Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава първа

„… Внезапно настъпва мигът, когато чувстваш, че трябва да направиш равносметка“, бе казал тогава Станислав. И не е задължително да става на стари години… (Беше изпаднал в пристъп на дълбокомислие.) И не е нужно да има някаква особена причина! Става ето така: някой, който живее вътре в тебе и обикновено е зает със своите си работи, изведнъж прекъсва заниманията си и замислено произнася: „Е, господинчо, време ни е да теглим чертата…“

Виконта го изслуша благосклонно, дръпна от лулата си и рече: „Купувам. Записвай…“ Но Станислав, естествено, нищо не записа — той се вслушваше във вътрешното си чувство, разбирайки вече, че това е предопределение. Усещането постепенно изчезваше, губеше остротата… определеността… първоначалната си свирепа многозначителност — ясната неизменност на щастливия стих… Той така и не разбра каква равносметка по-точно трябва да направи.

Това се случи през хиляда деветстотин и седемдесета година, в онзи пролетен ден, в който Станислав навърши тридесет и седем години. Случи се вечерта, още по-точно през нощта, когато гостите вече си бяха отишли, майка му прибираше масата, а той и приятелят му Виктор Киконин (с прякор Виконта) излязоха на чист въздух, след което решиха да идат в дома на Виконта.

Имаше бутилка розово „Вин-де-масе“, кафе, сладко от сливи, китарата звънеше тихо и двамата творци — истински поети, кръвни другари, почти братя — пееха задълбочено и прочувствено:

Стиховете бяха колективна работа на Красногоров и Киконин, музиката — също. Станислав си спомни, че се бе давил няколко пъти.

По-точно три пъти. Първият път като съвсем малък (беше преди войната) в някакво езеро в Горския парк. Мама седеше на брега и разговаряше с леля Лида, а малкият Слава се плацикаше отначало на плиткото, но после реши да нагази навътре. Първо под краката му имаше твърдо дъно, после се появи тънък слой гадна тиня, след това — нещо като тухлен бордюр и накрая нищо. Не можеше да плува. От страх отвори широко очи, видя мътната светлина отгоре, люшкащата се тъма отпред и панически размаха крака и ръце, знаейки, че загива. Изведнъж краката му отново стъпиха на твърдо. Бързо се добра до брега и седна до мама върху одеялото. Никой нищо не бе забелязал. Наоколо всичко си беше същото. Внезапно си помисли, че всъщност той се е удавил, а върху одеялото седи някой друг, но никой не забелязва това важно обстоятелство. И точно в този, именно в този момент той се изплаши истински.

Вторият случай бе доста по-интересен и доста странен. По време на войната ги бяха евакуирали в селцето Кишла в Чкаловска област. Заедно със селските хлапета Слава беше решил да се повози на лодка. Качиха се петима и изведнъж Толя Брунов закрещя ужасѐн и пребледнял като платно. Беше страшно. Тогава видя ЗАЩО момчето пищи: на кърмата, върху някакви парцали, стоеше чудовищен, грамаден колкото юмрук, паяк — зелен на червени петна. Не помнеше как заедно с останалите се озова във водата. Лодката не се преобърна само по чудо. Вече можеше да плува и тъкмо да се втурне към близкия бряг, когато видя, че пред лицето му се поклаща същият паяк и го гледа с милионите кървави точици на блестящите си очи. Изгуби съзнание. Друго нищо не си спомняше. Момчетата след това разказваха, че се е носил неподвижно по повърхността и само тилът му се е виждал. Набързо го извадили и го съживили с изкуствено дишане. Никой повече не видя паяка. След много време, вече възрастен и отново в Ленинград, бе преровил цял куп справочници за членестоноги, дори се консултира в Зоологическия музей, но напразно — странният и страшен паяк не бе известен на науката. Не съществуваше в природата (поне не на територията на Русия)…

А за третото давене… пропадане… „гибелно потапяне във вода, често с фатален край…“ не обичаше да си спомня, още по-малко да разказва. Тогава шест момчета и четири момичета пропаднаха в леда на Ладога с цялата си екипировка — раници и палатки… Една от девойките се удави, а Слава изплува. Като по чудо.

Оттогава започна броенето. Всъщност без причина. Съвсем случайно.

След като чу разказа му за трите случая, Виконта с известно съжаление призна, че не се е давил нито веднъж. Изобщо не бе рискувал живота си, с изключение на случката с детонатора в детството си. Станислав се учуди. Веднага си спомни още три или дори четири случая, когато е бил на косъм от смъртта. За него беше нещо напълно обикновено да се окаже на ръба. Не повярва на приятеля си. Сметна, че, както обикновено, лъже. Виконта беше лъжльо, лъжльо вулгарис.

Работеше в „чекмедже“1 и беше абсолютно неясно какво. „Бе дивотии разни…“, така отговаряше на въпросите и гнусливо кривеше длъгнестото си бледо личице — хитруваше. Изобщо не се занимаваше с глупости. През последните десет години бе пътувал в чужбина поне сто пъти. При това в разни екзотични страни, в които нормалните съветски хора нямаха работа: Бразилия, Лесото, Гвиана… Иран. За какъв дявол човек, завършил Четвърти медицински институт, ще ходи в Иран?

Но да получиш от него смислено обяснение бе невъзможно. Не разказваше никога, на никого и нищо за работата си. И на кого? Освен Станислав други приятели нямаше.

Когато у Станислав се събираше компания, Виконта рядко, ни в клин ни в ръкав, започваше да разказва за чужди страни. Беше изключителен сладкодумец. Всички притихваха, слушаха със затаен дъх, от страх да не би да спре да разказва така, толкова неочаквано и безпричинно, както беше започнал.

Начеваше винаги от средата, от някаква неразбираема отправна точка, която очевидно му се струваше ключова. Например:

— … Бял пояс около гора. Бели дървета… по-точно бели СКЕЛЕТИ на дървета в отвратителна, отровна мъгла. Сякаш не си в девствен лес, а в някакво забравено от Бога, дишащо изпарения, гробище… гробище на нечовеци… А сред вълмата пара — бодливи растения с остри листа, които тук наричат „трънения венец на Христос“… И гигантски паяци, опънали паяжини между растенията… Почвата изобщо не се вижда, защото е покрита с гъст, уродлив мъх и ями, пълни с черна вода. По всеки белезникав ствол растат гнусни, слузести, разноцветни гъби…

Тясното му лице посивяваше, сякаш от непоносима вътрешна болка, гласът му спадаше — споменът го измъчваше. Тези разкази, всъщност не те самите, а начинът, по който говореше, правеше изключително впечатление на слушателите. Разбира се и на Станислав. В такива минути Виконта му приличаше я на свръхчовек, я на същество от ада, я на върколак. И му се струваше непознат… Но веднъж прочете един от неговите разкази в книжка на издателство „Географ“ (май че автор беше Кауъл2 „В сърцето на гората“). Съвпадението беше почти пълно. В първия момент не повярва на очите си. После се ядоса. Накрая му се възхити. Помисли си: „За чий дявол го правиш, хвалипръцко неден?“

Разбира се, че беше самохвалко. И то във всичко — в разговорите, в литературните си пристрастия, в обикновения живот. Заставайки на опашката пред павильона за бира той можеше с неописуемо високомерие да попита: „Я да чуя кой не се страхува да си признае, че е последен?“ Това ужасно стряскаше треперещите от махмурлук и нетърпение алкохолици…

В стаята му на ниска полирана масичка се мъдреше широка дървена черна чаша от остров Минданао, изписана със златисти дракони. В нея имаше към тридесетина лули — от самоделни, разкривени негърски до тежки произведения на изкуството от чемширено дърво — музейни експонати, антикварни и с надписи… Той машинално заравяше лявата си, с липсващи пръсти ръка в тази воняща на изгорял тютюн купчина, безпогрешно изваждаше търсената лула, пълнеше я, палеше я с клечка кибрит, обвиваше се в дим, ароматен като пчелен мед, и присвиваше сляпото си ляво око… И изведнъж започваше да рецитира на пресекулки:

„Кой е Стак?“ — питаше Станислав. „Не ти ли е все едно? — отговаряше Виконта с величествено раздразнение. — Ами например СТА-нислав К-расногоров, доволен ли си?“ — „Добре, добре… А защо Само? Няма никакво Само, има Сомо“. — „Защото димуАмо звучи, а димуОмо не“. Така си беше: димуамо звучеше, а димуомо, по някаква причина, не…

Когато се запознаха в пети клас, той беше дребен, не опасен, но остроумен хулиган. Носеше клошпанталони и моряшка фланелка с походка на стар морски вълк. Беше майстор на пакостите. Веднъж, през пролетта на четирийсет и пета, заедно дежуряха в класната стая по време на междучасието. Съучениците им шумяха в коридора, а те седяха на перваза на прозореца на втория етаж и гледаха към двора. Отначало там нямаше нищо интересно, но после под самия прозорец се появи директорът на училището. С шапка. Виконта (тогава беше просто Кикон или Киконя) не издържа, изхрачи се и улучи.

Като на забавен каданс директорът се спря, внимателно сне шапката си, разгледа храчката и неописуемо, мъчително, влудяващо бавно взе да вдига глава…

Сякаш вятър ги издуха от перваза. Като две торпеда излетяха в коридора и тогава на Станислав му се стори, че Кикон е обезумял от страх: той се нахвърли на Татето — най-страшният, безпощаден и як хулиган от пети „А“ клас, и го удари по лицето!

Онзи се шашардиса. Беше с две глави по-висок от дребния Кикон и от височината на ръста си пулеше срещу него обезумелите си очи, очевидно изгубил връзка с реалността. Тогава Кикон го зашлеви още веднъж… И се започна!

„Кикон натупал Татето!“ — се разнесе из цялото училище. Веднага ги обгради тълпа от любопитни зрители и застъпници. Татето най-сетне осъзна какво става и ревейки като звяр се нахвърли върху нахалника, размахвайки едновременно и четирите си огромни крайника… Тъй че, когато директорът се показа в коридора, отначало дори не му обърнаха внимание.

„Кой направи това?“ — гракна даскалът и високо вдигна шапката си, но не го чуха, нито го видяха. „Прекратете боя!“ — гърмеше гласът на директора, но това вече не беше сбиване, а възпитателна работа, специална процедура и тя не можеше да бъде прекъсната просто така… И когато най-сетне редът бе възстановен и в настъпилата тишина шефът зададе ГЛАВНИЯ си въпрос: „Кой е дежурен?“, Кикон радостно откликна: „Аз!“. Веднага стана ясно, че той с окървавения си нос, насиненото око и разкъсаната до пъпа риза не е престъпникът, че не е бил ТАМ, че е бил ТУК, а кой е бил ТАМ той не знае и не би могъл да знае…

„Къде умният човек скрива листо? — В гората“3. Честъртън те прочетоха след две-три години и не се впечатлиха особено. Бяха се запознали вече с Конан Дойл, Луи Бусенар и Понсон дьо Терайл4.

През лятото на четирийсет и пета в ръцете на Кикон избухна детонатор. С други хлапета бе отишъл извън града, където по бившите бойни полета все още гниеха непогребани трупове и се въргаляха хиляди и най-разнообразни оръжия. От тази експедиция той донесе вкъщи цял чувал боеприпаси — най-вече жълтеникави макарони бездимен барут, кълбета бикфордов шнур и огромно количество разнокалибрени патрони за всякакви видове стрелково оръжие. Скри ги в мазето, а в своята стая занесе само една красива многоцветна метална тръба с размерите на молив. Взе да я човърка с нож, за да я разглоби. Тя гръмна.

За късмет баба му бе вкъщи, извика познат лекар и закараха Кикон във Военномедицинската академия. Наложи се да му отрежат три пръста на лявата ръка — останаха само кутрето и безименният. В лявото му око завинаги остана малка частица — беше медна и не можаха да я извадят с магнит. Взривът бе отнесъл голямо парче месо с кожа от дясната ръка. С цел да възстановят, доколкото може, загубата, лекарите направиха така, че ръката да зараства към корема и всеки ден дърпаха мястото с нагорещени щипки, за да не се срастне напълно с корема. (Очевидно подобни операции тогава са били на мода. В стаята заедно с Кикон лежеше войник, на когото докторите по същия начин възстановяваха изгубената в боя красота — лявата му ръка бе залепена за мястото, където той преди е имал нос. С изключение на това, според Кикон, воинът си бил от здрав по-здрав. Два пъти в месеца той напускал клиниката, тръгвал по жени, напивал се, биел се и мястото на срастването се късало. Сутрин се връщал окървавен в стаята и докторите започвали отначало.)

Киконя пролежа в болницата повече от половин година и когато отново се появи в училище, бе съвсем различен. Беше станал интелектуалец. Оказа се, че е начетен, добре играеше на шах и доста сносно четеше на немски и английски. С него бе вече интересно да се разговаря за книги, за кино и за марки. Беше в състояние с изискана небрежност да разказва за Мато Гроос, Гранд Сабана и тайнствените mesas, послужили като първообраз на „Изгубения свят“5. Без запъване цитираше имената на първобитни чудовища, обитаващи блатата на Конго и Убанги-Шари: лдау, шипекве, липата, мокеле-мбембе, аилали, ба-дигуи, нгакуола-нгоу… Станислав разбра това с известно учудване и двамата се сближиха. Изясни се, че Кикон живее отсреща заедно с баба си и дядо си — генерал-лейтенант, професор във Военномедицинската академия — и момчетата от двете страни на улицата можеха да общуват с жестове и примигвания с фенерчета по морзовата азбука.

Глава втора

Станислав започна ръкописа си така:

„Основната теорема бих могъл да формулирам още сега, но вероятно това няма да е правилно. По-разумно ще е, ако Теоремата възникне от текста по време на четенето му, като неизбежен, абсолютно логичен и единствено възможен извод.

Обстоятелството, че съм жив и достигнах до своите без малко четирийсет години, е само по себе си почти чудо. (Но какво е чудо? Свръхпозиция на малковероятни събития и нищо повече.)

През трийсет и седма година баща ми бе изключен от партията. Върна се вкъщи около полунощ, седна на масата, сложи немощно ръцете си отстрани на чинията със зеленчукова супа и притихна — потъмнял, с мъртви очи, дори не дишаше — така поне се стори на майка ми. Тя разбра всичко и мълчаливо заплака от другата страна на масата. Към два часа внезапно звънна телефонът. Баща ми бързо вдигна. Непознат глас говореше в слушалката: «Зиновий. Незабавно отивай на гарата и заминавай за Москва. Веднага, разбра ли ме? Купи билети от запазените за областния комитет…» Чуха се къси сигнали. След час баща ми седеше във влака. Не се върна в Сталинград никога вече. До началото на войната живя в Питер и се бореше за своята реабилитация — напразно и безполезно.

