Убийствена жега

Четиринадесет

Мичъл Пъркинс, главен редактор, отдел „Нехудожествена литература“, „Епиметей“, отвори очи в стаята си на четвъртия етаж на болница „Сейнт Люкс-Рузвелт“ и видя, че от двете страни на леглото му седят Ники Хийт и Джеймисън Руук. Следователката се изправи и застана до него.

— Как се чувствате, г-н Пъркинс, искате ли да повикам сестрата?

Той затвори очи за миг и поклати глава.

— Жаден съм.

Ники взе късче лед от чашата на количката му, подаде му го с лъжичката и го наблюдава, докато му се наслаждаваше.

— Благодаря ви… че помогнахте на жена ми. Преди да заспя, тя каза, че сте изпратили полицаи за нула време.

— Всичко е наред, г-н Пъркинс, дори в момента да не се чувствате много добре. — Тя му подаде още една лъжичка лед, без да я е помолил. — Видяхте ли кой ви причини това?

Той поклати глава и изкриви лице от болка.

— Който и да е бил, нападна ме в гръб. Кварталът обикновено не е опасен.

— Все още проучваме, но аз не смятам, че става дума за обир — Ники остави чашата на количката. — Възможно е това да е човекът, който се е опитал да проникне в апартамента ви. — Пъркинс кимна, сякаш и той бе обмислял същата възможност. — Не можем да бъдем абсолютно сигурни, защото съпругата ви не е видяла крадеца. Каза, че някой се е опитал да отвори прозореца, алармата се е включила и онзи е избягал.

— Бих се обзаложил — обади се Руук, — че е тръгнал по 96-а улица.

— Голям късметлия съм — добави Пъркинс, а Хийт скептично вдигна вежда.

— Нападателят е бил късметлия. Другият важен фактор е, че портфейлът и часовникът ви още са у вас.

— Взе ми куфарчето.

— Защото вероятно е искал точно него. — Ники повдигна чашата с леда, той поклати отрицателно глава и присви очи.

— Някой много държи да докопа ръкописа на Касиди Таун, г-н Пъркинс. — Засега Хийт не успяваше да убеди никой съдия да издаде заповед за претърсване в издателството и не й беше лесно да сподави раздразнението в гласа си. — Онзи, за който казахте, че не бил у вас.

— Не съм казвал, че не е у мен.

Зад нея Руук изсумтя — явно си мислеше същото, което и тя. Пъркинс очевидно се чувстваше по-добре, защото отново увърташе. Независимо дали носеше костюм или болнична пижама, той не можеше да не шикалкави.

— Добре, не казахте, че не е у вас, само се престорихте. Хрумвало ли ви е, че сега не е моментът да се хващате за думата?

Редакторът не отговори и отпусна глава на колосаната възглавница.

— Знаем какво сте носили в куфарчето си, открихме заглавната страница. Останалото вече не е там. — Тя изчака думите й да окажат влияние и реши да действа. — Виновникът още е на свобода. За момента разполагаме само с безполезни описания, така че ни е нужно нещо, което да ни подскаже какъв е мотивът му.

Не й беше приятно да тормози мъж с мозъчно сътресение, счупен крак и три спукани ребра, но това не значеше, че не би го направила. Ники реши да изиграе най-силната си карта — тази на страха.

— Искате ли да ни помогнете, или ще рискувате онзи човек да опита отново, когато вас ви няма и жена ви може да не извади такъв късмет?

Той не мисли дълго.

— Ще се обадя в офиса и ще им наредя веднага да ви изпратят копие от ръкописа.

— Ние ще пратим човек, ако нямате нищо против.

— Както желаете. Знаете ли, носех го със себе си, защото бях на косъм да ви го предам. На косъм. — За миг редакторът свъси чело. — Можехме да си спестим всичко това, ако бях… — Той не довърши признанието си и се размърда неловко, опитвайки се да се надигне, за да бъде с лице към нея. — Моля ви да ми повярвате. Разбирам, ако ви е трудно предвид… разговорите ни до момента, но ви казвам самата истина.

