Търговска къща (Част II)

83

Войниците си подбираха внимателно път с фенерчета по наклонената неравна и опасна повърхност на този участък и викаха: „Има ли някой?“, а после се ослушваха. Мнозина около тях вършеха същото — войници, полицаи, пожарникари, обезумели хора — пръснати нагоре и надолу по хълма.

Беше много тъмно, волтовите дъги долу не можеха да достигнат с лъчите си дотук, по средата на разрушенията.

— Има ли някой? — извика един войник, ослуша се, после направи няколко крачки. Друг войник вляво от него по редицата се спъна и падна в една дупка. Беше много уморен, но се засмя на себе си и полежа там за момент, после извика към земята:

— Има ли някой? — понечи да се изправи, но се вкамени и се заслуша. После пак легна и повтори — Чувате ли ме? — като се заслуша внимателно.

— Дааа… — долетя слаб, много слаб отговор. Войникът възбудено се изкатери от дупката.

— Господин сержант! Господин сержант! Сахиб!

На петдесетина ярда от него, на края на разрушенията стояха Горнт и младият лейтенант, който ръководеше спасителните операции в този участък. Те слушаха новините по малък транзистор:

— … кораби из колонията. А ето и още един репортаж от „Коутуол роуд“ — последва кратка пауза, а после се чу добре познат глас и младежът се усмихна в себе си.

— Добър вечер. Аз съм Винъс Пун и предавам на живо от най-голямата катастрофа, постигнала колонията.

В гласа й се долавяше трепет и младият лейтенант си спомни смелото й и сърцераздирателно описание на огромния пожар в Абърдийн, в който тя самата бе пострадала. Вълнението му нарасна.

— „Роуз корт“ на „Коутуол роуд“ вече не съществува. Високата, дванадесететажна кула от светлина, която служеше за ориентир на цял Хонконг, се превърна в ужасна купчина камъни. Моят дом го няма. Тази вечер Всемогъщият повали с един пръст кулата ведно с нейните обитатели, между които беше и моята вярна gan sun, отгледала ме от рождение…

— Сър — извика сержантът от средата на свлачището, — там има някой!

Офицерът и Горнт мигновено се спуснаха към него.

— Мъж или жена?

— Мъж, сахиб! Май каза, че името му било Бартър или нещо подобно…

На „Коутуол роуд“ Винъс Пун беше център на вниманието, осветена от прожекторите на няколко подвижни радио и телевизионни екипа. Продължаваше да чете сценария, който бе пъхнат в ръката й, като го променяше тук-там, снижаваше и повишаваше глас, оставяше сълзите да напират в очите й — макар и не чак толкова, че да развалят грима й — и описваше катастрофата по такъв начин, че на слушателите й им се струваше, че са там с нея на хълма, от което ги полазваха студени тръпки и те благодаряха на своя джос, че този път смъртта ги е отминала и че и те, и близките им са в безопасност.

— Дъждът продължава да вали — шепнеше Винъс Пун в микрофона. — Вече е установено, че в разрушените при падането на „Роуз корт“ горни етажи на „Синклер тауърс“ са загинали седем души, от които четири деца, трима китайци, един англичанин, а много други остават погребани… — сълзите вече преливаха от очите й. Тя замълча и зрителите също затаиха дъх.

В началото едва не си оскуба косите при мисълта, че е загубила апартамента си с всичките си дрехи и бижута и с новото палто от норка. Но после си спомни, че истинските й бижута са в безопасност при бижутера, където им правеха нов обков — подарък от стария й любовник Куанг, — а новото й палто е на поправка при шивача. А другите й дрехи, пфу, Фор Фингър с радост ще й купи нови!

