Част трета
Глава първа
I
Много топло ли беше в съда? Или много студено? Елинор Карлайл не беше съвсем сигурна. Понякога усещаше, че гори като в треска, а веднага след това се разтреперваше от студ.
Не чу края на речта на прокурора. Пак се беше върнала в миналото и постепенно си припомни цялата история от деня, в който пристигна ужасното писмо, до момента, когато един полицай с гладко лице изрече ужасно отчетливо:
— Елинор Катарин Карлайл. Имам заповед за арестуването ви във връзка с обвинението, че на двайсет и седми юли сте убили Мери Джеръд чрез отравяне. Трябва да ви предупредя, че всичко, което кажете, ще бъде записано и може да бъде използвано като доказателство по време на процеса.
Ужасяваща, плашеща отчетливост… Почувства се хваната в капана на добре смазана, работеща плавно машина — безстрастна и нечовечна.
И ето я сега на подсъдимата скамейка, в центъра на общественото внимание. Стотици очи, нито безлични, нито безчовечни, бяха вперени в нея с алчна наслада…
Само съдебните заседатели не я гледаха. Бяха смутени и упорито извръщаха погледите си… Тя си помисли: „Така е, защото знаят какво решение ще вземат в най-скоро време…“
II
Доктор Лорд даваше свидетелски показания. Това същият Питър Лорд ли беше — младият, жизнерадостен лекар с луничавото лице от Хънтърбъри, толкова мил и добронамерен? Сега изглеждаше така скован. Строго професионален. Отговаряше монотонно: извикали са го по телефона в имението Хънтърбъри; било е твърде късно, за да направи нещо; Мери Джеръд умряла няколко минути след пристигането му; по негово мнение смъртта е настъпила вследствие отравяне с морфин, което е протекло нетипично, в така наречената „скоротечна“ форма.
Сър Едуин Булмър стана, за да проведе кръстосан разпит.
— Вие ли сте лекарят, който редовно се е грижил за госпожа Уелман?
— Да.
— При посещенията си в имението Хънтърбъри през месец юни виждали ли сте обвиняемата и Мери Джеръд заедно?
— Няколко пъти.
— Какво според вас бе отношението на обвиняемата към Мери Джеръд?
— Съвсем непринудено и любезно.
— Не сте ли забелязали някакви признаци на „омраза, породена от ревност“, за която се говори толкова много тук? — попита адвокатът с леко презрителна усмивка.
— Не — каза Питър Лорд твърдо и стисна зъби. Елинор си помисли: „Но той… той… Той лъже заради мен… Той знаеше…“
Следващият свидетел беше съдебният лекар. Неговите показания бяха по-подробни и по-дълги. Смъртта е предизвикана от отравяне с морфин, протекло в „скоротечна“ форма. Помолиха го да обясни термина и той го стори с удоволствие. Смъртта чрез отравяне с морфин може да настъпи по няколко различни начина. В най-често срещания случай симптомите включват период на превъзбудено състояние, последван от сънливост и упоение, когато зениците се свиват. Друга, не толкова често срещана форма е „скоротечната“, наречена така от французите. При нея за много кратко време, около десет минути, настъпва дълбок сън, а зениците обикновено са разширени…
III
Заседанието на съда бе прекъснато за почивка, след което продължи отново. Няколко часа се занимаваха с медицинските експертизи.
С увлечение и множество научни термини доктор Алан Гарсия, известен патоанатом, разказа за съдържанието на стомаха: хляб, рибен пастет, чай, морфин… Последваха още научни термини и различни проценти. Количеството морфин, погълнато от мъртвата, е било около четири грана9, а смъртоносната доза би могла да бъде само един гран.
Сър Едуин стана и го попита любезно:
— Бих искал да изясня. В стомаха сте намерили само хляб, масло, рибен пастет, чай и морфин и никаква друга храна, така ли?
— Да.
— Тоест за продължителен период от време мъртвата е поела само сандвичи и чай, така ли?
— Така е.
— Има ли някакво безспорно доказателство за начина, по който морфинът е попаднал в организма?
— Не ви разбирам.
— Ще задам въпроса по-просто. Морфинът е могъл да бъде погълнат с рибния пастет, с хляба или с маслото върху него, с чая или с млякото, което е било добавено към него. Така ли е?
— Да.
— Има ли конкретно доказателство, че морфинът е бил в рибния пастет, а не в някоя от другите храни?
— Не.
— Всъщност морфинът е могъл да бъде взет и отделно, тоест не чрез някоя от тези храни? Могъл е просто да бъде погълнат като таблетка?
— Да, разбира се.
Сър Едуин седна.
Сър Самюъл започна кръстосан разпит:
— Въпреки това вие сте на мнение, че независимо от начина, по който е взет морфинът, той е бил погълнат едновременно с храната и чая?
— Да.
— Благодаря.
IV
Инспектор Брил се закле механично и отривисто. Застана решително на свидетелското място и с лекотата на професионалист безпристрастно изложи показанията си.
— Повикаха ни в къщата… Обвиняемата каза: „Сигурно рибният пастет е бил развален.“ Започнахме да претърсваме помещенията. В килера намерихме измито бурканче от рибен пастет, поставено върху дъската за сушене на съдове, и още едно бурканче, наполовина празно. Продължихме да претърсваме килера…
— Какво още открихте?
— В пукнатината между дъските на пода зад масата намерих парченце хартия.
Показаха го на съдебните заседатели.
— Разбрахте ли от какво е парченцето хартия?
— Част от етикет, който обикновено се използва при стъклените опаковки с морфин.
Адвокатът на подсъдимата се надигна бавно и спокойно.
— Намерили сте това парченце в пукнатина на пода — попита той.
— Да.
— Част от етикет ли е?
— Да.
— Открихте ли другото парче от етикета?
— Не.
— Не намерихте ли стъклена тубичка или шишенце, от чийто етикет е могло да бъде откъснато парченцето?
— Не.
— В какво състояние беше парченцето, когато го видяхте на пода? Чисто ли беше или изцапано?
— Изглеждаше току-що откъснато.
— Какво искате да кажете?
— Върху едната му страна имаше малко прах от пода, но иначе беше чисто.
— Възможно ли е да е престояло там по-дълго време?
— Не, беше паднало на пода съвсем наскоро.
— Тоест твърдите, че е попаднало там в деня, когато сте го открили, не по-рано. Така ли?
— Да.
Сър Едуин изсумтя и седна на мястото си.
V
На свидетелското място застана сестра Хопкинс. Лицето й беше зачервено и излъчваше самодоволство.
„Въпреки всичко — помисли си Елинор — сестра Хопкинс не ме плаши толкова, колкото инспектор Брил. Безчовечността на инспектора ме парализира. Той определено е част от голямата машина. Сестра Хопкинс поне има човешки чувства и предубеждения.“
— Казвате се Джеси Хопкинс?
— Да.
— Вие сте правоспособна участъкова сестра и живеете в „Роуз Котидж“, Хънтърбъри. Така ли е?
— Да.
— Къде бяхте на двайсет и осми юни?
— Бях в имението Хънтърбъри.
— Повикаха ли ви?
— Да. Госпожа Уелман бе получила втори инсулт. Отидох да помогна на сестра О’Брайън, докато намерят още една сестра за болната.
— Взехте ли със себе си чантата си?
— Да.
— Кажете на съдебните заседатели какво имаше в нея.
— Бинтове, марли, спринцовка, някои лекарства, включително и една опаковка морфин хидрохлорид.
— Защо тази опаковка беше в чантата ви?
— Трябваше всяка сутрин и вечер да инжектирам морфин на една от болните в селото.
— Какво съдържаше опаковката?
— В нея имаше двайсет таблетки от половин гран морфин хидрохлорид.
— Какво направихте с чантата си?
— Оставих я във вестибюла.
— Това беше на двайсет и осми юни вечерта. После кога го отворихте?
— На другата сутрин, около девет часа, точно когато се готвех да си тръгна.
— Липсваше ли нещо?
— Липсваше опаковката морфин.
— Казахте ли на някого?
— Споменах на сестра О’Брайън, която се грижеше за госпожа Уелман.
— Чантата ви е стояла във вестибюла, през който са минавали много хора, така ли?
— Да.
Сър Самюъл замълча, после попита:
— Бяхте ли близки с мъртвото момиче — Мери Джеръд?
— Да.
— Какво бе мнението ви за нея?
— Беше много сладко и добро момиче.
— Беше ли щастлива?
— Много.
— Знаете ли дали е имала неприятности?
— Не, нямаше.
— Тревожеше ли я нещо, преди да умре? Чувстваше ли се нещастна?
— Не.
— Съществуваше ли някаква причина сама да сложи край на живота си?
— Не, никаква.
Разпитът продължи дълго. Казаното звучеше изобличаващо. Сестра Хопкинс придружила Мери до малката къща, появила се Елинор, била развълнувана, поканила ги на сандвичи и поднесла първия на Мери. Елинор пожелала да измие съдовете, после предложила на сестра Хопкинс да се качат на горния етаж, за да й помогне да разпределят дрехите.
Сър Едуин Булмър често я прекъсваше и отправяше възражения.
Елинор си помисли: „Да, истина е — и тя вярва, че аз съм го направила. Сигурна е. И всяка нейна дума отговаря на фактите. Ето кое е най-ужасното. Всичко, което казва, е вярно.“
Погледна отново към залата и съзря погледа на Еркюл Поаро. Гледаше я замислено, дори мило. Гледаше я така, сякаш бе разкрил всичко…
Намереното парченце от етикета, залепено върху картонче, бе подадено на свидетелката.
— Знаете ли какво е това?
— Част от етикет.
— Можете ли да кажете на съдебните заседатели от какъв етикет?
— Да, от етикет на опаковка, съдържаща таблетки за подкожно приложение. Таблетки морфин от половин гран като тези, които загубих.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна. От моята опаковка е.
Съдията попита:
— Има ли някакъв специален знак, по който можете да определите, че този етикет е от опаковката, която сте загубили?
— Не, ваша милост. Но сигурно е от нея.
— Всъщност единственото, което можете да кажете, е, че много прилича на нея.
— Да, това искам да кажа.
Съдът се оттегли за почивка.
I
Много топло ли беше в съда? Или много студено? Елинор Карлайл не беше съвсем сигурна. Понякога усещаше, че гори като в треска, а веднага след това се разтреперваше от студ.
Не чу края на речта на прокурора. Пак се беше върнала в миналото и постепенно си припомни цялата история от деня, в който пристигна ужасното писмо, до момента, когато един полицай с гладко лице изрече ужасно отчетливо:
— Елинор Катарин Карлайл. Имам заповед за арестуването ви във връзка с обвинението, че на двайсет и седми юли сте убили Мери Джеръд чрез отравяне. Трябва да ви предупредя, че всичко, което кажете, ще бъде записано и може да бъде използвано като доказателство по време на процеса.
Ужасяваща, плашеща отчетливост… Почувства се хваната в капана на добре смазана, работеща плавно машина — безстрастна и нечовечна.
И ето я сега на подсъдимата скамейка, в центъра на общественото внимание. Стотици очи, нито безлични, нито безчовечни, бяха вперени в нея с алчна наслада…
Само съдебните заседатели не я гледаха. Бяха смутени и упорито извръщаха погледите си… Тя си помисли: „Така е, защото знаят какво решение ще вземат в най-скоро време…“
II
Доктор Лорд даваше свидетелски показания. Това същият Питър Лорд ли беше — младият, жизнерадостен лекар с луничавото лице от Хънтърбъри, толкова мил и добронамерен? Сега изглеждаше така скован. Строго професионален. Отговаряше монотонно: извикали са го по телефона в имението Хънтърбъри; било е твърде късно, за да направи нещо; Мери Джеръд умряла няколко минути след пристигането му; по негово мнение смъртта е настъпила вследствие отравяне с морфин, което е протекло нетипично, в така наречената „скоротечна“ форма.
Сър Едуин Булмър стана, за да проведе кръстосан разпит.
— Вие ли сте лекарят, който редовно се е грижил за госпожа Уелман?
— Да.
— При посещенията си в имението Хънтърбъри през месец юни виждали ли сте обвиняемата и Мери Джеръд заедно?
— Няколко пъти.
— Какво според вас бе отношението на обвиняемата към Мери Джеръд?
— Съвсем непринудено и любезно.
— Не сте ли забелязали някакви признаци на „омраза, породена от ревност“, за която се говори толкова много тук? — попита адвокатът с леко презрителна усмивка.
— Не — каза Питър Лорд твърдо и стисна зъби. Елинор си помисли: „Но той… той… Той лъже заради мен… Той знаеше…“
Следващият свидетел беше съдебният лекар. Неговите показания бяха по-подробни и по-дълги. Смъртта е предизвикана от отравяне с морфин, протекло в „скоротечна“ форма. Помолиха го да обясни термина и той го стори с удоволствие. Смъртта чрез отравяне с морфин може да настъпи по няколко различни начина. В най-често срещания случай симптомите включват период на превъзбудено състояние, последван от сънливост и упоение, когато зениците се свиват. Друга, не толкова често срещана форма е „скоротечната“, наречена така от французите. При нея за много кратко време, около десет минути, настъпва дълбок сън, а зениците обикновено са разширени…
III
Заседанието на съда бе прекъснато за почивка, след което продължи отново. Няколко часа се занимаваха с медицинските експертизи.
С увлечение и множество научни термини доктор Алан Гарсия, известен патоанатом, разказа за съдържанието на стомаха: хляб, рибен пастет, чай, морфин… Последваха още научни термини и различни проценти. Количеството морфин, погълнато от мъртвата, е било около четири грана9, а смъртоносната доза би могла да бъде само един гран.
Сър Едуин стана и го попита любезно:
— Бих искал да изясня. В стомаха сте намерили само хляб, масло, рибен пастет, чай и морфин и никаква друга храна, така ли?
— Да.
— Тоест за продължителен период от време мъртвата е поела само сандвичи и чай, така ли?
— Така е.
— Има ли някакво безспорно доказателство за начина, по който морфинът е попаднал в организма?
— Не ви разбирам.
— Ще задам въпроса по-просто. Морфинът е могъл да бъде погълнат с рибния пастет, с хляба или с маслото върху него, с чая или с млякото, което е било добавено към него. Така ли е?
— Да.
— Има ли конкретно доказателство, че морфинът е бил в рибния пастет, а не в някоя от другите храни?
— Не.
— Всъщност морфинът е могъл да бъде взет и отделно, тоест не чрез някоя от тези храни? Могъл е просто да бъде погълнат като таблетка?
