Убиецът

6

Всяка сграда като че ли има по някой забравен ъгъл, който не става за нищо. Има места, дето така си и стоят — празни офиси без естествено осветление, чиито стени винаги се тресат от съседния асансьор. Те миришат на плесен и изглеждат мрачни, така че никой не иска да ги наеме. После идва някой, разглежда мястото и за него то става основна територия, защото означава спокойна самота, когато работата е главно умствена… и влиза във владение.

Почуках на вратата, отворих и поздравих Рей Уилсън.

— Знаеш ли, че никой в тази сграда не знае къде работиш? Всички ми казваха, че си някъде долу.

Той ми махна да вляза.

— Това е собствената ми лична тъмница — ритна един стол към мен. — Сядай. Настанявай се.

Седнах като оглеждах редиците с картотеки около себе си. В стаята се чуваше странно бръмчене, говореха приглушени гласове и на една маса отзад видях скенер. Рей контролираше повикванията на патрулните коли. До бюрото му имаше компютър последен модел и екранът му бе покрит с цифри. Вътре се намираха и други апарати, не нови, но явно годни за работата, която им се възлагаше.

Рей затръшна едно чекмедже и отиде до бюрото си. Курдиса се на ъгъла и запали цигара.

— Чудех се кога ли ще се появиш. Пат каза, че рано или късно ще дойдеш.

— Защо ли го е направил?

— Защото имам почти незабавен достъп до материали, които ти би издирвал цял месец.

— Като например? — беше ме заинтригувал.

— Като например осакатяването на пръстите в твоя кабинет. Какво означава то? — попита той.

— Те са двойно повече от отсечените пръсти на американския агент в Англия.

Цигарата спря на половината път до устата му.

— Как, по дяволите, си открил това?

— Разузнаване — отговорих. — Кои други са си изгубили пръстите?

Той се смъкна от бюрото, заобиколи и седна на стар, дървен въртящ се стол.

— Стъпваш на опасна почва, Майк.

— Рей… Ти също ставаш любопитен. Толкова машини работят за теб, имаш необходимата власт и по всяка вероятност някои добри връзки, вмъкнати тук-там, които улесняват работата ти. Можеш да се добереш до Интерпол, Скотланд Ярд или френската Сюрете и щом се отнася за криминална, а не политическа афера, можеш да използваш техните източници. Така че на кой друг са отрязали пръстите, Рей?

Този път той дълбоко всмукна от цигарата си и изпусна дима, докато обмисляше думите ми. Издуха прозрачно облаче и ме погледна.

— Бях установил трима, преди да стане политическа афера.

— По дяволите.

— Френски наркотрафикант на ниско ниво, но се е изплъзвал от организацията. Пръстите му са окастрени един час преди нож да го убие с един удар. Вторият е странен… Десетгодишно дете бе отвлечено от дома си край Рим. Родителите му са безумно богати. Полицията нищо не свърши и знаеха, че имат работа с добре организирана група престъпници. Откупът е бил около един милион американски долара. Очевидно родителите са поели работата в свои ръце, макар че изобщо не го признават. Но детето им е върнато невредимо, заедно с бележка къде да открият похитителя. Бил е завързан за стол в един обор, петте пръста на ръката му са били отрязани и острият край на една кирка е бил забит в гърдите му. Останалите от бандата също са били открити и са загинали при престрелката с полицията.

— Този човек е дивак — казах.

— Всъщност не е — той запали друга цигара от старата и отново загълта дима. — Не е случай с луд. Поне досега. Шест месеца след отвличането стана голяма кражба на произведения на изкуството в Белгия. От една галерия бяха откраднати две картини на големи художници. Били са като Мона Лиза, няма начин да бъдат оценени в пари. Във всеки случай за намирането им била обявена награда.

— Никой ли не е поискал откуп за тях?

