Училището свърши — завинаги

1

Да се носиш, да пикираш, да се рееш, да се стрелкаш шеметно по някое течение — няма по-хубаво нещо от това. Бяхме абсолютно сами на километри разстояние в необятния простор на ясното синьо небе. Искате адреналинът ви да се покачи? Тогава свийте криле и полетете надолу като снаряд — цял километър и половина… И после: пляс! Разперете криле и се впийте във въздушното течение като питбул, без да пускате, сякаш от това зависи животът ви. Господи, няма по-хубаво, по-забавно, по-вълнуващо преживяване!

Вярно, ние бяхме банда сбъркани мутанти, при това ни преследваха, обаче умението ни да летим, човече… Неслучайно хората си мечтаят за това още от древността.

— Мили Боже! — възкликна Газопровода и посочи пред себе си. — НЛО!

Преброих наум до десет. Там, където сочеше, нямаше нищо. Както обикновено.

— Беше смешно първите петдесет пъти, Гази — казах му. — Вече се изтърка.

Той се изкикоти на няколко маха с криле от мен. Хуморът на едно осемгодишно хлапе не може да се сравни с нищо.

— Макс? Колко ни остава до Вашингтон? — приближи се Ръч до мен.

Изглеждаше уморена — бяхме прекарали дълъг и труден ден. Всъщност поредният дълъг и труден ден от цяла поредица дълги и трудни дни. Ако изобщо някога се случеше да прекарам спокоен и приятен ден, вероятно бих откачила.

— Още час? Час и половина? — предположих.

Ръч замълча. Хвърлих един поглед на останалите от ятото. Зъба, Иги и аз поддържахме скоростта, но все пак бяхме доста по-издръжливи, омбре! Разбира се, и по-малките бяха жилави, особено в сравнение с изнежените дечица на немутантите, но дори и те щяха да се изтощят в един момент.

Нека опиша ситуацията, в случай, че някой се присъединява едва сега. Ние сме шестима — шестгодишната Ейнджъл, Газопровода — на осем, Иги, който е на четиринайсет и е сляп, Ръч — на единайсет, Зъба и аз (Макс) — и двамата на четиринайсет. Преди време избягахме от лабораторията, където ни бяха отгледали и бяхме получили криле и още куп разнородни способности. Оттам ни искат обратно — отчаяно. Но ние няма да се върнем. Никога.

Преместих Тото в другата си ръка с благодарност, че не тежеше повече от девет килограма. Той се поразмърда, после се сгуши в мен и продължи да спи. Вятърът рошеше черната му козина. Исках ли куче? Не. Нуждаех ли се от куче? Отново не. Бяхме шест хлапета в непрекъснато бягство за живота си, без да знаем кога и с какво ще се нахраним. Можехме ли да си позволим да храним и куче? Познайте: не.

Зъба се плъзна плавно до мен.

— Добре ли си?

Крилете му бяха тъмни и почти беззвучни като самия него.

— За какво точно питаш? — Можеше да се интересува за главоболието ми, за чипа в ръката ми, за постоянния Глас в главата ми, за заздравяващата ми огнестрелна рана… — Бъди по-конкретен.

— След смъртта на Ари.

Дъхът заседна в гърлото ми. Само Зъба можеше да подходи толкова прямо към темата. Само той ме познаваше толкова добре, за да си позволи подобно нещо.

Докато се опитвахме да се измъкнем от Института в Ню Йорк, се бяха появили Заличители и Бели престилки — съвсем логично. За да не вземем случайно да се разминем без премеждия. Ако вече не знаете, Заличителите са подобни на вълци създания, които ни следват неотклонно по петите, откакто избягахме от лабораторията — или Училището, както я наричаме. Един от тях се казваше Ари. Бях се сбила с него — не за първи път, — но внезапно, без предупреждение, се озовах седнала на гърдите му, втренчена в безжизнените му очи и неестествено извития му врат.

Това се случи преди двайсет и четири часа.

— Беше въпрос на живот или смърт — каза Зъба спокойно. — Радвам се, че избра живота.

Въздъхнах тежко. За Заличителите да убият някого беше лесна работа — правеха го преспокойно, така че с тях човек трябваше да се държи по същия начин. С Ари обаче положението беше друго. Бях го разпознала — помнех го като малко дете в Училището. Познавахме се.

Освен това, да не забравяме и последния вик на баща му Джеб, който отекна след мен из тунелите под Ню Йорк:

„Уби собствения си брат!“

2

Ясно ми беше, че Джеб е долен лъжец и манипулатор, така че нищо чудно просто да се опитваше да ме измами. Мъката при вида на мъртвия му син обаче ми се бе сторила искрена. И въпреки че мразех и презирах Джеб, все пак чувствах огромна тежест в гърдите си.

