Убиецът в зелената гора

ГЛАВА СЕДМА

Те последваха Бренууд надолу по стълбите в мрачния лабиринт от тъмници под крепостта. Вонята беше непоносима; прахта от коридора се стелеше по ботушите им. От двете страни имаше тежки дъбови врати с малки решетки в горната част. Обезумели очи гледаха иззад тях.

Бренууд ги преведе по дълъг криволичещ коридор до голяма стая, където би царил непрогледен мрак, ако не бяха факлите по стените и огромните пламтящи мангали. Нейлър и няколко войници от крепостния гарнизон бяха голи до кръста и телата им вече блестяха от пот. Двамата затворници стояха до отсрещната стена.

Китките и глезените им бяха вързани с въжета, които минаваха през железни халки, забити в стената. Когато Корбет влезе, един от мъчителите даде някаква заповед. Войниците дръпнаха рязко въжето и затворниците изкрещяха, когато ръцете им се опънаха до скъсване. После няколко души отидоха при мангалите и взеха с ръжена няколко пламтящи въглена. Приближиха се към затворниците и ги притиснаха към коремите, гърдите и подмишниците им. Мъжете закрещяха, телата им се загърчиха пред стената, докато не загубиха съзнание.

Ранулф изруга под нос. Корбет почувства, че му се вие свят. Бренууд рязко се обърна и се отдалечи, когато Нейлър нареди да плиснат в лицата на затворниците няколко кофи вода. Изправиха мъжете и мъчението отново започна. Между действията на мъчителите, Нейлър се доближаваше до двамата мъже, свеждаше се към тях и ги разпитваше.

— Спрете! — нареди Корбет. Нейлър се обърна рязко.

— Заповядвам ви да спрете! — отсече писарят, отвратен от насладата, която се четеше в очите на набития сержант.

— Аз се подчинявам само на шерифа.

— Прави, каквото ти казвам — изрева Корбет — или ще отнеса въпроса до краля!

— Чу го, приятелю — добави мило Ранулф, изваждайки камата си. — Или се подчини, или ще те обвиним в държавна измяна.

Нейлър се канеше да възрази, но Ранулф пристъпи напред и сержантът размисли набързо. Той даде някаква заповед и войниците свалиха затворниците на земята. Те се свлякоха като купчина дрипи.

— Заведете ги в някоя килия — каза Корбет. — Най-чистата, която можете да намерите. Трябва ми мях с вино, две чаши и ведро студена вода.

Отново прозвучаха заповеди и Нейлър забързано изхвърча навън.

— Почакай — прошепна Корбет.

В коридора се чу дрънчене и Бренууд влетя в стаята за изтезания.

— Сър Хю, какво правиш? Тези хора трябва да бъдат измъчвани и обесени, след като брат Томас ги изповяда.

— Сър Питър — поде спокойно Корбет, — ти си кралски помощник-шериф, но аз съм кралски пратеник. Има различни начини да постигнеш целта си. Нейлър опита по своя. Ако продължи, мъжете скоро ще умрат. Сега аз ще ги разпитам в някоя килия. Когато приключа, ако продължават да лъжат, можеш да ги обесиш, изкормиш и разчекнеш. Но ако кажат истината, ще ги помилвам.

Лицето на Бренууд се отпусна.

— Да бъде, както искаш — прошепна той.

Корбет излезе на двора, за да подиша малко свеж въздух и забеляза, че Ранулф е неспокоен.

— Какво има, младежо? — рязко попита той. — Да не би да ти липсва любимата?

Ранулф сведе поглед и затъпка на едно място.

— Той иска да се срещне с теб.

— Кой?

— Рахиър, майсторът на гатанки.

— Какво си му обещал?

— Нищо, господарю, просто…

— Би искал да види как кралят носи короната си на Коледните празници?7

— Да, господарю. Корбет се обърна встрани.

