Убийците на Сет

Четвърта глава

Хепел, писарят в Дома на войната, който се представи в съда като приятел на покойния Ипумер, се събуди от мъчително усещане. Огледа се и изтръпна от ужас. Не можеше да разбере защо голото му тяло е овързано с ремъци и лежи върху твърдата чакълеста земя, а китките и глезените му са омотани с връв и притегнати към колчета, забити в земята. Опита се да каже нещо, вдървен от страх и загледан в осеяното със звезди небе над себе си, докато плувналото му в пот тяло зъзнеше от хапещия студ на пустинния вятър. Постара се да прогони махмурлука както от изпитото вино, така и от погълнатото упойно средство, на което несъмнено се дължеше скъсаната нишка на съзнанието му. После изстена тихо и погледна към малкия огън, запален от някого: закачулена фигура бе приклекнала до него.

— Къде съм? — успя да изрече той въпреки усещането, че гърлото му е запушено с утайка от вино и жлъчна течност. — Какво правя тук?

Фигурата не помръдна. Хепел трепереше. Имаше желание да повърне. Отпусна тежко глава назад, наранявайки я в твърдата камениста почва. Бризът донесе отнякъде подобния на кикот рев на хиени. Писарят затвори очи. Нима сънуваше кошмар?

Спомни си, че се отби в един дом за удоволствия недалеч от храма на Изида. Наетото момиче се оказа надарено и много активно: потопи го в наслада, докато извиваше под него тялото си, подобно на змия, която току-що е изпълзяла от съд с масло. Той пи до насита от любовта й, а после си тръгна залитайки с диадема от цветя на главата, за да хлътне в първата попаднала му винарна. Случи на някакво семейно празненство и гуляещите танцуваха лудешки, покрили лицата си с маски с изображение на сокол в чест на Хор. Поканиха го да се присъедини към тях. Спомни си за един мъж с блестящи изпод маската очи, от когото се носеше приятно ухание. Някаква хесетка дойде и седна на коляното му, докато той гледаше чувствения танц на други две момичета. Всички пиха от многократно обикаляща съдина с плътно и неразредено вино. Хепел си спомняше, че му се доспа, крайниците му натежаха, а смехът кънтеше все по-силно в ушите му. Най-после си тръгна, подкрепян от току-що обявилия се за негов приятел. Като последно в съзнанието му остана подигравателният смях на неколцина моряци, покрай които мина със залитане, спускайки се към кея. А сега и това. Хепел отвори очи. При всяко движение каменистата почва под него нараняваше тялото му, оставяйки белези по кожата.

— Моля, помогнете ми! — обади се с просещ глас той.

Фигурата се отдели от мястото си при огъня, приближи се и приклекна до него. Човекът бе облечен в скъпа бяла ленена роба под наметало на ивици; маската на сокол все още скриваше лицето му.

— Ти си Хепел, така ли? — прозвуча меко гласът му. Писарят потвърди, енергично кимайки. — И си приятел на Ипумер? — пленникът отговори по същия начин. — И са ти плащали, за да го следиш, нали? — Хепел поклати отрицателно глава, без да сваля очи от маската. Просветна нож, който рязна дълбоко едната му ръка отдолу под лакътя. Хепел и извика от болка. — Когато те питам нещо — този път гласът прозвуча като съсък на змия, — ще ми отговаряш само истината. Погледни натам. Какво виждаш?

— Ами… огън — заекна писарят.

— А зад него?

— Гола скала.

— Съвсем вярно. Намираме се в Червените земи, на прашен път отвъд Долината на царете. Тук наминават само зверове или демони. А сега погледни вдясно от огъня. Какво виждаш? — с едната ръка фигурата обърна силом главата на Хепел, като притисна лявата му буза към грапавата камениста почва. — Погледни! — заповяда му той.

— Виждам… някакво сандъче… и глинена тръба.

