Убийствена жега

Осем

Нещо изтръгна Руук от съня му. Сирена, вероятно на линейка, ако се съдеше по дълбокия пронизителен звук, която съобщаваше за себе си, преди да пресече Парк авеню и да заглъхне в нощта. Така и не беше свикнал с тази част от живота в Ню Йорк — шумът. За някои той се превръщаше във фонов шум, който се научаваха да пренебрегват, но не и за него. Разсейваше го през деня, докато работеше, а нощем сънят му винаги беше на пресекулки, защото този град никога не спеше. Помисли си, че някой трябва да напише песен за това.

С окото, което не беше притиснал към възглавницата, той погледна към светещия циферблат на ръчния си часовник, оставен на нощната масичка. 2:34. Оставаха им три часа сън, докато звъннеше алармата. Хм. Или може би два часа. Той се плъзна по леглото, за да се допре до Ники, посегна към нея и усети допира на чаршафа и възглавницата й. Бяха хладни.

Руук я откри в дневната, седнала на перваза на прозореца. Беше по тениска и долнище на анцуг „Гап“ с връв на кръста. Той спря на вратата, за да я погледа — седнала с брадичка, опряна на коленете и обвила краката си с ръце, втренчена в улицата долу, очертаният срещу стъклото силует приличаше на котешки.

— Можеш да влезеш — каза тя, без да обръща глава. — Знам, че си там.

— Какъв опитен наблюдател сте, детектив Хийт — каза той, мина зад нея и я прегърна откъм гърба.

— Чух те в момента, в който стъпи на земята в спалнята. Тропаш като впрегатен кон.

— Няма да ме чуеш да се оплаквам, когато ме сравняват с кон.

— Така ли? — тя извърна лице към неговото и се усмихна. — И аз нямам оплаквания.

— Това е добре. Не се налага да вадя книгата за оплаквания.

Ники сподави кикота си и отново се обърна към прозореца, като този път опря глава в корема му, усещайки топлината му на врата си.

— Мислиш си, че той е някъде навън ли? — попита Руук.

— Тексасецът ли? О, засега е навън. Засега.

— Да не се тревожиш, че може да дойде тук?

— Надявам се да дойде. Въоръжена съм, но ако това не стига и той стои мирен, може пък ти да го удавиш с кръвта от раните си. — Тя се наведе напред и посочи с брадичка над перваза. — Освен това капитанът постави патрул отпред. — Руук се наведе над нея, за да види покрива на полицейската кола, притискайки раменете й с тежестта си, и тя добави: — Нима не знае, че градът изживява бюджетна криза?

— Струва си, за да защити най-добрия си детектив.

Внезапно тя се промени. Изправи крака и се отдръпна от него, обръщайки се така, че да опре гръб в прозореца, а Руук седна на възглавницата до нея.

— Какво? — каза той и когато Ники не отговори, опря рамо в нейното. — Защо седиш тук по това време, какво те накара да се събудиш?

Ники се замисли за малко и отвърна:

— Клюките. — Тя леко извърна глава към него. — Мислех си какво грозно нещо са клюките. Как превръща хората в жертви и как, колкото и да повтаряме, че го мразим, сме пристрастени към него, сякаш е хероин.

— Разбирам те. Това всеки ден ме тормозеше, докато бях при Касиди Таун. Наричат онова, което вършеше, журналистика — онзи ден дори аз казах същото, докато спорех с пиар фокусника на Тоби Милз, — но истината е, че на Касиди Таун й пукаше за журналистиката толкова, колкото на испанската инквизиция — за справедливостта. Макар че Томас де Торквемада е имал повече приятели.

— Не говоря за Касиди Таун — каза Ники. — Говоря за себе си. За слуховете и клюките, които ме заобикалят, откакто ме изтипоса на корицата на известно списание. Затова така те скастрих днес в колата. Намекнаха ми, че съм спала с теб заради рекламата.

— Онзи адвокат, нали?

— Руук, няма значение кой беше. Определено не е първият, но поне ми го каза в очите. Обикновено хората само ме гледат или ги хващам да си шушукат. Откакто излезе статията ти, имам чувството, че се разхождам гола. Години наред градих професионалната си репутация. Досега никога не я бяха поставяли под въпрос.

— Знаех си, че оня шарлатанин ти е казал нещо.

— Чу ли какво ти казах току-що?

— Да, и те съветвам да не забравяш за кого става дума, Ник. Работи те, за да си издейства психологическо превъзходство, защото клиентът му е обречен. Ричмънд Върджънс ще стане Железен готвач, и още как — в затвора „Синг-Синг“.

Тя се изправи на едно коляно, обърна се към него и постави длани на раменете му.

— Искам да ме слушаш внимателно, защото това е важно. Слушаш ли ме? — Той кимна. — Добре. Защото ти говоря за нещо важно, което се случва с мен, а ти се отклоняваш по страничен път. Мислиш, че си с мен, но тичаш успоредно. Разбираш ли какво имам предвид?

Той отново кимна и тя каза:

— Не разбираш.