„Фор Фингър! Ох, ох, надявам се този дърт пръч да се е отървал и да го спасят. Иий, какво чудо! Щом като Смайлър Чинг се е спасил, защо да не се спаси и другият? А със сигурност никаква съборена сграда не може да убие старата А По. Тя ще оцелее! Разбира се, че ще оцелее! И Ричард Куанг се е спасил! Не плаках ли от щастие, че се е отървал? О, щастлив, щастлив ден! Ами Доходоносния Чой, толкова умен, хубав и интересен мъж. Ако имаше пари, истински пари, щеше да бъде тъкмо за мен. Стига с тия стари пърдящи торби с техните омекнали yang за прелестни yin, най-прелестните…“

Продуцентът не можеше повече да чака. Той скочи към микрофона и каза настоятелно:

— Ще продължим репортажа си веднага щом мис Вин…

Винъс Пун веднага излезе от унеса си:

— Не, не — възрази смело тя, — предаването трябва да продължи!

Изтри драматично сълзите си и продължи да чете и импровизира:

— Надолу по склона войници от нашата армия и ирландски гвардейци с риск за живота си героично изравят нашите братя и сестри…

— Боже Господи — възкликна някакъв англичанин. — Каква смелост! Та тя заслужава медал, нали? — обърна се той към съседа си и се смути, като видя, че е китаец. — О, о, извинете.

Пол Чой едва ли го чу, загледан в носилките, които се връщаха от развалините, санитарите преминаваха с подхлъзвания и залитания под волтовите дъги, издигнати преди минути. Той току-що се върна от медпункта, установен под един импровизиран навес на разклона на „Коутуол роуд“, където обезумели роднини като него се опитваха да идентифицират мъртвите и ранените или да съобщят имената на изчезналите, за които се предполагаше, че все още са погребани в развалините. Цяла вечер ходи насам-натам, да не би Фор Фингър да е открит на друго място и донесен от друга посока. Преди половин час един пожарникар се промъкна през купчина отломки, за да достигне до съборения пети етаж. Тогава именно измъкнаха Ричард и Мей-линг Куанг и Джейсън Плъм, част от главата, на който липсваше, а след това и други, повече мъртви, отколкото живи.

Пол Чой преброи носилките. Четири. Телата върху три от тях бяха покрити с одеяла, два от труповете бяха съвсем малки. Той потрепери, като си помисли колко мимолетен е животът и отново се зачуди какво ли ще стане утре на борсата. Дали няма да я затворят в знак на траур? Божичко, ако борсата остане затворена целия понеделник, то при отварянето й на следващия ден акциите на „Струан“ наистина ще започнат от 30 — няма как иначе! Стомахът му се преобърна и му прилоша. В петък, точно преди затварянето на борсата, Пол Чой рискува пет пъти всяко пени, което Уу му зае с неохота, купувайки до последно. Пет пъти по два милиона хонконгски долара. Купи акции на „Струан“, „Блекс“, „Виктория бенк“ и „Хо-Пак“ с надеждата, че през почивните дни тай-панът ще успее някак си да превърне поражението в победа, че слуховете за преговорите за заема от „Чайна“ ще се окажат верни и че „Блекс“ или „Виктория“ имат някакъв план. Откакто се срещна с Горнт в Абърдийн и му изложи теорията си за спешна парична помощ от страна на „Блекс“ или „Виктория“ за „Хо-Пак“, и видя пламъчето в лукавите му очи, все още се чудеше дали не е подушил някаква сделка между Големите момчета. О, те наистина са Големите момчета. Държат целия Хонконг в ръцете си, винаги знаят най-краткия път до успеха! И, о, Боже, когато на надбягванията Ричард Куанг го помоли да купи акции на „Хо-Пак“, а почти едновременно с това Хавъргил обяви сливането на двете банки, Пол Чой отиде до тоалетната и повърна. Десет милиона в акции на „Хо-Пак“, „Блекс“, „Виктория“ и „Струан“, купени на най-ниски цени. А когато по-късно тази вечер по новините в 9 часа обявиха, че „Чайна“ ще даде половин милиарден заем на всички банки, така че тегленето на влоговете се прекратява, той знаеше, че е мултимилионер.

