Търговска къща (Част II)

58

Пок Лиу Чау беше малък остров югозападно от Абърдийн, а вечерята — най-хубавата китайска храна, която Бартлет беше вкусвал. Бяха на осмото — последно ястие, малки купички пържен ориз.

— Не би трябвало да ядеш от него, Линк! — усмихна се Орланда. — Пълен си до пръсване!

— Можеш да го повярваш, Орланда! Куилън, беше фантастично!

— Да, да Куилън — повтори и тя. — Изборът ти беше чудесен.

Ресторантът се намираше до малък кей, недалеч от рибарско селище — неугледен, осветен от голи крушки с мушами по масите, разнебитени столове и изпочупена теракота на пода. По препоръка на собственика избраха скариди, раци големи и малки и разни видове риби.

Горнт поспори със собственика за менюто, уточнявайки с каква риба да започнат. Двамата бяха експерти, а Горнт — ценен клиент. Седнаха на маса във вътрешния двор. Беше прохладно и приятно. И тримата знаеха, че поне докато трае вечерята има примирие и няма нужда да се дебнат взаимно.

Много скоро пристигна първото ястие — купчина сочни пържени скариди, свежи и вкусни, като никъде по света. После дребни октоподчета с чесън, джинджифил и люта подправка. След това, малко пържени пилешки крилца, последвани от голяма риба, приготвена на пара със соя и пера от пресен лук и джинджифил върху дървен поднос. Филето беше дадено на Бартлет, като на почетен гост.

— Господи, когато видях тая дупка, помислих, че се шегувате с мен.

— О, приятелю — каза Горнт — трябва да опознаеш китайците. Тях не ги интересува обстановката, само храната. Те са много подозрителни към заведения, където обръщат голямо внимание на обзавеждането, покривките или осветлението. Те искат да виждат, каквото ядат — оттук идва грубата светлина. Обичат да се смеят, ядат, пият и да се оригват. Предпочитат бира, защото най подхожда на китайската кухня, въпреки че китайският чай е по-добър за храносмилането и разгражда мазнините.

— Защо се усмихваш, Линк? — попита Орланда. Тя седеше между двамата.

— Мисля си, че наистина знаете какво да ядете. Кажи, какво е това?

Тя се взря в чинията пържен ориз с разни видове риба.

— Сепия.

— Какво?

Те се засмяха и Горнт обясни:

— Китайците казват, че ако гърбът й е обърнат към небето, не е отровна. Ще тръгваме ли?

На кораба пиха кафе и коняк.

— Ще ме извините ли? Имам да прегледам някои книжа. Ако ви е студено използвайте луксозната каюта.

Бартлет пиеше коняка си замислен. Орланда седеше срещу него. Бяха се излегнали в столовете на задната палуба. Прииска му се корабът да е негов и да са сами. Тя се премести по-близко и постави ръката си на врата му, масажирайки го умело и внимателно.

— Страхотно го правиш!

— Много добре мога да правя масаж, Линк. Взимах уроци при японка. Ходиш ли редовно на масаж?

— Не.

— Трябва. Много е важно за тялото, важно е да се грижиш за всеки мускул. Грижиш се за самолета си, нали? Защо не правиш и за тялото си същото? Утре ще го направя вместо теб. — Ноктите й немирно се впиха във врата му. — Тя е жена, но не бива да се пипа, айейа!

— Наистина ли, Орланда!

— Шегувах се. Тя е сляпа. В миналото в Китай дори и сега в Тайван, слепите хора имат монопола върху масажа, пръстите им са техните очи. О, да. Разбира се има много мошеници и шарлатани, които претендират, че притежават тази способност. В Хонконг скоро научаваш кой е истински и кой не. Това е много малко местенце. — Тя се наклони напред и с устни съвсем леко докосна врата му. — Това е защото си много красив.

Той се усмихна.

— Аз трябва да кажа това. — Обгърна я с ръце и леко я притисна.

— Искаш ли да разгледаш кораба?

— Ти също умееш да четеш мисли?

Тя се засмя.

— Не е ли длъжна жената да забелязва нейния… ако нейният приятел е щастлив или тъжен или иска да остане сам или каквото и да е? Аз съм научена да използвам очите и сетивата си, Линк. Разбира се, опитвам се да чета мислите ти, но ако греша трябва да ми кажеш, така че да стана по-добра. Но ако съм права… няма ли да ти е по-приятно? И толкова по-лесно, ако не искаш да се чувстваш обвързан. Да те впримчвам с невидими нишки, които ще можеш лесно да разкъсаш, когато пожелаеш. О, това не е лесно да се научи! Куилън беше жесток учител, изключително жесток. Повечето от възпитанието си получих от гнева му.

„За Бога, не можеш ли да се научиш да използваш проклетите си очи? Трябваше да ти бъде кристално ясно, когато дойдох, че съм скапан от умора и денят ми е бил отвратителен! Защо веднага не ми предложи питие, не ме докосна нежно и не държа проклетата си уста затворена за десетина минути, докато се възстановя — разбиране и нежност за десет дяволски минути и после всичко ще е наред!“

— Но Куилън — хленчеше тя през сълзи, изплашена от гнева му, — ти влезе толкова ядосан, това ме разстрои и…

— Сто пъти съм ти казвал да не се разстройваш, само защото съм ядосан! Твоя работа е да ме освободиш от напрежението! Използвай проклетите си очи, уши и проклетото си седмо чувство! Всичко, което искам са десет шибани минути и отново съм покорен и добър. За Бога, не се ли грижа достатъчно за теб? Не се ли опитвам да ти вляза в положението? Всеки месец по едно и също време си нервна и настръхнала, нали? Нямам ли грижата тогава да съм толкова спокоен, колкото е възможно и да ти помогна. Е?

— Да, но…

— По дяволите, какво „но“! Боже, сега съм в по-лошо настроение, отколкото когато дойдох! Ти си виновна за това и твоята глупост. И трябва да го знаеш добре!

Орланда си спомни как той затръшна вратата, как тя се разплака, вечерята по случай рождения й ден — пълен провал. По-късно той се върна, вече спокоен, взе я в ръце и нежно я притискаше до себе си, докато тя хълцаше, съжаляваща за скандала.

— Слушай, Орланда — каза той нежно. — Аз не съм единственият мъж, който ще обуздаваш в живота си, не и единственият, от когото ще зависиш — това е факт, жените зависят от някой мъж, колкото и зъл, скапан и непоносим да е той. Толкова е лесно за жената да се контролира. Толкова лесно, само използваш очите си — разбери, мъжете са деца и от време на време, глупави, сприхави и отвратителни. Но те печелят парите, а това е тежка работа, много тежка. Много е трудно непрекъснато да осигуряваш пари ден след ден. Moh ching moh meng… без пари няма живот. В замяна жената трябва да се грижи за хармонията — мъжът не може, не през цялото време. Жената, ако иска да ободри своя мъж, може винаги да извади отровата от него. Винаги. Достатъчно е да е спокойна, любяща, нежна и разбираща. Ще те науча на играта на живота. Ще имаш най-високата оценка, но трябва да се стараеш…

„О как се трудих! Но сега, зная. Сега мога инстинктивно да правя това, което се насилвах да уча.“

— Хайде, ела да ти покажа предната част на кораба.

Тя стана, съзнаваща присъствието на капитана и уверено го поведе надолу. По стълбите плъзна ръката си в неговата, с другата хвана парапета. Луксозната каюта беше голяма, с фотьойли и канапета. Коктейлбарът беше добре зареден.

Малък коридор отвеждаше към предната част на кораба. Там имаше четири каюти, две с двойни легла, две с единични, разположени едно над друго. Спретнати и мамещи.

— След това е луксозната приемна на Куилън и неговият апартамент. Апартаментът е много приятен. — Тя се усмихна замислено. — Той ползва винаги най-доброто.

— Да. — Той я целуна и тя отвърна емоционално на целувката му. Желанието му я покори и отвърна на страстта му, сигурна, че сам ще спре.

Тя се притисна към него, леко движейки се. Ръцете му я галеха.

