Убиецът

12

Пътешествието на север започна преди разсъмване. Началото беше пътуване в полицейска кола до местния полицейски участък, прехвърляне в кола без знаци, в която се бяхме проснали на пода отзад, завършило в Четвърти участък с промъкване в друга кола, незабележимо покрай щъкането на автомобилите, които идваха и си отиваха наоколо.

Сега караше Фъргюсън, а аз седях на задната седалка с главата на Велда на рамото ми, докато двете други коли висяха след нас на няколкостотин метра, заети от местните служители на бюрото. Фъргюсън ги познаваше всичките и ме уверяваше, че са добри мъже.

Пресякохме моста, насочихме се на север и хванахме магистралата на щата Ню Йорк при Съфърн, като спазвахме ограниченията на скоростта, докато охраняващите ни коли играеха малки игрички за да се уверят, че никой не ни следва. При нашата скорост почти всички ни задминаваха и продължаваха напред или завиваха на изходните пунктове.

Всички коли имаха радиовръзка и когато стигнахме до Кингстън, всички излязохме от магистралата и заредихме с бензин. Намерих магазин, в който си купих нужните ми дрехи, джобно фенерче, допълнителни батерии и кутия патрони за пистолета си. Когато отново се качихме в колите, поехме по път 28, който отиваше на северозапад и практически се оказахме сами на шосето.

Сега бяхме в задния двор на Фъргюсън. Той знаеше къде отива. Преведе ни покрай Тремпър, през Финикия и след няколко мили съобщи по радиото на другите коли, че завива, ще продължи половин миля и ще спре, докато те трябва да направят същото на четвърт миля по-нагоре. Ако някой ни следеше от голямо разстояние, щеше да бъде забелязан, когато се отклонява от главния път.

Той спря на алея, покрита с глинени плочи, носещи белезите на продължително, но не много често използване. Когато спряхме, изчакахме пълни петнайсет минути, преди да ни кажат, че всичко е чисто, след това продължихме бавно напред, минахме по едно дясно отклонение на още половин миля, после излязохме от горите, които ни бяха заобикаляли на тревиста равнина и пред нас се показа къщата и скалистите оголвания, които представляваха естествени постове за охрана.

Велда бе спала през повечето време. Сега действието на приспивателното привършваше и тя се събуждаше в ново обкръжение и съзнавайки, че тялото й е сглобено както трябва. Фъргюсън извади багажа ни и отвори хижата, докато аз измъкнах Велда от колата и я изправих на крака. Тя се олюляваше и се вкопчи в ръката ми като правеше внимателно всяка стъпка.

— Ще успееш ли сама или да те пренеса?

— През прага ли? Стиснах я.

— Смятам, че си достатъчно силна да го прескочиш.

Лакътят й ме мушна в ребрата.

— Едно момиче винаги може да се надява.

Усмивката й отново бе закачливо крива и разбрах, че вече оздравява. Беше отново моето момиче, красивата кукла с кестенява коса като на паж, от която една част сега беше отрязана. Красавицата с грациозно тяло, която още имаше цветни сини и лилави сенки около едното око. Жената-удоволствие с пищен ханш и пълни гърди, която едва не изгубих.

— За какви мислиш, Майк?

— Не е възможно да ти кажа — заявих и леко й се изсмях.

Но всъщност не трябваше да й казвам — вече знаеше. Насочих я към голям, мек фотьойл, настаних я удобно и отидох да помогна на Фъргюсън и другите да приготвят къщата.

Двама от хората на агенцията, които сякаш никога нямаха какво да кажат, разтовариха имуществото си — големи термоси с кафе, манерки с вода, опаковки с храна и обвиха всичко със своите непромокаеми наметала. Всеки имаше кобур отстрани и пушка Колт AP–15A2 с кухина за 223-калиброви патрони — скорострелна, точна пушка с убийствени възможности. Всеки беше снабден с нощен визьор. Метално сандъче съдържаше резервните пълнители. Когато свършеното ги задоволи, закрачиха към скалите. Нито един от тях не бе проронил дума.

Фъргюсън влезе откъм кухнята и ми подаде връзка ключове.

