Убиецът

5

Паркирах колата си на половин пряка надолу от „Автомобили Смайли“, излязох и се огледах. В долен Манхатън има много места като това, със стари здания, които се рушат поради липса на поддържане, подслонили западнали магазини, които продаваха старомодни или излишни стоки. Миризмата на гума идваше от един вулканизатор, който бе отворил рано. Пред вратата му двама мъже разтоварваха кашони от един пикап.

На едно магазинче имаше знак на фирма за инструменти, но изглеждаше напълно изоставено. Имаше стъкларски магазин, който изглеждаше стабилен и друг гараж, специализиран по настройване и поправки, който тъкмо отваряше. Няколко други магазини изглеждаха затворени завинаги.

Когато минавах покрай Смайли помислих, че е затворено, но отзад проникваше светлина и някой се движеше. Ударих вратата с юмрук, почаках, после повторих.

Един глас извика:

— Спокойно, идвам, идвам. Дребен старец отвори вратата и каза:

— Не сме отворили.

Пъхнах крака си в отвора и задържах вратата.

— Вече сте, приятел — разпънах я, бръкнах в джоба си за портфейла, разтворих го за миг и го пъхнах обратно.

Жестът беше достатъчен.

— Пусти ченгета, защо направо не дойдете да живеете тук?

— Нямаш телевизор — казах аз. — Къде живееш, татенце?

— Където живеех и когато другите ченгета идваха тук. Вече им казах.

— На мен не си ми казал.

— Точно там, зад ъгъла. Над бакалницата. Кво си мислиш ша намериш? Тук нема нищо.

— Това е допълнително повикване, татенце. Знаеш ли какво е допълнително повикване?

— Знам, че ша ми кажеш кво е.

— Това е в случай, че си спомниш нещо, което си забравил.

— Нищо не съм забравил.

Бръкнах във вътрешния си джоб и го оставих да види пистолета и кобура. Нищо не прави на хората по-силно впечатление от един пистолет.

— Как се казваш?

— Джейсън — погледнах го. — Макинтайър — добави той.

— Адрес? — каза ми го. — За кого работиш?

— Казах на ония хора.

— Сега го кажи на мен.

— Когато Смайли иска нещо да се направи, работя.

— Какво нещо?

— Да се почисти. Понякога изпълнявам поръчки. По дяволите, много съм стар за друго. Требеше да дойда, кога ченгетата разбутаха всичко. За кво гледат, дявол ги зел? Казват, че някой пребил някого тук. Имаше петна кръв на пода и знаеш ли кво?

— Не, какво?

— Намерих зъб, цел зъб, по дяволите. Беше ей тук, на куп боклук в една кървава плюнка. С телове и сичко по него.

— Показа ли го на полицията?

— Нее, бяа си отишли.

— Дай да го видя.

Той ме погледна, сякаш това не е моя работа и му подвикнах:

— Дай го.

Беше зъб наистина, единичен, държащ частична протеза. Приличаше на долен кучешки. Част от пластмасовата протеза бе изчезнала, но металните халки, които я крепяха за околните зъби бяха цели.

Попитах го:

— Защо толкова пазиш това? Старецът разтвори ръце.

— Казвам, мистър, тия работи пари струват. Ако оня човек дойде да си го търси, мога да си изкарам петарка от него.

Поклатих глава, сякаш не му вярвах.

— Мислиш, че те будалкам ли? Лани имах едни очила, които някак си се бяха наврели под хидравличната преса. Стъклото беше счупено, но рамките бяха от чисто злато. Получих шест долара за тях.

— Кога пешо това?

— Не знам. Зима беше. Адски студ вънка.

— Къде беше Смайли?

— Беше в отпуска оная седмица. Дойдох, преди да се върне, да пусна отоплението. Смайли не обича да пилее и цент.

— А този път кога се връща?

— Утре — отговори Джейсън. — Той не обича кога сичките тия лайна стават тук.

— Тогава ще дойда утре.

— А какво ша стане с моя зъб?

— Виж какво ще ти кажа — отвърнах аз. — Ако намеря на кого е, ще ти го върна.

— Ченгетата нищо не връщат.

— Може би си прав — казах аз.

На пряка по-нататък намерих местното кафене. Очаквах да бъде обичайната порутена помийна яма, в каквито попадаш по тези места, но дребната стара италианка го държеше спретнато като собствената си кухня. Когато влязох трябва да съм изразил удоволствие, защото тя се засмя и рече:

— Изненада, а? Ти си изненада, всеки нов тук е изненада.

Седнах на високия стол и поръчах сандвич с яйца и кафе.

— А бекон?

— Защо не? Добре звучи.

Тя кимна и се върна при печката си.

