Търговска къща (Част II)

43

Заключителният звънец на фондовата борса иззвъня, но звукът беше удавен във вонящия хаос на скупчените брокери, които отчаяно се опитваха да завършат последните си сделки.

За „Струан“ денят беше катастрофален. Огромни количества акции бяха стоварени на пазара, за да бъдат купени, а после отново отхвърлени, защото слуховете раждаха нови слухове. Цената на една акция беше паднала от 24.70 до 17.50, а все още имаше 300 000, предложени в графата продажби. Пазарът беше колеблив. Всички очакваха „Хо-Пак“ да фалира на следващия ден — единствено сър Луис Базилио прекрати търгуването с банкови акции на обяд и спаси банката от разоряване.

— Иисусе Христе, какъв гад! — каза някой. — Измъкна се благодарение на проклетия звънец.

— Гледай тай-пана — избухна някой. — Всемогъщи Боже, човек би си помислил, че е един обикновен ден, а не погребението на „Ноубъл хаус“.

— Нашият Йан се забавлява. Виж му усмивката. Боже, акциите му падат от 24.70 на 17.50 за един ден, след като никога не са били под 25, а се държи така, сякаш нищо не се е случило. Утре Горнт трябва да поеме контрола!

— Или пък банката.

— „Вик“? Не, те си имат техни проблеми — каза друг, присъединявайки се към възбудената потна група.

— По дяволите, мислиш ли наистина, че Горнт ще го направи? Горнт, тай-пан на „Ноубъл хаус“?

— Не мога да си го представя!

— По-добре е да свикваш с това, старче. Но аз съм съгласен, никога няма да разбереш, че светът на Йан се руши около тестисите му…

— Ама, че гадно време!

— Е хайде, тай-панът е добър човек, а Горнт е един арогантен мръсник.

— Те и двамата са мръсници.

— О, не зная. Но съм съгласен, че Йан е студен. Студен като лед.

— Но не така студен както горкия стар Бен. Този мръсник е като мъртвец.

— Бен ли? Кой Бен? — попита някой докато се смееха. — А?

— О, за Бога, Чарли това е само една песничка, едно стихотворение. Бен се римува със студен, това е. Как ти мина денят?

— Направих сума пари от комисионни.

— Аз също.

— Фантастично. Продадох 100 процента от всичките си акции. Слава Богу сега съм свободен. Ще съм некоректен по отношение на някои мои клиенти, но откъдето дошло там и отишло, а те могат да си го позволят.

— Аз все още задържам 58 000 от „Струан“, а няма желаещи.

— За Бога!

— Какво има?

— „Хо-Пак“ е свършена. Затвориха си вратите.

— Какво?

— Всеки един мръсен клон.

— Всемогъщи Боже! Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен, а освен това казват, че утре също няма да отворят и че губернаторът ще обяви почивен ден за банките. Получих информацията от достоверен източник, брато.

— Мили Боже, „Вик“ затварят!

— О, Господи напълно сме разорени…

— Слушай, току-що говорих с Джонджон. Кризата се разпростира и при тях, но той твърди, че ще се оправят, да не се тревожиш.

— Дано!

— Казва, че в Абърдийн преди половин час имало бунт, когато клонът на „Хо-Пак“ там фалирал, но Ричард Куанг е недоволен от информациите в пресата. Той е затворил „временно“ всички техни клонове, с изключение на главния офис в „Сентръл“. Няма причина за безпокойство, той има много пари и…

— Лъже мръсникът му с мръсник!

— … и всеки с капитали на „Хо-Пак“ трябва да отиде там с паспорта си и те ще ги изплатят.

— Ами акциите им? Когато правят ликвидацията колко мислиш, че ще платят? Десет цента за долар?

— Един Господ знае! Но хиляди ще си загубят гащите в този фалит.

— Хей, тай-пан! Ще оставите ли капиталът ви да пада или ще купувате?

— „Ноубъл хаус“ е така силна както винаги е била, момче — каза спокойно Дънрос. — Съветът ми е да купуваш!

— Колко време можете да чакате тай-пан?

— Ще преживеем този незначителен проблем, не се тревожи.

Дънрос продължи да си пробива път сред тълпата, устремен към изхода, след него вървяха Линк Бартлет и Кейси. Отвсякъде го засипваха с въпроси. Повечето от тях той отпращаше с шега, на няколко отговори. В един момент пред него се изпречи Горнт и настъпи пълна тишина.

— А-а, Куилън, как беше днес? — учтиво запита той.

— Много добре Йан, благодаря. Много добре. Моите партньори и аз сме с три или четири милиона напред.

— Имаш партньори?

— Разбира се. Сам трудно бих атакувал „Струан“ така леко. Разбира се, че имам много сериозна подкрепа — усмихна се Горнт. — За щастие доста хора не скриват омразата си към „Струан“ и това не е от вчера, а от векове наред. За мен е удоволствие да ти кажа, че току-що се сдобих с още 300 000 акции от първа ръка. Това горе-долу трябва да разбие на пух и прах твоята къща.

— Ние не сме хапльовци. Ние сме „Ноубъл хаус“.

— До утре. Да. Или може би вдругиден. Най-късно до понеделник. — Горнт се обърна към Бартлет. — Вечерята за вторник остава, нали?

— Да.

Дънрос се усмихна.

— Куилън, човек може да изгори, когато продава евтино при такъв непостоянен пазар. — Той се обърна към Бартлет и Кейси и каза любезно — Съгласни ли сте с мен?

— Дявол да го вземе тука със сигурност не е като на борсата в Ню Йорк. — Бартлет се присъедини към всеобщия смях. — Това, което става тука днес би пратило по дяволите цялата ни икономика, така ли е Кейси?

— Така е — отвърна Кейси смутено, усещайки критичния поглед на Горнт. — Здрасти! — поздрави тя любезно.

— За нас е чест, че сте тук — каза Горнт с пленителна усмивка. — Мога ли да поздравя и двама ви за куража снощи?

— Нищо особено не съм направил — каза Бартлет.

— Нито пък аз — добави Кейси с неудобство, напълно съзнавайки, че е единствената жена в залата и център на вниманието. — Ако не бяха Линк, Йан и вие останалите, щях да се паникьосам.

— О, но не го направихте. Вашият скок беше съвършен — каза Горнт възторжено.

Тя нищо не отговори, но мисълта за това сгря душата й. Животът й някак си се промени от момента, в който свали дрехите си, без да се замисля. Тази сутрин се обади Гавалан да я попита как е. Същото бяха сторили и други. Получи много поздравления. Чувстваше, че и Дънрос и Горнт и Бартлет го запомниха, защото не ги предаде. Тях, а може би себе си. „Да, — помисли си тя — издигна се в очите на всички мъже. И засили ревността на всички жени. Любопитно.“

— Продавате ли евтино, мистър Бартлет? — попита Горнт.

— Лично аз — не. Поне засега.

