ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Разнесоха се шумни протести, но писарят мълчеше. Най-накрая Линкълн вдигна ръка и му даде знак да продължи.

— Робин от Локсли се завърнал — продължи Корбет и застана зад стола на игуменката, — посетил имението си в Локсли, отдал почит на стария отец Едмънд, после подновил пътуването си, нетърпелив да се види с лейди Мериън в абатството Кърклийс. Надявал се и че Оръженосецът му, Малкия Джон, ще го чака там, защото така се били разбрали. Но докато вървели по пустия път през гората, той и двамата му спътници били подло нападнати. Уилям Голдбърг и Томас били убити на място. Робин оцелял, но бил смъртно ранен. Може би е изпълзял и се е скрил, но във всеки случай убийците му решили, че е мъртъв — Корбет потупа игуменката по рамото. — Но той бил издръжлив и успял да стигне до абатството Кърклийс, защото подозирам, че засадата била близо до портите, където го очаквал Джон Литъл. И добре, че било така, нали, милейди?

Игуменката примигна.

— Майка Елизабет — продължи Корбет — ми каза, че Робин пристигнал на кон в Кърклийс, но излъга. Робин бил лош ездач и със сигурност е вървял пеша. Освен това ми каза, че Малкия Джон бил с него. Още една лъжа. Те имали среща в абатството.

— И? — извика Линкълн. — Какво станало после?

— Умиращият Робин бил отведен в празната и отдалечена къщичка на вратаря в Кърклийс. Така ли е, милейди?

— Вярно е — отвърна игуменката, сплела здраво пръсти и забила поглед в масата. — Разбойникът имаше голяма и кървяща рана на шията. Направих каквото можах.

Корбет огледа седящите край масата. Бренууд седеше като издялан от мрамор с отворена от изумление уста.

— Ранулф! — извика писарят. — Доведи Джон Литъл! Ранулф влезе в залата, следван от великана, който пристъпваше тежко като мечка. Най-отзад вървеше брат Уилям. Нейлър се изправи и блъсна назад стола си.

— Този човек е разбойник извън закона! — извика той и ръката му посегна към камата. — Всеки, който го види, може да го убие без предупреждение!

— Ако още веднъж ме прекъснеш — заяви рязко Корбет, — ще накарам граф Линкълн да те обеси на гредите на тавана в тази зала! Мастър Литъл, чу какво казах. Истината ли говорих?

Парцаливият брадат гигант кимна. Дори Корбет потръпна от омразата, която излъчваха очите му.

— Робин умираше — започна Малкия Джон с изненадващо мек глас, макар и на груб диалект. — Монахинята е права. Тя направи каквото можа, но Бог знае каква отвара даде на Робин. След като я изпи, силите му се възвърнаха донякъде и той ми поиска лъка — очите на великана се изпълниха със сълзи. — Умираше, затова ме накара да отворя прозореца Сложих стрела и му помогнах да опъне тетивата. Той я изстреля надалеч в парка — Малкия Джон замълча. — После се разсмя. Знаеше, че игуменката го мрази, но не може да му откаже християнско погребение. Каза ми да открия къде е паднала стрелата и да го погреба там. След това девойката Мериън — великанът се изкашля, — лейди Мериън, дойде при нас. Силите напускаха Робин. — Той сви рамене и закърши огромните си ръчища. — И това беше всичко. С помръкването на светлината отпадаше и Робин.

Известно време поспа, бълнувайки за дните в гората. Понякога се смееше, друг път викаше името на Мериън. Един-два пъти повика и мен. Накрая притихна Лейди Мериън беше смазана от скръб. Наведох се над леглото. Очите на Робин бяха затворени, а лицето — студено.

Мъжът се почеса по брадата. Въпреки огромния си ръст и шкембе, приличаше на малко момченце, което си припомня ужасна случка.

— На другата сутрин излязох навън. Минаха много часове преди да открия къде е паднала стрелата. После изкопах гроба. Тя — той посочи игуменката, — тази високомерна кучка възрази! — Той се усмихна мрачно. — Но аз я заплаших, че ще й счупя врата, ако ми попречи. Довърших гроба. Преди да умре, Робин ми беше разказал за бедните Уилям и Томас, затова се върнах по пътя и открих труповете им. И двамата бяха мъртви, стрелите ги бяха улучили в гърдите и вратовете. Погребах ги заедно с Робин. Гробът беше дълбок и широк. Затрупах ги и се върнах в манастира, за да утеша лейди Мериън, но тя беше обезумяла от скръб. Казах на игуменката, че ще идвам от време на време, за да се грижа за гроба. Така и не успях. Не исках да ме виждат на публично място. Колкото до лейди Мериън… — Малкия Джон сви рамене.