— Получих едри яйца. Никакви дребни и средни. За хора, които много работят, намерих много едри.

— Страхотно.

— Ти не работиш тук, нали?

— Не. Имах работа при Смайли, но го няма.

— А, откачения Смайли. Все казвам на моя Тони, че Смайли е откачен.

Наля кафето ми и я попитах:

— Какво значи откачен?

Тя сви рамене и поклати глава.

— Дребен човек, големи гащи. Обича да прави големи циркове. Иска си рестото от двайсет цента за поничка. Яйцето отгоре ли да бъде?

— Да. Жълтъкът да е цял.

Намаза филията с масло, нареди върху нея четири резена бекон и ловко постави яйцето отгоре. Гледаше ме как изрязвам жълтъка с ножа, размазвам го по бекона и шляпвам белтъка върху него. Когато отхапах първата хапка, усетих, че жълтъкът потече по брадата ми. Тя се засмя.

— Само сексуалните мъже ядат така.

— Много вкусно — казах. След малко добавих: — Човекът там твърди, че Смайли ще се върне утре.

— Разбира се, той се връща — съгласи се тя. — Ще си купи кафе, ще ми даде двайсет цента. Голяма клечка. Той и неговите коне. Казвам на моя Тони, че не е добър откачен.

— Губи ли понякога?

— Смайли откачения? Никога. Той е голяма клечка, която никога не губи.

Довърших ои сандвича, платих й точно плюс долар бакшиш и поясних:

— Само за да не си помислиш, че и аз съм откачен.

Още около час обикалях из квартала на Смайли и говорех с хората, които работеха там. Изглежда никой от тях не даваше пет пари за Смайли. Получаваше понякога някакви случайни поръчки в работилницата си, но нищо, което би донесло много пари. Хиподрумите само държаха Смайли на стъпка по-високо от другите.

Един от хората даже не вярваше в това.

— Лайна, човече, ходи на състезания дори когато няма такива. Обича да се нрави, че взема самолет за някъде, но ядец, фалирал е преди да тръгне. А се връща с пачка пари.

— Значи ходи в Бюрото за залагания.

— Майтапиш ли се? Смайли да ходи в Бюрото за залагания? При някой букмейкър най-много, но не и в бюрото.

— Сигурно има голям късмет — предположих аз.

— Дръжки. Знаеш ли какво смятам? Че е забъркан вътре с някого. Хора, които се въртят наоколо и му казват на кого да заложи.

— Че откъде смяташ може да има такова влияние?

След като обмисли това, той кимна.

— Ъхъ. Значи си е мошеник. Значи получава пари от някъде — той плю на земята и се върна към работата си.

Нямаше какво повече да гледам. Когато дойде утрешният ден, ще отида при Смайли и ще си поговорим. Него исках да видя.

Бърк Рийди свърши с пациентите си, изми се и влезе в кабинета. Седна и разтри лице с ръцете си.

— Искаш ли да пийнеш? Поклатих глава.

— Сега не.

Той отвори долното чекмедже, намери минибутилка със скоч и наля в една чаша. Вдигна го към мен с думите: „Сувенир от авиолиниите“, изгълта го и избърса устни.

— Велда бързо се оправя, както знаеш.

— Казаха ми, когато се обадих. Кога ще може да говори свободно?

— Ако не се престараваш, може всеки момент. Лицето й ще бъде ужасно още някоя седмица, но ще се нормализира. Ударът, който е получила, е бил толкова силен, че искаме да се уверим, че няма трайно увреждане.

— Какво би могло да е то?

— Ами, например, възможна загуба на паметта. Досега няма такива признаци. Кога ще отидеш при нея?

— Тази вечер.

— Добре. Ще се радва да те види — той се усмихна и добави: — Знаеш, разбира се, че е влюбена в теб.

— Работим заедно от доста време — отвърнах аз.

— Зарежете работата и се оженете. Човече, от дърветата не виждаш гората. Тази жена си заслужава.

— В моята работа факторът продължителност е доста скапан, докторе. Той създава бизнеса, но съсипва браковете.

Смених темата и му подадох счупената частична протеза от гаража. Взе я, разгледа я от всички страни и попита:

— Какво се очаква да кажа по това?

— Какви са шансовете да се намери притежателят?

— Разбирам, че имаш предвид чрез полицията?

— Точно така.

— Ами, те пращат зъбни рентгенови снимки, снимки на протезите и медицинските картони на пациентите по цялата страна. Не знам какъв процент на точна идентификация се получава в резултат на работата на техниците, които я извършват, но знам, че е имало многобройни успехи — протегна се и пусна протезата в ръката ми. — Толкова малко парче няма да е лесно да се определи. Пречката е в голямата му простота.

