Убийците на Сет

Десета глава

Генерал Пешеду щеше да умре много скоро, но не го знаеше. Може би заради това боговете го дариха с кратък миг на щастие, преди неговата Ка да поеме тревожното си пътуване на запад. Най-голямо удоволствие му доставяше да облече обикновена туника, да обуе сандали и да тръгне на лов с лодката си из пустите участъци между два завоя на Нил. Достатъчно широкият съд газеше дълбоко, воден с леки загребвания от личния му слуга, седнал на носа. Пешеду стоеше прав в средната част, заобиколен от мрежи, ловни кошове и плоски сърповидни пръчки за лов18, изписани целите с молитви към Сет, Озирис и други богове да погледнат благосклонно към любимото му занимание. Пешеду се бе забавлявал чудесно цялата заран. Лодката се бе отдалечила доста от града, преди да стигне до любимото му място — точно срещу руините на храма на Бес. Спокойствието и тишината бяха нарушавани от време на време от рева на хипопотами, залегнали навътре в тръстиковия гъсталак, от плисъка на реката и от рядкото шумно потапяне на крокодилите. Те бяха излезли от Нил и се припичаха на брега, а когато се стоплеха достатъчно, припълзяваха в сянката на върбовите дървета.

Пешеду си спомни за момчешките години: баща му го водеше тук и му показваше как да си служи с плоските дървени пръчки за ловуване. Дори имаха котка, специално обучена да намира и да донася свалените птици. Генералът затвори очи. Какви дълги дни, изпълнени със слънце! Истината беше, че предпочиташе спокойствието и хармонията на младостта пред размириците и славата на зрелите си години. Пешеду вдигна една от ловните пръчки и засени с ръка очи. Може би наистина си струваше да приближат до брега и да потърсят подслон в сенките. Но се чувстваше изпълнен с върховно задоволство: далеч от сълзливата си съпруга, от мълчаливия укор в поведението на приятелите си, а преди всичко от онази ужасна кавгаджийка — коравосърдечната си дъщеря. Пешеду бе проклел деня, когато се бе родила. Сблъсъкът между двамата започна още от детските й години: тя се оказа твърдоглава, непокорна и сипеща непрестанни подигравки към всичките му дела и подвизи. Славата на полка на Сет и всички победи на Пантерите от Юга нямаха никаква стойност за нея. Още с настъпването на месечните й цикли тя се превърна в истинско разочарование и същинска напаст. Флиртуваше с един, предизвикваше друг и хвърляше влюбени погледи на всеки неподходящ млад мъж, с когото я събираше случаят. Карнак щеше да я вкара в правия път. Той щеше да я пречупи със сигурност, но това бе равнозначно на бурен скандал, унижения и обещания за пазене на тайна… Докато накрая се появи и отрепката Ипумер. Пешеду замахна към бръмчащите около тях мухи.

— Господарю? — гласът на слугата го откъсна от налегналите го мисли. Той сочеше към плътния гъсталак от папирусови стъбла, които се издигаха високо над водата, навеждайки перестите си пухкави върхове в лекия бриз. Те винаги напомняха на Пешеду за плаваща гора. — Да приближим ли? — генералът не възрази. Зае устойчива позиция, стъпвайки плътно на дъното на лодката, изработена от прилепнали едно о друго листа от папирус. Вгледа се в издигащото се ято блатни птици. Набеляза си една от тях, но само след миг вниманието му привлече друга птица с дълъг и заострен клюн, пъхнат в чашката на някакво цвете. — Господарю, нещо ги е подплашило — измърмори слугата.

— Сигурно е невестулка — отвърна Пешеду.

