Убийствена жега

Тринадесет

На стадиона „Янки“ в Ню Йорк, в ден, когато отборите почиваха, двама треньори стояха зад Тоби Милз и го наблюдаваха как бавно замахва с бейзболна бухалка. Това беше рядкост — питчърите в Американската лига рядко хващат батата. Единствените изключения са вътрешните състезания като Сериите на Събуей и, разбира се, Световните серии, които се играеха в съперничещи си паркове. „Бомърс“ бяха на път да забият още едно знаменце, превземайки парк на Националната лига и беше време най-добрият им питчър да се прояви с бухалката. Докато той описваше бавни, леки дъги, треньорите го наблюдаваха, но не за да преценят как се справя. Искаха да видят как теглото се разпределя върху краката му след травмата. Интересуваше ги само дали е здрав, дали е готов.

Още два чифта очи не изпускаха Тоби Милз — тези на Хийт и Руук, които стояха на първия ред на стадиона.

— За питчър има страшен замах — отбеляза Ники, без да сваля поглед от него, а Руук отвърна:

— От къде разбираш? Ако удари топката, добре, мога да кажа „Да, добър удар!“, но така… за мен това е пантомима. Или боксиране без партньор. Ти как разбираш?

Този път Ники се обърна към него.

— Руук, не си ли играл бейзбол като малък? — Той й се усмихна, сякаш беше напушен и тя каза: — Ходил ли си на мач?

— Стига де, отгледан съм от звезда от Бродуей. Аз ли съм виновен, че вместо да гледам бейзбол, гледах театър? Това прави ли ме по-незначителен?

— Не. Прави те писател на любовни романи.

— Благодаря. Много съм ти задължен, че не ме занасяш.

— О, ако си мислиш, че ще те оставя на мира, значи живееш в измислен свят. Който се върти около памукова плантация от началото на миналия век, г-це Сейнт Клеър.

— Мислех, че с вас сме се разбрали — разнесе се глас зад тях.

Хийт и Руук се обърнаха и видяха Джес Риптън, който се носеше по стъпалата. Мениджърът на Тоби все още беше на десет реда зад тях, но не спираше да лае, създавайки впечатлението, че е съвсем наблизо.

— Не се ли разбрахме, че ще се свържете с мен, вместо да устройвате засади на клиента ми?

Той наближаваше, но Руук все пак успя да измърмори на Ники:

— Сега виждаш ли защо никога не ходя на мачове?

— Добър ден, г-н Риптън — поздрави Хийт, стараейки се да звучи приветливо. — Решихме, че няма смисъл да ви притесняваме, просто имаме един-два въпроса към Тоби.

— Изключено. — Риптън спря до парапета и те се обърнаха с лице към него. Леко задъхан от усилието, той беше преметнал сакото си върху едната си ръка. — Никой няма да го занимава. Днес за пръв път стъпва на тревата от контузията насам.

— Знаете ли — каза Руук, — за питчър има страшен замах.

— Много добре знам какво има — сряза го Стената и разпери ръце, за да им отреже пътя към Тоби, оправдавайки името си. — Говорете с мен и ще разберем кога да го видите.

Ники сложи ръка на бедрото си — жест, който умишлено разтваряше сакото й и излагаше на показ значката на кръста й.

— Г-н Риптън, този разговор не го ли водихме вече? Не съм от някой спортен канал, не прося трохи. Разследвам убийство и имам въпрос към Тоби Милз.

— Който — каза Стената, — се опитва да се върне на терена след травма, която се отрази на увереността му. Вие виждате страхотен замах — е, нека ви кажа какво виждам аз. Едно хлапе, което може би ще трябва да участва в първия мач от Световните серии и ще се посере от страх, защото се бои, че не е в идеална форма. Толкова е нервен, че преди един час отложих среща за спонсорство с Дисни Уърлд. Не се опитвам да ви преча, детектив Хийт, но ще ви помоля да проявите малко разбиране.

Руук не можа да устои.

— Еха. Отпратили сте Мики и Мини?

Тогава Тоби Милз подвикна от терена:

— Всичко наред ли е, Джес?

Мениджърът му показа зъбите си, помаха му и изрева:

— Няма нищо, Тоуб! Мисля, че са заложили пари!

Той се засмя, Милз замислено кимна и отново се съсредоточи върху бухалката. Риптън отново се обърна към Хийт и усмивката му се стопи.

— Виждате ли какво става? Защо просто не ми кажете какво ви интересува?

— Да не би най-накрая да сте решили, че ще поемате функциите на негов адвокат? — Ники леко преигра, влагайки достатъчно тежест, за да се опита да сложи мениджъра на мястото му. — Казахте, че сте завършили право. Криминално ли?

— Всъщност не, преди да открия своя фирма бях адвокат в „Ливайн и Айзъкс“, специалността им е пиар. Накрая ми писна да отървавам хора като Уорън Рътланд и Систа Страйф отново и отново, за абсурдно малък хонорар.

