Убиецът

3

Бърк пожела Велда да остане на спокойствие възможно най-дълго време, така че отидох в болницата чак в осем часа. Пихме кафе в приемната и го попитах как е тя.

— Имала е късмет. Вероятно е била на телефона и е преместила цялата си коса на една страна, докато е говорела…

— Има този навик — прекъснах го аз.

— Както и да е, вече е будна и спокойна.

— Каза ли ти нещо?

Той сложи пет лъжички захар в кафето си и го разбърка.

— Падам си по след като — обясни. — Не, нищо не ми е казала с изключение на „Здравей“ и обикновеното „Къде съм?“, но доста добре съзнава какво става.

— Мога ли да говоря с нея?

— Кротко, Майк, кротко и не дълго. Никакво вълнение.

— Колко ще стои тук?

— Най-малко още два дни. Ако беше просто зашеметяващ удар, щеше вече да си е вкъщи, но някой се е опитал да я убие.

Благодарих му и не си довърших кафето. Разбрах защо Бърк слагаше толкова много захар.

Пат се беше обадил и ченгето на вратата погледна личната ми карта и ме пусна вътре. Стаята беше в дълбок мрак, само малка нощна лампа на стената позволяваше да се видят очертанията на леглото и апаратите. Когато вратата се затвори с щракване, взех оставения до мивката стол с права облегалка, отидох до леглото и седнах.

Малко по малко започнах да се съвземам, ръцете ми стискаха перилата на кревата. Устните ми се разтегнаха до край и изпитах желание да ударя нещо или да разкъсам някого на парчета. Той трябваше да ми каже. Не биваше да ме остави хладнокръвно да я видя в това състояние.

Велда. Красивата, прелестна Велда. Онези дълбоки кафяви очи и пълните, сочни устни. Блестящата кестенява коса, която падаше като на паж по раменете й.

Сега лицето й от едната страна представляваше подпухнала черно-синя маска, едното й око беше напълно затворено под кръглата подутина, а другото изглеждаше като безжизнена цепнатина. Косата й беше пръсната над превързания участък и горната й устна бе двойно по-голяма от обикновено.

Сложих ръката си върху нейната и прошепнах:

— По дяволите, котенце…

Ръката й помръдна и пръстите й леко стиснаха моите.

— Ти… добре ли си? — попита тихо тя.

— Нищо ми няма, мила, добре съм. Не говори. Просто се успокой. Искам само да съм тук при теб. Това ми стига.

Поседях така при нея и след минута Велда се обади:

— Аз мога… Слушай, Майк. Моля те, кажи ми… какво стана.

Разказах й без никакви описания. Не й казах за подробностите на убийството и намекнах, че е твърдо работа на побъркан, но тя имаше собствено мнение.

Усещах пулса й под пръстите си. Беше постоянен. Ръката й отново стисна моята.

— Той влезе… много бързо. С едната ръка си криеше лицето… а… с другата замахна към мен… Аз въобще… не видях… лицето му.

Този спомен не я развълнува. Пулсът й не се промени.

— Окей, мила, достатъчно — спрях я. — Трябва наистина да си напълно спокойна известно време.

Но тя продължаваше.

— Майк…

— Какво, котенце?

— Ако полицията… разпитва…

Знаех какво мисли. В съзнанието си вече беше потърсила основания за случая и го бе пъхнала в папката за незабавни действия. Нямаше начин да я накарам да повярва историята за психопат на свобода. Твърде дълго бяхме твърде близки и сега четеше мислите ми. Искаше да ми предостави повече пространство за работа, дори ако трябваше тя да бъде мишената.

— Прави се на болна — поръчах аз.

Докато даде показания, всичко ще виси във въздуха. Беше жива, така че имаше вероятност да е видяла убиеца. Той не би си позволил да остави свидетел, но ако се опита да я премахне, сам ще се насади. Оттук нататък ще има здрава охрана на болничната й стая. Сега и убиецът ще трябва да се поизпоти.

Стори ми се, че здравият ъгъл на устата й се подръпна в слаба усмивка и отново пръстите й леко ме стиснаха.

— Внимавай — гласът й едва се чуваше и тя отново потъваше в сън. — Искам… да се върнеш.

Пръстите й се разхлабиха и ръката й се измъкна от моята. Не ме чу, когато казах:

— Аз също искам да се върнеш, бебче. Отвън ченгето ме попита:

— Как е тя?

— Оправя се.

Беше младичък. Все още имаше онзи решителен вид. Притежаваше младежката свежест, но от очите му разбрах, че е видял доста улична работа, откакто е напуснал академията.

— Капитан Чеймбърс каза ли ти за какво се отнася? — попитах.

— Само че случаят е тежък. Останалото научих от агенция „партенка“.

— Ще стане още по-лошо — предупредих го. — Не подценявай това, което правиш.

Той ми се ухили.

— Не се тревожи, Майк, още не съм преситен.

— Предстои ти, дечко.

— Между другото…

— Какво?

— Как така не са те заключили в участъка?