Както ми става ясно днес, в онази нощ той е трябвало да бъде арестуван. И най-вероятно разстрелян. Тогава това се наричаше присъда от десет години без право на кореспонденция. Именно това се случи на неговия брат Афанасий в началото на трийсет и седма — десет години без право на кореспонденция. А жена му (вдовицата му?) и децата му бяха изселени за двайсет и четири часа в Стерлитамак. По-големите деца оживяха, но двете по-малки — Соня на шест и Вова на пет — починаха по пътя от дизентерия.

Аз тогава бях четиригодишно анемично, хилаво, скрофулозно дете. И естествено бях обречен.

Но баща ми оцеля, затова и аз останах жив. Временно. До следващото събитие, както би казал някой специалист по теория на вероятностите…“

Неговата основна теорема би могла да звучи примерно така: „За преживените от мен трийсет и седем години толкова често се оказвах на края на пропастта, на косъм от смъртта, стъпил на ръба, че да се опитам да обясня факта на моето оцеляване само със случайността, би означавало да се подиграя на здравия разум…“

Но ако той неслучайно се е съхранил, значи ли това, че има някаква ЗАКОНОМЕРНОСТ, че в света има нещо, което го спасява, предпазва, закриля?

КАКВО? И ЗАЩО?

Той се опита да си спомни всички обстоятелства, които го бяха довеждали до ръба на пропастта и се опита да разбере каква именно сила го бе спирала в последния момент. Търсеше закономерност и не я намираше. Превърна го в игра и няколко дни с удоволствие я игра. Разбира се, не вярваше в никаква закономерност, но когато преброи двайсет и три ситуации, когато е бил на косъм от гибелта, двайсет и три случая, всеки от които предвещаваше несъмнена и често страшна смърт, бидейки математик, не можеше да не почувства намесата на Съдбата…

„Когато пресичате улицата, погледнете първо надясно, а после — наляво. Колко дълго ще живее в голям град човекът, който винаги спазва това просто правило?“ Понякога му се струваше, че е точно такъв индивид, само с тази разлика, че не нарушава никакви правила… Но какво знаем ние за правилата, които изобщо не познаваме и които може би ежедневно нарушаваме?

Виконта слушаше разсъжденията му напълно благосклонно (това ставаше не в онази историческа нощ, а след седмица), но първоначално реагира само с вицове от репертоара на преподавателите по марксистка философия: „Какво е случайност и какво е, другари, закономерност? Ако човек излезе навън, на главата му падне балкон и той все пак остане жив — това какво е? Правилно, случайност е. А ако той на следващия ден отново излезе от къщи, върху него отново падне балкон и той отново остане жив? Не, не е закономерност, другари, това е НАВИК. А ако същото се случи за трети път? Това вече е ХУБАВА ТРАДИЦИЯ…“

После той помисли, мърдайки дебелите си африкански устни, и внезапно каза: „А знаеш ли, Стак, това е СЮЖЕТ! Не намираш ли?“

На другия ден Станислав започна да пише.

Всъщност те и двамата пишеха от незапомнени времена. „Чернови…“ — казваше Виконта, който боготвореше Тинянов6. Бяха започнали няколко съвместни романа и разказа — за всеки имаше отделна папка и във всяка сега лежаха по три-четири изписани странички. Стиховете бяха вече десетки. Към повечето беше композирана музика. Лично от авторите. Впрочем всичкото това беше несериозно. За най-добро от литературното наследство на Виконта се смяташе съчинението „Експеримент с чужд живот“. Това бяха записки (под формата на дневник) на наблюденията, които болният и побъркващ се от скука деветокласник Виктор Киконин бе провел над една от хлебарките (в апартамента на генерал-лейтенант професор Киконин имаше предостатъчно такива):

„12:03 Сложих изчадието хлебарково в буркан без въздух. Бурканът е 50 пъти по-голям от хлебарката. Да видим какво ще стане.

13:34 Жива е, гадта!

14:10 Дадох й трохи — яде.

14:55 Пуснах гадината!“

Станислав никога не разбра какво е станало с родителите на Виконта — къде са, живи ли са и ако са, защо приятелят му винаги е при дядо си и баба си? По времето, когато нямаше нетактични въпроси, това не го интересуваше, а по-късно сметна, че в това може да има някаква неприятна тайна и не рискува да попита.

Първо умря бабата и Станислав за първи път в живота си видя Виконта да плаче. За първи и последен.

Дядо му живя в самота още пет-шест месеца. Беше прочут в определени кръгове. Занимаваше се с военна микробиология. Веднъж Виконта, очевидно подражавайки на някой възрастен, го нарече „генерал чума“. Тогава това се стори на Станислав незаслужена обида и едва след много години той се досети как трябваше да го разбира. (Виконта казваше, че дядо му е автор на повече от две хиляди публикации, но Станислав беше прочел само една. Тя порази въображението му, защото в нея професор Киконин доказваше забележително парадоксалното твърдение: колкото по-опасна и страшна е една болест, толкова по-бързо изчезва от лицето на земята. Така е било с древния сифилис, така станало със средновековните щамове на чумните бактерии. Колкото щамът е по-смъртоносен, толкова по-сигурно той убива своя „клиент“ и себе си заедно с него. Смъртоносният щам няма бъдеще. Продължават да съществуват само онези болести, които дават възможност на значително число болни да оздравеят. Бактерията, която убива всички, загива… Наистина: искаш ли да живееш, дай и на другите да съществуват.)

Родителите на приятеля му не присъстваха нито на първото, нито на второто погребение. Виконта (студент четвърта година в Четвърти медицински институт) се оказа единствен собственик на петстайния генералски апартамент. Вече можеха да слушат „Гласа на Америка“ високо и по всяко време. И да реват своите песни под акомпанимента на китара. И на пияна глава да трошат бокалите от дядовите сервизи… И да водят жени. Но те не водеха жени. И никога не излизаха от Виконтовата стаичка три на два метра, с креват, маса, стелаж с книги и с непрекъснато чупещ се стол.

Ниската масичка с комплекта от лули стоеше край леглото. Виконта обикновено седеше (или лежеше) на леглото, а Станислав заемаше злополучния стол до масата. Пиеха. Съчиняваха. Дискутираха. Зад вратата (затворена по навик) тихо живееха сенките на огромния строго елегантен и по старинному разкошен празен апартамент. Хранилище на миналото. Храм. Гробница. Виконта категорично отказваше да променя каквото и да било. Донесе в стаичката си само дядовата колекция от древни монети и я сложи в лявото чекмедже на масата. Понякога я изваждаше и разглеждаше.

Станислав възприемаше това непрактично поведение като нещо естествено. Макар че естественото тук бе малко. Защо всъщност не изселиха Виконта? Апартаментът беше ведомствен. Защо не го преселиха поне в гарсониера? Или в двустаен? Когато вече след време любознателният Сеня Мирлин зададе на Станислав тези въпроси, той не можа да му отговори, а Сеня в своя си маниер произнесе пред него впечатляваща реч на тема: само романтичните магарета като Станислав търсят загадки, тайни и чудеса в света на непознатото и непостижимото; а няма нищо по-тайнствено, загадъчно и разтърсващо въображението от съветските закони и правила…

Станислав нищо не можеше да възрази, но и не се захвана да разгадава тайните на Виконта-Киконя.

Станислав доста бързо схвана, че в действителност му липсва литературен опит. Това, с което се бяха занимавали в миналото, нямаше никакво отношение към истинската литература.

По-рано те ИЗМИСЛЯХА и затова бяха свободни или по-точно си въобразяваха, че са свободни и се чувстваха свободни, докато не настъпваше времето да ОРГАНИЗИРАТ измисленото. Когато идваше това време, те започваха да изпитват такова съпротивление от страна на материала, че веднага захвърляха работата — беше им ТРУДНО.

Сега не се налагаше да измислят. Всичко беше готово. Трябваше само да си СПОМНЯТ и да подреждат спомените в необходимия ред. Тоест да ОРГАНИЗИРАТ. Това се оказа неописуемо и необяснимо трудно. Няколко пъти захвърляше работата, както му се струваше, завинаги. Защо да се мъча? — питаше се той ядосан. Кому е нужно всичкото това? Прелистваше изписаните листа, четеше готовия текст — всичко беше неестествено, бледо и натруфено. И бе отвратително малко в сравнение с това, което му предстоеше да напише.

Имаше няколко абзаца, които му харесваха. Дори ги научи наизуст неволно, без изобщо да иска.

Но преглеждайки отново и отново плановете, изпитваше определено чувство за ПОБЕДА. Внезапно нещо стискаше гърлото му и очите му се насълзяваха. В такива мигове той се срамуваше от себе си, но нищо не можеше да промени. И не искаше. Все пак беше научен работник и може би зле разбираше литературата, но в същото време ясно усещаше НОВОТО и в замисъла, и в материала. До сега не му се беше случвало. Ставаше за първи път. Трябваше да извърви пътя до край.

Именно тогава в апартамента се появи пишеща машина — старинна, странна, вертикална, с удивително меки и отлично регулирани клавиши. Той изумен откри, че вече му е ИНТЕРЕСНО да пише — самият процес на писане започна да му доставя някакво противоестествено удоволствие. По-рано бе способен да изпита подобно чувство само когато пишеше формули и чертаеше графики. „Един Бог знае от какви боклуци и без срам се пръкват стиховете…“ Свети слова! Но от какви боклуци покълва вдъхновението!

По-късно осъзна, че трябва да пише със сцени, с епизоди и с картини, без да мисли за връзките и преходите от един епизод към друг.

Веднага му стана доста по-леко, но не и лесно. Най-трудно му бе с думите.

Как се нарича ципата между показалеца и големия пръст, по дяволите? Не знаеше, не знаеха и познатите му, така че се наложи да се откаже от епизода с играта на гълтане… Как се нарича пространството между двете врати — тази на стаята и външната? Коридор? Не. Предверие? Във влака между вагоните, да…

Той нарече пространството антре и се опита да го опише. Там бе тъмно и доста студено. Разбира се, не както на стълбището, където бе толкова мразовито, колкото и навън. Отляво имаше полици, на които преди войната слагаха хранителни продукти и на които отдавна нямаше нищо друго освен дърва. В антрето миришеше на дърва.

Момчето бе облечено с кожухче с вдигната яка, с ушанка с пуснати наушници, увита с вълнен шал, с валенки, с ръкавици. Винаги така се обличаше, когато излизаше да постои в антрето. Слабичкото, направо кльощаво и мръсно момченце едва бе навършило осем години. От няколко месеца не се смееше, не се усмихваше дори. Пак оттогава не се бе мил с топла вода и завъди въшки… Отдавна не се бе наяждал и през последните два зимни месеца просто умираше бавно от глад, но не го знаеше и дори не се досещаше за това. Не изпитваше глад. Не му се ядеше. Много му се искаше да ДЪВЧЕ. Все едно какво. Храна. Каквато и да е. Дълго, бавно, до самозабрава, с наслада, без да мисли за нищо… Да мляска. Да смуче. Понякога си представяше, че всичко става за дъвчене: мушамата… хартиеното топче… шахматната фигура… Колко вкусно миришеха шахматните фигури! Но бяха твърди и неприятни, дори противни за дъвчене… И горчиви.

Беше важно да се опише разбираемо, че момчето ПРИ ВСИЧКИ СЛУЧАИ бе обречено на скорошна и неизбежна смърт. ПРИ ВСИЧКИ СЛУЧАИ му оставаше месец, най-много два, живот.

Доживя до края на януари само заради това, че цяла зима ядоха котешко и майка му се беше запасила с дърва още през пролетта, а не — както повечето ленинградчани — през есента. В апартамента бе топло. Но котките в града отдавна бяха изядени. Както всичко, което ставаше за ядене — старо дърводелско и тапетно лепило, рициново масло, сушено морско зеле — лекарството на татко за сърце — всичкото това бе вече изядено, оставаше да се чака смъртта. Разбира се, момчето не разбираше това, дори през ум не му минаваше да го мисли, но нещата не зависеха от неговото разбиране или неразбиране…

Беше обаче изключително важно ситуацията да се опише така, че да я разбере читателят (ситият, здравият, изкъпаният читател, седящ до топлия радиатор с този текст в ръце). А за това трябваше майсторски и естествено да опише всички подробности.

Отначало се опита да пише така, сякаш момченцето си въобразява различни сцени и картини, имащи строго информационен характер. Как изглежда стълбището, покрито с дебел лед и нечистотии… Защо в апартамента за живеене ставаха само мъничката стаичка, чиито прозорци гледаха към вътрешния, приличащ на кладенец двор, кухнята с печката и антренцето… Кои хора останаха живи в блока и в кои жилища… Всичко това бе информация, която не само създаваше антуража и общата атмосфера ПРЕДИ СМЪРТТА, но и бе важна за бъдещото доказателство на Основната теорема.

Ето кое трябваше да бъде описано. Момченцето не можеше нито да си го представи, нито да си го въобрази, нито да си го спомни… То мислеше само едно: „Мамо… защо не идваш… чакам те… ела си по-бързо… защо се бавиш, мамо… мамо… мамо…“ Той го повтаряше сто, триста, хиляди пъти. Повтаряше едно и също с известни вариации, а понякога внезапно го говореше и то все по-високо и по-високо, докато не му се причуваше, че скърца отваряща се врата. Тогава млъкваше и затаяваше дъх, замираше, ослушвайки се, готов да се задуши от щастие… Но на стълбището цареше мъртва, каменна, ледена тишина и хлапето поемаше дъх и отново, но вече още по-отчаяно отпреди започваше отначало: „мамо… защо не идваш… мамо… ела си по-бързо… мамо…“

Глава трета

Непостоянството на паметта му беше поразително. Спомените изплуваха като отделни епизоди — безформени, размазани, рехави и винаги откъслечни. Между тях имаше неразбираеми паузи. А много от подробностите си оставаха скрити.

Как бяха носили с мама вода от Нева? ЗНАЕШЕ, че веднъж на два дни я бяха донасяли от реката — мама с кофа, а той с малка тубичка. Стълбището бе покрито с лед (от разплискването на различни кофи по различно време)… Но той не можеше да си спомни ясно как ги бяха пълнили от дупката в леда — сякаш бе чел някога за това, а не го бе преживял сам…

Как хлапето пишкаше и акаше? Канализацията не работеше, водата в тоалетната чиния бе замръзнала. Изнасяха изпражненията с кофа на двора, а когато нямаха сили за това просто ги изливаха на стълбището. Помнеше мръсните стълби и невъобразимо, невероятно и необратимо посрания двор… Повече нищо по този повод…

За щастие, всичко това бе несъществено за Основната теорема. За него можеше изобщо да не се пише. Виж, ако веднъж момченцето се бе подхлъзнало и бе паднало в дупката на леда, от която наливаха вода…

Впрочем в такъв случай нямаше да има вече нищо, всичко би свършило за някакви си пет-десет минути дори ако бяха успели да го извадят от водата… (Той наистина би МОГЪЛ да се подхлъзне, нали? Върху леда беше не по-малко хлъзгаво, отколкото на стълбището. А щом би могъл, значи се е ИЗЛАГАЛ на опасност, нали? Следователно, тук се натрупват смъртни опасности и значи тази несъстояла се случайност също работи за Основната теорема? Това също ли е важно и също ли трябва да го помни? Той се насилваше да прекъсва подобни разсъждения по средата, защото логически щеше да стигне до най-баналния от парадоксите: животът е смъртоносен, защото е пълен със смърт.)