— Явно тази кражба е била организирана за частен колекционер. Не можаха да я разкрият. Три седмици след кражбата едната картина е върната на галерията заедно с писмо, обясняващо къде да се преведат парите и тогава ще върнат и другата. Полицията не била замесена, галерията приела условията и превела парите. Картината след топа била върната. Този път придружена с кутия, В нея имало пет отрязани пръста. След още две седмици зловонието на разлагащ се труп довело полицията при него — едната ръка била без пръсти, а всички доказателства, които го уличавали в кражбата, били наоколо. Дали са хванали своя помагач, не знам.

— А сега той е тук — рекох аз. — Но този път е минал на десет.

— Този път е мислел, че отсича твоята ръка. Поклатих глава.

— Точно това е трудният въпрос, Рей. Няма никакъв начин да съм бил във връзка с този човек. Онази бележка трябва да е била измамна. По начало е преследвал Ди Сика и аз съм въвлечен случайно.

— Пат ми разказа хипотезата на твоите странни приятели. Като се има предвид произхода на Ди Сика, би могло да има вероятност…

— По дяволите, тук има и логика, Рей. Този път Рей каза не.

— Не се хващам на това. Тук този побъркан Пента извъртява умопомрачително убийство в кабинета ти. На какво ти приличат другите убийства?

— Доста добре смазани — отговорих аз. — Знаел е какво прави.

— Но не е предизвикал престъпленията, нали? Някой го е изпращал да търси извършителите. При картините го е мотивирала наградата. Убийството е било подписа му.

— Тогава този човек е наемен убиец?

— Той е шибано чудо, ето какво е. Някъде по пътя моите разследвания бяха прекратени като със затръшнат прозорец. Чаках да видя дали ще се получи някакъв отзвук горе, но засега нещата просто са замрели. Май ще трябва много по-голяма тежест от моята, за да се прескочи една политическа стена.

— Сигурен ли си, че е стигнало толкова далече?

— Майк, аз съм почти определен за насилствено пенсиониране. Малкото частно полицейско предприятие, което основах в областта, е на път напълно да издъхне когато напусна, ако не пипне малко слава от паралиите в градската управа. Те дори не знаят какво имат тук. Компютърната ера свърза това място с всяка страна и индустрия в света като двойка голи любовници в леглото.

— Налудничаво, човече.

— Усещам това много добре.

— Аз също, Рей, аз също. Но откъде да я вземем?

Той отново всмука от цигарата си и кашля половин минута. Когато престана, заяви:

— Ти си убил Пента, Майк. Той самият го каза.

— Достатъчно, Рей. Знаеш ли откога не съм нокаутирал някого? Писна ми от оная глупава бележка.

— На теб ти вярвам. Но тоя Пента е много труден за разбиране — смукна от цигарата си и отново се закашля. — Ти все още си мишена — отбеляза Рей.

— Покажи ми мотива и ще ти повярвам.

— Съзнаваш, че някъде има мотив. Може да е смахнат, може да е съвсем на крив път, но съществува. Тези убийства не се извършват от някой, който е пощурял и е тръгнал по улицата с нож в ръката.

— Значи какво следва?

— Убиецът е истинска напаст. Нещо го мотивира и той свършва работата. Ефективен е, мълчалив и напълно безмилостен.

— Съзнаваш какво обрисуваш, нали?

— Разбира се — отговори Рей. — Терорист.

— Преди колко време са станали другите убийства, които е извършил?

Рей допуши цигарата си и я угаси в един пепелник.

— Питах се дали би могъл да си представиш това. Последното е било преди дванайсет години.

— И смяташ, че оттогава е имало и други, нали?

— Убиец като този, който изпитва удоволствие от работата си, не спира. Знаеш ли какво мисля?

Кимнах.

— Някой е осъзнал възможностите му и ги използва за собствени цели.

— Умно копеле — засмя се той. — Когато навлезем в политическа ситуация, завесата пада. Връзката се прекъсва. Получавам чувството, че рано или късно някой ще ме повика на спокоен разговор.

— Още ли смяташ да продължиш с това? Посегна към пакета е цигари и измъкна една.

