Убиецът

8

Накарах таксито да ме остави на ъгъла и си купих късен вечерен вестник от будката. Във въздуха имаше лека мъгла, уличните лампи бяха обкръжени с меко зарево, осветените прозорци на апартаментите бяха малко размазани. Беше от онези вечери, които заглушават уличния шум и оставят по настилката мътни бензинови петна.

Портиерът в моята сграда обикновено стоеше под навеса отпред, но тази вечер не можех да го обвинявам затова, че е влязъл вътре. Притисках се отстрани до зданието на завет, минах покрай кофите за боклук пред задното дворче, което водеше към черния вход и видях краката през стъклената врата, докато човекът скочи отгоре ми изотзад.

По дяволите. Втори път.

Една ръка ме притисна за гърлото и юмрук полетя към бъбреците ми, но аз се извих и паднах едновременно толкова бързо, че гаднярът изгуби ритъм и падна с мен. Ръката му се разхлаби и той се претърколи, но мигновено забравих за него, защото другият излезе от коридорчето с палка в ръка, готов да ми пръсне черепа. Оставих удара да мине край лицето ми и го праснах право по носа, видях как главата му се метна назад, след това му забих един в корема.

Този път всичко работеше добре. Човекът зад мен излезе от страничната пътека като смяташе, че ме е заковал. Не исках да си чупя кокалчетата. Само забих юмрука си в шията му под брадата и не чаках да видя какво ще стане. Типът с палката още стоеше там замаян от удара в носа с размазана по лицето кръв, но не извън играта.

Нямах никакво намерение да си губя кожата заради хора като тези. Ритнах го в топките и реакцията от болката беше толкова бърза, че почти се обви около крака ми. Устата му правеше движения като от беззвучен писък и той падна на колене с вечеря, която на пяна излизаше през устата му.

Портиерът тъкмо се свестяваше с цицина, която вече растеше на главата му.

— Чуваш ли ме, Джеф?

Той се намръщи, очите му се отвориха и кимна.

— Онова копеле…

— Оправям ги отвън. Извикай ченгетата.

— Да. Адски правилно.

Едрият тип, когото бях фраснал в шията, се опитваше да се измъкне. Драскаше на четири крака към колата, паркирана до бордюра. Измъкнах пистолета си, позволих му да чуе щракването когато поставих патрон в пълнителя и замръзна на място. Старият армейски автоматик може да произведе смъртоносен звук. Отидох до него и пъхнах дулото почти в главата му.

— Кой ви изпрати?

Той поклати глава.

Дръпнах спусъка назад. Този звук, двойното щракване, е дори още по-убийствен.

— Ние… трябваше… да те набием — гласът му едва се разбираше.

— Кой ви изпрати?

Главата му клюмна, слюнка потече от устата му и отново поклати глава.

По дяволите, никой от тях няма нещо да знае. Някой е наел двойка гангстери да ме нападнат, но все пак сигурно ще имат какво да ми кажат по въпроса.

— Защо? — попитах аз.

Поддържах тона си зъл. Понатиснах дулото до слепоочието му.

В очите на едрия мърляч имаше само страх.

— Изпратил си… на момчетата… куршум.

Чух сирената на полицейска кола, която пристигаше по Трето Авеню.

— Колко ви платиха?

— По петстотин… на всеки.

— Задник — казах аз.

Върнах спусъка на мястото му и отстраних желязото от главата му. Един бон за улично нападение означаваше, че жертвата може да бъде предпазлива и опасна, а тези двама глупаци изобщо не са се сетили за това. Ритнах го и му казах да отиде при приятелчето си. Не трябваше да му повтарям.

С писък на гуми една кола зави на ъгъла и светлината на прожектор ме заслепи преди още да спре. Изхвърча кинооператор като навиваше видеолента, момиче с развят шлифер вървеше след него и даваше бързо подробно описание на станалото пред ръчен микрофон и даже позволих на любимия екип „От мястото на събитието“ на нюйоркската телевизия да ме улови когато отправях на типа пореден ритник просто за кеф.

Когато патрулната кола дойде, се легитимирах, дадох показания и оставих портиера да попълни останалото. Двамата мъже са чакали до бордюра близо един час, забелязали са ме на ъгъла, единият е влязъл, сграбчил е портиера, почакал е, докато другият скочи върху мен и е цапнал портиера с палката преди да се присъедини към купона. За щастие кожената лента в униформената му фуражка е смекчила удара. И двамата простаци имаха ножове в джобовете си плюс палка и стари метални боксове. Трябваше само едно обаждане по радиото за да ги идентифицират и ги напъхаха оковани в белезници отзад в колата.