— Крал Артур не би ме пуснал да изляза.

— Вярно — засмя се. — Забравих, че си Черния рицар.

— Ще се грижиш за моето момиче, нали? Лицето му внезапно стана сериозно.

— Бъди спокоен, Майк.

Долу идваше новата смяна, свежи лица в бели униформи заменяха уморения взвод, който бе преживял тежката офанзива на дневното дежурство. Интернистите изглеждаха прекалено млади за лекари, но вече носеха отпечатъка на износването от професията върху лицата си. Един почти бе успял да стигне до вратата, когато скрит говорител на Агенцията по печата рязко го спря и с изражение на абсолютна умора той сви рамене и се върна вътре.

Отминах малките групи и си пробих път към външната врата. Дъждът беше спрял, но нощта бе студена и влажна — приглушаваше уличните шумове и разсейваше светлината от зданията. Нямаше пристигащи таксита, а на две преки имаше място, където спираха и чакаха клиенти. Нямах избор, така че слязох по стъпалата на улицата. Зад мен двама интернисти разговаряха, като чакаха сестра, която имаше кола, но после решиха, че са прекалено уморени да чакат и ме последваха, като минаха на отсрещния тротоар.

Нощем този квартал е натъпкан с коли, паркирани броня до броня, толкова близо, че ти се приисква да гледаш на сутринта как ли се измъкват.

Един умник имаше шейсет сантиметра пред себе си, с колела извити много настрани, така че не можеше да потегли и минавах точно покрай него като заблеян турист, когато разбрах, че не се побира, че слабото метално скръцване на врата е не наред и всичко внезапно експлодира.

Навеждането и извиването стана автоматично и нещо прошумоля над главата ми. Две тела бяха върху мен, юмруци смазваха бъбреците ми и отскачаха от шията ми. Блъснах с лакът назад, усетих зъби, които се забиват под него и тилът ми смачка носа на типа, който ме държеше. Изгубих равновесие и преди да си го възстановя друг летящ чифт ръце с рязко вчепкване събра краката ми и всички се стоварихме на паважа, аз най-отдолу. Моят пистолет все още беше в кобура на рамото ми и усетих ръка, която се пъха под сакото ми и широко го отваря.

Не беше грабеж. Усетих игла да се забива в бедрото ми и след секунди настъпи замайването. Някой псуваше и плюеше кръв зад мен и, когато не ми бяха останали никакви сили, сковаващите ръце ме пуснаха и чух глас, който казваше, че иска да ми изрита мозъка, задето съм му счупил носа.

Не бях заспал. Чувах далечни звуци и усещах, че съм в движение. Чувах гласове, но не знаех какво казват. И настъпи мрак. Чувствах се уморен и исках да спя, но бях изоставен съвсем сам.

Времето нямаше никакво значение. Течението му можех да отбелязвам по пулсирането на ранените участъци по тялото ми, но не и по друг начин. Така че просто зарязах всичко и си мислех какъв проклет глупак бях, като се оставих да ме склещят. Казах „лайна!“, ушите ми го чуха, полуотворих очи и надигнах глава.

Някой се обади:

— Събуди се.

Нямаше почти никаква светлина и единствената идваше от малка електрическа крушка на десетина метра от мен. Бях завързан за стол, ръцете и краката ми — плътно прилепени до него, а две обиколки на въжето ме държаха здраво за облегалката. Нямаше смисъл да пилея сили да се мятам насам-натам. Професионалисти бяха свършили работата и едва можех да различа фигурата на един от тях пред себе си. Лицето му беше неразпознаваемо бледо кълбо. Имаше и друг зад мен, който не дишаше нормално. Той продължаваше да псува задъхано и да плюе на пода.

От мрака се появи една ръка и наведе главата ми назад. Лъчите на малко джобно фенерче светнаха в очите ми и гласът рече:

— Премина изцяло. Напълно е буден — говореше с акцент, който не ми подсказа нищо.

Другият звучеше така, сякаш имаше тежка простуда, думите му бяха дълбок стържещ шепот. Приближи се, но все още не можех да различа лицето му.

— Кажи ни за Пента — нареди той.

Понякога трябва да си отвориш устата. Казах му:

— Глупости.

Ръката му ме удари и нямаше как да помръдна. Беше плоска плесница с дяволски много месо зад нея и усетих вкус на кръв в устата си.

— Още веднъж, Хамър.

— Задник — рекох.

Ръката отново ме перна, този път по-силно. Ухото ми запищя толкова звънко, че едва чух другия глас, който извика:

— Стига! Нямаме време за това.

— Само ми дайте…

— По дяволите, не си играеш с някой балама. Тоя е стрелян заек. Дай му натриев пентотал.

Помислих, че сега някой от тях ще се приближи достатъчно, за да мога да го разгледам, но мазна воняща кърпа омота главата ми, после някой вдигна ръкава ми. Усетих студеното докосване на тампон със спирт, после в бицепса ми се заби игла.