Той продължи да наблюдава жертвата си и хвърли ловната палка. Дървото удари птицата в тялото и започна да се връща по елегантно изтеглена крива. Пешеду се гордееше с умението си. Улови в лявата си ръка оръжието и махна към слугата да натисне по-здраво греблото. Когато прибра трупчето на птицата с широка мрежа, Пешеду го огледа с възхищение, но после се усмихна мрачно. Можеше да прекара тук целия ден. Дали да не остане? Кой можеше да го застраши с нещо? Беше добре въоръжен, силен и смел. Спомни си за предупрежденията на Амеротке и гримаса разкриви устата му. Няма да позволи на някакъв си бюрократ да му дава съвети. Все пак бе съгласен с едно нещо, което бе казал съдията. Дебнещият ги убиец със сигурност имаше нещо общо с полка на Сет, въпреки че на Пешеду му бе трудно да го открие. Постави сламената шапка на плешивата си глава. Точно така: ще остане тук през целия ден, а после ще се върне срещу течението и ще посети храма на Анубис. Вече бе хвърлил око на една млада хесетка с гъвкаво тяло: ах, какви дълги крака, тясна талия и напращели гърди! Да, той щеше да се окъпе и да смени дрехите си, а тя щеше да се погрижи за всичко останало, както се полагаше, за да отпусне напълно тялото му.

Генералът се сепна от рев на хипопотам. Дълбоко навътре в папирусовия гъсталак нещо се стовари тежко и настъпи обща суматоха. Слугата погледна разтревожено през рамо.

— Господарю, трябва да се връщаме в талвега.

Пешеду не възрази. Мъжът завъртя ловко лодката и носът й запори водата. Слугата налягаше с цялата сила на греблото. Излязоха от ракитака. Генералът погледна вляво и усети хлад по кожата си. Друга, подобна на неговата лодка цепеше водата успоредно само на няколко метра от тях. В нея имаше двама души: единият въртеше греблата, а другият бе застанал на колене и гледаше към тях. Пешеду се облещи от ужас, когато коленичилият вдигна роговия си лък. Пуснатата стрела изсвистя във въздуха между него и слугата му. Пешеду спусна едната си ръка към дъното на лодката. Стисна лъка си и погледна нагоре. Двете тъмни фигури срещу него приличаха на Гълтачите на души от Подземния свят. Още една стрела избръмча във въздуха и прониза гърлото на слугата. Конвулсиите му разтърсиха силно лодката. Пешеду се пресегна, за да вземе греблото от вече отпуснатите пръсти на роба. Твърде късно: то падна в реката, а слугата се строполи назад с безжизнено вторачени в небето очи. Генералът понечи да вдигне лъка си, но следващата стрела го удари право в гърдите с такава сила, че той се катурна по гръб във водата. Болката беше много силна. Видя как кръвта му започва да изтича; устата му се напълни с вода; движенията на ръцете му отслабваха. Опита да се обърне по корем, но само успя да зърне крокодилите, разбудени и от шума и от мириса на кръв, които вече слизаха надолу по бреговете, за да се плъзнат тихо във водите на Нил.

Амеротке и Валу посрещнаха генерал Карнак и слугата му Небамум в същата стая, където Нешрата бе отговаряла на въпросите им.

— Вече разбрах, че сте били нападнати — отпусна се Карнак на стола, посочвайки с жест на Небамум да си вземе ниско столче. — Кой ли е бил?

— За какво става дума? — попита Валу.

— Бяхме нападнати, когато идвахме насам — обясни му Амеротке. — Някой пусна три-четири стрели.

— По вас ли?

— Не, Валу, целта беше Небамум — усмихна се съдията, — но той се измъкна невредим.

— Нищо особено — отговори слугата. — Шубракът беше гъст, а и дърветата се намираха близо едно до друго, така че много скоро нападателят ме изгуби от погледа си. Както и от слуха си.

— Кой ли е бил? — повтори въпроса си Карнак.

— И аз не знам! — ядосано му отговори Амеротке.

— Е, засега поне едно нещо е сигурно — заигра си генералът с крайчеца на широкия си платнен пояс, украсен с пискюли: — Аз, Хети и Туро бяхме у дома по това време. А Небамум е бил с вас… — изглежда, реши да не довърши фразата си, вглеждайки се укорно в Амеротке.

— Остава Пешеду.

— Той ловува някъде по Нил — с безразличен тон отвърна Карнак. — Глупецът се е запилял толкова далеч, че не успяхме да го намерим.

— Дъщеря му е тук — многозначително добави Валу.

Карнак изсумтя.

— Дойдох тук да говоря с Пешеду, но ми се струва, че пак искате да ми задавате въпроси. Така ли е?

— Да, налага се, докато не стигнем до истината. Сгодявали ли сте се някога с Нешрата?

— Обмислял съм го.

— Е и?

— Промених решението си.

— Защо?

— Започна да не ми харесва.

— С какво по-точно?

