Убиецът в зелената гора

ГЛАВА ДЕСЕТА

Посрещането на Корбет в абатството Кърклийс, далеч не беше топло. Известно време той беше принуден да се разхожда из къщичката на вратаря, преди една мърмореща послушница да го преведе през изсъхналата трева към личните покои на игуменката. Майка Елизабет също го посрещна студено. Висока и слаба, с остри черти, тя хладно прие поздравите му. Едва когато писарят накратко я осведоми за положението си в двора и доверието, което кралят имаше в него, тя се успокои дотолкова, че го покани да седне и да се подкрепи с вино и сладкиши.

— Е, добре! — промърмори игуменката и се облегна на стола, повдигайки ръкавите на тъмнокафявата си рокля. Корбет с удивление забеляза, че те бяха обточени с бяла кожа, а ризата отдолу беше от блестящ сатен. Огледа разкошно обзаведената стая: вълнените килими на пода, тежките полирани мебели, тънките восъчни свещи, купите с розова вода, чашите от венецианско стъкло върху сребърен поднос, златотканите и среброткани гоблени, които висяха по стените. Майка Елизабет, заключи той, живееше нашироко като графиня, а бялото вино, което му поднесе, беше студено и ароматно — доказателство, че игуменката купува вината си от най-добрите търговци в Йорк или Лондон. — Сър Хю?

Корбет примигва. Игуменката го бе попитала нещо и сега очакваше отговор.

— Съжалявам, милейди, пътуването беше уморително.

На устните й се появи престорена усмивка.

— Сър Хю, попитах те какво търси кралски пратеник в нашия скромен манастир?

— Всъщност нищо, милейди. Повече се интересуваме от един ваш скорошен посетител, както и от една жена, която е прекарала тук известно време. Ти познаваш добре и двамата: Робин от Локсли, твой далечен роднина, и лейди Мериън.

Макар майка Елизабет да успяваше да прикрие чувствата си с хладно поведение, Корбет можеше да се закълне, че едва не изпусна чашата си. Остави я на масата и писарят видя, че ръцете й треперят, а в очите й проблясва тревога.

— Майко Елизабет, изглеждаш ми разстроена. Игуменката облиза тънките си устни.

— Не толкова разстроена, колкото ядосана, сър Хю. Чухме за престъпленията на разбойника. Срамувам се, че в жилите ни тече една и съща кръв! Още по-неприятно ми е, че бяхме подслонили жена, която сега се скита с бандата му из гората!

— Милейди — Корбет се приведе напред и сложи ръце на писалището, което ги разделяше, — кралят нареди този разбойник да бъде арестуван, но от онова, което открих, разбрах, че след като напуснал войската в Шотландия Робин от Локсли възнамерявал да се ожени за лейди Мериън и да изживее спокойно дните си в Локсли. Тамошният свещеник отец Едмънд ми каза това Старият му управител го повтори. Какво се е случило, та е променил решението си?

Игуменката се изправи и закрачи напред-назад, преструвайки се, че оправя пребрадката си или приглажда пищните ръкави на робата си. Корбет виждаше, че се опитва да прикрие тревогата си.

— Милейди — добави той тихичко, — аз съм кралски пратеник и ти зададох въпрос.

Игуменката замръзна и го погледна яростно. Корбет потръпна от омразата, която видя в очите й.

— Мразя Робин от Локсли! — гневно заяви тя. — Винаги съм го мразила! Него и неговата любов към обикновените хора! Възхвалите на подвизите му от голтаците! Неговото перчене и арогантност! Той наруши кралските закони, но вместо да го накаже, кралят го помилва! — Тя млъкна и стисна юмруци.

— Защо тогава — прекъсна я Корбет, наблюдавайки внимателно лицето й, — си дала убежище на любимата му?

— Защото той ме помоли! — изсъска тя. — Защото ми беше жал за лейди Мериън и защото мислех, че мога да я спася и да я върна в правия път.

Убеден съм в това, помисли си Корбет. Щеше много да се зарадваш, ако двамата се бяха разделили. Ако беше скрила жената, която Робин обича, от неговите очи и от света.