Ники си спомни за Систа Страйф — рапърката, станала актриса, която преди полет постоянно забравяше, че носи заредено оръжие в ръчния си багаж и която бе станала известна с това, че един от работниците по турнетата й я обвини в сексуален побой, но прие да се откаже от делото в замяна на осемцифрено обезщетение.

— Внезапно изпитах уважение към вас, Джес. Оправяли сте се със Систа Страйф?

— Никой не можеше да се оправи със Систа Страйф. Само с бъркотиите, които оставяше след себе си. — Той смекчи тона, макар и съвсем леко. — Какво да направя, за да може и двамата да останем доволни, следователю?

— Разследваме убийството на бивш шофьор на лимузина и се натъкнахме на името на Тоби Милз.

Почивката свърши. Ники току-що беше успяла да натисне рестарт бутона на Стената и почти чуваше ръмженето на моторите, докато щитът се вдигаше отново.

— Ей, ей, почакайте. Първо дойдохте за Касиди Таун, а сега за някакъв мъртъв шофьор? Какво става тука? Да не би това да е някаква вендета срещу Тоби Милз?

Хийт поклати глава.

— Просто проследихме нова улика.

— На мен ми прилича на тормоз.

Ники отговори на натиска с натиск.

— Убитият е бил уволнен заради кавга с клиент. Проверихме и се оказа, че Тоби Милз е бил сред онези, които е возил.

— Шегувате се, нали? Намираме се в Ню Йорк, щата Ню Йорк, и то в Манхатън. Наистина ли се опитвате да установите връзка между шофьор на лимузина и знаменитост? Сякаш в това има нещо странно? И защо се хванахте точно за моя човек? Кой още е в списъка? С Марта Стюарт ще говорите ли? С Тръмп? С Ей Род? Ами с Риджис? Чувал съм, че и тях ги карали с лимузина.

— Интересува ни само Тоби Милз.

— Ъ-хъ — Джес Риптън поклати невярващо глава. — Разбирам. Какво правите, детектив Хийт, да не би се опитвате да си направите още малко реклама, като приписвате всяко престъпление, което не успеете да разрешите, на моя човек?

Нямаше смисъл да се кара с този мъж. Колкото и да й се щеше да му върне, Ники реши да не се отклонява от темата, като се хване на примамката му. „Понякога е кофти да си професионалист“, помисли си тя, но каза:

— Ето какво правя. Работата ми е да залавям убийци, също както вашата е да защитавате „вашия човек“. Не знам защо, но тази седмица се натъкваме на името на Тоби Милз във връзка с две убийства. На мен това ми е любопитно. И на ваше място… бих се чувствала по същия начин.

Джес Риптън се замисли и се обърна се към игрището, където Тоби лежеше на тревата, а треньорът разтриваше крака му. Когато отново погледна към Хийт, тя каза:

— Точно така. Независимо, че е вашият човек, никога не вреди да държите очите си отворени, нали, г-н Риптън?

Тя му се усмихна и си тръгна, като го остави да помисли върху чутото.

Когато с Руук се върнаха в управлението, детектив Хайнзбърг дойде до бюрото на Ники, още преди тя да успее да си остави чантата.

— Получихме отговор от МГЗ на въпросите ти за тексасеца.

Тя подаде една разпечатка на Ники, а Руук се приближи, за да надникне над рамото й.

— МГЗ? — повтори той. — Магарета, гарги и… какво, зебри?

— Митническа и гранична защита — каза Ники, обмисляйки прочетеното. — Реших, че ако нашият общ познат Ранс Юджийн Улф е напуснал страната, за да работи като охранител в Европа, ще има някакви следи от завръщането му в САЩ… стига да е влязъл законно и със собствения си паспорт.

— След 11 септември няма друг начин, нали?

— Невинаги — отвърна Ники. — Хората намират начин, но това прасенце се е прибрало в кочината. На 22 февруари миналата година е кацнал на „Джей Еф Кей“ от Лондон с полет на „Върджин“. Ако ти хрумне нещо остроумно, замълчи.

— Нищо не съм казал.

— Не, но си прочисти гърлото и съм сигурна, че е по-добре за всички, че те засякох. — Тя върна листа на Хайнзбърг. — Благодаря, Шарън. Имам нова задача за теб — направи ми списък с клиентите на Текс, преди да замине за Европа.

Другата следователка махна капачката на химикалката със зъби и надраска нещо на гърба на разпечатката от митницата.

— Името на работодателя му ли имаш предвид? Него го имаме, „Хардлайн Секюрити“ от Вегас, нали така?

— Да, но искам да проучиш. Сприятели се с някого там и разбери кого конкретно е охранявал. В досието от ФБР пишеше, че е бил в добри отношения с клиентите — искам да разбера кои са те. Ако е работил и на свободна практика, намери ми всичко възможно.