— Тя е мъртва! — намеси се игуменката. — Толкова се беше надявала на връщането на Робин. След смъртта му залиня. Не се хранеше, не пиеше вода, живееше в някакъв свой свят — очите й рязко примигнаха. — Казах на монахините, че е заминала с Робин. Никой не знаеше истината. Но аз не тая злоба към мъртвите. Робин е мъртъв, както и любимата му. Погребах я до него.

Корбет погледна строгото изопнато лице на игуменката Чудеше се дали тайно не е обичала Робин и по-късната й омраза не беше предизвикана от неговото безразличие.

— Какво искаше да каже Малкия Джон с онази отвара? — попита той.

Игуменката поклати глава.

— Защо не съобщи на краля за смъртта на Робин? — извика Линкълн. — Все пак той беше под кралска защита и носеше писма за безопасно преминаване.

— Как бих могла? — възрази тя. — Робин беше убит близо до Кърклийс! Чу какво каза Малкия Джон — всички знаеха, че не обичам Робин. В крайна сметка — тя погледна гневно Корбет — аз бях една от малкото, които знаеха, че той се връща!

— Помислих за това — обади се Малкия Джон. — Робин не знаеше кои са убийците му, каза, че били маскирани и с качулки. Дойдох в Нотингам, за да потърся брат Уилям. А после — мъжът се почеса по главата — започнах да се чудя. Робин беше нападнат на тринайсети декември. Убийците трябва да са го причаквали. Реших, че много хора са знаели за заминаването му от Шотландия, но малцина са можели да проследят пътя му. Само кралят и писарите му в Уестминстър или някой тук, който е получил писмо, че Робин се връща. Единствените, които са знаели това, бяха шерифите сър Юстас Веки и сър Питър Бренууд. И, разбира се, техният писар.

— Малкия Джон сподели тревогата си с мен — намеси се брат Уилям. — Аз също се уплаших. Помолих игумена да го назначи за градинар и той се съгласи. Изслушах онова, което Джон ми каза и стигнах до две заключения. Убиецът беше или негово величество кралят, или някой от Нотингам. — Брат Уилям погледна към сър Питър Бренууд. — Кралят обичаше Робин и не би вдигнал ръка срещу него по такъв подъл начин. Оставаше само едно — някой от Нотингам, който познаваше Робин, беше тръгнал на юг и организирал засадата. Бог знае, че в това графство има достатъчно лордове, които мразеха Робин. Отначало помислих, че убийството му е акт на отмъщение, но после чухме загадъчните истории, че Робин отново вилнеел в Шъруудската гора, но вече бил различен. Купувал мълчанието на селяните, но вдигал ръка срещу всекиго, бил безмилостен спрямо онези, които не му се подчинявали, дори избивал някогашните си другари. — Брат Уилям избърса уста с опакото на ръката си. — Разбира се, знаех, че това не е Робин от Локсли, а някой, който използва името му — той разпери ръце. — Но какво можехме да направим? Дори да кажех, че това не е истина, кой щеше да ми повярва? Какви доказателства имах? Колкото до Малкия Джон, ръстът му пречеше да се появи по улиците на Нотингам. Затова и двамата се скрихме в манастира, където никой не можеше да ни причини зло, защото кому можехме да се доверим? На никого, дори на теб, кралски пратенико. Корбет потупа гиганта по гърдите.

— Ти ли изстрелваше огнените стрели?

Лицето на Малкия Джон засия в беззъба усмивка.

— Три огнени стрели — повтори Корбет. — Твоят реквием на всяко тринадесето число от месеца, денят, в който умрял Робин.

— Той ги изстрелваше — намеси се брат Уилям. — Промъкваше се през страничната порта и ги пускаше в нощното небе. Беше молитва и напомняне към убиеца на Робин в Нотингам, че Бог ще успокои душата на мъртвия ни приятел.

