Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава първа

Последното съвещание свърши и седнаха да вечерят.

Загасиха полилеите и оставиха само една нощна лампа да свети за уют. Беше достатъчна, за да се вижда масата, покрита с ослепително бяла покривка, отрупана с мезета, със запотени бутилки тоник, над които чевръсто сновяха ръце с бели маншети. Кузма Иванович пийна половин чаша джин (водка нямаше), моментално почервеня, изпоти се и отиде да си сложи салата в чинията. Едик приглади рижите си коси с две ръце, макар движението да беше излишно, късогледо се наведе над мезетата и започна да ги мирише придирчиво — беше чревоугодник, при това взискателен. Кронид най-сетне остави бележника си настрана (но все пак достатъчно наблизо, че да може да го грабне, ако се наложи), хранеше се внимателно и бързо.

Той ги гледаше и отпиваше от топлата минерална вода. Днес му беше ден за разтоварване. Беше много гладен — червата му куркаха, слабо газираната вода се наместваше в тях звучно.

Беше уморен. Винаги се уморяваше, когато след дългите разговори, сметки, съображения, внезапни спорове и толкова внезапни помирения не стигаха до никакво решение. Четири уморителни часа и накрая — нищо.

— Дали да не изгледаме някой филм? — вяло попита той.

— Може — съгласи се Едик.

Кузма Иванович поклати отрицателно глава — устата му беше пълна. Той никога не оставаше по-дълго от необходимото. Имаше работа. Винаги и навсякъде. Остана за вечерята само заради това, че там, където отиваше, нямаше да може да хапне. А щеше да работи цяла нощ.

— Кузма Иванович, оставете ги… Наистина. Ще минат и без вас там…

Кузма Иванович само саркастично се усмихна: демек, ще се оправят, ама друг път — после ще трябва всичко да започвам отначало, за да не ми откъснеш главата от упреци… Този обмен на реплики носеше по-скоро ритуален характер.

— Имаме доста приличен филм на ужасите — каза Кронид. — Казва се „Смях от отвъдното“. Имаме и новия филм на Гаранин „Хиляда деветстотин деветдесет и трета“…

— Не! — извика Едик. — Само не него! Не искам Гаранин. И без него ми се гади от тоя живот. Дайте по-добре нещо за покойници…

— Там няма покойници, а ДЕМОНИ ОТ АДА.

— Още по-добре! Обожавам демоните!

— Но на екрана — вметна Кронид.

— Разбира се, как иначе.

— Тогава — реши той — ще гледаме демони… — Кронид веднага тръгна да ги обслужи, но Едик го спря:

— Накъде се засилихте, Кронид Сергеевич! Нахранете се спокойно. Не бързаме. Само Кузма Иванич вечно бърза…

— И затова е ТОЛКОВА КРАСИВ — веднага добави Едик. Всички се усмихнаха. В това число, слава Богу, и самият Кузма Иванич. (Веднъж, когато беше в добро настроение, Кузма Иванич им разказа как леля му го попитала подигравателно пред гостите си: „Кузя, ей, Кузя! Защо си толкова красив?“ И той отговорил: „Бог дал!“)

Телефонът зад Кронид звънна тихо, той незабавно вдигна слушалката и заговори почти шепнешком. Синкавото отражение на екрана заигра в очите му, зъбите му се белнаха.

Станислав изведнъж затаи дъх в очакване на нещо внезапно. И неприятно. Чакаше бързия поглед на Кронид, но такъв не последва — Кронид гледаше телефона. Станислав си отдъхна. Политика, помисли си той с облекчение. Никога не става така, както очакваш. Никога НЕ ТАКА…

— А помните ли — каза той внезапно — как му прилоша по време на помена на Алберт? Обичаше ни. Всичките. Зная го със сигурност.

— Стига де… — измърмори Кузма Иванович. — Обичал ни… И какво от това? Той и песни добре пееше…

— И вицове разказваше — добави Едик ентусиазирано.

— И беше голям смелчага. Добряк. Но напразно, Станислав Зиновиевич, се сещате сега за него. Враг е той!

— Беше приятел, а стана враг… — сам не разбираше какво всъщност иска да каже. И защо.

Едик с раздразнение хвърли вилицата и тя се удари в чинията с месото.

— Господин Президент — каза той многозначително, — ако сте стигнали до конкретно и ясно предложение, много се радвам и Ви моля…

— Не — каза той смирено. — Нямам предложение. Все още нямам. Просто не мога да свикна, че винаги всичко в тази шибана политика става НЕ ТАКА! Не мога! — остави бутилката в средата на масата и стана. — И не искам да свиквам! Там е работата. Вие младите свикнахте, а аз старият пръч не мога и не искам да свиквам.

— Какво означава „свикнахте“? — наежи се Едик. — Просто не даваме воля на чувствата си, това е. Миналото няма значение. Сега той е предател и враг, трябва ясно да го разберем. Ако започнем да си спомняме и да се отпускаме…

— Съгласен съм — каза той възможно най-кротко. — Прав сте, Едик. Няма да се отпускаме. Виновен съм, че го направих. Защото не мога да измисля решение…

— Решение винаги има… — измърмори Кузма Иванович, избърсвайки със салфетката не само устните си, но и цялото си едро зачервено лице.

— Това не е изход — каза му той рязко. — Това е аборт.

— Сега вече се повтаряме — обади се Кузма Иванович, а Едик го поправи:

— Потретваме.

Тогава той каза на глас това, което си мислеше от няколко дни:

— Той е филателист.

Двамата се вторачиха в него с въпросителни погледи.

— Събира стари пощенски пликове — поясни той. — Голям познавач е на пощенските клейма от осемнайсети век.

— Е, и? — попита Кузма Иванович.

— Хайде, стига сме говорили за това.

Той стана от креслото и се разходи из стаята, за да провери дали ще го болят коленете. Да чукам на дърво, май не. Колената ми са съсипани, помисли си той.

(„Господарю, колко тежите?“ — попита весело Николас. „Много.“ „Какво искате тогава от коленете си? Това е почти медицински термин — СЪСИПАНИ КОЛЕНЕ“. Този разговор се състоя преди пет години. Диалог между лекар и пациент. Николас беше доктор. Терапевт, и то доста добър… Тогава бях здрав възрастен човек, но коленете вече ме боляха. Още никой не ме наричаше Президент — мнозина ме наричаха Господар, Бос, Шеф, също Командир и Треньор… И Николас тогава не беше предател и изменник, а приятел, личен лекар и началник на групата за връзки с пресата.)

— И филателистът какво? — попита Кузма Иванович с кавказко-турски акцент. — Като слона ли се храни — загребва с опашката си и го пъха право в задника? И не му трябва глава? — засмя се над казаното и взе да си облича сакото. От джобовете му се посипаха дреболии, закачи полилея с ръкава си. Беше зрелищна сцена: огромният (като слон) Кузма Иванович облича сакото си.

— Е, хайде — каза той както обикновено.

(Кузма Иванович беше обикновен човек, военен. Преди десет години бе щурман от морската авиация на Северния флот, майор или капитан трети ранг, както искате. Беше странен. И чувството му за хумор беше странно. „Тук не ви е там!“ — обичаше да казва той заплашително.

„Тук бързо ще ви откажат да пиянствате с водка!“ „Ботушите трябва да се лъскат вечер — беше любимото му поучение — за да ги обуеш сутринта на трезва глава…“ Буквално преливаше от подобни бисери на сержантското творчество. „Сега ще ви дам да се разберете, ще накажа когото ми падне!“ Забавно е колко много хора го смятаха за тъп простак. Заблуждаваха се, но когато им ставаше ясно, бе вече късно. Той беше психолог, вникваше в човешките души. Казват, че великият Бурцев52 е бил такъв специалист по провокаторите. А на Кузма Иванович му бе достатъчно да поговори с човека десетина минути и вече знаеше НАШ ли е, или не е съвсем наш, или съвсем НЕ е наш. За Николас веднага му каза: „Този няма да се задържи при нас. Той е единак. Ние не му трябваме. Никой не му е нужен.“ Но Николас остана цели пет години. Кузма Иванович си мълчеше, но изобщо не си промени мнението за цялото време и последните събития нито го учудиха, нито го озадачиха, както се случи с останалите.)

— Познавам няколко филателисти — замислено каза Едик. — Според мен всичките са ненормални.

Той го погледна с удоволствие.

— За това става дума — каза той, доволен, че зърното, което е хвърлил, вече изкласява.

— За един стар плик жена си ще продадат, при това с радостни сълзи в очите — продължаваше по темата Едик.

— Аха…

Той се прибижи до огромния прозорец и опря чело в леденото стъкло. Навън имаше мъгла. Нищо не се виждаше, но изведнъж околността се озари от червена, после и от зелена светлина — рекламата на покрива смени текста си.

— Имам два въпроса — каза Едик. — Нима е истина? И вторият: откъде да взема стари пликове?

— Трябва да са на по сто-двеста години — той отново се обърна с лице към тях. Кузма Иванович осъзна, че разговорът бе напълно сериозен, спря да си облича сакото и седна на края на стола. После попита с огромно съмнение:

— Искате да го купите за купчина стари пликове? Откачили сте. Или аз откачам?

Той го коригира:

— Не да го купим. ДА СЕ ОТКУПИМ!

— Да — каза Едик злобно. — За какво ни е да го купуваме?

Зависи, помисли си той. Нужен ни е и още как… Представи си, че Николас седи отсреща на масата — слаб, рошав, весел, никога непадащ духом, грозен, почти уродлив, с редки зъби, с вид на гущер или на маймуна… държи чашката с водка и неудържимо философства за неизбежната победа на умните над глупаците… Или обосновава необходимостта от Министерство на пробите и грешките… Изведнъж му хрумна да отиде и да му се извини, от което го преряза в гърдите. Ще отиде още сега. Без да се облича. По чехли. „Извини ме за отровния ми език… Върни се. Не исках… не исках да те нараня…“ Лъжа. В онзи момент той искаше не просто да го нарани, а направо да го унищожи… И в крайна сметка успя — вече го нямаше. Поне не тук. Никога няма да се върне.

— Станислав Зиновиевич — каза неочаквано Едик с променен глас. — Господин Президент. Вие го обичате. Досега. Нали?

Той трепна от погледа на зелените му очи и се задъха от невъзможността да отговори откровено на този директен въпрос. Разбираше, че трябва да отвърне, и то начаса.

— Вие винаги сте го обичали повече от всички нас взети заедно — продължи Едик, в тона му имаше тъга и завист. — Така е. Тук сме все свои. Десет пъти сме го обсъждали помежду си…

— Ей! Ей! Говори за себе си! — предупредително му извика Кузма Иванич, а недоволният Кронид го погледна строго, с нож и вилица в ръка.

— Добре де, добре… Лоялни сте — каза им Едик. — Не сме говорили, само сме го мислили… Нали така? Мислихме си го! Затова при нас не се получава нищо — трети път обсъждаме въпроса и трети път напразно дрънкаме. Да ви кажа направо, господин Президент: докато не го изтръгнете от сърцето си… Докато, моля за извинение, не го разлюбите, нищо няма да се получи…

— Млъкни — каза му Кронид тихо. Съвсем тихо го рече, но Едик млъкна моментално. Сякаш го изключиха. Прекъсна насред думата, насред жеста — протегна се през цялата маса за бутилка тоник, махна капачката със зъби и отпи без да погледне никого.

Настъпи тишина, която сякаш затвърждаваше казаното, тишина, която съдържаше в себе си още много неизказани упреци. Той я чуваше и му се струваше, че трудно ще се справи с нея, но в края на краищата успя.

— Всичко е точно така — каза той, стараейки се да се усмихне и надявайки се, че усмивката му няма да е прекалено фалшива и жалка. — Mea culpa. Mea maxima culpa53. Но ще ви се наложи да простите старческата ми слабост. Аз действително ви обичам. Всичките. Сам ви избрах, сам ви назначих и ми е дяволски трудно да се откажа от вас. Дори когато не се държите както трябва… Край! Стига за днес. Струва ми се, че полунощ мина, така ли е?

— Да — веднага отвърна Едик с явно облекчение.

— Чудесно! Денят за разтоварване отмина. Да се залавяме за работа…

— Разпуснатост и никотин! — провъзгласи Едик.

— Точна така. Кронид Сергеевич, подайте ми от онова месо, докато Кузма Иванич не го е унищожил окончателно.

Глава втора

Към един часа през нощта, когато вече бяха решили да си лягат, нахлу министърът на печата — весел, ухилен до ушите, словоохотлив и гръмогласен. На всички веднага им стана ясно, че носи добра новина. Най-сетне. Първата за деня.

— Е? — казаха почти в хор.

Бе излязло шестото издание на „Щастливото момче“. Подаръчно. В десет хиляди екземпляра. В ярка синьо-черна лакирана обложка. С илюстрации от Аркелян. С предисловие от Некрасавин. Елегантно. Скромно. Достойно от всяка гледна точка.

— Пу, да не ти е уроки — каза Кузма Иванович с уважение, макар и доста равнодушно. Не беше любител на изящната словесност, но допускаше, че даденото литературно произведение внася в политическия имидж на обожаемия Президент неуловим, но съществен нюанс.

— Отлично! Отлично! — пееше Едик, разлиствайки гланцираните страници, кантирани в синьо. Леко мургавото му лице светеше вдъхновено — това издание беше негова идея, негова грижа и той го беше редактирал. Чувстваше се като съавтор в сянка. Книгите на политическите дейци винаги имат съавтор, скромно и почтително скриващ се в титаничната сянка на величествената фигура. Едик на драго сърце се беше съгласил на подобна роля.

А Кронид сияеше от безкористна радост. Сияше и гордият от себе си министър на печата — Добрият Вестоносец, който потриваше огромните си бели длани. Всичко беше прекрасно. Всичко беше МНОГО ХУБАВО. Книгата ще се появи утре в четирите най-големи книжарници в Санкт Петербург и в три московски. И утре ще излязат рецензиите в „Невское время“, „Петербургские ведомости“, а в столицата — в „Известия“, в „Обща“ и разбира се, в „Правда“… А после щафетата поемат радиото, телевизията и рекламните агенции… Бяха помислили за всичко…

Шумяха, разглеждаха книгата, разлистваха я, любуваха й се, гордееха се с нея, пускаха шегички, докато накрая той улови в ласкавите и топли вълни на всеобщата еуфория ледените струйки на скуката. И взе книгата решително с думите:

— Стига. Достатъчно. Отивам да лягам. И никой да не смее да ме безпокои преди десет, иначе да му мисли.

Изпрати го нестроен хор от пожелания за лека нощ.

Той премина през тъмната и студена билярдна, напоена с миризмата на хубав тютюн, на одеколон и на още нещо. Зад стъклената стена отляво се виждаше мъглата навън. В мрака проблясваха лакираните повърхности, тежките и неподвижни топки леко светлееха върху билярдната маса.

Той подмина масата и стойката за щеките. Вече бе хванал дървената дръжка на вратата, когато за миг изпита болезнен шок. Трепна, вцепени се, дори се изпоти — в най-тъмния ъгъл до масата с пепелника, кутиите с цигари и пакетите тютюн имаше някой, по-черен от тъмнината, с щръкнала напред брада. Николас. Казваха, че си е пуснал брада и веднага заприличал на Иван Грозни, изпълняван от артиста Николай Черкасов… Влажните му неподвижни очи блестяха. Нямаше никой. Призрак. Игра на сенки. Не биваше да мисли толкова много за него, той не струваше толкова. Ей Богу — не струваше…

Пое си дъх, преодоля шока и влезе в хола — на светло, на топло, в уютния Златен хол.

Тук всичко бе бяло и златисто, празнично и малко помпозно. Министерство на външните работи… Не обичаше това помещение. Беше за приеми — вместилище на разкошни мебели, златисти драперии, нощни лампи, подобни на полузатворени от нега очи. Но дума да няма, беше много красиво.

Набързо, без да чува собствените си стъпки по покрития със сукно под, премина през Златния хол. Бе готов да свърне в анфиладата, но в последния момент размисли и влезе в кабинета си.

Тук беше тъмно, прохладно и студено. На екрана на компютъра слабо блещукаше звездно небе, модемите безшумно и стремително подаваха информация — мегабайти, гигабайти — тя веднага се обработваше. Той не разбираше тази информация, но не се и опитваше да разбере: вътре работеха непознати и изключително сложни програми. Информацията можеше да се окаже полезна, да му потрябва във всеки момент, но това все не се случваше…

Самата мисъл, че притежава това невидимо съкровище, го изпълваше с възбуда. Или го правеше глупав? Или наивен като дете? Всички компютърджии, програмисти, хакери и просто юзери са като деца, които си играят. Винаги. С каквото и да се занимават, те играят, играят с разкошна умна играчка… Щастливи деца…

Решително седна и включи програма PERS. На екрана светна ФАМИЛИЯ. Той написа КРАСНОГОРОВ и машината веднага поиска ИМЕ, до него мигаше червена седмица. Тя означаваше, че сега в паметта се пазят седем имена и е нужно уточнение. Миналия път имаше пет Красногорови.

— Множат се като зайци — измърмори той, набирайки името си.

Компютърът откликна неочаквано и странно:

— СТАС — появи се на монитора, после: — СТАНИСЛАВ.

— Какво става? — попита той недоволно, но веднага разбра, че сам си е виновен — бе написал СТАСЛАВ. — Добре, добре — пропя той, — значи още един Стас се е появил. Да видим що за Стас е този — и той кликна на СТАС.

Оказа се, че е някой си Стас Красногоров, с истинско име Сергей Андреевич Кургашкин, 35-годишен, рок певец, вокал на група „Господар“, автор на знаменития шлагер със същото име.

— Това се казва слава — каза той със саркастична усмивка. — Щом името ти го вземат за псевдоним, значи си се прославил… А рейтингът ми пада… „Ще се провалим, ще се посрамим“ — изрецитира и безцелно изтрака с пръсти по клавиатурата.

На екрана се появи напълно безсмисленото УФЖКАН, компютърът се замисли за секунда, но не се изложи:

— УФЖКАН — НЯМА ДАННИ. ВАРИАНТ: УВАЖКАН, АЛЕКСЕЙ БАРЕЕВИЧ.

Този Уважкан изобщо не го интересуваше, но изведнъж се сети и набра КИКОНИН, ВИКТОР ГРИГОРИЕВИЧ. Какво ли прави той, отдавна не сме се виждали.

Машината познаваше този човек — напълно порядъчният, унил и скучен член-кореспондент на две академии (на Военномедицинската и Селскостопанската), директор на Института по генетика на селскостопански животни, почетния член на три международни фонда и т.н., и т.н. Кого интересува това и кой ще седне да го чете? Къде са сведенията за неговите пристрастия и предразположения? За интимните му дела? Къде са навиците му, греховете и грешките? Компроматите? Онези нишки, които, като ги дръпнеш, човекът става твой? Кузма Иванич сигурно ги притежава. Де да можеше да ги погледне! Ама Иванич не би разрешил. „Не, не, Станислав Зиновиевич! Не си и помисляйте! За какво са ви? После три дни ще се миете… Пък и нищо нямам. Сам забранихте да използваме компромати, а ако е така, за какво да ги събирам? Само място ще ми заема…“

Всички лъжат, и то непрекъснато. По-точно всички НИЕ непрекъснато и ожесточено лъжем. Едни — с крива, виновна усмивка, други — преодолявайки с мъка гаденето, а трети — смело, предизвикателно и с боен хъс. Но всички…

Да напиша Мирлин, помисли си той, и да го поставя над всички нас, за да не ни дава да лъжем. Тази мисъл го възпламени, но само за миг — хладен вътрешен глас веднага му напомни, че е вече стар пръч, че е прехвърлил седемдесетте, че трябва да се опомни, защото Мирлин можеше да не е между живите… Давай, стари чудако, напиши името му: Мирлин, Семьон… виждаш ли, дори бащиното му не помниш, а може и никога да не си го знаел… ЮАР, редактор на вестник еди кой си (вестничето се списваше на местно наречие — как да го запомни). Починал еди къде си и еди кога си. Това ли искаш? Не. Само това не… С чуждата съвест искаш да се оправдаеш? Твоята не се справя? Не би било лошо. Но и без това ще минеш. Досега си се справял и занапред ще се справяш. Край. Минутата на слабост свърши…

Позволи си да напише Николас.

Разбира се, тук имаше много материали. Компромат също, но почти всичко останало бяха подробни преразкази на последните му речи пред ветераните, пред пристрастените, пред феминистките, пред представителите на Генералния щаб — с точни цитати и други подробности: броят слушатели, възрастта им, как реагират, на какво НЕ реагират… В аналитичната част бе отбелязано това, за което днес говореше Едик: неочаквано повишеното внимание на обекта към приятелството на Станислав Зиновиевич с Виктор Григориевич. (Може ли Станислав Зиновиевич да се скара с Виктор Григориевич? По дяволите! Какво общо има с това Виконта? Защо изведнъж Виконта изплува в неговите речи и прояви? Случайност?

Случайности няма, отбеляза по този повод Кузма Иванич и никой не се реши да спори с него.)

Тук имаше доста любопитни неща, но самият Николас го нямаше. Нямаше го уродливото, тромаво, тъпичко, феноменално БЕЗПЕРСПЕКТИВНО човече, което изведнъж (защо, какво го накара, как се случи?) се отърси като мокро куче и за няколко години направи със себе си чудо…

(Истинското му име бе Никита. Сам се наричаше Ник: беше прочел Хемингуей: „След бурята“, „Нещо свърши“, „Никога да не бъдете такива“ и „Петата колона“. Шегаджиите в института го нарекоха Николас, името му се лепна и остана за цял живот. Само ТО. Всичко останало се промени, но разбира се, не по заповед на щуката, в промяната нямаше нищо приказно, освен едно — при нормалните хора така не става. Нормалните хора са слаби, вяли и безволеви.

Те се задоволяват с даденото им от Бога, а ако нищо не им е дадено, се наливат с бира и тихо злобеят към онези, които искат повече от другите. Ник-Николас не беше ненормален, беше типичен self-made-man54. Такива в природата изобщо не съществуват, никога не ги е имало и скоро няма да има.

… Пелтек? Демостен според слуховете също бил такъв. Ако искаш да станеш оратор, трябва да говориш много, високо и дълго. Година. Две. На мама, на сестра си, пред огледалото. Всеки ден по няколко часа…

Ако искаш да се научиш да свириш на китара, а почти нямаш слух, трябва да си купиш самоучител, китара и да свириш. Дълго. Много. Година. Две. Всеки ден. На сестра си, на нейните приятелки шегаджийки. Няма да станеш като Ричи Блекмор, но ще можеш да зарадваш компанията си при нужда.