— Трябва — каза Горнт любезно. — Могат да се направят много пари в един сгромолясващ се пазар, а аз съм сигурен, че знаете това. Многото пари ще сменят ръцете, които държат контрола на „Струан“.

Той отново спря погледа си на Кейси, развълнуван от куража, тялото й и от мисълта, че в неделя ще бъде с нея.

— А вие, Сирануш участвате ли в пазара? — попита той.

Кейси се развълнува от начина, по който той произнесе името й. „Внимавай! — предупреди се тя. — Този мъж е опасен. Както и Дънрос и Линк. Кой от тримата?

Струва ми се, че искам и тримата.“

Денят започна вълнуващо още с обаждането на Дънрос. Не забеляза никакво неразположение вследствие на пожара или от лекарството против повръщане на д-р Тулей. Цяла сутрин усилено работи — прегледа телеграмите, телексите. Проведе няколко телефонни разговори с Щатите. Укрепи едно сливане, което от месеци беше на дневен ред, продаде много изгодно една компания, за да се сдобие с друга, която в бъдеще щеше да помогне на „Пар-Кон“ да утвърди проникването си в Азия — независимо от това с кого ще имат делови отношения. И тогава неочаквано беше поканена от Линк на обяд… „Скъпият, мъжествен, уверен и привлекателен Линк“ — помисли си, спомняйки си обяда на върха на „Виктория енд Албърт“ във великолепната, зелена трапезария, която гледаше към пристанището. Линк така внимателен, Хонконг и крайбрежните пътища забулени от шибащия дъжд. Половин грейпфрут, малко салата, Перие — всичко отлично сервирано — точно това, което тя искаше. И накрая кафе.

— Какво ще кажеш Кейси, да отидем до стоковата борса? Да кажем в два и половина? — каза той. — Йан ни покани.

— Но аз все още имам да свърша много неща, Линк, да…

— Но тук е съвсем различно и онова, с което се справят онези момчета е просто невероятно. Тайната търговия е начин на живот и то съвсем легален. Господи, фантастично е — прекрасно — велика система. За това, което правят тук съвсем законно за един ден, в Щатите са ти необходими двадесет години.

— Това не я оправдава, Линк.

— Не, но тук е Хонконг и техните правила ми харесват. Ще ти кажа, Кейси, ако искаш да се отървеш от мъртъв капитал тука е мястото да го направиш с печалба.

— Да се надяваме, че е така. Ти иди, Линк. Аз наистина имам един куп боклуци, което се налага да прегледам.

— Могат да почакат. Днес е битката. Трябва да присъстваме на убийството.

— Горнт ли ще победи?

— Разбира се. Освен, ако Йан не получи силна финансова подкрепа. Чувам, че „Виктория“ няма да го подкрепи. А и „Орлин“ няма да му подновят заема — точно както предсказах.

— Горнт ли ти каза?

— Непосредствено преди обеда, но тука всеки знае всичко. Никога не ми се е случвало подобно нещо.

— Тогава може би Йан знае, че ти авансира Горнт с 2 милиона, за да започне.

— Може би. Няма значение, сега за сега те не знаят, че „Пар-Кон“ е на път да стане новата „Ноубъл хаус“. Как ти се струва тай-пан Бартлет?

Кейси си спомни неговата внезапна усмивка и топлината, която я обля и отново почувства сега докато стоеше на партерния етаж на стоковата борса и го гледаше. Тълпа от мъже и само трима имаха значение: Куилън, Дънрос и Линк — най-жизненият и вълнуващ от всички мъже, които някога беше срещала. Тя се усмихна и на тримата по един и същи начин и каза на Горнт:

— Не, аз не участвам, поне не лично. Не обичам залаганията — цената на парите ми е твърде висока.

Някой измърмори: „Каква тъпотия каза.“

Горнт не обърна никакво внимание и задържа погледа си върху нея.

— Мъдро, много мъдро. Разбира се понякога нещата са сигурни, понякога можеш да предизвикаш убийство.

Той погледна Дънрос, който наблюдаваше със странната си усмивка.

— В преносен смисъл — да.

— Разбира се. Е, Куилън ще се видим утре.

— Хей, мистър Бартлет — извика някой — сключили ли сте сделка със „Струан“ или не?

— И какво мисли нападателят Бартлет за „нападателния“ стил на Хонконг? — попита друг.

Отново се възцари тишина. Бартлет сви рамене.

— Нападението си е нападение навсякъде — внимателно каза той, — и бих добавил, че това е подготвено и предприето. Но човек никога не знае дали е спечелил преди всички гласове да са преброени. Съгласен съм с мистър Дънрос. Можете да изгорите — той се ухили отново, а очите му играеха. — Съгласен съм и с мистър Горнт. Понякога можеш да предизвикаш убийство.

Отново избухна смях. Дънрос използва момента, за да си пробие път към вратата. Бартлет и Кейси го последваха. Долу до колата му Дънрос каза:

— Хайде, влизайте. За съжаление аз трябва да бързам, но колата ще ви откара вкъщи.

— Не, няма нужда, ще вземем такси…

— Качвайте се. В този дъжд ще трябва да чакате половин час.

— Фериботът ще ни свърши чудесна работа, тай-пан — каза Кейси. — Той ще ни отведе там.

— Какво ще правиш с Горнт? — запита Бартлет. Дънрос се засмя и Кейси и Бартлет се опитаха да преценят силата му.

— Ще изчакам — каза той. — Това е един стар китайски обичай: Търпение. Получава онзи, който чака. Благодаря, че запазихте в тайна нашата сделка. Много добре се справихте.

— Утре след затваряне на пазара ли ще съобщиш? — попита Бартлет.

— Иска ми се да оставя открити възможностите си. Познавам този пазар, но вие не. Може би утре.

Дънрос ги погледна открито.

— Може би не преди вторник, когато всъщност ще сме подписали. Предполагам, че все още имаме сделка, нали? До полунощ във вторник, нали?

— Разбира се — каза Кейси.

— Може ли времето до оповестяването да ми бъде дадено на мен? Ще ви кажа предварително, но може да ми се наложи да използвам времето за… маневриране.

— Разбира се.

— Благодаря. Естествено, ако сме свили знамената дотогава, няма да има сделка. Напълно ми е ясно.

— Може ли Горнт да поеме контрола? — попита Кейси. И двамата видяха промяната в очите на шотландеца.

Усмивката все още беше там, но само на повърхността.

— Не, в действителност не може, но с достатъчно капитал може незабавно да си пробие път до Управителния съвет и да назначи други директори. А стане ли това той ще бъде участник в нашите тайни, ще подрива и руши. — Дънрос отново погледна Кейси. — Неговата цел е да руши.

— Заради миналото?

— Донякъде. — Дънрос се усмихна, но този път в усмивката му имаше дълбока умора. — Залозите са високи, едно лице е замесено, огромно лице и то е Хонконг. Тук оцеляват силните, а слабите загиват. Правителството не краде от теб, но и не те защитава. Ако не искаш да си свободен и не ти харесват нашите правила, или това, че те не съществуват не идвай. Дошъл си, за да спечелиш, нали? — Той погледна Бартлет. — И ще го постигнеш по един или друг начин.