— Но не сте разбрали кой е убиецът — продължи Корбет. — В това се е криела смъртоносната сила на неговия план. Игуменката не е можела да разкрие истината за смъртта на Робин. Кой би й повярвал? Някои дори биха я обвинили, че има пръст в убийството му. Все пак, нейната неприязън към родственика й била добре известна.

Малкия Джон може и да е подозирал нещо, но той е разбойник и можел да бъде убит без предупреждение. Брат Уилям нямал доказателства. И както каза той, всеки от старите другари на Робин, който би могъл да заподозре нещо, също бил убиван. — А сега — Корбет бързо тръгна към горната част на масата, — милорд Линкълн, искам по един войник да застане от всяка страна на сър Питър, писаря му Ротбьоф и мастър Нейлър. — Корбет извади камата си и застана зад якия сержант. Бренууд седеше прегърбен на стола си. Ротбьоф примигваше като подплашен заек, но Корбет видя, че Нейлър пъхна ръце под масата.

— Ако обичаш, сър — нареди му той, — сложи ръцете си така, че да ги виждам.

Сержантът погледна през рамо. Зад него беше пълно с войници. Макар и неохотно, той се подчини. Линкълн изрева някакви заповеди. Бренууд, Нейлър и Ротбьоф не оказаха съпротива, когато им взеха мечовете.

— В замъка — продължи Корбет — сър Юстас Веки сигурно си е помислил, че кошмарът му започва отново. Бил преследвал Робин в миналото, а сега разбойникът се върнал и създавал още повече неприятности. Едва ли старият шериф е знаел какво е станало, но когато престъпленията на разбойника започнали да стават все по-тежки, той заподозрял, че в замъка има предател и то високопоставен. Самотник и мнителен човек, Веки не се доверявал на никого, но когато умът му започнал да блуждае, езикът му се развързал. Може би е намекнал нещо или изражението му е подсказало, че знае повече, отколкото показва. Затова трябвало да умре и ти, сър Питър, си го убил, както си убил Робин Худ и си заел мястото му в Шъруудската гора!

— Това са глупости! — извика Бренууд, опитвайки да се защити. — Милорд Линкълн, писарят бълнува. Трябва да е полудял!

Възраженията му бяха опровергани от израза на лицето му и едрите капки пот, които се стичаха по бузите му. Един от рицарите на Линкълн го хвана за рамото и го бутна да седне.

— Ти си убиец, сър Питър — продължи Корбет спокойно, гледайки го от другата страна на масата. — Мразел си Робин от Локсли заради предишни унижения, които си понесъл от него. Не ти се е нравело и че кралят го помилвал. Подозирам, че си намразил дори краля, задето е проявил милосърдие към човек, когото ти би убил. Двамата със сър Юстас сте получили писмото от кралската канцелария в Уестминстър, в което се казвало, че Робин се връща в Нотингам и е под кралска закрила. Запомнил си датите и си планирал засадата. Двамата ти подчинени Нейлър и Ротбьоф също са замесени. Сигурен съм, че когато свърша разказа си, поне един от тях ще бъде достатъчно умен, за да стане кралски свидетел и да потвърди думите ми. Убили сте Уилям Голдбърг и Томас и сте сметнали, че Робин от Локсли също е мъртъв. Може би в началото си мислел да спреш дотам, но след това си съзрял златната възможност. Какъв прекрасен начин да очерниш името на мъртвеца и да си отмъстиш на самия крал, като същевременно си напълниш джобовете! А и било толкова лесно. Кой можел да докаже какво си направил? Всички — от краля в Лондон до последния крепостен селянин в Нотингам — смятали, че Робин от Локсли се е върнал към старите си навици. Както стана ясно, само още трима души са знаели за смъртта му. На единия, бивш разбойник, никой нямало да повярва, а и можел да бъде убит без предупреждение. Монахът бил стар и слаб, затворен в килията си, а игуменката мразела Робин.

— Но това е невъзможно — обади се Линкълн. — Как е стигал Бренууд от замъка до гората?