Още в гимназията учителят по физическо го бе огледал с известно изумление и бе казал загрижено: „Не можеш да скачаш — къси са ти краката. Баскетбол и волейбол също няма да играеш. Може би ще хвърляш граната?“ Не го прие добре. Беше тромав като чайник. Не само че беше непригоден за спорт, а спортът му бе противопоказен. Тогава започна да играе на пинг-понг. Много. Често. Всяка вечер. Партньорите и хубавичките зрителки му се смееха сподавено. Той играеше до припадък. Вие знаете ли как изглежда чайник, който се опитва да играе на пинг-понг? Отвратително. Не стана отличник в курса по тази игра, но се класира трети.

На пет километра даде много добър резултат. А десетте ги пробяга така, че го изпратиха да участва в студентската спартакиада, но той отказа — беше му вече безинтересно — бе постигнал своето. За пореден път бе преодолял чайника в себе си и получи това, което Господ бе отказал да му даде…

Нямаше време. Предстоеше му да преодолее абсолютната си невъзприемчивост към чужди езици, към танци, към плуването и живописта… И той я преодоля. Тъй че към трийсетата си година имаше костеливо лице, сбръчкана, приличаща на костенурка шия, кожа с цвят на земя и крив огромен нос. Зъбите му бяха развалени, очите — без вежди, без мигли.)

И за какъв дявол хвърли око точно на нея? Нямаше ли други момичета? Имаше колкото искаш. Ама не — глупакът се влюби в момичето на Господаря. В любовницата. В жена му. Дали тя не го е поощрявала? Дори и така да е. Тя е младичка, глупавичка, агънце блеещо… („Той харесва ли ти?“ — „Да.“ „Господи, какво му харесваш?“ — „Веселяк е.“ — „Аха. Значи аз съм скучен?“ — „Не, ти си велик.“ О, Господи! Не са хора все пак. Жени са.) Беше непоносимо. Беше срамно. И гадно. Блудство. Съблазън дяволска. И абсолютна безизходност.

— Къде си вреш гагата? Любовник ще й ставаш, а? Та ти си изрод, погледни се. Устата ти смърди като помийна яма и шията ти е мръсна. Не виждаш ли, че тя е принцеса, а ти си боклук. И нищо повече. Върви при курвите, помияр такъв…

Идеята беше правилна. Трябваше да го откаже веднъж завинаги. С чук по главата. Ще се поизмъчи една седмица и ще дойде на себе си. „Кратковременното безумие“ ще отмине и всичко ще бъде като преди. Не. Прекали. Прекали и още как. От ревност. Проклето чудовище със зелени очи…

Не ставаше дума само за ревност (на стареца към младия, на богатия към бедния). Съществуваше и болезнената обида, че този умен, безгранично силен, блестящ урод изведнъж се унизи до състоянието на обезумял самец, готов на всичко заради една разгонена кучка… Искаше да го вразуми и откаже, като син, но го обиди и унизи като враг. Смъртно. Завинаги.

— Прости ми, Ник — каза той в пространството.

Късно. Сега вече бе късно. И не съществуват думи, които биха могли да поправят стореното…

Той разсеяно отвори последния текстов файл, над който работеше, и без каквото и да е удоволствие прочете:

„Прекрасно разбирам защо са необходими творческите личности — учени, писатели, архитекти, художници, философи, поети, композитори… Такива по света има стотици хиляди. Изобщо талантливи хора. Тук влизат и шлосерите, стругарите, грънчарите, зъболекарите, шофьорите, санитарните техници, ловците на змии, кулинарите, докторите — всички, които си вършат работата ДОБРЕ. Те са милиони, дори десетки милиони.

Но къде да се дяват онези СТОТИЦИ милиони и милиарди, които Бог не е дарил с творчески живец? Които работят лошо и не могат, или не желаят, да си вършат работата ДОБРЕ? Какво да се прави с тях? Кому са нужни? На какво имат право? И имат ли? Какво се полага на човека, просто защото е човек? Не е бръмбар, жаба, лос, а човек?

На лоса, например, нищо не му се полага заради това, че е лос. В най-добрия случай да му сипеш малко сол, за да лиже. А на човека? Хляб, сол, мир? Уважение? За какво? А ако разсъждаваш…

И изобщо какво значи справедливо устроен свят? Свят, в който на ВСИЧКИ ИМ Е ДОБРЕ? Що за справедливост е това, когато му е добре и на работливия и на безделника? На този, който дава на другите много, на онзи, който изобщо нищо не дава (не може, не умее или не иска), а само взема? Всекиму според труда ли? Но ако твоят труд НИКОМУ не е нужен? (Класически пример е адският труд на графомана или на Сизиф.) Нищо ли да не му даваш на такъв? Като Сизиф? Но ти си РАБОТИЛ, работил си КАТО ШАНТАВ!“

Беше правилно, но безинтересно. Днес това не го интересуваше. Всъщност каква справедливост може да съществува, ако една-единствена дума може да изгори всички мостове? Време е да върви да спи, въпреки че утре има свободен ден. Запали нощната си лампа и за няколко секунди се загледа в разтворената книга „Щастливото момче“, в собствената си снимка. Радваше се на златистата хартия и на своето лице, осеяно с бръчки — приличаше на пророк или на американски генерал. Чудеше се какво да й напише? Преди малко имаше лоши мисли за нея — несправедливи, обидни, жестоки и сега се чувстваше виновен. Смешно. Трябваше да е нещо такова, което не е писал на никой друг. Нещо, което да я разсмее…

Внезапно си спомни надписа, който един шофьор на такси в Минск написа на снимката си, преди да я подари на Лариска. Преди сто четирийсет и пет години. В по-миналото си съществуване. Когато всички бяха живи, млади и непознати. Когато всичко предстоеше, а миналото не съществуваше… Шофьорът беше смел, току-що уволнил се от армията, с перчем, с прозрачни очи на ласкав негодник. Жора написа на младичката засмяна Лариска:

Това беше страхотно. И той реши да го напише.

Няма да го оцени, със съжаление си помисли той, драскайки със златния „паркер“ по луксозната хартия. А аз толкова обичам, когато тя се смее…

Глава трета

Лежеше по гръб със затворени очи и с половин ухо слушаше чуруликането й. Най-обикновени умилителни глупости — нещо за гримиране (половината думи не разбираше), за хулигана Тимофей (Тимофей също чуваше и от време на време излайваше изпод кревата), за чичо Шура, който пак я занимавал с проблемите на вилата в Уст-Луг… Тя можеше дълго да говори за всякакви незначителни мили неща. После го попита:

— Ти слушаш ли ме?

— Разбира се!

— Да ти се не види.

Той не й възрази. Беше му хубаво да лежи със затворени очи до ухаещото й тяло и да не мисли за нищо. Да заспи.

— За какво беше това дълго съвещание? — попита тя. — Или не бива да питам?

— Ами, защо — може.

— Питам, защото си изцеден като лимон.

— Като грейпфрут. По-вкусни са. Като грейпфрут, но стар. И горчив.

— Не искаш ли да ми разкажеш?

— Не особено. Омръзна ми. Пак за Николас.

Тя каза „хм“, той я погледна през полуотворените си клепачи и видя как загрижено мръщи челцето и как това я прави трогателно красива.

— Не разбирам какво искате от него. Издава някакви ваши тайни ли?

— Нямаме тайни.

— Тогава какво? Говори срещу вас?

— Срещу мен.

— Айде бе? Лъжа. Той те боготвори.

— Някога ме боготвореше.

— Все едно. Той е честен. Няма да лъже за тебе.

— Ами той не лъже…

Как да й обясни? Тя просто не можеше да разбере, въпреки че се опитваше: четеше всички вестникарски изрезки за неговите речи и всичките му статии в „Обозревател“, гледаше и видеозаписите. Объркваше я обстоятелството, че той никога не лъже. Говореше истината, само истината, макар и не цялата истина. Умеееше да го прави. Беше самоук професионалист. „Моите срещи с Господаря“. Забавни случки. Поучителни. Щрихи към портрета на Великия човек. Великият? Велик е, велик е, без каквото и да било съмнение е Велик… Когато държеше реч пред алкохолиците, пред членовете на Бирената партия, разказваше какъв високомерен трезвеник е Господаря. А пред въздържателите разказваше с весел смях и тънко изиграно комично огорчение за единствения известен му случай, когато Господаря прекалил съвсем мъничко с джин и с действията си обидил британския културен аташе… (А сега пита: „Може ли Станислав Зиновиевич да се скара с Виктор Григориевич? Не, не и още веднъж не. Поради сериозни причини. Например светостта на старото приятелство.“ И после за отношението на Господаря към приятелството… Защо? Какво има предвид? За какво намеква?)

Усети пръстите й на лицето си.

— Само не го убивай — прошепна тя в ухото му. Едва чуто. Той по-скоро се досети какво казва тя. — Не бива. Пожали го. Ти го обиди, нали!

Ревността е страшно нещо, помисли си той с тъга. Подла и коварна. Вижда се и не можеш да я скриеш от никого.

— Муцинко — рече той, — що за мисли са това? Нямам намерение да го правя. Кълна се.

— Зная. Но ти казваше, че… при тебе ставало от само себе си…

— Кога съм го казвал?

— Не ти. Някой от твоите. Чух го.

— По-малко глупости подслушвай. Те са суеверни глупаци. Повтарят си един на друг глупости, когато са уплашени. „Господаря няма да позволи. Всички врагове ще срази и победи…“ Те нищо не разбират.

— А ти разбираш ли?

— Не. Няма какво.

— Не го обиждай — отново каза тя. — Моля те.

— Добре. Обещавам. — Отново затвори очи. — Рейтингът ми, да го вземат мътните, непрекъснато пада — оплака се той. — Вече втори месец. И никой не може да разбере защо, мъчим се и си втълпяваме разни тъпотии… Ще се посрамим и ще се провалим. Ще видиш.

— Зная откъде е това — извика тя радостно. — От „Каштанка“.

— Така е. Браво!

— Като дете произнасях фразата различно и другите ми се смееха.

Тя млъкна, започна леко да масажира клепачите му и изведнъж изтърси:

— Защото започна да мислиш за себе си.

— Моля?

— Затова рейтингът ти пада. Отначало ти мислеше за тях, само за тях и те го чувстваха. Това винаги се усеща. Беше ти все едно какво ще стане с тебе. А сега… вече не ти е все едно.

— Това също ли се усеща?

— Да.

Той замълча, поразен от думите й. После попита:

— И какво да правя сега?

— Не зная. По принцип всеки нормален човек трябва да мисли за себе си. Длъжен е. Без това не може.

Какво беше това зад нейните чудни пъстроцветни очи? Интуиция ли? Или ум? Откъде у нея ум? Или тя не е на осемнайсет години, а на двайсет и осем? И някой ловко ми я е подхвърлил, като бомба със закъснител, измамвайки всички: и мен, и Николас, и Кузма?

Ей, ей, упрекна се той. Какво ти става? Съвсем обезумя? Та това е Дина, твоята Динара. Последната ти любов. Вярност. Нежност. Щастие… Опомни се. Подбирай си шибания език… Какво общо пък има това с езика? Точно той си знае мястото и лежи там кротко… Не, братле, не ти е виновен езикът, а нещо гнило в мозъка… Дори не там, а в душата, в душичката ти…

Усещаше, че заспива. Мързеше го да стане и да се премести в спалнята. Мързеше го сериозно и безпощадно да се захване с това гнило, което напоследък се бе загнездило в него и постепенно изгризваше всичко от миналото, от съветската епоха: ум, чест, съвест… победите в единство с народа…

Заспа.

Събуди се сякаш от внезапен вик. Сърцето му се мяташе, трепереше като обесен на бесило. Беше съвсем тихо. Отначало не чу нищо, но после разбра, че това е интеркомът в съседната стая — в спалнята му.

Никакви резки движения, напомни си той. Бавно. Плавно. На три… Внимателно се освободи от шала й и бавно седна. Дина похъркваше тихичко до него, закрила очи с ръка. Екранът на телевизора светеше безшумно. Интеркомът отново започна да звъни — толкова настойчив и упорит можеше да е само Кронид.

— Да — каза той, след като натисна копчето. Беше студено и краката му замръзваха дори върху дебелия килим.

— Извинявайте, господин Президент — каза тихо Кронид. — Генерал Малнич иска спешно да говори с вас. Настоява.

Пак нещо с Виконта… Господи, защо „нещо“? Ясно е какво може да му има на Виконта. Няма да го кани на рожден ден я! Три и половина сутринта е.

— Свържете ме.

На екрана се появи младо, скулесто лице, с азиатски очи. Беше в униформа и дори с фуражка. За важност? Този беше истинско магаре.

— Станислав Зиновиевич, той получи поредния си пристъп.

— Разбирам. Сериозен ли?

— Много. Като по-миналата зима, даже по-зле. Изобщо не можем да го стабилизираме.

— Добре. Ще бъда готов след петнайсет минути. Пращайте кола.

— Вече изпратихме хеликоптер.

— Какво?

— Хеликоптер — повтори генералът. — Ще бъде при вас след трийсет-трийсет и пет минути…

— По дяволите! Къде сте?

— В базата. Не е далече. Четирийсет минути полет.

Дина дойде и му донесе дрехите. Заоблича се. Раздразнението му нарастваше все повече и накрая го завладя.

— Да ви вземат дяволите всичките! — ревна като на митинг. — Какво струвате с вашите системи за преливане! Некадърници! Намерихте си изцелител! Повръща ми се от вашата медицина! Готованци такива, да ви вземат дяволите!

Генералът мълчеше смирено и предано го гледаше в очите. С единия крак в крачола, той изключи екрана с физиономията на идиота с медицински пагони и гракна на Кронид:

— Чухте ли? Подгответе площадката!

— Слушам…

— Ще летя сам. Отменете всички срещи, насрочени за утре. — Забеляза странно изражение на лицето на Кронид и попита:

— Какво има? Още нещо ли?

— Не — побърза да отговори събеседникът му и си промени изражението. — Нищо съществено.

Личеше си, че избягва да отговори — беше станала още някаква гадост. Хванали са някого с подкуп или е излязъл поредният пасквил, предател се е появил или са пуснали гаден слух за Динара… Не искам сега да се занимавам с това, утре, утре или вдругиден.

С истинска злоба облече ризата, жилетката, обу си обувките, Динара трескаво му закопчаваше ръкавелите, сърцето му биеше като лудо, главата му бе мътна както винаги в такива лоши моменти и изведнъж забеляза, че не вижда добре.

Изплаши се.

Никак не му се искаше да си го признае, но НАИСТИНА се изплаши, а това не се беше случвало от първия пристъп на Виконта. Защо не могат да го стабилизират? Защо? По-рано не беше така… С пъшкане завърза връзките на обувките си, изправи се, стисна клепачи, за да се отърве от звездичките, които виждаше, и мушна ръце в ръкавите на сакото, което Динара му държеше.

— Благодаря, муцинко — промърмори той, като се постара да смекчи гласа си, а бе готов да кресне истерично или да излае команда. — Не ми обръщай внимание. Аз… такова… малко се вълнувам, ако трябва да съм честен…

— Ами недей — каза тя спокойно и дори властно. — Всичко ще се оправи, ще видиш.

И отново му мина през ума: на колко ли години е наистина — нима тази спокойна и властна жена е на осемнайсет? Не изглежда така. Съвсем не… Отново прогони тази мисъл, но знаеше, че тя вече никога няма да изчезне напълно.

— Не ме чакай утре за обяд, няма да успея — каза той. — Тоест може и да успея, но ти не ме чакай. Не е ясно как ще се развият нещата там… Щом се освободя, ще ти звънна.

— Добре. И не се вълнувай толкова много. Казвам ти, че всичко ще се нареди добре.

Наведе се и я целуна по красивата вежда. Неочаквано се успокои. Какво ми става? Разбира се, че нещата ще се оправят. Винаги са се оправяли, ще се оправят и сега. Професионалист съм. Единственият в света.

— Професионалист съм! — каза й той многозначително.

— Да. Единственият в света.

— Именно. Е, тръгвам. Лягай да спиш.

— А любовта? — попита тя взискателно.

— Никога няма да умре! — рапортува той. Целуна я и по другата й красива вежда.

Глава четвърта

В щаба имаше много хора, при това половината непознати. Тези, които седяха, скочиха и изпънаха ръце по кантовете. Стоящите с гръб се обърнаха и заеха почтителни пози, дори нахалният Артьом, който беше командир на външната охрана и единствен си позволяваше да пуши и да тръска пепелта в дланта си.

Той поздрави всички наведнъж и седна в своето кресло под нощната лампа.

— Така. Благодаря за вниманието. Моля членовете на щаба да останат, а останалите да напуснат. Какво става тук? — попита той Кронид. — Преврат? Бунт? Земетресение? Нощ е все пак. Защо всички са се събрали?

Нощните събирания в щаба не бяха нещо необикновено и не се правеха по повод. Нощната смяна често се събираше тук, докато него го нямаше — да поговорят, да пийнат кафе, да ОБМЕНЯТ мисли. Но сега в атмосферата се усещаше нещо необикновено, смътната аура на някакво събитие, угасващото ехо на нещо обсъждано… Не разбираше защо Кузма Иванич все още (или отново) е тук, заедно с Едик, който също не спеше, и с Кронид, който нямаше работа в щаба в четири сутринта.

Присвил очи, наблюдаваше как помещението бързо и почти безшумно се изпразва, улавяше насочените към него погледи, бързи и дразнещо неопределени. Забеляза, че Кронид не отговаря на въпросите му и прекалено делово му налива кафето. Видя на бледото лице на Едик, застинало в полуусмивка, странно и неуместно удовлетворение. Кузма Иванич съсредоточено сумтеше и изучаваше някакви книжа, които бе измъкнал от джоба на сакото си и сложил на масата…

Освен споменатите в стаята останаха само Артьом (бе изгасил миризливата си цигара в присъствие на началството) и здравият като бик Шалима — началник на транспорта и в частност, на площадката за кацане.

Господаря отпи от кафето, кимна с благодарност на Кронид и попита Шалима:

— Не е ли време да се качвам горе? Кога се очаква хеликоптерът?

— Имахме връзка в три и трийсет и девет — доложи Шалима с пресипнал висок глас. — Очаквам ги точно в четири.

— Добре. Тогава ще мога спокойно да си изпия кафето… Кронид Сергеевич, напомнете ми, моля, че забравих: имах ли планирани срещи?

— Довечера. През деня не. В деветнайсет часа в Ротари клуб.

— Аха. Благодаря. Спомних си. Жалко — ще се наложи да им се извиня.

— Слушам — каза Кронид и Господаря отново забеляза неговия бърз и неопределен поглед.

— Господин Шалима — каза той с приветлива усмивка. (Не харесваше Шалима — беше прекалено груб и самодоволен — истински мъж — пие всичко, което гори, шиба всичко, което мърда.) — Не искате ли кафе? Не? Добре. Ще чакам вашите разпореждания. Ако обичате да ме уведомите пет минути преди кацането… Благодаря.

Изпроводи с поглед широкия му гръб и погледна въпросително Артьом.

— Не искам кафе. Измитам се веднага, но предварително искам да получа разрешение да ви съпроводя до базата…

— Каква база?

— Военната — поясни Артьом. — Господин Президент, разбрах, че ще летите до военната база, до Красная Вишерка. Моля да ми разрешите да ви съпроводя.

— Къде е тая Вишерка?

— На сто и шейсет километра оттук — бодро и делово доложи Артьом.

Пред него се появи карта, сложиха я направо върху чашките и подносите с бисквити. Той намери Красная Вишерка и се убеди, че е на около сто и шейсет километра, но на картата нямаше отбелязана никаква база. Имаше само блата и гори — местата не изглеждаха особено приветливи. Той искаше да поразпита за базата, но никой не знаеше почти нищо — или се досещаха, или предполагаха, или така бяха разбрали от преговорите с базата.

— Добре — каза той накрая и върна картата на Артьом. — Не е толкова важно. Скоро ще я видя лично. Все пак ми е интересно що за база може да има там? На медиците ли? На ветеринарите ли? Няма нужда да ме съпровождате, Артьом, благодаря. Генерал Малнич е сериозен мъж, макар да е от медицинската служба и щом ми е изпратил хеликоптер, значи ще има и охрана. Познавам го отдавна… Точка по въпроса! — каза той на подчинения си, който сякаш имаше намерение да продължи да настоява. — Точка. Не обичам такива работи.

Те прекрасно знаеха, че той НЕ ОБИЧА, но това обстоятелство не им харесваше и понякога спореха и дори се караха. Те и сега го гледаха недоволно и с укор. Ще им мине.

Огледа всички поред и после каза спокойно:

— Така. А сега бързо и без лъжи — какво още се е случило? Какво криете от мен?

Всички се смутиха.

— Николас… — изпъшка Кузма Иванич, избягвайки погледа му. Очевидно реши, че длъжността му налага да отговори първи. Веднага млъкна.

— Добре, Николас. Много добре. И какво за Николас? Защо се смущавате? Какво още е сътворил този предател? Бандитът му с бандит. Е?

Кузма Иванич отново изпъшка жално и направи нещастна физиономия, сякаш внезапно го бе заболял зъб.

Тогава разбра.

— Не е истина — каза той и усети, че се задушава.

— Истина е, Станислав Зиновиевич.

Странно, но не почувства нищо друго освен някаква вътрешна пустота и хлад. Ама аз го очаквах, помисли си той. А може би дори го желаех? Какъв съм подлец!

— Кога? — попита със сетни сили. Всичко това вече нямаше значение. Бе несъществено. Подробности.

— Днес. Снощи в десет.

— От какво?

— От инсулт.

— Моля?!

— Инсулт.

— Глупости! — каза той. — Откъде са сведенията?

Кузма Иванич отговори, че сведенията са абсолютно надеждни, но Господаря вече не го чуваше.

„… Само не го убивай… Моля те… Ти го обиди, нали! Пожали го…“

Ето КАК ме гледаха, помисли си той. А аз си въобразих, че ми съчувстват, че ме съжаляват. Нищо подобно. Гледаха ме с възхищение — със страхливо възхищение, гордеейки се и ужасявайки се, плахо и радостно, с любопитство, с почуда и облекчение. Така бандитите гледат своя водач, след като е заклал поредния съперник.

По-спокойно. Успокой се, каза си той. Те са прави — няма го човекът, няма го и проблемът. (Вероятно така си мисли Едик — по физиономията му личи.) Размина ни се от само себе си и това е добре (Кузма Иванович). Би трябвало да е наясно с последствията (Кронид — не прощава и не разбира предателствата). Гледай го Стареца! Бива си го! (Общото мнение.) И общо облекчение. (Което идва да покаже, че съм подценявал Николас. И то напразно. Той е предизвиквал НАЙ-СЕРИОЗНИ опасения, щом всички така възприемат смъртта му и не смятат станалото за стрелба от топ по врабец.) („… Само не го убивай… Моля те… Ти го обиди, нали! Пожали го…“ Предстои ми да й съобщя новината. Не, не, не сега, после… И по-добре друг да го направи.)