— По дяволите — възкликнах.

— Полицията е добре оборудвана, Майк. Модерната им технология е страхотна.

— Така е, когато може да се концентрира.

— Можеш ли някак да стесниш периметъра? Отправих му мила усмивка.

— Момко Бърк, ти си адски умен медик — подхвърлих протезата във въздуха, улових я и я пуснах в джоба си.

Бърк бръкна в чекмеджето и извади малко пликче за хапчета.

— Нека сме акуратни с това нещо.

Той ме гледаше, докато я пъхах вътре и залепях пликчето. После отново я прибрах. Благодарих му за труда, излязох на улицата и махнах на минаващо такси.

Пат въртеше зъба между пръстите си, после го остави на бюрото.

— Идваш с най-проклетото нещо, Майк.

— Твоите момчета не са измели добре гаража.

— Може би ако беше дошъл право тук оная нощ, момчетата нямаше да са толкова небрежни.

Кимнах. Тук беше прав.

— Все пак какво се очаква от мен да направя с това? И не ми казвай, че трябва да намеря собственика. Нямаме работа с труп или изчезнало лице, така че от какъв зор? Има може би милиони такива частични протези…

— Задръж, Пат — прекъснах го. — Провери само два източника за тези. Провери зъболекарските картони на ФБР и ЦРУ.

— Ти откачил ли си! — избухна Пат. — Мислиш, че нашите момчета могат да извъртят такъв номер?

— Защо не?

Той внимателно изучавате лицето ми.

— Обясни ми причината. И не с онези лайна, че имаш някакво чувство.

— В ситуацията има финес — казах. — Те търсеха отговор, нищо повече. Дори не се опитаха да ми строшат кокалите заради получените няколко добри удара по места, където боли. Оставиха ме да се измъкна сам. Имат достъп до натриев пентотал, избърсаха ми ръката със спирт, преди да ме инжектират. Това са неща, които момчетата от занаята правят автоматично.

— Ами ако нищо не излезе?

— Няма да разбереш преди да се опиташ, нали?

— Разследвания като това могат да повдигнат веждите на няколко души.

— Пат — казах, — и ти знаеш, и аз знам, че всички ние имаме странни връзки по необичайни места. Полицейското управление на Ню Йорк е могъщо учреждение, бебчо, и когато те питат, всеки слуша. Просто си използвай връзките, дете.

Суровият израз на лицето му се смекчи до раздразнено намръщване и той кимна в знак на съгласие.

— Окей, не е невъзможно, така че ще го задвижа.

— Добре — надигнах се и той каза:

— Почакай — намери лист хартия под бележника си и ми го подаде. — Ето ти връзка, при която да отидеш, старо приятелче. Желая ти късмет.

Кандейси Еймъри ми беше оставила телефон, на който да се обадя.

— Но нека вършим първо важните неща, Майк. Имаш някаква преднина, нали?

— Както казваш, не е невъзможно. Нищо конкретно.

— Окей, нека го чуем, но зарежи оня боклук, че било само идея.

— Няма проблеми, но кажи ми… колко хора работят по моето отвличане?

— Познай.

— Един.

— Точно така.

— И какво е открил досега?

Изражението на Пат стана хитро.

— Смятам, че отдавна сме приятели с теб. Започни пръв.

— Смайли е посредник на някого. От този гараж може и да изкарва някакви пари, но той му е само проклето прикритие.

— Можеш ли да го докажеш?

Този път беше мой ред леко да се ухиля.

— Може да съм в състояние да го направя по-добре от вас. Моите правила са други. А сега, какво знаете вие?

— Мисля, че сме по същата диря. Трудното е, че… ако му плащат за някакви услуги, не оставя никакви следи. Живее в евтин апартамент, има стара кола…

— И твърди, че участва в залагания на конни състезания — добавих.

— Кой може да докаже, че не е така? Този път той наистина е напуснал града… Проверихме го… И вероятно наистина е бил на състезание, за да поддържа прикритието си в изправност.

— Потрудил си се, Пат.

— Най-чудесният в Ню Йорк на работа — отвърна той. — Моят човек ми каза, че и ти си вреш носа там.

— Просто се опитвам да помогна. В този случай съм свой собствен клиент, ако има някакви противоречия със закона.

— Засега никой не писка. Ако имаше нещо, вече щеше да се разбръмчи. Ужасната тройка дебне наоколо по цял ден, като се рони в полицейските снимки и ще стопи телефоните.

— Каква тройка?

— Колман, Брадли и твоята захаросана лейди2 — отговори той.