— За Бога, Ранулф, достатъчно грижи си имаме. Кажи му, че скоро ще се срещнем. Може да пийнем вино. Но в момента…

Ранулф знаеше кога трябва да престане да настоява; Корбет още не беше довършил думите си, а прислужникът му вече се отдалечаваше. Отиваше в стаята си, за да намаже лицето си с масло и да потърси малкото шишенце с парфюм, което се бе надявал да продаде. Беше го купил от високопоставена куртизанка в Лондон.

— Отвара от магарешко мляко, балсам и рядък мехлем — беше го излъгала жената. — Купих го от един египтянин, който каза, че Клеопатра го втривала в тялото си.

Ранулф потърси из разхвърляните си вещи, докато го намери. Възбудата му нарасна, когато си представи как красивата Алиша капва от него между сочните си едри гърди. Докато Ранулф се приготвяше, Корбет се върна в тъмницата. Нацупеният Нейлър го заведе до килията, където двамата затворници с оковани ръце и крака се бяха отпуснали върху мръсен сламеник, покрит с изтъняло одеяло. Корбет поиска да му донесат стол и когато го получи, нареди на Нейлър да ги остави насаме. Затворниците бяха в съзнание, но изпитваха силни болки и стенеха всеки път, когато помръднеха. Корбет наплиска лицата им с вода, напълни двете чаши с вино и ги пъхна в изранените им, нетърпеливи ръце. — Пийте — каза той. — Това ще намали болката. Двамата изпиха чашите на един дъх и Корбет отново ги напълни.

— Ще ви обесят — започна той меко. — Ако оцелеете от мъченията, Бренууд ще ви нахлузи примки на врата, ще върже въжето за куката и ще ви изрита от крепостните стени. Искате ли да умрете като плъхове, обесени от фермер? — Той им показа пръстена с герба на английския крал. — Аз съм сър Хю Корбет. Пазител съм на тайния печат на краля. Имам властта да реша дали да живеете или да умрете. Ако лъжете, и двамата ще бъдете мъртви до залез слънце. — Той напълни отново чашите, докато мъжете се спогледаха. — От хората на Робин Худ ли сте? И двамата кимнаха.

— Къде се криете обикновено?

Единият мъж облиза устните си, покрити със спечена кръв.

— Хем сме хора на разбойника, хем не сме.

— Какво искаш да кажеш?

— Влез по-навътре в Шъруудската гора, мастър, и ще разбереш, че тя прилича на град. В нея има селяни, въглищари, свинари, бракониери. Някои спазват закона, други — не. Започнахме като бракониери; обикновено живеем сами, местим се от пещера на пещера или спим по полянките.

— Значи не живеете в една банда? Другарят му се засмя леко и отпи от чашата.

— За Бога, мастър, чувал съм какво се пее в песните. Всяка разбойническа банда, която се държи заедно, лесно ще бъде заловена. Лагерните й огньове ще бъдат видени чак от Нотингам. Не, обикновено можете да намерите Робин Худ близо до поляните и дъбовете на Едмъндстоу. Понякога ни викаха там.

— Как?

— С пратеници или пък ни призоваваха с ловен рог. Или със съобщения, забодени по дънерите на определени дървета.

— И какво ставаше тогава?

— Обикновено се събирахме на някоя поляна. Появяваха се Робин Худ и Малкия Джон.

— Как изглеждат те?

— Обличат се в кафяво и зелено, така че да се сливат с дърветата. Носят качулки и маски на лицата.

— Кой друг идва?

— Някои от останалите разбойници.

— Има ли жена с тях?

— Да, лейди Мериън — мъжът облиза устни, — хубавица с големи гърди. Тя, Робин Худ и Малкия Джон действат като един човек. Дават ни заповеди. — Мъжът сви рамене.

Корбет се сети за момичето от „Синият глиган“, но реши да не разкрива онова, което знаеше.

— Участвахте ли в нападението над бирниците? Двамата мъже се раздвижиха неспокойно.