— Да търся ли нещо конкретно? — попита Хайнзбърг.

— Да, запиши си — тя я изчака да приготви химикалката и каза: — Нещо полезно.

— Ясно.

Хайнзбърг се разсмя и отиде да се обади в Невада.

Ники взе един маркер и добави датата на завръщането на тексасеца върху графиката с последователността на събитията. Щом приключи, отстъпи крачка назад и огледа колажа от дати, часове, снимки на жертви и важни събития, свързани с трите убийства. Руук я наблюдаваше от разстояние. Познаваше я и докато я придружаваше по време на разследването на случая Матю Стар, беше разбрал, че Ники изпълнява важен ритуал — потискаше шума и се взираше в отделните елементи, за да види дали връзката не е някъде там… на дъската, в очакване да бъде открита. Спомни си любимия неин цитат, който беше използвал в статията си за нея. „Една слаба нишка стига, за да се разпадне случаят, но една-единствена миниатюрна нишка е достатъчна, за да го разплете.“ Докато я наблюдаваше в гръб, се сети за други думи — те обаче бяха на Ървинг Бърлин:

Тя нажежи въздуха с едно поклащане на ханша.

Наслаждаваше се и на гледката, и на песента, която звучеше в главата му, когато тя се обърна, сякаш беше усетила какво прави. Не беше за вярване. Може би си беше прочистил гърлото.

Телефонът на бюрото на Ники иззвъня и когато тя вдигна, отсреща я очакваше Джес Риптън — много по-любезен и внимателен от онзи, с когото бе кръстосала меч на стадиона преди няколко часа.

— Обажда се Джес Риптън, как сте?

— Малко съм заета — каза тя. — Боря престъпността, нали знаете. И търся поредната възможност да си направя реклама.

— Това беше удар под кръста, за който се извинявам. Сериозно говоря. А и помислете — предвид професията ми, нима има шанс да възприема публичността като нещо лошо?

— Не, предполагам, че няма — отвърна тя и зачака. Той се беше обадил пръв и Ники беше любопитна защо. Мъжете като Джес Риптън нищо не правеха просто ей така.

— Исках да ви кажа, че говорих с Тоби за шофьора, който ви интересуваше.

Ники поклати глава, удивена от манталитета му. Докато работеше из по-заможните части на Горен Ийст Сайд през годините, често бе ставала свидетел на това — цели свити от лакеи и изолатори, които смятат, че като говорят от името на човека, когото иска да разпита, й спестяват нуждата сама да зададе въпросите си.

— Исках да ви съобщя, че Тоуб не си спомня да се е карал с някой шофьор и аз му вярвам.

— Брей — каза тя. — Какво повече ми е нужно тогава?

— Добре, добре, разбирам ви. Ще искате сама да разговаряте с него, наясно съм. Както ви казах днес, ще уредим кога да стане. В момента обаче се опитвам да не се държа като гадняр. Не ми е лесно, в случай, че не сте забелязали.

— Засега се справяте.

Тя импровизираше, стараейки се да не вдигне отново Стената.

— Опитвам се да ви осигуря каквото ви трябва и в същото време да позволя на моя човек да диша спокойно, за да се стегне за завръщането си на терена.

— Да, разбирам, но имате право, Джес — искам самата аз да говоря с него.

— Разбира се, и ако сте склонна да изчакате един-два дни, ще ви бъда много задължен.

— И какво ще спечеля от това? Корицата на списание „Тайм“, брой „Личност на годината“?

— Уреждал съм подобни услуги за по-малко достойни хора. — Той замлъкна и после продължи, звучейки почти като човешко същество: — Вижте, все за последните ви думи си мисля, откакто си тръгнахте от стадиона. Че трябва да си отварям очите за Тоби. — И тук опитът я беше научил да се възползва от мълчанието. Хийт го изчака и той продължи: — Не се тревожа за него. Като ми каже, че не е имал проблеми с шофьорите, дори не се замислям. Той умее да се разбира с обикновените хора. Шофьори, сервитьори, прислугата у дома — всички го обичат. Не се съмнявайте в него. Държи се добре с персонала, оставя големи бакшиши, прави им подаръци. Не бих описал Тоби Милз като човек, който създава неприятности.

— А разбитата врата на Касиди Таун как се вписва в този образ?

— Вижте, това го обсъдихме. Избухнал е, бил е в режим „лъв, който защитава малките си“. Всъщност точно за това се обаждам.

„Ето я“, помисли си Ники. Сметаната в центъра на бисквитката „Орео“, предложена от всеки, който се обаждаше с миротворческа мисия. Винаги ставаше така, без пропуск.

— Той искаше да ви питам докъде сте стигнали с преследвача.

Въпросът, както й прозрачният претекст за обаждането, я подразниха, но Ники всъщност разбираше Тоби Милз. Хлапето от Броукън Ероу, Оклахома, макар и милионер, беше баща, а някой тормозеше семейството му.

