Търговска къща (Част II)

73

Орланда караше малката си кола, а до нея седеше Бартлет с ръка на раменете й. Току-що бяха излезли от Абърдийн и слизаха надолу по склона на планината през Мид Левълс към апартамента й в Роуз корт. Чувстваха се щастливи заедно, съзнаваха го и бяха изпълнени с очакване. Следобеда ходиха до Хонконг и Орланда го закара до Шек-О на югоизточния край на острова да му покаже вилите на някои тай-панове. Местността беше неравна и слабо заселена, хълмове, дефилета, морето в непосредствена близост, само канари и скали.

От Шек-О се спуснаха по южния път, който се виеше до Рипълс бей, където спряха да пийнат чай с кейк на верандата на чудесния хотел с изглед към морето, после пак потеглиха покрай Дийнуотър коув до Дискавъри бей и там отново спряха на една тераса.

— Виж ей там, Линк, това е замъкът Ток!

Замъкът Ток беше нелепа постройка, наподобяваща нормандски замък, кацнала на една канара високо над водата.

— През войната канадците — канадски войници — защитавали тази част на острова от нашествието на японците и всички се оттеглили в замъка Ток за последен отпор. Когато ги разбили и се предали, от тях били останали живи към 250 души. Японците ги подкарали всички към терасата на замъка и с щикове ги принудили да скочат през парапета долу в скалите.

— Божичко! — височината надвишаваше 100 фута.

— Всички. Ранените, дру… другите, всички — той забеляза, че Орланда потреперва и протегна ръка към нея.

— Недей, Орланда, това е било толкова отдавна.

— Не, не, не е. Струва ми се, че историята и войната са винаги с нас, Линк. И винаги ще бъдат. По тези тераси нощем бродят духове.

— Ти вярваш ли в това?

— О, да.

Бартлет си спомни как се загледаха отново в мрачната постройка, под която вълните се разбиваха в скалите, парфюмът й го обгръщаше, тя се бе облегнала на него и той усещаше топлината й, щастлив, че е жив и не е бил сред онези войници.

— Твоят замък Ток сякаш е излязъл от филмите. Била ли си в него?

— Не. Но казват, че има оръжейни и подземни тъмници и че е копие на истински френски замък. Принадлежеше на стария сър Ча-сен Ток, строителя Ток. Той беше мултимилионер, направил цяло състояние от калай. Разправят, че като станал на петдесет години, някаква врачка му казала да започне да строи „голям замък“, иначе щял да умре. И започнал да строи на десет различни места, три в Хонконг, един близо до Ша Тин и много в Малая. Замъкът Ток е последният, който построил. Тогава бил на 89 години, все още здрав и силен, като мъж на средна възраст. Казват, че след този замък казал „стига“. Само след — един месец умрял и предсказанието на врачката се сбъднало.

— Измисляш си, Орланда!

— О, не Линк, иначе щях да ти кажа. Но кое е истина и кое — лъжа? Кой може да каже, скъпи?

— Знам, че съм луд по теб.

— О, Линк, и аз.

Минаха покрай Абърдийн, двамата заедно в топлата кола, ръката му беше обгърнала раменете й, косата й леко докосваше дланта му. От време на време тя му показваше къщи и места и часовете минаваха неусетно, очарователни и за двамата. Сега, след като излязоха от заоблачения проход, долу в ниското се виждаше градът. Лампите още не бяха запалени, макар че тук-там покрай водата вече светеха огромните цветни неонови реклами.

Движението беше натоварено, по стръмните планински пътища в канавките се стичаше вода, беше се натрупала нова кал, примесена с камъни и растителност. Орланда караше умело, без да рискува, и Бартлет се чувстваше в безопасност с нея, макар че шофирането от обратната страна на пътя караше косата му да настръхва на завоите.

— Но ние сме от вярната страна — каза му тя. — Вие карате по обратната.

— Ами. Само англичаните карат вляво. Ти си американка като мене, Орланда.

— Де да бях, Линк, толкова ми се иска.

— Ти си. Говориш като американка, обличаш се като американка…

— Аз си знам каква съм, скъпи.