— Оставям колата си отзад, в случай че ви потрябва. Скрита е, заредена е с гориво и е насочена напред, за да можете евентуално бързо да заминете.

— Защо ще ми е да го правя?

— Просто предпазливост — той измъкна портативен радиотелефон от джоба си, натисна му копчето и повика:

— Номер едно, проверка.

Радиото отговори:

— Първи, проверка.

— Номер две, проверка.

— Втори, проверка — повтори радиото.

Той изключи апарата и го остави на масата.

— Имате връзка с двата поста охрана за непредвиден случай. И, за Бога, пазете радиотишина колкото е възможно повече. Нека те да ви дадат знак за тревога, ако е възможно. Защото когато тяхното радио приема и други уши освен техните могат да чуят.

— Разбрано — отговорих аз. — Телефонът тук работи ли?

— Да, но лошото е, че е дуплекс, така че стойте далече от него.

— А как е с телевизията?

— Имате късмет. Прекараха връзка насам миналата година, така че забавлявайте се с трийсет канала. Всичко друго работи, имате достатъчно храна, бира и тоалетна хартия. Искаш ли цигари?

— Престанах да пуша.

— Тогава живейте си, приятелчета. И бъди мил с дамата.

— Направете ми услуга, Фъргюсън.

— Каква?

— Накарайте Пат да ми се обади, когато веселбата свърши.

Фъргюсън протегна ръка и аз я поех. С думите „Разбира се, Майк“, той излезе навън с другите. Моторите на двете коли забръмчаха, след това бавно заглъхнаха в далечината.

Слънцето се бе скрило зад планината и сянката хвърляше ранен воал на здрач около къщата. Обиколих навсякъде като затварях вратите и прозорците и опознавах жилището. Всекидневната беше голяма, камината — функционална и красива. Двете спални бяха в грубоват ранноамерикански стил, всяка водеше към баня. Кухнята бе мечта на готвача и който прекарваше времето си тук беше на село, без да е загубил придобивките на съвременната цивилизация.

Проверих входовете, всички шкафове и в коридора забелязах почти скрит капак към тавана. Взех стол, стъпих на него, вдигнах капака и пъхнах главата си в отвора като изследвах мрака с джобното си фенерче.

Изолационни тръби минаваха покрай трегерите и по-голямата част на пространството беше покрита с листове шперплат за да се осигури складово пространство, но сега там нямаше нищо освен опорите на покрива и построения ръчно масивен тухлен комин на камината. Върнах капака на мястото му и слязох от стола.

Прозорците имаха почти непрозрачни завеси и ги затворих преди да включа телевизора, който ни освети толкова, колкото беше нужно. Донесох два сандвича с яйчена салата, отворих два термоса с кафе, налях две чашки и седнах до Велда. Тя каза:

— Разкажи ми всичко. От самото начало. Без нищо да пропускаш.

Така че й разказах от самото начало, но някои неща пропуснах. Тя задаваше въпроси и ме караше да повтарям събитията по няколко пъти като слагаше парченцата от картината в рамка, която да направи нещата различими. Отвътре и тя търсеше Пента, издирваше убиеца, който едва не уби и нея. В начина й на мислене нямаше гняв, а само целенасочена, спокойна преднамереност, която опипваше и побутваше парчетата като се опитваше да ги сглоби. Говорех й, държах ръцете й докато обмисляше и когато и тя стигна до същата гола каменна стена, на която някой беше надраскал името Пента, промълви:

— Уморена съм, Майк.

Заведох я в едната спалня, тя се обърна, обви ръце около шията ми и прошепна уморено:

— Оправи ме.

Пръстите ми смъкнаха ципа на гащеризона, оставиха го да падне, след това разкопчаха сутиена й. Тя с движенията си помогна да се измъкне от него, след това се отпусна на ръба на леглото. Нежно я бутнах назад и дръпнах завивките над нея.

— Лека нощ, Тигър — казах аз.

Отговор не последва. Вече беше заспала.

Върнах се във всекидневната и седнах на дървен стол-люлка. Новините по телевизията не представляваха нищо забележително. Превключих на Си Ен Ен и улових някаква национална бъркотия и спорта за деня. Нямаше нищо за залавянето на количество наркотици, струващо милиард долара.