Но защо изобщо не си помняше нито своето тогавашно лице, нито маминото? За него мама тогава беше нещо голямо, топло, живо и радостно… непоколебимо надеждно. Мама бе животът. Всичко останало бе смърт. Мама нямаше лице. Както нямат лица животът, топлото, щастието… Мама беше ВСИЧКО.

Собственото си лице той не беше запомнил, защото това беше нещо съвсем несъществено, като рисунката на тапета… като цвета на пердето… като мириса на одеялото… На кого му пука как мирише одеялото? На кого му пука как е изглеждало лицето му? А може би той просто никога не се е оглеждал? Изобщо имаше ли вкъщи огледало?

Беше запомнил обаче физиономията на Фрося. Сигурно защото беше запомняща се. Друго такова лице наоколо нямаше: розови бузи, червени устни, добре очертани черни вежди… И висок сит глас. Фрося работеше в хлебарница.

Във входа имаше двайсет и три апартамента. Блокът представляваше луксозна сграда от началото на века7, строена за инженерите на Петербург. (Така казваха.) Стълбищата бяха широки и удобни. Имаше асансьор и представителен вход. С камина от зелени кахли в долния вестибюл. С портиер. Стените на стълбището имитираха мрамор. Апартаментите се състояха от десет-петнайсет стаи с високи тавани с гипсови орнаменти и входни врати от червено дърво…

След началото на войната настъпиха промени: камината долу не се палеше, асансьорът работеше два дена в годината, входът не се заключваше. Но все още имаше портиер, широките стълбища бяха чисти и нямаше надписи по стените. Разбира се, във всеки апартамент сега живееше не по едно семейство на инженер с прислугата, а по седем, десет, дванайсет семейства.

През януари живи във входа останаха (освен хлапето и майка му) още само трима. Останалите или бяха евакуирани още през есента, или умряха (като бабата на хлапето). А може би изчезнаха безследно или тихо лежаха в своите постели зад дебелите, високи заключени врати в мразовитите си стаи.

Живи останаха Амалия Михайловна в отсрещния апартамент, „леличката с шпицовете“ на втория етаж и Фрося на горния етаж. Те останаха живи.

„Леличката с шпицовете“ не играе никаква роля при доказването на Основната теорема. За нея не може да бъде написано нищо освен това, че преди войната имаше четири снежнобели пухкави кученца и момченцето тогава си мислеше, че вицът за дамата с кученцата е измислен именно за нея.

Фрося определено играе някаква роля. Тя казваше с висок, сит глас: „Моля ви, Клавдия Владимировна! Защо… Ама не трябва, за Бога, недейте!“ А мама казваше забързано, неразбираемо, като че гълташе думите и можеха да се чуят само отделни фрази: „… не… не… задължена съм ви… умолявам ви… от сърце ги давам…“ Мама се УНИЖАВАШЕ. Насила тикаше в дебелите пръсти на другата жена някакви пръстени, обеци с цветни камъчета… И после за вечеря имаше допълнително парче хляб. Това се случи два пъти — веднъж през декември и втори път в началото на януари. Очевидно мама бе свършила бижутата и Фрося повече не се появи. Допълнително парче хляб също. Но какво са ДВЕ ПАРЧЕТА хляб? Два дни повече? Нека дори да е един. А можеше да го няма. Кой тогава броеше дните и кой би могъл да каже кой от тях е последният?

Амалия Михайловна бе руска немкиня. През септември, в самото начало на блокадата я арестуваха и я хвърлиха в затвора. А през декември я пуснаха. Нито мама, нито хлапето тогава разбираха, че е станало ЧУДО. Какво си мислеше по този повод самата Амалия Михайловна никой не разбра. „Не, не и не, шкъпа Клафтия Фладимировна! — казваше тя почти тържествено. — И не ме битайте! Ше умира, но и тогава на никоя няма тумица та каже!“

(Всъщност тя разказа на мама някои неща за Големия Дом и неговите обитатели. Как веднъж я завели на поредния разпит в нов, непознат кабинет и й заповядали да седне на стол до вратата. Конвойният излязъл и на нея отначало й се сторило, че е сама. Седяла тихо и се страхувала дори да се озърне, само попоглеждала с периферното си зрение настрани и изведнъж видяла в далечния ъгъл човек. Близо до прозореца с решетката стояла метална каса, а пред нея мъж в цивилно облекло, рошав и с ръце отзад. Стоял с лице към сейфа и ребром към Амалия. Изведнъж се навел, целунал касата и отново замрял. Амалия Михайловна съвсем се вцепенила от ужас. А човекът отново целунал шкафа и отново замръзнал. Това се повторило няколко пъти и Амалия Михайловна почувствала, че няма да издържи, че малко й остава да припадне. Но тогава вратата се отворила и влязъл следователят. Видял сцената и страшно се развикал. „Вие слепи ли сте бе? — крещял той на конвойния. — Къде сте я довели? Не виждате ли?“ Заповядали на жената да стане и я завели в друга стая, а по-нататък всичко било нормално…)

Момчето, разбира се, можеше (теоретично) да помни тези обстоятелства и разговори, но стоейки в антрето между вратите само̀, плачеше и молеше мама по-бързо да се върне. Мама не идваше. Закъсняваше с повече от час. Тогава то повдигна желязното резе, откачи куката с усилие, свали резето и отключи. Направи това, което му бе категорично забранено — отвори вратата и излезе на стълбите. Повече не можеше да чака, беше сигурен, че с мама се е случило нещо ужасно, следователно забраните, както всичко друго, са загубили смисъл. Слизаше по стълбите, хванал се за парапета, плъзгаше се по леда и плачеше високо. С някакво странно чувство, все едно е страничен наблюдател, слушаше рева си и жалните си вопли и мислеше, че това няма да му помогне. Не срещна никого на стълбището, но се надяваше, че навън ще види мама. Толкова ясно си представяше отъпканата пътека между преспите и в далечината, почти на кръстовището, мама, че престана да плаче. Хлапето се спря за няколко минути във вестибюла, където отстрани на входната врата имаше цели купчини сняг и кахлените плочки мъртвешки блестяха на пода. Беше пусто и студено като на улицата. То се замисли, дали да не мине през втория изход под стълбището — мама понякога се връщаше от работа именно оттам, защото пътят бе по-къс, макар и по-гаден заради изпражненията в двора.

Видението за мама между преспите на пътеката бе толкова ярко, че той решително тръгна към главния вход и хлъзгайки се по замръзналия под, едва отвори огромната врата.

Всичките й стъкла бяха избити още през септември, когато в двора на ВМА падна петстотинкилограмова бомба, и във вестибюла би трябвало да е толкова студено, колкото и навън. Но когато излезе на улицата го посрещна такъв мраз, че сълзите му замръзнаха и той инстинктивно затисна устата и носа си с ръкавицата. Студът беше неистов, свиреп, разкъсващ, озъбен и убиващ… Мама я нямаше в края на пътеката. Там бе пусто. И хлапето се хвърли напред, където нямаше никой, но където трябваше да бъде мама…

Два пъти се огледа. Веднъж — за всеки случай, и втория път — за да погледне слънцето.

То вече залязваше и се намираше зад гърба му. На фона на сивкавото небе то изглеждаше като размит къс ледена мъгла, пресечен от инверсионната следа от германския самолет-разузнавач. В това слънце и в това небе нямаше никакъв живот, нищо, освен обещание за скорошна и неизбежна смърт. Също както във високите повече от човешки бой преспи, както в мъртвите, слепи без стъклата на прозорците блокове, в бездимните, мъртви комини, в мъртвешката тишина и в зловещата липса на хора наоколо.

(Много години, десетилетия по-късно, когато вече нищо не бе останало от някогашното хилаво, полумъртво, плачещо момче, след като в хората беше умрял споменът за онзи мъртъв, завит с бял саван, пуст град, той продължаваше да помни и да мрази януари, бялата снежна пелена на улиците, онова мразовито, белезникаво небе и онзи заслепяващ къс мъгла — слънцето. Беше ги възненавидял завинаги, изцяло, до последната си капка живот…)

Момчето се тътреше (струваше му се, че тича с всички сили) по булевард „Карл Маркс“ и пресече кръстовището с късия булевард „Финландия“, където през октомври падна голяма бомба, която не се взриви (възрастните казаха, че била пълна с пясък, в който намерили бележка на руски: „Помагаме с каквото можем“). Отляво се издигаше сивото модерно здание, в което преди войната живееше красивата му съученичка Галя и в което сега по всяка вероятност никой не живееше. Предстоеше му още доста ходене до „райсъвета“, където работеше мама в „райжилотдел“. Тези думи бяха познати на момчето, но не означаваха нищо конкретно. Асоциираше ги с огромната сграда, в чиито пусти коридори миришеше вкусно на варена соя, както и с голямата студена стая, в която мама седеше зад бюро, отрупано с камари папки и документи…

Наоколо нямаше хора — само сняг, преспи, дървета, мъртви къщи с прозорци, заковани с шперплат… Отляво се издигаше висока стена, ограждаща територията на някакъв завод — преди войната тук бе винаги шумно, многолюдно, сновяха камиони, иззад стената се чуваха удари от желязо, тайнствено съскане, виеха се дим и пара, огромните порти внезапно се отваряха и през тях излизаше тържествено гърмейки и пухтейки, истински локомотив — задимен, мръсен и огромен. Известно време се движеше възхитително, свирейки по булеварда, после отново се скриваше на територията на завода, но вече през друга врата…

Сега релсите бяха покрити с дебел слой кристален сняг. До вратата лежеше на една страна жена — неподвижна, с вдървени разперени ръце, а светложълтото й лице светеше като лакирана шахматна фигура. На не повече от метър от нея се въргаляше вързоп, увит в червено одеяло, върху което бе наметнат вълнен шал. Вързопът мълчеше, но още шаваше, макар едва-едва.

Момчето мина край тях, погледна ги за миг и веднага забрави за тях. Намираше се в състояние на истеричен ужас и безнадеждност, което никакви впечатления не можеха да променят. Пък и, честно казано, това, което видя, не беше нищо особено… с изключение може би на факта, че вързопът още шаваше…

Стената свърши. Започнаха тухлени заводски постройки, а отдясно се отвори пресечка, в чийто далечен край бе училището, където момчето завърши първи клас. Сега го бяха превърнали в болница. Край нея се виждаха обгърнати в пара автомобили и сновяха хора. Мама я нямаше там и не можеше да я има…

Момчето се повлече напред — ходеше все по-бавно и по-бавно (а му се струваше, че бърза), подмина завоя при моста на Гренадирите и мъртвата, останала без купол църква и тогава се заредиха места, които не му бяха познати преди войната. Опозна ги напоследък, когато отиваше с мама в работата й. Трябваше винаги да отива с мама на работа, нищо че там беше студено и скучно. По-добре съвсем да замръзне, отколкото да загуби мама… по-добре скука или каквото и да е, но да не остава сам… Прииска му се да викне с пълен глас, но не му бяха останали сили.

Чу някакъв грохот… взривове… или изстрели. Или започваше вечерният артилерийски обстрел… или зенитните оръдия стреляха по немския самолет… Погледна към небето. Да, сигурно бяха зенитките. Край аероплана от нищото се появяваха и увисваха кълбета рижав, черен и бял дим. По-рано му беше интересно да ги наблюдава; не и сега. Сега нищо не му беше интересно…

Глава четвърта

Ето един любопитен от гледна точка на Основната теорема въпрос: какво да правим с бомбардировките, артилерийските обстрели, запалките, осколките и останалите атрибути на войната?

В радиус от километър около блока, в който живееше момчето, бяха паднали (по думите на възрастните) четиринайсет бомби. Никой не броеше снарядите. Както и малките бомбички, въпреки че бензиностанцията от другата страна на улицата се бе запалила именно от такава. През есента те се сипеха на покрива като градушка и дежурните едва успяваха да ги хвърлят долу, където се удряха в тротоара и избухваха, сипейки разноцветни искри и стопявайки себе си, асфалта, земята и бордюра…

Отначало всички много се страхуваха от бомбардировките. Щом се чуеше сигналът за въздушна тревога, тълпи от хора хукваха към скривалищата с бохчи, куфари, денкове, одеяла, възглавници и бяха готови да седят там търпеливо с часове, в очакване да чуят сигнала за край. (Воят на сирените за тревога бе страшен, жаловит, нечовешки, а звуците при отбоя бяха весели, тържествени и победни… Тържествен и победоносен беше гласът на говорителя: „Край на въздушната тревога! Край на въздушната тревога!“ Сякаш това беше последната въздушна тревога в живота му.)

Но още през есента хората престанаха да се крият в скривалищата — бяха далеч; освен това, оказа се, че е не само досадно, но и опасно: тръгнаха слухове за хора, засипани от рухналите блокове, за задушени или удавени от водите на разрушената канализация… По-добре бърза, отколкото мъчителна смърт — решиха всички. Сега по време на тревога те просто излизаха на стълбището и чакаха края сред светлина от сини лампи, които летците горе уж не виждали. Като наближи зимата и това престанаха да правят. Момчето спеше върху един сандък в антрето и понякога се будеше от бомбените удари и тогава чуваше характерното ЗВЪНЯЩО бучене на германските самолети, воя на поредната бомба, глухия й взрив и усещаше как блокът бавно се поклаща напред-назад. Заспиваше пак, без да дочака отбоя.

Очевидно в рамките на Основната теорема, строго погледнато, следваше да се разглежда само един случай — Случаят с Осколката.

Веднъж той и мама се връщаха от работата й вкъщи и вървяха по същото празно място, по което хлапето се тътреше сега. Германците провеждаха артилерийски обстрел, но това нито вълнуваше, нито безпокоеше двамата, защото те бяха заедно, отиваха у дома и в чантата си мама носеше нещо вкусно — бурканче с варена леща.

