Убийствена жега

Едно

Ники Хийт размишляваше за червените светлини и защо те сякаш продължават много по-дълго, когато няма движение. Чакаше на светофара на пресечката между „Амстердам“ и 83-а улица и вече беше минала цяла вечност. Следователката се отзоваваше на първото си повикване за деня и сигурно би могла да включи буркана, за да вземе левия завой, но престъплението бе извършено отдавна, патоанатомът вече беше отишъл на мястото, а трупът нямаше да избяга. Тя използва паузата, за да повдигне капачето на чашата s кафе и да провери дали е изстинало достатъчно. Евтината бяла пластмаса се спука и половината от капачето остана в ръцете й. Хийт високо изруга и захвърли безполезната половинка на килимчето пред пътническата седалка. Точно когато се канеше да отпие и да утоли отчаяната нужда от кофеин, който да разпръсне утринната мъгла в главата й, зад нея писна клаксон. Светофарът най-сетне светеше зелено. Естествено.

Със сръчно движение тя наклони чашата така, че инерцията от завоя да не попари скута и пръстите й с кафе, и зави по 83-а. Точно беше изправила волана, минавайки покрай „Кафе Лало“, когато пред колата изникна куче. Хийт удари спирачките и кафето плисна по полата й, но тя се тревожеше повече за кучето.

За щастие не го удари. Дори не го стресна. Кучето — дребна немска овчарка или смес с хъски — дръзко стоеше насред улицата, без да се движи, като просто се взираше в нея през рамо. Ники се усмихна и му помаха, но то остана на мястото си. Втораченият му поглед я притесни, беше предизвикателен и натрапчив. Очите бяха зловещи и пронизващи, скрити под постоянно навъсени тъмни вежди. Докато разглеждаше кучето, й се стори, че в него има нещо сбъркано. Сякаш изобщо не беше куче. Видя й се твърде дребно за овчарка или хъски, а грубата му козина беше кафеникава, поръсена със сиво. Муцуната беше твърде тънка и изострена. По-скоро като на лисица. Не — това беше койот.

Нетърпеливият шофьор зад нея отново наду клаксона и животното си тръгна. Не панически, а в лек тръс, изпълнен с елегантност, скрита скорост и нещо друго. Арогантност. Тя го наблюдава, докато стигна до другия тротоар, където спря, стрелна я през рамо, като нагло срещна погледа й, и хукна към „Амстердам“. Доста неприятно начало на деня — първо едва не удари животно, после този зловещ поглед. Ники продължи напред, попивайки кафето със салфетки от жабката. Прииска й се тази сутрин да беше избрала черна пола, а не сиво-кафява.

Така и не й беше станало по-лесно да застане лице в лице с труп. Докато седеше зад волана на ъгъла между 86-а улица и „Бродуей“, паркирала зад камионетката на патоанатома, и го наблюдаваше как работи, тя отново си каза, че може би това е хубаво. Той беше приклекнал на тротоара пред общата витрина на магазин за дамско бельо и най-новата пекарна за кексчета за ценители. Меланж от, меко казано, двусмислени послания. Ники не виждаше жертвата — боклукчиите из целия град стачкуваха и до канала се издигаше планина от отпадъци, стигаща до кръста й, която обграждаше немалка част от тротоара и скриваше трупа. Дори в утринния студ тя ясно долавяше миризмата на гниещ двудневен боклук. Купчината обаче представляваше полезна бариера, която ограничаваше зяпачите. По улицата вече сновяха десетина ранни пилета, а зад жълтата лента, опъната до входа на метрото, се тълпяха още толкова.

Тя погледна към електронния часовник върху фасадата на банката отсреща, където проблясваха часът и температурата. Беше само 6:18. Смените й все по-често започваха така. Спадът в икономиката се беше отразил на всички и според собствените й наблюдения, дали заради съкращенията в полицията, дали заради типа икономика, която задвижваше престъпността, или и двете, напоследък Хийт се сблъскваше с повече трупове. Не й беше нужно Даян Сойър да извади статистическо проучване, за да прецени, че дори бройката да не се покачва, убийствата стават по-начесто.

