Търговска къща (Част II)

50

Той тръгна по „Конът роуд“ щастлив, че толкова лесно му се удаде да се измъкне от тях. „Мръсни глупаци — помисли си, а възбудата му растеше — няма да мине много време преди всички те да си получат заслуженото, особено Бродхърст.“

Когато се увери, че е чист той спря под една улична лампа, обърна се кръгом в гъстия поток от пешеходци, бързащи и в двете посоки и махна на едно такси.

— Ето — каза той и даде на шофьора един адрес, написан на машина върху парче хартия.

Шофьорът го взе, вгледа се в него начумерен и си почеса главата.

— На китайски е. На гърба е на китайски — каза Грей услужливо.

Шофьорът не му обърна никакво внимание, гледайки неразбиращо адреса на английски. Грей се протегна и обърна бележката:

— Ето!

Шофьорът обърна арогантно хартията и отново погледна кръвнишки английския. После избълва куп проклятия, включи съединителя с рязко движение и се включи в ревящото движение.

„Грубиян“ — помисли Грей доста ядосан.

Таксито постоянно стържеше при смяната на скоростите. Докато навлизаше в града, шофьорът караше на заден по еднопосочните улици и тесни улички, за да се върне на „Конът роуд“.

Спряха пред съмнителен стар блок на една още по-съмнителна улица. Тротоарът беше разбит, тесен и изпъстрен с локви, колите свиреха пронизително с клаксоните си на спрялото такси. Нямаше номера, за да се ориентират. Грей излезе, каза на шофьора да чака и се върна малко назад до нещо, което приличаше на странична врата. Някакъв старец седеше на един счупен стол, пушеше и четеше вестник за състезания под една електрическа крушка.

— Това ли е улица „Куанс ийк“ номер 68 в Кенеди таун? — запита вежливо Грей.

Старецът се втренчи в него сякаш беше чудовище от друга планета, после го заля с порой от раздразнение на кантонезки.

— Улица „Куанс ийк“ 68 ли е? — повтори Грей по-бавно и по-силно. — Ке-не-ди та-ун?

Последва още един поток от гърлен кантонезки и грубо посочване към една малка врата. Старецът се изкашля, изплю се и отново се зае с вестника, прозявайки се.

— Мръсен педераст — измърмори Грей, кипвайки. Отвори вратата. Вътре имаше мъничко, мрачно фоайе със смъкната боя и жалка редица от пощенски кутии с имена върху тях. С голямо облекчение видя името, което търсеше.

Върна се при таксито, извади портфейла си и два пъти внимателно погледна сумата върху апарата, преди да плати.

Асансьорът беше мъничък, кален, създаваше чувство за клаустрофобия и ужасно скърцаше. Слезе на четвъртия етаж и натисна бутона на номер 44. Вратата се отвори.

— Мистър Грей! Сър, това е чест! Моли, негова светлост пристигна! — Сем Фан му се усмихваше сияещ. Той беше голям и пълен йоркширец, червендалест със светлосини очи, бивш миньор и домакин на магазин, с важни приятели в Лейбъристката партия и Съвета на трейдюнионите. Лицето му беше дълбоко набраздено и покрито с дупчици, порите му бяха поели прашинки от въглищен прах. — Дявол го взел, това е удоволствие!

— Благодаря, мистър Фан. И на мене ми приятно да се запознаем. Слушал съм много за вас. — Грей свали шлифера си и с удоволствие прие поднесената бира.

— Седнете тук.

Апартаментът беше малък, безукорно чист, обзавеждането — скромно. Миришеше на пържени наденички и картофи и препечен хляб. Моли Фан излезе от кухнята, ръцете й бяха червени от дългогодишно търкане и миене. Беше ниска и закръглена, от същия миньорски град като мъжа й, на същата възраст и също толкова силна.

— Я, виж ти — каза сърдечно тя. — Бяхме като ударени от гръм като чухме, че ще ни посетите.

— Нашите общи приятели искаха новини от първа ръка за това как вървят нещата ви.

— Екстра. Караме я екстра — каза Фан. — Е, ясно е, че не е като у дома в Йоркшир липсват ни приятелите и Юниън хол, но имаме подслон и по малко храна. — Чу се шум от пускане на вода от тоалетната. — Имаме един приятел, с който си мислехме, че може да искате да се запознаете — каза Фан и отново се усмихна.

— О-о?

— А-ха.

Вратата на тоалетната се отвори. Едрият брадат мъж протегна ръката си топло.

— Сем ми е разказвал много за вас, мистър Грей. Аз съм капитан Грегор Суслов от съветския флот. Корабът ми е „Иванов“. Правим малък ремонт в това пристанище.

Грей сдържано се ръкува.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Ние имаме някои общи приятели, мистър Грей.

— О!

— Да. Зденек Хонзолов от Прага.

— О! О, да! — усмихна се Грей. — Запознах се с него при посещение на една парламентарна делегация на трейдюнионите в Чехословакия миналата година.