— Разбирам. Разстроена си заради долнопробния коментар на адвоката.

Тя свали ръце от раменете му и ги скръсти в скута си.

— Не ме разбираш.

— Ей! — Той я изчака да се обърне към него. — Разбирам те и ще ти кажа какво чувстваш. Струва ти се, че животът ти си е течал съвсем нормално, но тогава съм се появил аз. И какво направих? Поставих те на място, където не ти харесва, под светлината на прожекторите, където всички те гледат и клюкарстват по твой адрес, понякога зад гърба ти. Раздразнена си, защото се опита да ми кажеш, че не това си искала, но аз така си бях внушил, че това е добре за теб, че направих всичко възможно, освен да взема предвид твоите чувства. — Той спря и взе ръцете й в своите. — Правя го сега, Ник. Съжалявам, че те накарах да се чувстваш така. Мислех, че върша добра работа и се извинявам, че допуснах нещата да се усложнят.

Тя не знаеше какво да каже, така че се взря в него за миг. Накрая каза:

— Виж ти. Явно си ме слушал.

Той кимна сам на себе си и каза:

— Току-що направихме пробив в стил д-р Фил, нали?

Тя се засмя.

— Донякъде, да.

— Защото точно на такъв ми заприлича.

Двамата се усмихнаха и дълго се гледаха. Ники започваше да се чуди какво следва сега — разбирането, което бяха постигнали, дойде неочаквано и тя не беше подготвена за онова, което можеше да означава то. Затова постъпи както всеки път — реши да не решава, а просто да изживее момента.

Той явно мислеше за същото, защото в момент на неизказан унисон двамата се наведоха едновременно и нежно се целунаха. Когато вдигнаха глави, се усмихнаха отново и се прегърнаха, опрели брадички на раменете си, дишайки в такт, като един.

— Да знаеш, Руук, аз също съжалявам. За днес следобед в колата. Бях твърде груба с теб.

След цяла минута мълчание той каза.

— Да знаеш — обичам да си груба.

Ники се отдръпна и го погледна лукаво.

— О, така ли? — попита тя и посегна между краката му. — Колко груба?

Той сложи длан зад главата й и прекара дългите си пръсти през косата й.

— Искаш ли да разбереш?

Тя леко стисна и когато той ахна, каза:

— Нямам нищо против.

После самата тя ахна, когато Руук я вдигна на ръце и я понесе към спалнята. На половината път по коридора тя го гризна по ухото и прошепна:

— Като кажа „ананаси“, значи искам да спреш.

Ники искаше на следващата сутрин да пристигнат поотделно. Стана рано и докато излизаше, помоли Руук да вземе такси до тях, да се преоблече и много да се забави, преди да дойде в управлението. Около нея се вихреха достатъчно клюки и без двамата да се появят на работа заедно, сякаш току-що са позирали за рекламен плакат на предаването „На среща довечера“.

Хийт влезе в офиса шест и пет и с изненада видя, че Роули и Очоа вече са там. Роули беше на телефона, кимна й вместо поздрав и продължи да си води бележки.

— Здравейте, детектив Хийт — каза Очоа.

— Господа.

Обикновено единият й се усмихваше и за двамата, когато ги заговореше. Този път — нищо. Телефонът на Очоа иззвъня и докато той посягаше към него, тя каза:

— Какво имате против спането, момчета?

Никой не й отговори, а Очоа отговори на обаждането. Роули приключи своето и мина покрай нея на път към бялата дъска. Ники имаше чувствата, че знае какво са намислили и когато последва Роули до дъската, откри, че с Очоа са започнали нов раздел, озаглавен „Самотният странник“, с червен маркер.

Рейлз погледна бележките си, за да обнови изложението, което двамата бяха нахвърляли под залепената със скоч скица на тексасеца. Докато маркерът му скърцаше по искрящо бялата повърхност, Хийт надникна над рамото му и се зачете в спретнатите печатни букви. През нощта никой с огнестрелна рана и счупена ключица не се беше отбивал в спешните отделения в Манхатън и останалите квартали на Ню Йорк. Все още очакваха обаждане от Джързи. При проверките по аптеките южно от Канал стрийт и западно от „Сейнт Джеймс Плейс“ никой не се сети за клиент, отговарящ на описанието на Текс. Дигитални копия на портрета му бяха разпратени из всички частни лекарски кабинети в случай, че той решеше да потърси помощ.

От графа „Патрули/Стандарт на живот“ ставаше ясно, че Роуч вече са се свързали с всички управления, без да попаднат на оплаквания, арести или прибрани от полицията бездомници, които да отговарят на описанието на нейния човек.

Ники Хийт ставаше свидетел на начина, по който се подкрепят ченгетата. Една от тях бе нападната и стоическата реакция на Роуч беше да дойдат в управлението по тъмно и да започнат да преобръщат всички възможни камъни. Това не беше просто въпрос на принцип, а самият живот. Защото в техния град не можеш да направиш такова нещо и да се измъкнеш безнаказано.