… Всичко свърши. Винаги свършва, трябва само да потърпиш. В политиката и в науката побеждава не този, който казва истината, а този, който живее по-дълго. Къде сте сега вие, които разтърсвахте човешките души, къде сте вождове и оратори, пълководци и гръмогласници? Аз съм тук — висок и строен… Повече цинизъм е нужен — лекува много добре черния дроб… Как само ме гледат! Точка. Оправих се. Сега най-важното е да намеря верния тон.

— Кронид Сергеевич — каза той и се зарадва, че гласът му звучи както обикновено, когато дава нареждания. — Ще ви помоля да отпуснете пенсия на вдовицата… от специалния фонд.

— Той е разведен — каза Кронид тихо. — Но има деца.

— Значи пенсията ще е за тях… Ще присъствате на погребението, всички ви познават. Занесете венец и подгответе реч.

— Разбрано. Ще отида.

— И още. Във вестниците да се публикуват статии: „Напусна ни един от най-видните основатели на Движението на честните…“

— Добре — каза Кронид.

— Аз ще я напиша, господин Президент — вметна Едик с нескрито удоволствие.

— Хубаво. Благодаря, Едик. И още… Какво още? Пропуснах ли нещо?

— Не се безпокойте, господин Президент — каза Кузма Иванович. — Ние ще направим всичко необходимо. Няма да ви подведем.

— Изпитвате ли облекчение? — не трябваше да пита, но го каза.

— Ами да…

Виждаше се, че Кузма Иванович се сърди не на шега. По-спокойно, каза си той. Няма защо да се караш с него. Не мога да ги променя. Нищо и никого не мога да променя…

— Господин Президент — каза Едик с желание за примирие, — всички ви съчувстваме, но и разбираме, че иначе не можеше да бъде. Зная, че не обичате да говорите на тази тема…

— На коя тема не обичам да говоря?

— Моля ви, господин Президент. Излишно е. Този проблем не можеше да бъде решен по друг начин. А този начин не е най-лошият. Кронид правилно рече, че Николас е трябвало да си дава сметка за последствията.

— Какви последствия?

Едик обидено сви устни и замълча. Най-смешното бе, че той наистина искаше да му се притече на помощ… да изрази съболезнования по такъв начин… да го подкрепи… да го оправдае…

— Тъпанари — каза им той, не можеше повече да се сдържа. — Колко пъти да ви обяснявам? За кого ме вземате бе, момчета? За чудовище?

— Господин Президент! — извика развълнуван и пребледнял Едик.

— Вървете по дяволите всички! Омръзна ми вече. Нима не разбирате колко унизително е това? Всеки път ме гледате, както децата гледат злия вълшебник или разбойниците — своя главатар… И престанете да ме наричате президент! Що за маниери? Още не съм никакъв президент! И никога няма да стана, ако щабът ми се състои от суеверни откачалки! Как не ви е срам! Вярвате на евтини басни и слухове… и сами ги измисляте. Нима смятате, че така е по-добре? Не е! Истината не може да се скрие…

Млъкна. Нямаше смисъл. Крайно време беше да разбере, че реч като тази е абсолютно безполезна. Те вярваха на така наречените факти, а не на него. Убедени бяха, че от него нищо не зависи, че той е просто ТАКЪВ. Това им харесваше. Удовлетворяваше ги и укрепваше вярата им. Защото допринасяше за успеха на делото. А всичко, което допринася за успеха на делото, е добро. „Такъв е нашият свят — разделен на две половини“ — на „добро за делото“ и „лошо за делото“, на наше и чуждо, на полза и вреда. Средно положение нямаше. И не трябваше да има. За какво да се усложняват и без друго сложните неща?

… Защо впрочем това така ме ядосва? Защо не приема ситуацията като даденост? Всъщност те са абсолютно прави. Какъв съм им аз на тях в края на краищата? Не съм особено умен, не притежавам кой знае какви знания, не мога добре да преценявам хората, често греша, не умея да прогнозирам, нямам интуиция, политическата ситуация разбирам по-зле от много други… Просто съм първият в историята политик, който си подбира честни и безкористни хора за помощници. Първият, който е винаги честен с избирателите дори ако това е във вреда на делото му, защото досега избирателят трябваше да бъде ЛЪГАН, предпочиташе да го лъжат — истината е студена, неприветлива и отблъскващо безнадеждна. Единствено лъжата ни сгрява в този леден свят… А аз не лъжа. На хората от екипа си също съм заповядал да не лъжат…

„… Здравейте, аз съм Честният Стас. Готов съм да продам своята честност за единствената в света валута — за вашето доверие…“

… Честността в политиката прилича на еднополовата любов, тя е неестествена. „Честен политик“ е явен оксиморон. Ако си честен, не си политик. Ако си политик — за каква честност може да става дума. Дори и да проявяваш честност, тя е малко по-различна. От друго естество е. Състои се от други молекули. Не е истинска. Впрочем „честен крадец“ е съвсем конкретно понятие. От друг свят. Също реален. Тъй че работата не е в думите… В края на краищата честността е способност да извършваш благородни, тоест безсмислени постъпки…

В реалния живот честен политик не може да има, обикновено го изяждат бързо, но мен ме пази моята Съдба: знае се, че всеки, който застане на пътя ми, бива съкрушен. Моят път е пътят на Съдбата и самата Съдба го разчиства. Това се знае от всички и води началото си от тъмните времена, от началото на перестройката и сега вече не може да се разбере кой пръв пусна слуха. Може би самият аз. Напълно е възможно… Времето беше смутно и тогава аз сам повярвах или исках да повярвам… НО ТЕ НАИСТИНА УМИРАТ! Всичките. Които посмяха. Или не знаеха. Или знаеха, но не повярваха… Всичките са победени и ЛЕЖАТ. Едни в гробове, други в болници.

Всички мълчаха. Всеки мислеше за нещо свое, а може би мислеха за едно и също. Вратата се отвори, показа се Шалима и по кривата му физиономия се разбра, че нещата са се объркали.

— Хеликоптерът е паднал — каза той с пресипнал глас и преглътна. — Изглежда са го ударили с ракета. И връзката изчезна.

Глава пета

Генерал Малнич се оказа не дотам солиден мъж. Беше се паникьосал и дори не се опитваше да го крие. Гласът му доста се изтъни и от време на време достигаше пискливи нотки. Лицето му бе потно и нещастно, яката — разкопчана, жестовете — нелепи и жалки.

Нямаше никаква полза от него.

Имал още един вертолет, но го ремонтирали и щял да е готов чак в четвъртък.

В питерската автомобилна рота други коли освен камиони и бронетранспортьори нямаше, но по-лошото е, че с нея не може да се установи връзка. Изглежда, в дежурната са се напили.

На Виктор Григориевич от само себе си няма да му мине — невъзможно е. Това беше казано, по-точно изкрещяно, истерично и с облещени очи.

— Извикайте Иван с колата — каза той на Кронид. — Ще пътувам с бронираната. Търсете хеликоптер.

Изведнъж се почувства млад и изпълнен с енергия. Макар че беше почти на шейсет. Чувстваше се като през август деветдесет и първа. Хората от щаба му се разтичаха. Трябваше да установят връзка. Нужна им беше информация. Опитваха се да намерят хеликоптер. Нима в огромния град, където са филиалите на абсолютно всички търговски структури и в чиито околности не можеш да се разминеш от войска, е невъзможно да се намери хеликоптер?

Хората му грабнаха радиостанции и телефони. А той, сякаш бе в казармата, кресна на генерала и го приведе в състояние на безпрекословно подчинение.

След няколко минути стана ясно, че е фасулска работа да се стигне до базата (обекта) — сто и шейсет километра по разкошна високоскоростна автострада, още дванайсет по стар, но скоро ремонтиран бетонен път. Но първо трябва да излязат от Питер — най-бавният участък от целия път. На автострадата на места имаше мъгла и заледени участъци, в града също имаше гъста мъгла, но за сметка на това почти нямаше движение.

… Дреболии. За два часа можеха да са в базата. Ще издържи ли два часа? Гледайте да го крепите два часа, генерале, иначе лошо ви се пише. Да, можете да изпратите да ни посрещнат на завоя на автострадата, не би било лошо. Какво? Кой прави пакости там? „Вакулинците“? Тия пък какви са? Ах, фермери… Не, драги, бъди любезен да осигуриш безопасността ми. Вие предполагате, че те са свалили вашия хеликоптер? Абе какви ги вършите в тая провинция… Добре, ще си взема охрана. Благодаря, генерале, желая ви същото. Действайте. Ще поддържаме връзка през спътника, с този код, нали? Довиждане, тръгвам след пет минути… С кола, да, пък може и с хеликоптер.

Но нещата не бяха толкова лесни.

Хеликоптер така и не се намери. Командващият на окръга си почиваше и никой не искаше да го буди заради такава дреболия, а без неговата санкция армията не смееше да даде хеликоптер дори на Господаря. Не е разрешено. (Всъщност попаднаха на дежурен, който бе лош човек и не искаше да се кара с генерал Суковалов — един отровно-вежлив простак, подъл като куче и злопаметен като проститутка.) Търговските структури се изложиха. Едни искаха да услужат, но нямаха хеликоптер, други имаха, но нямаха възможност да го дадат, трети имаха други причини, а четвърти изобщо не вдигаха телефона по това време на денонощието. Оставаше бронираната кола. И това не беше най-лошият вариант. Поне така изглеждаше, докато се появи Ванечка. Един поглед обаче бе достатъчен, за да стане ясно, че е пиян като свиня. Пак се беше наливал цяла нощ.

Кръвта се качи в главата на Господаря, в ушите му забуча и той изкряска:

— Говедо. Сто пъти ти се каза…

— Какво толкова е станало? — Провинилият се отстъпи за всеки случай и взе да хленчи:

— Какво съм направил?

— Сто пъти ти се каза да не се напиваш в делнични дни!

— Че кой се е напил? Малко бира съм сръбнал, голяма работа…

Но Господаря вече бе преодолял ненужния си бяс. Нищо не става така, както е замислено. Хеликоптер няма, Ванечка се е насвяткал…

Това вече не е и политика. При мен винаги е така. Винаги. Ако не е едно, ще е друго.

— Отивай и пали колата да загрее — каза той спокойно.

— Направих го.

— Подготви я за дълъг път. Триста километра.

— Ако е на възглавница, горивото може и да не стигне.

— Едва ли ще е на възглавница.

— Тогава е о’кей.

— Върви. Слизам след малко.

Ванечка моментално изчезна.

— Извиках Боб и момчетата му — доложи Кронид делово и се върна при селектора си. — Вече са долу.

— Не ми трябват — каза той. — Никой не ми трябва.

Всички се вторачиха в него. Трима различни, но еднакво разтревожени мъже мислеха едно и също: пак капризничи старецът, пак се глези. Стана му смешно, като ги гледаше и се захили.

— Какво сте се нацупили? — попита ги той. — Никой не ми трябва! Сто и петдесет километра по автострада и още толкова обратно. За какво ми е охрана? На автострадата е безопасно, а по бетонния път ще ни съпровожда генералският ескорт. И за какво ИЗОБЩО ми е нужна охрана? Бъдете поне последователни в суеверието си!

— Разбира се — каза делово Кронид. — Аз и Ванечка сме достатъчни.

— Не, Кронид Сергеевич. Иван стига. Вие ще останете тук и ще отбранявате крепостта. Всичко, свързано с погребението, е ваша отговорност. Едик, отивайте си и се захващайте със статията. Кузма Иванич, забелязали ли сте, когато заминавам все нещо се случва тук… Разбирате ли? На вас разчитам… Обяснете на Динара Алексеева какво е станало. И й съобщете за Николас. Тя го обичаше, тъй че бъдете внимателен… Чао. Ще държим връзка по радиостанцията.

Във фоайето по диваните и фотьойлите бяха насядали петнайсетина журналисти, наблюдавани зорко от момчетата на Боб. Тук бяха и общинските охранители с черни кожени костюми, издути от бронежилетките, с каски, с радиостанции, с къси смъртоносни ОСИ. Вестникарите веднага наскачаха и се втурнаха към него. Засвяткаха светкавици, гръмнаха въпроси.

— Вярно ли е, че срещата ви с президента се отменя?

— Не, не е вярно.

— При кмета ли отивате?

— Не.

— А къде?

— По лични дела.

— Какви лични дела имате в четири сутринта?

— Най-различни.

— Защо пада рейтингът ви?

— Това знаят само аналитиците.

— А вашето мнение?

— Правим нещо не както трябва. Коригираме ли го, ще се вдигне и рейтингът.

— Може би трябва да сте по-добър патриот?

— По-доброто е враг на доброто.

— Вярно ли е, че съпругата ви чака дете?

— Не.

— Каква база имате край Красни Станки?

Така. Идиотите явно са надушили нещо. Как? Кой? Кога успяха?

— Нямам представа за какво говорите.

— Казват, че вие говорите само истината. Истина ли е?

— Да.

— Защо?

— Така ми харесва.

— Вярно ли е, че сте отказали да влезете в коалиция с Демократичния съюз?

— Не.

— Допускате ли, че фашистите могат да дойдат на власт?

— Няма да го позволя.

— Какво означават намеците на Никита Акимов за вашата, така да се каже, зависимост от академик Киконин?

(Мамка му. Пак.)

— Нямам представа. Попитайте за това самия Акимов.

(По дяволите. Сбърках. Не бива да се ядосвам, не бива.)

— Поддържате ли още отношения с Никита Акимов?

… Уфф! Вратата. Най-сетне. Боб я отваря. Момчетата му препречват пътя на журналистите. Шумящата тълпа остава зад гърба му. Измъкнах се! И отвън има много хора, но са безвредни: предимно любопитни чуждестранни туристи и фанатизирани поддръжници. Веднага го познаха, вдигнаха врява и се запротягаха за автографи… Не. Не, приятели. Извинете ме, днес не мога, много бързам. Обичам ви, благодаря ви, но бързам! Кълна се, честна дума, не мога да се бавя нито секунда повече…

(Динара от петнайсетгодишна ходеше на такива събития, винаги бе на първия ред, сияеща, прекрасна, с огромни радостни очи. После се записа в списъка на желаещите лично да се срещнат с него. Чака реда си два месеца, влезе и каза: „Обичам ви и не мога без вас. Не искам без вас…“ Не му харесваше да си спомня тези дни, но го правеше винаги, когато се оказваше сред усмихната, излъчваща беззаветна преданост и любов тълпа.

Той хвана здраво за рамото Иван, който го чакаше при колата с отворена врата, и му каза: „Отивай отзад!“ Ванечка се намръщи плачливо, но не започна да спори. А на Боб каза: „Благодаря, приятелю. Всичко е ОК. Пожелай ми късмет.“ „Желая Ви късмет, господин Президент“ — веднага отвърна сериозният, винаги загрижен и верен Боб. „Благодаря още веднъж. Днес късмет ще ми е много нужен.“ Той гальовно сръга Боб в железните му ребра и седна зад волана. Вратата се затвори безшумно. В колата бе топло, тихо и миришеше приятно на кедър. Може би. Този автомобил бе от най-висока класа, уникат — фантастично творение на фантастичната фирма „Адиабата“, която преди пет години се бе появила буквално отникъде и веднага стана известна. Той обичаше много тази кола и по детски се радваше винаги, когато можеше да седне зад волана й. Двигателят бе загрял и работеше, но това можеше да се разбере само по уредите — нямаше никакви вибрации и звуци. Само светлинките на лампичките по таблото. Двигателят на тази кола се чуваше само при форсиране и тогава тя звучеше като истинска ракета.

Включи светлините и потегли внимателно, леко, с наслада — право срещу шумната тълпа, осветявана от фаровете. Хората отстъпваха бавно, с нежелание и скоро ги отмина — излезе на празния площад и едва сега видя колко гъста е мъглата, паднала над града.

Нищо не се виждаше. Смътно мъждукаха оранжевите светлини на уличните лампи, внезапно изплуваше витрина, проблясваха мокрите покриви на колите, паркирани отстрани… На два пъти изскочиха патрулни коли с пуснати сирени и сини светлини и отново се стопиха в млечната мъгла като хищници, които бяха изпуснали жертвата си.

На ъгъла на Големия и Първа ги спря патрул — мрачни фигури, дебели заради бронираните жилетки… Бяха с фосфоресциращи петна върху плащовете… със светещи палки… с блестящи мокри дула на оръжията, сочещи напред. Провериха документите му, осветиха лицето му, козируваха и напрегнатите им очи се смекчиха: „Лек път, Господарю…“ И отново пусти улици, и отново черното корито на Нева.

Спомни си вица, който вече няколко години бе популярен в Питер. Патрул спира кола, единият проверява документите и я пуска. Другият го пита: „Кой беше в мерцедеса?“ „Не зная — отговаря стрестнат вторият. — Не зная кой беше вътре, но го возеше самият Господар!“ Всъщност вицът беше стар, може би дори от сталинските времена — началствата винаги са обичали, особено когато си пийнат, да подкарват служебните коли. Харесваше му, че макар все още да не измисляха анекдоти за него, приспособяваха старите вицове. В последно време често взех да се оказвам в анекдотични ситуации, помисли си той. Като че нарочно. Веднага след сватбата Ванечка го попита: „Не разбирам, ей Богу, Бос. Та тя сега е на шестнайсет… Вие ще сте на осемдесет, а тя на двайсет и шест. Какво ще правите тогава?“ Той веднага си спомни съответстващия виц и отговори с наслада: „Много просто: ще се разведа и отново ще се оженя за шестнайсетгодишна.“ Тогава все още се чудеше дали не е направил глупост с тази женитба, всички го усещаха и си позволяваха да се шегуват на тази тема. Доста бързо им омръзна и престанаха. Да се шегуват с него стана неприлично. Приличното беше да демонстрират подчертано уважение и деликатно внимание към него… Той вече нямаше колебания — знаеше, че е постъпил странно, но правилно. Появи се чувството на защитен гръб. И вече не беше сам…

— Някой ни следи — тихо и деликатно се обади Ванечка. — За Бога, Стас Зиновиевич.

— Виждам — каза той. — Отдавна се залепиха.

— Зная кой е това. Майкъл е. Левият му фар е по-слаб от десния.

— Прав си! — Той напипа с ръка микрофона, натисна копчето и каза:

— Кронид, Кронид, аз съм Първи. Как ме чуваш?

— Чувам ви отлично, Първи.

— Лоша работа, Кронид Сергеевич — каза той с трагичен глас. — Преследват ни. Принуден съм да пусна огнева завеса. Иване, давай пушката.

— Слушам! — радостно откликна Ванечка и се захили по глупавия си начин, сякаш се задъхваше.

— Първи, Първи! — тревожно го повика Кронид, но разбра за какво става дума и каза сконфузено:

— Господин Президент, какво ви става? Нима можехме да постъпим иначе?

— Разбира се, че не — веднага допълни Ванечка. — Само колата струва един милион…

— Хубаво — каза Господаря. — Господ да ви е на помощ, непослушници такива. Нека е вашето. Край на връзката.

След това се свърза с Майкъл и му каза да се приближи, щом като се е помъкнал без заповед и разрешение. „Как така без заповед? — веднага се обиди Майкъл. — Имам писмена заповед от началника на охраната.“ „Добре, добре, орли бойни… Кой е заедно с тебе?“ „Константин Балуев.“ „Поздрави го и му кажи по-малко да пуши. Да си пази здравето, че е най-скъпото нещо…“ „Зависи“ „Млък! Недей да спориш с началството! Край на връзката.“

От мъглата отляво изплува арката на Московската порта, накичена с реклами, като новогодишна елха. Преобърната кола с вдигнат капак преграждаше булеварда, някакви хора се втурнаха, размахвайки отчаяно ръце. Той направи остър ляв завой и гумите изсвириха. „По-полека! — викна Ванечка предупредително. — Ще катастрофираме…“ „Я да мълчиш — каза му той, без да се обръща и дори без да поглежда в огледалото. — По-малко трябваше да пиянстваш…“ „Чак пък пиянствал… Пих малко бира с момчетата…“

Господаря взе микрофона и набра кода на генерала, който се включи моментално — сякаш бе чакал на слушалката.

— При Московската порта съм. Как е при вас?

— Зле — призна генерал Малнич отчаяно. — Много зле, господин Президент. Вече почти нямам надежда. Той е в кома. Сърцето му съвсем отказа…

— Жив ли е?

— Почти не е. Не зная как…

— Жив ли е, или не?!

— В кома е…

— В кома? Посерковци шибани, вземете се в ръце! Пристигам след час. Ясно ли е? След час! Ако не го запазите жив дотогава, ще ви застрелям всичките! Край на връзката!

Захвърли микрофона на съседната седалка и настъпи газта. Колата се извъртя като сритано псе и дръпна така яко напред, че главата му се опря в облегалката и бузите му се сплескаха. „Ей, ей! — развика се отзад Ванечка с ужас и отчаяние. — Не бива така!“ Мълчи, глупако, гракна той. А може би не гракна — не му беше до това сега. Не гледаше напред, защото там, в мъглата, нищо не се виждаше, следеше екрана на локатора, очертаващ неясни зелени контури, после включи всички външни сензори, двата прожектора и сирената, която веднага зави, като дявол, на когото изтръгват опашката.

— Мълчи, глупако — повтори вече по-спокойно. — Мълчи и се моли.

Глава шеста

Слава Богу, на автострадата нямаше мъгла. Третото, най-използваното платно дори бе сухо, макар че по другите две имаше заледени участъци. От черното небе се сипеше дребен сняг, а свирепият страничен вятър веднага го помиташе. Видимостта беше около двеста метра и той изключи локатора. Майкъл поддържаше добра дистанция и мълчеше. Бе мълчал и по време на бясната гоненица из града, когато всички крещяха като обезумели: полуделият от ужас Ванечка от задната седалка, нищо неразбиращият Кронид по радиостанцията и насралият се малък Славочка Красногоров от мрачните дълбини на подсъзнанието (той така ясно си представи как колата се врязва в някой самосвал, че му се прииска да живее на всяка цена и вечно).

Сега това бе минало и той караше с двеста километра в час — много над разрешената скорост.

„… Давайте, давайте… — зловещо дуднеше отзад Ванечка. — Засилете още малко и ще литнем по дяволите, като птички божии…“ „Не ругай.“ „Е, да — той може, той е велик, но обикновеният човек и дума няма право да каже…“ „Кой не ти дава право да говориш бе, дявол да те вземе? Просто те помолих да не ругаеш…“ И все глупости от тоя род. Старият страх изтичаше от тях ту като рядка струйка, ту на дребни капчици, но от това не им олекваше: прекалено много се бе насъбрал в душите им и приказките не помагаха…

… По-късно нищо не можеше да си спомни за този адски четвърт час. Нищо. Пълен провал. Сякаш тези петнайсет минути никога не бяха съществували. Ти си писател, бива те в мъдруването, спомни си. Спомни си. Възстанови го… Опиши го… Нищо не се възстановяваше.