— Да — съгласи се Линк угоднически.

Кейси се чудеше до каква степен Дънрос е в течение на уговорката с Горнт. Мисълта я обезпокои.

— Да, печалбата е нашият мотив. Но не да разрушаваме.

— Умно — каза той. — По-добре да се създава, отколкото да се руши. А, между другото Жак питаше дали бихте желали да вечеряте с него тази вечер към осем и трийсет. Аз не мога, защото имам официален прием с губернатора, но бихме могли да се видим по-късно.

— Благодаря, но довечера не мога — на Бартлет му стана неудобно при внезапната мисъл за Орланда. — А ти, Кейси?

— Не, не благодаря. Имам една купчина, която трябва да прегледам, тай-пан, навярно бихме могли да го отложим за по-нататък.

Тя си помисли, че той е достатъчно умен, за да си мълчи, а Линк Бартлет също толкова умен, за да охлади ситуацията със „Струан“ за малко. „Да — каза си тя — ще бъде чудесно да вечеряме с Линк, само двамата, както на обед. А може да отидем и на кино.“

Дънрос влезе в офиса си.

— О… о, здравей тай-пан — каза Клаудия. — Мистър и мисис Кърк са в приемната на долния етаж. Оставката на Бил Фостър е в подноса за входяща кореспонденция.

— Добре. Клаудия, уреди да видя Линбар, преди да си тръгне.

Той я наблюдаваше внимателно и въпреки, че тя майсторски прикриваше чувствата си, той усети страха. Усещаше го в цялата сграда. Всички се преструваха, но увереността се рушеше. „Без увереност в генерала — беше писал Сън Цу — нито една битка не може да бъде спечелена, независимо от броя на войските и на оръжията.“

Разтревожен, Дънрос премисли плана и позицията си. Знаеше, че има твърде малко ходове. Единствената истинска защита беше атаката, а той не можеше да атакува без наличието на големи капитали. Тази сутрин, когато се срещна с Ландо Мата получи само едно неохотно „може би“…

— Казах ти, че първо трябва да се консултирам с Тайтфист Танг. Оставил съм съобщения, но просто не можах да се свържа с него.

— Той в Макао ли е?

— Да, да, така мисля. Каза, че пристига днес, но не зная с кой ферибот. Наистина не зная, тай-пан. Ако не дойде с последния ще се върна в Макао и веднага ще го потърся. Ще се обадя тази вечер веднага след като говоря с него. Между другото, преразгледа ли някоя от нашите оферти?

— Да. Не мога да ви продам контрола на „Струан“. А и не мога да я изоставя и да рискувам в Макао.

— С нашите пари ще разбиеш Горнт, би мо…

— Не мога да отстъпя контрола.

— Може би бихме могли да обединим нашите предложения. Ние ще те подкрепим срещу Горнт в замяна на контрола на „Струан“, а ти изиграваш спекулиращите синдикати, ако желаеш — тайно. Да, това може да остане тайна…

Дънрос се размърда в креслото си уверен, че Ландо Мата и Тайтфист използваха, че той е вътре, за да уредят личните си интереси.

„Също като Бартлет и Кейси — помисли той без гняв. — Ето, това е една интересна жена — красива, смела и лоялна към Бартлет. Дали знае, че той закуси с Орланда тази сутрин, а след това посети апартамента й. Дали знаят, че знам за двата милиона в Швейцария. Бартлет е умен, много умен и всяка негова стъпка е точна, но лесно може да бъде атакуван. Защото слабото му място е едно азиатско момиче. Може би Орланда, може би не, но със сигурност изпълнена с младост златна кожа. Куилън постъпи хитро като заложи капан с такава стръв. Да. Орланда е отлична стръв — мислите му отново се върнаха при Ландо Мата и неговите милиони. — За да се сдобия с тези милиони ще трябва да наруша свещената си клетва, а и това няма да помогне.“

— Какви обаждания има за мен, Клаудия? — попита той и усети буца лед в стомаха си. Мата и Тайтфист бяха неговият коз, единственият останал.

Тя се поколеба и погледна в списъка.

— Обади се Хиро Тода от Токио, лично. Моля, обадете си при първа възможност. Аластър Струан от Единбург… Дейвид Макструан от Торонто… баща ви от Еър… старият сър Рос Струан от Ница…

— Чичо Тръслър от Лондон — той я прекъсна, — чичо Кели от Дъблин… братовчедът Купър от Атланта, братов…

— От Ню Йорк — продължи Клаудия.

— От Ню Йорк. Лошата новина се научава бързо — каза той спокойно.

— Да. А после имаше… — Очите й се напълниха със сълзи. — Какво ще правим?

— В никакъв случай няма да плачем — той знаеше, че една голяма част от нейните спестявания бяха в „Струан“.

— Да. О, да. — Тя извади носна кърпа. Беше й мъчно за него, но благодареше на боговете, че предвидливо продаде, когато той беше най-силен и не купи, когато шефът на „Хаус ъф Чен“ каза на всички под секрет да купуват много.

— Тай-пан, съжалявам, толкова съжалявам, моля да ме извинете… да. Много е лошо, нали?

— Оф, да, моме — каза той, имитирайки шотландски диалект, — но само, когато си мъртва. Не е ли това, което старият тай-пан обичаше да казва?

Старият тай-пан беше сър Рос Струан, бащата на Аластър, първият тай-пан, когото помнеше.

— Продължавай с обажданията.

— Братовчедът Кернт от Хюстън и братовчедът Дийкс от Сидни. Това е последният от фамилията.

— Това са всички — въздъхна той. Управлението на „Ноубъл хаус“ се крепеше на тези фамилии. Всеки един имаше пакет акции, въпреки че според закона на къщата единствено той гласуваше целия капитал — докато е тай-пан. Семейните владения на Дънросови, наследени от дъщерята на Дърк Струан, Уинифред бяха 10 процента, Роб Струан, доведеният брат на Дърк 5 процента, семействата Тръслърс и Кели от Кълъм и най-младата дъщеря на Хег Струан всеки по 5 процента, семействата Купър, Кърнт и Дерби, наследени от американския търговец Джеф Купър от Купър Тилмън, приятелят на Дърк за цял живот, който се ожени за най-голямата дъщеря на Хег Струан, всеки по 5 процента, семейство Макструан, което Дърк считаше за незаконно 2 1/2 процента и семейство Чен 7 1/2 процента. Размерът на капитала, 50 процента лична собственост и завещание на Хег Струан беше оставена като постоянен кредит, който е под разпореждане на тай-пана, „който и да е той или тя, а печалбата трябва да бъде разделяна всяка година на 50 процента за тай-пана, а останалото пропорционално според фамилните владения, но само ако тай-панът реши така“, беше написала тя отчетливо със здравата си ръка. „Ако той реши да не даде печалба от моите акции на семействата поради някаква причина, този прираст ще премине в личния фонд на тай-пана. Но нека всички следващи тай-панове внимават: «Ноубъл хаус» ще преминава от сигурна в сигурна ръка и клоновете от сигурно в сигурно пристанище, така както се разпореди самият тай-пан или аз ще го прокълна пред Бог“.

