Убиецът в зелената гора

ГЛАВА ТРЕТА

Корбет и Ранулф отвориха вратата и изтичаха в коридора. И двамата бързо запасаха бойните си колани и последваха Нейлър надолу по стълбите. Във вътрешния двор цареше суматоха. Войници тичаха по стълбите към крепостните стени. Пищящи жени дърпаха борещите се деца. Кучетата лаеха близо до конюшните, а едно се търкаляше на земята със забита в гърба стрела. Бренууд дотича бързешком, облечен в лека броня, с меч в ръка.

— Негодник! — изкрещя той пребледнял. — Този проклет разбойник има наглостта да ни нападне тук! За Бога, сър Хю, стой вътре.

И преди Корбет или Ранулф да възразят, той направо ги избута в крепостта. Те стояха в задушния мрак, наблюдавайки как сенките се удължават, докато Бренууд, Нейлър и останалите войници от гарнизона се опитваха да въведат ред. Хората бяха прибрани от дворовете, виещото куче — убито. Влязоха двама войници, носейки трети, ранен със стрела в рамото. Измина час преди Бренууд да се появи отново с мрачно лице, обляно в пот. В ръката си носеше мръсно ленено платно.

— Нападението свърши — промърмори той и се усмихна безрадостно. — Един ранен войник и едно убито куче. Най-голям удар понесе гордостта ни. И неговата — той ги въведе в залата, остави платното на земята и внимателно го развърза. Корбет се задави, а Ранулф тихо изруга. В него лежеше отрязана глава. Едната страна на лицето беше смазана, очите — изцъклени, косата — окървавена. Беше трудно да се прецени на колко години е била жертвата или как е изглеждала приживе.

— Мили Боже! — въздъхна Корбет. — Сър Питър, видях достатъчно. Кой е той?

— Хобуел. Беше ми оръженосец.

Бренууд подритна встрани кървавия вързоп. После отиде до малката маса, наля вино в три чаши и изръмжа на Нейлър да отнесе главата.

— Къде? — попита той.

— За Бога, човече! — изрева Бренууд. — Кого го е грижа! Зарови я.

Щом Нейлър излезе, Бренууд им поднесе виното. Седнаха на пейка на масата върху подиума.

— Кой беше Хобуел? — попита Корбет. — Разбрах, че ти е оръженосец, но защо са постъпили така с него?

— Преди седмица — започна Бренууд — Хобуел се престори, че е разбойник, който търси убежище в гората. Трябваше да се присъедини към бандата. — Шерифът сви рамене. — Останалото ви е ясно. Бил е предаден и Робин Худ ни праща отговора си.

Един войник влетя в залата.

— Сър Питър — извика той задъхано, — новини от града. Пет или шест разбойници с качулки и маски са извършили нападението от една каруца. Под балите със слама открихме малък катапулт.

— Катапулт!? — прошепна сър Питър. Войникът безпомощно сви рамене.

— Каруцата е още там, но разбойниците са избягали. Войникът излезе. Сър Питър обхвана лице с дланите си.

— Значи Хобуел е бил предаден — възкликна Корбет, — разбойниците са го обезглавили и са изстреляли главата му заедно с облак стрели, две, от които едва не ни улучиха.

Сър Питър вдигна глава.

— Добре дошъл в Нотингам и привет от Робин Худ на кралските пратеници! — Той огледа залата. — Виж — прошепна безпомощно. — Виж колко тъмно става.

Корбет проследи погледа му и забеляза как последните слънчеви лъчи проникват през прорезите на стената.

— Мразя това място — продължи Бренууд. — То е прокълнато и обитавано от духове. На никого не е донесло късмет. Преди сто години дядото на сегашния ни крал обесил двадесет и осем уелски момчета заложници, заради въстанието в Уелс. Оставили ги да висят от крепостните стени. Хората казват, че духовете им още бродят тук и носят нещастие. Гай от Гизбърн ще го потвърди. Сър Юстас също си изпати, а сега е мой ред.

Мрачните думи на Бренууд бяха прекъснати от Нейлър, който влетя в залата.

— За Бога, елате!

— Какво има?

Той се облегна на стената, едва поемайки си дъх.

— В избите — Льокроа се е обесил!