За малко да се блъсне в нещо (бе изникнало внезапно на екрана на локатора)… Край… спирачка… наляво! Късно! Сега… Не. Уфф, мамка му! Отървахме се… (Престани да квичиш отзад бе!) И отново мъгла… Полицаите, край които профучаваше с вой колата му, отдаваха чест с огромните си бели ръкавици…

Ето ти ги всичките спомени. И впечатления…

— Стас Зиновиевич! За Бога. Дайте аз да карам.

— Не, ти си пиян.

— Абе как да съм пиян. От страх целият ми махмурлук отлетя яко дим…

— Ще се научиш делничен ден да не се наливаш.

— Не съм се наливал. Малко биричка пийнахме с момчетата…

Интересно как Майкъл бе успял да го следва? Той няма локатор. Вярно, че двигателят му е форсиран и той е ПРОФЕСИОНАЛИСТ!…

Намери микрофона.

— Майкъл?

— Аз, господин Президент.

— Какво става?

— Всичко е о’кей.

— Изклюкари ли ме на Артьом вече?

— Разбира се. Доложих, както е редно.

— „Както е редно“, „както е редно“… Как успяваш да не изоставаш?

— Справям се някак — бодро израпортува Майкъл. Прекалено бодро.

— Ясно. Ако все пак изостанеш, помни, че трябва да свиеш към Красная Вишерка на сто петдесет и деветия километър. По-нататък следвай табелите…

— Зная маршрута, господин Президент… Няма да изостана, не се безпокойте.

— Ох, ох, ох — каква увереност! Добре. В тебе ми е надеждата…

Трябваше да се свърже също и с генерала, но се страхуваше. Стараеше се да не мисли за Виконта — той беше някъде наблизо, присъстваше тъжно и безнадеждно като кълбо болка, потисната от аналгетик. Много му се щеше да засили още, да полети на въздушната възглавница, но имаше риск горивото да не стигне. Ако беше сигурен, че на завоя ще го посрещне ескортът, можеше и да рискува, но реши, че вече в нищо не може да е сигурен. Имаше чувството, че лимитът от късмет както за днес, така и за много дни занапред, е напълно изчерпан. Дали да не зареди? Бензиностанции имаше на всеки петдесет-сто километра. Би могъл, но щеше да загуби време. ВРЕМЕТО! Нямаше време. Както парите, както здравето, то или не достига, или съвсем липсва…

Добре осветена бензиностанция се мерна приканващо в далечината. Трябваше да решава. Щеше да отнеме пет минути.

— Да заредим ли? — попита той.

— Колко още имаме?

— Четвърт резервоар.

— Ще стигне — произнесе Ванечка с плебейски маниер; беше го усвоил напоследък и го използваше, когато се караха.

— Стига си се правил на глупак.

Ванечка каза:

— Стас Зиновиевич, не ми е приятно да разговаряте с мен като със слуга.

— Грешиш. Говоря ти като на син. Като на калпав син.

— Никой не говори така със сина си.

— А ти откъде знаеш КАК се разговаря със син?

— Откъдето и вие. С извинение.

— Нима не осъзнаваш в какво окаяно положение си?

— Осъзнавам, вече осъзнавам всичко! — отчаяно извика Ванечка. — И какво да направя сега?

— Нищо — каза той машинално. Някой облечен в бяло пресичаше шосето на бегом. Тичаше странно. Някак нелепо. Сякаш едновременно тичаше и пълзеше. Човек. Но приличаше на осакатено насекомо.

— Ей! — извика Ванечка.

Беше късно за спирачките. Сега ще катастрофираме, спокойно помисли той, сякаш това бе филм, който гледаха заедно. Вече е съвсем близко. Протяга ръце. Иска може би на стоп да се качи. Или да го убием…

Ако можеше да врътне кормилото на част от градуса, щеше да го избегне на една боя разстояние и да не катастрофира. Ванечка успя да викне още веднъж „мамка му!“. И край. Отпред вече нямаше никого. Отпред се мержелееше бензиностанцията, привлекателна като чаша с ледено питие за пресъхналото гърло… В огледалото за задно виждане белият човек бе коленичил с вдигнати ръце. Беше бял, защото бе по бельо — в бяла риза и наполеонки, каквито вече половин век никой не носеше. Нямаше лице. Имаше рошава коса, но лицето липсваше…

Майкъл светна ослепително с всичките си шест фара, мина отляво на фигурата и отново бяха сами на шосето. Нямаше я странната, жалка и страшна фигура без лице, имаше само две коли, които свирепо и мощно цепеха рядката ледена киша. Наближиха бензиностанцията с разноцветните й мигащи светлини (няколко десетки разнокалибрени коли и мърдащи черни фигурки между тях на фона на осветените витрини с десетметрови изображения на мъже, които пушеха „Вортекс“), мярна се отдясно и изчезна. Осъзна, че кара доста по-бавно от преди — с по-малко от сто и петдесет — опита се да натисне газта, но кракът не го слушаше. Беше нещо като безболезнено схващане. Кракът му не искаше да кара по-бързо.

— Едва не го убих — каза той през зъби.

— Да — вметна Ванечка. — Ненормален човек…

— Кого имаш предвид?

Ванечка се задави от смях.

— И двамата.

— Страх ме е да звънна на генерала — призна си той неочаквано и за себе си. — Боя се, че ще каже: напразно бързате, мамка му, късно е. А аз за малко да го смажа този глупак…

— Стас Зиновиевич, какво толкова? Много пъти сте изпадали в подобно положение… Двайсетина пъти най-малко.

— Сигурно. Отначало ги броях, после престанах от суеверие.

— Виждате ли. И всеки път е било о’кей. Нашият Виктор Григориевич здраво се държи за Вас.

— Като за последната сламчица…

— Като за бряг, казано по-точно.

— Успокои ме — рече той и се умълчаха.

Насили се все пак да вземе микрофона.

— Сто и втори — откликна младежки глас. Непознат. Просташки и самодоволен. Щабен.

— Аз съм Красногоров. Търся генерал Малнич — знаеше как трябва да се държи с подобни хора.

— Генерал Малнич е зает.

— Докладвайте ситуацията, сто и втори.

Гласът направи пауза, после произнесе внимателно:

— Вашият код, ако обичате.

— Зле ли чувате? Аз съм Красногоров — каза той, колкото можа по-твърдо, но сам разбра, че не звучи достатъчно убедително и че е загубил малкото сражение.

— Ще докладвам на генерала за Вашето обаждане, господин Красногоров.

— Изпратихте ли да ме посрещнат на шосето?

Отново пауза. Малка. Микроскопична. Но и многозначителна.

— Не разполагам със сведения.

— Обяснете! Длъжен съм да зная точно — чакат ли ме на кръстовището или не.

— Слушам.

— Изпълнявайте!

— Вашият код, ако обичате?

Станислав хвърли микрофона.

Не мисли. Не фантазирай. Не си въобразявай нищо. Карай. Навъртай километрите. „Двайсет часа без прекъсване с колата си сновем, и в хор ний четиримата горещо се кълнем: момчетата на Жека, докато не стигнем, няма да ядем, да спим, ни да серем…“ Кои бяха тия „момчета на Жека“? Някакви славни физици-химици в малко селце близо да незабравимата Гинучай… Добре. Ето за това си мисли. Гинучай. Зелените чисти хълмове на Литва. Оранжевите кожухчета на лисиците сред дърветата на склона. Жека — румен и безкористно чист и вътрешно, и външно, милият Жека… Всички си отиват. Първи най-добрите. Защо именно той трябваше да се разболее от левкемия в своя свръхчист институт, занимаващ се със Свръхчистотата? Защото така бе поискала Съдбата. Моите глупавички помощници си въобразяват, че аз управлявам Съдбата. Млади са. Младостта е глупава и самонадеяна. Самонадеяна е защото е глупава. Човек може да управлява кола. Танк. Себе си. Друг човек (в много малка степен). И това е всичко. Съдбата е равнодействаща на милиони сили (съвсем по Лев Николаевич). Да управляваш съдбата, значи да управляваш тълпи от милиони хора, а също и милиони разнообразни случайности… На такова нещо е способна само Съдбата — сляпото могъщо женище с мозък на крокодил, с неговите етически представи на крокодил…

… Нервите на Николас не струваха. Имаше тикове. Ръката му внезапно започваше да се тресе, когато се вълнуваше (вълнуваше се често, но умееше да го скрива: „треперенето на ръцете, треперенето на краката, треперенето на душата…“). Непрекъснато пиеше невролептици… Не, май не бяха такива, май им викаха невростатици. Спазмолитици… По дяволите, какво значение има? Просто най-добрите си отиват първи. А по-калпавите продължават да съществуват. А най-негодните… Така е било винаги. Затова не прогресира родът човечески. Въпреки всички победи на разума и прогреса. Оптимистите от незапомнени времена твърдят: в бъдеще ще става по-добре. Друг път!

… Но моите тъпанари вярват. „Търпението на Господаря се изчерпа и той умъртви врага си.“ Моя работа. Меа, отново, кулпа… Едва ли Кузма Иванич мисли така. Той не е балама. Но смята, че всички тези разговори и суеверия са от полза за делото. Ад майорем МЕА глориа55. И всичко е наред. Защото в крайна сметка всичко се крепи на страха и само на него, всяка власт се крепи на страха и нищо не струва без него. Всичко останало са глупости: любов, възхищение, уважение, лична преданост, фанатично преклонение — глупости, евфемизми, фантоми, прах. Страх. САМО СТРАХ. И нищо освен страх. Чест ли казвате? Ум? Съвест? Истина? Страхът е по-силен от истината. Истината побеждава, вярно е, тя е способна всекиго да победи, тя е мощно и гордо оръдие. Но работата е там, че страхът никога не изчезва. Можеш да го победиш, но той остава, само прибира уродливата си глава, докато истината вилнее над него като праведна буря. После бурята утихва, изморява се, отива на заслужен отдих и тогава се оказва, че тя е направила на пух и прах всичко неправедно. Всичко, с изключение на Господин Страх. Господин Страх е тихият загадъчен живот на разлагащ се труп… Сянката на Госпожа Смърт върху белия саван на екрана…

— Стас Зиновиевич, накъде са тръгнали тия?

Беше се замислил. От двете страни на шосето ниско летяха дългите като оси хеликоптери на пътната полиция и святкаха с червени и сини светлини. Какво значение има накъде са тръгнали? Не ни спряха, стига ни. Впрочем карам с разрешената скорост от сто и шейсет. Опърничавият му крак продължаваше да не иска да натисне повече. Насили го. Сто и седемдесет… осемдесет… деветдесет… (Стас Зиновиевич, моля ви, стига…) Двеста. Достатъчно. Засега.

… Не съществуват безстрашни хора. Природата не го е предвидила, дори обратното — заложила е страха в гените, в ДНК-то. Господи, нима само него? Всички хора изпитват природно отвращение към алкохола, към тютюна, към кръвта, към лайното, към трупа, към плача… Но с всичко свикват. Нуждата ги принуждава. Май Амундсен беше казал: „Не може да се свикне със студа“. Правилно, потвърждавам. И не може да се свикне със страха. Това ни държи.

… Николас беше абсолютно безстрашен. Тоест умееше да скрие страха си, да го направи напълно невидим. Както някои умеят да скрият болката си. А други ума си. (Което впрочем е доста сложно умение!) Или да кажем — мъката… Всъщност той се страхуваше. Със сигурност зная, че се страхуваше. Боеше се да не се окаже по-слаб от себе си. Боеше се от паяците (нарича се арахнофобия). До смърт се страхуваше, че на неговия директен въпрос тя ще му отговори с „не“ — кратко и учудено. Боеше се да не загуби смисъла на съществуването си. Този изключително силен човек беше потресаващо слаб. Беше като митичен атлет с микроскопично малко сърце. Нямаше твърда почва под краката си. Беше танк върху тънък лед. Не бива да правиш подобна грешка, когато избираш смисъла на съществуването си. Основата трябва да е здрава, стените не са толкова важни. А при него беше обратното. Винаги. От детството. От момента, в който внезапно бе осъзнал, че не може нищо, а ще може всичко и това съзнание стана неговият modus operandi, и modus vivendi и модус-всичко-на-света. Не бива да залагаш всичките си пари на един кон. Дори това да е Буцефал…

… След час ще издърпам Виконта обратно в този свят, а през декември ще победя на изборите. Защо ли се съмнявах в това преди трийсет минути? От съдбата си не можеш да избягаш. Сляпото женище с крокодилски мозък няма да ме подведе. И ще стане така, както тя иска. Само не бива да й преча. Без излишни движения. Без викове и фокуси. Кузма Иванич е прав. Едик обаче греши, като смята, че жабата, попаднала в котлето с мляко, трябва да плува докрай. Великолепният отговор на великия Кузма Иванич гласи: защо смяташ, че сме в котле с мляко?

— Иване, кой ще победи на изборите?

— Нацистите — Ванечка не се поколеба нито за секунда. Сякаш очакваше въпроса. Сякаш го беше обмислял.

— Така ли? И защо?

— Времето им дойде.

— Но тава означава война?

— Именно. Мирът вече на всички е омръзнал. Пълна скука.

— Откъде накъде? Нима живеем лошо?

— Средно. Но за тях ще гласуват не онези, които живеят средно, а онези, които живеят лошо и онези, които живеят скучно. А средните както винаги няма да гласуват.

— Правиш се на оригинален, Иван Вениаминич — каза той неприятно изненадан.

— Ни най-малко. Наистина, не мога да ви го докажа. Но това се носи във въздуха. И времето е назряло — от опита за преврат минаха десет години. Както по времето на Ваймарската република, ако се сещате. Така че „моментът е настъпил“…

— Все пак не сме немци.

— Немци сме и то какви! Когато идва времето да се подчиним, сме си немци и половина! Да се подчиняваме и да подчиняваме. Всички до един сме немци. Раса на господари, тире, на роби.

— Я виж какъв философ се извъди. — Не му се искаше да спори със себе си.

— Ами да. Слушам какво говори Красногоров.

— Очевидно. Обичаш баналностите — Ванечка нищо не отговори. След малко каза разтревожено:

— Стас Зиновиевич, какво е това зарево?

Той загаси фаровете. Отпред действително нещо гореше — виждаше се как хвърчат искри и някакви горящи парчета на фона на черен дим.

И таз добра, помисли си той.

Според картата до завоя оставаха още повече от десет километра.

Глава седма

— Защо така се вълнувате, господин Президент? — попита Голямото ченге. — След час ще пристигнат сапьорите. След два, най-много три, ще можете да продължите…

Малкото ченге зацвили като кон, доволен от всичко на света: от вонящия пушек, раздухван от вятъра, от наплашената тълпа шофьори, от всеобщото внимание към собствената му персона и най-вече от това, че разговаря свойски със самия Господар.

— Така, така — съгласи се Господаря със светски вид. Огнените руини бучаха и излъчваха топла смрад, подобно на издъхващ дракон. Направи усилие да не гледа натам, да се обърне с гръб към купчината горящ метал.

(Какво имаше там? Хеликоптер. Два бензиновоза. Много коли, нахакали се в огнения ад. Треперещ от ужас очевидец, пиян — но не от щастие и не от водка — със стъклени очи и усмивка на ненормален повтаряше на всеки новопристигнал как шест автомобила влетяли ТАМ, той бил в седмия, но успял да спре в последния момент… Жена му тихо седеше на предната седалка с мокра, почерняла от кръв салфетка върху разраненото си лице.)

Широката четирийсет метра автострада бе задръстена. Край нея димеше обърнат камион с ремарке, пламтяха няколко храста и голи дървета. Но отляво се виждаше малка пролука през дима и той току поглеждаше натам, страхувайки се да не издаде преждевременно замисъла си. Впрочем той беше прозрачен. Двете ченгета прекрасно разбираха какво иска да направи незнайно откъде появилият се Господар и отговорът им беше еднозначен: не, не. С цялото ни уважение и разбиране, за това и дума не може да става. Не, не и още един път не.

Сред тълпата имаше много ченгета — бяха пристигнали с двата хеликоптера. Но тези двамата — Голямото и Малкото, бяха главните, особено Малкото, един безкрайно противен лейтенант. Главен на мястото на ПТП-то беше майорът, но той не се виждаше в момента.

Можеше да плюе на закона и реда, да седне зад волана и да се втурне напред покрай редицата от ченгета в димната дупка отляво, дори при това да полети на възглавницата за сигурност… Съдбата щеше да помогне.

Можеше да се опита да мине през полето, по блатото над редките храсти, през редките върби и ясени… и пак на възглавницата.

Можеше да се втурне през огъня. Челно. Над огъня, но по-ниско от пушека. Всичко можеше. Но…

Щяха да го гонят, може би щяха да стрелят. От хеликоптер не можеш да избягаш. От куршумите може и да се отървеш, но после? Горивото ще свърши бързо-бързо! И кой ще ти каже какво има оттатък огнената купчина?

… Защо? Защо през целия си живот се натъквам на диви, невъобразими препятствия, всеки път, когато искам да направя нещо съвсем естествено, обикновено, ДОБРО? Ставаш политик без особено желание, съдбата те отнася там като клечка във водовъртеж. Занимаваш се с глупости — с някаква бюрокрация или, да кажем, се сражаваш с хидрата на фашизма, или изваждаш нещастната Русия от поредната дупка (едно неестествено занимание, абсолютно неприсъщо на обикновения човек, дори несъвместимо с него). И всичко ти идва отръки: винаги имаш на разположение добри хора, лошите — като че сами бягат от пътя ти, вървиш целият в бяло по отъпкан път, внушавайки почтителен ужас. Но е достатъчно да поискаш да направиш нещо обикновено, човешко, дадено ти от природата, и ето — лежиш като купчина лайна пред немислима и непредсказуема огнена преграда и няма път към твоята проста човешка цел, а Съдбата никаква я няма. Малкото и противно ченге е сега твоята Съдба, твоята Карма, твоят мрачен Фатум…

Откъм Питер пристигаха все нови и нови коли, Малкото ченге дрънкаше все по-безцеремонно, Голямото с удоволствие го подкрепяше и всичките им коментари се свеждаха до едно: нищо няма да ви стане, ако почакате, самият Господар, впрочем, стои и чака и благодари на Бог, че не е влетял в огнената стихия.

Той се умори от светските усмивки, осъзна, че е безсмислено да си губи повече времето, че се налага да намери изход и тъкмо бе решил да действа, когато от нищото се материализира почти митичният майор.

Беше огромен и гръмогласен като генерал, беше убеден (сляпо и тъпо), че Господаря е прословутият любимец на мошениците и интелигентите, кандидат за президент на Русия, Приватизатор Номер Едно, който само по случайност не е хванат досега от органите — че сега той стърчи тук с единствената цел да разврати поверените му хора, неговите подчинени, да ги купи, да ги съблазни, за да го пуснат да премине, да наруши дълга и честта си. (През огъня.) Беше леко пиян, от него лъхаше на спирт от двайсет метра, беше неподкупен, безстрашен, не се страхуваше от никого, мразеше мошениците и шибаните лайнократи, не криеше това от народа, а говореше право куме та в очи. Голямото и Малкото ченге изслушаха излиянията на началството с обиден вид, мълчаха, но сега поглеждаха Господаря с укор и с неприязън. А на него му писна.

— Ако обичате в писмен вид — каза той на майора и пъхна визитката си в джоба му. — Приемам хора от дванайсет до четиринайсет на нечетни дати…

Майорът млъкна не защото отровната му вежливост го засегна, а защото заради собствените си викове и ревове нищо не бе чул, а искаше да чуе: това е Господаря все пак, не всеки ден говориш с него. Но Господаря, разбира се, не повтори думите си, а се обърна и тръгна през тълпата, която почтително му правеше път, отстъпваше назад и при това излъчваше и смирение, и неприязън, и учудване, и одобрение, и още много противоречиви чувства. Сами по себе си тези чувства не бяха рядко срещани, но рядко се срещаха накуп, в един букет и в такава концентрация.

Майкъл го изпрати до колата спокойно, макар и с професионална бдителност, вървеше пред него и тълпата отстъпваше пред квадратното му каменно му лице. Ванечка, както обикновено, му прикриваше тила, като съумяваше при това да не го настъпва по петите.

При колите ставаше нещо. Костя Балуев не беше сам — държеше здраво за лакътя едно дребно човече, което се дърпаше и гледаше злобно, като до смърт изплашено животно, внезапно хванато в капан.

— Какво става? — попита той, като приближи. — Кой е този?

— Една интересна фигура — обясни Костя, продължавайки да го държи. — Дойде сам. С хитър вид подсказа обиколен път през Сплавна и Некрасово. Около десет километра. Но говореше шепнешком. Явно нещо скрива, гадината му. Според мен е провокатор.

— От кого е изпратен? — попита той с естествено недоверие.

— От техния Стенка Разин. Наричат го Гроб Вакулин.

— Гроб?

— Аха. По паспорт е Герб, но хората гальовно го наричат Гроб56.

Той повдигна рамене, отвори вратата на колата и попита мъжа:

— Пътя поне бива ли го?

— Да! Добър е. Тръгнеш ли по него, стигаш право в Некрасово — говореше лошо, несвързано и трябваше да се напрягаш, за да го разбереш, като че беше чужденец. — И няма нужда да ме държиш, като че съм някой крадец… Пусни ме! Защо така ти мене…

— Млък — тихо каза Майкъл и провокаторът млъкна, сякаш го запушиха с тапа.

Той включи курсографа, взе картата на района и веднага намери пътя. Трябваше да се върнат с около петстотин метра, там имаше малко забележимо разклонение надясно — треторазряден път завършваше трийсет километровата си дъга в населения пункт Добрая вода, който се намираше съвсем близо до автострадата.

— Вие откъде сте? — попита подчертано вежливо Ванечка.

— От Мала Вишера съм. Местен.

— И как попадна тук?

— Ами стана катастрофа и… дойдох.

— С какво?

— Как с какво? С това… с мотор… — Нещо при този човек не беше наред както с дикцията, така и с логиката, говореше несигурно и нелогично. — С велосипед! — поправи се той. — А колелото ми го откраднаха. Исках да ви помогна. Мислех си, че имате нужда. Че бързате. Да ви подскажа исках, защото зная местността. Местен съм…

(Или нещо от този род. Колкото повече говореше, толкова повече се обиждаше, лъжеше и се вълнуваше и ставаше все по-трудно да бъде разбран.)

Той слезе от колата и го попита:

— Щом сте местен, какво има в Красная Вишерка?

— То се знае: ВЧ.

— Какво е ВЧ?

— Абе откъде да знам? Войници. Камиони. Бодлива тел. Казват, че е някакъв секретен институт, ама ние откъде да знаем?