— А чувал ли си нещо за хиксосите? — продължи да пита гласът. — Обичали са да вземат пленници и да ги връзват в пустинята, също както си ти сега благодарение на мен. Ползвали са керамичен съд, например висока ваза без долната й част, която привързвали към пленника. После пускали вътре плъх, оставен без храна дълго време и готов да се нахвърли върху всичко, което може да се яде. Тази нощ дойдох със също толкова гладен плъх. Не, не — покри човекът мигом зейналата уста на Хепел, — недей да викаш: няма кой да те чуе. И огънят не може да бъде забелязан. Освен това не ни се иска да привлечем хиените или лъвовете! Слушай, ако продължаваш да ме лъжеш, не ми остава друго, освен да постъпя като хиксосите: да привържа тръбата към тялото ти, да пусна вътре плъха и да запаля огън откъм другия й край, така че гадинката да има само един възможен изход — и мъчителят натисна писаря по стомаха. — Нали разбираш? — Хепел кимна. — Така е по-добре! — прибра ръката си другият и продължи: — Сега ще започна отначало. Ипумер беше ли ти приятел?

— Да.

— И вдовицата Фелима ти плащаше — премина гласът в кикот, — само боговете знаят с какво, за да шпионираш наемателя на Ламна, нали? Защото Ипумер се оказал за нея голямата любов на живота й, ха-ха.

— Да. Фелима е по-богата, отколкото показва пред другите…

— Добре, добре! — омекна гласът. — А в нощта на смъртта му ти го проследи, когато той си тръгна от винарната, нали? — последва енергично кимане. — Обратно до дома на Фелима, а после?

— До една къща на Улицата на маслените лампи. Той влезе там, а после излезе.

— Така! Добре! — приклекна на задните си части мъчителят. — А след това?

— Ипумер влезе в една бирария. Беше преметнал през рамото си винен мех. Мисля, че го бе напълнил и отишъл на среща с Нешрата при Къщата на Златната газела.

Хепел изкрещя отново, когато непознатият нападател рязна ръката му с острия като бръснач нож.

— Искам да чуя само истината, а не предположенията ти. Последва ли го?

— Да, но не съм сигурен с кого се срещна там. Зърнах бегло амбулантния търговец, който даде показания под клетва пред съда. Но наистина не знам какво е станало после.

— Това не ме интересува… — похитителят замълча, заслушан в накъсания остър рев на лъв, последван от зловещото обаждане на хиена. В трескавото си въображение Хепел ги видя по-наблизо. — Е, сега ми каза истината. Но да оставим Нешрата и да се върнем при Ипумер. Какво ти казваше той? — Хепел трепереше неудържимо. Все още му се повдигаше, а и раните го боляха нетърпимо. Нападателят се отдалечи за малко, после се върна и хвърли едно наметало върху потъналото в пот тяло на пленника си. После продължи да го разпитва иззад маската си: — Хайде, Хепел, няма от какво да се боиш. Искам да чуя всяка подробност. Ипумер разказвал ли ти е за времето, когато е живял в Аварис?

— Твърдеше, че произхожда от видно семейство. Често се хвалеше, че и там е заемал важен пост… — преглътна и изстена от горчивия и кисел вкус в устата си. После се закле на ум, че никога вече няма да ходи в домове за удоволствие, както и да пие с непознати, стига да оживееше след тази нощ. Затвори очи и прокле наум Ипумер.

— Щом е бил толкоз голяма клечка в Аварис — продължи мъчителят, — защо е дошъл в Тива?

— И аз това го попитах, а той ми отвърна, че бил в Тива от две години и му се искало никога да не бе идвал, но нямал шанс да се върне обратно…

— А каза ли ти защо? По каква причина?

— Ипумер обичаше да се хвали след някоя и друга чаша — примигна Хепел, сякаш някой бе хвърлил пясък в очите му. — Казваше, че е дошъл в Тива, за да извърши велики дела. И че бил доведен тук лично от Пантерите от Юга…

— Охо! — прекъсна го мъчителят. — Нашите герои от полка на Сет, които сами са се провъзгласили за такива.

— Да, да. Точно така.

— А каза ли ти от кого точно?

— Един от командирите, който бил вече починал.

— Добре! — погледна към звездите мъчителят. — А сега, Хепел, искам да размърдаш мозъка си до дъно. Чул ли си от него още нещо, което си струва да ми кажеш?

— Не мога да си спомня. Нешрата не слизаше от устата му. Почти непрекъснато говореше само за нея. Веднъж се разплака в една винарна. Каза ми, че желаел никога да не бе идвал и че искал да се види с генерал Пешеду, бащата на Нешрата… Това е всичко, което знам.

— Много добре! — маскираният се заслуша в зловещите нощни звуци.

— Моля ви! — почти проплака писарят. — Пуснете ме, много ви моля. Казах цялата истина…

— Така е — отговори мъжът. — Искам да разбера от теб само още нещо: мислиш ли, че приятелят ти Ипумер, поел преди теб на запад, е бил убит от Нешрата?

