Убиецът в зелената гора

ГЛАВА ДЕВЕТА

Малко по-късно същата вечер Корбет стигна до Локсли — малко селце със спретнати къщи с хамбари, издигнати от двете страни на прашен път, с голяма морава в средата, кладенец и скромна църква с грубо иззидана камбанария. Писарят влезе в кръчмата. Кръчмарката, повлекана с хитри очи, облечена в мръсна рокля, му поднесе нещо, което нарече „пресен ейл“. Останалите селяни отпиваха от ейла си и намръщено огледаха странника, преди да се заслушат в разказа на един от тях как видял демон в началото на гората, сянка с лице от блестящо желязо.

Докато седеше на пейката и наблюдаваше вратата на кръчмата, Корбет слушаше с половин ухо историята му. Откакто се беше разделил с поклонниците на юг от Хавърсейдж, смяташе, че загадъчният му преследвач и убиец се е отказал от преследването, но искаше да бъде сигурен. Беше яздил тридесет мили; цялото тяло го болеше, а конят му беше изтощен, но не смееше да прекара нощта на открито. Очите му натежаха и той задряма. Събуди го грубо разтърсване за рамото. Той се сепна и посегна към камата си, но мъжът, който се бе надвесил над него, беше възрастен и внушаващ уважение; лицето му беше слабо и изпито, но очите му се смееха и държанието му бе дружелюбно.

— Не си оттук, нали? — Гласът му беше мек, със силен акцент.

Корбет видя тонзурата, прашното черно расо и обутите в сандали крака.

— Свещеник ли си?

— Да, аз съм отец Едмънд. Това е моята енория. Служих в църквата „Сейнт Осуалд“ дълги години. Казаха ми, че в кръчмата има странник, затова дойдох. Помислих си, че може би си…

Вече напълно събуден, Корбет му направи знак да седне на пейката.

— Искаш ли да пийнеш нещо, отче?

— Не, не — мъжът се потупа по стомаха. — Никога на празен стомах.

— За кого ме помисли, отче? За някой от бандата на Робин Худ ли?

Свещеникът го стисна за китката.

— Шшт!

Погледна го предупредително и бързо се огледа, за да види дали някой в кръчмата не е чул думите му.

— Кой си ти? — прошепна свещеникът.

— Казвам се Хю Корбет, пазител на тайния печат на краля.

Очите на свещеника се разшириха.

— Значи се стигна дотук — тихо каза той.

— Докъде, отче?

— Ела с мен. — Свещеникът се изправи. — Не си ял, а предполагам и че нямаш къде да спиш. Ще ти предложа супа, пресен хляб и твърдо легло, както и вино, което може би е виждало по-добри дни.

Корбет се усмихна и се изправи.

— При сегашните обстоятелства, отче, предложението ти е щедро и достойно за крал.

Излязоха навън. Корбет отвърза коня си и последва прегърбения свещеник през спускащия се мрак към църквата. Къщата на свещеника беше постройка от жълти тухли с покрив от червени керемиди, която се намираше оттатък гробището на „Сейнт Осуалд“. Отец Едмънд помогна на Корбет да прибере коня си в една от пристройките на двора и изпрати своя да пасе между надгробните плочи, докато донесе вода, овес и прясна слама за яслите. Корбет беше поканен в къщата — оскъдно обзаведена, но много чиста. Подът беше от утъпкана глина, покрит с прясна тръстика от речния бряг — зелена, мека и ухаеща приятно. Парче бекон, окачено да се опушва над малкото огнище, издаваше силна миризма. В стаята нямаше много мебели — голям сандък, няколко ракли, а в ъгъла — отделена от останалата част от помещението — малка ниша с легло, над което висеше голям дървен кръст.

Отец Едмънд дръпна един стол пред огнището и внимателно разбърка супата в тенджерата, докато тя закъкри над малкия огън, който беше запалил. После Корбет получи купа вкусна, гъста супа от зеленчуци и месо, ръжен хляб и червено вино, което беше доста силно. Отпи от него, докато чакаше супата да изстине. Усмихна се на свещеника.

— Пил съм далеч по-лоши вина в много от лондонските кръчми — забеляза той. — Всъщност, трудно би се намерило по-хубаво вино.

Отец Едмънд се усмихна одобрително.

— Това е единствената ми слабост — промърмори той.