Действителността отново отстъпи. Тя замъкна със себе си всичките ми защитни сили, но можех да чувам и говоря, дори да виждам светлина през протритата кърпа. Малка част от мозъка ми твърдеше, че ако се боря силно, ще мога да лъжа въпреки серума на истината, но всъщност защо да си правя труд да лъжа, когато да кажа истината бе толкова забавно?

— Кой е Пента?

— Не знам.

— Къде е сега Пента?

— Не знам.

— Кога си се срещал с Пента?

— Никога.

— Кой е Пента?

— Не знам.

Първият глас предложи:

— Да увеличим дозата…

Отново усетих иглата. Последва дълга пауза, преди да започнат въпросите. Давах им същите отговори. Беше почти удоволствие, че можех да го направя.

Нова игла и този път чакаха май прекалено дълго. Сънят почти ме обори. Гласът заяви:

— Аз съм Пента.

Само мозъкът ми идиотски се усмихна. Ако бях казал, че не е, щеше да означава, че познавах Пента.

Езикът ми рече:

— Много добре.

— За Пента ли работиш? Опитваха отново.

— Работя… за себе си — думите ми идваха съвсем трудно.

Шепнещият каза:

— Заспива.

— Е, това е — заключи партньорът му.

— Мислиш ли, че ни будалка?

— Не знам как би могъл.

Сега звуците бяха твърде слаби, за да ги отбелязвам и сякаш някой ме блъскаше наоколо, след това дойде сънят и странни, мъгляви химически сънища, които нямаха нито посока, нито същност, се стрелкаха в пространството един след друг като пощурели трасиращи патрони в огнестрелна битка.

Събуждането беше в забавен каданс, на части. Стоях неподвижно докато нещата отново дойдоха на фокус, като се мъчех да си спомня какво бе предшествало странното вцепенение в което бях. След това вратата на съзнанието ми се отключи и всичко се намести — не напълно ясно, но достатъчно разпознаваемо.

Въжетата, които ме придържаха към стола, бяха разхлабени толкова, че все пак да ме предпазят от падане на пода. Разхлабих ги съвсем, след това се наведох напред и станах. Олюлях се, така че не помръднах цяла минута.

Вече никакви химикали не ме тровеха и виждах по-добре от преди в светлината на мижавата лампа. Бях в нещо като гараж с гъста миризма на бензин и масло и смътни очертания на големи машини от двете ми страни. На пода пред мен лежеше шапката ми. До нея — моят четирийсет и пет калибров пистолет.

Навеждането беше лесно. Изправянето — никак. Върнах пистолета на мястото му в кобура и си изтупах шапката.

Не, това не бе улично нападение. Беше толкова далече от него, колкото може да си представи човек. Парите ми си бяха в портфейла и когато погледнах часовника си, показваше четири и петнайсет.

До лампата се намираше голяма плъзгаща се врата с обикновена врата в нея. Завъртях дръжката и излязоха на улицата. Табелката отгоре гласеше: „АВТОМОБИЛИ СМАЙЛИ“, написано със стари ръкописни букви. Бавно отидох до ъгъла, видях къде съм, пресякох улицата и извървях безкрайните метри до следващата пресечка, където имаше улично осветление, почаках пет дълги минути и спрях такси.

Очите на шофьора се срещнаха с моите в огледалото.

— Добре ли си, човече? Кимнах.

— Аха, прекарах само една по-такава нощ — дадох му адреса и затворих очи.

Пат ме погледна с пълно отвращение и зарови ръце в джобовете си.

— Майк, що за клоунски лайна ми сервираш? Оставяш да изтекат десет часа, преди да ми разкажеш какво е станало. Мислиш ли, че не бихме реагирали веднага?

— Бяха професионалисти.

— И професионалистите могат да оставят следи зад себе си — напомни ми той.

— Какво намери?

— Окей, нищо важно. Стола, въжетата. Някой е плюл кръв на пода. Нулева група.

— Такова е половината население — казах аз. — Поне има някой с избити зъби от фрасването и друг фукльо със счупен нос, който вероятно в момента се перчи с чифт красиви черни кръгове под очите. Намери ли нещо повече за собственика?

— Намерих трици. Работилницата на Смайли е тук повече от двайсет години. През мъртвия сезон затваря и собственикът се отправя към хиподрумите. Залагането на конни състезания е единствената му слабост.

— Това не е достатъчна причина да си зарежеш бизнеса, момко.

— Какво можеш да му откраднеш? Две-три хидравлични преси за оправяне на автомобилни рами? Накъде биеш, все пак?

— Типовете, които ме хванаха, са знаели, че мястото е празно.

— По дяволите, надолу по улицата има още две места, които също са празни — той спря и пое дълбоко дъх. — Може би ще имаме късмет да намерим счупен нос или обеззъбен мърляч с петна от грес по подметките които можем да идентифицираме.

— Не си прави труда. Те също ще са помислили за това.

— Защо не отговаряше на телефона си?

— Защото бях съсипан. Нищичко не можех да направя.