При всяка друга професия такъв момент би довел до топли чувства и обща прегръдка, но това бяха нюйоркски ченгета, така че когато Очоа остави телефона и застана до нея, тя каза:

— Вие двамата само толкова ли свършихте?

Роули, който още пишеше, затвори маркера и се обърна към нея, без да променя сериозното си изражение.

— Ами, толкова — нали ти позволи заподозреният да се измъкне.

— Във всеки случай се стараем — добави Очоа и добави. — Ти поне добре нареди селяндура, преди да го изтървеш, нали?

И това беше всичко. Без да се тупат раменете, тримата си казаха каквото искаха. Тя „Благодаря ви, задължена съм ви“, а те — „Пазим ти гърба, винаги и навсякъде“. След което се върнаха на работа, преди някой да се е разциврил.

Очоа каза:

— Току-що се обадиха от Съдебна медицина. Не съм спирал да ги тормозя за лентата, която ти намери на перона. Тестовете са готови, в момента ни пращат дигиталните снимки.

— Браво, Очоа — похвали го тя, развълнувана от мисълта, че скоро ще разполага с доказателства, които да човърка, и включи компютъра си.

Руук влезе с ведро „Добро утро!“ и подаде на Роули изпъстрена с мазни петна хартиена торба.

— Съжалявам, имаха само обикновени.

Роули присви очи към ъгълчето на устните му.

— Имаш нещо отстрани. Ей там.

Руук вдигна ръка към лицето си и на пръста му остана парченце глазура, поръсена със синьо.

— Е, казах само, че тези с глазура свършиха, не съм споменавал кога. — Той изяде късчето и се обърна към Ники, прекалявайки с опита да звучи небрежно. — Как си тази сутрин?

Ники едва-едва вдигна поглед от екрана.

— Заета.

Докато тя чакаше сървърът да приеме името и паролата й, Очоа каза:

— Нали вчера ми каза да говоря с Лорън Пари за ситуацията с Човека койот? — Ники го погледна с укор и той заклати глава. — Тоест, г-н Човека койот. Права беше, аутопсията на Падийя е била отложена. Тя самата ще я направи още днес сутринта.

— Другите новини за Падийя не са толкова добри — каза Роули. — Не открихме нищо при проверката на апартаментите и магазините в близост до мястото, където открихме трупа. Същата работа и при камерите за наблюдение.

— Което ми напомня — обади се Руук. — Днес четохте ли „Леджър“?

— „Леджър“ не струва — каза Очоа.

— Да оставим това на комитета „Пулицър“ — каза Руук, — но вижте тук. Снощи по залез-слънце в Сентръл Парк е бил забелязан койот.

Той вдигна заглавната страница. Ники се извърна от монитора и разпозна наглите очи на зърнистата снимка, на която животното надничаше от храстите до замъка „Белведере“.

— Страхотно заглавие — каза Роули и го прочете на глас, сякаш останалите не можеха го видят и сами, а размерът на буквите не беше като на най-горния ред на офталмоложките таблици.

— Койот. — Той взе вестника от Руук, за да го разгледа. — Винаги правят такива въртели със заглавията.

— Тъпо — каза Очоа. — Може ли? — Руук кимна и Роули му подаде вестника, а той го остави настрана. — Както казах, „Леджър“ не струва. Цената обаче е хубава.

— Хайде, момчета и момичета.

Детектив Хийт отвори прикачения файл в имейла от Съдебна медицина — огромно изображение, съдържащо снимки на всеки сантиметър от лентата. Ники прочете имейла от лаборанта на глас:

— „В случай, че не сте запознати с нискотехнологичния феномен, наречен пишеща машина… — Страхотно, техничарски хумор — отбеляза тя и продължи: — При всяко натискане на клавиш изпъкналата метална буква върху чукчето удря лентата, отпечатвайки буквата не само върху страницата, но и върху нея. При всеки удар тя се премества с един знак, което ни позволи да я сканираме като телеграфна лента и да разчетем поредицата от букви, отпечатани върху страницата“.

— Тоя положително е гледал „Аватар“ шест пъти — каза Роули, а Ники продължи да чете.

— „За съжаление собственикът на тази лента я е превъртал и използвал отново и отново, печатайки върху старите знаци, в резултат на което повечето от текста е напълно унищожен.“

— Касиди беше стисната — заяви Руук. — Това вече съм го написал в статията.

— Поне част от лентата чете ли се? — попита Очоа.

— Чакай. — Ники прочете остатъка от имейла на ум и го резюмира: — Каза, че е отбелязал изображенията, на които има надежда да открием нещо полезно. Ще изпрати лентата на рентген, за да провери дали не може да разчете още. Това отнема време, но ще ни съобщи… щастлив е да…

— Да, какво? — попита Очоа.

— Да продължи да живее в мазето на родителите си? — предположи Руук, но Роули прочете последния ред над рамото на Ники.

— Щастлив съм, че имах привилегията да направя услуга на известната следователка Ники Хийт.

Ники видя гримасата на Руук, но я пренебрегна.

— Да си ги разделим и да започнем прегледа.