— Участвали сте, нали?

— Не сме убили никого, мастър, но Робин Худ е строг учител. Бирниците бяха обесени заради онова, което бяха видели, а Уилоуби беше оставен жив като предупреждение.

— Ами плячката?

— Не е голяма, мастър. Получихме по няколко монети, в зависимост от приноса си. Ним и аз — той посочи с глава другаря си — сме още непознати за тях. Получихме по няколко пенса. После бандата се разпръсна, за да дебне други удобни случаи за нападение.

— Как ви заловиха тази сутрин?

— Гладувахме, мастър. Елените станаха хитри и е трудно да ги проследиш. Робин Худ не се е обаждал, а войниците на Бренууд са из цялата гора. Не смеем да отидем в селата заради наградите, обявени за главите ни.

— Това ли е всичко, което знаете? — Корбет се изправи.

— Казахме истината — дрезгаво прошепна Ним. — Робин Худ е загадъчен като блуждаещите огньове. Казват, че елфите и таласъмите го съветват, че може да разговаря с дърветата — мъжът вдигна ръце. — Мастър, ние сме малки клончета на голямо дърво. Казахме ти всичко, което знаем.

Корбет кимна, отвори вратата и повика Нейлър.

— Дай на тези хора по кат дрехи, един хляб и мях с вино. — После бръкна в кесията си и извади две монети. — Те са свободни да си тръгнат оттук.

Корбет се оттегли преди Нейлър да възрази или затворниците да довършат патетичната си литания от благодарности. Отново излезе на двора. Бренууд го нямаше. Корбет го откри седнал зад голямата маса в залата. Пред него имаше шахматна дъска, чиито черни и бели квадратчета бяха отрупани с купчинки монети.

— Приготвям отчетите си за тримесечието — промърмори той, без да вдига глава. — Казаха ли ти затворниците нещо интересно?

Корбет му каза какво е научил. Бренууд кимна.

— Ще ги освободим — съгласи се той, облегна се, подрънквайки с монетите в шепата си и се загледа в Ротбьоф, който седеше на ръба на масата и внимателно записваше сметките.

— Колко още им даваш? — попита иронично Бренууд. Ротбьоф вдигна глава и сви рамене.

— Какво искаш да кажеш? — остро попита Корбет.

— Искам да кажа, кралски пратенико в Нотингам — отвърна Бренууд, без да прикрива враждебността си, — че тези двама разбойници няма да доживеят до края на седмицата. Били са заловени и после освободени. Какво ще си помислят другарите им? Че кралят ги е помилвал, защото са проговорили, разбира се. Те са вече мъртъвци.

— Това не е наша работа — отвърна Корбет. — Какво смяташ да предприемеш сега, милорд шерифе?

Бренууд вдигна очи и на навъсеното му лице изгря усмивка.

— Ще изчакаме сър Гай от Гизбърн и ще видим дали ще се справи по-добре от нас. Още ли не се е върнал пратеникът ти?

Корбет поклати отрицателно глава.

— Дотогава — продължи Бренууд — аз ще броя парите, Ротбьоф ще записва сметките, а ти ще се чудиш какво да правиш, докато слугата ти, както разбрах, прекарва повечето си време вън от замъка.

— Знам какво ще направя — отвърна Корбет. — Какво?

— Довечера, сър Питър, е тринадесети юни. Бренууд присви очи, а Ротбьоф рязко вдигна глава.

— А, за стрелите ли говориш? — шерифът поклати глава. — Бог знае какво означават. Сигурно е някаква шега. Ще вечеряш ли с нас?

Корбет прие и се върна в стаята си. Беше обезпокоен и известно време крачеше неспокойно из нея, като ту поглеждаше през прозореца, ту лягаше на леглото и се вторачваше в гредите на тавана.

— Тринадесети юни. Ако не разгадая онзи странен шифър скоро — възкликна той, — негово величество кралят ще ме повика в Лондон и други ще преследват този „блуждаещ огън“ из гората!