— Когато ония доктори се обадиха на 911, идентифицирахме те за петнайсет минути. Всички коли в града тършуваха за теб.

— А какво стана с колата, в която ме хвърлиха?

— Черен мерцедес. Последен модел и никой не е видял номера. Един доктор каза, че десният заден мигач не работел. Досега не сме я открили.

— Тогава за какво сте фучали всичките? — попитах. — Аз съм тук, нищо не е станало и знаем, че и някой Друг издирва лицето Пента.

Пат отново пое дълбок облекчаващ дъх, успокои се и ми каза:

— Имаме цялата информация за покойния Антъни Ди Сика.

— О!

— Зарежи онези дребни сметки в Ню Йорк. Ди Сика се оказа изпълнител на нюйоркска банда. Заподозрян е в четири убийства, не е засечен за нито едно от тях и си е спечелил репутацията на доста добър работник.

— Как тогава е станал момче за поръчки?

— Просто. Някой му е строшил черепа при улична кавга и всичко се е разнищило. Бил е в болница седем месеца и е излязъл със силно увредени умствени способности.

— Кой го е подкрепял?

— Никой не го е приел. Спомнял си е твърде малко от миналото, но е можел да се справя с прости неща. Работил е при твоя книжар повече от година. Болницата не е имала избор — трябвало е да го освободи.

— Какво е заключението, Пат?

— Би могъл да си спечели врагове. Някой го е видял и го е проследил.

— В моя кабинет?

— Всеки, който го е мразел достатъчно, за да го нареже на парчета по този начин, не би могъл да разсъждава разумно по въпроса. Би го хванал когато и където му падне и това се е оказал твоят кабинет. Забелязал го е, проследил го е и е влязъл след него. Ако твоят непознат клиент се е показал след това, всичко здравата го е изплашило.

Минута размишлявах над това. Съществуваше „вървецът“, когото бе видяла Мария Ескаланте, но за сега го пазех за себе си.

— Тогава за какъв дявол ме отвлякоха, Пат? На никого не бях нужен. Трябваше им Пента.

Влезе детектив, подаде на Пат дебела папка и излезе. Пат я отвори, намръщи се, след това затвори вратата на кабинета, като се изолира от бъркотията от другата страна.

— Майк, спомняш ли си Рей Уилсън?

— Разбира се. Старият разузнавач?

— Той е разпитвал компютрите във Вашингтон за Пента цели два дни. Обикновено получаваме някакъв отговор за кратко, приемливо време. При Пента всичко е бавене и препращане към други агенции.

— Какво би трябвало да означава това?

— Вероятно нищо — въздъхна Пат. — Рей изглежда смята, че когато се спомене Пента, някъде по линията се издига флагче. Когато става така, отнася се за нещо дяволски сериозно.

Аз се засмях.

— И виждам какво ще ти се стовари на главата, ако разберат, че водим такива чистосърдечни разговори — огледах се. — Това помещение подслушва ли се?

За секунда той се стресна, после се ухили:

— Зачукай си го, драги. Ти си мой човек и аз те ръководя.

— Хубава приказка. Придържай се към нея — погледнах си часовника. Беше почти четири часа. — Кога е следващият брифинг?

— Май че сега — каза Пат. — Хайде да вървим.

Този път Ледената лейди носеше прохладносиня тясна рокля от тъкан, която сякаш я галеше, щом помръдне. Тя знаеше това и всяко движение беше красиво оркестрирано за публиката й. Техният отговор също беше внимателно изчислен — сякаш абсолютно не забелязваха тази вибрираща жена, която беше една от тях. Те ни видяха като влизахме, но само спряха да говорят когато приближихме достатъчно, за да чуваме думите им.

Пат се придвижи към масата.

— Да седнем ли?

Този път ни най-малко не се занимавах със стола. Седнах срещу Джеръм Колман и когато беше готов, той кимна към мъжа до него и каза:

— Това е Франк Кармъди и неговият помощник Филип Смит, и двамата от Федералното бюро за разследване. От дясната ми страна е мистър Бенет Брадли, представител на Министерството на външните работи и специалният му помощник от Централното разузнавателно управление, мистър Луис Фъргюсън.

Странно е колко ченгетата приличат на ченгета. Когато са федерални, се обличат еднакво, тиморят се по един и същи начин и използват еднакви жестове. Имаше леки различия в цвета и модела на костюмите им, но нищо повече. Всичките бяха малко над четирийсет години и може би имаха същия бръснар, който им правеше съответното подстригване и гладко ги бръснеше.

Поне Врадли, човекът от щата, беше различен. Костюмът му беше светлосив, връзката червена и имаше мустаци, които съдържаха повече косми, отколкото темето му. За по-удобно и тилът му беше избръснат а ла Джул Брайнър. Но все пак беше държавно лице, заемаше бюрократичната поза на отегчена почтеност и изглеждаше нетърпелив да започне заседанието. Пат обяви:

— Аз съм капитан Чеймбърс, а това е Майкъл Хамър. Вярвам, че искате да му зададете някои въпроси.