— Да, разбира се.
Сър Едуин седна.
Сър Самюъл започна кръстосан разпит:
— Въпреки това вие сте на мнение, че независимо от начина, по който е взет морфинът, той е бил погълнат едновременно с храната и чая?
— Да.
— Благодаря.
IV
Инспектор Брил се закле механично и отривисто. Застана решително на свидетелското място и с лекотата на професионалист безпристрастно изложи показанията си.
— Повикаха ни в къщата… Обвиняемата каза: „Сигурно рибният пастет е бил развален.“ Започнахме да претърсваме помещенията. В килера намерихме измито бурканче от рибен пастет, поставено върху дъската за сушене на съдове, и още едно бурканче, наполовина празно. Продължихме да претърсваме килера…
— Какво още открихте?
— В пукнатината между дъските на пода зад масата намерих парченце хартия.
Показаха го на съдебните заседатели.
— Разбрахте ли от какво е парченцето хартия?
— Част от етикет, който обикновено се използва при стъклените опаковки с морфин.
Адвокатът на подсъдимата се надигна бавно и спокойно.
— Намерили сте това парченце в пукнатина на пода — попита той.
— Да.
— Част от етикет ли е?
— Да.
— Открихте ли другото парче от етикета?
— Не.
— Не намерихте ли стъклена тубичка или шишенце, от чийто етикет е могло да бъде откъснато парченцето?
— Не.
— В какво състояние беше парченцето, когато го видяхте на пода? Чисто ли беше или изцапано?
— Изглеждаше току-що откъснато.
— Какво искате да кажете?
— Върху едната му страна имаше малко прах от пода, но иначе беше чисто.
— Възможно ли е да е престояло там по-дълго време?
— Не, беше паднало на пода съвсем наскоро.
— Тоест твърдите, че е попаднало там в деня, когато сте го открили, не по-рано. Така ли?
— Да.
Сър Едуин изсумтя и седна на мястото си.
V
На свидетелското място застана сестра Хопкинс. Лицето й беше зачервено и излъчваше самодоволство.
„Въпреки всичко — помисли си Елинор — сестра Хопкинс не ме плаши толкова, колкото инспектор Брил. Безчовечността на инспектора ме парализира. Той определено е част от голямата машина. Сестра Хопкинс поне има човешки чувства и предубеждения.“
— Казвате се Джеси Хопкинс?
— Да.
— Вие сте правоспособна участъкова сестра и живеете в „Роуз Котидж“, Хънтърбъри. Така ли е?
— Да.
— Къде бяхте на двайсет и осми юни?
— Бях в имението Хънтърбъри.
— Повикаха ли ви?
— Да. Госпожа Уелман бе получила втори инсулт. Отидох да помогна на сестра О’Брайън, докато намерят още една сестра за болната.
— Взехте ли със себе си чантата си?
— Да.
— Кажете на съдебните заседатели какво имаше в нея.
— Бинтове, марли, спринцовка, някои лекарства, включително и една опаковка морфин хидрохлорид.
— Защо тази опаковка беше в чантата ви?
— Трябваше всяка сутрин и вечер да инжектирам морфин на една от болните в селото.
— Какво съдържаше опаковката?
— В нея имаше двайсет таблетки от половин гран морфин хидрохлорид.
— Какво направихте с чантата си?
— Оставих я във вестибюла.
— Това беше на двайсет и осми юни вечерта. После кога го отворихте?
— На другата сутрин, около девет часа, точно когато се готвех да си тръгна.
— Липсваше ли нещо?
— Липсваше опаковката морфин.
— Казахте ли на някого?
— Споменах на сестра О’Брайън, която се грижеше за госпожа Уелман.
— Чантата ви е стояла във вестибюла, през който са минавали много хора, така ли?
— Да.
Сър Самюъл замълча, после попита:
— Бяхте ли близки с мъртвото момиче — Мери Джеръд?
— Да.
— Какво бе мнението ви за нея?
— Беше много сладко и добро момиче.
— Беше ли щастлива?
— Много.
— Знаете ли дали е имала неприятности?
— Не, нямаше.
— Тревожеше ли я нещо, преди да умре? Чувстваше ли се нещастна?
— Не.
— Съществуваше ли някаква причина сама да сложи край на живота си?
— Не, никаква.
Разпитът продължи дълго. Казаното звучеше изобличаващо. Сестра Хопкинс придружила Мери до малката къща, появила се Елинор, била развълнувана, поканила ги на сандвичи и поднесла първия на Мери. Елинор пожелала да измие съдовете, после предложила на сестра Хопкинс да се качат на горния етаж, за да й помогне да разпределят дрехите.
Сър Едуин Булмър често я прекъсваше и отправяше възражения.
Елинор си помисли: „Да, истина е — и тя вярва, че аз съм го направила. Сигурна е. И всяка нейна дума отговаря на фактите. Ето кое е най-ужасното. Всичко, което казва, е вярно.“
Погледна отново към залата и съзря погледа на Еркюл Поаро. Гледаше я замислено, дори мило. Гледаше я така, сякаш бе разкрил всичко…
Намереното парченце от етикета, залепено върху картонче, бе подадено на свидетелката.
— Знаете ли какво е това?
— Част от етикет.
— Можете ли да кажете на съдебните заседатели от какъв етикет?
— Да, от етикет на опаковка, съдържаща таблетки за подкожно приложение. Таблетки морфин от половин гран като тези, които загубих.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна. От моята опаковка е.
Съдията попита:
— Има ли някакъв специален знак, по който можете да определите, че този етикет е от опаковката, която сте загубили?
— Не, ваша милост. Но сигурно е от нея.
— Всъщност единственото, което можете да кажете, е, че много прилича на нея.
— Да, това искам да кажа.
Съдът се оттегли за почивка.
Глава втора
I
Дойде следващият ден.
Сър Едуин Булмър стоеше прав и провеждаше кръстосан разпит. Този път никак не беше любезен. Попита рязко:
— Относно чантата, за която чухме толкова много неща. Оставихте ли на двайсет и осми юни чантата си във вестибюла в Хънтърбъри през цялата нощ?
— Да.
— Доста безотговорно, нали?
— Да, струва ми се, че е така — изчерви се сестра Хопкинс.
— Имате ли навика да оставяте опасни лекарства на места, до които всеки има достъп?
— Не, разбира се.
— О! Но в този случай сте постъпили така.
— Да.
— И е вярно, нали, че всеки от къщата е могъл да вземе морфина, стига да иска?
— Предполагам.
— Няма място за предположения! Кажете така ли е или не?
— Да, така е.
— Не само госпожица Карлайл е могла да го вземе? Всеки от прислугата би могъл да го стори, а също и доктор Лорд или пък господин Родерик Уелман, сестра О’Брайън, дори и самата Мери Джеръд.
— Предполагам, че да.
— Да или не?
— Беше ли известно на някого, че държите морфин в чантата си?
— Не зная.
— Казвали ли сте на някого?
— Не.
— Всъщност госпожица Карлайл не би могла да знае, че в него е имало морфин?
— Могла е да погледне вътре.
— Малко вероятно е, нали?
— Не мога да кажа.
— Има хора, за които вероятността да знаят за морфина, е много по-голяма, отколкото за госпожица Карлайл. Доктор Лорд например. Той сигурно е бил наясно. Вие сте правили инжекциите по негово предписание, нали?
— Разбира се.
— Мери Джеръд също ли знаеше, че носите морфин?
— Не.
— Често е посещавала дома ви, нали?
— Не много често.
— Аз твърдя обратното. Тя повече от всички останали от къщата е могла да се досети, че носите морфин.
— Не съм съгласна с вас.
Сър Едуин спря за миг.
— Онази сутрин казахте ли на сестра О’Брайън, че опаковката липсва?
— Да.
— Твърдя, че думите ви са били следните: „Оставила съм морфина у дома. Ще трябва да се връщам заради него.“
— Не е вярно.
— Не сте ли казвали, че сте оставили морфина на полицата над камината в дома си?
— Ами когато не го намерих, предположих, че съм направила така.
— Всъщност вие съвсем не сте знаели какво е станало с него!
— Напротив! Сложих го в чантата си.
— Тогава защо сутринта на двайсет и девети юни сте твърдели, че сте го оставили вкъщи?
— Защото си мислех, че е така.
— За мен вие сте една изключително безотговорна жена.
— Не е вярно.
— Понякога правите доста неточни изявления!
— Не е така. Много внимавам какво говоря.
— На двайсет и седми юли, деня, в който умря Мери Джеръд, казахте ли, че драскотината на китката на ръката ви е от увивната роза?
— Не разбирам какво общо има това с делото.
Съдията се намеси:
— Този въпрос по същество ли е, сър Едуин?
— Да, ваша милост, той представлява съществен момент от тезата на защитата и възнамерявам да призова свидетел, който да докаже, че казаното от свидетелката е лъжа. — И той отново зададе въпроса си: — Все още ли твърдите, че на двайсет и седми юли сте одраскали китката си на увивната роза?
— Да.
Сестра Хопкинс го гледаше предизвикателно.
— Кога се случи това?
— Точно когато излязох от малката къща, за да отида в господарската къща, сутринта на двайсет и седми юли.
Сър Едуин продължи скептично:
— И каква беше розата?
— Увивна, точно пред къщата, с розови цветчета.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно.
Сър Едуин замълча, после попита:
— Вие настоявате, че морфинът е бил в чантата на двайсет и осми юни, когато сте отишли в Хънтърбъри?
— Да. Носех го със себе си.
— Да допуснем, че сега сестра О’Брайън застане на свидетелското място и се закълне, че вие сте й казали, че вероятно сте го оставили вкъщи?
— Беше в чантата ми. Сигурна съм!
Сър Едуин въздъхна.
— Въобще ли не ви притесни изчезването на морфина?
— Не.
— О, не сте се притеснили, независимо от факта, че е изчезнало голямо количество опасно лекарство?
— Тогава не мислех, че някой го е взел.
— Разбирам. Просто в момента не сте се сетили какво сте направили с морфина?
— Напротив. Знаех, че е в чантата ми.
— Двайсет таблетки от половин гран, тоест десет грана морфин. С такова количество могат да бъдат убити много хора, нали?
— Да.
— Но вие не сте се притеснили и дори не сте съобщили официално за изчезването му.
— Мислех си, че няма нищо нередно.
— Твърдя, че ако морфинът наистина е изчезнал по този начин, вие сте били длъжна като отговорно лице официално да докладвате за изчезването му.
— Е, да, но не го направих. — Лицето на сестра Хопкинс пламтеше.
— Това не е ли подсъдна безотговорност от ваша страна? Вие, изглежда, не се отнасяте сериозно към задълженията си. Често ли оставяте такива опасни лекарства на неподходящи места?
— Не ми се е случвало досега.
Продължиха по този начин още няколко минути. Лицето на сестра Хопкинс беше силно зачервено. Изглеждаше много объркана и непрекъснато си противоречеше. Беше лесна плячка в ръцете на сър Едуин.
— Вярно ли е, че на шести юли, четвъртък, убитото момиче Мери Джеръд е направило завещание?
— Да.
— Защо?
— Защото реши, че така е редно. И то си беше така.
— Не смятате ли, че го е направила, защото се е чувствала потисната и несигурна за бъдещето си?
— Глупости.
— То обаче показва, че мисълта за смъртта я е занимавала. Тя се е замисляла по този въпрос.
— Няма такова нещо. Просто реши, че така е редно.
— Това ли е завещанието? Подписано е от Мери Джеръд в присъствието на свидетелите Емили Бигс и Роджър Уейд, продавачи в сладкарницата. След смъртта й всичко, което притежава, остава на Мери Райли, сестрата на Елайза Райли.
— Точно така.
Завещанието бе показано на съдебните заседатели.
— Знаехте ли дали Мери Джеръд е притежавала нещо, което да завещае?
— Тогава нямаше нищо.
— Но скоро щеше да има?
— Да.
— Вярно ли е, че значителна сума, две хиляди лири, е щяла да бъде прехвърлена на Мери от госпожица Карлайл?
— Да.
— Госпожица Карлайл беше ли принудена да го направи? Не беше ли изява на щедрост от нейна страна?
— Да, направи го по собствено желание.
— Но ако е мразела Мери Джеръд, както се твърди тук, тя не би й дала толкова много пари по собствено желание.
— Може би.
— Какво имате предвид с този отговор?
— Нищо.
— Аха. А сега по-нататък. Чули ли сте някакви местни клюки за Мери Джеръд и господин Родерик Уелман?
— Той беше влюбен в нея.
— Имате ли доказателства?
— Просто го знаех, това е всичко.
— О, „просто го знаехте“. Страхувам се, че твърдението ви не е много убедително за съдебните заседатели. Не споменахте ли веднъж, че Мери не е искала да има нищо общо с него, защото е бил сгоден за госпожица Елинор, и му го е повторила в Лондон?
— Тя така ми каза.
Сър Самюъл Атънбъри започна кръстосания разпит:
— Когато Мери Джеръд обсъждаше с вас как да напише завещанието си, обвиняемата надникна ли през прозореца?
— Да.
— Какво каза?
— Каза: „Значи пишеш завещанието си, Мери? Колко странно.“ После дълго се смя. Според мен в този момент й е хрумнала идеята — заяви свидетелката злобно. — Идеята да се отърве от момичето! В тази минута вече беше замислила убийството.
Съдията се намеси рязко:
— Ограничете се само до отговори на въпросите, които ви се задават. Последният й коментар да бъде заличен от протокола…
Елинор си помисли: „Колко интересно, когато някой казва истината, те я изтриват от протокола.“
II
На свидетелското място застана сестра О’Брайън.
— Сестра Хопкинс каза ли ви нещо на двайсет и девети юни сутринта?
— Да. Каза ми, че от чантата й липсва една опаковка морфин хидрохлорид.
— Вие какво направихте?
— Помогнах й да я потърсим.
— Но не успяхте да я намерите?
— Не.
— Знаете ли дали чантата е стояла във вестибюла през цялата нощ?
— Да, там беше.
— Бяха ли господин Уелман и обвиняемата в къщата, когато госпожа Уелман почина, тоест на двайсет и осми срещу двайсет и девети юни?
— Да.
— Ще ни разкажете ли за случката, която е станала на двайсет и девети юни, в деня след смъртта на госпожа Уелман?
— Видях господин Родерик Уелман с Мери Джеръд. Той й каза, че я обича, и се опита да я целуне.
— Той беше ли сгоден по онова време за обвиняемата?
— Да.
— Какво се случи после?
— Мери му каза да се засрами от думите си, след като е сгоден за госпожица Елинор!