Усмивката на Карнак изглеждаше по-скоро като гримаса:

— Никога не греша, когато трябва да преценя кон или жена. А тя се хвана с Ипумер…

— Това отблъсна ли ви?

— Разбира се. Или си дама, или си момиче от храма. Всеки сам прави избора си — разпери нагоре ръце Карнак. — Тя се е срещала с Ипумер, нали? А също е спала с него, а? Е, Очи и уши на фараона, така ли е? — обърна се той към Валу.

— Според собствените й признания — тактично отговори главният обвинител. — Срещала се е тук с него, освен което се е преобличала като мъж, скривайки лицето си с маска на Хор със същата цел.

Карнак изсумтя с възхищение:

— Пешеду трябваше да й стегне юздите. Тя заслужава да бъде заровена в Червените земи. Кажи, Небамум, прав ли съм?

Слугата му, изправен търпеливо до него, кимна:

— О, господарю, още навремето ви съветвах: не си подхождате.

— А божествената? — смени курса Амеротке.

— Какво за нея? Щастлив съм, когато ме дари с усмивката си — отговорът се измъкна силом от устните му.

— А случвало ли се е… — вгледа се Амеротке в тавана, — спорили ли сте за нещо с божествената? За чашите на Скорпиона например?

— Да. Тези чаши трябва да се върнат на семействата на героите. Така подобава, защото са го заслужили.

— Следователно нещата нямат нищо общо с легендата? — продължи да настоява Амеротке. — В нея се казва, че когато всички чаши бъдат събрани на едно място, Тива ще бъде управлявана от могъща царица фараон…

— Аз не боравя с легенди, а с установени факти. Чашите бяха поднесени като дар на героите от дядото на божествената. Редно е да останат при тях — изпъна се в стола Карнак.

— Генерал Пешеду е постъпил много глупаво — заяви Амеротке, избутвайки назад стола си. — В оазиса Ашива го предупредих така, както предупреждавам сега и вас, генерале: сетянинът няма да почувства удовлетворение, докато не вземе главите на всички ви.

— Ей, Амеротке, да разбирам ли, че в такъв случай ще трябва да вземе и моята? — Карнак рязко се изправи и излезе. Небамум се усмихна с извинителен жест, поклони се и бързо го последва.

— Този път си завъдихте един враг — подчертано дяволито се усмихна Валу.

— Хич не ме е грижа — Амеротке проследи с поглед затварящата се врата. — На ваше място бих следил внимателно Карнак.

Усмивката мигом се изпари от лицето на Валу:

— Мислите ли, че може да е изменник?

— Не, но той е човек, който мрази всички, с изключение на себе си. А това го прави много опасен.

— Вярвате ли, че той би могъл да е убиецът? — запита Валу.

— Чий? На Ипумер ли? Бих казал, че го е презирал, но щом е безразличен към Нешрата, защо да си създава излишни безпокойства?

— А би ли могъл да убие Бейлет и Руах?

— Възможно е! — удари Амеротке с юмрук по бедрото си. — Но истинският въпрос е защо? Може би майката на Нешрата госпожа Вемсит ще ни каже нещо повече?

Валу се сепна и отиде до вратата. Нареди да повикат съпругата на Пешеду, след което се върна и зае мястото си до съдията.

— Сега — тихо каза той — следва нещо, което е доста странно.

— Какво имате предвид?

— Почакайте и ще видите — отговори му загадъчно Валу. — Чуйте, драги ми Амеротке, ако искате да запазите някакви тайни от прекрасната си съпруга Норфрет, бих ви посъветвал да ги криете добре. Чудно е колко много неща може да научи човек от бъбренето на слугите.

Вратата се отвори и влезе Вемсит. Тя ги поздрави с половин уста и се отпусна на стола. Беше доста пълна, бузеста жена; лицето й беше покрито с разкрасяващи средства, около шията й просветваха драгоценни камъни, а пръстите й тежаха от пръстени. Носеше светъл брокатен шал над бялата си роба; облечената под нея рокля, отворена отпред, прозираше, откривайки обзет от вълнение бюст, който тя постоянно докосваше с малка торбичка с ароматни вещества. Очевидно беше объркана и слисана: непрестанно се движеше, сякаш искаше да се намести по-удобно, потропвайки със сребърните си сандали по пода, за да изрази нетърпението си да си тръгне.