Трябваше да го направиш, Макс. Все още действаш в името на общото благо. И не трябва да позволяваш нещо да ти попречи. Нищо не бива да те спира да изпълниш мисията си и да спасиш света.

Стиснах здраво зъби и си поех дъх през тях.

По дяволите, Глас, още малко и ще изръсиш, че покрай сухото изгаря и суровото.

Въздъхнах. Ами да — чувам Глас в главата си. Имам предвид друг глас освен собствения си. Убедена съм, че ако отворите речника на „откачалка“, ще видите моя снимка. Поредната забавна характеристика на това да си сбъркан мутант, дете птица.

— Искаш ли аз да го понося? — попита Ейнджъл и посочи кучето в ръцете ми.

— Не, няма проблем — отговорих.

Тото тежеше почти наполовина колкото нея — не знам как беше издържала да го носи толкова време.

— Сетих се — казах с усмивка. — Зъба може да го поеме.

С един-два по-силни удара на крилете се издигнах над Зъба и замахах в синхрон с него.

— Ето — казах и му подадох Тото. — Печелиш кученце!

По размери и вид Тото наподобяваше скоч териер. Отначало се размърда, но бързо се намести в прегръдките на Зъба и го близна леко. Наложи се да се ухапя по бузата, за да не се разсмея на изражението му.

Ускорих и застанах начело на ятото. Вълнението засенчи умората и мрачния спомен за случилото се — пътувахме към нови територии и може би най-сетне дори щяхме да намерим родителите си. За пореден път се бяхме измъкнали от Заличителите и от Белите престилки — досегашните ни „гледачи“. Бяхме всички заедно, нямаше пострадали. За кратко се почувствах свободна и силна, сякаш ме чакаше ново начало, без уловки. Щяхме да намерим родителите си — усещах го.

Чувствах… Замислих се какво точно.

Чувствах се оптимистично. Въпреки всичко.

Оптимизмът е надценен, Макс — каза Гласът. — По-добре е да се изправиш лице в лице с реалността.

Зачудих се дали Гласът вътре в мен можеше да види отегченото ми изражение.

3

Беше се смрачило преди няколко часа. Досега трябваше да е чул нещо. Заличителят тъпчеше ядно по малката полянка, когато радиостанцията в ухото му внезапно изпращя и той потръпна. Притисна слушалката и се съсредоточи.

Чутото го накара да се усмихне — въпреки че се чувстваше като парцал и въпреки непримиримата ярост, която го изгаряше отвътре.

Един от хората му видя изражението на лицето му и даде знак на останалите да замълчат. Заличителят кимна, каза „Ясно!“ в микрофона, изключи предавателя си и огледа отряда си.

— Имаме координатите — каза и не успя да потисне импулса си да потрие доволно ръце. — Насочили са се на юг-югоизток и са минали над Филаделфия преди трийсет минути. Директорът беше прав — отиват във Вашингтон.

— Надеждна ли е информацията? — попита един от Заличителите.

— От първа ръка е — отговори той и започна проверката на екипировката. Разкърши рамене, сгърчи лице и глътна едно болкоуспокояващо хапче.

— Чия ръка? — попита друг Заличител, изправи се и намести пред окото си уред за нощно виждане.

— Да кажем, че информацията е от вътрешен източник — отговори водачът на Заличителите с радост в гласа.

Той почувства как пулсът му се ускорява от нетърпение, а пръстите го засърбяват при мисълта, че скоро ще се сключат около шията на някое дете птица. След това започна преобразяването, впил поглед в ръцете си.

Не след дълго по нежната човешка кожа изби груба козина, а от върховете на пръстите му се подадоха остри нокти. Отначало преобразяването беше болезнено — в неговите стволови клетки вълчата ДНК беше присадена по-грубо, отколкото при останалите Заличители. Така че имаше над какво да поработи — беше се наложило да премине през труден и болезнен период на адаптация.

Той обаче не се оплакваше. Търпението си заслужаваше заради мига, в който щеше да стисне Макс в лапите си и да я удуши. Представяше си изненадата на лицето й, опитите й да се съпротивлява. Щеше да гледа как пламъчето в красивите й кафяви очи постепенно угасва. А тя щеше да престане да се мисли за толкова печена. И да се държи с него със снизхождение или още по-лошо — с презрение. Той не означаваше нищо за нея — просто защото не беше сбъркан мутант като тях. Макс се интересуваше само от проклетото ято. Собственият му баща Джеб също.

Но щом Макс умреше, това щеше да се промени.