— Продължавайте.

— Последната глава не е у мен. Материалите, които получих от нея, бяха непълни и разглеждат единствено живота на Рийд Уейкфийлд и няколкото месеца преди да загине. Касиди не ми прати последната глава, каза, че именно тя разкрива кои са хората, отговорни за смъртта му.

— Чакайте малко — намеси се Руук. — Смъртта му беше обяснена със случайна свръхдоза. Мислех, че е умрял сам.

Пъркинс поклати глава.

— Не и според Касиди Таун.

Това, разбира се, директно противоречеше на официалните заключения на съдебния лекар, както и с информацията, събрана от Ники при проверките на казаното от персонала в „Драгънфлай“, включително двамата управители, Дерек Сноу и икономката, открила тялото. Всички знаци сочеха към прекалено голяма доза лекарства, взета без умисъл, след която Уейкфийлд е умрял тихичко в съня си, без никакви посетители в нощта преди или сутринта след смъртта му.

— Г-н Пъркинс, Касиди Таун уточни ли какво има предвид под „хората, отговорни за смъртта му“? — попита Хийт.

— Не.

— Защото ако е истина, тази фраза може да означава много неща. Например онзи, който му е продал лекарствата или е написал рецептата.

— Или — допълни Руук, — че Уейкфийлд не е бил сам и купонът в стаята му е излязъл от контрол. Което би означавало, че никой не се е обадил в полицията или на бърза помощ и вместо това са го оставили и са си тръгнали. Има защо да се опитват да покрият такова нещо.

— Дерек Сноу е работел там — каза Хийт. — Дали е участвал в заговора, или просто се е оказал неволен свидетел?

— Може да е бил на партито — предположи Руук.

— За съжаление може никога да не узнаем — каза редакторът. — Тя така и не предаде последната глава.

— Възможно ли е причината за това да е, че не е знаела всичко? — попита следователката.

— Не — отвърна Руук. — Познавах Касиди Таун. Знаела е точно с какво разполага и го е използвала за откуп.

— Точно така — съгласи се Пъркинс. — Беше натъпкала най-важното в една сензационна глава, за която твърдеше, че щяла да разкрие всичко. Когато ми изпрати недовършения ръкопис, каза, че иска да предоговори условията на договора. Няма да повярвате каква сума поиска, опитваше се да ни види сметката.

— Каква ирония — каза Руук и когато Ники му хвърли укоризнен поглед, повдигна рамене и каза: — Стига де, нали всички сме приятели.

След няколко минути в общия офис Ники раздели Роуч. Тъй като Естебан Падийя и Касиди Таун бяха убити от един и същи човек, тя възложи на Очоа да провери дали вечерта преди смъртта си или предишната нощ Рийд Уейкфийлд не е наел лимузина от компанията, за която е работил Падийя. На Роули поръча да потърси запис на нападението над Мичъл Пъркинс, направен от някоя от камерите за наблюдение. Щом приключи телефонния си разговор, Руук се присъедини към тях в средата на стаята.

— Точно говорих с асистентката на Пъркинс. Ще ни изпратят пдф-файл с копие от ръкописа й. Би трябвало да пристигне преди разпечатката, така че можем да започнем веднага.

Вниманието на Ники се насочи към бялата дъска и имената, които бе написала на нея с прегледни печатни букви.

— Ако Пъркинс е прав и последната глава все още е в неизвестност, значи някой ще продължи да я търси. — Тя се обърна към тях, за да разчетат опасенията по лицето й. — И няма да се спре пред нищо, докато не я открие.

— Читанката извади късмет, добре ли е? — попита Роули.

— Боли го, но ще оживее — отвърна Хийт. — Мисля, че болките му се дължат до голяма степен на това, че ако ни беше дал ръкописа, щяхме да избегнем всичко това.

— Поредната ирония — отбеляза Руук. — Епиметей е гръцки бог, покровител на онези, които умуват след събитието. — Останалите се вторачиха в него. — Това е самата истина.