Вдигнах ръка, преди те да кажат нещо.

— Тук има странни отношения между институциите. Сътрудничеството между ФБР и ЦРУ е дяволски рядко нещо. Да не говорим за щата. Трябва ли ми адвокат?

Ледената лейди отвърна:

— Не сте в опасност, мистър Хамър.

— Да разбирам ли, че разрешителното ми е непокътнато?

— Засега — в гласа й нямаше никаква модулация.

Направих жест с ръка и седнах. Кармъди заговори пръв.

— Искаме да знаем за Пента, мистър Хамър.

— И други искат — отговорих аз.

— Да. Всички прочетохме показанията, които сте дали на капитан Чеймбърс. Свидетелите от болницата са забелязали нападателите, видели са как ви отвличат и знаем, какво сте казали.

— Какво целите?

Намеси се Бенет Врадли от Министерството на външните работи.

— Мистър Хамър… Когато името ви се появи във връзка с този въпрос, спомних си, че съм го чувал и преди. След едно-две запитвания открих файл, в който прочетох интересни неща.

Пат изсумтя и каза:

— Всичко, което прави той, е интересно.

Брадли просто пропусна това и продължи:

— Вие сте били свидетел на един процес за възможната неточност на полиграфическия тест. Фактически сте демонстрирали с помощта на оторизиран оператор на уреда и сте успели да излъжете, без да бъдете заловен.

— Имаше и още двама, които направиха същото, мистър Брадли. Ако знаете как да го направите, няма нищо сложно в това.

— Щатът загуби това дело, мога да добавя.

— Така да бъде — съгласих се аз. — Какво общо има това със сегашния случай?

— Не би ли било възможно да направите това и при въздействието на натриев пентотал?

Сега те си играеха с мен и започвах да се връзвам.

— Предполагам, че и затова би могло да има някакъв трик.

Всички ме гледаха и чакаха.

— Защо толкова сте заинтересовани да пипнете този смахнат?

Луис Фъргюсън погледна към Пат за потвърждение и когато той леко кимна, каза:

— Тоя тип… Тоя Пента уби един от нашите хора. Вие явно сте достатъчно… фамилиарен с отделите на полицията, за да разберете как се чувстваме в този случай.

— Знам как се чувстват ченгетата в такива случаи.

— Ние не се различаваме от тях.

— Ченгетата нямат зад гърба си Министерството на външните работи — възразих аз.

Брадли ми отправи загадъчна усмивка. Тези държавни момчета имаха в себе си нещо, което ме караше да поискам да ги цапна с каиш през устата.

— Агентът, който беше убит, носеше известна твърде ценна информация. Ако я е предал преди да умре, сигурността на Съединените щати може да бъде застрашена.

— О, за Бога, чувал съм тази „застрашена“ история милион пъти. Какво, по дяволите, може да носи един човек, способно да ни разруши? Знаете адски добре, че никой не може да си позволи да започне да мята ядрени бомби наоколо и да оживее, за да се изфука с това, така че какво, дявол да го вземе, ни заплашва?

— Не говоря за големите нации, мистър Хамър. Някои страни от Третия свят имат ядрен капацитет, за който никой не иска да говори. Те може да нямат нашите морални задръжки.

— Тогава защо да убиват вашия агент?

— Защото е знаел коя страна смята да пусне първата птичка. Тъкмо е щял да ни предаде тази информация.

— По дяволите — рекох, — аз пък си мислех колко сте алтруистични поради убийството на вашия агент. Нещата започват да разцъфват.

— Мистър Хамър — попита Фъргюсън, — излъгахте ли вашите похитители за Пента?

Свих рамене. Това беше по-добро от думи. Накрая отвърнах:

— Не знам. Бях под влиянието на наркотици.

Те бяха много любезни и ми благодариха. Ледената лейди ме погледна и очите й бяха студени като роклята й. Тя се обърна съвсем мъничко, точно колкото гънката на деколтето й да се отвори достатъчно, за да се види пълнотата на гърдите й, снежнобели до леденосиньо. Не се опитах да скрия одобрението си и й позволих да види края на зъбите ми под усмивката ми.

Пат и аз се спогледахме в опразнената стая и той попита:

— Искаш ли кафе?

— Разбира се. Мислиш ли, че можем да накараме Рей Уилсън да върви с нас?

— Той винаги с удоволствие върви накъдето и да е — Пат дръпна стола си назад. — За какво ти е, впрочем?

— Ти ми напомни, че е бил в разузнаването.

— С цената на четиринайсет години.

— Не оглавяваше ли той операцията, когато Кадафи заплашваше Рейгън с лично нападение?

— Оглавяваше командния пост в Ню Йорк. Всъщност, беше връзката ни с някои международни аналози — той се намръщи и ме погледна озадачено. — Защо?

— Може би ще успее да ми изясни някои неща.

— Прекрасно. Никога не казвай, че Най-чудесният в Ню Йорк няма да направи най-дяволското нещо, за да ощастливи публиката.

— Хайде, човече, плащам си данъците — казах аз.