Те го последваха надолу по стълбите в мрачното подземие.

— Слязох да изнеса буре с ейл — обясни Нейлър, посочвайки свещта, закрепена в една ниша.

На светлината на потрепващия пламък тялото на Льокроа изглеждаше още по-ужасно, увиснало от гредата, то сякаш танцуваше кървав танц. Корбет и останалите гледаха, ужасени от гротескната гледка — очите на трупа бяха изскочили, езикът — прехапал, вратът и главата — изкривени под странен ъгъл, панталоните — мокри от урина.

— Доведи доктор Маре и отец Томас! — нареди Бренууд.

— За Бога! — изръмжа Ранулф. — Господарю, дръж тялото.

Корбет притвори очи и хвана трупа през кръста, докато Ранулф преряза въжето с меча си. Двамата внимателно оставиха тялото върху влажния под, точно когато брат Томас и Маре влязоха. Лекарят хвърли един поглед към тялото и се извърна с ръка пред устата.

— Мъртъв е! — възкликна той.

— Откога? — попита Корбет.

Маре коленичи и докосна с опакото на ръката си врата и бузата на мъртвеца.

— От около час.

— Значи е умрял по време на нападението?

— Така мисля — отсече Маре, бръчкайки презрително нос.

Корбет коленичи от едната страна на трупа, а отец Томас — от другата. Духовникът прошепна формулата на покаянието в ухото на мъртвеца и го прекръсти от разстояние, докато Корбет внимателно оглеждаше тялото. След като се увери, че по китките и глезените му няма следи от въжета, той разкопча колана на мъртвеца. Наведе се и подуши устата му, опитвайки се да не обръща внимание на засъхналата слюнка по брадата му. После ощипа носа му и погледна към Бренууд.

— Бил е пиян, когато се е самоубил. Дъхът му мирише на вино.

Нейлър, който палеше факлата на стената, се отдалечи към вътрешността на изба.

— Едно от буретата с вино е пробито.

Корбет се взря в мрака. Видя дървен сандък встрани и до него калаена чаша.

— Той обичаше чашката — отбеляза Маре.

Корбет кимна и погледна към въжето, вързано за гредата и отново към сандъка и катурнатата чаша.

— Някой от вас виждал ли го е скоро? — попита той.

— Аз — отвърна отец Томас, по чието пълно лице вече нямаше и следа от веселие. — Точно преди нападението го срещнах по стълбите. Беше пил много.

Корбет огледа още веднъж тялото, обръщайки особено внимание на пръстите. Забеляза, че тези на лявата ръка бяха силно загрубели.

— Левичар ли беше? — попита той.

— Да, да — промърмори Бренууд. — Сър Юстас вечно го ругаеше, че му поднася от другата страна.

Корбет стана и отри ръце в робата си.

— Бог знае защо — заяви той, — но навярно нападението го е побъркало съвсем. Предполагам, че е слязъл тук, за да се скрие. Пробил е бурето с вино и вече пиян е решил да отнеме собствения си живот. Качил се е на сандъка, преметнал е въжето през гредата, ритнал е сандъка и животът му е угаснал като свещ.

Корбет се загледа в пода. Нещо не беше наред, но не можеше да разбере какво. Затвори очи. Беше видял достатъчно за един ден. Беше изтощен след пътуването в прахта и горещината по древния римски път, от разкритията на Бренууд, от смъртта на Веки, неочакваното нападение на замъка, а сега и това.

— Сър Питър — каза той, — ти си прав, този замък е прокълнат.

— Затова утре — отвърна Бренууд — ние ще върнем проклятието в гората. Ще заловя разбойника жив и ще го обеся на пазарния площад. Нейлър, изнеси тялото.

— Къде?

— В дома за покойници при господаря му. Отче Томас, недей да казваш как е умрял. Бедният Льокроа няма да липсва на никого, пък и кого го е грижа, че се е самоубил? Ще го погребем заедно с господаря му.