— Милорд, под този замък има лабиринт от тайни тунели и проходи, известен само на малцина. Всички са загрижени, че някой може да се промъкне в крепостта по тези пътища, но разбира се, те биха могли да бъдат използвани и за да излезеш оттук, както отлично е знаел сър Питър — Корбет отпи от виното си, преди да продължи. — През последните три години изучавах нападенията на разбойника. Те не ставаха ежедневно, а веднъж-два пъти месечно, като най-големият удар беше нападението над кралските бирници. В ролята си на разбойници сър Питър, Нейлър и Ротбьоф напускали замъка по тайните проходи. Може би понякога писарят е оставал тук, за да прикрие отсъствието на господаря си. Някои от тунелите, доколкото разбирам, водят до града, а един-два излизат далеч отвъд градските стени. В някой от тях Бренууд и Нейлър се преобличали в зелено, слагали маски и качулки и отивали на предварително уговореното място за среща в гората. Тези двама разбойници, които мастър Нейлър каза, че е заловил, ни разкриха, че хората на Робии Худ се събирали на определено място, когато получели сигнал. Да вземем например нападението над бирниците — Корбет почука с пръсти по колана си. — На сър Питър са му били необходими не повече от няколко часа. Нейлър е играел ролята на Малкия Джон, а прислужницата от „Синият глиган“ — на девойката Мериън. Разбойниците се събирали, получавали заповеди и нападали.

— И ти твърдиш, че сме можели да направим всичко това? — презрително попита Нейлър.

— Да — отвърна Корбет. — Прислужницата от кръчмата не е знаела кои сте всъщност, но е играела ролята си. Останалите разбойници били извикани преди бирниците още да напуснат Нотингам, следвани отблизо от някого от вашите хора. Кавалкадата се е движела по-бавно от пешаците през гората — Корбет присви очи срещу пламъка на свещта. — Уилоуби каза, че бил заловен късно следобед и заспал след мрак. Не повече от пет-шест часа. Щом заспал, спътниците му били избити, плячката — разделена и Бренууд се върнал в замъка. — Корбет посочи към Ротбьоф. — Може би ти си останал тук, за да прикриеш отсъствието на сър Питър, казвайки, че е в стаята си или в града? Пък и кой ли би го забелязал? Отец Томас, който имал работа в енорията си? Горкият стар Веки, който бил притеснен и объркан? Или Льокроа, слабоумен и разтревожен за господаря си?

— Но в такъв случай — обади се брат Томас, — все някой щеше да разпознае Бренууд.

— Стига, отче. С маска и качулка и умишлено преправен глас? Говорел е малко. Не ми ли каза самият ти, че разбойникът дошъл в църквата? Е, заподозря ли нещо?

Брат Томас се усмихна и поклати глава.

— Не, разбира се, отче — продължи Корбет. — За теб Робин е бил още жив. А и кой би заподозрял, че честният пазител на закона се преоблича като разбойник? Прислужницата от кръчмата? Както казах, тя изиграла своята роля. Утре сутрин, когато се събудят, тя и баща й ще открият, че хората на лорд Линкълн претърсват всяко кътче от къщата им.

— Подозирал ли е нещо Веки? — попита отец Томас.

— Не! Бил е прекалено зает да търси предателя в замъка, който осигурявал на разбойниците жизнено важни сведения. Бренууд умело планирал смъртта му. — Корбет извади вързопа изпод стола си и измъкна от него изцапана ленена кърпа. — Помниш ли къде видя това за последен път, лекарю?

— Да — извика лекарят, взирайки се през масата. — Това е кърпата от спалнята на Веки. С нея е избърсал устата си.

— Не, не е! — отвърна Корбет. — Когато сър Юстас се качил в стаята си, носел чаша вино. Изпил го, после с Льокроа хапнали от сладкишите. След това сър Юстас си измил ръцете и лицето. Взел кърпа, подсушил се и си легнал — Корбет задъвка устната си и погледна към Бренууд. — Но ние двамата знаем, сър Питър, че кърпата, която Веки е използвал, била покрита с най-силната отрова, която си успял да купиш от вещицата Хеката — смъртоносна беладона. Да, чувал съм за един случай в Италия, когато жена накиснала ризата на съпруга си в подобна отвара и го убила. Естествено, Льокроа не би използвал кърпата на господаря си, чудя се дали това искаше да каже с последните си думи. Помниш ли, Маре? „Господарят ми беше спретнат човек“.

— Да — отвърна лекарят. — Прав си, сър Хю. Веки си е легнал, а устните и ръцете му са били покрити с отровата.

— Онова, което улеснило нещата още повече продължи Корбет — било, че сър Юстас имал ранички по устата. А сега, лекарю — Корбет му подаде мръсната кърпа, — вземи една свещ и погледни тази, която беше оставена в стаята на Веки. Припомни си какво ти казах и ми отговори: какво не е наред с нея?