— Не мога да разбера защо държаната се набърква в това, Пат. Защо ще искат доклад на такова ниво? Имаме работа с убиец, а не с международна интрига. Значи Пента е пречукал някой от техните хора зад океана… и е спипал един бивш гангстер тук…

— Търсил е теб.

— Дръжки. Не ми минават такива. Абсолютно няма за какво.

— Майк… По някакъв начин ти си вътре до ушите.

— Да, страхотно — избоботих аз.

— Прикрий си задника, момче. Душиш наоколо, сякаш градът е твой и е дяволски сигурно, че някой ще те извади от играта.

Погледнах си часовника и станах.

— Няма да му е лесно.

В болницата ме познаваха, но ми поискаха личната карта. Ново ченге и ред вратата старателно проучи разрешителното ми, шофьорската книжка сравнява лицето ми със снимките, преди да ме пусне в стаята на Велда.

— Здрасти, дете — казах тихо аз.

В мъждивата светлина видях, че главата и бавно се обърна и разбрах, че е будна. Бяха я поизмъкнали нагоре, завивката лежеше леко на гърдите й, а ръцете и бяха отвън. Подутината на лицето бе намаляла, но синините бяха като тъмна сянка. Едното око още беше затворено и знаех, че но и бе лесно Да се усмихне.

— Ужасно ли изглеждам?

Леко се засмях и отидох до леглото.

— Виждал съм то и когато изглеждаше по-добро — взех ръката и в своята и пуснах топлината и да се просмуче в мен. И себе си усещах лудост, която забиваше нокти и драскаше съзнанието ми задето някой е могъл да постъпи така с нея. Взели са нежната красота и едно прекрасно тяло и ся се опитали да го размажат и превърнат в безжизнена маса, само защото е било на пътя им и убийството е толкова прост начин да се избавят от него.

— Недей, недей — каза тя.

Поех дъх, задържах го, после го изпуснах. Стиснах ръката й прекалено силно, затова разхлабих пръстите си.

— Всичко наред ли е, котенце?

— Да. Те се грижат за мен — повдигна глава. — Липсваше ми.

— Знам.

— Какво става?

Разказах й най-общо нещата, но тя ме прекъсна. Искаше подробности, така че й ги дадох.

Накрая, след като помисли известно време, заяви:

— Този, когото наричаш „вървец“… е точно той.

— Не е голямо определение.

— Може би… аз мога да прибавя нещо — каза Велда. — Ако онзи по телефона… който уреди срещата… е „вървецът“, или когото наричаш Пента…

— Какво за него?

— Записах обажданията му. Можеш да получиш гласова характеристика на записа и да се използва за сравнение.

— По дяволите! — беше хубаво, само дето ни трябваше заподозрян, с когото да го свържем, но все пак беше плюе. Обикновено подвикванията не се записват, така че който се обажда не би могъл да се страхува, че ще си остави гласа.

— Как стана така, че го записа?

— Приготвях се да звънна на Байърс за онези бланки, които ти искаше. Той винаги бърза, така че се канех да го запиша и да го разчета по-късно.

— Къде е записът, мила?

— Сложих го… в папката на Байърс.

— Велда, кукличке, мога да те разцелувам.

— Защо не го нравиш? Ухилих й се.

— Няма ли да боли?

— Не чак толкова.

Опрях ръце на матрака и се наведох така, че лицето ми се приближи до нейното. Езикът й се плъзна по устните, навлажни ги и когато моите докоснаха нейните, окото й се затвори. Топа е нещо важно, връзка, цялото буйно чувство, изразено в едно просто влажно докосване и когато езикът й едва допря до моя, стана безшумна експлозия. Ние се усещахме, опитвахме се взаимно и, доволни, се отделихме.

— Знаеш ли какво ми причини? Тя се усмихна.

— Щръкнах като дявол и сега не мога да изляза така в коридора. Не още.

— Можеш пак да ме целунеш, докато чакаш.

— Няма. Иначе ще ми трябва студен душ — станах, като още усещах устните й върху моите. — Утре пак ще дойда, котенце.

Усмивката й беше крива, окото й се смееше.

— Какво ще правиш с… онова? — понита тя.

— Ще държа шапката си отгоре — отговорих.

Нощният пазач от будката ме поздрави и добави:

— До късно ли ще работиш тази вечер? Записах се във входния лист.

— Само ще взема нещо.

— Как е Велда?

— Оправя се.

— Страхотно безобразно! Ченгетата откриха ли вече нещо?

— Не, но работят по въпроса — върнах му листа и се отправих към асансьорите.

Само нощем ти става ясно, че една административна сграда е почти жив организъм. Внезапно е изчезнало всякакво движение и ако има някакъв звук, сякаш е в пещера и се усилва много повече от нормално. Светлината е променена и те кора да мислиш за погребални салони и да търсиш ковчези в тъмните ъгли. Което е било живо през деня, през нощта е мъртво.