— Лейди Мериън даде ли обет за монахиня?

— Не, просто живееше тук, както други дами, които търсят убежище от света на мъжете. И беше щастлива, докато…

— Докато Робин се върна?

— Точно така!

— Защо лейди Мериън изобщо е дошла тук? — попита Корбет.

— Когато Робин прие помилването на краля, едно от условията беше да служи известно време в кралската войска в Шотландия. Лейди Мериън беше разочарована и дълбоко наранена, че Робин може да я забрави толкова лесно и да предпочете кралските желания пред нея — майка Елизабет се усмихна леко. — Както повечето мъже, Робин даваше обещания, които никога не изпълняваше.

— Но все пак се е върнал?

— Да, влезе наперено през портите. Беше с онази грамада Джон Литъл; двамата седяха на бойните си коне като лордове, дошли да раздават правосъдие.

— А лейди Мериън?

— Известно време остана насаме с Робин в къщата за гости.

— А после?

Игуменката сви рамене и се облегна на стола си.

— Той успя да й завърти главата, като на всяка глупава жена. Тя събра малко багаж и тръгна с голямата си любов.

— Но не са се върнали в Локсли, а отново са станали разбойници в Шъруудската гора.

— Не знам какво е станало сетне — отсече Елизабет. — Но когато го заловиш, ако го заловиш, сър Хю, можеш да попиташ него, преди да се качи на ешафода. — Тя се облегна и сплете пръсти. — Ако не ми вярваш, попитай която и да е от сестрите в манастира.

Корбет с радост напусна потискащата стая. Не беше доволен от онова, което му бе казала майка Елизабет, но нищо не можеше да направи. Каквото и да бе превърнало Робин от кралски войник в разбойник, готов да наруши обещанието си към краля, той още не го беше открил.

Този проблем измъчваше Корбет и на следващия ден, когато се върна в Нотингам. В замъка цареше бъркотия. Сър Питър Бренууд го посрещна във външния двор и преди Корбет да успее да го попита за Ранулф или Малтоут, го поведе през средната порта към ковчега, който лежеше пред олтара в малкия параклис. Уморен и натъртен от пътуването, Корбет безмълвно наблюдаваше, докато шерифът отметна пурпурната плащаница, отвори капака на ковчега с помощта на камата си и повдигна прозрачното покривало.

Писарят хвърли един поглед и се обърна, давейки се. Вътре лежеше Гизбърн. Онзи, който бе подготвил тялото му за погребението, се бе постарал — по лицето и прерязания врат нямаше кръв, но отрязаната подпухнала глава лежеше накриво. Корбет разпозна Гизбърн, макар че лицето му беше покрито с пурпурночервени петна — сякаш главата му беше подскачала като топка. Той седна на стъпалата пред олтара и загледа как Бренууд отново затваря ковчега.

— Значи Гизбърн не е успял?

— Очевидно — отвърна саркастично Бренууд. — Изгубил е повече от дузина от хората си. Милорд Гизбърн — той почука по ковчега — не се вслуша в съветите и се опита да залови бандата на разбойника. Отидохме да му помогнем, но се върнахме след час. Той вече бе навлязъл дълбоко в гората. — Бренууд прибра камата си. — Миналата вечер тялото му беше намерено на стълбите на пивоварната, а до него главата му, сложена в буре осолено свинско. Препоръчвам ти в следващото писмо до краля, сър Хю, да пишеш на негово величество, че е най-добре залавянето и екзекутирането на бандитите от Нотингамшър да бъде поверено на онези кралски служители, които сам той е назначил тук.

— Ще му пиша — промърмори Корбет, докато Бренууд излизаше от параклиса.

Писарят се изправи уморено, взе дисагите и плаща си, прекръсти се пред олтара и тръгна през вътрешния двор към стаята си. Откри я празна, но всичко беше, както го бе оставил, включително онова, което бе взел от стаята на Веки. Изми се, преоблече се и подремна на леглото, докато Ранулф и Малтоут не го събудиха.

— Успешно ли беше пътуването ти? — попита прислужникът му.