Младежът не можа да удържи стомаха си, втурна се към храстите покрай пътя и едва не изповръща вътрешностите си.

Англичанинът, който гледаше отстрани, му обърна гръб и каза на приятеля си:

— Тия китайци май не са много издръжливи, а, старче?

Пол Чой избърса устата си, чувствайки се отвратително. Мисълта за цялото това вероятно богатство, което вече изглеждаше толкова реално, му дойде твърде много.

Потокът от носилки продължаваше. Той сковано ги последва до медпункта. В далечината се виждаше импровизираният навес, под който д-р Менг правеше спешни операции. Пол Чой гледаше как д-р Тулей отгръща одеялата. Европейка. Очите й бяха отворени и изцъклени. Докторът въздъхна и ги затвори. Следваше момче англичанче, 10-годишно. Също мъртво. После китайче. На последната носилка лежеше китаец, целият в кръв, измъчван от силна болка. Докторът побърза да му бие морфин.

Пол Чой се извърна настрани и отново повърна. Като се върна, д-р Тулей каза меко:

— Няма какво да правите тук, мистър Чой. Ето това ще ви оправи стомаха — дале му два аспирина с малко вода. — Защо не изчакате в някоя кола? Веднага щом разберем нещо за чичо ви, ще ви кажем.

— Да, благодаря.

Пристигаха нови носилки. Дойде една линейка. Санитарите качиха идентифицираните ранени и линейката потегли в ситния дъждец. Отвън младежът се почувства по-добре, далеч от вонята на кръв и смърт.

— Здравей, Пол, как си?

— О, здравейте, тай-пан. Благодаря, добре — вече бе срещал Дънрос и му разказа за Фор Фингър. Тай-панът силно се обезпокои.

— Още нищо ли, Пол?

— Не, сър.

Дънрос се поколеба:

— Може би и липсата на новини е добра новина. Щом Смайлър Чинг оцеля, да се надяваме на най-доброто, а?

— Да, сър — Пол Чой го проследи с поглед как забърза нагоре по пътя към бариерата, като прехвърляше наум промените, които бе обмислил. Сега, след като тай-панът откупи Универсалните магазини — това беше хитро, о, толкова хитро успя да се измъкне от капана на Горнт, акциите му сигурно ще се покачат на 30. А след като тези на „Хо-Пак“ са заковани на 12.50, в момента, в който се появят на борсата, ще стигнат пак до 20. Сега да пресметнем, 17.5 процента от 10 милиона пъти по 50 е…

— Мистър Чой! Мистър Чой! — Д-р Тулей махаше от медпункта. Сърцето му спря. Побягна обратно с всички сили.

— Не съм сигурен, но последвайте ме, моля.

Нямаше грешка. Това беше Фор Фингър. Мъртъв, без видими увреждания. На лицето му беше изписано прекрасно спокойствие и странна, ангелска усмивка.

По страните на Пол Чой потекоха сълзи. Той клекна до носилката, обзет от скръб. Д-р Тулей съчувствено го остави и забърза към другите носилки, където някой пищеше, още една обезумяла майка притискаше в ръце смазаното телце на детето си.

Пол Чой се загледа в лицето, което беше хубаво в смъртта си, но въобще не го виждаше.

„Сега какво? — питаше се той, като обърса сълзите си, имаше чувството, че е загубил не толкова баща си, колкото старейшината на рода, което при китайците беше по-лошо от загубата на бащата. — Божичко, ами сега какво? Аз не съм най-големият син и не аз трябва да уреждам формалностите. Но въпреки това?“

Вниманието му беше привлечено от друго нещастие. На съседната носилка лежеше мъртва възрастна жена, над която ридаеше един мъж. Толкова много смърт има тук, прекалено много. Да, но живите продължават да живеят.