— Аз… Наистина не знам какво искате от мен — почти се развика тя, като местеше погледа на тъмните си очи от Амеротке към Валу. — Освен това мога да бъда разпитвана единствено в присъствието на съпруга ми. Искам да е тук. Вярно, той има достатъчно неприятности, но винаги постига онова, което иска.

— Да разбираме ли, че същото е станало и през нощта, когато Ипумер е дошъл в тази къща и е бил убит? — попита Амеротке.

Тялото на Вемсит буквално се сви. Тя се загледа в Амеротке с отворена уста:

— Какво общо има това? Той е идвал недалеч от къщата ни, но никой не го е канил вътре.

— Имате ли достатъчно силно влияние върху дъщеря си Нешрата? — продължи настойчиво Амеротке.

— Абсолютно никакво — сви устни с досада Вемсит. — Тя е упорита и твърдоглава, когато иска да постигне нещо. Ще ни умори.

— А съпругът ви? Какво прави той същата нощ?

— Той… — помръкнаха очите на Вемсит. — Той отсъстваше от дома по служебни дела. Винаги се прибира след зазоряване. Случва се много често.

— А вие, госпожо, бяхте ли в спалнята си? — Вемсит вдигна глава. Изглеждаше уплашена и приличаше на котка, присвила се страхливо на стола. — Излизахте ли по някое време от стаята си през онази нощ? — не спря натискът на Амеротке.

— Да не искате да кажете, че съм се срещала с Ипумер?

— Не е изключено — ухили се Валу — да е имал и слабост към красиви и зрели жени — Вемсит му отговори с глуповата усмивка. Амеротке почувства, че обвинителят знае много повече неща за нея. — Отговорете, моля ви. Напускахте ли спалнята си? Или по-точно: сама ли бяхте там през онази нощ?

— Имам свидетел — прошепна жената, без да гледа към тях. — Но, господа, умолявам ви: престанете да ме притискате.

— Добре, но кой е този свидетел?

— Прислужницата ми Ита: тя се грижи лично за мен — продължи забързано Вемсит. — Когато ме наляга страх… — Амеротке не промени безстрастното изражение на лицето си. Нерядко бе чувал да се говори за такива забавления сред богатите дами в Тива. Съпругата на Пешеду сви молитвено ръце: — Моля ви! — прошепна тя. — Ще се закълна така, както поискате, също и Ита. Тогава бяхме заедно цялата нощ. Никак не ми е лесно — изхлипа Вемсит. — Съпругът ми е труден човек. Дъщерите ми си имат свой собствен свят. Измъчва ме самота.

Амеротке се пресегна и стисна дундестата й ръка. Гласът на сърцето му казваше, че тази жена не спестява нищо от истината. Той просто не можеше да си я представи как се измъква в мрака и бърза към някоя тъмна дъбрава, за да се люби с измамник като Ипумер.

— Госпожо — настойчиво изрече той, — престанете да се измъчвате. Това, което ни казахте, няма да бъде повторено в съда, а и няма да бъде протоколирано. Притеснявате ли се за съпруга си? — Вемсит погледна към тях. Сълзите бяха превърнали грима й в тъмни вадички, стекли се по бузите. — Той ще се прибере скоро — успокои я Амеротке — и сигурно ще иска да ви види в най-добрата ви светлина. А сега бих искал да поговоря с по-малката ви дъщеря Кией.

— Тя е невинно същество — изплака Вемсит.

— Знам. Но наистина сме длъжни да й зададем няколко въпроса.

Вемсит изду бузи и въздъхна. Изправи се и излезе от стаята като сомнамбул.

— Нали ви казах — тихо рече Валу. — Понякога брътвежът на прислужниците е едва ли не безценен! Амеротке, повярвахте й, нали?

— Боговете да я закрилят! Струва ми се, че е жена, която не се доверява и на най-близките хора в семейството си.

Амеротке млъкна, понеже вратата се отвори и Кией се вмъкна леко. Тя не приличаше нито на майка си, нито на сестра си, а беше нежно и кротко момиче с коса, вързана в мрежичка на тила. Имаше големи изразителни очи и много приятно лице. Амеротке я оприличи на блага кошута. В поведението й нямаше и следа от уплах, когато погледна с широко отворени очи двамата висши служители. Беше облечена в съвсем обикновена рокля; на едната и китка имаше златна гривна, но по ръцете и нямаше пръстени.

