Тъмният съперник

Глава 11

Все още със затворени очи, той чу шума на морето. Или може би беше туптенето на слепоочията му?

Предпазливо Оби-Уан отвори очи. Намираше се в дълга и тясна стая с нисък таван. Заобикаляха го редици платформи за спане. Завивките бяха навити в долния край на всяка платформа. Беше сам. Светлинният му меч го нямаше.

Ребрата и раменете му бяха бинтовани. Нещо бе увито около врата му. Оби-Уан прокара пръсти по него. Беше яка — гладка, без видима ключалка. Тя изжужа под пръстите му. Може би беше някакъв лечебен уред.

Когато надигна глава, остра болка го накара да изсъска през зъби. Оби-Уан задиша бавно, успокоявайки съзнанието си, както го бяха учили. Той прие болката. Приветства я като приятел, който му съобщава, че тялото му е ранено. Той й благодари за това предупреждение. И фокусира волята си върху оздравяването.

Само след миг болката леко намаля, достатъчно, за да може да се изправи. Високо над него имаше тесен прозорец. Балансирайки върху една платформа за спане, той се надигна на пръсти, за да погледне през него.

Изпълни го отчаяние. Безбрежно сиво море се разстилаше пред погледа му на километри. Нямаше никаква следа от суша. Никакви кораби. Само гигантската платформа с високи кули, издигащи се от морето.

Веднага осъзна къде се намира — Великото море на Бендомиър, което покриваше половината планета. Сигурно беше на някаква дълбоководна минна платформа. За дълбоководните мини само се шепнеше. Те бяха ужасни, опасни места, откъдето много миньори не се завръщаха.

— Значи се събуди.

Изненадан, Оби-Уан се обърна. Висока, печална фигура стоеше на прага. Кожата й беше тъмна, но, изглежда, се люлееше на бели парцали. Два бели кръга ограждаха очите й. Притежаваше извънредно дълги, приличащи на гумени, ръце, които висяха под коленете.

— Как се чувстваш? Притесних се — запита създанието, но преди Оби-Уан да отговори, онзи се изкиска. — Излъгах! Не е така!

— Кой си ти? — попита Оби-Уан. Усещаше замайване, но той заповяда на съзнанието си да се проясни. Внимателно слезе от платформата.

— Името ми е Гера, но не ти влиза в работата да знаеш. Аз съм финдянец. Тук сме събрани откъде ли не. Хайде, човешко момче, мърдай!

Изведнъж ръката на Гера се изстреля. Тя се пресегна през две платформи за спане и се стегна около китката на Оби-Уан.

— Нямам цял ден на разположение. Надзирателите ще довтасат с електробичовете да нажулят и двама ни, ако не се екипираш.

— За какво да се екипирам?

— За какво да се екипираш ли? За почивка на синджянската луна! — заграчи Гера. — Излъгах те! За копане, разбира се.

— Но аз не съм миньор — протестира Оби-Уан, докато Гера го влачеше към изхода.

— О, прощавай. В такъв случай, не ти се налага да работиш — особеното лице на Гера се надвеси над него. — Вместо това, ще те изхвърлят от платформата. Така приказно ще си поплуваш…

— Но не е така? — предположи Оби-Уан.

Гера се изкиска и плясна Оби-Уан по гърба, запращайки го във въздуха.

— Браво бе, човешко момче! Ама не е така! Ще те изхвърлят, та да се удавиш. Обаче ще умреш още при падането. Сега идвай.

Гера го избута през вратата. Студен вятър блъсна в лицето на Оби-Уан. Заобикаляха го купчини миньорско оборудване. Дроиди забързано теглеха сондажни свредели към един асансьор, където група работници чакаха. Навсякъде имаше пазачи, които патрулираха, въоръжени с електробичове и бластери.

Когато изкачиха стълбите до второто ниво, Оби-Уан видя, че платформата е много по-голяма, отколкото си мислеше — беше с размерите на малък град. Морски съдове се стрелкаха към и от дълбоководните платформи, които образуваха основното съоръжение.

Гера го избута в едно складово помещение. Той потърка очите си, за да разгледа екипировката, и белите кръгове около очите му се разшириха. Оби-Уан осъзна, че кожата на Гера всъщност е светла. Просто беше покрит с минен прах.

Гера го забеляза, че се е втренчил.