— Възложила съм случая на един колега, а по издирването работим с още две управления. Кажете на клиента си, че открием ли нещо, ще му съобщим.

— Благодаря ви — каза той и тъй като беше предал съобщението си, бързо приключи разговора.

Руук стоеше в стаята за наблюдения на Разпити-2 с две чаши в ръце. Едната димеше, а кондензиралата пара по ледената повърхност на другата се стичаше по пръстите му. Той надникна през едностранното стъкло към Роули и Очоа, които бяха присвоили малката маса и ровеха в някакви хартии. Остави студената чаша, за да отвори вратата, увери се, че е усмихнат и влезе при тях.

— Здрасти, Роуч.

Двамата следователи не вдигнаха очи от сметките за телефон, пръснати пред тях, нито отговориха нещо. Вместо това Роули каза на партньора си:

— Виж на кого вече му позволяват да се мотае из сградата без надзор.

Очоа хвърли поглед към посетителя.

— Даже нашийник няма, на какво прилича това?

— Е — каза Роули, — явно вече е изял достатъчно бой с вестник и не пикае по коридорите.

— Това беше забавно — изкиска се Очоа. — Бой с вестник. Хитро.

Роули вдигна очи от масата.

— Хитро ли?

— Стига, Рейлз, нали е журналист. Бой с вестник!

Руук се засмя, което прозвуча малко пресилено, защото си беше такова.

— Боже, това Разпити-2 ли е, или случайно съм се озовал насред епизод на „Женени с деца“?

Роуч отново заровиха носове в разпечатките.

— Какво искаш, Руук? — попита Очоа.

— Чух, че сте затънали в бумащина и реших да ви донеса нещо за освежаване. — Той постави по една чаша до всеки от тях. — За теб кафе със сметана и лешници, и подсладен чай за детектив Роули.

Той забеляза погледа на Роули към Очоа — беше леко презрителен, като отношението, което усещаше от тях от завръщането си насам. След като разсеяно му благодариха и продължиха да четат, той едва не си тръгна. Вместо това обаче реши да седне.

— Имате ли нужда от помощ? Мога да дежуря вместо един от вас.

Роули се засмя.

— Ей, журналистът каза, че щял да дежури, това също е хитро.

Очоа го изгледа безизразно.

— Не схващам.

— Остави, остави — Роули се обърна в стола си и се нацупи.

Очоа се наслади на момента и засърба кафето си, което все още беше твърдо горещо, за да го пие нормално. Остави чашата си и потърка очи с опакото на двете си ръце. Преглеждането на телефонни разпечатки беше типичната черна работа за един следовател. Естебан Падийя обаче имаше повече от един телефон и беше провел повече разговори, отколкото можеше да се очаква от един шофьор на камион. Затова тази задача, особено след като бяха прегледали всички поръчки от компанията за лимузини, им докарваше страхотно главоболие. Затова се бяха преместили в стаята за разпити — не просто защото беше просторна, а заради тишината. А сега им се беше натресъл Руук.

— Добре, хайде да ни кажеш какви са тия работи. Носиш ни кафе, поздравяваш ни, предлагаш да помогнеш…

— Добре — каза Руук и изчака Роули да му обърне внимание. — Аз просто… наречете го маслинова клонка. — Когато никой не му отговори, той продължи. — Вижте, и вие, и аз сме наясно, че между нас има някакво напрежение още от момента, в който ви видях в кухнята на Касиди Таун. Прав ли съм?

Очоа отново взе чашата си.

— Ей, нали си вършим работата? Стига да напредваме, аз нямам проблеми.

Той опита кафето и отпи голяма глътка.

— Стига, де. Нещо не е наред и аз искам да се разберем. Не съм чак толкова загубен, знам какво се е променило. Причината е в статията ми. Не ви приписах достатъчно заслуги, нали?

Те не отговориха и точно тогава той си даде сметка, че в момента се намира в стая за разпити с двама следователи и се опитва да ги накара да проговорят. Голяма ирония.

Руук реши да изиграе коза си.

— Няма да мръдна от тук, докато не ми кажете.

Те се спогледаха, но отново проговори Очоа.

— Добре, щом питаш — така е. Но въпросът не е в заслугите. Просто ние сме екип. Виждал си ни как работим. Не става въпрос да ни споменаваш повече или да ни изкараш герои, това не ни е нужно. Обаче защо не написа статията така, че да излезе, че работим всички заедно? Това е.

Руук кимна.

— Така си и мислех. Не беше умишлено, уверявам ви и ако можех да я напиша отново, бих променил това. Съжалявам, момчета.

Очоа го огледа.

— На мен повече не ми трябва. — Той му подаде ръка и след като се здрависаха, се обърна към партньора си.

— Рейлз?

Другият изглеждаше по-колеблив, но накрая каза „Бива“ и също разтърси ръката на писателя.

— Хубаво — каза Руук. — Офертата ми обаче си остава. Как мога да ви помогна?