Той седна на леглото и издърпа една нишка от одеялото, чудейки се кога ли ще пристигне Малтоут.

— Трима крале — прошепна той — отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници. — Чудеше се кой е създал гатанката. Дьо Краон, Ногаре или самият Филип? Какво можеше да означава? Бяха ли това имена на градове във Фландрия? Щяха ли армиите на Филип да преминат границите и да ударят важни градове, както беше направил крал Едуард в Шотландия? Корбет почувства как сърцето му се свива от отчаяние. Повечето от шифрите, използвани от французите, можеха да бъдат разгадани доста лесно, защото съобщенията бяха дълги. А колкото по-дълги бяха, толкова по-лесно се разшифроваха.

Но тази кратка фраза? Умът на Корбет продължаваше да работи. Помисли си за стаята, в която беше умрял Веки. Как би могло човек да бъде отровен в заключена стая със слугата си вътре, двама войници пред вратата и никаква следа от отровата?

— Използвай логиката, Корбет — каза той на глас и се замисли за поканата, която наскоро беше получил от ректора на Оксфорд да изнесе лекция пред студентите върху логиката на Аристотел и влиянието й върху изучаването на квадривиума. Корбет се усмихна. Как го беше подигравала Мейв! Тя ли щяла да наглежда приставите? Изглеждало, че реколтата ще е добра, но на търговците на зърно в Корнхил не можело да се има доверие; той трябвало да присъства, когато щели да продадат произведеното през годината. Той си помисли как някой се опитва да измами Мейв и се усмихна. Тя би му отрязала главата! Очите му натежаха. Унесе се и задряма, но беше събуден от Ранулф, който връхлетя в стаята.

— За Бога, човече, какво става? — изръмжа Корбет. — Пак ли ни нападат?

— Не, господарю — отвърна Ранулф, още под влиянието на разговора си с Рахиър, — но имам идея за шифъра.

— Продължавай.

— Възможно ли е да е стихотворение или песен? Корбет присви очи.

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто ми хрумна — излъга Ранулф, — Може би френска песен или фламандска поема?

Корбет поклати глава.

— Може би си заслужава да проверим — промърмори той, — но засега ще се занимая с належащите проблеми.

И той разказа на Ранулф какво му бяха казали разбойниците. Прикривайки разочарованието си от сдържаността, с която господарят му беше приел идеята, той внимателно го изслуша.

— Вероятно са ти казали истината — забеляза той. — При бандите в Съдърк е същото. Тези плъхове обикновено се движат поединично, но когато някой от водачите на злодеите планира голям удар като нападение над къщата на някой търговец или зле охраняван конвой, те се събират.

— Въпросът е — прекъсна го Корбет — какво правят Робии и сборището му между такива удари. Къде се крие той? Къде отива? Добре ли го пазят?

Той се върна до масата и се разрови из документите върху нея. Извади перо, подостри го, потопи го в мастилницата и записа заключенията си.

— Първо, Робин Худ приел помилването от краля през 1297 — ма, преди пет години. — Корбет проследи с пръста доклада на чиновника от Уестминстър. — Второ, на 27 ноември 1301 година съдът в Уестминстър изпратил писмо до Робин Худ, който служел в кралската войска в Шотландия, с което го освобождава от военна служба и осигурява безопасно преминаване за него и двама придружители на юг. Същият ден кралските писари съставили писмо до сър Юстас Веки, в което му съобщавали, че Робин Худ се връща в Нотингам, че е под закрилата на краля и не бива да бъде тормозен, а да му бъде позволено да живее с доходите от имението си Локсли.