Дънрос усети студена тръпка по тялото си като си спомни първия път, когато прочете волята й — така властна, както завещанието на Дърк Струан.

„Защо тези двамата ни притежават? — запита се той отново. — Защо не можем да приключим с миналото, защо трябва да сме на разпореждане и повикване от призраци, при това не много добри? Аз само се опитвам да стигна техните стандарти.“

Той пак погледна Клаудия, внушителна, здрава и съвършена, но сега изплашена, изплашена за първи път. Той я познаваше добре, тя беше служила на стария сър Рос, а после на баща му, после на Аластър, а сега и на него с фанатична преданост, също като Филип Чен. Бедният Филип.

— Обади ли се Филип? — попита той.

— Да, тай-пан. Също и Дайан. Тя звъня четири пъти.

— Кой друг?

— Една дузина или повече. Най-важните са Джонджон от банката, генерал Джен от Тайван, Гавалан-баща от Париж, Фор Фингър Уу, Паг…

— Фор Фингър? — надеждата на Дънрос нарасна. — Кога се обади той.

Тя погледна в списъка си:

— В два и петдесет и шест.

Дали старият пират е променил мнението си. Късно вчера следобед той ходи до Абърдийн, за да се види с Уу, но както при Ландо Мата, получи само неясни обещания.

— Слушай, Стари приятелю — му каза той — досега не съм искал услуга от теб.

— Една дълга поредица от твоите предшественици тай-панове са искали много услуги и много са спечелили от моите предшественици — отвърна старецът, а лукавите му очи пускаха искри. — По дяволите всички кучета, тай-пан, аз нямам тази сума. 20 милиона? Как може един беден рибар като мен да разполага с толкова много пари?

— Повечето излязоха от „Хо-Пак“ вчера, Стари приятелю.

— Айейа, защо не си гледат работата всички онези, които нашепват невярна информация! Може би ще изтегля парите си без загуба, но всичко вече е изхарчено, изхарчено, за да плащам за стоки, стоки, за които дължа пари.

— Надявам се не за бял прах. Белият прах е ужасна съдба. Мълвата говори, че се интересуваш от него. Съветвам те като приятел да не го правиш. Зеленоокият Дявол и Хег Струан са проклели онези, които се занимават с белия прах — каза той като преувеличаваше истината, знаейки колко е суеверен старецът. — Не те съветвам да се занимаваш с него. Уверен съм, че златният ти бизнес ти носи много повече печалба.

— Не зная нищо за бял прах. — Старецът насила се усмихна показвайки венците си и няколко криви зъба. — А и не се страхувам от проклятия, дори и от тях.

— Добре — Дънрос знаеше, че това е лъжа, — междувременно, помогни ми да получа кредит. 50 милиона за три дена е всичко, което искам.

— Ще попитам приятели, тай-пан. Може би биха могли да помогнат, може би заедно бихме могли да помогнем. С каква лихва?

— Висока, ако е утре.

— Невъзможно, тай-пан.

— Убеди Тайтфист, ти си съдружник и Стар приятел.

— Тайтфист е само мръсен приятел на Тайтфист — каза Уу и каквото и да добавеше Дънрос нямаше да промени нищо.

Той протегна ръка за телефона.

— Какви други обаждания имаше, Клаудия? — попита той докато избираше.

— Джонджон от банката, Филип и Дайан… о, казах ви за тях… Крос, а после и всеки главен акционер и всеки управляващ директор от всеки клон най-вече от „Търф клъб“… Травкин, няма край…

— Един момент, Клаудия — Дънрос задържа вълнението си. — Обажда се тай-пан. Там ли е моят Стар приятел?

— Разбира се, разбира се, мистър Дънрос. Благодаря, че се обадихте. Веднага ще ви се обади, сър.

— Мистър Чой, мистър Пол Чой?

— Да, сър.

— Вашият чичо ми разказа за вас. Добре дошли в Хонконг.

— Аз… ето го, сър.

— Благодаря. — Йан се съсредоточи. Питаше се защо Пол Чой сега е с Фор Фингър, а не при Горнт и защо се бяха обадили Крос и Джонджон.

— Тай-пан?

— Да, стари приятелю. Искал си да говориш с мен?

— Да. Може… може ли да се видим тази вечер?

Дънрос искаше да извика: „Промени ли решението?“, но добрият тон го забраняваше, а китайците не обичаха телефоните и винаги предпочитаха да се срещат лице в лице.

— Разбира се. Около полунощ. — Спомни си, че има среща с Брайън Куок в 10:45 вечерта.

— Добре. На моя кей. Там ще чака един сампан.

Дънрос затвори телефона, а сърцето му тупаше.

— Първо Крос, Клаудия, а после доведи Кърк. След това ще прегледаме списъка. Уреди разговор по телефона с баща ми, Аластър и сър Рос за пет часа — това означава девет тяхно време и десет в Ница. Аз ще се обадя на Дейвид и на другите в Щатите тази вечер. Няма нужда да ги събуждам посред нощ.

— Да, тай-пан — Клаудия вече избираше.

— Да, Роджър.

— Колко пъти сте били в Китай?

Неочакваният въпрос стресна Дънрос за миг.

— Това е въпрос на статистика — каза той. — За вас е лесно да проверите.

— Да, Йан, но би ли си спомнил сега? Ако обичаш.

— Четири пъти до Кантон на панаира последните четири години. И веднъж до Пекин, миналата година.

— Някога излизал ли си извън Кантон или Пекин?

— Защо?

— Излизал ли си?

Дънрос се поколеба. „Ноубъл хаус“ имаше много асоциации постоянно пребиваващи в Китай и много Стари и верни приятели. Сега някои бяха комунисти. Други — привидно комунисти, но вътрешно изцяло китайци и затова прозорливи, потайни, предпазливи и аполитични. Тези мъже бяха от голямо значение. И всички знаеха, че историята се повтаря и че времената могат да се променят толкова бързо и че Императорът днес може да стане куче утре, че династия следва династия по прищявка на боговете, че първият от всяка една неизбежно се изкачва на Драконовия трон с омърсени от кръв ръце, че пътят за бягство винаги трябва да се търси.

Китайците бяха практичен народ. Китай имаше нужда от добрини и от помощ. Без това те биха били беззащитни срещу историята си и единствения истински враг — Русия.