Роули и Очоа взеха по петнадесет изображения всеки и ги прехвърлиха на мониторите на бюрата си. В тази област познанията на Джеймисън Руук за жертвата очевидно можеха да се окажат полезни, така че Ники повери няколко файла и на него, на бюрото, което си беше избрал. Останалите запази за себе си.

Работата беше скучна и времеемка. Трябваше да отварят всяко изображение поотделно и да търсят думи или изречения, които да изяснят за какво става въпрос. Роули отбеляза, че сякаш се взира в една от онези матрични картини, които закачаха по моловете — ако примижиш по правилния начин, успяваш да видиш чайка или кученце. Очоа каза, че е по-скоро като да се опитваш да съзреш Дева Мария върху кората на дърво или Хоакин Финикс върху препечена филийка.

Ники нямаше нищо против приказките им — благодарение на тях работата от тежка ставаше само изтощителна. Докато присвиваше очи срещу монитора, тя им припомни своите правила по време на разследване. Правило 1: Последователността на събитията е твой приятел. Правило 2: Понякога детективът върши най-добрата си работа на бюро.

— Ей сега ми хрумна и трето правило — обади се Очоа от бюрото си. — Пенсионирай се възможно най-рано.

— Открих нещо — каза Руук. И тримата следователи се събраха зад стола му, доволни, че имат възможност да се отдалечат от мониторите си, дори ако се окажеше напразно. — Няколко думи, които мога да дешифрирам, пет на брой.

Ники се наведе над Руук, за да се доближи до екрана и гърдата й докосна рамото му. Стана случайно и тя усети, че се изчервява, но изображението на компютъра я накара да забрави за това разсейване.

— Така, това е кадър 0430, „ми заби нож в гърба“. — Ники усети лек прилив на адреналин. — Да видим 0429 и 0431.

— Мисля, че 0429 е при мен — каза Роули и забърза към бюрото си, докато Руук отваряше 0431, където лентата беше надъвкана и нечетлива. Когато Роули им каза „Елате да видите“, всички вече се бяха събрали зад него. На монитора му се виждаше снимката преди „ми заби нож в гърба“ и на лентата имаше напечатано име. Което бе известно и на четиримата.

Хийт и Руук стояха в дъното на репетиционна зала „Челен“ и наблюдаваха как Солей Грей преговаря хореографията на новия си видеоклип с шестима танцьори.

— Не, че не се кефя на пропуските си — каза Руук, — но ако знаем, че Текс е убиецът, защо се занимаваме с нея?

— От лентите разбрахме, че Касиди е пишела за Солей, а тексасецът ги открадна, нали така?

— Значи смяташ, че Солей и Текс имат нещо общо?

Следователката изви устни надолу.

— Не съм сигурна, че нямат. А сега имам въпрос към теб — имаше ли някакво напрежение между Касиди и нашата рок звезда?

— Не повече, отколкото между нея и всеки друг. Ще рече „доста“. Често започваше очерците си с поредния провал в опитите на Солей да откаже наркотиците, но това е по-скоро минало. Неща, които открих в архивите, докато проучвах. Едно време Солей е била по-дива, което винаги е било добре дошло за Касиди.

Преди шест години, когато беше на 22, а да си „емо“ беше модерно, Солей Грей беше навъсена емо икона, въпреки че едва ли имаше на какво да се въси — групата й беше спечелила няколко златни плочи и цяло лято пълнеше стадионите в Северна Америка, Европа и Австралия, докъдето пътуваше с „Чесна“ 525. Ранните песни, които Солей пишеше и изпълняваше, като „Бодливо сърце“, „Неясни послания“ и особено „Вирус в душата ти“ (песен от втория им албум), спечелиха милиони долари, както и овациите на критиците. „Ролинг Стоун“ я нарече „женската версия на Джон Мейър, преди да се прочуе“, като напълно пренебрегна останалите членове на групата, вторачвайки се в солистката, която перманентно се взираше напред през завеса от разбъркани черни кичури с очертани със спирала безнадеждни зелени очи.

Слуховете за наркоманията й набраха скорост, когато Солей започна да закъснява за концертите с часове, а понякога изобщо не се появяваше. На едно видео в YouTube17, записано с мобилен телефон, се виждаше как се препъва пияна по сцената и забравя собствените си текстове, въпреки че публиката се опитва да й подсказва. През 2008 разтури групата под предлог, че ще пее соло, но вместо това купонясва година и половина, без да напише или запише каквото и да било.

Макар че студията и концертите бяха заменени с наркотици и клубове, Солей продължи да привлича общественото внимание, след като тръгна с Рийд Уейкфийлд, известен млад актьор, чиято слабост към дрогата и нощния живот в Ню Йорк отговаряше на нейната. За разлика от нея обаче той успяваше да запази кариерата си. Двамата се преместиха в апартамента й в Ийст Вилидж, когато той започна да снима историческа драма, в която играеше незаконния син на Бенджамин Франклин. Снимките продължиха по-дълго от връзката им, която беше взривоопасна и изпъстрена със среднощни посещения от полицията. След като разтури групата, Солей скъса с Рийд и погреба болката си в студиото, където се отдаваше на дълги записи и творчески спорове, които не довеждаха до нищо съществено.