— Баня веднъж месечно, но чудо голямо. Скоро ще изглеждаш като мен, човешко момче.

— Гера, не съм миньор — повтори Оби-Уан. — Бях отвлечен. Аз съм…

Гера избухна в смях. Запляска по коленете си с дългите ръце.

— Отвлечен ли? Какъв ужас! Дай да алармирам охраната! О, пак излъгах! Как мислиш, че попаднах тук? Да не съм куку, че да идвам доброволно? Всички ние сме роби, не разбираш ли? След пет години ти дават достатъчно пари, за да се изнесеш от планетата и да започнеш наново. Ако оцелееш. Повечето не оцеляват.

— Пет години ли? — попита Оби-Уан, преглъщайки трудно.

— За толкова подписваш договор — обясни му Гера. — Ще ти трябва термокостюм и технокаска. Някои сечива…

— Но аз не съм подписвал договор!

Гера пак се изсмя, докато измерваше на дължина един термокостюм, захвърляйки го, защото беше малък за Оби-Уан.

— Стига си ме разсейвал с шеги, човешко момче! Аз да не би да съм подписвал? Просто те принуждават!

— Името ми е Оби-Уан Кеноби и съм ученик джедай.

— Джедай, предай, замай, не знай — занарежда безсмислено Гера. — Няма значение кой си. Може и да си принцът на Корускант.

Той подхвърли друг термокостюм към Оби-Уан.

— Този ще стане. А сега технокаската.

Оби-Уан притисна мръсния и влажен костюм към тялото си. Не си представяше как ще го облече. Вече беше измръзнал до костите. Главата му затуптя отново и той внимателно я докосна. Усети цицината на тила си. Косата беше сплъстена от кръв. Ребрата му горяха от болка.

После си спомни за яката. Докосна я.

— Това някакъв лечебен уред ли е, Гера?

Този път Гера падна върху купчината термокостюми. Така се разсмя, че започна да се дави.

— О! Ще ме скъсаш от смях, Обауан. Лечебен уред!

Той сподави смеха си, след което се изкашля.

— Не е така! Това е електрояка. Ако опиташ да избягаш от платформата, ба-ам! — гумените ръце на Гера се размятаха. — Ставаш на парчета!

Оби-Уан докосна яката си.

— Охраната може да ни взривява?

— Не охраната — жизненорадостно обясни Гера. — Електрояките се активират от сушата. В случай на бунт, разбираш ли? Ако надделеем над пазачите, можем да се освободим от машинката. Светна ли ти? Ето защо пазачите не могат да ни взривяват — Гера се усмихна приятелски към него. — Могат само да ни пребиват и да ни стрелят, да ни измъчват и да ни хвърлят през борда.

— Какво облекчение — измърмори Оби-Уан.

Гера се ухили, а зъбите му блеснаха в жълто.

— Харесваш ми, Обауан. Затова — ще те пазя! Ха! Не е така, пак излъгах. На никого не вярвам и никой не ми вярва. Сега побързай, преди пазачите да са дошли да ни претрепят.

Гера го сръчка и изцвърча, после се закикоти оглушително.

— Не бъди толкова тъжен, Обауан. Утре, най-вероятно, ще си мъртъв!

Оби-Уан облече термокостюма си без желание. Грабна технокаската и препаса един сервоколан с инструменти. Нямаше избор. Все още не. Трябваше да намери начин как да избяга. Гера му каза, че никой не е успявал. Но джедай никога не е стъпвал тук. Той не загуби надежда.

Оби-Уан прочисти съзнанието си. Загърби страха и отчаянието, концентрира се върху яката около врата си. Без съмнение можеше да използва Силата, за да изключи уреда.

Усилено се концентрира, привличайки Силата около себе си, за да обвие яката. Впрегна всичко от знанията и дисциплината си.

Но яката продължаваше да жужи заредена.

Вероятно беше твърде омаломощен. Налагаше се да бъде търпелив.

Ако оцелееше…

Когато се върна на палубата, съзря как един пазач злобно налагаше паднал миньор. Как би могъл да оцелее тук?

„Включи се в играта, така ще сториш.“

Думите ясно прозвучаха в съзнанието му. Думите на Йода. Само това, че чу тембъра на майстора джедай, отпъди отчаянието и му вдъхна кураж.

Оби-Уан вдигна глава. Той беше джедай. Щеше да се включи в играта. И щеше да оцелее.