Беше се насъбрала достатъчно голяма тълпа за да направи от това интересно събитие за предстоящите късни новини и момичето попита:

— Още някакви коментари, мистър Хамър? Поне си спомняше името ми.

— Току-що се опитаха да нападнат не когото трябва — отговорих аз. След това намигнах на обектива и си тръгнах.

Горе се обадих на Пат, но някой вече му бе съобщил новината. Повторих му историята и добавих:

— Всичко се връща към Ди Сика, приятелю. Показват ми, че не ме изпускат от поглед.

— Не ги плашиш, Майк.

— Ако мислят, че имам достъп до тайната на Антъни, положително мога да ги поразтърся. Свърза ли се с теб Кандейси Еймъри?

— Хитър пес.

— Това Ментовия Пати казва на Чарли Браун.

— Какво?

— Нищо.

— Ей, започваш да откачаш, знаеш ли?

— Какво става с Кандейси?

— Ще си има доста работа. Дадох й две дяволски добри момчета да я осведомяват.

— Добре.

— Слушай, ириятелче… Имаш проблем.

— Няма начин. Отивам да спя.

— Виждаш ли часовника? Това телевизионно предаване ще бъде след час. За толкова време могат да приготвят материала…

— Е, и?

— Ако Велда го види адски ще се разтревожи.

— Глупости, направих смешка накрая.

— Те редактират, идиот такъв. Ще го оставят сурово и стегнато, както те умеят. Познаваш онези двамата.

Беше прав. Отговорих:

— Виж какво, ще грабна такси и ще отида там.

— Аз съм по-близо — рече той. — Ще видя дали няма да стигна пръв.

— Запази я спокойна.

— Ще го направя.

Затворих. Този път си взех шлифера когато се върнах в нощта. Мъглата се бе сгъстила. Скоро щеше да завали.

Беше по-бързо да се стигне до Велда през входа за спешни случаи, така че накарах таксито да ме остави там. Минах през шепа хора, които очакваха помощ, бутнах двойната врата, изкачих се през две стъпала до нужния етаж и почти затичах по коридора.

Ченгето пред вратата беше от тези, които вече ме бяха проверявали. Той се ухили и ми махна да не бързам, жестът му показваше, че всичко е наред. Намалих скоростта за да си оправя дишането и за секунда спрях и се ослушах. Погледнах си часовника. Вероятно вече предаваха новините, но от стаята не се чуваше нито звук.

— За какво е това бързане? — попита ченгето.

— Не искам да гледа телевизия — изрекох задъхано.

— Боже, капитанът се погрижи за това преди двайсет минути. Влезе и измъкна щепсела на телевизора й — разтърка си челюстта и се намръщи. — Толкова ли е лошо предаването?

— Просто не искам да се вълнува.

— Нищо не би трябвало да я разтревожи. Лекарите й дадоха успокоително преди час. Тъкмо двама дежурни бяха вътре да я прегледат.

— За какво?

— Не можах да разбера.

— Познаваш ли ги?

— Мисля, че съм ги виждал наоколо. Във всеки случай носеха значките с имената си.

Извиках „По дяволите“ и влязох. Беше включена същата нощна лампа и тя пак лежеше в мъждивата й светлина и дишаше леко и спокойно. Взех китката й, напипах пулса и напрежението започна да се маха от раменете ми.

Сестрите бяха сресали косата й и грим бе позаличил следите на оцветяването по лицето й. Превръзката беше по-малка и цялата красота, която беше Велда, бе започнала да се възвръща. Завивката беше дръпната до брадата й, но не скриваше онова, което бе под нея. Тя все още красиво изпъкваше точно където трябва.

Велда първо се усмихна, после отвори очи.

— Знам, какво мислиш — каза тя. Гласът й беше нежен, но трептящ от действието на успокоителното.

— Би трябвало. Мисля както винаги.

— Какво правиш тук толкова… късно?

— Просто проверявам.

Тя затвори очи като в дрямка, след това се насили да ги отвори.

— Майк…

— Да, скъпа?

— Тук имаше… доктор.

— Знам… Бърк Рийди. Дал ти е успокоително.

Главата й леко се обърна на възглавницата.

— Не… Друг доктор.

— Санитар?

— Приличаше… на… лекар. Каза… Клепките й се спуснаха отново.