— На колко години си, Кией? — попита Валу.

— На четиринайсет лета.

— Обичаш ли майка си? — въпросът дойде от съдията. На лицето на Кией се появи лека усмивка. — А баща си? — усмивката изчезна. — Ами сестра си? — на лицето й засия ослепителна усмивка, която стигаше напълно като отговор на Амеротке.

— Нешрата е много смела — заговори тя съвсем тихо. — Винаги ме защитава пред татко. Дава ми бижутата си и всеки път се вслушва в думите ми. Не е толкова вироглава, колкото се показва. Беше наранена — прехапа устни Кией, сякаш бе изтървала нещо по-специално.

— Наранена ли? — попита я Амеротке.

— О, не в този смисъл: говоря за сърдечни увлечения.

— Тя обичаше ли Ипумер?

— Не. Намираше го само за интересен. А според мен истинската й цел беше да дразни и да разстройва татко.

Отговорът й прозвуча с такава невъзмутимост, че Амеротке се разсмя, преди да я попита:

— А излизаше ли, за да се среща с Ипумер в града?

— Понякога, когато ходехме на пазар.

— А нощем?

— Няколко пъти, но после спря. Казваше ми, че той започнал да я отегчава, като се превърнал бързо в същинска досада. А понякога беше направо обезпокоена.

— Обезпокоена ли?

— Просто не знам защо. Ипумер й дотегна и тя се гневеше на заплахите му.

— Ти срещала ли си се някога с него? — запита я Валу.

— Не много често, само когато двете с Нешрата ходехме в града. Виждахме се в една от малките винарни, доста далеч от очите на любопитните.

— Те за какво разговаряха?

— О, не съм ги слушала. Обикновено седяха в градината, под дърветата. Аз си давах вид, че отивам да погледам рибите или цветята. Когато той си тръгваше, ние е Нешрата продължавахме да пазаруваме.

— А какво се случи през нощта, когато Ипумер е идвал тук? — попита Валу. — Обвиняват сестра ти, че го е отровила.

— Наистина няма как да го е направила — появи се познатото упорито изражение на Нешрата по лицето на Кией. — Същата нощ сънувах кошмари за големия червен прилеп и за човека крокодил, който идва от блатата в градината ни. Събудих се с викове. Баща ми бе излязъл, а майка ми, ами… — сви тя рамене. — Затова отидох в спалнята на Нешрата. Прислужницата й спеше на ниското легло отвън. Отворих вратата и влязох.

— По кое време стана това?

— Още нямаше полунощ. Сестра ми е мил човек. Качих се в леглото й. Легнахме и поприказвахме известно време. Аз спя леко. Усещах как прислужницата отваря често вратата, за да провери дали всичко е наред.

— Сестра ти нито веднъж ли не излезе от спалнята?

— Че как? Нали щях да я усетя. Това е всичко, което знам — чистосърдечно ги погледна тя.

Амеротке погледна към Валу и той му кимна. Освободиха девойчето. Известно време съдията и главният обвинител запазиха мълчание.

— Божествената има право — тихо заговори Очите и ушите на фараона. — Върху почитаемата Нешрата могат да паднат много подозрения, но съвсем малко се потвърждава. Впрочем няма нито едно доказателство, което да я уличава в убийството на Ипумер. Въпреки това до края на живота й хората ще мислят, че тя е извършителката.

Амеротке седеше и гледаше към градината. Чувстваше се объркан и смутен от мистерията, пред която се бе озовал. Стана и отиде до вратата. Поиска от слугата да извика Шуфой.

— Ще отида до Залата с архивния фонд и до Дома на войната — почеса се по челото Амеротке. — Искам да намеря всичко за Пантерите от Юга и за Ипумер. Дотук с разпитите на свидетели. Приличаме на кучета, които си гонят опашките: търсим да намерим нещо от нищото… Аха, Шуфой! Имам задача за теб: искам да се спуснеш до Квартала на благовонията и да намериш дома на тамошния чистач.

— Защо? — попита изненадано джуджето.

