Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Тези записки ги донесе висок ъгловат юноша с бледо лице, покрито едновременно със светъл пух и доста отвратителни пришки. Той търпеливо чака от три следобеда до единайсет вечерта Станислав да се върне у дома си. Кронид го посъветва да не чака, но младежът пренебрегна съвета му. Кронид му предложи да си остави координатите, но той не пожела. Трябваше да предаде на господин Красногоров нещо лично. „Оставете го на мене и аз ще ви дам разписка.“ „Не, благодаря. Ще му го дам лично.“ Така вися до единайсет в коридора, превърнат в приемна. (Станислав тогава живееше още в стария си апартамент и не бе извършил широкоразпространената сред младите политици глупост да се премести в нов апартамент и да наеме офис. Само премести Мартянова, съседката, на друго място при по-добри жилищни условия.)

Станислав се върна уморен, ядосан и болен от човешката глупост и лошотия. Като го видя, Кронид стана, изслуша нарежданията за през нощта, предаде му списък с най-важните телефонни обаждания и едва след това кимна към упорития младеж, който, подпрян на стената, все още търпеливо чакаше да му обърнат внимание.

— Слушам ви внимателно — му каза Станислав и закачи на лицето си усмивка номер шест. Надяваше се разговорът да свърши делово още тук, в приемната.

— Фамилията ми е Красногорски — каза момчето тихо. — Аз съм Ваня.

Секунда преди това Станислав го беше познал.

— Да влезем — каза той късо и те се озоваха в кабинета.

— Сядай — покани го домакинът и сам се пльосна в едно кресло, чувствайки се като надута лодка, на която са извадили запушалката. — Извинявай, че не те познах веднага. Все пак мина повече от година, нали? Е, как си? Ще се радвам, ако мога да ти бъда полезен с нещо.

— Донесох ви записките на баща ми — каза тихо Ваня Красногорски и Станислав (за кой ли път!) се учуди колко неведоми са пътищата на природата. — Красногорски-младши приличаше на майора много по-малко, отколкото, да речем, на Сеня Мирлин, също дълъг, кльощав и ъгловат.

Той пое мръсната папка, на чиято корица с червени печатни букви бе написано ЗА ИВАН и развърза връзките. „Щом ти четеш тези записки, значи аз не съм между живите. Вече са ме убили…“ — прочете и я затвори.

Ваня стоеше, готов да си тръгне.

— Почакай, къде си се разбързал? — попита Станислав, превъзмогвайки се за пореден път. — Нима не искаш да поговорим?

— Искам, дори много — каза юношата. — Имам и молба към вас. Но ще ви кажа каква, след като прочетете това.

— Добре — каза Станислав. — Разбрахме се. Ще я прочета.

— Телефонът ми е същият…

— Разбрах. А къде беше през цялото време? Два пъти те търсих…

— Пътувах — късо отвърна Ваня и Станислав не прояви любопитство.

Още същата нощ прочете записките.

Глава ПЪРВА

„Щом четеш тези записки, значи вече не съм между живите. Убили са ме.

Каквато и причина за смъртта ми да ти съобщят, знай, че са ме убили — хладнокръвно, професионално и чисто.

Не вярвай, че внезапно съм получил сърдечен удар в автобуса в най-натоварения час. Аз имам прекрасно здраве. (Между другото и ти.) Просто от тълпата някой се е приближил до мене и ми е забол направо през сакото игла с кардиолетал-А или някаква друга гадост.

Не вярвай, че не съм бил внимателен, когато съм пресичал улицата. От известно време безкрайно внимавам по улиците, в тъмните входове, на пероните на влаковете, метрото и извънградските влакчета.

Ако ти кажат, че съм станал жертва на пияни хулигани, знай, че много добре знам имената им. Те не са хулигани, рядко пият и никога не се напиват. Това са Александър Степанович Гуриков (Сашка Кучката), Марлен Иванович Косоручкин (той е и Марлеха) или Серьога Бръмбара (Сергей Сергеевич Жукованов).

Не вярвай никому и на никакви документи, филми или снимки, на никакви аудиокасети и видеозаписи. Вярвай само на това, което четеш в момента, и помни, че то ще те направи недосегаем за никого (по-точно ВЪЗМОЖНО е да те направи; СПОСОБНО е да те направи — по принцип и ако изпълниш някои условия, които не са известни на никого), но само в случай, че не го споделиш с никого. Това знание ще те убие по-бързо от най-силната отрова, ако го споделиш с някого. Тайната е предназначена само за теб. Двама ще бъдат прекалено много, непоправимо много.

Най-много се пази от хората, които обичаш.

Бой се от мама. Тя е глупава и глупаво благородна. (Никога не се доверявай на благородните — те ще те предадат, наслаждавайки се на своята безкористност.)

Страхувай се от Альошка — той е алкохолик. (Никога НИЩО не доверявай на алкохолик.) Страхувай се от своята Катя. Тя те върти на пръста си, на тебе ти харесва, аз зная, но тя е много по-силна от тебе и наясно с това. (Изобщо не те съветвам да се доверяваш на жените: нито един мъж не е способен напълно да разбере една жена, те са друг вид от животинското царство, а можеш да имаш доверие само на онзи, когото познаваш изцяло.)

Искам всичко, което имам, да получиш ти и само ти. Ти ще доведеш моя замисъл докрай. Щом четеш тези записки, значи аз не съм успял.

Прочети ги, разбери ги и точно девет месеца не предприемай нищо, просто живей така, както досега и мисли. Чакай. Мисли. Готви се да вземеш решение. ДЕВЕТ МЕСЕЦА! Решението трябва да узрее в тебе, както зародишът зрее в женската утроба. След това постъпи както намериш за добре.

Човекът, който ти предаде този пакет, няма да знае нищо. Не знае дори това, че ти си мой син. Той е кристално честен, по старому благороден и следователно възглупав. Все пак е по-добре повече никога да не се срещаш с него.

Разбира се, те могат да се досетят за него. Не, няма да могат. Или по-точно, ако съумеят да се досетят, ти просто никога нищо няма да узнаеш за тези записки…

ЕЙ, СЕРСЕМИНО! АКО ВСЕ ПАК СИ УСПЯЛ ДА СЕ ДОБЕРЕШ ДО МЕН И ЧЕТЕШ СЕГА ТЕЗИ РЕДОВЕ — БЪДИ ПРОКЛЕТ! ЩЕ ЗАПОЧНА ДА ИДВАМ ПРИ ТЕБ НОЩЕМ, ЗА ДА ИЗПИВАМ ШИБАНИЯ ТИ МОЗЪК И ДА РАЗКЪСВАМ ШИБАНОТО ТИ СЪРЦЕ.

Разкрих тази тайна, разкопах я, разгадах я, измъкнах я от мътното небитие, но и до днес не съм се научил да я използвам. Зная, че тя носи в себе си зародиша на гигантски възможности. На сила, мощ, велика власт и способност да прекрояваш неща, които не ти си направил — това се усеща още при първото съприкосновение с нея. Но КАК? Не зная.

Подобно е на прословутия термояд от любимата ти физика. За него всички знаят всичко, на хартия всичко е наред, дори отлично, вече половин век се говори за него, обсъжда се, но никой нищо не е постигнал. СИЛА. МОЩ. ВЛАСТ НАД СВЕТА. Но КАК?

Именно заради тази аналогия се чувствам учен теоретик, направил велико откритие на хартия, от което някой някога ще извлече много полза, но не днес и дори не утре. А тогава, когато нито теб, нито мен ще ни има на този свят.

По разбираеми причини нямам възможност да документирам както трябва своето ОТКРИТИЕ. Много неща ще трябва да приемеш на вяра. Но именно затова ще се постарая да бъда подробен с надеждата, че ти ще съумееш в подробностите да намериш някоя сламка, крайче, кукичка, с която да извадиш в лодката си голямата риба, която аз зърнах в дълбоките води, но не успях да сграбча за хрилете.

Прекрасно познаваш този човек. Неговият портрет от много години стои на бюрото ми до фотографията на майка ти. Сега го виждаш по телевизията едва ли не всеки ден или често четеш за него във вестниците. Той се превърна в легенда и аз прекрасно запомних разговора, който имах с него миналата есен. Все ме питаше как може човек с такива мерзки убеждения да ми е приятел и благодетел, а аз ти отговарях, че убежденията се появяват и изчезват, а човекът остава. Скарахме се с теб, ти се обиди и повече не разговаря с мен за него (макар добре да знаех какво говориш за него със своите приятели по телефона — признай си, че ти ИСКАШЕ аз да чувам тези разговори, нали?). Е, като прочетеш записките ми, предполагам, ще разбереш, ако не всичко, то поне много.

Моето разследване започна с него.

В продължение на няколко години работех в отдел, по-точно в особена група, която се занимаваше с ПАРАНОРМАЛНИ ЯВЛЕНИЯ. С телепати, ясновидци, зомбита, телекинетици, знахари, микрокилъри, търсачи на подводни води, върколаци, вещери, магьосници. Полтъргайст, НЛО, некродинамика, палеоастронавтика… Много неща вече съм забравил, номенклатурата ни наброяваше повече от осемдесет и три позиции. И всичко беше СТРОГО СЕКРЕТНО. Нашата дейност бе секретна, така че докладвахме направо на НЕГО, дори никой от заместниците му нищо не знаеше.

Отдавна съм забелязал, че колкото по-глупава е една работа, толкова по-секретна е тя. В нашата работа имаше толкова глупости, че не оставаше място за нищо друго. «Това са големи глупости!» — докладвахме ние на началството. «Давайте, давайте! Работете, не забравяйте, за Бога!» «Ама това са глупости!» «Според вас американците по-глупави ли са? Ама се занимават с това и всички са доволни. Искате още пари? Така да бяхте казали…»

Деветдесет процента от информацията, която имахме, бе чиста лъжа. В девет цяло и деветдесет и девет стотни от случаите попадахме на мошеници, понякога много умни, дори блестящи. Но имаше, имаше някакви стотни от процента, които предизвикваха нашето недоумение, караха ни да се замислим и ни подтикваха да действаме.

След третата или четвъртата година си направих два извода, които си заслужава да спомена тук.

Първият бе, че практически никаква телепатия не съществува. Невъзможно е да се четат мисли. Да отгатваш, да изчисляваш, да предполагаш дори — да, но не и да четеш. Този извод ми даде нови сили и облекчи моето съществуване в света, наречен «месторабота». (На никого и никога не казах за този мой извод. Напротив, винаги твърдях обратното. И началството с удоволствие даваше пари. Има куп глупаци по света, които смятат, че не би било зле да се научат да четат чужди мисли. Ще ти разкажа една история — как оцелях само заради това, че един глупак се счепка с един мошеник и двамата загубиха — изядоха се един друг, като вълците от детското стихче.)

Вторият бе, че паранормалните изследвания изискват съвършено специфична методика. Не са нужни нито барометри, нито волтметри, нито осцилографи, нито физици, химици или медици. А са нужни професионални фокусници, за да разобличават мошениците. И са необходими тихи, невидими свидетели, фактически агенти за скрито наблюдение, които да работят в режим на съпреживяване. Всички паранормални, ИСТИНСКИТЕ паранормални са способни да демонстрират резултатно поведение САМО в условията на личен покой, на душевен уют и изобщо на ЛИЧНОСТЕН комфорт. Поставиш ли такъв човек под ярки светлини в стая пълна с апаратура, овържеш ли го с кабели и налепиш ли по него датчици, обричаш себе си на пълен провал, а паранормалния на безусловна творческа импотентност. Има птици, които никога не пеят в клетка и има животи (и то доста много), които не се размножават в зоопарка — те стават импотентни дори в най-удобната и просторна клетка. На магьосника, за да прави магии, му е нужна неговата черна и страшна бърлога (като на тарантулата — нейната дупка), там и стените му помагат, и то не в преносен, а в пряк смисъл. Впрочем съвременният градски магьосник има нужда от своята лична, собствена, позната квартирка. Аз направих практическо предложение на базата на този извод. Предложих да се организира специален пансион, където да съберем всички, които изучаваме, и да им предоставим възможност за удобно съществуване: да си правят дупки, да плетат паяжини, да вият лястовичите си гнезда и така нататък. А сред тях да внедрим опитни наблюдатели. Сметнах, че само така ще можем да се надяваме на реални резултати. Смешно е да се мисли, че паякът ще лови мухи в празен буркан, в който няма нищо друго освен него, светлина и мухи.

Моето предложение беше прието, пансионът създаден, аз поработих там повече от година и успях да откроя двама истински паранормалници. Тогава в ръцете ми попаднаха документите, от които започна всичко.

Успях да изясня кой е бил този умник (не иронизирам, наистина смятам за безкрайно умен и наблюдателен този човек с вроден нюх към паранормалното), този УМНИК, който пръв се е сетил да свърже няколко трагични събития, случвали се по различно време и на различни географски ширини и останали без обяснение в течение на много години.

Причината за смъртта във всички случаи (неизвестният изследовател я нарекъл почти поетично «разрив на мозъка») била една и съща, което го подтикнало да ги обедини. Но механизмът на явлението останал неустановен — на всеки непредубеден наблюдател тези смърти изглеждали съвършено МИСТИЧНИ, поради което папката попаднала в архива на нашата група.

Помогна ми факта, че всички жертви без изключения в една или друга степен са сътрудничели с органите, така че откритите криминални дела се разследвали изключително от нас.

Първоначално в папката имало пет случая. Ще разкажа накратко за всеки в хронологичен ред.

Октомври 1941 година. Николай Остапович Гугнюк, 31 годишен, старши лейтенант от НКВД44. Отличавал се с настойчивост, твърдост, дори жестокост, бил «безпощаден към враговете на трудовия народ». Намерен бил зад бюрото в своя кабинет. Лежал по корем върху папките с делата, главата му практически липсвала, тя като че се била взривила отвътре, из цялото помещение имало парчета от черепната кутия и частици мозък. Тогава набързо решили, че това е фашистка диверсия, изстрел от диверсант. Но не намерили куршума. Не съществували патрони, способни на подобен ефект. Другата версия била самоубийство — поставил в устата си пръчка динамит и я взривил. Такива случаи били рядкост, но все пак се срещали в следствената практика. През онези години самоубийствата сред следователите не били редки — не им издържали нервите, страхът буквално ги разяждал, трошал им костите — страх от арест, страх от фронта, страх от военно поражение, страх от отговорност. Що се отнасяло до Гугнюк, то той не бил от хората със слаби нерви, пиел умерено, с жените нямал проблеми, обичал си работата и не се страхувал от нея — в него не живеел самоубиец. Най-важното е, че не били намерени следи от взривно устройство или вещество. Времето тогава обаче било напрегнато: блокадата започнала, боевете вече се водели на Пулковските височини, в специалните затвори ежедневно разстрелвали десетки арестувани. Липсвала реална възможност да се проведе щателно разследване, адекватно за случай, когато е убит служител на НКВД. Най-важното е, че нямало НИКАКВИ улики, не било намерено нищо, което да даде някакво обяснение на случилото се. Неизвестен титан на мисълта написал като заключение за причината на смъртта «вероятно случаен шрапнел от германска бомба» и делото било свалено в архив.

През четирийсет и девета, когато в органите се провеждала поредната чистка (Ленинградското дело45), извадили папката и отново й дали ход: терористичен акт, измяна, подривна дейност… Затворили някои (дошъл им редът), други уволнили, трети изгонили заради недостатъчна бдителност. Папката била допълнена със забележителни показания: «… приближих се в гръб и три пъти стрелях в главата на Гугнюк с пистолет ТТ, а после събрах гилзите и куршумите…» Човекът, взел тези показания, очевидно не си бил направил труда да прочете описанието на мъртвия Гугнюк (страници от делото 3, 4 и 5) — всъщност не се и изисквало от него.

През петдесет и трета46 отново извадили папката по делото, поне трима души били уволнени от органите и именно тогава тя попаднала в полезрението на Умника, който вече разполагал с някои подобни данни.

През август 1948 година полковник хирург Иван Захарович Габуния в присъствието на много свидетели умрял от странна и страшна смърт две минути преди някаква елементарна операция на апендицит. Пациентът вече лежал на операционната маса, а Иван Захарович, шегувайки се, допушвал цигарата си вече с ръкавици на ръцете (младата сестра му я поднасяла с пинцети към устата). Честно казано тя била и единственият истински свидетел, останалите притичали, след като чули нечовешките й вопли. Уж се била нагледала на рани и кървища във Военномедицинска академия, но не понесла ужаса, когато очите на човека, комуто току-що поднасяла цигара и който се шегувал с нея, внезапно излетели от орбитите си и шляпнали в мивката. Иван Захарович Габуния умрял на мига, още преди тялото му да грохне на теракотения под.

Един от лекарите, аутопсирали трупа му, казал по-късно: «Останах с впечатлението, че в черепната му кутия изведнъж е възникнала зона с изключително висока температура, мозъкът мигновено е кипнал, образувало се огромно налягане». А аз бих добавил: и кипящата смес избила през всички създадени от природата отвърстия в черепа, макар самият череп да издържал и да се пукнал само по един от шевовете си — не помня как се наричаше научно.

Започнало следствие, но преди още да стигне донякъде (ако ще и до задънена улица), делото било иззето от военната прокуратура и предадено на органите. Защото Иван Захарович бил наш стар, при това заслужил, агент (с псевдоними Морзе, Аташе и дори Зоя) и още защото към случая проявил интерес един научноизследователски институт, който се занимавал с разработката на ново оръжие (според някои слухове — на така наречената вакуумна бомба). Представители на института видели нещо познато в обстоятелствата около гибелта на агент Зоя. Но сходството се оказало повърхностно и след месец делото отново дошло при нас с резолюция «не представлява научен интерес». Осъдили на двайсет и пет години един друг полковник медик, излишно надменен бъбривец и специалист по радиационни поражения на кожата. Агент Зоя отдавна и доста квалифицирано работел срещу него, така че не било трудно да му се повдигне обвинение. Трябвало само да му изтръгнат самопризнания за терористичен акт спрямо агент на органите, което било единствено технически проблем. Смъртното наказание било вече отменено, но, доколкото можах да разбера, човекът умрял в лагер. Делото пък отишло в архива.

1950 година, отново август. Шерстнев, Константин Илич, кандидат на физико-математическите науки, физик-теоретик, дисертацията му била секретна — към момента на събитията бил председател на Приемната комисия към Физическия факултет. Успях да открия член на тази комисия, наблюдавал събитието със собствените си очи. Случило се към пет часа, събеседванията били свършили (тогава ги наричали колоквиум), почти всички били благополучно приети, скъсали само неколцина евреи. Работата била към края си, когато възникнал страхотен спор между Шерстнев и, да го наречем, другаря Кадров. В биографията на един от абитуриентите пишело, че е ЧСВН, тоест «член на семейство на враг на народа» и другарят Кадров се заинатил. Шерстнев, като председател, бил предварително готов за това «не» спрямо подозрителния младеж и по време на беседата го изстискал като лимон. Задал му няколко десетки въпроса, в това число и за съобразителност, за да го провали. Но момчето се оказало умно, на повечето въпроси отговорило напълно задоволително, а една задача решило просто блестящо. И Шерстнев го харесал много! «Плюя на вашето „НЕ“! — креснал той на другаря Кадров. — Вие казвате НЕ, а аз казвам ДА! Стига с тези глупости! Нямам нищо против, когато късате космополитите, аз също не ги обичам и ги считам за вредни. Но няма да ви позволя да лишавате съветската физика от ценни кадри! Това момче е може би най-добрият сред всички днешни кандидати, а не искате да го приемем заради вашата инструкция? Майната й на инструкцията!» Карали се така почти четвърт час, ставало все по-страшно и всеки член на комисията вече бил наясно, че са се сблъскали две поделения на едно и също ведомство, кое от кое по-опасни. Хората заболи погледи в масата, глътнали си езиците и само се пулили ту към единия, ту към другия. И когато всички чакали отговора на другаря Кадров на поредната свирепа нападка на по-силния, разгорещен и заради това вече говорещ в прав текст председател Шерстнев, се случило това.

Раздал се звук, сякаш огромна тапа изскочила от огромна бъчва с джибри и веднага след това звън на счупено стъкло. През последната секунда от живота си Константин Илич Шерстнев стоял до прозореца. Черепът му се пръснал и обезглавеното му тяло разбило стъклото. А той бил едър човек, широкоплещест, тежък и рамката на прозореца се счупила под тежестта му.

Следователят, разследващ случая, бил осенен от идеята, че снайперист е застрелял жертвата отвън. Следа от куршум не била открита. Що се отнася до самия куршум, то той явно бил някакъв особен. Замирисвало на шпионаж, на секретно оръжие, на диверсия — накратко арестували двамина (в това число един от членовете на комисията), делото било свалено в архива, оцелелите членове на комисията подписали декларации за неразгласяване и по-късно всички до един били завербувани. Но всичко това не е съществено. Най-важното е, че се сетих да попитам моя свидетел (псевдоним Коржик) как се е казвал абитуриентът, заради когото е станал скандалът? КРАСНОГОРОВ, отговори той, без да се замисля.

Ако беше казал «Алексеев», щях да си остана и до днес в неведение. Но аз, бидейки Красногорски, запомних тази фамилия и не бих могъл вече да я забравя. Тогава звънна първата камбанка, макар че още нищо не разбирах.

През пролетта на 1955 година загинал заместник-ректорът на Четвърти медицински институт Сергей Юриевич Каляксин. Свидетели нямало. Тялото било намерено две денонощия след настъпването на смъртта във вилата му в Комарово. Покойникът заминал за уикенда, не се върнал навреме и роднините се разтревожили (не бил добре със сърцето). Намерили го в постелята с размазана глава и вече с трупни петна. Каляксин бил болен от сърце, диабет, камъни в бъбреците и още нещо, но умрял от «разрив на мозъка» — болест, която не е известна на науката, пък и не може да се нарече болест. На снимките се виждало, че вместо глава имало някаква безформена каша и две цели уши.

Времената били вече напълно цивилизовани, дошло Първото затопляне, никой не бил арестуван, никой не бил вербуван по този случай. С делото първо се занимавали криминалните, после ние и в края на краищата всички въздъхнали с облекчение и го замразили. Кого интересува смъртта на един неизвестен заместник-ректор? Той бил мързелив и нехаен, в службата не можели да го търпят и ако го търпели, то било само заради връзките му с нашето ведомство. Роднините, изглежда, въздъхнали с облекчение, поделили си наследството и нямали намерение да досаждат на високото началство с искания за «бързо намиране и наказване на виновника», на разпитите не идвали, нищо съществено не казали, не проявявали заинтересованост… Той и като агент бил посредствен — глупав, страхлив и неинициативен. И изобщо времето било такова, че на никого не му било до истинско следствие: надигала се нова вълна, сменяли се кадрите, всички треперели в очакване на съдбата си и работели колкото да не заспят. Тъй че делото заглъхнало бързо и завинаги.

И цели десет години не се случило нищо подобно.

През юни 1965 г. на тиха московска улица бил намерен трупът на Александър Силантиевич Калитин, млад човек, журналист и вестникар, вече доста известен в репортерските кръгове. Смятали го за талантлив. (Чел съм негови статии и той наистина умееше да открива любопитна информация и да я поднася талантливо: от него разбрах защо в Русия традиционно отглеждат прасета за сланина, докато в света ги гледат само за месо и бекон.)

Той доста пиел и напиел ли се, ставал много заядлив и опасен, тъй че уличната му смърт почти никого не учудила — насвяткал се, заял се с някого, попаднал не на когото трябва… Но така бил обезобразен, че главата му не успели да реставрират и го погребали в закован ковчег. В останалото историята приличала на типично пиянско сбиване, той дори не бил ограбен — джобът му бил пълен с пари (впрочем така и не могли да установят откъде вечно мизерстващият журналист имал повече от хиляда рубли).

Такива неща стават по сто пъти на месец. Странното тук било зверското обезобразяване, както и фактът, че бил «наш човек», при това доброволец: две години преди това сам предложил услугите си и давал ценна информация за най-различни хора от средите на така наречената творческа интелигенция.

Разбира се, на специалистите им направило впечатление, че убиецът не използвал бокс или нещо подобно — оръдието на убийството останало неизвестно. Експертизата не доказала какво е. Делото е в архива.

Ако поради младостта си се учудваш колко лесно сваляме в архив страшни и загадъчни престъпления, имай предвид, че, първо, това не е толкова лесно и просто, както го описвам тук накратко и, второ, ако знаеше само какви поразителни, ужасни и тайнствени истории са погребани в архивите! Ако «разрив на мозъка» бе фиксиран само веднъж, опитният специалист не би видял в него нищо тайнствено и загадъчно. «Какво ли не сме виждали» — би казал той с крива усмивка и би бил прав.

Но никога по-рано не е било забелязвано загадъчните престъпления да са СЕРИЙНИ! И КОГАТО НА СЦЕНАТА СЕ ПОЯВИЛ Умникът, когато той засякъл СЕРИЯТА, то веднага възникнал и ПРОБЛЕМЪТ. Умникът го усетил, напипал, помирисал, но не могъл да го види. Не могъл да го формулира. Той само се опитал да намери скритите закономерности. В делото са се запазили неговите откъслечни забележки, въпросите, които си е задавал, следи от опитите му да им даде отговор.

«Всички жертви са причастни към органите. Случайност? Има ли аналогични случаи, когато жертвата не е свързана с органите?» И по-късна, направена с червено мастило забележка: «Не са открити. 16.02.1969». «Всички пострадали са ленинградчани. Дори Калитин, убит в Москва, е пристигнал от Ленинград. Центърът е в Ленинград?»

«Възможно е да съществува оръжие от такъв вид, но само на теория. Не и на практика.»

«Няма нито една жена сред загиналите. Случайност ли е това?» И с червено мастило: «Пенза, 1966. Сексуален маниак. Убивал жертвите си със специално направен чук, разбивал им главите. Осем жертви. САМО жени!»

«От петте случая три са през лятото, един през пролетта и един през есента. Нито веднъж през зимата? Странно.»

И така нататък. Кой е бил този Умник? От намеци, подхилквания, погледи, раздразнени началници и случайно подхвърлени фрази останах с впечатлението, че е избягал на Запад навремето. Жалко! Ей Богу, жалко.“

Глава втора

„Материалите веднага ме привлякоха със своята сериозност, бяха качествени, добре сглобени и без нищо излишно. Бяха ИСТИНСКИ. Доста дълго ги изучавах: потърсих и намерих живи свидетели, говорих с някои следователи, консултирах се с военни.

От следователите не научих кой знае какво — всички те бяха вече възрастни, пенсионери, обидени, задето заслугите им пред партията и пред народа не са били оценени, задето ги изгонили в запаса още в разцвета на силите им… Не се и надявах от тях да разбера за нови факти. Мен ме интересуваха нови версии, нови хипотези, нови идеи: КАК това е могло да се случи? Нищо интересно не ми казаха. «Еее, капитане, а ти виждал ли си какви поражения нанася куршум с изместен център на тежестта?» Но аз знаех, че не е било куршум. Нито лазерен лъч. Нито пък термоимпулс. Военните ми обясниха (както и навремето на Умника), че да се предизвика такъв «разрив на мозъка» е възможно не само на теория, но и на практика. Обаче защо? Съществуват толкова много прости, удобни, компактни, икономични, тихи начини за убийство… Защо е необходимо това варварско пръсване на мозъка с установка, която би трябвало да е монтирана на танк или на артилерийски влекач?

Сега разбирам, че съм се мъчил да намеря отговор на въпрос, който няма отговор. Почти интуитивно осъзнавах, че въпросът КАК Е НАПРАВЕНО, можеше да се окаже второстепенен, но ми се струваше, че при всички положения трябва да му отговоря, дори ако отговорът не ми помогне да напредна. Тогава наистина си мислех, че всеки правилно зададен въпрос съдържа в себе си половината от отговора. За това, че въпросът е поставен ПРАВИЛНО, не се съмнявах нито секунда. Кой въпрос може да бъде по-правилен от този: «С какво оръжие е извършено престъплението?» Той е а-то и б-то на всяко разследване. Откъде обаче можех да зная, че това тук не бе криминално разследване, пък и не биваше да бъде наричано «разследване» в обикновения му юридически смисъл.

През ноември 1971 година умря Николай Аристархович Каманин. Тази смърт предизвика много шум в града (пък и не само в него — в края на краищата Москва също се намеси) и породи доста слухове, някои от които глупави, но всички страшни. Истина беше само това, че тялото било намерено от приходящата помощница — стара позната на Каманин, негова съседка още от комуналната квартира, от времето когато младият Коля започвал да се пробва на литературната нива и мечтаел да стане велик пролетарски писател, да разтърсва човешките души и да бъде рупор на партията и комсомола.

Жената (по-точно старицата, защото била почти на осемдесет), здрава селска бабичка, дошла в сряда в девет сутринта, отворила вратата със свой ключ и видяла, че Коля Аристархович се бил напил през нощта, лежал на бюрото сред документите и спял. Лампата светела, една празна бутилка се търкаляла под креслото, а друга, с малко алкохол, стояла на малката масичка до пишещата машина.

(По онова време Николай Каманин бил вече истински алкохолик. Не успял да стане писател, разтърсващ човешките души, макар да бил сред първите. Не зная дали самолюбието му е било удовлетворено, но като мнозина от неговото поколение — хора, преминали през армията, верноподанически излияния, идеологически падения, партийни обработки, вербуване от ДС, отчаяни пристъпи на дисидентство, редуващи се с пристъпи на отчаяно гъзолизане; хора, преживели Великия Страх, Малкия Страх, страха от Страха и прочее прелести на епохата, в която се строял окончателният и безвъзвратен комунизъм — на стари години станал мек, тих, страхлив, умерено подъл и прекомерно пиещ субект, от тези, за които казват: «Безвреден е, може дори да се каже, че е порядъчен.» Той наистина бил безвреден, вече почти на седемдесет, страдал от исхемична болест на сърцето, отчаяно се страхувал от рака, всеки месец отказвал цигарите и обичал алкохола. Всъщност нищо друго не обичал — нито жените, нито четенето, още по-малко писането, нито телевизията, нито киното, нито приемите, на които постоянно го канели — не обичал друго освен алкохола. Било му все едно дали е шери, бренди, саперави, домашна пърцуца или вносен портвайн; а когато нямал нищо такова под ръка, пиел спирт с добавен вишнев сироп или сладко от клюква.)

Старицата започнала да разтребва, сторило й се, че този път кабинетът е не само разхвърлян, но и наповръщан и ядосано започнала да нарежда по адрес на свинете, които където ядат, там и серат. Протегнала ръка да запали настолната лампа и изведнъж видяла в какво се бил превърнал нейният Коля Аристархович…

Фактически по делото не се работеше. В обкома съобщиха, че много прилича на самоубийство в пияно състояние, в некролога беше написано «напусна света при трагични обстоятелства». В действителност никой нищо не разбра, тъй като нямаше нито обир, нито оръжие на престъплението; нямаше и мотив. Нищо освен окончателно побъркалата се старица, тъпо повтаряща едно и също: «Главицата му я няма, а? Няма я главицата му!»

Разбрах, че това е от интересуващите ме случаи, веднага щом до ушите ми стигнаха слуховете. Но се наложи да почакам два месеца, докато делото не тръгна за архива и можах да го получа на законно основание след писмо от Скъпия ми Другар Шеф.

Шестият случай се намести в папката ми като патрон в пълнител. Пак в Ленинград, пак не през зимата, пак мъж… Пак свързан с органите. Макар и не истински доносник, а ПРИХОДЯЩ. (През четиридесет и девета, във връзка с борбата с космополитизма, го извикали някъде си и му предложили да разкаже какво знае за един виден литературовед. Не го заплашвали, не удряли с юмрук по масата, просто го помолили като нормален съветски човек, като гражданин, като изконен, коренен руснак. А той току-що се бил оженил за красива млада жена, току-що бил получил хубав апартамент в центъра и го били предложили за голяма награда. Разказал. Но след това горкият цял живот се мъчил. Полза от неговото ДА нямало, защото литературоведът опънал петалата, още преди да завърши следствието, обаче подписаната хартия останала. Той знаел и помнел. И те знаели, че той знае. И когато се налагало, се КОНСУЛТИРАЛИ с него. Не им отказвал. Защото нищо не е по-силно от страха. Веднъж наистина се издънил — взел, че се изказал в защита на Бродски. Но веднага, още на другия ден притихнал. И незабавно заминал за България, да участва в Конгрес на прогресивните дейци на изкуството. Бог да го прости, не ми е работа да го съдя.)

Този случай ме накара да търся поредната идиотска «закономерност» — от шестте жертви на трима фамилиите им започват с КА и завършват с ИН, при това КАманИН е псевдоним, а истинската му фамилия била КАрамазИН; Гугнюк пък бил взел фамилията на втория си баща, първият се казвал КАлабахИН. Превъртах тези данни и си припомнях четеното преди години за магическата лингвистика, теорията на заклинанията и разни други самиздатски глупости, когато в описа на материалите, приложени към делото на Каманин, внезапно се натъквах на името «Красногоров». Сред окървавените книжа, намерени на бюрото на загиналия, били и следните: копие от романа «Щастливото момче» на Станислав Красногоров и незавършена рецензия за него, написана от Каманин. Рецензията давала висока оценка на произведението и препоръчвала авторът веднага да бъде приет в Съюза на писателите, а през декември да участва в Срещата на младите писатели от Евразия.

Замятах се като риба на сухо.

Няколко дни отидоха за запитвания, телефонни разговори, лични срещи и четене на архиви. Доста ме обърка фактът, че в Питер изникна още един С. Красногоров, журналист, редовно пописващ на морално-възпитателни теми. Романът «Щастливото момче» обаче не беше негово дело, той не бе кандидатствал във Физическия факултет през петдесета и се оказа задъхващ се дебел чичко, който не се връзваше с делото нито по възраст, нито по начина си на живот. Първото му име беше Сергей.

В края на краищата намерих Станислав Красногоров. И отидох в службата му — да го разгледам. Задействах всичките си канали и връзки, за да събера информация за него. Тогава още не бях прочел романа му — тъй като не обичам самиздата, прелистих само няколко страници и го зарязах. Това беше грешка. Ако го бях прочел веднага, щях да си спестя доста време. Все едно, аз и без друго трябваше да го ИЗУЧА основно, а това изисква много месеци труд.

Не бих казал, че не вярвам в случайните съвпадения. Напротив, вярвам и нееднократно съм забелязвал поразителни и напълно случайни съвпадения (например съвпадението Красногоров — Красногорски!). Но когато открих, че преди смъртта си писателят Каманин е прочел романа на КРАСНОГОРОВ, на същия, чиято кандидатура е обсъждал физикът Шерстнев секунди преди своята ПОДОБНА гибел, веднага ми замириса не на съвпадение, а на ТЪЖДЕСТВО!

И какво всъщност следваше от това тъждество? Нищо. Просто се появи нов свързващ фактор. Човекът, който досега сякаш нямаше отношение към делото, се оказа част от него. Много години е бил в сянка и изведнъж попада в лъча на прожектора… Досега като че не съществуваше и изведнъж се появи от нищото… Симпатичен на външен вид, висок, предразположен към напълняване, добър работник, волтерианец, и, разбира се, скрит дисидент, но не и глупак, не радикал, а по-скоро либерал; добър другар, добър син, добър съпруг… Признавам, че ми хареса, но колкото повече го опознавах, толкова повече недоумявах как този човек се е оказал в сферата на моето внимание. Какво прави той там? Живее прост и здравословен живот, което вече е рядкост в нашето пошло време, обича приятелите си, нежно люби жена си, много харесва работата си. И освен тези неща друго сякаш не му трябва. Той си е самодостатъчен. Спокоен е. Сякаш от някакъв друг свят. Кой дявол го вкара в моя шибан, кървав, пълен с доносници свят, в който умират хора, убити от внезапна, неведома и невидима, неуправляема и сляпа сила?

Не бяха нужни големи усилия, за да разбера, че Александър Калитин е бил близък приятел на моя Красногоров. Били съученици, заедно пиели и заедно тичали по момичета, четяли един на друг юношеските си стихове и пеели своите съвместно написани песни. Последните доноси на Калитин били именно за Красногоров и за другия член на тяхната компания Виктор Григориевич Киконин.

Както стана ясно, военният хирург Иван Захарович Габуния живял в съседен блок и имал любовни щения спрямо Клавдия Владимировна Красногорова, като имал намерение, след като се пенсионира, да се ожени за нея и да я отведе заедно със сина й — намусения и нелюбезен Слава — в Поти, където притежавал къща, градина и яхта…

Сергей Юриевич Каляксин, заместник-ректорът на Четвърти медицински институт, май не се е познавал с моя Красногоров — никакви свързващи нишки между тях не открих. Но почти е сигурно, че се е познавал с Виктор Киконин, студент от споменатия институт и най-добрият и най-близък приятел на Красногоров.

Възелът се стягаше все по-здраво. Празните квадратчета се запълваха. И се сбъдваха всички мои малки предсказания. Намерих го. Това беше ТОЙ.

Може би именно сега е уместно да обясня, защо всичко това ме вълнуваше и занимаваше. Отстрани моите вълнения, тичането, моят хъс би трябвало да изглеждат нещо доста несериозно, напълно нелепо, дори безсмислено. Възрастен, солиден, семеен човек, служител в сериозна и авторитетна организация се занимава с дявол знае какво: с фантастика, мистика, глупости, криминални истории. И всичко това на ниво самодейност, без ръководни указания, без санкции от страна на началството, като че не съм кадрови офицер, а някакъв невръстен ентусиаст, който търси материал за поредната си статия.

Зная, че ти си романтик в най-чистия смисъл на думата, търсач на необикновеното и не се нуждаеш от други мотиви, освен от острото желание да разкриеш тайна. (В края на краищата сега, в края на осемдесетте, когато пиша този текст, си точно такъв.) Но ти знаеш, трябва да знаеш, че баща ти е сух и равнодушен прагматик, рационалист, приложник, работяга, за когото романтизмът е само свойство на човешкия характер, което ти позволява да използваш съответния човек в случай на служебна необходимост.

Сега съм такъв, такъв съм бил откак се помня. Прагматик. Рационалист. Ходещ компютър.

Не искам да се задълбочавам в историята, в моите глупави детски и срамни юношески преживявания — нищо добро там няма и не обичам да си ги спомням (гарнизони, гарнизони, изгорени глинени пустини, студени голи планини, равнодушни степи, задушни вечери, бръмчащи комари, ледени течения в пълни с дървеници къщи, злобни подивели приятели, груба храна, накъдето и да погледнеш уморени и скучни войници, уморен и скучен баща — вечният, тъмният, безнадежден капитан). Разбирам, че оттук произхождам, че целият от това произлизам, с всичките ми плюсове и минуси, но нямам намерение — не тук и сега — да се заемам със самоанализ и възстановка на преживяното.

Да намериш най-силния около себе си и да се опреш на неговата сила. Тази примитивна формула ме е ръководела от незапомнени времена и аз управлявах живота си, изхождайки от нея. Подадох заявление и влязох в партията, защото нямаше по-голяма сила от нея, а когато ми предложиха, постъпих и в школата на КГБ, защото разбирах, че в този момент органите, каквото и да говореха за тях, са силата на самата Сила, охраняващи и поразяващи. С удоволствие се захванах да работя с паранормалните, защото усетих възможности, които не се предлагаха другаде.

Убедих се, че съм на верния път, когато със собствените си очи видях човек, способен, така да се каже, с поглед да разцепва дървета и да разрушава каменни стени. Естествено, че не го правеше с поглед. Откровено казано, той изобщо не го правеше… Дълго е да ти го обясня, приятелю, пък и безсмислено — този човек отдавна не е между живите, беше глупав и бездарен, въпреки поразителния си потенциал…

Да намеря носителя на Мощта! Тази цел ме обсеби и ме движеше в продължение на няколко години. Създадох специалния пансион и в него се чувствах като златотърсач, попаднал внезапно сред някакво ново Елдорадо. Търсех. Чаках. Копаех в архивите. Вярвах.

Не съм психопат, нито романтик, нито мистик. Не съм и фанатик. Аз съм практик. Исках да намеря в този свят СИЛАТА, търсех я и в края на краищата я намерих.

… Насилих се да прочета романа му — просто, за да е пълна картината. И нещата окончателно застанаха по местата си. Хипотезата ми се потвърди. Не бих я изложил на никого, никой не би ми повярвал, но аз нямах намерение да я споделям с никого. Тя си беше моя. Вървях към нея няколко години. Надявах се на нея. И я получих. Най-сетне ГО намерих.“

Глава трета

„Предполагам, че вече си разбрал ситуацията. Към средата на 1972 година в папката ми вече имаше шест достоверни случая на «разрив на мозъка». При всички тях, по-близо или по-далеч от събитията, се явяваше човек на име Станислав Зиновиевич Красногоров, роден през 1933 година, руснак, научен сътрудник във ВНИИТЕК, кандидат на физико-математическите науки, женен без деца, скромен, симпатичен, доста обикновен, лишен от кариеризъм, дори малко ограничен. Като милиони други хора. Но именно това правеше напълно неразбираема и загадъчна неговата явна причастност към смъртоносните събития.

Направих таблица. Бях сигурен, че закономерност има и че намеря ли я, ще разбера за този човек ВСИЧКО и ще започне нова епоха за мен, за него, за света… Доста се потрудих, преди да намеря отговори на най-простите въпроси: била ли е жертвата позната с Красногоров? Ако да — то колко близко? Ако не, то каква е връзката между тях? Жертвата вредила ли му е? Била ли е опасна за него? Ако не, то може би му е била отвратителна, чувствал е неприязън или омраза към нея? Извадих отново всички дела от папката, намерих всички останали живи участници, разговарях с тях, проучих романа му така, сякаш не беше роман, а отчет за следствени действия (в известен смисъл беше такъв), събрах агентурни сведения за него САМИЯ. Използвах петима агенти, заслужих похвала от началството и разрешение да получа всичко, което ми бе нужно. Към началото на 1973 година таблицата изглеждаше така:

Съществуваше още неизвестният и неустановен «людоед» от романа — измислена фигура или може би напълно реална, но поразена в действителност не от мистична сила, а от шрапнел.

И съществуваше самият роман: странно, неосъзнато признание на паранормалния за собствената му паранормалност.

Не се виждаха никакви закономерности. Сред жертвите имаше негови близки познати, но и хора, които не бе виждал и не би могъл да види! Обичал е някои от тях, други не е могъл да търпи. Едни действали в негова вреда, други напротив — в негова полза… Пък и той дали е знаел кой какво върши? Едва ли, ох, едва ли, но ако дори е знаел, защо е косил всички наред, без да се интересува от подробностите? И най-важното той ли ги е КОСИЛ?

Не си задавах въпроса КАК? А дали ги е УБИВАЛ, или са умирали просто затова, че той е СЪЩЕСТВУВАЛ, ЖИВЕЕЛ, ДИШАЛ, ЯЛ, СПЯЛ, ОБИЧАЛ. Хиляди от нас ежегодно умират без вина, безсмислено, само защото на света съществуват вибриони, коки, бацили, вируси, които живеят, дишат, ядат, спят, размножават се, без дори да подозират за нашето съществуване, без да знаят нищо за нас… Без да се замисляме и без да осъзнаваме, тъпчем — я на горската пътека, я на градския асфалт — мравки и буболечки, за частица от секундата, с небрежно и безцелно движение унищожаваме може би цели микросветове.

Информацията, с която разполагах, не ми беше достатъчна. Не знаех къде още да търся. Това, което ми трябваше, не беше известно на никого, вероятно и на него самия. Вероятно. Почти сигурно.

Това омразно «почти», всичките тези ненавистни «вероятно», «сигурно», «да предположим» ме гнетяха и убиваха. Аз трябваше да ЗНАЯ, а не да предполагам. Всичко се решаваше през онези месеци. ДА или НЕ. Само ДА или НЕ и никакви «почти».

Отчаяно си блъсках главата, за да измисля експеримент, който да даде отговор на всички въпроси. (Струва ми се, че това се нарича експериментум крусис.) Още тогава се досещах, че подобен експеримент по принцип е невъзможен, но ми беше толкова необходим, че не се вслушах в стоновете на измъчената си интуиция.

Отначало му организирах улично нападение на хулигани. Задачата им бе да го проучат; в никакъв случай да не го убиват или осакатяват, само да го изплашат до посиране. Идиот. На какво разчитах? И какво исках? Едно прекрасно утро да намерят Сашка и Серьога с избухнали мозъци? Та това щеше да доведе до страшни усложнения и за какъв дявол? За да мога да кажа накрая със сигурност: «Да, това е ТОЙ»? Че на кого да го кажа? Нямах намерение да разказвам на никого. На себе си? Но аз и така знаех, че това е той… Идеята беше идиотска, съвършено безсмислена и безнадеждна. Тя не можеше да даде никакъв решаващ резултат и никакъв резултат не даде — само удължи списъка на унило еднообразните въпроси и този на косвените доказателства за паранормалност, които и така си бяха прекалено много.

Агентите дълго не можали да осъществят контакт. Обектът бил като омагьосан. Все нещо пречело. Това продължи две седмици. Вече всичко ми беше ясно и имах намерение да се откажа, когато внезапно получих доклад: всичко е ОК, жертви и разрушения няма, процедурата е завършена благополучно. Сашка сияе, чака премиални и потрива ръце на професионален садист, Серьога мижи като доволен тигър пред дресьора си.

А след два часа от института ми съобщават, че обектът отишъл на работа цял и невредим и в настоящия момент завършвал съобщението си на семинара. Тия двама кретени набили не когото трябва. После специално отидох в болницата да видя пострадалия — наистина приличаше на обекта, но само отдалеч. Двамата тъпанари вместо премиални получиха по една ругатня и аз отмених задачата. Олекна ми. Но не се успокоих. Бях инат и исках да предизвикам «разрив на мозъка», така да се каже, по изкуствен начин. Получих разрешение за ИНЖЕКЦИЯ. Трябваше ми добър професионалист, който да го «убоде и да изчезне». Той щеше да е убеден, че трябва да ликвидира обекта. Началството щеше да знае, че в спринцовката има почти безвреден коктейл от специални медикаменти. А аз, ако имах късмет, щях да разбера как реагира Съдбата на заплаха за живот.

Нищо не разбрах. УБОЖДАНЕТО мина както трябва. От неговия институт следобеда ми доложиха, че обектът се оплаквал от повдигане, очите му се зачервили и го сърбели дланите. Организмът реагираше, Съдбата — не. Аз останах с пръст в уста.

Разбира се, всеки път, когато провеждах експеримент, играех ва банк. В случай на успех щеше да се наложи да нося вода от девет дерета, за да се измъкна аз и да измъкна НЕГО от зоната на началническото внимание. Бях готов за това. Еднозначният резултат би решил всички проблеми — аз просто щях да ги напусна и да отида при НЕГО, за да стана недостижим. Така поне ми се струваше тогава. И това общо взето беше правилно.“

Тук в ръкописа имаше липса. Тя не се набиваше в очи, дори беше незабележима и старателно, макар и неумело, прикрита. След страница двайсет и шеста следваха още единайсет страници, чиито номера бяха заличени. След това страниците отново следваха поред и не беше трудно да се изчисли, че от текста са извадени, неизвестно защо, осем страници — от двайсет и седма до трийсет и четвърта включително.

Едва ли го е направил авторът. По-вероятно е Красногорски-младши. Нещо не му е харесало в тези страници. Имало е нещо, което не е искал героят на този текст да прочете.

Да се установи това „нещо“ засега не беше възможно. Пък и трябваше ли да се занимава с него?

Глава четвърта

„… Световната линия, така както си я представям, представлява последователност в живота на всеки човек от точка А до точка Б. По принцип е невъзможно да се проследи, камо ли да се предскаже, както е невъзможно да бъдат изчислени възможните позиции в партия шах. Но тази принципна невъзможност не отрича СЪЩЕСТВУВАНЕТО на линията. Нея я има, независимо от нашата способност или неспособност да я начертаем, тя съществува реално от А до Б и, така да се каже, се овеществява с хода на времето.

Може да бъде нагледно представена като някакъв тунел, пълен с мъгла — движиш се в него, с всяка крачка виждаш повече, но останалото зад теб отново потъва в мъгла. Обаче тунелът има стени, затова може би е по-правилно да си представим Линията като порив на вятъра над голото поле, а човека — като голям бръмбар, увлечен от стихията, но неподозиращ за нея. Или пък — като струя вода, а човека — като риба, която също нищо не знае за нея.

Повтарям, че всичко това можех да си го представя, но аз не желаех да го правя. Човекът не е бръмбар. Човекът е способен да управлява съдбата си и до голяма степен сам чертае своята Световна линия от точка А до точка Б, като напряга волята си и прави стъпките, които според него са правилни. А щом е така, първият и най-важен въпрос е: що за човек е той?

Неговото най-важно качество според мен е наивността. Простодушието, преминаващо от време на време в истински инфантилизъм. Верността към някакви принципи, формулирани и усвоени от незапомнени времена. Абсолютната праволинейност в поведението, ако става дума за съпротива срещу нагла сила. В същото време услужливост в отговор на слабост, безпомощност, неумелост. Пълно неприемане на «закона на джунглата» в удивително съчетание с незабавна готовност да възприеме този закон, ако е наложен със сила. Той е рицар. В най-безнадеждно романтичния и дори донкихотовския смисъл на тази позабравена дума — като герой на Уолтър Скот. И като всеки рицар е безсилен пред хитрата слабост и пресметливата хитрост.

Не мислех, че ще имам кой знае какви проблеми с него.

Проблемът, още веднъж повтарям, беше в друго. Проблемът възникваше и изглеждаше напълно непреодолим в случай, че този подопечен на Съдбата, този «роководим», както той сам наричаше героя на романа си, този бръмбар, повлякъл след себе си стихия, започне да руши всичко по пътя си.

Но аз нямах нито време, нито желание да чакам и да събирам още някакви доказателства, косвени улики и лукави факти. В началото на 74-та почина жена му. Смъртта й бе страшна, много по-страшна, отколкото някой може да си представи, дори такъв като мен, предварително подготвеният за всичко наблюдател. Не искам да разказвам подробности. Достатъчно е да кажа, че нейният случай не предизвика никакви съмнения у мен, макар че попаднах на него съвсем случайно — казаха ми, че жената на обекта е умряла скоропостижно, аз чисто механично направих запитване и когато получих отговора, косите ми се изправиха. Той така я обичаше, по мои сведения едва не полудял след смъртта й, при това без да знае никакви подробности!

Смятам се длъжен да ти призная: порази ме страшна мисъл и започнах да ровя в документите за смъртта на майка му. Слава Богу, бях сбъркал — там нямаше нищо такова, каквото очаквах, но ако трябва да съм съвсем обективен, ИЗЧЕРПВАЩИ сведения не бях получил. Бе минало доста време, свидетелите не бяха запомнили нищо необикновено, архивите на болницата бяха в отвратително състояние.

(Прочетох преди малко последните абзаци и почувствах необходимост от следния коментар. Тогава аз не изпитвах нито ужас, нито отвращение, нито нравствена погнуса от това, че се ровех в семейните дела на този човек. Сега, да. Сега аз действително изпитвам известно облекчение от това, че моята омерзителна хипотеза не се потвърди. Но това е сега. Сега този човек вече не ми е чужд. Той е мой покровител. Благодетел… Приятел. Господар. А тогава беше само обект на изследване и което е още по-важно, обект, който потенциално можеше да се използва. Освен това ми се струваше чудовище, звяр; в него виждах не човека, а само и единствено средство за постигане на моите цели. И всички изследвания, свързани с него, провеждах с каменно сърце, професионално пресметливо, без емоции.)

Вече писах за Световните линии. Световната линия на този човек преминаваше през точка (област, зона, хиперобем), която за мен бе недостъпна и неразбираема.

Съдбата не искаше той да стане атомен физик и да почине от левкемия в някакъв Арзамас-номер-ен47. Съдбата не позволяваше той да стане писател, уважаван член на Съюза, инженер-конструктор на нашите души и умове. (Защо? Нима би било лошо за Съдбата и за нас?)

Съдбата, естествено, в никакъв случай не желаеше неговата преждевременна смърт…

Съдбата не искаше (неизвестно защо) той да се сдобие с втори баща, когато беше на петнайсет.

Но какво ИСКАШЕ Съдбата? Този въпрос ми се струваше нелеп. Какво иска гравитационното поле? Кулата в Пиза да падне най-сетне ли?

Получих разрешение да работя с Костя Полещук по делото на един бъбрив дисидент. Неговото име днес нищо няма да ти говори. Той беше приятел на моя обект и така се оказа в полезрението на нашата организация, макар и на друго нейно управление. Не бе задължително да установявам първия контакт с него по такъв начин — в качеството си на разпитващ следовател, но пък щеше да е глупаво напълно да игнорирам тази възможност. Дисидентът стоеше пред мен в целия блясък на своята ограниченост, високомерна глупост и неописуемо горд инфантилизъм. Беше наплашен и беззащитен. Можех да го разглеждам под лупа — той нищо нямаше да забележи и нямаше да застане нащрек. За него аз бях невидим. Сякаш не съществувах. Бях дявол, въвеждащ го в изкушение. Аз, като личност, като отделен човек, не го интересувах повече от някой досаден пияница в трамвая. Трябваше някак си да се отърве от мен, да се отскубне, запазвайки достойнството си. Той само за това мислеше — как да запази честта си и пази Боже, да не стане доносник.

(Дори не доносник, а клеветник. Гледайки го, си спомних как като студент го назначили за старши на групата и веднага провели с него съответната беседа. С какво възмущение крещял той пред приятелите си същата вечер: «Мръсници! За какво ме имат те мене? Аз да клеветя своите момчета: кой какво направил, от коя лекция е избягал?» Той нищо не разбрал. От него са искали съвсем друго. Своевременно да съобщава кой какво ГОВОРИ и няма ли намерение да създаде нелегална организация. Но той изобщо не вникнал в размитите фрази на заместник-декана и си въобразил, че му предлагат да стане обикновен клеветник — като в училище… Имай предвид, че в това е целият наш Станислав Красногоров! Той и сега, на шестдесет години е такъв при всичката си «позисион сосиал»48.)

Разбира се, беше го страх. Устата му пресъхна и се спече, но той не се страхуваше от мене, а от себе си, от своята слабост, страхливост и глупост. Но само ако знаеш как се чувствах аз! Аз УМИРАХ ОТ СТРАХ.

Предварително и внимателно бях обмислил всичките си въпроси, но си имах работа не с човек, а със Съдбата, чието лице и очи не виждах. Съдбата няма нито лице, нито очи, нито изражение, нищо — с нея нямаш обратна връзка и аз пълзях слепешком по това минно поле и с ужас си представях как мозъкът ми кипва, как струи димяща кървава каша излитат от ушите, ноздрите и очите ми… Но той не забеляза моя страх, не би и могъл, защото бе твърде зает със себе си.

Не обърна никакво внимание на цяла дузина контролни въпроси от моя страна и се разтревожи само веднъж — когато мимоходом го попитах познава ли писателя Каманин. Бях сигурен, че го познава и отрицателният му отговор ме учуди. Застанах нащрек — защо лъже по такъв невинен повод? (После всичко се изясни: ръкописът му попаднал при Каманин по обиколен път и всъщност случайно. Горкият Каманин. Неведоми са пътищата на Съдбата.)

Аз окончателно се убедих, че той НИЩО не знае за своята Световна линия. Това беше и хубаво, и лошо, защото усложняваше пътя към Силата. Но не всичко бе загубено. Трябваше да започнем да си помагаме. Все още имаше шанс. Моят последен шанс: да му отворя очите и да чакам ефекта от осъзнаването на ставащото — подобно на ефекта психоанализа, когато забравеното изведнъж изплува от дълбините на болното съзнание и става чудо.

Можех да стана творец на това чудо. Именно аз можех да дам Разум и Сила на мъжа, който Съдбата отнасяше в нищото. И тогава той щеше да стане наистина МОЙ.

Тъй че надежда имаше. Тя беше слаба. Последната.

Може би щях да забавя нещата с още месец-два. В подобни случаи не бива да се бърза, особено когато ти се иска, когато нервите ти са опънати докрай и цялото ти същество гори от желание за удар, пък да става каквото ще. Добре знаех това свое състояние, страхувах се от него и бях готов изкуствено да си слагам спирачки, но тогава Съдбата реши друго.

На следващия ден след първия контакт, рано сутринта, ме извика лично Скъпият ми Другар Шеф и още от прага, без да ми предложи да седна, започна с характерния си сънен глас: «Ти защо не ми докладваш? С ченгел трябва да ти тегля думите от устата! Какви си ги забъркал около своя (демонстративно погледна един документ) Красногоров? Кой ти разреши?» Очаквах това и се бях приготвил, имах отговори за всичките му въпроси, но знаех, че не съществуват въпроси, които да не пораждат нови, нови и нови въпроси. Дори да кажеш цялата истина, нови въпроси ще възникнат и като ножове ще я режат, дисекция ще й направят. А ако рискуваш и започнеш да разказваш полулъжи, то тогава — моли се. Смятай, че са те разглобили, разфасовали и окачили на куките.

Така че първата атака на Скъпия Другар отбих благополучно, но бях принуден да оголя фланговете на тила си и да му дам повечко материал за размисъл. Той беше пълен идиот, но интуицията му бе такава, че понякога (когато имахме добри моменти) му казвах угоднически и почти сериозно: «Ей Богу, Пал Легич, трябва да ви изследваме за наличието на свръхестествени способности. Хайде, а?»

Върнах се в кабинета си (вътрешно бях мокър като кокошка и треперех), а там вече ме чакаше доклад за печално събитие: скоропостижно починал заслужилият деец на науката, академик към Академията на науките на СССР, завеждащият сектор във ВНИИТЕК Хухрин Лемарк Георгиевич (псевдоним Счетоводителя). Диагнозата: инсулт, но аутопсия още не е извършена, очаква се довечера.

Грабнах телефона. Престанах вътрешно да треперя и се успокоих. Работа. Нищо не бе загубено, продължаваше, желязото трябваше да се кове, докато е горещо. Намерих нужния доктор и го изпратих да направи аутопсията. Взех делото под контрол. Включих най-добрите кадри. Никакво изтичане на информация. В случай на необходимост да се вземат разписки за неразгласяване. Все в този дух. Глупости, но правят впечатление. Наредих след аутопсията да ми се докладва лично и устно. Писменият отчет да е готов до утре. Край. И моята интуиция си я бива. Оказа се действително инсулт. Честно казано, изобщо не беше инсулт, а дявол знае какво. Това беше номер Девет (ако смятаме и неизвестния людоед от романа). Съдбата отстрани от пътя си още едно препятствие (или не от своя, а от пътя на моя безгрижен обект, зает с ежедневните си грижи).

Към момента, когато писменият отчет за резултатите от аутопсията легна на бюрото ми, аз вече знаех всичко за отношенията между Хухрин и Красногоров. Такива практически нямаше. Виждали се на заседанията на сектора и на някои семинари. Академикът го харесвал, давал за него доброжелателни отзиви, два пъти му възлагал да пише отчети по негови теми, говорели само по работа, за друго не били разменили и две думи. Красногоров не се интересувал от академика, считал за свой началник Ежеватов и не му пукало за останалите началници.

Престорих се на болен и отидох вкъщи. Действително бях болен. Главата ме цепеше, сякаш Съдбата правеше сметки да ме… Така чаках този Девети случай, така се надявах, когато дойде, вече да разбирам повече и сега изпитвах нещо като пристъп на отчаяние, какъвто не съм си позволявал никога. За първи път си помислих, че съм се захванал с нещо, за което не ме бива. Тази мисъл ме угнетяваше и потискаше. Можеше да ме смачка. Стараех се да не й позволявам, но от това ме болеше. Още малко и може би щях да се предам. Да легна по гръб. Да махна с ръка на всичко. Защо ми е притрябвало да имам повече отколкото другите все пак? Притрябвало ми е. Повече отколкото другите. Много повече. Но вече не бях толкова сигурен, колкото преди два часа.

Прибрах се вкъщи, мама я нямаше и ме посрещна ти. Веднага разбрах, че си плакал. И че си избягал от пионерския лагер, както аз от работа. И видях, че носът ти е разбит, разбрах че онези гадове пак са те били. Омразата ме заслепи, сърцето ми се обля в жал, прегърнах те, двамата седнахме на пода и известно време останахме така прегърнати. Ти плачеше, а аз се пръсках от омраза и безсилие, от любов и жалост и ти дадох някакви клетви… Ти едва ли помниш този ден. Тогава беше само на осем — възрастта, на която преживяванията са невероятно остри, но и слава Богу, бързо се забравят. Аз обаче запомних този ден и много добре запаметих клетвите си, макар че те не бяха облечени в думи. Повече не можех да си позволя да легна на плешките си, да махна с ръка на всичко и да постъпя като всички. Имах теб.“

Глава пета

„Вечерта му се обадих и настоях за среща.

Бе странна, безпорядъчна, безсмислена и по същество безрезултатна. Изяснихме се. Почти всички тайни бяха разкрити.

Естествено той нищо не знаеше и не разбираше. Очакваше от нашия разговор нещо съвсем друго, бе готов за неприятности и му бе нужно известно време, за да се ориентира и да осъзнае новата реалност, в която се оказа. Всичките ми надежди, че обединени, нашите знания ще разбудят в него някакво Свръхзнание, рухнаха още през първия час. Ако неговото подсъзнание съхраняваше нещо полезно, то то си остана там. Чудото не стана. Той не започна да «ускорява». (Помниш при Шекли: «Той започна да ускорява. Нищо не се получаваше». Та той не «започна да ускорява».)

Чувствах как отчаянието отново ме хваща за гърлото и се реших на постъпка, от която дори днес ме е малко срам, въпреки че е лесно да намеря оправдание, като се има предвид положението, в което изпаднах. Сред материалите, които исках да му дам да прегледа, беше и отчетът за случая с жена му. Отначало не исках да му го показвам. Беше ми жал за него: той бе обичал тази жена, а да узнаеш, че ти си бил причина (волна или неволна — каква разлика?) за смъртта на любимия човек е жестоко, пък ако освен това разбереш, че…

Разбираш ли за какво става дума? Не тя е починала от «разрив на мозъка». А близнаците. Те буквално са избухнали в утробата на майка си. Страшно нещо. Отначало не исках той да го знае, но после си помислих: «Защо? Трябва да го разтърся. Ако и това не го събуди, работата ми е спукана…» И му дадох ВСИЧКО.

«Чети. Чети, чети, мамка ти! Нека циреят се спука. Започваме с тебе сериозна работа. Трябва да свикваш с всичко, при това още от началото…» Нещо такова си мислех. Разбира се, беше жестоко. И сега смятам така и тогава така смятах. Но трябваше да го стресна и да го накарам «да ускорява». Друг изход не виждах. И нямаше.

На следващия ден отидох у тях в осемнайсет, както се бяхме разбрали. Вратата отвори съседката, възрастна жена, грозна, раздърпана и куца. Бе ме запомнила от вчерашното ми посещение и бе благоразположена (не се учудих, свикнал съм да се харесвам на стари грозни жени — виждат в мен нещо непостижимо и симпатично, може би скритото ми съчувствие). Тя ме пусна в апартамента на Станислав Зиновиевич, както й бе поръчал самият той по телефона половин час по-рано.

Имах възможност да се запозная по-подробно с дома му, което винаги е полезно, макар че в дадената ситуация играеше второстепенна роля. Типично жилище на неопитен вдовец. Не ерген, а именно вдовец, махнал с ръка на много от необходимостите на реалния живот, без да се замисля. Прах. Трохи по пода. В хладилника плесенясали огризки. Мебелите бяха стари и евтини. Доста богата библиотека в два шкафа: черен двутомник на Хемингуей, тлъстичък бял том на Кафка, сив двутомник на Уелс, зелен и с меки корици — на Скот Фицджералд…; също и Щедрин в непълното издание на Сойкин; имаше и няколко тома на ACADEMIA — «Дон Кихот», Суифт, Анри дьо Рьоние, «Граф Монте Кристо»; имаше и добра колекция философски трактати: Шопенхауер, Ницше, Бъркли, «Тълкуване на сънищата» на Фройд… На стената, в обикновена рамка, висеше портрет на строга възрастна дама, очевидно майка му, а на метър от него — фотография, пак в такава рамка, на усмихната млада жена — съпругата му. Знаех, че обича и двете.

На отсрещната стена над дивана имаше любопитен натюрморт. (Не бях го забелязал при първото си идване — седях с гръб към него и не ми беше до подробности и наблюдения.) Много лоша, малка мътна снимка на Солженицин, над която, закачени на пирон, висяха белезници и образуваха многозначителен полукръг. Бяха стандартни, произведени в някой от лагерите, но маркирани с нещо като трилистна детелина. Странно. Откъде ли ги е взел?

Моята папка лежеше на бюрото. Отворена. Очевидно четена, но нямаше бележки. По бюрото бяха разхвърляни различни книжа, предимно разпечатки от електронноизчислителна машина, от които непосветен човек като мен нищо не може да разбере… Касетофончето ми го нямаше там и това не ми хареса, обаче веднага го открих в дясното незаключено чекмедже на бюрото. Лявото беше заключено, но ключът липсваше. Седнах на масата и зачаках.

Той пристигна след десет минути, навъсен и неприветлив. Бе ясно, че моите проблеми не са го заинтригували, защото си има свои. Говореше отривисто и без желание. Но не защото изпитваше враждебност или естествено недоверие към мен — по-скоро правеше впечатлене на зает и съсредоточен в себе си човек.

Попитах го направо:

— Нима не виждате перспективите, които се откриват? Нима не ви привличат?

Той само изкриви лице.

— Поне разбирате ли за какво става дума? — настоявах аз. — Разбирате ли каква сила е заложена във вас?

Вече не помня точните си думи, но беше нещо в този дух. Струва ми се, че наистина бях красноречив. Стараех се да бъда. Много исках да го размърдам. Или поне да разбера какво става с него! Защо е такъв отпуснат и за какво, дявол да го вземе, мисли, за какво още е способен да мисли, когато притежава власт над света и съдбата е готова да скочи в ръцете му.

Изобщо не разбирах реакциите му.

Вчера беше смазан, пречупен, разбит до неузнаваемост от страшния удар, който му нанесох, като му дадох листчето, описващо смъртта на Лариса Ивановна Красногорова. От тогава бе минало денонощие. Той издържа на удара, остана на крака, ала сега го глождеше нещо съвсем друго. Ударът, който според моя замисъл трябваше да го събуди, го бе зашеметил. Или беше оглупял от него. Сякаш не помнеше вчерашния ни разговор. Или може би бе престанал да се интересува от него и от мене. Странна работа. Дори говореше някак измъчено, сякаш вътре в него всичко се беше схванало от шока. Както говори човек след упойка. Той беше отнесено любезен. Няколко пъти се извини, че е закъснял, че не се чувствал достоен събеседник, било му е зле още от сутринта, очевидно бил настинал…

Разговорът ни беше толкова вял, че май трябваше да си взема папката и да си вървя в службата, където може би ме чакаше свръхпроницателният ми шеф.

Поговорихме само десетина минути (независимо, че беше доста отнесен, се опитах да очертая кръга на възможните приложения на неговите способности: в политиката, във властта, в борбата с гадостите в живота ни…). Аз говорех, а той слушаше, понякога примигваше с очи, а после отново се извини и каза, че иска да си легне. Не умееше да лъже — искаше да си тръгна по-бързо и нямаше намерение да скрива желанието си. Разбрахме се да се срещнем на по-следващия ден. («Да… разбира се… Непременно. Тогава ще поговорим… Само че се обадете… всичко може да се случи… Днес се чувствам зле…») Събрах си багажа и изчезнах. Той дори не ме изпрати до вратата — изпрати ме куцата съседка. Беше много любезна, обливаше ме с вълни от доброжелателност, мирис на застояло и самота.

Първият етап на нашите взаимоотношения неудържимо и стремително вървеше към своя край. Повече нищо не можеше да се направи.

Следващия ден поисках бърза информация за актуалните служебни занимания на обекта. Отговорът беше доста неочакван: вчера подал молба за заплата и завършвал разни неща — дописал отчета, дал наставления на заместника си и най-сетне довършил програмата, по която работил от половин година. Изглеждал зле, оплаквал се от главоболие, от лошо самочувствие и хронично недоспиване. Днес не отишъл на работа. Бил в отпуска.

Дадох му два дни да се оправи и му звъннах. Отговори съседката. Станислав Зиновиевич още вчера заминал с колата за гъби, взел палатката и друго походно оборудване, казал че ще се прибере най-рано след десет дни. Какви гъби в началото на юли? Оказа се, че имало и Станислав Зиновиевич знаел местата им.

Така започна тази странна история.

Той отново се появи — само след два дни. (Не ми се вярваше, че ще отсъства десет дни и звънях всяка вечер.) Съгласи се да се срещнем. Прие ме почти радушно, почерпи ме с чай. Стори ми се възбуден, напрегнат дори, имах чувството, че е леко пиян, но не беше, макар че очите му блестяха и бе разрошен. За тези два дни бе отслабнал доста. Попитах го от учтивост как са гъбите в гората и той накратко ми разказа за своите неочаквани приключения.

Едва излязъл от колата и го нападнали. Двама мъже, облечени в черно, черни якета, черни панталони — с униформи на лагерници. Гадни вълчи черни лица, черна реч, ножове, даже не ножове, а силно наточени шишове. Единият притиснал шиша към гърлото му, а другият го обискирал, взел му парите и документите. После го изритали в гората, скочили в колата и се опитали да тръгнат. Шофьорът явно бил лош и успял така да затъне в пясъка, че и трактор да не може да ги измъкне. Двигателят ревял, амбриажът ръмжал страшно няколко минути, но колата затънала още повече. Станислав разбрал какво ще последва и побягнал, но двамата го настигнали веднага — били бързи, леки и свирепи като песове — наритали го хубаво и го накарали да бута. Единият бил зад волана, а другият бутал. Запорожецът затънал още и Станислав си помислил, че ще го убият. Вързали го с бодлива тел за едно дърво, така че отначало не можел да помръдне. Шмугнали се в храстите и повече не се появили.

Той останал вързан така две денонощия, докато не го намерили военните, тръгнали по петите на бегълците. Освободили го, измъкнали запорожеца, дали му да хапне и да пийне и го предали на местната милиция. Документите му открили в жабката на колата, където очевидно били забравени в суматохата.

Слушах с отворена уста. Историята, по редица свои параметри, ми приличаше на чиста измислица. Най-много ме впечатли това, че на стената белезниците ги нямаше. Направих това откритие, докато той приготвяше чая в кухнята. Почувствах, че сега е момента да науча, да разбера, да уловя нещо много важно за него, но то ми се изплъзна и през онази вечер останах с убеждението, че историята му е измислица. Но защо? С каква цел? Какъв бе смисълът? И кого искаше да излъже?

Трябвало е да го убият. Това е толкова очевидно, колкото обстоятелството, че НЕ СА го убили. Най-малкото е трябвало да го съблекат. Жив или мъртъв. За беглеца цивилните дрехи са по-важни от документите, от парите — те са най-важното. Разровили багажника на колата, но не взели НИЩО. Оставили палатката, две ватенки, рибарско яке и панталони, въдица и дъждобран. Разбрах това още на другия ден, когато отидох в Старо-Николско, помолих милиционерите да ми дадат протоколите и ги разпитах.

Бегълците още не бяха заловени. Били трима (не двама), осъдени на по пет години и излежавали присъдата в тукашния лагер, имали добро поведение, но изведнъж побягнали. Не бе чудно, че не са го убили, не бе чудно, че не са успели да се оправят с колата — никой нямал книжка, но защо взели само парите?

Откъде на местопроизшествието са намерили бодлива тел? Наблизо има танкодрум и стар артилерийски полигон.

Белезници? Да, имало… Ермолаев, къде дяна белезниците? Аха… Тези ли са? Точно така. А да знаете каква е тази маркировка? Ермолаев, покажи твоите… Ето, няма нищо. Интересно. Никога не съм виждал такива.

Помолих Ермолаев да ме качи в коша на мотоциклета си. Откара ме на местопроизшествието. Отначало карахме по асфалт, после свърнахме по каменист горски път, осеян със забранителни знаци и табелка «СТОЙ! ОПАСНА ЗОНА!». Бодлива тел бе опъната на полегнали от старост и отдавна ръждясали колове.

Ермолаев не бе сигурен за мястото, та го подминахме. Но беше упорит и успя да го намери. Така с очите си видях мястото и дървото, за което е бил вързан Красногоров…

Недалеч от него намерих стара, съвсем червясала манатарка, голяма колкото тиган, а до нея — туба. Двайсетлитрова, празна, дори суха, с поолющена зелена боя и тук-таме ръждясала. Останах с впечатлението, че отскоро е тук. Ермолаев предположи същото, но не беше склонен да мисли, че това има някакво оперативно значение. Някой си е наливал бензин, полял се и ядосан, я е захвърлил по-далеч, а после я забравил. Случва се. Не му възразих, но чувствах, че не е точно така. Взех я със себе си, за да я покажа на собственика (и бях сигурен, че той е Красногоров) и да видя реакцията му. Нищо не се получи. Позна тубата, но не й се зарадва, а сякаш обратното — устата му се изкриви като от отвращение и това беше всичко. Да, каза той спокойно. Изчезна тубата. Благодаря, че я докарахте. Бандитите сигурно са я захвърлили, но той не е видял — не му е било до това… Тя била празна. Без бензин. Взел я просто за всеки случай.

И той заговори за друго.“

— Зная какво ви се е случило там — каза Ваня Красногорски-младши, когато се срещнаха след два дни. — Искате ли да ви кажа?

Станислав го наблюдаваше с притворени очи и усети как сърцето му започна да бие учестено. За какъв дявол са ми твоите откровения, помисли си той с неочаквана злоба, но каза съвсем спокойно:

— Щом искаш, кажи.

— Изнасилили са ви… — каза Ваня, а когато Станислав се ококори изумен, повтори — Изнасилили са ви.

— Откъде знаеш? — възкликна Станислав смаян.

— Зная. Намерихте ли ги?

— Не.

— Ще ги намерите ли?

— Не зная.

— Трябва. Ако искате, аз ще се заема.

— Минаха повече от петнайсет години — каза Станислав бавно. — Време е вече да забравя.

Много неща беше забравил. Но няколко картини все пак останаха.

… Облачно небе. Върховете на боровете се люшкат. Празната туба лети, премята се сред храстите… И вонящата хладина на бързо изсъхващия бензин… И няма запалка. Няма. НЯМА!

Добре би било напълно да забравя за това, помисли си той.

— Някои неща не бива да се забравят — каза Ваня с блеснали очи. — Има престъпления, за които е малко да убиеш извършителите — трябва да ги измъчваш.

Сърцето му отново прескочи.

— Откъде взе тези думи? — попита Станислав и се помъчи да преодолее отвращението си.

— Кои?

— „Малко е да убиеш — трябва да измъчваш“?

— Не зная — каза Ваня учуден. — Какво значение има?

Значение имаше, и то голямо, но Станислав не желаеше повече да говори за това.

— Добре — каза той. — Да продължим. Какво друго можеш?

Глава шеста

„… Занимаваха го две теми. Внезапно сподели изключително любопитно наблюдение по повод моята папка. (Сега разбрах, че внимателно е прочел всички материали и ги е анализирал задълбочено.) Беше забелязал някаква общност, при това ключова — някакъв странен, но напълно определен мотив у тези, които му желаеха доброто, а именно, че всеки от тях искаше той да напусне Питер.

Саша Калитин го канеше в Москва.

Габуния, ухажорът на мама, имаше намерение да отведе всички в Поти (или в Батуми?).

Писателят Каманин го бе препоръчал за Индия… Академикът искаше да го изпрати за две години в Бъркли…

Той млъкна и търпеливо наблюдаваше как възприемам казаното. После добави през зъби: «А ако децата се бяха родили, всички щяхме да се преселим в Минск…»

Нямаше как да пренебрегна това наблюдение. Веднага мислено добавих и Шерстнев, чиито старания означаваха за Красногоров безнадеждно отдалечения от Питер Арзамас–16 (или някоя друга дупка, също толкова отдалечена), както и левкемия. Изводът му бе абсолютно точен, но веднага ставаше ясно колко малко ни приближава той към целта.

Все пак известно време си поговорихме за това.

— Е, значи — казах аз в заключение (малко шеговито, но всъщност съвсем сериозно) — пъпът ви е хвърлен в Ленинград. Забележително. «И пред новата столица увяхна… или потъмня?… старата Москва…»

Той се усмихна криво, но това беше ВСИЧКАТА му реакция…

Всъщност в момента много повече го интересуваше друга тема. Меко, внимателно, със заобикалки той си изясни моето мнение по въпроса дали не можем да направим експеримент. Да провокираме нападение… или дори да го организираме… В края на краищата, ако той действително притежава някакви свръхестествени качества, то трябва по някакъв начин да ги тренира, нали? «ДА!!! ТАКА Е!» — искаше ми се да изкрещя с всичка сила. Най-сетне той бе ПОЖЕЛАЛ. Но, разбира се, не закрещях, а най-спокойно му разясних нещата. Ако нападението е ИСТИНСКО, той ще рискува живота си, здравето и така нататък, а ако е, така да се каже, експериментално, то най-вероятно нищо няма да излезе — Съдбата няма да се хаби напразно. Схвана моментално същината.

— А ако аз не зная истинско ли е нападението или експериментално? — попита той. — Може да се организира така, че предварително да не зная нищо.

— Може — съгласих се аз. — И вие нищо няма да знаете. Но Съдбата ще знае. А решенията ги взема Тя, а не вие… ЗАСЕГА — добавих многозначително.

Той и това разбираше. Нещо повече — небрежно, без да ме гледа, подхвърли:

— Сигурно сте правили такъв експеримент, Вениамин Иванович… — и веднага се вторачи в очите ми. — Или не?

По дяволите! Това беше друг човек! Това беше наистина ТОЙ — с големи букви, с най-големите! Най-сетне видях светлина в края на тунела и тя беше ярка, заслепяваща, изгаряща.

Не се поколебах да му кажа за опитите си да проведа experimentum crusis. Той и повярва, и не повярва.

— Дявол да го вземе — рече той, — това ли е всичко, на което е способна вашата организация?

Напомних му, че с него се занимавам само аз, а не организацията.

— Айде бе? — той се изкриви и разбрах, че ми предстои да реша още една чисто практическа задача: да го убедя ли, че има работа САМО с мене, или да го оставя да подозира, че аз съм само пипало на хилядорък октопод, специален агент на всемогъщите органи. Всяка от тези позиции имаше своите плюсове и минуси и без необходимия анализ не се решавах да направя избор.

(Анализ. Пресмятах вариантите: ако за него съм служител на органите, съм авторитет, сила, страх и това е ценно; но от друга страна, ако съм сам — може да ми се довери, може напълно да разчита на мен. Ако съм от органите, аз решавам; ако съм сам, решава той. Кое би му харесало повече? Кой вариант? Ако обича властта, да бъде първи и желателно единствен ще избера един вариант. Ако предпочита да бъде надеждно ръководен, ако по природа е изпълнителен, ще избера противоположния вариант. А ако му е все едно? Ако сам не знае какво предпочита? Няма значение. Той може и да не знае, но аз съм длъжен да зная. Трябва да зная. Защото сега се решава не неговата съдба, а моята… Затова ще започнем отначало. Ако той е такъв, значи аз ще съм онакъв… Ето ти го целия анализ.)

Анализът е хубав метод, но в реалния живот много често всичко върви не в съответствие с нещо, а въпреки него…

Скъпият Другар Шеф извършил собствен анализ и присъдата ми беше подписана по-рано, отколкото можех да си представя. Причината беше в това, че СДШ беше човек с параноидна психика. Ако вярваше на подчинения си, вярваше до край, до нелепост, до загуба на контрол, получаваше пристъпи на доверие, преминаващо в обожание. Но ако се усъмнеше дори малко, дори съвсем мъничко, дори нелепо и напълно неоснователно — край на всичко, няма никакви шансове за оправдания и обяснения. (Казват, че другарят Сталин бил такъв, с тази разлика само, че не обичал никого никога и на никого не се доверявал — без изключение.)

Беше абсолютно невъзможно да отгатна какво бе станало в недрата на неговото съзнание или подсъзнание (а може би дори надсъзнание). Дали причината бе поглед? Или пък дума, която той погрешно е разбрал? Или неуместна усмивка? Бях забелязал, че особено катастрофални последствия можеше да има именно неуместна или несвоевременна усмивка… Така че в негово присъствие се стараех да бъда погребално сериозен дори когато в пристъп на добро настроение той започваше да разказва вицове, изразявах не веселие, а възхищение от тънкия му вкус и завидното му чувство за хумор. Той ме заобича още щом му се представих и ме тикаше напред, разчистваше ми пътя, дори ме определи за свой заместник и бъдещ наследник на поста. И изведнъж — остър завой на сто и осемдесет градуса. Просто беше дошло времето да ме замени. Чудовищната му интуиция му подсказа, че Красногорски се е отделил, станал е самостоятелен, води някаква своя игра и изобщо се е отчуждил! Време е да бъде сменен.

Първият удар, който ми нанесе, беше простичък и прям като атака с щик.

— Този… твой… Красногоров… — каза ми той небрежно и между другото, докато мърмореше по повод на преразходите. — Трябва да го пратим в Зуевка… Още през тази седмица, защо да чакаме? — и отново заговори за преразхода на вносни медикаменти.

Всъщност с това беше казано всичко. Клиентът ми трябваше веднага да бъде преместен в специалния пансион «Зуево», за да бъде под контрол. Досега самият аз не го бях направил и шефът правилно предполагаше, че ще съм против и че тогава той ще може културно и напълно законно да ме отстрани от делото. Ако пък започна да вдигам гюрултия, ще може или да ме уволни, или да ме изпрати в десета глуха за подсилване на тамошните органи. Прозрачна и простичка комбинация. Но Скъпият ми Другар Шеф не знаеше в какво е тръгнал да се намеси. Интуицията го подведе. В края на краищата тя винаги подвежда, ако информацията не е достатъчна. А за Красногоров той знаеше единствено това, което аз бях сметнал за необходимо да му кажа, по-точно — да го излъжа: силно подозирам, че е ясновидец.

— Няма да се съгласи — казах му аз делово, когато свърши с преразхода на валутата и с дефицита.

— Кой?

— Красногоров. Категорично ще откаже.

Той дори не ме погледна, само мръдна устни.

— Ти уж си психолог — промърмори той бащински, — а психологията не я знаеш. Как така ще откаже, ако ние го помолим красноречиво? Например по партийна линия…

— Той е безпартиен.

— Още по-добре!

На това беше трудно да се възрази. Нямах и намерение. Той само чакаше да започна да му противореча. Не исках да му улеснявам задачата. Трябваше да печеля време. А той нека си напъва мозъка как да ме изяде.

— Защо трябва да се отказва? Пълен пансион, двустайна квартира, телевизор, заплатата му върви. Защо да се отказва от хубавото? Природата там е красива, брези, езеро…

— Това е вярно — покорно казах аз. — Ще поговоря с него.

Тогава ми нанесе втория удар, още по-страшен от първия.

— Няма нужда, майоре — съобщи ми той ласкаво. — Аз изпратих Ведмак да го убеди.

(Фамилията му беше Медвяк, но никой не го наричаше така; казваха му «Ведмак», дори в очите. Беше дребен, хилав, белезникав, с розови плешиви петна по черепа и с безцветни суетливи очички. Гадничък. Не зная как е преминал през медицинските прегледи и как е попаднал в редиците ни — все пак минаваме през подбор, водим се елит. Не зная. Предполагам, че е станало благодарение на поразителните му способности. Първата беше, че притежаваше, както казваха в миналото, магнетична сила да убеждава. Втората — че имаше паранормален нюх към паранормалното. Нямаше съмнение, че е паранормален. Бе достатъчно да поговори десет минути с обекта, за да произнесе присъдата. «Мошеник» — казваше той с шибаната си усмивчица и това означаваше, че клиентът е разобличен, че не е никакъв паранормален, а просто ловък фокусник. «Психо» наричаше човек, който си въобразяваше кой знае какво за себе си, а всъщност беше най-обикновен — такива имаше много сред уфолозите, сатанистите, микрокилърите и т.н. Понякога, рядко казваше: «Този е!» — и с бързи движения на острото си езиче обираше появилата се в ъгълчетата на устните му пяна. Това означаваше, че с непостижимия си нюх е открил у събеседника си някакво истинско отклонение от реалността, над което си струваше да се поработи.

Беше гаден, мръсен и безсъвестен човек. Онанист. Дребна гад. Доносник и клеветник. С влажни лепкави длани. С гнусен навик да се доближава безшумно и изведнъж да изникне до тебе, сякаш от небитието… Живееше самотно, без приятели, без жени, в двустайна панелка. В едната стая се бе разположил той, а в другата — баща му, многогодишен паралитик, тлъст полутруп с порцеланови очи на идиот — чист, приятно ухаещ, обгрижен. ВИНАГИ ОБГРИЖЕН. Всеки ден и по всяко време приятно ухаещ. На масичката се мъдреше том от Пруст с розов копринен разделител. «Татко е луд по Пруст, честна дума… Аз му чета и заспивам на втората страница, а той се кефи, дори мучи от удоволствие…» Само Бог може да съди чадата си.)

Веднага щом можах, звъннах на Красногоров. Закъснях. Държа се хладно и пределно сухо. Отказа да се срещнем, като се оправда, че е много зает. Опитах се да му обясня, но нима по телефона можеш да обясниш. «А колкото и да е смешно, аз взех, че ви повярвах…» — каза той с горчивина и затвори.

Вътрешностите ми се преобърнаха от бяс, очите ми не виждаха нищо, исках да бия и да убивам, но остатъците разум ме накараха да седна, да запаля цигара и да се успокоя. В края на краищата не бе станало нищо непоправимо. Никой не бе умрял. «Обидно ми е, досадно ми е — и какво от това…» Като си го повториш триста пъти, ти олеква…

Олекна ми. Посвърших това-онова и се обадих на дежурния да намерят капитан Медвяк и да му кажат да се отбие.

Той намина след два часа, вече се бях отчаял, че ще го видя днес и се канех да си тръгвам. Той седна срещу мен, облиза се, помоли за цигара. Реших да не се церемоня много-много.

— При Красногоров ходи ли?

— Аха.

— Е, и?

Той дръпна силно и показа дребни редки зъбки.

— Вече докладвах на полковника.

— И?

— Как да ти обясня… Той спи. И слава Богу. Не дай Боже да се събуди.

— Тоест?

— Тоест оставете го на мира…

— Кой го притеснява?

— Полковникът иска да го затвори в Зуевка. От какъв зор? Не разбирам. Че и полковникът не разбира. Бръмнала му е някаква муха… И ти също го заглавичкваш, виждам…

Лицето му изведнъж почервеня, устните му затрепериха. Разговорът го вълнуваше, това беше ясно, но защо? И какво точно го вълнуваше? Той не умееше (или не желаеше) да скрива чувствата си, целият беше като отворена книга в това отношение. Но никога не можеше да разбереш или да предполагаш що за чувства го разтърсват. Изплашен ли е? Или сърдит? Или, ни в клин, ни в ръкав, сексуално възбуден?

Ето и сега. Аз го обсипвах с въпроси, а той изведнъж замълча. Съвсем. Сякаш престана да ме чува. Замръзна с димяща цигара в ръка. Гадна, патологична усмивка изкриви лицето му и в ъглите на устата му се появи пяна. Той стана неконтактен и разбрах, че днес нищо повече няма да разбера от него.

Беше ми ясно, че Красногоров му е направил изключително впечатление и този факт сам по себе си беше многозначителен и прекрасен. Но най-вече ме занимаваше какво е казал на Красногоров? И защо той се държи с мене почти враждебно и сухо след този разговор. Трябваше да предприема нещо възможно най-бързо. Взех да ровя из книжата си, а той продължаваше да седи почти неподвижен с леко наклонена глава, със застинали очи и пяна на устата. Вече бях готов да тръгвам, бях си облякъл шлифера, взех куфарчето и го подканих да вървим, когато той трепна и каза със странно изражение (боязливо, с тъга ли, или с отчаяние?): «Оставете го на мира, ей Богу! Не бива!» «Какво не бива?» — попитах аз, но той скочи, набързо хвърли изгасналия фас в пепелника и изхвръкна от кабинета ми.

Два дни молих, убеждавах, тормозех Красногоров за разговор. И този разговор започна твърдо, дори грубо. Красногоров присви очи, погледна настрани и зацеди през зъби тежки, остри, студени като лед думи:

— Вашите лъжи ми омръзнаха.

— Никога не съм ви лъгал.

— Стига! Писна ми. Измислете нещо друго — по-умно, нещо по-ново.

— С какво съм ви излъгал? Дайте пример!

— Не искам да го обсъждам. Какво сега — ще си изясняваме отношенията ли? Няма да стане. Искахте да поговорим? Ами говорете.

— Искам да ви обясня…

— Не ми трябват обяснения. Прекрасно разбирам всичко. Такава ви е работата. Работете си я.

— Исках да ви обясня, че е станало недоразумение…

— Абе какво недоразумение! Казах ви, че всичко разбирам, работата ви е специфична, без лъжи не става… Виждам, че очите ви са като на херувим, но записвате всеки наш разговор…

— Няма такова нещо.

— Престанете.

— Не записвам нашите разговори.

— Прекрасно. Тогава отворете куфарчето.

— Защо?

— Защото в него има касетофонче. Онова малкото, хубавото.

— Грешите, Станислав Зиновиевич. Не записвам.

— Така ли?

— Да.

— Тогава за какво става дума? Защо не отворите готиния си куфар?

— Заповядайте. Вижте.

— Не. В чужди чанти не бъркам. Сам го отворете.

— А, не! Вие ме обидихте с вашите подозрения. Оскърбихте ме. Отворете го сам. Хайде!

— Как само обърнахте нещата! Въобразявате си, че ще започна да се извинявам: «Няма нужда! Извинете! Недейте, недейте… Вярвам ви!» Но да знаете, не ви вярвам!

И тогава той решително, с предизвикателен вид, отвори куфарчето и разбра, че е загубил психологическата схватка помежду ни, защото там нямаше касетофон. Почервеня като рак и веднага омекна. Все пак беше добър човек. И честен. Рицар. Не като мен. Тихо се радвах, но на какво ли? Че за пореден път измамих един свестен човек? Нямах друг избор. Целта оправдава средствата. Каквото и да си говорим, ТЯ винаги ГИ оправдава. И точка. Край. Днес касетофончето бе във вътрешния джоб на сакото ми, но записвах разговора не за да го използвам срещу него. Напротив. За да извлека нещо важно и изплъзващо се, което бе важно не само за мене, а и за двамата. И за бъдещето. Аз вярвах в съвместното ни бъдеще. Тогава бях друг човек.

Оказа се, че Ведмак му е харесал! «Тих, добър човек. Беше доста нервен. Жалваше се от живота…» Какво искаше? Защо бе дошъл? «Дойде да се запознаем. Каза, че ви преместват в друг град и с мен вече ще се занимава той.» Това ли беше всичко?

— Да. Той говореше за много неща, но някак — едновременно за всички. И някак… по дяволите, не мога да намеря точните думи… уютно? Тогава в мен се появи ужасно глупавото чувство, че се познаваме от сто години, че вече сме си казали всичко и сега можем просто да си обменяме мисли и да се чувстваме при това забележително добре… Имате ли приятели?

— Да.

— Тогава би трябвало да ме разберете.

— Разбирам ви. Но не разбирам следното… Той говори ли за мене, за задачата си, за целта си?

— Вече ви обясних — дойде да се запознаем… Той каза, че ведомството ви ме предава от ръка на ръка и той се постарал да смекчи процедурата.

— Успешно, очевидно.

— Да, представете си.

— Тогава не разбирам, защо се озлобихте към мен? Щом като всичко, което ви е казал, сте приели за истина…

— А не е ли?

— Не е. И не разбирам за какво се обидихте на мен, щом сте повярвали в тази лъжа?

— Господи! Та нали през цялото време се кълняхте в честта си, че действате самостоятелно, че органите не знаят нищо, че това дело е само мое и ваше… наше…

— Но вие не ми повярвахте! Изобщо не пожелахте да ми повярвате! А когато дойде провокатор, му повярвахте начаса!

— Откъде да зная, че е провокатор?

— Няма значение…

— Аз и сега не съм сигурен, че е провокатор…

— Станислав Зиновиевич, вече три пъти ви повторих, че трябва да си вярваме. Нямаме никого другиго — само двамата сме, а срещу нас е целият свят…

— Хм!

— Не «хм», точно така стоят нещата. Сега чуйте истината.

И му разказах всичко. Всичко, което знаех, всичко, за което само се досещах и всичко, което можеше да се случи в близко бъдеще. Нямах за цел да го плаша, но и леко преувеличавах, акцентирах. Майната им на детайлите и нюансите — сега всичко бе заложено на карта. Или почти всичко.

— Никъде няма да замина — каза той нервно. — Вашият началник да не е откачил?

— Не е. Просто така е решил. Очевидно не сте разбрали. На него изобщо не му пука за вас. Използва ви, за да изрита мен. Иска аз да се разбунтувам и тогава…

— Разбрах, разбрах. Можете да сте напълно спокоен — никъде няма да замина, в никакъв пансион.

— Станислав Зиновиевич, нашето ведомство умее да убеждава.

— Възможно е. Сигурно е така. Но не и в този случай.

— Няма да ви пускат да излизате в чужбина.

— Дреме ми.

— Ще ви отнемат достъпа…

— Голяма работа. По-зле за тях.

— Ще ви уволнят след някоя реорганизация. Точно сега има такава.

— Нищо. Няма да пропадна. Черен гологан се не губи.

Досещах се, че има предвид Ежеватов и беше частично прав — онзи беше костелив орех и дори моят Скъп Другар Шеф щеше да се озори с него. Особено сега, след като академикът гушна букета. След като опъна петалата, така да се каже.

Виждах, че той изобщо не иска да заминава (причините са без значение) и ми беше интересно да разбера колко далеч е способен да отиде в това свое нежелание. Той внимателно наблюдаваше лицето ми, но неправилно разбра моята загриженост.

— Напразно се съмнявате в моята решителност — каза той почти високомерно. — Ако съм казал «не», значи така ще бъде. Никой не може да ме уплаши.

Изведнъж появилото се високомерие ме стресна. Да, той се бе променил много за последните дни. От време на време не го разбирах. И престанах да го виждам отвътре, както беше доскоро.

— Хм — реших малко да го подкача. Той веднага си спомни своето собствено «хм» и веднага избухна:

— Повтарям ви: никой не може да ме изплаши! — усети се и каза по-тихо. — Няма с какво, разбирате ли?

— Не.

— Като е «не», така да е.

— Винаги можеш да уплашиш човека.

— А НЕчовека?

Това беше силно казано. Вдигнах ръце.

— Предавам се.

Той ме разглеждаше. Сякаш ме виждаше за пръв път. Не е изключено така и да беше. Аз също го виждах (такъв) за първи път. Но не можех да си позволя да ГО разглеждам. Вече не. Стори ми се, че вече зная мястото си.

— Добре — каза той накрая. — Сега искам да знам какво ще стане с Мирлин?

— С кого?

— С Мирлин. Забравихте ли, че ме разпитвахте по неговото дело?

— А, спомних си. Не зная… Ще се постарая да разбера.

— Постарайте се. За мен е важно.

— Слушам.

— Благодаря, Вениамин Иванович. Има ли още нещо? Не? Тогава ме извинете, имам още много работа. Обадете ми се веднага щом разберете нещо за Мирлин, разбрахме ли се?“

Глава седма

„Какво се бе случило с него през дните, когато не се бяхме виждали? Не знаех. (И до сега не зная.) Но се досещах. Вероятно сам бе излязъл на лов и бе сполучил. Веднага изпратих запитване до МВР (списък и описание на смъртните случаи за последните три денонощия), но не получих отговор.

Видях се с Костя Полещук и небрежно, съвсем между другото го попитах за Мирлин.

Мирлин го беше закъсал. Намерили у него огромно количество самиздат. «Това са глупости, но МНОГО ПО-ЛОШОТО е, че е обидил обкома. Ти статията му чел ли си я? Там засяга лично мадам Круглова, представяш ли си? Лично и персонално! Това вече е… Не се прощава. И времената не са такива, че да се прощава. Колко ще му дадат ли? Доста. Ако се покае ли? Зависи КАК ще го направи. Ама тебе какво те е грижа? Ти нали се интересуваше от свидетеля, а не от него?»

Позвъних на Господаря, но не можах да го открия. Нито през деня, нито вечерта, нито през нощта. Отначало вдигаше съседката, каза, че нищо не знае — отишъл на работа, върнал се за пет минути по тъмно, към девет, казах му, че сте се обаждали, но нищо не отвърна, хапна и отново излезе… След полунощ тя престана да вдига. Очевидно не се бе прибрал цялата нощ. Чувствах как губя контрола си над него. С него ставаше нещо. Нещо решително. Вече не му бях нужен. Оставах без защита. Развръзката наближаваше…

Сутринта пред вратата на кабинета ми ме застигна Ведмак. Беше се сгърчил, сякаш от отчаяние.

— Слушай, майоре — каза той трескаво. — Оставете го на мира!

— Кого?

— Знаеш кого. Кажи на полковника, че не бива да го пипате. Нека спи. Така е по-добре за вас.

— Да не мислиш, че съм против?

— Но полковникът рие земята с копито! «В Зуевка го искам!» — не ще и да чуе за друго. Иска двамата с тебе да го придумаме да отиде. Опитах се да му обясня, но той не разбира нищичко…

— А аз разбирам ли? Аз също недоумявам. «Спи», «не бива»… Какво значи «спи»? Какво значи «не бива»?!

Ведмак явно не можеше да обясни. Беше нормално за него. Никога не обясняваше своите решения-озарения. «Мошеник!» — и край. Защо «мошеник»? Откъде следва? Никакви обяснения. Никакви коментари. А започнеш ли да настояваш, става зъл, съска като змия и изпада в транс…

— Какавида е той, разбираш ли? — Тресеше се от напрежение. — Абе като при пеперудите — какавида! Само че в него не седи пеперуда, а дявол знае какво… Виждам го смътно, не е на фокус… Мамка му, как да ти го опиша? Всичко трябва да върви по реда си, защото ако това нещо в него изскочи преждевременно, не зная какво ще се случи… И не искам да зная. По-добре не го закачайте. Моля ви — не бива!

Нищо не разбрах, но обещах (най-искрено) да не го закачам и да помоля полковника да не се занимава с него. Още днес. Още сега.

А през това време полковникът лежеше в апартамента си вече изстинал и вкочанен. Бе се върнал в два през нощта, отключил вратата и паднал по очи. Вкъщи нямало никого, семейството било на вилата, от съседите никой нищо не видял, нито чул, но на сутринта апартаментът бил обран. Цялата електроника липсвала… Не било ровено из чекмеджетата, пари не липсвали — откраднато било само това, което се виждало.

Намериха веднага крадеца. Беше синът на заместник-началник на отдел в обкома. От апартамент на горния етаж. Арестуваха го и той се кълнеше, че е намерил Павел Олегович вече мъртъв, неподвижен и студен в пет сутринта, а дяволът го подкокоросал да изнесе електрониката, за да си плати борчовете на карти. Той се покая, татето пълзя пред когото трябва, техниката бе върната, татето изхвърча от мястото си, синчето получи пет години условно и бе завлечено от армията. Така възтържествува справедливостта.

Диагнозата беше инсулт.

А докторът неофициално ми каза: странен инсулт — сякаш центърът на дишането му се е парализирал и веднага е умрял от задушаване.

След два дни Ведмак ме срещна случайно в коридора, целият се изкриви и проговори тихо: «Казах му на глупака: НЕ БИВА!» И изведнъж, без да дочака реакцията ми, махна с ръка и изкрещя: «Съвсем ще пропадна с вас тука!» Отдалечи се, обърна се към мен, отново се изкриви, завъртя пръст около слепоочието си и се втурна надолу по стълбите.

В края на август вече бях в Африка.

Събитията се развиваха толкова бързо, че нямах възможност нито да анализирам ставащото както трябва, нито да търся оптималното решение, нито добре да запомня последователността на събитията. Новият шеф, когото изпратиха от Пето управление, бе малко по-възрастен от мен самодоволен козел, имаше си свои планове и не искаше да вниква в нищо. Очевидно СДШ бе оставил доклад за случая, от който следваше, че майор Красногорски се е изчерпал на тази длъжност и следва да бъде преместен. И новият шеф ме премести. «Или Африка, или…» — многозначителна пауза. И аз избрах Африка.

Към онзи момент вече знаех причината за смъртта на СДШ. Разбирах какво става, но не се бях виждал с Господаря от няколко дни, не ми даваха възможност да се срещна с него и да се посъветвам (да се оплача и помоля за съдействие). Оставаше ми само да се надявам, че ако съм взел неправилно решение, ако съм му нужен тук, Господаря би ме коригирал. Би се застъпил за мен. Би ме отървал.

Той не се застъпи. Нищо не направи.

Срещнахме се, разказах му, че ме командироват в джунглите да ловя шамани — той ме изслуша с разсеяна усмивка и само каза: «Дявол го взел, цял живот съм мечтал да попадна в джунглите и да ловя магьосници». И това беше всичко. Пусна ме. Нямаше нужда от мен.

Разказах му за Скъпия Другар Шеф. Отначало пребледня и очите му станаха като стъклени, но това продължи само няколко секунди. Каквото и да ставаше в него, той го преодоля. И ми кимна равнодушно. Погледна ме сънено, за да демонстрира, че моето съобщение не го е учудило. Сякаш знаеше предварително какво ще му кажа. Не показа нито учудване, нито уплаха, нито огорчение. Скъпият Другар Шеф си получи заслуженото и бе спокойно отписан. Забравен. При това без съжаление и угризения на съвестта — за назидание и поука.

Аз попитах за всеки случай:

— Не ви ли се струва, че това… ммм… е Съдбата? Или…

— Или — каза той пренебрежително. — Не е Съдбата. А съм аз.

Млъкнах. Той ме погледна бегло и както обикновено разбра неправилно смущението ми.

— Слушайте, Вениамин Иванович — каза той меко. — Аз изобщо не го познавах. Само по вашите думи… Не съм го виждал нито веднъж. Защо тогава да се вълнувам от смъртта му?

— Разбира се — съгласих се аз възможно най-бързо и, за да дойда поне малко на себе си, взех да му докладвам за Мирлин.

Той ме изслуша внимателно, горчиво се усмихна, помръдна устни, сякаш искаше да каже нещо, но когато прекъснах разказа си, само ми кимна да продължа. Щом свърших ми зададе неочакван и дори странен въпрос:

— Вениамин Иванович, помните ли, когато ме разпитвахте? Защо тогава толкова искахте да потвърдя думите си: «Ще те арестуват, Сенка»? Защо ви беше необходимо?

Смутих се. Не помнех нищо подобно.

— Наистина ли беше така?

— Естествено! Та вие съставихте три протокола, три! Без да смятаме очната ставка! И във всеки пишехте: «Ох, ще те затворят, Сенка». Защо?

— Ей Богу, не помня.

— Да бе, да.

— Честна дума! Имах списък със задължителните въпроси, които бях длъжен да ви задам. Но изобщо не ги и погледнах. Интересуваше ме друго…

— Жалко — студено произнесе той със свити устни. Очевидно не ми вярваше. Но аз наистина не помнех!

— Станислав Зиновиевич! Това е без значение, повярвайте ми! Не помня защо е трябвало да го пиша в протоколите, но, уверявам ви, сега това изобщо не е съществено!

— За вас не е съществено, а мен ще ме повикат на съдебното заседание като свидетел…

— Вас! Страхувате ли се?

— Естествено! Кофти е. Ще се наложи пак да лъжа… Гадно е…

— Ами не ходете, щом не искате.

— Насила ще ме заведат.

— Айде бе! Заминете нанякъде… На някоя вила… извън града.

— Както и да е. Стига!

— Добре! Това са глупости.

— Глупости са за вас.

— За вас също. Нима сега трябва за това да мислите?

— А за какво?

— Станислав Зиновиевич. Заминавам утре. Малко време имам, а ние с вас още нищо не сме обсъдили… по същество…

— По същество нямаме какво да обсъждаме. Нека нещата следват своя ход…

— Станислав Зиновиевич. Не бива така. Разбирам, че вече сте почувствали силата си. Мощта си. Дори всемогъществото си…

— Престанете. Това са само красиви думи. Всъщност нищо такова няма.

— А какво има?

— Защитеност. Чувство за защитеност. Пълна защитеност…

— Това малко ли ви е?

— Не зная.

— Вие сте единственият човек на Земята, който се чувства напълно защитен и ви е малко?

— И какво според вас трябва да правя? Виждам, че сте обмислили всичко. Без мен.

— Да. Много мислих. Вие сте длъжен да се заемете с политика.

— Защо?

— Защото именно в политиката няма да имате равен на себе си.

— Политиката е лъжа.

— И какво от това? Целият ни живот е една лъжа. В една или друга степен…

— Именно. В една или друга.

— Помислете спокойно и ще разберете: в политиката няма да имате равен.

— Добре, да допуснем, че е така. С какво да започна?

— Трябва да станете член на партията.

Той буквално се затресе от смях. Аз мълчах. Честно казано, малко се изплаших.

— Не се обиждайте — каза той, продължавайки да се тресе. — Спомних си вица, в който попитали равина какво хубаво има в обрязването. А той отговорил: «Красиво е…»

Усмихнах се вежливо. Знаех този анекдот, но не разбирах нито как се връзва със ситуацията, нито какво толкова смешно казах.

— Няма да стана партиен член — рече той.

— Защо?

— Първо, не е красиво — каза той с удоволствие, даже с истинска наслада. — Второ, не всичко необходимо може да стане. Дори да е много необходимо. Ако, да речем, изпуснете в нужника нещо ценно… например пистолета си, нали няма да тръгнете с голи ръце да го вадите. Макар че е необходимо…

— Помня такъв случай в нашата част, където татко служеше. Един старши лейтенант изпусна пистолета си в клозета заедно с кобура. Наложи се да извадят всичките лайна, макар и не с голи ръце… А на дъното намериха ДВА пищова — стана голям скандал.

— Не съм готов за такъв разговор. Разбирате ли? Н-е с-ъ-м готов! Още почти нищо не умея… Не всичко разбирам. И още не зная с какво ще се занимавам… Не зная за какво ставам. Не зная какво искам. И изобщо нищо не зная. Хайде да не бързаме, Вениамин Иванович.

— Добре — рекох. Какво друго можех да му кажа? Той трябваше да стане партиен член. Трябваше да установи тесен контакт с органите — най-тесен! — без това в нашата страна НИЩО не можеше да се направи. Но как да му го обясня? Виждах, че за тези две седмици той е станал друг човек. Прогресът беше налице (ако това можеше да се нарече прогрес). Напредваше, но още беше далеч от истинската политика… Усетих предишното отчаяние. Толкова време мина, а ние като че още не бяхме започнали.

Тогава звънна телефонът, съседката го извика и той излезе в коридора. Не различавах думите, но чувах гласа му и в него се усещаха загриженост и раздразнение. Той се върна изнервен и произнесе странна фраза:

— Трябва веднага да тръгна, Виконта пак го е закършил…

Не разбрах какво означава това и известно време мълчаливо гледах как бърза да се преоблече. После осъзнавайки, че след малко ще излезе и може би няма да се видим преди моето заминаване, побързах да му разкажа за Ведмак. Исках да разбере, че има един човек зле настроен към нас, но много знаещ, може би дори повече, отколкото ние взети заедно; досеща се, усеща, вижда скритото… Трябва много да внимава с него. Безкрайно да внимава. «Добре — отривисто отговаряше, докато се обличаше. — Разбрах. Ще бъда…»

После излязохме заедно, той се качи в червения си запорожец и тръгна към Нева. Изпроводих го с поглед, докато не зави наляво зад ъгъла на Военномедицинска академия към Питейния мост. Изведнъж почувствах, че повече никога няма да се видим с него. И че нямам никакво бъдеще. Че съм безпомощен старец и не ми остава нищо друго, освен да чакам смъртта, която бе вече тръгнала към мен…

Впрочем не беше вярно.“

Глава осма

„Всичко, за което писах досега, стана преди повече от десет години. Сигурен съм, че си дочел съчинението ми до това място и също така съм сигурен, че вече не един път си си задавал въпроса защо описвам всичкото това, и то с такива подробности, с детайли, от които не виждаш никаква полза за себе си? Къде са полезните съвети? Къде е ясната инструкция за бъдещето? Какво трябва да предприемеш незабавно, за какво да се подготвиш? И така нататък. Не бързай. Всичкото това предстои. Разбира се, никой не може да ти попречи да погледнеш края и да намериш отговорите на въпросите си. Може би не на всичките, но на някои. Но ми се струва полезно за тебе да прочетеш целия текст, без да пропускаш нищо, последователно, епизод след епизод, всичко, което сметнах за необходимо да ти кажа, и то в реда, който аз избрах. Уверявам те, че няма нищо излишно. Може би съм пропуснал нещо, не съм го дооценил, сметнал съм го за маловажно и несъществено заради собствената си слепота и ограниченост, дори небрежност — възможно е. Но не съм написал нищо излишно, това ти го гарантирам.

Първо, за мен беше много важно да те въведа в това така, че да ми повярваш напълно и съвсем осъзнато. Зная, че си доверчив, възприемчив за чудеса, би бил готов просто да повярваш на думите ми. Но такава вяра не би била ТВЪРДА, а аз искам тя да е твърда. По-точно да е не вяра, а знание, каквото притежава добросъвестният студент, преминал пълен курс на обучение при добър професор. За да не може никой да те обърка. За да можеш веднага да си обясниш всеки нов факт или събитие.

Второ, надявам се, че ще вникнеш в ситуацията по-дълбоко от мен, ще намериш пропуснатите от мен важни детайли, ще си обясниш онова, което аз трябваше да приема за даденост, ще използваш нещо, което аз не съм използвал. Затова трябва да прочетеш този текст многократно и задължително — ЗАДЪЛЖИТЕЛНО! — да прослушаш многократно всички касети, които прилагам. В тях има доста неща, които ще ти се сторят скучни, излишни, безполезни. Така е, прав си, но съм сигурен, че в тях има и бисери, само трябва да бъдеш търпелив и да се постараеш да ги откриеш.

В продължение на дванайсет години, преди да се върна вкъщи, се видях с него само три пъти. Нетърпеливо чаках всяка среща. Не мога да кажа, че скучаех в Африка, работата ми там беше в известен смисъл творческа, квалификацията ми растеше, аз се превръщах в (и накрая станах) опитен етнограф (член съм на четири етнографски асоциации в различни страни, ти разбира се не го знаеш, пък и малцина го знаят), но всеки ден мислех за това, че гния тук, докато съдбата ми можеше да се реализира ТАМ, и тези мисли ме измъчваха като зъбобол. Мразех нещата, с които бях принуден да се занимавам, и броях дните, оставащи до отпуската, защото всеки път, когато се връщах в Питер, радостно се надявах, че този път вече с него ще решим всичко веднъж завинаги.

Но не решавахме нищо. Отпуската свършваше, надеждите се изпаряваха, аз се връщах в екваториалните си лесове и нищо не се променяше.

С какво се е занимавал той през тези дванайсет години? Не зная. Досега нищо не зная за това, можеш ли да си представиш? Той и сега не желае да ми разкаже. Според мен се срамува да си спомня онези години.

… Ходел на нощен лов за гадове. Те се нахвърляли срещу него като бесни псета и той ги убивал като кучета. Дали е стоял, приличащ на върколак, на зомби и е наблюдавал, бавно се е наслаждавал, как се пръскат гадните им глави и димящите им мозъци се изливат по улицата? Не зная. Едва ли. Но е ВЪЗМОЖНО!

… А може би просто не е изтрезнявал? Отчаян, че може само да убива и нищо друго? Усещал е своята невероятна мощ и същевременно, абсолютната си безпомощност… Може би. Напълно вероятно. Но не само това.

… Или може би бавно е разработвал своята ТЕОРИЯ ЗА ЕЛИТА, която по-късно те накара да побеснееш. Ти си демократ. Но тя се харесваше на мнозина, харесва се и сега. Това е то политиката. Не е важно дали говориш истината, важното е колкото може повече хора да се съгласят да приемат думите ти за истина. Хората не се интересуват от истината…

А може би нищо такова не е имало? Работил си е по специалността, писал е програми, правил е кариера — през тези години защити докторат и стана началник на отдел в края на краищата… Той винаги е бил трудолюбив и харесваше работата си.

А може да е правил ВСИЧКО ТОВА заедно с още много други неща, за които не бих могъл дори да предполагам? Не зная.

Тогава се разделихме като че завинаги и наистина не се видяхме цели три години. До моята първа отпуска. Помниш ли, че като си дойдох ти донесох масайски щит и истинско африканско копие? Тогава се срещнах с него. Преди това дори не си пишехме. Не исках да рискувам и да привличам излишно внимание нито към него, нито към себе си, макар че можех да се оправдая с необходимостта да поддържам контакти с потенциално ценен обект. Но не исках още някой да знае за него, да го оглежда, да го контролира. Стигаше ми Ведмак, когото виждах в кошмарните си сънища. Бях му изпратил три писма, но той ми отговори само веднъж и писмото му беше глупаво, с молби за сувенири. След като си получи сувенирите, млъкна.

Още първия ден се обадих на Господаря. Не можех повече да издържам. Сякаш самият дявол навиваше пружината на моето нетърпение. (Майка ти тогава ме заподозря в нещо лошо, възникнаха куп допълнителни усложнения, но това е друга история и мястото й не е тук.)

Стори ми се напълнял и отпуснат. Почерпи ме не с чай, както в старите времена, а с водка и варени картофи. Говореше малко, повече слушаше, но неразговорливостта му се дължеше не на неприязън към мен, а на някакво добродушно равнодушие. Той явно бе започнал да пие и това се отразяваше върху личността му. Впрочем в това добродушно равнодушие при желание можеше да се забележи и нещо величествено. Това беше човек, който знаеше високата си цена и поради това бе безразличен към всичко останало.