Каквато и да беше статистиката обаче, жертвите имаха значение за Ники, всяка за себе си. Тя си беше обещала никога да не се превръща в търговец на едро, що се отнася до убийствата — не беше нито в гените, нито в опита й. Загубата, която бе претърпяла преди почти десет години, превърна вътрешностите й в кървави конфети, но между грубите душевни белези след убийството на майка й все още се подаваха стръкчета емпатия. Капитан Монтроус от управлението веднъж й каза, че именно затова е най-добрият му детектив. Тя предпочиташе да бе постигнала това без болката, но картите ги раздаваше някой друг и ето — в тази иначе прелестна октомврийска сутрин в раната й отново се посипа сол.

Ники изпълни личния си ритуал — бърз размисъл за жертвата, който заздравяваше връзката й със случая заради онова, което самата тя бе преживяла като жертва, и най-вече в чест на майка й. Отне й само пет секунди, но й помогна да се почувства готова. Тя слезе от колата и отиде на работа.

Детектив Хийт мина под жълтата лента през един проход в купчината боклук и се стресна при вида на собствената си снимка на корицата на стар брой на списание „Фърст Прес“, което се подаваше от торба с боклук, пъхнато между картон за яйца и една лекьосана възглавница. Господи, как ненавиждаше тази поза — в кабинката й в полицейското управление, качила стъпало на стола, със скръстени ръце и пистолет „Зиг Зауер“ в кобура, окачен на бедрото й до значката. И това ужасно заглавие:

„Поне някой е проявил благоразумието да го изхвърли“, помисли си тя и се присъедини към следователи Роули и Очоа. Двамата партньори, на които с обич бяха прикачили колективния прякор „Роуч“2, вече работеха и я поздравиха.

— Добро утро, колеги.

Роули я погледна и каза:

— Бих ти предложил кафе, но виждам, че даже си облякла едно.

— Много смешно, направо си за собствено сутрешно предаване — каза тя. — Какво има тук?

Хийт сама огледа наоколо, докато Очоа й съобщаваше какво знаят за жертвата. Беше мексиканец, на 30 до 35 години, с работнически дрехи и лежеше по гръб върху торбите с боклук на тротоара. По меката кожа на врата му имаше ужасяващи разкъсвания и следи от зъби, както и по корема му, където тениската беше раздрана. Ники си спомни за койота и се обърна към патоанатома.

— Какви са тези ухапвания?

— Допускам, че следите са постмортем. Виждате ли раните по ръцете и дланите? — попита той и посочи отпуснатите до тялото ръце. — Това не са ухапвания от животно, а защитни рани, нанесени с хладно оръжие, бих казал нож или отварач за кашони. Ако е бил още жив, когато го е нападнало кучето, щеше да има ухапвания по ръцете, а няма. Виж това — той коленичи до тялото, а Хийт клекна до него, вперила поглед в скрития в гумена ръкавица пръст, с който патоанатомът сочеше към дупка в тениската на убития.

— Прободна рана — констатира Ники.

— Ще разберем със сигурност след аутопсията, но се обзалагам, че това е причинило смъртта. Кучето просто е ровело в боклука. — Той замлъкна. — Освен това, детектив Хийт…

— Да?

Тя се втренчи в него, чудейки се какво още има да й съобщи.

— Ужасно ми хареса статията за вас в последния брой на „Фърст Прес“. Поздравявам ви.

Стомахът на Ники се върза на възел, но тя благодари и бързо се отдалечи, заставайки до Роули и Очоа.

— Някакви документи?

— Никакви — отвърна Очоа. — Няма портфейл, нито лична карта.

— Униформените обикалят квартала — каза Роули.

— Хубаво. Някакви свидетели?

— Още не — отвърна Роули.

Хийт наклони глава на една страна и огледа апартаментите в небостъргачите от двете страни на „Бродуей“. Очоа предвиди въпроса й.

— Проверяваме апартаментите, които гледат към улицата, за да разберем дали някой не е видял или чул нещо.

Тя наведе очи към него и леко се усмихна.