— Стой тихо и ще ти кажа. Къщите на лекаря Интеф и на Фелима са умишлено подпалени и изгорели до основи. Следователно техният убиец се опитва да скрие нещо, като ги унищожава. Искам да разбереш дали чистачът е намерил нещо. Взел ли си печата ми?

Шуфой кимна и попита:

— Какво по-точно да търся, господарю?

Ще разбереш веднага след като го намериш. Освен това искам да отидеш в службата на главния обвинител и да огледаш още веднъж вещите на Ипумер една по една, да ги опишеш и да видиш дали има нещо необичайно в тях.

Обвинителят излезе с извинението, че бърза по собствени дела. Когато останаха сами, Шуфой се повдигна на пръсти към господаря си и рече:

— Видях нещо странно… Докато чаках в преддверието, Нешрата мина бързо покрай мен. Видът й говореше, че е плакала съвсем скоро…

— Смятам, че Нешрата — отвърна му Амеротке — е ключът към цялата загадка. Хайде, Шуфой, време е да тръгваш.

Дребосъкът излезе. Съдията огледа стаята. Толкова много богатство, такова охолство и такава мъка. През съзнанието му бавно премина мисълта за все още отсъстващия Пешеду. Спомни си за стенописите в Червения параклис при храма на Сет: сега му оставаше само да се надява, че някоя от картините не включва подробности за още едно убийство. После излезе в коридора и нареди на чакащия слуга:

— Искам да огледам спалнята на господарката ти Нешрата… — слугата сви вежди и Амеротке добави: — Върховният съдия от Залата на двете истини иска да направи служебен оглед.

Това подейства, защото човекът веднага го поведе към вътрешния дял на къщата и нагоре по така нареченото Стълбище на Пантерата. Стигнаха до вратата на стаята. Точно пред нея имаше ниско тръстиково легло. Явно там нощуваше прислужницата. Влязоха в спалнята — тя беше удобна, просторна и добре проветрявана; имаше огромно легло с балдахин, поставено в средата, кресла и табуретки за опора на краката, маси и дървени съдове за измиване. В ъгъла бе поставено голямо ветрило от щраусови пера. Амеротке не пропусна да отбележи, че практически навсякъде се виждаше мотивът с Пантерите от Юга или опознавателната емблема на полка на Сет. Нищо чудно, че Нешрата се бе съпротивявала толкова много!

Той остави слугата до вратата и заобиколи леглото. На отсрещната стена имаше два големи прозореца. Единият беше затворен с ярко оцветени капаци, а в другия грижливо бе вмъкната дървена решетка с рамка. Амеротке я дръпна и установи, че тя се измъква съвсем лесно. Положи решетката на пода до себе си и погледна навън. Вляво видя два големи шипа, изработени от бронз, които бяха забити в стената. На тях Нешрата бе окачвала въжената стълба, която по всяка вероятност се намираше в сандъка под леглото. Разстоянието до земята беше около два човешки боя; по-нататък се простираше неголяма градина с храсти и ограда. Съдията проследи с поглед пътеката, прекосяваща поляната до малка портичка, която бе вградена в стена без подпори. Задоволен от огледа, постави обратно решетката с рамка и се върна при слугата. Обърна внимание, че подовите дъски скърцат при стъпване.

Излезе от къщата все така смутен и озадачен, както когато влезе, и спря за малко в сянката на пътната порта. Не остана място за съмнение, че Ипумер бе идвал до къщата в нощта на смъртта си. Дошъл е дотук и се е срещнал с някого. Но с кого? Очевидно Нешрата не бе излизала. Амеротке стигна до убеждението, че поне по този въпрос тя не лъжеше, макар и да казваше само част от общата истина.

Той се облегна на портата и се загледа в малките едномачтови рибарски лодки, излезли в средата на Нил. Запита се дали някога ще стигне до истината. Докато тъмнината около убийството на Ипумер не бъдеше разпръсната, всичко останало щеше да тъне в мрак. Той погледна към небето, като засени очи срещу слънцето. Как му се искаше да си е сега у дома, да се изтяга в сенчестата си градина или да учи момчетата да ловят риба. И в същия миг си спомни за Дома на мъртвите и за обезобразените трупове, които молеха за справедливост, но за такава, на каквато се надяват всички невинни жертви — идваща скоро.