— Не знам…

— Нито пък аз. Все пак реших да те успокоя — заяви мъчителят. — Не съм донесъл никакъв плъх. Ха-ха. Жестока шега, ама си я бива, нали? — Хепел закима. — А сега ще те освободя… — писарят се отпусна назад, затвори очи и въздъхна с облекчение. Тъкмо се канеше да обещае тържествено пред всички богове, че от устата му никога не ще се чуе нещо за случилото се тук, когато мъчителят му довърши онова, за което бе взел решение отдавна. С бързо движение преряза гърлото му от едното до другото ухо. После загледа с хладен поглед как тялото на писаря подскача и се гърчи, докато изхвърля с хрипове червения сок на живота си. Издърпа наметалото и зачака, докато тялото потръпна за последно и замря. След това преряза ремъците, стягащи глезените и китките, извади колчетата, прибра остатъците от вървите и зави всичко в наметалото си. Отиде до огъня, стъпка го и нарина с крак пясък и прах върху въглените. Нощният бриз донесе зловонен мирис. Хищниците не бяха далеч. Скоро щяха да подушат кръвта, а на разсъмване от Хепел нямаше да е останало нищо, което да потвърди самоличността му. На убиеца му беше все едно. Той се огледа още веднъж и се отправи към големия скален връх, от който се виждаше Градът на мъртвите. Там някога бе живяла Мерецегер — богинята на Скорпиона. Измърмори една кратка молитва и закрачи бързо.

Искаше да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и трупа на жертвата, преди да се реши да спре и да глътне малко от винения мях. Под него се разстилаше Некрополът, а Нил проблясваше на лунната светлина. Убиецът се загледа в небето. Още не беше свалил от лицето си маската на Хор. С цялото си същество желаеше да отмъсти на бащата на Нешрата и на Пантерите от Юга. Скръцна ядно със зъби и тръгна с бърза крачка в нощта.

Норфрет се бе постарала да стане възможно най-привлекателна с помощта на съдинките с руж и гърненцата с разни мазила и прах за почерняне под очите. Богато омаслената й перука изпускаше приятен аромат, а при всяко движение изпод почти прозирната й роба се разнасяше друго благоухание. Амеротке продължаваше да я гледа намръщен. Тя беше боядисала с плътен червен цвят ноктите на ръцете си; на врата си бе поставила красива огърлица от ясписи, а от меката част на ушите й висяха фини халки. Всеки път, когато Норфрет помръдваше хубавите си ръце, сребърните гривни на китките й прозвънваха тихо. Масата между нея и Амеротке бе наредена с различни апетитни ястия от риба, пъдпъдъци, гъска и сочно филе — всяко в собствен сос; в малкия фонтан наблизо бе сложена да се охлажда кана с бяло вино.

Амеротке и съпругата му бяха седнали да вечерят на покрива на къщата си. В широки бронзови съдове горяха дървени въглища, поръсени с тамян и ситни късчета сандалово дърво, които не само пръскаха приятна топлина, но и прогонваха мухите и нощните пеперуди. Амеротке погледна вляво. Оттук се виждаха светлините на града и блестящата ивица на Нил. Шуфой и двамата синове на съдията и Норфрет — Ахмазе и Кърфей, играеха в преддверието. Жалните тонове в гласа на Шуфой говореха, че слугата му би искал да се намира по-близо до господаря си, за да слуша разговора им.

— Лоша си като Хатусу — обвини я Амеротке, без да сваля сърдитото изражение от лицето си. — И си същата: нахална, кокетна и опърничава! Разкрасила си се, подготвила си същински пир, а сега седиш срещу ми и ме гледаш с мамещо невинни очи.

— По-лоша съм от Хатусу — поясни тихо Норфрет и изплези върха на езика си. — Нощта едва започва, а удоволствията, които може би те очакват, са безкрайни.

— Знам, искаш да ти разкажа за Нешрата — с присмех отговори Амеротке, докато вземаше парче риба, опечена на дървени въглища. — Всеки в Тива говори за това дело. И гориш от нетърпение да научиш всичко от първа ръка. Кой знае колко народ ще се извърви утре тук, за да разбере какво знае Норфрет за делото срещу Нешрата. Отровителка ли е? Ще бъде ли осъдена на смърт?