Смъкнах одеялото от другото легло, изключих телевизора, изпънах се на фотьойла със сваляща се облегалка и заспах с пистолет в ръка.

Слънцето се издигна над източния склон и дръпнах завесите на прозореца. Навън районът беше чист, взех радиотелефона и попитах:

— Някой от вас иска ли закуска, момчета? Единият каза:

— Иди пръв, Еди. На мен ми е останало още малко кафе.

Отговор не последва, но видях някакво движение зад групата скали и единият, наречен Еди, забърза към къщата с провесена на рамото пушка. При тези двамата всичко беше истинска войнишка маршова стъпка.

Отворих вратата, пуснах го да влезе и заключих след него.

— Имате ли топла вода? Трябва ми бърз душ.

— Проверете в банята. Казаха ми, че всичко работи.

Отидох в кухнята и сложих кафето. В хладилника имаше яйца, бекон и полуготови бисквити. Извадих всичко и го приготвих точно когато Еди излезе от банята облечен, с мокра коса и с пушката си. Той яде, благодари и тръгна към вратата.

— Ще изпратя Тъни — обяви той през рамо.

На Тъни също му трябваше душ. Яде, изпи две чаши кафе и каза, че нощта е била спокойна. През деня той и Еди поотделно ще подремнат, докато другият пази. За вечеря ще дойдат един след друг, ще хапнат, преди да мръкне, ще си заредят термосите и туристическите кутии и ще започнат нощното си дежурство.

Телефонът позвъни. Вдигнах го и гласът на Фъргюсън попита:

— Всичко наред ли е?

Отговорих:

— Чудесно.

Той каза:

— Отлично — и затвори.

От стаята на Велда чух шум на течаща вода. Върнах се при кухненската печка. Имах чувството, че тази сутрин старият апетит на Велда ще се е върнал. Резенчетата бекон бяха почти готови. Направих от тях квадрат в тигана и счупих две яйца в средата. Полях ги с мазнина точно както тя обичаше и те станаха готови точно когато пристигна на масата. Сервирах бисквитите и налях кафе за двама ни.

— Не го казвай — предупредих аз.

— От теб ще стане великолепна съпруга, Майк.

— Помолих те да не го казваш.

— Тогава ощипи ме по устата с устните си — предложи тя.

— Ще почакам, докато си изядеш яйцата.

Преседяхме още един ден, като гледахме постоянния поток на телевизионните новини на всеки кръгъл и половин час. В тях нямаше нищо. От метеорологичната служба съобщаваха, че към нашия район се придвижва студен фронт и можем да очакваме ранни слани тази есен.

В четири без десет телефонът иззвъня отново. Пат обяви:

— Първата кола е потвърдена.

— Кога навлизате?

— На път сме, момче.

— Някакви проблеми?

— Само политически. Б. Б. ще заглади нещата.

Чух щракване и заглъхване на гласа на Пат.

— Много добре. Доскоро — затворих аз. Исках да кажа още нещичко на другия от линията, но се отказах.

Велда седеше на ръба на стола си.

— Започва ли се?

— Брадли и Кандейси Еймъри са намерили мястото. Пат спомена, че има политически проблеми.

— Какви?

— Не каза, но ми прилича на разправия между агенциите. Бенет Брадли се готви да я оправи, а той е дяволски добър дипломат. Удар като този е толкова голям, че всеки иска парче от баницата.

— По дяволите — каза тя, — могат ли да го объркат?

— Могат да развалят кефа на шефовете.

— Какво можем да направим?

— Да чакаме… И да се надяваме, че ще успеят да се разберат.

Тя ме погледна много сериозно и прехапа долната си устна.

— Не се очакваше да протече така, нали?

— Не.

— Има нещо тревожно. И ти го усещаш, нали?

Кимнах. Беше като в онази първа събота, когато започна всичко. Беше начинът, по който големият град, който бе толкова далече, можеше да поглъща жертвите си и да прави да изчезнат без някой да забележи или да го е грижа.

Сянката на планината отново се спускаше.