Чуха далечен разрив някъде отляво, но не му обърнаха внимание, направиха още няколко крачки, когато внезапно се разнесе нов, непознат звук — странен, железен, нарастващ шум. Той мигновено ги настигна и се разнесе силен удар, от който улицата под краката им се люшна и нещо голямо, черно, стремглаво изникна отляво като гигантска страшна жаба, с два скока пресече пътя на половин метър пред тях, гмурна се в преспата отдясно и съскайки злобно, изчезна в снега. Те се спряха. Мама като че се вкамени, а момчето, съобразявайки веднага, се втурна към пряспата и извади шрапнела. Парчето беше огромно, черно-синьо-жълто, бодливо, тежко и още горещо. Беше ценна вещ! Но мама го взе от ръцете му и го захвърли с омраза. На мама никак не се харесваше появилата се още през есента страст на момчетата (тогава всички още бяха живи и не прекалено гладни) да събират и колекционират различни парчета от снаряди. Той се скара с мама заради този…

Но какво щеше да стане, ако бяха направили още една крачка? Само една-единствена крачка! Разбира се, парчето нямаше да ги убие веднага, но щеше да счупи краката и на двамата… Това също означаваше смърт, само че мъчителна.

Момчето влезе в стаята, където обикновено работеше мама, но нея я нямаше там — на нейното място седеше непозната бабичка, загърната в безброй шалове. Момчето я попита нещо, но само не чу гласа си. Старицата го погледна с дълбоките си очи и каза: „Няма я. Отдавна си тръгна…“

Момчето знаеше това, очакваше го от самото начало, но сякаш беше получило амнезия. Не помнеше нищо до мига, когато се оказа на булевард „Финландия“ и разбра, че е решил да се прибере през дворовете. Изглежда, в него продължаваше да живее някаква надежда. Тлееше. Караше го да тътри нозе. Да решава нещо… Може би тази надежда бе самият живот? Слънцето още не се бе скрило зад блока, но дългите сенки лежаха на белия сняг и от това сякаш ставаше по-студено. Той мина през дворовете, без да срещне човек. Снегът бе осеян със следи от пикане, замръзнали изпражнения и бе трудно да избере къде да стъпва. Той не избираше — беше му все едно. Изведнъж си спомни за жената с жълтото лице и червения вързоп до нея — връщайки се ги бе видял пак, само че вързопът вече не мърдаше. Такава щеше да бъде и неговата съдба… неговото близко бъдеще.

Стигна до вратата на черния вход, когато някъде отдясно — дали не бе от оставената пералня? — пътя му пресече неестествено бързо черен, много страшен и много опасен човек с кожух с вдигната яка, ушанка с увиснали наушници, с брадва, която държеше в протегнатите си напред ръце, сякаш искаше да удари с нея някой в лицето… И, беше ясно, в лицето на момчето. Наоколо нямаше никого.

Хлапето замря. Човекът бе вече пред него, над него — убиец с озъбена уста, с кръгли очила, опасен; но най-страшното бе, че от отворената му уста не излизаше пара…

Момчето падна по гръб. Изведнъж с главата на убиеца стана нещо. Тя започна да расте и да се разширява, по набръчканото лице се появиха червени пукнатини, то се взриви и на всички страни се разплиска нещо червено, жълто и бяло — момчето престана да вижда…

Като дойде на себе си, видя надвесена над него старица. Бе така облечена, че не се виждаха нито очите й, нито лицето й, само между вълнения шал и заледената яка стърчаха рижави коси. Тя го побутваше с бастун и мърмореше свадливо: „Ставай, ставай… Жив ли си? Вдигай се тогава… Сам ставай, сам се вдигай…“

Някак си се изправи, държейки се за стената. Докато се вдигаше изникна още един загърнат отвсякъде човек с кофа — мъж ли, жена ли, не се разбра — и двамата с бабичката започнаха да си разменят безсмислени фрази. От разговора им стана ясно, че един човек излязъл на двора да насече дърва и в главата го улучило парче снаряд и почти я отнесло…

Страшният мъж лежеше наблизо по гръб, разперил ръце със замръзнали пръсти, брадвата му се въргаляше сред замръзналите изпражнения, а главата му действително я нямаше…

Стариците станаха три, последната беше с червена лента. Момчето искаше да им обясни, че не е имало никакво парче от снаряд, че човекът не бе излязъл да сече дърва (къде виждате тук дърва?), а е искал да го убие и изяде, той е людоед… Но нищо подобно хлапето не каза, спомни си за мама и се втурна напред, влезе в ледения вестибюл и там, като в прекрасен вълшебен сън, видя мама, тичаща насреща му… И целият мъртъв, гнусен, безжалостен, осран, злобноравнодушен и зверски озъбен свят веднага стана нежен, ласкав и безкрайно прекрасен…

Той завърши главата за момчето в обсадения град приблизително така. Вече е късна нощ. Тъмно е. Тихо е. Въглищата в печката пукат и свистят. Топло е. Трепти слабият пламък на газеничето. Момчето седи на кухненската маса, гледа пламъка, не мисли за нищо и много бавно, зрънце по зрънце, яде варени соеви зърна, сложени в чинийка пред него. Дъвче дълго. Мляска. Прекрасно знае, че трябва да се храни със затворена уста, но нарочно дъвче с отворена — така му е по-вкусно. Мама седи до него отдясно. Не я вижда, гледа в жълтото езиче на газеничето, но знае че тя е тук, а това означава, че няма нито страх, нито тъмнина, нито смърт и всичко е наред…

„Той е щастлив. Той е едно щастливо момче. Защото не знае нищо — нито добро, нито зло.

Още не знае, че след седмица ще го хване дизентерия. Организмът му ще престане да се съпротивлява. Два дни ще бъде в безсъзнание. Ще бълнува, че е Лисица: Лиса си е построила къщичка; Лиса иска да влезе в своята къщичка; Лиса не може да влезе в своята къщичка, защото къщичката е кацнала на носа й… А Лиса така мъчително, така безнадеждно, така страстно иска да влезе… в къщичката… в къщичката… в къщичката… На третия ден ще дойде Амалия Михайловна и ще донесе шишенце с мътна безцветна течност. В него ще има БАКТЕРИОФАГ — унищожител на бактерии. Момчето ще изпие една супена лъжица от него и на следващия ден кошмарите ще изчезнат. Заедно с кървавото разстройство. Той ще живее.

(Откъде Амалия Михайловна бе взела бактериофага? Никой никога не се сети да я попита. Може би в края на краищата това и не беше важно. А може би тъкмо обратното — беше много важно… И откъде изобщо се взе тази Амалия Михайловна, която ОПРЕДЕЛЕНО трябваше да бъде разстреляна още през есента, но не я разстреляха, пуснаха я да излезе жива от Големия Дом, преживя Декември и Януари, а накрая се оказа, че е собственичка на бактериофага? Много е трудно, дори невъзможно, да се отдели важното от маловажното, когато става дума за свръхпозиции на малковероятни събития…)

Момчето не знае, че то и мама ще останат живи и че въпреки всичко ще живеят още дълги години. Той е щастливо хлапе. Не знае, че в същия момент в северната част на града баща му, редник от опълчението, подут, страшен, обрасъл със сива мръсна брада, посипан от току-що падналия сняг, е подпрял рамо на заскрежената платформа, натоварена с изгорял танк. Пъхнал е вкочанените си ръце под мишниците и притиска към гърдите си учебната пушка образец 1891 година с изпилен ударник и с поставен щик (точно с такава, но напълно изправна преди двайсет и четири години се бе бил срещу Юденич8), очите му са затворени, мъчи го водянката, а болното му сърце пропуска всеки трети удар… Сърцето, зверският глад и равнодушният мраз ще го довършат. Оставаха му по-малко от два дни живот… Но момчето не знае това.

То не знае, че само на някакви си пет-седем километра от него в топла, неописуемо чиста, голяма, красива стая, където ярко светят многобройни електрически лампи, а покритият с лак под блести, нисък, доста пълен чернокос мъж с черни мустаци развива ръкава на китела си и с пренебрежителна усмивка слуша какво му говори невисокият, кльощав и побелял доктор:

— Няма да се оплаквам от вас, Андрей Александрович9, — казва той с неудоволствие по-скоро показно и дори театрално. — Честна дума ще докладвам в ЦК.

— Хайде сега ЦК! — небрежно отговаря дебелият.

— А какво ми остава, след като вие решително пренебрегвате препоръките ми! Колко пъти имах честта да ви кажа, че всеки излишен килограм натоварва сърцето ви…

— Искаш да гладувам ли?

— Не. Нали имаме спортна зала… Всеки ден поне по трийсет минути тенис…

— Да не би да нямам друга работа, та ще играя тенис… — мърмори тлъстият. Той вече не слуша събеседника си, а прелиства документи върху бюрото си и двойната му брадичка потрепва при всяко негово движение.

— Както искате, Андрей Александрович, но съм принуден да уведомя ЦК за вашето здраве…

Момчето нищо не знае за това и не би могло да знае. (Пък и не само то.) Много бавно дояжда варената соя. Струва му се, че нищо по-вкусно от нея не е опитвал. Мама е край него — оранжевият пламък се отразява в очите й… Той е щастлив. Той е Най-Щастливото Момче в Европа. А може би и в света. Щастливо момче.“

Глава пета

Завършвайки историята за момчето от обсадения град, той изведнъж се почувства в безизходица. Заобикаляха го невидими стени, невидима — като във фантастичен роман — бариера не му даваше да продължи. Почувства изтощение, дистрофия, авитаминоза. И не защото се изчерпаха спомените му — те продължаваха да изплуват от небитието и бяха многобройни. Но вече не го стимулираха.

Съществуваха отделно от замисъла и бяха готови безропотно и покорно да изчезнат в небитието, от което току-що бяха изплували неканени.

Някои имаха дори определено отношение към Основната теорема.

Например след избухването на петстотинкилограмовата бомба, след плътния, оглушаващ, болезнен удар в ушите, в мозъка, в душата, в настъпилата неестествена тишина, едновременно страшно и прекрасно изпопадаха стъклата на всичките двеста прозореца на ВМА — блестящ водопад от стъкла, лавина от стъкла, стъклопад — само за миг седеметажната красива сграда се превърна в инвалид, обречен на разруха и смърт.

Как се оценяваха парчетата от бомби и снаряди? Преди всичко по дължината. Колкото по-дълги, толкова по-ценни. След това по тежестта. Тежкото, закръглено като паве парче, се оценяваше по-високо от дългото тънко. След това идваха отличителните черти. Високо се ценяха многоцветните, преливащите като кристали на калиев перманганат. Парчета с остатъци от бронзови обръчи, с цифри, с букви, с някакви чертички и знаци…

Но най-високо се оценяваха съхранилите се стабилизатори на запалителните бомби или неизгорелите запалителни бомби… Момчето намери една такава в края на септември на двора — лежеше до боклука. Бе стройна, сребриста, елегантна, прекрасна, неописуемо ценна… Впрочем това нямаше никакво отношение към Основната теорема.

… Как ловяха котките, за да ги изядат. Как ги ядяха. Отначало се гнусяха и изяждаха само бялото месо, след като беше опечено, а останалото хвърляха. Възрастните казваха, че приличало на заешкото, но било по-меко и по-фино… Към края на есента вече изяждаха всичко, като оставяха само кожата и ноктите, а месото вече само варяха. Само.

… Как претърсваха всяко кътче на апартамента с надеждата, че е останало нещо годно за ядене от мирното време. (Сухи, прашни парченца хляб под дивана. Момчето ги беше хвърляло там доста време тайно от мама, защото не искаше да ги дояжда. Живееха бедно и в семейството съществуваше закон: дояждай онова, което си започнал.)

… Колко страшно крещеше някакъв човек навън през една тъмна януарска нощ: „Помогнете за Бога! Помогнете за Бога…“ Викаше, стенеше, съскаше — момчето заспа, слушайки тези звуци. А в голямата стая, където избитите през есента стъкла не бяха заковани с шперплат, на дивана лежеше зашитият в чаршафи труп на баба му, умряла преди две денонощия… Щеше да лежи там още дванайсет дни.

Можеше да се напише за всичко това. Но можеше и да НЕ се напише. Важното беше, че той нямаше желание да пише за него. Нещо беше свършило.

Сега за капак в главата му неочаквано дойде хубава идея, свързана с лингвистичната програма, над която работеше (вяло, съвсем вяло) напоследък. Основната теорема и всички съпътстващи я литературни упражнения бяха забравени. Две седмици той се труди над програмата и в резултат се пръкнаха някои превъзходни афоризми — нови, парадоксални и удивително проницателни! Нито Шопенхауер, нито Паскал, нито Лихтенберг, нито Ларошфуко не биха могли да ги измислят. Единствено неговата нова програма бе способна на такива чудеса.

Той се обади на Виконта за първи път от две седмици. Онзи се появи веднага. С бутилка кюрасо. Изпиха я и Станислав се похвали с новите си афоризми. Приятелят му реагира възторжено. Днес той приличаше на Пушкин — дребен, изящен, къдрав, красив с живите си сиви очи, оградени от черни ресници. Виконта. Негово сиятелство.

Много беше залипсвал на Станислав. В онзи миг нещо го подтикна да извади последната разпечатка на „Щастливото момче“ и да я постави в протегнатата осакатена длан.

След малко, наблюдавайки как унилият нос унило пълзи по унилия текст, той съжали за порива си. („Чувството е най-злият враг на опита“.) Вече обаче беше късно. И той си наля още кюрасо.

Нищо страшно не се случи.

— Не е зле — каза Виконта, дочитайки последната страница. — Но никой няма да го публикува.

— Защо? — попита Станислав и се задъха. Думите на госта го поразиха. Изобщо не беше мислил за публикуване.

— Защото това никога никой няма да го публикува — обясни Виконта безапелационно и отново забоде унилия си нос в ръкописа, където явно търсеше нещо.

Станислав мълчеше, забравил за цигарата, която преди малко искаше да запали. Опита се да си представи как всичко би изглеждало от перспективата на някой редактор. Нищо определено не можа да измисли, но самата мисъл… дори слабата възможност… дори само намекът за някаква вероятност… Внезапно си спомни как преди известно време бе казал на Лариска, че се надява да публикува някакво разказче, нека да е мъничко, дори да е незначително. Повече нищо не ми трябва… Тогава сам се учуди колко е силно желанието му.

— Обаче всъщност ти нищо не ми доказваш — каза Виконта. — Обеща да ми докажеш теоремата за твоята богоизбраност. А привеждаш доказателства за половин дузина случаи за щастливо избавление. Това е малко, душичко. Такова количество всеки може да извади.

Поспориха известно време.

Станислав наблягаше на факта, че шест случки не са малко, още повече, че Виконта едва ли би могъл да посочи и толкова; при това Станислав имаше в запас три пъти повече случаи, но за жалост му бе омръзнало да пише…

Виконта отговаряше, че за разлика от някои, не претендира да е богоизбран, но че и той би могъл да си спомни някои неща. Например случката с детонатора или псевдоинфарктните пристъпи, които е имал вече три пъти и които, както е известно, могат да се повторят всеки момент… И всъщност колко случаи общо би могъл да предложи Станислав? Ах, двайсет и три? А сигурен ли е, че те са точно от такъв характер? Сигурен е… Отлично. Персильфанс. А опитвал ли е Станислав, бидейки математик, да сметне каква е вероятността да оцелее в двайсет и три случая от безчисленото множество останали? Лично той е пресичал улици много повече от двайсет и три пъти, летял е със самолет доста често, пътувал е, яздил е и — нищо!

Доста дълго обсъждаха този проблем. Естествено, че еднозначен отговор на въпроса на Виконта нямаше. Бе невъзможно да приложиш спрямо разглежданото явление понятието „вероятност“ в строго математическия му смисъл. Но все пак е ясно, че ако монетата двайсет и три пъти поред пада ези… или някой двайсет и три пъти печели от лотарията (дори само по рубла всеки път)… или, играейки на преферанс двайсет и три пъти поред направиш шест ръце от купи — на всеки е ясно, че тук не всичко е наред и се иска най-подробно разследване.

— Налага се в романа си да проведеш именно такова подробно разследване — каза Виконта. — Иначе никой нищо няма да разбере.

— Самият аз нищо не разбирам — призна си Станислав.

— Трябва да разбираш! — бе категоричен приятелят му, перифразирайки един известен виц. Пийнаха кюрасо.

Станислав обаче не последва съвета му. Стори му се скучно да се занимава със стохастичен анализ на това, което и без анализ (а може би именно поради липсата на такъв) изглеждаше и странно, и загадъчно, и многозначително. В края на краищата той пишеше не научен трактат, а роман за човек, който внезапно открива влиянието върху живота си на някаква загадъчна Намеса и постепенно идва до мисълта за някакво свое Скрито Предназначение… В самия край на романа той се досеща в какво именно се състои Предназначението и става… Какъв? И в какво се състои предназначението?

— Как мислиш, имам ли право да послъгвам? — загрижено попита той Виконта.

— Защо?

— Интересно ми е. Пък и ако измисля Предназначение, ще съм принуден да нагаждам към него всичките си истории, следователно, да измислям нещо, което не е било.

— Не си ли го измислил още? Това твое Предназначение?

— Още не.

— Тогава недей да лъжеш — реши мъдрият Виконт. — За какво? Двайсет и три ситуации. За какъв дявол ти е да измисляш двайсет и четвърта, без наистина да е нужно?

Глава шеста

През петдесет и шеста Виконта го подмами да участва в археологическа експедиция. Той имаше някакъв приятел археолог, който всяко лято отиваше в района на Пенджикент да копае древни кушански (ако не се лъжа) погребения. Както се изясни, Виконта го придружаваше за трети път и много заплетено обясняваше (без всякакво съмнение лъжеше), защо толкова му е притрябвало да ходи там: уж било свързано с новото му увлечение по древната история, със Сасанидите, Персия и въпросите, свързани с древноперсийската ветеринарна медицина и най-вече… „Ушите ми ще хванат мазоли да те слушам!“ — каза му тогава Станислав, потресен от лошо скалъпената лъжа. „Ами не ме слушай!“ — горещо го посъветва Виконта. — „Ти само ми кажи: вее ли се още Черният Роджър над моретата?“ — „Е, вее се. Но за какво съм ти аз?“ — „Има ли значение! Да вървим и толкоз.“

Тръгнаха, при това Станислав избяга от научния ръководител, без дори да му се обади по телефона и да излъже нещо от приличие, както изисква елементарното възпитание.

(… Изтънчено прекрасни бяха арабските калиграфски надписи, излезли сякаш изпод майсторско перо — с извивки, със завъртулки, с многозначително разхвърляни точки… Изтънчено прекрасни бяха новите думи — „девани“, „магреб“, „насталик“, „фарси“, „ирани“. Гърленият говор с придихания, породени сякаш от сподавян с мъка възторг… Как се появи всичко това в живота на Виконта? Защо, за какво? Само заради това, че дядо му, генералът, му бе оставил колекция от древни монети? Или за да се наслади на Фирдуоси, Низами, Саади в оригинал? На неописуемо прекрасните стихове:

„Мъка!“, казваха те сега по повод и без повод. „Джя таршед ва баче нист“, вместо на руски да рекат „току-що, преди малко“… Казваха и следното — просто така, заради красотата на слога и особено пред момичета: — „Мястото е още мокро, но бача вече замина“… Мода. Внезапен каприз. Умопомрачение… При това благородно! Добре, но за какво сега да хукна да пресичам целия Съюз неизвестно къде, през девет планини в десета? И от къде на къде сега пък и древноиранска ветеринарна медицина?)

Копаеха тепе (място на древно погребение) с името Кала-и-Муг — в превод „Крепостта на магьосниците“. Според слуховете това тепе беше нечисто, омагьосано и легендарно. Наоколо (пак според слухове) имало уранови залежи, та там бродеха и геологични експедиции в търсене на онова, което на съответния жаргон се наричаше „азбест-две“. (Членовете им бяха мрачни, брадати, мълчаливи, намусени и внимателни младежи с мръсни филцови шапки и протрити кобури на кръста.)

Археоложкият лагер беше установен на брега на рекичката Мугиан под една огромна стара черница. Цялата местност се наричаше Мугиан, тоест „Магия“, „Врачуване“, „Страна на Чудесата“. В две палатки се настаниха научните работници, в три по-големи — работниците таджики, а в една отделна — Рахматуло със съпругата си.

Учените бяха двама: археологът пан-шеф-баща, началник на експедицията и приятел на Виконта, той беше и пан-шеф-баща — чернобрад, изговарящ неправилно „р“, на външен вид малко чалнат и археоложката — толкова тиха, старателна, мълчалива, безцветна и незабележима девойка, че Станислав изобщо не можа да й запомни името. (Мъка! Той по принцип трудно запомняше имена и бе невнимателен към новите си познати.)

Виконта и Станислав се водеха препаратори. На повикване. Работниците бяха шест или седем души. Или осем. Станислав така и не се научи да ги различава. Имаха сложни (произнасящи се гърлено, с придихание) разнородни имена, но самите те си приличаха много, сякаш бяха близки роднини. Всички носеха сиви халати, препасани с мръсни кърпи, бяха небръснати, ниски, на неопределена възраст, всички пушеха самоделни цигари от канабис и предпочитаха да не гледат събеседника в очите. Някои от тях носеха тюбетейки, други филцови шапки, а трети — чалми. Рахматуло изпъкваше сред тях. Беше млад — на не повече от двайсет и пет години. Освен това говореше руски по-добре от всички останали взети заедно. Толкова много обичаше да говори руски, че беше дотегнал на всички с разговорите си. (Най-много на Виконта, когото особено тачеше. „Ис-лушай, защо на твоя ръка пръсти няма, а? Как така ис-е ис-лучило, разкажи, Викторе, моля? Гледай: три пръста изобщо няма, лошо, как се случи това лошо, а?“ Виконта отначало се шегуваше, но после освирепя: „Ей, Рахматуло, не знаеш ли какво е НЕТАКТИЧНОСТ?!!“ — „Разбира се, зная! — зарадва се Рахматуло. — Това е болест: пръстите болят силно, гният, гни-ят, а после са-всем окапват!…“) Не на последно място той имаше жена. Рускиня. Млада. Нищо особено, но все пак. Тя изигра значителна роля в цялата тази история.

Отначало всичко вървеше добре. Ставаха рано, прозявайки се, вдигаха флага (бяло парче с черно изображение на древна согдийска10 монета.) В същото време звучеше химнът. Знамето беше ушито и извезано от безименната археоложка. А химнът беше съчинен от Виконта въз основа на песента за доблестния артилерист Ярбурк. Така че всяка сутрин над хълмистия простор на Мугиан се разнасяше:

Вечер флагът се спускаше в съпровод на същата песен, разбира се, леко модифицирана. Сутрин съпругата на Рахматуло приготвяше закуската. Закусваха и отиваха на разкопките. Работеха с кирки (като малки копачки) и с лопати. Археолозите почистваха находките от втвърдилата се през вековете глина. Находките бяха предимно парчета от различни по форма и размери антични гърнета и стомни, рядко наистина гигантски, наречени хуми. Чирепите внимателно се събираха в кофи и кошници, старателно се измиваха, после се сортираха и квалифицираха… С напредването на деня жегата ставаше непоносима, горещият вятър гонеше жълти облаци прах, работниците час по час сядаха да пушат канабис и всеки път — все по-дълго. Накрая пан-шеф-отецът обявяваше обедна почивка…

(Жената на Рахматуло готвеше и обяда. Готвеше лошо. „Не само е малко — каза по този повод Виконта, — но е и помия…“)

Още на третия ден този начин на живот бе възпят подробно и с любов от колективния автор (Киконин-Красногоров) в безсмъртна песен-поема, изпълнявана с популярна в онези години мелодия:

Песента беше дълга двайсетина куплета — поетите не бяха жалили таланта си — и бе истинско удоволствие да я пееш под акомпанимента на китара в странния прозрачен сумрак на вечерна Мугиан. Твърде скоро обаче започнаха неприятностите. Отначало дребни. Станислав преяде с кайсии (че там бяха евтини) и си развали стомаха. Нито бесалолът, нито разтворът от калиев перманганат, нито чаят от треви на Рахматуловата съпруга му помогнаха. (Мъка!) Пан-шеф-отецът му даде болнични и го освободи от разкопките. Ставаше заедно с всички, но оставаше в лагера, под сянката на гигантската черница — оттам бе доста близо до гъстите храсталаци, можеше винаги да полегне (сънят е най-доброто лекарство). Уязвената му гордост страдаше от тази случка и от това, че и без него се справяха чудесно. Станислав прекарваше много време в храсталаците, а когато болестта го поотпуснеше, тичаше в кристалните ледени води на Мугиан да поизмие част от находките. Не си позволяваше да пие черен чай вечерта, пазеше диета и се хранеше със сухари, тъй че едновременно страдаше от глад, жажда, киселини и разстройство. За да не буди по нощите Виконта и шефа, изнесе походното си легло навън — по-далеч от хората и по-близо до храсталаците. На третия или четвъртия ден от Диарията, след мръкване, когато всички бяха вече легнали, шефът дръпна Станислав настрани и му съобщи интересни новини. Трябвало спешно да се измисли нещо, защото Рахматуло се измъчвал от ревност и от ден на ден заплашвал с все по-страшни неща. Станислав, естествено, не разбра за какво иде реч и шефът търпеливо му обясни, че работниците започнали да вземат на подбив Рахматуло — един вид ти тук цял ден копаеш земята, глупако, а там Стас се развлича с жена ти от сутрин до вечер. Рахматуло в действителност е глупак, от шеги не разбира и се разхожда побеснял от злоба. Трябва нещо да измислим, Стас, сам разбирате какви са обичаите тук…

Той завинаги запомни мъчителното чувство, обхванало го в този момент — не му достигаха думи, мисли, жестове, аргументи, дори междуметия. Беше ясно, че трябва да реагира на думите на шефа при това бързо, изразително и точно, да изключи всякаква двусмисленост… всякакви тълкувания, съмнения и неясноти! Беше шокиран. Мълчеше вкаменен и май дори се хилеше идиотски. Не можеше да се каже, че изобщо не е забелязал жената. Тя беше млада, привлекателна, приятна за окото и нямаше как да не забележи отсъствието на сутиен под басмената блузка, както и това, че гърдите й заслужават внимание… Но, първо, той бе още сополанко, в смисъл, че още бе изпълнен с всевъзможни романтични заблуди по повод жените, брака, дълга и всичко останало. Второ, любовните му отношения с Лариска по онова време бяха в разгара си — пишеше й писма през ден при това в стихове! За него тогава не съществуваха други жени: „не повече от една едновременно“ — по онова време отстояваше този принцип във всички теоретични дискусии на тази тема и се придържаше строго към него вече доста години… И накрая, диарията, господа! ДИАРИЯ! Как си ме представяте, идиоти! — искаше му се да викне високо. С една ръка да си придържаш гащите, в другата да държиш вестник „Съветски Таджикистан“ и да си готов за любовни подвизи? Че аз дори името й не запомних, ако искате да знаете.

Разговорът с шефа приключи без резултат. И как иначе можеше да завърши, мамка му! Шефът с виновен вид му съобщи, че в други ден сутринта пристига камион с продукти — може би Станислав ще се съгласи да замине с него за Пенджикент? За няколко дни? Временно? Далеч от греха? Станислав възмутено отказа. От къде на къде?!

На следващата сутрин той крадешком, но внимателно се вглеждаше в Рахматуло. Не видя нищо особено — човекът бе весел, бъбрив и еднакво доброжелателен към всички. Жена му (как все пак се казваше тя, по дяволите? Люся? Или Люда?… Май Дуся…) му се стори по-тъжна и угрижена от обикновено и като се вгледа в нея с неприятно бодване в сърцето откри по лицето и ръцете й напудрени, но все пак отчетливо виждащи се синини… Пак останаха двамата в лагера и през целия ден той странеше от нея, чувствайки се като истинско магаре. Най-смешното беше, че разстройството сякаш намаля, почти не тичаше в храсталаците, въображението му работеше… През този ден нищо ново не се случи.

Вечерта от радост си позволи да вечеря нормално и резултатът не закъсня. Събуди се в два през нощта и едва успя да стигне до храстите. Като че всичко започваше отначало.

Беше му доста зле и с последни сили се връщаше към походното си легло. Не виждаше нищо в мрака, нямаше луна, нямаше звезди и когато стигна до черницата чу тихи, но отчетливи звуци, толкова странни и различни от всичко познато, че замря неподвижен, ослушваше се напрегнато, не се реши да продължи. Отпред, където трябваше да се намира леглото му, се чуваше някакво драскане, звън, шум… нещо като кашлица… скимтене — нито кучешко, нито човешко… Въображението му заработи. Колкото и да се стараеше, не можа да отгатне от какво биха могли да са тези звуци. Притисна се до топлия, грапав дънер и остана неподвижен. Взираше се мъчително в тъмнината, осъзнавайки, че няма да направи повече нито крачка или поне дотогава, докато не разбере какво се случва край кревата му.

След няколко минути, или може би и секунди, шумът престана. Настъпи тишина, непроницаема като тъмнината. Сякаш нищо не се беше случвало. Сякаш му се беше сторило. Но той знаеше, че не е така и внезапно осъзна, че е мокър, със схванати мускули и го е страх да диша.

Не можа да се насили да тръгне напред, а повече нямаше къде да ходи и остана при дървото, като се вглеждаше мъчително в нощта и се ослушваше. После притисна гръб към ствола, първо застана на колене, а после седна подпрял ръце върху сухата земя. Продължаваше да не вижда нищо и да чува само равномерния ромон на реката. Остана така до разсъмване.

От какво все пак се изплаши толкова? Не разбираше. Не се страхуваше от кучета, от чакали, вълци, змии — не беше страхливец — но точно сега и тук изпита унизителен, съкрушителен, безсмислен и безпорядъчен страх. Очевидно, без да го съзнава, ЗНАЕШЕ повече, отколкото разбираше, или бе способен да си въобрази…

Дочака утринния сумрак. Стана хладно, падна роса, нощните облаци се разсеяха. До изгрева имаше още време, но вече се виждаше целият лагер. Излезе ветрец, който лениво запрелиства страниците на книжката, която някой бе забравил на масата и това беше единственото движение в прозрачното сиво утро.

Видя походното си легло. До него нямаше никого. Спалният чувал бе увиснал до земята, но дали той го беше оставил така, или не, не помнеше. Озърташе се предпазливо, беше го срам от нощния страх и много се надяваше, че всички спят дълбоко — до времето за ставане имаше още два часа.

Спря се до леглото. Отново се изпоти и мускулите му се напрегнаха, сякаш се готвеше да вдигне огромна тежест. Изведнъж разбра естеството на нощните звуци. Разбра и своя неконтролируем, безпорядъчен страх, и неспособността си да си представи какво се случва там — то беше трудно да си го представиш. Старата сплескана възглавница бе разрязана, разпрана, раздрана, горната част на спалния чувал също. Било е взрив. На ненавист. На бяс. На сляпа злоба. На отчаяние… На безнадеждност. На самосъжаление…

Било е смъртоносен танц на ожесточен, заслепен нож… На местно наречие на такъв нож му викаха печак или пчок. Спомни си за един такъв печак — по-остър от бръснач, с надпис на острието, с резбована костена дръжка — Рахматуло демонстрираше на всички желаещи как тук колят овен: опират коляно в гърба, дръпват главата с обезумелите очи назад и с едно точно движение на ножа прерязват гърлото… (никой не догледа тази картинка докрай и после ядоха пилафа без удоволствие)…

Разбрал всичко докрай, той не изпита нов пристъп на страх, както можеше да се очаква. Обхвана го непоносимо мъчителен срам! Трябваше веднага, незабавно, без да губи и секунда, да прибере, да скрие, може би дори да унищожи всичко това, за да не го види някой… срам, срамотище, кошмар! Панически сграбчи постелката, сгъна походното легло и повлече всичко да го скрие в голямата палатка на „командния състав“… Шефът спеше, завит до брадата, Виконта — също, изпънал настрани осакатената си ръка (сбръчкано чуканче с нелепо стърчащи два пръста)… Той безшумно напъха своето легло под това на Виконта и разстла спалния чувал на старото място, влезе в него и затаи дъх като куче, направило беля. Страхът и срамът бавно го напуснаха и той заспа.

Станислав проспа ставането — спа като пън, без да чува нищо. Събуди се към дванайсет. Жегата набираше сила, бе останал сам в лагера, което го учуди, но и зарадва. Стомахът му се бе успокоил напълно. Извади обезобразеното си походно легло и го скри под купчина чували, легени, ръждиви лопати и някакви денкове. Ах, колко му се искаше така дълбоко и завинаги да скрие и всичките си нощни спомени… Впрочем на дневна светлина те не му се струваха толкова отчаяно трагични и срамни. Оказа се, че може да живее с тях, дори да се радва на живота…

Тогава дойде Виконта, за да готви обяда и му разказа за сутрешните събития. Веднага след закуска Рахматуло получил епилептичен припадък — издал протяжен, нечовешки звук, приличащ на вой, на рев, паднал и взел да се гърчи и да се извива. Било страшно зрелище, но жена му (очевидно свикнала) не загубила самообладание, направила каквото трябва и, за късмет, в този момент пристигнал камионът. Семейство Рахматуло заедно с багажа си се натоварили и заминали за града. Работният ден започнал със закъснение и всички отишли на разкопките, изпълнени с лоши предчувствия.

Имало за какво!

Работниците попаднали на гунда и така дошъл краят на всичко. (С гунда е свързана легенда. Ако се вярва на разказите и описанията, това е доста голямо крилато насекомо на черно-жълти райета, но не е оса, нито стършел. Живее под земята. Ухапването му убива на място. Когато случайно го изкопаят от почвата, то жужи специфично, заплашително. Дори обикновената среща с него предвещава нещастие.) Виконта, който отдавна живо се интересуваше от насекомото, не успял да го види. Работниците изведнъж се разшумели и побягнали от изкопа с панически викове: „Гунда!… Гунда!“ Само един от тях го видял, но паниката обхванала всички. Шефът с огромно усилие успял да ги върне на работа, но това бил краят на разкопките. Край — гунда!

Същата вечер Виконта го сполетя поредния псевдоинфаркт: по време на вечерята той изведнъж пребледня, взе да говори разтегливо и изведнъж припадна, катурна масата, столовете и съдовете. Всички се изплашиха до смърт, само Станислав остана спокоен (не му беше за първи път!); след малко пристъпът премина… Но на всички вече бе ясно, че тук не ги очакваше нищо хубаво и след ден шефът приключи с разкопките на Кала-и-Муг. Край. Повече тук не можеше да се работи. Гунда!

Когато след време Виконта прочете тази история, попита:

— Ти, братле, май си започнал да послъгваш?

— Съвсем не, ваше сиятелство — отвърна Станислав в пристъп на самодоволство, сякаш преди време бе извършил подвиг, за който светът узнаваше едва сега.

— Дали е искал да те убие? — попита потресен Виконта и Станислав искрено каза:

— Не зная.

Това сега бе невъзможно да се разбере. Дали Рахматуло отначало бе забил своя печак, за да пререже омразното гърло, да пробие главата, мозъка, да наръга подлото сърце под ребрата? Или е знаел, че Станислав не е там? И после си е излял злобата, като е разпарял, късал, разсичал, пробивал със стоманеното острие в пълно отчаяние. Дали е бил доволен, че може да внушава ужас и да се наслади безнаказано, без да се превръща в убиец? Сега това вече не беше важно. Тогава също. Но следва ли даденият епизод да се включва в списъка на доказателствата на Теоремата? Обсъдиха този въпрос и решиха, че може. Случката бе зафиксирана като ДЕСЕТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО на Намесата на Съдбата или ВИНАГИ ЗНАЙ СВОЕТО МЯСТО.

Глава седма

Все някак трябваше да назове героя на оформящия се роман. Не му се искаше да измисля име — в това имаше някакво кокетство — защото по-голямата част от материала Станислав бе взел от собствената си реалност, така че герой (поне засега) беше той самият. Виконта предложи:

— Назови го Предназначенец… Роководим…

— Защо Ръководим11? — попита Станислав.

— Не „Ръководим“, а „Роководим“, т.е. „Воден от съдбата“.

Виконта се забавляваше. А може би не. „Роководим“ звучеше странно, някак непохватно, но значително. Станислав се замисли, опитвайки се да разбере, защо името не му харесва. Кафето му изстина, цигарата догоря до филтъра.

— Трябва ми нещо в минало време — каза Виконта. — „Погледнах“, „Удавих се“…

Съчиняваха по маниера на Полак (така го наричаха).

Станислав не го слушаше. Изведнъж разбра. Беше като откровение. Видя целия роман до самия му край. Героят се казва Йосиф. Любимата му се нарича Машка… Маря… Мария. Ще имат бебе… От възторг се разгорещи, сърцето му заби лудо и цигарата изгори пръстите му. Той рязко се протегна към пепелника и проклетият стол под него рухна за пореден път. За малко да падне — едва успя да се хване за края на масата, но тя се заклати и всичко се сгромоляса на пода — пепелници, моливи, чернови… Той изруга, взе да ги събира и отново да наглася крачетата, седалката и облегалката на стола, а в главата се блъскаше една мисъл: „Запази сина ми! Запази нашия син!“

Виконта не му обръщаше никакво внимание.

— Дай ми нещо в минало време, моля! — поиска той отново, като леко повиши тон.

— „Стол“ — злорадо му каза Станислав.

Започна да пише като луд. За една седмица създаде цели дванайсет епизода.

… СЕДМОТО доказателство или НЕУСПЕШНОТО ОТМЪЩЕНИЕ НА ПОБЕДЕНИТЕ. Историята със запалителната бомба, останала още от времето на блокадата. От нея умното Щастливо момче, станало вече шестокласник, настърга с кухненския нож пълна чиния стружки и я сложи на перваза на прозореца. Смеси стружките с калиев перманганат (отделящ както е известно свободен кислород) и запали сместа. Пламъкът достигна до тавана, момчето, заслепено се дръпна назад и това го спаси, защото плътното перде, закачено на тежкия корниз падна. Корнизът бутна голямата кристална ваза, (която братът на леля Лида, минохвъргачът, беше конфискувал от фашистките окупатори) и тя се стовари точно върху мястото, на което допреди секунди стоеше организмът на умния естествоизпитател…

… ЕДИНАЙСЕТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО или НАВРЕМЕ РАЗХВЪРЛЯЙТЕ КАМЪНИТЕ. За това как в мокрите затревени планини под Елбрус цялата им група заседна в едно коварно дере, след единия край на което имаше пропаст и половин ден не можаха да издърпат газката си нагоре по размекналия се склон. Леден дъжд се лееше като из ведро. Изпод буксуващите гуми хвърчеше кал и изтръгната с корените трева. Носеха се псувни от шест гърла. И напрегнат рев на два двигателя — на газката, безсилно буксуваща на единия край на опънатото докрай въже и на камиона горе, който също буксуваше напразно. Израняващите ръцете мокри камъни, довлечени отдалече и сложени в коловоза, бяха изхвърляни като с катапулт от гумите на колата. Вятърът заслепяваше. Последвалата го мъгла носеше равнодушие. И пак идваха вятър и град. И безсилна ярост, предизвикана от мисълта, че трябва да се влачат нанякъде, неизвестно накъде, на двайсет километра по мокрите пътища, да търсят трактор, да молят, да просят, да подкупват, да увещават…

В края на шестия час от този ад въжето се скъса. В този момент зад волана на газката бе Станислав (Йосиф, разбира се, не Станислав). Той с всичка сила настъпи спирачката, но колата не реагира на отчаяния му жест. Тя буквално изскочи от коловозите на мократа трева, плъзна се мълчаливо, сякаш по разлято, устреми се надолу по склона към пропастта и вече нищо не можеше да я спре… Всички завикаха от ужас, искаха да му кажат да скочи, но от ужас не успяваха да се изразят членоразделно и Станислав чуваше само отчаяното им: „А-а-а!“ Най-бързият от тях, шофьорът Володя, се втурна с гигантски скокове, зеленият му брезентов плащ се развя като крила. Той успя да хване бронята, но вече никой не бе в състояние да задържи колата — тя се беше устремила надолу, беше й омръзнало да се напъва под дъжда, искаше да „умре, да заспи, да засънува може би“. „Трябва да скачам, иначе край…“ — това беше всичко, което успя да си помисли Станислав, по-точно Йосиф. Но пръстите му се бяха схванали и впили завинаги във волана, десният ботуш беше залепнал също за вечни времена в педала на спирачката и той вече не бе способен да направи каквото и да било. Бе вече мъртвец в тези свои последни мигове… И изведнъж газката се спря като вкопана. Лявото й задно колело опря в голям камък, излетял от коловоза още преди три часа. До края на пропастта оставаха още два и половина метра. Началникът на групата измери разстоянието нарочно с рулетка. Пропастта бе дълбока около четирийсет метра, а може и повече — той не я премери — нямаше нито с какво, нито за какво…

И така нататък…

Реши само да спомене няколко епизода, без да ги описва подробно. Не искаше да анализира постъпването си във Физическия факултет. На изпитите го скъсаха недвусмислено и целенасочено и дори не криеха намеренията си. Защо? Може би заради факт от биографията му — че роднините му са били репресирани? Може би. Но не това бе същественото. Ето Вовка Фролов от 10-ти „Б“ го приеха и къде е той сега? Пет години след като завърши, левкемията му видя сметката. А беше здрав като бик, спортист, атлет… Лекарите не успяха нищо да направят и през последните дни във вените му вместо кръв течеше гной… Толка Таратайката също го приеха, макар и след второто кандидатстване, и какъв е той сега? Инвалид втора група, не излиза от болницата, творец на водородната бомба… Та пита се: на кого от тях НЕ му провървя на изпитите?

Но той реши, че тази материя е твърде хлъзгава, пък и не заслужаваше подробен анализ.

Абастуманската история, когато извлече от пропастта Серьожа Орловски, не описа подробно, защото, първо, отново ставаше дума за пропаст, планина и скъсващи се въжета — за кой ли път?! — и второ, тази ситуация бе трудна за описване по чисто технически причини: кой къде е висял, кой за какво се е хващал, как Серьожа се е катерел нагоре, а Станислав (Йосиф, разбира се, Йосиф, а не Станислав!) се хлъзгал по полегатия каменен корниз надолу… Я да оставим това. Измъкнаха се някак си, достатъчно. Можеха и да не се спасят. Наистина височината не бе смъртоносна — петнайсетина метра, пък и щяха да падат по стръмен склон, а не вертикално; и на чакъл, а не на канари…

Не успя да се насили и да опише подробно как се давиха в Ладожското езеро през март петдесет и втора. Беше го срам да си спомня случката, непрекъснато нещо го караше да облагородява ситуацията, в която нямаше нищо благородно… Не помагаше и обстоятелството, че това ставаше с неведомия Йосиф, а не с него, Стас Красногоров.