Корбет направи гримаса. — Чу ли за поражението и смъртта на Гизбърн? — Целият град говори за това — отвърна Ранулф. Корбет потърка очи.

— Ами ти, Ранулф, постигна ли някакъв успех с шифъра?

Младежът тъжно поклати глава. Корбет се изправи и се протегна.

— Малтоут, бъди така добър да донесеш вино и хляб от килера. Кажи на онзи нацупен готвач, че е за кралския пратеник.

Той изчака, докато пратеникът излезе от стаята.

— Ранулф, този разбойник наистина е голяма загадка. — Корбет отчаяно разпери ръце. — Щом човек като Гизбърн не може да го залови, какъв шанс имаме ние с теб? Шифърът още не е разгадан, а времето изтича. Щом френската войска влезе във Фландрия, кралят ще има нужда от нас в Лондон. О, между другото — той приближи до Ранулф, — по пътя към Кърклийс някой се опита да ме отрови. Казвал ли си на някого къде заминавам?

Лицето на Ранулф придоби напълно невинен вид.

— Бог ми е свидетел, господарю, не съм обсъждал този въпрос дори с Малтоут.

— Но някой се опита да ме убие. Или предателят от този замък, или…

— Ахитофел? Корбет кимна.

Малтоут се върна с кана вино, три чаши и поднос е малки хлебчета и парчета сушен бекон. Насядаха около масата и Корбет раздели храната, докато слушаше разказа на Ранулф за събитията в замъка по време на отсъствието му.

— Ами хубавата Алиша? — прекъсна го Корбет по едно време. — Виждал ли си я днес?

— Не — усмихна се Ранулф. — С Малтоут играхме на зарове и изпразнихме кесиите на няколко от войниците на сър Питър.

Корбет дъвчеше хляба и слушаше с половин ухо самодоволния разказ на Ранулф как няколко от лесничеите на Гизбърн след пристигането си в замъка се похвалили колко лесно било да биеш Малтоут на комар. Приятелят му с удоволствие решил да провери това с помощта на своите „чудодейни зарове“.

Когато се нахрани, Корбет извади принадлежностите си за писане. В този миг на вратата се почука.

— Влез! — извика той.

Влезе слуга от замъка, следван от човек, когото Корбет не познаваше.

— Това е Халфан! — възкликна Ранулф. — Собственикът на „Петела й обръча“. — Усмивката му угасна, когато видя мрачното лице на кръчмаря.

— Искаше да те види, мастър — обясни прислужникът. — Сър Питър Бренууд ми нареди да го доведа тук.

— Много добре — отвърна Ранулф. — Можеш да си вървиш. Халфан, какво е станало?

Кръчмарят изчака, докато прислужникът затвори вратата след себе си.

— Мастър — каза той с блеснали очи, — нося лоши новини.

— Какво е станало? Нещо с лейди Алиша?

— Не, тя е добре. Става дума за брат й, майсторът на гатанките Рахиър. Тази сутрин са го намерили убит в една уличка, близо до кръчмата Някой го е удушил.

— Какво? — Ранулф се отпусна на един стол.

— Вероятно са били крадци — продължи кръчмарят. — Той винаги носеше пълна кесия, която сега липсва. Взели са колана и ботушите му. Навярно са го проследили на връщане от пазара.

Корбет погледна пребледнялото лице на Ранулф и бързо напълни чашата му.

— Ами момичето? — попита писарят.

— Както казах, тя е добре, но е обезумяла от мъка, затова повиках лекар, който й даде вино и нещо успокоително.

Корбет си спомни тетивата от лък в гърлото на Хеката.

— Хайде, Ранулф, Малтоут! — подкани ги той.

Почти избута кръчмаря и двамата си спътници от стаята и затича надолу по стълбите. Като внимаваха да не се набиват на очи, те се промъкнаха през страничната порта на вътрешния двор и слязоха по пътеката към града.

Когато влязоха в „Петела и обръча“, беше тихо. Кръчмарят обясни, че изпълнил „християнския си дълг“ като наредил да занесат трупа в една от външните постройки, докато дойде кралският следовател.