Дънрос беше ходил много пъти официално и неофициално. Имаше много потенциални сделки за всякакви видове машини и стоки за краткосрочни доставки, включително ескадрили търговски реактивни самолети. Често пъти отиваше там, където други не можеха. Веднъж ходи до Хангшо, най-красивата част на Китай. Трябваше да поздрави лично други членове на клуба на 49-те. „Клъб ’49“ се състоеше от онези компании, които продължиха да търгуват с КНР след 1949, най-вече британски фирми. Великобритания призна правителството на Мао скоро след оттеглянето на Чан Кай Ши от континента и бягството му в Тайван. Дори и така отношенията между двете правителства бяха винаги обтегнати. Но отношенията между Старите приятели не се промениха, освен ако някой не предадеше доверието или не изменеше.

— О, бях на няколко други пътешествия — Дънрос не искаше да лъже шефа на Специалното разузнаване. — Нищо, което да заслужава отбелязване. Защо?

— Би ли ми казал къде?

— Сигурно, ако конкретизираш въпросите си, Роджър — отговори той и гласът му стана рязък. — Ние сме търговци, а не политици или шпиони и „Ноубъл хаус“ заема особено положение в Азия. Тук сме от доста години и заради търговците флагът на Великобритания се вее тук… на половината земно кълбо. Какво имаш предвид?

Последва дълга пауза.

— Нищо, нищо особено. Много добре, Йан, ще изчакам, докато прочетем документите, а след това ще се конкретизирам. Благодаря, страшно съжалявам, че те обезпокоих.

Дънрос втренчи поглед в телефона.

„Какво иска да знае Крос? — запита се той. — Много от сделките, които е направил и ще направи със сигурност няма да бъдат съобразени с официалната политика на правителството в Лондон или във Вашингтон. Неговите краткосрочни и дългосрочни отношения с Китай очевидно им се противопоставят.

Докато аз съм тай-пан, независимо от обстоятелствата, нашите връзки с Китай ще останат наши връзки с Китай и толкова. Повечето политици в Лондон и Вашингтон просто не разбират, че китайците са първо китайци и после комунисти. А Хонконг е жизненоважен за мира в Азия.“

— Мистър и мисис Джейми Кърк, сър.

Джейми Кърк беше педантичен малък мъж с розово лице и розови ръце и приятен шотландски акцент. Жена му беше висока, огромна американка.

— О, толкова се радваме да… — започна Кърк.

— Да, така е, мистър Дънрос — прогърмя жена му добродушно над него. — Говори по същество, Джейми, любов моя, мистър Дънрос е много зает човек, а и ние имаме да пазаруваме. Моят съпруг има пакет за вас, сър.

— Да, той е от Алън Медфърд Г…

— Той знае, че е от Алън Медфърд Грант, любими — каза тя щастливо, като отново заговори заедно с него. — Дай му пакета.

— О, да, има и…

— И едно писмо от него — отново го прекъсна. — Мистър, Дънрос е много ангажиран, така че дай му тези неща и да отиваме да пазаруваме.

— Ох. Да, ами… — Кърк подаде пакета на Дънрос. Той беше около четиринадесет на девет инча и един инч дебел. Кафяв, безличен и здраво облепен. Пликът беше подпечатан с червен восък за писма. Йан разпозна печата. — Алън каза да…

— Да ви ги предадем лично и да ви предадем най-добрите му пожелания — каза тя като отново се изсмя и стана. — Ти си толкова бавен, захарче. Е, благодаря ви, мистър Дънрос, хайде да тръгваме, лю…

Дънрос вдигна повелително ръка и каза вежливо, макар и доста властно:

— Какво искате да пазарувате, мисис Кърк?

— А? О-о. Дрехи, ъ-ъ искам готови дрехи, а пиленцето се нуждае от няколко ризи…

Йан натисна един бутон и Клаудия се появи.

— Кажи на Сандра Лий веднага да заведе мисис Кърк долу при Лий Фуу Тан и кажи му за Бога да й даде възможно най-изгодната цена или ще накарам да го депортират! Мистър Кърк скоро ще се присъедини към нея.

Той хвана мисис Кърк за ръката и преди тя да разбере беше навън, а Клаудия загрижено слушаше какво иска да купи. Кърк въздъхна. Дълбока, дълго изстрадана въздишка.

— Бих искал и аз да мога да направя това — каза той мрачно, а после засия. — Тай-пан, вие сте всичко онова, което Алън каза, че сте.

— О-о? Нищо не съм направил. Вашата жена искаше да пазарува нали?

— Да, но… — след пауза Кърк допълни: — Алън каза, че вие трябва, ъ-ъ трябва да прочетете писмото докато аз съм тук. Аз… аз не й казах това. Мислите ли, че трябваше?

— Не — отвърна любезно Дънрос. — Вижте, мистър Кърк, съжалявам трябва да ви кажа една лоша новина, но се опасявам, че А. М. Г. е бил убит при автомобилна злополука миналия понеделник.

Устата на Кърк увисна.

— Какво?

— Съжалявам, че трябваше да ви кажа, но мислех, че вие знаете.

Кърк се загледа в дъждовните откоси, потънал в мисли.

— Колко ужасно — промълви след време. — Проклети мотоциклети, те са капани, които носят смърт. Сблъскал ли се е?

— Не. Намерен е на пътя край мотора. Жалко.

— Ужасно. Горкият стар Алън. Боже, о Боже! Доволен съм, че не го споменахте пред Френсис, тя също много държеше на него. Аз, ъ-ъ, аз може би тогава е по-добре да прочетете това писмо… аз… бедният стар Алън! — Той се вторачи в ръцете си. Ноктите бяха изгризани и обезформени. — Бедничкият Алън.

За да даде време на Кърк, Дънрос отвори писмото.

Дънрос щеше да се усмихне, ако писмото не беше от мъртъв човек.

Дънрос вдигна поглед.

— А. М. Г. пише, че сте приятели от училище.

— О, да. Да, бяхме заедно в училище. Чартърхаус, всъщност. После аз продължих в Кеймбридж, а той — в Оксфорд. Да. Ние, ъ-ъ, поддържахме връзка, разбира се рядко през годините. Да, отдавна ли го познавате?

— От около три години. Аз също го харесвах. Може би сега не искате да говорите?

— О! О, не, всичко е наред! Аз съм… това, разбира се е шок, но животът трябва да продължава. Старият Алън… той е един забавен хлапак, нали — с всичките си хартии и книги и лулата и пепелта и домашните чехли. — Кърк тъжно се повдигна на пръсти. — Предполагам, че трябва да кажа „той беше“. Все още не ми се вижда много редно да говоря за него в минало време… Винаги носеше домашни чехли. Не си спомням някога да е имало случай да отида у него и той да не е по чехли.

— Имате предвид апартамента му, нали? Никога не съм бил там. Винаги се срещахме в моя офис в Лондон, макар че той дойде веднъж в Еър. — Дънрос се опита да си спомни. — Не си спомням да е носил домашни пантофи там.

— О, да. Той ми разказа за Еър, мистър Дънрос. Беше важен момент в неговия живот. Вие сте… имате голям късмет, че притежавате такова имение.