— Според вас какви чувства изпитваше обвиняемата към Мери Джеръд?
— Мразеше я. Гледаше след нея, сякаш искаше да я унищожи.
Сър Едуин скочи.
Елинор си помисли: „Защо се препират за това? Какво значение има то?“
Сър Едуин Булмър започна кръстосания разпит:
— Сестра Хопкинс ви е казала, че си мисли, че е оставила морфина вкъщи? Вярно ли е?
— Ами, вижте, стана така. След…
— Моля, отговорете на въпроса ми. Не ви ли каза, че вероятно е оставила морфина вкъщи?
— Каза ми.
— Но по онова време не беше много разтревожена?
— Не, тогава не.
— Защото си е мислела, че го е оставила вкъщи, и естествено не е била притеснена.
— Не можеше да си представи, че някой го е взел.
— Добре. Едва след смъртта на Мери Джеръд, причинена от отравяне с морфин, тя се е усъмнила.
Съдията го прекъсна:
— Струва ми се, сър Едуин, че вече обсъдихте този въпрос с предишния свидетел.
— Както прецените, ваша милост. Искам да попитам нещо във връзка с отношението на обвиняемата към Мери Джеръд. Между двете някога имало ли е скандал?
— Не, скандал не.
— Беше ли внимателна госпожица Карлайл с момичето?
— Да, но я гледаше особено…
— Да, да, да. Не можем да пропуснем подобно нещо. Вие сте ирландка, струва ми се?
— Да.
— А ирландците имат доста развито въображение, нали?
Сестра О’Брайън възмутено извика:
— Всяка дума, която казах, е истина!
III
На свидетелското място застана господин Абът, собственикът на гастронома. Беше много притеснен и неуверен (но и поласкан от важната си роля в процеса). Показанията му бяха кратки. Обвиняемата купила две бурканчета рибен пастет и му казала: „Има много отравяния с рибен пастет.“ Изглеждала странно и била развълнувана.
Кръстосан разпит не последва.
I
Дойде следващият ден.
Сър Едуин Булмър стоеше прав и провеждаше кръстосан разпит. Този път никак не беше любезен. Попита рязко:
— Относно чантата, за която чухме толкова много неща. Оставихте ли на двайсет и осми юни чантата си във вестибюла в Хънтърбъри през цялата нощ?
— Да.
— Доста безотговорно, нали?
— Да, струва ми се, че е така — изчерви се сестра Хопкинс.
— Имате ли навика да оставяте опасни лекарства на места, до които всеки има достъп?
— Не, разбира се.
— О! Но в този случай сте постъпили така.
— Да.
— И е вярно, нали, че всеки от къщата е могъл да вземе морфина, стига да иска?
— Предполагам.
— Няма място за предположения! Кажете така ли е или не?
— Да, така е.
— Не само госпожица Карлайл е могла да го вземе? Всеки от прислугата би могъл да го стори, а също и доктор Лорд или пък господин Родерик Уелман, сестра О’Брайън, дори и самата Мери Джеръд.
— Предполагам, че да.
— Да или не?
— Беше ли известно на някого, че държите морфин в чантата си?
— Не зная.
— Казвали ли сте на някого?
— Не.
— Всъщност госпожица Карлайл не би могла да знае, че в него е имало морфин?
— Могла е да погледне вътре.
— Малко вероятно е, нали?
— Не мога да кажа.
— Има хора, за които вероятността да знаят за морфина, е много по-голяма, отколкото за госпожица Карлайл. Доктор Лорд например. Той сигурно е бил наясно. Вие сте правили инжекциите по негово предписание, нали?
— Разбира се.
— Мери Джеръд също ли знаеше, че носите морфин?
— Не.
— Често е посещавала дома ви, нали?
— Не много често.
— Аз твърдя обратното. Тя повече от всички останали от къщата е могла да се досети, че носите морфин.
— Не съм съгласна с вас.
Сър Едуин спря за миг.
— Онази сутрин казахте ли на сестра О’Брайън, че опаковката липсва?
— Да.
— Твърдя, че думите ви са били следните: „Оставила съм морфина у дома. Ще трябва да се връщам заради него.“
— Не е вярно.
— Не сте ли казвали, че сте оставили морфина на полицата над камината в дома си?
— Ами когато не го намерих, предположих, че съм направила така.
— Всъщност вие съвсем не сте знаели какво е станало с него!
— Напротив! Сложих го в чантата си.
— Тогава защо сутринта на двайсет и девети юни сте твърдели, че сте го оставили вкъщи?
— Защото си мислех, че е така.
— За мен вие сте една изключително безотговорна жена.
— Не е вярно.
— Понякога правите доста неточни изявления!
— Не е така. Много внимавам какво говоря.
— На двайсет и седми юли, деня, в който умря Мери Джеръд, казахте ли, че драскотината на китката на ръката ви е от увивната роза?
— Не разбирам какво общо има това с делото.
Съдията се намеси:
— Този въпрос по същество ли е, сър Едуин?
— Да, ваша милост, той представлява съществен момент от тезата на защитата и възнамерявам да призова свидетел, който да докаже, че казаното от свидетелката е лъжа. — И той отново зададе въпроса си: — Все още ли твърдите, че на двайсет и седми юли сте одраскали китката си на увивната роза?
— Да.
Сестра Хопкинс го гледаше предизвикателно.
— Кога се случи това?
— Точно когато излязох от малката къща, за да отида в господарската къща, сутринта на двайсет и седми юли.
Сър Едуин продължи скептично:
— И каква беше розата?
— Увивна, точно пред къщата, с розови цветчета.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно.
Сър Едуин замълча, после попита:
— Вие настоявате, че морфинът е бил в чантата на двайсет и осми юни, когато сте отишли в Хънтърбъри?
— Да. Носех го със себе си.
— Да допуснем, че сега сестра О’Брайън застане на свидетелското място и се закълне, че вие сте й казали, че вероятно сте го оставили вкъщи?
— Беше в чантата ми. Сигурна съм!
Сър Едуин въздъхна.
— Въобще ли не ви притесни изчезването на морфина?
— Не.
— О, не сте се притеснили, независимо от факта, че е изчезнало голямо количество опасно лекарство?
— Тогава не мислех, че някой го е взел.
— Разбирам. Просто в момента не сте се сетили какво сте направили с морфина?
— Напротив. Знаех, че е в чантата ми.
— Двайсет таблетки от половин гран, тоест десет грана морфин. С такова количество могат да бъдат убити много хора, нали?
— Да.
— Но вие не сте се притеснили и дори не сте съобщили официално за изчезването му.
— Мислех си, че няма нищо нередно.
— Твърдя, че ако морфинът наистина е изчезнал по този начин, вие сте били длъжна като отговорно лице официално да докладвате за изчезването му.
— Е, да, но не го направих. — Лицето на сестра Хопкинс пламтеше.
— Това не е ли подсъдна безотговорност от ваша страна? Вие, изглежда, не се отнасяте сериозно към задълженията си. Често ли оставяте такива опасни лекарства на неподходящи места?
— Не ми се е случвало досега.
Продължиха по този начин още няколко минути. Лицето на сестра Хопкинс беше силно зачервено. Изглеждаше много объркана и непрекъснато си противоречеше. Беше лесна плячка в ръцете на сър Едуин.
— Вярно ли е, че на шести юли, четвъртък, убитото момиче Мери Джеръд е направило завещание?
— Да.
— Защо?
— Защото реши, че така е редно. И то си беше така.
— Не смятате ли, че го е направила, защото се е чувствала потисната и несигурна за бъдещето си?
— Глупости.
— То обаче показва, че мисълта за смъртта я е занимавала. Тя се е замисляла по този въпрос.
— Няма такова нещо. Просто реши, че така е редно.
— Това ли е завещанието? Подписано е от Мери Джеръд в присъствието на свидетелите Емили Бигс и Роджър Уейд, продавачи в сладкарницата. След смъртта й всичко, което притежава, остава на Мери Райли, сестрата на Елайза Райли.
— Точно така.
Завещанието бе показано на съдебните заседатели.
— Знаехте ли дали Мери Джеръд е притежавала нещо, което да завещае?
— Тогава нямаше нищо.
— Но скоро щеше да има?
— Да.
— Вярно ли е, че значителна сума, две хиляди лири, е щяла да бъде прехвърлена на Мери от госпожица Карлайл?
— Да.
— Госпожица Карлайл беше ли принудена да го направи? Не беше ли изява на щедрост от нейна страна?
— Да, направи го по собствено желание.
— Но ако е мразела Мери Джеръд, както се твърди тук, тя не би й дала толкова много пари по собствено желание.
— Може би.
— Какво имате предвид с този отговор?
— Нищо.
— Аха. А сега по-нататък. Чули ли сте някакви местни клюки за Мери Джеръд и господин Родерик Уелман?
— Той беше влюбен в нея.
— Имате ли доказателства?
— Просто го знаех, това е всичко.
— О, „просто го знаехте“. Страхувам се, че твърдението ви не е много убедително за съдебните заседатели. Не споменахте ли веднъж, че Мери не е искала да има нищо общо с него, защото е бил сгоден за госпожица Елинор, и му го е повторила в Лондон?
— Тя така ми каза.
Сър Самюъл Атънбъри започна кръстосания разпит:
— Когато Мери Джеръд обсъждаше с вас как да напише завещанието си, обвиняемата надникна ли през прозореца?
— Да.
— Какво каза?
— Каза: „Значи пишеш завещанието си, Мери? Колко странно.“ После дълго се смя. Според мен в този момент й е хрумнала идеята — заяви свидетелката злобно. — Идеята да се отърве от момичето! В тази минута вече беше замислила убийството.
Съдията се намеси рязко:
— Ограничете се само до отговори на въпросите, които ви се задават. Последният й коментар да бъде заличен от протокола…
Елинор си помисли: „Колко интересно, когато някой казва истината, те я изтриват от протокола.“
II
На свидетелското място застана сестра О’Брайън.
— Сестра Хопкинс каза ли ви нещо на двайсет и девети юни сутринта?
— Да. Каза ми, че от чантата й липсва една опаковка морфин хидрохлорид.
— Вие какво направихте?
— Помогнах й да я потърсим.
— Но не успяхте да я намерите?
— Не.
— Знаете ли дали чантата е стояла във вестибюла през цялата нощ?
— Да, там беше.
— Бяха ли господин Уелман и обвиняемата в къщата, когато госпожа Уелман почина, тоест на двайсет и осми срещу двайсет и девети юни?
— Да.
— Ще ни разкажете ли за случката, която е станала на двайсет и девети юни, в деня след смъртта на госпожа Уелман?
— Видях господин Родерик Уелман с Мери Джеръд. Той й каза, че я обича, и се опита да я целуне.
— Той беше ли сгоден по онова време за обвиняемата?
— Да.
— Какво се случи после?
— Мери му каза да се засрами от думите си, след като е сгоден за госпожица Елинор!
— Според вас какви чувства изпитваше обвиняемата към Мери Джеръд?
— Мразеше я. Гледаше след нея, сякаш искаше да я унищожи.
Сър Едуин скочи.
Елинор си помисли: „Защо се препират за това? Какво значение има то?“
Сър Едуин Булмър започна кръстосания разпит:
— Сестра Хопкинс ви е казала, че си мисли, че е оставила морфина вкъщи? Вярно ли е?
— Ами, вижте, стана така. След…
— Моля, отговорете на въпроса ми. Не ви ли каза, че вероятно е оставила морфина вкъщи?
— Каза ми.
— Но по онова време не беше много разтревожена?
— Не, тогава не.
— Защото си е мислела, че го е оставила вкъщи, и естествено не е била притеснена.
— Не можеше да си представи, че някой го е взел.
— Добре. Едва след смъртта на Мери Джеръд, причинена от отравяне с морфин, тя се е усъмнила.
Съдията го прекъсна:
— Струва ми се, сър Едуин, че вече обсъдихте този въпрос с предишния свидетел.
— Както прецените, ваша милост. Искам да попитам нещо във връзка с отношението на обвиняемата към Мери Джеръд. Между двете някога имало ли е скандал?
— Не, скандал не.
— Беше ли внимателна госпожица Карлайл с момичето?
— Да, но я гледаше особено…
— Да, да, да. Не можем да пропуснем подобно нещо. Вие сте ирландка, струва ми се?
— Да.
— А ирландците имат доста развито въображение, нали?
Сестра О’Брайън възмутено извика:
— Всяка дума, която казах, е истина!
III
На свидетелското място застана господин Абът, собственикът на гастронома. Беше много притеснен и неуверен (но и поласкан от важната си роля в процеса). Показанията му бяха кратки. Обвиняемата купила две бурканчета рибен пастет и му казала: „Има много отравяния с рибен пастет.“ Изглеждала странно и била развълнувана.
Кръстосан разпит не последва.
Глава трета
I
Встъпителната реч на защитата:
— Господа съдебни заседатели, ще ви покажа, че срещу обвиняемата няма достатъчно факти. Върху обвинението ляга тежестта за доказване на вината, а до този момент по мое мнение, а не се съмнявам, и по ваше мнение то не успя да докаже нищо! Обвинението твърди, че след като се е сдобила с морфин (достъп, до който е имал всеки един от къщата, а съществува сериозно съмнение дали той изобщо е бил там), Елинор Карлайл е подготвила отравянето на Мери Джеръд. Тук обвинението разчита единствено на удобния случай. Опита се да докаже наличие на мотив. Но аз твърдя, че то не успя да го направи. Господа съдебни заседатели, мотив няма! Обвинението наблегна на разваления годеж. Питам ви — какво означава един развален годеж? Ако един развален годеж е причина за убийство, защо тогава ежедневно не се извършват убийства? И после, отбележете, този годеж не е следствие от дълбоки чувства, а е сключен главно по причини, свързани със семейството. Госпожица Карлайл и господин Уелман са израснали заедно. Винаги са били привързани един към друг и постепенно връзката им е прераснала в по-топло чувство. Но аз възнамерявам да ви докажа, че любовните им отношения са били доста хладни.
(О, Роди, Роди! Хладни любовни отношения?)