— След три седмици свалям значката и излизам в пенсия. Не е възможно да напусна с неизяснен случай като този — той се изкиска и драсна клечка кибрит. — От една страна е смешно. Придвижих се до основите на професията, където най-много ми харесва и искам да видя изражението на някои лица, ако от това цъфне сгромолясване на голямата слава — приближи пламъка до цигарата, смукна отново дима и избухна в кашлица.

— Кой друг получава това следствие?

— То е работа на отдела. Получава го Пат. Как го разпределя си е негова работа. Ти си вътре неофициално. Мисля, че го знаеш.

— Няма проблеми. Каквото съм чул, тук си остава. Благодаря за информацията.

— Знаеш ли какво? За частно ченге имаш най-проклетите връзки, които съм виждал някога. Влизаш си и си излизаш от отдела като че ли работиш там. Триеш си задника с разни клечки, газиш през камари лайна без да ги настъпиш и като излезеш от тях ухаеш сякаш току-що си излязъл от бръснарница.

— Завиждаш ли ми?

— Хич, само съм адски любопитен — отново се закашля и пъхна пакета цигари в джоба си.

— Тези цигари ще те убият — подхвърлих му. Той ми отправи хладнокръвна усмивка.

— Точно сега бих казал, че шансовете ми са горе-долу колкото твоите.

— Разбира се — отговорих кисело, като клатех глава.

Прогони дима с ръка, докато аз се отправих към вратата.

— Остани жив, Майк — рече той на гърба ми.

Нямаше никакъв начин да избягна тримата репортери на партера. Те чакаха някого, зает в разследването на убийството на Смайли, като се надяваха да попаднат на Пат и аз налетях право на тях. Сигурно вече бяха получили официалната версия, доколкото я имаше, но не бяха вчерашни и подушваха, че историята ферментира и още не е гръмнала в новините. Двама от тях си ме спомниха от два други диви подвига и един процес във Върховния съд отпреди три години. Винаги бях правил добри материали и сега, след убийството в офиса ми и присъствието ми на сцената на друго, те се мъчеха да свържат във верига нещо, което засега бяха купчина отделни брънки.

Не ги излъгах. Бяха твърде добри в свързването на нещата. Нито пък им казах всичко, но те го знаеха. Това, което научиха, полицаите вече го знаеха, така че не се злепоставих.

Единственият репортер, който тъкмо бе нахвърлил нещата в бележника си докато другите задаваха въпроси, накрая попита:

— Оня тип наистина е смазал вашето момиче, нали?

Ръцете ми отново се свиха и усетих как се стягат мускулите на шията ми.

— Бих искал да убия тоя шибан тип — отговорих. Гласът ми внезапно стана дрезгав и се изплюх на пода.

— Тя е ваше момиче? — попита тихо.

Сдържах се точно навреме. Той ме наблюдаваше внимателно и мислено описваше реакцията ми.

— Велда работи при мен — поясних аз. — Ние сме стари приятели.

Спрях дотук и преди да успее да ме притисне за още. Пат се появи на входната врата с Кандейси Еймъри и двама от репортерите се втурнаха да ги пресрещнат. Другият не бързаше, крива усмивка разтегна устните му. Зарадвах се, когато отиде при другите.

Пат и Кандейси се оправиха с тях бързо и приятелски — насочиха ги към говорителя на полицията, който стоеше наблизо. Пат ме бе забелязал още с влизането си и ми посочи с пръст асансьора. Вратата се затвори и тръгнахме.

— Какво правиш тук? — попита.

— Мислех, че искаш показания.

Кандейси остро ни изгледа.

— Не ги ли дадохте вече на полицая при местопроизшествието? — думите й прозвучаха като упрек.

Запазих безизразно лице.

— Без големи подробности, лейди.

— Ние и преди сме правили така — каза й Пат безцеремонно.