— Бог знае какво ще стане — помърмори мъжът. — Момичето е почти обезумяло, а кралският следовател ще обяви просто, че това е убийство, извършено от неизвестно лице или лица.

Преведе ги през калдъръмения двор, вдигна резето и въведе Корбет и спътниците му в една конюшня. После нервно запали маслените лампи на стената и дръпна чувала, с който бе покрит трупът, положен върху наскоро струпана слама.

— Два трупа за една сутрин — промърмори Корбет. Той се надвеси над майстора на гатанки, опитвайки се да не гледа синьо-черното лице, изскочилите очи и език. Огледа въжето около врата на мъжа. Малтоут вече се бе обърнал с позеленяло лице, а Ранулф се разкъсваше между скръбта по новия си приятел и тревога за загубата, която сладката Алиша бе понесла.

— Той е — промърмори Корбет и се изправи. Внимателно покри лицето на мъжа.

Кръчмарят угаси лампите и излязоха на двора.

— Освен с Ранулф — попита писарят, — Рахиър общуваше ли с други хора?

— Той беше доста известен — кръчмарят почеса оплешивяващото си теме, — но обичаше уединението. Понякога ни задаваше някоя гатанка. Човек винаги можеше да го открие тук или на пазара. Казваше, че иска да посети замъка, а веднъж замина извън града.

— Кога?

— Според един от посетителите в кръчмата, преди около три дни. Заминал набързо, но после се върнал.

Корбет отстъпи. Преди три дни той бе предприел пътуването си до Локсли и Кърклийс. Погледна гневно към Ранулф.

— Не съм казал на никого от замъка — прислужникът беше достатъчно съобразителен, за да разбере какво си мисли господарят му. После сведе поглед. — Нито на някой тук. Освен на Алиша.

Корбет бръкна в кесията си и извади монета, която размаха пред очите на кръчмаря.

— Това е за бързо погребение в градските гробища. А тази — той извади още една — е за позволението да прегледаме вещите на мъртвеца.

Кръчмарят не чака да го убеждават, а поведе Корбет, Ранулф и зяпналия от удивление Малтоут към стаята на убития.

— Празна е — обясни той. — Лейди Алиша е в друга стая.

Корбет му поблагодари. Щом кръчмарят изчезна, писарят нареди на Ранулф и Малтоут да претърсят стаята и да струпат вещите на мъртвеца върху леглото.

Отначало не видяха нищо особено: дрехи, колани, вързопи, панталони, ботуши, лъжици, гравирана сребърна чаша. После Ранулф, който се опитваше да изкупи грешката си, отмести леглото и използвайки старите си умения на крадец, започна да проверява дъските на пода. Извика радостно, когато една от тях се оказа разкована и измъкна изпод нея малко ковчеже. Беше около тридесет сантиметра на ширина и дължина, заключено с три ключалки. Ранулф го подаде на Корбет, който без да се замисля, ги счупи с ножа си. После седна на ръба на леглото и се зарови из късчетата пергамент.

— Аха! — Корбет остави ръкописите встрани, взе камата си и заби острието й в дъното на ковчежето, избута летвите и разкри тайно отделение. Оттам извади малък медальон и свитък пергамент, който прегледа набързо.

— Нашият приятел Рахиър наистина е бил майстор на гатанките — сухо каза той.

После хвърли свитъка към Ранулф, който прегледа текста на нормански френски, подписан от Гийом дьо Ногаре и подпечатан с тайния печат на Франция. Писмото нареждаше на всички сенешали, пристави и служители във френското кралство да оказват всякаква подкрепа на най-доверения служител на краля Рахиър.

— Опасно е било да носи това — забеляза той.

— Едва ли — отвърна Корбет. — Много френски търговци имат такива пълномощия.

Той подаде медальона и Ранулф различи фигурата на крал, седнал на трон.

— Кой е той?

— Дядото на Филип, свети Луи. За обикновен пристанищен служител от Англия подобен медальон би изглеждал съвсем невинен. Но той се дава само на много доверени служители на френския крал. Ако Рахиър е покажел медальона и пергамента на определени лица, е щял да получи достъп във всеки замък или град, можел е да иска пари или военна подкрепа. Ранулф, твоят добър приятел Рахиър, Бог да го прости, е бил най-довереният шпионин на Филип и негов умел убиец. Той е бил Ахитофел!