Той, Ари, щеше да стане единственият син. Беше се върнал от света на мъртвите, за да го постигне.

4

На смрачаване вече бяхме прекосили Пенсилвания и под нас се виеше тънката ивица океан между Ню Джърси и Делауеър.

— Вижте, деца, урок по география на открито! — викна Зъба с престорено вълнение.

Не бяхме ходили на училище и дължахме повечето си знания на телевизията и на интернет. О, в последно време и на скромния всезнайко в главата ми — Гласа.

Скоро щяхме да се озовем над Вашингтон. За момента планът ми за действие стигаше до тук. Тази вечер възнамерявах да мисля само за храна и подслон. Утре щях да намеря време да проуча информацията, която бяхме открили в Института. Проникването в тамошните компютри беше страхотна тръпка. На екрана се бяха появили безброй документи с информация за истинските ни родители. Бях успяла да разпечатам част от тях, преди да се наложи да се ометем.

Кой знае — утре по това време можеше да стоим на прага на нечий дом, на крачка от запознанството с родителите на някой от нас, изгубили ги преди толкова време. При тази мисъл просто настръхнах.

Огледах се инстинктивно на триста и шейсет градуса. Чувствах умора… Всички чувствахме умора. Затова и отчаяният ми стон при вида на необичайния тъмен облак, понесъл се към нас, беше напълно искрен.

— Зъб! Какво е това? Зад нас, на десет часа1.

Той вдигна вежди и се обърна.

— Движи се твърде бързо за буреносен облак. Твърде малък и тих е за ескадра хеликоптери. Обектите са твърде едри за птици… — Погледна ме. — Предавам се. Какво е?

— Неприятности — казах мрачно. — Ейнджъл, дръпни се от пътя им! Банда, пригответе се! Имаме си компания!

Обърнахме посоката на полета си, за да посрещнем каквото и да беше това срещу нас. Приближаваше се доста бързо.

— Летящи маймуни? — предположи Газопровода. — Като в „Магьосникът от Оз“?

В този миг ме озари прозрение.

— Не — отсякох. — По-лошо. Летящи Заличители.

5

Да. Летящи Заличители. Заличители с криле — това беше страховито нововъведение в профила на враговете ни. Полувълци полухора, а сега и полуптици? Подобна кръстоска не вещаеше нищо добро. При това сега се носеха към нас с около сто и трийсет километра в час.

— Заличители версия 6.5 — каза Зъба.

Разделете се, Макс. Мисли триизмерно — обади се Гласът ми.

— Разделете се! — наредих аз. — Ръч! Гази! На девет часа! Ейнджъл, нагоре! Бързо! Иги и Зъба — по фланговете ми, отдолу! Зъб, пусни кучето!

— Не-е-е, Зъб! — изпищя Ейнджъл.

Прегрупирахме се, а Заличителите забавиха ход. Огромните им криле махаха тежко във въздуха. Вече бе настъпил почти плътен мрак — беше безлунна вечер, а под нас нямаше селище, чиито светлини да ни помогнат. Все пак успявах да различа острите им кучешки зъби и ухилените им превъзбудени лица. Бяха тръгнали на лов — искаха да се забавляват!

Започва се — помислих си и усетих как адреналинът накара пулса ми да се ускори. Хвърлих се към най-едрия от тях, залюлях крака и ги забих в гърдите му. Той залитна назад, но се окопити и се хвърли към мен с разперени във въздуха нокти.

Отскочих. Ноктите му минаха на косъм от лицето ми. Тъкмо се обърнах и косматият му юмрук се стовари мощно върху главата ми.

Паднах рязко около три метра, след което отново полетях нагоре в атака.

С периферното си зрение видях как Зъба плясва с ръце косматите уши на Заличителя пред себе си. Онзи изрева, стисна глава в ръце и полетя надолу. Зъба беше сложил Тото в раницата си. Той се дръпна настрани за миг, а аз заех мястото му и нанесох мощен страничен ритник в челюстта на Заличителя насреща. После го хванах за едната ръка и я извих рязко зад гърба му. Във въздуха беше по-трудно, но все пак чух изпукване. Заличителят нададе крясък, загуби контрол и се килна настрани. Все пак успя да овладее крилете си и тромаво се отдалечи с отпусната ръка.

Над мен поредният Заличител замахна към Ръч, но тя му се изплъзна.

Макс? Размерът не е всичко — каза Гласът.

6

Ясно! Заличителите бяха по-едри и по-тежки, а размахът на крилете им беше близо два пъти по-голям от нашия. Във въздуха обаче това не беше преимущество.