„Великолепно е, по-добре отколкото с Куилън, който винаги беше учителят, контролиращ се, винаги несподелен.“

Бяха върху леглото, когато Бартлет се дръпна. Тялото й ликуваше.

— Да отидем на палубата — чу го да казва.

Горнт прекоси чудесната приемна, влезе в апартамента си и заключи вратата. Момичето сладко спеше в огромното легло, завило се с леко одеяло. Той застана в края на леглото, наслаждавайки й се, преди да я докосне. Тя бавно отвори очи.

— Айейа. Спах много хубаво. Леглото е толкова примамливо — каза усмихната на шанхайски и се протегна като котенце. — Добре ли се нахрани?

— Отлично — отговори той на същия език. — Твоята вечеря беше ли вкусна?

— О да, много! Стюардът ми донесе същите неща, каквито вие сте яли. Най-много харесах октопода с черен боб и чеснов сос. — Тя седна в леглото и се облегна на копринената възглавница, беше почти гола. — Да се облека ли да отидем на палубата?

— Не, котенце, още не. — Горнт седна на леглото, протегна се и погали гърдите й, почувства преминалите по тялото й тръпки. Китайското й име на момиче за забавление беше Бюти Сноу и я нае за вечерта от „Хепи хостис найт клъб“. Мислеше да вземе Мона Люнг, сегашната си приятелка, но тя беше твърде независима и едва ли щеше да се съгласи да чака послушно долу, преди да бъде повикана на палубата.

Избра много внимателно Бюти Сноу. Красотата й беше изключителна, лицето, тялото, кожата. Беше осемнадесетгодишна и едва от един месец в Хонконг. Един приятел от Тайван му разказа за нейната необикновена красота и че ще се мести в „Хепи хостис найт клъб“. Преди две седмици отиде в клуба и сключи благоприятно за двете страни споразумение. Тази вечер, когато Орланда му каза, че ще вечеря с Бартлет и той покани двамата на кораба, позвъня в „Хепи хостис найт клъб“, купи Бюти Сноу за цялата нощ и я доведе на кораба.

— Айейа, готова съм да остана цяла седмица, без да ми се плаща в този плуващ дом. Само храна и шампанско… Мога ли да спя в това легло?

— Разбира се, но първо да се изкъпеш.

— Баня? Благословени да са боговете! Студена и топла вода?

Горнт взе тази вечер Бюти Сноу, за да се подиграе с Орланда, в случай, че реши да го направи. Беше доста по-млада, по-красива и ако Орланда я види горе на палубата, облечена в една от робите, които преди тя носеше, сигурно ще получи удар. По време на вечерята обмисляше кога да покаже момичето, за да се получи най-голям ефект: да впечатли Бартлет и да напомни на Орланда, че е вече стара по стандартите на Хонконг и че без активната му намеса, никога няма да има Бартлет, не по начина, който тя иска.

„Дали искам да се ожени за Бартлет?

Не. И все пак, ако го направи, той винаги ще е в моя власт, защото тя е и винаги ще бъде моя. Поне досега не го е забравила. Все още се страхува от мен. — Той се засмя. — Реваншът ще е сладък, когато насоча стрелата в теб, скъпа. Както ще го направя един ден. О да, мила, не съм забравил кикота на всичките тези самодоволни копелета — Родж, Плъм, Хавъргил или Йан — когато разбраха, че едва се въздържаш да скочиш в леглото на глупак, два пъти по-млад от мен.

Трябва ли да й кажа сега, че е моя mui jai?“

Когато беше на тринадесет години, нейната майка, шанхайка, дойде при него.

— Господине, времената са много тежки, дългът ни към компанията е голям и твоето търпение и любезност са поразителни.

— Времената са тежки за всички ни — отговори й той.

— За нещастие, от миналата седмица отделът на съпруга ми вече не съществува. Трябва да напусне в края на месеца, след седемнадесет години работа, ние не можем да си платим дълговете към теб.

— Едуардо Рамос е добър човек и работник и лесно ще си намери нова и по-добра работа.

— Yin ksiao shin ta, — каза тя. — Заради малките неща изпускаме голямото.

— Джос — надяваше се, че капанът е щракнал и семената, които дълго време, ся са дали плод, най-после.

— Джос — съгласи се тя. — Но имаме Орланда.

— Какво Орланда?

— Може би ще може да стане mui jai. Mui jai беше дъщеря дадена завинаги на кредитор от длъжник, вместо дълга, който не можеш да платиш по друг начин — да бъде довеждана по негово желание, да бъде използвана или подарявана на друг. Това беше вековен китайски обичай.

Горнт още си спомняше огъня, който почувства тогава. Споразуменията отнеха няколко седмици. Съгласи се да опрости дълговете на Рамос, дългове, които самият той насърчаваше да бъдат направени. Съгласи се да възстанови Рамос на работа, да му осигури скромна пенсия и да му помогне след това да се премести в Португалия, да заплати образованието на Орланда в Америка. В замяна на всичко това, Рамос трябваше да гарантира, че ще предаде на осемнадесетия й рожден ден или преди това Орланда, девствена и достатъчно вдъхновена да изпълнява задълженията си. Отказ не можеше да има:

— Това, по волята на боговете, ще бъде постоянна тайна помежду ни. Мисля, ще бъде добре и тя да не знае. Но това, което ще помним и ние и тя е откъде идва купичката ни с ориз.

Грейна при спомена за това време. Последвалите хубави години си заслужаваха цялото търпение и малкото похарчени пари. Всички спечелиха.

— Предстоят ни още наслади.

Погледна към Бюти Сноу.

— Животът е прекрасен — каза той, галейки я.

— Аз съм щастлива. Твоята баня беше дар от боговете. Измих косата си, всичко. — Тя се усмихна. — Ако не искаш да правим оная лудория с приятелите ти, защо не легнеш при мен?

— Да — беше доволен от откровението на китайките в леглото.

Баща му беше казал: „Ти им даваш пари, те ти дават младостта си, облаците и дъжда и те забавляват. В Азия това е честна и достойна размяна. Колкото по-млади, колкото повече смях и ласки, толкова повече трябва да платиш. Това е сделка, но не очаквай романтика или истинска скръб — това не е част от обричането им. Само временно забавление и правене на любов. Не хули честността!“

Щастлив, Горнт се съблече и легна до нея. Тя прокара ръце по гърдите му, покрити с тъмни косми. Мускулите му бяха гладки. Започнаха да правят любов. Тя издаваше слаби звуци, насърчавайки го. И независимо, че бе предупредена от мама-сан, че този quai loh е различен и че няма нужда да се преструва, инстинктивно си спомни първото правило на партньорка в леглото с непознат: „Не позволявай на тялото ти да бъде увлечено от клиента, защото тогава удоволствието няма да има вкус и дързост. Никога не забравяй, когато си с quai loh, че трябва да се преструваш, за да му доставиш голямо удоволствие, винаги се преструвай, че си достигнала до облаците и дъжда, в противен случай ще го приеме като един вид оскърбление на мъжествеността му. Quai loh са нецивилизовани и никога няма да разберат, че yin не може да бъде купена и че твоят подарък — съединяването е само за забавление на клиента.“

Когато Горнт свърши и пулсът му се поуспокои, Бюти Сноу стана и отиде отново в банята, пеейки си щастливо. Още в еуфория, Куилън си почиваше. Тя скоро се върна.

— Благодаря — каза той.

— О, чувствам се толкова чиста и доволна. Ще се любим ли пак?

— Не сега, Бюти. Сега почивай, а аз ще дам възможност на моя ум да блуждае. Ти успокои yang много подходящо. Ще информирам мама-сан за това.

— Благодаря — зарадва се тя. — Ще те харесвам като мой специален клиент.

Той кимна, доволен от топлината и от чувствеността й.

„Кога ще е най-подходящо да се качи горе?“ — питаше се отново сигурен, че Орланда и Бартлет са на палубата, а не в леглото, както биха постъпили цивилизовани хора.

Вътрешно се разсмя.