Време беше да се видят със Солей Грей в официална обстановка, но бившата годеница на Рийд Уейкфийлд им отвърна в същия дух, появявайки се на разпит с адвокатката си, която беше една от най-агресивните, най-преуспелите и, в резултат на това, най-скъпите в града. Детектив Хийт познаваше Хелън Миксит от времето, когато се радваше, че двете са от един отбор. Тогава тя беше безмилостен прокурор, който колекционираше присъдите като скалпове, а на полицаите им се щеше да й пращат букети за благодарност. Преди шест години обаче Миксит напусна прокуратурата и мина от другата страна заради печалбите. Гардеробът й се беше променил, но маниерът й си беше същият. Булдога, както я наричаха, нападна още преди Хийт и Руук да успеят да седнат срещу нея.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— И аз се радвам да те видя, Хелън — отвърна Ники и невъзмутимо се настани в стола си.

— Опасявам се, че тук няма място за любезности. Клиентката ми разказа за твоя тормоз и аз я посъветвах да не ти казва нищо.

Седнала до нея, Солей Грей дъвчеше късче кожичка на кокалчето си. Извади ръка от устата си и леко тръсна глава, за да покаже, че двете с Хелън са на една вълна, но онова, което усети Ники, не беше стена. Певицата изглеждаше по-скоро уязвима, отколкото арогантна. Тази роля бе поверена на адвоката й.

— Искам да е ясно, че дойдохме на този разпит само защото сме длъжни. Можеш да спестиш време и неприятности на всички ни, като признаеш, че това са безсмислици и да се откажеш.

Ники й се усмихна.

— Благодаря ви, г-жо адвокат. Признавам, че подходих усърдно. Сигурно помните как е при нас — хората ги убиват, ченгетата разпитват… такава досада е.

— Вече два пъти си ходила на работното й място и си разстроила режима й заради вашия лов на вещици. Заради теб е пропуснала участието си във вечерно предаване, а сега я разсейваш, докато се готви за снимките на нов видеоклип, които започват утре. Отчаяние ли долавям, или разиграваш театър за следващата статия? — Миксит посочи с глава към Руук.

— О — каза той, — не се тревожете, продължение няма да има. Тук съм само защото обожавам миризмата в полицейските управления.

Ники се намеси, преди двамата да се хванат за гушите.

— Посетих Солей повторно, за да получа отговор, след като първия път ме излъга неколкократно. Клиентката ви е свързана с две жертви на убийство и…

— Това нищо не означава. Свързана била — отвратено изплю Миксит. — Стига, детектив Хийт.

Ники беше свикнала с нападателността й, но досега само я беше наблюдавала отстрани, седейки в съда като съюзница на Хелън, а не като противник и потърпевш. Не й беше лесно да запази надмощието си по време на срещата и за да го постигне, продължи по начертания път въпреки враждебния отговор.

— Освен това току-що разбрахме, че една от тези жертви, Касиди Таун, е пишела книга за смъртта на годеника на г-ца Грей.

— О, моля те, затова ли ни извика тук?

Солей прочисти гърлото си и преглътна с усилие. Хелън Миксит театрално положи длан върху ръката й, за да я успокои.

— Това необходимо ли е? Тази тема все още е отворена рана за нея.

Ники тихо заговори:

— Солей, няма никакво съмнение, че Касиди Таун е била убита, за да не публикува книгата си за обстоятелствата около смъртта на Рийд Уейкфийлд. — Тя спря, за да подбере думите внимателно, тъй като не знаеше дали певицата е жертва или един от заговорниците. — Ако си забъркана или знаеш нещо по въпроса, сега е моментът да ни кажеш. Криеницата свърши.

Хелън Миксит каза:

— Както ти казах още в началото, няма да откажем среща, но това не означава, че тя ще участва другояче, освен с присъствието си.

Ники се наклони към Солей.

— Това ли мислиш наистина? Нищо ли не искаш да кажеш?

Певицата се замисли и изглеждаше така, сякаш смята да заговори, но накрая погледна адвоката си, поклати глава и отново се съсредоточи върху полуобелената кожичка на кокалчето си.