Седнал с кръстосани нозе върху възглавници в храма на Маат, Амеротке чувстваше в гърба си освежителната хладина на стената, на която се бе облегнал. Бе свалил сандалите си и бе умил ръцете и краката си, след което бе пречистил устните си от съда със светена вода. Сега долавяше тихите звуци, идещи от храмовите прислужници, които привършваха работата си около дневното приношение. В Залата на двете истини беше пусто, ако не се смятаха други прислужници, които сменяха цветята и почистваха пода.

Погледна нагоре към гредите, чиито краища бяха покрити със сребърна и златна боя; после стенописът на Маат отново привлече вниманието му. Той въздъхна: посещението му в Залата с архивния фонд се бе оказало безплодно. Разбира се, писарите си спомниха веднага за Ипумер, но не можаха да му кажат нещо ново. Началникът им бе разтревожен за младия Хепел, който не бе идвал на работа, а и никой не го бе виждал нито в квартирата му, нито из града.

Амеротке бе твърдо убеден, че вече е мъртъв. Сетянинът бе премахнал всички, които можеха да свидетелстват за някаква връзка между него и Ипумер. Хепел, Ламна, Фелима и Интеф бяха избити, за да не могат да свидетелстват срещу него. Съдията успя да се добере само до един доста незначителен факт: на едно място в архивите бе отбелязано, че Ипумер проявявал задълбочен интерес към полка на Сет и Пантерите от Юга и вземал от хранилището летописите им, за да ги чете на спокойствие у дома. Твърдял, че винаги е бил очарован от историята, но след няколко месеца интересът му рязко спаднал. И нищо повече, което да привлече вниманието.

Амеротке се сепна, когато на вратата се почука.

— Влезте!

Шуфой и Пренхое влязоха полека: бяха уморени и мрачни. Те веднага коленичиха, мазнаха се леко със светена вода, свалиха сандалите си и се облегнаха на вратата.

— Господарю, чиста загуба на време… — Пренхое изсипа на пода всичко, което беше в торбата му. — Първо от вещите на Ипумер… — той вдигна някакъв пръстен и го подхвърли към Амеротке. Съдията го улови и забеляза, че на него са изобразени две преплетени змии с мъничък диамант по средата.

— Предполагам, че е от Нешрата — заяви Амеротке. — Днес тя носеше подобен пръстен. Сигурно го е дала на Ипумер за спомен от любовта им. Друго?

Шуфой плъзна нещо по блестящия под. Амеротке го вдигна. Изглеждаше като брошка, повредена от огън.

— Чистачът го е намерил в дома на Фелима.

Амеротке вдигна предмета срещу светлината.

— Две газели — обясни Шуфой. — Не е ли такъв печатът на Пешеду? Същата емблема се вижда и на портите на дома му… — Амеротке не отговори. Шуфой приближи с късове папирус в ръката си. — Това е останало от Фелима. Тя държеше на склад много прахове и разни течни работи. Според Валу е продавала афродизиаци.

Амеротке хвърли поглед на останалите от пожара късове от папирус — обичайни списъци на вещества и смеси. Остави ги на пода.

— Защо вдовицата е била убита? — попита той.

— Отидох и на Улицата на маслените лампи — разприказва се Шуфой. — Попитах същия дюкянджия дали човекът с маската на Хор би могъл да е жена. Според него било възможно, но бил сигурен, че е идвал мъж.

— Тогава защо Нешрата лъже?

— Освен това винаги идвал нощем или в сумрак, но си личало по вървежа и говора му. Дюкянджията не можа да си спомни кой знае колко, но все пак бе сигурен, че човекът с маската на Хор е бил мъж.

— Добре, добре — промърмори Амеротке и продължи: — Но на Нешрата акълът й сече бързо, а навярно по рождение тя умее да имитира много добре. Логично е двамата с Ипумер да са имали място за срещи. И ето: ново двайсет — чести срещи на двамата във винарни. Просто не мога да…

Пак се почука на вратата. Асурал я отвори със замах, при което Пренхое насмалко да литне. Шефът на храмовата полиция се извини, но остана на мястото си разкрачен, стискайки шлема си под мишница.