Приготвих кафе и сандвичи за момчетата навън, бързо ги повиках и Еди дойде, взе вечерята за двамата и се върна към своето бдение. Велда и аз хапнахме набързо и се върнахме до телевизора като останахме на местния нюйоркски канал. До сега нищо не бе станало.

В девет часа прогнозата за времето се сбъдна. Студеният фронт бе дошъл по разписание и се почувства. Велда дръпна одеялото до брадата си и потрепери.

— Искаш ли да запаля огън?

— Би било чудесно.

Събрах дървата, наредих ги на железните подставки и пъхнах малко рехави подпалки под тях, като подредих всичко много акуратно.

— Глупаво е — пророних аз.

— Защо?

— Да се опитваш да си създадеш уют, когато проклет убиец си играе с теб.

— Това е негова игра, Майк.

— Мръсникът не е трябвало да оставя онази бележка.

— Трябвало е.

— Защо? Обясни това. Защо?

— Майк… Как си го убил?

Изправих се и се огледах около камината.

— Виждаш ли туба със запалителна течност някъде?

— Не. Не ми отговори.

— Зарежи това.

Погледнах от двете страни на огнището.

— Използвай вестниците — каза ми тя.

Те бяха грижливо подредени до стената — около двуседмично количество на Ню Йорк Таймс. Грабнах няколко броя, клекнах и започнах да късам страниците, да ги свивам на цилиндър и да ги пъхам между подпалките.

Използвах един брой, измъкнах втори и почти бях откъснал първата страница, когато това нещо ме бодна от страницата — снимка на две колони на лице, което не бях виждал от четири години и придружаваща я статия, озаглавена: „Франсиско Дювал умира днес.“

И сега Франсиско Дювал вече беше мъртъв.

— Какво има, Майк?

— Най-после са екзекутирали Дювал.

Тя взе вестника от ръцете ми и прочете статията.

— Четири години е обжалвал смъртната присъда. Най-после са приключили.

— Моите показания бяха решителни за процеса. Помниш ли?

— Присъдата е потвърдена. Бил е преднамерен убиец.

Отново взех вестника и се вторачих в снимката. Ако не го познаваш лицето би изглеждало безизразно, защото зад плътната маска на гъста, заострена черна брада и буен кичур коса, паднал на челото му, имаше ярост и омраза, които бяха изригнали в четиринайсет убийства. Очите изглеждаха безразлични, но в съда пламтяха и изгаряха всеки, който го обвиняваше.

Когато застанах на свидетелското място за да го позная, те се опитваха да ме изядат жив. Седеше там набъбнал от сдържан бяс без да го е грижа, че това, което казвам, е истина, а че удоволствието от убиването му се отнема. Трябваше да го застрелям вместо да го повалям в безсъзнание когато извърши последното си нападение на момичето, но тогава не знаех кого арестувам.

Когато напуснах свидетелското място, той каза много тихо:

— Ти ще умреш, Хамър. Аз ще те убия. Хората от пресата чуха това и двама дори го съобщиха.

Велда наблюдаваше лицето ми, докато изучавах снимката. Усетих как се стягам когато си спомних тихия глас на Дювал. Стиснах зъби толкова силно, че ме заболяха челюстите и тя попита:

— Какво има, Майк? Обърнах страницата към нея.

— Познаваш ли го?

— Само от съда. Бях там, когато прочетоха присъдата.

— Разбира се… Как би могла да видиш връзката? Имала си само кратковременен контакт и то в стресово състояние.

Тя все още не схващаше.

— С кого?

— Взе ли малко от онзи грим, който използваха, за да скрият синината около окото ти?

— Заличителят? Той е в чантата ми.

— Извади го.

Тя измъкна тубата и я отвори. Беше мека бяла мазна пръчка. Прострях вестника на пода и я използвах върху снимката. Грижливо заличих острата брада, след това махнах перчема коса. Сега Дювал беше плешив, гладко избръснат, и когато подстригах краищата на провисналото украшение над горната му устна, за да се получат мустаци в консервативен стил, Велда също видя невероятната прилика. Тя каза:

— Това е Бенет Брадли.