— Какво каза, миличка? — взех ръката й и я стиснах.

Тя сънливо отвори очи.

— Щеше да… ми направи… втора инжекция.

Ръцете ми внезапно станаха лепкави и студени.

— Какво?!

Тя отново поклати глава.

— Не го… направи — устните й пак започнаха да се затварят, след това рязко се разтвориха. — Каза ми… че от нея… ще спя по-добре… и взе… ръката ми… когато влезе… другият доктор.

— Друг санитар?

— Като… доктор. Може би. Онзи първият… каза нещо и… излезе.

— Кучи син! — извиках аз и се опитах да измъкна ръката си, но пръстите й ме стискаха решително.

— Майк…

Престанах да се опитвам да се освободя от пръстите й и я погледнах. Опитваше се да говори въпреки приспивателното и всичко я изтощаваше.

— Когато той говореше… — клепките й потрепнаха — звучеше като… онзи по телефона… в събота… който искаше… да се срещне с теб… в офиса.

Бил е тук. Проклетото копеле е било тук, в болницата и е налетяло на Велда.

Пуснах ръката й, нежно я погалих по бузата и когато затвори очи, хукнах навън. Едрото ченге ме погледна въпросително, кимнах му, че е добре и му казах:

— Опиши ми първия дежурен, който е бил тук.

— Едър мъж, истински здравеняк — каза той, — около един и осемдесет висок, към сто и десет килограма, тъмна прошарена коса, къса остра брада и мустаци. Типичен доктор. Почти като черно-бяла филмова карикатура.

— Каза, че си го виждал и преди.

— Виждал съм го. Мислих си за това. Идва тук на два пъти през последните два дни.

— Каза ли нещо?

— Не. Само минаваше покрай мен. Първият път буташе количка с хирургически инструменти.

— А вторият дежурен?

Ченгето разбра, че нещо не е наред и на лицето му се появи притеснено изражение.

— По дяволите, човече, той сега е в сестринската стая — показа към средата на коридора и аз не чаках повече.

Името му беше Дейвид Клинтън, адресът — в Уест Сайд. Назначен е в болницата преди три години, което старшата сестра документира. Върнах му личната карта и го изведох от стаята.

— Полицаят ми каза, че сте проверявали стаята на дамата тази вечер.

— Точно така. Чистя, проверявам дали нещо не е останало на масата, дали тоалетната е почистена…

Не го оставих да продължи.

— Днес е имало и друг санитар вътре.

— А, онзи. Перкото беше сбъркал етажа. Тия новаци дори не знаят кое копче в асансьора да натиснат.

— Съобщихте ли за него?

— За това, че е сбъркал етажа?

— Няма значение. Виждали ли сте го преди?

Той сви рамене и разпери ръце.

— Ами… Не мисля. Но хора идват и си отиват…

— С остри бради и типични лекарски лица?

— Трябва да призная, че наистина имаше вид… но не, не съм го виждал по-рано.

Понякога ти се иска да плюеш, а устата ти пресъхва и сега беше точно такъв момент. Върнах се в сестринската стая, вдигнах телефона и позвъних на охраната. Описах мъжа на дежурния офицер долу и му казах да затвори всички изходи. Ако скапаната остра брада е само маскировка, доста е едър, за да го познаят и по ръста и теглото.

Още едно обаждане и малък спор застави телефонистката да извика Пат по алармената система. След минута се чу щракване и той каза:

— Тук Чеймбърс.

— Майк, човече. Къде си?

— Чакам те да влезеш при главния вход на болницата. Къде се губиш, дявол те взел?

— Затвори. Ще ти кажа след минута.

Асансьорът ме свали във фоайето и когато излязох, видях Пат в троен разговор с Бърк Рийди и Бенет Брадли.

Махнах на групата, след това посочих Пат и му направих знак да приближи. Бързо му разказах какво се е случило и го успокоих, че съм предупредил болничната охрана и че Велда е добре.

— Сигурен ли си?

— Положително. Приспивателното може да е забавило рефлексите й, но е познала гласа. Не можа да опише лицето, но по дяволите, щом разпозна гласа, това ми стига.

— Но защо ще тичат след нея, Майк?

— Защото имаме бързо мислещ убиец, затова. Опита да я пречука още първия път, за да не може никой да го разпознае и въпреки че здравата я е цапардосал, съществува вероятност да може да го познае, а той не може да си позволи този риск.