— Хареса ли ви Прага?

— Много е интересна. Много. Не ми хареса обаче… съветското присъствие.

Суслов се изсмя.

— Ние сме поканени от тях. Обичаме да се грижим за приятелите си. Но, аз също не одобрявам голяма част от онова, което става. Там в Европа. Дори у майка Русия.

Сем Фан каза:

— Седнете, моля ви се, седнете.

Те насядаха около голямата маса във всекидневната, застлана с чиста бяла покривка.

— Вие разбира се знаете, че не съм и никога не съм бил комунист — каза Грей. — Не одобрявам полицейските държави. Убеден съм, че пътят към бъдещето е нашият британски демократичен социализъм — Парламент, избрани депутати, опозиция… макар че много от идеите на марксизма-ленинизма заслужават специално внимание.

— Политика! — каза Суслов неодобрително. — Трябва да оставим политиката на политиците.

— Мистър Грей е един от най-добрите говорители в Парламента, Грегор. — Моли Фан се обърна към Грей. — Грегор също е добър момък, мистър Грей. Той не е един от онези гадове. — Тя отпи от чая си. — Грегор е добър момък.

— Точно така, моме — каза Фан. — Не много добър, надявам се — каза Грей и те се разсмяха. — Какво те накара да се установиш тук, Сем?

— Когато се пенсионирахме, мисис Фан и аз, искахме да видим малко свят. Имахме някоя и друга пара настрани, осребрихме една скромна застрахователна полица, която имахме и си наехме каюта на един товарен кораб…

— О, Боже, беше наистина много хубаво — намеси се Моли Фан. — Ходихме до толкова много чужди места. Беше наистина прекрасно. Но като дойдохме тук, Сем се чувстваше малко зле, затова слязохме и трябваше да хванем товарния кораб на връщане.

— Точно така — каза Сем. — Тогава срещнах един почтен и симпатичен мъж, който ми предложи работа. — Той засия и разтърка черните дупчици по лицето си. — Консултант на някакви мини, за които отговаряше той, в някакво място, наречено Формоза. Ходихме веднъж там, но нямаше за какво да оставаме, затова се върнахме. Това е всичко, мистър Грей. Правим малко месинг, бирата е добра, затова решихме да останем. Всичките ни деца са големи… — Той пак засия, показвайки очевидно изкуствените си зъби. — Сега ние сме жители на Хонконг.

Те любезно си побъбриха. Грей би бил напълно убеден в измислената за прикритие история на семейство Фан, ако преди да замине от Лондон не беше прочел поверителното досие. Само на малцина беше известно, че Фан е член на БКП, Британската комунистическа партия. След пенсионирането му той беше изпратен в Хонконг. Мисията му беше да изпраща информация за всичко, което правят административният и законодателният апарат на Хонконг.

След няколко минути Моли Фан потисна прозявка.

— Боже, Боже толкова съм уморена! Ако ме извините, мисля да си лягам.

Сем каза:

— Отивай.

Те поприказваха още малко за незначителни неща, а след това той също се прозя.

— Ако ме извините, аз също мисля да си лягам. Вие не ставайте, поговорете си за вашите работи. Ще се видим, преди да си тръгнете от Хонконг, мистър Грей… Грегор.

Той се ръкува с тях и затвори вратата на спалнята зад себе си. Суслов отиде до телевизора и го включи със смях.

— Гледали ли сте хонконгската телевизия? Рекламите са много смешни.

Регулира звука достатъчно високо, така че вече можеха да разговарят, без да ги чуват.

— Човек трябва да е много предпазлив, нали?

— Нося ти братски поздрави от Лондон — каза Грей, а гласът му беше все така тих. От 1947 година той беше сред управляващите кръгове комунисти, по-прикрит и от Фан.

— А аз им ги връщам — Суслов рязко посочи с палец към затворената врата. — Доколко са посветени те?

— Само, че съм от лявото крило и че съм потенциален симпатизант на Партията.

— Отлично — отдъхна си Суслов.

Центърът подготви тази лична среща отлично. Роджър Крос, който не знаеше нищо за връзката му с Грей, му каза, че няма никакви „опашки“ след членовете на Парламента.

— Тук сме в пълна безопасност. Сем е много добър. Ние също получаваме копия от докладите му. А и той не задава никакви въпроси. Вие, британците, сте много скъпи на думите и много способни, мистър Грей. Моите поздравления.

— Благодаря.

— Как мина срещата ви в Пекин?

Грей извади купчина листове.

— Това е копие от нашите поверителни доклади до Парламента. Прочети ги, преди да тръгна. Пълният доклад ще получиш по канал. Накратко, аз смятам, че китайците са изключително враждебно и ревизионистично настроени. Лудият Мао и неговият кормчия Джоу Ен-лай са непреклонни врагове на международния комунизъм. Китай е слаб във всичко, освен във волята да се бие и те ще се бият до последно, за да защитят земята си. Колкото по-дълго чакаш, толкова по-трудно ще бъде да ги задържиш, но докато не притежават ядрено оръжие и далекообхватни системи за нападение, не представляват заплаха.