Извадих си пистолета, махнах предпазителя и го заредих. Първо опитах дръжката на вратата, като се уверих, че е заключена, после пъхнах ключа и безшумно го завъртях. Изчаках цели десет секунди, след това коленичих, отворих рязко вратата и бързо влязох, претърколих се по пода и стигнах до шкафовете в дъното с готов за стрелба пистолет в ръка.

След трийсет секунди все още нямаше никакъв звук или движение, и заопипвах стената над главата си за електрическия ключ. Щракнах го. Стаята беше празна. Също и вътрешният ми кабинет.

Ако някой ме бе гледал, щеше да е хубаво шоу, но не можех да рискувам по този въпрос. Затворих и заключих вратата, отидох до по-малката картотека и отворих чекмеджето с папката на Байърс. Миниатюрната касета беше в нея. На бюрото на Велда отворих магнетофона, поставих касетата и натиснах бутона за прослушване.

Минаха три къси съобщения, преди гласът на Велда да съобщи: „Разследвания Майкъл Хамър“.

Гласът на мъжа беше глух, сякаш говореше далече от слушалката и през носна кърпа.

— Ало — каза той, — ще бъде ли възможно да се срещна днес с мистър Хамър? Най-добре след обяд.

— Съжалявам, но мистър Хамър не идва тук в събота.

— Възможно ли е… Възможно ли е да се свържете с него?

— Ами, зависи. Бихте ли ми казали кой се обажда и по каква работа?

Настъпи кратко колебание и обмисляне, после той рече:

— Името ми е Луисън, Брюс Луисън… и работата ми е изключително спешна.

Велда настояваше:

— Кой ви е препоръчал тази агенция, сър? Другият глас любезно отби атаката:

— Боя се, че работата ми е прекалено поверителна, за да я обсъждам. Обаче ако предадете, на мистър Хамър, че е спешна, сигурен съм, че той ще разбере. И мога да платя услугите му предварително, ако трябва.

Можех почти да чуя как щрака мозъкът на Велда.

— В такъв случай, сър, уверена съм, че ще се радва да ви види. Ще го повикам около обяд.

— Високо ценя това, мадам. Благодаря ви.

Разговорът свърши. Изглежда, гласът не беше на човек, когото познавах, но в тази епоха на електронната технология експертите можеха да снемат гласова характеристика от тази лента, която би направила идентификацията толкова сигурна, колкото ако бе оставил отпечатъци от пръстите си. Пренавих лентата, извадих я от гнездото, сложих я в пластмасов плик и я пуснах в джоба си. Взех нова касета от чекмеджето и я поставих в апарата.

Когато затварях капака, пръстите ми замръзнаха на пластмасата. Нямаше начин Велда да е оставила телефонния секретар без лента в него. Тя би поставила нова дори преди да е пъхнала старата в архива.

Кучият син е идвал отново. Представил си е малката възможност да са го записали, извършил е висококвалифицираната работа по отварянето на ключалките и претърсването на мястото по начин, по който би могъл да го направи истински предприемчив репортер. Но вече е намерил това, за което е идвал… Лентата от телефонния секретар.

Много лошо, наивнико, мислех си, много лошо.

Явно не беше опитен в канцеларските работи. По му е минало през ума, че Велда би могла да картотекира записаното му обаждане и да пъхне нова касета преди неговото идване. Но това означава, че изобщо не познава нивото на Велдината чувствителност. Брюс Луисън трици! Тя е разбрала, че името е фалшиво и ми го е отбелязала с червено флагче в една странична папка.

Излязох от таксито пред задния вход на блока, в който е апартаментът ми и слязох надолу покрай гаражите по наклонената пътека. Взех резервния асансьор до моя етаж, излязох в дъното на коридора, откъдето добре виждах цялото пространство, след това отидох до вратата си. Тресчицата, която бях пъхнал между вратата и рамката беше на мястото си — значи никой не се бе опитвал да влезе насила.

Съобщаваха късните новини. Налях си питие, седнах пред телевизора и загледах как всички правеха по нещо отгоре-отгоре, за да изложат града разголен. Местната политика все още беше мръсотия, но кметът даде своя забавен принос и направи от нея виц. Имаше улично убийство, катастрофа с много коли по магистралата в Ийст Сайд и пожар в евтините жилища на Сто и дванайста улица. Почти същото като в новините снощи.

Когато добавях лед в чашата си, телефонът иззвъня и се обадих. Глас като от камера за ехо е английски акцент попита:

— Мистър Хамър, вие ли сте?

— Ръсел?

— Да, точно така. Той се обажда. Имам новини за вас.