Вратата се отвори на неговия етаж, слязохме и отидохме в кабинета му. Пат седна зад бюрото си, аз се пъхнах в удобния стол до прозореца, а Кандейси закрачи напред-назад. Имаше походка на животно. Походка на котка, отегчена сърдита котка, каквато може да има само жена с коса на задника. Когато спря, вторачи се в Пат и почти изсъска:

— Какво става с вас двамата?

— Попитайте него — Пат не си направи труд да я погледне.

Очите й потърсиха мен.

— Не мога да повярвам в това… това удобно настаняване. Изглежда се смятате за редовен служител на отдела…

— Имам разрешително.

— Къде сте учили някога…

— Завършил съм школата на ФБР, всички семестри на Полицейската академия на Ню Йорк, завърших маршалската пожарникарска школа тук в града… Искате ли още?

Сега Пат наистина се хилеше.

— Попитайте го сега как се е уредил. Положително е хубав разказ.

— И с Пат бяхме заедно в армията — добавих аз. — Но не мисля, че това ми дава някакви привилегии.

— Фъшкии — рече тя и започна да се усмихва. Когато отиде до един стол и седна, походката й пак беше котешка, но вече бе отпусната и спокойна.

Върху бюрото на Пат имаше две гланцови снимки двайсет на двайсет и пет и Пат ми ги подаде.

— Тази работа започва да се затяга. Хвърли им поглед.

На едната имаше четири едва различими отпечатъка от обувки, другата беше увеличение на един от тях.

— Какво мислиш?

— Приличат на мокасини. Подметката е равна, без ток.

— Да, и са с различен размер… Двама души. Той успя да ме озадачи.

— Тогава?

— Виждаш ли увеличението?

Този път го разгледах внимателно. На него имаше странни отпечатъци от подметката. Цяла минута ги гледах преди да ми блесне.

— Това са обувки за грабене, подметки, които не се плъзгат. Има ги във всякакви варианти, от платнени до класически.

— Така е — съгласи се Пат. — Говорят ли ти нещо?

Всичко това се струпа на главата на Кандейси и изразът на лицето й беше явно смайване. Аз кимнах.

— Професионалисти са, да. Ще са носили официално горнище и работно долнище.

— Това не е всичко — вдигна телефона, набра някакъв номер и поръча на човека отсреща да дойде в кабинета.

След две минути ченгето, което правеше снимките, влезе, подаде на Пат още две увеличения, обърна се и излезе. Той ги изучава няколко секунди, след това ми позволи да ги видя. Бяха отново същите подметки.

— Който е носил тези подметки, е убил Смайли — заяви Пат. — Тази е със същия размер като онази от другата снимка и знаеш от къде са, нали?

Протегнах снимките на Кандейси да ги погледне.

— Това са онези, които ме обработваха, нали така? Дяволски добра полицейска работа, човече.

Пат изглеждаше самодоволен. Той оцени комплимента.

— Ами и ние сме добри професионалисти. Производителят на тези обувки е открит и ни изпраща списък на пазарите, където се продават, макар че това няма много да помогне. Но обувките са вещи, които хората не хвърлят, така че ще погледнем и нещо друго.

— Какви насочващи данни имате, капитане? Той не спомена за лентата, която му бях дал.

Пат можеше да сътрудничи тясно с областния прокурор, но не трябваше да спи с него.

— Има неща, които сега обработваме — каза й той. — Скоро би трябвало да имаме някакви резултати.

Чувствах се като насред сън. Пат й говореше и го чувах, но не слушах. Гласовете им бяха като далечно бръмчене и аз седях в тъмния гараж, вързан за стола, мозъкът ми затъпен от инжектираното лекарство. Принуждаваха ме да си спомня за някого, наречен Пента, но нямаше никаква възможност да си спомня нещо освен съня за някой зад мен, който мърмори псувни и после със сила плюе нещо грозно.

— С нас ли си, Майк? Стреснато се събудих.

— Съжалявам. Опитвах се да си спомня нещо.

— Успя ли?

— Не съвсем — явно Кандейси бе завършила разговора си с Пат по време на полусъня ми и сега си слагаше леко червило.