Той я гледаше. Никога не му беше доставяло такова удоволствие да гледа някого. Нито Кейси, нито някой друг досега. После отново се сети за Билтмън и му се прииска да му извие врата.

„Прати го по дяволите заедно с цялата измет на този свят. Ето какво е Билтмън — и Банастазио също.“

По тялото му премина тръпка. Точно преди обяд му се обади Банастазио с извинение, което всъщност беше нова заплаха.

— Хайде да хапнем някъде двамата, а бебчо? По дяволите, Линк, глупаво е да се караме с теб. Какво ще кажеш да хапнем по една пържола довечера? Знам един ресторант със страхотна скара, „Сан Франциско“, на „Нейтън роуд“.

— Не, благодаря. Имам среща — отвърна му той студено. — Както и да е, ти си каза мнението вчера. Да спрем дотук, а? Ще се видим на годишното събрание на Управителния съвет, ако дойдеш.

— Хей, Линк, това съм аз, старото ти приятелче. Помниш ли как ти се притекохме на помощ, когато ти трябваха ония мангизи. Не ти ли ги дадохме предварително?

— Срещу акции, които са най-добрата инвестиция — най-добрата ви законна инвестиция. За пет години си удвоихте парите.

— Разбира се. А сега искаме и да ни се чува думата, справедливо, нали?

— Не. Не и след вчера. Ами оръжията? — хрумна му изведнъж да попита.

Последва мълчание.

— Какви оръжия?

— Тия, дето бяха в самолета ми. Контрабандните автомати и гранатите.

— Това е нещо ново за мен, бебчо.

— Казвам се Линк, бебчо. Ясно ли е?

Пак мълчание. В гласа на Банастазио се появи стържеща нотка:

— Ясно. А сега за сделката ни. Ще си промениш ли мнението?

— Не. В никакъв случай.

— Не сега, по-късно?

— Не.

Гласът от другата страна замлъкна, последва щракване и безкрайният свободен сигнал. Бартлет веднага се обади на Роузмънт.

— Не се тревожи, Линк. Банастазио отдавна ни е на мушката и в това отношение имаме доста помощници.

— А нещо за оръжията?

— Ти си чист. Военните в Хонконг са оттеглили обвинението си срещу теб. Ще ти бъде съобщено официално утре.

— Открили ли са нещо?

— Те не. Ние открихме. Направихме проверка в хангара ти в Лос Анжелос. Един от нощните пазачи си спомни, че видял някакви типове да бърникат нещо на товарната площадка. Но не му направило впечатление, докато не го попитахме.

— Виж ти. Хванахте ли някого?

— Не. Сигурно няма и да хванем. Не се притеснявай. А колкото до Банастазио, скоро ще се отървеш от него. Не се тревожи.

Като си спомни сега за това, отново го побиха тръпки.

— Какво има, скъпи? — попита Орланда. — За какво се сети?

— Нищо.

— Кажи ми.

— Просто си мислех, че страхът е нещо отвратително и може да те погуби, ако не внимаваш.

— О, да, знам. Толкова добре ми е познато — тя откъсна очи от пътя за секунда и като се усмихна колебливо, постави ръка на коляното му. — Но ти си силен, скъпи. Не се боиш от нищо.

Бартлет се засмя:

— Де да беше вярно.

— О, така е. Знам.

Орланда намали, за да заобиколи купчина тиня, на това място пътят беше по-стръмен, на няколко пъти водата се бе разливала от канавките. Колата се движеше плътно до високата подпорна стена, после зави надолу по „Коутуол роуд“ и покрай ъгъла свърна към „Роуз корт“. Като стигнаха до блока, дъхът на Бартлет секна, когато Орланда се поколеба за момент, а после решително подмина фоайето и зави по стръмната алея към гаража.

— Време е за аперитив.

— Чудесно. — Не я погледна. Като спряха, той слезе, мина от нейната страна и й отвори вратата. Тя заключи колата и се качиха в асансьора. Бартлет усещаше как вената на шията му пулсира.

С тях се качиха и двама китайци — доставчици с подноси, пълни със сандвичи с пържен хляб в ръце и попитаха за апартамента на „Ейжън пропъртис“.