Маре го послуша. Отначало поклати глава, но после усмихнат вдигна поглед.

— Ясно е — каза той. — Има петна от сладкишите и от кръв, но са доста раздалечени. Би трябвало да бъдат на едно и също място, размесени.

— Именно! — отвърна Корбет, взе кърпата и я хвърли към Линкълн. — Така заключих и аз, когато я огледах отново.

— Но сър Питър също беше зле — възкликна Маре.

— Мисля, че и това има своето обяснение. Спомни си, че сър Питър е дошъл при теб едва след като сте открили тялото на сър Юстас. Това би могло да се дължи на опита му да се представи като друга възможна жертва, а може да се е отровил или да е решил, че се е отровил, докато е оставял кърпата. — Корбет направи гримаса. — Кой би го заподозрял? Може би Бренууд я е сложил в стаята на Веки преди да започне пиршеството. Това е било единственото, което сър Юстас не би поделил с Льокроа, обикновен слуга.

— Така е, сър Хю — обади се брат Томас. — Помня онази сутрин. Сър Питър дойде в стаята на Веки с ръкавици. Сигурен съм — спокойно продължи той — че тези ръкавици заедно с напоената с отрова кърпа, са били изгорени.

— Ами Льокроа? — попита Маре.

— Трябвало е да умре. Винаги съществувал рискът, че може да е забелязал нещо или Веки да е споделил подозренията си с него. Помниш ли, сър Питър, че те попитах защо Льокроа би се обесил в избите? Ти каза, че сигурно е било, защото замъкът беше нападнат или пък Льокроа е търсел още вино; все пак, намерихме едно отворено буре. Разбира се, сега вече зная истината. В замъка имаше достатъчно вино, а избата с тайните си врати и проходи би била последното място, където някой би отишъл да се скрие. Льокроа не беше толкова глупав, колкото изглеждаше. Може би е търсил тайния проход за излизане от замъка. Може би дори е заподозрял истината след смъртта на господаря си и е стигнал до заключението, че може да открие плячката на разбойниците. С други думи, милорд Линкълн, ако негово величество кралят реши да си върне данъците, сигурен съм, че ще ги открием някъде из избите или тайните проходи на този замък. — Корбет замълча и погледна към Бренууд, който си беше възвърнал спокойствието и отвърна хладно на погледа му. — Останалото беше лесно. Ние влязохме в гората, но ти вече беше разпратил заповедите си и ни вкара в засадата. Същото е станало с бедния Гизбърн — Корбет се усмихна тъжно. — Онзи ден всичко беше объркано. Аз заминавах за Кърклийс. Ти, сър Питър, беше привидно ядосан на Гизбърн и побърза след него, за да не разбере никой какво е станало. Нейлър и Ротбьоф са останали, за да прикрият отсъствието ти, а ти си минал по тунелите, събрал си разбойниците и си приклещил хайката.

Корбет погледна към граф Линкълн, който седеше, замаян от чутото.

— Милорд, ти се съмняваше дали някой от замъка би могъл да влезе в гората и да се върне. Нотингам е малък град. Дори улиците да са оживени, ще стигнеш стените му за двадесетина минути. Можеш ли да си представиш колко по-бързо би станало това по подземен тунел? Кой знае? Може би ще открием някой от проходите. Смятам, че след като е напуснал избата сър Питър е можел да се озове в сърцето на Шъруудската гора, да издебне Гизбърн, да го убие и да се върне в замъка, отсъствайки не повече от четири-пет часа. И кой би забелязал? Докато е бил жив, сър Юстас бил с разстроен ум, а и вездесъщият Ротбьоф винаги е бил готов да каже, че сър Питър е отишъл тук или там. И за да е вън от всякакви подозрения, понякога Бренууд оставал в замъка, а вместо него отивал Нейлър.

Корбет седна и се огледа. Не бе виждал толкова вцепенени хора, такава благодарна публика.