Миналия май, няколко дни след като се върна в Ню Йорк от Кан, където беше получил специалната награда на журито за изпълнението си на копелето на първия американски посланик във Франция, Рийд Уейкфийлд се направи на Хийт Леджър и умря от случайна свръхдоза.

Това оказа огромно въздействие върху Солей. Тя отново спря да работи, но този път за да постъпи в клиника за наркомани в Кънектикът, от която излезе чиста и съсредоточена. Още в деня на изписването си се върна в студиото, за да запише баладата, която беше написала, лежейки в леглото си във Феърфийлд Каунти, за да се сбогува с актьора, когото бе обичала. Песента предизвика противоположни отзиви — според някои беше прочувствен химн, посветен на загубата и крехкостта на живота, а други я нарекоха безсрамна производна на „Огън и дъжд“ на Джеймс Тейлър и „Всички страдат“ на Ар И Ем. Така или иначе, още първия ден баладата достигна десето място в Топ 10, а Солей Грей официално започна соло кариерата, която й се изплъзваше от толкова време.

Начинът, по който се държеше пред света, също се беше променил. И докато я наблюдаваха как танцува на фона на песен от новия си албум, „Рестартирам живота си“, Хийт и Руук видяха жена, чиято кариера и ново мускулесто тяло са претърпели пълна промяна.

Оглушителната музика престана и хореографът даде 5 минути почивка, но Солей възрази:

— Не, хайде пак — тези танцуват така, сякаш са със снегоходки.

Тя застана на първа позиция, а мускулите й проблясваха на суровата светлина в репетиционната. Пухтейки, мъжете се наредиха зад нея, но хореографът поклати глава в посока на аудиоинженера.

— Добре. Спомни си това, чвор такъв, когато започнат снимките и се зачудиш защо танцът не струва — каза му тя и ядосано тръгна към вратата. Щом се доближи, Ники й пресече пътя.

— Г-це Грей?

Солей забави ход, но само колкото да прецени Ники, сякаш щяха да се бият. Хвърли преценяващ поглед и на Руук, но се съсредоточи върху нея.

— Коя сте вие, по дяволите? На репетицията не се допускат външни хора.

Детектив Хийт й показа значката си и се представи.

— Бих искала да ви задам няколко въпроса за Касиди Таун.

— Сега ли? — Когато Ники само я изгледа, Солей изруга. — Каквото и да ме питате за нея, отговорът ми ще бъде един и същ. Кучка.

Тя отиде до малката сервизна масичка в ъгъла и извади бутилка „Фиджи“ от кофа с лед, без да предложи и на тях.

— Страхотно танцувате — каза Руук.

— Глупости. Ченге ли си? Защото не приличаш на такова.

Ники веднага се възползва.

— Работи с нас върху един случай.

Нямаше смисъл да я стряска, като разкрие, че той работи за пресата.

— Изглеждате ми позната — Солей Грей наклони глава на една страна, оглеждайки Ники. — Бяхте на корицата на онова списание, нали?

Хийт отказа да тръгне по този път и каза:

— Приемам, че знаете, че Касиди Таун беше убита.

— Да. Трагична загуба за всички ни. — Тя отви синята капачка и се нагълта с вода. — Защо ми говорите за тая мъртва кучка? За да ме развеселите?

— Касиди Таун често ви споменаваше в колонката си — присъедини се Руук.

— Гаднярката отпечата цял куп клюки и лъжи по мой адрес, ако това наричате писане. Анонимните й източници и неназованите й шпиони твърдяха какво ли не — че смъркам кокаин от синтезатор „Хамънд“ В3, че съм обарала Клайв Дейвис на наградите „Грами“…

— И че сте стреляли по продуцента си с пистолет 38 калибър по време на записите със старата ви група — каза Руук.

— Не е вярно. — Солей взе една кърпа от коша до прозореца. — Пистолетът беше 44 калибър. — Тя избърса потта от лицето си и добави: — Хубави времена бяха.

Ники отвори тефтера си и извади химикалката — това винаги помагаше на хората да приемат разговора сериозно.

— Контактували ли сте лично с Касиди Таун?

— Какво значи това? Нали не си мислите, че имам нещо общо с убийството й?

Ники не се отклони от пътя си, събирайки фактите троха по троха, трупайки незначителни отговори и търсейки разминавания в тях.

— Разговаряли ли сте с нея?

— По-скоро не.

Това със сигурност беше опит да отклони въпроса.

— Значи никога не сте разговаряли?

— Напротив. Пиехме чай всеки следобед и обсъждахме рецепти.

Опитът на Ники с клюките й помогна да разбере отношението на певицата към Касиди Таун, но ченгето в нея осъзнаваше, че този сарказъм е просто блъф. Време беше да я притисне.

— Твърдите, че никога не сте разговаряли с нея, така ли?

Солей опря хладното дъно на бутилката до лицето си.

— Не, не твърдя такова нещо.

— Виждали ли сте я някога?