Задъхана, се наведох, за да избегна черната кубинка на Заличителя, който се опита да ме изрита странично. Ритникът все пак уцели ребрата ми, но не много силно. Стрелнах се напред и засипах противника си със серия силни удари. Щом главата му се отметна встрани, побързах да се дръпна извън обсега му.

В сравнение със Заличителите бяхме пъргави малки зли осички, докато те бяха тромави, бавни, непохватни летящи крави.

Други двама се спуснаха към мен, но аз полетях нагоре като стрела и ги оставих да се сблъскат един с друг.

С усмивка проследих как Гази се завърта около оста си подобно на изтребител и в движение фрасва един Заличител в челюстта. Онзи обаче го удари силно в бедрото. Гази се сви, но не пропусна да блъсне ръката му встрани със здрав ритник.

Колко ли бяха? Не можех да преценя — наоколо цареше пълен хаос. Десетима?

Ръч — предупреди ме Гласът и на мига чух писъка й.

Един Заличител я беше стиснал здраво в ръцете си и се канеше да забие зъби в шията й. Спуснах се отгоре му тъкмо когато те докоснаха кожата й. Обвих врата му с ръка, дръпнах с всички сили и той се задави и се закашля. Хванах китката си с другата ръка и продължих да стягам хватката, докато накрая той не пусна Ръч.

— Изчезвай! — казах и тя се отдалечи, кашляйки.

Заличителят в ръцете ми все още се съпротивляваше, но вече губеше сили.

— Май е по-добре да разкараш приятелчетата си оттук — изръмжах в ухото му. — Иначе здраво ще сритаме косматите ви задници.

— А сега ще паднеш — разнесе се спокойният глас на Ейнджъл.

Обърнах се. Беше се втренчила съсредоточено в един объркан и сякаш парализиран Заличител. Ейнджъл премести поглед върху тъмната вода под нас. В очите на Заличителя проблесна страх, крилете му се свиха и той се понесе надолу като камък.

— Започваш да ме плашиш, да знаеш — казах й аз.

Не се шегувах. Да накараш Заличител да полети към земята само с няколко думи… Майчице.

Сега Иги — каза Гласът. Притекох се на помощ, тъй като той беше влязъл в ожесточена ръкопашна схватка с поредния Заличител.

— Иг! — извиках точно когато сграбчи врага за ризата.

— Макс, пази се! — отвърна ми той, пусна ризата и се стрелна шеметно надолу.

Едва успях да помисля „Олеле!“, когато малката бомба, която беше пъхнал под ризата на Заличителя, избухна. В гърдите му зейна грозна дупка и той с писък полетя към земята.

Как така Иги винаги успяваше незабелязано да помъкне със себе си неизчерпаемите си запаси от експлозиви? Нямах никаква идея.

— Мръсен… крилат… гардероб… — ръмжеше Зъба и сипеше удар след удар върху Заличителя срещу себе си. — Пред теб… сме… същински… балерини.

Поеми дълбоко дъх, Макс — посъветва ме Гласът.

Подчиних се, без да се противя.

В същия миг ударът в гърба между крилете ми изкара въздуха. С оставащия ми кислород успях да направя лупинг с корема навън и се опитах да вдишам пак.

Завъртях се, събрах крака и ги забих мощно в лицето на Заличителя. И замръзнах потресена… Ари!

Той се отдръпна назад, а аз тромаво се понесох встрани задъхана. В никакъв случай не трябваше да губя съзнание. Ари?! Та той бе мъртъв… бях го убила. Нали?

Ари се спусна към Зъба. Предупредих го с вик, но Заличителят успя да замахне и да разпори якето му отстрани.

Изтеглих се назад запъхтяна и прецених ситуацията. Останалите Заличители отстъпваха. При удара на един от тях в повърхността на океана под нас проблесна бяла точка. Обзалагам се, че доста го беше заболяло.

Останал сам срещу всички ни, Ари се огледа, след което също отстъпи към останалите от отряда си.

Ние шестимата предпазливо се прегрупирахме, докато той се отдалечаваше. Огромните му криле поддържаха тежкото му тяло във въздуха с мощни махове. Отрядът му го заобиколи — подобно на ято огромни, космати и уродливи врани.

— Пак ще се видим! — изрева той.

Определено беше неговият глас.

— Братче, в днешно време не можеш дори да убиеш някого като хората — обади се Зъба.

7

Останахме на място няколко минути, за да се уверим, че няма да последва ново нападение. Прецених, че за момента сме в безопасност, и се заех да огледам пораженията. Зъба летеше странно и беше притиснал ръка към тялото си, но щом забеляза, че го гледам, отсече:

— Добре съм.