Шерифът ги поведе навън от подземието обратно към залата, където подреждаха господарската маса за вечеря. До вратата чакаха прислужници с купи вода и кърпи. Всички се измиха хубаво и заеха местата си на масата. Отец Томас каза молитвата й сър Бренууд нареди да поднасят храната. И на Корбет, и на Ранулф им се гадеше от спомена за видяното, както и от мисълта как изглеждаше кухнята, но храната се оказа много вкусна — крехко младо прасенце със сос. Сър Питър щедро наля в чашите Изстудено елзаско вино. Той се усмихна на гостите си.

— Не мога да ви гарантирам, че храната и напитките не са отровени, но в кухнята вече стои въоръжен пазач. Заклех се, че ако още някой умре, ще обеся готвача и помощниците му.

— Доктор Маре — настоя Корбет, — извинявай, че отново те питам, но знаеш ли от каква отрова е умрял Веки?

Лекарят рязко вдигна поглед.

— Не, но предполагам, че е била отвара от изсушено отровно растение.

Корбет отпи от чашата си.

— И не можеш да предположиш как са му я дали?

— Вече ти казах — отвърна лекарят, — огледахме всичко, което Веки яде и пи на масата и в стаята си. Защо ме питаш пак?

— Мислех си за Льокроа. Може ли той да е бил виновникът? Възможно ли е между него и господаря му да е съществувала тайна вражда? А след това, обзет от разкаяние да е посегнал на живота си?

— Аз също помислих за това — каза Маре.

— Но защо? — намеси се отец Томас. — Льокроа беше простичък човечец. Едва можеше да напълни чаша, камо ли да купи смъртоносна отрова и да я даде на господаря си, без никой да разбере.

Корбет отпи от виното си. Допускаше, че Льокроа може да е бил убиецът, но в избата имаше нещо не на място и докато разговорът се насочи отново към нападението на разбойниците над замъка, той размишляваше какво е пропуснал.

Поднесоха нови ястия — риба в пикантен сос, печено говеждо, задушено с лук, малки бели хлебчета. Корбет се хранеше мълчаливо, слушайки с половин ухо плана на сър Питър за следващата утрин. Очите му натежаха. През ума му минаваха образите на Мейв, на чичо Морган, който реве с пълно гърло някаква уелска песничка, на Едуард, който му крещи от трона си в Уестминстър за проклетия шифър, трима крале, които посещават кулата на двамата глупаци с двамата конници…

Усмихнатият Ранулф го смушка, за да се събуди.

— Господарю!

Корбет се усмихна и вдигна чашата си с вино. Беше му тежко. Рядко му се случваше да яде толкова много и да пие тъй бързо. Той разхлаби колана си и се изправи.

— Разбира се! — прошепна той на изненаданите си сътрапезници. — Разбира се!

— Какво има? — извика Бренууд. Корбет го погледна.

— Сър Питър, моите извинения, но току-що осъзнах, че Льокроа е бил убит.

— Какво имаш предвид? — попита рязко Бренууд.

— Нищо — отвърна кисело Корбет. — Само начина, по който човек си слага колана. Къде е сега трупът на Льокроа?

— Където го оставихме — в избата, покрит с платно. Познаваш войниците, сър Хю. Те са суеверни и отказаха да местят тялото на самоубиец през нощта.

— Тогава най-добре да слезем долу — настоя Корбет.

По заповед на Бренууд войниците се появиха с факли и ги поведоха към избата. Корбет приклекна в светлината и отметна платното.

— Нали Льокроа е бил левак? — попита той.

— Необходимо ли е това? — апатично попита Ротбьоф. — За Бога, човече! И жив като го гледах, ми се повдигаше, камо ли сега!

Корбет не обърна внимание на кикота.

— Пипал ли е някой тялото?

— Не, разбира се.

— Добре — каза Корбет. — Погледнете колана му.

— За Бога! — нетърпеливо извика Бренууд. Корбет почука с пръсти по колана на Льокроа.

— Забелязвате ли, че краят, който влиза в катарамата, е от лявата страна?

— Е, и?

— Льокроа е бил левак. Открих го по-рано, когато оглеждах трупа. Коланът би трябвало да е наобратно — този край да виси отдясно.

— Бил е толкова пиян — промърмори Нейлър, — че е цяло чудо как изобщо е успял да го закопчее.

Корбет сви рамене.