— Браво. Освен това проверете дали в магазините са забелязали нещо. В пекарната сигурно е имало служители още рано-рано. И не забравяйте камерите за наблюдение. Ако извадим късмет, онази в бижутерския магазин отсреща може да е записала нещо. — Тя посочи с глава нагоре по улицата, към някакъв мъж, чиито пет вързани кучета бяха замръзнали на команда „седни“.

— Кой е този?

— Той е открил тялото, обадил се е на 911 в 5:37.

Ники го разгледа — беше около двадесетгодишен, със стройна фигура, тесни дълги джинси и драматичен шал.

— Нека да позная — АМТИТН.

Като нюйоркски полицаи от управление в Горен Уест Сайд, с екипа й си имаха кодови названия за някои от типажите, които живееха и работеха там. АМТИТН означаваше актьор-модел-танцьор-и-т.н.

— Почти, следователю — Очоа погледна в тефтера си и продължи: — Господин Т. Майкъл Дав, следва актьорско майсторство в университета „Джулиард“, натъкнал се на трупа, докато кучето го хапело. Казва, че неговите го нападнали едновременно и то побягнало.

— Ей — каза Хийт. — Какво значи „почти“, той си е актьор.

— Да, но е актьор, който разхожда кучета.

Ники разтвори сакото си, за да прикрие ръката си от зяпачите, и му показа среден пръст.

— Взе ли му показания? — Очоа вдигна тефтера и кимна утвърдително. — Значи приключихме тук — каза тя. И тогава се сети за койота и погледна към младежа. — Искам да го разпитам за онова куче.

Ники веднага съжали за решението си. Беше на десет крачки от кучкаря, когато той извика:

— Олеле боже, това наистина сте вие! Ники Хийт!

Минувачите по-нагоре по тротоара тръгнаха към тях, като по-скоро се чудеха защо е това внезапно вълнение, отколкото защото знаеха коя е, но Ники реши да не поема рискове. Тя инстинктивно наведе очи към паважа и се обърна настрани, възприемайки класическата поза на знаменитостите по таблоидите, когато папараците ги изненадаха на излизане от някой ресторант.

Тя се доближи и се опита да подмами малкия да свали децибелите, като самата тя заговори тихо.

— Здравейте, да, аз съм детектив Хийт.

Той не само не реагира на тона й, но изпадна в още по-шумен възторг.

— Може ли да се снимам с вас, г-це Хийт? — И протегна мобилния си телефон към двамата й колеги.

— Хайде, Очоа — каза Роули. — Да видим как я карат в Съдебна медицина.

— Това… Роуч ли са? Те са, нали? — извика свидетелят. — Точно както в статията! — Роули и Очоа се спогледаха, без да крият презрението си, и продължиха нататък. — Е — каза Т. Майкъл Дав, — в такъв случай ще се задоволя и с това.

Той протегна ръка напред, доближи лице до това на Хийт и си направи автопортрет. Като повечето хора от поколението „Кажи зеле“, Ники беше програмирана да се усмихва, когато я снимат. Не и този път — сърцето й се беше смъкнало в петите и тя беше сигурна, че на снимката ще изглежда като престъпник.

Почитателят й погледна екрана и каза:

— Защо сте толкова скромна? Та вие сте на корицата на известно списание! Миналия месец — Робърт Дауни Младши, този месец — Ники Хийт. Вие сте знаменитост!

— За това може да поговорим по-късно, г-н Дав. В момента ме интересува какво сте видели във връзка с убийството.

— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Аз съм очевидец в разследването на най-добрият разследващ убийства в Ню Йорк!

Ники се зачуди дали ще я подведат под съдебна отговорност, ако го застреля. Ако го простре на място. Вместо това обаче каза:

— Не е точно така. Сега искам да ви попитам…

— Не сте най-добрата, така ли? Не и според онази статия.

Онази статия. Онази проклета статия. И Джеймисън Руук, проклетникът, който я написа.

Тя от самото начало усещаше, че нещо не е наред. Миналия юни, когато списанието възложи материала на Руук, задачата му беше да напише подробна статия за отряд от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, известен с високия брой успешно разрешени случаи. От управлението решиха да съдействат, защото тя щеше да генерира положително внимание, особено ако придадеше на полицията по-човешко излъчване. Когато избраха отряда на Хийт, тя никак не се зарадва на това, че щяха да ги изложат на показ, но се съгласи, защото така нареди капитан Монтроус.