До леглото имаше илюминатор и той виждаше светлините на Каулуун в далечината. Двигателите работеха нормално, изправи се за момент и отиде до гардероба. Вътре имаше няколко много скъпи нощници, бельо, пъстри роби и тежки халати, които бе купувал за Орланда. Забавляваше го да ги държи и дава на други жени.

— Направи се красива и облечи това. — Даде й жълтата копринена, дълга до земята роба, любимата на Орланда. — Отдолу няма да обличаш нищо.

— Да, добре. О, колко е хубава!

Той също започна да се преоблича.

— Ако лудорията успее, можеш да я задържиш, като награда.

— Ах! Ах, тогава всичко ще стане, както го искаш — пламенно извика тя.

Откровената й алчност го разсмя.

— Първо ще свалим моите пътници на пристанище Хонконг Сайд. — Той посочи през илюминатора. — Виждаш ли големия товарен кораб, този с червеното знаме със сърп и чук?

— Ах, да. Корабът на лошата поличба? Виждам го!

— Когато го доближим, качи се моля те на палубата.

— Разбирам. Какво трябва да кажа?

— Нищо. Само мило се усмихваш на мъжа и на жената, след това на мен и пак слизаш долу. Ще ме чакаш тук.

Бюти Сноу се засмя.

— Това ли е всичко?

— Да, само ще бъдеш мила и красива и ще се усмихваш — най-вече на жената.

— Трябва ли да я обичам или мразя?

— Нито едното, нито другото — каза той, впечатлен от проницателността й, убеден, че двете ще се мразят от пръв поглед.

Съвсем сам в каютата на „Съветски Иванов“, капитан Григорий Суслов довърши разшифроването на спешното съобщение, след това глътна малко водка, проверявайки още веднъж каблограмата:

Доволен, върна книгата с шифрите в сейфа и заключи, после вдигна телефона.

— Изпрати ми дежурния радист и помощник-капитана. Той отключи каютата и след това отиде до илюминатора, загледа се към самолетоносача отсреща. Разпозна минаващата яхта „Сий Уич“, разсеяно взе бинокъла и го насочи натам. Видя Горнт на задната палуба, момиче и мъж, седящ на масата с гръб към него. Прегледа кораба с мощния си бинокъл и го изпълни.

„Това копеле знае как да живее. Да можех да имам яхта като тази на котва в Баку след толкова години служба и толкова принос за каузата. Много комисари имат — особено старшите.“

Отново насочи бинокъла към групата. Излезе още едно момиче, азиатска красавица. На вратата се почука.

— Добър вечер, другарю капитан — поздрави радистът. Прие съобщението и се разписа.

— Изпрати го веднага.

— Да, капитане.

Пристигна заместник-капитанът. Василий Бородинов беше буен красив мъж в края на тридесетте, капитан от КГБ, дипломиран в университета във Владивосток с чин морски офицер.

— Да, другарю капитан?

Суслов му подаде разшифрованата каблограма. Съдържанието гласеше:

— Поздравявам те — каза той. Бородинов засия.

— Да, капитане. Благодаря. Какво ще наредите?

Суслов му подаде ключа от сейфа.

— Ако не се обадя или върна до утре в полунощ, отвори сейфа. Инструкциите са в плик с надпис „При непредвидени обстоятелства“. Оттам ще разбереш какво трябва да правиш. Следващото… — Той му подаде запечатан плик. — Тук има два телефона, на които можеш да ме намериш. Отваряш плика само в краен случай.

— Добре. — Лицето на младия мъж се покри с капки пот.

— Няма защо да се притесняваш. Напълно си способен да поемеш командването.

— Надявам се да не се наложи.

Григорий Суслов се засмя.

— И аз се надявам, приятелю. Седни. — Той наля две водки. — Ти заслужаваш повишението.

— Благодаря. — Бородинов се поколеба. — Каква е станало с Меткин?

— Направил е глупава и ненужна грешка. После е бил предаден или сам се е издал. Или проклетите СИ са го проследили и хванали. Или тези от ЦРУ са го изработили. Каквото и да е станало, горкият глупак не е трябвало да превишава правата си и да се излага на опасност. Глупаво е, че е рискувал себе си, да не говорим за цялата ни сигурност. Глупаво!

— Какъв е нашият план?

— Всичко отричаме. И няма да предприемаме нищо за момента. По план трябва да отплуваме във вторник в полунощ. Ще се придържаме към това.

Бородинов погледна към самолетоносача, лицето му помръкна.

— Жалко, този материал щеше да ни тласне доста напред.

— Какъв материал? — попита Суслов с присвити очи.

— Не знаехте ли, капитане? Преди да излезе Дмитрий подшушна, че този път ще получим изключително важна информация — копия от оборудването и ръководството за управление на самолетоносача, затова отиваше лично. Беше твърде важно, за да се довери на обикновен куриер. Трябва да ви призная, че му предложих аз да отида вместо него.

Суслов прикри изненадата си, че Меткин се е доверил на някого.

— Къде е чул за това?

Бородинов вдигна рамене.

— Не обясни. Предполагам американският моряк му е казал, когато Дмитрий разговаря с него по телефона, за да уточни предаването на материала. Ще го накарат ли да проговори?

— О, да — отговори тихо Суслов, искайки Василий да бъде подготвен. — Те могат да пречупят всеки. Затова трябва да сме готови. — Той посочи към леката издутина на върха на ревера си, където беше капсулата с отровата, Бородинов го побиха тръпки. — По-добре е да свършиш бързо.

— Копелета! Те са били предупредени и са побързали, за да не успее да го направи. Ужасно. Животни.

— Дмитрий каза ли ти нещо друго, преди да тръгне?

— Не, само че се надява да получим няколко седмици отпуск и да отиде при семейството си в Крим.

Суслов присви рамене.

— Много жалко, аз го харесвах.

— Да. Наистина жалко, тъкмо когато щеше да излиза в пенсия. Беше добър човек, нищо че направи такава грешка. Какво ще правят с него?

Суслов помисли дали да покаже на Бородинов една от другите каблограми, съдържанието, на която отчасти беше:

„Няма нужда да му давам тази информация — помисли той. — Колкото по-малко знае Бородинов, толкова по-добре.“

— Ще изчезне докато хванем по-голяма риба от техните, за да я използваме за размяна. КГБ се грижи за хората си. — Суслов сам не вярваше в това, знаейки, че младият Бородинов също не вярва. Трябваше да го каже, беше задължително.

„Мен ще трябва да ме разменят. Да, и то бързо. Знам много секретни неща. Това са единствените ми протекции. Ако не е за това, което зная, те ще наредят и за мен първо предимство, толкова бързо, колкото и за Меткин. Така бих постъпил и аз, ако бях на тяхно място. Дали щях да захапя капсулата, както трябваше да направи това глупаво лайно Меткин?“

Побиха го тръпки.

„Не искам да умирам. Животът е толкова хубав.“

— Отиваш ли отново на брега, другарю капитан?

— Да. — Суслов се концентрира. Подаде на младия мъж лист. — Ти поемаш командването сега. Ето заповедта — постави я на мостика.

— Благодаря. Утре… — Бородинов спря, защото по уредбата настоятелен глас бързо съобщи:

— Две полицейски коли обръщат пред стълбата на парахода, пълни са с ченгета… — Суслов и Бородинов побледняха — около дузина са. Какво да правим?

Суслов нареди:

— Не предприемай нищо! — Поколеба се, след това включи вътрешната уредба. — Тревога, Червена Едно… Тази заповед значеше: „Нежелани посетители се качват на борда.“ В радио и радарните помещения включени всички унищожители на секретни принадлежности. — Изключи предавателя и изсъска на Бородинов:

— Отивай на палубата, слез долу и ги поздрави, задръж ги пет минути, след това покани началниците им на парахода, само тях, ако е възможно. Заминавай!

— Разбира се, няма да се качат да ви…

— Спри ги!

Бородинов излезе навън. Останал сам, Суслов включи секретния унищожител. Ако някой, освен него се опита да отвори сейфа, самозапалващ се напалм ще унищожи цялото съдържание.