— Разказът ми почти приключи — тихо забеляза той. — Хитър план, макар и от самото начало с недостатъци. Когато записах какво ми се беше случило, започнах да долавям някаква закономерност. — Корбет започна да изброява на пръсти. — Първо, нападението над замъка през първия ми ден тук. Откъде знаеха разбойниците в коя стая съм? Второ, засадата в Шъруудската гора. Навремето съм го пропуснал, но припомнянето на миналото ни прави по-мъдри. Не е ли странно, че никой от нас не бе улучен от онези стрели? Бренууд и Нейлър трябваше да ме опазят, защото убийството на кралски пратеник щеше да доведе нещата твърде далече — Корбет млъкна и се загледа в масата. Беше сигурен, че Бренууд едва сдържа усмивката си. — Ти ще бъдеш обесен! — каза му писарят. — Ти си предател и убиец, както и Нейлър, Ротбьоф и всички, които са ти помагали.

Мрачните му думи постигнаха желания ефект. С пребледняло и изтощено лице Ротбьоф скочи на крака и събори стола си. Войниците на Линкълн се спуснаха към него.

— Вярно е! — извика той.

— Млъкни! — изръмжа Бренууд.

— За Бога! — Ротбьоф се мяташе в ръцете на войниците. — Сър Хю, аз съм служил на църквата. Моля това да бъде взето под внимание и ще призная всичко, до най-малките подробности.

Той млъкна и умолително погледна към Корбет.

— Ще се опитам да убедя краля да бъде милостив — отвърна тихо писарят.

— Млъкни, лъжлив негоднико! — разкрещя се Бренууд. — Жалък страхливец!

Но Ротбьоф, окуражен от думите на Корбет, падна на колене.

— Вярно е! — захлипа той. — Бренууд мразеше Робин Худ. Беше направо обсебен от него. Откри тунелите, които водеха вън от замъка. Той, Нейлър и аз често ходехме там. Сър Юстас никога не заподозря нищо. После, късно есента, точно след Вси светии, пристигнаха писма, че Робин от Локсли се връща от Шотландия и Бренууд измисли плана. Излязохме от замъка по таен тунел, маскирани и с качулки. Двамата спътници на Локсли убихме на място, мислехме, че и той е мъртъв — Ротбьоф облиза устни. — Бързахме, уплашени, защото се намирахме много близо до Кърклийс. Взехме вещите му, включително пръстена с печата. Отначало Бренууд се успокояваше с мисълта, че разбойникът е мъртъв. Подправи писмата до управителя на имението му и продаде чрез него каквото беше останало в Локсли.

Ротбьоф се канеше да продължи, когато Нейлър се пресегна през масата, сграбчи един нож и ревящ от ярост, се нахвърли върху него. Избиха оръжието от ръцете му и по нареждане на Линкълн грубо завързаха ръцете му зад стола. Ротбьоф продължи да говори. Как Бренууд решил да се преструва на Робин Худ. Колко лесно било да се измъква в гората и да събира многобройните разбойници там. Как той и Нейлър планирали нападението над бирниците и други подобни засади. Как в началото сър Юстас не забелязвал нищо, но после започнал да подозира, че в замъка има предател и то с висок пост, тогава Бренууд решил да го убие.

— Убиха и други — хлипаше Ротбьоф. — Единственият проблем бяха онези огнени стрели, които се появяваха на тринадесети всеки месец. Бренууд подозираше, че някой от старите другари на Робин знае истината, затова раздаваше жестоко правосъдие над всички разбойници, които му се противопоставяха. Уби Веки. Нейлър уби Льокроа, Хеката и майстора на гатанки в кръчмата; сър Питър смяташе, че и той е шпионин. Кълна се, че това е истината! — извика той с обезумял поглед. — Ще се закълна в това и пред кралските съдии!

Линкълн се изправи.

— Сър Питър Бренууд, кралски помощник-шериф в Нотингам, питам те пред всички, можеш ли да се защитиш срещу тези обвинения?

Бренууд вдигна глава.

— Да се защитя? — прошепна той. — Да се защитя ли, глупав, пиян дъртако? Срещу какво? Че съм убил един разбойник и съм вършил същото като него? Щом кралят може да оправдае Робин от Локсли и да го приеме в двора си, защо да не оправдае и мен? — Той се обърна и ядно изгледа Корбет. — Струваше си! — изръмжа Бренууд. — Видях сметката на онзи разбойник с неговото перчене, зелените му дрехи и любовта му към селяните. Направих две грешки. Не, три! Трябваше да му отрежа главата, както направих с онзи глупак Гизбърн. Трябваше да убия Ротбьоф. И най-вече, Корбет, трябваше да убия теб!