— Не — отговорих аз. — Това е Франсиско Дювал. Те са братя.

— Майк… По-добре е да се увериш…

— Сигурен съм, пиленце.

Отново продължително разгледах префасонираната снимка и казах:

— Пента. Най-после извадих копелето на повърхността.

Франсиско Дювал го бе казал, Брадли го беше чул и сега трябваше да го направи. Умираш, задето ме уби.

През цялото време се бях залъгвал, че съм невинен страничен човек когато всъщност съм бил главната мишена. Бях се впуснал в безумно гонене на вятър като бях сложил Антъни Ди Сика в центъра и бях открил адско количество кокаин и един възможен кандидат за президент, докато мръсникът, когото търсех, едва не премахна Велда, застанал право пред мен.

Глупак. Бях глупак. А Брадли-Пента обичаше преследването. Въвличаше всички и им изкарваше парата. Можеше да действа както си иска и всяко обвинение отиваше в грешна посока.

— Как е могло да стане, Майк?

— Може би има генетично родство, котенце. И двамата са хладнокръвни убийци. Дяволски добре са изучавали жертвата и убиването е станало част от живота им. Просто са имали разни обекти, това е всичко. Дювал го е вършил заради удоволствието от убийството. Това му е доставяло чувствено удоволствие. Той е флиртувал с всяко убийство като се е наслаждавал на цялото безсмислено действие. Трудно е могъл да бъде заловен, защото не е имал никакви мотиви освен удоволствието — както толкова много други масови убийци.

Но Брадли е направил от това своя професия.

Представи си само дързостта на такъв човек, който е могъл да се издигне в редиците на Външното министерство до такъв пост. По дяволите!

Велда не можеше напълно да го разбере. Тя възрази:

— Но правителството трябва да го е проучило, Майк, те не могат просто…

— Дете, името му много вероятно е Брадли. Ранното му минало е могло да мине през проучване, а никой не е знаел за сегашните му занятия. Той се вмъква в това като експерт по Пента. Положително е знаел всичко за него. Можел е да направи разследванията му да изглеждат страхотни като е приближавал до типа, почти го е пипвал и го е пропускал толкова за малко, че не са могли да си позволят да го махнат.

— Ти каза, че се готвят да го заменят.

— Разбира се. Уредил е дори собственото си преместване като част от своето прикритие. Получил е задача да убие вицепрезидента на Съединените щати от една неприятелска държава, защото поради поста си е можел да работи в тези кръгове. Приел е договора, може би е допуснал нарочни грешки в търсенето на Пента и това е накарало правителството да си спомни за него и да го премести.

— Никой не е посягал на живота на вицепрезидента, Майк.

— Не е, защото преди да успее да свърши подготвителната работа, са екзекутирали брат му и мислите му са приели един от тези обрати, които стават при неуравновесените. Той е откачил, просто е откачил. За пръв път е действал несвързано. Канел се е да осъществи обещанието на брат си. Знаел е за мен, къде живея и къде работя. Измислил е целия сценарий и се е погрижил да се срещне с мен в онази събота. Слабото му място е било, че не е знаел как изглеждам. Трябвало е само да се отнесе до справочния отдел на някой вестник и нямаше да ме изпусне. Моите папки със снимки в тях са дебели по два сантиметра. Целият му натрупан опит е отишъл на вятъра, защото е подходил емоционално към това убийство.

Докато разказвах това на Велда, пъхах още хартия под дървата. Кибритът беше в малка чугунена кутия на рамката на камината. Запалих една, допрях я до вестниците и се загледахме в огъня, който се разгаряше.

— Странно — казах аз. — По някакъв начин това не е имало значение. Свръхличното пътуване, което е предприел, като е оставил бележката от Пента, го е върнало обратно точно в същата работа. Бил е единственият експерт по Пента в страната и се е оказал на самото място. Сега вече ме познаваше. Нямаше повече да си позволи да бъде небрежен. Това, което Брадли не е разбрал, е, че шефовете му отвъд океана мислят съвършено различно. Те са фанатични националисти и са му плащали за политически убийства, а вместо това той се е изложил на възможно залавяне и разпити, които биха могли да разкрият плановете им, и те са решили да го убият.