— На петия етаж — отговори Орланда и след като слязоха, Бартлет попита:

— „Ейжън пропъртис“ ли са собствениците тук?

— Да — отговори тя. — Всъщност те са построили сградата — поколеба се. — Джейсън Плъм и Куилън са добри приятели. Куилън все още притежава надстройката над покрива, макар че ми я преотстъпи, като скъсахме.

Бартлет я прегърна.

— Радвам се, че сте скъсали.

— И аз — усмихна му се нежно тя и невинността в широко отворените й очи го покърти. — Сега вече и аз.

Стигнаха до осмия етаж и той забеляза, че пръстите й трепереха, докато пъхаше ключа в ключалката.

— Заповядай, Линк. Кафе, чай, бира или коктейл?

Орланда свали обувките си и вдигна очи към него. Сърцето му туптеше и той напрегна сетивата си да разбере дали няма някой в апартамента.

— Сами сме — каза простичко тя.

— Как позна какво мисля?

Орланда леко сви рамене.

— Просто така.

Бартлет постави ръце на талията й.

— Орланда…

— Знам, мили.

Гласът й беше дрезгав и от него го побиха тръпки. Като я целуна, устните й се разтвориха, бедрата й бяха меки и податливи. Ръцете му я изследваха. Усети как зърната й се втвърдяват, а сърцето й биеше в ритъм с неговото. После ръцете й се отдръпнаха от врата му и се притиснаха до гърдите му, но този път той я притисна до себе си и я зацелува по-упорито. Ръцете й престанаха да го отблъскват и отново се плъзнаха около врата му, а бедрата й се притискаха към неговите. Отлепиха устните си, но останаха прегърнати.

— Обичам те, Линк.

— Обичам те, Орланда — отговори той, осъзнавайки изведнъж, че това е истина. Отново се целунаха, нейните ръце бяха нежни, но силни, а неговите бродеха по тялото й и оставяха огнени дири след себе си. И у двамата. Тя се отпусна още повече, коленете й омекнаха, и той леко я повдигна и я пренесе през отворената врата на спалнята. Ефирните завеси, които висяха от тавана като балдахин около леглото й, се люлееха от свежия хладен бриз, нахлуващ през отворените прозорци.

Юрганът беше пухен и мек.

— Бъди мил с мене, скъпи — прошепна дрезгаво Орланда. — О, колко те обичам.

От кърмата на „Сий уич“ Кейси махаше за сбогом на Дънстън Бар, Плъм и Пагмайър, които, стояха на кея от страната на Хонконг, където току-що ги бяха оставили, късният следобед беше приятен, но все още беше облачно. Яхтата се връщаше обратно през пристанището — Питър Марлоу и момичетата вече бяха слезли при Каулуун, но Горнт я убеди да остане и за обратното пътуване.

— Трябва пак да се върна в Каулуун — каза й той. — Имам среща в „Найн дрегънс“. Прави ми компания. Моля те.

— Защо не? — съгласи се радостно тя, тъй като не бързаше за никъде, имаше доста време да се преоблече за коктейла, на който я покани Плъм този следобед. Беше решила да отложи вечерята си с Ландо Мата за някой ден през следващата седмица.

На връщане от Ша Тин тя подремна малко, завита топло срещу силния бриз, свита върху големите меки възглавници, с които бе обградена кърмата. Другите гости се бяха разпръснали. Горнт понякога отиваше на руля, висок, силен, капитан на яхтата. Питър Марлоу дремеше сам в един шезлонг на носа. По-късно с него и с Бар пиха чай с кейк. Тогава се появиха Пагмайър и Плъм, разрошени и доволни, следвани от момичетата си.

— Добре ли спахте? — попита ги Горнт с усмивка.

— Много — отвърна Плъм.

„Сигурно — помисли си Кейси, докато го гледаше с момичето му, което й харесваше — високо, стройно, с тъмни очи, щастлива душа на име Уей-уей, стояща до него като сянка.“

Преди това, когато бяха останали насаме с Горнт, той й каза, че това не са случайни приятелки, а по-специални.

— Всички тук ли имат любовници?

— За Бога, не. Но за съжаление, мъжете и жените остаряват различно и след известна възраст вече става трудно. Да го кажем направо, сексът, любовта и бракът вече не са същите.