— Така каза и Брадли — заяви Пат. — Беше си уредил среща с Бърк тук тази вечер и се е канел да говори с нея, но твоят приятел доктор вече й беше сложил приспивателното и не сметна това за възможно.

— Никой не ме уведоми.

— Отпусни се. Брадли ми се обади тази вечер и аз му казах да говори с Бърк. Момичето ти е наред, момко. Не видя предаването, няма да си мисли, че гаднярите са те пречукали…

— Тогава докарай малко от твоите хора да охраняват това място. Болничната охрана…

— Успокой се — повтори Пат. — Повечето от пазачите тук са пенсионери от нюйоркската полиция. — Той отиде до телефона, обади се два пъти и се върна. — Други нареждания?

Поклатих глава.

— Какъв досадник си! Не ти ли идва на ум, че през това време нашият човек ще се е измъкнал? С мухльо ли смяташ, че си имаме работа?

Бърк и Бенет Брадли ни гледаха с любопитство, така че съкратихме приказките и се върнахме при тях. Бърк попита:

— Какво ви става на вас двамата?

Казах им какво стана горе и лицето на Брадли се сви, очите му почти се затвориха и той задъхано промълви думата „Пента“, сякаш казваше „лайна“ на чужд език.

Помислих си само, че съм се наслушал за Пента достатъчно за цял живот. Проклет мит за зелен хайвер зашибваше работите и никой не искаше да ме чуе. Аз бях този, около когото всичко започна, само аз и Ди Сика и сега всичко се вплита в измишльотена паяжина.

— Брадли, не ми навирайте това лайно Пента — намесих се. — Нямате отпечатъци, нямате свидетели, нито мотиви… нямате абсолютно нищо, поради което да набърквате Пента в това, освен проклетата шибана бележка, оставена на бюрото ми до обезобразения труп.

Той смени твърдия израз на лицето си, леко се намръщи и отвърна:

— Да го кажем така… Търсим убиец.

— Той почти бе направил ново убийство — изтърсих. — Велда вероятно може да познае гласа му, но това не е твърдо доказателство. Ако успеем да го заковем с гласова идентификация на запис, това е друга история.

— Имате ли такава лента? — попита Бърк.

— Не сме сигурни — рече Пат.

— Бих искал някой в нещо да е сигурен — ни каза Брадли. — Бих искал годините, които пропилях в преследване на този Пента да бяха довели до нещо. Една изгърмяла кариера не е начин да напуснеш службата — погледна датата на часовника си, като силно го приближи до очите си за да види миниатюрните цифри. — Имам само още седмица, преди да ме преместят — свали ръката си. — Но беше вълнуващ живот, джентълмени.

Бърк заяви:

— Ще бъда тук утре в осем сутринта, мистър Брадли. Тя вероятно ще е достатъчно будна за да говори и може би ние двамата ще успеем да я накараме да си спомни нещо. Одобрявате ли това, капитане?

Пат ми хвърли поглед за потвърждение и аз кимнах.

— Правете каквото искате. Не мисля, че ще постигнете нещо, но не вреди да се опита.

— Ще бъдем внимателни към нея — обърна се към мен Бърк.

Висок строен мъж в униформа на болничната охрана сви край ъгъла и тръгна към Пат. Докато не беше приближил, човек не би му дал повече от четирийсет, но носеше всички белези на старо улично ченге и несъмнено добре познаваше Пат. Познаваше и мен, но не можех да се сетя кой е. Хората му бяха заели изходите, бяха проверявали документите и разпитвали всички хора по етажите, но не бяха открили следи на човек, отговарящ на описанието на мъжа от стаята на Велда. Пат му благодари, хвърли ми примирен поглед и аз си сложих шапката.

— Искаш ли да те закарам? — попита Пат.

— Не… Отивам в кабинета си за да открия следите на нашия стар приятел. Ще те видя, когато се върна.

— Кога излизаш?

— Рано сутринта.

Казах довиждане на всички и хванах такси, което тъкмо спираше пред вратата. Дъждът беше спрял, но небето боботеше в далечината и отвреме навреме облаците се озаряваха за миг от скрита зад тях светкавица.

Шофьорът кимна щом му дадох адреса на офиса си и когато потеглихме покрай редицата коли, те пак бяха паркирани броня до броня. Погледнах към мястото, където бе стоял черният мерцедес с повредения мигач. Сега там имаше бял феникс и беше заклещен твърде натясно, за да тръгне накъдето и да е.