— И през ум не ми е минавало такова нещо — нацупи се обидено Норфрет, но Амеротке бе сигурен, че е готова да се разсмее всеки момент. — Но щом ти не искаш да разговаряме по въпроса, не си струва да го споменаваме. Какво става: заминаваш ли утре с Карнак?

— На съмване — потвърди съдията.

— Шуфой ми се стори нещо разсеян…

— Ходихме заедно в храма на Сет — обясни Амеротке, — а дребосъкът си е наумил нещо, което смята за брилянтна идея: да продава подобия на амулети на богинята Маат. Ще обяснява, че са специално осветени от мен, накисвани са във Вира на истината в храма на Маат, а ако бъдат положени в гроба на обичания човек, той или тя ще мине безпрепятствено през Залата на големия съд…

— И какво като ходихте в храма на Сет? — Норфрет явно бе решила да не се отказва. Съпругът й отпи няколко глътки от бокала с вино, опипвайки инкрустациите от едната страна: змии с извиващи се тела, които се движат през лозе. Бокалите бяха изработени от сребро и злато и осеяни със смарагди — сватбен подарък от брата на Норфрет. Щом жена му ги сложеше на масата, Амеротке бе сигурен, че предстои нещо. Това бяха чашите на любовта им, които двамата си бяха разменили пълни с вино в сватбената нощ. Но сега бокалите му напомняха за чашите на Скорпиона в Червения параклис. — Храмът на Сет… — чукна леко бокала си Норфрет в неговия бокал. — Спомням си как веднъж — продължи тя замислено — гледах в Тива парад на Пантерите от Юга. Бяха се натъкмили в пълно бойно снаряжение. Крачещи пред тях вестители изреждаха славните им дела; красиви девици разхвърляха розови цветчета и им вееха с пъстроцветни щраусови пера… А сега един от тях е убит. Защо, уважаеми Амеротке?

— Не знам — отговори съдията. — От войната срещу хиксосите минаха трийсет години. Докато се прибирах у дома, мислите ми се въртяха около две правдоподобни заключения, засягащи убиеца. Първото е, че може да е от Аварис, но се е спуснал на юг, за да уреди стари сметки. Възможно ли е Мерецегер да е имала син, който сега да е жаден за разплата? Но не знам кой е и как да го открия…

— А второто?

— Някой, свързан отблизо с полка на Сет.

— Не съумя ли да попиташ всеки от тях къде е бил по времето, когато е бил убит Бейлет?

— Ще ги питам утре, но ти познаваш добре нрава на такива мъже. Те са властни и заети с много дела. Убиецът сигурно се е погрижил да прикрие добре следите си. Освен това трябва да ти кажа — намести се по-удобно Амеротке върху възглавницата, върху която бе седнал, — че жрецът Шишнак с потайни като на котка очи, когото видях в Червения параклис, също ми се стори подозрителна личност. Никак не мога да разбера неестествената тишина по време на убийството на Бейлет. Фактите сочат, че помещението е било същинско бойно поле.

— А посочените от теб обстоятелства никак не се нравят на божествената Хатусу. Така ли е?

— Абсолютно вярно: ядосана е като мангуста.

— Много подходящо сравнение — ухили се Норфрет.

— Царицата иска войската да е доволна и спокойна — бе отговорът на Амеротке. — Хората повтарят, че цели трийсет години не се е случвало нищо лошо, докато тя не наследи двойната корона.

— Фараон или не — отсече Норфрет, — божествената Хатусу никак не ми внушава респект…

— Фараон или не — отвърна й Амеротке, — тя е коварна и безмилостна.

— И утре ще си в Червените земи?

— Да.

— А какво ще стане с делото на Нешрата?

Амеротке се засмя и въздъхна:

— Упорита си като мангуста…

— И не по-малко опасна — съгласи се Норфрет.

— Утре заран, когато Валу дойде в съда, Асурал ще обясни, че заседанието е отложено, съдът е разпуснат и всички трябва да почакат…

— Добре де, но тя виновна ли е? Хайде — наведе се Норфрет над масата, — уверявам те, че бризът не е шпионин: няма да отнесе думите ти до Очите и ушите на фараона.

Амеротке знаеше, че няма да го остави на спокойствие. Освен това бе сигурен, че Норфрет е хитра и проницателна и че няма да се разбъбри. Споделеното от него щеше да остане само между двамата, макар че тя щеше да продължава да дразни приятелките и познатите си с бегло подсказвания факт, че знае повече от тях.