— Ейнджъл? Гази? Ръч? Как сте? — попитах.

— Кракът ме боли, но не е сериозно — рече Газопровода.

— Аз съм добре — обади се Ейнджъл. — Тото и Селесте също.

Селесте беше името на малкото плюшено мече, облечено като ангелче, което Ейнджъл беше… получила, да речем, в един магазин за играчки в Ню Йорк.

— И аз съм добре — докладва Ръч, макар че звучеше изтощена.

— Носът ми… — рече Иги, притиснал ноздра, за да спре кървенето. — Не мисля, че е сериозно.

— Ами, добре — заключих аз. — Вече сме близо до Вашингтон, а в големия град ще е по-лесно да се скрием. Да тръгваме ли?

Останалите кимнаха и с плавна елегантна дъга отново поехме в избраната посока.

— Добре де… Какви бяха тези летящи Заличители? — каза Иги след няколко минути.

— Предполагам, че са нов прототип — отвърнах, — но са пълен провал. Едва смогваха да се задържат във въздуха, камо ли едновременно с това да водят битка.

— Все едно току-що се бяха научили да летят — поде Ръч. — На фона на мишеловите може да сме тромави, обаче в сравнение със Заличителите сме същински аеропоети.

Усмихнах се на това описание и безмълвно огледах и своите рани и охлузвания.

— Летяха лошо — съгласи се Ейнджъл. — Плюс това мислите им не бяха обичайните неща от типа на: „Да убием мутантите“. Повтаряха си единствено: „Не спирай да махаш!“.

При опита й да наподоби плътния и дрезгав глас на Заличителите избухнах в смях.

— Успя ли да разбереш нещо друго, Ейнджъл? — попитах.

— Имаш предвид освен появата на мъртвия Ари? — озадачи се Гази.

— Да.

Попаднах в топло въздушно течение и се оставих да ме носи около минута, наслаждавайки се на усещането за пълно блаженство.

— Ами, никой не ми звучеше познато — рече Ейнджъл след кратък размисъл.

Наличието на шестгодишен четец на мисли беше преимущество. На моменти ми се щеше способностите на Ейнджъл да са по-целенасочени, или да се появяват в нужния ни момент — това щеше да й позволи да ни предупреждава за предстоящите появи на Заличители. Понякога обаче тя направо ме плашеше. Беше започнала да контролира хора с ума си — не само Заличители. Не бях убедена, че ще успея да разбера, когато прекрачи линията, деляща я от… вещерството, да речем.

След малко осъзнах, че Зъба не е до мен. Огледах се. Беше по-надолу от нас и на около шест метра по-назад. Мълчеше, което не беше необичайно за него, но ми направи впечатление, че лети тежко и неравномерно. Лицето му беше пребледняло и той стискаше плътно устни.

Изостанах и се спуснах на неговото ниво.

— Какво става? — казах загрижено.

По принцип не се трогваше от прояви на загриженост, но момичето трябва да се пробва.

— Нищо — отвърна ми той, но дори тази кратка думичка беше изречена с усилие и мъка. Тоест лъжеше през зъби.

— Зъб… — започнах, когато съзрях притиснатата му към тялото ръка. Беше потъмняла от нещо.

Кръв.

— Ръката ти!

— Не е ръката — смотолеви той, очите му се затвориха и тялото му се понесе бързо към земята.

Наистина бързо.

8

— Иги! — изпищях ужасено. Не и Зъба. Моля се, дано да се оправи. — Ела!

Двамата с Иги се спуснахме под Зъба и го подехме. Тялото му беше отпуснато, очите — затворени. Внезапно дъхът заседна в гърлото ми.

— Да кацнем и да видим какво му е! — казах на Иги.

Той кимна.

Размахахме криле към тясната камениста крайбрежна ивица на тъмния океан и се приземихме тромаво с отпуснатото тяло на Зъба помежду ни. С помощта на по-малките го отнесохме до едно по-равно място с пясък.

Спри кървенето — обади се Гласът.

— Какво му е? — попита Ръч и падна на колене до него.

Огледах го. Якето и ризата му бяха просмукани с кръв и по тъмната тъкан проблясваха капки. Опитах се да запазя самообладание.

— Да проверим какво му има — казах спокойно и пъргаво разкопчах ризата му.

Платът, както и кожата на Зъба под него, бяха разкъсани. Ари беше успял да извърши тази… гадост.

При вида на пораженията Ръч се сепна ужасено. Погледнах я.

— Ръч, тримата с Гази и Ейнджъл разкъсайте някоя риза или нещо друго. Трябват ни ленти плат за превръзки.

Тя не отлепяше очи от него.