Очоа му направи знак да придърпа стола си.

— В момента преглеждаме разпечатките на Падийя. Търсим обаждания, които не са до приятелите, семейството, шефа му и така нататък.

— Опитвате се да забележите разминавания.

— Да. Или повторения, които могат да ни насочат към нещо. — Очоа подаде една разпечатка на Руук и постави розовия лист с номерата на близките на Падийя на масата между тях. — Ако видиш номер, който не е на розовия лист, отбележи го с маркера, ясно?

— Ясно.

Руук започна да преглежда списъка, но усети, че Рейлз го наблюдава и вдигна глава.

— Трябва да ти го кажа, Руук. Има още нещо, което ме тормози и ако не ти кажа, няма да престане да ме яде.

Руук видя сериозното му изражение и остави листа.

— Разбира се, слушам те, не крий нищо. Какво искаш да ми кажеш?

Роули отвърна:

— Подсладен чай.

— Помогни ми малко — обърка се Руук. — Не го ли обичаш?

— Остави проклетия чай. Не харесвам този прякор. Подсладен чай. Ти си го използвал в статията и сега всички ми викат така.

Очоа каза:

— Не съм забелязал.

— Защо да забележиш, нали не си на мое място.

— Отново се извинявам — каза Руук. — Така по-добре ли е?

Роули повдигна рамене.

— Да. След като ти го казах, да.

— Кой те нарича така? — настоя партньорът му.

Роули се размърда неловко на мястото си.

— Много хора. Един писарушка, един от униформените. Все едно колко са, не ми харесва.

— Може ли да кажа нещо като твой приятел и партньор? Недей да се взимаш толкова на сериозно. — Секунда след като се върнаха към работата си, той натъртено добави: — Подсладен чай.

Продължиха в мълчание и две минути по-късно, изучавайки втората си разпечатка, Руук помоли Очоа за маркера.

— Намери ли нещо?

— Да. — Докато вземаше маркера, изражението му се смени. — Дявол да го вземе!

— Какво? — попитаха Роуч.

Руук подчерта телефонния номер и вдигна листа към тях.

— Това е номерът на Касиди Таун.

Половин час по-късно детектив Хийт се надвеси над редицата подчертани разпечатки, които Роуч бяха наредили върху бюрото й един до друг, в хронологическа последователност.

— Какво намерихте?

— Всъщност две неща — започна Роули. — Първо връзката, която търсехме между Падийя и Касиди Таун. Не е просто едно обаждане, а редовни разговори с нея.

Очоа посочи към множеството подчертани полета на първите страници от лявата страна на бюрото.

— Ето ги първите обаждания, през зимата и в началото на пролетта, веднъж или два пъти седмично. Отговарят на датите, когато той е карал лимузината. Това сочи, че сигурно е бил един от информаторите й.

— Знаете ли какво си мисля? — каза Руук. — Обзалагам се, че ако засечете датите и проверите кого е карал Падийя същата вечер, ще намерите нещо за него в колонката й от следващата сутрин. Стига информацията му да е била достойна за новините.

— За новините? — повтори Хийт.

— Добре де, за клюкарските хроники.

Тя кимна.

— Така или иначе, съгласна съм с теб. Какво друго намерихте?

— Става още по-интересно — продължи Роули. — Тук обажданията секват. — Той посочи разпечатката за май. — Познай кога.

— Когато Падийя е бил уволнен от компанията — каза тя.

— Именно. Цяла поредица обаждания непосредствено след това — ще трябва да налучкваме за какво е ставало дума, — а после нищо в продължение на почти месец.

— След което започват отново, ето — Очоа застана от дясната страна на Ники и й посочи новите обаждания с жълтата капачка на маркера. — Обаждания, много обаждания, най-неочаквано, в средата на юни. Преди четири месеца.

— Знаем ли дали тогава е карал лимузина в друга компания? — попита Хийт.

— Това го проверихме — каза Роули. — Започнал е да кара камион за доставки в края на май, малко след уволнението. Съмнявам се, че още й е снасял клюки.

— Поне не е било нищо ново — Руук се наведе над Ники и посочи с пръст промеждутъка между обажданията. — Допускам, че в този период г-н Падийя не е доносничел всекидневно на г-жа Таун. Когато е започнал отново да й звъни през юни, е ставало дума за книгата, която е пишела. Зависи доколко е била напреднала с ръкописа, но като писател смятам, че времето съвпада.

Ники прегледа жълтата линия, която също изобразяваше своеобразна последователност на събитията, и се обърна към Роуч и Руук.

— Чудесно сте се справили. Това е сериозен пробив. Не само открихме връзката между Падийя и Таун, но ако Руук е прав за обажданията, можем да предположим защо той е бил убит. Ако са убили нея заради онова, което е пишела, той е бил убит, защото й е бил доносник.

— Като Дерек Сноу ли? — попита Руук.