— Сигурно, да. Когато си известен, градът се смалява, нали знаете?

Ники знаеше.

— Кога видяхте Касиди Таун за последен път, г-це Грей?

Солей изду бузи и се престори, че мисли усилено. Ники смяташе, че играта й е на едно ниво с тази на студента от „Джулиард“ с кучетата, с други думи, неубедителна.

— Не си спомням. Вероятно е било отдавна. Очевидно не ми е било важно. — Тя хвърли поглед към танцьорите, които се връщаха след почивката. — Вижте какво, снимам видеоклип, а вие ме задържате.

— Добре, разбирам. Само още един въпрос — каза Ники с вдигната химикалка. — Можете ли да ми кажете къде бяхте между един и четири часа в нощта на убийството на Касиди Таун?

Убиецът вероятно беше тексасецът, така че алибито на Солей, както и на всеки друг, замесен в този случай, вече не беше толкова важно, но Ники се вкопчи в процедурите, които винаги й помагаха.

Солей Грей се забави, докато преброи нощите и каза:

— Да, мога. Бях с Али, една асистентка от звукозаписното студио.

— През цялото време ли бяхте с нея? Цяла нощ?

— Ъъ, да видим… — Поведението на Солей задейства радара на Хийт. Това чудене понамирисваше на опит да спечели време. — Да, почти цяла нощ, до около два и половина.

— Бихте ли ми дали името и номера на тази Али?

След като й даде информацията, Солей бързо добави:

— О, почакайте. Току-що си спомних. След Али отидох при Зейн, свиреше на клавишни в старата ми група.

— По кое време беше това?

— Около три, предполагам. Вечеряхме късно, а аз се прибрах и си легнах към четири, четири и половина. Приключихме ли?

— Имам още един въпрос — каза Руук. — Как сте направили такива бицепси? Да не подгрявате концертите на Мадона?

— Ей, както е тръгнало, Мадж ще подгрява моите.

Тихият звън на асансьора ехтя из облицованото с розов мрамор преддверие на „Рад Дог Рекърдс“, докато се изгуби във високия сводест таван. Слезе само една млада жена малко над двадесетте, вдигна поглед от блекберито си, забеляза Хийт и Руук, застанали на рецепцията и тръгна към тях.

— Здравейте, аз съм Али — каза тя, още преди да е стигнала. След като си стиснаха ръцете и се представиха един на друг, Ники я попита дали има време да поговорят. Тя прие, но с уговорката, че може да отсъства от бюрото си само за пет минути.

— Гледали ли сте „Дяволът носи Прада“? — попита Али. — Моят носи „Ед Харди“ и е мъж, но останалото е точно както във филма.

Тя ги придружи през коридора до ред столове, излети от твърда пластмаса, която изобщо не абсорбираше звуците, които ехтяха из помещението. На Ники й направи впечатление колко са удобни.

Руук се настани срещу тях двете на голям бял пластмасов стол.

— Все едно чакаме совалката до космическата станция — отбеляза той, погледна към масичката за кафе и забеляза корицата на Ники най-отгоре върху купчината списания. Той взе новия брой на „Върайъти“, престори се, че го преглежда и го захвърли върху „Фърст Прес“.

— За убийството ли се отнася? На онази жена с клюкарската колонка? — Али отметна косата си зад ухото и завъртя краищата й между пръстите си.

Ники очакваше, че Солей ще я предупреди, преди да стигнат и беше права. Това обясняваше нервните тикове на асистентката. Време беше да провери дали е така.

— Правилно. От къде знаете?

Очите й се разшириха и тя избъбри:

— О, Солей се обади и ми каза, че може да дойдете. — Али облиза устни и езикът й сякаш се сдоби с розов чорап. — Досега не съм си имала работа с полицията. На концерти — да, но там са основно пенсионери.

— Солей Грей каза, че сте били с нея в нощта на убийството на Касиди Таун. — Хийт извади своя тефтер със спирала, за да демонстрира, че казаното ще се записва, и зачака.

— Ами… да.

Поколеба се точно толкова, че да накара Ники да я притисне.

— От колко до колко часа? — Тя махна капачката на химикалката. — Бъдете възможно най-точна.

— Ъъ, видяхме се в осем. В десет отидохме до „Мюзик Хол“.

— В Бруклин? — попита Руук.

— Да, в Уилиамсбърг. На таен концерт на Джейсън Мраз. Не е подписал с нас, но имаме пропуски.

Ники добави:

— Колко останахте там?

— Джейсън излезе на сцената в десет, тръгнахме си към 11:30. Така добре ли е?

— Али, трябва да знам кога си е тръгнала.

— Между нас ли ще си остане?

Ники повдигна рамене.

— Засега.

Тя се поколеба и каза:

— Тогава си тръгна. В 11:30.

Ники нямаше нужда да преглежда записките си, за да разбере, че онова, което й беше казала Солей, не е вярно. Али отново отметна косата си зад ухото.

— Нали няма да кажете на Солей?