— Ръч! — казах по-твърдо и тя се опомни.

— Да, добре. Хайде, елате. Аз имам една резервна риза… имам и нож…

Тримата малчугани се отдалечиха, а чувствителните пръсти на Иги запърхаха като пеперуди по кожата на Зъба.

— Това изглежда наистина зле. Наистина зле — каза той глухо. — Колко кръв е загубил?

— Много — отговорих мрачно. Петното стигаше чак до дънките му.

— Драскотина — рече Зъба замаяно и опита да повдигне клепачи.

— Ш-ш-шт! — изшътках аз. — Защо не ни каза, че си ранен?

Спри кървенето — повтори Гласът.

— Как? — извиках отчаяно.

— Какво „как“? — попита Иги, а аз тръснах глава нетърпеливо.

Притисни раната — продължи Гласът, — сложи превръзката отгоре и я натисни с две ръце. И вдигни краката му по-нагоре, Макс.

— Иги — казах, — вдигни краката му. Готови ли сте с превръзките?

Газопровода ми подаде няколко парчета плат. Начаса ги сгънах като компрес. Сложих го върху раната на стомаха му с мисълта, че все едно се опитвам да запуша пробойна в язовирна стена с малкото си пръстче, но нямах друг избор. Натиснах компреса с две ръце, стараейки се да го правя равномерно.

Пясъкът край тялото му беше започнал да потъмнява от кръвта.

— Някой идва — каза Ейнджъл.

Заличители? Вдигнах очи. Някакъв мъж тичаше по брега. Почти беше съмнало и чайките вече кръжаха над водата с крясъци.

Мъжът ни видя и забави ход. Изглеждаше съвсем обикновено, но външният вид можеше да бъде подвеждащ, както и беше в повечето случаи.

— Деца, добре ли сте? — попита той. — Какво правите тук толкова рано?

Видя Зъба, вдигна вежди, след което проумя от какво беше тъмното влажно петно и на лицето му се изписа страх.

Преди да кажа каквото и да било, извади телефона си и набра 9112.

9

Погледнах Зъба, а после и изопнатото лице на Иги. За секунда осъзнах, че бяхме принудени да отстъпим — раната на Зъба беше твърде сериозна. Имахме нужда от чужда помощ. Цялото ми същество искаше да вдигне Зъба, да събере ятото и да се изнесе оттук, далеч от непознатите, лекарите и болниците. Но направех ли го, той щеше да умре.

— Макс? — Газопровода звучеше уплашено.

Протяжният вой на линейка в далечината се приближаваше към нас.

— Ръч? — занареждах бързо. — Вземи Гази и Ейнджъл и намерете къде да се скриете. Ние ще идем в болницата. Останете в района — ще се върна при първа възможност. Бързо! Линейката ще пристигне всеки момент.

— Не — възпротиви се Газопровода, втренчен в Зъба.

Изгледах го.

— Какво каза?

— Не — повтори той с упорство. — Няма да ви оставим.

— Моля? — отвърнах със стоманен глас.

Кръвта на Зъба беше напоила компреса и се процеждаше между пръстите ми.

— Казах да се махате оттук. — Постарах се тонът ми да бъде леден.

— Не — потрети Газопровода. — Не ме интересува какво ще стане — няма да се разделяме повече.

— Точно така — каза Ръч и скръсти ръце пред мършавото си тяло.

До нея Ейнджъл също кимна. Дори Тото, седнал на пясъка в краката й, като че поклати глава утвърдително.

Отворих уста, но от нея не излезе нито звук. Бях смаяна — никога досега не бяха отказвали да се подчинят на изрична заповед.

Идеше ми да им се разкрещя, но вече беше късно — двама парамедици3 тичаха по пясъка с носилка в ръце. Мигащите светлини на линейката обагряха лицата ни в розови ивици.

— Говерю — казах твърдо на тайния език, който бяхме измислили още докато бяхме в лабораторията. Използвахме го в изключително спешни случаи, когато не искахме никой друг да ни разбере. — Алей. Тодо устедес. Егуей.

— Не — отговори Газопровода, а долната му устна потрепери. — Нехачу.

— Какво се е случило тук?

Един от парамедиците коленичи до Зъба и извади стетоскопа си.

— Произшествие — казах, гледайки свирепо Гази, Ръч и Ейнджъл.

С неохота вдигнах ръце от подгизналия компрес. Лицето на Зъба беше бледо и безжизнено.

— Произшествие? — повтори лекарят и се втренчи в раната. — Какво произшествие? С бясна мечка?

— Горе-долу — отвърнах напрегнато.