— И не съществува такова нещо като вярност?

— Разбира се, че съществува. Определено. Но за жената тя означава едно, за мъжа друго.

Кейси въздъхна.

— Това е ужасно. Ужасно и толкова нечестно.

— Да. Но само ако искаш да бъде така.

— Това не е честно! Помисли за милионите жени, които цял живот се бъхтят, грижат се за мъжа, търкат, чистят, а в наши дни помагат и за издръжката на децата, и накрая да бъдат зарязани само защото са стари.

— Не можеш да обвиняваш мъжете, обществото е такова.

— А кой го управлява? Мъжете! За Бога, Куилън, трябва да признаеш, че те са виновни.

— Вече се съгласих, че не е честно, но това се отнася и за мъжете. Какво ще кажеш за милионите мъже, които се съсипват от работа, за да осигурят — тази хубава думичка, — да осигурят пари, които други харчат, предимно жени. Признай, Сирануш, че мъжът трябва цял живот да работи, за да издържа някой друг и най-често в края на дните му това е една кашляща опърничава съпруга — та виж жената на Паг, за Бога! Мога да ти посоча още петдесетина такива, които са излишно дебели, грозни и вонят — в буквалния смисъл. А има и друг тип женички, които използват секса като капан, забременяват, за да те впримчат в брачното ложе, а после надават вик и пищят за високоплатен развод. Ами Линк Бартлет? През какъв ад го е прекарала тази негова прекрасна женичка, а?

— Ти знаеш ли за това?

— Разбира се. Вие сте направили справка за мен, а аз направих справка и за двама ви. Та нима са справедливи вашите закони за развода? Жената получава половината от всичко, а горкият американец трябва да се обърне към съда, за да реши каква част от своите петдесет процента да задържи.

— Вярно, че жената на Линк и адвокатът й едва не му изсмукаха кръвта. Но не всички съпруги са такива. За Бога, ние не сме бездушни вещи и повечето от нас имат нужда от защита. Отношението към жените по света все още е лошо.

— Досега не съм видял нито една истинска жена, към която да са се отнесли лошо — отговори Горнт. — Имам предвид жена като теб или Орланда — той изведнъж й се усмихна. — Разбира се, ние, горките слаби, нещастни мъже, трябва да получаваме от жената това, което е необходимо за здравето ни.

Кейси се засмя с него, тъй като също искаше да сменят темата — тя беше прекалено трудна за разрешаване в момента.

— Е, Куилън, и ти си от лошите момчета.

— О?

— Да.

Горнт се извърна и огледа внимателно небето пред тях. Кейси му се любуваше. „Радвам се, че той ми се доверява и ме счита за жена“ — помисли си тя, успокоена от виното и храната, и от неговото желание. Тя го усещаше, откак се бе качила на борда, и отново се попита как ще се справи с него, когато му дойде времето, а това неизбежно щеше да стане. Дали да каже да, или не? Или може би? Може би другата седмица?

А ще има ли следваща седмица?

— Какво ще стане утре, Куилън? На борсата?

— Утре ще се реши всичко.

— Сериозно?

— Аз или ще спечеля, или ще загубя — Горнт сви рамене. — И в двата случая съм защитен. Утре ще купувам. Ако имам джос, ще съсипя Дънрос.

— А после?

Той се засмя:

— Ти съмняваш ли се? Ще го разбия напълно на надбягванията.

— О, ти наистина го искаш, нали?

— Да. Това е победата. Той и неговите предци винаги са ни държали настрана, мен и моите прадеди. Разбира се, че го искам.

„Чудя се дали ще успея да се договоря с Йан — мислеше си разсеяно тя. — Дали ще успея да убедя тай-пана да разреши на Куилън да има собствена ложа и да го направи съдия. Лудост е тези двамата да се държат като слонове в стъкларски магазин — има повече от достатъчно място и за двамата. Йан ми дължи услуга — ако Муртаг даде парите.“

Сърцето й запърха, като си помисли какво ли е станало с Муртаг и с банката и ако отговорът е „да“, какво ли ще направи Куилън.