Освен това годежът е бил развален не от господин Уелман, а от обвиняемата. Твърдя, че Елинор Карлайл и Родерик Уелман са се сгодили най-вече за да доставят радост на старата госпожа Уелман. Когато тя умира, двете страни се уверяват, че чувствата им не са достатъчно силни, за да сключат брак. Остават обаче добри приятели. Елинор Карлайл, която е наследила богатството на леля си, поради вродената си доброта възнамерява да прехвърли значителна сума на Мери Джеръд. На момичето, в чието убийство е обвинена. Това е нелепо. Единственото нещо срещу Елинор Карлайл са обстоятелствата, при които е извършено отравянето. Обвинението всъщност заяви, че никой, освен Елинор Карлайл, не е могъл да убие Мери Джеръд. Следователно то трябваше да потърси възможния мотив. Но както казах, не успя да намери никакъв мотив, защото няма такъв. А сега да видим дали е вярно, че никой, освен Елинор Карлайл не е могъл да убие Мери Джеръд? Не, не е вярно. Съществува възможността Мери Джеръд да се е самоубила. Съществува възможността някой да е сложил отрова в сандвичите, докато Елинор Карлайл е била в малката къща. Има и трета възможност. Основен закон при предявяване на обвинение е, че ако може да се покаже друга теза, която е възможна и е в съответствие с доказателствата, обвиняемият трябва да бъде оправдан. Ще ви докажа, че е имало друг човек, който не само е могъл да отрови Мери Джеръд, но е разполагал и с много по-сериозен мотив да го направи. Ще ви представя доказателства, че съществува друг човек, който е имал не само достъп до морфина, но и основателен мотив да убие Мери Джеръд. Ще ви покажа, че на този човек му се е удал същият шанс да го извърши. Ще ви докажа, че нито един съд по света не би осъдил тази жена за убийство, когато срещу нея няма доказателства, като изключим това, че е имала възможност да го стори, а същевременно срещу друг човек съществуват не само доказателства, че е могъл да го извърши, но че е имал и сериозен мотив. Ще призова свидетел, за да докажа, че е извършено целенасочено лъжесвидетелстване от един от свидетелите на обвинението. Но първо призовавам обвиняемата, за да ви разкаже за случилото се и вие сами да се убедите, че обвиненията срещу нея са напълно неоснователни.
II
Тя положи клетва. Отговаряше на въпросите на сър Едуин с тих глас. Съдията се наведе напред. Нареди й да говори по-високо…
Сър Едуин я питаше внимателно и окуражително. Отговорите й бяха предварително подготвени.
— Бяхте ли привързана към Родерик Уелман?
— Много. Беше ми като брат или като братовчед. Винаги съм го възприемала като братовчед.
Годежът… въвлечена в него… много е хубаво да се омъжиш за някого, когото си познавал цял живот.
— Би ли могло това да се нарече любовна връзка?
(Любовна? О, Роди…)
— Не… Виждате ли, познавахме се толкова добре…
— След смъртта на госпожа Уелман отношенията ви охладняха ли?
— Да.
— Как си го обяснявате?
— Мисля, че отчасти стана заради парите.
— Заради парите?
— Да. Родерик се почувства неловко. Реши, че хората може да помислят, че се жени за мен заради тях…
— Мери Джеръд имаше ли вина, за да се развали годежът?
— Струваше ми се, че Родерик е доста увлечен по нея, но не вярвах, че е нещо сериозно.
— Ако беше сериозно, щяхте ли да се разстроите?
— О, не. Щях да си помисля само, че изборът му не е съвсем подходящ.
— Госпожице Карлайл, на двайсет и осми юни взехте ли опаковката морфин от чантата на сестра Хопкинс?
— Не.
— Притежавали ли сте някога морфин?
— Никога.
— Знаехте ли, че леля ви не е направила завещание?
— Не. Беше голяма изненада за мен.
— Вечерта на двайсет и осми юни, преди тя да умре, имахте впечатление, че иска да ви каже нещо?
— Разбрах, че не е завещала нищо на Мери Джеръд и настоява да го стори.
— За да изпълните желанието на леля си, вие прехвърлихте ли някаква сума на момичето?
— Да. Исках да изпълня желанията на леля Лора. Освен това бях благодарна на Мери за вниманието, което беше оказвала на леля ми.
— На двайсет и шести юли дойдохте ли от Лондон в Мейдънсфорд и отседнахте ли в хотел „Кингс Армс“?
— Да.
— С каква цел отидохте там?
— Бях продала имението и човекът, който го купи, искаше да се нанесе колкото е възможно по-бързо. Трябваше да прибера личните вещи на леля си и да се разпоредя с покъщнината.
— На път за къщата на двайсет и седми юли купихте ли някакви продукти?
— Да. Реших, че ще бъде по-удобно да хапна нещо на крак, отколкото да се връщам до селото.
— После отидохте ли до къщата и подредихте ли личните вещи на леля си?
— Да.
— А след това?
— Отидох в килера и направих сандвичи. После тръгнах за малката къща. Поканих участъковата сестра и Мери Джеръд да дойдат с мен за да хапнем.
— Защо го направихте?
— Исках да им спестя ходенето до селото и обратно в горещия ден.
— Всъщност е било естествена и любезна постъпка от ваша страна. Те приеха ли поканата.
— Да. Дойдоха с мен в къщата.
— Къде бяха сандвичите?
— Бях ги оставила в една чиния в килера.
— Прозорецът беше ли отворен?
— Да.
— Някой би ли могъл да се вмъкне в килера във ваше отсъствие?
— Разбира се.
— Ако някой ви беше наблюдавал отвън, докато приготвяхте сандвичите, какво би си помислил?
— Че се каня да хапна нещо на крак, предполагам.
— И не би могъл да знае, че ще споделите обяда си с някого, нали?
— Не. Идеята да ги поканя ми дойде в момента, в който видях какво голямо количество храна съм донесла.
— Така че ако някой е влизал в къщата, докато ви е нямало, и е сложил морфин в един от сандвичите, мислите ли, че се е опитал да отрови вас?
— Да, струва ми се.
— Какво се случи, след като пристигнахте в къщата?
— Отидохме в дневната. Донесох сандвичите и им ги поднесох.
— Пихте ли нещо?
— Аз пих вода. На масата имаше бира, но сестра Хопкинс и Мери предпочетоха чай. Сестра Хопкинс отиде в килера да го приготви. Внесе го на поднос, а Мери го наля в чашите.
— Вие пихте ли от чая?
— Не.
— Но Мери Джеръд и сестра Хопкинс пиха?
— Да.
— Какво стана после?
— Сестра Хопкинс излезе, за да изключи газовия котлон.
— И ви остави сами с Мери Джеръд?
— Да.
— А после?
— След няколко минути взех чинията от сандвичите и подноса и ги отнесох в килера. Сестра Хопкинс беше там и заедно измихме съдовете.
— Сестра Хопкинс беше ли си свалила маншетите?
— Да. Тя миеше, а аз бършех съдовете.
— Споменахте, че сте видели драскотина на китката й?
— Попитах я дали не се е убола.
— А какво ви отговори тя?
— Каза: „Заби ми се бодил от розата пред малката къща. Сега ще го извадя.“
— Какво беше поведението й в онзи момент?
— Струва ми се, че й беше много горещо. Задъхваше се, а лицето й имаше странен цвят.
— Какво стана после?
— Качихме се на втория етаж и тя ми помогна да подредя вещите на леля си.
— След колко време слязохте долу?
— След около час.
— Къде беше Мери Джеръд?
— Седеше в дневната. Дишаше много странно и беше в кома. По настояване на сестра Хопкинс се обадих на лекаря. Той пристигна точно преди тя да умре.
Сър Едуин изправи театрално рамене и попита:
— Госпожице Карлайл, вие ли убихте Мери Джеръд?
(Това е твоят шанс! Изправи глава и погледни право напред!)
— Не!
III
Сър Самюъл Атънбъри. Сърцето й се разтуптя. Сега е в ръцете на неприятеля! Няма да има вече любезност, нито въпроси, на които знае отговорите! Но той започна много спокойно:
— Казахте ни, че сте били сгодени с господин Родерик Уелман и сте възнамерявали да се ожените?
— Да.
— Бяхте ли привързана към него?
— Да, много.
— Твърдя, че сте били лудо влюбена в Родерик Уелман и сте го ревнували безумно от Мери Джеръд.
— Не.
(Дали прозвуча достатъчно категорично?)
Сър Самюъл каза малко заплашително:
— Твърдя, че съзнателно сте се подготвяли да премахнете момичето от пътя си с надеждата, че Родерик Уелман ще се върне при вас.
— Съвсем не.
(Презрително, малко отегчено. Сега беше по-добре.)
Въпросите продължиха. Беше като насън… Лош сън… Кошмар…
Въпрос след въпрос… Ужасни, болезнени въпроси… За някои от тях беше подготвена, други бяха неочаквани…
Опитваше се да изиграе добре ролята си и нито веднъж да не се изпусне да каже: „Да, мразех я… Да, исках да умре… Да, докато правех сандвичите, си мислех за смъртта й…“
Трябваше да остане спокойна и невъзмутима и да отговаря кратко, без да влага чувства…
Да се бори…
Да отстоява всеки сантиметър…
Вече всичко свърши… Ужасният мъж с еврейски нос седна. С внимателен и любезен глас сър Едуин Булмър зададе още няколко въпроса. Лесни и приятни въпроси, целящи да отстранят всяко лошо впечатление, което може би е направила по време на кръстосания разпит…
Седна отново на подсъдимата скамейка. Погледна учудено към съдебните заседатели…
IV
Роди. Роди стоеше там, примигваше леко и мразеше всичко това.
Роди… изглеждащ някак нереален.
Но вече нищо не беше реално. Всичко се въртеше наоколо в дяволски кръг. „Черното е бяло, горе е долу, изток е запад… А аз не съм Елинор Карлайл. Аз съм «обвиняемата». И е без значение дали ще ме обесят, или ще ме освободят, вече нищо няма да бъде същото. Ако имаше едно нещо, поне едно смислено нещо, за което да се хвана…“
(Питър Лорд, може би… Лицето му, покрито с лунички и необикновената способност да изглежда винаги по един и същи начин…)
Докъде беше стигнал сър Едуин?
— Ще ни кажете ли какво беше отношението на госпожица Карлайл към вас?
— Мислех, че беше дълбоко привързана към мен, но, разбира се, не беше страстно влюбена — отговори Роди отчетливо.
— Бяхте ли удовлетворен от годежа ви?
— Да, напълно. Свързваха ни много общи неща.
— Кажете на съдебните заседатели, господин Уелман, защо бе развален годежът?
— Струва ми се, че след смъртта на госпожа Уелман изпаднахме в шок и това ни отдалечи един от друг. Не ми харесваше перспективата да се оженя за богата жена, когато аз самият съм без пукнат грош. Всъщност годежът бе прекратен по взаимно съгласие. И двамата почувствахме голямо облекчение.
— Кажете ни какви бяха отношенията ви с Мери Джеръд?
(О, Роди, горкият Роди! Колко ли ти е противно всичко това!)
— Струваше ми се много красива.
— Бяхте ли влюбен в нея?
— Малко.
— Кога я видяхте за последен път?
— Нека да помисля. Трябва да е било на пети или шести юли.
В гласа на сър Едуин се появиха метални нотки:
— Струва ми се, че сте я виждали и след това.
— Не. Заминах за чужбина, за Венеция и Далмация.
— Кога се върнахте в Англия?
— Когато получих телеграмата. Момент да се сетя, трябва да е било на първи август.
— Но мисля, че сте пристигнали в Англия на двайсет и седми юли.
— Не.
— Е, хайде, господин Уелман. Положихте клетва. Не е ли вярно, че сте се върнали в Англия на двайсет и пети юли и отново сте заминали през нощта на двайсет и седми юли, както показва паспортът ви?
Гласът на сър Едуин звучеше леко заплашително. Този въпрос върна Елинор в действителността и тя се намръщи. Защо адвокатът объркваше собствения си свидетел?
Родерик пребледня. Помълча минута-две, после каза с усилие:
— Да, така е.
— Отидохте ли в квартирата на Мери Джеръд на двайсет и пети юли?
— Да.
— Помолихте ли я да се омъжи за вас?
— Ъ-ъ-ъ… Да.
— Какво ви отговори тя?
— Отказа ми.
— Вие не сте богат, господин Уелман?
— Не.
— И имате много дългове?
— Какво ви влиза в работата?
— Знаехте ли, че госпожица Карлайл ви е завещала всичките си пари, в случай че умре?
— За пръв път чувам.
— Бяхте ли в Мейдънсфорд на двайсет и седми юли сутринта?
— Не.
Сър Едуин седна на мястото си. Прокурорът започна с въпросите си:
— Казахте, че според вас обвиняемата не е била влюбена във вас?
— Така е.
— Джентълмен ли сте, господин Уелман?
— Не разбирам какво имате предвид.
— Ако една дама е много влюбена във вас, а вие не я обичате, ще сметнете ли, че сте задължен да скриете от нея този факт?
— Разбира се, че не.
— Къде сте учили, господин Уелман?
— В Итън.
— Нямам повече въпроси — усмихна се сър Самюъл.
V
Алфред Джеймс Уоргрейв.
— Живеете в Емзуърт, Бъркс и отглеждате рози, така ли?
— Да.
— Ходихте ли в Мейдънсфорд на двайсети октомври, за да огледате една увивна роза, растяща пред вратата на малката къща в имението Хънтърбъри?
— Да, ходих.
— Опишете растението.
— Увивна роза — Zephyrine Drouhin, с красиви, ухайни розови цветчета и без бодли.
— Значи е невъзможно човек да се убоде на такава роза?
— Невъзможно е. Цветето няма бодли.
Кръстосан разпит не последва.
VI
— Казвате се Джеймс Артър Литълдейл. Вие сте дипломиран химик и работите в аптеката на „Дженкинс & Хейл“, нали?
— Да.
— Кажете ни от какво е това парченце?
Показаха му вещественото доказателство.
— Парченцето е от етикет, който ние използваме.
— От какво е етикетът?
— Поставяме такива етикети на опаковки за подкожно приложение.
— Въз основа на частите от думи, останали върху парченцето, можете ли да кажете със сигурност от етикета на кое лекарство е било откъснатото?
— Да. Съвсем определено мога да кажа, че парченцето е било откъснато от опаковка на таблетки апоморфин хидрохлорид от 1/20 грана, за подкожно приложение.
— Не е ли от морфин хидрохлорид?
— Не, не е.
— Защо?
— На етикета от опаковката с морфин думата морфин е изписана с главно „М“. Погледнат под лупа, краят на чертичката на буквата „м“, останала на парченцето, ясно показва, че е част от малка буква „м“, а не от главна буква „М“.
— Моля съдебните заседатели да погледнат с лупата. Носите ли етикети, с които да потвърдите казаното?