— Това е, детектив Хийт. Приключихме ли?

Хийт хвърли последен поглед към Солей с надеждата да прескочи бездната, но тя не вдигна очи.

— Приключихме. Засега.

— Засега ли? О, не, всичко свършва тук. Ако искаш името ти да се появи в светските хроники, ще трябва да си избереш друга жертва. — Миксит стана. — И нека те предупредя — тръгне ли в обратна посока, пиар машината невинаги е приятелски настроена.

Хийт ги изведе и докато ги наблюдаваше как пресичат фоайето, усети още по-силна убеденост, че Солей е замесена. Просто не беше сигурна как.

Ники се върна в общия офис, където Руук вече седеше пред монитора, зачетен в първите страници от книгата на Касиди, която им бяха изпратили по време на разпита. Детектив Хайнзбърг седеше на стола на Ники, на нейното бюро, и си записваше нещо с една от нейните химикалки, в нейния тефтер.

— Разполагай се, Шарън.

Ники все още беше ядосана след срещата със Солей и Булдога и това, че си го изкара на Хайнзбърг, донякъде я облекчи. Виновна щеше да се чувства по-късно.

— А, здрасти — поздрави следователката, без изобщо да се усети. Това нейно качество също дразнеше Ники, но поне щеше да й спести нуждата да се извинява. — Тъкмо ти пишех бележка. Проучих детектива, който Елизабет Есекс е наела да следи палавото й мъжле. Местен е, препоръчал й го адвокатът й. Не е нашият тексасец.

Хийт не се изненада от новината, но беше доволна, че са изяснили това.

— А другите клиенти на Ранс Улф, докъде стигна с това?

— Говорих с директора на „Хардлайн Секюрити“ във Вегас. Съгласи се да съдейства и в момента ми прави списък с корпоративните и индивидуалните му клиенти. Попитах го дали знае нещо за свободната практика на Текс — каза, че имат архив с всички задачи, които хората им поемат извън фирмата. Правилникът им изисква агентите да разкриват тези неща, за да се избегне конфликт на интереси. Всичко ще ми изпрати, ще ти кажа веднага щом получа нещо.

Именно инициативата и усетът към подробностите превръщаха Хайнзбърг в такова добро ченге, а Ники нямаше нищо против да изтърпява досадните й привички.

— Добра работа. И Шарън… извинявай, че ти се сопнах преди малко.

— Кога? — попита детектив Хайнзбърг и се премести на своето бюро.

След малко се обади Очоа от „Ролинг Сървис Лимузийн“ и докато разговаряха, Ники долови шум от пневматичен ключ и си представи как на някоя лимузина й сменят гумата.

— Открих нещо адски странно. Готова ли си?

— Да не би да е поръчка от Рийд Уейкфийлд с предсмъртна бележка? — попита Ники.

— Няма поръчки от Рийд Уейкфийлд. Нито от когото и да било, не и в нощта, в която е умрял. Вече помолих Роули да провери документите, с които разполагаме, но и при нас няма нищо. Направихме проучването, преди да излезе следата за Уейкфийлд, така че приехме, че Падийя просто е имал почивен ден, но всъщност става дума за всички поръчки, за цялата вечер. Сякаш всичките им шофьори са си взели отпуск едновременно. Нали схващаш накъде бия?

Ники обмисляше значението на липсващите поръчки, сериозността и ефекта от това откритие. Пневматичният ключ отново изръмжа.

— Там ли си още?

— И какво, Оуч, те как обясняват това?

— Управителят само ме изгледа като малоумен и каза „Не питайте мен“. Изобщо не знам как ще докажем каквото и да било, тия са прекалено хлъзгави.

— Да — съгласи се Ники. — Ще твърдят, че е било обир или че някой шофьор е отнесъл документите. Може дори да натопят самия Падийя. — След малко тя добави: — Само за потвърждение, онази нощ Падийя е бил на работа, нали?

— Да, било е точно преди да го уволнят.

— И какво, някой просто е откъснал страниците?