— Чудесно.

— Трябва да кажа, че беше малък удар, знаете ли. От властите беше много трудно да се получи някаква информация, освен че случаят още се разследва. Хората тук знаеха, че е убит американец, но не знаеха защо. Страховит е начинът, по който е умрял. Оръдието на убийството му е нож в гърлото, но пръстите, на дясната му ръка са били отрязани.

— Пресата разнесла ли е това?

— Страхувам се, че не, старче. Единственият тук, който знае за случая, е човекът, намерил трупа. Никак не беше лесно да го накарам да заговори. Полицейският специално му е забранил да споменава за тона пред когото и да било.

— Как тогава успяхте?

— Много просто, мистър Хамър. Предложих му двайсет и пет лири и обет да мълча.

— Ръсел — казах аз, — справихте се прекрасно. Ще ви изпратя чек по сегашния обменен курс.

— Не забравяйте билетите за мача и статията.

— Имате ги, приятелю.

Затворих и отново седнах с питието си. Сега Пента си имаше фирмен знак. Обичаше да отсича пръсти. Отрязал е пет на агента в Англия и десет на горкия глупак в моя офис. Броят като че ли имаше значение. И имаше шанс Пента да е оставил марката си и по други места. Винаги съществува образец на осакатяванията, винаги има причина за тях. Големите, които попадат в новините, обикновено имат сексуални обертонове, като най-често обекти за ножовете на побърканите стават гърди и кореми или кастрация на мъжете, та и до жертвоприношения на животни или понякога на хора. Луди. Те всички са луди… Но всеки от тях е имал причина да полудее.

Пента. Имаше ли това отношение към „пет“? Пет пръста? Но от ръцете на Ди Сика бяха отрязани десет.

Добре, налудничаво е, но точно то ще сложи крак на Пента. Допих си чашата, взех душ и си легнах. Навих будилника за шест и нагласих стрелката.

В седем и половина паркирах на две преки надолу от „Автомобили Смайли“ и се върнах по противоположната страна на улицата. Пред вулканизатора беше паркиран самотен камион, натоварен със стари автомобилни гуми, а шофьорът бе заспал на волана. Стар фургон прогърмя и зави горе зад ъгъла и това беше целият трафик. Като че ли никой не бързаше да започне рано работа.

„Автомобили Смайли“ беше само поредното място на улицата. То си беше там. Нищо не ставаше. Зад мръсните прозорци на вратата се виждаше мътната светлина на нощната лампа. След като десет минути нищо не се промени, пресякох улицата и чак когато приближих, видях едносантиметрова пролука във вратата за персонала, която не беше затворена докрай.

Когато я бутнах с върха на пръста си, тя се отвори и аз бързо влязох с пистолет в ръка, като се притисках до стената достатъчно продължително, за да се ориентирам, след това направих четири крачки към стоманения крик и се свих зад него.

Нищо не помръдна.

Промъкнах се до другия край на крика и спрях да се ослушам. Слабичките скърцащи шумове, които чувах, идваха от малкия офис отзад и отляво, слабички забързани шумове, които спираха и започваха, след това към тях се присъединяваха други и когато чух къс подсвиркващ звук, разбрах какво е това.

Станах, тихо отидох до вратата и плъховете, които тичаха навсякъде, ме забелязаха и се юрнаха през масата. Когато щракнах ключа е лакът, видях мъничките отпечатъци от лапи и черти от опашки от кръвта, с която се угощаваха — сгъстяваща се тъмночервена локва, която се стичаше от плешивата глава, размазана с шейсетсантиметров френски ключ.

Човекът още седете на въртящ се стол с глава и ръце проснати напред на масата. Очевидно единственият удар го бе убил толкова бързо, че не е имал време да помръдне нито мускулче. Очите му още бяха отворени, половин пура стоеше в ъгъла на устата му, изгасена от кръвта, разлята наоколо.

Под дясната му ръка имаше две квитанции от хотел в Лас Вегас и използван самолетен билет. Видях името на една от квитанциите и на билета. Беше Ричард Смайли.

Увих салфетка около телефона, набрах нула и когато телефонистката се обади й казах, че не виждам без очила, и й дадох служебния телефон на Пат. Той тъкмо бе влязъл и бях на път да му съсипя целия ден.

— Аха, Майк. Какво пак е станало по това време?

— Някой е пречукал Смайли.

— Какво?

— В гаража съм.

— Лайняна работа. Стой там и, по дяволите, нищо не пипай.

— Стига, човече, само набрах нула по телефона.

— Сам ли си?

— Напълно. Който го е направил е имал време да си отиде. По съсирването на кръвта трябва да е мъртъв най-малко от един час. Смятай това за неофициално мнение.