Етикетите бяха представени на съдебните заседатели. Сър Едуин продължи:
— Казахте, че парченцето принадлежи на етикет от апоморфин хидрохлорид. Какво представлява това вещество?
— Формулата му е С17Н17НO2 и е производно на морфина. Получава се чрез хидролиза на морфин при нагряване с разредена солна киселина в затворен съд. Морфинът губи една молекула вода.
— Какви са свойствата на апоморфина?
— Апоморфинът е най-мощният и бързодействащ познат еметик — средство за повръщане. Ефектът настъпва след няколко минути.
— Какво ще стане, ако някой погълне летална доза морфин и след няколко минути му се инжектира подкожно апоморфин?
— Незабавно ще бъде предизвикано повръщане и морфинът ще бъде изхвърлен от организма.
— Следователно, ако двама души ядат от едни и същи сандвичи или пият един и същи чай, а след това единият от тях си инжектира подкожно доза апоморфин, какъв ще бъде резултатът, при условие, че храната или чаят са съдържали морфин?
— Храната и чаят заедно с морфина ще бъдат повърнати от човека, който си е инжектирал апоморфин.
— За този човек ще има ли неблагоприятни последствия?
— Не.
Изведнъж в съда се разнесе оживен шепот. Съдията въдвори ред.
VII
— Вие сте Амилия Мери Седли и живеете на Чарлс Стрийт №17, Бунамба, Окланд, Нова Зеландия.
— Да.
— Познавате ли госпожа Дрейпър?
— Да. Познавам я от повече от двайсет години.
— Знаете ли моминското й име?
— Да. Присъствах на сватбата й. По баща се казва Мери Райли.
— В Нова Зеландия ли е родена?
— Не, дойде от Англия.
— Присъствахте ли на съдебните заседания от началото на процеса?
— Да, присъствах.
— Видяхте ли Мери Райли или Дрейпър в съда?
— Да.
— Къде я видяхте?
— На свидетелското място, когато даваше показания.
— Под какво име?
— Джеси Хопкинс.
— Напълно ли сте сигурна, че Джеси Хопкинс е жената, която познавате като Мери Райли или Дрейпър?
— Нямам никакво съмнение.
В края на залата настъпи леко раздвижване.
— Кога за последен път видяхте Мери Дрейпър?
— Преди пет години. Замина за Англия.
Сър Едуин се поклони на прокурора и каза:
— Свидетелката е ваша.
Сър Самюъл стана. Лицето му изразяваше леко объркване.
— Струва ми се, че бъркате, госпожо Седли.
— Не бъркам.
— Може да сте се подвели от случайна прилика.
— Познавам Мери Дрейпър достатъчно добре.
— Сестра Хопкинс е дипломирана участъкова сестра.
— Преди да се омъжи, Мери Дрейпър работеше в болница като медицинска сестра.
— Разбирате ли, че обвинявате в лъжесвидетелство свидетел на обвинението, призован в името на Краля?
— Зная какво говоря.
VIII
— Едуард Джон Маршъл, вие сте били няколко години в Окланд, Нова Зеландия, а сега живеете на Рен Стрийт №14, Детфорд, Англия?
— Точно така.
— Познавате ли Мери Дрейпър?
— Да, познавам я от Нова Зеландия.
— Видяхте ли я днес в съда?
— Да. Нарече се Хопкинс, но е госпожа Дрейпър.
Съдията вдигна глава и с ясен и остър глас каза:
— Мисля, че е необходимо свидетелката Джеси Хопкинс да бъде призована отново.
Последва пауза, после залата зашумя.
— Ваша милост, Джеси Хопкинс напусна съда преди няколко минути.
IX
— Еркюл Поаро.
След като положи клетва, Еркюл Поаро застана на свидетелското място, засука мустаците си и зачака наклонил леко глава на една страна. Съобщи името, адреса и професията си.
— Мосю Поаро, познавате ли този документ?
— Да.
— Как се сдобихте с него?
— Даде ми го участъковата сестра Хопкинс.
Сър Едуин каза:
— Ако позволите, милорд, ще прочета документа на глас и после ще го предам на съдебните заседатели.
I
Встъпителната реч на защитата:
— Господа съдебни заседатели, ще ви покажа, че срещу обвиняемата няма достатъчно факти. Върху обвинението ляга тежестта за доказване на вината, а до този момент по мое мнение, а не се съмнявам, и по ваше мнение то не успя да докаже нищо! Обвинението твърди, че след като се е сдобила с морфин (достъп, до който е имал всеки един от къщата, а съществува сериозно съмнение дали той изобщо е бил там), Елинор Карлайл е подготвила отравянето на Мери Джеръд. Тук обвинението разчита единствено на удобния случай. Опита се да докаже наличие на мотив. Но аз твърдя, че то не успя да го направи. Господа съдебни заседатели, мотив няма! Обвинението наблегна на разваления годеж. Питам ви — какво означава един развален годеж? Ако един развален годеж е причина за убийство, защо тогава ежедневно не се извършват убийства? И после, отбележете, този годеж не е следствие от дълбоки чувства, а е сключен главно по причини, свързани със семейството. Госпожица Карлайл и господин Уелман са израснали заедно. Винаги са били привързани един към друг и постепенно връзката им е прераснала в по-топло чувство. Но аз възнамерявам да ви докажа, че любовните им отношения са били доста хладни.
(О, Роди, Роди! Хладни любовни отношения?)
Освен това годежът е бил развален не от господин Уелман, а от обвиняемата. Твърдя, че Елинор Карлайл и Родерик Уелман са се сгодили най-вече за да доставят радост на старата госпожа Уелман. Когато тя умира, двете страни се уверяват, че чувствата им не са достатъчно силни, за да сключат брак. Остават обаче добри приятели. Елинор Карлайл, която е наследила богатството на леля си, поради вродената си доброта възнамерява да прехвърли значителна сума на Мери Джеръд. На момичето, в чието убийство е обвинена. Това е нелепо. Единственото нещо срещу Елинор Карлайл са обстоятелствата, при които е извършено отравянето. Обвинението всъщност заяви, че никой, освен Елинор Карлайл, не е могъл да убие Мери Джеръд. Следователно то трябваше да потърси възможния мотив. Но както казах, не успя да намери никакъв мотив, защото няма такъв. А сега да видим дали е вярно, че никой, освен Елинор Карлайл не е могъл да убие Мери Джеръд? Не, не е вярно. Съществува възможността Мери Джеръд да се е самоубила. Съществува възможността някой да е сложил отрова в сандвичите, докато Елинор Карлайл е била в малката къща. Има и трета възможност. Основен закон при предявяване на обвинение е, че ако може да се покаже друга теза, която е възможна и е в съответствие с доказателствата, обвиняемият трябва да бъде оправдан. Ще ви докажа, че е имало друг човек, който не само е могъл да отрови Мери Джеръд, но е разполагал и с много по-сериозен мотив да го направи. Ще ви представя доказателства, че съществува друг човек, който е имал не само достъп до морфина, но и основателен мотив да убие Мери Джеръд. Ще ви покажа, че на този човек му се е удал същият шанс да го извърши. Ще ви докажа, че нито един съд по света не би осъдил тази жена за убийство, когато срещу нея няма доказателства, като изключим това, че е имала възможност да го стори, а същевременно срещу друг човек съществуват не само доказателства, че е могъл да го извърши, но че е имал и сериозен мотив. Ще призова свидетел, за да докажа, че е извършено целенасочено лъжесвидетелстване от един от свидетелите на обвинението. Но първо призовавам обвиняемата, за да ви разкаже за случилото се и вие сами да се убедите, че обвиненията срещу нея са напълно неоснователни.
II
Тя положи клетва. Отговаряше на въпросите на сър Едуин с тих глас. Съдията се наведе напред. Нареди й да говори по-високо…
Сър Едуин я питаше внимателно и окуражително. Отговорите й бяха предварително подготвени.
— Бяхте ли привързана към Родерик Уелман?
— Много. Беше ми като брат или като братовчед. Винаги съм го възприемала като братовчед.
Годежът… въвлечена в него… много е хубаво да се омъжиш за някого, когото си познавал цял живот.
— Би ли могло това да се нарече любовна връзка?
(Любовна? О, Роди…)
— Не… Виждате ли, познавахме се толкова добре…
— След смъртта на госпожа Уелман отношенията ви охладняха ли?
— Да.
— Как си го обяснявате?
— Мисля, че отчасти стана заради парите.
— Заради парите?
— Да. Родерик се почувства неловко. Реши, че хората може да помислят, че се жени за мен заради тях…
— Мери Джеръд имаше ли вина, за да се развали годежът?
— Струваше ми се, че Родерик е доста увлечен по нея, но не вярвах, че е нещо сериозно.
— Ако беше сериозно, щяхте ли да се разстроите?
— О, не. Щях да си помисля само, че изборът му не е съвсем подходящ.
— Госпожице Карлайл, на двайсет и осми юни взехте ли опаковката морфин от чантата на сестра Хопкинс?
— Не.
— Притежавали ли сте някога морфин?
— Никога.
— Знаехте ли, че леля ви не е направила завещание?
— Не. Беше голяма изненада за мен.
— Вечерта на двайсет и осми юни, преди тя да умре, имахте впечатление, че иска да ви каже нещо?
— Разбрах, че не е завещала нищо на Мери Джеръд и настоява да го стори.
— За да изпълните желанието на леля си, вие прехвърлихте ли някаква сума на момичето?
— Да. Исках да изпълня желанията на леля Лора. Освен това бях благодарна на Мери за вниманието, което беше оказвала на леля ми.
— На двайсет и шести юли дойдохте ли от Лондон в Мейдънсфорд и отседнахте ли в хотел „Кингс Армс“?
— Да.
— С каква цел отидохте там?
— Бях продала имението и човекът, който го купи, искаше да се нанесе колкото е възможно по-бързо. Трябваше да прибера личните вещи на леля си и да се разпоредя с покъщнината.
— На път за къщата на двайсет и седми юли купихте ли някакви продукти?
— Да. Реших, че ще бъде по-удобно да хапна нещо на крак, отколкото да се връщам до селото.
— После отидохте ли до къщата и подредихте ли личните вещи на леля си?
— Да.
— А след това?
— Отидох в килера и направих сандвичи. После тръгнах за малката къща. Поканих участъковата сестра и Мери Джеръд да дойдат с мен за да хапнем.
— Защо го направихте?
— Исках да им спестя ходенето до селото и обратно в горещия ден.
— Всъщност е било естествена и любезна постъпка от ваша страна. Те приеха ли поканата.
— Да. Дойдоха с мен в къщата.
— Къде бяха сандвичите?
— Бях ги оставила в една чиния в килера.
— Прозорецът беше ли отворен?
— Да.
— Някой би ли могъл да се вмъкне в килера във ваше отсъствие?
— Разбира се.
— Ако някой ви беше наблюдавал отвън, докато приготвяхте сандвичите, какво би си помислил?
— Че се каня да хапна нещо на крак, предполагам.
— И не би могъл да знае, че ще споделите обяда си с някого, нали?
— Не. Идеята да ги поканя ми дойде в момента, в който видях какво голямо количество храна съм донесла.
— Така че ако някой е влизал в къщата, докато ви е нямало, и е сложил морфин в един от сандвичите, мислите ли, че се е опитал да отрови вас?
— Да, струва ми се.
— Какво се случи, след като пристигнахте в къщата?
— Отидохме в дневната. Донесох сандвичите и им ги поднесох.
— Пихте ли нещо?
— Аз пих вода. На масата имаше бира, но сестра Хопкинс и Мери предпочетоха чай. Сестра Хопкинс отиде в килера да го приготви. Внесе го на поднос, а Мери го наля в чашите.
— Вие пихте ли от чая?
— Не.
— Но Мери Джеръд и сестра Хопкинс пиха?
— Да.
— Какво стана после?
— Сестра Хопкинс излезе, за да изключи газовия котлон.
— И ви остави сами с Мери Джеръд?
— Да.
— А после?
— След няколко минути взех чинията от сандвичите и подноса и ги отнесох в килера. Сестра Хопкинс беше там и заедно измихме съдовете.
— Сестра Хопкинс беше ли си свалила маншетите?
— Да. Тя миеше, а аз бършех съдовете.
— Споменахте, че сте видели драскотина на китката й?
— Попитах я дали не се е убола.
— А какво ви отговори тя?
— Каза: „Заби ми се бодил от розата пред малката къща. Сега ще го извадя.“
— Какво беше поведението й в онзи момент?
— Струва ми се, че й беше много горещо. Задъхваше се, а лицето й имаше странен цвят.
— Какво стана после?
— Качихме се на втория етаж и тя ми помогна да подредя вещите на леля си.
— След колко време слязохте долу?
— След около час.
— Къде беше Мери Джеръд?
— Седеше в дневната. Дишаше много странно и беше в кома. По настояване на сестра Хопкинс се обадих на лекаря. Той пристигна точно преди тя да умре.
Сър Едуин изправи театрално рамене и попита:
— Госпожице Карлайл, вие ли убихте Мери Джеръд?
(Това е твоят шанс! Изправи глава и погледни право напред!)
— Не!
III
Сър Самюъл Атънбъри. Сърцето й се разтуптя. Сега е в ръцете на неприятеля! Няма да има вече любезност, нито въпроси, на които знае отговорите! Но той започна много спокойно:
— Казахте ни, че сте били сгодени с господин Родерик Уелман и сте възнамерявали да се ожените?
— Да.
— Бяхте ли привързана към него?
— Да, много.
— Твърдя, че сте били лудо влюбена в Родерик Уелман и сте го ревнували безумно от Мери Джеръд.
— Не.
(Дали прозвуча достатъчно категорично?)
Сър Самюъл каза малко заплашително:
— Твърдя, че съзнателно сте се подготвяли да премахнете момичето от пътя си с надеждата, че Родерик Уелман ще се върне при вас.
— Съвсем не.
(Презрително, малко отегчено. Сега беше по-добре.)
Въпросите продължиха. Беше като насън… Лош сън… Кошмар…
Въпрос след въпрос… Ужасни, болезнени въпроси… За някои от тях беше подготвена, други бяха неочаквани…
Опитваше се да изиграе добре ролята си и нито веднъж да не се изпусне да каже: „Да, мразех я… Да, исках да умре… Да, докато правех сандвичите, си мислех за смъртта й…“
Трябваше да остане спокойна и невъзмутима и да отговаря кратко, без да влага чувства…
Да се бори…
Да отстоява всеки сантиметър…
Вече всичко свърши… Ужасният мъж с еврейски нос седна. С внимателен и любезен глас сър Едуин Булмър зададе още няколко въпроса. Лесни и приятни въпроси, целящи да отстранят всяко лошо впечатление, което може би е направила по време на кръстосания разпит…
Седна отново на подсъдимата скамейка. Погледна учудено към съдебните заседатели…
IV
Роди. Роди стоеше там, примигваше леко и мразеше всичко това.