— Не забравяй и вноската за разрешителното.

— Никога — ухилих му се. — Сега заедно ли ще слезем или един по един?

Пат поклати глава.

— След толкова години този отдел е вдигнал ръце от теб и мен.

— Не и Областната прокуратура обаче.

— А, те ли? — рече Пат. — Те си идват и си отиват с изборите. Само не подценявай Кандейси Еймъри, момко.

Замислено подхвърлих:

— Ледената лейди.

— Да, нея.

— Тя ще вечеря с мен — обявих аз.

— Глупости — изглеждаше стреснат. — Кога?

— Когато я поканя, дете.

Когато отидохме в бистрото, Рей Уилсън вече седеше на една маса с полуизяден сандвич с пастърма и празна чаша от кафе пред него.

— Не можех да ви чакам, момчета — обясни. — Искате ли кафе?

И двамата кимнахме и той вдигна два пръста. Преди да отидем под навеса келнерът вече ги слагаше на масата. Старото ченге се върна към сандвича си, отхапа и добави:

— Никой никога не ме кани някъде, ако не иска нещо от мен.

— И жените ли? — подсказах аз.

— О, момче, момче, те ли не искат нищо? Апартамента ми, заплатата ми, пенсията ми.

— Само защото изглеждаш добре?

— Човече — погледна ме той разбиращо, — може да не съм красавец, но в мен положително има нещо хубаво. Опитен съм. Знам всички трикове. Но не за това сте дошли. И така, каква е работата?

— Майк ще ти обясни — рече Пат. Той кимна и зачака. Почнах:

— Знаеш, че бях нападнат. Имам предвид класически нападнат.

— Пат ми каза — заяви нехайно.

— Двама от тях ме разпитваха за Пента. Говореха с акцент, но тогава бях доста замаян от инжекцията, която ми бяха направили и не можах да определя отклоненията. Всеки път сега, като си спомня за това, стигам до едно и също заключение. Акцентите бяха фалшиви.

— Е?

Кафето ми беше твърде горещо и не можеше да се пие, така че едва посръбнах.

— Какво е твоето мнение за Пента?

Уилсън отново погледна Пат с един от техните погледи и Пат с ръце му даде знак „карай“.

— Както разбирам, питаш ме дали типовете, които те награбиха, са от някаква правителствена агенция?

— Правилно схвана.

— Защо?

— Методите им, отношението им. Всичко беше доста добре построено.

— По дяволите, Майк, и шайка негодници би могла да го направи.

— Негодниците биха ли търсили Пента? Пат протегна ръка и ни прекъсна.

— Да предположим, че като изпълнител на банда Ди Сика е трябвало да убие Пента и не го е направил. Това го излага на премахване.

— А къде съм тогава аз в цялата тази работа? — попитах.

— В центъра, момче, точно в смразяващия център. Ако знаеш нещо за Пента, те искат да го научат.

— Тогава защо ми оставиха пистолета на пода? Никой шайкаджия няма да остави такова парче.

Уилсън се изсмя подигравателно.

— При парчетата, които намираме по улиците, никой няма да поиска една 45-калиброва антика като твоята. Сега гангстерите налитат на „Юзис“, 357-милиметрови „Магнъс“ или други трудно определими оръжия. Регистрирано нещо като твоя „Колт“ означава неприятности.

— Правилно — съгласих се аз. — Но и ако са от агенция всичко все още пасва.

— Вярно е — Уилсън си довърши сандвича, избърса ръце в салфетката и запали цигара. — Само мнението ми ли искаш?

— Да.

— Добре, не са били гангстери. Разполагали са с някакво разузнаване, което е работило за тях. Знаели са за болницата, колата им е била предварително паркирана, готова за бързо измъкване. Натриевият пентотал или някакъв бързо действащ транквилизатор би могъл да се достави лесно, но използването на гаража на Смайли означава твърде много предварителни знания. И друго нещо — след като си ранил двама от техните, никой не се е постарал да ти го върне. Това наистина е професионално отношение — замълча, всмукна дълбоко от угарката си и изпусна дима към тавана, като наблюдаваше мързеливото му издигане.

— Значи са били правителствени служители?

— Не съм казал на кое правителство. Или на чие — отговори той спокойно. — При това ти искаше само мнение.

— Групи на ФБР и ЦРУ се интересуваха от точно същото преди един час.

— Кармъди и Фъргюсън — заяви той.

— Точно те.

— Стари призраци. Познавам ги. Добри момчета, но тъпи. Наистина имаха бая работа по време на „Черната пантера“. След това Фъргюсън прекара доста време зад океана в опити да заглади някои от гафовете, които допуснахме.

— Ти си наистина осведомен, Рей. Той намигна на Пат.

— Това се нарича междуучрежденско сътрудничество.

Сега вече спокойно се залових с кафето си. Когато го изпих, бавно оставих чашата. Разни дреболии започнаха да се проясняват. Попитах:

— Къде тук е мястото на Брадли?