„А къде ли е Линк? Дали не е с Орланда, в обятията й и не прекарва ли следобеда в мечти?“

Кейси отново се сгуши на палубата и затвори очи. Соленият вятър, боботенето на моторите и вълнението на морето я приспаха. Спа непробудно, като в утроба и след няколко минути се събуди освежена. Горнт беше седнал срещу нея и я наблюдаваше. Отново бяха сами, капитанът кантонезец бе поел руля.

— Лицето ти е много хубаво, като спиш — каза той.

— Благодаря — тя се повдигна на лакът. — Странен човек си ти, отчасти дявол, отчасти принц, в един момент състрадателен, а в следващия — безчувствен. Това, което направи за Питър, беше чудесно.

Горнт само се усмихна и нищо не каза, очите му бяха странно и приятно предизвикателни.

— Линк е… мисля, че Линк е влюбен в Орланда — каза Кейси, без да се усети, и забеляза, че лицето му се помрачи за секунда.

— О?

— Да — замълча, но той не каза нищо, само я гледаше. Принудена от настъпилата тишина, тя продължи механично: — Май че и тя е влюбена в него — последва нова продължителна тишина. — Куилън, това да не би да е част от някакъв замисъл?

Той тихо се засмя и тя почувства превъзходството му.

— Сирануш, ти си странна. Аз не…

— Наричай ме Кейси. Моля те. Сирануш не ми харесва.

— На мен пък не ми харесва Кейси. Мога ли да ти казвам Камелиен? Когато сключим сделката, а?

Тя несъзнателно застана нащрек.

— Това зависи от Линк.

— Ти не си ли тай-пан на „Пар-Кон“?

— Не. И никога няма да бъда.

Горнт се засмя. После каза:

— Тогава нека днес да си Сирануш, а утре Кейси, по дяволите вторникът?

— Добре! — съгласи се тя.

— Чудесно. А колкото до Орланда и Линк — каза той меко. — Това е тяхна работа, а аз никога не обсъждам чужди работи с други хора, още по-малко с дама. Никога. Това не е честно. Ако ме питаш дали не възнамерявам да използвам непочтено Орланда срещу Линк или теб, или „Пар-Кон“, това е смешно — той пак се усмихна. — Забелязал съм, че жените използват мъжете, а не обратно.

— Мечтател!

— Въпрос за въпрос — вие с Линк любовници ли сте?

— Не. Не в общоприетия смисъл, но аз го обичам.

— Ще се ожените ли?

— Може би.

Кейси отново се размърда и забеляза, че очите му я оглеждат. Придърпа одеялото към себе си с разтуптяно сърце, усещайки присъствието му. Беше сигурна, че и той не е безразличен към нейното.

— Но аз не разисквам проблемите си с други мъже — усмихна се тя. — Това също не е честно.

Горнт протегна ръка и леко я докосна.

— Съгласен съм, Сирануш.

„Сий уич“ пресече вълнолома и навлезе във вълните на пристанището по посока на Каулуун. Кейси седна и се обърна да погледа острова и върха, който в по-голямата си част бе забулен в облаци.

— Толкова е красиво.

— Южният бряг на Хонконг е прекрасен около Шек-О и Рипълс бей. Имам едно местенце на Шек-О. Искаш ли сега да разгледаш яхтата?

— Да, да, с удоволствие.

Първо я поведе към носа. Каютите бяха почистени, въобще не личеше да са били използвани. Всяка имаше отделение с душ и тоалетна. Обслужваше ги обща малка каюта.

— В момента сме много популярни сред дамите, защото тук те могат да се къпят, колкото си искат. Режимът на водата си има и своите предимства.

— Сигурно — отговори Кейси, завладяна от веселото му настроение.

Капитанската каюта се намираше на кърмата и беше отделена от останалата част на яхтата. В нея имаше голямо двойно легло, чисто, спретнато и примамливо.

Кръвта пулсираше в главата й и когато Горнт затвори нехайно вратата и сложи ръка на кръста й, тя не се отдръпна. Той се приближи към нея. Кейси никога по-рано не беше целувала мъж с брада. Усещаше тялото му притиснато до нейното и й беше хубаво, дишането й се учести, устните му бяха твърди и имаха вкус на пури. Едната половина от нея шепнеше: „Хайде, давай!“, а другата: „Не, недей!“ В обятията му й беше прекалено хубаво.