Роди… изглеждащ някак нереален.
Но вече нищо не беше реално. Всичко се въртеше наоколо в дяволски кръг. „Черното е бяло, горе е долу, изток е запад… А аз не съм Елинор Карлайл. Аз съм «обвиняемата». И е без значение дали ще ме обесят, или ще ме освободят, вече нищо няма да бъде същото. Ако имаше едно нещо, поне едно смислено нещо, за което да се хвана…“
(Питър Лорд, може би… Лицето му, покрито с лунички и необикновената способност да изглежда винаги по един и същи начин…)
Докъде беше стигнал сър Едуин?
— Ще ни кажете ли какво беше отношението на госпожица Карлайл към вас?
— Мислех, че беше дълбоко привързана към мен, но, разбира се, не беше страстно влюбена — отговори Роди отчетливо.
— Бяхте ли удовлетворен от годежа ви?
— Да, напълно. Свързваха ни много общи неща.
— Кажете на съдебните заседатели, господин Уелман, защо бе развален годежът?
— Струва ми се, че след смъртта на госпожа Уелман изпаднахме в шок и това ни отдалечи един от друг. Не ми харесваше перспективата да се оженя за богата жена, когато аз самият съм без пукнат грош. Всъщност годежът бе прекратен по взаимно съгласие. И двамата почувствахме голямо облекчение.
— Кажете ни какви бяха отношенията ви с Мери Джеръд?
(О, Роди, горкият Роди! Колко ли ти е противно всичко това!)
— Струваше ми се много красива.
— Бяхте ли влюбен в нея?
— Малко.
— Кога я видяхте за последен път?
— Нека да помисля. Трябва да е било на пети или шести юли.
В гласа на сър Едуин се появиха метални нотки:
— Струва ми се, че сте я виждали и след това.
— Не. Заминах за чужбина, за Венеция и Далмация.
— Кога се върнахте в Англия?
— Когато получих телеграмата. Момент да се сетя, трябва да е било на първи август.
— Но мисля, че сте пристигнали в Англия на двайсет и седми юли.
— Не.
— Е, хайде, господин Уелман. Положихте клетва. Не е ли вярно, че сте се върнали в Англия на двайсет и пети юли и отново сте заминали през нощта на двайсет и седми юли, както показва паспортът ви?
Гласът на сър Едуин звучеше леко заплашително. Този въпрос върна Елинор в действителността и тя се намръщи. Защо адвокатът объркваше собствения си свидетел?
Родерик пребледня. Помълча минута-две, после каза с усилие:
— Да, така е.
— Отидохте ли в квартирата на Мери Джеръд на двайсет и пети юли?
— Да.
— Помолихте ли я да се омъжи за вас?
— Ъ-ъ-ъ… Да.
— Какво ви отговори тя?
— Отказа ми.
— Вие не сте богат, господин Уелман?
— Не.
— И имате много дългове?
— Какво ви влиза в работата?
— Знаехте ли, че госпожица Карлайл ви е завещала всичките си пари, в случай че умре?
— За пръв път чувам.
— Бяхте ли в Мейдънсфорд на двайсет и седми юли сутринта?
— Не.
Сър Едуин седна на мястото си. Прокурорът започна с въпросите си:
— Казахте, че според вас обвиняемата не е била влюбена във вас?
— Така е.
— Джентълмен ли сте, господин Уелман?
— Не разбирам какво имате предвид.
— Ако една дама е много влюбена във вас, а вие не я обичате, ще сметнете ли, че сте задължен да скриете от нея този факт?
— Разбира се, че не.
— Къде сте учили, господин Уелман?
— В Итън.
— Нямам повече въпроси — усмихна се сър Самюъл.
V
Алфред Джеймс Уоргрейв.
— Живеете в Емзуърт, Бъркс и отглеждате рози, така ли?
— Да.
— Ходихте ли в Мейдънсфорд на двайсети октомври, за да огледате една увивна роза, растяща пред вратата на малката къща в имението Хънтърбъри?
— Да, ходих.
— Опишете растението.
— Увивна роза — Zephyrine Drouhin, с красиви, ухайни розови цветчета и без бодли.
— Значи е невъзможно човек да се убоде на такава роза?
— Невъзможно е. Цветето няма бодли.
Кръстосан разпит не последва.
VI
— Казвате се Джеймс Артър Литълдейл. Вие сте дипломиран химик и работите в аптеката на „Дженкинс & Хейл“, нали?
— Да.
— Кажете ни от какво е това парченце?
Показаха му вещественото доказателство.
— Парченцето е от етикет, който ние използваме.
— От какво е етикетът?
— Поставяме такива етикети на опаковки за подкожно приложение.
— Въз основа на частите от думи, останали върху парченцето, можете ли да кажете със сигурност от етикета на кое лекарство е било откъснатото?
— Да. Съвсем определено мога да кажа, че парченцето е било откъснато от опаковка на таблетки апоморфин хидрохлорид от 1/20 грана, за подкожно приложение.
— Не е ли от морфин хидрохлорид?
— Не, не е.
— Защо?
— На етикета от опаковката с морфин думата морфин е изписана с главно „М“. Погледнат под лупа, краят на чертичката на буквата „м“, останала на парченцето, ясно показва, че е част от малка буква „м“, а не от главна буква „М“.
— Моля съдебните заседатели да погледнат с лупата. Носите ли етикети, с които да потвърдите казаното?
Етикетите бяха представени на съдебните заседатели. Сър Едуин продължи:
— Казахте, че парченцето принадлежи на етикет от апоморфин хидрохлорид. Какво представлява това вещество?
— Формулата му е С17Н17НO2 и е производно на морфина. Получава се чрез хидролиза на морфин при нагряване с разредена солна киселина в затворен съд. Морфинът губи една молекула вода.
— Какви са свойствата на апоморфина?
— Апоморфинът е най-мощният и бързодействащ познат еметик — средство за повръщане. Ефектът настъпва след няколко минути.
— Какво ще стане, ако някой погълне летална доза морфин и след няколко минути му се инжектира подкожно апоморфин?
— Незабавно ще бъде предизвикано повръщане и морфинът ще бъде изхвърлен от организма.
— Следователно, ако двама души ядат от едни и същи сандвичи или пият един и същи чай, а след това единият от тях си инжектира подкожно доза апоморфин, какъв ще бъде резултатът, при условие, че храната или чаят са съдържали морфин?
— Храната и чаят заедно с морфина ще бъдат повърнати от човека, който си е инжектирал апоморфин.
— За този човек ще има ли неблагоприятни последствия?
— Не.
Изведнъж в съда се разнесе оживен шепот. Съдията въдвори ред.
VII
— Вие сте Амилия Мери Седли и живеете на Чарлс Стрийт №17, Бунамба, Окланд, Нова Зеландия.
— Да.
— Познавате ли госпожа Дрейпър?
— Да. Познавам я от повече от двайсет години.
— Знаете ли моминското й име?
— Да. Присъствах на сватбата й. По баща се казва Мери Райли.
— В Нова Зеландия ли е родена?
— Не, дойде от Англия.
— Присъствахте ли на съдебните заседания от началото на процеса?
— Да, присъствах.
— Видяхте ли Мери Райли или Дрейпър в съда?
— Да.
— Къде я видяхте?
— На свидетелското място, когато даваше показания.
— Под какво име?
— Джеси Хопкинс.
— Напълно ли сте сигурна, че Джеси Хопкинс е жената, която познавате като Мери Райли или Дрейпър?
— Нямам никакво съмнение.
В края на залата настъпи леко раздвижване.
— Кога за последен път видяхте Мери Дрейпър?
— Преди пет години. Замина за Англия.
Сър Едуин се поклони на прокурора и каза:
— Свидетелката е ваша.
Сър Самюъл стана. Лицето му изразяваше леко объркване.
— Струва ми се, че бъркате, госпожо Седли.
— Не бъркам.
— Може да сте се подвели от случайна прилика.
— Познавам Мери Дрейпър достатъчно добре.
— Сестра Хопкинс е дипломирана участъкова сестра.
— Преди да се омъжи, Мери Дрейпър работеше в болница като медицинска сестра.
— Разбирате ли, че обвинявате в лъжесвидетелство свидетел на обвинението, призован в името на Краля?
— Зная какво говоря.
VIII
— Едуард Джон Маршъл, вие сте били няколко години в Окланд, Нова Зеландия, а сега живеете на Рен Стрийт №14, Детфорд, Англия?
— Точно така.
— Познавате ли Мери Дрейпър?
— Да, познавам я от Нова Зеландия.
— Видяхте ли я днес в съда?
— Да. Нарече се Хопкинс, но е госпожа Дрейпър.
Съдията вдигна глава и с ясен и остър глас каза:
— Мисля, че е необходимо свидетелката Джеси Хопкинс да бъде призована отново.
Последва пауза, после залата зашумя.
— Ваша милост, Джеси Хопкинс напусна съда преди няколко минути.
IX
— Еркюл Поаро.
След като положи клетва, Еркюл Поаро застана на свидетелското място, засука мустаците си и зачака наклонил леко глава на една страна. Съобщи името, адреса и професията си.
— Мосю Поаро, познавате ли този документ?
— Да.
— Как се сдобихте с него?
— Даде ми го участъковата сестра Хопкинс.
Сър Едуин каза:
— Ако позволите, милорд, ще прочета документа на глас и после ще го предам на съдебните заседатели.
Глава четвърта
I
Заключителна реч на защитата:
— Господа съдебни заседатели, сега отговорността пада изцяло върху вас. Вие трябва да решите дали Елинор Карлайл ще излезе от този съд като свободен човек. Ако след доказателствата, които чухте, вие решите, че Елинор Карлайл е отровила Мери Джеръд, тогава ваше право е да я признаете за виновна. Но ако установите, че доказателствата „за“ и „против“ обвиняемата имат еднаква сила, или ако намерите, че има по-силни доказателства срещу друг човек, то ваше задължение е да я освободите, без да губите време. От фактите по делото, изнесени досега, стана ясно, че случаят се оказа много по-различен, отколкото в началото. Вчера след драматичните доказателства, представени от мосю Еркюл Поаро, аз призовах нови свидетели, които недвусмислено да докажат, че Мери Джеръд е била незаконна дъщеря на Лора Уелман. Това означава, че най-близката кръвна роднина на госпожа Уелман не е племенницата й Елинор Карлайл, а незаконната й дъщеря, носила името Мери Джеръд. Не се съмнявам, че в този смисъл ще бъдат и напътствията на негова светлост. Следователно след смъртта на госпожа Уелман Мери Джеръд щеше да наследи огромно богатство. Ето, господа, в какво се изразява трудността на ситуацията. Една сума, възлизаща на около двеста хиляди лири, щеше да бъде наследена от Мери Джеръд. Но тя не е знаела този факт. Не е знаела и истинската самоличност на жената, наричаща се Хопкинс. Вие, господа, може да решите, че Мери Райли или Дрейпър е имала съвсем законни основания да приеме името Хопкинс. Ако е така, защо не се изправи пред вас, за да поясни причините? Всичко, което знаем, е следното: сестра Хопкинс е подтикнала Мери Джеръд да направи завещание, според което цялата й собственост се наследява от Мери Райли, сестра на Елайза Райли. Известно ни е, че благодарение на професията си сестра Хопкинс е имала достъп до морфин и апоморфин и е била добре запозната със свойствата им. Доказано бе също, че сестра Хопкинс не каза истината, когато заяви, че драскотината на китката й е от бодил на роза, която всъщност няма бодли. Защо ще лъже, освен за да скрие, че драскотината е от подкожна инжекция? Спомнете си също, че обвиняемата заяви под клетва, че когато е отишла в килера, сестра Хопкинс не е изглеждала добре и е имала зеленикав цвят на лицето си — признак, че се е чувствала много зле. Искам да подчертая и друг момент. Ако беше живяла още двайсет и четири часа, госпожа Уелман щеше да направи завещание и е почти сигурно, че в него щеше да бъде предвидена добра сума за Мери Джеръд. Тя обаче едва ли би й оставила цялото си състояние, защото е вярвала, че непризнатата й дъщеря би била по-щастлива в средата, в която живее. Не аз трябва да се произнеса по доказателствата срещу друг човек. Искам само да покажа, че той е имал същите възможности и далеч по-сериозен мотив за убийство. От тази гледна точка, господа съдебни заседатели, твърдя, че делото срещу Елинор Карлайл се обезсилва…
II
Кратко изложение на съдията, господин Бедингфийлд:
— … трябва да сте напълно убедени, че тази жена е дала смъртоносната доза морфин на Мери Джеръд на двайсет и седми юли. Ако не сте — би следвало да признаете обвиняемата за невинна. Обвинението заяви, че единственият човек, който е имал възможност да даде отровата на Мери Джеръд, е била обвиняемата. Защитата успя да докаже, че има и други алтернативи. Посочено бе, че Мери Джеръд е могла да се самоубие, но единственото доказателства в подкрепа на това мнение е фактът, че е направила завещание малко преди да умре. Не се намери никакво доказателство, че е била потисната или нещастна, или в такова състояние на духа, което да доведе до подобна стъпка. Изложено бе и предположението, че някой друг е могъл да сложи морфин в сандвичите, докато Елинор Карлайл е отсъствала от къщата. Но в такъв случай отровата е била предназначена за Елинор Карлайл и смъртта на Мери Джеръд е била грешка. Третата версия, представена от защитата, е, че друг човек е имал същата възможност да даде морфина и отровата е била сложена в чая, а не в сандвичите. В подкрепа на тази версия защитата призова свидетеля Литълдейл, който заяви под клетва, че парченцето хартия, намерено в килера, е част от етикет на опаковка, съдържаща таблетки от апоморфин хидрохлорид, много мощно средство за повръщане. Бяха ви представени и двата вида етикети. Според мен полицията носи голяма отговорност, че не е проверила щателно парченцето и е направила погрешното заключение, че се отнася за етикет от опаковка морфин. Свидетелката Хопкинс заяви, че си е одраскала китката на розата, растяща пред малката къща. Свидетелят Уоргрейв огледа растението и потвърди, че по него няма бодли. Вие трябва да решите от какво е драскотината на китката на сестра Хопкинс и защо тя е излъгала… Ако обвинението ви е убедило, че подсъдимата, а не някой друг е извършил престъплението, би следвало да я признаете за виновна. Ако алтернативната версия, представена от защитата, е възможна и е в съответствие с доказателствата, обвиняемата трябва да бъде оправдана. Ще ви помоля да обмислите присъдата старателно и да проявите смелост при преценката на представените ви доказателства.