— Прав бяхте! — извика той. — Трябвало е да бъдат по-внимателни. Чистачите по реката донесоха останките на генерал Пешеду и на слугата му! — при тези думи Амеротке скочи, пристягайки платнения пояс около робата си. Асурал продължи: — Сигурни са, че е той, заради намерените гривни по останките от трупа му… — съдията се отпусна обратно на възглавниците. — Видели лодката му, носена от течението — заобяснява началникът на храмовата полиция. — Ловните мрежи и кошовете били пълни. Намерен бил и колчан със стрели, но нямало лък. Греблото също липсвало. Започнали да търсят из папирусовите гъсталаци, привлечени от шумно пиршество на крокодили. Останките на Пешеду и на слугата му били извлечени и пренесени в Дома на мъртвите. Един рибар ясно си спомня, че ги е мярнал надолу по реката недалеч от стария храм на Бес. Не видях с очите си труповете, но ми казаха, че са били убити със стрели.

Амеротке захлупи лицето си с длани. Кой би могъл да е извършителят? Вярно е, че не знаеше къде са били Хети и Туро, но това важеше и за Карнак. А Небамум? Поне той със сигурност не бе напускал Тива.

— Лесно ли е могло да се установи къде е ловувал генерал Пешеду? — запита Пренхое.

— Всички знаят — веднага отговори Асурал. — Ходел е винаги в един и същ участък на реката. Карнак твърди, че пратил специално човек да му съобщи за убийството на Руах, но пратеникът не успял да го намери. Очевидно Пешеду е обичал да си почива по време на лова…

— Разбира се — прекъсна го Амеротке, — нормално е да се е отклонил към брега, за да остане в сянката на някое надвиснало дърво. Нищо чудно, че не са могли да го открият. И така, Пешеду е мъртъв. Само се питам какво ще настане сега в Къщата на Златната газела. Вижте — той се изправи отново, — трябва да остана тук и да помисля малко. Шуфой и Пренхое, най-добре ще е вие двамата да посетите генерал Карнак. Разберете дали е открил нещо.

— Везирът Сененмут те търси… — уведоми го Асурал.

— Е, ще трябва да продължи в същия дух, нали? — изпрати ги съдията с жест да се обуят. — Постарайте се да установите къде се намират останалите наши герои. Разберете дали някой от тях е напускал Тива! Длъжни сме да действаме — и ги изпроводи внимателно през вратата. В храма настъпи пълна тишина. Върна се на мястото си и се загледа в олтара, размишлявайки върху новото убийство.

Амеротке си спомни за техниката, на която някога го бе научил един възрастен жрец: седиш и размишляваш, оставяйки душата ти да избере на кое си струва да обърнеш внимание. Така и постъпи. Картините идваха една след друга и отминаваха. Излизането на открито в Червените земи, където негова милост крета на опашката след Пантерите от Юга; зейналият празен гроб; връхлитащите пустинни бродници, облечени в черно. А също и Улицата на маслените лампи и маскираната като Хор фигура. Карнак с безизразното лице и жестоките си очи, а след него Нешрата, пълна с жизненост и смелост и винаги готова да отговори остро и съвсем на място. Ето я и Кией — кротката й сестра с поглед на кошута. Поведението и на двете говореше за дълбока болка, но кой я бе причинил? Ипумер ли? Твърдо не! Може би нещо друго, но какво можеше да е? Амеротке си спомни за леглото пред стаята на Нешрата. Прислужницата се оказа твърде предана и старателна, но защо спеше там? Нима кошмари мъчеха и Нешрата? Шуфой твърдеше, че Нешрата била плакала, но когато тя си тръгна, Амеротке не забеляза и следа от вълнение в нея. Съдията полегна на възглавниците и се настани удобно, загледан в светилниците. После вдигна очи нагоре. Прозорецът високо в стената бе потъмнял: слънцето вече си бе легнало.

— Допуснах грешка — прошепна той на себе си.

Всички паднаха в капана заради Ипумер: бяха съсредоточили усилията си в казуса с неговата смърт и последвалите събития. Но ако Нешрата се окажеше ключ към загадката, какво ли се е случило по-рано? И какво бе разпалило омразата й към баща й? Дали тя не е сетянинът? Очевидно трябваше да се върне назад и да започне отначало, но кому би могъл да се довери, за да пита? Той затвори очи. А когато Шуфой се върне, двамата ще поемат в друга посока — обратно към мрачното и печално минало на Нешрата.