Опита се да успокои паникьосания си мозък.

„Стегни се, мисли! Всичко ли е прибрано в случай на неочакван обиск? Да. Упражнявали сме Червена Едно дузина пъти. Но проклети да са Роджър Крос и Артър! Защо по дяволите не ни предупредиха? Дали не са хванали Артър? Или Роджър! Боже, дано не е Роджър! Какво ак…“

Погледът му попадна на купчината каблограми върху бюрото. Отчаяно ги засъбира в пепелника, псувайки, че не ги е видял по-рано. Намери запалката. Пръстите му трепереха. Запалката щракна и в това време уредбата запращя:

— Двама мъже се качват на кораба с Бородинов, само двама, останалите са долу.

— Добре, забавете ги малко. Ще дойда на палубата. — Суслов загаси запалката и ругаейки напъха каблограмите в джоба си. Грабна почти пълна бутилка водка, пое дълбоко въздух и с широка усмивка излезе на палубата.

— Добре дошли на борда! Какъв проблем има? — каза той, заваляйки думите, поддържайки добре изработеното прикритие. — Някой от нашите моряци ли е загазил, Супериндентант Армстронг?

— Това е мистър Сан. Може ли да поговорим? — каза Армстронг.

— Разбира се, разбира се! — отвърна Суслов с престорена веселост. Никога преди не беше виждал китаеца. Изпитателно погледна студените очи и изпитото пълно с омраза лице. — Последвайте ме, моля — после се обърна на руски към Бородинов, който говореше перфектен английски: Вие също. — Кой ще спечели петия тур, суперинтендант?

— Бих искал да знам, сър.

Суслов ги поведе към малкото преддверие пред каютата си.

— Седнете, моля. Дежурен, донеси чай и водка! — Суслов щедро наля, независимо, че двамата полицаи любезно отказаха.

— Моля — подкани весело той. — Кажете какъв е проблемът?

— Изглежда, един от вашия екипаж се занимава с шпионаж срещу правителството на Нейно Величество — любезно каза Армстронг.

— Невъзможно! Шегувате с мен.

— Хванахме го. Правителството на Нейно Величество ще протестира официално.

— Това е търговски кораб, познавате ни от години. Вашият началник ни наблюдава. Не се занимаваме с шпионаж.

— Колко души от екипажа са на брега?

— Шест. Вижте какво, не искам никакви неприятности. Имах достатъчно проклети неприятности с един моряк убит от неиз…

— А да, покойният майор Юрий Бакиан от КГБ. Много жалко.

Суслов се направи на засегнат.

— Името му е Ворански. Не познавам майора, за когото говорите.

— Разбира се. Кога вашите моряци трябва да са обратно на кораба?

— Утре вечер.

— Къде са отседнали?

Суслов се засмя.

— Те са в отпуск. Къде биха могли да са, освен при момичета или в барове? С момичета?

— Не всички — отбеляза студено Армстронг. — Поне един от тях е доста нещастен в момента.

Суслов го наблюдаваше, доволен, че Меткин не е между живите и не можеха да го блъфират.

— Вижте, Супериндентант, не зная нищо.

Армстронг извади и постави на масата снимки, на които се виждаше Меткин, влизащ в ресторант, после под стража, снимка от полицейския архив, снимка в полицейската кола.

— Господи! — ахна Суслов, артистично. — Дмитрий? Това е невъзможно! Аз ще съоб…

— Вашето посолство в Лондон е вече предупредено. Майор Николай Леонов си призна.

Този път шокът на Суслов беше истински. Не беше предполагал, че Меткин ще проговори толкова бързо? Армстронг въздъхна.

— Майор Николай Леонов е от вашето КГБ. Това е истинското му име и чин. Той е бил политическия комисар на кораба ви.

— Да… да, това е истина, но… името му е Меткин, Дмитрий Меткин.

— Нямате нищо против да претърсим кораба? — Армстронг понечи да се изправи. Суслов беше ужасен, Бородинов също.

— Протестирам — Суслов заекна. — Да, Супериндентант, много съжалявам, но официално протестирам и тр…

— Ако на кораба не се занимават с шпионаж и е търговски, защо трябва да протестирате?

— Ние сме под закрилата на международна спогодба, освен ако не представите официална заповед за обиск…

Армстронг бръкна в джоба си. Всичко се обърна в корема на Суслов. Трябваше да се подчини на официалната заповед и това ще бъде провал, защото ще намерят повече доказателства, отколкото могат да си представят. Този проклет кучи син Меткин сигурно им е казал нещо важно. Имаше желание да крещи от ярост, в джобовете му бяха фаталните съобщения.

Лицето му побеля. Бородинов също беше парализиран от напрежението. Армстронг извади само пакет цигари от джоба. Сърцето на Суслов заби отново, независимо, че още му се гадеше.

— Вървете по дяволите! — промърмори на руски той.

— Сър? — попита Армстронг невинно. — Какво ви е?

— Нищо.

— Ще запалите ли?

Суслов се мъчеше да се овладее. Имаше желание да размаже Армстронг за този номер. По гърба и по лицето му изби пот. Взе подадената цигара с треперещи пръсти.

— Това са… ужасни неща? Шпионаж, обиск и заплахи…

— Да. Може би ще бъдете така добър и ще отплувате утре, не във вторник.

— Невъзможно! Да не би да ни гоните, като плъхове? — избухна Суслов, чудейки се колко далеч може да отиде. — Аз ще се оплача на нашето…

— Направете го, моля. Уведомете ги, че сме хванали майор Леонов от КГБ в шпионаж и че има възбудено обвинение срещу него.

Суслов избърса потта от лицето си, опитвайки се да изглежда спокоен. Държеше го само мисълта, че Меткин вече е мъртъв. Но какво друго им е казал, какво друго? Той погледна към пребледнелия Бородинов, който се беше изправил до него.

— Вие кой сте? — попита рязко Армстронг, проследявайки погледа на Суслов.

— Първи заместник-капитан Бородинов — отговори младият мъж със задавен глас.

— Кой е новият политкомисар, капитан Суслов? Кой замести вашия Леонов? Кой е най-старши по партийна линия?

Лицето на Бородинов стана пепеляво, а Суслов отдъхна, защото натискът се отклони от него.

— Той е. Първи заместник-капитан Бородинов.

Армстронг моментално обърна погледа си към младия мъж.

— Кажете си цялото име?

— Василий Бородинов — заекна той.

— Много добре, мистър Бородинов, вие сте отговорен за отплуването на кораба най-късно до полунощ в неделя. Официално ви предупреждаваме, имаме основание да предполагаме, че има вероятност да бъдете нападнати от китайски бандити. Казано ни бе, че атаката е замислена за ранните часове в понеделник — малко след полунощ. Има много китайски бандити в Хонконг, а руснаците са откраднали доста тяхна земя. Безпокоим се за вашата безопасност. Аз ви съветвам…

— Да, да, разбирам.

— Но ремон… ремонтът на кораба — започна Суслов. — Ако поправката на…

— Имайте грижата да бъде завършен, капитане. Ако имате нужда от допълнителна помощ или да бъдете изтеглени на буксир извън хонконгски води, само се обадете. О и още, ще бъдете ли така любезен да се явите в полицейското управление, утре в 10.00 сутринта — съжалявам за уикенда.

Суслов побледня.

— Е?

— Ето официалното съобщение. — Армстронг му го подаде и извади второ копие за Бородинов. — Ето и вашето, Бородинов. — Предлагам ви останалият екипаж да не напуска кораба, с изключение на вас, разбира се. Приберете забавляващата се група от брега. Сигурно доста работа ви чака. Спокойна вечер! — додаде с изненадваща припряност Армстронг, изправи се и бързо излезе, като затвори вратата зад себе си.

Настъпи неловко мълчание. Суслов гледаше как Малкълм се изправи и бавно тръгна към вратата. Той стана, за да го последва, но спря, защото китаецът рязко се обърна към тях.

— Ще ви пипнем, всички до един! — злобно изсъска Сан.