— Мислих за това и си спомних нещо друго. Виждате ли как се закопчава този колан? — Той внимателно го разкопча и го вдигна. — Всички дупки освен една са здрави, защото никога не са били използвани. Коланът е много лична вещ. Закопчаваме го по един и същ начин всеки ден — освен, разбира се, когато надебелеем. — Корбет показа една дупка, доста по-високо от онази, която Льокроа обичайно беше използвал. — Виждате ли как е разкъсана тази дупка? По бялата кожа отдолу личи, че това е станало съвсем скоро — той остави колана и се изправи. — Питам ви: защо Льокроа си е закопчал колана наопаки? И второ, видяхме дупката, която е използвал редовно — защо тази, която е доста по-нагоре от нея, е разкъсана?

Всички го гледаха и мълчаха — Сър Питър с отворена уста; Нейлър премигваше, сякаш не можеше да разбере думите на Корбет. Брат Томас гледаше очаквателно, а в очите на Ротбьоф проблесна разбиране.

— Според мен — заключи Корбет — този колан е бил свален от Льокроа и използван, за да пристегне нещо. Затова е била направена втората дупка. Смятам, че е бил увит около самия Льокроа, след като е умрял. Или е по-добре да кажа, след като е бил убит? — Корбет коленичи още веднъж до трупа и дръпна ръкавите на излинялата му роба. — Нека предположим, че Льокроа е бил убит. Някой го е довел тук или го е открил мъртвопиян. Льокроа не беше измежду най-умните Божии създания, мир на душата му, и често дори без да пие вино, е заспивал дълбоко. А след като е изпил толкова, съмнявам се, че е помнел и собственото си име. Така че — заключи Корбет, — щом Льокроа се е напил, убиецът е свалил колана му и го е пристегнал около него, за да обездвижи ръцете му. — Корбет взе колана и внимателно го уви около трупа, а после го закопча така, че ръцете на убития бяха здраво притиснати към тялото.

Ранулф чу одобрителен шепот и се усмихна вътрешно. Най-после старият господар „Кисела физиономия“ им беше показал, че не е глупак, защото коланът беше пристегнат точно на дупката, която беше разкъсана наскоро.

— Разбирате ли ме? — Корбет се огледа. В светлината на факлата видя, че всички кимнаха с напрегнати и съсредоточени лица. — Вижте — повтори той, — сега коланът е пристегнат около ръцете му. После убиецът е взел пияния Льокроа, принудил го е да се качи на онзи сандък, нахлузил е примката на шията му и е ритнал сандъка, оставяйки го да се задуши. Когато бях тук първия път, се сетих за тази възможност и внимателно прегледах китките му. — Корбет разкопча колана и дръпна ръкавите на робата нагоре, разкривайки големи синини точно под лактите.

— Бил е убит! — заяви Бренууд.

— О, да — продължи Корбет. — Ужасно дело. Вероятно са били нужни няколко минути, за да умре. Когато Льокроа вече бил мъртъв, убиецът се измъкнал от сянката, свалил колана и бързо го закопчал на кръста му. Тъй като е бил десняк, го е сложил не така, както би направил убитият. И кой би забелязал? Кой би открил дупката в колана или синините по ръцете? А и ако някой би ги открил, би ли ги свързал? — Корбет се изправи и поклати глава. — Аз също се сетих за това, едва когато разкопчах колана си горе в залата.

— Но защо? — приведе се Ротбьоф.

Корбет забеляза, че лицето на писаря беше бледо и покрито с пот.

— Защо някой би убил бедния Льокроа?

— По две причини — намеси се Ранулф, смигайки на господаря си. — Не е ли явно? Първо, ако повярваме, че Льокроа е посегнал на живота си, естествено е да си помислим, че е гузен, защото е убил господаря си. Така смъртта му би прикрила истината.

— А каква е тя? — рязко попита Бренууд.

— Знам какво ще каже Ранулф — намеси се Корбет. — Льокроа е размишлявал за смъртта на господаря си. Може би си е спомнил нещо, което не е било наред в стаята и убиецът е разбрал това. Но какво е било то? — Корбет се огледа. — Говорил ли е с някой от присъстващите?

— С мен — обади се Ротбьоф от сенките, където стоеше. — Повтори ми, че господарят му бил спретнат човек.

— Какво искаше да каже?

— Нямам представа. Просто го повтаряше.