— Не съм пияница, но обичам червено вино. Знаеш ли, че когато станал архиепископ, свети Томас Бекет се отказал от светските удоволствия, но единственото, което никога не пожертвал, било кларетът — очите на отец Едмънд станаха сериозни. — Това е от една малка бъчва, подарена ми от Робин Худ. Или, както е бил кръстен в църквата отсреща, Робин от Локсли. Защо си дошъл тук, сър Хю? За да го заловиш и обесиш? — Свещеникът се размърда неспокойно на стола си. — Чухме историите.

— Какви истории, отче?

— За нападението над бирниците и жестоката им смърт — свещеникът хвана с две ръце чашата си и се загледа в огъня. — Бог знае защо — прошепна той — Робин се върна от войната много огорчен.

— Виждал ли си го? — попита Корбет.

— Да, в края на ноември. Посети ме тук.

— Как изглеждаше?

— Изтощен. Не забравяй, сър Хю, че летата му са вече над петдесет и е отвратен от онова, което видял, докато се бил в кралската войска в Шотландия. Каза, че му дошло до гуша от кралския двор и че отива в Кърклийс, където беше намерила подслон лейди Мериън.

— Сам ли беше?

— Да. Влезе пеша в селото, преметнал големия лък през рамо. Попитах го къде е Малкия Джон. Робин ми каза, че дезертирал от кралската войска и се уговорили да се срещнат в Кърклийс.

— Каза ли Робин какво възнамерява да прави в бъдеще?

— Каза, че ще отведе лейди Мериън от Кърклийс. Щяха да се оженят в моята църква и да изживеят спокойно дните си.

Корбет разчупи хляба, надроби го в супата и внимателно я опита с роговата лъжица.

— Но така и не се върна, нали? — попита той между хапките.

— Не — въздъхна отец Едмънд. — Тръгна оттук на другата сутрин. Нещо е станало в Кърклийс. Нещо, което е променило Робин. Не се върна тук и сега имението в Локсли се руши въпреки усилията на стария му управител — свещеникът поклати глава. — Не разбирам. Робин тръгна по онзи път и изчезна. — Той отпи от чашата си. — Повече не чух за него, докато не се разбра за бирниците. Тогава отидох в Кърклийс. Игуменката лейди Елизабет Стейнъм е далечна роднина на Робин. Тя беше предложила убежище на лейди Мериън — отец Едмънд повдигна слабите си рамене. — Но и тя не можа да ми каже нищо. Робин наистина пристигнал там. Малкия Джон вече го чакал. Лейди Мериън тръгнала с тях, но вместо да отидат в Локсли, те се върнали в Шъруудската гора Тя също беше изненадана и потресена от слуховете, които беше чула — отец Едмънд разтревожено погледна госта си. — Какво ще стане с него, сър Хю?

Корбет остави глинената купа на масата. — Няма да те лъжа, отче. Ще го заловят. Ако сър Питър Бренууд не успее и сър Гай Гизбърн се провали, ако аз не успея да го примамя на открито, кралят ще изпрати други на север. Те ще удвоят и утроят цената за главата му и един ден ще се намери някой да го предаде.

Свещеникът отмести поглед, но недостатъчно бързо и Корбет видя сълзите, които напираха в старите му тъжни очи.

— Защо, отче Едмънд? Защо се е променил Робин?

— Слушай — каза свещеникът. — Чуй това, сър Хю.

Той отиде до сандъка, отвори трите резета и взе да рови вътре. Вдигна свещта, измърмори доволно и се върна с малко парче пергамент. Приглади го върху скута си, освети го със свещта и зачете.

— Веднъж — започна той, проследявайки с пръст редовете — един беден селянин умрял, но нито ангел, нито дяволът поискали душата му. Той обаче бил решил да отиде в Рая и най-накрая се изправил пред портите му. Там го посрещнал свети Петър. „Махай се, селянино“, извикал той. „В рая не пускаме селяни.“ „Защо?“, попитал селянинът. „Ти, Петре, си се отрекъл от Христос, а аз никога не съм го правил. Ти, свети Павле, си преследвал християни, а аз не съм го правил. Вие, епископи и свещеници, сте пренебрегвали ближните си, а аз никога не съм го правил.“ Свети Петър — продължи отец Едмънд, наслаждавайки се на историята — най-накрая бил принуден да повика Христос, за да прогони селянина и той се появил в цялото си величие пред райските порти. „Съди ме, о, Иисусе!“, извикал селянинът. „Ти са отредил да се родя в мизерия, но аз преживях всички страдания, без да се оплаквам. Казваха ми да вярвам в Евангелието и аз вярвах. Казваха ми да споделям хляба и водата си с бедните и аз го правех. Бях болен, когато се изповядах и получих причастие. Спазвах Твоите заповеди. Борих се да бъда достоен за рая, защото Ти си казал така. Затова ще остана тук.“ Христос се усмихнал на селянина и се обърнал към Петър. „Пусни този човек да влезе, защото той ще седи от дясната ми страна и ще бъде сред първите в рая.“

Отец Едмънд млъкна и се загледа в пергамента, който нави внимателно на тънък свитък.