— Не. Всъщност ги е изрязал.

Един час по-късно Ники излезе от кабинета на капитан Монтроус, след като му разказа за последните събития, така че и той да може да докладва на началниците си на „Полис Плаза“ 1. Той имаше доверие на Хийт и й каза, че е направила всичко, което би направил той. Целта на честите доклади беше да намалят напрежението, което медиите оказваха на Централното управление. Без да забравя за предстоящото повишение, капитанът беше свикнал да се усмихва и да им звъни почти на всеки кръгъл час.

Роули се беше настанил на бюрото си, за да гледа копия от видеозаписите от гаража, където бяха обрали Пъркинс същата сутрин, както и от камерите на всички магазини и жилищни сгради по 96-а улица.

— Предстои ми тежка нощ, но ако извадим късмет, може да намерим ясно изображение на нападателя. — Докато зареждаше един от записите, той попита: — Значи не смяташ, че е бил тексасецът?

— В този случай не бих отхвърлила нито един вариант, Рейлз, но аз счупих ключицата на Улф и го прострелях в рамото. Пъркинс може да не е Капитан Америка, но е бил надвит със сила. Затова бих заложила, че не става дума за ранен човек.

Тя се отправи към Руук, седнал на бюрото си от другата страна на общия офис, за да се осведоми за ръкописа на Касиди Таун. Още преди той да заговори, тя усети нещо странно. Ники реши, че става дума за нещо маловажно, например ученическата му ревност след срещата й с Петър.

— Какво става, намери ли нещо полезно?

— Вече изчетох една четвърт от ръкописа — отвърна той. — Всичко е точно така, както каза Пъркинс. Животът на Рийд Уейкфийлд. Тя подготвя сцената, но все още няма никакви бомби. А стилът й определено има нужда от редактор.

На лицето му отново изникна онова странно изражение.

— Какво?

— На бюрото ти има допълнителна разпечатка. Всъщност, в бюрото ти. Пъхнах я в чекмеджето.

— Руук, или ми кажи какво те тормози, или ще те вкарам в Клетката. Вярно, тук нямаме, но ще организирам нещо специално за теб.

Той се замисли за момент, после отвори чантата си и извади един вестник — следобедното издание на „Леджър“, отворено на страницата със светската хроника и по-специално колонката на Касиди Таун. Стойността й бе нараснала неимоверно след убийството й, така че редакторите бяха решили да я запазят, макар и с гостуващи автори, докато се спрат на постоянен заместник. Днес рубриката се водеше анонимно от някой, използващ псевдонима „Жилото“ и щом видя заглавието, Ники се изчерви.

Ники вдигна очи от вестника и Руук каза:

— Ники, толкова съжалявам.

Главата й се завъртя, когато си представи как цели камиони разтоварват вестника до бордюра, зареждайки павилиони по цялата страна, как броевете се сипят по изтривалките пред апартаментите или в пощенските кутии… как от Централното управление се обаждат на капитан Монтроус. Освен това си припомни срещата със Солей Грей преди няколко часа и прощалните думи на Хелън Миксит, че пиар машината може да се обърне срещу нея. Ники беше сигурна, че за този удар е отговорна Булдога.

— Добре ли си? — попита Руук, а в гласа му се долавяше дълбокото разбиране, което изпитваше към чувствата й — стихия от гняв и съжаление, в която се гърчеха смачкани страници от „Фърст Прес“ и „Ню Йорк Леджър“.

Тя му върна вестника и каза:

— Искам си обратно петнадесетте минути слава.

Джеймисън Руук си повика такси и потегли към къщи. Ники го беше помолила тази вечер да я остави на спокойствие и той уважи желанието й, без да задава въпроси и само за миг се поддаде на параноични опасения, че тя може да има среща с Петър. След като съобщи на Монтроус за статията в „Леджър“, всеки от тях взе по едно копие от ръкописа на Касиди Таун, за да го прочетат до сутринта и Руук обеща, че ще й се обади само ако изникне нещо, свързано със случая.