Корбет прегледа още няколко пасажа от текста.

— Кой би заподозрял един майстор на гатанки? Рахиър или Ахитофел, проклет да е, е виновен за смъртта на поне сто мои шпиони. И ако можех да разследвам обстоятелствата около смъртта им, сигурен съм, че някой свидетел щеше да си спомни, че Рахиър, майсторът на гатанки, по съвпадение винаги се е намирал наблизо, когато те са умрели. Чудехме се как Ахитофел убива хора не само във Франция, но и в Англия. Естествено е пътуващ менестрел, особено толкова добър като него, да е добре дошъл навсякъде — Корбет се засмя горчиво. — Обзалагам се, че поне шестима от членовете на кралския съвет са готови да го хвалят, да му осигурят протекции, да му окажат гостоприемство, да му напишат препоръка или разрешение за свободно преминаване.

— Но как е разбрал, че си в Нотингам?

— Предполагам, че лейди Мейв, лорд Морган Люълин, граф Съри или дори самият крал са били умело заблудени от този измамник и са му дали нужните сведения, без да се замислят.

Ранулф, загледан мрачно в пода, кимна и хвърли гневен поглед към Малтоут, който тихо се тюхкаше.

— Млъкни! — изсъска той. — И ти го харесваше колкото мен! Господарю, мислиш ли, че и Алиша е виновна?

Корбет сви устни и поклати глава.

— Съмнявам се. Това е често използван трик. Колко души освен лейди Мейв знаят с какво се занимаваме, Ранулф? Макар похватът да е познат — горчиво продължи Корбет — то се използва отново и отново. Група монаси заминава от Дувър — седем са истински, осмият е шпионин. Търговци посещават Кентърбъри — всички изглеждат честни граждани, но един е шпионин. Или трупа жонгльори, компания студенти. В този случай, Ранулф, красивата сестра привлича вниманието, а не веселият стихоплетец — добави Корбет. — Макар че ще трябва да я разпитаме.

— Но макар Рахиър да е дошъл в Нотингам — бързо се намеси Малтоут, — той не е бил сигурен, че ще те открие, господарю.

— Ахитофел не беше обикновен побойник от тъмните улички или самохвалко, Малтоут — отвърна Корбет. — Беше опитен убиец. Щеше да проучи обстановката, да планира ходовете си и да убие бързо и тихо като нападащ ястреб. Преди три дни заминах за Локсли. Ранулф се разбъбрил пред Алиша, тя споделила с брат си и той хукнал след мен. Какъв по-добър начин да убиеш някой от кралските писари? Кралският следовател щеше да заяви, че съм ял нещо, което не ми е понесло. Щяха да ме измият и погребат набързо, преди някой да разбере кой съм всъщност.

— Съжалявам, господарю — извини се Ранулф. — Излъгаха ме като пълен наивник. Корбет сви рамене.

— Не е нужно да се извиняваш, Ранулф. Приятелството ти с Рахиър може би все пак ще даде плодове. Той е имал две заповеди. Едната е била да ме убие, а втората — да разбере дали съм разгадал шифъра — писарят погледна прислужника си в очите. — Ти си го обсъждал с него, нали?

Ранулф затвори очи.

— Да — промърмори той, — но Бог ми е свидетел, че не му казах за какво става дума.

— Не е било нужно — нетактично се обади Малтоут и получи бърз ритник в пищялите.

— Естествено — продължи Корбет, без да обръща внимание на сцената, — Ахитофел скоро разбрал, че не сме разгадали шифъра и планирал убийството ми. Затова е искал да се срещне с мен. Като палач, който проучва теглото и стойката на осъдения, преди да му сложи примката около врата и да ритне стълбата. Може би съм щял да му разкрия някаква слабост или да му разкажа за пътуването, което планирах — той погледна към Ранулф. — Предполагам, че не ти е помогнал с шифъра.

— Не, господарю, но какво има на онези пергаменти?