Историята беше поучителна в най-голяма степен. И дори изигра, в известен смисъл, положителна роля (както обичаше да казва по различни поводи Сеня Мирлин). Бяха сами в апартамента на Виконта, когато той получи първия си псевдоинфаркт — баба му и дядо му бяха заминали, а Станислав бе дотичал веднага щом по радиото съобщиха за ареста на Берия12. Те ненаситно слушаха „гласовете“13, хихикаха и правеха многозначителни физиономии („Да бе, да! Кой можеше да предполага? Английски шпионин!…“). Виконта измъкна отнякъде стар вестник от времето, когато беше умрял Сталин, разгледаха Берия, застанал на трибуната на мавзолея, и си казаха: „Абе ясно е! И без пенснето си изглежда точно като английски шпионин…“

На Станислав му се стори, че Виконта е по-блед от обикновено, а може би едва днес, със задна дата така му се струваше — за какъв дявол тогава би разглеждал лицето му, още повече при такава ситуация. Пиеха кафе със сладко от сливи и изведнъж Виконта стана бял като платно, по-точно сив, като захабени чаршафи, всичките лунички изпъкнаха веднага и се различаваха ясно многочислените черни барутни точки, останали завинаги по лицето му след взрива на детонатора. „Какво ти става?“ — попита Станислав повече учуден, отколкото разтревожен. Приятелят му не отговори, само се озъби, макар да се виждаше, че състоянието му се влошава. Говорът му стана провлачен като на пиян, движенията — несигурни. Изведнъж той се катурна от кревата с главата напред — като голяма кукла. Само от спомена за това Станислав го побиха тръпки. Тогава се случи за първи път! И то внезапно. От нищото. Виконта пребледня, падна и лежеше по корем съвсем неподвижен върху сгънатите си ръце. Тялото му стана влажно и студено, дори май бе започнал да се вкочанява…

Станислав отначало му направи масаж на сърцето, после се втурна в коридора, позвъни на бърза помощ, отвори входната врата и се върна при вече изстиващото и абсолютно неподвижно и бездиханно тяло… при покойника… при трупа…

Изкуствено дишане… масаж на сърцето… дишане „уста в уста“. Ето къде стана засечката. Бяло, мокро, студено лице… Абсолютно чуждо, далечно, непознато… и пяна на устата, а първото, което трябваше да направи, бе да отвори устата му и да извади езика, за да не се задави…

Бе внезапно обзет от пристъп на неконтролируемо отвращение… Не мога, завика умът му, няма да го направя, не… И тогава си спомни как, лежейки върху леда, току-що измъкнал се като по чудо от ледената гладно мляскаща каша, без да усеща тялото си, без да чувства каквото и да било, чуваше как там, отзад, в черното смъртоносно тесто, се бъхти и хърка с последни сили глупавата, бездарна, грозна, за нищо не ставаща и никому ненужна Леночка Прасковникова… А трябваше пак да се хвърли в ледената каша, да се дави, вкоченявайки се, пропадайки под водата… умирайки, да плува, за да извади проклетата идиотка, проклета да е… Знаеше, че е длъжен да го направи и разбираше, че НЯМА ДА ГО НАПРАВИ, защото ИСКАШЕ ДА ПРОДЪЛЖИ ДА ЖИВЕЕ. Знаеше, че се е измъкнал като по чудо, и че второ чудо няма да се случи… И тогава някой всевиждащ и милосърден изключи съзнанието му. Но му остави паметта… Леночка се удави. Той го преживя. (Преживяха го всички.) Той би преживял и смъртта на Виконта, нали? И защо не? В края на краищата кой е Виконта? Та това вече не беше Виконта, а мокро, вкоченяващо се, изстиващо парче месо. Да. Нищо повече… Нека докторите се оправят, за това им плащат…

Отвращението, което изпитваше към себе си, надви отвращението от предстоящото — той разтвори челюстите на приятеля си, извади езика и започна дишане „уста в уста“… Когато бърза помощ пристигна Виконта вече дишаше, а Станислав без мисъл в главата седеше до него и го държеше за дланта, станала хлъзгава от пот…

Най-трудно му бе да нагласи финала. Последователността на епизодите му беше вече ясна; откъде се появява Маря; как е осенен Йосиф, как осъзнава своето особено положение, как започва да търси Предназначението, да прехвърля вариантите и нищо не може да избере… И тогава Маря му съобщава, че е бременна. Отначало той е просто шокиран — как така? Предпазваха се, ограничаваха се, изпитваха неудобства и всичко напразно? Но Мария е смутена от друго. Не веднага, но все пак се решава да му каже, че сроковете не съвпадат. Последните два и половина месеца той не бе слизал от планината и между тях не бе имало нищо и не би могло да има…

Сеня Мирлин хихикаше, подхилваше се, кискаше се в пристъп на критически сарказъм. Бре-бре-бре — кефеше се той. Да-а, да-а, съгласяваше се с непоносимо цинично удоволствие. Как не! Нали! Какво си помисля морякът, завърнал се от тригодишно плаване, когато вижда жена си с едногодишно детенце на ръце? Разбира се, изпада във възторг! Веднага разбира, че пред него е рядък случай на самозачеване! Партеногенеза! Авдотя, ти си чудо на медицината и науката изобщо, благодаря ти, скъпа, мамка му!

Станислав сдържано и студено му обясняваше, че стандартните реакции не могат да бъдат предмет на литературата, че дребните страсти и битовите истерии са изсмукани от пръстите… „Връща се съпругът от командировка и под кревата…“ Вицовете не ме интересуват, каза той високомерно.

Ама си написал виц! — гракна Сеня и почервеня. А впрочем дребните страсти са същината на великата литература. В нея са описани случаи, когато за някаква си сополива носна кърпа са ставали убийства. А ти си написал истински анекдот: той е Йосиф, тя е Мария, следователно детето им е обезателно от Светия Дух! Нима не чувстваш, че това е чист виц, при това неприличен?

Станислав побесня. Разбира се, чувстваше, че не се е получило така, както го бе замислил, но въпреки това му се струваше, че е прав той, а не онзи циник с конски зъби. Как да му обясни, че детето има очите на Мария, лицето на Мария, душата на Мария? Мария не умее да лъже — точно така, както ти, муцуно, не умееш да крадеш, при всичките си останали недостатъци. Отначало Йосиф, както и всички останали, е изкушен да се срине в пошлост, но пред очите му е не озъбената ти конска глава, а нейното лице, нейният уплах, нейната любов… Трябва да си мръсно животно, циник и мръсник, за да повярваш във вулгарното…

Сеня го слушаше, озъбил огромните си жълти зъби, сякаш се готвеше с тях да отвори поредната бирена бутилка, после смотолеви:

— Ами да, да… „Отело не е ревнив, а доверчив“… — и изведнъж закрещя: — Така го и напиши! Защо не си го написал така, а си изложил анекдот и нищо повече… Говориш по-добре, отколкото пишеш, а после се сърдиш! Демостен нещастен! Омир очилат!

Станислав не поправи нищо. Просто не можа. Препрочете всичко, зачеркна няколко излишни епитета, махна епизода със сбиването във влака и разсъжденията за това какво е Йосиф — библейският Йосиф — за Мария и Христос, защо е необходим и защо се явява на сцената. Всичко останало остави както си беше. „Нека злословят…“

След като преодоля мъчителния си страх, го даде на Лариска да го прочете, но в негово присъствие. Докато тя четеше, той палеше цигара от цигара и крадешком я наблюдаваше. Тя поразително приличаше на неговата Мария. Господи, мислеше си той панически. Поне тя да го хареса. Поне мъничко. Моля те! Досега не разбираше колко важно е това за него, сякаш в този момент се решаваше съдбата му… Тя обърна последната страница, погледна го с влажни очи, после стана, приближи се, целуна го и той почувства пристъп на първобитно щастие — беше като удушване, като сладък припадък, и заплака, умирайки от срам и облекчение.

Дойде ред на Виконта, който категорично отказа да чете в присъствието на автора. Раздразнен и недоволен, взе ръкописа и Станислав като пълен идиот чакаше до четири сутринта позвъняването му. Мътните да го вземат. Онзи не беше такъв човек…

Вечерта на следващия ден го покани на гости, извади красива бутилка „Наполеон“, наля в дядовите бокали, вдигна своя и гледайки над кристала, каза: „Ти победи, мой Стак. Създал си свят, в който живеят, страдат и умират.

Congratulations14, Красногоров!“ И чашите тихо звъннаха в чест на успеха, в чест на победата и славата.

Глава осма

Той даде ръкописа на Сеня Мирлин, който го отнесе в списание „Червена заря“, където имаше връзки. Списанийцето бе посредствено, младежко-ученическо, задушавано от идеологическия отдел на областния комитет, но, първо, завеждащият отдела за проза бе добър познат на Мирлин. Бе страхлив, иначе съвсем порядъчен човек. И второ, главният редактор всеки момент трябваше да бъде повишен в Москва и не му пукаше от нищо: присъстваше физически и дори подписваше разни книжа, но като че вече не бе тук — душата и партийният му дълг се намираха в столицата, в отдела за култура на ЦК, а обкомът още не бе назначил нов главен редактор и според слуховете нямаше предвид никого. „Вчера беше рано, а утре ще е късно“ — резюмира ситуацията Сеня и се хвърли в боя.

Отначало Станислав мечтаеше, страдаше и се надяваше. Всеки ден звънеше на Мирлин, досаждаше му, хленчеше, заплашваше, че „сам ще отиде и ще им даде да се разберат“. Сведения от бойното поле идваха от дъжд на вятър и все бяха мъгливи. Някакви никому неизвестни Колобродин и Околокаемов „взели да го четат“, „държали го“, „заплашвали да не го одобрят“, после проявявали милост и се съгласявали да оставят нещата така. Всеки момент добра рецензия щеше да даде Алсуфиев („… познаваш ли Алсуфиев? Известен поет-доносник. Мутра и половина!“) — тъкмо се навил, говедото му с говедо, и заминал за Баден-Баден, точка… Нищо, ще го дадем на Каманин… Каманин, братле, си е Каманин! И щеше да напише, ама калпазанинът му първо се запил задълго, а после влязъл в болница с микроинфаркт…

На Станислав всичко това изведнъж му омръзна. „Я вървете всички на майната си! Писнахте ми с вашите рецензии, отзиви, забележки, допълнения и разсъждения. Махайте се! Изобщо не ме интересувате!“ Всекиму своето в този тъп концлагер! Jedem das seine! Аз съм системен администратор. Водя диалози с компютри. Информатика. Моята работа, да ви вземат дяволите, са афоризмите, които вие никога не ще измислите, макар да се смятате за майстори на перото, художници на живота и инженери на човешките души.

Програмата му за измисляне на афоризми работеше добре и ежеседмично произвеждаше по две-три перли на човешката мъдрост. Колегите му го поздравяваха по този повод, както и някои непознати, тщеславието му трепкаше удовлетворено и всички останали неуспехи бяха без значение… Поканиха го в колектива на Ежеватов, работещ по програма „Евразия“ — истинска победа на разума и прогреса. Преди година не можеше и да мечтае за подобна чест. Ежеватов бе почти легендарна фигура в института. Беше професионалист от висока класа, познаващ приложната информатика от „А“ до „Я“. Но се занимаваше не само с наука — с весел пиянски хъс се опълчваше срещу обединената институтска сган, „съветската власт“, отровния змей с три глави — профкома, парткома и АХЧ15. Освен това бе голям женкар, разказваше вицове и псуваше като хамалин. Мразеха го, обожаваха го и се бояха от него. Казваха, че има връзки в КГБ и в областния комитет. „Там имам не връзки, а …“ — казваше той, без да се стеснява от дамите, потвърждавайки по този изискан начин слуха за близките си отношения с една високопоставена лейди от Големия ЦК. (В един донос за него пишеше: „Злоупотребява с нецензурни руски думи за полови органи и отношения“.)

Ежеватов го прие лично, хвърли телефонната слушалка и още разгорещен след поредната телефонна битка, му викна, святкайки с очи: „К…те трябва да се е…, нали, Станислав Зиновиевич?!“ Чак тогава премина към работата, очерта кръга от задачи и сферата на очакванията. Станислав трябваше да се занимава с програмата АНТИТЮРИНГ — да създаде програма, способна да опровергае отдавнашната идея на Тюринг, че машината може да се нарече мислеща, тогава, когато диалогът с нея (обмен на писма, да кажем) няма да се различава от диалога с човек. Неофициално такава програма вече бе създадена, оставаше само да бъде шлифована до блясък и да се докаже окончателно, че няма и не може да има никакъв изкуствен интелект, а само ум, умения и квалификация на програмиста… (По този повод Виконта произнесе едно замислено „Хм… Със същия успех може да се каже, че няма и не може да има никакъв разум в човека, а само умения и квалификация на възпитателя и педагога…“)

Тогава внезапно се обадиха от „Червена заря“ и го помолиха да отиде. Веднага. Днес. Дори по-добре вчера. Но може и утре… Той веднага забрави за всичко — за афоризмите, за Тюринг, за Ежеватов и дори за Лариска, на която през утрешния ден бе обещал „мигове селски наслади“… Облече най-официалния си костюм и пристигна в редакцията десет минути преди определения час. Чака редактора само някакви си четирийсет и две минути.

Редакторът се здрависа, покани го да седне и веднага заговори бързо, многословно и неразбрано. Сякаш го правеше нарочно — за да не бъде разбран. При това от време на време разлистваше ръкописа, като че ли е искал да илюстрира тезите си с примери от текста, но веднага е сподавял желанието си. Станислав престана да разбира за какво иде реч и само се дивеше на очилата на другия — огромни диоптри в много модерна рамка. Всъщност схвана най-главното: редакторът беше харесал творбата му, но Станислав трябваше на всяка цена да вземе предвид забележките на рецензентите. Те бяха в писмен вид и Станислав се надяваше, че после ще ги прочете в спокойна домашна обстановка и ще се съобрази с тях. Готовността за това растеше в него с всяка изминала минута и затова само кимаше, помръдваше устни и се усмихваше вежливо, когато му се струваше, че редакторът се шегува. После до слуха му достигна „да се съкрати“.

— Да се съкрати? — попита той за всеки случай.

— Да — отвърна редакторът решително, затвори папката и взе да връзва връзките й.

— До колко страници? — попита Станислав, пресмятайки вече, че епизодът с газката може да бъде безпроблемно изхвърлен.

— До два листа — каза редакторът и му подаде папката.

— Тоест? — обърканото му въображение отказваше да допуска такова тотално съкращаване: две жалки ръкописни листчета.

— Например до петдесет страници.

Ръкописът се състоеше от двеста тридесет и три страници.

— С петдесет страници? — попита Станислав за всеки случай.

— Не. ДО петдесет — редакторът го заля с нов водопад от неразбираеми думи. Той доказваше, че Станислав всъщност е написал не повест, не роман, а разказ и сега трябва да приведе формата в съответствие със съдържанието. Тяхното списание е тъничко и те нямат възможност… Станислав го прекъсна:

— Правилно ли разбирам, че вие искате да съкратя от тази повест сто и осемдесет страници?

— Това не е повест — каза редакторът уморено и вече съвсем ясно. — Това е разказ.

Вечерта те решиха да се натряскат. Виконта пиеше, слушаше оплаквания и проклятия, а сам мълчеше. После каза:

— Забравил си най-главното.

— Нищо не съм забравил — възрази заплашително Станислав. — И никога няма да забравя!

— Забравил си. Забравил си, че всичко… или почти всичко, написано от теб, е истина. Забравил си, че това е ставало с теб. Не с твоя измислен Йосиф, а лично с теб.

Станислав се вторачи в него и изведнъж разбра.

— Да, аз не съм Йосиф — каза той с крива усмивка. — И нямам Мария, а Лариска.

— Не се преструвай на по-голямо магаре, отколкото си — посъветва го Виконта, докато внимателно сипваше спирта в чашите. — Много добре ме разбираш.