III
Въведоха Елинор в съдебната зала. Влязоха съдебните заседатели.
— Господа съдебни заседатели, постигнахте ли съгласие относно присъдата?
— Да.
— Обърнете се към подсъдимата и кажете дали я признавате за виновна или за невинна.
— Невинна…
Изведоха я през страничната врата.
Осъзнаваше, че я поздравяват… Лицето на Роди, на детектива с големите мустаци…
Но тя се обърна към Питър Лорд:
— Искам да се махна…
Сега двамата прекосяваха бързо Лондон, седнали в удобния даймлер.
Той мълчеше, а тя се наслаждаваше на блажената тишина.
Всяка минута я отвеждаше все по-далече и по-далече.
Нов живот… Изведнъж каза:
— Аз… искам да отида на някое спокойно място… където няма да виждам никакви лица…
— Всичко съм уредил. Отивате в санаториум. Спокойно място с красиви градини. Там никой няма да ви намери и да ви безпокои.
— Да, желая тъкмо това… — въздъхна тя.
Помисли си, че той я разбираше само защото беше лекар. Разбираше я и не я закачаше. Такова блажено спокойствие й носеше присъствието му. Да избяга от всичко, далеч от Лондон… на безопасно място…
Искаше да забрави, да забрави всичко… Вече нищо не изглеждаше истинско. Досегашният й живот и емоции бяха отминали, приключени и изчезнали. Чувстваше се като съвършено ново, неопитно и беззащитно създание, непокътнато и неопетнено, започващо битието си отначало. Страхуваше се, ужасно се страхуваше.
Но присъствието на Питър Лорд й действаше така утешително…
Вече напускаха Лондон и навлизаха в предградията.
Най-после тя проговори:
— Дължа всичко на вас, само на вас…
— Дължите го на Еркюл Поаро — отвърна той. — Този човек сякаш е магьосник.
— Дължа го на вас — настоя Елинор. — Вие го открихте и го накарахте да го направи!
— Наистина го накарах… — ухили се Питър.
— Убеден ли бяхте, че не съм го извършила, или се съмнявахте?
— Не бях напълно сигурен — призна си той.
— В началото за малко да се призная за виновна… защото, разбирате ли, си го бях помислила… Помислих си го в онзи ден, когато ме видяхте да надничам в дома на сестрата и да се смея.
— Да, зная.
— Сега ми изглежда толкова странно… като някакво безумие. Тогава купих пастета и направих сандвичите и през цялото време си представях как ще сложа отрова в тях, как тя ще изяде един и ще умре, а Роди ще се върне при мен.
— При някои хора подобни фантазии помагат. Всъщност не е чак толкова лошо. Освобождавате се от нещо чрез въображението си. Прилича на изпотяване.
— Да, вярно е. Защото си отиде изведнъж! Имам предвид злото, което ме беше обзело! Когато онази жена спомена за розата пред малката къща, всичко отново си дойде на място… — Тя потрепери и продължи: — После, когато отидохме в стаята и видяхме, че умира, аз се запитах дали има голяма разлика между това да помислиш за убийство и да го извършиш.
— Колкото от земята до небето!
— Да, но все пак…
— Разбира се, че има разлика! Да мислиш за убийство съвсем не означава да причиняваш зло. Понякога хората имат глупави представи. Мислят си, че е същото като да планираш убийство! Но не е. Ако дълго време мислиш за убийство, в един момент злото те напуска и усещаш колко си бил глупав!
— О! Вие ми действате така успокояващо… — възкликна Елинор.
— Едва ли. Просто имам повечко здрав разум — възрази Питър Лорд малко смутено.
Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.
— Докато бях в съда, от време на време поглеждах към вас. Добивах смелост. Вие изглеждахте толкова обикновен. — Тя се засмя и продължи: — Бях груба!
— Разбирам. Когато изживяваш кошмар, единствената надежда идва от обикновените неща. Винаги съм смятал, че те са най-добрият изход.
За пръв път, откакто влязоха в колата, тя обърна глава и го погледна.
Образът му не предизвика в нея болка, каквато усещаше всеки път, когато погледнеше Роди. Не й причиняваше нито страдание, нито радост. Но я стопляше и успокояваше.
Тя си помисли: „Колко е хубаво лицето му… хубаво и смешно… Да, наистина е успокояващо…“
Продължаваха да пътуват.
Стигнаха до една порта. Зад нея имаше път, който се виеше към тиха бяла къща, кацнала на хълма.
— Тук ще бъдете съвсем спокойна. Никой няма да ви тревожи — каза Питър Лорд.
Тя сложи импулсивно ръката си върху неговата.
— Вие… ще идвате ли да ме виждате?
— Разбира се.
— А често ли?
— Толкова често, колкото желаете — отвърна той.
— Моля ви, идвайте… много често…
I
Заключителна реч на защитата:
— Господа съдебни заседатели, сега отговорността пада изцяло върху вас. Вие трябва да решите дали Елинор Карлайл ще излезе от този съд като свободен човек. Ако след доказателствата, които чухте, вие решите, че Елинор Карлайл е отровила Мери Джеръд, тогава ваше право е да я признаете за виновна. Но ако установите, че доказателствата „за“ и „против“ обвиняемата имат еднаква сила, или ако намерите, че има по-силни доказателства срещу друг човек, то ваше задължение е да я освободите, без да губите време. От фактите по делото, изнесени досега, стана ясно, че случаят се оказа много по-различен, отколкото в началото. Вчера след драматичните доказателства, представени от мосю Еркюл Поаро, аз призовах нови свидетели, които недвусмислено да докажат, че Мери Джеръд е била незаконна дъщеря на Лора Уелман. Това означава, че най-близката кръвна роднина на госпожа Уелман не е племенницата й Елинор Карлайл, а незаконната й дъщеря, носила името Мери Джеръд. Не се съмнявам, че в този смисъл ще бъдат и напътствията на негова светлост. Следователно след смъртта на госпожа Уелман Мери Джеръд щеше да наследи огромно богатство. Ето, господа, в какво се изразява трудността на ситуацията. Една сума, възлизаща на около двеста хиляди лири, щеше да бъде наследена от Мери Джеръд. Но тя не е знаела този факт. Не е знаела и истинската самоличност на жената, наричаща се Хопкинс. Вие, господа, може да решите, че Мери Райли или Дрейпър е имала съвсем законни основания да приеме името Хопкинс. Ако е така, защо не се изправи пред вас, за да поясни причините? Всичко, което знаем, е следното: сестра Хопкинс е подтикнала Мери Джеръд да направи завещание, според което цялата й собственост се наследява от Мери Райли, сестра на Елайза Райли. Известно ни е, че благодарение на професията си сестра Хопкинс е имала достъп до морфин и апоморфин и е била добре запозната със свойствата им. Доказано бе също, че сестра Хопкинс не каза истината, когато заяви, че драскотината на китката й е от бодил на роза, която всъщност няма бодли. Защо ще лъже, освен за да скрие, че драскотината е от подкожна инжекция? Спомнете си също, че обвиняемата заяви под клетва, че когато е отишла в килера, сестра Хопкинс не е изглеждала добре и е имала зеленикав цвят на лицето си — признак, че се е чувствала много зле. Искам да подчертая и друг момент. Ако беше живяла още двайсет и четири часа, госпожа Уелман щеше да направи завещание и е почти сигурно, че в него щеше да бъде предвидена добра сума за Мери Джеръд. Тя обаче едва ли би й оставила цялото си състояние, защото е вярвала, че непризнатата й дъщеря би била по-щастлива в средата, в която живее. Не аз трябва да се произнеса по доказателствата срещу друг човек. Искам само да покажа, че той е имал същите възможности и далеч по-сериозен мотив за убийство. От тази гледна точка, господа съдебни заседатели, твърдя, че делото срещу Елинор Карлайл се обезсилва…
II
Кратко изложение на съдията, господин Бедингфийлд:
— … трябва да сте напълно убедени, че тази жена е дала смъртоносната доза морфин на Мери Джеръд на двайсет и седми юли. Ако не сте — би следвало да признаете обвиняемата за невинна. Обвинението заяви, че единственият човек, който е имал възможност да даде отровата на Мери Джеръд, е била обвиняемата. Защитата успя да докаже, че има и други алтернативи. Посочено бе, че Мери Джеръд е могла да се самоубие, но единственото доказателства в подкрепа на това мнение е фактът, че е направила завещание малко преди да умре. Не се намери никакво доказателство, че е била потисната или нещастна, или в такова състояние на духа, което да доведе до подобна стъпка. Изложено бе и предположението, че някой друг е могъл да сложи морфин в сандвичите, докато Елинор Карлайл е отсъствала от къщата. Но в такъв случай отровата е била предназначена за Елинор Карлайл и смъртта на Мери Джеръд е била грешка. Третата версия, представена от защитата, е, че друг човек е имал същата възможност да даде морфина и отровата е била сложена в чая, а не в сандвичите. В подкрепа на тази версия защитата призова свидетеля Литълдейл, който заяви под клетва, че парченцето хартия, намерено в килера, е част от етикет на опаковка, съдържаща таблетки от апоморфин хидрохлорид, много мощно средство за повръщане. Бяха ви представени и двата вида етикети. Според мен полицията носи голяма отговорност, че не е проверила щателно парченцето и е направила погрешното заключение, че се отнася за етикет от опаковка морфин. Свидетелката Хопкинс заяви, че си е одраскала китката на розата, растяща пред малката къща. Свидетелят Уоргрейв огледа растението и потвърди, че по него няма бодли. Вие трябва да решите от какво е драскотината на китката на сестра Хопкинс и защо тя е излъгала… Ако обвинението ви е убедило, че подсъдимата, а не някой друг е извършил престъплението, би следвало да я признаете за виновна. Ако алтернативната версия, представена от защитата, е възможна и е в съответствие с доказателствата, обвиняемата трябва да бъде оправдана. Ще ви помоля да обмислите присъдата старателно и да проявите смелост при преценката на представените ви доказателства.
III
Въведоха Елинор в съдебната зала. Влязоха съдебните заседатели.
— Господа съдебни заседатели, постигнахте ли съгласие относно присъдата?
— Да.
— Обърнете се към подсъдимата и кажете дали я признавате за виновна или за невинна.
— Невинна…
Изведоха я през страничната врата.
Осъзнаваше, че я поздравяват… Лицето на Роди, на детектива с големите мустаци…
Но тя се обърна към Питър Лорд:
— Искам да се махна…
Сега двамата прекосяваха бързо Лондон, седнали в удобния даймлер.
Той мълчеше, а тя се наслаждаваше на блажената тишина.
Всяка минута я отвеждаше все по-далече и по-далече.
Нов живот… Изведнъж каза:
— Аз… искам да отида на някое спокойно място… където няма да виждам никакви лица…
— Всичко съм уредил. Отивате в санаториум. Спокойно място с красиви градини. Там никой няма да ви намери и да ви безпокои.
— Да, желая тъкмо това… — въздъхна тя.
Помисли си, че той я разбираше само защото беше лекар. Разбираше я и не я закачаше. Такова блажено спокойствие й носеше присъствието му. Да избяга от всичко, далеч от Лондон… на безопасно място…
Искаше да забрави, да забрави всичко… Вече нищо не изглеждаше истинско. Досегашният й живот и емоции бяха отминали, приключени и изчезнали. Чувстваше се като съвършено ново, неопитно и беззащитно създание, непокътнато и неопетнено, започващо битието си отначало. Страхуваше се, ужасно се страхуваше.
Но присъствието на Питър Лорд й действаше така утешително…
Вече напускаха Лондон и навлизаха в предградията.
Най-после тя проговори:
— Дължа всичко на вас, само на вас…
— Дължите го на Еркюл Поаро — отвърна той. — Този човек сякаш е магьосник.
— Дължа го на вас — настоя Елинор. — Вие го открихте и го накарахте да го направи!
— Наистина го накарах… — ухили се Питър.
— Убеден ли бяхте, че не съм го извършила, или се съмнявахте?
— Не бях напълно сигурен — призна си той.
— В началото за малко да се призная за виновна… защото, разбирате ли, си го бях помислила… Помислих си го в онзи ден, когато ме видяхте да надничам в дома на сестрата и да се смея.
— Да, зная.
— Сега ми изглежда толкова странно… като някакво безумие. Тогава купих пастета и направих сандвичите и през цялото време си представях как ще сложа отрова в тях, как тя ще изяде един и ще умре, а Роди ще се върне при мен.
— При някои хора подобни фантазии помагат. Всъщност не е чак толкова лошо. Освобождавате се от нещо чрез въображението си. Прилича на изпотяване.
— Да, вярно е. Защото си отиде изведнъж! Имам предвид злото, което ме беше обзело! Когато онази жена спомена за розата пред малката къща, всичко отново си дойде на място… — Тя потрепери и продължи: — После, когато отидохме в стаята и видяхме, че умира, аз се запитах дали има голяма разлика между това да помислиш за убийство и да го извършиш.
— Колкото от земята до небето!
— Да, но все пак…
— Разбира се, че има разлика! Да мислиш за убийство съвсем не означава да причиняваш зло. Понякога хората имат глупави представи. Мислят си, че е същото като да планираш убийство! Но не е. Ако дълго време мислиш за убийство, в един момент злото те напуска и усещаш колко си бил глупав!
— О! Вие ми действате така успокояващо… — възкликна Елинор.
— Едва ли. Просто имам повечко здрав разум — възрази Питър Лорд малко смутено.
Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.
— Докато бях в съда, от време на време поглеждах към вас. Добивах смелост. Вие изглеждахте толкова обикновен. — Тя се засмя и продължи: — Бях груба!
— Разбирам. Когато изживяваш кошмар, единствената надежда идва от обикновените неща. Винаги съм смятал, че те са най-добрият изход.
За пръв път, откакто влязоха в колата, тя обърна глава и го погледна.
Образът му не предизвика в нея болка, каквато усещаше всеки път, когато погледнеше Роди. Не й причиняваше нито страдание, нито радост. Но я стопляше и успокояваше.
Тя си помисли: „Колко е хубаво лицето му… хубаво и смешно… Да, наистина е успокояващо…“
Продължаваха да пътуват.
Стигнаха до една порта. Зад нея имаше път, който се виеше към тиха бяла къща, кацнала на хълма.