— Прати ми имейл — каза тя и той почувства нуждата й да намери оазис от самота в живота си. Търсенето сигурно щеше да започне в лавандулова пяна в онази нейна чугунена вана с извитите крачета.

След като таксито го остави в Трибека, той мина през купчините боклук и се приближи до входната врата, стиснал със зъби торбичка китайска храна, докато търсеше ключовете си. Стори му се, че чува стъпки до стълбите. По улицата не минаваха коли, а стоповете на таксито му тъкмо изчезваха зад ъгъла. Руук си спомни за ръкописа в чантата си и докато премисляше дали да побегне, или да се бори, нещо в сенките до най-долното стъпало се раздвижи. Той се извърна, вдигнал юмруци, а пред него изникна дъщерята на Касиди Таун.

— Изплаших ли те? — попита Холи Фландърс.

— М-не — Той извади торбата от устата си и повтори: — Не.

— Чакам от два часа.

Той се огледа — инстинктът му подсказваше, че трябва да бъде внимателен и да се увери, че няма да бъде изненадан от някой неин придружител.

— Сама съм — каза тя.

— От къде знаеш къде живея?

— Миналата седмица, след като те видях няколко пъти у майка ми, отмъкнах ключ за новата ключалка от работилницата на Джей Джей и влязох пак, за да видя кой си. Открих името и адреса ти на фактурите й от куриерската служба.

— Находчиво и зловещо едновременно.

— Трябва да говоря с теб — каза Холи.

Той я настани до кухненския плот, но така, че да не седят един до друг — искаше да я наблюдава, докато говорят.

— Китайско — оповести той, отваряйки торбата. — Винаги поръчвам прекалено много, така че яж колкото искаш.

Отначало тя почти не говореше, съсредоточена върху яденето. Холи Фландърс беше слаба, но цветът на лицето и кръговете около очите й му подсказаха, че не слугува на правилата за здравословно хранене. Щом изпразни чинията си, той й сипа още пържен ориз със свинско, но тя вдигна ръка и каза:

— Не, благодаря.

— Вземи, вземи — каза Руук. — В Бевърли Хилс гладуват деца… по собствен избор, разбира се.

Щом Холи изяде всичко, той попита:

— За какво искаше да говорим? Между другото, това е едно от най-добрите ми качества като репортер. Задавам въпроси, в които няма нищо очевидно.

— Яснооо — учтиво се изкиска тя и кимна. — Ами, реших да дойда при теб, защото онзи ден се държа мило с мен, когато ме прибраха.

— Не се притеснявай — каза той и зачака, питайки се за какво става въпрос.

— Знам, че ще пишеш статия за майка ми. И… — Холи млъкна и той забеляза, че в очите й блестят сълзи. — Знам, че всички ти разправят колко ужасна е била. Идвам да ти кажа, че имат право, и още как. — Руук си представи как Холи стои до леглото на спящата си майка, насочила пистолет към главата й, и само едно миниатюрно движение я дели от смъртоносния изстрел. — Обаче дойдох да ти кажа… ако ще пишеш за нея, не я изкарвай чак такъв звяр.

Устните на Холи затрепериха, всяка за себе си, а по бузите й се плъзнаха две сълзи. Руук й подаде салфетката си, тя ги попи и си издуха носа.

— Много гняв съм й насъбрала. Сега дори повече от всякога, защото умря и няма как да се разберем. Отчасти затова не я убих, не си бяхме казали всичко. Знаеш как е.

Руук не знаеше, така че само кимна и продължи да слуша.

Тя отпи от бирата си и когато се успокои достатъчно, продължи:

— Всички лоши неща, които разправят за нея, бяха верни. Само че има и още нещо. Преди около осем години майка ми се свърза с мен. Някак успя да открие приемното ми семейство и те й позволиха да ме заведе на вечеря. Отидохме да ядем хамбургери в едно кафене, което харесвах, беше адски странно. Тя накара сервитьорката да ни снима, все едно имам рожден ден. Нищо не яде, само седеше и ми разказваше колко трудно й било, когато разбрала, че е бременна и как в началото смятала да ме задържи и затова не направила аборт, но на първия месец размислила, защото такова нещо нямало да се впише в живота й. Каза „нещо“, все едно съм предмет. Както и да е — цяла вечер плямпа, обясни ми как дълго мислила и се чувствала ужасно. Нарече го агония, спомням си — постоянно била в агония. Попита ме дали не можело двете да се съберем.