— За какво? Нищо не сме направили — задавено отговори Бородинов. — Ние…

— Шпионаж. Преследване? Вие от КГБ мислите, че сте много умни.

— Махай се от кораба ми! — изръмжа Суслов.

— Ще ви пипнем всички, нямам предвид нас, полицията… — Малкълм Сан мина на перфектен руски. — Махайте се от земята ни! Китай е на крак! Можем да загубим петдесет милиона войници и пак ще ни останат два пъти по толкова. Омитайте се докато още имате време!

— Ще ви изметем от земята! — ревна Суслов. — Ще унищожим цял Китай с атомни бомби. Ще…

Той спря, защото Малкълм Сан се смееше.

— Ние също имаме атомна бомба! Ако започнете, ще ви довършим. Атомни бомби, юмруци, палешници! — гласът му се сниши. — Омитайте се, докато имате шанс. Ще дойдем от изток всички и ще ви изчистим от земята, ще си вземем земята, цялата си земя.

— Изчезвай от кораба! — Суслов почувства болка в гърдите. Причерня му пред очите. Беше готов да се нахвърли, Бородинов също.

— Лайна! Удари ме, ще те арестувам за обида и ще конфискувам кораба!

Струваше им усилие да спрат. Задавен от гняв, Суслов пъхна ръце в джобовете си.

— Моля, напуснете кораба!

— Дю не ло мо, тръгваме от изток, като скакалци…

В този момент отвън се чу шумен спор. Той веднага се обърна и тръгна към вратата, другите двама го последваха.

Суслов видя Армстронг да стои пред вратата на радиокабината, която беше до неговата. Вратата беше избита, двамата изплашени радисти гледаха стреснато англичанина, слисани от случилото се. Парализирани дежурни моряци се бяха събрали наоколо. Вече излизаше пушек от вътрешността на радиосъоръженията. Червена Първа, включена от старши радиста, за привеждане в действие на унищожаващото устройство в случай на отваряне или счупване на ключалката от неприятел, бе свършила предназначението си.

Армстронг се обърна към Суслов.

— Толкова съжалявам, капитане. Сбърках. Извинете — каза той с невинен глас. — Аз мислех, че е луу.

— Какво?

— Тоалетната. Натиснах вратата и тя гръмна. Толкова съжалявам. — Полицаят погледна в радиокабината. — Боже, има пожар. Ще извикам веднага пожарна, Малкълм, обади…

— Не… не! — изкрещя Суслов, после изръмжа на руски на Бородинов и на събралия се екипаж: — Изгасете пожара! — извади ръката си от джоба и бутна Бородинов.

Без да забележи ръкава му закачи една от каблограмите и тя падна на палубата.

— Боже, какво можеше да стане? Сигурен ли сте, че не искате помощ? — попита Армстронг.

— Не, не благодаря — каза Суслов, лицето му бе преобразено от гнева.

— Лека нощ, сър. Хайде, Малкълм. В нарасналото объркване Армстронг се насочи към стълбата, но спря и преди Суслов да разбере какво става, взе падналото листче хартия и се спусна бързо надолу, следван от Малкълм.

Ужасен, Суслов бръкна в джоба си. Забравил пожара, бързо влезе в каютата си, за да провери коя е липсващата каблограма.

Армстронг седна на задната седалка до Съндърс. Очите на шефа на МИ–6 имаха тъмни кръгове и костюмът му бе измачкан.

— Добра работа свършихте, вие двамата! Предполагам, поне ден-два ще останат без комуникация.

— Да, сър. — Армстронг започна да рови в джоба за запалка. Съндърс гледаше към Малкълм, който сядаше на шофьорското място.

— Какво ти е? — попита той, виждайки израза на лицето му.

— Нищо, нищо наистина, сър — Малкълм Сан се обърна назад, пот бе избила по гърба му, сърцето го присвиваше и още беше бесен. — Когато… когато трябваше да ги забавя заради началника аз… те ме впрегнаха, тези копелета.

— Как?

— Започнаха да ругаят и аз им отвърнах. — Сан се обърна напред поуспокоен, искаше да избегне проницателния поглед на Съндърс. — Само ругатни — повтори той.

— Жалко, че някой от тях не ти е посегнал.

— Да, бях се приготвил за такова нещо.

Съндърс се обърна към Армстронг, който на светлината на пламъка се взираше в листче хартия. Суслов беше застанал на върха на стълбата и гледаше към тях.

— Изглежда много ядосан. Добре стана — лека усмивка мина по лицето на Съндърс. — Много добре. Сър Джефри иска да притисне къртиците Артър и „Севрин“, надявайки се да хвърли повече светлина върху тях.

„И върху нашите полицаи — каза губернаторът. — Не е възможно Брайън Куок да е шпионинът, споменат в папките на А. М. Г. Нали?“

Армстронг угаси запалката.

— Малкълм, по-добре се заеми с организирането на детайлите. Няма какво да си губиш времето тук.

— Добре, мистър Съндърс?

— Да. Можем да тръгваме.

Малкълм подкара колата. Армстронг гледаше към застаналия горе Суслов.

— Разбирате ли руски, сър?

— Да. Защо?

Армстронг внимателно подаде листчето, хванал го в едното ъгълче.

— Това падна от джоба на Суслов.

Също толкова внимателно, Съндърс взе хартийката, без да откъсва очи от Армстронг.

— Не се ли доверяваш на Сан? — попита тихо той.

— Да. О, да. Но китайците са китайци и е написано на руски. Аз не разбирам.

— Сводка за времето, Робърт. Съжалявам. Освен ако не е шифровано, изглежда като метеорологичен рапорт. — Сгъна внимателно хартийката. — Може отпечатъците да се окажат ценни. За всеки случай ще го дам на дешифровчиците.

Съндърс се разположи по-удобно. На листчето беше написано:

„Кой американец? — питаше се Съндърс — дали срещата е с Артър или с някой друг? И още, капитан Суслов толкова ли е честен, колкото се правеше? Кой американец? Бартлет, Чолок, Банастазио или кой? Питър Марлоу, известният със своите странни теории писател?

Може би Бартлет или Чолок са направили контакт с Центъра през юни в Москва, когато бяха там, със или без участие на Питър Марлоу, който също беше там по време на абсолютно секретната среща на чуждите агенти.

Дали не е Роузмънт? Или Ланган? Двамата биха били перфектни.

Толкова много неща, над които да се чудиш.

Като това за четвъртия човек? Който е над Филби? Къде ще отведе тази нишка? При перовете на Бурк? Може би до някой замък или дворец?

Коя е тази мистериозна мисис Гресенхоф, която прие второто обаждане на Киърнън и после изчезна, като дим небесен?

И тези проклети папки на А. М. Г.? И проклетият Дънрос, който се прави на толкова умен…“

Наближаваше полунощ. Дънрос и Кейси продължаваха да седят един до друг в остъклената, издадена напред част на „Голдън фери“. Фериботът уверено зави и се насочи към пристанище Каулуун Сайд. Беше хубава нощ, нищо че облаците се движеха ниско. Брезентовата, предпазваща от вятъра, преграда беше спусната и гледката беше приказна, приятен солен бриз влизаше през един от отворените прозорци.

— Отново ли ще вали? — попита тя, прекъсвайки приятната тишина.

— Да. Но се надявам проливният дъжд да падне късно утре следобед.

— Вие с вашите състезания! Толкова ли са важни?

— О, да, за цял Хонконг. За мен — и да и не.

— Ще заложа цялото си състояние на твоята Ноубъл Стар.

— Аз не бих го направил — каза той — винаги трябва да се ограничаваш в залагането.

Кейси го погледна.

— Ти не го правиш понякога.

— Понякога не можеш — каза той с усмивка.

Небрежно взе ръката й в своята. Контактът достави удоволствие и на двамата. Това беше първото им докосване. През целия път от хотел „Мандарин“ до „Голдън фери“ на Кейси й се искаше да го хване за ръка. Но се овладя и сега, когато той го направи тя инстинктивно се приближи по-близко до него.