— Но това не е вярно! — почти извика Ранулф. — Този замък има нужда от почистване, от боядисване… — Гласът му секна, когато думите му предизвикаха гневно мърморене.

— Ранулф иска да каже — тактично добави Корбет, — че нападенията на разбойника са разстроили ума на сър Юстас. Но по-важното е — продължи бързо той, че Льокроа е бил убит, защото е видял нещо, което може да разкрие виновника за смъртта на господаря му. А сега ви пожелавам лека нощ.

Корбет излезе от избата, следван от Ранулф. Едва когато вратата на стаята им се затвори след тях, Корбет си позволи да се усмихне. Разкопча колана си и го хвърли на леглото.

— Е — каза той, — пуснахме котката сред гълъбите! Трябваше да приемем убийството на Веки, но спечелихме една победа. Сега убиецът знае, че не сме толкова глупави, за колкото ни мислеше — той седна на леглото и се загледа в Ранулф. — Ето какво ще ти кажа, Ранулф-ат-Нюгейт, верни прислужнико и бъдещ писарю: ако открием убиеца на Льокроа или Веки, ще пипнем и Робин Худ.

Корбет отиде до сандъка пред леглото. Извади малко, обковано с желязо ковчеже, дълго не повече от една стъпка и заключено с три ключалки, които отключи с един от ключовете, които висяха от колана му.

— Господарю?

— Да, Ранулф.

— Съгласен съм с това, което каза, но погледни го по друг начин — ние с теб сме сами в този замък, заобиколени от убийци. Какъв е смисълът да разберем истината ако това ще доведе до смъртта ни?

Корбет порови в малкото ковчеже, извади свитък пергамент и го подхвърли на Ранулф.

— Вярно е — промърмори той, — но не е ли винаги така Ранулф? Позволи ми да те разтревожа още повече. Робин Худ може би не е единственият, който желае смъртта ни.

— Говориш и за убиеца в замъка ли?

— Не, може би има още някой.

Ранулф пребледня и се отпусна на леглото.

— Дево Марийо, помогни ни! — Прислужникът поглед на към пергамента, който Корбет му беше подхвърлил — Това има ли нещо общо с тази работа?

— Нещо повече — Корбет си пое дъх. — Помниш ли, че след аудиенцията ни с краля и преди да заминем от Уестминстър, той ни изпрати до двора и ме дръпна настрана.

— Да — отвърна Ранулф. — С краля отидохте в малката розова градина. Прекарахте там известно време. Чудех се какво не е наред. Негово величество не само не обърна внимание на мен, но накара и скъпия си приятел, графа на Съри, да го чака.

— Ставаше дума за шифрованото писмо — избъбри Корбет засрамено. — Трябваше да ти кажа по-рано.

— Какво? Знае ли кралят отговора на загадката за кулата на глупците и тримата крале, които водят двамата конници натам? — стреснато попита Ранулф.

— Не, шифърът е загадка и за него, както и за мен. — Корбет облиза устни. — Френският крал и двамата му съветници, нашите стари приятели сър Амори Дьо Краон, проклет да е, и Ногаре, знаят, че сме се добрали до шифъра. Знаят и че сме наясно с факта, че времето е на тяхна страна. Скоро армиите на Филип ще навлязат във Фландрия. Ние знаем — продължи мрачно Корбет, — че французите ще направят всичко възможно, за да ни попречат да разкрием шифъра им. Ти си комарджия, Ранулф. Казано направо, французите са решили да запазят мизата си. Те имат опитен наемен убиец, за когото знаем единствено, че е приел името на един от демоните на сатаната — Ахитофел — Корбет погледна в очите прислужника си. — Амори дьо Краон и хората му смятат, че шифърът ще ми бъде предаден. Един от шпионите ни в Лувъра е изпратил на благородния Едуард плашещите новини, че Ахитофел е бил изпратен в Англия, за да ме убие. А ако е необходимо — и онези, които работят за мен.

Челюстта на Ранулф увисна. Той погледна изумено господаря си. Не се боеше от опасността. Беше роден боец, отрасъл в мръсните улички на Съдърк. Но ако нещо се случеше на сър Хю Корбет, кой щеше да се грижи за Ранулф? Кой го беше грижа, че той няма да стане писар или да получи служба при краля?