— Замъкът Ейвиърд не е мой, мистър Кърк, въпреки че е в семейството повече от 100 години. Дърк Струан го е купил за съпругата си и за семейството — едно така да се каже селско имение. — Както винаги Йан усети внезапна топлина при мисълта за цялата красота, прекрасните хълмисти възвишения, езера, тресавища, гори, горски поляни — шестстотин и повече акра — добри възможности за лов и Шотландия в най-добрата си форма. — Традиция е настоящият тай-пан винаги да е стопанин на Ейвиърд докато е тай-пан. Но разбира се всички семейства, особено деца от различните семейства го познават добре. Летните ваканции… Коледа в Ейвиърд е прекрасна традиция. Нова година, уиски и огромни бучащи огньове, звученето на гайдите. И едно работещо стопанство, добитък, мляко, масло, и да не забравя и спиртната фабрика „Лох Вей“! Иска ми се да можех да прекарвам повече време там. Жена ми днес замина, за да подготви всичко за зимната ваканция. Познавате ли тази част на света?

— Съвсем слабо. Предимно съм запознат с Хайлендс. Познавам Хайлендс по-добре. Семейството ми е от Инвърнес.

— Е, в такъв случай трябва да ни посетите, когато сте в Еър, мистър Кърк. А. М. Г. пише в писмото си, че вие сте геолог, един от най-добрите в света.

— О. О той е толкова любезен. Моята ъ-ъ моята специалност е марината. Да. Със специален акце… — Той изведнъж спря.

— Какво има?

— А, ъ-ъ, нищо, нищо особено, но смятате ли, че всичко с Френсис ще е наред?

— Напълно. Искате ли да й кажа за А. М. Г.?

— Не. Не, аз мога да го направя по-късно. Не, аз… аз, като поразмисля струва ми се, че е по-добре да премълча. Не сте ми казали. Няма смисъл да й развалям почивката. — Кърк засия. — Следователно лошата новина може да бъде научена, когато се приберем вкъщи.

— Както желаете. За какво говорихте? Със специален акцент върху…?

— О, да… петрола, което, разбира се, включва изучаване на скалите. Съвсем наскоро изучавах седиментните скали. Аз, ъ-ъ, през последните няколко години работих като консултант по един изследователски проект върху седиментни скали от палеозойската ера по-специално порестите. Да. Изследването се концентрира върху източния континентален шелф на Шотландия. А. М. Г. смяташе, че вероятно бихте се заинтересували да чуете това.

— Разбира се. — Дънрос сдържаше нетърпението си. Очите му гледаха в пакета на бюрото. Искаше да го отвори, да се обади на Джонджон и да свърши десетина други потискащи неща. Имаше толкова работа и все още не разбираше връзката между „Ноубъл хаус“ и Кърк. — Това звучи много заинтригуващо. За какво беше изследването?

— А? — Кърк се втренчи в него изумен. — Въглеводороди. — Като видя неразбиращия поглед на Дънрос той бързо добави — Въглеводородите се намират само в порестите седиментни скали от палеозойската ера. Нефт, тай-пан, суров нефт.

— О, проучвахте за нефт?

— О, не! Беше един изследователски проект, за да се види възможността въглеводороди да съществуват в морето. До Шотландия. Щастлив съм, че мога да заявя, че по всяка вероятност те са в изобилие. Не на близо, а навътре в Северно море. — Розовото лице на малкия мъж стана още по-розово и той попи челото си. — Да. Да, мисля, че ще има доста добри, места там.

Дънрос беше объркан и все още не виждаше връзката.

— Запознат съм до известна степен с морските проучвания в Средния изток и Тексаския залив, но в Северно море? Мили Боже, мистър Кърк, това е най-ужасното море в света, вероятно най-променливото, почти винаги има бури с грамадни вълни. Как можете да проучвате там? Как ще обезопасите съоръженията за пробиване на кладенци, как ще снабдявате съоръженията, как евентуално ще доставяте нефта до брега, дори и да го откриете? И ако все пак успеете на тази цена ще бъде непродаваем.

— Точно така е, мистър Дънрос — съгласи се Кърк. — Всичко, което казахте, е напълно вярно, но нали моята професия не е търговията, а откриването на неуловимите изключително ценни въглеводороди. За първи път допуснахме, че съществуват там. Това разбира се е все още теория, моя теория. Човек никога не знае със сигурност, докато не започне проучванията. Но моят подход към най-новите открития беше съвсем мъничко нетрадиционен…

Дънрос кимаше разсеяно, опитвайки се да си обясни защо А. М. Г. е преценил това като важно.

— Вие ме убедихте, мистър Кърк. Поздравявам ви. Колко време ще останете в Хонконг?

— О, само до понеделник. А след това, ъ-ъ, заминаваме за Нова Гвинея.

Дънрос се съсредоточи.

— Къде в Нова Гвинея?

— До едно място наречено Суканапура, на северния бряг, това е в новата индонезийска част. Аз… — Кърк се усмихна. — Съжалявам, вие разбира се знаете, че президентът Сукарно пое управлението на Холандска Нова Гвинея през май.

— Би могло да се каже „открадна“. Ако не беше заради злонамереното американско влияние Холандска Нова Гвинея все още щеше да е холандка и много по-добре, струва ми се. Не вярвам, че изобщо би било добре за вас и мисис Кърк да отивате. Политическата ситуация е много нестабилна, а президентът Сукарно е много враждебно настроен. Въстанието в Сарауак е организирано и подпомагано от Индонезия. Той се отнася отрицателно към Запада, към цяла Малайзия и е поддръжник на марксистите. Освен това Киканапура е едно горещо, скапано и призрачно пристанище с много болести.

— О, не бива да се безпокоите, аз имам шотландски организъм, а и ние сме поканени от правителството.

— Имам предвид, че понастоящем правителството има много слабо влияние.

— Но има няколко много интересни седиментни скали, които те искат да погледна. Вие не трябва да се безпокоите, мистър Дънрос, ние сме геолози, а не политици. Всичко е уредено, това беше целта на пътешествието ни, така, че не е нужно да се притеснявате. Е, аз трябва да тръгвам.

— Има… Давам малък коктейл в събота от 7:30 до 9:00 вечерта — каза той. — Може би ще ви бъде приятно да дойдете? Тогава ще продължим разговора за Нова Гвинея.

— О, о ужасно любезно от ваша страна. С удоволствие ще дойдем. Къде ще…

— Ще изпратя кола. Сега вероятно бихте желали да се присъедините към мисис Кърк — аз няма да споменавам за А. М. Г., ако сте сигурен, че точно това желаете.

— О. О, да. Бедният Алън. Докато разговаряхме за седиментите забравих за него. Странно, нали, колко скоро човек може да забрави.

Дънрос го изпрати и затвори вратата. Той внимателно свали печатите. Вътре имаше плик и един друг пакет. Пликът беше адресиран: „Йан Дънрос, лично и поверително.“ За разлика от другото, което беше написано на ръка, това, беше написано на машина.