— Той е посредник на Министерството на външните работи при възникване на спорове и неприятности.

— На какво ниво?

— Това не знам. Прекара последните шест месеца в Англия и го върнаха преди около три седмици.

Тук някъде трябваше да има връзка.

— Пента започва да придобива международен привкус.

— Не е задължително — каза Уилсън. — Държавата може да се намесва само за да защити някой от своите източници. Вашингтон е дяволски чувствителен, когато става дума за агентите, които те ръководят.

— Както Пат ръководи мен?

Уилсън изсумтя нещо нечленоразделно.

— Аха.

— Тогава кой, по дяволите, е Пента? — попитах аз.

— И защо си го убил? — вмъкна Пат. Като го погледнах накриво, той добави: — Онази проклета бележка означава нещо, Майк.

— Не и ако наистина е предназначена за Ди Сика. В случая вие, момчета, имате явно старо убийство, а не някаква конспирация — станах за да си вървя и оставих долар за кафето си.

— По някакъв начин — настояваше Пат, — тази бележка е важна. Кажи ми само как ще обясниш това: „Умираш, задето ме уби“?

— Лесно — отговорих аз.

И двамата ме погледнаха.

— Някой го е заразил със СПИН.

Очите на Пат станаха сурови и му махнах, преди да успее да каже нещо.

— Не съм аз, момченце.

Помислих, че дребният човек в странен костюм, който се довлече до мен, е поредният просяк. Когато затворих вратата на таксито, той впи очи в мен, ухили се с крива усмивка и попита:

— Помниш ли ме? Аз съм Амброуз.

— Кой Амброуз?

— Колко хора с това име познаваш? От заведението на Чарли Гърка, човече.

Тогава си го спомних с парцала като бършеше разлятата бира от пода. По онова време го наричаха Амби.

Той съобщи:

— Чарли каза да му се обадиш.

— Защо?

— Де да знам, човече. Нареди ми само да ти предам това. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Важно е.

Отвърнах „окей“, подадох му два долара и го загледах как се измъква. Когато се качих горе, зарових се в стария телефонен указател, намерих заведението на гърка и се обадих на Чарли. Дрезгавият глас ме задъвка задето през последните шест месеца не съм се отбивал и накрая завърши:

— Има един джентълмен, който иска да се срещне с теб, Майк.

Чарли беше старомоден човек. Когато произнесе „джентълмен“, думата беше оградена с големи червени кавички. Всеки „джентълмен“ ще е някой от йерархичната верига, която води до странната улица на това, което отричат да е организирана престъпност. Той не беше свързан с тях — беше просто полезно оръдие на подземния апарат.

— Каза ли си името, Чарли?

— Разбира се, така смятам. Но не го знам.

— За кога е уговорката?

— Като че ли за тази вечер. Можеш ли да дойдеш сега?

— Знаеш ли колко е часът?

— Откога си станал дневна личност?

— Той там ли е сега?

— Имам телефон, на който да му се обадя. Може да дойде тук след час.

Погледнах си часовника.

— Окей, но нека бъдат два. Мислиш ли, че трябва да си доведа гръб?

— Не. Този човек е чист.

— Кажи му да седне до бара.

— Ще стане, Майк.

Заведението на Гръка беше стара, западнала кръчма в обкръжение, което малко по малко отиваше към дъното. Половината сгради бяха изоставени, но вертепът на Чарли беше близо до ъгъла, имаше постоянен оборот и много дневни посетители. Всеки следобед от четири до седем нахлуваше весела тълпа като на смяна, после рязко напускаше и всичко се връщаше към помнената нормалност.

Двойка бабки смучеше бира в дъното на бара, а точно в средата седеше внушителен мъж на средна възраст в тъмен костюм и пиеше уиски със сода. Очите му ме зърнаха в огледалото на бара, когато влязох и нямаше нужда да ни запознават. Той махна на Чарли, а аз поръчах:

— Канадски клуб с джинджифил.

След това си взехме чашите и пресякохме помещението.

— Радвам се, че дойдохте — каза той.

— Нищо особено. Какво има?

— Някои хора се интересуват от смъртта на Ди Сика.

— Доста объркана работа. Знаете ли какво стана с него?

Той поклати глава.

— Ужасно.

— Аха. Адски сигурно е, че ми оплеска офиса. Но не това искате да знаете.

Той вторачено заоглежда салона, след това отпи от чашата си.

— Вие и оня офицер от полицията сте претърсвали апартамента му.

— Правилно.

— Намерихте ли нещо?

— Имаше зареден пълнител за автоматичен пистолет, но не и пистолет. Единственото му притежание беше стара кутия с инструменти.

— Посрещате бързо и с лекота, момко.

— Отрицателните отговори винаги са лесни.

— Жилището наистина ли беше претършувано до основи?

— Не сме го разпердушинвали — отстраних чашата си, която още не бях докоснал. — Какво ли бихме могли да намерим?

Той ме изгледа продължително и твърдо, после леко се усмихна.

— Би трябвало да знаете.