— Ти действително ли си провокатор?

— Абе какъв провокатор съм аз, бе? Господи! Исках да ви помогна… Виждам ви, че бързате…

— Млък — каза Майкъл.

Той взе микрофона и се опита да се свърже с генерал Малнич. Малнич отговори веднага и гласът му бе отново самодоволен, бодър и енергичен. Веднага му олекна на сърцето. Очевидно положението, ако и да не беше по-добро, не се беше и влошило. Генералът доложи, че слава Богу, кризата е овладяна, пациентът е излязал от кома, въпреки че състоянието му остава тежко. Нещо в интонацията му го караше да е нащрек. „Аз нужен ли съм?“, попита той направо. „Да, разбира се“ — отвърна генералът, но с известно запъване, което го учуди и го накара да е още по-подозрителен. „Нужен ли съм или не?“ — повтори той въпроса си вече с друга интонация. „Да! ДА!“ — страстно отвърна генерал Малнич, този път без никакво запъване и той реши да не изяснява нещата точно сега. Разказа му за своите премеждия и го попита какво мисли за пътя до Сплавна, Некрасово и нататък. Генералът се смути, този път съвем очевидно, и отговори: „Опасен е, Станислав Зиновиевич. Вече ви докладвах — там върлуват вакулинците.“ „А ако изпратите някой да ме посрещне? За всеки случай?“ „Може! — оживи се генералът. — Отдавна е време да им дадем да се разберат! Ще изпратя БТР, Станислав Зиновиевич, още сега…“

Излезе от колата и попита свитата си:

— Да рискуваме ли?

— Разбира се! — веднага откликна Майкъл. — Но ще вземем със себе си и този.

— Нямаш право! — гракна провокаторът.

— Нямам право ли? Като е така, ето ти я милицията. Защо не извикаш „помощ“? Искаш ли да те заведа при тях и да обсъдим твоите претенции? Не желаеш? Трай си тогава и прави каквото ти се казва.

Тогава той му каза:

— Пуснете го, Костя.

— Господин Президент! — викна Майкъл.

— Стас Зиновиевич, не бива! — кресна Ванечка почти едновременно с него.

Костя изпълни заповедта на началството и дори леко блъсна подозрителното човече — върви си, демек, имаш късмет…

— Господин Президент! — не мирясваше Майкъл, загубил чувството си за хумор. — Категорично настоявам. В края на краищата съм старши на охраната. Би трябвало да се вслушвате в мнението ми, господин Президент!… Константин, хвани го тоя глупак, докато не е станало късно…

И дойде пристъпът. Както винаги изневиделица, както винаги абсолютно не навреме. В ушите му забуча, светът се отдалечи като рисуван мрачен декор, гласовете едва се чуваха: нещо бучеше, шумеше, клокочеше — развълнувания Майкъл, шума на двигателите, по генералски крякащия майор… той пък как се оказа тук… Май мога да опъна петалата сега, така тъпо… и ще е смешно: тръгнал да вади приятеля си от отвъдното, а сам пропаднал в него… Не… Не сега. Не днес. Още не. Обещавам… Кой ми го беше казал? Отдавна. Не помня. Но тогава обещанието беше нарушено, това го помня… Изведнъж до ухото си чу изпълнения с напрежение глас на Ванечка:

— Почакай. Млъкни. Нали виждаш, че има пристъп… По дяволите, колко не навреме…

— Никога не е навреме — каза той с вдървени устни, непослушен език и схванато гърло. — Спокойно. Мина… — Опомни се на мястото на шофьора, беше му студено. — Къде са ми хапчетата? Трябват ми две… Може и три.

Схванатите му пръсти сами напипаха шишенцето и отвиха машинално капачето. Познатата освежаваща горчивина прониза езика, небцето, върна света, постави го на мястото му, подреди звуците: далечните отслабнаха, близките станаха по-силни. Чу как тежко и бързо диша Майкъл. Като преследван. Пръстите на Иван бързо разкопчаваха яката му, масажираха тила му, мереха пулса му и всичкото това едновременно.

— Свърши. Свърши — каза той. — Размина се. Казаха — не днес. Вярвайте ми. Както знаете, не лъжа… Аз съм Честният Стас…

— Господарю! — каза Майкъл. — Не ни оставяте да скучаем…

Все още дишаше тежко. Като след схватка. Очевидно бе доста потресен и уплашен. Никога по-рано не бе виждал негов пристъп… И никога по-рано не бе наричал господин Президента Господарю: считаше го за проява на плебейство и простащина. (Произхождаше от семейство на интелигенти, обичаше Томас Ман и Херман Хесе, възхищаваше се от Бунюел, пишеше между другото дисертация на някаква филологическа тема и бе станал бодигард изключително от идейни съображения. Артьом се отнасяше към него с известно професионално пренебрежение, но в същото време го уважаваше заради образованието и добрите му реакции.)

— Стига — повтори му в отговор Честният Стас. — Мина ми! По колите. Нямаме повече работа тук… Да тръгваме.

Но не тръгнаха веднага. Пристъпът не бе напълно отминал. Не можеше да става и дума да кара колата, а ръцете и краката му не искаха да го преместят от мястото на шофьора. За да скрие това обстоятелство, той предизвика дискусия за реда на придвижването: кой ще е отпред, кой — отзад, каква засада биха могли да очакват, коя кола първа би могла да бъде поразена — предната или задната, но изведнъж възникна неочаквана и дори странна ситуация.

Провокаторът, за когото бяха забравили, не беше избягал. До този момент бе стоял като вкопан и само бе въртял глава наляво-надясно, за да види по-добре какво става в колата. Той и сега се пулеше насреща му, сякаш пред него изведнъж бе разцъфнало дивно цвете, но очевидно не ставаше дума за обикновено селско любопитство. Очевидно до сега бе анализирал мъчително, бе достигнал до определени изводи и изведнъж се развихри в буря от звуци и телодвижения. Той се втурна в опит да се добере до центъра на събитията и заговори бързо, разгорещено, пръскайки слюнки, многословно и почти неразбираемо. Те схванаха само отделни словосъчетания: „Господарю… в никакъв случай… страшно е, мамка му… Герб Улянич… за какво, мамка му?… двама сина…“

Отначало той си помисли, че човекът, който наистина е вакулински провокатор, е разбрал, че пред него е Господаря, хванало го е срам и сега с всички сили искаше да го убеди да не тръгва по онзи път, да се откаже, да остане тук… далеч от греха… убийството на шестнайсет човека е страшно нещо… И така нататък. Разпознатият Господар дори изпита за миг сладкото чувство на политическото тщеславие („демек и в провинцията сме известни… ценят ни… а всъщност какъв съм му аз на него?“). Но потисна това срамно чувство, и то тъкмо навреме, защото изведнъж разбра истината: човекът се безпокоеше не за драгоценния живот на появилия се отникъде Господар, а за съдбата на засадата на Герб Улянич Вакулин, за шестнайсетте му помощника, от които двама са май негови синове.

— … пожалете ги… те също са хора… И за какво?… с данъци ни съсипахте…

(Страх. Единствено страхът управляваше този свят. И нищо друго. Не лъжете нито себе си, нито мен. И не ми дрънкайте за подвизи, доблест, за слава. За чест, доблест и геройство. За ум, чест и съвест. За красотата, която ще спаси света. И за седмината праведници. И за иронията-жалост. За милосърдието и добротата…)

— Насра ли се, а? — питаше Ванечка, злорадо сграбчил яката на човечеца. — Тичай сега при своя Гроб Улянич и му предай, че всички скоро ще ви натикаме окончателно и безвъзвратно в кучи гъз!

(Ако обичате не ми говорете и за безумството на храбреците. За презрелите евтиния уют. За вярата-надеждата-любовта и майка им София. За вечните ценности на културата, за корените и листата и за кръвта-почва. Дори за православието, народността и самодържавието не ми приказвайте… В името на Господа Бога, не ме убеждавайте, че честността е най-добрата политика, че народът е зажаднял за седемте праведника… СЕДЕМ ЧАШИ НА ГНЕВА! И СЕДЕМ ПОСЛЕДНИ ЯЗВИ! Седем аргумента, седем символа на последната вяра… СТРАХ. Само страх. И нищо друго освен страх…)

Глава осма

… Защо това ме засяга всеки път, когато се сблъсквам с него? Не е ли време да свикна — нали вече всичко е осъзнато, разбрано, формулирано и (с горчивина) прието преди много години. Преди много скърби. Преди много разочарования и пароксизми на унинието. Притрябвали са му на обикновения човек твоята честност, твоята порядъчност или кристалната чистота на твоите намерения! Той не ти вярва. Не иска да ти вярва. И да искаше, нямаше да може. Не умее. Ако ти вярва, то е по навик, до първата ти грешка. „Елате и ни владейте“. Господи, колко века още ще виси над милионните наши тълпи този унило-покорен, анемичен лозунг? Ела и ни владей. Ти ги владей, а те (с удоволствие) ще се страхуват от теб (дори с гордост, с горделивото чувство за неописуема и необяснима особеност). Но на всяка цена — и преди всичко — ще се страхуват. Защото в момента, в който престанем да се страхуваме, у нас се пробужда някакъв специфичен апетит и веднага започваме да се изяждаме. Както става при някои стадни животни… Такава е тази отколешна пошлост: изяж, за да не бъдеш изяден…

… Не искам да мисля за това. Нека ТЕ мислят. Само че те никога не мислят за това. Всъщност рядко мислят. Пресмятат, размишляват, разсъждават, обмислят, схващат, досещат се, вникват, но не мислят. Защо? Великолепно си спомням онова забележително състояние на духа, когато да мислиш не беше ИКОНОМИЧНО. Трябваше да се вярва. След известно време също толкова икономично стана да НЕ вярваш. На никого. На нищо. За нищо на света…

Той мълчеше, Ванечка също. Не му се говореше, пък и нямаше за какво. А на Ванечка не му беше до това. Той караше с около четирийсет километра в час, скорост, която сега им се струваше огромна и опасна — по този път просто не можеше да бързаш. Беше тесен, със завои, разбит. Не го бяха ремонтирали поне от двайсет години. Пред тях от тъмнината току изскачаха унили, черни, мокри и голи храсталаци, озарени от оранжево-бялото сияние на фаровете и изчезваха. Колата се друсаше непрекъснато — суперресорите не помагаха в случая, а когато Ванечка след поредната дълбока дупка се опитваше да премине на възглавница, изведнъж така се мятаха в ъгъла, че им се струваше, че идва краят, че са дотук… Отпред след поредния завой се показваха за малко червените стопове на Майкъл и пак изчезваха. На този път неговите преимущества бяха очевидни — професионализмът си казваше думата. Ванечка беше добър шофьор, дори отличен, но Майкъл беше МАЙСТОР. Не беше възможно да го догонят, макар че Ванечка се опитваше (тайничко): засилваше на правите участъци, вземаше плавно завоите, плъзгаше се като смок из коловозите. „Какво? — попита той. — Кисело ли е гроздето?“ „Ами — отвърна Ванечка небрежно, но моментално. — Ако имах неговия опит…“ Рубиновите широки стопове на Майкъл отпред мигнаха за пореден път и отново изчезнаха зад завоя.

Местата тук бяха диви, но обитаеми. Ту отляво, ту отдясно се мяркаха прави просеки. В далечината тук-таме примигваха жълти светлинки от мрачните постройки на тукашните латифундии: нелегални плантации от коноп и мак, оранжерии или загадъчни баскер-ферми… Натъкнаха се на обгорял бронетранспортьор с разтворени люкове. Дали не беше изпратеният от генерал Малнич? Едва ли — този беше стар, обрасъл с храсталаци, с някаква доста древна конструкция. Странни места. Странни местности имаме в Русия, и то съвсем близо до цивилизацията…

Интересно как Ванечка си представя движението на Коляновия вал на Съдбата? Господаря стои с каменно изражение, съсредоточен и с втренчен поглед, а във фокуса му е негодникът, който трябва да бъде унищожен. Беззвучен ход на блестящия от смазка Лост и черепът на негодника се пръсва на парчета, мозъкът му хвръква като ветрило и краката на обезглавения труп се подкосяват. Според мен нещо такова си представяше Веник Иванич — бащата на Ванечка, царство му небесно. Ванечка беше прочел дневника му и е повярвал в същото…

Любопитно е, че моята Съдба сякаш получи тренинг с течение на годините и започна да действа на принципа на максималната икономичност. (Пак икономичност. Принципът на Хамилтън-Окам.) Дори когато излязох на „свободен лов“… Не искам да си спомням. За какъв дявол да ровя в гюбрето на собствените си идиотизми? Във всеки случай всичко това сега изглежда по съвсем различен начин в сравнение с тогава, през младите ми години. Сега изглежда повече от икономично: мъничка некроза, микроскопична язвичка във варолиевия мост. Само че аз нямам нищо общо с това, ето какво не искате да разберете, душички, вие мои доверчиви мистици материалисти, мои религиозни прагматици…

(За последен път това се случи така: очите му изпаднаха, сякаш ИЗТЕКОХА от очните ябълки и увиснаха на жилки… или се лепнаха… към бузата… под брадата… Тогава повърнах. Но това стана само един-единствен път, през една лятна, топла, задушна, болна, трескава бяла нощ, когато моето безумие кипеше в мен, катализирано от безсилната ми омраза към съдбата, към света, към мен самия и към всичко на земята…)

Нищо, скоро ще го видите това наяве, мои рошави адепти. След не повече от десет-петнайсет минути. Няма да има никаква преграда на пътя, няма да има и противотанкова мина: на Гроб Улянич Вакулин му трябва кола в естествен вид, а не смачкано желязо изгорели трупове. Вероятно ще има, както предсказва нашият храбър Иван-мамка-му-Сусанин, останала кой знае откога бариера, намръщени, небръснати мъже ще излязат от ледената тъмнина и ще преградят пътя. Тогава ще влезе в действие безжалостният Колянов вал на моята загадъчна Съдба.

Едва ли. Защо? Къде е опасността? Кое ще попречи на моите планове и как? Ами ще им дам колата! Без съпротива. А ако настояват и двете ще им дам. Нима ще се трепем заради тях? Ето това е то. В такава ситуация никого не бих убил, обаче какво ще реши моята Съдба, само тя си знае. Ако. If anybody. А може би и Тя не знае. (Знае ли монетата, когато я хвърлят, дали ще падне на ези или на тура?) Ръката на Съдбата е полезно нещо, но понякога дразни и унижава, като всяка чужда, космата, безцеремонно бащина, пазеща те, бутаща те напред и поддържаща те Ръка.

Странно, че не ме е страх от нищо. Вече от много години. Това не е правилно. Правилно е Родителят Страх сам да изпитва страх и колкото повече страх внушава, толкова по-страшно му става на него самия. Така е било винаги и е нормално. Аз съм изключение. Тук нещо не е така. Патология някаква. Отдавна я чувствам, но не мога да разбера нито причините, нито същността й, а няма с кого да се посъветвам. Не съществува лекар, на когото да разкажа за тези симптоми.

По дяволите, къде е тази бариера? Време беше да се появи. „Или в челото ще прасне с бариера някакъв инвалид…“ Какъв? „Уморен“. Не. „Унил?“ Не. „Безгрижен инвалид…“ Не. По дяволите. „Иване, ИЛИ В ЧЕЛОТО ЩЕ ПРАСНЕ някакъв ИНВАЛИД. Какъв инвалид?“ Ванечка, зает с кормилото и педалите, само изсумтя: „Да ви имах грижите, гражданино началник“ и тогава го повика Кронид:

— Първи, Първи, аз съм Кронид, как ме чувате?

— Добре ви чувам, Кронид. Говорете.

— Докладвам ви данните за Вакулин. „Герб Улянович. Роден през шестдесет и трета, със средно специално образование, шлосер…“

— Само най-същественото.

— Слушам. Воювал е в Афганистан. Сержант от ВДВ57. Участвал във военни действия в Карабах, в Приднестровието, в Лоста и т.н. Последното му участие е в Кандим. Основател на „бялото движение“. Съпредседател на Съюза на фермерите, организатор на бойните фермерски дружини. Едър земевладелец, организатор на мрежа от баскер-ферми. Обявен за издирване. Два пъти е бил следствен, всеки път е пускан под гаранция. Следствията са били прекратявани заради недостатъчно доказателства. Обвиняван е…

— Стоп — каза той. Видя бариерата. — Благодаря. Край. Установявам контакт.

— Желая ви успех.

— Благодаря. Отбой. — Внимателно остави черното яйце на микрофона в гнездато му.

Така. Майкъл спря. Мъртво проблясва синята лампа. Фарове. Прожектор. Няколко прожектора, може би всичките… Бариерата е пусната. Хора не се виждат. Изобщо освен бариерата и мрачните храсталаци нищо друго не се вижда. Никакво движение. Тихо е. Само двигателят бръмчи. Все пак отляво на Майкъл има някакво раздвижване. Някакви червени бликове… Или са по стъклата? „Или в челото ще прасне с бариера някакъв инвалид…“

И изведнъж като че замръзналите храсти се отместиха и заплуваха над пътя, сякаш главата му се завъртя и му притъмня пред очите. „Гос-с-с…“ — едва чуто каза Ванечка в ухото му.

Чудовищно животно с неестествени размери. Почти невидимо. По-точно неразличимо. Жълто-сиво на черни напречни ивици — то се спря и веднага се сля с пейзажа. Въображението отказваше да го приеме. Не и като реалност. А като бълнуване. Халюцинация. Игра на смътни сенки върху голия замръзнал върбалак. Страшният кон… Кон бледен. Всичко друго, но не и реалност. Такова същество няма и не може да има… Но то беше реално. Беше. Тук. До колата. То ГЛЕДАШЕ. Мътночервени тлеещи очи. Крива неприятна уста… Не паст, а уста. Не глава, не череп, а кратуна… И миризма. На гнило. Или смърт… Или страх.

Ако страхът имаше мирис, той щеше да е точно такъв. Миризма, от която замръзваш… Значи страхът МИРИШЕ.

— Какво е това, шефе? — пошепна Ванечка като изплашен ученик.

— Тихо — едва помръдна устни. — Това е баскер. Тихо, той чува…

Говореше се, че ги хранят с човешко. С трупове. Леко позагнили.

Говореше се, че със зъбите си разкъсват желязото, а с ноктите си трошат предното стъкло на колите. С едно небрежно движение на лапата.

Говореше се, че разбират човешката реч. Че чуват ударите на сърцето от разстояние един километър. Че виждат през мъглата като локатори. Че могат да дишат под вода. Че нямали никакво обоняние. Изобщо. И глас. Че мълчат. Само много рядко се СМЕЯТ.

Казваха, че се подчинявали само на деца под тринайсет години. Не признавали възрастните за господари — а само за храна. Смятали възрастните за КУЛИНАРЕН ПРОДУКТ.

Говореше се, че в известен смисъл са разумни. Но явно нещата бяха по-зле. „Разумни ли? — попита веднъж Виконта, като се усмихна намусено. — Те не са разумни. Те са БЕЗУМНИ.“

Баскерите бяха селекционирани специално за охрана. Бяха идеалните охранители. С голямо желание ги купуваха някои страни с твърди режими. Прекрасен износен артикул! Баскерите не се размножаваха. Баскерът можеше само да бъде СЪЗДАДЕН, формиран, СКУЛПТИРАН — уникат. Как се правят, знаеха само собствениците на баскер-ферми, при това далеч не всички. В Русия от пет години търговията с баскери беше забранена. Самите баскер-ферми бяха полунезаконни. Но фермерите не знаеха по-добра защита срещу скитниците, срещу чевръстите и напористи спецбригади, опустошаващи полята, и срещу мафията, която искаше да контролира всеки свободен земеделец. Работата беше там, че да убиеш баскер бе практически невъзможно. Той ВИЖДАШЕ куршумите. И снарядите. И бавните самонасочващи се ракети…

Разбира се, трябваше да бъдат забранени. Още вчера. Преди да е станало късно. Докато сме още цели в домовете си. Докато не са се заинтересували от нас истински. Докато още не са се научили да се възползват от нас. Докато не са съобразили, че прясното човешко, което никак не им харесва, лесно може да се превърне в гнилото, което им е любимо…

Баскерът продължаваше да ги гледа с тлеещите си очи — високомерно и равнодушно, а някъде там на края на света викаше Иван Сусанин: не трябва… Господарю… страшна работа… с добро трябва да се разделим, с добро! И изведнъж от нищото мегафонен глас произнесе:

— Господарю, щом си тук, отзови се. Защо да си играем на мълчание?

Той бавно протегна ръка и включи външното озвучаване.

— Тук съм — каза той.

— Бил тук, виждате ли — произнесе гласът язвително. — А защо си тук се пита? Какво искаш от нас?

— Нищо.

— Защо си дошъл тогава? Да не си намислил да ни провеждаш предизборна агитация? Това е умряла работа.

— Не. Не идвам при вас. Отивам в института.

— Защо?

Всичко трябва да ти обяснявам, помисли си той. Баскерът слушаше внимателно. Бе се приближил съвсем близко, внезапно отпусна кратуната си и се подпря с косматата си брада на предния капак, без да ги изпуска нито за секунда от страшния си поглед. Кого гледаше? И какво всъщност виждаше през фотохромното стъкло?

— Ей, Господарю? Защо мълчиш? Готвиш се да ме излъжеш ли? А във вестниците за теб пишат, че никога не лъжеш.

— Там е моят приятел, който умира. Мога да го спася.

Внезапно прозря, че сега може и трябва да говори каквото поиска. Без задни мисли и сметки. Че думите нищо не решават. Че друго има значение… Всъщност всичко вече беше решено, още преди началото на разговора. Сега ще продължим пътя си…

— Измисляш си! Да не си доктор?

— Не. Но мога да го измъкна. Имам си начини.

— Екстрасенс ли си?

— Да.

— Мен екзема ме мъчи — каза гласът с насмешка. — Ще ми помогнеш ли?

— Не. Аз мога да помагам само на един човек.

— Хе. Тогава за какво си тръгнал да ставаш президент? Той трябва да помага на милиони…

Не отговори. Гледаше в червените очи на звяра и се стараеше да се отърве от мисълта, че говори ТОЙ, баскерът, а не Гроб Улянич. Не съществува никакъв Гроб Улянич с мегафон — звярът разговаря с метален глас насмешливо и равнодушно-язвително, влажните му криви устни леко помръдват…

— Мълчиш? Ами ако те изберат? Какво ще правиш тогава, Честен Стас? Ще вдигнеш данъците?

— Не зная. Може би.

— А какви ще са цените на зърното? С баскерите какво ще правиш? Ще ги забраниш ли?

— Не зная засега. Това са дреболии, Гроб Улянич. Ще търся оптимални решения.

— А за чиновниците? Също ли оптимално ще решаваш?

— Ще им намаля бройката. Обичам ги не повече, отколкото ги обичате вие.