— Да. А търговията? Какво искат?

— Тежка индустрия, нефтопреработващи заводи, съоръжения за петролни кладенци, химически заводи, заводи за стомана.

— Как ще плащат?

— Казаха, че имат много чужда валута. Голяма част от нея доставя Хонконг.

— Питаха ли за оръжия!

— Не. Директно, не. Те са умни, а и ние невинаги разговаряхме или се срещахме като група. Бяха инструктирани за мен и Бродхърст — не ни харесваха и не ни се доверяваха. Вероятно са разговаряли частно с Пениуърд или един от другите консерватори, макар че те няма да им помогнат. Чу ли, че умря?

— Да.

— Щастливо избавление! Той беше враг — Грей отпи от бирата си. — КНР иска оръжия, за това съм сигурен. Те са потайни и отвратителни хора.

— Какво представлява Джулиън Бродхърст?

— Интелектуалец, който си въобразява, че е социалист. Боклук, но полезен в момента. Патриций и сноб — каза Грей с подигравка. — Заради това ще бъде сила в следващото правителство на лейбъристите.

— Ще дойдат ли на власт лейбъристите при следващите избори?

— Не, не мисля, въпреки че работим много усилено, за да помогнем на лейбъристите и либералите.

Суслов се намръщи.

— Защо поддържате либералите? Те са капиталисти.

Грей сардонично се изсмя.

— Не разбираш нашата британска система, капитане. Ние сме много щастливи, че можем да гласуваме за три партии и имаме двупартийна система. Либералите разделиха гласовете си в наша полза. Трябва да ги насърчаваме. — Допи бирата си и извади още две от хладилника. — Ако не бяха либералите, лейбъристите никога нямаше да влязат, никога! Няма и да влязат.

— Не разбирам.

— В най-добрите времена гласовете за лейбъристите са 45 процента, малко под 45 процента. Консерваторите, торите, са горе-долу същите, но обикновено получават малко повече. Останалите гласуват за либералите. Ако няма кандидат от либералите, мнозинството ще гласува за консерваторите. Всички са глупаци — каза той самодоволно. — Британците са глупави, другарю. Либералната партия е постоянният паспорт на лейбъристите към властта, а следователно — нашата. Скоро БКП ще поеме контрола на конгреса на трейдюнионите, а по този начин и на лейбъристите, тайно, разбира се. — Той отпи голяма глътка. — Британската тълпа е глупава, тя почти не представлява заплаха. Всички са животни. Само неколцина вярват в демократичния социализъм. Дори и така — добави той с голямо задоволство, — ние съборихме и се изпикахме на тяхната скапана Империя с операция „Лайън“. — Операция „Лайън“ беше разработена веднага щом болшевиките дойдоха на власт. Целта беше разрушаване на Британската империя. — Само за осемнадесет години, от 1945 насам най-великата империя, която е имало някога изчезна в небитието.

— Освен Хонконг.

— Скоро и това ще си замине.

— Нямам думи, за да изразя значението, което моите шефове придават на твоята работа — каза Суслов с престорено възхищение. — Твоята и на всички наши британски братя. — Нареждането беше да се отнася почтително към този мъж, да го разпита за мисията му в Китай, да предаде заповедите като молби. И да го ласкае. Той беше прочел досиетата на Грей и на семейство Фан. Според класификацията на Берия, Робин Грей беше 4/22/а: Важен британски предател, който предаваше сведения в името на марксистко-ленинските идеали. Трябва да бъде използван, без да му се гласува доверие и ако британската комунистическа партия някога вземе властта, незабавно да бъде ликвидиран.

Суслов гледаше Грей. Нито на Грей, нито на семейство Фан беше известна истинската му длъжност. Знаеха, че е член на комунистическата партия във Владивосток, което го имаше и в досието му в СИ.

— Имаш ли някаква информация за мен? — попита Суслов.

— Да, а също и няколко въпроса с твое разрешение.

— Какво става с вашето изпълнение на Пражкото указание 72? — Тази строго секретна директива отделяше първостепенно значение на проникването на специалисти, прикрити като управители на магазини, във всеки завод за производство на автомобили в САЩ и на Запад — автомобилостроенето, заради безбройните сродни промишлености.

— Вървим с пълна скорост напред — отговори Грей с ентусиазъм. — Внезапните и неофициални стачки са пътят към бъдещето. С такива стачки можем да разпространяваме йерархическите съюзи, без да разрушаваме съществуващото профсъюзно движение. Нашите профсъюзи са разпокъсани. Умишлено. Петдесет мъже могат да представляват отделен съюз, който доминира над хиляди, и тъй като няма тайно гласуване, малцинството ще управлява мнозинството! — той се засмя. — Ние сме напред в графика и сега имаме братя в Канада, Нова Зеландия, Родезия, Австралия, особено в Австралия. След няколко години ще имаме обучени агитатори във всеки важен съюз на англоезичния свят. Един британец ще ръководи работниците там, където има стачка: Сидни, Ванкувър, Йоханесбург, Уелингтън. Непременно британец!