Когато Руук тръгна с тях, идеята беше да ги придружава седем дни, като прекарва време с всеки член на екипа. До края на първия ден обаче той промени ъгъла и заяви, че статията ще се получи по-добре, ако разкаже историята изцяло през погледа на началника на отряда. Погледът на Ники без усилие съзря за какво всъщност става дума — едва прикрит повод да обикаля около нея. Естествено, той скоро започна да я моли да излязат да пият нещо, да вечерят, да закусват, да й предлага служебни пропуски за концертите на група Стийли Дан и до официалните коктейли за откриването на изложба със скици на Тим Бъртън. Руук обичаше небрежно да споменава известни имена, но освен това всъщност имаше връзки.

Той използва познанството си с кмета, за да продължи да я придружава на работа седмици след като определеното време изтече. И с течение на времето, въпреки усилията си, Ники започна да се чувства, ами, заинтригувана от този мъж. Не защото се познаваше отлично с всички, от Мик Джагър до Боно и Саркози. Или защото беше сладък и изглеждаше добре. Страхотният задник си е страхотен задник и нищо повече, макар че не бива да се пренебрегва напълно. Харесваше й… пълният комплект.

Дали заради канонадата от чар, с която я обстрелваше Джеймисън, дали заради нейната страст към него, двамата преспаха заедно. После пак. И пак… Като се замислеше, сексът с Руук винаги беше страхотен, но невинаги илюстрираше отличната й преценка. Когато бяха заедно, мисленето отстъпваше пред блясъка на фойерверките. Както се изрази той в нощта, когато правиха любов в кухнята, след като хукнаха към дома му насред поройния дъжд, „На жегата не можеш отказа“. „Писател“, помисли си тя. И все пак това беше съвсем вярно.

Що се отнасяше до нея, нещата започнаха да се разпадат, когато стана дума за тъпата статия. Руук още не й беше показал черновите си, когато в управлението дойде фотографът и първият знак беше, че иска да снима само нея. Тя настоя за снимки на екипа, особено на Роули и Очоа, нейните богатири, но успя да уговори само една групова, на която хората й се наредиха зад нея. Най-лошото обаче бяха позите. Когато капитан Монтроус й каза, че трябва да съдейства, Ники позволи няколко импровизирани снимки, но фотографът, всеизвестен с маниера си на булдозер, започна да й нарежда как да застане.

— Тези са за корицата — каза той. — С импровизации няма да стане.

Така че тя го послуша, поне до момента, в който й нареди да изглежда по-свирепа, докато наднича през решетките в затвора.

— Хайде де, нали отмъщаваш за майка си, покажи малко от тоя огън, за който постоянно чета.

Същата вечер тя накара Руук да й покаже статията. Когато приключи, го помоли да я извади от нея. Не само защото той я беше изкарал звездата в отряда. Или защото омаловажаваше усилията на екипа й, превръщайки останалите в бележки под линия. Или защото щеше да я изправи пред очите на всички — „Пепеляшка“ беше един от любимите й филми — но Ники предпочиташе да му се наслаждава като на приказка, пред това да го живее. Най-голямото й възражение беше, че статията е твърде лична. Особено там, където се говореше за убийството на майка й.

Реши, че Руук е заслепен от собственото си творение — имаше отговор за всеки неин довод. Каза й, че е писал много такива профили и преди публикацията всеки един от обектите се е паникьосвал по същия начин. Ники отвърна, че може би е време да започне да се вслушва в онова, което му казват. Започнаха да спорят и той каза, че не може да я извади от статията, защото статията — това е самата тя.

— Освен това дори да исках, няма как. Вече е набрана за печат.

Онази вечер го видя за последен път. Преди три месеца. Реши, че ако не го види повече, всичко ще бъде наред. Той обаче не се примири безропотно. Може би смяташе, че с чар ще успее да я умилостиви — иначе защо продължаваше да й звъни след десетки отговори „не“ и стена от неприети обаждания? Явно накрая схвана, защото престана да прави опити. Допреди две седмици, когато списанието излезе и Руук се опита да привлече вниманието й, като й прати един подписан брой, бутилка сребърна текила „Патрон“ и кошница зелени лимони.