Другият парамедик светна с фенерчето си в очите на Зъба. Дадох си сметка, че беше в пълно безсъзнание. Страхът от риска, който поемахме, нарасна — не само щяхме да попаднем в болница, което беше достатъчно да побърка всички ни. Можеше да се окаже, че е било напразно.

Защото Зъба можеше и да умре.

10

Усещането в линейката беше като в клетка на колела.

Миризмата на антисептик вътре ми върна кошмарните спомени от Училището и стомахът ми се сви. Возех се отзад, стиснала студената ръка на Зъба, в която вече беше вкарана банка физиологичен разтвор. Не можех да кажа нищо на останалите, не и пред парамедиците, а и така или иначе бях твърде разстроена, уплашена и ядосана, че да измъдря нещо смислено.

Добре ли е Зъба? — попитах Гласа наум. Не че някога беше отговарял кратко и ясно на конкретен въпрос, по дяволите. И сега не изневери на традицията.

— Ох, настъпи фибрилация — рече единият парамедик притеснено и посочи преносимия електрокардиограф, който отчиташе „туп-туп-туп“ много бързо. — Приготви дефибрилатора.

— Не! — викнах аз и стреснах всички.

Парамедикът застина изненадан с дефибрилатора в ръце.

— Сърцето му винаги бие така. Винаги е толкова бързо. За него това е нормално.

Не знам дали щеше да прибегне до дефибрилатора въпреки предупреждението ми, но така или иначе в този миг влетяхме пред спешния вход на болницата и настана пълен хаос.

Появиха се санитари с количка на колела, а парамедиците трескаво описаха състоянието на Зъба на една сестра. След това го качиха в количката и го подкараха нанякъде — по коридора, а после през една врата.

Понечих да го последвам, но една сестра ме спря.

— Нека първо да го прегледат лекарите — каза тя и вдигна папката в ръцете си. — Вие можете да ми дадете малко информация. Как се казва? Вашият приятел ли е?

— Казва се… Ник — излъгах притеснено. — Ник… хм… Райд. Брат ми е.

Сестрата измери с поглед русата ми коса и светлата кожа. Очевидно ме сравняваше наум със Зъба — който беше с черна коса, тъмни очи и смугла кожа.

— На всички ни е брат — обади се Ръч объркано.

Сестрата се обърна към Ръч, която беше чернокожа, а после и към останалите. Бяхме напълно различни един от друг, с изключение на Газопровода и Ейнджъл, единствените двама с кръвна връзка помежду си.

— Осиновени сме — казах. — Родителите ни са… мисионери.

Браво! — похвалих сама себе си наум. — Отлично! Мисионери!

— В момента ги няма. За кратко. На… мисия са. Аз отговарям за останалите.

Един лекар в зелена престилка се втурна към нас.

— Госпожице? — каза и погледна първо мен, а после и останалите. — Бихте ли дошли с мен? Веднага?

— Дали вече е видял крилете? — измърмори Иги едва чуто.

Потупах го два пъти отгоре по ръката. Това значеше: Ти отговаряш, докато се върна. Той кимна, а аз последвах лекаря по коридора. Чувствах се все едно ме водят на смърт.

11

Забързан напред, лекарят ме огледа, сякаш бях експонат в зоопарка. Бях свикнала, но сърцето ми се сви.

Най-големите ми страхове бяха на път да се сбъднат. Почти можех да усетя решетката на клетката за куче, която се затваряше все по-плътно около мен. Проклети Заличители! Мразех ги! Неотменно се появяваха и съсипваха всичко.

Трябва да уважаваш врага си, Макс — каза Гласът. — Никога не ги подценявай. В мига, в който го направиш, ще те смачкат. Трябва да бъдеш съобразителна. Уважавай уменията им, дори и те да не уважават твоите.

Преглътнах. Щом казваш.

Минахме през една тежка двойна врата и се озовахме в малка и доста зловеща стая, облицована с плочки. Зъба лежеше на една носилка на колела.

Беше покрит с тръбички: една влизаше в гърлото му, а от ръцете му се подаваха още няколко. Закрих уста с ръка. Не бях глезла, но откъслечните болезнени спомени за експериментите, които бяха правили с нас в Училището, връхлетяха съзнанието ми. Искаше ми се Гласът да продължи да говори, да каже нещо тъпо, за да му се ядосам, и това да прогони спомените.

Край Зъба стояха лекарка и медицинска сестра. Бяха срязали ризата и якето му и ги бяха махнали. Ужасяващите зеещи рани от нокти отстрани на тялото му все още кървяха.

След като ме доведе до тук, лекарят като че загуби ума и дума.

— Ще… ще се оправи ли? — попитах аз.