— И ти ще си един от ръководителите! Прекрасно! — Суслов му даде възможност да продължи, направляваше го нататък отвратен, че така лесно се оставяше да го ласкаят. „Колко са ужасни предателите.“ — Скоро ще се сдобиете с рая, за който мечтаете и ще настъпи мир.

— Няма да мине много време — каза Грей пламенно. — Ние намалихме въоръжените служби, а догодина ще ги намалим още повече. Войната свърши. Бомбата направи това. Само гадните американци, с тяхната надпревара във въоръжаването пречат, но скоро ще ги принудим да сложат оръжията си и ще бъдем равни.

— Знаеш ли, че Америка тайно въоръжава Япония? Не знаеше ли? — на Суслов му беше добре известно, че Грей прекара три години и половина в японски военнопленнически лагер. — Не знаеш ли, че в момента има мисия на САЩ в Япония, за да разговарят с тях дали биха приели ядрени оръжия?

— Никога няма да посмеят.

— Но те го направиха, мистър Грей — каза Суслов и лъжата се изплъзна така леко. — Разбира се всичко това е напълно секретно.

— Можеш ли да ми кажеш подробности, които да използвам в Парламента?

— Ще помоля моите началници да ти подсигурят това, ако смяташ, че ще има полза.

— Моля те, колкото е възможно по-скоро. Ядрени бомби… Боже!

— Твоите хора, обучените експерти, също ли са в британските ядрени заводи?

— Какво? — Грей с усилие се концентрира, откъсвайки мислите си от Япония. — Ядрени заводи?

— Да. Внедряваш ли там твоите британци?

— Не, има само един-двама в два завода в Обединеното кралство и те не са важни. Наистина ли янките въоръжават японците?

— Не е ли Япония капиталистическа? Не е ли протеже на САЩ? Не строят ли и те ядрени заводи? Ако не беше за Америка…

— Тези мръсници! Да благодарим на Бога, че и вие притежавате бомбите, иначе всички ние щяхме да сервилничим!

— Може би е трябвало да положиш известни усилия върху ядрените заводи, а? — каза Суслов спокойно, поразен, че Грей би могъл да е толкова лековерен.

— Защо?

— Има едно ново изследване, предадено от твоя сънародник Филби.

— Филби ли? — Грей си спомни колко шокиран и изплашен беше от разкриването на Филби и отлитането му, а после си отдъхна, че не е разкрит списъкът с ядрото на БКП. — Как е той?

— Разбирам, че е много добре. Работи в Москва. Познаваше ли го?

— Не. Той беше във Форин офис, в стратосферата. Никой не знаеше, че е един от нас.

— Той изтъква в изследването си, че един ядрен завод сам се издържа, че може сам да произвежда гориво за себе си и за други. Щом започне да работи, той действа почти вечно, има нужда от няколко високо квалифицирани специалисти, високообразовани техници, за да работят в него, никакви работници, за разлика от нефта или въглищата. В момента цялата индустрия на Запада е зависима от въглища или нефт. Филби предлага да поощряваме използването на нефта, а не въглищата и изцяло да отхвърлим ядрената енергия. Какво ще кажеш?

— А, сега разбирам смисъла! — лицето на Грей стана по-строго. — Ще трябва да се вмъкна в парламентарния комитет, за да изуча атомната енергия.

— Това ще бъде ли лесно?

— Твърде лесно. Британците са мързеливи, не искат никакви проблеми. Стремят се да работят възможно най-малко за възможно най-много пари, да ходят в кръчмата и на футбол в съботите и никаква неплатена работа, никакви скучни комитети след работа, никакви спорове. Твърде лесно е.

Суслов въздъхна, много доволен, работата му беше почти свършена.

— Още една бира?

— Не. Случайно да познаваш някой писател, който в момента е тук, гражданин на САЩ, Питър Марлоу?

Главата на Грей щракна.

— Марлоу? Познавам го много добре, но не знаех, че е американски гражданин. Защо?

Суслов прикри интереса си и вдигна рамене.

— Щях просто да те питам, тъй като ти си англичанин, а и той е бил англичанин.

— Марлоу е един гнусен мръсник от висшето общество без морал. От години не съм го виждал, от 45-та, откакто се премести тук. Беше и в Чанги. Не знаех, че е писател, че е един от асовете в киното до вчера. Какво е важно за него? Какво важно има около него?

— Той е писател — каза изведнъж Суслов. — Прави филми, които чрез телевизията стигат до милиони зрители. Центърът не изпуска от очи западните писатели като част от политиката. О, да, ние знаем за творците в Русия и какво значение имат те. Нашите писатели винаги са ни посочвали пътя, мистър Грей, те са формирали нашето мислене и чувства — Толстой, Достоевски, Чехов, Бунин… — той добави с гордост — те са водачи. Ето защо ние трябва да ги направляваме и да контролираме тяхната работа или да я погребваме — той погледна Грей. — Вие трябва да нравите същото.

— Ние подкрепяме писателите, които са приятелски настроени към нас, капитане, и се опитваме да компрометираме останалите по всякакъв начин — пред обществото и частно. Щом се прибера у дома, ще включа Марлоу в официалния списък на БКП, в гадния списък за средствата за масова информация. Ще бъде лесно да го дискредитираме, имаме много приятели в нашите средства за масова информация.

Суслов запали цигара.

— Чел ли си тази книга?

— Онази за Чанги ли? Не, не съм. Никога, преди да дойда тук не бях чувал за нея. Вероятно не е публикувана в Англия. Освен това нямам много време за белетристика, но съм убеден, че това е една буржоазна глупост и булеварден роман и… ами Чанги си е Чанги и е най-добре да се забрави. — Потръпна, без да го забележи.

— Да, най-добре е да бъде забравено.

„Но аз не мога! — искаше да изкрещи той. — Аз не мога да забравя и това е един кошмар, който никога не свършва, онези дни в лагера, година след година, десетките хиляди умиращи, които се опитват да наложат спазването на закона, да защитят слабите срещу мръсотията на черния пазар, който не дава възможност на слабите да се нахранят. Всички гладуват и няма никаква надежда да се измъкнат някога. Тялото ми загнива и съм само на двадесет и една и никакви жени и никакъв смях и никаква храна и нищо за пиене. На двадесет и една, когато ме хванаха в моя Сингапур през 1942 и на двадесет и четири, почти на двадесет и пет, когато стана чудото, оцелях и се върнах в Англия — моят дом го нямаше, родителите ми си бяха заминали, светът беше друг, а единствената ми сестра — съмишленик на врага, говореше като врага, хранеше се и живееше като него. Женена за враг, засрамена от нашето минало, искаше да е мъртво, аз да съм мъртъв, никой да не се интересува и о, Боже, промяната. Като се върна към живота след всичките кошмари и безсънието през нощите уплашен, неспособен да се адаптира, плачещ, без да знае защо, опитвайки се да се приспособи към онова, което глупаците наричаха нормално. Бавно, с течение на времето. Но на каква цена, о, скъпи, мили Иисусе, на каква цена…

Спри това!

Стига с Чанги! Чанги е мъртъв! Той е мъртъв. Но, за Бо…“

— Какво? — попита той, връщайки се в настоящето.

— Просто казах, че вашето сегашно правителство е напълно уязвимо в момента.

— Защо мислиш така?

— Спомняш ли си скандала Профумо? Вашият военен министър?

— Разбира се. Защо?

— Преди няколко месеца МИ–5 започна секретно, много щателно разследване за така наречената връзка между прочутата понастоящем проститутка Кристине Келер и Евгени Иванов, нашето аташе и други видни лондонски личности.

— И приключи ли? — попита Грей с внезапно внимание.

— Да. Документални разговори между Келер и Иванов. Евгени я беше помолил да разбере от Профумо, кога ще бъдат доставени в Германия ядрените оръжия. В разследването е отбелязано — сега вече Суслов умишлено лъжеше, за да развълнува Грей, — че Профумо е предупреждаван от МИ–5 относно Иванов, няколко месеца преди да избухне скандалът, че командирът Иванов е от КГБ и че е неин любовник.

— О, Боже! Иванов ще даде ли доказателства?

— О, не. В никакъв случай. Нито е редно, нито е необходимо. Но докладът на МИ–5 излага фактите — спокойно излъга Суслов. — Докладът е точен.

Грей избухна в смях.

— О, Боже, това ще отвее правителството от предната пейка и ще докара нови общи избори.

— И лейбъристите ще влязат вътре.

— Да! За пет чудесни години! И веднъж щом се окажем вътре… ох, Боже мой! — Грей отново се разсмя с гръмогласен смях. — Той първо излъга за Келер! А сега ти казваш, че е знаел за Иванов през цялото време! Това е достатъчно основание за падането на правителството! Ще се измъкне властта от онези средно буржоазни мръсници. Сигурен ли си?

— Бих ли те излъгал?

Суслов си се засмя.

— Ще го използвам. О, Боже, как ще го използвам. — Грей не беше на себе си от радост. — Абсолютно сигурен ли си? Но Иванов. Какво стана с него?

— Повишение, разбира се, за брилянтно завършена маневра за дискредитиране на правителството на врага. Сега е в Москва и чака ново назначение. Между другото, имаш ли намерение да споменеш за зет си на вашата утрешна пресконференция?

Грей застана нащрек.

— Как разбра за него?

Суслов спокойно го погледна.

— Моите началници знаят всичко. Беше ми казано да ти направя предложение да помислиш дали не би счел за важно да споменеш за вашата връзка на пресконференцията, мистър Грей.

— Защо?

— За да подчертаеш положението си, Робин. Такава близка връзка с тай-пана на „Ноубъл хаус“ би увеличило влиянието на твоите думи. Няма ли да е така?

— Но, ако знаеш за него — каза Грей, а гласът му стана суров, — знаеш и за сестра ми и за мен, че имаме уговорка да не го споменавам. Това е семеен въпрос.

— Въпросите, които се отнасят до държавата имат предимство пред семейните.

— Кой си ти? — Грей внезапно стана подозрителен. — Кой си ти всъщност?

— Само един пратеник, мистър Грей. Наистина. — Суслов сложи огромните си ръце на раменете на Грей и топло го задържа. — Знаеш как да използваме всичко, което е в нашата власт, за да отстраним причината. Сигурен съм, че моите началници са мислили единствено за твоето бъдеще. Една близка семейна връзка с такава фамилия би ти помогнала в Парламента. Нали? Когато ти и твоята Лейбъристка партия дойдете на власт догодина, ще имат нужда от мъже и жени с добри връзки. За пост в кабинета имаш нужда от връзки, сам го каза. Ти ще си специалистът в Хонконг със специални връзки. Можеш много да ни помогнеш да задържим Китай, отново да го вкараме в правилния коловоз и да поставим Хонконг и целия му народ там, където им е истинското място — в клоаката. Е?

Грей се замисли за това, а сърцето му глухо биеше.

— Можем ли да заличим Хонконг?

— О, да. — Суслов се усмихна. — Няма място за безпокойство. Няма да е необходимо да казваш каквото и да било за тай-пана, или да нарушаваш думата, която си дал на сестра си. Мога да уредя да ти зададат въпрос. Е?

Дънрос чакаше Брайън Куок в бара на „Мандарин“ и пиеше голямо бренди с „Перие“. Барът беше само за мъже и беше почти празен. Брайън Куок никога не закъсняваше, но сега се бави.

„Твърде лесно може да се случи нещо неочаквано в неговата професия — помисли Дънрос. — Давам му още няколко минути.“

Тази вечер Йан нямаше нищо против да чака. Имаше много време, за да стигне до Абърдийн и Фор Фингър Уу и тъй като Пен благополучно замина за Англия, нямаше нищо, което да го принуди да се връща.

„Пътуването ще й се отрази добре — помисли си той. — Лондон, театърът, а след това замъкът Ейвиърд. Ще бъде великолепно там. Есен и свежи утрини, можеш да видиш дъха си, сезонът на яребиците, а после Коледа. Прекрасно е да си у дома за Коледа. Чудя се какво ли ще донесе тази Коледа и какво ще си мисля, връщайки се назад към този лош момент. Твърде много проблеми. Планът се изпълнява, но вече скърца, всичко върви зле и е вън от контрол. Бартлет, Кейси, Горнт, Фор Фингър, Мата, Тайтфист, Хавъргил, Джонджон, Кърк, Крос, Съндърс, А. М. Г., неговата Рико — всички нощни пеперуди около пламъка, а сега и нови — Тип Ток и Хиро Тода, който пристига утре вместо в събота.“

Този следобед говори надълго и нашироко с японския си приятел и партньор в корабостроенето. Тода запита за пазара на акции и за „Струан“, но не директно в английски стил, а косвено и вежливо, по японски. Но попита. Дънрос усети сериозността под равния глас, звучащ по американски — резултат от двугодишен престой в Харвард, като аспирант.

— Всичко ще се оправи, Хиро — каза Дънрос. — Това е временна атака. Разтоварваме доставките от корабите според плана.

„Ще успеем ли? Да, по един или друг начин. Утре Линбар заминава за Сидни, за да се опита да възобнови сделката с «Волара» и отново да договори устава. Далечен удар.“

Съзнанието му неумолимо се върна към Жак.

„Ами ако Жак наистина е комунистически агент? А също и Джейсън Плъм и Так? А «Р»? Роджър Крос ли е или Робърт Армстронг? Със Сигурност никой от двамата, нито Жак. За Бога, бях с Жак през по-голямата част от живота си. През по-голямата част от живота си съм познавал фамилията де Вил. Вярно е, че Жак може да е дал известна информация на Бартлет за някои от нашите вътрешни начини на действие, но не всичко. Не онази част, която се отнася до компанията, това е достояние единствено на тай-пана. Това означава Аластър, татко, аз или старият сър Рос. Немислимо.

Да.

Но някой е предал и това не съм аз. А има и «Севрин».“

Дънрос се огледа. Барът все още беше почти празен. Малка, приятна и удобна зала с тъмнозелени кожени кресла и стари лакирани дъбови маси, а по стените бяха наредени картини на Куанс. Всички бяха репродукции. Повечето от оригиналите бяха в Грейт хаус, а някои — по коридорите на банките „Виктория“ и „Блекс“. Няколко бяха частно притежание някъде другаде. Той се облегна назад. Точно над главата му имаше портрет на момиче-хакло от онези в лодките, с русо момче в прегръдките й, чиято коса беше на опашка. Предполагаше се, че Куанс е нарисувал това за подарък за рождения ден на Дърк Струан — момичето на картината е Мей-мей Т’Чънг, а детето в прегръдките й вероятно е техният син Дънкън.

Очите му погледнаха отсреща към портретите на Дърк и неговия доведен брат Роб, до картина на американския търговец Джеф Купър и пейзажи на Пийк от 1841 г. Какво ли би казал Дърк, ако сега можеше да види творението, си — процъфтяващо, разрастващо се и обновяващо се, все още в центъра на света, в центъра на Азия, който е единственият свят.

— Още едно, тай-пан?

— Не, благодаря, Фенг — каза той на китайския барман. Само „Перие“, ако обичаш.

Наблизо имаше телефон.

— Спешъл интелиджънс — каза женски глас.

— Групов отговорник Куок, моля.

— Един момент, сър.

Докато Дънрос чакаше, се опита да реши за Жак. „Невъзможно — помисли си той с болка — не и без помощ. Изпращането му във Франция, за да вземе Сюзан и Аврил го изолира за седмица и нещо. Вероятно ще поговоря със Съндърс, може би те вече знаят. Всемогъщи Боже, ако А. М. Г. не беше написал «Р», щях да отида директно при Крос. Възможно ли е той да е Артър?“

Спомни си за Филби от Форин офис, възмутен, че един англичанин от тези среди, на такъв висок и отговорен пост можеше да е предател. А също и другите двама, Бърджис и Маклийн. И Блейк. „До каква степен да вярва на А. М. Г.? Бедният. До каква степен да вярва на Джейми Кърк?“

— Кой търси групов отговорник Куок, моля? — запита по телефона мъжки глас.

— Мистър Дънрос от „Струан“.

— Един момент. — Кратко изчакване, а после мъжки глас, който той веднага позна.

— Добър вечер, тай-пан. Робърт Армстронг е… съжалявам, но Брайън не е тук. Нещо важно ли беше?

— Не. Имахме среща да пийнем по нещо, а той закъснява.

— О, не е споменавал такова нещо. Той обикновено казва. Кога се уговорихте?

— Тази сутрин. Той ми се обади, за да ми каже за Джон Чен. Има ли нещо ново за онези мръсници?

— Не. Съжалявам. Брайън трябваше да пътува извън града, внезапно пътуване, нали знаете.

— Да, разбира се. Ако говорите с него, кажете му, че ще се видим в неделя на катеренето на върха, ако не може по-рано.

— Все още ли имате намерение да ходите в Тайпей?

— Да. Заедно с Бартлет. В неделя. Ще се върнем във вторник. Чувам, че можем да използваме самолета му.

— Да. Моля, опитайте се да се върнете във вторник.

— Ако не и по-рано.

— Нещо, което мога да направя за вас?

— Нищо, благодаря, Робърт.

— Тай-пан, ние имаме още един обезпокоителен удар тука в Хонконг. Нищо страшно, но внимавайте със Съндърс до утре.

— Разбира се. Брайън каза същото. И Роджър. Благодаря, Робърт. Лека нощ. — Дънрос затвори телефона. Беше забравил, че има бодигард от СИ, който го следваше. „Изобщо не го забелязах. А сега какво да правя с него? Съвсем сигурно ще ми пречи при Фор Фингър.“

— Ще се върна след малко — каза той.

— Добре, тай-пан.

Дънрос излезе навън и отиде до мъжката тоалетна, наблюдавайки, без да бъде забелязан. Никой не го проследи. Когато приключи, влезе в шумния, претъпкан мецанин. Пресече надолу по главното стълбище, за да си купи вечерен вестник. Навсякъде имаше тълпи от хора. Като се връщаше се загледа в един невзрачен, очилат китаец, който го наблюдаваше над някакво списание. Дънрос се поколеба, върна се във фоайето и видя, че очите го следят. Доволен, той се качи нагоре по претъпканите стълби.

— О, здравей, Марлоу — каза той, като почти се блъсна в него.

— О, здравейте, тай-пан.

Дънрос веднага забеляза голямата умора по лицето на другия мъж.

— Какво има? — попита, усещайки бедата.

— О, нищо… абсолютно нищо.

— Има нещо — усмихна се любезно Дънрос. Питър Марлоу се поколеба.

— Ами, ами Фльор — и той му разказа за нея. Дънрос беше много загрижен.

— Старият Тулей е добър лекар, това все пак е нещо. — Той разказа на Марлоу как ги натъпка него, Бартлет и Кейси с антибиотици. — А ти добре ли си?