— Тук ще бъдете съвсем спокойна. Никой няма да ви тревожи — каза Питър Лорд.
Тя сложи импулсивно ръката си върху неговата.
— Вие… ще идвате ли да ме виждате?
— Разбира се.
— А често ли?
— Толкова често, колкото желаете — отвърна той.
— Моля ви, идвайте… много често…
Глава пета
— Видяхте ли, приятелю, че лъжите, които казват хората, са толкова полезни, колкото и истината — започна Еркюл Поаро.
— Излъга ли ви някой?
— О, да! — кимна детективът. — По една или друга причина. Но ме озадачи най-много човекът, на когото истината беше най-необходима, а той самият е така чувствителен и се държеше толкова коректно.
— Елинор! — промърмори Питър Лорд.
— Точно тя. Фактите сочеха, че тя е виновна. А със своята чувствителност и съзнателност Елинор не направи нищо, за да отхвърли подозрението. Обвинявайки себе си за случилото се, почти се отказа от жестоката и безскрупулна борба и щеше да се признае за виновна за престъпление, което не е извършила.
— Невероятно — пое дълбоко въздух лекарят.
— Съвсем не — поклати глава Поаро. — Тя се обвиняваше, защото се съдеше по стандарти, много по-строги от тези на обикновените хора.
— Да, тя е такава — каза Питър Лорд замислено.
— От самото начало на разследването си мислех, че вероятно Елинор е виновна за престъплението, в което я обвиняват. Но аз изпълних ангажимента си към вас и открих, че има много по-убедителни доказателства срещу друг човек.
— Сестра Хопкинс?
— Не. Родерик Уелман беше първият човек, който привлече вниманието ми. И той ме излъга. Каза ми, че е напуснал Англия на девети юли и се е върнал на първи август. Но сестра Хопкинс между другото спомена, че Мери Джеръд е отхвърлила предложението на Родерик веднъж в Мейдънсфорд и „втори път, когато са се срещнали в Лондон“. Вие ми съобщихте, че Мери Джеръд е заминала за Лондон на десети юли, един ден след като Родерик Уелман е напуснал Англия. А в такъв случай кога са могли да се срещнат Мери Джеръд и Родерик Уелман? Изпратих своя приятел крадеца да се потруди и като разгледах паспорта на Уелман, открих, че е бил в Англия от двайсет и пети до двайсет и седми юли. Той умишлено ме беше излъгал. Известно време мисълта ми беше заета от сандвичите, оставени без надзор в килера, докато Елинор Карлайл е била в малката къща. Следователно тя е трябвало да бъде жертвата, а не Мери. Имал ли е Родерик Уелман някакъв мотив да убие Елинор Карлайл? Да, и то сериозен. Тя е направила завещание, в което му оставя всичко. И като поразпитах умело, открих, че може би Родерик Уелман е знаел за него.
— А защо решихте, че е невинен? — попита Питър Лорд.
— Поради още една лъжа. Една също толкова наивна, глупава и ненужна лъжа. Сестра Хопкинс каза, че е одрала китката си на увивната роза и бодилът е останал забит в ръката й. Отидох да видя розата. Тя нямаше бодли… Сестра Хопкинс ме бе излъгала толкова глупаво и безсмислено, че привлече вниманието ми. Започнах да размишлявам. Дотогава впечатлението ми за нея беше, че е съвсем справедлив и последователен свидетел с подчертано предубеждение към обвиняемата, което бе естествено поради привързаността й към мъртвото момиче. А тази глупава и безполезна лъжа ме подтикна отново да преценя много внимателно сестра Хопкинс и твърденията й. Разбрах нещо, което до този момент не бях успял да прозра. Тя имаше някакви сведения за Мери Джеръд и много искаше те да се разчуят.
— Мислех, че е точно обратното — изненада се Питър Лорд.
— Привидно, да. Тя чудесно изигра ролята си на човек, който знае нещо, но не желае да го каже! Когато обаче помислих внимателно, установих, че с всяка дума цели точно обратното. Разговорът ми със сестра О’Брайън потвърди подозрението ми. Сестра Хопкинс я беше използвала много хитро, без О’Брайън да се усети. Разбрах, че сестра Хопкинс играе някаква игра. Съпоставих двете лъжи, нейната и на Родерик Уелман. Можеше ли някой от двамата да има разумно обяснение за лъжата си? За Родерик си отговорих веднага — да. Той е много чувствителна личност. Да признае, че не е успял да удържи на намерението си да остане в чужбина и се е върнал при момичето, което не е искало да има нищо общо с него, би било голям удар за честолюбието му. Тъй като не го подозираха, че е бил близо до местопрестъплението и че е замесен по някакъв начин, той тръгна по линията на най-малкото съпротивление и за да избегне неприятностите (много характерно за него!), не си призна за краткото си завръщане в Англия. Просто заяви, че се е върнал на първи август, когато е научил за убийството. А сега за сестра Хопкинс. Имаше ли смислено обяснение за лъжата й? Колкото повече мислех, толкова по-необичайно ми изглеждаше. Защо сестра Хопкинс е трябвало да излъже за драскотината на китката си? Какво беше значението на тази драскотина? Започнах да си задавам някои въпроси. Чий е бил откраднатият морфин? На сестра Хопкинс. Кой е могъл да даде морфина на госпожа Уелман? Сестра Хопкинс. Добре, но защо е привлякла внимание върху изчезването му? Ако го беше извършила, имаше един-единствен отговор на този въпрос — защото вече е била планирала другото убийство, убийството на Мери Джеръд, и се е нуждаела от някого, върху когото да хвърли вината, като покаже, че и той е имал възможност да се сдобие с морфина. И други неща си дойдоха на мястото. Анонимното писмо, изпратено на Елинор. Трябвало е да провокира лоши чувства между Елинор и Мери. Без съмнение целта е била Елинор да дойде в имението и да се противопостави на влиянието, което е имала Мери върху госпожа Уелман. Влюбването на Родерик Уелман в Мери е било съвсем непредвидено обстоятелство, но сестра Хопкинс го е оценила веднага. Намерила е нужния мотив за изкупителната си жертва Елинор. Но каква е била причината за двете престъпления? Какъв мотив би могла да има сестра Хопкинс, за да убие Мери Джеръд? Започна да ми просветлява, но съвсем слабо. Сестра Хопкинс е имала голямо влияние върху Мери и го е използвала, за да подтикне момичето да направи завещание. Но завещанието не облагодетелства сестра Хопкинс. То е в полза на лелята на Мери, която живее в Нова Зеландия. И тогава си спомних една случайна реплика на човек от селото — че лелята е била медицинска сестра в някаква болница. Светлината се позасили. Замисълът на престъплението започна да се изяснява. Следващата стъпка беше лесна. Посетих отново сестра Хопкинс. Двамата разиграхме чудесна комедия. Накрая тя се остави да я убедя да каже онова, което целеше да се разбере от самото начало! Само дето го направи може би малко по-рано, отколкото възнамеряваше! Но ситуацията беше толкова подходяща, че не можа да устои. В крайна сметка все някога истината трябваше да излезе наяве. С добре симулирано нежелание тя ми показа писмото. И така, приятелю, вече не беше само предположение. Аз знаех! Писмото я издаде.
— Как? — попита Питър Лорд и сви вежди.
— Mon cher! Върху плика на писмото беше написано: „За Мери, да й бъде изпратено след смъртта ми“. Но от съдържанието ясно се разбираше, че Мери Джеръд не трябва да знае истината. Освен това думичката „изпратено“ (а не предадено) беше много красноречива. Писмото не е било предназначено за Мери Джеръд, а за друга Мери. Елайза Райли е разкрила истината на сестра си Мери Райли в Нова Зеландия. Сестра Хопкинс не е намерила писмото в малката къща след смъртта на Мери Джеръд. Имала го е от много години. Получила го е в Нова Зеландия, където й е било изпратено, след като сестра й е починала. — Поаро замълча, после продължи: — Когато човек види истината с очите на разума, останалото е лесно. Предимствата на пътуването със самолет ни позволи на делото да се яви свидетел, който добре е познавал Мери Дрейпър в Нова Зеландия.
— Ако предположим, че бяхте сбъркали и се беше оказало, че сестра Хопкинс и Мери Дрейпър са две различни личности? — попита Питър Лорд.
— Аз никога не бъркам! — каза детективът студено.
Питър Лорд се засмя.
Поаро поде отново:
— Приятелю, сега ние знаем нещо за тази жена Мери Райли или Дрейпър. Полицията в Нова Зеландия не е успяла да открие достатъчно доказателства, за да я осъди, но тя е била под наблюдение, докато един ден внезапно е напуснала страната. Смъртта на някаква нейна пациентка, възрастна дама, завещала на „милата сестра Райли“ прилична сума, доста озадачила лекаря, който се грижел за нея. Съпругът на Мери Дрейпър си направил застраховка „Живот“ в нейна полза за значителна сума. Починал внезапно и необяснимо. За нейно нещастие обаче той забравил да изпрати по пощата чека до застрахователната компания. На съвестта й може би тежи смъртта и на други хора. Съвсем сигурно е обаче, че тя е безскрупулна и безпощадна жена. Можете да си представите какви мисли са се породили в жестокия й мозък от писмото на сестра й. Когато в Нова Зеландия е станало доста напечено за нея, тя се е върнала в Англия и е започнала работа под името Хопкинс (това име принадлежи на нейна бивша колежка от болницата, починала в чужбина). Целта й е била да отиде в Мейдънсфорд. Вероятно е замисляла изнудване. Но госпожа Уелман не е била жена, която би допуснала да бъде изнудвана, и сестра Райли, или Хопкинс, много предвидливо не е предприела нищо. Несъмнено е поразпитала тук-там и е установила, че госпожа Уелман е много богата и може би от някоя случайно изтървана дума е разбрала, че старата дама не е направила завещание. И така, през онази юнска вечер, когато сестра О’Брайън е споделила с колежката си, че госпожа Уелман иска да повикат адвоката й, Хопкинс не се е поколебала. Госпожа Уелман е трябвало да умре, без да остави завещание, за да може незаконната й дъщеря да наследи всичките й пари. Хопкинс вече се била сприятелила с Мери Джеръд и е имала голямо влияние върху момичето. Оставало е само да я убеди да напише завещание, с което да остави всичките си пари на сестрата на майка си. Всяка дума в завещанието е била внимателно премислена от нея. Не се споменава нищо за родствена връзка, а само за „Мери Райли, сестра на Елайза Райли“. След като го е подписала, Мери Джеръд е била обречена. Тази жена е чакала само подходяща възможност. Предполагам, че вече е била планирала как да извърши престъплението — да използва апоморфин, за да си осигури алиби. Може би е мислила да събере Елинор и Мери в дома си, но когато Елинор е дошла в малката къща и ги е поканила на сандвичи, тя веднага е оценила чудесната възможност. Обстоятелствата са били такива, че Елинор със сигурност е щяла да бъде обвинена.
— Ако не бяхте вие, тя щеше да бъде осъдена — каза Питър Лорд.
— Не, на вас, приятелю, тя трябва да благодари за живота си — възрази Еркюл Поаро бързо.
— На мен? Аз нищо не съм направил. Опитах се… — той замълча.
Еркюл Поаро леко се усмихна.
— Mais oui10, сериозно се опитахте, нали? Нямахте търпение, защото ви се струваше, че доникъде не съм стигнал. Освен това се страхувахте, че тя наистина може да е виновна. И така, вие също съвсем нахално ме излъгахте! Но, mon cher, не постъпихте много умно. Съветвам ви в бъдеще да си гледате варицелата и коклюша и да стоите настрана от разследването на престъпления.
Лекарят се изчерви и попита:
— През цялото време ли знаехте?
Детективът каза строго:
— Водихте ме за ръка да претърсваме храсталаците и ми помогнахте да намеря немския кибрит, който току-що бяхте сложили там! C’est l’enfantillage11!
Питър Лорд трепна и промърмори:
— Продължавайте да ми натяквате!
— Вие говорихте с градинаря и го накарахте да каже, че е видял колата ви отвън на пътя. След това отрекохте, че колата е била вашата. Искахте да ме убедите, че някой чужденец е бил там през онази сутрин.
— Постъпих ужасно глупаво — призна си Питър Лорд.
— Какво правехте в Хънтърбъри тогава?
— Такава идиотщина… — изчерви се младият мъж отново. — Чух, че е пристигнала. Отидох до къщата с надеждата да я зърна. Нямах намерение да разговарям с нея. Аз… исках само… да я зърна. От пътечката между храстите гледах как правеше сандвичи в килера…
— Шарлота и поетът Вертер! Продължавайте, приятелю.
— О, няма нищо повече за казване. Просто се промъкнах между храстите и я наблюдавах, докато излезе.
— От пръв поглед ли се влюбихте в Елинор Карлайл? — попита Поаро внимателно.
Последва дълго мълчание.
— Предполагам — най-после отговори Питър Лорд. — Надявам се, че тя и Родерик Уелман ще бъдат щастливи.
— Скъпи ми приятелю, съвсем не се надявате на такова нещо!
— А защо не? Тя ще му прости тази история с Мери Джеръд. Беше само увлечение от негова страна.
— По-дълбоко е… — замисли се Поаро. — Понякога между миналото и бъдещето зейва дълбока пропаст. Когато човек е попаднал в царството на сенките, които хвърля смъртта, и се върне отново под слънцето, тогава, mon cher, започва нов живот… Миналото е вече забравено. — Помълча малко, после продължи: — Нов живот… Елинор го започва сега, а вие сте човекът, който й го даде.
— Не.
— Да. Вашата решителност, вашата арогантна настоятелност ме накараха да изпълня това, което искахте от мен. Признайте си, тя благодари на вас, нали?
— Да, беше ми много благодарна… — изрече Питър Лорд. — Помоли ме да я посещавам често.
— Да, тя има нужда от вас.
— Не толкова, колкото от него! — избухна младият мъж.
— Тя никога не е имала нужда от Родерик Уелман — поклати глава Еркюл Поаро. — Да, обичала го е нещастно, дори отчаяно.
Лицето на Питър Лорд стана сурово.
— И никога няма да ме обича толкова, колкото него!
— Може би не — съгласи се детективът. — Но тя се нуждае от вас, приятелю, защото само с вас може да започне живота си отново.
Питър Лорд не каза нищо.
Когато заговори, гласът на Еркюл Поаро беше много мек:
— Не можете ли да приемете фактите? Обичала е Родерик Уелман. Какво от това? С вас тя може да бъде щастлива…
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги