Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава първа

Мама умря.

Съседката му се обади в службата, той бързаше с всичка сила, но закъсня — вече я бяха откарали. От ужас се вледени, тресеше го, зъбите му тракаха (а денят бе топъл, ясен и отвратително радостен). В стаята на мама бе разхвърляно, сякаш бедата бе премазала всичко с огромното си туловище. Креватът не бе оправен… Чекмеджетата на бюрото бяха издърпани и навсякъде се въргаляха документи. Остатъците от закуската бяха изтикани настрани и на масата стоеше леген с вода. Разбра, че мама е държала лявата си ръка в топла вода, следователно е страдала от сърдечни болки от сутринта. Обикновено я боляха рамото и ръката, но този път горещата баня не бе помогнала…

… По кахления под на огромното и страшно като Дантевото чистилище фоайе на болницата се тътреха тълпи от хора. Имаше всякакви, но повечето бяха старци — никому ненужни, покорни, тихи, отрекли се от всичко… Нямаше къде да се седне, малкото пейки бяха заети и тези, които не можеха вече да ходят или седят, лежаха като мъртъвци… Мама, с разкъсаното си сърце, бледа, сериозна, дори малко чужда, също бродеше сред останалите, изнемогвайки от болки в гърдите и ръката. „Не се тревожи — каза му тя строго. — С мен всичко ще бъде наред. Този път няма да умра. Обещавам.“

… Тази нощ не можа да спи. Влезе в нейната стая, коленичи пред леглото й, което така и не посмя да оправи (стори му се, че не бива да го оправя, че ще наруши нещо — изведнъж стана суеверен), зарови лице в студеното одеяло и започна да се моли. Ще направя всичко, което поискаш, мислеше си той. Ще откажа цигарите. Кълна се. Повече няма да запаля. Нито ще дръпна… Няма да изпия и една чаша дори… Няма да напиша нито един ред… Какво предназначение? Нямам никакво предназначение. И не ще имам. И не ми трябва. Нека само всичко да остане като по-рано… Ще оставя и Лариска, помисли си той с усилие. Знаеше, че мама не харесваше Лариска. Ще я оставя, каза си той. Знаеше, че лъже. През цялото време сякаш чуваше себе си отстрани. Сети се за мърлявото и плачливо момченце в студения коридор и как то си мислеше, че най-страшното вече наближава и нищо не може да му попречи… Стана, върна се в стаята си и изхвърли кутията цигари през малкото прозорче.

… Това продължи девет дни. Мама се чувстваше ту по-добре, ту по-зле. Болката отмина след две денонощия. Отначало Лариска дежуреше при нея нощем, но после мама каза решително: „Не е нужно“. Той всяка нощ се молеше край неоправеното й легло. Нарочно го оставяше така, не чистеше и стаята. Лариска се опита, но той така й се разкрещя, че тя се изплаши и разплака. Не биваше нищо да се пипа. Тъничка като паяжина, но все още достатъчно здрава нишка съединяваше настоящето и бъдещето и не биваше да бъде дори докосвана. Така му се струваше.

… На седмия ден подобрението стана очевидно, но докторката не отвръщаше на неговите умилителни усмивки, клатеше глава и казваше, без да го гледа в очите: „Инфарктът е обширен… Не забравяйте и възрастта…“ Той потискаше пробуждащата се надежда, разбирайки с някакъв пещерен инстинкт, че не бива да се надява, молеше се и се готвеше за съвсем друг живот. Няма да живеем повече тук. Ще се преселим в твоето Костилино, ще купим къщата на Соломатини, която толкова ти хареса. Сигурен съм, че ще я продадат с удоволствие, ще се науча на дърводелство, ще поправя покрива, левия заден венец, ако наистина е изгнил, ще завъдим кокошки… ти толкова искаше това, там ще ти е добре и всяка вечер с теб ще играем на „деветка“ и „кинга“… Заспа така — на колене, заровил глава в неоправеното легло, а в осем часа сутринта зазвъня телефонът. Скочи като ударен с камшик, вече наясно кой и защо се обажда…

По време на погребението грееше слънце и духаше леден, свиреп, безпощаден вятър… Настина жестоко. Боляха го зъбите. Гърлото също. И простреляния гръб под лопатката. Лицето му подпухна, очите се зачервиха и се свиха, тъжни като на болно животно. Той си беше болно животно. Лариска му звънна плахо и той я помоли да го остави сам. Обади се намусеният Виконт, после дойде заедно с изпълнения със съчувствие Мирлин — не ги пусна вътре, защото искаше да е сам. Приличаше на ранен и болен звяр, който искаше да се скрие в гъсталака и там или да оживее, или да издъхне в самота, само в самота… Четеше смъртния акт и документите, свързани с погребението, сякаш се надяваше да намери в тях нещо съществено, но откри единствено описанието на причините за смъртта и се учуди: „атеросклероза на мозъчните артерии“. Защо мозъчните? Нали беше инфаркт — остана озадачен за миг, но тутакси забрави за това. Внезапно му се прииска да чете писмата — неговите към нея и обратното, писмата на леля Лида и на други нейни приятелки, които отдавна не бяха между живите, някакви записки по педагогика и няколкото варианта на автобиографията й… Стана му съвсем непоносимо, занесе ги в банята и се зае да ги гори в печката, без да ги чете, не искаше да чете, не желаеше нито да помни, нито да знае…

… Странно, но тя бе направила точно същото с архива на баща му, когато получи известието за смъртта му — изгори всичко до последното листче вкаменена, мъртва, със сухи очи… (Изплашен и разплакан той седеше в далечния ъгъл и я гледаше, страхувайки се да се приближи: в отблясъците на огъня в сумрака тя му се струваше каменна и непозната.) И все пак какво искаше да унищожи с изгарянето на хартията? От какво да се избави? Кой опънат нерв да изтръгне? Нямаше отговор. Това, разбира се, беше акт на мъка и отчаяние, но имаше ли в него някакъв смисъл? Поне мъничко?…

На третия ден вечерта излезе от къщи, купи кутия цигари и се обади на Лариска. До пет часа сутринта обикаляха по Литейния мост, край бившето френско консулство (където сега се помещаваше училището за глухи деца), покрай пристанчетата на речните трамвайчета (а там преди десет години ги бяха нападнали хулигани — случай, който беше номиниран за ДЕВЕТНАЙСЕТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО, но не бе одобрен), по Кировския мост, покрай Дома на политическите каторжници, покрай „Аврора“, по моста на Свободата (бивш Сампсониевски, някога дървен, уютен и тесен, а сега железен, важен и широк), покрай строежа (преди войната тук се намираше така нареченият Пироговски музей — огромно здание, или още недостроено, или вече разрушено, което изгоря по време на блокадата, а след войната стана затвор за няколко хиляди пленени германци, омърляли неописуемо анфиладите, залите и аркадите — а сега на мястото строяха нов хотел), покрай жълтата безкрайна фасада на Военномедицинската академия и отново към Литейния мост… Говореха малко. Пушеха. Понякога улавяха погледите си и тогава сякаш невидима сила ги хвърляше един към друг — те трескаво се прегръщаха и стояха така по няколко минути, буза до буза, душа до душа… Нещо се случваше в него. (Сигурно и в нея, но тогава той изобщо не мислеше за това.) Въглените изстиваха и се покриваха със сива пепел. Раната зарастваше и се покриваше с нова розова кожа. Един живот свършваше и започваше друг. Едни страхове изчезваха и неизвестно откъде се появяваха нови… Равновесието се възстановяваше… След седмица той почувства, че е в състояние да говори за мама без болка, дори обратното — и така като че отричаше нейното изчезва не и утвърждаваше присъствието й. Не му се искаше да анализира тези усещания — трябваше първо да оздравее докрай. Ако, разбира се, е възможно, напълно да се възстанови от такова преживяване. (После се оказа, че е възможно. Не да оздравее, а да премине към ново състояние на здравето си — еднокракият инвалид също може да се смята за — и дори да бъде — здрав, но на свое ниво.)

Измина още една година, и то, слава Богу, спокойно, без сътресения и удари; всичко се успокои, те с Лариска се ожениха тихо, без сватба, присъстваха само Виконта, Сеня Мирлин и Жека Малахов с Татяна. Седнаха на масата, хапнаха месо по бургундски, пиха медицински спирт и пяха дружно изрепетирания репертоар:

Ех, колко отдавна беше това! Майски бръмбари, глътка свобода, затопляне… „Един ден от живота на Иван Денисович“… И как завинаги отмина! Е, може би не съвсем. В края на краищата икономиката е длъжна… Абе, каква икономика, по дяволите? Нали трамваите вървят? Вървят. Какво още ти трябва, старче? Водка се продава, нали? „Пет, дори осем да показва стрелката — все ще се напием до козирката. На Илич предайте, че и десет са ни малко. Има ли място в тумбаците, ще направим като поляците…“ Е, нищо няма да направят никога! „Леви-десни, не са леки към комунизма правите пътеки.“ Слушайте, наредил съм се вчера на опашка за бира и там един философства: момчета, спукана ни е работата, на първи водката поскъпва два пъти, вече пишат ценоразписите, честно ви казвам! А един двуметров дръвник му вика: няма да посмеят! САХАРОВ НЯМА ДА ПОЗВОЛИ! Абе какво си се развикал, чуваш се по целия булевард „Карл Маркс“? Виконте, престани да се тресеш, сега за това не съдят… А знаеш ли защо е бил изгонен Овидий? Съществуват сто и единадесет напълно аргументирани версии, но най-вероятно — най-вероятно! — за елементарно недонасяне… Ама пък шегички си правиш, боцмане… Я по-добре да запеем:

(… Дявол знае, защо цялата днешна интелигенция обожава романсите на престъпния свят? И то, забележете, още от студентската скамейка! Мразим престъпниците и се страхуваме от тях, а песните им пеем с голямо удоволствие! Това е така, братко, защото една трета от народа ни вече е била в затвора, втората третина сега лежи там, а третата е готова да влезе при първото разпореждане на началството… Не закачай началството! То е свято. „Няма нищо по-страшно за нашия началник от това, усърдието му да бъде ограничавано!“…)

Какъв глас има все пак Сьомка, дявол да го вземе… Слушай, Семьон, изпей „Във Франция двама гренадири…“ — заради мене и Лариска. Без да си придава важност, той става и запява. Гласът му гърми така, че абажурът се клати, шията му се издува и става керемидено червена. Всички се наслаждават, с изключение на Виконта, който по принцип не понася силни звуци…

… Знаете ли, момчета, кого срещнах вчера? Толя Костилев! Станал е като слон. И е важен като камила. Знаете ли какво работи сега? Заместник главен… Лъжеш! Кълна се! Господи! Толя и заместник главен! Помните ли „Форест, форест, форест“? Как да не помним! И завикаха в един глас:

— „Форест, форест, форест… Енимълс, енимълс, енимълс… Уинтър, уинтър, уинтър… Он дъ мидл ъф дъ роуд стейз Иван Сусанин. Германо-фашистката хидра.

— Ван, Ван, уил ю тел аз дъ уей ту дъ Москоу-сити?

— Ай донт ноу — сед Иван Сусанин.

— Вань, Вань, уи шел гив ю мени доларс!

— Ай донт ноу — сед Иван Сусанин.

— Вань, Вань, уи шел гив ю мени рубълз!

— Ай донт ноу — сед Иван Сусанин.

— Вань, Вань, уи шел килл ю, мамицата ти!

— Пърхапс, пробъбли!!!

Енд дей килд хим. Иван Сусанин из дъ нешънъл хироу ъв дъ Совиет Юнион!!!“

… Ех, колко хубаво се реве, щом си спомниш славните времена в училище!

Плюя на всичко, плюя! Всичко някак си ще се размине и ще е добре. Не, не всичко. Мога с всяко нещо да се примиря. С всяко нещо. Нека ядат, нека плюскат, нека се награждават един друг и да се хвалят, ако щат да пукнат от почести. Но не и лъжата, не и лъжата! Всяка дума е лъжа, във всеки вестник лъжа, включваш телевизора — лъжа, отваряш книга — лъжа. Лъжа, навсякъде лъжа, гола лъжа и нищо друго освен лъжа! Първото, гълъбчета, което трябва да се направи в този нужник, е да се обяви свобода на информацията. Да се спре заглушаването, да се махнат запушалките и всички затворени прозорци да се отворят широко! И без вас зная, че пет години тая помия ще тече в канавките и още пет години ще трябва да чистим, да търкаме и да мием; а после още петнайсет години ще се учим да серем в тоалетна чиния, а не около нея, мамка му! Но преди всичко да разтворим прозорците и да си отдъхнем поне за малко от непоносимата воня — без ТОВА нищо няма да стане! И никога! Какво ревеш като ранен слон? Стига си стоял нащрек, Виконте, повръща ми се като те гледам. Извинявай, ама си се наакал до ушите… Момчета, оставете, тази помните ли я:

… Това пък какво е? Поручик Али, началото на двайсетте… Аха, спомням си: Сашка я донесе отнякъде в университета. Даа, Сашка, Сашка. Колко е жалко за него — такъв талант беше! Е, господа! Нова порция бисери… Давай! Хората ги обичат!… „На бойното поле се носеха виковете на ранените и стоновете на мъртвите…“ Ново двайсет! Това е отпреди сто години! Не ме уважаваш, началник, стари работи подхвърляш… „той я заведе до кушетката и седна…“ Да се разстреля! Не, защо, напълно… Ето още нещо: „Под кревата лежеше труп и още дишаше. Наблизо ридаеше жената на трупа, а брат му бе припаднал в съседната стая…“ Не е лошо! Браво! Добре… Ето още за труп: „Тази сутрин на плажа е намерен труп. Беше на девойка с неземна красота…“ Ха-ха-ха! Виконте, помниш ли инвентарния опис в пенджикентския музей: „Десета точка. Картина от неизвестен художник. Елен, бягащ от Сталинабадска област“? Ха-ха-ха… „Пета точка. Ловен кинжал в кания. Кинжалът е загубен, канията не е от него…“ Момчета, помогнете да разчистим масата, ще пием чай… Точно така! Ще пием чай по старинному и ще пеем народни песни — това ще е чист, трезв, истински руски живот! „По реката плува брадва от остров Неверов. Накъде плуваш, желязо недно?…“ Ех, този ярък слънчев свят на частушките — абстрактен като картина на Салвадор Дали: „В планината в колибка живее интелигент, сложил е завески нови, а делата му до едно са хуйови!“ Какви са тия маниери у вас — да псувате в присъствието на жени? Това е нов московски навик: да се целуваме при среща и да псуваме пред жени… Или чрез жени! Тоест как така? Ами когато жените сами псуват… Семьоне, Сьомка! Хайде да изпеем любимата на мама:

Разделиха се в три през нощта. Сеня Мирлин хвана такси и се обърна към шофьора с историческия въпрос:

— Уил ю тел аз дъ уей ту дъ Москоу-сити?

Жека и Таня, докато чакаха да завършат преговорите, стояха прегърнати с Виконта и тихо тананикаха с чувство на дълбоко удовлетворение:

Глава втора

Ето че неочаквано дойде време за ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО. Случваше се и по-рано да го боли черният дроб — веднъж в Кавказ така го сви, че не му се вярваше да оживее, но всичко мина без тежки последствия. Пооправи се с английска сол и но-шпа, а и привикна да дъвче захар по време на пристъпите. Мама веднъж бе казала: „Черният дроб обича сладко“ и той свикна да яде захар и да пие слаб чай, когато го заболи и мъчи цяла нощ (след препиване, след тлъсто или пържено ядене и понякога просто така, без определена и видима причина), да седи сгърчен и да чете някоя глупост. Към сутринта обикновено пристъпът отминаваше и животът ставаше по-поносим, макар че трябваше да се пази диета.

Сега обаче не го отпускаше. Болеше го и на следващия ден. Не му минаваше цяла седмица. Не го мъчеше кой знае колко (в Кавказ беше по-страшно), но затова пък го държеше непрекъснато, упорито и някак съвсем безнадеждно. Гризеше го мълчаливо и заплашително.

Лариска се измъчи с него — той не искаше да отиде в болницата, не пожела и да извикат лекар, надявайки се, че ще се размине. Но не му минаваше. На осмия ден Виконта, без да пита никого, доведе познат доктор от Военномедицинска академия, полковник — румен, дяволски интелигентен, покрит на всички видими места с рядък златист пух. Полковникът опипа красногоровския корем с хладни меки пръсти и каза: „Вашата болест, Станислав Зиновиевич, за съжаление е следствие от терапевтичен хирургически проблем…“ И го каза така, че Станислав веднага се предаде. Впрочем той вече нямаше сили да се съпротивлява — през изминалата седмица така се измъчи, че бе готов на всичко.

В болницата набързо (с връзки, разбира се) го подготвиха и веднага го откараха в операционната. Лежеше по гръб на количката, матовите плафони плуваха над него и той си мислеше, че е напълно възможно те да са последното, което вижда.

Над операционната маса яростно блестяха прожектори, беше студено, докторите разговаряха тихо и неразбираемо, после (той не гледаше) нещо се впи в китката му, стори му се, че са железни нокти, но просто му вкараха във вената анестезиологичен разтвор. Гласовете се отдалечиха и се превърнаха във фон, неизвестно защо светлинен, а не звуков, после той пропадна в нищото, изплува, нищо вече не чуваше, виждаше само светлините на прожекторите, отново се потопи и отново изплува — този път за последно.

Ослепителната светлина стана тъмнина и в същото време си оставаше светлина. Беше толкова странно… така мъчително странно… Но му донесе облекчение. Нищо друго нямаше освен тъмнина, тъмнина от ослепителна светлина и дългоочаквания покой…

Наистина чуваше и глас, който изникна от нищото внезапно — отвратително висок, звънтящ, с реверберации20.

„… Красногоров, шибан идиот! Отвори си устата! Устата отвори, Красногоров, мамка ти! Устата!!!“ Но беше късно: вече всичко наоколо умираше, дори ослепителната светлина, тъмнина от светлина, черна тъма… и гласът също умираше нямаше къде да се дене в това всеобщо умиране, той умираше… той умря… „Красногоров! Устата! Педераст мръсен, отвори си устата!!!“ И всичко изчезна. Събуди се, без да знае нощ ли е или ранно утро — беше сумрачно и дори тъмно, виждаха се някакви бели високи кревати, много го болеше гърлото, сякаш имаше ангина, струваше му се, че устата му е пълна с кръв и беше безумно жаден. „Вода“ — каза той, но се чу само стон. Гласът му бе пресипнал и тих, никой не го чу и никой не се появи. Отново повика и отново без резултат. Обръщаше подутия си грапав език, опитвайки се поне да оближе устни, и внезапно откри — по-точно стори му се, че е открил — липсата на предните си зъби. Беше като в тежък кошмар. Вяло местеше езика си напред-назад, опитвайки се да разбере, дали само му се струва, или наистина беше така. Предните горни зъби ги нямаше. Къде се бяха дянали? Не можеше нищо да си спомни и не разбираше какво става. Къде са ми зъбите? До него безшумно изникна бяла фигура и той усети между устните си хладен порцеланов чучур, от който потече вода! Преглътна няколко големи глътки, превъзмогвайки болката в гърлото, и попита: „Къде са ми зъбите?“. Фигурата мълчеше, може би не разбра за какво става дума и реши, че болният бълнува. Чучурчето отново влезе между устните му. Никога по-рано обикновената хладка вода не бе му носила такава наслада! Отново заспа, сякаш пропадна в пропаст.

Когато се събуди, вече беше ден. Лежеше в реанимацията на висока количка, наоколо нямаше никой. Гърлото го болеше. Прозрачна гъвкава тръбичка съединяваше тялото му с тежка бутилка, пълна с гъста вишневочервена течност. Двата му предни горни зъба наистина ги нямаше и това му се струваше поразително и мъчително неразбираемо. И отново бе безумно жаден.

С течение на времето нещата се изясниха. Обясни му ги веселият, енергичен, никога неуниващ анестезиолог. Оказа се, че упойката е имала върху него („парадоксално“), нестандартно въздействие: дълъг спазъм сковал всичките му мускули. Той престанал да диша (излиза, че ние дишаме посредством специални мускули) и взел да опъва петалата. Наложило се веднага да му вкарат кислород под налягане направо в трахеята. Но челюстите му били сковани от спазъма, както и всички останали мускули и напразно му крещели в ушите да отвори уста. Тогава майор Чьорни, който оперирал, взел решение да му извадят предните зъби и в образувалото се отвърстие да вкарат тръбичката. Така и направили, и то толкова спешно, че му повредили и гърлото, но това е дреболия — утре ще зарасне…

Според думите на жизнерадостния анестезиолог Станислав пребивавал две или три минути в състояние на клинична смърт, измъкнали го ОТТАМ моментално, тъй че не се очаквали никакви вредни последствия. Тъкмо обратното — сега той бил като новороден! На генералния конструктор Корольов, например, не му провървяло — по време на елементарна операция същата упойка имала при него подобно въздействие, но академиците се паникьосали и не успели да го спасят… Тогава дойде лично майор Чьорни и прекъсна тези словоизлияния. Отпрати анестезиолога да си гледа работата и връчи на болния за спомен два черно-зелени камъка, големи колкото лешници — бяха ги извадили от Станиславовите жлъчни канали. После с удоволствие му обясни колко възпален е бил жлъчният му мехур и какво е щяло да се случи с него, ако бяха оперирали дори само час по-късно…

След един месец скромно отпразнуваха завръщането на Станислав. Виконта и Лариска с наслада пиеха хванчкара21, хапваха прекрасен омлет по селски, а сам той сърбаше слаб пилешки бульон със сухари безкрайно доволен, че отново е вкъщи и всички ужаси са отминали.

— А ти там се ползваш с голям авторитет — каза той на Виконта и с това доста го учуди.

— Къде? — повдигна вежди Виконта.

— Добре, добре, потайнико! В Академията, къде другаде.

— Сторило ти се е — небрежно каза приятелят му и веднага помоли Лариска да направи още омлет. Щом тя излезе, той го смъмри:

— Кой те бие през устата да дрънкаш.

— Добре, добре, потайнико. Няма вече. Обаче нямаше да се измъкна, ако не беше ти.

— Не преувеличавай — рече строго Виконта. — По-добре обърни внимание, че това е двайсет и четвъртият случай, нали така? Или неправилно смятам?

— Правилно, правилно…

— И си бил на ръба, доколкото разбрах от доктор Чьорни, нали?

— Да, дори малко го прекрачих. Малко.

— Поклон ти правя — каза Виконта. — Но кажи ми какво мислиш по този повод?

Тогава влезе Лариска с тигана, за да попита Виконта колко яйца иска и те започнаха да спорят по какво бърканите яйца се различават от омлета.

Станислав се опитваше да разсъждава приблизително така. Ако ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО реално съществува, то би трябвало да се проявява или в сферата на МОГА, или поне в сферата на ИСКАМ. МОГА. Мога да работя с произволно PC, с произволен BASIC, асемблер, машинен код22 (изобщо не говоря за ALGOL, FORTRAN и другите древни езици). Налагало ми се е да работя с MINKS, с BESM, сега работя с IBM23, предполагам, че мога да работя с всякаква ЕИМ24. Мога да карам кола. (Да поправям не мога.) Мога да пиша стихове за стенвестника и за Лариска, изобщо всякакви стихове, например рекламни. Очевидно мога да пиша и романи не по-зле от другите, но едва ли по-добре. Изобщо май не съм глупак, обаче това е малко! Не съществува нещо, което да мога да правя най-добре от всички или поне по-добре от мнозина… Мрак. Мъгла. Пълна неопределеност. По-точно — пълна определеност: „претеглен и класифициран като лек“…

ИСКАМ. Господи, ами нищо особено не искам! Е, искам да публикувам романа си. Но ако не стане, няма да се давя, няма да тъгувам, няма да се запия… И искам да създам собствен програмен език… с Ежеватов бих искал така да поработя, че да ме похвали… Господи, и още неща искам, но те са дреболии и ако това е важно, важно е за мене — изключително и само за мене. В уменията ми, в желанията ми, в намеренията ми няма нищо, заради което си струва да ПАЗИШ и СЪДЕЙСТВАШ…

„Претеглен и класифициран като лек.“

Наистина имаше и ОЗАРЕНИЯ. Или ЗАТЪМНЕНИЯ. Кой както иска да го разбира. Не му беше приятно да разсъждава на тази тема, но веднъж се насили да анализира това си свойство. Заниманието се оказа също толкова неприятно, колкото спомена за някой стар личен провал или срам (или срамен провал). Някакъв магарешки номер в процеса на любовно ухажване. Или позорна грешка на изпит. Или срамотно отстъпление при вида на престъпници наблизо… Всъщност нищо позорно нямаше в тези озарения-затъмнения. По-скоро обратното. То беше нещо подобно на припадък, за който почти нищо не можеш да си спомниш, освен чувството за бяс и дива, неконтролирана ненавист…

За първи път изпадна в такова състояние още като ученик или в началото на следването си, когато Виконта със своето идиотско високомерие обиди един чудовищен великан и престъпник. Онзи притисна дребния къдрав и силно пребледнял Виконт в ъгъла на трамвая, зареди неразбираеми заплахи и взе да го бие през очите с кожената си ръкавица. Приятелят му — същата грамада, с не по-малко отвратителен вид, стоеше наблизо и равнодушно зяпаше през отворената врата. Трамваят беше пълен, но никой не посмя да се намеси, всички се правеха, че нищо не се случва. Това продължи десет секунди. Станислав стреснато гледаше боя и тогава настъпи затъмнението — или озарението — и той внезапно разбра какво трябва да направи… Виконта после му каза, че изглеждал страшно отстрани. Станислав издал тънък, на границата на чуваемостта писък, подскочил на гърба на хулигана, някак много ловко, като звяр, отметнал рошавата му глава назад и без да престава да писка, го ухапал няколко пъти по лицето.

Целият трамвай мигновено се вцепенил от ужас. Онзи също се вцепенил от ужас — и как да не се шашне, когато в трамвая, а не сред джунглите, на гърба му се мятат шестдесет и пет килограма мускули и със зверски вой и писък почват да го хапят по лицето. Той с трескаво усилие се отърсил от Станислав като от някакво отровно животинче и се метнал от трамвая в движение (в онези времена нямаше автоматични врати). Двете горили побегнали панически в храстите край линията (случката станала на улица „Горки“, недалеч от кино „Великан“), а Станислав стоял изопнат като пружина, с изкривени пръсти, пребледнял, с избили червени петна, а зъбите му били оголени като на побесняло куче.

Слязоха на следващата спирка, за да не плашат пътниците в трамвая… В паметта на Станислав остана: отначало — чувството за ОЗАРЕНИЕ, неуправляемият бяс, чувството за пълна свобода и абсолютна увереност в собствената правота; а веднага след това — разтревожените очи на Виконта и гласът му: „Ей, какво ти стана? Чуваш ли ме изобщо?“

През последните петнайсет години имаше няколко подобни случая. Беше му неприятно, понякога дори срамно да си ги спомня. Още повече да разказва за тях. И работата не беше в това, че никой няма желание да признава склонността си към припадъци. Имаше и още една неприятна подробност. Подобно избухване ги спаси с Лариска, когато, разхождайки се през една есенна нощ край реката, се натъкнаха на сюрия дребни, но гадни момченца. Обкръжиха ги петнайсетина тийнейджъри с развалени зъби, мръсни, излъчващи злоба и страхлива похот. Притиснаха Станислав към парапета и взеха да опипват Лариска, смеейки се, разкъсаха блузката й и пъхаха ръце под полата й… Станислав избухна. Външният му вид бе толкова ужасен, че бандата мигновено се пръсна на различни страни с викове, а Лариска се изплаши (по нейното собствено признание до припадък) — той й се сторил по-опасен от която и да е банда, като върколак на лов…

Неприятната подробност беше, че щом се опомни, осъзна, че по време на ОЗАРЕНИЕТО се е подмокрил и дори малко понаакал. Но не от страх, не — нямаше и помен от страх, само ярост и ясна ненавист. Но очевидно с организма му нещо ставаше по време на тези избухвания — някакъв спазъм… или напротив, някакво отпускане. (Като еякулацията, която, както разправят, се случва на обесения в предпоследните секунди от живота му.)

Той се опита да анализира всички тези случаи. Бяха различни, общото беше, че той всеки път защитаваше някого, отстоявайки справедливостта — ту с хулигани воюваше, ту с тъпата референтка, поискала да се направи графологична експертиза на всички от института, за да открие кой е посмял да напише напряко на статията й в стенвестника „ЛЪЖА!“ („Не знаете ли какво е ПРЕЗУМПЦИЯ ЗА НЕВИННОСТ?!“ — крещеше й тогава Станислав под изплашените погледи на членовете на редколегията). Избухна и пред един нахалник, който беше прередил всички на бензиностанцията. Както се изясни по-късно изобщо не е бил нахален и никого не е бил прередил — а просто е имал някакъв специален талон, пропуск, някакъв специален документ…

Всеки път след ОЗАРЕНИЕТО му пресъхваше гърлото, езикът набъбваше и ставаше грапав, главата го наболяваше и го измъчваше срам, а по-интимните части на организма му функционираха някак неправилно. Нещо ставаше с него по време на тези избухвания. Някакъв срив. По-точно казано — пропадане. Станислав внимателно подпитваше познатите си, но с никой от тях никога не се бе случвало нещо подобно. И какво? Не миришеше на никакво предназначение. Миришеше по-скоро на патология и нервна клиника. Това беше само още едно доказателство за неговата необикновеност, особеност и дори уникалност, но нищо повече.

Понякога нощем се събуждаше от взривове на щастие, сърцето му биеше възторжено, лицето му се разтягаше в радостна усмивка — тъкмо беше разбрал ВСИЧКО! Беше придобил знание, което го изпълваше до най-съкровените му кътчета… Предназначението се бе надвесило над леглото му като прекрасен призрак. Беше ясно, величествено и поразяващо очевидно. На границата между сън и реалност, като ехо от внезапно прозрение, като щастлив балон се мотаеше самотна радостна мисъл: „Господи, къде бяха преди очите ми, колко очевидно е било всичко това, Боже!“

Но после всичко се рушеше бързо. Лунните квадрати лежаха като мъртви на паркета. Пукаха разсъхващите се тапети. От стената строго гледаше мама… До него тихо и спокойно лежеше Лариска. Той ставаше, отиваше в малката стаичка и там изпушваше цигара, без да пали лампата. Струваше му се, че на тъмно може и да успее да изрази с думи случилото се, да си го спомни, да го върне на бял свят. Беше мъчително. Вероятно на брега на Стикс по същия начин се измъчват СЕНКИТЕ, опитвайки се, но не можейки, да си спомнят своето минало…

Виконта безмилостно повтаряше едно и също: „Търси!“ Или понякога: „Чакай“. От известно време очевидно не му се разсъждаваше на тези теми и не му се слушаха жалбите на Станислав. Може би се досещаше? И не искаше да говори. Защо? Боеше се да не го урочаса ли? Понякога беше суеверен, при което сам си измисляше какво не бива да прави: не бива да се къпе преди изпит и по принцип в навечерието на важно и решаващо събитие. Не бива да гледа Луната през лявото си рамо. Не бива да настъпва пукнатините в асфалта. Дори мислено не бива да запява песента „Моряко, забрави за небесата…“ И в никакъв случай, никога, при никакви обстоятелства не бива да отива на работа по друга улица освен по „Клинична“. Навремето изчете Леви-Строс и взе да придава на поличбите особено и извънредно значение. „Суеверието те прави силен.“ Лошата поличба те кара да си нащрек, добрата те ободрява. Светът е по-сложен от която и да е наша представа за него и затова единствено разумът не е достатъчен. За да оцелееш, трябва да търсиш скрити резерви ида сключваш странни съюзи… Те с Жека Малахов можеха да обсъждат с часове тази идея. Ясният, прям, безстрашен и изпълнен с весела жлъч Жека и седящият с присвити очи, обгърнат от дима на лулата си Виконт, който сякаш винаги оставаше в сянка, винаги — неразбран и непостижим.

И с никой друг освен с Виконта нямаше смисъл да говори за Намесата на Съдбата. Макар да можеше да поговори за Предназначението изобщо.

На Семьон Мирлин това не му беше интересно.

Изпълненият с жлъч Жека го посъветва да се обърне към философията.

(Жека беше със светли къдрици, румен, с чудни лазурносини очи, от които лицата от женски пол се вцепеняваха. Той знаеше това и му се повдигаше от него. Само мисълта за прелюбодеяние предизвикваше у него спазми. Той винаги беше чист, ясен, красив, блестящ като кристална чаша. Мразеше лъжата. Всякаква. Много трудно и с много условности признаваше измамата в името на спасението и я наричаше нравствен наркотик. Обичаше своята Татяна неприлично много. И търпеливо понасяше насмешките по този повод. Макар че не беше последовател на Толстой — можеше да се брани, а при необходимост и да напада. Беше пурист. „ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ НА МЕТРОТО! — произнасяше той, преизпълнен с жлъч. — Кой титан на мисълта ги е измислил? ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ НА СТАДИОН «Сергей Миронович Киров»… ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ НА НЕВСКИ ПРОСПЕКТ…“

Виконта беше сигурен, че СНОБ е светски лъв, елит, високомерен аристократ. Жека го разубеждаваше. Сьома Мирлин предполагаше, че ЗАДОВОЛЯВАМ означава оказвам давление, а Станислав бе искрено убеден, че пурист е личност, страдаща от пикочно-полови болести… „Нали пурген е диуретик! — казваше той. — Пикочогонен е!…“ Жека поправяше всички търпеливо, ала понякога и ядно. Ядосан от тези граматико-лингвистични поучения, Виконта се изхитри да отговаря на забележките му с класическото изречение: „Пред коя дума във въпросителното изречение ПИЧОВЕ, КОЙ Е ПОСЛЕДЕН НА ОПАШКАТА ЗА БИРА? се поставя вметнатата част ДА ГО ЕБА?“ Пуризмът по принцип е уморителен. Жекиният също понякога уморяваше. Впрочем той безпогрешно улавяше умората в събеседника си и веднага променяше разговора — беше чувствителен и интуитивен. Работеше в „чекмеджето“ и се занимаваше със свръхчистите елементи.)

Жека презираше философията. Станислав също. Още като аспирант искрено и безуспешно се мъчеше да разбере какво е философията и за какво служи. Напразно. Непрекъснато стигаше до извода, че философията не е нищо друго освен многословни разсъждения за Света, които не са подкрепени от никакви конкретни факти. И то по принцип. Разсъждения, чието най-важно свойство бе обстоятелството, че не могат да бъдат нито опровергани, нито потвърдени. Никой и не се опитваше да ги опровергава или потвърждава, сякаш имаше предварително споразумение да се работи изключително и само с комплект Гьоделевски постулати и с никакви други. В най-добрия случай философът (Тайар Дьо Шарден, например) правеше странното и противоестествено впечатление на писател-фантаст със задоволително въображение, който е решил да пише (осенен от фантастична идея) не роман, а някакво гигантско есе — като Лем със „Сумата на технологията“… Очевидно философията по своята същност не е предназначена да отговаря на въпроси, а само да ги обсъжда.

Скоро след разговора с Жека (през първата нощ когато Лариска излезе с колата) той взе стълба и се разрови в най-високия рафт, където прашасали дремеха в забвение съкровищата на човешката мъдрост: Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и освен тях Шопенхауер, Хегел, Платон, Кант, Гьоте и дори Ницше и Новият завет, а на немски и Фихте. Някои от тях бяха останали в наследство от баща му, други бе купувал през последните двайсет години, а имаше и такива, появили се неизвестно кога и откъде.

Полза от тази идея нямаше. Това можеше да се очаква. Избърса праха с влажна кърпа, по-голямата част от идеологическия боклук замина на тавана, а дузина (избрани) томове бяха прегледани без надежда за успех и по тази причина повърхностно. В дневника си, който не бе отварял от миналата година, записа няколко изречения. Стори му се, че някои се отнасят до неговата работа, а други просто му харесаха.

От Гьоте:

От Ницше:

Колко странно беше хрипливото заклинателство на Заратустра след ясния и чист глас на истинския мислител!

От Шопенхауер не намери нищо подходящо и това не беше странно, защото в „Афоризми на житейската мъдрост“, според признанието на самия автор, ставаше дума повече за това как да се научиш „да живееш щастливо и лесно“. В Новия завет не намери нищо, въпреки че се зачете в Апокалипсиса така, както се четат стихове („… пето — сардоникс, шесто — сардолик, седмо — хризолиф, осмо — вирил…“). В Платон и Джордж Бъркли също не откри нищо… Но Барух Спиноза не го подведе.

Амин! Нямаше какво да добави към това. И време не беше останало вече — под прозореца заръмжа Ларискиният запорожец — нощта беше свършила, операторът се бе върнал вкъщи и цялата купчина от мъдрости трябваше да се скрие бързо заедно с дневника. Трябваше да се престори, че чете титаничното творение на социалистическия реализъм — романът „Щит и меч“. За него злите езици казваха, че го донесли в редакцията със заглавие „Счит и меч“… Не смееше да си помисли дори, че ще обяснява на Лариска Предназначението, Предопределението и Намесата на Съдбата…

Понякога любовта означава мълчание.

Глава трета

През декември Лариска постъпи в болница за задържане.

Загубиха цял ден да уреждат безкрайните безсмислени формалности. Тя беше съсредоточена и мълчалива. Той се чувстваше виновен, напъваше се да я развлича, дърдореше като невръстен ухажор — тромаво и бездарно. Понякога жена му се усмихваше насила, но продължаваше да мисли за нещо свое.

Завърна се вкъщи по тъмно. В светлината на уличните лампи бавно се сипеше мек сняг. Светът бе тих и пуст. Светът бе чист и добър, от хората в него бяха останали само топящите се следи по белия сняг. А вътре в себе си той усещаше неприятна тишина и гнетяща пустота, в която плаваше нещо космато, многопластово и противно, като китайска чайна гъба. Плахо се опита да разбере какво е това, но откри в себе си само унило и упорито неудоволствие.

Разбра, че болницата, в която приеха Лариска, определено не му харесва. Беше удобно, че е наблизо — на пет минути бавен ход пеша — но това беше болницата, в която умря мама. И въпреки че Лариска лежеше в съвсем друго, ново крило, той не можеше да спре да мисли за мамината стая — онази огромна зала пълна с легла, с ДЕСЕТКИ легла и с безброй, стърчащи като някакви метални кактуси, апарати за преливане на течности, за равномерното бръмчене, мърморене и бучене от много гласове, за влагата и задуха, за женските лица, лица, които се обръщаха равнодушно към него… В същата зала сутринта, когато тя умря, леглата бяха празни и неоправени, защо? Защо всички болни бяха преместени оттам, където през нощта бе дошла смъртта? Може би така бе прието? Едва ли… Отхвърли този неуместен сега спомен и се насили да мисли за друго.

Искрено си каза, че в тази ситуация НИЩО не му харесва. Ставащото бе неудобно и неприятно и не обещаваше нищо освен безчислени грижи и усложнения. Лариска раждаше късно — не бе девойка, навърши трийсет и осем. (Сигурно заради това настъпиха усложненията, болките и вероятността от аборт. Зачатието не бе планирано и май стана на пияна глава — дори му се струваше, че помни кога се случи — след нейния рожден ден се отпуснаха като млади… (Зачатието на пияна глава също не предвещаваше нищо добро…) И той изобщо не го искаше, бе напълно неподготвен и нямаше намерение да се подготвя — за какво? Не обичаше деца! Или, по-меко казано, бе равнодушен към тях. Дори се гнусеше — пелени, ританки, ревове, сополи и болести… А ако докторът бе прав и действително бяха близнаци?

Това беше най-гадното, което с никого не можеше да сподели, не можеше и да се оплаче. Най-малко на жена си. Тя очевидно се бе решила веднъж завинаги. Сега или никога. Тази решителност бе изписана на лицето й и нито искаше да чуе за друго, нито да знае. Сега или никога! Следователно трябваше да се готвят за преместването си в Минск. Тя и нейната маман се бяха разбрали предварително. Папа бе във възторг и бе готов да го приеме на работа в неговия институт още утре. И нямаше да го обижда. Никога нямаше да обиди бащата на своето внуче. Още повече, ако са две… Господи! Той ще трябва да зареже всичко тук — апартамента, приятелите, Ежеватов — щеше да прати всички по дяволите, всички надежди, сметки и може би завинаги…

Забави крачка и се взря през сгъстяващата се снежна пелена, за да разбере дали прозорецът на Виконта свети. Светеше, но Станислав реши да се прибере вкъщи — нямаше желание за гости. Настроението му бе такова, че ако се погледнеше в огледалото, щеше да се удари по лицето с всичка сила…

Едва запали лампата в голямата стая и телефонът иззвъня. Отначало не искаше да вдига слушалката, но внезапно сякаш го обля ледена вода — ами ако е от болницата. Грабна слушалката, но слава Богу бе Виконта. От облекчение и щастие се задъха и с радост го покани на чай.

Веднага след програма „Време“, докато още съобщаваха прогнозата за времето, пристигна Сеня Мирлин. Той жадно изсърба изстиналия чай, обра трохите от един тулски сладкиш, показа конските си зъби, бръкна в мократа от сняг чанта, измъкна и хвърли на масата купчина изписани с едър детски почерк листа. „Четете — заповяда той и очилата му блеснаха. — Току-що го завърших. Мастилото е още мокро.“ Наложи се да четат. Оказа се есе, „плод на нощни размишления“, написано с кървящо сърце, напоено със сълзи и без никаква самоцензура. Наричаше се „ПОКОЛЕНИЕТО, ГЛЪТНАЛО ОТ СВОБОДАТА“ и имаше за епиграф стихове, по думите на Сеня, свободен превод на полска дисидентска песен:

Четяха и си предаваха листовете, отначало неохотно (натресе ни писанието си), после внимателно и критично (ти, братле, малко си попрекалил — не беше точно така, дори съвсем другояче). Втората половина четяха вече страстно и настървено, макар че съвсем не бяха съгласни с автора, със себе си, със света, с цялата тази проклета шибана действителност.

— Абе, Семьоне… Ще те затворят на майната ти! — каза Станислав, след като прочете последния лист и го подаде на Виконта. Авторът се ухили доволно и взе да събира в папка разхвърляните листове.

Станислав го гледаше ядосан и, още повече, изумен. Семьон Мирлин бе дрънкало. Дрънкаше много, с удоволствие, на всеослушание и без каквото и да е притеснение, в която и да е компания, с който и да е събеседник и на всякакви теми. „Глупости! — отговаряше той небрежно на доброжелателите си, които се опитваха да го предпазят. — Зарежи! Ако поискат, ще затворят за едното нищо и тебе, и мене и когото си решат. И никакви причини няма да им трябват. А може и да не те пипнат. Нима не разбираш, че всеки от нас ВЕЧЕ е казал достатъчно, за да го обвинят по сто деветдесет и първа алинея? Направо е смешно…“ Някои от по-предпазливите в последно време започнаха да го отбягват: майната му на тоя глупак, ще го опандизят и покрай него и нас ще гепят… Нещастник… Други (опитни) процеждаха през зъби нещо за подхвърлени доносници, получаващи заплата, но това бяха гнусни тъпотии… Той си беше дрънкало, възторжено, вдъхновено и неуправляемо дрънкало. И от него в никакъв случай не можеше да се очаква толкова концентрирано, умно и, да го вземат дяволите, съвсем точно да опише същността на цяло едно поколение! Никой не очакваше. Станислав се зарази от изумения и дори ошашавен поглед, който Виконта бе вперил в Семьон…

Главата на Семьон по форма приличаше на дюля. Огромният му крив нос бе осеян с лунички, черните му втренчени очи се криеха под надвиснали тъмни вежди, а гарвановочерната му коса бе ужасно гъста. Крайниците му бяха необикновено дълги, като на някакъв паякообразен гибон. Дланите му бяха невероятно космати и като лопати, стъпалата му — четирийсет и пети размер. Притежаваше нечовешка сила. Беше кожа и кости, мускулите му не бяха изпъкнали, а по-скоро приличаха на пръчки, на някакви мотовилки. Да се бориш с него, бе все едно да се бориш с локомотив или багер, а номера a la Вълка Ларсен (да вземе суров картоф и да го смачка на пюре в юмрука си) демонстрираше ей така, на шега. Имаше три жени и към шест деца. Навремето бе завършил института „Херцен“, но като учител бе работил само няколко години, после бе започнал да сменя професиите си запалено и с невероятна енергия, сякаш искаше да изпробва всичките. Достигна върха на екзотиката, когато започна работа като определител на пола на пиленцата в птицекомбинат за бройлери. Професията бе изключително рядка и за нея се изискваше особен талант, който се откри в него и за който му плащаха доста добре. Сега пък, както подобаваше на прописал дисидент, бе огняр (извървял беше светлия път от бройлера до бойлера и май се бе поукротил: Софя — малка, тиха, простичка и твърда като крайпътен камък — му роди две момиченца и го държеше меко, но здраво, на къс повод и той й имаше страх).

… Излизаше, че до петдесет и осма всички те са били злобни и опасни глупаци („Великата цел оправдава всякакви средства или колко прекрасно е да бъдеш жесток“). От петдесет и осма до шестдесет и осма се бяха превърнали в по-добри, по-меки и по-съвестни глупаци. („Позорно е да се цапа Великата идея с кръв и кал или по пътя към Великата цел ние прозряхме, ние прозряхме.“) След шейсет и осма глупостта им поизчезна, но с нея изчезна и Великата цел. Сега зад тях се извисяваха купищата невинно избити, наоколо бяха осраните и миризливи руини на великите идеи, а отпред едно голямо нищо. Историята прекъсна хода си…

Всичкото това бе самата истина и това беше най-непоносимото. Станислав и Семьон се скараха. Виконта слушаше, но същевременно сякаш не чуваше… току излизаше — ту чайника да сложи, ту да иде до тоалетната, ту да се обади на някого, ту да запари още чай. Изражението му бе отчуждено, очите му като че бяха обърнати навътре, той беше там и едновременно с това някъде далече… Не се знаеше в края на краищата той ЗА ли е, или ПРОТИВ.

— Не те разбирам — готов си да си признаеш, че си пълно говно, както е според този субект тук? — попита го в един момент окончателно побеснелият Станислав.

— От кал си направен и на кал ще станеш… — смирено отвърна Виконта, за миг излезе от своята нирвана и веднага тръгна да се гмурка обратно.

— И си съгласен, че всеки от нас е или подлец, или глупак?!

— Защо… Възможни са и варианти.

— Например?

— Например поетът.

— Ти подиграваш ли ми се?

— Не се горещи, мой Стак, ще ти се пръсне джигера…

— Поетът в Русия е повече от подлец… — наливаше масло в огъня Семьон. — Ако е подлец, разбира се… И е повече от глупак.

— А Солженицин?!

— Първо, съм писал само за нашето поколение. Второ, да има списък от двайсет известни имена и може би още двеста никому неизвестни (като изключим КГБ) — за тях написаното от мен не се отнася…

— Извършваш голям грях! — каза Станислав, налагайки си да се успокои. — Ти обявяваш всеки, който не е герой, за подлец. Това не е честно, Семьон. Жестоко е. И грешно. Че кой си ти, в края на краищата?

— Аз съм раб Божи, жаждущ правда, щом искаш да се изразяваме така. Ненавиждам лъжата. Ето това съм аз.

— А кой ти е казал, че човечеството се нуждае от правда? — каза внезапно Виконта твърдо и изведнъж тръгна да си ходи — скочи, без да поглежда към никого и взе да си търси ръкавиците.

Вечерта бе загубена, при това не беше ясно защо. Не се бяха скарали… посчепкаха се, размениха си реплики, но всичко бе с мярка, без обиди! И все пак остана усещане за нещо мрачно и чуждо и на Станислав му стана гадно и тъпо. Сети се за Лариска — че лежи сега във влажната задушна зала, наоколо й хъркат жени и стенат насън, а тя е сама, ококорила е очи и не може да заспи — вслушва се със страх и надежда в това, което става вътре в нея…

Бе късна нощ, снегът светеше млад, чист и глупав. Виконта забързано тичаше прегърбен към своя вход, оставяйки след себе си пъртина…

Станислав си помисли с тъга, че това е последната спокойна година в неговия живот, че повече такива няма да има и че от нея оставаха само три дни.

Както стана ясно и три спокойни дни не му оставаха: сутринта (внезапно, без обявяване на война) в личното му пространство се втурна скъпата му тъща от град Минск, Валерия Антоновна — в целия си натурален блясък.

Станислав по принцип беше напълно лоялен към нея, нещо повече, отнасяше се с известно уважение, и то без усилие. Тя беше млада, весела („отракана“), не беше скучна и досадна. По-точно досадата и скуката (човек на възраст не може да избяга от тях) тя компенсираше с буйна енергичност и стремителност при общуването с околните. Бе родила Лариска на седемнайсет, защото тогава бе неопитна и глупашки възторжена, тъй че сега беше едва на петдесет и пет. Боядисваше косата си платиненоруса, владееше от „А“ до „Я“ изкуството да се гримира и можеше, ако поиска, да приведе в състояние на възторжена покорност всеки уважаващ себе си мъж от четирийсет до осемдесет години (което и правеше понякога за поука на околните).

За съжаление много обичаше да говори и на практика всичките й монолози бяха разкази за нейните завоевания. Тя постоянно побеждаваше. Продавачката. Секретаря на градския комитет. Банда хипита. Съседа отгоре. Съседката долу. Мъжа си…

Особено бляскави и пълни бяха победите над съпруга й. И най-вече, защото Иван Данилич никога не ги забелязваше, нито тях, нито самите сражения. Той беше як, с голяма глава, с външност на закоравял деец, издигнат на отговорна работа по партийна линия, трудолюбив, истински интелигент. Видът му беше толкова характерен и надежден (самият той бе толкова добродушен, надежден и сговорчив), че при първа възможност го издигаха, назначаваха и награждаваха, макар че не само не беше партиен член, но дори се беше изхитрил като млад да не членува и в комсомола. Усетиха се едва когато дойде време да го назначат в института — него, доктора на науките, орденоносеца, заслужилия деец, почетния член и т.н.… „Е, как така НЕ Е ПАРТИЕН ЧЛЕН?! Вие, там, долу, побъркахте ли се? Директорската длъжност в този НИИ25 е номенклатура на ЦК, и то не на вашия загубен републикански, на Големия, на Всесъюзния! Я се оправяйте!“ Наложи се бързо да стане член на партията. Той се отнесе към това като към неизбежно посещение при зъболекар — попъшка, помръщи се и стана… И сега бе директор на институт, нов, блестящ, страшно секретен, оборудван с най-съвременна (крадена) американска изчислителна техника и там се занимаваха с икономическо моделиране, същото, за което Станислав мечтаеше през целия си съзнателен живот. Ето че мечтата му май щеше да се сбъдне — тъстът съвсем сериозно обеща да му осигури място, ръководител и тема. Каза дори, че след две-три години ще им намери и апартамент при някои условия.

Всъщност, сега разговорите му с тъщата се въртяха около пеленки, ританки, лигавници и обувчици. Количката трябваше да е за близнаци. Кошчета — две, от ГДР. Защо тапетите в апартамента се разлепват? Още утре ще дойде човек и ще ги залепи, аз вече съм се уговорила… И още нещо: с такива гащи мъжете са ходили по времето на култа към личността, това са така наречените семейни гащи, съвременните мъже не носят такива, в тях те вехнат, тъй че ето ти нови слипове, фланелки и чорапи. Чудя се къде гледа жена ти? Ето и нови одеяла, старите да се изхвърлят. И нови пердета. Защо нямате прилични съдове? Ето ви нови и не забравяй да ги попариш, ама мърдай де, мърдай, ти си мъж и отец, на природата венец…

Той бе разбит и победен по всички правила на военната наука. Междувременно, мимоходом тя видя сметката и на съседката, която се опита да изкаже мнение по някои много важни дреболии. Тогава той отиде в спестовната каса, изтегли заветните петстотин рубли и купи на Лариска портативен цветен телевизор за в болницата — да не им е скучно и тъжно на жените там в новогодишната нощ…

Постави го и го настрои, като крадешком ги поглеждаше — бяха весели, насмешливи, дори склонни към кокетство в своите цветни халати, които така непринудено разтваряха, за да покажат на света бялата си гладка кожа, дантелите или съблазнителна басмена ризка. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав си спомни как шофьорът Володя веднъж разказваше: „обичам аз, мамка му, да опипвам бременни — ТЕ при тях са такива пухкавички, мекички, сладички, ей Богу…“ Лариска беше весела, нищо никъде не я болеше, очите й блестяха и устните й бяха меки, сладки и… вкусни. Докторите предполагаха, че всичко ще мине благополучно — нито е първата, нито е последната. Вървете и спокойно посрещнете Новата година, татенце… Желая ви същото.

Новата година посрещна заедно с тъщата.

(Мирлин празнуваше както винаги със семейството си. Жека Малахов и Таня с институтската си компания. А Виконта му каза: „Мой Стак, аз никога не посрещам Нова година с тъщите на моите приятели. Това би било противоестествено. Извинявай, но отивам по жени.“)

Не беше лошо. Гръмнаха шампанското, както си му е редът, пийнаха и арменски коняк, хапнаха, гледаха телевизия — „Синьо огънче“ — смяха се, шегуваха се един с друг в атмосфера на доброжелателност и мирно съвместно съществуване. За политика почти не говориха, за да не се скарат. Валерия Антоновна бе привърженик на твърдата ръка, на желязната власт и жадуваше за военен преврат. Когато Станислав все пак се опита да й обясни в каква гадна държава живеят, тя отвърна, без да се замисли: „Глупости, вие всички живеете в прекрасна страна и тя се нарича Младост…“ — „Имайте страх от Бога! Каква младост? Аз съм на четирийсет и две!“ — „Ах, каква прекрасна възраст!“ — рече тъщата от сърце и веднага се впусна в спомени. А те бяха достатъчно много и някои доста любопитни.

Стана ясно, че Лариска не е дъщеря на Иван Данилич, но това той го знаеше. А какви са били отношенията на тъщата с първото й гадже разбра едва сега. Гаджето (тогава бил студент в юридическия) отначало се държал съвсем прилично — идвал в болницата, носил цветя, стърчал под прозореца, подскоквал, сякаш искал да хвръкне до втория етаж при любимата, но когато дошло време тя да излезе оттам, изчезнал, разтворил се, заминал към морето. И сякаш завинаги, но се оказало, че не е така. През четирийсет и девета (тоест почти след петнайсет години) Валерия Антоновна, тогава преподавателка по руски език и литература, била извикана в кабинета на директора на училището, където седял представителен мъж с маниери на високопоставен чиновник, който се оказал не инспектор от РОНО26, а инспектор (или оперативен, или следовател, един дявол знае) от МГБ27 и на нея й предложили да сътрудничи. Когато отказала, я посъветвали да си помисли добре и след седмица да се яви за сериозен разговор на такъв и такъв адрес: улица, номер и апартамент. И тя отишла, защото се страхувала. Бил обикновен жилищен блок, доста приличен, с чисто широко стълбище, с големи площадки на всеки етаж (пълни с детски колички, велосипеди, ски и шейни) с високи красиви врати, макар да нямало асансьор; на петия етаж тя натиснала медната дръжка, звънецът дръннал, вратата се отворила — и на прага, както сами разбирате, стоял ТОЙ. Тя го познала веднага и останала поразена колко странно и гадно се е променил — бил страшно остарял, а бил само на трийсет и една! Очите му гледали мътно. Косата му била безцветна и оредяла. Уста на мъртвец, усмивка на мъртвец. Кожата на лицето му висяла, отпусната, с широки пори и бледа, сякаш са я киснали в застояла вода… Приличал на удавник, на внезапно оживял удавник… Какво се случило между тях тогава в празния апартамент (добре обзаведен, но личало, че никой не живеел в него) тъщата не пожела да разкаже. Но беше ясно, че е отказала да бъде завербувана, като се оправдала, че е нервна, угрижена от семейни проблеми и неспособна да пази тайна. Въпреки това той й назначил още една среща след седмица пак тук. Тя пак се уплашила и отишла, но я посрещнал нов човек — млад, излъскан и любезен. На масата имало бутилка, фруктиера с грозде, сандвичи с хайвер, бонбони и лъскавият дори не си правел труда да изглежда, че е дошъл по работа. Съвсем за друго бил дошъл, но не попаднал на такава — това вече било сражение, но не по техните правила, а по нейните. В такива битки тя нямала равна на себе си. Врагът естествено бил победен, тя си тръгнала с гордо вдигната глава, отнасяйки пакет с грозде и два сандвича с хайвер за Лариска. Врагът останал възбуден и обнадежден, но очевидно нещо заскърцало в техния прехвален механизъм, защото тя повече не видяла нито бившето си гадже, нито този излъскано любезен тип — изчезнали завинаги яко дим. Когато бледото пипало отново я достигнало (обаждане по телефона, познато предложение и дори същия адрес), било вече през петдесет и четвърта, тя била омъжена за Иван Данилич — надежден като канара — тя му разказала всичко, той се замислил за миг и я посъветвал: не ходи, забрави и всичко ще е наред. Така и станало…

След тази забележителна история последвала още една — за победата над заместник-министъра на просветата, но тя се стори на Станислав вече не толкова интересна и в два часа решиха да вдигнат масата. Новата година обещаваше да бъде не по-лоша от старата… Мир цареше в дома, в сърцето и по света.

В същото това време, в два и половина през нощта, на Лариска й станало зле — появило се силно кръвотечение и болки. Тя заплакала, загубила съзнание и след два часа, без да дойде на себе си, издъхнала на операционната маса.

Глава четвърта

Телефонът започна да звъни от сутринта. Вдигаше го съседката, нещо шепнеше, после се прокрадваше към вратата и дращеше с два нокътя. Той отговаряше: „няма ме“ и тя изчезваше задълго. После престана да й отговаря, телефонът продължаваше да звъни и той броеше обажданията: двайсет и един, двайсет и два, двайсет и три… Стъмни се, асансьорът дрънкаше от време на време, навън пееха пияни гласове. Той пушеше. Огънчето осветяваше за секунди пепелника, кибрита, облегалката на стола и всичко изчезваше, стопяваше се и отново ставаше тъмно.

Много му се искаше да заспи. Превърна се в мания. Да можех да заспя, повтаряше си той. Да пропада в небитието. Макар за малко. За няколко часа. Поне за няколко минути… Гълташе някакви хапчета, от време на време му се струваше, че вече спи и дори сънува нещо страшно, черно, гнило, задушно, но всъщност не бе спал вече много дни и нощи. Беше се превърнал в организъм и този организъм отхвърляше съня. Храната. Светлината. Света…

После отново чу глас. Разтревожен. Нещо не беше наред. „Станислав Зиновиевич, да не гори нещо у вас? Спите ли? Някъде гори…“ Одеялото му се бе запалило. Задушаваше се. „Аз пуша — каза той високо. — Тютюнът ми така мирише.“ Съседката постоя още малко пред вратата, тревожно мърмореше нещо, после очевидно му повярва, успокои се и си отиде.

Гледаше как огънят се разраства. Беше красив. Протегна ръка и я сложи върху червено-оранжевото, тлеещо петно… В тази болка имаше и някакво странно наслаждение. Имаше справедливост. Но пушекът му пречеше. Беше прекалено много. Огънят си беше на място, но димът не. Бе неуместен сега.

Стана, излезе от кухнята, взе от печката студения чайник и бавно, с удоволствие (за първи път през този ден правеше нещо) го изля върху пламъка. Почувства се сякаш е в гората и късно през нощта, преди лягане, бавно и старателно изгасва огъня.

Съскане. Бял дим. Мирис на изгоряло. Напълни отново чайника и пак го изля. Още един. И пак. Сега и кухнята се напълни с пушек и можеше да очаква, че комшийката отново ще дотича и ще трябва да й обяснява, но тя си стоеше у тях и той спокойно пълнеше отново и отново чайника и поливаше одеялото, докато от красивия огън не остана нищо, освен влажна воня, а димът излезе през двете отворени прозорчета.

Ръката го болеше. Болката по странен начин не бе неприятна и имаше нещо общо с истината и справедливостта. Всъщност истината, справедливостта и болката са близки роднини. Не искаше да мисли за това. Пък и не можеше. Сега бе в състояние да извършва само най-прости действия. Сложи чайника на печката. Лариска беше купила този чайник през есента, когато от стария веднъж изкипя водата и той се разпои. Има нещо дълбоко нечестно в това, че предметите на хората живеят по-дълго от тях самите. По-рано не е било така. В миналото заедно с човека изгаряли цялото му имущество, уж за да му служи в отвъдното, но всъщност в името на справедливостта. За това също не искаше да мисли.

Влезе в банята и се изми. Избърса лицето си и се огледа. Лицето му бе обикновено — винаги е било такова. Това бе подло. Но нищо не можеше да направи по въпроса. Подлостта и сега побеждаваше. Той така и не можа да заплаче. Нито веднъж.

Излизаше от банята, когато чу звънеца. Отиде в коридора, свали куката и отвори вратата. Непознатият бързо влезе и застана плътно пред него, сякаш искаше да го прегърне. Или да го ухапе.

— Вие ли сте Красногорски? — тихо, но доста енергично попита той. Имаше неприятен дъх.

— Аз съм Красногоров.

— Да… Извинете… Красногоров… Цял ден ви търся по телефона. На Виктор Григориевич му е много зле. Трябва веднага да ви закарам при него. Облечете се, моля.

— Защо? — Станислав отстъпи назад. Заради лошия дъх, противната синя яка на шубата и кръглите немигащи очи с лош поглед.

Седна на шкафчето. Човекът продължи да говори, като от време на време го пипаше по рамото. Внезапно си спомни за тъщата. Нали беше тук. Каза високо:

— Нали тук беше тъщата… Помня ясно. Къде е сега?

Стана и погледна в голямата стая, но мъжът с лошия поглед му прегради пътя. Вратата към стълбището бе отворена и през нея влизаше студ. Изведнъж почувства, че краката му в пантофите замръзват.

— Обличайте се, за Бога… Моля ви! — гостът вече му държеше палтото. От очите му струеше кучешка тъга — ето защо погледът му изглеждаше лош.

— Не разбирам какво искате.

— Обсних ви, че на Виктор Григориевич му е много зле. Той ви моли…

— Кой е той? И какво общо имам аз с него?

— За Киконин става дума, Господи! Какво ви става?

— Аа, Виконта. Така да бяхте казали…

— Той умира. Той каза, че ако не отидете, ще умре.

— Всички ще умрем — отвърна Станислав и отново седна.

Нещата сякаш се проясниха, но това не промени нищо. Грубият, чепат кол бе пробол гърдите му и бе останал там завинаги. Непознатият продължи да говори, държейки палтото му. Обаче не беше прав, заблуждаваше се. Нищо сериозно не ставаше. Смъртта е нещо съвсем нормално. Не трябва да се боиш от нея, не трябва страхливо и с отвращение да се дърпаш, сякаш е Бог знае какво. Трябва да разбираш, че смъртта е абсолютен и окончателен покой и веднага всичко ще застане по местата си…

Наистина не е възможно да разбереш това. Дори да мислиш непрекъснато за нея, не помага.

Колът в гърдите мръдна като жив. Не че имаше намерение да го убива, не че искаше и да го измъчва — просто си стоеше там. Този кол се наричаше „реален живот“. Измисленият живот е забележително нещо, но в него не можеш да съществуваш. Налага се да съществуваш в реалния живот, а той е кол, стърчащ от гърдите ти…

Човекът премести палтото в лявата си ръка и с дясната доста силно го удари по лицето. Станислав се опомни и замълча. Откри, че очите на непознатия се бяха променили. Сега те бяха очи на човек, който умее да убива и който възнамерява да убие. Бяха като на вълк.

— Ако не искаш, ще те накарам насила — каза човекът с вълчия поглед. Хвърли му палтото, отиде до вратата и викна: „Сидоренко! Ела веднага!“

Сидоренко се появи — квадратен, с кръгла глава, широкоплещест. Як. Сержант. Или старшина… Станислав много-много не разбираше от нашивки.

Сидоренко беше по-нисък от него, но го грабна през кръста заедно с палтото и го понесе надолу по стълбите. Не се церемонеше и го стискаше силно. Станиславовите кокали взеха да пукат, но това не продължи дълго. Навън бе паркирана черна волга и вратата й се отвори — сякаш без чужда помощ.

Градът бе тъмен и неприветлив — през целия път, дълъг много километри, имаше само няколко светещи (в жълто или розово) прозореца. Колата се носеше бързо, дори опасно — на завоите занасяше, защото пътят бе хлъзгав от лошо почистения сняг. Всички мълчаха. Станислав седеше с палтото си в скута, а краката му мръзнеха все повече. Отляво Сидоренко миришеше на казарма и тютюн. Шофьорът също бе в униформа на сержант — много едър, без врат, с уши като палачинки, сгърбен и каменно неподвижен зад волана. А непознатият с променливия поглед седеше до него и не можеше да се види какви бяха сега очите му. Градът наоколо не му бе познат. Стори му се, че е на Петроградска, но можеше и да е Виборгски район. Караха по някакви непознати крайбрежни улици, пресичаха замръзналата река, навън бе тъмно, безлюдно и почти не срещаха други коли. Минаваха покрай безкрайни каменни огради отгоре с бодлива тел, покрай постройки с фабрично-казармен вид, за миг виждаха ярко осветени от прожектори дворове, в които, обгърнати в бял дим, се движеха черни механизми с цветни светлини и които отново потъваха в мрака. Павираното шосе подскачаше в светлината на халогенните фарове. Непознат, неприветлив, намръщен град, в който не живеят, не съществуват дори, а влачат, влачат хомота, опъват жили с последни сили…

После рязко завиха в улица с разбит паваж и грозни къщи — мъртви арки в двора, самотно жълто прозорче с решетка на първия етаж — и спряха пред ярко осветени железни порти посред триметрова ограда.

Тук се забавиха. Пуснаха ги през вратата, но вътре, в тунела с бодлива тел ги спря някакъв офицер — непреклонен, гласовит и злобен. Човекът с променливите очи излезе да го уговаря и това продължи дълго, някак неприлично дълго, дори опасно дълго.

— … Тук аз отговарям!

— Не, майоре, за всичко отговарям аз, не вие!

— Вие у вас си за всичко отговаряте, а тук — аз. Не бих желал да се нарушава устава и не бих го позволил!

— Чуй ме, Константин Ефимич, давай по-спокойно…

Гласовете ставаха по-тихи, вече не се чуваха думите, а само някакво умиротворяващо ломотене; в отговор — непримирими възклицания и изведнъж взрив:

— Нямам право да пускам външни хора без документи. И него няма да го пусна!

— Той не е външен човек, вече ви обясних, той е „материал“!

— Още по-зле! Без документи не е разрешено!

— Вие, майоре, имате ли представа какво ще се случи, ако не го заведа навреме?

— Не съм длъжен да имам, аз действам според устава и инструкциите, а вие, другарю полковник, сам сте ги писали…

Той слушаше, а му се струваше, че не чува тази мерзка караница, но изведнъж нещо стана. Видя обърнати към него лица, изкривени или от страх, или от отвращение — руменото, охранено лице на Сидоренко с кръглите като на сова очи и лицето на шофьора — тъмно, издължено със счупен нос и челюсти, из дадени напред като на грамадна пъстърва. Двамата сержанти го гледаха уплашено и сякаш с отвращение, като че той току-що се бе наакал. Изведнъж в салона се появи и физиономията на другаря полковник — очите му сега бяха внимателни и решителни, очи на хирург, готвещ се за първия разрез…

Тогава разбра, че от известно време крещи. Този вик (вой, вопъл, хрип), заседнал през последните дни като кол в гърдите му, най-сетне, подобно на цирей, изхвърли набраната гной. Чу се сам и веднага млъкна. Лицата висяха пред него озарени от неестествената и мъртва светлина от прожекторите и страхът, смесен с отвращение, се смени с недоумение и раздразнителност.

— Край — каза им той високо. — Край. Няма вече.

Тогава ги пуснаха. Сякаш неговият вопъл бе последният решаващ аргумент в тъпия спор относно уставите и инструкциите.

После закрачиха бързо по дълъг, бял коридор. По безшумен бял под. Миришеше на болница. В този топъл коридор, залят от безпощадна светлина, имаше нещо неуловимо странно — някакви странни хора стояха край стените, в отворените отляво и отдясно врати, или в растенията, пълзящи по стените и тавана; раздаваха се някакви съвсем неуместни за мястото звуци… Нямаше нито време, нито желание да вниква в тези странности — искаше му се да седне в тъмен (на всяка цена тъмен!) ъгъл или, дори по-добре, да полегне, да затвори очи и да се унесе. Но не му дадоха нито да поседне, нито да се унесе — отпред властно, с широки крачки крачеше другарят полковник, а отляво и отзад някой с железни пръсти го държеше за лакътя и го водеше. Всички бяха с бели докторски престилки, чиито поли се развяваха; палтото му го нямаше, а пантофите всеки момент можеха да паднат от краката му; вече не мръзнеше, беше му топло, дори доста топло.

Влязоха в стая, която след ослепителната светлина в коридора изглеждаше съвсем тъмна и той машинално затвори очи, за да привикне по-бързо. Стаята беше голяма, пълна с някакви осветени отдолу пултове и с апарати, мигащи с разноцветни светлинки. Отляво зад стъклена преграда стоеше млада сестра с изплашени очи, а отдясно в редица в мрака се белееха високи колички на колела — четири бяха свободни, а на средната лежеше Виконта. На Станислав му се стори, че всичко е свършило. (Той от самото начало знаеше и беше убеден, че цялата тази груба казармена суета е безполезна, късна, напразна и неприлична.) Виконта лежеше напълно неподвижен, дребен, сив, лежеше абсолютно неподвижен, с неприятни белезникави ивици между миглите; две тънки, прозрачни тръбички бяха пъхнати в ноздрите му, а трета се издигаше към наполовина празна банка. Тънки разноцветни жички излизаха под яката на ризата му и водеха към монитор, поставен на дълъг стелаж, минаващ зад възглавията на петте колички. Виконта още дишаше. Бе се вкопчил в живота. В самия му край. Отчаяно и жалко поемаше тънички струйки живот през всичките тези тръбички и кабели.

Той седна на светкавично подадения му стол и с характерен жест взе осакатеното сбръчкано юмруче в лявата си ръка. То бе влажно и хладно, вяло, но живо и двата му пръста веднага се вкопчиха, стиснаха го слабо, отчаяно и настървено, сякаш го бяха чакали много, много часове.

Той се почувства като банка от система. От него изтичаше нещо и през ръката му неусетно, като невидима струйка, се преливаше в бледото, дребно, къдраво и неподвижно човече. То бе много самотно тук, почти вече не съществуваше в този свят… В този свят ли се намираше сега Виконта… той ли е Киконя, бившият весел пакостник, той ли е Виктор Григориевич Киконин — човекът с авторитет? Самотен полутруп в мрачната стая с безшумни светлини по пултовете и мониторите. Нямаше роднини. На практика нямаше и родители. А може би и изобщо. Няма приятели… Наистина има почитатели, сътрудници, колеги, ученици, но това не е същото. Твоите приятели и роднини са част от тебе, от твоята плът. А учениците, колегите, поклонниците са само плодове на твоята дейност: на твоите статии, книги, картини… тухлички, от които е построен домът ти, в който живееш и умираш… Освен мен той няма никого, изведнъж си помисли Станислав със странно чувство на удовлетворение, на страх или на радост. Единствено на мен в целия свят той може да каже: „Ти — това съм аз…“

Но и аз нямам никого освен него, помисли си той след известно време. Вече не. Вече от няколко денонощия нямам. Съвсем никого. Имам нужда да се държа за теб, Виконте. Ние имаме нужда да се държим един за друг, Виконте, Ваше сиятелство… Това и правим. Той истерично се изхили и притеснено се огледа.

Нямаше никого. Дори сестрата бе напуснала екраните и пултовете — бе излязла незабележимо и безшумно. В ярко осветената рамка на вратата стоеше някакъв човек. Станислав не се вгледа в него. Ново чувство бе изскочило от нищото и го сграбчи като огромен невидим паяк. Усещане за ледена самота. Досега той се чувстваше сякаш е някакво ампутирано чуканче, сякаш е грозен инвалид, на когото безжалостно и внезапно са откъснали, отхапали, изтръгнали големи парчета от тялото, от душата, от сърцето и мозъка — от всичко, до което можеха да се докопат ножът и клещите. Кръвта му изтичаше, той се задъхваше, влачеше се пред чуждите погледи и нозе, гърчеше се, мъчеше се с последни сили да допълзи до някоя по-тъмна и по-малка бърлога… И изведнъж го осени мисълта, че всъщност той е сам в този свят. До такава степен е самотен, че той, както и Виконта вече като че ги няма в този свят. Достраша го, щом разбра, че животът се завръща. Това нито го зарадва, нито го огорчи, просто го прие като факт — животът отново се връщаше. Животът винаги се връщаше, освен ако не бяха взети специални мерки.

Времето бе спряло. Нищо не се случваше. Нищо не се променяше. Но когато се опитваше да промени позата си, ноктите на Виконта се впиваха в дланта му и му причиняваха болка. В някакъв момент освен болката почувства и нещо влажно и лепкаво. Това му се стори странно и дори го разтревожи, но бързо се сети, че се е пукнал мехурът, получен от изгарянето.

Доходи му се до тоалетната. Завърналият се живот предявяваше изискванията си. Той се огледа. Сестрата още я нямаше, а на вратата продължаваше да стои неподвижният, черен, неуловимо странен човек и Станислав си помисли: той дори позата си не е променил, странно. Това беше манекен, който някой бе поставил в рамката на вратата. Само манекените във витрините са с такива начупени форми, само те са толкова неподвижни. И тогава си спомни белия коридор, по който бяха минали. Странните хора покрай стените… И в лошо осветените стаи… Те всичките бяха неподвижни, застинали завинаги манекени… И имаха сини лица! СИНИ. Не черни като на негри, не смугли, като на пристрастените към здравословния загар, а именно сини, съвсем сини — лица на удавници…

Опита се да различи лицето на стърчащия при вратата, но срещу светлината то изглеждаше просто черно. Разсея се. Дишането на Виконта се учести, лицето му се покри с пот, дебелите му негърски устни се свиха жално. С него нещо ставаше. Нещо необикновено. По-рано това не се бе случвало. В миналото той просто лежеше в безсъзнание час или два, впил пръсти в дланта на Станислав, сив, бездиханен, с едва чуващ се пулс и с подбелени очи, а после внезапно идваше на себе си. Пускаше ръката му, лицето му порозовяваше, решително ставаше на крака, сякаш нищо не е имало, жив, здрав, много ядосан и недоволен. По-рано никой не го бе слагал на система и нито имаше доктори, нито болница. Лежи си, лежи си, приятел, помисли си Станислав с нежност, която го порази. Ще те измъкна аз тебе, посерко такъв. Винаги съм те измъквал, ще го направя и днес. Май това е единственото нещо, което правя като хората. Макар че защо? Моите афоризми. Моят Антитюринг. И моят роман… Нима заради това си струва да живея? Не зная. Защото важно сега бе друго…

Важното бе, че се чувстваше като мърша, около която кръжаха лешояди. Дори не лешояди, а самата смърт. Той беше средоточие на смъртта. Казват, че на война имало случаи, когато, докато всичко ври и кипи под оловния дъжд, земята се преобръща, всички се мятат във въздуха като парцалени кукли, разкъсани, убити, мъртви, имало хора, които оставали без една драскотина, дори без да се изцапат. Никой не ги обичал. И с право. За какво да ги обичат? „Но нима съм виновен?“ — каза той на глас. — Виконта не отговори — още не беше тук.

Когато вече наистина не издържаше повече, се изви така, че да не пуска ръката на приятеля си, завря се под количката и дръпна към себе си стоящия там уринатор. Не му беше лесно, но после стана още по-трудно. Пъшкаше, тихо ръмжеше и се ядосваше. Все пак успя и пак добре, че беше по малка нужда (а ако имаше голяма?). Дори не напръска прекалено наоколо. После някак си вкара ризата в панталона на пижамата (оказа се, че е с пижама) и се огледа стреснато. Слава Богу — нямаше никого.

Изпита облекчение, дори не физическо, а някакво всеобщо. Животът се бе завърнал и се оказа, че може да се живее. Сега можеше да разгледа помещението. Имаше огромни прозорци с непрозрачни бели щори. Таванът бе нисък и бял, облицован с шумоизолиращи плочи. (Всичко бе в бяло — цветът на смъртта при древните.) Изключените монитори стояха като мъртви в мрачна редица. Само екранът, към който водеха жиците от Виконта, бе включен и по него отляво надясно пропълзяваха четири зелени монотонни импулса. Очевидно се намираха в реанимация. А през онази далечна и тъмна врата явно изнасят онези, на които не са могли да помогнат.

Изведнъж се показа котка — черна като сянка в яркия правоъгълник на вратата. Стоеше и гледаше, напълно неподвижна, ала в нея нямаше нищо от мъртвата ъгловатост на манекена — тя беше красива. Беше гладка и мустаката като Кисинджър. Лариска викаше на Кисинджър ту „Ушко“ заради забележителните му уши, ту „Чистник“ заради навика му да мие с езиче до блясък случайно избрана лапа, ту „Опашатко“ заради неговата забележителна опашка, която понякога придобиваше размерите на дебело дърво. Опашатко, Ушко, Чистник. Падна през прозореца и се преби. И никой не можа да му помогне. Умря през нощта — тихо и самотно в банята.

Защо не мога да заплача? Искам да заплача. Вътре всичко ми е смачкано. Трябва да заплача. Когато гледам някоя героична глупост в киното, сълзите сами се показват тъпи и безсмислени, но не мога да заплача, когато изтръгват от мене кървави парчета от живота ми. „Кисинджър“ — повика той котката тихичко, но тя не се приближи, а седна на прага и в очите й внезапно блесна онова характерно неочаквано и чудно пламъче.

Дребната, тъничка сестра, със златисти къдри, подаващи се изпод касинката, се появи безшумно, смени банката, опипа тръбичките, после погледна под количката и каза тихо, но удовлетворено: „О! Добре се е изпикал!“ „Не той — каза Станислав. — Аз добре се изпиках.“ Сестрата дори не го погледна, а излезе подхванала празната банка и наполовина пълния уринатор. Той разбра, че всъщност нищо не е казал, а само си е мислил да каже, но не е могъл.

Котката също бе изчезнала. Импулсите тичаха по монитора. След сестрата из въздуха се носеше слаб златист аромат — на чистота, здраве и нежност. И именно сега той разбра, че изкачването е свършило и започва спускането. Не беше ясно добре ли е това, или не. Бялата ивица между клепачите на Виконта бе изчезнала — сега той просто спеше. И беше ясно, че ще се събуди.

Всичко стана наведнъж.

Виконта широко отвори очи и се усмихна сънено, а през вратата стремително се втурна другарят полковник с още някакви хора. Тихата мрачна стая веднага се изпълни с шум от много енергични движения, от забързаното дишане и изведнъж неочаквано замириса на тютюн, на лук, на силен одеколон… Тълпата веднага обгърна леглото и Станислав като някаква стена — всички бяха в бели престилки, всички бяха военни — Станислав се изправи с предчувствие за беда. Никой не му обърна внимание, сякаш не беше там.

— Виктор Григориевич, гълъбче, как сте? — извика другарят полковник и с напълно професионално движение премери пулса на Виконта, разгледа банката, завъртя нещо на монитора и се увери, че болният скоро ще бъде свеж като кукуряк. Останалите се разшумяха и стана очевидно, че наистина се радваха, че се е разминало, слава на Бога. Беше доста неочаквано да видиш на лицата им съвсем непрофесионална цивилна радост и обикновено човешко облекчение. (Лицата им бяха твърди, военни; хора с такива лица отиват в атака, а ако са с бели престилки, режат трупове, отхапвайки междувременно от сандвича си с кюфте.) Виконта вече говореше, питаше и отговаряше, в гласа му се появиха и набираха сила познатите свадливо-ядосани нотки. Той пусна ръката на Станислав и сега махаше жиците от тялото си. Няколко души обясняваха през глава. Някой пристигал, всеки момент щял да бъде тук, някой много важен и всички трябвало да са нащрек. В кондиция. Виктор Григориевич, естествено, трябвало засега да лежи, щели веднага да го преместят в нормална стая, но ако генералът пожелаел, то тогава разбира се, щяло да се наложи… Тук зациклиха, защото Виконта не искаше да се мести, а настояваше да му дадат дрехите начаса… Опитаха се да му втълпят, че за това и дума не може да става, но той настояваше на своето и не искаше да чуе друго. Тогава някакъв, изникнал сякаш от небитието човек, хвана Станислав за лакътя и го помъкна след себе си.

Бързо преминаха през няколко тъмни и студени стаи, които миришеха остро, на нещо свързано с хигиената и които очевидно бяха изоставени — по подовете бяха разхвърляни парцали, бинтове и някакви шишенца, а покрай стените стояха колички със смачкани чаршафи. Върху една от количките имаше неподвижен бял пакет… После се оказаха в голям товарен асансьор, който бавно, сякаш някой му пречеше да се движи запълзя надолу и Станислав попита: „Какво става? Какъв е този пожар?“ Мълчаливецът (дребен на ръст, но като че излят в опънатата по тялото му униформа с майорски пагони) го погледна отдолу нагоре с прозрачните си безцветни очи и каза едва чуто: „Сега, другарю Красногорски, сега…“ — „Фамилията ми е Красногоров…“ Тихият майор кимна с разбиране, дори някак си поощрително и асансьорът спря.

Притичаха през леден коридор с циментов под, със стени целите в кабели, като тунел на метрото, и се спуснаха по невидимите стъпала на невидими стълбища. В полутъмния тунел проблясваше вече снежец и през една полуотворена врата излязоха навън. Там всичко бе залято от светлината на прожектори, но това не беше входът, през който бяха влезли преди няколко часа. Зад светлината на прожекторите все още бе тъмно, не се виждаха хора. Чакаше самотен москвич — пикап без странични прозорци, чиято задна врата бе отворена.

Вътре бе кучешки студ и тихият майор побърза да му протегне палтото. То бе ледено, съвсем замръзнало, защото през цялото време бе стояло тук, върху ламарината, но Станислав бързо го навлече и след известно време се постопли.

Москвичът се носеше, без да избира пътя. Подхвърляше Станислав, блъскаше го в майора и го поваляше по гръб така, че пантофите от краката му отхвръкваха в ъгъла, до мига, в който той се хвана за някакъв колан. В сумрака едва различаваше спътника си, който също се вкопчи в нещо, но това не му помогна особено. Станислав трепереше от студ. Ръката, с която се беше хванал, скоро се вкочани. От устата му излизаше пара и му замъгляваше очилата. Ще ме закарат някъде и ще ме застрелят, помисли си той равнодушно. Беше малко вероятно. Бе сигурен, че го карат у дома.

Колата спря, известно време бе тихо и не се случи нищо. Станислав и майорът мълчаливо се гледаха. Нямаше за какво да говорят. После задната врата се отвори със скърцане. Сигурно се отключваше само отвън. Видя позната личност: предишния шофьор с уста като на пъстърва и с изкривен нос. Майорът излезе първи и вежливо протегна ръка, за да му помогне. Станислав не я пое. Стояха на тротоара срещу входната врата на дома му. Нощната улица бе пуста и мрачна. Край електрическия стълб Ларискиният запорожец спеше зимен сън.

— Да ви изпратя ли? — попита майорът.

— Не. Сам ще се прибера.

— А ключ имате ли?

— Ще се оправя.

— Тогава… довиждане? — каза военният с явно въпросителна интонация. Станислав не му отговори. Забрави за него. Нищо не беше свършило. А ако беше, то започваше наново. Този проклет запорожец го изкара от релси. Отново се почувства като върколак. И отново щръкна чепатият кол, забит в гърдите му. Бъдете проклети, каза той без адресат. Не искам да живея.

Виконта му се обади след ден.

— Ти отново ме измъкна, мой Стак — каза той.

— Не, ти ме измъкна, мой Виконте, щом стана дума за това.

— Може ли да понамина?

— Да.

Остави слушалката и се върна към дневника си, който лежеше на масата. Не смееше да го отвори. После го направи. Последният запис гласеше: „1 януари. Тази нощ умря моята Лариска. Не искам да живея.“ Сега вече заплака.

Глава пета

Сеня Мирлин бе арестуван на рождения ден на Ленин. Отиде на поредния разпит, петия или шестия поред, и отначало всичко вървеше както обикновено. Но после изведнъж осъзна, че следователят говори нещо не както трябва — назовава непознати имена и разказва за събития, които не подлежат на разгласяване. Полудял е моят майор, помисли си Сеня с определена тревога. Та нали ще се прибера у дома и ще разкажа на пичовете… Но майорът изобщо не бе полудял и след като свърши добре обмислената беседа, предяви на ошашавения Сеня заповед за арест, тъй че той не си тръгна към вкъщи да разправя на пичовете оперативни данни, а се озова в килия, разположена в съседство с тази, в която някога бе лежал самият Владимир Илич за антидържавна дейност.

Всички тези подробности станаха известни на Станислав много по-късно, а тогава вечерта в осем се обади Софя и каза: „Стас. Арестуваха Семьон.“ — „Сега ще дойда“, каза той и затвори телефона. Изключи котлона с врящата супа и започна да се облича.

Забеляза, че ръцете му треперят и това го изненада неприятно. Арестът на Мирлин бе неочакван — някак си всички свикнаха с мисълта, че него няма да го затворят, че не го следят — кому ли е нужен? Но от друга страна никому не би дошло наум да твърди, че ТОЧНО него няма да закачат. ДС си е ДС28 и нямаше смисъл да се предвиждат действията им, още повече че те и сами никога не знаеха какво ще правят утре. Каквото заповяда обком29, това ще правят, а обкомът, както е известно, е друг свят, чиито закони надхвърлят пределите на човешкия разум… При това не е приятно да откриеш, че си съвсем неподготвен за най-лошото. Изведнъж Станислав осъзна с пронизителна яснота какво в действителност се бе случило: този път снарядът бе паднал в неговия окоп и той се почувства ранен…

Беше вече обул едната си обувка, а другата държеше в ръка и се замисли, седнал така на сандъчето в антрето. По-голямата част от своя самиздат той бе изнесъл от апартамента си и го бе скрил при Громобой още в началото на април, веднага след първия обиск при Семьон. Но бе напълно възможно да не е изнесъл всичко и в бързината да е взел нещо друго, а не това, което трябва. Пък и за последвалите три седмици бе писал нови неща. След обиска при Мирлин нищо повече не последва и всички бяха на мнение, че се е отървал и ония са се успокоили. Но ситуацията сега изглеждаше различна. Трябваше да предприеме нещо. И то бързо. Добре, че запорожецът бе в движение…

С въображението си виждаше една разрошена и разплакана Софя, седяща с безсилно отпуснати ръце край кухненската маса, виждаше притихналите момиченца с кръгли от уплаха и недоумение очи… напрегната тишина… съседите със загрижени лица…

Външната врата бе широко отворена. Отдалеч се чуваше глъчка. Апартаментът бе пълен с народ. Софя бе действително раздърпана, но не и разплакана, само прекалено развълнувана и с червени петна по бузите. Шеташе в кухнята, правеше чай, кафе и сандвичи. Децата бяха безкрайно доволни, че не ги карат да си лягат. Някои от съседите бяха дошли със своите и сега шест хлапета играеха на гоненица сред възрастните. Имаше много хора и повечето бяха непознати или слабо познати, димът можеше да се реже с нож, всички пушеха, разнасяха се пиперливи шеги, избухваше нервен смях, всеки се държеше малко неестествено и само Владлен си бе същият както винаги — седеше в ъгъла, мълчеше си и от всеки новопристигнал вземаше пари: Мирлин бе оставил семейството си без пукната пара и с неплатени сметки.

Станислав му даде двайсет и пет рубли, настигна Софя със сандвичите, прегърна я за секунда — искаше някак да изрази… да й предаде… а-а, нищо не се получи… „Как си, момиче?“ — „Добре.“ — „Наистина ли?“ — „Да, ей Богу, добре съм.“ За какво можеха да говорят? И защо? Остави я да домакинства, седна до Владлен, взе една цигара и я запали. Чувстваше се излишен, но това не го огорчаваше, а го ядосваше. Повечето от присъстващите не му бяха симпатични. Слушаше ги с половин ухо и се дразнеше, защото говореха тъпи и банални неща за бездарността, неопитността и слепотата на служителите от КГБ, нервни глупости и язвителни нервности. Вероятно така разсъждаваха мишките в дупката за тъпотията на домашната котка, току-що схрускала мадам Мишколда Двайсет и втора… Искаше му се да се намеси и да ги попита: „Ако са толкова глупави и бездарни, защо те ловят вас, а не вие тях?“ Впрочем прекрасно разбираше, че въпросът му ще прозвучи нервно и глупаво, каквито бяха техните разсъждения, пък и нямаше намерение да защитава господин Котарака. Самият той бе мишок — това чувство убиваше в него всичко естествено и го превръщаше в нервно захилено, дребнаво, язвително и потриващо ръце същество.

Чувстваше се отвратително заради факта, че подсъзнателно през цялото време си повтаряше гадна мисъл по адрес на Семьон: „Намери си майстора! Дрънкало озъбено — сто пъти ти се каза: не дрънкай, ще те приберат.“

Беше му гадно, че той, както и всички останали тук, се чувстваше малко нещо герой: ето какъв съм — не се уплаших, не трепнах, веднага дойдох без колебание, изпълних дълга си на порядъчен човек… без да се съобразявам с нищо… а нали можех и да си трая…

Беше му противно, защото откак седна зад волана и запали запорожеца, не го напускаше мисълта, че непрекъснато е под наблюдение. Каква беше тази бяла жигула зад храстите? Там по-рано никога не са паркирали коли…

Седеше и пиеше чая, който му поднесе най-малката дъщеря.

Хората около него оживено обсъждаха до кого да пишат жалба, какво писмо да съчинят и на кого да го дадат за подпис, къде и как да открият чужди кореспонденти, които вечно стърчат в Москва, а в Питер ги няма никакви… Беше му противно да ги слуша, но особено отблъскващ беше един непознат — дебеличък, младеещ старец, плешив, румен, непоносимо амбициозен и авторитетен. Надвиквайки всички, той разсъждаваше относно подбора на кадрите в органите — „там отиват най-глупавите, най-безнадеждните и най-верноподаническите — какво да очакваш от такива хора? Това е казарма със своя дисциплина, подчинение, безпрекословна изпълнителност, никаква инициатива!“ — „Така е — възразяваха му другите, — но това е машина. Каквито и да са другите, те представляват единен, добре смазан механизъм.“ — „Не може машина, сглобена от дефектни части, да работи добре!“ Станислав не издържа.

— Грешите! — каза той високо; прекалено високо, защото всички веднага млъкнаха и се вторачиха разтревожени в него. — Грешите — повтори той по-тихо. — Четете фон Нойман30. Как се създава надеждна машина от калпави части…

— Предполагате, че те там — дебеличкият направи неопределен жест — четат фон Нойман?

— Нямам представа — каза Станислав и стана. — Но аз го чета. И никога не разчитам на това, че противникът ще направи най-глупавия ход. Напротив, смятам, че ще направи най-умния…

— Нали не искате да спорите…

— Не искам — рече Станислав с наслада. — Утре ще ставам в шест — излъга той. — Софя, миличка, извинявай, но ще тръгвам… Ако имаш нужда от нещо, ще се обадиш, нали?

Зад храстите продължаваше да стои бялата жигула и вътре светеха червени огънчета на цигари. Тези дори не се криеха. И за какво? Всичко е ясно.

Внезапно го обхвана сляпа ярост. С дървена походка се приближи до колата, прекалено силно тропна по стъклото и каза със свито гърло: „Ще ми дадете ли огънче, моля?“

Дадоха му с готовност. Зад волана седеше младеж с разкошен кок на темето. Леко се стресна от неочакваната му атака. В него се гушеше позната девойка — дъщерята на Зоя Иванова от третия етаж. „Пардон“ каза им Станислав, който дори не запали, а побърза да отиде при запорожеца си. Нерви, мислеше си, докато въртеше стартера. Страхуваме се — там е работата. Страхуваме се! Без вина, при това. Уж настъпиха други времена. А страхът си остава в нас като трън. Като хромозомна болест. Като наследствен сифилис. И нищо не можем да направим. А може би и не трябва? Ако се замислиш, ще откриеш, че този страх е спасителен. Помага ни да не правим простотии… Глупости! Изобщо не помага — шлифова в тебе роба, ето цялата полза от него. Не ти имаш полза от него, а ТЕ… Караше колата по влажните, лошо осветени улици и мислеше колко хубаво би било да отиде сега в командировка в Тмутаракан и да остане там, докато отмине смутното време.

Вкъщи се приближи до шкафа с огледалото, извади долното чекмедже и седна на пода пред купчина папки, в които от години трупаше: изрезки от вестници (още мама бе започнала да ги събира), черновите на неговите статии и разкази, големи пликове със снимки, албуми, дипломи (на отдавна мъртви приятелки на мама), вързани с ластиче квитанции, неговите писма до Лариска и нейните до него — всичко бе в насипно състояние, недокосвано никога и от никого… Тук имаше малко самиздат, но все пак имаше. Особено го разтревожи фактът, че бе забравил за много от тези неща. В началото на април, когато апартаментът на Мирлин неочаквано бе обискиран, всички панически изпокриха собствения си самиздат. Никой освен Станислав нямаше печка, в която да го изгори, пък и им беше жал. Затова се мотаеха по града под покрова на нощта с тежки чанти и отнасяха своите папки и пакети в роднини и познати. (Те общо взето не възразяваха, но не мина без неприятни инциденти.) Тогава на Станислав му се струваше, че е изнесъл от къщи всичко съществено.

Оставил бе „Ракова болница“31 — папка, дебела колкото две библии. Бяха останали още няколко ръкописа: „Безпокойник“ на Гладилия32, „Кучешко сърце“ на Булгаков, стихове от Бродски, отпечатани песни на Висоцки, Галич и Ким.

Позволи си да остави серията „Завчера“. Преди две години Жека Малахов я донесе от Новосибирск. Бе работа на местни момчета от будкеровския ИнЯд и се състоеше от къси разказчета от по двайсет и три реда. Всеки започваше с думата „Завчера“ и се описваха напълно съвременни събития, които уж ставаха в царска Русия. („Завчера седяхме в «Стгелна» — Пашка Молоствов, княз Дуду и аз. Поръчахме шест бутилки шампанско и чакахме. И тогава, представете си, край нашата маса се появява някакъв цивилен: «Какво, господа, мисли руското офицерство за войната във Виетнам?» Наложи се да го гръмнем!“)

Бяха останали и неизвестно как попаднали вкъщи два броя на списание „Нюзуик“: единият с портрета на Иди Амин Дада33 на корицата, а другият със снимките на Троцки, Бухарин, Риков и други. Напряко на всяка физиономия бе напечатано с черни букви: MURDERED или SUICIDED… Неприятно изненадан откри, че в чекмеджето има цяла папка с „бял ТАСС“34 (съвършено секретно, за служебно ползване). Още Сашка Калитин беше довлякъл тази папка отнякъде преди повече от десет години. Бюлетинът не съдържаше нищо особено — всичко се знаеше вече или от слухове, или от чуждите радиостанции. Обаче можеше да възникне въпросът: а откъде имате тези материали, гражданино Красногоров? И тогава щеше да се наложи или да лъже, или да издаде Сашка. Сашка вече го нямаше и му беше все едно, но кой можеше да каже предварително докъде ще доведе следата и кой ще опере пешкира…

Оказа се, че е запазил и екземпляр от „Размишления за пресата, мирното съвместно съществуване и интелектуалната свобода“ на Сахаров35. Беше го получил за един ден, бързо го преписа на машина, размножи го в десет екземпляра, унищожи файла, екземплярите раздаде, а оригиналът така си остана у него и лежеше в папката „Документи на Епохата“.

Почувства пристъп на ледена паника при мисълта, че не всичко можеш да предвидиш, да запомниш и да пресметнеш. Купчината хартия в краката му му се стори зловеща клопка със скрита мина.

Едва виждайки редовете, прелисти поредния ръкопис. Не можа веднага да го познае. Името на автора липсваше. Заглавието бе странно: „… СВОЯТА ПАРТИЙНА ЛИНИЯ…“ — май беше нещо от Ленин. После се сети: това беше статията на Сашка Калитин за събитията на остров Дамански. И по-общо за културната революция в Китай. Помнеше, че бе добра статия. Впрочем напълно верноподаническа, но с някакъв особен привкус и никъде не искаха да я публикуват. А Сашка много искаше да пробие! Да си създаде име! Заради това бе готов почти на всичко. А може би и без „почти“. Виконта му каза в лицето жестоко, но точно: „Ти си готов да им лижеш задника, Алексей. Узрял си. Но не разбираш, че това е малко. Те обичат не просто да им лижеш задника, а да го правиш С УДОВОЛСТВИЕ!“ Горкият Сашка… Захвърли всичко тук и замина за Москва. Мяташе се там като риба на сухо, пиеше с разни гадове, подаде документи да бъде приет в партията, почти нищо не постигна и умря от пиене на трийсет и пет ненавършени години. (На пияна глава май бе претърпял катастрофа или го бяха убили по някакъв зверски начин — очевидно е бил обезобразен, защото го погребали в затворен ковчег.) Виконта го смяташе за най-талантливия между тях… Може би беше точно така. (Макар че понякога в него се проявяваше нещо неизразимо плебейско, някаква гадна утайка и тогава Виконта с погнуса му казваше: „Пропуските в твоето възпитание, братле, са съизмерими само с пропуските в твоето образование…“) Сега всичко това нямаше значение. Въпросът беше какво да прави със статията. Да я изгори? Не… На ви среден пръст. Нека стои. Статията си беше напълно партийна. Партията не осъди ли културната революция в Китай? Сашка Калитин също. И дори С УДОВОЛСТВИЕ… Откъде се появи това чувство на вина пред тях? Малко ли им е, че мълчим, гласуваме ЗА и послушно стърчим на шибаните им митинги. Защо искат и да ги обичаме? Никога няма да ги заобичаме и те го знаят много добре. Но упорито искат ние ДА СЕ ПРЕСТРУВАМЕ, че ги обичаме. Длъжни сме да се престуваме, че лижем задниците им, при това с удоволствие. Такива са правилата на тази интересна игра. Ако не ти харесва, избирай: на Изток или на Запад? И бъди благодарен, ако ти позволят да направиш този избор сам.

Спомни си внезапно как тогава посред нощ бе събудил цялата комуналка, защото Преподобната Азора, последната Сашкина курва, му се бе обадила по телефона36 и се бе развикала: „Слава! Слава! Той умря! Слава! Как ще живея сега!“ Той тичаше до гарата, но билети нямаше. Със Семьон и Жека все пак стигнаха до Москва. Погребаха го. Върнаха се в Питер. А след два дни дойде писмо от оня свят. От мъртвия Сашка. Написано и пуснато няколко часа преди смъртта му. Постскриптум той бе написал: „Намерих ти страхотна работа, Стас. Идвай веднага. Пари ти изпращам днес. Подробности не мога да ти съобщя с писмо или по телефона.“ Беше по времето (кратко, но неприятно), когато Станислав бе изпаднал в криза и работеше като пощальон. Какво му бе намерил тогава Сашка? Пари не пристигнаха. Самото писмо беше странно, накъсано, с цинични стихчета и глупави новини. Накрая, след подписа, имаше постскриптум. Ако Сашка бе живял още седмица и ако неговото писмо не беше пиянска дрънканица… Щях да живея сега в Москва и да съм си екстра…

Към два часа след полунощ дойде Виконта, мрачен и ядосан. „Архивите ли си чистиш? — попита той ехидно. — Напразно. Няма да те тарашат, никому не си нужен. Пък и не можеш да скриеш всички улики.“ — „Ще ги скрия.“ — „Няма. Кривата си физиономия никъде не можеш да скриеш. Лъжливите си очи също.“ — „Хубаво. Я по-добре погледни себе си…“ Препираха се в този дух десетина минути, а после Виконта попита: „Какво ще правиш с романа?“ — „Нищо — отвърна Станислав, малко стъписан. — Защо питаш?“ — „Скрий го“ — посъветва го Виконта късо. „От какъв зор…? На кого пречи?“ Тогава Виконта сухо, но енергично му напомни историята с романа на Гросман37. „Аз не съм Гросман!“ — „Не се прави на идиот. Ще ти го конфискуват и няма да го видиш повече. Искаш да го преписваш ли? Отново? Отначало?“ Той имаше право. Станислав запали цигара. Фантазията му заработи. Виконта го гледаше печално и строго.

— Свине — каза Станислав с горчивина. — Какво правят с нас? Нали сме напълно добронамерени, мирни и безобидни еснафи. Защо умишлено ни правят нелегални?

Вече знаеше на кого ще отнесе романа. Трябваше да е абсолютно сигурен човек и в същото време такъв, за когото никой нямаше да каже, че е най-близкият му приятел, когото нямаше да претърсват.

— А собствения си самиздат къде скри? — попита той. — Не бива да ми казваш. Глупав въпрос. Извинявай.

Виконта се ухили.

— Страхуваш се, че няма да издържиш на мъченията ли? — попита той хитро.

Тогава Станислав изведнъж попита:

— Слушай, а защо ония всичките бяха сини?

Много отдавна искаше да му зададе този въпрос, но се въздържаше, защото разбираше, че е, меко казано неуместен. Сега реши да полюбопитства и веднага съжали. Очите на Виконта сякаш се покриха с кепенци. Той замря. Няколко секунди в стаята бе неестествено тихо, после гостът каза:

— Ти сподели ли с някого това?

— Не. На глупак ли ти приличам?

— Не зная — каза Виконта с неприятна усмивка. — Може би. Аз се надявах, че тогава не си обърнал внимание. Или ако си видял, си го забравил.

— Така е. Можеш да не се тревожиш.

— Магаре. Не аз трябва да се тревожа за това, разбираш ли? НЕ АЗ.

— Добре. Край. Млъквам. Извинявай.

— Хубаво — каза Виконта. — Да се надяваме, че ти и по-рано си разбирал как трябва да се отнасяш към това, а сега вече ти е съвсем ясно.

Станислав кимна. Чувстваше се като дрънкало подобно на Мирлин. (Мирлин бе сигурен, че Виконта в своето „чекмедже“ се занимава с достигане на практическо безсмъртие. Това беше единственото нещо, според Мирлин, с което трябваше да се занимава всяко порядъчно „чекмедже“. „Ти откъде знаеш колко пъти е умирал Сталин, преди да обявят официално смъртта му? А покушението срещу Кастро — било е успешно! Затова американците загубиха ума и дума, когато след две седмици го видяха на трибуната като нов! А колко пъти ще умира нашият Льолик? Ако искаш да знаеш, веднъж той опъна петалата. А сега е като новороден. Само малко позагуби дар слово, но той никога не е бил като Демостен. Направо виждам как след около трийсет години нашето Политбюро ще си седи в пълен състав: дванайсет и три пъти възкръсвали мъртъвци, всеки на по сто и кусур години, не могат свързано да говорят, но управляват!“ — „Напълно възможно — подхвана тогава Станислав. — И дванайсетте са сини.“ Веднага се сепна, но Мирлин като че не обърна никакво внимание на репликата му — очевидно пред очите му стояха други картини.)

— Добре — каза той, пъхайки папките в полиетиленовия плик. — Край. Поговорихме. Вземам си думите назад. И не се тревожи. Аз съм плямпало, но ще се поправя. Сбогом…

Глава шеста

Лятото започна с необикновени жеги. Асфалтът се размекваше още от сутринта. В мътното знойно небе се носеше пух от тополи и топлият вятър подмяташе белите му вълма по улиците. Извън града гореше торф. Имаше заповед никой да не се пуска в гората, особено пък с лека кола. Хората, потни и станали зли като дяволи, ожесточено спореха кое е по-правилно: прозорците да се държат широко отворени или пък затворени и с пуснати пердета. През знойните бели нощи от мазетата излизаха облаци комари мутанти, безшумни и кръвожадни като пирани. Топлинните удари станаха нещо обикновено, като че многомилионният град се бе пренесъл в пустинята Бетпак-Дала. Съседката припадна в кухнята. Станислав се изплаши до смърт, но на нея й се размина: вечерта пристигна новият й любовник — белокос, набит човек с мазните маниери на крадец — донесе бутилка портвайн „Три седмици“. До късно през нощта се разнасяха тихите им песни: „Хас-Булат смелчагата“, „Как хубав е денят, как приятен слънчевият лъч“ и „Какъвто беше ти, такъв си и остана“.

Сутринта Станислав, ненаспал се, потен и ядосан, бе повикан незабавно при Ежеватов.

— Сядай и пиши отчет за АНТИТЮРИНГ — каза без предисловия другарят началник, също потен, също ядосан и видимо ненаспал се. — И побързай. Утре да е готов.

— Защо е това бързане?

— Защото вчера нашият Академик гушнал здравеца — каза Ежеватов с такава крива усмивка, че Станислав веднага разбра за какво става дума, макар че ежеватовският евфемизъм не му бе познат.

— Тоест? — попита той за всеки случай.

— Тоест опънал петалата. Гътнал се. Пукнал… Най-сетне дочакахме това печално събитие.

— Ясно — рече Станислав и не изпита нищо. — Според слуховете май не бил съвсем наред.

— Изобщо… Ако всички наклепани от него се наредят в редица, ще стигнат оттук чак до Големия Дом. Но с него можеше да се работи, разбираш ли за какво става дума… Имаше моменти, когато трябваше да го хванеш… Той почти се беше съгласил ти и Зинаида да заминете в командировка в Бъркли38. Харесваше и нашия АНТИТЮРИНГ. Сега мястото му ще заеме идиотът Всехсвятски: той ще се постарае да затвори АНТИТЮРИНГ, а за Бъркли ще замине не Красногоров, а някой Серьожопопов от НИИСТО39. Разбра ли ситуацията?

Станислав я разбра, но остана напълно равнодушен.

АНТИТЮРИНГ и без това му бе поомръзнал, а за Бъркли чуваше за пръв път, затова не изпита никакво съжаление за несъстоялата се командировка. Отиде да пише отчета, писа го цял ден, без да обядва. Изпи само един чай със сухари. В пет часа всички напуснаха лабораторията, стана тихо и като че ли прохладно. В шест часа, на излизане се отби Ежеватов, прелисти готовите страници и разказа един виц: „Чук-чук. Кой е? От КГБ. Какво искате? Да поговорим. Колко сте? Двама. Ами говорете си тогава!“ Съобщи, че Академикът в завещанието си поискал опело в Николската църква (в обкома се чудели какво да правят) и си тръгна, дъвчейки последния сухар. Станислав остана и дописа отчета. Беше вече седем и половина.

Прибра се вкъщи около осем. Паркира на своето място до уличния стълб (за да не може някой крадец да разбие дясната врата), остана известно време зад волана, втренчен в посивелия от жегата булевард.

Вятърът търкаляше бели пухчета тополов мъх. Небето бе мътно, белезникаво синьо. Лято. Станислав излезе от колата и веднага погледна нагоре към собствените си прозорци — бяха затворени. Свали чистачките, страничното огледало, заключи грижливо автомобила.

На стълбището почти се сблъска с една жена и отстъпи, за да й направи път. Тя имаше смугло лице, спокойни кафяви очи и черни мигли.

Жената каза:

— Здрасти, Слава! — едва тогава я позна. Беше Пола.

Четирийсетгодишната Пола.

— Здравей! — отвърна той.

Стояха и се гледаха. Мълчаливо. Дълго. Сигурно цяла минута. След това сюрия дребни дечица се изсипаха от вратата. Пола каза нещо — устните й помръднаха и за миг се показаха белите й зъби.

— Какво? — попита той бързо.

— Казвам, че имам удоволствието да те чета едва ли не всеки ден… — гласът й бе предишният, малко глух, кадифен, излъчващ покой и свобода.

— Не разбирам за какво говориш…

— За списание „Смяна“… „Празнични бележки“.

— А! — сети се най-сетне той. — Не. Това не съм аз.

— Как така? С. Красногоров. „Празнични бележки“.

— Това е друг човек със същата фамилия. Всички познати ми приписват авторството, но не съм аз…

— Жалко.

Беше очевидно, че тя действително е огорчена. Беше същата Пола: ако нещо я огорчаваше, тя се огорчаваше, ако нещо я радваше, на всеки му ставаше ясно, че се радва. Златото не потъмнява. Хубавото винаги е хубаво.

Пак замълчаха, а после жената каза:

— Слава, аз всичко зная. С какво бих могла…

— Недей — побърза да каже той.

— Странно е все пак — каза тя. — Живеем в един и същ блок, а се виждаме веднъж на десет години…

— Дори в един вход.

— Точно така — в един вход… Ти къде работиш сега?

— И се виждаме не веднъж на десет години, а веднъж на петнайсет… Дори на седемнайсет… Кошмар! Работя във ВНИИТЕК40.

— Математик ли си?

— Да. В известен смисъл.

— Помогни на моята Санка по математика. Тази есен ще кандидатства.

— Как така ще кандидатства?! Санка? Ти подиграваш ли ми се? На колко години сме, Пола? Старчоци!

Тя също се пошегува с възрастта им, заговори за внуци, бели коси и излишни килограми. Но мислеше за друго. В очите й се появи съжаление. В тях имаше и още нещо друго — нещо неуместно и ненужно. Трябваше да се спасява.

— Извинявай, но всеки момент трябва да ми се обадят от Москва… Прибирам се.

— Бягай — каза тя.

Какво друго можеше да му каже? На него. Днес. Тук.

Той се изкачи до третия етаж, като взимаше по три стъпала наведнъж. Не можа веднага да вкара ключа в бравата — нервите му се разхлопаха, ръцете му се разтрепериха, сякаш бе носил тежки сандъци или се бе борил с великан…

Влезе в миришещото на цигари, задушно помещение и отиде до десния прозорец, отвори го, наведе се и погледна надолу. Запорожецът беше на мястото си. Вятърът продължаваше да гони пухчетата.

— Уморен съм — каза си той. — Днес се уморих. Жега е. Всъщност обичам жегите. Както е известно, имам идеална терморегулация.

Обърна глава и я погледна в очите. Тя както винаги се усмихваше. И той почувства, че пада. Но не падна.

— Току-що срещнах Пола. Почти не се е променила. Но не я познах веднага… Интересно, защо?

Нищо интересно, помисли си той. Това вече е минало. Отдавна беше.

— Бях много влюбен в нея — призна си той. — Не съм ти го казвал никога, защото… защото… За какво? Не бих искал ти някога да ми признаеш, че като дете си била влюбена в някого…

Замълча, защото внезапно чу гласа си. Глас на самотен, истеричен мъж в голяма, светла, пуста, разхвърляна и задимена стая. Свали сакото си, окачи го на стола и отвори хладилника.

После седна с гръб към портрета й и започна да се храни, но без апетит. Половин буркан морска пъстърва „в собствена пот“… изсъхнал вчерашен хляб… минерална вода…

Стараеше се да не мисли за нищо. Сетеше ли се за работата, му се повдигаше, а да мисли за това, което идваше от миналото, не биваше. Зарадва се, когато телефонът звънна и съседката го повика с онзи ласкав и изплашен глас, с който говореше, когато идваше любовникът й.

— Здравей — каза официално Виконта. — Къде се мотаеш, пет пъти ти звъня.

— Току-що се прибрах от работа. Кльопам сега…

— Получи ли призовката?

— Каква призовка?

— Добре. Сега ще дойда при теб — каза Виконта недоволно.

— Каква призовка? — кресна той, но в слушалката вече се чуваше сигнал „свободно“.

Обърна се към жената.

— Донасяли ли са ми призовка? — попита с такъв тон, че тя не посмя да му отговори, само посочи с пръст към сандъчето и купчината вестници.

Взе синята хартийка. Действително бе призовка. От КГБ, булевард „Питейни“ номер 4. Големият Дом. Да се яви… утре… в 10 сутринта… вход 5… като свидетел… при следовател… нещо като Хроменковски или Хромоножски…

— Кой я донесе? — попита рязко.

— Един мъж. Възрастен. С папийонка и сламена шапка. Вежлив.

— Какво каза?

— Вас търсеше, а после ми поръча да ви я предам.

— Не се ли сетихте да попитате за какво става дума?

— Ами питах! Ама и той самият не знаеше! „Като дойде, каза, те ще му разкажат…“

Докопаха се до мен, помисли си той. Добре. Хубаво. Е, какво, очакваше се.

Още преди да седне, Виконта разгледа призовката.

— „Красногорски“ — каза той уверено. — Значи Красногорски. Поздравления. Вие сте с почти еднакви фамилии. А мен ме вика някой си Полещук… — седна на своето място в ъгъла на дивана. — Е, какво ще кажеш, свидетелю?

— Предполагам, че е по делото на Сьомка.

— Съгласен съм.

— Мисля, че ще ме питат за статията му.

— Е, и?

— Не съм я чел. За първи път чувам за нея.

— Айде бе? За първи? Какво става с вашата памет? Спомнете си, напънете се… Било е през зимата, буря, сняг вали на парцали, духа силен вятър… Спомнихте ли си? При вас е дошъл подсъдимият, донесъл мокра чанта…

— Не помня. Нямаше такова нещо… През зимата ли е било? Нищо такова не помня, Ваше сиятелство.

— Не съм ти никакво сиятелство, мутро антисъветска! Аз съм следовател по особено важни дела — полковник Красногорски!

— Глупости! Той няма да разговаря така. Други са вече времената.

— Добре — съгласи се Виконта, докато си пълнеше лулата. — Като са други, да са други… Но подсъдимият Мирлин казва…

— Не е подсъдим, а подследствен.

— Подследствените са на свобода! — гракна Виконта със стъклени очи. — Щом е при нас, значи е подсъдим!

— Айде, айде! Пак се върна в средните векове…

Известно време се развличаха така, разменяха си ролите, но и двамата нямаха никаква представа нито за начина на водене на разпита, нито за това какво е известно на следователите. Семьон, преди да го арестуват, докато още само го викаха на разпити, им разказа, че ще говори с охота за себе си, но други имена няма да споменава. Такава позиция изглеждаше съвсем убедителна, макар че възникваше съмнението: способен ли е човек, веднъж започнал да говори, да се спре в нужния момент и на нужното място? Как да разбереш и да съобразиш, че вече си стъпил в забранената зона и именно на този, уж невинен въпрос, не бива в никакъв случай да отговаряш? Те си имат методи, трупан с десетилетия опит, излъскани до блясък похвати. Това е мощна, надеждно конструирана машина, чиято програма не отказва, не се уморява, не изпада в отчаяние или възторг. Не е вярно, че машината не може да бъде по-умна от човека. Само глупаците смятат, че машината не е способна да победи човека в интелектуално сражение. Всъщност тя вече много отдавна го е победила. Да, има по света няколко стотин гросмайстори, които все още успяват да надиграят всяка шахматна програма, но всички останали милиони шахматисти, по същество цялото ЧОВЕЧЕСТВО не е в състояние да победи машината и има само един начин да избегне поражението — да не сяда да играе… Да, но тук става дума за игра, в която твоите желания не интересуват никого. И остава само една възможност, достойна за човека: той да обяви как ще играе. Открито и твърдо: мразя ви, всичко, което някога сте правили, правите сега и имате намерение да направите в бъдеще, е гнусно, мръсно, гадно и е нравствена лига. И не искам да участвам в това. Никак, под никаква форма. Защото ВСЯКО сътрудничество с вас е безнравствено и гибелно за душата. Моля да включите това мое заявление в протокола. Не желая повече да разговарям с вас. Няма да кажа нито дума повече.

Прекрасно, но тогава веднага ще започнат:

— Трябва ли да разбирам, че имате враждебно отношение към „органите“?

— Няма да коментирам.

— Трябва ли да разбирам, че с одобрение се отнасяте към антидържавната дейност на вашия приятел?

— Няма да коментирам.

— Трябва ли да разбирам, че дори когато откриете признаци на диверсионна или шпионска дейност при някой от вашите познати, вие няма да изпълните гражданския си дълг?

Мълчание.

— Не е ли време в такъв случай да направите своя избор: на Изток ли искате, или на Запад? Тук такива като вас просто никому не са нужни. И, съгласете се, това е съвсем естествено.

Ето контрапункта на цялата тази ситуация — всички мислими варианти се сплитат в непоносим сноп и единственият честен, единственият верен път свършва на ръба на пропастта. Това е обявяване на война, на безнадеждна война на малкия самотен човек с Държавната машина. От тази война той не е в състояние да излезе победител, ако държи на свободата и родината. Всички останали варианти са компромиси. Повече или по-малко хитри. Повече или по-малко мръсни. Повече или по-малко срамни. И нечестни. Повече или по-малко.

— Не — каза накрая Станислав. — Аз не мога така, право куме та в очи. Все ще се опитам да извъртя нещата. И може би ще го направя без големи загуби. Няма да им казвам никакви имена.

— Сигурен ли си?

— Да. Това е предел, „не можеш го премина“. Нали така?

— Да.

— Напразно се плашим. Те не знаят нищо за нас и не могат да знаят. Не бива сериозно да предполагаме, че апартаментът ми се подслушва! Аз да не съм Солженицин! Сьомка нищо няма да им каже, така че те нищо не знаят и трябва да изхождаме именно от това. Съгласен ли си?

— Няма значение — каза Виконта и като се пресегна през облегалката на стола, свали китарата от стената.

— Какво няма значение?

— Дали съм съгласен с теб или не. Няма значение… — той взе два акорда и започна прочувствено:

На Станислав не му оставаше нищо друго освен да подхване:

Изпяха песента с неподправено чувство, както добрите граждани на някаква благословена Хармонария изпълняват своя химн в Деня на благоразтворението на въздуха. Сетне подхванаха в бясно темпо: „Кьори апашът: пич на мегдана…“, а после вдъхновено, сякаш призовавайки на помощ милото и вечно минало изпяха всичките двайсет и три куплета на „Не съм поет, ни аскет…“ с припевите и свиренето с уста. Виконта остави китарата и каза:

— Да ме беше почерпил един чай, щом водка не даваш… — и добави замислено: — Видях шпроти при тебе. Обичам ги преди сън, да знаеш… И на теб ти препоръчвам.

Станислав го погледна и изпита пристъп на немотивиран детски оптимизъм. Всичко ще бъде както трябва. Нещата ще се уредят. На глас каза само маминото любимо:

— Бабо, дай водица да пийна, защото съм толкова гладен, че няма къде да пренощувам!

Тази нощ почти не можа да спи.

Спомни си, че навремето даде на Сьомка да прочете серията „Завчера“. И онзи посерко не му я върна. Сега тя е при тях и те са установили кой му я е дал. Със сахаровските „Размишления за прогреса…“ стана същото.

Стана, седна до прозореца и пуши до сутринта, като разиграваше бъдещия диалог със следователя отново и отново чак до изгрева на слънцето. Прозорецът на Виконта също светеше до шест, когато към строежа заприиждаха с метален звън и рев чудовищни камиони с ремаркета, натоварени с бетонни блокове.

Глава седма

По-късно неприятно се изненада от това, колко капризна, избирателна и ненадеждна се оказа паметта му и колко непълни спомените за този ден. Все пак помнеше най-същественото. Но някои епизоди, откъси от разговори и картини се бяха изтрили от паметта му. Както и някои мисли.

Запомни вратата на вход пети и сега му се струваше, че ще я помни цял живот. А какво имаше зад нея? Огромно помещение… Или пък таванът е бил толкова нависоко, че му се е сторил невидим в жълтеникавия сумрак. Зад бюро с телефони седеше стар, червендалест прапорщик41. Бяло мраморно стълбище отиваше някъде нагоре, откъдето проникваше ярка слънчева светлина… откъде? (Между другото навън бе топъл слънчев ден.)

Офицерът взе призовките и пропуските им, хвърли им по един поглед и грабна телефонната слушалка. Станислав за първи път разбра, че по телефона може да се говори така, че стоящият до тебе да не чуе нищо — нито дума, нито дори звук — единствено бумагите шумят, устните на говорещия се мърдат, а очите му стават като стъклени, докато слуша заповедите.

Слушалката бе поставена на място и се възцари гробна тишина. Стана му студено като в гробница или мазе. Виконта беше присвил очи, нагло изкривил устни и пъхнал ръце в джобовете — сякаш отново е на дванайсет години и му предстои да отговаря за строшената лампа в училище…

После в горната част на стълбището се чуха гласове, стъпки и от слънчевата светлина подобно на ангели Господни се появиха двама души, които заслизаха бавно, с доброжелателни усмивки. И тук се появяваше първото бяло петно в спомените му.

Единият от двамата беше майор Красногорски, а другият капитан Полещук. И двамата бяха млади — на по трийсет, трийсет и пет години. Майорът бе набит, як, с кръгла глава и облечен в доста износено кафеникаво сако, а капитанът бе висок (може би волейболист), красив и елегантно облечен: с тъмен костюм, кремава риза и вратовръзка. Те се захванаха весело и шеговито с подопечните си. Станислав не помнеше как се е озовал в кабинета на майора, на твърдия стол срещу бюрото с пишещата машина и купчина документи. Като че преди това бяха минали по дълъг празен коридор, където грееше слънце и висеше дъската за нагледната агитация, украсена с изрисувани знамена, житни класове и портрети на двамата Илич42…

„Дайте си паспорта, ако обичате… Я виж ти — ние сме с почти еднакви фамилии…“ Пишещата машина затрака бодро — майорът удряше бързо по клавишите, макар да използваше само два пръста… Помещението беше просторно и дълго, но тясно и неестествено високо — до тавана имаше поне четири метра, а може би и пет… В ъгъла до прозореца се извисяваше метална, боядисана в кафяво каса. Не беше ли същата, която бе целунал нещастният луд от разказа на Амалия Михайловна? „Предупреждавам ви, Станислав Зиновиевич, че носите отговорност за даване на фалшиви показания.“ (Или нещо подобно.) „Ако обичате, подпишете се ето тук.“ И първият очакван въпрос: „Вие, разбира се, се досещате защо ви извикахме?“ Направо Е–2, Е–4 — стандартно начало. „Нямам представа.“ „Изобщо ли не се досещате?“ „Не, изобщо.“ Противно му бе да лъже. Гадно е. Устата му пресъхна. (Семьон Мирлин: „Те знаят, че не обичаме да лъжем, че мразим да лъжем! За тях е все едно, но на нас, слабаците, ни е гадно, гнусно и те добре се възползват от това…“) Майорът имаше прозрачни, почти немигащи очи, рус перчем и малък, но забележим белег на горната устна.

— Познавате ли Семьон Ефимович Мирлин?

(Започна се!)

— Да.

— Отдавна ли?

— От десетина години.

(Всъщност от двайсет, но няма да се впускаме в подробности.)

— Какви са отношенията ви?

— Нормални.

— Приятелски ли?

— Да… Другарски.

— Караници и конфликти имали ли сте?

(По дяволите, за какво намеква?)

— Не. Не сме имали. Добри ни бяха отношенията. Другарски.

— И естествено той ви е давал да четете разказите и статиите си?

(Ха-ха. Дойдохме си на думата.)

— Да. Понякога.

— Какви например?

— Вече не помня. Даде ми да прочета една рецензия на Пикул… (Беше публикувана в „Червена заря“.) И какво още? Да! Една статия за Иванов…

— Кой Иванов?

— Бивш директор на Пулковската обсерватория…

Поговориха за Пулковската обсерватория, за Иванов, за репресиите от трийсет и седма година, окончателно осъдени от партията, и изведнъж:

— А статията „Поколението, което глътна свобода“ даде ли ви?

— Как я нарекохте?

— „Поколението, което глътна свобода“!

(На лицето му трябваше да се изпише замисленост, смесена в необходимата пропорция искрено желание да му угоди, да си спомни, да се зарадва и да викне: „да, да, разбира се!“ и съжаление, горчиво съжаление.)

— Не. Не помня. Не ми е давал… ТАКАВА статия.

— Спомнете си. Постарайте се. Не е било толкова отдавна — само преди половин година, не повече…

Той настояваше, че не я е чел, не я е виждал, не я познава, дори не е чувал да се споменава за нея, а майорът (с разбираща усмивка, снизходително, лениво, почти шегувайки се) настояваше, че напротив — чувал е и я е виждал, и я е чел — очевидно е забравил, все пак половин година е минала, но трябва да си спомни, не е толкова трудно. „Било е през една зимна вечер, малко преди Нова година… Вие сте пиели чай с вашия приятел Киконин. Дошъл е Мирлин, донесъл е ръкописа и вие сте го прочели… Спомнихте ли си? Предавали сте си един на друг листата и сте обменяли впечатления… Тогава не ви е било съвсем добре, сигурно сте бил настинал, облечен сте бил в халат, помните ли? После сте спорели, статията не ви е харесала… Тя действително не е добра, антидържавна, не сте я харесали и сте спорили с Мирлин, а после дори сте му казали: ще те арестуват, Семьон, за тази статия…“

Гърлото му съвсем пресъхна, устните му изпръхнаха и гласът му спадна. Пиеше му се вода, гарафата и чашата бяха на една малка масичка, но не искаше да се издава… Гад, откъде знае всичко това? Нима са ни следили през прозореца… и са ни подслушвали?

Телефонът? Или са монтирали микрофон, докато съм бил на работа?

— НЕ. НИЩО ТАКОВА НЕ СИ СПОМНЯМ…

… Казват, че вече съществуват лазерни подслушващи устройства — улавят трептенията на прозореца, възникващи при разговор… Глупости!!! За какво са тези сложни мероприятия — да арестуват Мирлин ли? Че кой е той в края на краищата? Но ако не са подслушвали, откъде този знае всичко?

— НЕ. НИЩО НЕ МОГА ДА ДОБАВЯ. НЕ СЪМ ЧЕЛ ТАЗИ СТАТИЯ И НИЩО НЕ ЗНАЯ ЗА НЕЯ…

… Бях ли тогава настинал, или не? Не помня. Но мисля, че не. Не бях болен и не бях с халат. Този послъгва. Защо? Или поради каква причина? Грешка? Информаторите ли са сбъркали? Или все пак БЯХ болен?

— Добре, Станислав Зиновиевич. Щом като паметта ви изневерява, прочетете ето това. Вземете, вземете, това са собствените му показания. Четете…

Закръглен детски почерк… Като че ли е НЕГОВИЯТ. „Четоха поред, като си предаваха листата… Статията не им хареса, двамата ме порицаха заради текста, а Красногоров дори каза: ще те арестуват, Сьомка, заради това…“ Това не може да е вярно. Това не може да е вярно. Фалшификат…

— Повече няма нужда да четете, Станислав Зиновиевич! Дочетете тази страница и стига… Спомнихте ли си?

„Няколко дни преди Нова година отидох при моя най-добър приятел Станислав Зиновиевич Красногоров, за да му дам да прочете моята статия «Поколението, което глътна свобода». Беше късно вечерта. На гости при Красногоров бе нашият общ приятел Виктор Григориевич Киконин…“

Дали са го били? Или са го заплашвали и шантажирали… Това не може да е вярно! Времената вече са други. Не… Какво се получава тогава? Фалшификация?

Доста дебела купчина — поне петдесет страници. Наистина той не ми разрешава да чета нататък… Защо? „Красногоров беше настинал, беше облякал халата си и пиеха чай с конфитюр от малини.“ Не е вярно! Откъде накъде конфитюр от малини при мен! „Красногоров дори каза: Ще те арестуват, Сьомка, за това.“

— Е? Спомнихте ли си сега? По лицето ви виждам, че си спомнихте.

— Не, Вениамин Иванович. (Езикът му едва се обръщаше. Бе сух и схванат. Някакви странни звуци излизаха вместо думи.) — Нищо не мога да добавя по този повод. Вече всичко ви казах.

— Но това са неговите собствени показания! Не познавате ли почерка му?

— Честно казано не.

— Да не мислите, че съм го писал аз?

— Не съм казал такова нещо.

— Че как иначе да ви разбирам? А?

— Не зная, Вениамин Иванович, ще ми разрешите ли да си налея вода?

Отпи глътка, като се сдържаше и се стараеше да не показва жаждата си, а майор Кросногорски продължаваше да говори, да убеждава, да обяснява, да вразумява напълно доброжелателно и без заплахи. Напротив: разбирате, че нищо не ви заплашва — чели сте статията, обсъждали сте я, нямате вина за това, а ние искаме само да установим истината…

— Да. Но Мирлин е заплашен! Вие сам непрекъснато повтаряте, че статията е антисъветска. А той има две малки дечица…

— Нима си мислите, че като отричате, помагате на Мирлин? Той още на двайсет свои познати я е давал да я четат, вие го познавате, той е, как да се изразя по-меко, доста общителен… От това, че вие отказвате да признаете, нищо не се променя. Само на себе си вредите. Дадохте обещание, а се държите, простете за остротата, безотговорно… Е?

— Не мога нищо да добавя.

— Значи не сте я чели?

— Не.

— Ами неговите показания?

— Не зная.

— Искате да кажете, че ние сме ги фалшифицирали?

— Не. Такова нещо не съм казвал.

— Ами тогава? Той нарочно ви клевети, така ли? Клевети ви? За какво намеквате? Вие сам признахте, че сте в добри отношения с него. Защо му е да ви клевети?

— Не зная.

— Тогава защо не искате да потвърдите тези негови показания? Той сам признава, че е написал тази статия тогава и тогава и я е давал на различни хора да я четат, включително и на вас. Защо лъжесвидетелствате?

Станислав отвърна първото, което му дойде на ума:

— Вениамин Иванович… Може би той първо го е написал това, а после се е отказал… И ако потвърдя…

— Ама пък фантазия имате, Станислав Зиновиевич!

Тогава телефонът звънна тихо, майорът все още клатейки укоризнено глава, взе слушалката и се заслуша. После устните замърдаха и Станислав отново стана свидетел на непостижимото му изкуство — не чуваше нито дума. Майорът затвори телефона и каза загрижено:

— Моля да ме извините, ще ви оставя за малко…

Той изчезна, а вместо него на вратата се показа старият червендалест прапорщик — точно копие на този, който дежуреше на вход пет, пък може и да бе същият. Станислав го гледаше, без да го вижда. Онзи седна на мястото на майора и също се втренчи в Станислав без каквото и да било изражение, сякаш пред него стоеше предмет. Или както човек гледа собствения си куфар на гарата — безразлично, но зорко, да не го откраднат.

Това продължи неопределено дълго. Станислав погледна часовника си и веднага забрави колко е часът. След известно време погледна отново — бе вече дванайсет без двайсет — бе минал повече от час. Трябваше да вземе решение. Време бе. Но нямаше какво да се решава. Вече всичко беше решено. Още вкъщи. И сега да става каквото ще…

Вратата се отвори и на прага изникна майор Красногорски, Вениамин Иванович. Лицето му бе оживено и някак си изкуствено зловещо, когато каза:

— Ето! Вашият приятел призна всичко! Край! И подписа, убедете се сам — ето.

Пъхна в ръката на Станислав някаква хартия.

Протокол. „Киконин, Виктор Григориевич… паспорт…“ Опита се да се насили да прочете документа, но не разбираше и не виждаше нито дума. И бездруго знаеше, че майорът не лъже. Мака-ар че… Ако, да кажем, са фалшифицирали показанията на Мирлин, какво им пречеше да направят същото и с тези на Киконин. Но той знаеше, че никой нищо не е фалшифицирал. Че са истински. Но не можеше да проумее откъде се взеха ИСТИНСКИТЕ показания на Мирлин? Как са могли да се появят. Как са успели да го накарат да ги напише? Обаче нямаше време да се облегне назад, да затвори очи и добре да помисли.

— Нима и сега ще продължите да отричате, Станислав Зиновиевич? Какво ви става, ей Богу? Приятелят ви се е подписал, какво още ви трябва?

— Приятелят си е приятел — отвърна той. — А аз съм си аз. Той си знае неговото, а аз моето…

— И искате да подпишете протокол пълен с „не, не зная, не съм виждал, не съм чувал“? Това са лъжливи показания.

— Какво да се прави? Ако Мирлин застане пред мене и в лицето ми каже, ще е съвсем различно…

— И ще каже!

— Нека! Направете очна ставка…

— Нищо не ми струва да я организирам…

— Добре. Защо не?

— Хубаво, така да бъде. На себе си вредите… Протоколът трябва сега да бъде подписан! Без каквато и да е очна ставка.

— Ами ще го подпиша… А вие защо не искате да направите очна ставка, Вениамин Иванович?

— Ще я направим, не се тревожете…

Известно време разговаряха в този дух и майорът непрекъснато тракаше на пишещата си машина, после извади листа и го подаде на Станислав.

„Не, не зная, не съм виждал, не съм говорил“, но защо във всеки въпрос се повтаряше едно и също: „антисъветската статия «Поколението, глътнало свобода»“ — как не го домързя да пише?

Станислав взе дадената му химикалка („не, не, не бива със своята, а ето с тази“) и се подписа. На всяка страница. Върна протокола на майора. Той с явно неудоволствие го прегледа отново, мърморейки: „И какво постигнахте? На себе си вредите, ей Богу!“ „Очевидно така са ни възпитали — отвърна Станислав. — Сам умри, но другаря си спаси.“ Почувства фалша в тази фраза и своето кокетство, моментално млъкна. Но настроението му се подобри заради всичко, което се случи — майорът не искаше очна ставка! Очевидно не искаше. Защо ли? А майорът го остани на мира — да си ближе раните, да пие крадешком вода, да мълчи и да чака неизвестно какво — а сам взе слушалката и отново беззвучно поговори с някого.

Настъпи пауза. Примирие. Отдих. Като че и двамата си почиваха. Вениамин Иванович вяло го упрекваше. Станислав Зиновиевич също така вяло увърташе. Беше неразбираемо какво всъщност става и какво трябваше да се очаква. Но бе опасно да се форсират събитията. Говориха за самиздата. Вяло. Станислав не е чел никакъв самиздат. Дори да е чел нещо, то е било някога и вече нищо не помни. „Ще просъществува ли Съветският съюз до хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година?“ — това беше казано с въпросителна интонация и Станислав се възползва от това обстоятелство: „Странен въпрос… Разбира се, че да!“ Възникна забавно недоразумение. Известно време отиде за обяснения: тази статия била написана от известния антисъветски деец Амалрик, „1984“ е названието на романа на антисъветски настроен английски писател Джордж Оруел. „Не съм го чел. Откъде? Сигурно е нещо много старо?“ „Защо решихте, че е старо?“ „Вероятно я е писал през шейсет и четвърта година.“ „Не е там работата… обясних ви, че има такъв роман.“ „А, Оруел… Да, чувал съм нещо. Но май се говори, че писал не за нас, а за Англия?“ Правеше се на глупак, без много да го е грижа дали майорът му вярва. Беше много уморен. И, което е по-страшно, стори му се, че сред разхвърляните по бюрото документи е и онзи екземпляр от статията на Амалрик, който навремето сам бе напечатал на машината си и дал на Мирлин…

Неочаквано прозвуча името на Каманин. Небрежно. Между другото. Ни в клин, ни в ръкав. Станислав в отговор машинално отбеляза, че не, никога не се е срещал с Каманин. Чел го е с удоволствие, но лично не го познава. Тогава видя очите на Вениамин Иванович. И изразът на това кръгло простовато лице с белег на устната го порази. Май нещо не бе казано както трябва.

— Станислав Зиновиевич — меко проговори Вениамин Иванович с пресилена усмивка. — Това пък защо?

— За какво говорите?

— Как да не сте се срещали с Каманин, като сте му дали романа си да го чете?

— Какъв роман? — глупаво попита той, внезапно разбирайки, че едва сега и именно сега започва да се случва нещо наистина важно. А всичко, което бе досега, бе само рамка, декорация, пълнеж, фон…

— Хайде сега. „Какъв роман“. Толкова много романи ли сте написали? „Щастливото момче“. Или не сте го писали вие?

— Аз — каза Станислав, чувствайки как гърлото му отново пресъхва. — Аз го написах, но на Каманин не съм го давал.

Вениамин Иванович продължи да го гледа, сякаш изведнъж го осени някаква идея. Или сякаш бе поразен от неочаквана догадка или пък от друго нещо, трудно за описание.

— В такъв случай кой му е дал вашия роман?

— Не зная. Как да зная? Сигурно редакторът на „Червена заря“. Имаше подобно намерение. За рецензия…

— Не му ли го даде?

— Мисля, че не. Но щом вие казвате…

— Вие не сте се срещали с Каманин?

— Никога — рече Станислав, като се мъчеше да разбере какво, по дяволите, става тук. Какво общо има Каманин? И „Щастливото момче“? — Вие и моя роман ли го броите за антисъветски? — попита той.

Вениамин Иванович се смути:

— Не. Не! В никакъв случай! Напротив, романът е много хубав. Прочетох с голямо удоволствие…

— Хм. Да го бяхте казали на „Червена заря“.

— Е, не. Ние в тези работи не се месим. Не са от нашата компетенция… А Каманин е написал много добра рецензия за романа ви.

— Сериозно? — каза удивен Станислав.

— Да, представете си. Дори ви е препоръчал за участие в някаква конференция в Калкута… в Бомбай… Не помня. С една дума в Индия.

Станислав замълча. После рече унило:

— С мен винаги така става — тъкмо ми потръгне и всичко отива на кино… А вие откъде знаете за това? — попита той. — Според мен то изобщо не е от вашата компетенция.

Вениамин Иванович го успокои с жест:

— От нашата е. Бъдете сигурен. Вие знаете как умря той…

— Нищо не зная. Вървяха разни ужасни слухове за убийство… някакъв маниак с рязана пушка…

— Именно — каза Вениамин Иванович многозначително. — Тъй че бъдете спокоен, от нашата компетенция е.

И отново заговориха вяло за това-онова. Какво чака тая мърша, мъчително и безсилно мислеше Станислав. Какво цели? Към какво клони, гадът? Какво общо има тук литературата? Защо непрекъснато ми дрънка за писатели и романи? НЕ, НЕ СЪМ ГО ЧЕЛ. ТОЙ ЖИВ ЛИ Е ОЩЕ? СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ОТДАВНА УМРЯ. Ще има ли очна ставка, или не? Може би те сега Сьомка обработват, за да е в кондиция? Защо? Нима това е толкова важно? Нали подписах лъжливите показания! Има такъв параграф — за даване на лъжливи показания… В него нарастваше ожесточение, което потискаше страха… ШЕРСТНЕВ? НЕ, НЕ ПОЗНАВАМ ТАКЪВ. КОЙ Е ТОЙ? ФИЗИК ЛИ? НЕ ГО ПОЗНАВАМ… Какъв е тоя Шерстнев? И защо трябва да го познавам? Минаха вече два часа. Какво чакаме? Отново застана нащрек, когато Вениамин Иванович небрежно спомена Александър Калитин.

— Разбира се, че го познавам. По-точно познавах го. Умря преди десет години.

— Да. Да. Млад беше. И талантлив. Ето ви още един пример.

… Пример за какво? Изпуснах. Добре. Трябва да кимна с глава (в пълно съгласие с началството) и многозначително да повдигна вежди… (Лоялен гражданин съм. Но ако искаш да играеш ролята на лоялен, трябва наистина да станеш такъв. Макар и временно. Станиславски. Немирович, разбирате ли, Данченко… И ти усещаш колко хубаво е да бъдеш лоялен. Особено между тези стени. Колко уютно… Да. Но ми се повдига.) Виж ти! Те и за Сашка знаят… Обаче! Много добре са се подготвили. Сега ще започне да намеква за Женя Малахов…

Но Вениамин Иванович не намекна за Женя. Внезапно се изправи и каза решително: „Да вървим. Вие искахте очна ставка? Моля!“

Оказа се, че досега затворниците били на обяд. Затова бяха чакали цял час.

Семьон Мирлин застана пред него весел, ухилен до ушите, но доста отслабнал и без един преден зъб.

Прегърнаха се. (Под внимателните погледи на капитана и майора.) Седнаха. Станислав бе настанен на стола под прозореца. Приятелят му на друг, сложен отстрани, до вратата. Мирлин заговори оживено със следователите. Днес вестниците съобщили, че другарят Андропов е награден с високото звание „Герой на социалистическия труд“. Мирлин предполагаше, че тази награда се дава на шефа на КГБ заради това, че е успял да разобличи именно него, Мирлин. Следователите се смееха и не отричаха. Шеги изпълваха стаята, веселият смях не преставаше. Станислав също се усмихваше. Сега искаше само едно — да отведе Мирлин настрана и да го попита с приглушен глас: „Какво се случи? КАК успяха да те принудят да дадеш показания?“

Очната ставка вървеше като по масло. Участниците в нея се държаха както подобава. Под благодушните, но внимателни погледи на официалните лица разменяха бодри общи фрази за самочувствието, семейството и времето, без да нарушават предварително уговорените правила и се обръщаха един към друг само през капитан Полещук. Подследственият Мирлин с шеги и закачки потвърждаваше всичко, което искаха от него, свидетелят Красногоров, виждайки това благодушие и единомислие с органите на дознанието, също не упорстваше и без съпротива потвърждаваше потвърденото. Капитан Полещук яростно тракаше на машинката (той печаташе дори с четири пръста!), а майор Красногорски се разхождаше напред-назад из стаята, произнасяйки от време на време полушеговити реплики. В стаята беше хладно и сумрачно. Или слънцето навън се бе скрило зад облак, или прозорецът гледаше към стена. Таванът бе нисък и в ъгъла се извисяваше огромен метален сандък, обвит с нещо черно…

През цялото време на очната ставка само веднъж се получи конфузия, и то нищожна. В отговор на някакъв смирен въпрос на свидетеля подследственият изведнъж се развика радостно: „Господи, Славка! Подслушвали са ти телефона, разбира се!“ Пишещата машина млъкна и свидетелят, усмихвайки се скръбно, попита изправилия се пред него майор: „Наистина ли? Вениамин Иванович, наистина ли подслушвахте телефона ми?“ Той не зададе въпроса си сериозно, Мирлин по-скоро лъжеше, но на лицето на майор Красногорски се изписаха някакви сложни и странни преживявания, той се изчерви и произнесе с ненужна тържественост: „Станислав Зиновиевич, заявявам ви най-отговорно, че телефонът ви нито е подслушван, нито се подслушва…“ След това участниците в очната ставка прочетоха протокола и го подписаха. Подследственият почти не погледна трите листа, но свидетелят се оказа придирчив. При това се чувстваше много неловко, като някой досадник, който по силата на шибания си характер отнема времето на добрите хора. И когато откри, че красивият и весел капитан Полещук му бе приписал думите „прочетох антисъветската статия «Поколението, глътнало свобода», писана от Мирлин“, той възрази, че такива думи не е произнасял, че не смята статията за антисъветска, че е спорил относно съдържанието й, но не защото я смята за антисъветска, а по съвсем други причини… Ето, на следващата страница пак същото! Не, не съм давал подобно определение на статията… ще помоля да препишете този пасаж. Или да зачертая фразата? Добре, така ще направя… тук също… има ли още? Аха и ето тук… А накрая ще напиша, че аз съм зачертал тези места. Нали така? Аз подобно нещо не съм казвал. Не.

Зачертаваше, поправяше и допълваше… Следователите продължиха да се шегуват, макар да изглеждаха раздразнени и дори обидени. Мирлин го наблюдаваше мълчаливо и разсеяно се усмихваше. Свърши. Чувстваше се така, сякаш бе пренасял тежки чували, ръцете му трепереха. Мирлин стана и престана да се усмихва. „Обади се на Соня — каза той и лицето му изведнъж се сгърчи. — Кажи й, че… предай й…“ „На всяка цена. Още днес. Не се тревожи, аз й помагам…“ Изведоха Мирлин през отворената врата в тъмнината и пустотата на огромния коридор, вратата след него се затвори и той изчезна.

После двамата с майора отидоха в неговия кабинет и офицерът написа още един протокол. В него той обясняваше защо в първия протокол Станислав си е позволил да даде лъжливи показания. Вениамин Иванович предложи такъв вариант: знаейки, че децата на Мирлин са малки, аз, Красногоров, Станислав Зиновиевич, се страхувах да не му навредя с моите показания, но сега, след очната ставка, потвърждавам, че… И така нататък. Четохме, предавахме си листата… Пихме чай… Статията не ми хареса… Казах на автора: „Ще те затворят за това, Семьон.“

Той подписа протокола. Третия за този ден. Бе вече шест без десет. Не бе ял цели осем часа. Причерняваше му пред очите, езикът му се беше вдървил. Вениамин Иванович бе свеж! — любезно го изпрати до пропуска долу. Взеха си довиждане с ръкостискане и Станислав излезе навън. Лъхна го жегата, разтапяща града.

Глава осма

— И за какъв дявол се репчеше? — сърдито го попита Виконта. — Нима не ти беше ясно, че Мирлин е признал всичко? Или си въобразяваш, че…

— Защо? — прекъсна го Станислав. — ЗАЩО е признал?

— Какво те интересува? Признал е! Не е издържал. Показал се е слаб… Изплашил се е… Или са го излъгали. Или просто се е раздрънкал — нали си е дрънкало. А ти защо се прави на партизанин на разпит? Какъв смисъл имаше?

— Не зная — призна Станислав.

Виконта, разбира се, бе прав.

И Галилей е бил прав. А Джордано Бруно — не. Само че сравняването им с този случай бе смешно… Всъщност не смешно, нищо смешно нямаше — бе високопарно. Неуместно.

— Не зная — повтори той.

— Сега ще те държат изкъсо — продължи Виконта сърдито. — Параграф сто осемдесет и първи — даване на лъжливи показания. Във всеки момент може да те тикнат в дранголника.

— За какъв срок?

— Не е дълъг, но за какъв дявол ти е дори малка присъда? Да нямаш намерение да разкажеш в службата?

— Де да знам… Може да кажа на Ежеватов. А може и да не му казвам.

Виконта се обърна и засмука лулата си. Не каза нито дума повече, но Станислав разбра жеста му. „Някои добре са се уредили: могат да си позволят да избират дали да казват на началството, или НЕ. А други нямат подобен избор.“

— Не разбирам — каза той. — Защо във всеки протокол преписваха думите ми: ще те затворят, Сьомка? Апропо, аз тогава казах ли му, или не?

Виконта повдигна рамене.

— А всичко останало разбираш ли?

— Не. Не разбирам, защо спомена Сашка. Не разбирам какво общо има с това Каманин… Знаеш ли, че той е написал положителна рецензия за романа ми?

— И къде е тя?

— Не зная. По дяволите, как не ми се иска да разказвам в службата…

Ежеватов изслуша сбития му разказ, изправил могъщото си чело. Известно време мускулите на хлътналите му, загорели бузи играеха мълчаливо.

— Искаш ли отпуска? — попита той накрая.

— Защо ми е?

— Ей така. Искаш ли?

Станислав повдигна рамене.

— Тогава край — каза Ежеватов. — Исках да те пратя в Будапеща през септември, но сега ще получиш един к… а не Будапеща. Повече не разказвай на никого и отивай да работиш. Къде е отчетът по този… АНТИТЮРИНГ? Три дни един отчет не можеш да напишеш!

Жека Малахов пъшкаше, клатеше глава, секнеше се в огромна пепитена носна кърпа и не го гледаше в очите.

— Гледай ти! — каза той огорчен и озадачен. — Уж си се държал както трябва, а излиза, че си целият в лайна.

Станислав мълчеше. Не смяташе така. Струваше му се, че се е държал добре. Може би не много умно, но поне честно. В края на краищата честността винаги е глуповата. А той се държа честно до самия край, дотогава, докато имаше някакъв смисъл. Но май освен него никой друг не мислеше така.

— Разбираш ли — каза Жека, — те са искали от тебе само едно: да потвърдиш факта на РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО. И ти си го потвърдил.

— Не го потвърдих аз, а Сьомка. Аз не му възразих.

— Няма значение. Това дали е било веднага или не, дали е било лесно или трудно, съпротивявал ли си се или веднага си легнал по гръб, е важно единствено за теб и мен. За тях е все едно, нравствените императиви не ги интересуват. Подследственият разпространявал ли е своите антисъветски съчинения, или не? Разпространявал ги е и това се потвърждава от показанията на свидетелите.

— Какво според теб трябваше да направя? — навъсено попита Станислав. — Всичко да отричам?

— Откъде да зная! Ти да не мислиш, че те критикувам? Ни най-малко! Просто ти казвам, че с тях винаги е едно и също: предадеш ли им се, целият си в говна; съпротивляваш ли се до последната капка кръв, пак си в говна… Такова им е учреждението, разбираш ли? Не е възможно да си бил там и да не си осран до козирката.

— Трябваше да се преструвам на болен от амнезия — каза Станислав тъжно. — НЕ ЗНАЯ, НЕ ПОМНЯ, НЕ СЕ СЕЩАМ… „Да, може би сте прав, гражданино майор, може би всичко е било така, както казвате, но аз НЕ ПОМНЯ! Мирлин помни, но аз не.“

— Да бе, да! „Той казва, че е бил в екстаз, а аз добре си спомням, че беше в обора.“ Нима мислиш, че те няма да се справят с такъв тарикат? Ще се справят, нямай грижа! Това са ОРГАНИТЕ! Дай да извикаме Виконта и да се насвяткаме. Таня замина при своята маман на село с децата и аз съм волен като птичка.

Така и направиха. Станислав и Виконта в лайна до шията, а Евгений Малахов в снежнобели одежди.

На третия ден вечерта около осем часа се обади майор Красногорски, Вениамин Иванович.

— Здравейте, Станислав Зиновиевич! — поздрави той радостно, сякаш не бяха разговаряли от сто години. — МНОГО бих искал да ви видя.

— Кога? — попита Станислав мрачно.

— Може веднага.

— Вие и вечерно време ли работите? Аз не. Хайде да го отложим за утре сутринта… Чакайте, утре е събота…

— Станислав Зиновиевич, обаждам ви се не по работа. Или поне не съвсем. Искам личен разговор.

— За какво ние двамата с вас бихме могли да водим личен разговор?

— Е, Станислав Зиновиевич! Не е за телефона!

— Защо не? Вие ми се заклехте, че не го подслушвате.

— Ах, Станислав Зиновиевич, защо сте толкова заядлив. Повярвайте, че е във ваш интерес.

Уговориха се след час той да дойде при Станислав, но за кратко, понеже Станислав бе зает и уморен.

Когато майорът му се обади, той се въргаляше на дивана и четеше (за петнайсети път) „Хиперболоидът на инженер Гарин“. Наложи се да имитира заетост — разхвърля по бюрото документите от отдавна забравения договор с Двайсет и втори СКБ43 и дори демонстративно включи служебния хюлиет на програмно управление, за да мигат червените цифри на дисплея…

Не можеше да се каже, че е много нервен, но не беше и спокоен. Беше му ясно, че му готвят поредната гадост и че пак ще се окаже в лайна до шията, заедно с прехвалената си честност и нравствената си непреклонност на шестокласник. „Подай му пръст, той ще ти изяде цялата ръка…“ — безсмислено и обречено се въртеше в главата му. Хванаха го и сега никога няма да го оставят на мира.

Майорът пристигна точно след час, облечен в копринена спортна риза с къс ръкав, с протрити джинси, стари кецове и с добродушна, напълно цивилна усмивка. Носеше дипломатическо куфарче. Само дето усмивката му бе неестествено напрегната, а куфарчето луксозно. Мязаше на обикновен съветски кандидат на техническите науки и сякаш нямаше нищо общо с Държавна сигурност, което впрочем не успокояваше домакина, а го плашеше и го караше да е нащрек.

Станислав мълчаливо го въведе в стаята и го покани да седне на масата, на която имаше покривка и пепелник. Вениамин Иванович благодари, седна, сложи луксозната чанта пред себе си и без предисловия започна монолога си на тема: тук съм не по служба, а заради вас, Станислав Зиновиевич. Станислав го слушаше с половин ухо, дори изобщо не го слушаше. Обхвана го тъга и глупаво предчувствие за нещо лошо и за поредно унижение. Той гледаше майора и признаваше, че така облечен изглежда доста симпатичен: добре сложен, здрав, със светли очи, в които липсваше служебната непреклонна пронизителност — тъкмо обратното — те като че търсеха разбиране и съчувствие. Гледайки го, Станислав си спомни смешния и добър чичо Вова, който замести запилия се учител по физическо в седми клас. Той също бе набит, простоват и очите му молеха за съчувствие. Тренираше някакъв странен вид спорт: клякаше на един крак по триста пъти, вдигаше тежести и се набираше на лоста с една ръка. Чичо Вова можеше да се набере с една ръка дванайсет пъти. В живота си Станислав не бе виждал човек, който да се повдигне дори ВЕДНЪЖ.

Даде си сметка, че в куфарчето вероятно майорът носеше касетофонче и затова трябваше да се държи с повишено внимание. Един вид: „Намалете скоростта, повишете вниманието!“

Станислав не вярваше на увещанията, че срещата е в негов интерес и че майорът е дошъл при него не по работа. Поведението на коварния майор му се струваше подозрително и дори зловещо — след стандартното встъпление той започна да говори несвързано и плашещо.

Нашият разговор е изключително важен, обяви гостът. МОЖЕ БИ е, поправи се той и отвори куфарчето си. Искам да го запиша, защото напълно е възможно ние с Вас, НИЕ С ВАС, подчерта той, да го прослушаме наново, да го допълваме и анализираме. С тези думи той извади малко черно (очевидно японско) касетофонче, включи го и демонстративно го сложи по средата на масата, а чантата прибра под нея.

Зная, че се страхувате от мен, продължи майорът. По-точно не той, а цивилният Вениамин Иванович Красногорски, който очевидно не се чувстваше в свои води, беше нервен и съвсем несигурен. Зная, че си мислите, че искам да ви излъжа, да ви въвлека в нещо мръсно, да ви завербувам… Би трябвало да можем да прескочим този етап. Много скоро ще разберете, че нещата не са такива, че аз също се страхувам от вас и имам за това напълно основателни причини.

Отначало нашата беседа ще прилича на разпит, продължи Вениамин Иванович, като нервно почукваше с пръстите на двете си ръце по покривката и се усмихваше почти угоднически. Но скоро ще разберете, че това не е никакъв разпит, че просто искам да се убедя, че догадките ми са верни. Аз и така съм убеден в това, иначе не бих бил тук. Накратко, ще ви помоля честно и точно да отговорите на няколко много елементарни въпроса. Отначало само с „да“ или „не“. Някои отговори са ми известни, други не, но са възможни и варианти, които не мога да изчисля.

Ситуацията беше неестествена, направо противоестествена и това накара Станислав да каже нещо, за да спре този неразбираем поток от думи и емоции, който го плашеше повече, отколкото елементарния натиск с цел завербуването му.

— Колко пъти можете да се наберете с една ръка? — попита той неочаквано и за себе си, и за майора.

Вениамин Иванович прекъсна речта си, изненадано премигна, после се зарадва, усмихна се, направо засия.

— Шест пъти! — каза той гордо. — Но само с дясната. С лявата един, най-много два пъти.

— Защо така… — отбеляза Станислав, без да знае какво да прави с тази информация. — Трябва и с лявата също…

— Не става — призна си Вениамин Иванович с въздишка и веднага добави:

— Радвам се, че не сте загубили чувството си за хумор — каза той с искрена доброжелателност. — Знаете ли, щом хората се шегуват, значи ще се разберат.

Станислав изобщо не беше сигурен в това. Той изобщо не се шегуваше — просто каза някаква глупост по невнимание. Но не започна да спори. А Вениамин Иванович продължи въпросително:

— Ще ми позволите ли? Няколко въпроса? — и без да дочака съгласие попита:

— Името Калитин, Александър Силантиевич, познато ли ви е?

— Да — отвърна Станислав. — Вече говорихме за това.

— Били сте добри приятели, нали?

— Да.

— А знаете ли защо внезапно е заминал за Москва?

— Зная, но няма да говоря за това.

— Защо?

— Не искам.

— Скарахте ли се?

— Не, разбира се. Защо питате?

— Не зная… Всичко се случва, съгласете се… Добре. А Шерстнев, Константин Илич, познавате ли?

— Вече ви казах, не го познавам.

— Все пак опитайте се да си спомните. Нека ви опресня паметта. През петдесета сте кандидатствали във Физическия факултет, помните ли?

— Е, и?

— Имало е събеседване, нали?

— Да. И не ме приеха. Без да ми обясняват защо.

— А не помните ли подробности? Опитайте се. Влизате в залата с комисията…

Станислав наистина се помъчи да си спомни.

— Не помня нищо — каза той. — Струва ми се, че там беше тъмно и задимено, като в кръчма. Седяха някакви хора. Петима. Много враждебно настроени. Изобщо не разбрах, защо така се нахвърлиха върху мен, но ми стана ясно, че съм се осрал, извинете за израза…

— Няма нищо…

— Това е. Никой не ми се представи. Тъй че дори да е бил там вашият Шерстнев, това е останало тайна за мен.

— Никого от тях ли не запомнихте?

— Не, разбира се. Един от тях особено злобно се заяждаше с мен — млад и русоляв. Останалите лица ми се сливат.

Вениамин Иванович помълча, сякаш удари някакви свои вътрешни спирачки.

— Това е бил Шерстнев — каза той накрая.

— Така ли? Гад! Направо ме изяде с парцалите тогава. Сто въпроса ми зададе. Очевидно му е била поставена задачата да ме провали. И го направи, юнакът му с юнак. „Красавец и як, сигурно не е евреин!“

— Мислите, че е бил евреин?

— Господи, не, разбира се. Това е поговорка… Откъде през ония години евреин във Физическия факултет?!

Усети се, че разговорът се записва и си прехапа езика. Късно. Идиот, каза си той. Кретен.

— Исках да кажа, че тогава се водеше борба срещу космополитизма — поясни той. — Днес това е минало. Беше по времето на култа към личността.

— Да, действително е така… — бавно проговори Вениамин Иванович. — Така. Добре. Сега за Каманин, Николай Аристархович?

— Вече ви казах. Чел съм негови книги. Много ми харесва „Ловци на невъзможното“. Разказите му са блестящи. Но не го познавам лично. Дори не съм го виждал никога. Освен може би по телевизията, но не съм сигурен.

— Той не обичаше да се показва по телевизията.

— Значи и там не съм го виждал.

— Но му симпатизирахте, нали? Макар и задочно, така да се каже.

— Да. Според слуховете е бил добър човек. Обичал да си пийва, да помага на хората, не е бил стиснат. Застъпвал се е… — едва не се изпусна да каже „за Бродски“ — за хората изобщо.

— Ясно — каза Вениамин Иванович с разочарование и продължи:

— А Гугнюк, Николай Остапович.

— Как?

— Гугнюк. Николай Остапович.

— За първи път го чувам. Кой е той?

— А Берман, Амалия Михайловна?

— Амалия Михайловна? Тя живееше в апартамент деветнайсети, но не съм сигурен, че е Берман.

— За нея ли пишете във вашия роман?

— Да. Само че това не е роман. Дори повест не е, а разказ.

— Така ли? — учуди се Вениамин Иванович. — Такъв голям?

— Това мнение не е мое, а на редакционната колегия.

— Разбрах. Значи вашата Амалия Михайловна е реално лице?

— Абсолютно. Всичко написано за нея е истина. Тя почина преди десет години, иначе бихте могли да я попитате.

— Да. Зная и много съжалявам, че вече не е между живите. Сигурно щеше да ни разкаже интересни неща. А познавате ли Габуния, Иван Захарович?

Станислав не се сдържа и се намръщи.

— Да. Бяхме близки по едно време. Познавам го. Но според мен той умря.

— Виждам, че не ви е бил особено симпатичен?

— А на вас не ви ли е все едно? Слушайте, за какво са всичките тези въпроси? Може би ще ми кажете все пак за какво става дума?

Вениамин Иванович сякаш се взриви:

— Разбира се! — извика той с неразбираема досада. — Ще ви кажа на всяка цена. Само че по-късно. Може да се каже, че точно затова ви измъчвам сега, за да разбера как… КАК, по дяволите, да ви разкажа същината, за да разберете и повярвате. Ако сега направо ви изложа всичко, просто ще ме пратите по дяволите и никакъв разговор няма да се получи. А аз искам да се получи!

— По дяволите! — каза Станислав, малко стреснат от подобна тайнственост. — Какви са тези тайни работи? Да не съм получил наследство от чужбина?

— Не. Не е наследство и няма смисъл да гадаете. Просто ми отговаряйте.

— Добре, добре. Карайте нататък. Кой следва?

— Не — каза Вениамин Иванович твърдо. — Първо ми кажете дали се отнасяхте зле към този Габуния? Не го ли обичахте?

— Слушайте, тогава бях на петнайсет години… Или на тринайсет? Няма значение. Той идваше у нас, любезен, сладникав, с мама пееха песни в дует… Явно бе решил да ми става баща. Имаше син, който тогава беше на трийсет… Нямаше за какво да го обичам.

Замълча. За какъв дявол? Не искам да говоря за това. За погледа, който веднъж мама хвърли на този тип. Ставаше адски противен, като се напиеше.

Този обрусял грузинец обичаше да пие — пиеше като грузинец, а се напиваше като руснак… По дяволите.

— Ясно. Съгласен съм… А Каляксин, Сергей Юриевич?

— Каляксин?

— Да. Сергей Юриевич.

Станислав поклати глава.

— Не помня. А кой е той?

— Беше заместник-ректор на Четвърти медицински институт.

— А. Него Виконта… Виктор Григориевич трябва да го знае… — Отново прехапа езика си. По дяволите! Дърдорко. Нали реши — без имена! Плямпало невъздържано.

— Да. Виктор Григориевич сигурно го познава, но аз мислех, че и Вие…

— Не. Дори не съм чувал за такъв.

— Ясно. Но името на академик Хухрин ви е добре известно, нали?

— Разбира се, той беше моят Голям шеф. Умря, впрочем. Буквално преди няколко дни. Опелото беше в Николската църква.

— Да, чух за това… Доста странно завещание за многогодишен член на партията…

— Е, може да се спори…

— Добре. Значи често сте общували с академика, правилно ли разбрах?

— Не съвсем — отвърна Станислав. — Той седеше там в небесните академични висини. Докладвал съм му няколко пъти по работа. Казват, че имал добро отношение към мене, ИЗДИГАЛ МЕ Е. Заплатата ми повиши без възражения. Хората говорят, че е бил напълно приличен началник — познавал своята работа и не си пъхал носа в чуждата…

Вениамин Иванович закима, сякаш отдаваше почит към напусналия ни напълно приличен началник. После рече:

— Може ли да ви попитам, Станислав Зиновиевич… Във вашия роман… Как да се изразя… Каква част е измислица?

Станислав го погледна. Майорът приветливо и както по-рано подмилкващо се усмихна. Чакаше отговор. Защо му трябваше да задава този абсолютно неуместен въпрос.

— Ами как да ви кажа… Някои дреболии, психологически детайли, нововъведения — да, те са измислени. Но самите факти… Изключвам, естествено, историята с детето на Мария — това, разбира се, е чиста фантазия…

— Да — подкрепи го Вениамин Иванович, — аз така я разбрах.

— Да… А за останалото… Какво ви кара да се съмнявате?

— Не, не са съмнения… Как да ви кажа… Ами случаят с газката, която едва не паднала в пропастта…

— Самата истина е. Има петима свидетели.

— А шрапнелът, който паднал до вас? По време на блокадата.

— Също е вярно.

— А случката с людоеда?

— На двора? Също. Кълна се! Понякога още го сънувам: кръгли очила в стоманени рамки и брадвата пред носа ми…

— И така двайсет случая?

— Честно казано са двайсет и четири. Да. Нищо не съм си измислил.

— Но това е толкова странно.

— Разбира се. Иначе нямаше да седна да пиша роман.

— И вие никога ли не сте се опитвали да ги обясните? По някакъв начин?

— Разбира се, че съм се опитвал… — Станислав беше нащрек. Въпросите бяха прекалено невинни. Дори лишени от смисъл. Тук нещо не беше наред. Стори му се, че майорът се готви да нанесе основния си удар.

— И какво?

— Нищо.

— Съвсем нищо ли? — подпитваше гостът.

— Съвсем.

— Но не е възможно всичко това да е случайно!

— Сигурно. Но ми омръзна да си блъскам главата.

— Вие сте учен, нали?

— Е, и?

— Това ви е работата — да си блъскате главата.

Станислав се усмихна.

— Моята работа е да си блъскам главата над системни задачи. За това ми плащат.

Вениамин Иванович стана сериозен, наведе се напред и каза тихо:

— Ще ви се наложи да си поблъскате главата и безплатно. Всички хора, за които говорехме, са мъртви. И смъртите им си приличат. Както е умрял вашият людоед с брадвата: убити са от шрапнел, който не съществува. И всички те по един или друг начин са свързани с вас, Станислав Зиновиевич. Всички без изключение. Разбирате ли какво се получава? Около десет души са умрели от странна смърт — причината за смъртта им е загадка, защото те не са умрели, а са загинали. И ВСИЧКИТЕ, в по-малка или по-голяма степен, СА СВЪРЗАНИ С ВАС.

— Какво значи „свързани“? — попита смутено Станислав. Не беше очаквал нищо подобно.

— Значи, че са или ваши лични познати, или познати на хора, които добре познавате. Всички без изключение.

— И всички са били убити от шрапнел?

— Вие сам пишете: НЕ Е ИМАЛО НИКАКЪВ ШРАПНЕЛ!

— Кой знае какво ми се е въртяло в ума тогава. Сигурно е имало, но аз…

— Не е имало, Станислав Зиновиевич. Там е цялата работа, че НЕ Е ИМАЛО!

Последните думи Вениамин Иванович каза почти шепнешком. Лицето му отново се вкамени. Облегна се на стола, сплете пръсти и изпука с тях, после силно разтри бузите, носа и шията си и отново преплете пръсти. Помълчаха известно време. После касетофончето щракна и червената му лампичка угасна. Гостът го взе с бързо движение, извади касетата, обърна я и я пъхна обратно. Лампичката отново светна.

— Вие да не би да искате да ме обвините в убийство? — попита Станислав. За всеки случай. Знаеше, че това не е вярно.

В отговор Вениамин Иванович се усмихна криво, за да покаже, че това са глупости.

— Сигурен съм, че за нищо не сте виновен — каза той. — Човек не може да е виновен затова, че съществува, нали?

— Не ви разбирам — рече Станислав. Предишното предчувствие за предстоящи унижение и срам се превърна в предчувствие за беда. Хладната буца в него внезапно започна да увеличава размерите си, да се развива и постепенно да замръзва.

— Ако питате за моето мнение — заговори майорът, старателно подбирайки думите си, — смятам, че не сте виновен за нищо; но от друга страна, ако ви нямаше на този свят, тези хора сега щяха да са живи… Или поне нямаше да са умрели от такава страшна смърт.

— Но това е безумие — каза Станислав безпомощно. — Какво общо имам аз с това?

— Не зная и сам не разбирам. Но искам да разбера. Иначе нямаше сега да разговарям с вас.

Станислав мълча известно време. Признаваше, че в разсъжденията на майора имаше някаква логика. Но тя беше шизофренична логика, която избира най-неочаквания извод от десет възможни.

— Вие можете ли ясно да ми кажете какво всъщност искате от мен? — попита той накрая.

— Да. Искам да ми помогнете да разбера тази история. Искам сам да я разберете и да помогнете и на мен.

— Нима не виждате, че аз нищо не разбирам? — каза Станислав. — Как бих могъл да помогна на вас? И изобщо, извинете ме, но защо съм длъжен да ви вярвам?

— Нищо не сте длъжен — рече Вениамин Иванович с досада. — Щом не вярвате, не вярвайте. Но ви съветвам да повярвате. И да анализирате. Защото, ако не го направите вие, ще го направи някой друг и за вас ще стане лошо, разбирате ли?

— Не.

— Много жалко тогава. Вие не сте обикновен човек. Вие сте ПАРАНОРМАЛЕН. Поне това не сте ли забелязали? Забелязали сте! Дори роман сте написали за това. Само че не желаете, след като кажете „А“, да кажете и „Б“. Искате някой друг да го свърши? Необикновените хора не се срещат под път и над път, тях, знаете ли, тях специално ги издирват…

— Защо?

— За полза на делото!

Това беше заплаха. По-точно предупреждение. Добра предпазна мярка. Загриженост. Имаше и някаква корист, но не зла, не. Той желае доброто и на мен, и на себе си, естествено. Но не „за полза на делото“, а за своята и моята полза…

— Желая ви доброто, Станислав Зиновиевич — каза майорът тъжно. — И на вас, и на себе си. На двамата, разбирате ли?

— Вие да не би да можете да четете мисли?

— Не, защото е невъзможно — каза гостът с неочаквано удоволствие. — Те само могат да бъдат предугаждани. Като гатанки.

Думите му накараха Станислав да вземе решение.

— Добре — каза той. — Добре. Готов съм да помисля… Но ще ми трябват вашите материали. Искам с очите си да прочета: кои са тези хора, какви са били, как са умрели и така нататък. В това не може просто така да се повярва. Защото, какво се получава според вас — виси злодеят Красногоров като паяк в мрежата си и около него хората измират… Вие сигурен ли сте, че са ви известни ВСИЧКИ случаи? Защото е много важно да се знаят ВСИЧКИ.

— Сигурен съм.

— Не мога да разбера защо сте сигурен?

— Защо се държите като дете, Станислав Зиновиевич! Нима наистина не разбирате?!

Станислав разбираше. Но просто не можеше да повярва. Не искаше да се раздели с удобното (сега вече му се струваше удобно) предположение, че всичкото това е някаква сложна провокация, която има за цел окончателно да сломи Сеня Мирлин, а самия него да го изкара предател. Вече разбираше, че това не е така и съжаляваше, защото иначе нямаше да е толкова странно и страшно.

— Дайте материалите — каза той. Трябваше да свършват. Нека остави документите и да си върви. Той трябваше старателно да обмисли ситуацията. Да повика Виконта. Незабавно.

— Разбрахме се… — рече Вениамин Иванович без ентусиазъм и с някакво уморено пренебрежение. Измъкна изпод масата куфарчето и го отвори така, че домакинът да не може да види съдържанието му. — Ето документите — той остави една средно дебела папка на масата. — Искате ли да ви оставя и касетофона?

— Никакви разписки не съм ви давал — възрази Станислав. — И няма да ви дам.

— Станислав Зиновиевич — каза майорът, затваряйки очи, сякаш уморен от недосетливостта на събеседника си. — Моля ви. Не споделяйте с никого. Нямам нищо против вашите приятели, всички те са много симпатични, но не бива да им казвате нищо.

— Боите се да не изтече информация? Та тя вече изтече.

— Не се страхувам от това. Искам да разберете, че от това, което ви казах, могат да възникнат обстоятелства, които сам не бихте искали да станат известни. Ще се усетите, но ще бъде късно.

— Какво имате предвид? — Станислав се намръщи. В думите на майора имаше нов, неприятен и дори зловещ намек.

— Няма значение. Просто си дайте сметка — всичко за себе си ли разказвате на хората? Дори на приятелите? Или все пак някои нюанси запазвате за себе си?

Няколко срамни картини преминаха през съзнанието му като ято прилепи, но то се спря на една: как пъшкайки и мръщейки се, си сменя слиповете след поредния пароксизъм на ОЗАРЕНИЕ-ЗАТЪМНЕНИЕ…

— Да. Нюансите запазвам за себе си. Така е — призна той бавно. — Но, струва ми се, имате предвид нещо конкретно?

— Не — отвърна Вениамин Иванович и внезапно бързо извади от папката един лист. — Забравих — обясни той с престорено виновна усмивка. — Извинете, не бива да виждате този материал…

Станислав го погледна, взе папката и запрелиства. Габуния, Иван Захарович… Шерстнев, Константин Илич… Каляксин, Сергей Юриевич… Там фигурираше и един НЕИЗВЕСТЕН. Седем случая. Седем.

— Вие говорехте за десет човека?

— Не — бързо го поправи майорът. — Говорех за десетина, тоест около десет.

— Всъщност колко са точно?

— Осем.

Лъжеше.

— Дайте ми листа, който извадихте от папката.

— Няма.

— Дайте го. Трябва да зная всичко. В края на краищата става дума за мене. Лично за мене. И тази работа е моя лична.

Вениамин Иванович поклати глава. Гледаше настрани със свита като кокоше дупе уста.

— Вие ме обвинихте — каза Станислав бавно, изпълвайки се със злоба, която да може да разтопи леда, събрал се в стомаха му. — Вие фактически ме обвинихте в убийството… нека е непредумишлено… на десетина човека, нали?

— Не. В нищо не съм ви обвинил. През ум не ми е минавало.

— Вие казахте, че имам връзка с тези смърти. Не говорете! Казахте го. И сега смеете да скривате нещо от мен? Искате да разбера какво става, а се правите на секретен?

— Станислав Зиновиевич, не искам да ви давам този материал.

— Ще се наложи. Иначе ще се откажа.

Кой дявол натягаше пружината на неговата настойчивост? Каква беше тази шибана гордост, която го обземаше? Какво всъщност искаше да докаже със своята упоритост, с ината и неотстъпчивостта си? Майорът го гледаше като зомбиран. Къде изчезна добрият чичо Вова с молещия поглед? Майорът гледаше, но не виждаше, сякаш пресмяташе нещо. Прехвърляше варианти. После тегли чертата:

— Добре. Вземете го.

Станислав предизвикателно се взря в оживелите му очи, взе листа и изведнъж дъхът му спря. Още не бе прочел нито ред, дори не погледна текста, но дъхът му спря и му се прииска да го върне обратно. Насили се да чете.

В заглавието… вместо заглавие… във вид на заглавие пишеше: КРАСНОГОРОВА, ЛАРИСА ИВАНОВНА… и още нещо, но той вече не виждаше нищо.

Животът на Щастливото момче спря. Сега ВСИЧКО бе останало зад гърба му. А без него бе невъзможно да съществува и Щастливото момче изчезна. Или умря. Или просто остана в миналото, хванало се за него като удавник за корен. Щастливото момче изчезна. В бъдещето вече го нямаше.