Делото беше по страниците на вестниците. Шест месеца преди това, през март държавният секретар, отговарящ за военните въпроси Джон Профумо, официално беше отрекъл, че е имал любовна връзка с известната проститутка Кристине Келер, едно от няколкото момичета, които внезапно бяха се изкачили до международни забележителности заедно с техния сводник Стефен Вард. Започнаха да се разнасят непотвърдени слухове, че момичето имало любовни отношения с едно съветско аташе и добре известен агент на КГБ, командирът Евгени Иванов, който бил повикан в Русия предишния декември. В последвалия шум, Профумо се оттегли, а Стефен Вард се самоуби.

„Смешно! — избухна Дънрос, спря да чете и се замисли, а след това се предупреди: — Недей да приказваш прибързано! А. М. Г. понякога стига надалеч, та чак до преувеличаване. Той е десен империалист, на който му се привиждат петнадесет червени под всеки креват. Но това, което казва, е много вероятно да е така. В такъв случай трябва да му се обърне внимание. Ако се появи огромен недостиг на нефт в световен мащаб и ние сме подготвени за това, бихме могли да направим състояние. Сега ще бъде лесно да се купува в Абърдийн, лесно да се започне оттегляне от Лондон. Единбург има всички модерни условия за банковото дело, комуникациите, пристанищата, летища, от които ще имаме нужда, за да работим ефикасно. Шотландия за шотландците, с изобилие от нефт за експорт? Напълно жизнени, но не отделно, а някак си вътре в силна Британия. Но ако ситито на лондонския парламент и «Треднийдъл стрийт» бъдат задушени от ляво крило…“ — Косата на тила му настръхна при мисълта, че Британия може да бъде погребана под савана на социализма. — „Ами Робин Грей? Или Джулиън Бродхърст? Те със сигурност ще национализират всичко, ще заграбят нефта в Северно море, ако има такъв, и ще пратят Хонконг на блока. Вече казаха, че ще го направят.“

С усилие се откъсна от тази мисъл, оставяйки я за по-късно, обърна страницата и отново зачете:

— Невъзможно! — избухна Дънрос на глас. — А. М. Г. е полудял! Не може да бъде нито Плъм, нито Жак, напълно, абсолютно невъзможно. Няма никакъв начин те да…

Частният му телефон започна да звъни. Той автоматично вдигна слушалката.

— Да?

— От телефонната служба за отвъдморски разговори — мистър Дънрос?

— Кой го търси, моля? — запита грубо той.

— Мистър Дънрос ще приеме ли разговор за своя сметка от Сидни, Австралия от някой си мистър Дънкън Дънрос?

Дъхът на тай-пана спря.

— Разбира се! Здравей, Дънкън… Дънкън?

— Татко?

— Здравей, сине, добре ли си?

— О, да, сър, напълно! — безпокойството му отлетя. — Извинявай, че се обаждам по време на работа, татко, но за полета ми за понеделник няма места…

— Дявол да го вземе, та ти имаш потвърдена резервация, момченце. Аз ще взема…

— Не, татко, благодаря ти, всичко е отлично. Сега ще пристигна с по-ранен самолет. Ще пристигна с полет номер 6 на Сингапурските авиолинии, който пристига в Хонконг на обяд. Не ме посрещай, ще взема такси…

— Дънкън, гледай за колата. Лий Чой ще бъде там. Би ли дошъл в службата, преди да отидеш вкъщи.

— Добре. Потвърдил съм билетите и всичко останало.

Дънрос чу гордостта в гласа на сина си и това го зарадва.

— Добре. Юнак! Между другото, братовчедът Линбар ще пристигне утре на „Куантас“ в 8:00 вечерта твое време. Той също ще отседне в къщата. — „Струан“ имаше къща на компанията в Сидни от 1900 година и постоянен офис там от осемдесетте. Хег Струан беше влязла в партньорство с един изключително богат производител на пшеница на име Бил Скрагър и компанията им бе процъфтяваща до краха през 1929 г. — Добре ли се забавлява през ваканцията?

— О, страхотно. Страхотно, разбира се, искам да се върна догодина. Срещнах едно страхотно момиче, татко.

— О? — половината от Дънрос искаше да се усмихне, а другата половина все още беше заключена от кошмарната възможност Жак да е предател и ако е предател и част от „Севрин“, той ли беше онзи, който издаваше на Линк Бартлет някои от техните най-съкровени тайни? Не, Жак не би могъл да го направи. Той по всяка вероятност не е могъл да знае за банковите ни авоари. Кой знае за тях? Кой би…

— Татко?

— Да, Дънкън?

Той усети колебанието, а след това синът му каза на един дъх като се опитваше да изглежда като мъж:

— Нормално ли е за един мъж да има приятелка малко по-голяма от него самия?

Дънрос нежно се усмихна, тъй като синът му беше едва на петнадесет, но си спомни Елегънт Джейд, когато той самият нямаше още петнадесет, със сигурност повече мъж от Дънкън. „Не е задължително. Дънкън е висок и расте и е същински мъж. Ами аз не я ли обичах до полуда същата тази година, а и следващата, ами че аз едва не умрях, на другата година, когато тя изчезна.“

— Ами — каза той като на равен, — зависи от това кое е момичето, на колко години е мъжът и на колко тя.

— О — последва дълга пауза. — Тя е на осемнадесет.

Дънрос изпита голямо облекчение. Това означава, че тя е достатъчно голяма, за да е по-добре запозната.

— Бих казал, че е чудесно. Особено, ако младежът е на около шестнадесет, висок, силен и разбира нещата от живота.

— О. О, аз не… о! Аз не бих…

— Нямах намерение да те критикувам, сине, просто отговарям на твоя въпрос. Един мъж трябва да е внимателен в този свят, а приятелките трябва да бъдат избирани прецизно. Къде се запозна с нея.

— Тя беше на гарата. Казва се Шийла. (Маца).

Дънрос потисна една усмивка. Към момичетата в Австралия се обръщаха с „маце“, така както в Англия ги наричаха „пиле“.

— Хубаво име — каза той. — Шийла чия?

— Шийла Скрагър. Тя е племенница на стария мистър Том и е дошла на гости от Англия. Учи за медицинска сестра в болницата „Гай“. Държа се така превъзходно с мен, а и Подлун е наистина великолепен. Аз наистина не намирам достатъчно думи, за да ти благодаря за тази прекрасна ваканция.

Подлун, ранчото на Скрагър или гара, както го наричаха в Австралия, беше единствената собственост, която те бяха успели да спасят от краха. Подлун беше на петстотин мили на юг от Сидни близо до река Мъри в оризовите земи на Австралия, шестдесет хиляди акра, тридесет хиляди глави овце, две хиляди акра пшеница и хиляда глави добитък и най-страхотното място за ваканцията на един юноша — да работи по цял ден от изгрев до залез, да събира овцете или добитъка на кон, в галоп двадесет мили във всяка посока и все върху своята собственост.