— Кой би могъл да е той? — заекна прислужникът.

— Всеки. Скитащ актьор, монах, просякът на ъгъла. Има и нещо по-лошо — Ахитофел винаги остава в сянка. Знаем, че е отговорен за смъртта на поне дузина от агентите ни във Франция и Фландрия. Понякога той — макар че всъщност може да е и тя — убива сам; друг път наема някой друг да извърши това. Ахитофел може да е в този замък или да е подкупил някого тук. Но задачата е винаги една и съща: да ме убие.

Ранулф се облегна и изстена.

— Ахитофел — промърмори той, — убиец в замъка, разбойници в гората и кралят, който ни заплашва, защото никой не може да разбере проклетия шифър! — Прислужникът повиши глас. — Тримата крале отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници. — После вдигна очи. — По дяволите, господарю!

— Да не говорим повече за това — бързо каза Корбет и се изправи. Извади принадлежностите си за писане, приглади парче пергамент на масата и приближи свещта до него. — Поупражнявай се в четене, Ранулф. Прочети ми какво беше написал писарят от Уестминстър за Робин Худ.

Ранулф се изправи и разви пергамента, който Корбет му беше дал. — Заразглежда го внимателно, мърдайки беззвучно устни. Той се гордееше с умението си да чете и никога не пропускаше възможност да го покаже пред господаря си.

— Сър Питър Бренууд вече ни каза по-голямата част от това — започна Ранулф. — Името на разбойника е Робин от Локсли. На шестнадесет или седемнадесет години се е бил със Симон дьо Монфор срещу краля.

— Спри!

Корбет откъсна очи от пергамента и се взря в сребристото нощно небе, което се виждаше през тесния прозорец. Нещо го притесняваше. В Уестминстър кралят беше пропуснал да му каже това. Имаше ли нещо друго, което Едуард бе премълчал? Симон дьо Монфор, граф Лестър, беше оглавил преди повече от четиридесет години голямо въстание срещу краля. Дьо Монфор, собственик на земи около Нотингам, бил разбит след кървавата битка при Ишвъм. Нима оттогава Робин Худ имаше зъб на краля?

— На колко години трябва да е Робин сега? — попита Корбет рязко.

Ранулф съсредоточено присви очи.

— Трябва да се е родил през 1265 — та, така че сега е на петдесет и пет-шест години.

— Мм! — размишляваше Корбет. — Стар е, но кралят и военачалниците му са още по-стари, а са способни да изпреварят всички в най-уморителните походи из шотландските долини.

Ранулф поклати глава.

— Онова, което не разбирам, господарю е, че според този писар Робин Худ е разбойник, който граби само богатите. Бил добре известен с щедростта си, особено към бедните, които открито го подкрепят и укриват. Да, той води редовно битки в гората, но нито веднъж не е избивал несправедливо, нито е убивал тайно някого, какъвто е случаят с избиването на бирниците и горкия Веки. Защо тогава е постъпил така сега?

— Може би се е променил. Ранулф уморено хвърли пергамента на леглото.

— Господарю, изтощен съм. Денят беше доста тежък. Той започна да се съблича и Корбет, който усещаше, че клепачите му натежават, направи същото. Духна свещите и за миг се загледа в мрака. В съзнанието му нахлуха образи. Шифърът; лицето на Мейв, когато се сбогуваха; кралят, който крещеше гневно; трупът на Льокроа, люлеещ се на гредата и трупът на Веки — студен и забравен в дома за покойници. Навън едно куче виеше срещу луната. Прилепи пърхаха покрай крепостните стени. От близката горичка скръбно избуха бухал. Корбет потръпна, обърна се и се унесе, чудейки се какво ли ще му донесе утрешния ден.

Съвсем близо до крепостта убиецът Ахитофел седеше и пиеше в кръчмата „Пътят към Йерусалим“. Човекът, чиито ръце бяха изцапани с кръвта на враговете на Филип, бавно отпиваше от виното си и оглеждаше претъпканата с войници и прислужници от замъка кръчма. Седеше в сянката, взираше се през отворения прозорец в тъмните очертания на крепостта и планираше смъртта на Корбет.