Ами Линк?

Този въпрос прониза с неподозирана сила мозъка й и съзнанието й изведнъж се проясни; завладяна от неговата чувственост, Кейси за пръв път съвсем ясно осъзна, че ако трябва да избира между Линк, от една страна, и „Пар-Кон“ и властта, от друга, ще предпочете Линк. Да, Линк, само Линк и довечера аз ще разваля споразумението ни. Довечера ще му предложа да развалим споразумението ни.

— Сега не е време — прошепна тя гърлено.

— Какво?

— Не, не сега. Не можем, извинявай — тя се повдигна на пръсти и го целуна леко по устата, като добави. — Не сега, скъпи, извинявай, но не можем, не сега, във вторник, може би във вторник…

Горнт я отдръпна от себе си и Кейси усети как тъмните му очи я пронизват. Тя издържа погледа му, колкото можа, после зарови глава на гърдите му и нежно го прегърна, като продължаваше да се наслаждава на близостта му, сигурна, че вече в безопасност и че е успяла да го убеди. „За малко — помисли си тя омаломощена, коленете й бяха странно омекнали, цялата трепереше. — Едва не се поддадох, а това нямаше да свърши добре, нито за мен, нито за Линк, нито за него.“

Усещаше лудото биене на сърцето си, както се беше облегнала на него в очакване, че след като му предложи сърдечност и нежност за следващата седмица, той всеки момент ще каже:

— Да се връщаме на палубата.

После изведнъж усети как ръцете му се стягат около нея и преди да разбере какво става, се озова на леглото под настойчивите му целувки и търсещи ръце. Започна да се съпротивлява, но Горнт хвана ловко ръцете й, изпъна я назад с огромната си сила и легна върху нея. Можеше да я целува безпрепятствено и страстта му и нейната жар се смесиха с яростта, страха и желанието й. Колкото и да се съпротивляваше, не можеше да помръдне.

Възбудата нарастваше. След секунда Горнт охлаби хватката си. Кейси веднага възобнови съпротивата си и макар да искаше още, този път беше готова за сериозна борба. Той отново хвана здраво ръцете й. Тя се почувства съкрушена като ту искаше, ту не искаше да бъде надвита от силната му страст, усещаше твърдостта в слабините му и мекото легло. А после, както неочаквано бе започнал, така неочаквано я пусна и се отдръпна със смях от нея.

— Хайде да пийнем нещо! — предложи той без злоба. Кейси не можеше да си поеме дъх.

— Копеле такова!

— Не съм. Роден съм съвсем законно. — Горнт се повдигна на лакът с премрежени очи. — Но ти, Сирануш, си лъжкиня.

— Върви по дяволите!

Гласът му беше спокоен и добродушно насмешлив.

— Ще ида, съвсем скоро. Въобще не ми е идвало на ум да карам една дама да го доказва.

Кейси се нахвърли с нокти към лицето му, вбесена, че той се владее така добре, а тя не. Горнт спокойно я хвана за ръцете и я задържа.

— Леко, леко, игрива маймунке — каза той още по-добродушно. — Успокой се, Сирануш. Не забравяй, че и двамата сме пълнолетни. Вече съм те виждал почти гола и ако наистина исках да те изнасиля, май нямаше да ме спреш. Можеше да пищиш до небесата и екипажът ми пак нямаше да те чуе.

— Ти си проклето, гадно…

— Стига! — Горнт продължаваше да се усмихва, но тя замълча, усетила опасността. — Не исках да те уплаша, само да се позабавляваме — каза той кротко. — Беше само шега, нищо повече. Наистина.

Пусна я и тя се измъкна от леглото, като дишаше тежко.

Отиде ядосана до огледалото и оправи косата си, после видя отражението му — той я гледаше, все още излегнат нехайно на леглото — и рязко се обърна.

— Мръсно копеле!

Горнт избухна в силен, заразяващ, разтрисащ смях и изведнъж, осъзнала глупавото положение, тя също се разсмя. След малко и двамата се задъхваха от смях, той проснат върху леглото, тя облегната на моряшкия сандък.