— За пръв път теорията ви не е съвсем шантава, г-н Руук. Засега обаче все още е само теория, докато успеем да установим сходна връзка. Роуч, още утре се заемете с разпечатките от телефона на нашия портиер.

Щом Роуч излязоха от общия офис, тя чу тихия глас на Роули:

— Нямам търпение да поспя, но щом затворя очи, виждам само телефонни разпечатки.

— И аз, Подсладен чай — отвърна Очоа.

Ники тъкмо обличаше кафявото си кожено яке, когато Руук пристъпи към закачалката и затвори чантата си.

— Сдобрихте ли се вече? — попита тя.

— От къде разбра? Да не би лицата ни да греят като след секс за сдобряване?

— Повдигна ми се — каза тя. — Всъщност ви гледах в Разпити-2.

— Разговорът беше личен.

— Интересно, и престъпниците мислят така, докато седят там. Всички забравят за огледалото. — Тя метна чантата си на рамо и направи ритуалната проверка на отделението за резервното оръжие. — Добре постъпи, като им протегна ръка.

— Благодаря. Слушай, точно си мислех… Ще се радвам, ако наваксаме пропусната вечеря снощи.

— О… извинявай, но тази вечер не мога, имам планове. Петър се обади.

Стомахът му се стрелна към петите с бързия асансьор, но той продължи да се усмихва и небрежно попита:

— Така ли? Тогава да пийнем по нещо после.

— Работата е там, че не знам кога ще е „после“. Ще се видим през почивката им за вечеря. Кой знае, може да остана за снимките на предаването. Никога не съм гледала как става. — Тя погледна часовника си. — Тръгвам, иначе ще закъснея. Ще се видим утре сутринта.

Тя се увери, че наоколо няма никой и го целуна по бузата. Руук посегна към нея, но размисли — все пак се намираха в полицейско управление. Въпреки това, докато я наблюдаваше на излизане, му се прищя да я беше прегърнал. Какъвто си беше неустоим, тя като нищо щеше да отложи срещата си.

Роуч се появиха рано на следващата сутрин и откриха Джеймисън Руук, залегнал над бюрото, което си беше избрал.

— Чудех се кой е запалил лампите — каза Роули. — Руук, снощи прибира ли се изобщо?

— Да, но реших да дойда рано, за да започна деня с отскок.

— Ако ми позволиш — каза Очоа, — изглеждаш ми доста раздърпан. Сякаш си скачал с парашут без очила.

— Благодаря. — Руук нямаше огледало, в което да се погледне, но можеше да си представи на какво прилича. — Ами, основно с текст се занимавам, нали знаете. Щом си тръгна от тук, сядам пред клавиатурата.

— Да, обзалагам се, че не ти е лесно — Очоа му кимна приятелски и двамата пресякоха общия офис, за да включат компютрите си. Коментарът на Очоа беше пълен с разбиране, но Руук се почувства виновен. Първо, защото бе имал наглостта да обясни на следовател от нюйоркската полиция колко труден бе животът на един писател в удобния му апартамент в Трибека и второ, защото изобщо не беше писал. През последните два дни беше насъбрал куп бележки по статията за Касиди Таун, само че така и не ги напечата. Причината беше Ники. Той не можеше да престане да мисли за вечерята й с любовника от колежа. Знаеше, че е странно да откача така. Възхищаваше й се именно заради независимостта и самодостатъчността й, но не му харесваше, че е толкова независима от него. При това със старо гадже. Около 11 вечерта все още не успяваше да се съсредоточи върху работата си или дори върху новините и се запита дали преследвачите не започват именно така. После си помисли, че може би трябва да разследва именно тях в следващата си статия. Тогава обаче се зачуди… ако придружаваш навсякъде един преследвач, преследваш ли го?

Нещата станаха откровено странни и Руук се обади на един сценарист комик, който работеше във вечерно шоу в Ел Ей от години и който, както можеше да се предположи, знаеше всичко за Петър Матич.

— Страхотно име, нали, Руук? Звучи като нещо, което специалист по еврейски обрязвания би продавал по телевизията в късните часове.

Обадиш ли се на човек, който пише комедии, това получаваш. Остатъкът от разговора обаче не му се стори забавен. Сценаристите комици от вечерните предавания бяха ограничен кръг от враждуващи приятели и познатият му от Ел Ей се сети, че един от сценаристите на „По-късно“ преди няколко години бил осъден на общественополезен труд.

— Чакай малко — каза Руук, — за какво е бил осъден?

— Идея нямам. Може да е написал шега за Моника Люински след 2005-а година, от къде да знам?

Докато изпълнявал присъдата си в зоологическата градина в Бронкс — за шофиране в пияно състояние, спомни си приятелят на Руук, — се запознал с един младеж от Хърватия, режисьор на филми за природата, който почиствал клетките и изнасял органичните отпадъци. Руук попита дали и Петър е бил осъден за шофиране в пияно състояние.