„Аз вече не съм му задължен. И съм американец.“

Той повдигна одеялото, сякаш искаше да покрие лицето на Фор Фингър, изхлузи ловко ремъчната огърлица с половината монета и я пъхна в джоба си. Като се увери наново, че никой не го гледа, той пребърка джобовете му. Сгъваем портфейл с пари, връзка ключове, личният му джобен печат. И диамантеният пръстен в малката кутийка.

Стана и отиде при д-р Тулей.

— Извинете, докторе. Бихте ли, бихте ли оставили стареца там? Аз ще се върна с кола. Семейството, ние… Може ли?

— Разбира се. Уведомете полицията, преди да го отнесете. На бариерата има служба за безследно изчезнали. Утре ще разпиша смъртния акт. Съжалявам, но сега нямам вре…

Добрият човек отново да се отдалечи и отиде при д-р Менг.

— Дайте да ви помогна. Като в Корея, а?

Младежът тръгна надолу по пътя, без да обръща внимание на ситния дъждец, на душата му беше леко, стомахът му беше наред, както и бъдещето му.

„Монетата сега е моя“ — каза си той, сигурен, че Уу не е казал на никого за нея, верен на обичайния си потаен начин на действие — да се доверява само на тези, на които трябва.

„Сега, когато притежавам личния му печат, мога да подпечатвам каквото си поискам, да правя каквото си пожелая, но няма да го сторя. Това е измама. А защо да мамя, като съм начело? Аз съм най-умният от синовете му. И те го знаят. Наистина съм по-добър от тях. Значи е съвсем справедливо да задържа монетата и всички печалби от двата милиона. Ще се погрижа за семейството, ще модернизирам всичко, ще екипирам корабите, ще направя каквото пожелаят. Но с моята печалба ще положа началото, на своя собствена империя. Непременно. Но първо трябва да отида до Хаваите…“

Дънрос спря до колата си, която беше начело на опашката преди първото свлачище, и отвори задната врата. Кейси се сепна от унеса си и кръвта се изцеди лицето й?

— Линк?

— Не, още нищо. Куилън е съвсем сигурен, че е установил къде точно трябва да се намира. В момента войници преглеждат внимателно района. Ще се върна да го сменя. — Дънрос говореше уверено. — Според специалистите има голяма вероятност да е оцелял. Не се тревожи. Ти добре ли си?

— Да. Да, благодаря.

Като се върна от първото търсене, тай-панът изпрати Лим за кафе, сандвичи и бутилка коняк, тъй като знаеше, че нощта ще бъде много дълга. Караше Кейси да си тръгне с Рико, но тя отказа. Така че Лим откара само Рико в хотела с другата кола.

— Искаш ли коняк, Йан? — попита Кейси.

— Благодаря — забеляза, че ръката й не трепери, докато му наливаше. Конякът беше хубав. — Ще занеса един сандвич на Куилън. Защо не му налееш малко коняк в кафето? Аз ще му го занеса.

— Разбира се — отвърна тя, доволна, че може да върши нещо. — Има ли още някой спасен?

— Доналд Макбрайд — добре е, само дето е изплашен. И жена му е спасена.

— О, добре. А някакви, някакви тела?

— Не и на познати — отговори той, решавайки да не й казва за Плъм и за своя стар приятел, Саутърби, председателя на „Блекс“. В този момент се втурнаха Ейдриън и Мартин Хейпли. Дъщеря му се хвърли на врата му, хълцайки от облекчение:

— О, татко, току-що разбрахме, бях ужасена.

— Хайде, хайде — успокои я Дънрос. — Добре съм. И таз хубава, Ейдриън, та може ли тай-панът на „Ноубъл хаус“ да бъде засегнат от някакво си земно свличане…

— О, не говори така — помоли го тя и потрепери от суеверен страх. — Не го произнасяй на глас! Тук е Китай и боговете те слушат, не го казвай на глас!