— Така че — Корбет вдигна очи към Ранулф, — нашият приятел разбойникът трябва да е пристигнал в Нотингам някъде към средата на декември. Очевидно не е отишъл в Локсли, а се върнал в Шъруудската гора, където подновил живота си на разбойник. Отначало се занимавал с бракониерство и от време на време нападал пътниците, но през пролетта на тази година вече организирал засади на търговци и кервани, които достигнали кулминацията си при нападението над Уилоуби и неговата свита. — Корбет почеса брадата си. — С него са същите хора — Малкия Джон и една жена, лейди Мериън. Изглежда той се облича по съвсем същия начин, както преди, в кафяво и зелено, с качулка и маска.

— Но съществуват две разлики. Първо, според брат Уилям Аления, той е отговорен за смъртта на някои от старите си другари. Второ, ограбва богатите, но съществуват малко доказателства, че раздава откраднатото на бедните. — Той вдигна глава. — Пропуснах ли нещо, Ранулф?

— Не. Онова, което не може да бъде обяснено, е промяната в поведението на разбойника. Станал е по-безмилостен, ожесточен.

— Хм! — Корбет загриза върха на перото. — Това може да се дължи на възрастта му, на нарастващия цинизъм, на разочарование от краля — Бог знае, че това лесно може да се случи — или е решил да наложи авторитета си над всички разбойнически банди в Шъруудската гора.

— Има още две неща — добави Ранулф. — Първо, той има доверен човек в замъка. Второ, подозираме, че съществува връзка между разбойника и хана „Синият глиган“. Можем да задържим ханджията и да го разпитаме.

Корбет поклати глава.

— Съмнявам се, че ще ни каже много и само ще си губим времето с дребните риби — той сведе очи към страницата и заизучава датите — да помислим за Робин Худ, който напуска кралската войска в Шотландия. Къде би отишъл първо?

— У дома си в Локсли.

— А после?

— Брат Уилям каза, че лейди Мериън влязла в манастир в абатството в Кърклийс.

Корбет хвърли перото на масата.

— В такъв случай трябва да е отишъл там. Каквото и да стане, Ранулф — продължи той, — ще изчакам Малтоут още един ден, после ще отида в Кърклийс и Локсли, за да се опитам да открия нещо.

Поговориха още известно време. Корбет отиде към прозореца, когато войниците от замъка обсипаха с подигравки двамата бандити, които излизаха през портите. Слънцето залязваше на запад като огнена топка. Ранулф промърмори някакво извинение и се измъкна, обсебен от мисли за хубавата Алиша, докато Корбет събра кураж, за да напише писмо до краля. Написа го стегнато и изразително, заявявайки открито, че не е открил нищо.

Едва го беше запечатал, когато един прислужник потропа на вратата и извика, че вечерята е готова. Корбет се изми и тръгна към голямата зала. По средата на пътя внезапно спря: нещо, което току-що беше направил, извика спомен в съзнанието му. Усмихна се, обещавайки си тържествено да помисли в тази насока, когато намери време.

Вечерята се оказа доста приятна. Бренууд приемаше залавянето на разбойниците като малка победа над Робин Худ. Лекарят още беше зает с търсенето на отровата, предизвикала смъртта на Веки и изброи дълъг списък от възможни вещества. Корбет го изслуша внимателно, но те с нищо не му помогнаха Той знаеше, че предателят и убиец на Веки е седял с тях на масата. Хвърли поглед към Ротбьоф и брат Томас, който се беше върнал от енорийската си църква и се зачуди кога ли виновникът ще направи грешка.

Стъмни се и запалиха още факли. Ранулф се върна доста пиян и тъй като останалите му хвърляха мрачни погледи, Корбет се извини и се оттегли. Взе една стенна факла и заедно с лекаря Маре, който все още му разказваше за отровите, помогна на клатушкащия се Ранулф да се изкачи до върха на крепостта. Студеният нощен вятър развяваше косите им. Корбет, който не обичаше височините, седна на една пейка и се загледа към дребните звезди. Ранулф дремеше до него.

— Знам защо си тук — Маре рязко смени темата на разговора. — Всички в замъка очакват трите огнени стрели.

— Защо? — прошепна Корбет. — Защо ги изстрелват?