— Нищо особено. Писма от приятели и познати, които може да са шифровани заповеди, и други съобщения. В Уестминстър с удоволствие ще ги проучат. — Корбет се зарови из писмата върху леглото. — Но независимо от това…

— Кой го е убил? — внезапно попита Ранулф. Корбет тихо се засмя за изненада на двамата младежи, които можеха да преброят на пръстите на едната си ръка случаите в една седмица, когато господаря „Кисела физиономия“ се засмиваше.

— Какво е толкова смешно, господарю? — попита Ранулф.

— Не разбираш ли? Рахиър или Ахитофел е направил най-голямата грешка, която може да допусне един убиец или ловец. Сполетялото го много напомня на случилото се с Гизбърн. И в двата случая ловецът се е превърнал в плячка. Знаем, че в замъка има предател. Той ни е наблюдавал и постоянните ти срещи и задълбочени разговори с един обикновен майстор на гатанки в някаква нотингамска кръчма са предизвикали подозренията му.

На лицето на Ранулф се изписа разбиране.

— Божичко! — тихичко възкликна той. — Предателят е помислил, че Рахиър е кралски шпионин, който ни оказва помощ в Нотингам?

— Точно така! Виждал ли си някой от гарнизона да наблюдава теб, Рахиър или тази кръчма?

Ранулф поклати глава.

— Нито веднъж.

— Разбира се, нашият предател е трябвало да бъде много внимателен. Какво правиш с проблем, който не можеш да разрешиш, Ранулф? — Корбет направи гримаса. — Най простото решение е да го премахнеш, като убиеш Рахиър. От своя страна Ахитофел бил прекалено съсредоточен да ни наблюдава и толкова уверен в майсторското си преобразяване, че не е очаквал опасност от друга посока. Предполагам, че тази сутрин е излязъл от кръчмата по лична работа, бил е нападнат, удушен набързо, а кесията и ботушите му свалени, за да изглежда, че е станал жертва на крадци.

— Алиша ще обвини нас — тъжно каза Ранулф.

— Не — увери го Корбет. — Не й казвай засега защо сме тук, нито за тайната професия на брат й. Ще й трябва време да се възстанови от скръбта си. Новите разкрития могат да разстроят ума й.

Корбет продължи да рови из късчетата пергамент на леглото.

— Какво търсиш, господарю?

— Ахитофел или Рахиър беше умен човек, добре платен шпионин и доверен служител на крал Филип, но не е знаел шифъра, преди ти да му го дадеш. Кажи ми, Ранулф, ако ти беше на негово място, отегчен и очакващ нещо да се случи, докато висиш в някакъв задръстен провинциален град, какво щеше да направиш? Ако по природа си човек — добави Корбет, — който отгатва гатанки.

— Щях да се опитам да го разгадая — съобрази Ранулф. — Щях да го приема като предизвикателство.

— Точно така! Разбира се, Рахиър никога не би ти го казал, но самият той би искал да удовлетвори любопитството си. Помни, че е бил високопоставен шпионин и добре е познавал умовете на господарите си в Париж. Затова търся някакъв знак за посоката, която е следвал.

— Постоянно повтаряше, че може би става дума за някакво стихотворение или песен — ядосано каза Ранулф.

— Значи ще ги изключим — промърмори Корбет за радост на Малтоут.

Писарят отново разгледа пергаментите. Върху повечето от тях бяха написани гатанки или стихове. Но едно привлече погледа му и той го вдигна. Огледа го внимателно — груба скица на дъска за шах.

— Чудя се дали е така! — Той се почеса по главата и седна на ръба на леглото.

Кръчмарят се върна и попита дали се нуждаят от нещо. Корбет разсеяно помоли за вино, перо и мастилница. После, докато Ранулф и Малтоут надничаха през рамото му, започна да допълва ръкописа с имената на шахматните фигури — цар, царица, офицер, кон, топ, пешка.

Мина час, каната вино свърши, а отчаянието на Корбет нарастваше.

— Всеки шифър — каза той гласно сякаш на себе си — се основава на нещо: заглавия на книги, редове от Библията, имена на ангели или първите букви от имената на определени градове. Но при този е различно.

