фигура на Елинор и как се повдигна брадичката й.

— Какво не бива да мисля? — попита тя със студен глас.

— Аз… забравих какво исках да кажа — измънка Мери.

Тялото на Елинор се отпусна, като че ли опасността бе преминала.

Сестра Хопкинс влезе с поднос, върху който имаше кафява кана с чай, мляко и три чаши.

— Ето го и чаят! — съобщи тя, без да почувства напрежението в стаята.

Постави подноса пред Елинор, но тя поклати глава.

— Не искам чай — и побутна подноса към Мери. Мери наля две чаши.

Сестра Хопкинс въздъхна доволно.

— Хубав, силен чай.

Елинор стана и отиде до прозореца.

— Сигурна ли сте, че не искате една чаша, госпожице Карлайл? — опита се да я убеди сестра Хопкинс. — Ще ви се отрази добре.

— Не, благодаря — промърмори тя.

Сестра Хопкинс си изпи чая, сложи чашата в чинийката и каза:

— Току-що свалих чайника от огъня. Ще отида да го сложа отново, в случай че ни се прииска още чай — и тя излезе.

Елинор се отдръпна от прозореца и заговори:

— Мери… — Гласът й се беше променил и в него звучеше отчаяна молба.

— Да? — бързо се отзова Мери Джеръд.

Лицето на Елинор посърна. Устните й се свиха. Изразът на отчаяна молба изчезна, а неговото място зае безжизнена и замръзнала маска. Тя каза:

— Нищо.

В стаята отново се възцари тежко мълчание.

Мери си помисли: „Колко странно е всичко днес. Като че ли… като че ли очакваме нещо да се случи.“

Елинор най-после се размърда. Вдигна подноса с чая и постави върху него празната чиния от сандвичите.

— О, госпожице Елинор, позволете на мен — скочи Мери.

— Не, ти стой тук. Аз ще ги отнеса.

Тя изнесе подноса от стаята. Погледна назад през рамото си и видя Мери Джеръд до прозореца, млада, жизнена, красива…

Сестра Хопкинс беше в килера. Бършеше лицето си с носна кърпа. Когато Елинор влезе, тя рязко вдигна глава:

— Колко е горещо тук!

— Да, килерът гледа на юг — отговори Елинор механично.

— Нека аз да измия, госпожице Карлайл — сестрата взе от нея подноса. — Не изглеждате много добре.

— О, добре съм — каза тя. — Аз ще ги бърша.

Взе кърпата.

Сестра Хопкинс свали маншетите си и наля топла вода от чайника в легена.

Елинор погледна китката на ръката на сестра Хопкинс и каза:

— Одрали сте се.

— От бодлите на увивната роза по дървената решетка пред малката къща — засмя се жената. — Сега ще извадя трънчето.

От бодлите на увивната роза по дървената решетка пред малката къща… Вълните на спомените заляха Елинор. Как тя и Роди се карат — „Войната на розите“. Тя и Роди се карат — после се сдобряват. Прекрасни, весели, щастливи дни. Тръпка на отвращение разтърси тялото й. Докъде стигна тя? Каква черна бездна от омраза и злост… Олюля се. Помисли си: „Полудявам — наистина полудявам.“

Сестра Хопкинс я погледна с любопитство и впоследствие разказа: „Изглеждаше много странно… Говореше, без да знае какво казва, а и очите й блестяха особено.“

Чашите и чинийките потракваха в легена. Елинор взе от масата празното бурканче от рибния пастет и го сложи в легена. После, като се възхити от спокойния си глас, каза:

— Горе съм подредила някои дрехи на леля Лора. Помислих си, сестра, че може би ще ме посъветвате на кого от селото да ги дам.

— Да, разбира се — отговори бързо тя. — На госпожа Паркинсън, на старата Нели и на бедното създание от „Айви Котидж“, което не е съвсем наред с ума си. Ще им бъде като дар от Бога.

Двете почистиха килера. После се качиха горе заедно.

В стаята на госпожа Уелман дрехите бяха сгънати и подредени на малки пакети: бельо, рокли, някои скъпи допълнения към тоалетите, домашни роби от кадифе, кожено палто.

Елинор й обясни, че смята да даде коженото палто на госпожа Бишоп. Сестра Хопкинс кимна одобрително.

Тя забеляза, че траурните дрехи на госпожа Уелман са преметнати върху раклата за дрехи. Помисли си: „Вероятно ще ги преправи за себе си.“

Хвърли поглед на скрина. Зачуди се дали Елинор е намерила снимката е надпис „Люис“ и какво ли е направила с нея. Отново си помисли: „По колко странен начин писмата ни с О’Брайън се разминаха. Не съм си и представяла, че може да се случи подобно нещо. Тя да попадне на снимката точно в деня, в който й писах за госпожа Слатъри.“

Помогна на Елинор да доопаковат вещите и й предложи услугите си да ги разпредели в отделни пакети за различните семейства и да им ги предаде.

— Мога да се заема с това, докато Мери привърши работата си в малката къща. Остава й само да прегледа една кутия с документи. Между другото, къде ли е момичето? Дали е отишло в малката къща?

— Беше в дневната… — каза Елинор.

— Едва ли е останала там през цялото време — отбеляза сестра Хопкинс и си погледна часовника. — Тук сме почти час!

Слезе забързано по стълбите. Елинор я последва. Влязоха в стаята. Сестра Хопкинс възкликна:

— Никога не бих си помислила, че може да заспи!

Мери Джеръд седеше отпусната в голямото кресло до прозореца. Оттам долиташе странен звук — тежко дишане, придружено с хъркане.

Сестра Хопкинс прекоси стаята и разтърси момичето.

— Събуди се, скъпа… — но спря сепната. Наведе се над нея и повдигна клепача й. После започна енергично да я разтърсва. Обърна се към Елинор. В гласа й имаше нещо заплашително:

— Какво става?

— Не зная какво имате предвид — учуди се тя. — Да не е болна?

— Къде е телефонът? — попита сестра Хопкинс. — Повикайте веднага доктор Лорд!

— Какво става? — попита Елинор.

— Какво става ли? Момичето е болно. Умира!

— Умира? — Тя се отдръпна ужасено.

— Била е отровена… — каза сестра Хопкинс. Загледа се в Елинор с поглед, изпълнен с подозрение.