— По-скоро те ще те разкарат… Макар че ти притежаваш сила! Трудно ще им е… Впрочем що за сила е тя, господин Красногоров? Обяснете на мен, простия човек.

— Съдбата — каза той, гледайки в тлеещите очи на Звяра. Предназначението. Фатумът. Кармата.

— Не разбирам — по-подробно, моля.

— Господин Вакулин — рече той. — Моля за извинение, но ви предлагам друг път да обсъдим този въпрос. Бързам.

Гласът помълча, после каза разтягайки думите:

— Разбързал се… Нещо не ми харесваш, Господарю!

— Взаимно е, ГРОБ Улянич.

Сега ще продължим, пак си помисли той. Да. Сега. Само още няколко фрази и ще тръгнем…

— Жалко. Отдавна исках да поговоря с теб. Отдавна. А сега излиза, че бързаш…

Млъкна отново. Не можеше да се отърве от чувството, че разговаря със звяра, а не с човека. Мираж. Главоболие. А очите червенееха подобно на огън, който не можеше да реши да се разгори или да угасне.

— Добре — каза гласът. — Да се разберем така. Утре ще те чакам. Искам да поговорим както трябва — спокойно, без бързане.

— Не възразявам.

— Хубаво. Утре като тръгнеш, на пътя ще те чака мой човек, разбрахме ли се?

Той повтори търпеливо:

— Не възразявам.

— Има си хас да възразяваш! Само не си помисляй да летиш с хеликоптер. — Гласът се усмихна. — Не те съветвам.

Той и този път отговори с мълчание. Видя как бавно се вдига бариерата. „Или в челото ще фрасне бариера… — НЕПОХВАТЕН инвалид…“ Непохватен. Спомни си… „Непохватен“ — искаше да каже на Ванечка, но тогава отчаяно се развика Иван Сусанин Маловишерски:

— Герб Улянич! Прибери добичето! Обикаля около нас… Аз как ще изляза?

И веднага тънко детско гласче запя високо: „Закука сива кукувица…“ — и внезапно млъкна. Това беше любимата песен на мама. Песен от детството. Прозвуча тук и сега като заклинание към звяра. Беше си заклинание.

Баскерът изчезна. Не си тръгна, не побегна, не се плъзна, не се скри в тъмнината. Просто вече го нямаше. Никъде. „Гос-с-с…“ отново подсвирна Ванечка и погледна към Станислав, мигайки на парцали.

— „Непохватен инвалид“ — каза му той. — Тръгвай. Газ и напред. Газ, Иване!

Глава девета

Защо и откъде се появи това предчувствие за беда? Как изведнъж се вцепени от усещането, че нищо не е свършило, че най-гадното предстои?

Нямаше значение, че ги посрещат радушно, че разтвориха мрачните непристъпни порти на непристъпния зид с олющена мазилка и с гъста бодлива тел под напрежение…

Нямаше значение, че мустакати подофицерски муцуни изведнъж се смекчиха при вида на високия гост, че запалиха тържествено фенерите при главния вход на мръсносивия институт (лишен от прозорци и с вход, напомнящ отвор в капонир).

Нямаше значение, че внезапно появилият се генерал Малнич ги приветства безкрайно радушен, сякаш бе събрал в себе си радушието на всички руски генерали.

Имаше опасност. Имаше заплаха. Имаше лъжа, страх, паяжина в тъмните ъгли. Имаше обещание за беда. Защо? Откъде?

Отначало може би я почувства случайно, след като мерна злобния стъклен поглед на началника на караула; а той бе толкова любезен и почтителен преди само секунда?

Или не му хареса мекото, напълно вежливо настояване на генерал Малнич съпровождащите Господаря „да останат и да си отдъхнат, починат“ във фоайето. „Тук имаме и дивани, поставени за подобни случаи.“

— Отлично, генерале — съгласи се той бодро и се обърна към Майкъл: — Предлагам, майоре, да се върнете при колите и да доложите обстановката в щаба…

(Защо нарече Майкъл майор? Той никога не бе служил в армията. Щеше да го нарече и полковник, стига поне малко да приличаше на кадрови военен. С инстинкта на стара лисица чувстваше, че тук уместна би била именно АРМИЯТА… Но Майкъл в най-добрия случай приличаше на сержант. На сержант от специалните сили. От спецовете…)

— Е, защо при колите? — веднага реагира радушният генерал Малнич. — На господа офицерите тук ще им е много по-удобно. И вие, Станислав Зиновиевич, знаете, че имаме определен ред. Не бих искал да го нарушаваме… А да доложите в щаба ще можете веднага, незабавно ще ви придружа, за да можете да осъществите връзка…

— Отлично, генерале! Благодаря ви.

(В уютно осветеното от скрити лампи фоайе имаше три врати и пред всяка стоеше подофицер с дървено лице и с разкопчан кобур. В този тих манастир имаха свой устав и умееха да го наложат непреклонно и безусловно.)

Погледна към Майкъл. (Той беше наясно и нямаше да го подведе.) Погледна Костя. (Умряла работа, момчето нищо не разбираше, прекалено много пуши, за да съобразява бързо и ясно.) Взря се в Иван. (Пълна безметежност. Дори бе страшно да го гледаш. Бедни ми, бедни, генерал Малнич…)

… Лошо. Лошо е тук. И мирише на нещо шибано. Какво ли става с Виконта? Защо не ми докладва тоя смрадлив гад?

— … Връзката ще почака, генерале. Бих искал да видя Виктор Григориевич.

— Разбира се! Но ви уверявам, че той е добре! Можете да сте напълно спокоен…

— Въпреки това.

— Разбирам ви. И аз се измъчих. Няма да повярвате — цяла нощ… Извинете, господине (на Иван). Нали ви помолих да останете…

— Генерале — каза твърдо господин Президентът. — Това е моят ЛИЧЕН телохранител. Той е ДЛЪЖЕН да ме съпровожда. Дори в тоалетната.

Възникна драматична пауза. Генерал Малнич мъчително се бореше с инструкцията. С устава на манастира. А може би не желаеше усложнения? Това беше неразбираемо. Тук всичко беше неразбираемо. Редът бе като в затвор с тежък режим, а не като в институт, бил той и секретен. Като в лудница за шизофреници. Ето защо тук бе гадно и шибано, въпреки обзавеждането и хубавото копие на картината „Древна Русия“, окачена където трябва. Затвор.

— Оценявам чувството ви за хумор, господин Красногоров — каза накрая генералът с пресилена усмивка. — Обаче в самия клозет, той сигурно…

— Е, генерале — каза господин Президентът вече благодушно. — Та ние с вас все пак не отиваме в нужника…

— Хе-хе… Въпреки това, трябва да се съгласите…

— Разбира се. И се съгласявам! Две мнения не може да има, генерале. Вие сте домакин, а аз — гост…

— Да, но от друга страна… Определени правила…

— При това съм поканен гост, нали така? Или бъркам?

— Естествено, естествено, макар че, съгласете се, уставите не съм ги писал аз, но са за нас… хе-хе…

— Основният въпрос на философията е: човекът ли е за устава, или уставът за човека?

— Именно, именно… Но ние сме хора военни, въпреки нашите напълно мирни занимания, и уставът за нас е по-важен, извинявам се, от конституцията…

Разговаряйки по такъв начин — фалшиво и напрегнато — те преминаха от фоайето (покрай неприязнено неподвижния подофицер) в укрепения район през дълъг кремав коридор, миришещ на болница, а после в друг кремав коридор не по-различен от първия. Ванечка ги следваше от известно разстояние, безшумен и почти невидим. В третия коридор към тях внезапно се присъедини мълчалив висок мъж с длъгнесто лице, облечен със синя хирургическа престилка; бе представен простичко като „доктор Бурмур-мур-шин“, но под престилката се виждаше униформен панталон с полковнишки кант и ботуши… Всичко беше лошо, лошо, тревожно и фалшиво, Ванечка му прикриваше тила, но заплахата не идваше оттам, а неизвестно откъде… напрегнатото бърборене на генерала, нескритата неприязън в жълтите очи на дългия доктор… и този странен, едва доловим шум. Дали някъде танцуваха или шумяха машини, или тълпа от статисти бъбреше, шепнеше и от време на време подвикваше: „За какво да говорим, като няма за какво“. Изведнъж осъзна защо генерал Малнич, който иначе бе мълчаливец, бъбри непрекъснато и все някакви глупости: намираше се в състояние на крайно нервно напрежение и очевидно се опитваше да заглуши този фонов, но необикновен шум.

— А къде беше обещаната от вас военна помощ, генерале? — попита той, за да прекъсне напрегнатия поток от думи.

— Каква помощ? — генералът прекрасно знаеше за какво става дума и откровено се смути, защото нямаше готов отговор.

— Нали обещахте да ни посрещне ваш бронетранспортьор? Добре че всичко мина мирно и тихо…

— Да… БТР… Разбира се. Но представете си…

— Заради дисциплината — внезапно се обади длъгнестия доктор и се взря в Господаря с жълтите си кръгли котешки очи. Приличаше на непредсказуем уличен котарак — боец и крадец.

— В смисъл? — учтиво го попита Господаря.

— Слабичка ни е дисциплината тук, господин Красногоров. Какви ти БТР-и. Доволни сме и на топла вода.

Господаря го погледна внимателно и каза (от неизчерпаемия репертоар на Кузма Иванич):

— „Командирът на батальона не ходи пеша — взема със себе си БТР или заместника по техническата част.“

— Точно така — потвърди котаракът, очевидно нищо не беше разбрал, а генерал Малнич побърза да предложи: „Насам, моля“ — и посочи с ръка към асансьора. Вратите му се отвориха. Безшумният Ванечка се промъкна между тях с неуловимо движение и влезе пръв в кабината, без да казва нищо.

Там миришеше не на болница, а на казарма. На ботуши. На оръжейна смазка. На войнишка безнадеждност.

Всички мълчаха. Той се бореше с внезапно обхваналата го клаустрофобия и през полуотворените си клепачи наблюдаваше генерала. Стори му абсолютно непознат и неприятен човек. Бяха се срещали няколко пъти и бяха говорили на медицински теми. Виконта го навикваше като слуга. Смяташе го за магаре и каска. Но продължаваше да го държи при себе си. В полза на делото. Виконта винаги бе безусловен привърженик на Ползата за Делото…

Генерал Малнич млъкна, но устните му продължаваха да мърдат, а погледът му стана стъклен. Беше далеч оттук. Сякаш си даде почивка и сега или почиваше, или съчиняваше текста за второто действие. Докторът с дългата физиономия силно миришеше на тютюн и подсмърчаше с косматия си нос. Ванечка изглеждаше безразличен. Интересно какво ли мисли ВАНЕЧКА за ситуацията?

(Внезапно си спомни, как веднъж, когато се беше ядосал, му каза заядливо: „Интересно ми е какво изпитваш, като знаеш, че всеки момент можеш да убиеш човек…“ Ванечка ужасно се обиди: „А вие какво изпитвате, като знаете, че можете да сритате всекиго? И да му съсипете живота?“ „Не мога всекиго. И винаги мисля за последствията.“ „Аз също винаги мисля за последствията…“ Той веднага му се извини. Получи се страхотен разговор. Ванечка сигурно вече не го помни. Беше зло момче с къса памет на добряк…)

Излязоха от асансьора в малко задушно коридорче. До една врата отпуснато седеше на стол мустакат подофицер. Щом видя началството, той скочи шумно, застана мирно и се вторачи не в генерала, не в господин потенциалния президент, а в жълтоокия доктор Дир-бур-шихин. Той излезе напред и каза нещо на подофицера. Вратата веднага се отвори и господин потенциалният президент влезе в просторно помещение, натъпкано с апаратура в цвят каки и с военни. Не беше реанимация, както той очакваше. Беше нещо като пункт за връзка с огромни екрани, подобни на локатори.

— Къде ме доведохте? — попита той генерала.

— Как къде? — учуди се онзи. — Нали искахте да се свържете… Така да се каже изразихте намерение… пожелахте…

… Не иска да ме заведе при Виконта. Не иска и това си е. Какво става? Отпъди наново обзелия го страх и каза спокойно: „Добре, добре. Благодаря.“

Един офицер веднага скочи от мястото си и му го отстъпи. Той седна и съобщи кода за повикване.

— Аз съм — каза той на Кронид. — Вече съм в обекта — говореше бавно, нарочно разтягаше думите, както никога по-рано не бе говорил с Кронид. — Всичко е прекрасно. Доволен съм от вас… — Той се усмихна мислено, представяйки си как очите на Кронид се разширяват, докато слуша тази галиматия. — Заповядвам ви да отмените готовност „Зеро“. Чакам ви тук, както се бяхме разбрали, но можете да дойдете и по-рано, тъй като тук ВСИЧКО Е НАРЕД… Може и по-рано. Разбрахте ли ме?

— Разбрах ви добре — каза Кронид също бавно. — Заповядахте да пристигнем, както се бяхме разбрали, но може и по-рано, защото всичко е наред.

— Изпълнявайте — каза господин Президентът уморено.

— Отменям „Зеро“ — каза Кронид.

— Отменяйте го, приятелю, отменяйте. Не ни трябва вече. Чакам ви до два часа.

— Слушам — отвърна Кронид.

Стана от креслото и привлече погледа на Иван. Той беше готов. Напълно. Аз също напълно готов. Но за какво точно? За каквото и да е, помисли си той. Готов съм за каквото и да е. Смътните му и неразбираеми опасения се материализираха в странна и нелепа мисъл. Виконта не е тук. Виконта е напълно здрав, нищо не знае и се намира доста далеч оттук. В Питер например. Вкъщи. Седи, завил вечно мръзнещите си крака в шал, смуче похъркващата си лула и тъпо гледа поредния филм с Шварценегер. Но тук ставаше нещо съвсем друго. Съвсем друго. Мен просто ме примамиха. Този идиот бе използвал Виконта като примамка. Той е знаел, че ще откажа всякаква покана, всякаква среща, всякаква идея, освен ако не е свързана с него…

Ловко. Кой? Кой? Военните? Напълно възможно. Не ме обичат. Както и аз не ги обичам. Но в края на краищата съм готов да ги търпя и ги търпя търпеливо…

Не. Не е така. Не се получава. Ако това беше техен заговор, командващият на окръга би ми дал хеликоптер, за да дойда дотук. Самолетът щеше да е готов да излети, с подгрят двигател. Не. Много сложно се получава. Аварията на автострадата. Гроб Вакулин… И какво биха могли да искат? Да ме убият? Да са го направили досега. Можеха още навън пред стената. Веднага. Да ме пленят? Че за какво съм им пленен? В крайна сметка да не съм им лукова глава — аз съм Господаря.

— Никога не трябва да се суетиш — каза той на глас с китайски акцент, без да се обръща към някого. Само към Ванечка. — Никога не се вълнувай: може да те блъсне кола или трамвай. Така. Къде е Виконта? — попита той генерал Малнич. — Къде е моят Виктор Григориевич?

Вече не го беше страх. Безпокоеше се. И бе неприятно изненадан. Раздразнен. Изпитваше неудоволствие. Дискомфорт. Господи, изпрати ми труден живот и лека смърт… Любимото изречение на Николас. Който вече го няма и чийто живот беше труден, но смъртта лека. Ако това е заговор, значи с Виконта всичко е о’кей. Не е най-лошият вариант, впрочем.

Те вече вървяха по поредния кремав коридор — отпред целеустременият генерал Малнич, след него Господаря и някъде край тях — безшумният Иван. А жълтоокият доктор с полковнишките панталони беше вече изчезнал. Любопитно. Затова пък многогласният шум нарастваше, чуваше се все по-ясно. Той долавяше и стъпки, но както и по-рано не можеше да разбере нито една от думите на този хор.

Кремавият коридор изведнъж стана бял. Таванът бе на височина два метра. Бе осеян с белите светещи кълба. Мъжете влязоха в чисто, леко луксозно болнично помещение, медицинските сестри разговаряха високо и властно. Шумът продължаваше…

— Оттук — подкани генерал Малнич, отваряйки пред високия гост огромна бяла врата. — Не, не — каза той на Ванечка. — Вие, господине, останете тук… да изчакате… това е болница, господине!

Ванечка лесно преодоля неумелата съпротива, промъкна се през вратата, веднага се върна в коридора с меланхоличен вид и се подпря на бялата стена, сякаш не бе нарушил никаква заповед — тих, послушен, безвреден младеж, когото всеки би могъл да наскърби.

Генералът почервеня, но не каза нищо, а придържайки вратата, подкани Господаря да влезе с кимане и повдигане на косматите си вежди.

Той веднага видя Виконта.

Спеше — дребен, изсъхнал старец, лилипут, сбръчкано нещастно джудже, плешиво, лигаво, жалко. Помисли си: не бива толкова дълго време да не се виждаме. Убиваме в себе си любовта. Не мога да обичам това старче, не го познавам…

Това не беше истина. Внезапно заплака. Той ПОЗНАВАШЕ този човек. Обичаше го и го жалеше, би умрял за него, сякаш отново бяха на по двайсет години. По дяволите, по дяволите, разкисна се, глупост някаква, всичко е наред — жив е, спи, хърка… Беше го срам да си изтрие сълзите, виждаше размазано, пък и зрението му се влошаваше в минути на душевни вълнения. Тръгна към Виконта слепешком. До леглото му седеше някой. Той го заобиколи, застана над Виконта, усети че му поднасят стол и се отпусна с облекчение на него, привично напипвайки над одеялото безсилната ръка на приятеля си.

Беше странно, че върху нея имаше и други пръсти. Раздразнено ги отблъсна и се хвана за двата пръста на приятеля си. Когато те, неочаквано горещи и силни, се впиха в дланта му, търсейки живот и защита, той се почувства на място и вече без да се притеснява, със свободната си ръка избърса очите си. Всичко беше наред. Нещата застанаха по местата си. Затвори се още един кръг и сега стана напълно ясно, че опасността ще отмине. Сега ще отмине.

Погледна към другия и го обзе безпокойство, отначало смътно, после остро като внезапна болка. Едро момче с увиснали рамене. Младо. Странно и тревожно познато. С много бледо и дори синкаво лице, сънено, уморено, лишено от израз… нещо по-лошо — с израз на дебил. За това говореха и вяло отпуснатата му фигура и ръката, която лежеше на одеялото там, където той я беше оттласнал… и полуотворените дебели устни, и безизразните очи. Пред него седеше един млад идиот и той го познаваше. Беше го виждал много пъти. Макар и отдавна, в предишни времена… Сега ще се сетя кой е, помисли си той със страх. Сега. Ох, по-добре да не се сеща. Да върви по дяволите. Какво ме интересува… Късно. Сети се. Господи.

На стола пред него седеше Стас Красногоров, отпуснат и без мозък. Млад, съвсем млад, двайсетгодишен, Стас Красногоров, спортист и красавец. Този завинаги изчезнал човек се оказа тук, отново съществуваше, беше ужасен, отвратителен. Беше идиот, безнадежден и нещастен идиот… Той обезумя. Разбра. Край. Случи се. Мерзостта, която днес тук със сигурност щеше да се случи, се случи. Трябваше незабавно да направи нещо, но изобщо не знаеше какво, нито как.

Глава десета

— Какво означава това? — попита той, но не чу гласа си. Не чуваше и какво му говори генерал Малнич, само виждаше, че генералът се оживи неестествено, че се гордее, че сияе. Тук бе станало нещо забележително, епохално. Велико откритие. Победа. Фантасмагория и фойерверк.

— По дяволите! — кресна той с всички сили. — Прекратете този цирк! Как да разбирам това?

Генералът не каза нищо, смути се, но не престана да сияе. Победата бе пределно велика, бе абсолютна, а трудно можеш да развалиш радостта на победителя.

— Как да го разбирате ли? Като чиста случайност! Или, ако предпочитате, като продукт на отчаянието. Какво друго ми оставаше? Той умря. Съвсем. Отначало изпадна в кома, после умря… И си спомних как обичаше да повтаря: като не помага докторът, викайте шамана!

— Какъв шаман? Какво общо има шаманът? Не ви питам за това.

— Е, „шаман“ е просто фигуративно казано. Разбира се, няма никакъв шаман. Просто се замислих и внезапно ме осени: имаме пълна идентичност на генотипа! И не само на генотипа, но и на фенотипа, на сомите… В това се състоеше същността: да се обезпечи ПЪЛНА идентичност…

Той го слушаше и не го чуваше. Гледаше младото подпухнало сънено лице, синкаво, болнаво, без капка кръв, безизразните очи на човек, който не е спал през нощта, може би от няколко поредни нощи. Този човек не го виждаше, не го забелязваше, а може би и не подозираше присъствието му. Може би просто бе уморен, смъртно уморен, изтощен, измъчен и сега изобщо нищо не виждаше и не съобразяваше. Млад, силен, но смъртно уморен. „Красив, но вял“…

Беше идиот.

Някога двайсетгодишният Стас Красногоров беше глупав, самодоволен и фанатичен до идиотизъм. Но беше нормален комсомолец от началото на петдесетте, оптимист и сталинист, един от стотиците хиляди. Онзи тогава беше НОРМАЛЕН. А този тук беше идиот… Дебил. Имбецил. Кретен. Защо? Откъде се взе? Кой е той?

— Кой е това? — викна той на генерала. — Отговорете на въпроса ми!

Но генерал Малнич изобщо не можеше да разбере на кой именно въпрос трябва да отговори. Бе безкрайно озадачен. И обиден. Всичко стана не така, както той се надяваше. Титаническите му старания пропадаха. Легендарните му подвизи не само не бяха оценени, но дори не бяха забелязани. Генерал Малнич изведнъж се оказа в света на кошмара и виденията, при това в момента на най-висшето си тържество, в момента, когато очакваше да получи награда и поощрение от началството за постигнатото с труд и пот…

Всички тези чувства и мисли се четяха ясно на скулестото му лице, изведнъж придобило плачлив и обиден израз. Той ги разшифрова лесно, сякаш генералът му се жалваше на глас или писмено. Но не разбираше НИЩО друго. Ставаше някакво огромно недоразумение. Някакво титанично взаимно неразбиране. Отново взе да долавя предишния странен и гаден шум и внезапно схвана в него ритъм, мелодия и различи могъщия сподавен рев на Шаляпин: „Страх ме е. Срещнах погледа му! В лъчите на луната… познавам… СЕБЕ СИ!“

— Аз не разбирам, обаче… — бърбореше генерал Малнич. — Струва ми се, съгласете се… Стори ми се, че в тази ситуация може… Аа! — Лицето му за миг се озари от щастлива догадка. — Ама вие май не сте го виждали преди? Така ли е? Ама разбира се! А аз се чудя защо… Това е „резерва-три“, Станислав Зиновиевич. Последното люпило! Виктор Григориевич сега предполага, че трябва да се залага именно на възраст осемнайсет-двайсет и пет години… Това е оптималната! Максимум лабилност и минимум… ъъъ… фира…

Той не разбираше нищо. Каква резерва? Каква фира? Но неочаквано осъзна друго и вероятно то бе ключът: според генерала той ТРЯБВАШЕ да разбира всичко това. То трябваше да е нещо, което му е добре известно, многократно обсъждано и дори одобрено от него… И отново смътно почувства приближаването на опасност — наближаваше най-обикновена, физическа, полицейска опасност, когато могат грубо да те хванат, да те сритат и да те изправят до стената. Направо тук. Без да го извеждат навън. Без съд и присъда… Не бива в никакъв случай да признава, че не разбира какво му се говори и какво става! Можеше да пита, но при това всеки въпрос се превръщаше в страшна мина, която бе в състояние да му откъсне ръката, челюстта, езика. Всеки въпрос можеше да се окаже куршум в главата. Но не биваше и да мълчи — прекалено много взаимно неразбиране се беше натрупало за тези няколко трескави минути…

— Къде са останалите? — попита той рязко. Досещаше се, че щом пред него е „резерва-три“, то МОЖЕШЕ ДА ИМА и „резерва-две“, „едно“ и, вероятно, „четири“.