Тя взе машата и разбърка огъня. Той се захващаше, дърветата започваха да пращят.

— Никаква любов не е изразходвана в този престъпен бизнес. Фелс и Бърн са му стари връстници. Вероятно ги е използвал при своите дела, така че работите им са били тясно преплетени от години. Непременно са знаели много един за друг през цялото това време. А сега внезапно Бърн и Фелс получават договор, който им предлага да убият Брадли задето е изоставил първоначалния си обект.

— Как биха могли да знаят къде да го намерят?

— Научили са само онова, което вестниците са споменали за бележката, но то им е стигнало. Аз бях нишката им към Пента. Решили са, че трябва да знам нещо за него, оттам и отвличането.

— Можели са и да те убият.

— Не. В тях има твърде много професионализъм. Това би докарало прекалено много полиция.

— Но те убиха Смайли — напомни ми тя.

— Скъпа, тези двама са били истински негодници. Бързали са и са използвали за действията си старите си връзки. Когато са свършили работата си със Смайли, не са искали да оставят наоколо никакви свидетели, така че са го очистили. Глупаво са използвали тайна квартира, без да се досетят, че Пента… или Брадли, също е знаел за нея. Синхронизирането на нещата от страна на Брадли е просто страхотно. Винаги се е предполагало, че в това време прави нещо друго.

— Например премахва Фелс и Бърни.

— Два бързи, точни изстрела и край. Твърде жалко, че не е имал време да претърси квартирата. Може би е опитал, но къщата е приспособена от експерти и онези двамата са имали хитро скривалище — изсмях се. — Чудя се дали още е държавна.

— Майк… Докато бях в болницата…

— Оня пръв санитар в стаята ти е бил той. Искал е да те убие, котенце.

— Това е безумно!

— Виж какво… Ти би могла да му хвърлиш бърз поглед в нашия офис.

— Но не бях успяла.

— Но пък имаше лента с гласа му. Някъде в администрацията би могло да има и други записи на гласа му и снемане на гласова характеристика от твоя би била друго доказателство, което би могло да го закове. Едно е сигурно: не е бил глупав. Знаел е, че се е обаждал тогава и е искал да се осигури двойно.

— Записването на гласа му стана почти случайно. Никога не съм мислила…

— Не е можел да рискува. Освен това е искал да ме направи уязвим. Знаел е, че ще се побъркам, ако те пречука и ще изляза на открито. За щастие Пат държеше ченгета пред вратата ти и осуети всичките му планове в това направление. По дяволите, той и без това имаше куп удобни случаи да се справи с мен. Беше там, когато казах, че отивам в офиса си и имаше предостатъчно време, докато бях вътре да заеме позиция и от адски близо да ме пречука от колата — замълчах, загледах се в огъня и се замислих за начина, по който бях отхвърлял мотивите за убийството си. Изглеждаше, че те въобще липсват. — Знаеш ли кое е жалкото? Аз бях единственият, който не прозря истината. Завъртях се около Ди Сика и всичко, което правех, беше само прикритие за Брадли. Той беше на върха на действията като капак на гърне и всичко вървеше до голяма степен както той си поиска. Ако присъства при залавянето на онзи наркотик няма да има понижение… Ще се издигне на по-висока степен и ще стане дори още по-важен за работодателите си от преди. Ще бъде в състояние да устройва политически убийства почти когато му скимне. Виж само как се постави в центъра на това. Точно сега не би искал никакво подозрение да падне върху него. Доброволно седна в бронираната разузнавателна кола с Кандейси, дава нареждания на нашите момчета, но някъде е спрял за достатъчно дълго и е успял да предупреди двете федерални агенции и да ги вкара в политическо боричкане. Предполага се, че той е някъде, откъдето приглажда настръхналите пера докато трае залавянето, а знаеш ли къде е всъщност?

— Къде?

Долових напрежението в гласа й.

— На път за насам — отговорих аз. — Той можа да нанесе удара си върху нас и при това да се окаже отново в играта в града. Никой няма да забележи отсъствието му в суматохата или да му хрумне да го потърси, защото вече ще е изработил своето алиби.