— Кейси, ти не довърши историята с Джордж Тофър — уволни ли го?

— Не, не го направих, не както мислех да го направя. Когато спечелихме контрола, аз влязох в неговата заседателна зала. Той, разбира се, беше готов за връзване, но вече бях наясно, че не е героят, за когото се представяше. Развя пред лицето ми едно от моите писма за парите, които ми дължи и изкрещя, че никога няма да си ги получа, никога. — Тя сви рамене. — Не ги получих, но му взех компанията.

— Какво стана с него?

— Още се мотае наоколо, още мами някого. Хайде да не говорим за него, получавам разстройство.

Той се засмя.

— Забрави го! Страхотна вечер, нали?

— Да.

Вечеряха в „Дрегън рум“ отгоре на хотела — небостъргач.

Шатобриан, няколко тънки, като лист, препечени филийки, салата и за десерт крем брули. Пиха „Шато Лафит“.

— Ознаменуване? — попита тя.

— Само благодарности за „Фърст сентръл Ню Йорк бенк.“

— О, Йан! Съгласиха ли се?

— Муртаг се съгласи да опита.

Отне им само няколко минути да уточнят условията, базирани на съгласието на банката да финансира, така както Кейси беше изложила, 120 процента от стойността на корабите, 50 милиона оборотни фондове.

— Всичко гарантирано с твои лични гаранции? — запита Муртаг.

— Да — каза той, — залагайки своето бъдеще и бъдещето на семейството си.

— Ние, а аз предполагам, че с успешното ръководене на „Струан“, ще успеете да реализирате печалба, така че нашите пари са осигурени и… но мистър Дънрос, трябва да го пазим в абсолютна тайна. Междувременно, аз ще се свържа със Стари приятели от колежа. — Муртаг се мъчеше да прикрие нервността си.

— Моля, направете го, мистър Муртаг. Най-добрите връзки, които можете да използвате. Какво ще кажете, да присъствате на надбягванията утре? Съжалявам, не мога да ви поканя на обяда, даже съм надхвърлил бройката, но ето вземете пропуск, ако сте свободен ще гледаме заедно състезанието след 2.30 часа.

— Господи, тай-пан, наистина ли ме каните?

Дънрос се усмихна вътрешно. В Хонконг покана за ложата на домакина на състезанието беше, като представяне в двореца.

— Защо се усмихна, тай-пан? — попита Кейси, премествайки се леко, почувствала топлината му.

— Защото в момента всичко е добре.

Когато слязоха от ферибота и тръгнаха да излизат от терминала той обясни своята теория, че единственият начин за справяне с проблемите е азиатският: да поставиш проблемите в самостоятелни отделения и да ги изваждаш, когато си готов за тях.

— Хубаво е, ако можеш да го правиш — каза тя, вървейки близо зад него, но без да го докосва.

— Ако не можеш, загиваш — язва, сърдечен удар, преждевременно остаряване, разклатено здраве.

— Жената плаче, това е убежището й. Плаче и след това се чувства по-добре…

Кейси плака, преди да излезе от „Виктория енд Албърт“ за срещата с него. Плака заради Линк Бартлет. Отчасти гняв, отчасти възмущение, отчасти копнеж, отчасти необходимост — физическа. Бяха минали шест месеца откакто бе имала една от нейните много редки, много случайни и много кратки връзки. Когато желанието ставаше твърде потискащо, обикновено изчезваше за по няколко дни, караше ски, отиваше на море и избираше някой, когото допускаше в леглото си. След това, точно толкова бързо го и забравяше.

— Не е ли лошо това, Сирануш — каза веднъж майка й, — да си толкова безчувствена?

— О не, скъпа мамо. Това е справедлива размяна. Сексът ми доставя удоволствие — искам да кажа, когато имам настроение, въпреки че се опитвам да го правя, колкото е възможно по-рядко. Обичам Линк и никого другиго. Но аз…

— Как можеш да го обичаш и да спиш с друг?

— Всъщност не е лесно, отвратително е. Но аз работя за Линк толкова много, работя за всички нас, за теб и чичо Ташиян и Мариан и децата, нали съм работникът в семейството, сега, когато и Мариан е сама. Това ми харесва, наистина ми доставя удоволствие, знаеш, че е така. Но понякога ми идва много и тогава заминавам за малко и си избирам партньор. Честно, мамо, това е само биологическа необходимост. Не е като по твоето време, да благодарим на Бога, скъпа…

Кейси се отдръпна, за да даде път на насрещните пешеходци и леко бутна Дънрос. Инстинктивно го хвана за ръката и той не се дръпна.

След като помоли за равенство и й беше отказано. Не, не е честно, Кейси, каза си тя. Йан не ми отказа, той само ми обясни истината от негова гледна точка. От моя гледна точка? Не зная. Не съм сигурна. Единственото нещо, в което съм сигурна е, че не съм глупачка. Тази вечер се приготвих старателно, малко по-различно, сложих си парфюм и по-силен грим и си държах езика зад зъбите. Държах се обикновено, говорих приятно. Интересно е!

Той беше внимателен, забавен и откровен и аз се чувствах превъзходно. Йан сигурно е страхотен мъж. Опасен и предизвикателен.

Широките мраморни стъпала към входа на хотела се виждаха отпред. Дискретно пусна ръката му.

— Йан, ти си мъдър човек. Мислиш ли, че е честно да правиш любов с някой, който не обичаш?

— А? — Любов е западна дума, госпожице. Аз съм мъж — китаец! — непринудено отговори.

— Сериозно?

Той се засмя.

— Не мисля, че сега е време да бъдем сериозни.

— Но, имаш ли мнение?

— Винаги.

Те се качиха по стълбите във фоайето, което бе препълнено дори и в този късен час. Усети погледите и вниманието. Именно затова не я остави пред входа.

„Всичко, колкото и да е малко, помага — помисли той. — Трябва да изглеждам спокоен и уверен. «Ноубъл хаус» е неопетнена! Не мога и няма да си позволя лукса да изпитам страх — ще е катастрофа, ще навреди на другите и ще нанесе неизмерими щети.“

— Искаш ли да пийнем нещо? — попита тя. — Още не ми се спи. Може Линк да е горе.

— Идеята е добра. Чай с лимон е чудесно.

Като по чудо се появи усмихнат оберкелнерът и празна маса.

— Добър вечер, тай-пан.

— Добър вечер, Гап.

— За мен също чай с лимон — поръча тя. Келнерът се забърза да изпълни поръчката. — Само ще отида да проверя какво има за мен.

— Разбира се. — Дънрос гледаше след нея. Тази вечер още в първия момент, във фоайето на „Мандарин“, забеляза колко по-женствена изглеждаше, едва уловима промяна. Интересна жена. Сексуалност, която чака да експлодира.

„Как бих могъл, по дяволите, да й помогна по-скоро да спечели «големите пари»?“

Гап оживено сновеше нагоре-надолу, приближи Дънрос и тихо каза на кантонезки:

— Тай-пан, наистина се надяваме, че ще се оправиш с пазара на акциите.

— Благодаря. — Дънрос побъбри малко с него, след това погледът му се премести на Кейси.

Найттайм Гап примига хитро с очи.

— Контрабандистът не е в хотела, тай-пан.

— Е?

— Той излезе рано с момиче. Около 7.00 часа. Току-що постъпвах на смяна — нехайно съобщи спретнатият възрастен мъж. — Контрабандистът беше облечен много обикновено. Като за разходка в морето. С него имаше момиче.

— Има много момичета в Хонконг, Найттайм Гап.

— Не, не като това, тай-пан. — Възрастният се засмя многозначително. — Едно време беше любовница на Блек Биърд.

— Еее, човече, имаш силни очи и дълга памет. Сигурен ли си?

— О, съвсем сигурен! — Найттайм Гап беше много доволен от това, че новината му се прие с интерес. — Да — додаде той надуто, — след като чухме, че американците може би ще се свържат с „Ноубъл хаус“, хубаво ще е да се отървете от всички там развратници. Мислех, че е полезно да знаете за това. Също и че Златни Косми се премести в…

— Кой?