Червата ми изкуркаха и ми подсказаха, че цял ден не съм ял.

— Желаещи за ранна вечеря?

— Друг път — отказа Пат.

Протегнах предлагаща ръка на Кандейси. Тя поклати глава.

— Благодаря, не мога. След малко имам среща с Бенет Брадли и мистър Колман — очите й уловиха моите над огледалцето. Но ще се присъединя към вас, когато свършим.

— Прекрасно. Откъде да ви взема?

— От кабинета ми. Около седем добре ли е?

— Напълно — приех. — За какво ще говорим?

Тя прекара език по устните си за да навлажни червилото. Не погледна нагоре.

— Сигурна съм, че ще измислите нещо.

Пат не пророни дума. Знаех какво мисли.

Горещ сапунен душ ме направи като нов. Обърнах батерията от бодливите иглички на душа към глухото вибриране на крана, след това върнах душа за последните пет минути и се избръснах под неговите струи.

Когато се изтрих, намъкнах жокейските си шорти, забърках си висока чаша канадски клуб с джинджифил и включих записите на телефонния секретар. Първото обаждане беше от химическото чистене и ми съобщаваха, че дрехите ми са готови. Второто бе от Ръсел Грейвс от Манчестър, Англия, който искаше да му се обадя. Оставяше ми телефонния си номер. Сложих телефона си на рамо и му се обадих.

Британският телефон издаде своите две хлъцвания, звънна два пъти и глас със силен акцент попита:

— Да, мога ли да ви помогна?

— Ръсел? Тук е Майк Хамър. Какво става? Този път той съвсем не звучеше лекомислено.

— Мистър Хамър… Мисля, че е трябвало да знаете това… Тази работа с осакатените пръсти.

— Да?

— Два пъти ме викаха лица, които подозирам, че са от полицията. Искаха да знаят за моя интерес към… убития човек.

— Представиха ли се?

Чух го как преглътна.

— Нямаше нужда. Те правеха каквото си искат, знаете ли.

— Ръсел, вие сте в Англия, приятелю. Полицията не действа по този начин.

— Тези бяха… от друг вид полиция.

— Какво говорите?

— Агентите на британското разузнаване не работят по същите правила като нашите бобита.

— Заплашваха ли ви?

— Как да кажа… Те самите бяха заплашителни. Чак когато се увериха, че съм истински репортер, си отидоха. Внушението, което получих, е, че е нежелателно да си навирам носа.

— Казаха ли го?

— Не го казаха, знаете ли. Боя се, че нещо страшно витае във въздуха. Бяха много застрашителни.

— Тогава защо се обаждате?

— Защото… един спомена, е, по-скоро неумишлено, съмнявам се, че съзнателно… да не търся „другите“. Би могъл да каже „други“, но съм съвсем сигурен, че каза „другите“. В такъв случай трябва да има още.

— Прекрасно, Ръсел, чудесно се справихте. Не влизайте да търсите други.

— О, в това можете да сте сигурен, Майк. Аз наистина не обичам насилието. Онези хора бяха доста яки. И знаеха какво търсят. Просто си помислих, че трябва да го знаете.

Благодарих му още веднъж и затворих. Положително бях в самия център на нещо.

Те още не бяха приключили съвсем заседанието си, когато пристигнах в офиса на Кандейси Еймъри. Вратата й бе отворена и чувах техните спокойно спорещи гласове от фоайето. Със стоманен тон Колман каза:

— През цялото това време трябва да е имало някой, който е в състояние да го идентифицира. Тази едноименна афера „Пента“ трябва да има някакво значение.

— Е, добре, съгласуваме цялата информация, която е събрало посолството. Ние наистина нямаме чак толкова много хора в тази област…

Прекъснах го от вратата:

— Защо, мистър Брадли?