На палубата пиха шампанско като добри приятели, обслужвани от мълчаливия раболепен сервитьор, който им наля от вече отворената бутилка в сребърна кофичка и се отдалечи.

На пристанището в Каулуун Кейси отново го целуна.

— Благодаря ти за чудесния следобед. До вторник, ако не и по-рано.

Тя слезе на брега и дълго маха за сбогом.

Спектакълс Уу също бързаше към къщи. Беше уморен, неспокоен и изпълнен със страх. Пътят нагоре всред лабиринта от къщи и бордеи в квартала на преселниците високо над Абърдийн беше труден, хлъзгав и опасен, покрит с кал и мръсотия и той дишаше тежко. Отводните води в бетонните канавки на много места бяха прелели и потопът беше отместил постройки, причинявайки още по-големи поразии. Над много от съборените жилища се виеше дим, някои от тях още тлееха от пожарите, които се бяха разпространили мълниеносно веднага след първите земни свличания. Спектакълс Уу заобиколи голямото свлачище, където завчера едва не загина петата племенница, нови свличания в района бяха съборили още стотина бордея. Беше изчезнала и сладкарницата заедно със старицата.

— Къде е тя? — попита той някакъв човек, който се ровеше в развалините. Метачът вдигна рамене и продължи да търси запазена храна или картон, или смачкана ламарина.

— Нагоре как е? — попита Уу.

— Както и долу — отговори мъжът на несигурен кантонезки. — Някъде добре, някъде зле. Джос.

Уу му благодари. Той беше бос, носеше обувките си в ръце да не се цапат и така излезе от канавката, и тръгна по развалините да открие пътеката, която се виеше нагоре. От това място не се виждаше неговата махала, но там май нямаше свличания. Армстронг му разреши да иде да провери, когато по радиото съобщиха за нови големи свлачища в тази част на преселническия квартал.

— Но се връщай колкото се може по-бързо. Предвиден е нов разпит за 7 часа.

— О, да, веднага се връщам — промърмори Уу. Разпитите бяха много уморителни, но той се представяше добре, получаваше много похвали от Армстронг и шефа на СИ и мястото му в разузнаването вече беше сигурно, щеше да бъде прехвърлен още следващата седмица и да започне обучение. Спа малко, отчасти защото разпитите се провеждаха по всяко време на деня и нощта, отчасти поради желанието си да се представи добре. Куок минаваше от английски на нинг-ток, после на кантонезки и обратно и на Уу му беше трудно да следи несвързаните му приказки. Само когато докосваше с пръсти чудесната пачка банкноти в джоба си, печалбата му от надбягванията, го изпълваше с някаква лекота и му помагаше да издържи в трудните часове. Той отново ги докосна, за да му вдъхнат увереност и благослови своя джос, докато се изкачваше по тясната пътечка. Разминаваше се с хора, които слизаха надолу, зад него вървяха други, които също се изкачваха нагоре, цялата планина се огласяше от шума на чукове — строяха се нови жилища и се поправяха покривите на стари.

Неговата махала се намираше само на стотина ярда по-нагоре, зад онзи ъгъл и Уу зави и спря. Нямаше никаква махала, само дълбока рязка в земята и лавина от кал и отломки 200 фута по-долу. От стотиците жилища на това място не бе останал и помен.

Уу се изкатери вцепенен нагоре, покрай опасното свлачище, до най-близкия бордей и забумка по вратата. Една жена му отвори подозрително.

— Извинете, уважаема госпожо, аз съм синът на Ву Чо-там от Нинг-ток…

Жената, еднозъбата Янг, го изгледа безизразно и после му заговори нещо, но Уу не разбираше езика й, затова и благодари и си тръгна, спомняйки си, че тази махала беше заселена от рода Янг, чужденците, дошли от север, от Шанхай.

Изкачи се до началото на свлачището и почука на друга врата.

— Извинете, уважаеми господине, но какво се е случило? Аз съм синът на Ву Чо-там от Нинг-ток и моят род живееше ей там — той посочи към рязката.