— Може би ще ме попиташ, сър Хю, кой го е писал. Аз, но го преписах дума по дума от речта, която Робин от Локсли произнесе пред селяните последната Коледа, преди да се присъедини към кралската войска в Шотландия. Затова те доведох тук от кръчмата. Ако някой мъж, жена или дете в това село реши, че мислиш злото на Робин от Локсли, те ще те убият.

И преди Корбет да успее да го спре, свещеникът хвърли парчето пергамент в огъня.

— Но сега всичко свърши — прошепна той. — Душата на човека, който произнесе тези думи, е мъртва. — Той се усмихна и преглътна сълзите си. — А аз съм един стар бъбривец, който пие силното вино прекалено бързо. Не мога да ти кажа нищо повече за Робин Худ.

Довършиха вечерята си и Корбет помогна на стария свещеник да измие чашите и купите. После отец Едмънд настоя да му отстъпи леглото си.

— Не ми отнемаш нещо, от което се нуждая — заяви той. — Аз съм стар. Чувам как вън на гробището бухалът буха за мен. Смъртта не е далеч, затова прекарвам нощите си в молитви пред олтара. — Той се усмихна кротко. — Макар да признавам, че губя известно време в сън.

Свещеникът угаси огъня, увери се, че гостът му е настанен удобно и изчезна тихичко в нощта.

Корбет лежеше на твърдото легло и си мислеше за онова, което му беше казал отец Едмънд, но след минути потъна в дълбок сън. На другата сутрин се събуди отпочинал и откри свещеника да шета край огнището. Навън слънцето още не беше стопило гъстата мъгла, която покриваше гробището и църквата. Беше доста студено. Корбет потръпна, уви се по-плътно в наметката си и последва стария свещеник през гробището на утринна литургия.

След това закусиха в кухнята. Отец Едмънд беше в по-добро настроение, отказа да вземе каквито и да било пари и жадно слушаше разказите на Корбет за събитията от външния свят. Най-накрая писарят се изправи.

— Отче, трябва да тръгвам. Благодаря ти за щедростта. Сигурен ли си, че не мога да ти се отплатя с нещо?

Старият свещеник поклати глава.

— Моля те само за едно — отвърна той. — Ако заловят разбойника жив — повтарям, „ако“ — бих искал да го видя, преди да изпълнят присъдата му. А сега слушай.

Отец Едмънд се опитваше да скрие тревогата си. Бръкна в старата си кожена кесия и извади малък медальон, с образа на свети Яков от Компостела9. Подаде го на Корбет и се усмихна.

— Когато бях по-млад и много по-пъргав, се поклоних на гроба му в Испания и донесох много такива медальони за спомен. Покажи го на Нейсмит, стария управител на Локсли. Така ще разбере, че аз те пращам. Бог да е с теб!

Корбет поблагодари на свещеника и му обеща да направи всичко възможно, за да изпълни желанието му. Взе коня си и припомняйки си упътването на отец Едмънд, препусна през смълчаното село. Пое по пътя, който се виеше през откритите поля до имението Локсли, кацнало на склона на малък хълм. С напредването на деня, слънцето стана по-силно и мъглата започна да се вдига. Въпреки това Корбет реши, че имението Локсли е зловещо, призрачно място. Двукрилата дървена порта беше увиснала на пантите си, а стената около нея се рушеше. Пътеката към главния вход, дворовете и градините бяха обрасли с храсти и бурени. Плочите на една част от покрива липсваха. Прозорците бяха затворени плътно с капаци, боята и дървото по фасадата се лющеха.

Корбет остави коня си да пасе на обраслата с трева градина, която опасваше пресъхналия фонтан и почука на предната врата, викайки името на Нейсмит. Гласът му отекна зловещо в празната къща. Корбет реши, че няма никой, но в този миг чу тътрене на крака и дрънчене на ключове. Те се завъртяха в ключалките, вратата най-после се отвори и един дребен, набит мъж с плешива глава го погледна гневно.