— Че ви е помолила да излъжете при разследване на убийство ли? — Долната устна на Али затрепери и Ники сложи ръка на коляното й. — Успокойте се, постъпихте правилно. — Али й отправи бърза усмивка, Ники й отвърна и продължи: — Солей и Касиди Таун си имаха зъб, нали?

— Да, оная кучка… извинете, но тя постоянно публикуваше всякакви гадости за Солей. Солей направо откачаше от яд.

— Наясно сме — каза Ники. — Чували ли сте я да казва нещо заплашително по адрес на Касиди Таун?

— Е, кой не говори така, когато е бесен? Това не значи, че го е направила. — Али виждаше, че ги е заинтригувала и се заигра с джойстика на блекберито, само за да се занимае с нещо друго. Когато вдигна очи и видя, че Ники внимателно я гледа, тя остави телефона на масичката и зачака, знаейки какво ще последва.

— Какво сте я чули да казва?

— Това бяха само приказки — сви рамене Али, а Хийт просто я наблюдаваше и чакаше. Руук се наведе напред и се усмихна.

— Състезанията по взиране винаги ги печели, знам от опит. Най-добре се предайте.

Али реши да си признае.

— Една вечер миналата седмица ме изведе на вечеря. Готините певци го правят, знаят колко получавам. На Солей й се ядеше италианско, така че ме заведе в „Бабо“. — Тя не разчете правилно погледа, който си размениха останалите двама и обясни: — Ресторантът на Марио Батали на Уошингтън Скуеър.

— Да, страхотен е — каза Руук.

— Седнахме на горния етаж, но на Солей й се доходи до тоалетната, така че се извини и слезе долу. Минута по-късно чух викове и страхотен трясък. Познах гласа на Солей, изтичах долу и видях Касиди Таун паднала на пода, с преобърнат стол. Точно когато стигнах, Солей грабна един нож от масата й и каза… — Али отново преглътна на сухо. — Каза „Значи обичаш да забиваш ножове в гърбовете на хората? Ще ти хареса ли, ако аз забия един в твоя, прасе такова?“

Ники излезе от гаража срещу Таймс Скуеър и видя Руук, който купуваше два хотдога от една будка срещу студиото.

— Затова ли скочи от движеща се кола? — попита тя.

— Не се движеше, по-скоро се помотаваше — каза той. — Видях будката и се хвърлих да се проявя като герой. Все пак, това ми е основната функция, а и така си поддържам рефлексите. Хотдог?

Той й подаде един.

— Не, благодаря, професията ми е достатъчно опасна.

Докато пресичаха „Бродуей“, детектив Хийт по навик се оглеждаше за подозрително паркирани коли, а когато стигнаха до другата страна на улицата, Руук вече беше изял хотдога си.

— Не знам дали ще мога да изям два. О, какво пък, мога.

Той заръфа другия, като пълнеше бузите си като катерица, за да я разсмее, докато вървяха на север, провирайки се между туристите. Ники си каза, че ако се изключи оръжието на бедрото й, и те можеха да минат за двойка от предградията.

Докато преглъщаше, Руук попита:

— Защо проверяваме другото алиби на Солей? Да предположим, че е наела тексасеца, за да наръга Касиди Таун. Какво ще разберем от това къде е била?

— Ще получим възможност да разговаряме с нейни близки. Следваме следите, с които разполагаме, а не онези, които ни се ще да имахме. Освен това виж какво разбрахме след последната проверка.

— Че Солей ни излъга?

— Именно. Да поговорим с още няколко души — може да ни кажат истината.

Докато чакаха на светофара на 45-а улица, Руук проследи погледа й до павилиона за вестници, където дузина корици с Ники Хийт висяха от покрива, захванати с щипки за пране.

— Колко седмици остават до ноември? — попита тя. После светлината се смени, те пресякоха улицата и влязоха в преддверието на хотел „Мариот Марки“. Зейн Тафт, който бе свирил на клавишни в старата група на Солей, се намираше точно там, където агентът му бе казал на Ники — в балната зала на хотела, на деветия етаж. Тя беше взела номера му, но не се обади предварително — Солей може би вече му беше пратила СМС, както на Али, но ако не беше, нямаше смисъл да го предупреждава, за да му даде възможност да се обади на бившата си вокалистка, за да си сравнят алибитата.

Той беше сам в залата, на платформа, издигаща се над празния дансинг, и настройваше синтезатора си. Първото, което забеляза Ники, беше усмивката му — широка, открита и пълна със съвършени зъби. Той извади няколко кутийки кола лайт от кутията с лед — явно се радваше, че ще му правят компания.

— Тази вечер ще свиря — рожденикът удря шейсетака.

— Парти за рожден ден? — учуди се Руук, а Зейн повдигна рамене.

— Такъв е животът. Преди четири години точно на тази дата свирех втория си бис в зала „Холивуд“, Пол Макартни седеше на първия ред, а аз се гледах с Джесика Алба, а сега… — той отвори алуминиевата кутия и пяната избликна нагоре. — Трябваше да си наема бизнес мениджър. Все едно, днес ще получа три стотака отгоре, защото рожденикът харесва Франки Вали и „Четирите годишни времена“, а аз знам всички песни от мюзикъла „Джързи Бойз“. — Той изсмука пяната по ръба на кутията. — Истината е, че Солей беше цялата група. Тя получи страхотен договор, а аз свиря „Обичаш ли пиня колада?“ на дядовци, които са достатъчно устойчиви на рецесията, за да си позволят собствено парти.