Ники даде списанието за вторични суровини и подари алкохола на партито на детектив Ливайн, който се възползваше от възможността за ранна пенсия, за да закара лодката си до Форт Ленард Ууд, Мисури, и да започне да дави червеи. Докато останалите пиеха шотчета текила, Ники се придържаше към бирата.

Това беше последната й анонимна вечер. Надяваше се, че както бе предрекъл г-н Уорхол, славата ще трае само петнадесет минути, но през изминалите две седмици всичко си оставаше същото, където и да отидеше. Понякога я зяпаха, друг път коментираха, но неизменно й досаждаха. Не само й беше неприятно, че я разпознават — освен това всеки поглед, всеки коментар и всяка снимка с мобилен телефон й напомняше за Джеймисън Руук и проваления романс, който искаше да забрави.

Един гигантски шнауцер се поддаде на изкушението и започна да ближе млякото и захарта по страничния шев на полата на Ники. Тя го погали по главата и се опита да върне Т. Майкъл Дав обратно към всекидневието.

— Всяка сутрин ли разхождате кучетата тук?

— Точно така, шест сутрини в седмицата.

— Преди виждали ли сте убития тук?

Той драматично замълча. Ники се надяваше, че тепърва ще започне да играе на ниво „Джулиард“, защото до момента се справяше колкото слаб комик в нощен клуб.

— Не — оповести той.

— В показанията си сте казали, че когато сте дошли, го е хапело куче. Можете ли да го опишете?

— Изглеждаше шашаво, детективе, като малка овчарка, обаче някак си диво, нали разбирате?

— Като койот ли? — попита Ники.

— Ами, да, предполагам, но хайде стига — като се огледах за последно, се намирахме в Ню Йорк.

Ники си беше помислила същото.

— Благодаря ви за съдействието, господин Дав.

— Какво говорите, тая вечер ще пиша в блога си за това!

Хийт се отдалечи, за да вдигне мобилния си телефон.

Диспечерът й съобщи за анонимен сигнал — убийство при взлом в частен дом. Тя се отправи към Роули и Очоа, докато разговаряше, но те вече бяха разчели езика на тялото й и се подготвиха да тръгват още преди да е затворила.

Ники огледа местопрестъплението. Полицаите вече описваха мястото, магазините наоколо нямаше да отворят поне още два часа, а екипът по събиране на доказателства вече действаше. За момента нямаха повече работа тук.

— Още един, момчета — Тя откъсна страницата от тефтера си и подаде адреса на Роули. — След мен. На 78-а улица, между „Кълъмбъс“ и „Амстердам“.

И Ники се подготви за среща с нов труп.

Първото нещо, което забеляза, когато влезе в 78-а улица от „Кълъмбъс“, беше тишината. Тъкмо минаваше седем часът и първите слънчеви лъчи докосваха куличките на Музея по естествена история, разпръсквайки златиста светлина, която превръщаше жилищния квартал във ведър градски пейзаж, който направо молеше някой да го запечата на снимка. Спокойствието обаче също й се стори странно.

Къде бяха униформените? Къде бяха линейката, жълтата лента и групата зяпачи? Като разследващ полицай тя беше свикнала да пристига на местопрестъплението след първите.

Роули и Очоа реагираха по същия начин — личеше си от начина, по който отметнаха палтата от оръжията си, докато излизаха от колата и се огледаха, вървейки към Ники.

— Дали това е адресът — каза Очоа, без да задава въпрос. Роули се завъртя, за да огледа бездомника, който ровеше в боклука до пресечката с „Амстердам“. Освен него в западната част на 87-а нямаше никой.

— Все едно сме се появили първи на купон.

— Теб все едно те кани някой — заяде се партньорът му, докато наближаваха червеникавокафявите сгради. Роули не му отвърна. Щом стъпиха на тротоара, бъбренето секна, сякаш бяха пресекли невидима черта. Един по един минаха през пролука в редовете отпадъци и торби с боклук и застанаха от двете страни на Хийт, която спря пред съседната сграда.