— Не може ли човек да се наспи? — промърмори той, чешейки се по темето, което лъщеше като яйце. — Лягам си и се събуждам от тропане, сякаш самият архангел Гавриил е слязъл от небето. Какво става? Да не е дошъл Съдният ден?

Корбет прикри усмивката си и учтиво се представи, показа пръстена си и най-вече медальона, получен от отец Едмънд. Воднистите късогледи очи на Нейсмит се втренчиха в него.

— Щом не си ангел — измърмори той, — може би си демон. По-добре влез. Побързай!

Корбет го последва по влажния рушащ се коридор. Забеляза, че мазилката по стените се лющи; плочите на пода бяха напукани; някои врати бяха зарезени, а други висяха накриво. В къщата нямаше нито мебели, нито гоблени по стените, които бяха напълно голи. Нейсмит заведе Корбет в малък килер. Писарят се огледа и осъзна, че Нейсмит живее, спи и яде тук, защото вътре имаше малко легло, сандък, маса, столове и кой знае защо стол с висока облегалка, изящно резбован, с кожена тапицерия и възглавничка. Нейсмит седна на него с достойнството на принц.

— Какво искаш? — попита той предпазливо. Корбет му обясни и с радост забеляза, че суровото лице на управителя се смекчи.

— Отец Едмънд е прав — каза му Нейсмит. — Бог знае какво е станало с господаря. Той се върна от войната, уморен и отвратен от кръвопролитията, но изпълнен с надежда. Беше тук само от няколко часа, когато каза, че потегля за Кърклийс. Искаше да види лейди Мериън. И така, замина Каза, че ще се върне. Закле се. Каза, че има достатъчно злато, за да стегне имението — Нейсмит се сгуши в стола — Но не се върна — тихо продължи той. — Чух, че отишъл в Кърклийс, а после се върнал в Шъруудската гора, където започнали убийствата.

— Каза ли ти нещо? — попита Корбет.

— Беше огорчен. От краля, от живота; мъчно му беше, че е напуснал Мериън, но с нетърпение очакваше да се види с нея и Джон Литъл в Кърклийс. Отначало си помислих, че Робин от Локсли, когото познавам и убиецът от Шъруудската гора са различни хора, но не е така. — Нейсмит стана и се затътри към малко ковчеже. Извади от него парчета пергамент, мръсни и покрити с отпечатъци от пръсти, и ги мушна в ръцете на Корбет. — Разбираш ли, мастър, когато Робин беше в Шъруудската гора, той често ми пращаше съобщения. Разбира се, той знаеше, че някой може да се опита да го издебне тук, затова се разбрахме винаги да използва пурпурно мастило и да поставя на всяко писмо тайния си знак.

Корбет разгледа ръкописите, някои избелели, други — по-скорошни.

— Грамотен ли е? — попита той. — Може ли да чете и да пише?

— Малко, но винаги намираше някой писар, който да свърши тази работа. Прощавай, мастър, но има много разбойници, които са тръгнали от Кеймбридж или Оксфорд.

Корбет се усмихна и отново заразглежда писмата.

— А тайният знак?

Нейсмит посочи малката капка восък в ъгъла на пергамента. Корбет я поднесе към светлината и внимателно я разгледа Върху восъка се виждаше груб отпечатък на изправен мъж с лък в едната ръка и стрела в другата. Знаеше, че подобни печати са типични за земевладелците и дори йомените, за да предпазят документите си от фалшифициране.

Корбет бързо прочете последните съобщения, главно молби към Нейсмит да продаде мебелите и добитъка и да предаде парите късно през нощта.

— Какво стана? — попита той. — Разбойникът дойде ли да вземе онова, което му принадлежи?

— Да. През нощта. Случи се само два или три пъти. Идваше човек със съобщение от Робин, аз му предавах парите и той изчезваше като блуждаещ огън.

— Но защо? — попита Корбет.

— Какво „защо“?

— Защо Робин е продал всичко, което има? Нейсмит сви рамене, сякаш не го интересуваше.

— И аз като отец Едмънд съм стар човек — каза той. — Направих каквото можах и толкова. Служа на това семейство, откак се помня. Ако господарят нареди нещо, Нейсмит изпълнява. Но ако трябва да отговоря на въпроса ти искрено, не мисля, че Робин от Локсли иска да се върне тук. — Нейсмит сви рамене и се огледа. — В крайна сметка имението не е кой знае колко голямо: конюшни, пасища, малко орна земя. Може би ще е по-добре господарят да замине.