Размяната на бързи съучастнически погледи помежду им стана бързо. Кандейси реагира с внезапна изненада и разбрах, че е забравила уговорката ни да пийнем заедно. Преди тя да успее да отговори, Брадли отвърна:

— За какво са ни? Едно-две убийства…

— Зарежете тоя боклук, Брадли. Ако този Пента изисква държавно присъствие на сцената, забъркани сме в игра на едро.

— Мистър Хамър… — рязко се обърна с лице към мен, мъж, натоварен с голяма федерална власт. Страшно искаше да ме отстрани от действието, но не беше чак толкова голям.

Влязох в стаята и попитах:

— За кои едно-две убийства говорите? Мога да ви изброя още три граждански афери, които носят знака на Пента и много политически без всякакви пръсти — последното беше лъжа, но той не знаеше това и видях, че явно се гипсира. Бързо погледна Колман, след това отново мен.

— Откъде знаете?

Така беше по-добре. Не ме предизвикваше изобщо. Знаеше, че от някъде съм получил информация, която не би трябвало да имам и не знаеше какво ще правя с нея. Не бях човек, когото лесно може да отстрани от пътя си и трябваше да вземе решение.

Просто неопределено свих рамене.

Колман си прочисти гърлото. И него бях сварил неподготвен.

— Изглежда имате някакви необикновени източници, мистър Хамър.

Пак си замълчах.

— Капитан Чеймбърс ли ви каза?

Честно отговорих:

— Не мисля, че Пат дори знае това.

Бях препълнен с истина тези дни. Рей Уилсън може би не е имал време да му каже, а и не познаваше Ръсел Грейвс.

— И, разбира се, няма да ни кажете откъде сте получили тази информация.

— Какво значение има? — попитах. — Сега ВСИЧКИ ние знаем фактите.

Кандейси Еймъри изглеждаше със замръзнало лице, но от очите й излизаха пламъци. Добавих:

— Много е лошо, че не сте въвели дамата помощник-областен прокурор във вашето шоу.

Лед имаше и в гласа й.

— Да, това е твърде лошо. Смятах, че сме екип.

— Щяхме да го направим, мис Еймъри. Засега смятахме да се абстрахираме от миналото и да се съсредоточим върху текущата ситуация — Брадли вече наистина се стараеше. — Може би, ако мистър Хамър си отиде, можем да сложим картите на масата…

Не го оставих да довърши.

— Защо не й кажете, че преследвате терорист, Брадли? — не му обърнах внимание, а погледнах Кандейси. — Той е наемен убиец, дете. Хладнокръвен професионален убиец, който може да работи за добро заплащане и изпитва удоволствие да подпише работата си чрез отсичаце на пръстите. Някой го е измъкнал от неговата категория и го е поставил на политическата арена. Сега е тук.

Кандейси отиде до вратата, затвори я и се върна при бюрото. Обърна се към Брадли.

— Да приема ли, че това е истина?

— В общи линии, да.

Докато електричеството беше още във въздуха, рекох:

— Защо не си разкриете картите, хора? Харесва ли ви или не, аз съм вътре. Нямате начин сега да ме отрежете.

Преди Брадли да успее да я спре, Кандейси го погледна прямо, но говореше на мен:

— Мистър Брадли е експерт на Министерството на външните работи по лицето Пента. Мислех, че наскоро е поел тази работа, но изглежда, че се занимава с нея от доста време. Така ли е, мистър Брадли? Или трябва да се свържа с колегите си от Вашингтон, за да разбера това?

По лицето на Брадли не се появи никаква неловкост. Добре тренират държавните мъже. Когато нещо се вкисва, те продължават да играят и се измъкват по най-добрия начин.

Той говореше и на мен, но очите му бяха насочени към нейните.

— Да, това е самата истина. Водех специално избран екип, за да намерим и хванем Пента през последните единайсет години. Доближавахме се на няколко пъти, също и англичаните, но всеки път той ни се изплъзваше. Девет важни политически убийства са му приписани, но при тях няма обезобразявания. Вместо тях има просто отсичане с еднократен удар на всичките четири пръста и палеца във всеки от случаите. По-скоро вместо да се подписва, той си е оставял инициалите под работата си. Когато наш агент очевидно го е изненадал в Англия, той се е върнал към предишния си метод на пълна ампутация на пръстите, за да покаже неудоволствието си.