— Добре, любов моя! — Дънрос я прегърна и се усмихна на Мартин Хейпли, който също се бе просълзил от облекчение.

— Наред ли е всичко?

— О, да, сър, бяхме в Каулуун. Тъкмо правех репортаж за другото свличане, когато чухме новините — младежът изпитваше истинско облекчение. — Дявол да го вземе, толкова се радвам да ви видя, тай-пан. Ние… ние май чукнахме малко колата, като се качвахме насам.

— Няма значение — Дънрос отдръпна Ейдриън от себе си. — Добре ли си, глезанке?

Тя пак се сгуши в него.

— О, да — тогава видя Кейси. — О, о, здравей, Кейси, аз бях, толкова…

— Няма нищо. Елате да се скриете от дъжда. И двамата.

Ейдриън се подчини. Мартин Хейпли се поколеба, после се обърна към Дънрос:

— Аз ще поогледам наоколо, сър, ако нямате нищо против.

— Крисчън се отърва — побърза да го увери Дънрос. — Той се об…

— Да, знам. Обаждах се в редакцията. Благодаря. Няма да се бавя, скъпа — каза той на Ейдриън и се отправи към бариерата. Дънрос го проследи с поглед. Млад, як, уверен в себе си, и после зърна Горнт да слиза бързо по хълма. Спря се на известно разстояние от колата и му махна разтревожено.

Дънрос погледна с разтуптяно сърце към Кейси. Тя не можеше да види Горнт от мястото си.

— Връщам се колкото се може по-бързо.

— Внимавай!

Дънрос се приближи до Горнт. По-възрастният мъж беше мръсен, с изпокъсани дрехи и сплъстена брада, но лицето му не изразяваше нищо.

— Открихме го — каза той. — Бартлет.

— Мъртъв ли е?

— Не. Намерихме го, но не можем да стигнем до него — посочи към термоса. — Това чай ли е?

— Кафе с коняк.

Горнт го взе и отпи с благодарност.

— Кейси още ли е в колата?

— Да. Колко на дълбоко е?

— Не знам. Доста. Може би е по-добре още нищо да не й казваме.

Дънрос се поколеба.

— По-добре да не й казваме — повтори Горнт. — Изглежда рисковано.

— Добре — Йан беше уморен от цялата тази смърт и страдание наоколо. — Добре.

Дъждът правеше нощта още по-мръсна и тресавището още по-опасно. Пред тях Коутуол пресичаше свлачището и продължаваше още седемдесетина метра право нагоре по стръмния склон, после завиваше и изчезваше зад планината. Хората масово се евакуираха от жилищата си.

— Няма никаква грешка за Тип Ток и парите, нали? — попита Горнт, като осветяваше внимателно пътя пред себе си с фенерчето.

— Никаква. Край на изтичането на капитал от банките.

— Добре. Какво трябваше да му дадеш в замяна?

Дънрос не отговори, само сви рамене.

— Ще започнем на 30.

— Това тепърва ще се разбере. Но дори и да стане, аз пак съм добре — добави насмешливо Горнт.

— О?

— Ще загубя около два милиона щатски долара. Това е авансът на Бартлет.

Дънрос почувства приятна топлина.

„Това ще научи Бартлет да не застава повече на пътя ми.“

— Знам. Идеята е била добра, Куилън — но ако започнем на 30, ще загубиш към четири милиона, неговите два и два от твоите. Но аз ще се задоволя с „Ол Ейжа еър“.

— Никога — Горнт се спря и се извърна към него. — Никога. Авиокомпанията ми не се продава.

— Както желаеш. Предложението е в сила до отварянето на борсата.

— Майната ти.

Те вървяха с усилие по гребена на склона и приближаваха към района. Срещнаха една носилка. Ранената жена им беше непозната. „Ако бяха изнесли Дънрос на такава носилка — помисли си мрачно Горнт, — това щеше да реши всичките ми проблеми.“