— Случи се през нощта, уважаеми Уу — отговори му мъжът на кантонезки, който Уу разбираше. — Първо се чу шум като от стария експрес, после земята избоботи и се надигнаха писъци, а сетне избухна пожар. И миналата година се случи същото. О, да, огънят пламна бързо, но дъждът го потуши. Дю не ло мо, лоша нощ беше.

Съседът беше старец с беззъба уста, която се изкриви в гримаса.

— Да са благословени боговете, че не си бил там, айейа? — вратата се затвори.

Уу погледна, после се спусна предпазливо надолу. Най-после попадна на един от възрастните си съкварталци, който също беше от Нинг-ток.

— А, Спектакълс Уу, полицаят Уу! Няколко души от твоите са ей там — кривият му пръст сочеше нагоре. — Ей там, и къщата на братовчед ти Ву Вам-пак.

— Колко са загинали, уважаеми господине?

— Проклети да са всички кални свличания, откъде да знам? Да не съм пазител на планинския склон? Има десетки изчезнали.

Спектакълс Уу му благодари. Откри колибата и там завари деветия чичо, баба, жената на шестия чичо и четирите им деца, жената и бебето на третия чичо. Петият чичо си беше счупил ръката, която беше поставена в недодялана шина.

— Ами останалите? — попита той. Липсваха седем души.

— В земята — отвърна баба му. — Ето ти чай, Спектакълс.

— Благодаря, уважаема бабо. А дядо?

— Той премина в небитието, преди да падне земята. Отиде си през нощта, преди свличането.

— Джос. Ами петата племенница?

— Няма я. Изчезна някъде.

— Дали не е още жива?

— Може би. Шестият чичо я търси сега долу с другите, макар че тя беше излишно гърло. А къде са моите синове и техните, и техните?

— Джос — отговори тъжно Уу, без да благославя или проклина боговете. И те нравят грешки. — Ще им запалим благовонни свещи да се преродят благополучно, ако има прераждане. Джос — седна на една щайга. — Девети чичо, ами фабриката? Беше ли засегната?

— Не, да благодарим на боговете — мъжът беше вцепенен. Бе загубил жена си и трите си деца, а сам той едва бе излязъл от морето от кал, което ги беше погълнало. — Фабриката не е засегната.

— Хубаво — там бяха всички документи и материали на Бореца за свобода, заедно със старата пишеща машина и древният циклостил. — Много добре. Сега, пети чичо, утре ще купиш машина за пластмаса. Отсега нататък ще произвеждаме свои собствени цветя. Шестият чичо ще ти помогне и ще започнем наново.

Мъжът се изплю с отвращение.

— А как ще платим, а? Как можем да започнем? Как можем да… — той замълча и го изгледа. Всички ахнаха. Спектакълс Уу извади пачката банкноти. — Айейа, уважаеми по-млади братко, виждам, че най-после си разбрал колко е мъдро да се присъединиш към Змията!

— Колко мъдро! — повториха гордо в хор останалите. — Боговете да благославят по-младия брат!

Младежът не каза нищо. Знаеше, че няма да му повярват, каквото и друго обяснение да им даде.

— Започни утре да търсиш запазена машина на старо. За не повече от 900 долара — каза той на по-възрастния мъж, макар да знаеше, че ако се наложи, може да се намерят и 1500.

После излезе навън и уреди с братовчед си, собственика на колибата, да им даде под наем едно ъгълче, докато си построят нова къща, и се пазари, докато намали цената до нормалната. Доволен, че направи каквото може за рода Уу, той ги остави и се спусна бавно надолу по склона до управлението, а сърцето му плачеше, искаше му се от цялата си душа да изкрещи на боговете заради тяхната несправедливост или невнимание, задето бяха погубили толкова хора от семейството му, заедно с петата племенница, която само преди няколко дена едва се беше спасила от друго свличане.

„Не бъде глупав — заповяда сам на себе си Уу. Джос си е джос. В джоба ти има цяло състояние, пред теб лежи голямо бъдеще на разузнавач, имаш си и Бореца за свобода, а кога ще се мре, е работа на боговете.

Горката пета племенница. Толкова хубава, толкова сладка.“

— Боговете са си богове — промърмори той уморено, повтаряйки последните думи, които беше чул от нея, а после я забрави.