— Сигурен ли си, че е Смайли?

— Документите му го показват — преди да успее да попита, вмъкнах: — Лежат на масата.

— Окей — рече той. — Стой там. Идваме веднага.

Оставих слушалката и се огледах. Имах вероятно пет минути преди да дойде патрулната кола и ако трябваше нещо да знам, исках да е от първа ръка.

Няколко секунди изучавах положението на тялото — сякаш правеше нещо на масата. Ударът беше дошъл под ъгъл, внимателно прицелен и нанесен много силно. Убиецът е бил близо, стоял е там, докато е настъпил подходящ момент, след това е замахнал с оръдието си към плешивия череп на Смайли и го е унищожил е един ужасен удар. Френският ключ просто беше пуснат до тялото и убиецът си бе отишъл. Дори не е трябвало да си носи своя сопа. В помещението имаше достатъчно ключове, щанги и тръби с всякаква дължина, за да свършат работа.

Койчо и да и бил убиецът, Смайли го е познавал. Дали срещата преди зазоряване е била определена, за да му се плати? Изглеждаше точно така, Смайли може би е имал парите в ръцете си и ги е броял, вероятно както и друг път. Никаква причина да бъде внимателен. Беше редовна делова среща и той само се е уверявал, че е получил каквото му се полага. И ето, че беше го получил. Убиецът просто си е върнал парите и е излязъл в самотната нощ, когато не е имало дори улични минувачи, които да го видят като си отива.

Както правят професионалните убийци, всичко беше съвсем чисто. Само силно халосване по главата и край. Никакво въображение, никакво отмъщение или кървави послания като онова в моя офис. Смайли все още притежаваше всичките си пръсти.

Първата патрулна кола пристигна след четири минути. Подадох личната си карта на двама униформени, но шофьорът ме позна и кимна.

— Ти ли ни повика тук?

— Аха. Тялото е в задния офис. Оставих всичко чисто. Пипнах само телефона с книжна салфетка и ключа на лампата с лакът.

Полицаят измъкна бележника си, докато другият влизаше вътре.

— Нека първо свършим писмената работа.

— Разбира се.

Дадох му цялата лична информация, която му трябваше, описах му влизането си в подробности, откриването на тялото и следващите събития. Когато завършвах, още две патрулни коли спряха отпред заедно с един седан без опознавателни знаци зад тях. Пат беше зад кормилото му с лице стегнато и измъчено и когато Кандейси Еймъри и шефът й излязоха от него, разбрах защо.

Пат им каза да останат вън, докато разследването завърши напълно, забеляза ме и дойде при мен.

— Майк, каква е тая склонност да се навърташ край трупове? Ако се слушат оплакванията на областния прокурор, ти си една подвижна заплаха.

— Не съм убивал никого. Поне досега, във всеки случай.

— Има време, ще успееш, ще успееш. И това идва от устата на нашия изтъкнат областен прокурор. Кажи сега какво става?

Повторих му онова, което бях разказал на първото пристигнало ченге.

— И ти дойде тук по интуиция? Свих рамене.

— Имахме наблюдател пред къщата на Смайли миналата нощ. Не се е прибирал вкъщи.

— Ако е бил на кръчма, може да е пристигнал направо тук.

— Защо?

— Защото е било едно от ония алчни копелета, които си искат парите незабавно. Офисът му е така удобен за плащане, както и всяко друго място, а и времето е било подходящо.

Пристигнаха полицейските фотографи и влязоха вътре. Пат си погледна часовника и каза:

— Не мърдай оттук.

— Че къде мога да отида?

— Иди си поприказвай с ония клечки там — посъветва ме.

— Пат… Как така областният прокурор още не ти е дръпнал една кавга? Той обикновено обича да се пречка в краката.

— Мисля, че Айсберговата лейди го води на каишка — каза кисело Пат.

Не беше необходимо представяне. Бяхме се срещали с областния прокурор и ако някъде съществува враждебна ситуация, то тя беше между нас. Бе се издигнал от редовите и беше в институцията за пръв мандат. За него хора като мен бяха законодателна грешка и нямаха никаква работа в полицията. Беше от типовете, които не одобряваха използването на информатори, техниката на притискане или каквото и да било, което може да изложи един правен случай на някакъв вид съпротива.

Заговорих го:

— Ужасно начало на деня.

— На вас май ви идат отръки тези работи — подхвърли той. — Ще ви затрудни ли отново да разкажете подробностите?

Казах, че не и повторих всичко.

Той старателно си записа, като мислено класифицираше всяка подробност.

— Имате странно положение тук.

— По-добре да повярвате в него, съветнико. Аз съм водещ откривател на трупове, законен следовател и ако репортерите скоро пристигнат, източник на материал за една хубава статия.