— Не, ето го поетичния момент. Режисьор на филми за природата, осъден за какво? — Приятелят му замълча за по-драматично. — За контрабанда на застрашени видове от Тайланд! Шест от осемнадесетте месеца излежал, после го пуснали за добро поведение и го пратили на общественополезен труд. В зоологическата градина!

— Стана още по-поетично — отбеляза Руук.

Двамата си допаднали и след като наказанието им в зоологическата градина изтекло, сценаристът уредил на Петър работа в „По-късно“ като асистент по продукцията.

— Не е бог знае какъв напредък в сравнение с това да ринеш лайна в клетката на слоновете — отбеляза гласът от Ел Ей, — но е прилично начало, той се справил добре и доста бързо напреднал до сегашната си позиция. Моят приятел казва, че щом Петър си науми нещо, никой не може да го спре.

Тази мисъл не позволи на Руук да мигне. Тревожеше го прословутата упоритост на Петър Матич, а и не можеше да реши дали да каже на Ники, че е бил арестуван за контрабанда. Ако й кажеше, нещата можеше да се влошат, и то експоненциално. Той си състави списък с възможните последствия.

Можеше да навреди на добрите й отношения с един стар приятел, за което щеше да се чувства виновен. Донякъде. Можеше неволно да усили интереса й към Петър — Ники си беше палавница и може би щеше да се запали още повече по „лошото момче“. А и как би изглеждал, ако тя си дадеше сметка, че проверява старите й гаджета? Тя сигурно щеше да реши, че е… ами, неуверен. И че се чувства застрашен. Затова когато на другата сутрин я видя да влиза от другия край на общия офис, Руук знаеше точно как да постъпи. Направи се на зает и се престори, че нищо не знае.

— Я се виж, с такъв блеснал поглед и толкова… — Тя го огледа. — Брадясал.

— Тази сутрин не се обръснах. Спести ми време след дългата нощ. Работих. — Той я изчака да си закачи якето и добави: — Ами ти?

— Всъщност се чувствам доста добре, благодаря. Роуч, взехте ли разпечатките от телефона на Дерек Сноу?

— Поръчахме да ни ги изпратят — отвърна Роули. — Трябва да дойдат всеки момент.

— Обадете им се пак. И ме дръжте в течение. — Тя остави чантата си в чекмеджето на бюрото. — Руук, защо се въртиш около мен?

— А? О, ами, чудех се…

Изречението увисна помежду им. Онова, което искаше да попита, беше как е прекарала вечерта. Какво е правила, къде е ходила, кога се е прибрала. Какво е правила. Толкова много въпроси. Той обаче зададе само един.

— С какво мога да бъда полезен тази сутрин?

Преди Ники да успее да отговори, телефонът на бюрото й иззвъня.

— Отдел „Убийства“, тук детектив Хийт.

Преди гласа отсреща Ники чу звук, който не можеше да се сбърка — пронизителното стържене от колелата при внезапното спиране на метро.

— Чувате ли ме?

Тя разпозна гласа на Мичъл Пъркинс, но редакторът на Касиди Таун не звучеше спокойно-надменен както в кабинета си преди два дни. Беше развълнуван и притеснен.

— Този проклет телефон… Ало?

— Тук съм, г-н Пъркинс, случило ли се е нещо?

— Жена ми. Пътувам за работа, жена ми току-що се обади и каза, че някой се е опитал да влезе у нас.

— Какъв е адресът?

Тя щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Роуч. Роули вдигна слушалката, записа адреса на Ривърсайд Драйв и се обади на диспечера, докато Хийт остана на телефона с Пъркинс.

— Веднага ще изпратим кола.

Тя слушаше задъханото му дишане и когато фоновият шум се промени, разбра, че е излязъл на улицата.

— Почти стигнах. Побързайте, за бога, побързайте…

Не е лесно да бързаш в Манхатън, дори с полицейски светлини и сирена, но в този час трафикът се движеше към центъра и детектив Хийт успя да стигне до 96-а улица сравнително бързо. По радиостанцията чу, че трима униформени полицаи вече са на адреса, така че спря сирената и леко забави ход, след като пресече Уест Енд. Погледна нагоре по улицата и обърна глава към седналия до нея Руук.

— Какво е това?

Пред тях, по средата на улицата, двама души бяха коленичили пред една кола до входа на гараж. Трети човек, служител от паркинга, ако се съдеше по униформата му, видя буркана на покрива и размаха ръце, за да я спре. Ники се свърза с парамедиците още преди да види проснатото на паважа тяло.

— Пъркинс? — каза Руук.

— Така ми се струва.

Хийт паркира така, че да препречи пътя на насрещния трафик към местопрестъплението и остави буркана включен. Щом слезе от колата, един от униформените полицаи веднага дойде и тя им нареди да се разделят — един щеше да пренасочва движението, а другият — да задържи свидетелите на престъплението. Хийт забърза към жертвата, която лежеше по лице на алеята пред колата, която го бе ударила. Беше Мичъл Пъркинс.