— Леко неразположение. За около месец няма да има основания за безпокойство. — Питър Марлоу му предаде онова, което Тулей му каза за хепатита. — Това не ме тревожи, а Фльор и бебето, те са ми грижата.

— Имате ли бавачка?

— О, да. И хотелът е чудесен, камериерите са много енергични.

— Имаш ли време да пийнем?

— Не, благодаря, по-добре е да се връщам. Бавачката не е… няма стая за нея, затова стои само за часове. Ще трябва да се отбия до частната болница само да проверя как е.

— Е, тогава друг път. Моля те, поздрави жена си. Как върви изследователската работа?

— Благодаря, чудесно.

— Колко от нашите скелети примами навън от Хонконг yan!

— Много. Но всички те са добре. — Питър Марлоу леко се усмихна. — Дърк Струан беше един страшен човек. Всички казват, че си приличате и се надяват да надвиете Горнт и да победите отново.

Дънрос го погледна със симпатия.

— Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса за Чанги? — видя сянката, която премина през състареното му лице.

— Ами, зависи.

— Робин Грей каза, че в лагера си бил черноборсаджия заедно с един американец. Ефрейтор.

Последва дълга пауза, но лицето на Питър Марлоу не се промени.

— Бях търговец, мистър Дънрос или по-точно — преводач на мой приятел, който беше търговец. Той беше американски ефрейтор. Спаси ми живота и живота на моите приятели. Бяхме четирима: майор, полковник от въздушните сили, един плантатор на каучук и аз. Спаси и десетки други. Казваше се Кинг и наистина беше крал, крал на Чанги в известен смисъл. — И отново лека усмивка. — Търговията беше в разрез с японския и лагерния закон.

— Ти каза японски, а не ян. Това е интересно. След всичките онези ужаси в Чанги не ги ли презираш?

Питър Марлоу поклати глава.

— Не презирам никого. Дори Грей. Това, че съзнавам, че съм жив отнема всичките ми сили и поглъща цялото ми съзнание. Лека нощ. — Той се обърна, за да си тръгне.

— А, Питър и едно последно нещо — каза Дънрос бързо, вземайки решение. — Би ли искал да отидеш на състезанията в събота? В моята ложа? Ще има някои интересни хора… ако изследваш Хонконг би било от полза?

— Благодаря. Много ви благодаря, но Доналд Макбрайд вече ме покани. Въпреки това бих искал да намина на чашка, ако ми бъде възможно. Някакъв напредък с книгата?

— Моля?

— Книгата за историята на „Струан“, онази, която ще ми позволите да прочета.

— О, да, разбира се. Преписват я — каза Дънрос. — Изглежда има само едно копие. Ще бъдеш ли търпелив?

— Разбира се. Благодаря.

— Предай най-добрите ми пожелания на Фльор. — Дънрос го проследи с поглед, доволен, че Марлоу е схванал разликата между търговец и черноборсаджия. Погледът му падна върху китаеца от СИ, който все още го наблюдаваше над списанието. Тръгна бавно обратно към бара сякаш потънал в мисли. Когато влезе вътре, той се обърна към бармана:

— Фенг, долу на стълбите има един гаден журналист, когото не искам да видя.

Барманът веднага отвори плота на тезгяха.

— За мен е удоволствие, тай-пан — каза той усмихвайки се, като изобщо не повярва на извинението. Клиентите му често използваха служебния изход зад бара, обикновено, за да избягнат някоя жена отвън. Каква ли мръсница искаше да избегне тай-панът сега — запита се той озадачен, наблюдавайки го да оставя щедър бакшиш и да бърза навън през изхода.

Щом се озова навън в страничната уличка, Дънрос зави бързо зад ъгъла, взе едно такси и се сви на задната седалка.

— Абърдийн — нареди той и даде указания на кантонезки.

— Ай-ай-ай, като стрела, тай-пан — каза шофьорът оживявайки се, защото го беше познал. — Мога ли да попитам какви са изгледите за събота? Ще вали или няма да вали?

— Никакъв дъжд, ей богу.

— Еееий, а победителят на калта?

— Боговете не са ми го прошепнали, нито долните висши тигри, които подкупват жокеи или упояват коне, за да мамят почтените хора. Но Ноубъл Стар ще се опита да победи.

— Всички мръсници ще се опитат — каза раздразнено шофьорът, — но кой е онзи, избран от боговете и от Висшия тигър на състезателната писта „Хепи вели“? Какво ще кажете за Пайлът Фиш?

— Жребецът е добър.

— Ами Бътърскот Лес? Банкерът Куанг има нужда от промяна на късмета.

— Да, Лес също е добър.

— Тай-пан, ще спада ли пазарът?

— Да, но купи от „Ноубъл хаус“ в три без петнайсет в петък.

— На каква цена?

— Мисли, многоуважаеми братко. Аз да не съм Старият сляп Тунг!