Линкълн тръгна покрай масата и нареди на войниците си.

— Изправете го!

Те бързо се подчиниха. Бренууд плю към Линкълн, който го удари по лицето, а после свали от врата му верижката, която свидетелстваше за поста му.

— Сър Питър, ти си крадец, убиец и предател! Арестувам те за държавна измяна, както и теб, Джон Нейлър. Колкото до теб — той погледна презрително към коленичилия хлипащ Ротбьоф, — ти ще лежиш в затвора, докато кралят реши съдбата ти. Сър Хю — той насочи очи към Корбет, — сър Хю…

Писарят се приближи и погледна към Бренууд, който изглеждаше наперен, въпреки разрошената си коса и червенината там, където Линкълн го беше ударил.

— Грешиш, Бренууд — промърмори Корбет. — Робин от Локсли беше разбойник, но и мечтател, идеалист. Обичаше истински обикновените хора, а ти си подъл убиец, крадец и предател. Използвал си поста си, за да извършиш хладнокръвно убийство, както и за да откраднеш парите на краля. Прости ми, Боже! Ти си единственият човек, когото съм пожелавал да видя мъртъв!

— Отведете ги! — нареди Линкълн.

Войниците избутаха тримата затворници навън, а Линкълн отиде начело на масата и наля вино. Пъхна една чаша в ръката на Корбет и каза на войниците си да затворят вратите на залата. После огледа събралите се.

— Робин от Локсли е мъртъв. Заслужаваше по-достойна смърт, както и останалите, които Бренууд хладнокръвно е убил. Предателят ще се изправи пред кралския съд в Уестминстър и ще бъде осъден набързо. За останалото, което чухте и видяхте тази вечер, сте длъжни да мълчите — той отпи от виното си. — Макар че, доколкото разбирам, истината скоро ще излезе наяве.

Линкълн огледа мрачната, изпълнена със сенки зала.

— Кралят трябва да дойде тук — промърмори той. — Това място трябва да бъде пречистено.

Графът повика един от рицарите от гарнизона, прошепна му нещо, после погледна към игуменката.

— Милейди, ще ти дам подходящ ескорт обратно до манастира утре сутрин. Джон Литъл, предлагам ти да останеш в манастира при брат Уилям, докато не бъде подписана оправдателната ти присъда. За останалите — той сви рамене — всичко приключи. Свободни сте да си вървите.

Корбет и Линкълн наблюдаваха как всички излизат от залата, все още потресени и замаяни.

— Сигурно си прав, Корбет — промърмори Линкълн. — Ще открием много неща в избите. Може би утре ще посетя лично Шъруудската гора и ще направя нещо, с което разбойниците там да ме запомнят.

— Ами хана „Синият глиган“? — попита Корбет. Линкълн се усмихна.

— Конниците ми ще те чакат там преди да съмне. Но слушай, сър Хю. Защо Ротбьоф ти каза за Аления?

— Не можеха да сторят нищо на стария разбойник — отвърна Корбет. — Той беше нащрек и под закрилата на Светата църква. Затова Бренууд рискува. Казаха ми името на Аления, за да разбера дали старият монах знае нещо, както и за да видя справедливото възмущение на шерифа — той сви рамене. — Аления знаеше малко, но забелязах огромния градинар и започнах да се чудя дали това не е Джон Литъл и ако е така, защо се крие. Ако Бренууд знаеше за неговото присъствие, никога не би ме пратил там.

— Жесток човек — промърмори Линкълн.

— Да — отвърна Корбет. — Решен да играе и двете роли. Пожертва дори оръженосеца си Хобуел, за да поддържа заблудата. Всичко беше измама — прошепна той. — Игуменката неволно е била въвлечена в нея: не е можела да обясни смъртта на Робин или на Мериън, затова се преструвала, че двамата са избягали в Шъруудската гора. Престъпленията на Бренууд само подкрепяли думите й.

— Е, с това е свършено — отбеляза Линкълн. — Бренууд ще отиде в Уестминстър във вериги. Искаш ли ескорт до Лондон, Хю?

Корбет поклати глава.

— Сега с Ранулф вече ще бъдем в безопасност. Пък и трябва да се върна до Локали. Там живее един стар свещеник, който трябва да узнае истината.

Загрузка...