— Поздрави Том Скрагър от мен и непременно му изпрати бутилка уиски, преди да си тръгнеш.

— О, изпратих му един сандък, това достатъчно ли е?

— Ами, една бутилка щеше да свърши същата работа, но сандъкът е просто чудесно. Обади ми се, ако има някакви промени в полета ти. Много добре си направил, че сам си се заел с организирането, много добре. А, между другото мама и Глена заминават за Лондон днес, заедно с леля Кейти и следователно ще трябва да се върнеш в училище сам…

— О, весел и добър татко, — каза щастливо синът му. — В края на краищата сега вече съм мъж и съм почти в университета.

— Да, така е. — Сладка тъга обзе Дънрос. Писмото на А. М. Г. в ръката му беше забравено. — Имаш ли достатъчно пари?

— О, да. Едва успях да похарча нещо в ранчото само за една-две бири. Татко, недей да казваш на мама за моето момиче.

— Добре. Нито на Ейдриън — каза той и изведнъж нещо в гърдите го стегна при мисълта за Мартин Хейпли и Ейдриън — как излязоха ръка за ръка. — Трябва сам да го кажеш на Ейдриън.

— О, бях я забравил. Как е тя?

— В добра форма — каза Дънрос, като си повтаряше, че трябва да бъде възрастен, умен и да не се тревожи, и че е съвсем нормално момичетата и момчетата да бъдат момичета и момчета. Да, но за Бога трудно е, ако си баща. — Е, Дънкън до понеделник! Благодаря, че се обади!

— О, да, и татко, Шийла ме докара до Сидни. Тя… тя ще прекара уикенда с приятели и ще ме изпрати. Довечера ще ходим на кино, „Лорънс от Арабия“, гледал ли си го?

— Да, току-що пристигна в Хонконг, ще ти хареса.

— О, супер! Ами, довиждане, татко, трябва да тичам… обичам те.

— Обичам те — каза той, но отсреща вече нямаше никой. „Колко съм щастлив със съпругата ми и децата ми — помисли си Дънрос и веднага добави: Моля те, Господи, нека нищо лошо не им се случи.“

Отново погледна писмото с усилие.

„Невъзможно е Джейсън Плъм или Жак де Вил да са комунистически шпиони. Нищо, което са казали или направили не е показало това. А Лайънъл Так? Не, той също не. Слабо го познавам. Той е един грозен непопулярен човек, който се държи настрани, но е в отбора по крикет, член на «Търф клъб». Никога ли не е бил интерниран в Стенли между 42-ра и 45-та? Възможно е да е той, но другите двама? Невъзможно!

Жалко, че А. М. Г. е мъртъв. Веднага щях да му се обадя за Жак и…

Мили боже! Дънкън и една осемнадесетгодишна майка! Благодаря на Бога, че не е най-малката на Том Скрагър. На колко години е Присила сега? На четиринадесет, добре оформена и изглежда по-голяма. Момичетата изглежда съзряват по-рано…“

Той изпъшка. „Чудя се дали трябва да направя за Дънкън това, което направи Чен-Чен за мен.“

Продължи да чете.

Дънрос запомни телефонния номер от Женева наизуст, записа го с код в адресната си киша и запали клечка кибрит. Видя как хартията за писмо се изви и започна да гори.

Р. — Робърт, Ралф, Ричард, Робин, Род, Рой, Рекс, Рупърт, Ред, Родни и пак Роджър. И Робърт. Робърт Армстронг или Роджър Крос или, или кой?

Господи!

— Женева 871–65–65.

Обзе го умора. Сънят му беше неспокоен, сънищата го връщаха обратно към войната, към горящата кабина, усети миризмата на изгоряло, а след това се събуди, почувства студ, вслуша се в дъжда. Стана тихо, Пен спеше. Грейт хаус беше притихнала, освен старата Ах Тат, която както винаги си приготвяше чая. После на хиподрума, преследван цял ден, враговете му го приближават и нищо друго, освен лоши новини.

„Бедният, Джон Чен — помисли си той и направи усилие да надмогне умората си. — Може би ще мога да поспя между пет и шест. Тази вечер ще имам нужда от цялата си съобразителност.“

Телефонистката го свърза.

— Ja — каза нежен глас.

— Hier ist хер Дънрос im Хонконг. Фрау Гресенхоф bitte — каза той на добър немски.

— О! — последва дълга пауза. — Ich bin фрау Гресенхоф. Тай-пан?

— Ah so desu! Ohayo gozaimasu. Anata wa Anjin Riko-san? — попита той, а японският му акцент беше отличен. Добро утро. Вашето име е и Рико Анджин, нали?

— Hai. Hai, dozo. Ah, mihongo wa jotzu desu. Да. Вие говорите японски много добре.

— Iye, sukoschi, gomen nasai. Не, за съжаление само малко — като част от обучението си той беше прекарал две години в техния офис в Токио. — О, толкова много съжалявам — продължи той на японски, — но се обаждам във връзка с мистър Гресенхоф. Чухте ли!

— Да — той долови тъгата. — Да. Чух в понеделник.

— Току-що получих писмо от него. Той пише, че вие имате някакви, някакви неща за мен — попита предпазливо той.

— Да, тай-пан. Имам.

— Ще ви бъде ли възможно да ги донесете тук? Страшно съжалявам, но не мога да дойда при вас.

— Да. Разбира се — каза тя колебливо, а японският й беше мек и приятен. — Кога трябва да дойда?

— Колкото може по-скоро. Ако отидете до нашия офис на авеню „Берн“ до няколко часа, да кажем до обяд, за вас ще има пари и билети. Сигурен съм, че има самолет на швейцарските авиолинии, който тръгва днес следобед.

Отново колебание. Той търпеливо чакаше. Писмото на А. М. Г. се сгърчи в пепелника, догаряйки.

— Да — каза тя. — Възможно е.

— Ще направя всичко необходимо. Искате ли някой да пътува с вас?

— Не, благодаря — каза тя така тихо, че той трябваше да се напрегне, за да я чува добре. — Моля да ме извините за безпокойството, което ви причинявам. Аз ще уредя всичко.

— Разбира се, не ме безпокоите. Моля ви идете до моя офис на обяд… Между другото, времето тук е топло и влажно. А, извинете, моля извинете ме, че питам, но вашият паспорт швейцарски ли е или японски и под какво име ще пътувате?

Една още по-дълга пауза.

— Аз бих… Мисля, че трябва… Ще бъде швейцарски, ще пътувам като Рико Гресенхоф.

— Благодаря мисис Гресенхоф. С нетърпение очаквам да ви видя. Kiyoskette, — завърши той. — Безаварийно пътуване!

Постави замислено слушалката на вилката. Остатъкът от писмото на А. М. Г. се изви и умря с тънка струйка дим. Той внимателно натроши пепелта на прах.

А сега, какво да прави с Жак?