Найттайм Гап обясни причината за прякора.

— Можеш ли да си представиш, тай-пан?

Дънрос въздъхна, както винаги удивен колко бързо се разпространяват слуховете.

— Сменила е стаята си?

— О да, на същия коридор в стая 276. Еееий, тай-пан, чух я да плаче през нощта преди две вечери, тази вечер, преди да излезе, също. Да. Търд Тоалетмейд Фанг я е видяла да плаче тази вечер.

— Караха ли се? Тя и контрабандистът?

— О не, не караница, нямаше викане. Но, ако Златни Косми знае за Орланда, това е достатъчна причина, за да бълва проклятия.

Найттайм Гап се усмихна на Кейси с дежурната си усмивка, когато се върна при тях. В ръцете си държеше снопче телеграми и съобщения. Дънрос забеляза сянката в очите й. „Няма бележка от Линк“ — предположи той, изправяйки се. Найттайм Гап дръпна внимателно стола й, за да седне, след това наля чая, продължавайки на своя уличен кантонезки:

— Няма значение, тай-пан, Златни Косми или не, в тъмното всички са еднакви, нали? — старецът се засмя и отдалечи.

Дънрос погледна към книжата в ръцете й.

— Неприятности ли?

— Малко повече от обикновено. — Тя го погледна директно. — Поставих ги по отделения за утре. Тази вечер е моя. Линк не се е върнал още. — Тя пийна от чая, наслаждавайки му се. — Така че аз ще те обсебя.

— Мислех, че аз съм монополистът тази вечер. Не мис… — Спря, защото видя, че Робърт Армстронг и Съндърс влязоха през летящата врата. Двамата застанаха до входа, оглеждайки се за свободна маса.

— Вашата полиция работи извънредно — каза Кейси, и срещайки погледите им, вяло им махна с ръка. Двамата се поколебаха, след което отидоха и седнаха на празна маса в другия край на ресторанта. — Харесвам Армстронг. Другият също ли е полицай?

— Предполагам. Къде се запозна с Робърт?

Тя му разказа.

— Още няма нищо за контрабандното оръжие.

— Мръсен бизнес.

— Ще пиеш ли коняк?

— Защо не? Един за лека нощ, после трябва да тръгвам. Келнер! — Той поръча питиетата. — Колата ще чака утре точно в дванадесет, за да ви вземе.

— Благодаря. Йан, на поканата пише: „Дамите с шапки и ръкавици“. Наистина ли се изисква?

— Разбира се. — Той се намръщи. — Дамите винаги са носили, шапки и ръкавици на състезания. Защо?

— Трябва да си купя шапка. Не съм носила от години.

— Всъщност аз харесвам жените с шапки. — Дънрос се огледа. Армстронг и Съндърс скрито го наблюдаваха. Дали е случайно присъствието им тук?

— Ти също чувстваш погледите, тай-пан? Изглежда тук всички те познават.

— Не мен, „Ноубъл хаус“.

Донесоха коняка.

— Наздраве!

— Сега ще ми отговориш ли на въпроса?

— Отговорът е, „да“. — Той разклати коняка в чашата и го глътна наведнъж.

— „Да“ какво?

Той неочаквано се усмихна.

— Да, нищо, да, не е честно, но се случва всеки ден и аз няма да се впускам в тези прекрасни самоанализи от сорта: „Престанахте ли да биете жена си, напоследък“? Независимо, че доколкото чувам много жени обичат да бъдат бити от време на време, независимо дали носят шапки или не!

Тя се засмя и сянката от лицето й изчезна.

— Зависи, нали?

— Да, зависи! — Той я гледаше със спокойната си ведра усмивка. И двамата го мислеха: от кого, и кога, и къде, и момента, и обстоятелствата и желанието, а точна сега би било фантастично.

Той протегна чашата си и докосна нейната.

— Наздраве за вторник.

Тя се усмихна и вдигна своята, сърцето й заби по-бързо.

— Да.

— Всичко може да почака дотогава. Нали така?

— Да. Да, надявам се, Йан.

— Добре, аз трябва да тръгвам.

— Прекарах чудесно.

— Аз също.

— Благодаря, че ме покани. Утре… — Тя спря, виждайки, че Найттайм Гап идва забързан към тях.

— Извинявай, тай-пан, на телефона.

— О, благодаря. Идвам веднага. — Дънрос въздъхна. — Няма спокойствие за грешниците! Кейси, ще тръгваме ли?

— Разбира се. — Тя също се изправи, обзета от тъжна и сладка болка. — Ще се погрижа за чека!

— Благодаря, вече е уредено. Ще изпратят сметката в офиса. — Дънрос остави бакшиш на масата и я поведе към асансьора. За секунда се изкуши да се качи с нея, само за да ги накара да си чешат езиците. Но не трябваше да дърпа опашката на дявола, точно сега, когато има толкова много дяволи около себе си. — Лека нощ, Кейси, довиждане до утре и не забравяй коктейла между 7.30 и 9.00 часа. Поздрави Линк! — Той махна с ръка и тръгна към рецепцията.

Тя гледаше след него, висок, внушителен и спокоен. Вратата на асансьора се затвори.

„Ако не беше Хонконг нямаше да избягаш, не тази вечер, Йан Дънрос. О не, тази вечер щяхме да правим любов с теб.“

Дънрос спря на рецепцията и вдигна слушалката.

— Хелоу, Дънрос слуша.

— Тай-пан?

— О хелоу, Лим — беше икономът му. — Какво има?

— Току-що звъня Тип Ток-тох, сър. — Помоли да те намеря и каза, ако обичаш да му се обадиш. Каза, че може да звъниш по всяко време преди два часа или след седем сутринта.

— Благодаря, друго има ли?

— Мисис Клаудия звъня в осем и каза, че е настанила вашия гост… — последва шумолене на хартия… — мис Гресенхоф в хотела и срещата за 11.00 е потвърдена.

— Добре. Следващото?

— Мисис се обади от Лондон — там всичко е наред. Доктор Симсън…

— А! Лекарят на Кейти. Остави ли телефон? — Лим му го продиктува, той го записа. — Нещо друго?

— Не, тай-пан.

— Ейдриън върна ли се?

— Върна се около 7.00 часа за няколко минути с млад господин и пак излезе.

— Господинът Мартин Хейпли ли беше?

— Да.

— Благодаря, Лим. Ще се обадя на Тип Ток и после се прибирам.

Той затвори телефона. Отиде до кабината, която не беше далеч от рецепцията. Влезе и набра номера на Тип Ток.

— Уеиий?

— Добър вечер — Дънрос е на телефона.

— А, тай-пан! Само за момент. — Чу приглушени гласове.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Имам много неприятни новини.

— О?

— Да. Изглежда вашите полицаи още веднъж са като с кучешки дроб и вълчо сърце. Арестували са много добър ваш приятел, Брайън Куок. Той…

— Брайън Куок? — Дънрос ахна. — Но защо?

— Разбрах, че е бил обвинен като китайски шпионин…

— Невъзможно!

— Съгласен съм. Смешно! Председателят Мао няма нужда от капиталисти да шпионират за него. Трябва да бъде пуснат веднага, също така ако желае да напусне Хонконг, да не му се пречи. Да му се разреши да го направи и да замине, където поиска… веднага!

Дънрос се опитваше да застави мозъка си да работи. Щом Тип Ток казва, че Брайън Куок трябва да бъде пуснат веднага и да му бъде разрешено да напусне Хонконг, значи е китайски шпионин, един от техните шпиони и това е невъзможно, невъзможно, невъзможно.

— Не зная какво да кажа!

— Трябва да отбележа, че Стари приятели не биха могли да очакват подкрепа от Стари приятели, когато полицията им прави такива грешки. Айейа?

— Съгласен съм. — „Боже всемогъщи, те искат да разменят Брайън за парите“! — Аз ще… аз ще говоря с властите утре сутринта…

— Може би ще опитате да направите нещо още тази вечер.