— Не се преструвам… — рече Станислав бавно. — Аз наистина не зная предназначението си. Да не мислиш, че не ми е идвало наум, че романът си е роман, а животът си е мой? Но в моя живот не мога да намеря нищо такова, че… Пък и не вярвам в това. Разбери — това не е роман, че да измислям… То трябва да изникне от само себе си… Но няма нищо. Няма нищо такова в моя живот!

— Търси — каза Виконта както преди една година. — Търси: трябва да има! Почти съм убеден, мой Стак, че всеки човек си има свое собствено предназначение. Всеки! Това е хипотезата ми. Някои осъзнават предназначението си и после имената им стават известни на целия свят. Някои грешат по отношение на предназначението си. Те страдат от мания за величие. Повечето смъртни изобщо дори не подозират, че имат предназначение. Не им е даден знак! А на теб ти е даден. Ти си уникален. Така че търси го! Трябва да има нещо!

Животът продължи, сякаш не беше минала цяла година в литературно безумие, сякаш никога не бе измислял друго освен писаните съвместно с Виконта весели куплети: „Ах, девойченце сладко, за ухото си хванала батко! Държиш го здраво, а той примижава.“ Ежеватов буквално изстискваше подчинените си и в главите им — дори насън да ги бутнат — оставаха само разните му там машинни кодове. И когато Мирлин намекваше, че, видиш ли, „не всичко е загубено за нашия роман“, че всеки момент в играта щели да влязат главните му козове, Станислав съвсем откровено го пращаше на майната му.

За отбелязване е, че историята с романа направи огромно впечатление на Виконта, както скоро се изясни. Той недоумяваше как Станислав е успял да го напише. Как! Двайсет години двамата бяха заедно, старателно дращеха по хартията рамо до рамо, трудеха се, страдаха от мъчително творческо безсилие (само чистият медицински спирт, който бяха изпили надвишаваше сто литра), съвсем се бяха отчаяли, бяха на път да зарежат безнадеждното си начинание и изведнъж — те ти булка Спасовден! Старият литературен импотент сам, без чужда помощ, със сигурна ръка написва пълноценно съчинение от десет авторски коли! Къде си, справедливост? Къде си, равенство? Къде си, братство? Или хората вече не са братя? (По този повод Сеня Мирлин казваше: „не всички“. Нещо повече — „не всички братя са братя…“)

Това раздразнително-шеговито (обаче не изцяло и не просто шеговито) хленчене завърши така: един прекрасен ден Виконта дойде при Станислав с шишенце живителна течност в едната ръка и с тънък ръкопис, озаглавен „Импровизатор“ в другата. Това беше разказ дълъг дванайсет страници. Действието се развиваше в Северна Шотландия сред „свеж, опияняващ въздух, силен вятър, солена влага, писъци на морски птици, безкраен пустинен бряг, калунови поля и купища сухи, превити от ветровете дървета…“ — в хан „Крилото на албатроса“. Лирическият герой бе художник (истински чужденец — флегматичен, ироничен, с лула), главният герой, някой си Ерик П. Доваджер, в миналото прочут футболист (Ерик Стена), а днес прегърбен, измършавял, обезобразен човешки остатък, белокос самотник, отблъскващ, но истински джентълмен.

Особено страшно бяха обезобразени ръцете му (Виконта явно бе копирал ръцете на един техен далечен познат, запален автолюбител, чиито ръце бяха простреляни надлъж още на Невска Дубровка). По повод тези ръце в разказа възниква сюжетообразуващ разговор: Ерик П. Доваджер разказва на лирическия герой доста загадъчна история за свой приятел, който пропаднал (изчезнал, разтворил се във въздуха) буквално пред очите му. Току-що се били разделили на прага, Ерик не успял да направи и десет крачки, когато зад гърба му се разнесъл отчаян вик, шум и повече никой никога не видял приятеля му. Нямало следи. Нямало улики. Нищо. На сутринта Ерик тръгнал да дава показания в полицията и бил прегазен от огромен автомобил, чийто номер никой не успял да види… Лежал половин година в болница, завинаги бил осакатен и се превърнал в днешната развалина. Изчезналият му приятел не бил открит и делото било прекратено. Край. Това е историята.

Лирическият герой е потресен и заинтригуван, но най-важното предстои! Следващата сутрин става ясно, че Ерик П. Доваджер е изчезнал, оставил е бележка, в която поднасял по най-изискан начин извиненията си за „малката мистификация“, която вчера разиграл „подтикван от отвратителната скука, съпътствана от отвратително лошото време“. На лирическия герой не му оставало нищо друго, освен да повдигне рамене и да се засмее.

Но това още не е краят! Защото солта на Виконтовия разказ бе именно в края на разказа. След една година действащите лица се срещат отново на пустинния бряг, сред хлъзгавите скали и водораслите, гниещи след отлива. Кресливите чайки се носят над вълните, почти докосвайки ги с криле, кацат на крайбрежието, наближава буря и пурпурното слънце се скрива в черните облаци… И героят вижда как бледото изранено лице на Ерик П. Доваджер става още по-бледо („бяло като корема на старец…“). Очите му застиват, той тежко се подпира на лакирания си бастун и започва да мърмори неразбираемо и някак насила: „Птиците над вълните… и този залез… Извинете ме… Напомнят ми за една история… страшна история… Започна в Сомо…“ Точка. Край на разказа. Импровизаторът се вдъхнови и се роди нова история.

— Добър край — искрено рече Станислав. Изведнъж му хрумна, че всъщност Виконта е написал този разказ за себе си. Ерик П. Доваджер е самият той — цял живот измисля страховити истории, защото му е забранено да разказва истинските. Впрочем, в Доваджер не се усещаше никакъв подтекст, той бе просто импровизатор, артист и човек, който измисля. Да каже ли на Виконта? Или не трябва? За какво?

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попита Виконта. — Целият ти възторг?

— „Неспособността да изпитваш възторг е признак на знание“ — рече Станислав. Реши нищо да не пита и нищо да не казва.

— На какво знание? — попита Виконта подозрително.

— Изобщо. Но според мен нещо подобно вече съм чел.

— Уви — въздъхна приятелят му — аз също. Но не си спомням кой го беше писал… Четох го на ингилизки… И идеята така ми хареса, че реших да я опиша по своему… — Той си направи сандвич с риба и каза тъжно:

— Нищо не може да се измисли. Всичко вече е измислено… Или наистина съществува — добави той изведнъж и Станислав разбра, че е бил прав за него и Доваджер. — Това е ужасно, мой Стак. Повече никога няма да докосна перото.

— Глупости — каза Станислав. Беше му неловко. Нещо изведнъж свърши и май по негова вина. Повече нищо не можеше да се направи — бе свършило завинаги. Някакви пътища се разделиха. Нещо, което по-рано винаги бе до него, се отдалечи и си замина.

— Знаеш ли с какво най-незначителното туземно божество се отличава от най-гениалния архитект? — попита Виконта. — Божеството винаги може да материализира своя план, дори да е напълно бездарен… В мене няма Бог, мой Стак. Следователно той изобщо не съществува.

— Защо? — попита тъпо Станислав.

— Защото Бог е в човека. Или изобщо го няма. Запиши си го в своята книжка.

— Нямам книжка — каза Станислав, чувствайки, че неловкостта между тях нараства.

— Зная. Това е просто цитат. Още един цитат… Но малък. И хайде да пием, мой Стак. Време е да звъннат чашите.

Пиха, за да загладят неудобството, замезиха, за да разкарат горчивия му привкус Наистина нещо бе свършило, уви. Все пак не всичко! Нещо беше останало! Виконта взе китарата и изсвири най-сложния акорд, на който бе способен:

После дойде лятото. И щастието. Всичко се бе раззеленило, слънцето грееше, вятърът вееше под синьото небе. Червеният запорожец на Лариска, подарък от татето по случай завършването на университета, весело тичаше на запад към прекрасния залез, към свободата, към волята, към нови градове и те пееха и лудуваха, внезапно започваха да се целуват като ученици при скорост сто километра в час, кискаха се силно и измисляха рими за идиотските и многочислени надписи покрай пътя…

Съчиняваха и великолепни диалози, каквито не можеше да създаде дори програмата АНТИТЮРИНГ:

Измъдряха също глупашки радостни частушки.

Той:

В отговор тя:

И се смееха. И бяха щастливи. И беше лято. И бъдещето беше прекрасно.

Настъпи странно, мъртво време.

Всеки ден идваха нови слухове — понякога забавни, но често страшнички и винаги нелепи.

… Пет-седемгодишни деца изчезвали. След няколко месеца ги намирали в предградията. Живи и здрави, но с ОПЕРИРАНИ очи…

… Бил обискиран апартаментът на известен (дори знаменит и уж напълно благонадежден), при това вече покоен писател. Писателят умрял, погребали го тържествено, както изисквало положението му, и още урната с праха му не била погребана, когато на вратата позвънили цивилни мъже и показали заповед за обиск. Носели металотърсач. Изследвали стените, пода и рамките на картините. Урната също. Небрежно разлистили десетина случайно подбрани книги от огромната библиотека и си тръгнали така внезапно, както били дошли, отнасяйки със себе си неразбираем, наистина кафкиански комплект от: антикварен бронзов прибор за писане; камара листа от бюрото; четири кухненски ножа; едно издание на Батюшков… Без обяснения. И без обвинения. Само едно разпореждане: името на писателя да не се споменава в статии, очерци, рецензии и предговори.

Друг един писател — Каманин, приличен човек, макар и пияница, същият, комуто Сеня искаше да даде романа на Станислав, но така и не успя — според слуховете умрял при странни обстоятелства. Сам ли се бил застрелял на пияна глава, застреляли ли са го — цялото бюро било в кървища и в мозък, дори домашната помощница, която първа го намерила, леко се побъркала от ужас… Москва пое контрола по делото, но така и не се разкри нищо. Което, впрочем, не учуди никого. (Домашната помощничка — това вече бе сигурно — била пратена в лудницата: дали защото бе дрънкала повече отколкото трябва или защото имала нужда от лечение — също не беше съвсем ясно.)

Ни в клин ни в ръкав изгониха половината от работещите в редакцията на „Червена заря“. Говореха, че заради някакво стихотворение, но заради кое именно, никой не знаеше. „Да не заспива рибокът“ — многозначително обясни ситуацията Сеня Мирлин и очевидно беше прав.

Затвориха Института по свръхпроводимост. Кадрите не стрували. Търпението на нашия Областен комитет не е безгранично. Свили си, разбираш ли, ционистко гнездо, разбираш ли…

Появиха се нови вицове за генералния секретар.

„Скъпи и многоуважаеми другарю Генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Илич Брежнев!…“ — „Е защо така официално? Наричайте ме просто Илич16“.

Всъщност вече го наричаха дори по-просто — Льолик.

В музея Льолик разглежда картината „Демон“. „Хубава картина… Красива… — Навежда се, чете месинговата табелка. И не е скъпа! Само В РУБЕЛ…“17

Наближаваха изборите за Върховен съвет. Хората брояха по вестниците колко колектива издигат кандидатурата на този или онзи член на Политбюро. Твърдеше се, че по този начин можело да се установи истинската степен на влияние на тези дейци. Станислав преброи, че Брежнев е номиниран петдесет и шест пъти, Косигин и Подгорни — по двайсет и пет, Суслов и Кириленко — по десет. После идваше Кулаков с пет. Сеня Мирлин дяволски дълбокомислено и много, много убедително коментираше получените резултати, а Виконта свиваше африканските си устни и мърмореше: „Занимавате се с глупости. След десет години тези никой няма да ги помни…“

После като вълни ги заляха слуховете за пришълци от Космоса, за летящи чинии, за филипински лечители… Възникваха трескави като припряна караница (по-бързо, по-бързо, докато не са ги забранили!) дискусии в популярните вестници. Виконта съчини епиграма, като имитира Александър Сергеевич18:

Сеня Мирлин също съчини епиграма за съветските писатели:

Евреите заминаваха един след друг — далечни познати, близки познати, роднини на близките познати. От съучениците им двама заминаха. Единият беше чист руснак, но нарочно се ожени за еврейка. „Евреин не е националност; евреин е средство за придвижване…“ Тази тема бе благодатна за шеги и народът се шегуваше на воля, но стиховете, които довлече отнякъде Жека Малахов, не бяха никак смешни.

Хората четяха самиздат като луди — сякаш наближаваше Краят на света. А може наистина да наближаваше. Текстовете на Солженицин и Амалрик бяха издирвани и конфискувани от притежателите им. За „Раковата болница“ не съдеха — тя се смяташе просто за „упадъчна литература“. Уведомяваха ръководството на службата, в която работеше провинилият се, а там всичко зависеше от началството. Но за „Архипелаг ГУЛАГ“ съдеха по параграф седемдесети от НК на РСФРС, който гласеше „за притежание и разпространение…“ Според слуховете следователите наричали книгата „Архип“, по-лошо от „Архипа“ нямаше — дори „Технологията на властта“ беше като лека настинка в сравнение с нея. Казваха, че Андропов се е заклел да изкорени самиздата. „Безплодността на полицейските мерки разкрива некадърността на правителството — пресичането на последствията води до укрепване на причините.“ Настъпи ново време. За затоплянето започнаха да забравят. Най-умните вече разбираха, че това вече е завинаги. Но за предпочитане беше да не се мисли за това.

Пияният Сеня Мирлин цитираше Макиавели: „… защото хората са лоши, докато необходимостта не ги принуди да станат добри“.

А трезвият Виконт, играещ си както обикновено на супермен, цитираше Тома: „Не е задължително познанието да е гаранция за успех или живот; то може да доведе до нашия край“.

А Ежеватов с мазохистична наслада цитираше своя любим Михаил Евграфович: „Само онези науки, които способстват за изпълнението на предписанията, разпространяват светлина“.

Мама пък предупреждаваше: „Камшикът няма да надвие брадвата“.

Самите те бяха още доста млади и изпълнени със сили! Чувството за безчестието ги измъчваше и угнетяваше като тежка болест. Басът на Галич изгаряше съвестите им така, че дъхът им спираше. Трябваше да се излезе на площадите. Но беше не само страшно, но и безсмислено! Те бяха готови да страдат, да се измъчват, за да облекчат съвестта си, но ако имаше полза, а не в името на гордата фраза или красивия жест. Понятието за чест не им беше напълно чуждо, но то беше за тях все пак вторично: тях ги създаде и отгледа двайсетият век, а деветнадесетият век само лекичко закачи душите им със златното крило на литературата си и със съдбите на героите си. Битието мощно определяше съзнанието им. Делото! Преди всичко делото! Всъщност по възпитание и в същността си те бяха болшевики. Комисари в прашни будьоновки. Рицари на светото дело. Само дето бяха престанали да разбират на кое именно.