— Адресът е в блок А, тоест, тук — приглушено каза тя, сочейки към приземния апартамент на половин етаж под нивото на улицата. Пет гранитни стъпала водеха от тротоара към малък тухлен двор, ограден с метален парапет, украсен с дървени саксии за цветя. Зад натруфените железни решетки на прозорците бяха спуснати тежки завеси. Фасадата над тях беше изпъстрена с декоративни каменни панели, а под свода, оформен от полегатите стълби, които водеха към апартамента горе, зееше широко отворената предна врата.

Ники им направи знак и ги поведе към нея. Хората й я последваха, готови да я прикрият. Роули наблюдаваше задния фланг, а Очоа беше резервният чифт очи на Хийт, която сложи ръка на пистолета си и се съсредоточи върху противоположната страна на входа. Когато се увери, че са готови и на позиция, тя извика:

— Полиция, ако вътре има някой, обадете се!

Те спряха и се заслушаха. Нищо.

Тренировките и дългогодишната работа в екип бяха превърнали тази част в рутина. Роули и Очоа впериха очи в нейните. Изчакаха да кимне три пъти, извадиха оръжията си и я последваха вътре, присвили колене и наведени леко напред.

Хийт бързо мина в коридора през малкото фоайе, следвана от Очоа. Целта беше да се движат бързо и да огледат всички стаи, като се прикриват един друг, но и да внимават да не се съберат на едно място. Роули беше изостанал, за да им пази гърбовете.

Първата врата отдясно водеше към официална столова. Хийт и Очоа влязоха заедно, тръгвайки в противоположни посоки. Вътре нямаше никой, но цареше пълна бъркотия. Чекмеджета и антични сандъци зееха над разхвърляните по дървения под сребърни прибори и порцеланови съдове.

От другата страна беше всекидневната, където цареше същият хаос. Върху разкъсаните книги лежаха обърнати столове и катурнати масички. Под сняг от бели пера се гушеха изпочупени вази и керамични изделия. От рамките висяха късове платно — някой беше раздрал картините. Купчина пенел от огнището се стелеше в камината и по ориенталския килим пред нея, сякаш оттам бе изпълзяло някакво същество.

За разлика от предната част на апартамента, в съседната стая светеше лампа и от мястото си Ники прецени, че е кабинет. Тя направи знак на Роули да остане на мястото си и да държи нея и Очоа под око, докато застанат от двете страни на вратата. Щом тя кимна, двамата нахлуха вътре.

Мъртвата изглеждаше на около петдесет години и седеше пред бюрото в офис стол, с глава, отпусната толкова назад, че сякаш беше замръзнала при засилката преди силна кихавица. Хийт описа кръг във въздуха с лявата си ръка, за да подскаже на партньора си да бъде нащрек, докато тя обикаля из отломките, пръснати по пода на офиса и проверява дали жертвата диша и има пулс. Отдръпна ръка от студената плът на трупа, вдигна очи и поклати глава.

От другата страна на коридора се чу звук и всички се обърнаха едновременно. Вратата на стаята, от която се бе разнесъл, беше затворена, но по лъскавия линолеум под нея се разливаше светлина. Хийт си представи най-вероятното разположение на стаите. Ако това беше кухнята, значи вратата, която видя в задната част на столовата, също водеше натам. Тя вдигна пръст към Роули и му даде знак да обиколи и да я изчака. Посочи часовника си и сякаш го разсече на две, указвайки половин минута. Той погледна към китката си, кимна и тръгна.

Детектив Очоа вече стоеше от едната страна на вратата. Тя застана от другата и вдигна ръката с часовника. На третото кимване нахлуха решително и шумно.

— Полиция! Не мърдайте!

Седналият пред кухненската маса мъж видя три пистолета, насочени към него от две врати и изпищя, вдигайки високо ръце. Когато осъзна какво става, Ники извика:

— Какво значи това, по дяволите?

Мъжът бавно свали едната си ръка и извади слушалките „Сенхайзър“ от ушите си. Преглътна с мъка и каза:

— Кое?

— Питам какво, по дяволите, търсиш тук!

— Вас чаках — каза Джеймисън Руук. Съзря на лицата им нещо, което не му хареса и добави: — Нали не очаквахте да седна вътре при нея?