— Много е късно да безпокоя губернатора, но… — Изведнъж се сети за Армстронг и Съндърс и сърцето му подскочи. — Ще опитам. Веднага ще опитам. Сигурен съм, че е грешка, мистър Тип. Да. Трябва да е грешка. При всички положения сигурен съм, губернаторът ще помогне. И полицията. А молбата на „Виктория“ за прословутите пари?

Последва дълга пауза.

— Възможно е да се направи. Възможно е. Стари приятели трябва да помагат на Стари приятели. Да, би могло да стане.

— Получихте ли писмото ми, мистър Тип? Аз се погрижих за всичко. Между другото, „Виктория“ ще участва при търговията с торий. — После внимателно добави: — Също и при повечето от другите ви искания — при благоприятни за вас условия.

— А да, благодаря. Да, аз получих писмото и вашата любезна покана. Толкова съжалявам, че не бях добре. Благодаря, тай-пан. За какъв срок вашето правителство ще иска паричния заем, ако може да се осъществи?

— Предполагам тридесет дни ще бъдат повече от достатъчни, може би даже две седмици. Но става въпрос за „Виктория“, „Блекс“ и другите банки, не за правителството на Хонконг. Утре ще ви дам отговор. Ще имам ли удоволствието да ви видя на обяда утре?

— Съжалявам, няма да мога да присъствам на обяда, но вероятно след това, ако е възможно?

Дънрос недоволно се усмихна. Перфектен компромис.

— Разбира се.

— Благодаря, че се обадихте. Между другото, мистър Йу беше впечатлен от вас, тай-пан.

— Моля, поздравете го. Ще чакам да се видим в Кантон.

— Бях удивен от изявлението на вашия шурей за Китай.

— Да. Аз също. Жена ми и нейният брат са отчуждени от години. Неговите възгледи са ни чужди, враждебни и съвършено неправилни според нас. — Дънрос се поколеба. — Надявам се, че ще успея да го неутрализирам.

— Да. Да съгласен съм. Благодаря ви. Лека нощ. — Отсреща затвориха.

„Господи! Брайън Куок! И аз почти му бях дал папките на А, М. Г. Господи!“

Събирайки ума си с голямо усилие, той се върна във фоайето. Армстронг и Съндърс още седяха там.

— Добър вечер, мога ли да седна за малко при вас?

— Разбира се, мистър Дънрос. Това е приятна изненада. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Чай, китайски чай. Благодаря.

Масата бе отдалечена от другите и въпреки това Дънрос се наведе.

— Робърт, чух, че сте арестували Брайън Куок — каза той с надежда, че може да се окаже грешка. Двамата мъже го зяпнаха.

— Кой ви каза? — попита Армстронг.

Йан им разказа. Двамата слушаха, без да коментират, като от време на време се споглеждаха.

— Това е явна размяна — каза той. — Него срещу парите.

Съндърс пиеше топъл шоколад.

— Колко са важни парите?

— Абсолютно важни, спешни и колкото по-бързо, толкова по-добре. Парите ще спрат наплива в банките, мистър Съндърс. Ние трябва да… — Той спря слисан.

— Какво има? — попита Съндърс.

— Спомних си изведнъж какво пише А. М. Г. в заловеното писмо, че… полицейската къртица може да е, а може и да не е част от „Севрин“. Той част ли е?

— Кой?

— За Бога, не се преструвайте пред мен, това е сериозно! Да не мислите, че съм глупак? — каза ядосан Йан. — В „Струан“ има внедрен шпионин на „Севрин“. Ако Брайън е част от „Севрин“, имам право да знам.

— Напълно съм съгласен — спокойно отговори Съндърс, независимо, че очите му гледаха студено. — В момента, в който предателят проговори, можете да бъдете сигурен, че ще ви уведомим. Имате ли някаква идея кой друг би могъл да бъде?

Дънрос поклати глава, овладявайки раздразнението си. Съндърс го наблюдаваше.

— Вие казвахте — ние трябва да… Трябва да какво, мистър Дънрос?

— Трябва да вземем тези пари веднага. Какво е направил Брайън?

— Банките няма да бъдат отворени до понеделник. Така че понеделник е решаващият ден?

— Банките трябва да имат парите преди това — да отворят с пари по гишетата. Какво е направил Брайън?

Съндърс запали цигара.

— Ако този човек, Брайън, наистина е арестуван, не мисля, че това е благоразумен въпрос, мистър Дънрос.

— Бих се басирал на всичко — каза безпомощно Йан — на всичко, Тип Ток не би предложил размяна, освен ако наистина е шпионин. Никога. Сигурно Брайън е дяволски важен за тях, но Господи, до къде стигна светът? Вие ли ще преговаряте или мистър Крос? Предполагам ще е необходимо одобрението на губернатора.

Шефът на МИ–6 духна пепелта от цигарата си.

— Съмнявам се, че ще има размяна, мистър Дънрос.

— Защо не? Парите са по-важни от…

— Въпрос на мнение тай-пан, ако Брайън Куок наистина е арестуван. При всички обстоятелства, правителството на Нейно Величество едва ли би се съгласило да стане обект на изнудване. Много лош вкус.

— Доста. Но сър Джефри ще се съгласи веднага.

— Съмнявам се. Той ми направи впечатление на много умен човек, за да се съгласи на такава сделка. Що се отнася до размяната, мистър Дънрос, аз мислех, че ще получим папките на А. М. Г.

Йан почувства ледено пробождане в стомаха си.

— Направих го тази вечер.

— За Бога, не се преструвайте пред мен, това е сериозно! Да не мислите, че съм глупак? — Съндърс се засмя и продължи със същото ледено спокойствие. — Вие със сигурност ни дадохте вариант на тези папки, но за нещастие те се различават от заловената. — Студеният му поглед стана още по-враждебен и заплашителен, независимо, че лицето му оставаше непроменено. — Мистър Дънрос, вашият експеримент беше доста сръчен, похвален, но ненужен. Ние наистина искаме тези папки оригиналните.

— Ако не ви задоволяват, защо не прегледате книжата на А. М. Г.?

— Направих го. То е като онази приказка за разбойниците по пътищата — „Парите или животът.“ Тези папки може би са фатални за вас. Не мислиш ли Робърт?

— Да, сър.

— Та значи, мистър Дънрос, вашият Тип Ток иска да търгува, а? Всички в Хонконг искат да търгуват. То е във въздуха. А? Но, за да търгуваш, трябва да получиш стока срещу парите си. Предполагам, че ако искаш концесии, можеш да ги вземеш и от врага… добре, нали казват, че на война и в любовта всичко е разрешено. Така ли?

— Така казват. Ще говоря с губернатора рано сутринта. Нека го запазим в тайна, докато получа неговия отговор. Лека нощ.

Те продължиха да го гледат, докато се изгуби зад летящата врата.

— За какво мислиш, Робърт? Дали Дънрос е разменил папките?

Армстронг въздъхна.

— Не зная. Не можах нищо да разбера от държанието му. Наблюдавах го внимателно. Нищо. Но умът му е като бръснач.

— Да. — Съндърс размисли малко и каза: — Значи врагът иска размяна, а? Предполагам, че Куок ще е на наше разположение, най-много още двадесет и четири часа. Кога е следващият разпит?

— В 6.30 сутринта.

— О! Щом ще започваш толкова рано, по-добре да ставаме. — Съндърс извика на келнера. — Ще се консултирам с мистър Крос, но зная какво ще каже — всъщност, каквото нареди Лондон.

— Какво, сър?

— Много са обезпокоени, защото той е в течение на много секретни неща, политиката на Генералния щаб, Кралската канадска полиция — Съндърс се замисли. — Като помислиш, Робърт, независимо какво прави Дънрос, единственият ни ход е да засилим разпитите. Това е. Отменяме разпита в 6.00 часа, продължаваме със събуждане през час и червената стая. При положение, че физически издържи.

Армстронг пребледня.

— Но…

— Съжалявам — каза Съндърс с мек тон. — Зная, че ти е приятел, че ти е бил приятел, но твоят мистър Тип Ток и мистър Дънрос ни отнеха доста време.