— Тоест…

— Да. Мислеше си, че след като ме е изоставила, може просто да размисли, а аз веднага ще скоча в колата с нея и двете ще заживеем щастливо.

Руук изчака, за да й даде възможност да се успокои и накрая попита:

— Ти какво й отговори?

— Плиснах водата с лед в лицето й и си излязох.

Холи Фландърс донякъде се гордееше с постъпката си. Руук си представи как през годините тя разказва случката на приятелите си и се опива от твърдостта, с която е отритнала майка си, от геройската постъпка, която така поетично изравняваше везните на справедливостта. Той обаче зърна и останалото — онази Холи Фландърс, която бе дошла на вратата му и го чакаше в тъмното, жената, която трябваше да носи бремето на чувствата, които се таят във всяко съзнание, понесло незаздравяващата рана от пропъждането на друго човешко същество. При това с ледена вода.

— Холи, ти си била съвсем млада тогава.

— Не дойдох, за да успокоиш съвестта ми, ясно? Дойдох, защото ти казах, че ме е изоставила и не искам да мислиш, че това е всичко. Сега съм по-възрастна и знам, че не е вярно, че тя просто ме е изоставила и си е измила ръцете. — Холи довърши бирата на една дълга глътка и бавно остави чашата си. — Стига ми това, че цял живот трябва да живея с постъпката си. Не исках да влоша нещата, като те оставя да напишеш статията, без да ти кажа всичко.

Докато излизаше, тя се вдигна на пръсти, за да целуне Руук и се прицели в устните му, но той се извърна и подложи бузата си.

— Това заради работата ми ли е? — попита тя. — Защото понякога се продавам?

— Това е, защото съм с някого — обясни той и се усмихна. — Е, работя по въпроса.

Тя му даде номера си в случай, че поиска да поговорят за статията и си тръгна. Руук се върна в кухнята да измие чиниите и когато вдигна нейната, откри отдолу цветна снимка, която изглеждаше така, сякаш дълго време е била сгъната. Снимка на Касиди Таун и дъщеря й в кафенето. Касиди се усмихваше, Холи търпеше. А Руук не можеше да откъсне очи от чашата вода с лед.

На следващата сутрин Хийт и Руук седнаха на бюрото й, за да сравнят бележките си за ръкописа на Касиди Таун. Първо обаче той я попита дали е имало някакви последствия от написаното в клюкарската колонка в „Леджър“, а тя отговори:

— Още не, но денят тепърва започва.

— Нали знаеш, че това е работа на Булдога? — попита той.

— Съмнявам се, че го е писала тя, но съм сигурна, че е използвала връзките си, за да ми изпрати послание.

Той й разказа за посещението на Холи Фландърс и Ники каза:

— Това е много мило, Руук. Донякъде подсилва вярата ми в човешкия род.

— Радвам се, защото за малко да не ти кажа.

— Защо?

— Ами, чудех се как ще го приемеш. Млада жена идва в дома ми вечерта, след като съм ти казал, че се прибирам да чета.

— Колко мило, че си решил, че бих обърнала внимание.

Ники се обърна и го остави да обмисля чутото, докато подреждаше своето копие от ръкописа.

Хийт беше използвала маркери, а Руук — цветни листчета, но и двамата бяха отбелязали само няколко абзаца, които имаха нещо общо със случая. Нито един от тях не сочеше към пряк заподозрян в убийството на кралицата на клюките, и още по важно — към нещо нередно, свързано със смъртта на Рийд Уейкфийлд. Касиди Таун бе разчитала само на изкусни намеци и лукави въпроси, които да разпалят интереса на читателя и да го подготвят за бомбата, която смяташе да хвърли накрая.