Огънят сега пламтеше, но Велда потрепери и аз отново изпитах онова чувство. Бях пресметнал часовете и минутите и знаех, че това, което току-що бях казал, бе вярно.

Издърпах Велда настрана от яркия огън и се втурнахме в сянката към телефона. Взех го, вслушах се, два пъти ударих апарата и го оставих.

— Прерязан е, нали? — попита Велда.

— Трябва да е станало около главния път. Наоколо няма стълбове, така че кабелът трябва да минава под земята до шосе 28.

— Можеш да кажеш на пазачите…

— Не. Той ще има двустранна линия на тази честота при себе си. Ако пазачите са нащрек, биха могли да го улучат с техните нощни визьори.

— Биха могли? — в гласа й имаше странна нотка на обреченост.

Времето бързо летеше. Трябваше да вляза в играта, а Велда не беше в състояние да върви с мен. Наредих:

— Ела тук — и я поведох към антрето. Дръпнах стола, качих се на него и отворих капака на тавана. — Ще се скриеш тук.

Тя отстъпи назад с очи, вперени в черната дупка на тавана.

— Не мога.

— Глупости. Трябва да го направиш.

Наложи се да я кача насила на стола, след това да я повдигна в тъмнината. Когато краката й бяха вътре, протегнах й фенерчето. Поне имаше нещо, за което да се държи. Казах й да стои тихо и да не мърда, след това напипах капака и го наместих обратно.

Нямаше как да угася огъня, така че долепих два стола един до друг пред телевизора, наслагах достатъчно възглавници от дивана по тях за да изглеждат заети, отидох в задната спалня и отворих прозореца. Изпълзях навън, затворих прозореца и застанах там, като се опитвах да доловя всеки звук, докато очите ми привикваха с тъмнината.

Когато за пръв път дойдохме тук, бях запечатал мястото в съзнанието си и сега си го припомнях в подробности. Ако Брадли е отвън, вероятно има очила за нощно виждане, които могат да различат всяко движение по терена.

Легнах по корем, пълзях и спирах като се стараех да се заровя в тревата. Брадли не би имал време за изследване на повърхността колкото имах аз, така че леките ми очертания биха му се сторили като хълмче. Дъгата, която описах, ме отведе далеч от скалите, заобиколи ги, след това дойдох пред тях от другия край.

Сега виждах къде е постовият. Беше мястото на Еди и успях да го видя като смътен силует на светлината. Не исках да се обърне внезапно и да ме застреля, затова не казах нищо, докато не се озовах точно над него. Протегнах ръка и го сграбчих над лакътя.

Проклетата пушка изхвръкна от пръстите му и той падна върху мен, мокър и лепкав от кръвта, която се стичаше от главата му. Взех пушката и насочих визьора към другата скала. Нощта се превърна в зеленикаво оцветен здрач, където всичко беше замъглено, но различно. Обърнах нощния визьор към купчината скали и видях чифт крака, които стърчаха там, където не би трябвало да бъдат и хвърлих пушката.

Копелето е било тук! По дяволите, трябваше да си стоя в къщата, вместо да се опитвам да се свържа с охраната. Имал е колкото си иска време за да обезвреди двата поста и сега вероятно е вътре. Имаше време в излишък. Ще трябва да се увери, че държи височината и иска да ме изненада. Ако открие, че къщата е празна, ще трябва да преразгледа плана си. Но първо трябва да се увери. Вероятно е намерил колата отзад, така че ще разбере, че сме наблизо. Ще се досети, че не мога да вървя бързо с Велда и че положително няма да я изоставя. Следователно ще търси. Първо в стаите, после в по-скритите места.

Тичах като луд с пистолет в ръка. Приближих до къщата и останах в тревата като се промъквах към задната й страна. Ключалката нямаше да е трудна за отключване за професионалист. А може и да счупи стъкло на входната врата и отвътре да завърти дръжката. Това нямаше значение. Важно беше само, че той е там, вътре.

Краката ми почувстваха чакъла и стъпих на него, отидох до прозореца и го отворих. Щях да умра от бързане, но прозорецът се отвори лесно, той не беше в стаята и аз се плъзнах вътре тихо като сянката си.