— Не звучите огорчен — каза Ники.

— Каква полза? Освен това Солей е добър приятел. Наглежда ме от време на време, а когато чуе, че някъде има запис, ме препоръчва. Не е лошо.

Той се усмихна и зъбите му й напомниха за клавишите на синтезатора му.

— Напоследък виждали ли сте се с нея? — Ники зададе въпроса по-общо, за да види как ще отговори той.

— Да, преди около половин час се обади да каже, че може да се отбие онази известната следователка, как й беше името. Тя го каза, не аз.

— Няма проблем — каза тя. — Солей каза ли ви защо сме тук?

Той кимна и отново отпи.

— Истината е следната — да, с мен беше онази нощ. Така де, когато е била убита онази дама. Обаче не за дълго. Видяхме се в „Бруклин Дайнър“ на 57-а около полунощ, но едва бях успял да отхапя от хотдога си, когато й се обадиха, тя изперка и каза, че трябва да тръгва. Но Солей си е такава.

— Никога не успявам да си довърша хотдога — каза Руук, — а често ги ям.

Ники не му обърна внимание.

— Колко време остана с вас?

— Десет минути, ако има и толкова.

— Каза ли кой й се е обадил?

— Не, но чух името му. Нарече го Дерек. Запомних го, защото си казах „Дерек и Доминос“, групата, нали се сещате.

И той засвири известното соло от „Лейла“, а кодата прозвуча толкова автентично, сякаш групата се намираше в стаята. По-късно същата вечер Зейн щеше да свири „Големите момичета не плачат“ в чест на озеленител от Масапека, Лонг Айлънд.

Щом вратите към балната зала се затвориха, Руук каза на Хийт:

— Нали знаеш как постоянно се шегуваш, че нищо не знам за случая?

— Кой казва, че се шегувам?

— Ще трябва да престанеш. Защото знам кой е Дерек.

Ники направи обратен завой насред фоайето и застана пред него.

— Наистина ли? Знаеш кой е Дерек?

— Да.

— Кой?

— Не знам.

Тя изохка и тръгна към асансьора, а той я догони.

— Чакай, исках да кажа, че не съм го виждал. Само че веднъж бях при Касиди Таун, когато й се обади някакъв Дерек и чух фамилното му име, когато асистентката й каза, че той се обажда.

В мозъка на Ники засвяткаха множество синапси едновременно.

— Руук… ако има връзка между Солей, този Дерек и Касиди Таун… не искам да бия камбаните предварително, но имам идея.

— И аз — каза той. — Първо ти.

— Първо, той може да е тексасецът.

— Да — съгласи се Руук. — Моментът, в който се е обадил на Солей, нейната реакция… Дерек може би е убиецът. Може двамата с Дерек да имат нещо общо с материала, за който Касиди не искаше да ми разкаже. Искали са да го докопат и са я убили.

— Добре, добре. Каква е фамилията му?

— Забравих. — Тя го блъсна и той се спъна в една саксия. — Чакай, чакай малко. — Руук извади тетрадка с черна кожена подвързия и прелисти няколко страници. — Ето го. Дерек Сноу.

Проследяването на адреса не отне дълго. Половин час по-късно Хийт паркира пред една сграда на 8-а улица, на няколко пресечки от „Астор Плейс“. Дерек Сноу живееше на петия етаж.

Двамата с Руук се качиха до горе, придружени от отряд тежковъоръжени полицаи, взети назаем от 9-о управление. При противопожарната стълба чакаше втори контингент, половината долу, половината — горе. За награда, че се качиха пеша, на почукването им не отговори никой.

— Минава един часът — каза Руук. — Може да е на работа.

— Може да се отбия при съседите, в случай, че някой знае къде работи.

— Не мисля, че това ще ти е от полза.

Ники го изгледа объркано.

— Защо?

Руук се наведе към вратата и докосна носа си. Тя също се наведе и подуши.

Носеха таран, но домоуправителят беше там и отключи апартамента. Ники влезе, покрила носа си с едната си ръка и хванала дръжката на оръжието си с другата. След нея влязоха полицаите, а после и Руук.

Първото, за което си даде сметка, когато видя трупа на Дерек Сноу беше, че това не е тексасецът. Младият афроамериканец седеше приведен на масата, захлупил лице върху една постелка. Засъхналата кръв върху бялата му риза и линолеума под него бе изтекла от едно пробождане точно под сърцето. Когато полицаите й направиха знак, че са проверили другите стаи, Хийт се обърна и видя коленичилия до тялото Руук, който проверяваше горната част на ръцете му, точно както възнамеряваше и тя.

Той се обърна към нея и каза думата в момента, в който тя си я помисли.

— Лепило.