— И не можеш да ми кажеш нищо повече?

— Вече знаеш всичко, което знам и аз.

Корбет поблагодари на Нейсмит, възседна коня си и препусна обратно по пътя. Утринната мъгла се беше стопила и слънцето вече напичаше гърба му. Известно време той се вслушваше в шумовете от полето — жуженето на насекомите, крясъците на птиците и омайното гукане на дивия гълъб. Огледа се, уверен, че нищо не го застрашава. Преследвачът му или се беше отказал, или щеше да чака друг ден и друго място.

Той смушка леко коня си, после спря и погледна назад към запуснатото имение. Всичко сочеше към Кърклийс. Там се бе случило нещо, което беше тласнало Робин от Локсли във водовъртеж от кръвожадна лудост. Той се беше посветил на отмъщението. Но защо? И как би могъл Корбет да го залови?

Той седеше и хапеше нокътя на палеца си. Наближаваше краят на юни. Кралят искаше да разгадаят шифъра до няколко дни. Корбет беше смутен. Как би могъл да го разгадае, да се опази от Ахитофел и да открие в гъстата Шъруудска гора разбойник, неуловим като сянка? Погледна пръстена си. Кралят му беше дал право на последен избор.

— Ако ти не можеш да го направиш, Корбет — беше изревал той, — ако не успееш да спреш проклетия разбойник, предложи му помилване, опрощение на всички престъпления, стига да ми върне данъците и да плати кръвнина за убитите!

Корбет гледаше към полето, без да вижда. Трябваше ли да избере този начин? В близкото дърво изпърха птица и го подсети за огромните дъбове и брястове, които заобикаляха имението Лейтън. Внезапна мисъл накара сърцето му да подскочи. Ами ако преследвачът му не беше Ахитофел? Може би опитът за убийство в кръчмата беше работа на разбойника, решил да премахне Корбет по същия начин като сър Юстас Веки? Ако това бе така, къде беше убиецът? В Нотингам? В Лондон? Или още по-лошо — в имението Лейтън, заплашващ живота на Мейв? Не трябваше ли да се върне там? Корбет смушка коня си.

— На дьо Краон това би му харесало — каза той на глас.

— Това ще стопли сърцето му. Корбет е толкова уплашен, че зарязва всичко, за да защити семейството си…

В тайната стая високо в Лувъра Филип Хубави, крал на Франция, коленичи пред статуята на своя предшественик свети Луи10 и се помоли за успеха на войската си във Фландрия.

Френският крал беше известен с хубостта и невъзмутимостта си — мраморно лице, странни зелени очи и безкръвни устни обградени от гъстата руса коса, типична за династията на Капетингите.

Филип беше едновременно развълнуван и разсеян. Затвори очи и се замисли за войската, която беше разположена по северната граница на страната. Ескадроните тежка конница. Множеството генуезки стрелци. Благородниците със своите пехотинци, знамена, златни лилии на морскосин фон, а в кралската шатра, прилежно сгънат се намираше Орифламът — флагът на краля, който обикновено висеше зад олтара в „Сен Дьони“. Когато Филип дадеше заповед за нападение, той щеше да бъде изваден и развят като знак за непокорните фламандци, че войниците на Филип няма да взимат пленници.

Той си пое дълбоко дъх. Шпионите му във фламандските градове бяха изпратили на юг писма, пълни с добри новини. Че във всеки град фламандците, които споделяха каузата му, сподвижниците на французите, бяха готови да отворят портите на войниците. На Филип му се искаше да подскача от радост. Фламандците, които се съпротивляваха, нервничеха и пращаха непрестанни молби до Едуард Английски за помощ. Но той не можеше да им помогне, защото беше обвързан с договор. О, да, можеше да им прати тайно злато, но каква полза от него? Фламандците можеха да наемат войници и да си купят оръжия от принцовете отвъд Рейн, но къде щяха да намерят хора? Както пишеше един от шпионите на Филип, те бяха като „зайци, приклещени в бърлогата си, които не знаят през коя дупка ще дойде лисицата“. Това знаеха само Филип и двамата му съветници, седнали зад него — мургавият Гийом дьо Ногаре и бледият червенобрад Амори дьо Краон.