Друга кола паркира насред улицата. Медицинският експерт излезе от нея и мина край мен. С развеселена усмивка подметна:

— Пак вие, а? Кимнах.

— Някои хора са страшни късметлии.

Кандейси отблизо следеше размяната на реплики и изчака докато медицинският експерт влезе вътре.

— Мисля, че има за какво да поговорим, мистър Хамър — този път не си послужи с малкото ми име.

— Сигурен съм, че има.

Пат ги повика с шефа й и ги въведе вътре. Бутна шапката си назад и избърса лице с ръката си.

— Мисля, че си схванал картината.

— Освен ако твоите хора не попаднат на нещо ДРУГО.

— Смайли не би водил отчет на такива работи, но някъде трябва да има писмени следи.

Уверих се, че никой не може да ме чуе и казах:

— Би могло да има и нещо по-добро. Той ме погледна с ъгъла на окото си.

— Например?

— Ако първият убиец, Пента, е човекът, който е уговарял срещата за да бъде сигурен, че ще съм в кабинета си, може да имам гласа му записан на лента.

— Къде е тя?

Извадих касетата от джоба си и му я подадох.

— Кой друг знае за нея?

— Само Велда.

Той пъхна касетата във вътрешния си джоб.

— Известно време ще пазя това в собствения си отдел.

От начина, по който го каза, разбрах, че нещо го е разсърдило. Преди да успея да го попитам какво, видях Джейсън Макинтайър да се промъква боязливо по отсрещната страна на улицата с широко отворени от любопитство очи, но действията му отразяваха нервност, която не можеше да скрие. Казах:

— Тук има човек, който може да разпознае тялото, Пат?

— Къде?

Показах Джейсън. Пат извика един патрулен и го накара да го доведе. Старецът почти припадна от страх, когато ченгето го хвана над лакътя, но дойде, въведоха го вътре и след минута излезе разтреперан с призрачно бяло лице. Но бе направил идентификацията. Наистина беше Ричард Смайли. Джейсън отиде до бордюра и се издрайфа.

Кандейси и шефът й влязоха заедно. Той изглеждаше с леко стъклени очи, но тя го приемаше направо в крачка. За миг погледна към мен, но два камиона, далечни телевизионни единици от две съперничещи си телевизии, идваха по улицата, рязко се отклониха и изсипаха екипите си с армейска прецизност. За секунда се насочиха към Кандейси, прехвърлиха се на шефа й, търсеха други важни лица, докато един оператор се мъчеше да проникне в зданието.

— Как ще наречеш този кадър когато си пред камерата, Пат?

— Както обикновено. Следствието продължава, имаме заподозрян, надяваме се скоро да го арестуваме.

— Мотиви?

— Вероятно грабеж засега ще свърши работа. Портфейлът му беше отворен, празен и лежеше в скута му. Смачкана десетдоларова банкнота се валяше на пода, сякаш убиецът я е изпуснал, като е вадел парите от портфейла.

— Мислиш ли, че ще хване дикиш?

— Няма причина да не хване. Тъкмо се е върнал от добър ден на хиподрума, бил е сам, някой е знаел, че е с пари и го е разплескал. Смайли може да се е показал малко ексцентричен като е дошъл в този ранен час, но винаги е бил такъв.

— Ако се хванат — рекох аз, — парата ще излезе след два-три дни.

— Но какво е твоето обяснение, Майк? Ухилих му се и той се намръщи.

— Задължението ми е да дам показания пред полицията. На предположения не играя.

Без да я видим, Кандейси се бе приближила до нас и се намеси:

— Но ако трябваше да предполагате, мистър Хамър, какво бихте казали?

Пат добави:

— Хайде, кажи й.

Протегнах се и оправих реверите на жакета й.

— Бих казал, че някой просто не е искал стария Смайли да е в състояние да разкаже за себе си и за своите хора — помълчах секунда и добавих:

— Това е чисто предположение.

— А вие, капитане? — попита тя.

— Мис Еймъри, предположенията са нещо, което никое ченге не прави гласно. Когато се съберат показанията, пристигнат докладите и съм ги анализирал, ще бъде дадено официално съобщение.

Тя ни отправи много пълен с предположения поглед и се оттегли.

— Майк, старо приятелче — рече Пат, — тая жена те гледа, сякаш иска да те хване за оная работа.

— Това е женски защитен механизъм за кариерата — отвърнах аз. — Топки.

— Тя и тях ще хване, ако не си отваряш очите — предупреди той.

— Искаш ли да стърча тук или не?

— Къде отиваш?

— Не се тревожи — отговорих. — Няма да напусна града.