— Ами тук са… — каза напълно изумен генералът. — В реакреацията, както трябва…

— Заведете ме.

— Но… ъъъ… защо?

— Заведете ме, казах!

С периферното си зрение забеляза, че идиотът със синкавото лице отново държи ръката на Виконта, вкопчена доверчиво и привично, сякаш така и трябваше да бъде, сякаш така е било винаги. Ревност и отвращение пронизаха сърцето му, стиснаха го за гърлото, за миг му се стори, че ще повърне, но веднага забрави всичко, защото чувството за опасност се засили. Стана по-силно от всичко останало.

Генералът никак не можеше да осмисли и да приеме очевидното: най-близкият приятел на боготворимия му началник, вторият човек в света, почти президент, нищо не разбира, нищо не знае за тези неща, следователно няма ДОСТЪП! Да приеме тази истина, да я осъзнае, да я РЕАЛИЗИРА, означаваше за генерала да поеме такава непосилна отговорност, за която се страхуваше дори да си помисли. На помощ идваха предвидените от устава и инструкциите, добре отработените и съгласувани действия и мерки, строги и недвусмислени, прекалено строги и недвусмислени… Картините, изникващи хаотично в съзнанието на генерала бяха прекалено енергични и безсмислени, за да ги реализира незабавно. Бяха необратими. Започне ли да ги реализира, няма да има връщане назад. Започне ли, ще стигне до край. Това беше психологията на останалия прекалено дълго на една длъжност полковник. Или подполковник. Авантюрист. Мошеник… А генералът беше сериозен човек. Беше магаре.

— Покажете ми пътя! — повиши гневно глас господин Президентът.

Не виждаше друг изход освен атаката, бе готов да хване генерала за яката и да го разтърси като пале, но чувстваше, че щеше да е прекалено. Не биваше да преиграва. Беше се включил в някаква луда игра, на която не разбираше нито правилата, нито целта, но знаеше, че не бива по никой начин да преиграва. Пред ошашавения генерал трябваше да играе ролята на величествен, недоволен от всичко велможа, какъвто той за съжаление не беше и никога не е бил, но какъвто без съмнение изглеждаше в очите на този оперетен военен, глупав, самодоволен, но и дяволски опасен, способен на нещо страшно, заради което го и държи тук Виконта… Може би заради способността му строго да се разпореди в нужния момент и да изправи някого до стената?

Генералът отстъпи. Очевидно така и не успя да се ориентира в ситуацията, която беше прекалено опасна и прекалено немислима, за да я осмисли бързо и засега продължи да следва своите военни инстинкти: да се подчинява и изпълнява.

Пред вратата той се спря и погледна през рамо. Нещо го накара да го направи. Предчувствие? Необходимостта да се сбогува с поглед? Или просто неясната надежда, че Виконта е отворил очи, че гледа сърдито и е готов да стане и да каже ядосано: „Ето пак! За какъв дявол? Къде ми е панталонът?!“ Но Виконта продължаваше да НЕ Е ТУК. Плещестият, леко наклонен встрани силует го закриваше, но лицето му се виждаше — изпосталялото старо лице на мирно спящ старец — човек, на когото всичко вече му е дошло до гуша.

… Искам вкъщи, помисли си той поддавайки се за секунда на внезапно обзелата го паника. Тук всичко е решено вече… не съм нужен… трябва да бягам… Защо да се намесвам във всичко това? „О, двойнико мой! Образе мой печален! — ревеше нечовешки глас в мозъка му. — Защо възкръсваш отново?“

Краката сами го носеха след бързо крачещия генерал. Иван се движеше безшумно до него. Очите му бяха станали като на паяк — малки и блестящи. Нечовешкият глас ревеше все по-страшно и по-страшно… А към тях се присъединяваха и прииждаха появяващи се от нищото мълчаливи мъже и жени, делови и много решителни — в сини и бели престилки, в маскировъчни облекла или със сака и вратовръзки. Бяха вече осем, когато генерал Малнич хлътна в появилата се внезапно широка врата. Посрещна ги буря от звуци, топъл, спарен въздух и странно замириса на варен лук. Той се озова под самия таван на помещението, в полумрак, долу видя ТЯХ.

Бяха много. Отначало му се сториха стотици, но всъщност бяха двайсет-трийсет. Облечени бяха в захабени болнични пижами. Повечето ходеха в кръг. С ръце на гърба като затворници… или хванати за ръце, като в детска градина. Бяха много бледи, почти синкави или сиви като мишки. Болни. Болни хора. Без въздух, без слънце. Без живот.

Всичките бяха идиоти. Сънени, тъпи, с вдървени лица.

Бяха съвсем близо. Той ги разпознаваше. Не веднага. Не всички. Но всеки път с ужас и отвращение, мъчително потискайки нарастващото гадене. Разпознава: Виконта… себе си… днешния премиер… днешния шеф на КГБ… отново себе си… пак Виконта…

Той беше в три екземпляра, всичките различни — един възрастен, на около шейсет години, другите съвсем млади.

Той беше единствен тук. И имаше двама президенти, които позна трудно и не веднага — бяха по-млади от днес действащия с около двайсет години — помнеше снимките в досието му… Тук беше и съпругата му. Породиста холандска крава с огромно виме… И най-главният руски фашист с превръзка на лявото око… и най-главният кабадино-балкарец… (Веднага си спомни, че преди половин година на този фашист му бяха счупили главата на митинг, но лекарите му СПАСИХА ОКОТО!)

… После видя Динара. И забрави всичко.

… Танц на вдървени, неподвижни, болни тела. Шум. Стогласни стонове, викове, вой — жални, отчаяни, страстни, страшни. Как плачеха те, как тъгуваха! Безшумен, грозен, дървен танц на манекени… и нежно сплетени ръце, тела, лица… Те бяха хора. Хора бяха. Хора… Защо ги създадохте, върколаци? Върколаци безмилостни със змийско гнездо. Змийско гнездо са свили под носа ми?

Загледа се в Динара. Тя беше тиха, тъжна, синкава. Приличаше на католическа статуя. Тромав, огромен, млад Стас държеше ръката й. Беше глупав, не можеше да се смее, а виеше… Тя като че го слушаше.

— Господин Красногоров! — страшно извика генералът, хващайки го с две ръце. — Не бива! Там не бива, ще се пребиете!

— Змийско гнездо? — каза му той. Вече не се владееше, пропадаше в нищото и почти нищо не виждаше. Безумният хоровод на сините хора изчезна, остана кремавият таван над главата му, отблясъци на светлина в края на съзнанието и ридаещият шум.

После:

— Никакви инжекции! — каза заплашително Иван, със скърцащ глас на наемен убиец. — Ще ти откъсна ръцете!

Сега ще го убие, помисли си със странно удовлетворение Господаря и припадна.

… Намираше се в просторна, светла стая, в която навсякъде бе простряно пране — чаршафи, кърпи, долни гащи и ризи. Миришеше на влажно и свежо, Виконта пушеше, но се усещаше миризма на тютюн.

… Сън, каза му Станислав, но Виконта намръщено поклати глава и го поправи: припадък. Не се заблуждавай — това е припадък.

… Гледай, каза му Станислав. Гледай — това е Сенка! Семьон Мирлин седеше с гръб към тях и играеше на карти с някого, който не се виждаше и чиято ръка току изскачаше иззад чаршафите. А Семьон блъскаше картите, прибираше ръцете и тихо си тананикаше някаква незначителна песничка, която в негово изпълнение придобиваше значителен смисъл — като на песен от Съпротивата. Пол Робсън. „Мисисипи“. „Джо Хил“… После Станислав позна партньора на Семьон — това беше Сашка Калитин. Те всичките бяха отново в колхоза на името на Тойво Антикайнен, но нямаше никакви момичета — само Лариска внезапно мина покрай тях, строга и непристъпна. Стана му тъжно и неловко.

… Знаеш ли, каза той на Виконта, когато мама сънуваше мъртвия ми баща или леля Лида, ми казваше съвсем сериозно: чакат, знаят, че скоро… Правилно, отбеляза Виконта, но ти не сънуваш, а си припаднал…

… Добре, рече му Станислав. Но ми кажи, моля ти се: кой е управлявал страната ни? Винаги. От самото начало… Някога е било добре.

Отначало по целия свят хората, без изключение, били добри. Но вземи новите и най-новите времена. Що за хора са това? Равнодушни синове. Развратни мъже. Бездарни бащи. Разсеяни братя-чичовци… И някакъв си мъж, очевидно неспособен да осигури човешки, що-годе щастлив живот на собственото си малко семейство (майка, жена, две деца, сестра, брат, племенник — десетина РОДНИНИ, всичко на всичко ДЕСЕТИНА!), се захваща да организира, да ощастливи двестамилионна страна!…

… Това вече си ми го казвал, напомни му Виконта.

… Да, да. Аз не претендирам да съобщавам новина. Ти също постоянно се повтаряш…

… Аз не се повтарям. Аз цитирам. Обичам да цитирам. Това е доста по-безопасно.

… Добре, добре. Просто се опитвам да ти обясня основния си принцип… Този така наречен Велик човек в крайна сметка не управлява никого, освен шепа нищожества, които може да убива и унижава, но не може да ги направи по-добри — не знае как и не иска… Откъде се взема тогава нашата извечна жажда за преклонение пред великата личност? Ще ти отговоря: просто ни се иска да вярваме, че един-единствен човек може да промени историята с грандиозно усилие и за едно поколение. Но великите хора не променят историята, те просто съсипват съдбите на другите.

… И така ще бъде винаги, дотогава, докато не се научат ДА ПРОМЕНЯТ ПРИРОДАТА на човеците.

(Кой го каза? Виконта?)

… Не хора ще спасят хората, каза Виконта мъдро, а нехората. Хората не са способни на това, както китовете не могат да спасят китове или плъховете — плъхове…

… Същността и основният белег на нашето време, продължи той, е естествеността на неестественото и дори на противоестественото… Единственият начин да ядеш евтин салам, е да го направиш от човешко месо…

… Обърнал ли си внимание, каза Виконта, колко трудно е да намериш в нашите джунгли бюрократ: наоколо колкото искаш жертви на бюрократизма, но нито един бюрократ!

… По-добре ми обясни от какъв зор държиш при себе си този Малнич? Та той е идиот.

… На мен ми харесва. Полезен човек е. Ако в кабинета му надникне кентавър, знаеш ли какво ще му каже? „Заповядайте. А коня оставете в коридора.“

(До преди малко светлата стая стана мрачна и пуста. Стана задушно, а бе толкова свежо. И в нея остана само Виконта. Лежеше в леглото, болен от грип, а Станислав, който бе дошъл да го навести, седеше на стол и двамата пушеха. Произнасяха думи, които имаха двоен и троен смисъл. Като че никой не искаше да бъде разбран. Но всеки искаше да изкаже това, което го болеше, а болката беше нетърпима.)

… Изобщо не съм приятел на човечеството, възрази Виконта. Аз съм враг на неговите врагове.

… Пак ли цитат? Кажи най-сетне нещо свое.

… И защо? Ако искаш да разбереш кой кой е и защо, нима не ти е все едно с какви думи ти го обяснявам? Със свои ли, или с чужди. Може и с пръсти. Сапиенти сат.

… Не вярвам на цитати. Те винаги лъжат, защото по определение са същността на ПАРАИСТИНАТА. Те са безопасни. Ако искаше да си откровен, щеше да говориш със свои думи — грапави, невинаги смислени може би, но свои. Ако искаше…

… Ако гимназистките летяха във въздуха, всички щяха да станат летци…

… Браво. Умник. Добре го каза.

… Още си ТАМ, мой Стак. Ти все още си в „страната, която и насън няма да видиш“. Няма такава страна и никога не е имало. „Но винаги, в радост и скръб, е достатъчно да затвориш очи: в далечното синьо море, бригантината вдига платна…“ Флибустерите са били обикновени престъпници, мой Стак, морски разбойници, кървави и подли. А авторът на тези редове е умрял от най-обикновената страшна смърт — беше убит на война… Ти непрекъснато си въобразяваш, че има Рай, мой Стак, и Ад. Те не са някъде си, а тук, около нас, мъчителите живеят в Рая, а мъчениците в Ада и Страшният съд отдавна се е състоял, а ние дори не сме го забелязали, защото сме мислели за Бъдещето…

… Понякога ми се струва, че съм абсолютно ненужен, Виконте. Ти си си отвратително самодостатъчен — никой не ти трябва.

… Грешиш. Ти си ми много необходим. Заложил съм на тебе. Ти си моята армия, моята ударна сила. Така че не приказвай глупости…

… Не смяташ ли, че моето Предназначение е нещо повече, отколкото си ти… или аз… или двамата заедно?

… Не. И да не говорим повече за това.

… Виконте, искам само да разбера… да…

… Не е необходимо, каза Виконта ядосано. Не трябва. Има неща, които е по-добре да знаеш, отколкото да разбираш. „Спомням си слънцето и искам да забравя, че тайната е грозна.“ Тайната е грозна, мой Стак. Винаги е грозна.

Глава единадесета

Дойде на себе си и веднага се опита да седне, но Иван го натисна леко по рамото:

— Стойте. Не бързайте… Ще ви се завие свят… — Иван говореше много тихо и непрекъснато се озърташе със странни движения на диво животно, очакващо нападение.

Не се възпротиви. Чувстваше се зле. Не му се ставаше, искаше му се да се обърне на една страна, да затвори очи и да поспи. Шестстотин минути. Не се чувстваше болен, а безкрайно уморен, все едно беше пренасял пълни щайги. Беше му неудобно да лежи. Беше му трудно да диша. Беше му горещо. Лицето, особено челото и устата бяха изсъхнали и кожата му се беше опънала.

Вдигна ръка и се опипа.

Под носа му имаше кълчища. Косата. Непознато мръсно и мазно кълбо кълчища. И замириса на кълчища.

— По дяволите… — произнесе той и се опита да откъсне това кълбо… Гадост. Но кълчищата не се откъснаха.

Иван престанада се озърта и се вторачи в него. В блесналите му очи се мярна насмешка.

— Ама че вид имате — произнесе той с напрегната усмивка. — Ако не ви познавах…

— Какво?

— Не зная. Според мен този ваш генерал съвсем се побърка от страх. Сложи ви морфин в системата. Отначало не забелязах, но после видях…

— Защо? Защо, по дяволите?

Все пак седна и се огледа, въпреки че веднага му прилоша. Беше в огромна сумрачна стая с нисък таван и разсеяна светлина от неизвестен източник. Край отсрещната стена бяха наредени високи колички. Върху една от тях лежеше неподвижно тяло с остра вирната брадичка, а от одеялото се подаваха голи ходила…

Отново се опита да отлепи фалшивите си мустаци и отново не успя. Всичко това вече не приличаше нито на сън, нито на бълнуване. Приличаше на театър на абсурда — винаги бе искал да напише такава пиеса. Сега ще се отвори вратата и ще влезе средновековен рицар, обут с валенки и галоши… Всичко беше до такава степен нелепо, че дори страхът му изчезна. „Не е страшно, защото е абсурдно“… Впрочем страх имаше, но все още се пробуждаше.

— Колко е часът?

— Пет и четирийсет и две.

— Кронид трябва всеки момент да пристигне.

— Не всеки момент, а след около час. И изобщо не се надявам на него. Ще му направят засада и няма да го пуснат. Ако се съпротивлява ще го унищожат…

Двамата разговаряха бързо и делово, разбираха се с половин дума и той внезапно си помисли, че вече са определили положението си. Без да имат информация. Без да разбират нещо. Инстинктивно. Като преследвани животни. Беше ясно, че работата върви на зле. Трябваше веднага да се махнат оттук, и то със сила — нямаше да ги пуснат доброволно. Нямаше как да разчитат на Кронид…

— Какво става с Майкъл?

— Не зная. Не успях да проникна там. Навсякъде има патрули, като във военна база. Трябва да изчезваме, Стас Зиновиевич. Как сте?

— Задоволително — отвърна той, защото усещаше болка в слепоочията… и в дясното ухо… сърцето му биеше лудо и му се повръщаше… После се опита да стане. Количката бе висока и краката му не достигаха пода. Беше обут в дълги мръсновиолетови гащи. Цепката им бе без копчета. Беше облечен в сива, но чиста риза с връзки при яката. На таблата на количката висеше мръсновиолетовото горнище от пижама.

— По дяволите. Къде ще вървя в този вид? Къде са ми дрехите, не знаеш ли?

Иван отговори бавно, сякаш подбираше думите си:

— Зная къде са. Но няма да мога да се промъкна. Търсят ме там. По-добре да не им се мяркам.

— Направил ли си нещо?

— Да. Търсят ме. Хайде да тръгваме, Стас Зиновиевич. Полека. Натам, където не ме търсят.

Гледаше Иван и се бореше с желанието да го разпита веднага. Беше облечен в маскировъчни дрехи с цвят на есенни листа. С червена барета на десантник. Лявата му буза бе наранена и дълбока драскотина на лявата му длан кървеше…

Изведнъж забеляза пантофи на краката си. Черни. Оказва се, че е лежал с тях. Абсурдът нарастваше. Трупаха се абсурд след абсурд. Опитваше да си обясни ситуацията и какво да прави по-нататък по различни начини. Но никой от тях не ставаше. Всеки беше опасно губене на време. Този побъркан генерал явно се канеше да играе ва банк. Нямаше намерение да разбира и беше късно за пазарлък. Иван ще го гръмнат с автомат, а мен ще ме наблъскат с химикали. Трябва да изчезвам оттук, чак след това да диктувам условия и да задавам въпроси. Бедата беше в това, че и генералът добре разбираше ситуацията.

— Знаеш ли как да избягаме?

— Да.

— Откъде?

— Не си губих времето.

— Имай предвид, че не мога да ставам невидим. Не ставам за нинджа.

— Няма да се наложи. Вие сте болен човек и отивате в тоалетната.

— Ако ни срещне някой?

— Продължавате да вървите, аз ще се оправям с него.

Въздъхна дълбоко и слезе от кревата. Краката го държаха. Бученето в ушите престана, ала сърцето продължаваше да бие лудо. Иван му предложи рамото си и го прегърна през кръста. Миришеше на казарма. На чужда миризма.

— Иванинджа — каза му той нежно. — Здравата загазихме с тебе. Разбираш ли поне какво става?

— Нищо не разбирам — каза Иван. Бавно, стараейки се да вървят в крачка, тръгнаха към изхода. — Но усещам, че това е едно шибано място. Видяхте ли Динара Алексеевна? Там в тълпата? Забелязахте ли я?

Той не отговори. Стана му гадно само като си спомни… Как плачеха те! Как се обичаха и се страхуваха да не се изгубят! Но се губеха. През цялото време се губеха. Те всичките бяха за еднократна употреба…

— Нищо — каза Иван, след като не дочака отговор. — Ще избягаме, гарантирам ви. А после ще се оправите с тях…

Оптимизъм, помисли си той, като старателно пристъпваше. Главното и единствено оръжие на победените.

— Правят салам от човешко — каза той на глас. — Няма да ни пуснат. Смятай, че сме мъртви. Знаеш ли как загинахме? Ние с тебе и Майкъл, разбира се, и Костя… попаднахме на засада, организирана от Гешка Вакулин и загинахме геройски…

— Глупости! — възрази Иван. — Та вие ще им пръснете главите. На всички. В краен случай.

— Нима вярваш в това? Забрави. Празни приказки са. Просто ми върви. Но късметът рано или късно свършва…

Бяха вече пред изхода. Иван го пусна, направи предупредителен жест и излезе навън.

Останал сам той мислеше да се опре на стената, но откри, че краката го държат стабилно — можеше да стои, да крачи и, ако много се наложи, да тича. Полека.

Отляво на вратата имаше обърнат стол, а малко по-нататък изпод кревата стърчаха нозе в десантни боти. Друго нищо не се виждаше. Убеди ме, помисли си той с жестоко злорадство, което го порази. Добре. Нашето дело е право. Няма да ви позволя, гадове, да развъждате змии. ПОД НИКАКЪВ БЛАГОРОДЕН ПРЕДЛОГ. Ще извикам Виконта и спокойно ще обсъдим всичко, помисли си той с надежда. Веднага след това: какво ще обсъждаме? Какво?… и напразно се стремя да забравя, че тайната е грозна… Напразно.

Ванечка се появи и го подкани. Той се чувстваше като у дома си в тези коридори — вървеше отпред, без да се оглежда и му показваше пътя. Дрехите му отиваха, но модерните боти малко разваляха картината. По пътя виждаха само пожарогасители и някакви неизвестни апарати в стъклени шкафове. Ритмичният шум пак се чуваше едва-едва и оставаше отзад. Внезапно изникнаха две санитарки, изсумтяха нещо по адрес на Ванечка, който им отвърна с подходящ жест, равнодушно погледнаха болния, който отиваше в тоалетната и изчезнаха от полезрението. (Сърцето му пропусна удар, след това още един, но нищо, размина се.) Представи си как изглежда отстрани: разрошени кълчищени коси, кълчищени мустаци, старец в мръсновиолетова болнична пижама, куцука покрай стената по коридора, задъхан, потен, раздърпан, див. Много убедително.

Нужникът се оказа доста приличен. Не като в „Интерконтинентал“, но сравнително чист. Четири писоара и четири кабинки без врати. И без клекала, но чисти.

Иван изтръгваше рамката на хоризонталния прозорец над крайната кабинка. Постави я безшумно в ъгъла, огледа се и махна с ръка.

— Добре, добре — каза той на този мокър от пот и побеснял от яд човек.

— Но знай, че няма да мога да скоча… — (За какъв дявол да скачам? Че аз просто няма да мога да се промъкна през отвора!) — Тоест аз ще скоча, но ще си потроша старите кокали…

— Няма да се наложи — каза Иван леко задъхан. — Няма да скачате… Хайде… По-смело, държа ви.