Френският крал се прекръсти и стана. Чу силен вик от двора и отвори прозореца, за да надникне навън. Известно време наблюдава сцената долу: Огромно колело беше прикрепено за стената на двора и на него беше разпънат човек, чиито ръце и крака бяха завързани за спиците. Един от мъчителите въртеше колелото, а другият чупеше ръцете и краката на мъжа с желязна пръчка и удряше голото му тяло. От време на време измъчваният идваше в съзнание и крещеше от болка, докато изтерзаното му тяло се гърчеше в агония, но мъчението продължаваше. Филип наблюдаваше сцената: войниците на пост, големите мастифи близо до ешафода, които лаеха възбудено при миризмата на кръв, точните движения на палачите.

— Колко време продължава? — попита той през рамо.

— Седмица, твое величество.

Филип кимна и затвори прозореца. Човекът беше, страдал достатъчно.

— Ако до утре сутринта е жив, обесете го в малката градинка до съда. Това ще подтикне писарите ми да бъдат по-внимателни с тайните, които им поверявам.

— За човека е полезно да страда — започна дьо Краон бавно. — Но сега шифърът е у Корбет, твое величество. Ако той разгадае тайната…

— Съгласен съм — каза Ногаре рязко. — Твое величество, моля те да промениш плановете си.

— Глупости — отвърна Филип. — Аз лично измислих шифъра. Ако сега го променя, това ще предизвика объркване, а може би и забавяне. Пратениците на Едуард Английски вече са в папския двор, опитвайки се да накарат онзи дебелак, който нарича себе си папа Бонифаций VIII, да осъди плановете ми за Фландрия.

— А ние плащаме на Светия отец да не бърза — отвърна Ногаре.

— В такъв случай — въздъхна френският крал — Едуард Английски може да чака, докато адът замръзне! — Той се облегна на стола си. — Все още разполагаме с Ахитофел. Имаме ли вести от него?

Дьо Краон направи гримаса.

— Не е разбрал нищо ново в Лондон и изпратил фалшиви съобщения до имението на Корбет в Лейтън, за да разбере къде се намира. — Дьо Краон се усмихна. — Ахитофел беше в Нотингам, преди любимият писар на Едуард да пристигне там.

— В Нотингам? — Филип изглеждаше объркан.

— Добри новини, твое величество. Едуард Английски не може да контролира пътищата на север към Шотландия. Носят се слухове за убийства и разбойници. — Дьо Краон се усмихна. — Още една муха в супата на Едуард. — Лицето му стана сериозно. — Но разумно ли е да убием Корбет?

Филип се загледа в своя загадъчен пазител на тайните, после се разсмя. Двамата му съветници го наблюдаваха с каменни изражения.

— Твое величество?

Филип се закани с пръст на дьо Краон.

— Угрижен си, Амори! Чета мислите ти. Ако убием любимия писар на Едуард Английски, той ще си върне, като убие един от моите. — Той се приведе и стисна китката му. — И кой знае, може това да си ти?

Дьо Краон примигна и лицето му се отпусна. Не хранеше илюзии за своя царствен господар. Хората казваха, че Филип Френски има камък вместо сърце и се е посветил на една-единствена цел — прославата на Капетингите. Мечтата му беше да създаде империя като тази на Карл Велики. Дьо Краон погледна през масата. Двамата с Ногаре бяха само трамплин в кралските планове.

Филип поклати глава и се вгледа в алабастровата статуя на свети Луи.

— Не се тревожи за мастър Корбет. Ахитофел има заповеди. Писарят трябва да умре, така че смъртта му да не събуди подозрения, а и Едуард Английски скоро ще има да се тревожи за далеч по-важни неща от смъртта на някакъв си писар — той отмести шахматните фигурки и бързо прерови пергаментите на масата. — Готово ли е всичко?

— Да — отвърна Ногаре. — Освен датата.

Филип се облегна на стола и леко се залюля. Беше сигурен, че Бог ще му даде знак. Чу нов вик от двора и погледна свещите, които горяха пред статуята на свети Луи.

— В края на юни — промърмори той — реколтата ще бъде готова за прибиране — преброи отново свещите — бяха точно десет. Филип се приведе напред. — Изпратете шифъра на маршала. Кажете му, че трябва да навлезе във Фландрия призори на десети юли. О, и между другото — той посочи с глава към прозореца — виковете на този човек ми пречат. Промених решението си. Ако до мръкване е още жив, обесете го.