— Кой му е шеф? — попитах аз.

— Ще трябва да бъда нелюбезен. Някой му плаща добре.

Отстрани Колман го прекъсна с думите:

— Подозираме, че може да е някой политик или полицай от ниско ниво на съответната организация. От движението му се разбира, че май има добър вътрешен поглед върху нашите работи.

— И трябва да знаете, мистър Хамър, че поради смъртта на нашия агент в Англия бях отстранен от поста си и върнат в Щатите.

— Тогава защо сте тук?

— Защото съм единственият, който има някакъв предишен опит с действията на това лице. Когато Виктор Старсън пристигне, ще бъда освободен и преместен във Вашингтон.

— Междувременно — напомних му аз, — Пента е тук.

— И вие също, мистър Хамър. Моля не забравяйте, че той е пристигнал заради вас.

— Ето че се върнахме към трудния въпрос. Аз съм политическа нула. Нямам абсолютно никакви връзки с държавната политика. Просто съм единствената голяма грешка в сценария.

— Този убиец досега не е правил грешки — каза Брадли тихо. — Докато самоличността му е пълна загадка, всички шансове са на негова страна.

— Приятелю, той не е призрак. Видян е от много хора. Лошото е, че никога не са знаели кого виждат — замълчах и ги изгледах и тримата. После се обърнах към Брадли: — Но се заблуждавате като мислите, че никога не е правил грешки.

Те почакаха да чуят продължението, но аз погледнах часовника си, после Кандейси.

— Ще отидем ли да изпием онова питие, мис Еймъри?

Но Колман не би оставил нещата така.

— Казахте, мистър Хамър…

— Казах, че това е въпрос на полицията на град Ню Йорк и просто ще трябва да почакате капитан Чеймбърс да подаде някаква нова информация. Готова ли сте, мис Еймъри?

Всички се разотидоха. Сбогуването беше измънкано. Кандейси и аз взехме такси и казах на шофьора да ни закара в Старата английска кръчма. Пийти Бенсън седеше до бара, говореше си за бейзбол с някакъв млад професионалист и почти щеше да си изпусне зъбите, когато ме видя с Кандейси.

Мушнах рамото на Кандейси.

— Искаш ли да се запознаеш с един поклонник?

— Гласува ли?

— Какво значение има? Нали си назначена.

— Един ден това ще се промени.

— Гласува — рекох й аз. Тя приятно се усмихна.

— Тогава на всяка цена ни запознай.

Пийти беше малко несигурен дали да поеме ръката, която тя му протегна, но се ухили и стисна пръстите й. Той оценяваше гражданските власти от обективна гледна точка, а не толкова отблизо.

— Пийти е един от репортерите за добрите момчета, мис Еймъри. Има наистина скрити таланти.

— Чудесно — възкликна тя. Пийти мълчаливо ме ритна. Попитах го:

— Би ли ми направил услуга, момче?

— Хич, аз дори не…

— Разрови си картотеката и ми дай някаква информация за Ди Сика. Не досието му и последните сведения. Разкопай възможно най-старите.

— Защо? Човекът е мъртъв.

— Просто го направи, става ли?

За секунда си помислих, че ще ми каже да зарежа тая работа, но той за миг се вгледа в очите ми и бавно кимна.

— Разбира се — отговори. — Ще го направя само по една причина.

— Каква?

— Получихме компютри и факсове и вече не трябва да кисна там цяла седмица, за да прегледам някой стар материал.

Хвърлих пет долара на бара и поръчах бира за Пийти и бейзболния му приятел, след това отидохме до една маса с Кандейси. Отговорих на въпроса й преди да го зададе.

— Убиецът е преследвал Ди Сика или мен. Сега знам всичко за себе си и нещо за Ди Сика. А искам да знам всичко за Ди Сика.