Сега опитах питието си. Чарли ми бе налял двойна доза и можех само едва да го близна. Човекът срещу мен ме наблюдаваше с любопитство, без добре да знае как да поведе разговора. Накрая предложих:

— Нека изясним нещо още сега. Вашите момчета пет пари не дават кой е пречукал Ди Сика, нали?

— Изобщо не им пука.

— Не ми ги пробутвайте тия — срязах го аз. — Искате да кажете, освен ако е получил от Тони онова, което желаехте.

След като помисли, той призна.

— Нещо такова. Казах:

— Знаете ли, на мен пък още по-малко ми пука какво е имал Тони. Типът, който го е пречукал, е мислел, че съм аз и мен ме засяга кой е извършил убийството.

— Някои хора не гледат на това по този начин — отвърна той. — Докато не бъдат напълно удовлетворени, ще си имате проблеми.

— Има адска дупка в доклада ви, приятелче — заявих аз. — Тони си се разхожда на свобода отдавна. Ако е имал нещо, защо не са му го взели, докато е бил жив?

— Знаете ли историята на Тони?

— Знам я.

— Ако отгатнете отговора, ще ви кажа дали е верен.

По дяволите, тук можеше да има само един отговор.

— Тони е имал нещо, с което е можел да обеси някого — човекът продължаваше да ме наблюдава.

— Получил е постоянна амнезия, след като са му фраснали главата и не е можел да си спомни дали го има или къде го е сложил — очите не се отделяха от мен. Фабулата започваше да се разгръща. — Едва напоследък е казал или направил нещо, което би могло да означава внезапно възвръщане на паметта — очите се присвиха и разбрах, че съм улучил. Като изсуши чашата си с две бързи глътки, той я завъртя за момент между пръстите си.

— Това стана в деня, когато беше убит. Преди седмица той внезапно позна човек, когото те държаха близо до него и го назова с истинското му име.

— И след това отново изпадна в амнезия?

— Никой не знае това.

— Не ми казвайте, че не са обискирали апартамента му дотогава.

— Два пъти. И не са намерили нито едно проклето нещо. Ако бяха му разпердушинили жилището, би могъл да изпадне в паника. В края на краищата живееше в напълно нов свят. Ако си останеше така и нещото останеше в него, всичко щеше да е окей. Но той излезе от това състояние.

Започнах да разбирам накъде биеше.

— Мислите, че някой друг също го е следял и е чакал да се отърси от амнезията.

Той само ме погледна, без да пророни дума.

— Къде съм аз в цялата тази история? — попитах.

— Майк, вие си спечелихте добра репутация, знаете ли?

— Е, и?

— Вашите ръце се ровят във всевъзможен боклук. Ходите си с чисти и мръсни типове еднакво лесно. Никой не иска да се забърква с вас, защото сте гръмнали няколко задника с оня ваш топ и си имате приятелчета в Белджвил, а на това се държи. Така че сте точно такъв тип, при какъвто Тони Ди Сика би дотичал с разказ, който би запазил главата на раменете му.

— Налудничаво — тръснах аз.

— Всъщност не е. Той е бил в кабинета ви три пъти преди това.

— По работа на книжаря. Секретарката ми се е занимавала с него.

— Вие го казвате. Той може да е обсъждал своите работи.

— Не е вярно — заявих.

— Можете ли да докажете противното? Помислих секунда.

— Не.

— В деня, в който е убит, е дошъл да уреди нещо с вас. Преди вие да отидете там, някой друг се е появил и е свършил работата, като се е надявал да си отиде с информацията. Разбира се, Тони не я е носил със себе си, но положително би заговорил, когато са му отсичали пръстите.

Това отново изплува в паметта ми.

— Окей, къде е моята част?

— Той е ваш клиент, мистър Хамър. Казал ви е всичко срещу начин да избяга, който е трябвало да му осигурите.

— Знаете ли, това са пълни глупости. Жестът на ръцете му означаваше, че няма никакво значение.

— Виждате ли, щом това засяга известни хора, вие сте вътре, докато те не кажат, че не сте. Информацията, която Тони е имал, би могла да струва много пари и да причини много убийства. По един или друг начин те очакват да я получат.

— Какво ще стане, ако ченгетата я получат първи?

— Никой всъщност не очаква, че това може да стане — заяви. Дръпна маншета си нагоре и си погледна часовника. — Щом убиецът не е получил информацията от Тони и той ще мисли като останалите… че я имате вие или знаете къде е.

Отпих още веднъж от чашата си и станах.

— Изглежда всички искат да съм мъртъв.

— Най-малкото някои хора ви дават няколко дни отсрочка, за да вземете решение.

Усетих, че устните ми се дръпват в контролиран гняв и разбрах, че усмивката ми съвсем не беше приятна. Измъкнах моя четирийсет и пет калибров пистолет и видях как в очите му се появява объркване, докато щраквах затвора и измъквах един патрон. Подадох му го.

— Дайте им това — поръчах.

— Какво трябва да означава то?

— Те знаят — успокоих го.