Ранулф заби мръсния си пръст в пергамента.

— Защо е прегънат по средата? — попита той. — Сякаш Рахиър нарочно го е прегьнал, за да раздели шахматната дъска на две половини — с по четири реда квадратчета от всяка страна.

Корбет поднесе парчето пергамент към слънчевата светлина, която нахлуваше през прозореца.

— Чудя се възможно ли е — той се изправи. — Ранулф, Малтоут, върнете всичко на мястото му. Алиша скоро ще се събуди. Ранулф, остани тук и я успокой. Накарай кръчмаря да мълчи за онова, което сторихме. Обещай на Алиша, че ще я защитаваме, но се опитай да разбереш нещо ново за брат й. Малтоут, ти ще се върнеш с мен в замъка.

Корбет отново потъна в мислите си, стиснал здраво парчето пергамент.

Следван от Малтоут, той се върна в замъка. Двамата се изкачиха по стълбите към кръчмата и минаха през страничната порта, за да не бъдат спрени или обезпокоени от някого. За пръв път от пристигането си в Нотингам изпита тръпка на удоволствие. Може би щеше да успее да разгадае шифъра. Той тихо се засмя при мисълта, че шпионинът на Филип му беше дал ключа към него.

Щом се върна в стаята си, Корбет извади писмените си принадлежности на масата и накара Малтоут да му помогне в рисуването на шахматни дъски.

— Помни — настоятелно каза той, — идеален квадрат, осем на осем.

Корбет започна да вписва в квадратчетата имената на шахматните фигури. Отначало Малтоут го наблюдаваше, но после му доскуча и той полегна на леглото, загледан в тавана, чудейки се къде е Ранулф и колко още ще останат в този далечен замък. В другия край на стаята господарят „Кисела физиономия“ се чешеше по главата, мърмореше и ругаеше под нос, хвърляйки настрани парчета пергамент. Слънцето клонеше към залез. Прислужник почука на вратата, обявявайки, че вечерята е готова, но Корбет го отпрати.

Ранулф се прибра подпийнал и заяви на висок глас, че лейди Алиша си била отпочинала и се чувствала по-спокойна след неговите успокоения.

— Особено — извика той — от уверенията на сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат.

Без да му обръща внимание, Корбет продължи с работата си.

— Няма ли да ядем нещо? — изстена Ранулф.

— Не и в този замък — отвърна Корбет. — Затегни си колана и си помисли какви пиршества ни очакват в Лондон.

Ранулф сви рамене, измъкна заровете от кесията си и започна да учи Малтоут как да мами.

Най-после точно когато бяха започнали да се отчайват, Корбет изсумтя:

— Разгадах го!

Ранулф и Малтоут приближиха към него. Корбет вдигна зачервените си от умора очи.

— Решението — каза той — е в тази шахматна дъска. Канеше се да продължи, когато на вратата шумно се потропа.

— Влез! — извика Корбет.

Сър Питър Бренууд, последван от Ротбьоф, влезе в стаята. — Сър Хю — попита той, — наред ли е всичко? Корбет погледна към пергамента.

— Да, сър Питър, мисля, че всичко е наред. — Той се усмихна извинително. — Съжалявам, имаме работа, която не е свързана с разбойника.

Сър Питър изглеждаше объркан.

— Ще ти обясня по-късно — каза учтиво Корбет.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не, не, имаме си достатъчно пиене.

Бренууд направи гримаса и се насочи към вратата.

— Сър Питър!

Шерифът се обърна с ръка на дръжката.

— Да?

— Но защо Льокроа се е обесил в избата? — попита Корбет.

— Един Бог знае. Спомни си, сър Хю, че замъкът беше нападнат. Може би там се е чувствал в по-голяма безопасност.

Щом шерифът излезе, Корбет се върна към грубата скица на шахматна дъска, която беше начертал върху парче пергамент.

— Да забравим за разбойника — прошепна той. — Малтоут и Ранулф, благодаря ви. Освен Филип Френски, генералите му на границата с Фландрия и господата Ногаре и дьо Краон, ние сме единствените, които знаем кога ще нападне. Вижте, ще ви обясня.