Тя бързо го прегледа — имаше пулс и дишаше, макар и едва-едва.

— Г-н Пъркинс, чувате ли ме?

Ники доближи ухо към лицето му, обърнато на една страна върху цимента, но той не отговори, нито дори със стон. Докато воят на приближаващата линейка се усилваше, тя каза:

— Аз съм, детектив Хийт, линейката ще дойде всеки момент. Ще се погрижим за вас. — В случай, че Пъркинс е в съзнание, тя добави: — Жена ви е добре, колегите са при нея, така че не се тревожете.

Докато лекарите се занимаваха с него, Хийт сглоби подробностите за случилото се с помощта на тримата свидетели. Единият от тях беше домакиня, която се беше появила след инцидента и не можа да й даде полезна информация. Шофьорът на аудито обаче каза, че тъкмо изкарвал колата от гаража, за да тръгне към Бостън, когато ударил Пъркинс. Ники реши, че редакторът толкова е бързал, притеснен за жена си, че не е внимавал, но реши да се довери на обучението си, да не си прави изводи, преди да е чула всички подробности и да не подвежда свидетелите с въпросите си, а да ги остави сами да говорят.

Така и направи, и онова, което й разказаха, си струваше. Служителят от паркинга каза, че когато видял Пъркинс, той не тичал по тротоара, а се боричкал с крадец, който се опитвал да му вземе куфарчето. Служителят влязъл да се обади на 911 и точно тогава аудито се изкачило по рампата от подземния гараж. Шофьорът каза, че изкарал колата точно когато крадецът изтръгнал куфарчето. Пъркинс го дърпал толкова силно, че когато го изпуснал, изхвърчал към капака. Шофьорът ударил спирачките, но нямало как да предотврати удара.

Роуч пристигнаха и Хийт им възложи да разделят свидетелите и да им вземат подробни показания и по-точни описания на крадеца. Както често се случва при внезапни нападения, свидетелите се разсейваха от скоростта, с която се развиваха събитията и пропускаха основни детайли от описанието на извършителя.

— Вече казах на униформените да пуснат заповед за издирване на среден на ръст бял мъж с тъмни очила, тъмносин или черен суичър с качулка и дънки, но това е твърде общо. Вижте какво още можете да измъкнете и се опитайте да ги убедите да дойдат в управлението, за да погледнат някои снимки. Искам да се уверя, че тексасецът и някои от другите ни играчи също са в купчината. Като стана дума за това, повикайте и художник за скицата.

Тя потърси Руук и го видя да клечи до канала, над разпиляното съдържание на куфарчето на редактора.

— Не, нищо не съм пипал — каза той, щом видя, че тя си слага ръкавици. — Непоправим съм, но мога да бъда трениран. Той как е?

Ники се обърна към медиците, които качваха Пъркинс в линейката.

— Още е в безсъзнание, което не е най-добрият вариант, но той диша и пулсът му се подобри, така че ще видим. — Тя приклекна до него. — Намери ли нещо полезно?

— Само едно потрошено, почти празно куфарче.

Старомодното твърдо куфарче зееше отворено, а по дъното му се търкаляха визитки, щипки за хартия и малки листчета. На 30 см от него, до една вафла с лешници, лежеше очукан дигитален диктофон.

— Трябва обаче да отбележа, че е имал възхитителен вкус — добави Руук, посочвайки писалката „Мон Блан“, лимитирана серия, с тухленооранжев корпус и черна капачка, която се гушеше на ръба между канала и тротоара. — Тези хубавици струват по 3000 парчето. Очевидно не става дума за обир.

Ники искаше да се съгласи с него, но устоя на изкушението да се спре на конкретен извод на този етап. Не това е начинът да разрешиш един случай.

— Може крадецът да не е бил писател и колекционер на писалки.

Точно тогава Руук я стресна, като я хвана за китката.

— Ела с мен, бързо.

Тя почти се поколеба, но го последва, а той я поведе през улицата, без да изпуска лакътя й. Ники обаче успя да попита:

— Руук, какво правиш?

— Бързо, преди да отлети — отвърна той и й посочи лист бяла хартия, който пърхаше надолу по 96-а улица към парка на „Ривърсайд“. Ники посегна към него, но вятърът го подхвана и тя трябваше да се затича, за да го изпревари. Щом се приземи на паважа пред краката й, тя скочи и го затисна с отворена длан.

— Хванах те.

— Браво. И аз можех да го хвана, но ти носиш ръкавици — каза Руук. — И знаеш разни хватки.

Със свободната си ръка Хийт внимателно хвана листа в ъгълчето и го обърна, за да го прочете. Раздразнен от безизразното й изражение, Руук стана нетърпелив.

— Е? — подкани я той. — Какво пише?

Ники не отговори. Вместо това обърна страницата, за да я прочете и той.