— Това убийство е странно в най-висша степен — отговори й той. — От едната страна са Пешеду, пухкавата му миловидна съпруга и двете им красиви дъщери. Очевидно Ипумер ги е видял на някой банкет и двамата с Нешрата са се влюбили до уши един в друг, ако може да се вярва на хорските приказки. Нешрата не излага живота си на показ. Това е известно на всички. А Ипумер е същинска загадка — чужденец от Аварис, пристига в Тива и става писар в Дома на войната благодарение на нечие мистериозно покровителство, ползва се с успех в компанията на дами, прочува се сред хесетките, харесват го най-малко две войнишки вдовици… И затова не разбирам защо е трябвало да се домогва така отчаяно до Нешрата — Амеротке издиша шумно.

— Има още нещо неясно — подсказа Норфрет. — Отнася се за самата Нешрата. Тя е млада, много богата и по всяка вероятност я очаква отговарящ на достойнствата й партньор. Но тя решава да дари с ласките си някакъв писар, за когото сигурно е знаела твърде малко.

— Така е. Разбира се, може да е била много влюбена. Възможно е Ипумер да е бил и начин да се противопостави на родителите си и на техните желания…

— Наистина е възможно — прие думите му Норфрет. — И какво от това?

Амеротке се загледа в небето.

— По всяка вероятност Нешрата е любимката на татко, който я е пазил като зеницата на окото си и я е разглезил прекалено. Тя се впуска в авантюра, оказала се лек флирт, след който решава да сложи точка…

— Тогава — убедено изрече Норфрет — Нешрата е заявила на Ипумер, че присъствието му вече не е желано. Но ако царският обвинител смята, че го е убила, защото той е продължил да настоява, наистина греши… — и доловила недоумението в погледа на съпруга си, добави: — Преди да се венчаем, уважаеми Амеротке, имах цял куп ухажори, дори обожатели, смея да твърдя. Някои от тях бяха нетърпимо настойчиви, но аз слушах само гласа на сърцето си.

Амеротке я поздрави, вдигайки бокала си.

— И аз си го помислих — отговори той. — Ако Нешрата е искала да се освободи от писаря, е трябвало само да държи затворен прозореца на спалнята си. А заключената странична вратичка в градината е щяла сама да го отпрати по живо, по здраво. Но в същото време знаем със сигурност, че Ипумер е отишъл до Къщата на Златната газела и там се е срещнал с някого. Възможно е да е бил отровен точно тогава, но не мога да си представя, че Ипумер е почукал на портичката, убиецът е излязъл и писарят е потънал с него в тъмнината.

— Остава да е била Нешрата, нали?

Амеротке й отговори, като внимателно подбираше думите си:

— Валу ще трябва да докаже, че Ипумер е починал, след като е погълнал отровата, дадена му лично от Нешрата или по нейна заръка. Ако не успее да стори това, ще бъде длъжен да установи, че и предишните тежки пристъпи на Ипумер са били предизвикани от отравяне… Пък и защо само девойката да бъде набелязана за извършител. Не може ли да е някой друг, комуто се зловиди любовта на писаря към Нешрата? Например бащата Пешеду? Или друг член на семейството? А защо не и някоя от ревнивите вдовици — Ламна или Фелима? Или загадъчен непознат с неизвестно име? Освен това може мотивът да не е отхвърлена любов, а изнудване. Предпочетено от Ипумер вместо прелъстяване: щом Нешрата не може да бъде негова, поне да получи компенсация за изживените от него страдания. Излезлият да го посрещне може да е бил баща й… Или някой друг, комуто те са заръчали да говори с писаря? Не е трудно да си представим заплахите на Ипумер: „Напълнете ми торбата със злато или цяла Тива ще научи как дъщеря ви е била съблазнена от човек без благороднически сан.“ А освен това не бива да забравяме и за отровата. Валу е установил със сигурност, че Нешрата е купувала от отровата, станала причина за смъртта на Ипумер…

— Можеш ли да разпиташ самата Нешрата?

— Да, но само ако не настъпи промяна в обстоятелствата по делото… — Амеротке тъкмо отвори уста, за да продължи, когато чу вика на Шуфой и забързаните му стъпки по стълбите.