— Един Бог знае! — отвърна лекарят. — Чух, че си последвал съвета ми, сър Хю.

— Да, и открих жената мъртва.

— Колко много смърт — промърмори Ранулф. — Господарю, кога ще видиш Рахиър?

— Когато се върна — отсече Корбет.

Той стана, отиде до укрепленията и се загледа надолу.

В светлината на факлите върху парапета зърна Бренууд, Нейлър и други войници от гарнизона. Около страничната порта се тълпяха ездачи.

— Всеки път, когато това стане — промърмори Маре, доближавайки се до него, — сър Питър изпраща ездачи в града, но досега не е открил нищо.

Камбаната на някаква далечна църква удари полунощ. Звуците й едва бяха заглъхнали, когато чуха вик и вдигнаха очи. Огнена стрела се стрелна на фона на кадифения мрак, последвана от втора и трета. Известно време те пламтяха на фона на тъмното небе. Бренууд крещеше заповеди, страничната порта рязко се разтвори и ездачите препуснаха навън, но Корбет знаеше, че това е напразно: загадъчният стрелец можеше да е пуснал стрелите от покрива на която и да е къща, градина или тъмна уличка.

Но защо три, чудеше се той, докато помагаше на Ранулф да стигне до стаята им. Защо да изстрелваш три стрели на тринадесетото число от всеки месец?

Корбет нагласи Ранулф колкото можеше по-удобно, после си легна Опита се да каже три „Аве, Мария“, но се чувстваше объркан. Подозираше как е бил отровен Веки, но трябваше да действа предпазливо. Все още потънал в подобни мисли, някъде по средата на третата молитва той заспа.

Щом излязоха от града, двамата разбойници, освободени от Корбет, се скриха в полето. Телата ги боляха и всяка крачка им струваше много, но бяха решени да се отдалечат от Нотингам колкото се може повече. Хапнаха малкото храна, която им беше останала, пиха вода от един поток. Те също бяха забелязали огнените стрели, дълго преди да се запрепъват по осветената от луната пътека, която трябваше да ги отведе до пътя за Нюарк. Облекчението им че са свободни скоро се стопи, когато минаха покрай бесилките и продължиха между дърветата, които сякаш ги притискаха от всички страни. Спираха, подплашени от внезапния вик на бухал или шумолене в храстите, предизвикано от лисица, преследваща плячката си.

— Трябваше да останем в града — изстена Ним.

— Глупости! — промърмори спътникът му. — Онзи проклет шериф можеше да размисли, а и Робин Худ има приятели там.

— Стой далеч от „Синият глиган“ — каза Ним.

Вървяха един след друг. Ним зърна просека между дърветата, където пътеката се сливаше с пътя за Нюарк. Въздишката му на облекчение премина в ужас, когато шест сенки се появиха измежду дърветата с вдигнати лъкове.

— Ние сме бедни хора! — изхленчи Ним.

— Вие сте предатели! — извика глас откъм дърветата. — Мастър Робин ви праща поздрави и ви обявява за виновни в различни престъпления. Първо, не е трябвало да грабите без негово позволение. Второ, не трябваше да се оставите да ви заловят. И трето, не биваше да се промъквате като плъхове по осветена от луната пътека. Какво казахте на шерифа и приятелите му?

Ним и спътникът му зяпаха ужасени.

— Нищо не сме им казали.

— Тогава продължавай, приятелю.

Стрелецът отстъпи встрани. Ним и спътникът му направиха една-две крачки, после, забравили за раните си, бързо закуцукаха към края на пътеката. Зад тях иззвъняха тетиви и смъртоносни стрели се забиха в гърбовете им. Двамата мъже изстенаха, разпериха ръце и се свлякоха върху сухата, изгоряла от слънцето трева, давейки се в кръвта си. Зад тях разбойниците отново изчезнаха между дърветата, оставяйки окървавените трупове под лунната светлина.