— Ние знаем всичко за Ди Сика.

— По дяволите, дете, дори Ди Сика не е знаел всичко за себе си. Той е водил два напълно различни живота.

Тя почака докато келнерът донесе питиетата, след това започна да си играе с чашата докато си събере мислите. Знаеше, че я наблюдавам, че я опипвам с очи, че чета мъничкото от езика на тялото, което оставяше да се изплъзне и позволи на устата си да остане твърда.

— Не прави това — казах аз. Изражението й ми зададе въпрос. — Имаш чудесна чувствена уста, дете. Не я стискай по този начин.

— Моля те! — бързо се огледа, изплашена, че някой може да ме е чул.

Ухилих й се.

— Сега говори с мен, хубава лейди.

Този път тя поклати глава и върна усмивката.

— Защо с теб съм ту топло, ту студено?

— Защото и ти играеш играта, кукло.

— А какво получава победителят?

— Още не знам наградата — й отговорих.

Плъзна зъби над долната си устна, сви ръце под брадата си и ми отправи изучаващ поглед.

— Победителят ще си ти, нали? — Не й отговорих. — Това ме смущава. Смущава всички. Ти си късче, което не е оттам, но трябва да бъде. Както казват приятелите ми, скапано частно ченге в положение, което не могат да командват. Какво е това, Майк?

Можех само леко да свия рамене.

— Моят шеф се съобразява с капитан Чеймбърс. Признава професионализма му и цени неговото мнение. Тук някъде ти си имаш своя ниша в тая работа и сякаш никой освен теб не знае къде е тя — последва драматична пауза. — Къде е?

— Точно в средата на купчината лайна — отговорих аз.

— Вулгарно.

— Всъщност не е. По теб стреляли ли са някога?

Главата й направи леко отрицателно движение.

— Когато това стане — й казах сериозно, — ще разбереш какво имам предвид.

— Но и тогава ще бъдеш победител.

— Кандейси, мила, който по-дълго остане жив, той е победител. Точно сега нещо става и никой не иска да го назове с истинското му име. Федерални агенции душат наоколо, Външното министерство разиграва флиртове в един случай на убийство, защото ги е страх да не разбутат политическата сцена. Всичко това в момента е куп лайна. Работим над убийство — умъртвяване, което е под юрисдикцията на нюйоркската полиция.

— Нито едно убийство не е просто нещо.

— И да лишиш човек от живота му не е сложно — напомних й аз. — Само мотивите са сложни.

Тя свали ръцете си и се облегна назад. Главата й леко се наклони и отново ми отправи оня странен поглед.

— Виждаш ли… Това е другото нещо у теб, което обърква.

Този път чаках.

— Някой е искал да убие теб. Най-вероятно е все още да го иска, а ти не изглеждаш ни най-малко изплашен.

— Не се заблуждавай.

— Изплашен ли си?

— Не по начина, който ти броиш за изплашване. Аз съм предпазлив. А за да си изплашен, трябва да си жив.

— Това е мисъл.

— Ще ти кажа и друга — обявих. — Страхувай се, но не позволявай на ръката ти да трепери.

— По-късно ще те помоля да ми обясниш това — отвори чантата си, измъкна тоалетна чантичка, погледна се в огледалото и я прибра.

— По-късно?

— Когато ме заведеш вкъщи — добави тя закачливо.

Те забравят понякога, тези хубави жени. Има случаи, когато могат да си вдигнат полите до веждите и никой няма дори да мигне, защото го правят на тъмно, а и точно тогава моите очи са затворени.

Когато таксито спря пред дома й и портиерът изпълни малкия си спринт, казах:

— Когато ръката ти трепери, не улучваш мишената, котенце.

Тя ми хвърли поглед, сви вежди и попита:

— Твоята трепери ли?

— Няма значение, мила. Аз не се целя.

Целунах крайчеца на пръста си и го лепнах на върха на носа й.

Този път се усмихна и излезе от колата. Усмивката й съвсем не беше закачлива.