Това беше унизително. Безсилните му ръце не можеха да издърпат натежалото му тяло, меките му като макарони крака безнадеждно търсеха опора по кахления под… Подпиран и избутван, той се катереше по плъзгавата кахлена стена, задъхваше се, хъркаше, обливаше се в пот и в края на краищата се оказа отначало в рамката на прозореца, а после в плитка циментова яма. Задъхан и свит, той седеше, неестествено преплел крака. Не чувстваше ръцете си, не чувстваше нищо освен свистящите си дробове… нямаше сили дори да затвори очи и виждаше над себе си решетка. Край, помисли си той. Това е краят…

Очевидно за известно време се изключил: внезапно до него се оказа Иван, съсредоточен като хирург опипваше пулса на врата му.

— Нищо, нищо… — отвърна той на внимателния му поглед. — Държа се засега. О’кей. Какво следва по-нататък?

— Станете — каза Иван и се изправи, после се наведе над него и го хвана под мишниците. — Така… Добре… Виждате ли светлината там?

Двамата стояха в циментовата яма и той видя, че решетката я няма. Видя и светлината, за която спомена Иван, но честно казано повече нищо не различаваше. Наоколо всичко беше в гъста мъгла, леко осветявана от три места, най-ярко бе показаното от Иван.

— Главният вход е при тази светлина. Там са колите ни. Охрана няма. Чувате ли ме?

— Да — отвърна той. — Но не разбирам. Засега.

— Ще разберете. Не е сложно. Те не очакват да се появим тук, затова нищо не рискуваме. Важно е да сме бързи…

… Само ти се струва, че е важно да сме бързи, помисли си той. Важното е да не направим някоя глупост. И без това вече са толкова много. Сам Господаря, лично, побегнал, като някакъв ненормалник от болницата, излязъл през кенефното прозорче навън и сега стои с премръзнали крака, облепен с кълчища, диша дълбоко, за да не повърне и се готви да атакува… Защо? От кого бяга, от какъв враг? Не бе способен да отговори на нито един въпрос, не се и опитваше. Но още по-малко можеше да си представи, че се връща на количката, ляга под одеялото с пантофите, тихо и търпеливо чака да се появи генерал Малнич или, още по-лошо, странният доктор Бур-мур-шихин…

— Не разбирам, шефе, чувате ли ме или не? — попита Иван ядосано.

— Слушам те. Но не ми харесва планът ти. Няма да можеш да разбиеш вратата — себе си ще разбиеш. Тогава ще трябва сам да прескачам стената, а ти ще останеш при тях и ще те ликвидират. Напълно законно. Няма и да се замислят, разбираш ли?

— Не мислете за мен, погрижете се за себе си…

— Ще мисля и за двамата. И за Майкъл, който седи сега там и нищо не знае…

— И за Кронид, когото те чакат в засадата…

— Откъде знаеш, че има засада?

— Какво значение има откъде? Можете ли поне веднъж да ми се доверите? Без разговори?

— Цял живот ти се доверявам.

— Тогава правете каквото ви казвам.

— Не. Ще се качим и двамата в бронираната кола и ще прескочим стената…

— Трябва да ги задържа, не го ли разбирате?

— Разбирам го. Ти ще караш.

— Разберете, че те веднага ще ни подгонят и няма да можем да им избягаме. Не и по този път.

— Нищо. Ще избягаме, като стигнем автострадата. По бетонния път, разбираш ли? Кронид ще дойде по него, трябва да го посрещнем… А главното е, че няма да мога да скоча три и половина метра, разбираш ли? Ще катастрофирам.

— Ще ни настигнат и ще започнат да стрелят.

— Нищо. Ако ти караш, ще им избягаме. И изобщо, който не рискува, не пие шампанско.

Иван не каза нищо няколко секунди, дишаше шумно през носа. После каза:

— Не понасям шампанско.

— Аз също. Но Кронид го обожава!

— Ако не беше Кронид, нямаше да се съглася на тази авантюра.

— Нито пък аз! Щях да си лежа сега…

— И да чакате тихичко да ви заколят. Напълно законно.

— Нищо подобно. Ами моята Тайнствена сила?

— Ех, Стас Зиновиевич — каза Иван. — А може би точно тук я правят вашата Тайнствена сила? А?

Това беше логично. Бре този Иван! Не можа да му отговори веднага. Нито с „да“, нито с „не“.

— Добре — каза Иван решително. — Дръжте се за мен, аз ще вървя пръв.

Всичко стана доста бързо и отначало без пречки. Кратко безшумно пътешествие през мъглата. Покрай грапавата стена. Беше студено. Мъглата полепваше по лицето, като влажна паяжина. Някъде свиреше музика, чуваха се гласове.

Вече бяха при колите. Десетина крачки ги деляха от „адиабата“, чийто стремителен силует се виждаше на фона на оранжево зарево. Внезапно се появи силует: с широки плещи, с фуражка с дълга козирка, мустаци и къса лула (такива бяха на мода от известно време сред подофицерите от специалните части).

Прапорщик от охраната. Търсеше нещо при колите. Или проверяваше. Или имаше намерение да открадне нещо. Под покрова на нощната тъмнина. Чуваше се метален звън. Той се навеждаше и отново се изправяше. Раменете му мърдаха. Замръзнал Иван го следеше. Стана неузнаваемо страшен. Излъчваше мъртвешка заплаха, която се появи изведнъж и заживя свой собствен и опасен живот.

Той искаше да му каже: недей, остави го, да се върнем, но Иван му запуши устата с ледената си длан и изчезна. Като баскер. Без шум, без да раздвижи въздуха, както изчезва сянката на стената, когато изключат лампата.

Изминаха няколко гадни мига и нищо не се случи. Прапорщикът стоеше сега гърбом към колата им и палеше запалка. Синьо-оранжевото пламъче озаряваше съсредоточения му нос. Лулата не искаше да се разпали. Глупаво, помисли си той. Глупаво е да умираш и последното ти желание да е да си запалиш лулата. Не искам да мисля за това. Затвори очи, не искаше да гледа, а когато отново ги отвори, нямаше нищо за гледане. Човекът бе изчезнал. Вратата на колата бе вече отворена, Иван го викаше, правейки знаци с ръка и трябваше отново да върви, да се придвижва на заледените си крака и да се надява на по-добро при постоянното очакване на най-лошото.

Музиката продължаваше да звучи и се чуваше кашлящ смях.

Глава дванадесета

Колата подскочи меко като гигантска механична котка и за няколко секунди той видя под себе си мъгливия предутринен свят: черната четка на храстите и дърветата около зданието, бодливата тел върху стената и някаква осеяна с мигащи червени светлини кула в далечината. Мъглата бе дебела четири метра, над нея тихо се сипеше ситен сняг, луната светеше мътно. После колата отново слезе в мъглата, двигателите ревнаха късо и мощно, Иван като по чудо успя да смекчи удара — суперресорите скръцнаха, но издържаха, челюстите му тракнаха и колата тръгна по пътя. Гумите изцвилиха и димяха — Иван влизаше в остър завой. Бързаше, докато онези още не се бяха усетили да изпратят потеря и да съобщят на патрулите си. Идеята беше глупава, момчешка, замислена от момче и затова се провали, дори не започна както трябва — след пет минути горивото им свърши.

Седяха вътре и мълчаха. По таблото мигаха червени и зелени светлини. Червената лампичка за горивото светеше строго, непреклонно и осъждащо. Двигателят изстиваше. Купето също. Трябваше да излязат и да вървят към автострадата. Десет километра. Може би пет. Можеха да успеят да избегнат патрулите. Можеха да успеят да избегнат момчетата на Гроб Вакулин. Можеха да успеят да посрещнат и спрат Кронид, който трябваше да е наближил… ако не са го спрели и пленили.

— Прапорщикът ли отмъкна радиостанцията? — попита той. Не защото това имаше някакво значение, а защото никак не му се искаше да излиза навън — в купето все още бе топло.

— Не мисля — отвърна Иван. — Предполагам, че те са я демонтирали преди това. Почакайте, Стас Зиновиевич, не излизайте засега. Имам в багажника някакви дрехи — може да не са вашият номер, но все пак ще сте по-добре, отколкото с тези болнични дрипи…

— Добре — каза той послушно. — Чакам.

Трябваше още веднъж да обмисли ситуацията. Самостоятелно. Без Едик. Без Кузма Иванич. Без Николас. Без свитата, която в този момент обичаше повече от всичко на света. Без своето знаменито Министерство на пробите и грешките… Някъде сбърках, помисли си той. Нещо много важно не съм разбрал навреме (отдавна, много отдавна!) и именно заради това днес се оказах в небрано лозе.

… „Салам от човешко месо…“ Не, не е, това е само фигуративно казано. Нещо друго ми бе казал той преди много време, преди много години, когато още нищо не беше решено, когато всичко едва започваше и нищо още не изглеждаше окончателно. (За президента Красногоров всичко започваше, а за член-кореспондента Киконин вече всичко е било решено и се е развивало с пълна сила.)

… „Боговете даряват Предназначението. И онзи, който получи този дар, става един от тях… Ти дори не можеш да си представиш, мой Стак, какво рядко нещо е ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО!“

… Виконте, приятелю, ти единствен ми остана. Как така се случи, че именно ти се оказа сред моите неприятели? Да, ти не си приятел на човечеството, ти си враг на неговите врагове. Но нали и аз също! Как се оказа между нас генерал Малнич с просташкия си лик на лъжец и мошеник? Защо моят божествен дар е безсилен пред него?

Не виждаше отговор.

Честно казано и въпрос не виждаше. Ставаше нещо смътно, необяснимо и хлъзгаво като парче лед. Отдавна бе отвикнал от това — бе вече разглезен. Чувстваше се необикновено стар, слаб и безсилен. Беше мъчително и гадно чувство, каквото се случва в лош сън, когато искаш, но не можеш да се събудиш…

Заслуша се. Отвън се чуваше някакъв шум. Сякаш оправяха шушляков плащ. Кой сега помни какво е това шушляков плащ? Впрочем Ванечка е прав — по-добре е от тези лилави наполеонки… Плащът още един път шумна и изведнъж някой се засмя. Не беше познат. Не беше Ванечка.

… Той се дръпна силно и удари главата си в стъклото на дясната врата. Пред лявата стоеше баскер, гледаше го със святкащите си червени като въгленчета очи и се смееше.

Изпита внезапен задушаващ ужас. Тик, който сви душата му в точка. Безумие, вцепеняване, изгуби себе си. Баскерът продължаваше да стои неподвижно, да го гледа — като мрачен ескиз на Франсиско Гоя и също толкова неправдоподобен.

… Говореше се, че имат поглед на базилиск58, под който набелязаната жертва се вкаменявала, онемявала и кръвта й спирала. Говореше се, че някои баскери откъсвали краката на човека и го оставяли да поизгние. После се връщали и го изяждали. Говореше се, че всъщност не обичали да убиват — не харесвали прясно месо. Говореше се, че ако не виждаш друг изход, е по-добре да се застреляш…

Първият шок премина, той беше целият в ледена пот, но вече разбираше всичко. Отново бе старият, обладан от гордост, злобен и властен човек, привикнал да подчинява и отвикнал да се подчинява. Не желаеше нито да умира мъчително, нито да се застреля, за да избегне мъките. Искаше да живее. (Колко много загуби за едно денонощие!… Проклета нощ. Проклета липса на късмет…) Той не откъсваше очи от мрачното видение зад стъклото, протегна ръка и отвори жабката. Пистолетът не беше там. Прапорщикът го беше откраднал. Впрочем пистолетът беше газов и безполезен срещу баскера. (Колко необратими загуби само за една нощ!) Свиня, помръдна устни той, без да издава звук. Обхвана го пристъп на омраза, която потисна всички останали чувства. Опипа пространството под седалката, там където Ванечка тайно държеше осколъчна граната за всеки случай.

Глупавият прапорщик не я беше намерил и сега той я стисна в юмрука си, със зъби издърпа шплента и протегна свободната си ръка, за да отвори лявото стъкло.

Но баскерът вече го нямаше.

Гадино умна. Мамицата ти! Излезе навън и внимателно обиколи колата, държейки гранатата, готов да я хвърли или в краен случай просто да разтвори пръсти. Вървеше през непроницаемата мъгла. Нищо не се виждаше. Абсолютно нищо. Светеха само габаритите на колата, но не осветяваха нищо.

Заобиколи колата и видя в отворения багажник Ванечка, който лежеше там неподвижен и го гледаше. Ванечка беше съвсем малък. Черна, лепкава локва заливаше целия багажник. Ванечка беше в съзнание, но мълчеше. Нямаше крака.

После заговори. Гласът му бе като звъняща струна.

— Гос-с-сподар-ю-ю, доубийте ме… — и умря.

Той видя как животът си отиде от черните неподвижни очи и как тялото, което преди малко бе пружина, натегната до край от болка и ужас, омекна…

Остана неподвижен няколко секунди.

(Никога не бе знаел как да се държи с мъртвите. Десетки хора бе изпратил вече ТАМ, но така и не се научи да склони глава, да докосне с устни леденото чело, да се изправи и отново да склони глава… Това му се струваше театър. Евтина самодейност. Представление — неизвестно защо и пред кого.)

После протегна свободната си ръка към сънната артерия на Ванечка. Нямаше пулс. Ванечка вече не беше тук. И никога нямаше да бъде. Затвори капака на багажника и сякаш внезапно се събуди. Обкръжаващият го свят, току-що съществуващ отделно и някак далече, се стовари отгоре му безпощадно. В този свят (освен ледена мъгла) имаше леден студ и вятър, ледена безнадеждна самота и мъртвешката воня на звяр, който доскоро бе тук и може би все още бе наблизо: гледаше, чакаше, преценяваше, решаваше…

Потрепери целият. Ръката му стискаше гранатата. Усети металическия вкус на шплента, който все още стискаше със зъбите си. Дойде на себе си и си спомни какво именно трябва да направи. Не можеше да върне шплента обратно. Изплю го. Гранатата остана в него. За всеки случай. Не срещу баскера — изведнъж придоби увереност, че звярът е заминал, че ще се върне след няколко дни, за да разпори със стоманените си нокти капака на багажника и да стигне до онова, което бе вътре. За да попречи на това, сега трябваше да се насили и за пореден път да преодолее себе си — да върви, да пълзи, ако е необходимо, но да намери хора, каквито ще да са, макар по-добре свои.

Вървеше бавно, почти не усещаше вкочанените си нозе, с които несигурно, като слепец, напипваше пътя. Не виждаше почти нищо пред себе си, беше протегнал напред свободната си ръка и грижливо притискаше към гърдите си юмрука с гранатата. Не мислеше за нищо. Ако имаше начин да си върне способността да мисли, сигурно щеше да мисли само за това, колко проклета бе тази нощ и за това, че няма да я преживее. Страхът тихо го ядеше и той запя: „Закука сива кукувица… по ранина, на разсъмване…“ Пееше, стараейки се да подражава на интонацията на майка си, но не знаеше украински, просто помнеше думите, мотива и интонацията наизуст. „Ой заплакали са юнаците… хей-хей, в чужбина в затвора…“ Беше забравил думите и започна отначало. Вярваше, че това ще му помогне. Страхът му вече побеждаваше разсъдъка. Но нищо не се случваше. Очевидно заклинанието притежаваше сила.

После, когато мъглата започна да се разсейва, когато на небето се появи и увисна над черната стена от храсталаци нащърбената мътна луна, той, ни в клин ни в ръкав, си спомни съчинената някога от него и отдавна забравена песничка с туристически мотиви:

Защо там мечките и слоновете бяха заедно? Кои бяха тези „ние“? Някога песничката беше съвършено конкретна, той ясно помнеше това, но сега всичко се беше изтрило, изветряло и за нищо не ставаше. И за никого. Не и за него. Не и за този бетонен път. За тази мътна огризка космическа беда над косматите храсталаци. Не и за самите храсти, където живее нещо по-зло от мечка, макар и, слава Богу, по-малко от слон…

… Какви кучета? Ловни ли? Или за теглене? Къде се намира този Мечи хребет (а също послушно изплуващите по асоциация: Въшлив хълм, Грибановска краулка, Сто и втора отметка)? Поне да можеше да си спомни през коя година беше това?… Никога през живота си не съм ходил на лов. Сашка Калитин беше ловец, но ходеше предимно за патици и глухари, какво общо имат мечките?

Това да не е за нас с Виконта, усмихна се той и внезапно усети отново своите фалшиви мустаци — мокри миризливи калчища под носа. „Целеше се в слона, а улучи мене…“ Не е лошо. В това явно има нещо. Виконта винаги бе смятал, че нашето въображение е по-голямо от нашия свят: всичко измислено съществува. Всеки стих е вместилище на Истината. Просто не винаги ни е дадено да разберем, каква именно и за какво… Ние знаем много повече, отколкото разбираме. Това е наша беда и щастие едновременно…

… Това е много точно. Като природен закон. Нито да прибавиш, нито да извадиш: гризе. Не бива, Виконте, помоли се той. Аз съм твой завинаги и завинаги с теб. Макар че това твое змийско гнездо ще го унищожа, ако е рекъл Бог. Защото не бива. Защото има неща, които не бива да се правят. Неща, които са нужни, много нужни, но в същото време и много ужасни, не бива да се вършат. Не винаги умеем да се изразяваме. Да разбираме. Да формулираме. Трябва да се стараем. На всяка цена трябва да се стараем. Но дори ако не сме успели нито да разберем, нито да формулираме, трябва да почувстваме (просто с грубата кожа на душата): това не бива да се прави.

Песента му свърши. Започна я пак отначало, изпя я цялата на висок глас и когато пак свърши, продължи да върви без песен. Всичко се виждаше наоколо. Мъглата остана назад, отпред беше обикновена тъмнина с дребен сняг, а луната, макар и поизносена от годините си (като валенки, изядени от молци), светеше ярко и му позволяваше да избира къде да постави крака си (полумъртъв, с болящо разбито коляно) и къде не бива в никакъв случай. Беше си загубил пантофите, краката му бяха боси, но той не го знаеше…

Сега свикна тук, както винаги свикваше навсякъде и в каквато и да е ситуация. Знаеше, че ще върви точно толкова, колкото трябва и няма да позволи на никого и на нищо да го спре. Винаги се бе стремял да бъде честен, най-вече със себе си. Познаваше себе си като доста твърд, не особено добър човек, неумеещ и нежелаещ да лъже и придаващ на това обстоятелство прекалено голямо значение. Честността е валута на нравствеността. Политиката не приема тази валута, тя си има своя валута, но докато светът се управлява от безчестните или, в най-добрия случай, от умерено честните хора, дотогава светът ще е безчестен или в най-добрия случай, умерено (според обстоятелствата, от време на време, ако е полезно за делото, деван-лез-анфан, за пресата и телевизията) честен. Или — или. Разбира се, Виконта винаги (и сега) се бе отнасял към тази идея скептично. Честността е нещо като ума на красива жена: не е лошо, но не я обичаме заради това… Виконта е циник. Но и учен. Знае цената на честността. Знае, че честността няма цена. Като живота. Нея просто я има или я няма. Тя е самоценна…

Опомни се. Какво ми става? С кого говоря? Или това не съм аз? Но някой току-що бе до мен. Седеше в креслото и гледаше огъня през висока чаша със скоч…

Наоколо нищо не се случваше. Той вървеше. Тътреше краката си и разбитите колене го боляха ужасно. Почти нищо не помнеше, бе забравил за Николас, за Ванечка, за Майкъл и съвсем бе забравил за непознатите хора. Ясно помнеше само едно: ако отпред се появят непознати, трябва да се скрие в храстите, а ако и това не помогне, трябва да разтвори пръстите на дясната си ръка; ако отпред се покажат фарове, това ще е Кронид — тогава трябва да излезе на средата на пътя и да разтвори ръце… Само дето не беше сигурен, че ще му стигнат силите да разпери ръце. И много се съмняваше, че ще успее, ако се наложи, да разтвори пръстите си — ако трябваше да бъде честен докрай, беше сигурен, че НЯМА да успее да го направи…

… Фаровете се появиха неочаквано и съвсем близко. Той се опомни, затича се към тях и замаха със свободната си ръка. Колата го избегна с рев и скърцане на спирачки, сякаш се дръпна от него с отвращение. След нея с рев се носеше малък щабен БТР, подарък от предишния Министър на отбраната. Беше пълен с момчетата на Артьом. Въздушната вълна го отхвърли, не успя да се задържи на краката и падна върху бетона, без да почувства болка и дори без да разбере, че е паднал.

— Проклети алкохолици — нервно каза Кронид, който седеше зад волана на пакарда. — Едва не сгазих този боклук…

— А може би той искаше да го сгазиш? — промърмори Артьом, мрачно захапал цигара. — Видя ли какъв е?

— Какъв?

— Мустакат. Очевидно е избягал от лудницата. Търсеше си смъртта.

На което Кузма Иванович отвърна меланхолично: „Всички ще умрем“. Това прозвуча при него като прогноза, но никой не подозираше колко бързо ще се сбъдне тя.

— По дяволите, закъсняваме — каза Кронид.

— За какво се тревожиш? — попита Кузма Иванович. — Той е омагьосан.

— Господ пази предпазливия.

— Него и така Бог го пази… — каза Кузма Иванович, а Динара за пръв път каза от задната седалка с непознат, явно спаднал глас:

— Стига сте дрънкали! Млъкнете, за Бога!

Тогава видяха „адиабата“ с отворена дясна врата.

Той не виждаше и не чуваше нищо от това. Не можеше да го чуе дори ако се намираше съвсем близо до тях в колата им, на система и с кислородна маска на лицето. Стори му се, че седи на стар, полуразвален стол в малката стаичка на Виконта, досами него. Той ровеше в купата с лули, антикварните бокали проблясваха с рубините си (или топазите си), половината му живот бе останал в миналото, в бъдещето бе другата половина, пълна със скрит смисъл, и Виконта заговори по своя пренебрежителен начин: „Можеш да знаеш предназначението си и да не го разбираш. Дори е по-добре да е така, защото е казано: СПОМНЯМ СИ СЛЪНЦЕТО И НАПРАЗНО СЕ ОПИТВАМ ДА ЗАБРАВЯ, ЧЕ ТАЙНАТА Е ГРОЗНА. Тайната е грозна, мой Стак. Тайната винаги е грозна. И ако искаш да имаш евтин салам, ще се наложи да правиш от човешко…“

— Не! — каза той решително и в същата секунда малкото, почти микроскопично петънце мъртва тъкан на варолиевия мост спря дишането му.

… Свий пръстите, помисли си той безпорядъчно, вече задъхвайки се, вече съвсем без въздух. По-силно. Да не закачиш Виконта… Пръстите…