— Господарю, имаш посетител. Дойде жрецът Чула от храма на Сет…

Шуфой стигна до горната площадка на стъпалата, последван от Чула, който бе наметнат с бродиран шал с малка качулка. Дръпна я назад, поклони се дълбоко на дамата и насочи поглед към съдията. Норфрет покани госта на масата. Показа му благоразположението си, настоявайки той да хапне и да пийне, преди да изложи причината за идването си. Чула не почака втора покана и си взе парче от печена патица. После отпи глътка вино и се окашля леко.

— Нека Този, който чува и вижда всичко, да ви закриля — обърна се той и към двамата с усмивка на инак суровото си лице. — И нека сянката на Неговото крило остане над вас — Норфрет му благодари за изречената благословия. — Извинете ме, че така ви се натрапих — продължи делово жрецът, — но идвам с интересна новина. Става дума за хесетката, пребита и хвърлена в Нил… Тя е била бременна.

Той не обърна внимание на ужасеното ахване на Норфрет. Убийството на бъдеща майка бе зловещо деяние.

— Сигурен ли си? — запита Амеротке.

— Аз съм лекар. Когато започнах балсамирането, открих… — сълзи изпълниха очите на жреца — зародиш на не повече от два месеца, господарю. Ние със съпругата ми бихме дали години от живота си, ако можехме да имаме дете. Сега, както знаете — продължи Чула, — трупът на момичето трябва да бъде предаден за погребение в храма на Анубис, където е служела. Отидох там тази вечер и научих още интересни неща. Оказа се, че е била хрисима и затворена. Рядко общувала с останалите и никой не е знаел тайната й…

— Кой е любовникът?

— Никой не можа да ми каже. Очевидно момичето се с измъквало тайно за срещи. Щом връзката им е била толкова дискретна, мъжът сигурно е бил женен. Все пак момичето се изпуснало веднъж, че приятелят й заемал висок пост във войската на божествената. Приятелка на убитата я задявала, че лъже, но момичето настоявало разпалено, че любимият й е не само офицер, но и един от героите на Египет, прочути като Убийците на Сет и Пантерите от Юга.

— Сигурен ли си?

Чула кимна и отпи от виното, без да отмества поглед от Амеротке.

— Аз съм пазителят на мъртвите, посветил съм се на Анубис. Никой от служителите на същия бог не би дръзнал да ме лъже. Питах момичето отново и отново, а то всеки път повтаряше едно и също. Не мисля, че лъже.

Амеротке подсвирна тихо.

— Новината наистина си струва — добави той шепнешком, като погледна към Норфрет, — а и би могла да обясни убийството. Едно младо момиче от храма забременява. Би могла да бъде настойчива в изискванията си, дори да заплашва. Ето защо е била убита, което лишава от живот и носеното от нея дете. Пазителю на мъртвите, не се съмнявам в думите ти, но хесетката е била умъртвена като ритуална жертва, принесена от хиксоски воин — Амеротке вдигна поглед към небето. Стори му се, че звездите са по-близо тази вечер. Дали нощта му предлагаше някой от своите номера, или той бе пийнал повечко вино? Затвори очи и се замисли върху казаното. То бе логично и смислено. Но дали убийството на Бейлет е било свързано по някакъв начин с нейното?

— Господарю, има и още нещо. Писарят Ипумер е готов за погребение. Разноските ще бъдат поети от Дома на среброто. Но когато подготвях трупа му — понамести се пазителят на мъртвите, — забелязах една татуировка, боята на която бе леко избледняла. Ползвах багрило, за да възстановя очертанията. Оказа се, че изобразява две кръстосани къси бойни тояги с удебелен връх — засмя се Чула, забелязвайки изражението в очите на Амеротке.

— Но това е символът на хиксоски благородник. Значи писарят не е египтянин по рождение?

— Да — съгласи се Чула. — А може и да е от смесен брак — син на високопоставен хиксос и египтянка. Когато войските на фараона завладяха Аварис, трябва да са останали много сираци.

— Вярно — кимна съдията, — а всеки с достатъчно здрав разум в главата би се постарал да заличи или да прикрие такава татуировка…

— Доколкото успях да установя — продължи Чула, — татуировката е била направена скоро след раждането му. Опитите да бъде заличена датират от времето, когато е бил на около година. Ипумер е мъж някъде към трийсет лета, така че трябва да се е родил приблизително около времето на големия разгром на хиксосите.