Във всекидневната пламъците танцуваха като хвърляха мътен оранжев отблясък наоколо. Пращенето на горящите дървета заглушаваше всякакъв слаб звук, който бих могъл да чуя. Пристъпих бързо към чудноватите рисунки, които огънят правеше по стените, ослушах се отново, след това коленичих и започнах да пълзя като животно през стаята.

Лъчът на джобно фенерче бързо проряза тъмнината зад ъгъла. След това го чух — влаченето на краката на стола по пода. Една ръка внезапно замахна към тавана и той се разсмя. Копелето се смееше!

Влязох точно когато чух приглушения писък на Велда и в мъждивите, подскачащи светлинни рисунки чифт мъжки крака висяха от отвора на тавана и бавно се качваха нагоре, докато той се вдигаше на ръце.

За секунда поисках да го смъкна долу, но смених намерението си.

Освободих спусъка на 45-калибровия пистолет, избрах си истинска нарочна цел и го натиснах. Той изригна грохот и жълтеникава светлина, и в тази единствена секунда видях кракът да отскача и се свива в смешно движение, и преди да успее да извика, повторих това и с другия крак, и целият мъж тупна от отвора на тавана с ръка, още вчепкана във Велда, която я измъкна заедно с него.

Кракът ми го ритна настрана, изправих Велда на крака и двамата погледнахме надолу към Брадли. Действието на куршумите беше го направило почти бездиханен. След това болката истински го смаза. Ръцете му се протегнаха, като диво се забиваха в пода. Погледна ме с очи толкова пълни с омраза, че изглеждаха почти черни. Спокойно казах:

— Беше ти брат, нали?

Той побесня и замята тялото си в гняв и болка като все още се опитваше да се измъкне. Оставяше кървава следа след себе си и лицето му бе стегнато от крещяща гримаса.

— Близнак, копеле такова! Ти уби моя брат-близнак. Уби и мен, ти скапан…

Наведох се и опрях дулото на моя пистолет право в челото на Брадли.

— Ако го направя, ще отрежа нещо повече от петте ти пръста, Пента. И ще го сторя със собствения ти нож.

Велда стоеше без да се намесва и хладнокръвно наблюдаваше. Казах й:

— В колата има радио, пиленце. Щатската моторизирана полиция е на девети канал. Повикай ги.

Тя ми кимна и тръгна към вратата.

Ухилих се надолу към Брадли. Чудех се, какво ли ще кажат от Министерството на външните работи. По някакъв начин беше твърде лошо, че се връща жив. Шумотевицата ще бъде ужасна. Тя ще замъгли голямата история, която ще издигне на върха Полицията на Ню Йорк, ще осигури на Рей Уилсън славно изпращане и ще направи един ден Кандейси президент.

Усмивката ми стигна до него. Хилех му се по същия начин, по който и на брат му в съдебната зала. Внезапно тялото му се загърчи в спазми. Той започна да си къса дрехите и изрева:

— Ти ме уби! — погледна надолу, отново закъса дрехите си и извика: — Ти ме уби!

— Не още — отговорих аз.

Опита да отмести главата си настрани от пистолета, но аз го задържах върху него. Той се мяташе като се мъчеше да се отдалечи от мен и кървави пръски набраздяваха стените. Усетих от тях и по лицето си и отново се ухилих.

Ръцете му се опитваха да достигнат до раздробените му крака, от устата му излизаше пяната на агонията. Той пак видя усмивката ми и изпъхтя нов вик, който успя да превърне в думи.

— Уби брат ми, уби и мен!

Тогава намери малокалибрения пистолет за който всъщност опипваха ръцете му и го вдигна нагоре, описвайки помитаща, смъртоносна дъга като пръстът му натискаше спусъка.

Чу се смазващият рев на четирийсет и пет калибровия. Кръвта му потече навсякъде. Пресни тъмночервени петънца се появиха върху опакото на ръката ми. Бавно се изправих и му отправих сурова усмивка, която той вече не можеше да види.

Казах:

— Сега вече те убих, лайно.