Абзаците, които бяха отбелязали, бяха едни и същи и съдържаха името на Солей Грей, както и откъси от пиянската им наркоманска свалка. Разказите на хората, работили с Рийд Уейкфийлд след скъсването им, обрисуваха мрачна личност, напълно потънала в образа на копелето на Бен Франклин. Според много от тях страстното му желание да се скрие от собствения си живот, превъплътявайки се в героя си може би щеше да му спечели Оскар, пък дори и посмъртно.

По-голямата част от книгата съдържаше информация за Уейкфийлд, с която хората вече бяха наясно, макар че никой друг освен Касиди не би могъл да се добере до интимните подробности. Тя не беше спестила нито един компрометиращ факт — една от особено неприятните, макар и маловажни случки идваше от друг актьор, който се снимал с него в три филма. Бившият колега, вече и бивш приятел, твърдеше, че след като Рийд си наумил, че той е убедил режисьора на „Пясъчни девици“ (филм, пълен с мечове, сандали и специални ефекти) да редактира бойната им сцена така, че неговите снимки в едър план да са повече от тези на Уейкфийлд, той не само го отписал като приятел, но и му отмъстил, като изпратил на работното място на съпругата му снимки, на които актьорът бъркал под полата на една от красивите статистки на партито по случай края на снимките. На гърба на една от фотографиите пишело „Не се тревожете — не е въпрос на любов, а на място.“

И Хийт, и Руук си бяха записали да обсъдят този случай и бяха съгласни, че макар обиденият колега накрая да се е развел, това не е мотив за убийството на Касиди Таун, тъй като тя беше разказала историята му. По-голямата част от книгата представляваше хроника от анекдоти за живота на един чувствителен актьор, изпълнен с дивашки купони, пиянство и наркомански оргии. Заключението, до което бяха стигнали и Хийт, и Руук, без да се съветват един с друг беше, че ако липсващата глава отговаряше на обещанията на авторката, книгата може да стане хит. Материалът, с който разполагаха обаче, просто не беше достатъчно експлозивен, за да се налага да бъде покрит с убийството й. От друга страна в предпоследната глава, там, където ръкописът прекъсваше, Рийд Уейкфийлд бе все още жив.

Тази сутрин детектив Роули, който често проклинаше факта, че всички отиват при него, когато трябва да бъде прегледан някой видеозапис, реши съдбата си завинаги. Докато с Руук вървяха след Очоа, който ги беше извикал при бюрото на Роули, Ники Хийт успя да забележи, че на монитора му има замръзнало изображение.

— Какво откри, Рейлз? — каза тя, когато всички се събраха в полукръг около него.

— Ударих кьоравото точно в последното видео, шефе. На записа от паркинга се виждаха само краката на извършителя. Стори ми се, че след нападението хуква на изток, така че се съсредоточих в тази посока. Камерата на едно магазинче за електроника на ъгъла на 96-а и „Бродуей“ е записала ето това, според тайм-кода говорим за шест минути след обира. Съвпада с описанието, а и обектът носи купчина хартия.

— Ще ми позволиш ли да погледна? — попита Хийт.

— Разбира се.

Роули стана от стола си, събаряйки една от трите празни чаши за кафе на бюрото. Ники заобиколи, за да погледне изображението на монитора, а Руук я последва. На него крадецът се виждаше отлично, вероятно защото се беше стреснал, забелязвайки лицето си на големия екран на витрината. Въпреки тъмната качулка и големите слънчеви очила, нямаше никакво съмнение кой е. Освен това дори на зърнистата черно–бяла снимка ясно се виждаше, че носи откраднатия ръкопис.

— Право в десетката, Роули. — Той не каза нищо, но лицето му светна, както и зачервените му от безсъние очи. — Отстъпвам ти честта да поискаш заповед за обиск. Очоа?

— Да изкарам ли колата?

— По възможност веднага — отвърна тя и когато двамата следователи потеглиха, се обърна към Руук, неспособна да скрие усмивката си.

— Готова съм за едър план, г-н Демил.