Амеротке се пресегна през масата и чукна леко бокала си в чашата на Чула.

— Добре си се справил, приятелю! — жрецът се изчерви, въпреки че строгото изражение не изчезна от лицето му. — Доста труд си положил — продължи съдията. — Затова настоявам да ни гостуваш тази вечер. Храмът на Сет няма да избяга до сутринта.

— За хесетката не знам нищо повече. Но Ипумер направо ме смая. Всеки в Тива има собствена история за убийството му. Ваше благородие, вие сте запознат с процеса на балсамирането, една от основните операции е изваждането на вътрешностите на мъртвия. Те се почистват и се поставят в канопи. Огледах внимателно органите на Ипумер. И смея да кажа — погледна той към Норфрет, която слушаше с голям интерес думите му, — че писарят дълго е вземал упойващи средства, въпреки че ми е трудно да го докажа.

— Опиати ли?

— Да, но не знам каква е била причината. Дали като приспивателно или за предизвикване на видения? Маково семе или пустинни треви? Тези средства могат да променят сетивата и да водят до усещане на удоволствие. Може би си струва да го знаете.

— Това обяснява внезапните пристъпи на остра възбудимост — рече Амеротке, — в които Ипумер е изпадал по отношение на Нешрата. Колкото повече научавам за този писар, толкова по-силно става подозрението ми, че смъртта му и убийството на Бейлет са свързани по някакъв начин, въпреки че не мога да разбера как и защо. Един факт придобива голяма важност: Ипумер има хиксоско потекло. Според мен не са случайност пристигането му в Тива и ухажването на дъщерята на един ветеран, който е помогнал за поражението на собствения му народ! — усмихна се Амеротке. — Трябва само да проумея дали Ипумер е дошъл тук по своя прищявка, или е изпълнявал чужда воля? Кажи ми — напълни той чашата на жреца, — ти си лекар: има ли много хиксоси в този град?

Чула стана много сериозен:

— Голям брой племена се именуват хиксоси. Някои от тях са от хетски произход и идват отвъд Синай. В сезона на хиената стават смесени бракове, а и някои египтяни преминават към тях. Така че може и да има повече, отколкото предполагаме. Преди трийсет години в Тива се сформира тайно общество от поддръжници на хиксосите, които обявяват скрита война на египетските завоеватели.

— Никога не съм чувал за тях.

— Организацията им е тайна — разсмя се Чула, — но не е твърде опасна. Най-много са тук и в Мемфис. Постепенно обаче броят им намалява благодарение на полицията на фараона, без да споменаваме за хода на времето. Е, господарю, нима смятате, че обществото им се е появило отново?

Амеротке поклати глава:

— До мен стигат всички полицейски донесения. В тях се говори за убийци, контрабандисти и всякакви коварни люде, но няма нищо за хиксоси. Те са част от историята, нещо отминало и вече мъртво като пустинния прах — протегна се Амеротке. — Очаква ни нов ден — погледна той към Чула. — Утре няма да ходя в съда. Отивам в оазиса Ашива — премести той погледа си към Норфрет, пресегна се и стисна ръката й: — Ти знаеш какво е за мен това място, нали?

— Оазисът Ашива — изрече Чула, изтривайки и последния знак на добро настроение от лицето си. — Господарю, сигурен ли сте, че там не ви грози опасност?

— Защо, той е само на половин ден път от Тива?

— По-рано тази вечер донесоха един труп в храма — уведоми го Чула. — Търговец. Бил нападнат и ранен тежко недалеч от оазиса. Намерили го група разузнавачи, но малко след това той издъхнал. Според думите му бил връхлетян от въоръжена банда пустинни бродници близо до оазиса.

Норфрет стисна силно ръката на Амеротке.

— Могат да нападнат самотен търговец — успокои Амеротке жена си и гостенина, — но какво могат да сторят на ескадрон от бойни колесници?

Той пусна ръката на Норфрет, отиде до края на покрива и погледна надолу в градините. Засадите и нападенията бяха обичайно явление в Червените земи. Истинско безпокойство у него обаче будеха двете загадки, пред които се бе озовал. Запита се какво ли би могъл да разбере в оазиса Ашива? А после се зарече да възобнови разпита на свидетелите, когато съдът продължи работата си. Ключът към убийството на Ипумер би могъл да помогне и за разрешаването на мистерията около екзекутора на Убийците на Сет.