Когато ставаше дума за политика, той се оживяваше. Явно обичаше да разговаря и размишлява на тази тема. Тогава бузите му порозовяваха, очите му светваха, а в речта му се появяваше небрежността и точният изказ на човек, убеден и добре знаещ какво говори. Той смяташе, че всички ние сме в задънена улица, в килера на историята заедно с кофите и подомиячките. Геронтократия. Средната възраст на управниците беше към седемдесет — възрастта на умората, преситеността и равнодушието. Възрастта на смъртта. Още година-две и край — те ще започнат да измират един след друг, ще настъпят смутни времена или безвремие. Страната постепенно ще започне да агонизира. Нефтът ще свърши, а това е кръвта на нашата икономика. Машините в заводите ни са от началото на века. И никой няма да си мръдне пръста. За какво? Тези, които могат да променят нещо, не желаят да го направят, а тези, които чакат промени, не са способни да променят нищо… Армията остава единствената надежда. Единствената реална сила в страната, единствената, запазила потенциала си. Не се надяваме на генералите, те са стари, сити и неподвижни — като политиците — та те вече са политици, а не военни… но младите другари полковници са бомба! Младата кръв кипи, иска й се да изправи снага, но перспективи няма никакви — задънена улица, килер…

Той предричаше военен преврат. Полковник Насър49. Полковник Кадафи. Майор Кастро. Общо взето казваше нещата, за които се говореше във всеки дом. Но той явно шлифоваше матрицата на бъдещата си дейност. Предричаше война. Младежта няма поле за изява. Комсомолът50 се е превърнал в блато, в което всяка проява на активност и самостоятелност се наказва безпощадно! Скука! Животът е лишен от цвят и смисъл. Да се работи добре е безсмислено. Да се работи лошо е скучно и още по-безсмислено. Единственият отдушник е Западът, поп музиката, дребният бизнес. Поколението на идеологическите компрачикоси51 старателно отглеждаше поколение от идеологически изроди. Лицето на днешния младеж е деформирано по рождение и то необратимо — козя физиономия с изражение на идеологическа преданост и бодрост…

— Вие, разбира се, знаете, че Мирлин бе осъден.

— Не. Занимавах се с друго.

— Осъдиха го на седем години в лагер и две отгоре в изгнание. Представяте ли си? Седем години в лагер и две години в изгнание. За една-единствена статия, която бе рязка, но в която нямаше нито една лъжа. Такава държава няма право да съществува…

— Държавите не се нуждаят от права. Правото на държавата е нейната сила.

— О, да! Това е вярно. Благодаря за пояснението… Знаете ли защо в протоколите си непрекъснато повтаряхте «антисъветската статия на Мирлин»? Аз крещях «не бива!», крещях, че не я смятам за антисъветска, а вие пишехте ли пишехте и повтаряхте «ще те осъдят, Сьомка!». Знаете ли защо?

— Не. Заради изискванията.

— Не. Нищо не разбирате. Или лъжете, или те и вас са ви лъгали. Те искаха НИЕ, свидетелите, да доказваме антисъветската дейност на Мирлин. Разбирате ли?

— Не разбирам.

— Аз самият го разбрах в последния момент. Късно, но все пак го разбрах и се съпротивлявах, както можех… Казвах, че не смятам статията за антисъветска, а прокурорът с такова отвращение ми заяви: «Държите се като дете, гражданино Красногоров. Престанете, че ме е срам да ви слушам». А съдията се разрови из протоколите и обяви: «Как не я смятате… Ето вашите думи: „Антисъветската статия на Мирлин не ми хареса…“ Подписали сте се… Ваш ли е подписът? Погледнете!» Помните ли, че непрекъснато ви молех да зачертаете думите «антисъветска статия»?

— Зачертах ги!

— Очевидно не навсякъде. Останали са…

— Честна дума, нямах ни най-малка представа…

Той само махна с ръка и заговори за друго — отново за младежта и за това, че ще победи онзи, който успее да я оглави, да я издигне до собственото си ниво или може би да слезе на нейното, но като остане верен на себе си… Той вече се приближаваше към своята теория за елита. «Елитът са тези, които вървят с мен. Всички останали са лумпени и кръгли глупаци.»

Говорихме два часа, изпихме всичката водка и той внезапно се застяга за някъде. («Моля за извинение… забравих…») И се наложи да си тръгна.

Видяхме се още два пъти по време на първата ми отпуска, доброжелателно, приветливо, но набързо. Веднъж, струва ми се, имаше намерение да ме покани в своята компания (харесваше разказите ми за Африка), но очевидно размисли и не ме покани…

Успях да запазя, дори да укрепя, нашите дружески отношения, станахме по-близки, едва не минахме на «ти», но нищо ново не научих за него, нищо ново не сподели с мен.

Веднъж избрах време, когато го нямаше вкъщи и отидох да поговоря със съседката. Говорихме час и половина в антрето и тя ми разказа за него. (Не я бях завербувал, макар да ми беше минавало през ума. Защо? Вербуването, разбира се, има своите плюсове, но има и минуси. Лично аз винаги съм предпочитал словоохотливия събеседник пред най-старателния информатор.)

Да, наистина си пийвал. Особено преди две години. Не веднага след смъртта на жена му, а почти година по-късно, когато имал някакви неприятности — съдебен процес, на който се явявал като свидетел. Тогава започнал да не се прибира нощем, връщал се на разсъмване, с хлътнали бузи, със страшни очи, влизал направо в банята и стоял там дълго, после въздъхвал така, че го чувала цялата къща. Женицата много се плашела. Тогава той започнал да пие. Отначало нормално, като всички. Ставал весел, понякога говорел с нея, шегувал се, канел я на по чашка. После взел да се напива като свиня, до безсъзнание, падал, веднъж се случило в банята — разбил си лицето. Една сутрин отишъл в кухнята, едва се държал на краката си, паднал като дърво и останал да лежи така целия ден. Бил тежък и тя не можела нито да го помръдне, нито да го обърне и трябвало целия ден да го прескача. И край. Оттогава престанал. Пийвал, но по малко и вече без да върши безобразия…

… Да, идвали са жени, но все различни. И за кратко. Дойде три, най-много четири пъти и изчезне. След две седмици нова. Не обичал никоя. А една дори изгонил със скандал, с викове, едва ли не я изхвърлил насила.

… Приятели — разбира се! — идвали са. И Виктор Григориевич, и Женечка често идвал — къдрав, приказен красавец, винаги любезен, приветлив, поздравява, а понякога и цвете носи. И жена му си я бива — Таня… А евреинът някъде се загубил, не зная, може би е заминал в Израел… Понякога идва един такъв белезникав бръмбазък, гадничък, тънкокрак, също много вежлив и разговорлив: как сте, какво ново, Тамара Мартяновна? Не го обичам, целият е фалшив, не му вярвам. Но, слава Богу, рядко идва — веднъж на десетина дни…

Не осъзнах веднага, че това е бил Ведмак. После се сетих. Дребен. Белезникав. Гадняр. Той е. (Странно е обаче, как така не е успял да направи добро впечатление на Мартяновна? Нищо не му струва да очарова такава жена. Но очевидно и опитният човек греши…) Сега той работеше в друго управление. Потърсих го и го намерих. Не беше лесно. Бе си сменил адреса, преместил се бе в разкошния апартамент, в който по-рано живееше Скъпия Другар Шеф, бе станал вече майор, леко беше понапълнял и важничеше. Посрещна ме нащрек. Трябва да призная, че отстрани моята настойчивост и нахалство изглеждаха странни. Сувенирите донякъде го омилостивиха, но бдителността му се засили. Разговорът ни беше нелеп, безпредметен, напълно безсмислен. Ведмак безрезултатно се мъчеше да разбере защо съм дошъл, какво искам и каква, в крайна сметка, е работата… Преструвах се на доброжелателен и приятелски настроен. Според мен той заподозря, че съм педи. Не съм сигурен. Изпихме бутилка мартел, завъртяха ни се главите, но така и не изпитахме радост от общуването си. Разказвах му глупости за негрите и жените им, а той — за баща си, който се намирал в предишното си състояние, но сега обичал да му чете Емил Верхарн. Досега с ужас си спомням онази вечер. Подробностите ми се губят, но общото впечатление беше като за тежка, срамна и безсмислена работа. Когато бях вече в антрето почти готов да си ходя и се опитвах да намеря падналото под закачалката таке, той ме попита уж между другото:

— Ходи ли при него?

— При кого?

— При твоя адаш, Красногоров…

— Не. А трябва ли?

— Не отивай. Да върви по дяволите. Той… Знаеш ли кой е той? Чудовище.

— Моля?

— Чудовище.

— Грешиш! — казах аз с пиянска назидателност. — Той е ясновидец, категория «С».

— Това пък как го измисли?

— Скъпият Другар Шеф ми каза. Що — не е ли така?

— Не. Той е чудовище.

— Тогава ще трябва да го посетя. Това е по моята специалност.

— Недей. Аз вече не го правя, недей и ти. Страхувам се от него… — той млъкна, сякаш се страхуваше да не каже нещо излишно.

— Трябва да отида! — обявих аз упорито, като че не го чувах. Надявах се да каже още нещо. Да обясни. Да сподели. «Страхувам се» беше изпуснато неволно — искаше му се да сподели с мен, с единствения човек, който би могъл да го разбере… да му повярва… Да му помогне, може би? Но той не каза нищо повече, а аз не исках да рискувам и да питам направо. На раздяла се прегърнахме. Предполагам с взаимно отвращение…“

Тук ръкописът свършваше.

Глава девета

— Къде е останалото? — попита Станислав.

— Това е всичко — каза Ваня, като старателно подравняваше листата в папката.

— Така ли? — попита бавно Станислав. — Не е успял? Или нещо друго?

— Сигурно не е успял… — Ваня още по-грижливо завързваше връзките. Не умееше да лъже. И не бе необходимо. Ще се научи. Бъдещето е пред него.

— Ти вярваш ли в това?

Ваня не отговори. Само повдигна едното си рамо, като гледаше настрани. Здраво държеше папката с двете си ръце, сякаш някой искаше да му я вземе.

— Твоят баща се увличаше… — меко каза Станислав. — Беше идеалист и дори мистик. Смяташе себе си за отявлен прагматик и го подчертаваше, но не беше вярно. Изобщо не беше вярно. Обичаше Гумильов. Обичаше да чете „Капитаните“ на глас и с чувство… Очите му светваха и гласът му кънтеше от вътрешен възторг, когато произнасяше: „Но има други сфери на света, измъчва ги измъчена луна. Те са съвем недостижими за висша доблест и за висша сила.“ Четеше ли ти „Капитаните“?

— Да. И „Старият бродяга в Алис Абеба“ четеше. И „Шесто чувство“.

— Беше много доверчив. Избра човек, на когото искаше да вярва и му вярваше безкритично и безкрайно.

— Защо ми го казвате?

— Защото не искам да вярваш на всяка дума от записките на баща ти.

— Аз и не вярвам на всяка дума.

— Така трябва.

Но той, разбира се, вярваше. На всяка дума. И това беше напълно естествено. Дори можеше да се окаже полезно.

— Знаеш ли как загина баща ти? — попита Станислав.

— Да.

— Ти как мислиш, било ли е нещастен случай?

Ваня за пръв път го погледна в очите.

— Мислех, че ВИЕ ще ми кажете какво е било.

— Нещастен случай — каза Станислав решително.

Ако човек е отишъл за гъби край река Вълча и изчезне, а след седмица го намерят да виси със заклещена глава в най-дебелия чатал на бора в пропастта… Разбира се, че е нещастен случай. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ПРЕЗ ЖИВОТА си отишъл за гъби и ето ти резултата. Случайност. Естествено.

— Помниш ли имената, които баща ти бе споменал в началото на ръкописа си?

— Да. Александър Гуриков. Сергей Жукованов. Марлен Косоручкин.

— Правилно. Само че те не работят за органите. Специално проверявах — няма такива там… — Станислав направи пауза. — Отдавна, от няколко години ги няма. А този… Жукованов вече не е между живите.

Ваня нищо не отвърна, само помръдна устни… Очевидно обаче имаше свое разбиране по въпроса.

— Така — каза Станислав. — Струва ми се, че искаше да ме помолиш за нещо?

— Да. Искам да работя при вас.

— Така ли? И какво можеш?

Отново повдигане на рамото — неопределено и почти срамежливо. Но едновременно с това и предизвикателно.

— Да убивам.

Станислав си позволи да подсвирне тихичко.

— И къде се научи?

— Никъде. На улицата.

— На улицата нищо хубаво не може да се научи — рече Станислав.

Внезапно си спомни как майка му веднъж държеше мокър парцал, миеше пода и не го пускаше да излезе навън. Той й отговори дръзко и тя го плесна с парцала през лицето с думите: „Върви. Нищожество“. До тъмно стърча с хлапетата във вонящия двор, но не изпита удоволствие от това. С него стана нещо. Решаваща промяна. Стана му безинтересно. Улицата престана да го привлича… Смени приятелите си и ценностната си система. Престана да пуши и започна да чете… Думите имат върху нас непредсказуемо и непредвидено действие. Както и книгите, впрочем…

— Извинявай, какво каза? — попита той.

— Казах, че наистина не е хубаво. Но ме попитахте какво умея и аз просто отговорих.

— Да. Разбирам. Но виждам, че нямаш особено високо мнение за мен. Защо всъщност реши, че ми трябва убиец?

— Не зная.

— Нямам нужда от сръчни убийци. Самият аз съм такъв. Нали така?

Ваня не отговори. Хапеше долната си устна и бе червен като рак. Странно момче. Очевидно душата му е ранена. И не заздравява. Некроза на душата. Разбираме го…

— Нямах високо мнение за вас — каза Ваня. — Но това беше отдавна. Някога. Оттогава всичко се промени. Нали виждам…

— Добре — каза Станислав. — Убеди ме. Ще те взема на работа. Но при едно условие. Ще ми дадеш и останалите листа от записките…

— Не са в мен.

— При това всичките. И тези последните, и тези, които са по средата.

— Нямам нищо… — Сега той пребледня, дори устните му побеляха.

— Всичко разбирам — каза Станислав. — Сигурно накрая, в постскриптум, баща ти е написал: не МУ показвай тези записки, няма нужда да знае какво ти е известно за него. Но ти имаш свое собствено мнение. Сторило ти се е правилно да зная какви интересни работи са ти известни за мен… Но тук има две подробности.

Той замълча и запали нова цигара. Ваня чакаше. Естествено. Какво друго му оставаше? Да стане и гордо да излезе? Не, това беше изключено. Не можеше да си го позволи.

— Първо — каза Станислав и си дръпна от цигарата. — Три четвърти от това, което баща ти е написал за мене, не е истина. Това не са факти, а артефакти. Знаеш ли какво е „артефакт“? Някои неща си е измислил — имаше богата фантазия, на която се възхищавах, честна дума. Някои неща му подхвърлих аз, забавлявах се. Той, например, пише, че на стари години съм взел да се занимавам с момченца… Не ми възразявай, написал го е! Със сигурност е така. Тези момченца той сам ми ги водеше, а на сутринта тихо ги изпращаше, за да не събуди Господаря. Беше сигурен, че Господаря спи безпаметно след бурната нощ, но в същото време Господаря се хилеше, заврял лице във възглавницата — наспал се и съвсем бодър. Господаря имаше много недостатъци, но ТАКЪВ не. Според записките излиза, че Господаря е сладострастник, а това изобщо не е вярно. Нали така? Пияндур, Нерон, развратник, сатир, нали?

Ваня го гледаше навъсено. Трябваше да спре, юношата бе странен и опасно непредсказуем, но той не искаше да спира.

— Харесвах баща ти. Обичам нестандартните хора. Той ме развличаше. Въобразяваше си, че ми е необходим като съветник и помощник… Впрочем така беше — помагаше ми да живея. Без него веднага ми ставаше скучно и тъжно. Беше умен! Знаеш ли защо не е искал да ми показваш тези записки? Знаел е, че мене никой НЕ МОЖЕ да ме шантажира. По-добре направо да се гръмне. Това е втората подробност, която трябва да знаеш…

— Изгорих онези страници — каза Ваня с усилие. — Имаше много лоши работи за вас. Хвана ме срам. Заради баща ми.

— Така ли? И какво имаше?

— Не искам да говоря за това. Защо ли? Бяха лъжи или полулъжи… Знам още по-лоши неща за вас, но никога и никому не бих ги разказал… и няма да ги разкажа…

— Например?

И тогава той спомена онзи случай в гората.

(… Когато запалката отказа да запали.)

Разбира се, той нищо не знаеше и не можеше да знае. Каза само това, което мислеше. Което си въобразяваше. Очевидно някога сам бе имал неприятности с „изнасилване“. Вероятно в казармата. Или може би в затвора? Кой го дърпаше за езика? Прословутият синдром на юношеската откритост? Развали му настроението. Разговорът загуби всякаква привлекателност и завърши зле.

— Утре донеси липсващите страници — му каза Станислав на сбогуване. — Можеш да си оставиш копия, щом толкова искаш. Или ми донеси копията, а оригиналите запази за себе си. Но утре.

Само че на следващия ден Ваня не дойде. Нито на по-следващия. Изобщо не дойде. Наложи се специално да издирва тоя глупак. И го намери. В Москва, вече след преврата, в началото на септември в една болница. Беше силно обгорял — ръцете, лицето, гърлото, а дясното стъпало бе простреляно. Бяха го забелязали около Белия дом. Странен младеж.

— Ти си странен младеж — му каза Станислав накрая. — Но ми харесваш. И аз съм странен, нали така? Добре, успя да ме убедиш. Върви сега при Кронид Сергеич… да-да, още сега… той ще ти направи документи.