Едва не се задавих. Не можех да си представя живота без Зъба.

— Не знаем — каза лекарят с угрижено изражение.

Лекарката го посочи.

— Добре ли го познавате?

— Това е брат ми.

— И вие ли сте… като него? — попита тя.

— Да.

Стиснах зъби и впих поглед в Зъба. Усетих как мускулите ми се стягат, а по вените ми плъзна нова доза нежелан сковаващ поток адреналин. Първо блъскам медицинската сестра в коленете с тази количка…

— Значи ще ни бъдете от полза — каза първият лекар с облекчение, — тъй като нямаме представа какво да правим. Да започнем с пулса.

Погледнах електрокардиографа. Сигналите бяха бързи и непостоянни.

— Трябва да бъде по-гладък — казах — и по-бърз.

Щракнах няколко пъти с пръсти, за да им покажа какво имам предвид.

— Може ли…? — попита лекарят и вдигна стетоскопа към мен.

Кимнах с неохота.

Той преслуша сърцето ми, а на лицето му се изписа пълно удивление.

После сложи слушалката на няколко места на корема ми.

— Защо чувам дишането и тук? — попита.

— Имаме въздушни мехури — обясних тихо със стегнато гърло и стиснах ръце в юмруци. — Имаме бели дробове, но и по-малки от тях въздушни мехури. Стомахът ни също е различен. И костите. И кръвта. Ами… всъщност всичко.

— И имате… криле? — попита лекарката тихо.

Кимнах.

— Вие сте хибрид между човек и птица — констатира лекарят.

— Може и така да се каже — отвърнах сковано. Другият вариант беше „сбъркана мутантка“. — Но предпочитам да ме наричате птицо-американка4.

Погледнах медицинската сестра. Имаше уплашен вид, който подсказваше, че би предпочела да бъде където и да е било, но не и тук. Напълно я разбирах.

Лекарката заговори делово:

— Включихме му една банка физиологичен разтвор, за да преодолее шока, но се нуждае и от кръв.

— Не бива да му преливате чове… обикновена кръв — казах. Всички научни познания, които бях прихванала през годините на анализи и експерименти, изведнъж изплуваха в съзнанието ми. — Червените ни кръвни телца имат ядро.

Като птичите.

Лекарката кимна.

— Пригответе се за даряване на кръв — каза ми тя отсечено.

12

Двайсет минути по-късно бях с литър по-лека и ми се виеше свят като на пиян щраус. Не беше редно да давам толкова много кръв, но Зъба се нуждаеше от повече дори и от това количество, така че направих всичко възможно. Бяха го вкарали в операционната.

Запътих се по коридора към чакалнята. Там беше пълно с хора, но не и с деца птици.

Забързано обиколих помещението в случай, че се бяха скрили под столовете или нещо подобно. Ятото го нямаше.

Със замаяна глава проверих един коридор, след това друг. Чувствах се отпаднала, гадеше ми се и имаше сериозна опасност всеки момент да припадна от страх, че съм ги изгубила.

— Тук са — каза ми ниска чернокоса медицинска сестра.

Загледах я, а тя ми подаде малка пластмасова бутилка с ябълков сок и кексче.

— Изяжте това — заръча ми. — Ще Ви помогне за виенето на свят. Вашите… братя и сестри са в седми кабинет — посочи надолу по коридора.

— Благодаря — смотолевих аз, несигурна дали го заслужаваше.

Отворих дебелата врата на седми кабинет, без да почукам. Четири чифта притеснени детско-птичи очи се взряха в мен. От облекчението — макар и временно — коленете ми омекнаха.

— Ти трябва да си Макс — чу се глас.

Стомахът ми се сви. О, не — помислих си при вида на тъмносивия костюм, късата военна прическа и почти невидимата слушалка в ухото. Заличител? Новите партиди ставаха все по-неразличими. Очите на мъжа не грееха с типичния животински блясък, но не възнамерявах да свалям гарда.

— Заповядай, седни — обади се друг глас.

13

Бяха трима — двама мъже и една жена, с „правителствено“ излъчване. Бяха насядали около работната маса от изкуствено дърво.

Иги, Ръч, Гази и Ейнджъл също седяха на масата, а пред тях имаше пластмасови подноси с храна. Осъзнах, че не я бяха докоснали, въпреки че вероятно вече умираха от глад. Предпазливостта им ме изпълни с гордост и за малко очите ми да плувнат в сълзи.

— Кои сте вие? — попитах.

Удивих се колко спокойно и равно звучеше гласът ми. Точка за мен.

— От Федералното бюро за разследване сме — каза единият мъж и ми подаде визитната си картичка. Беше както трябва — с отпечатан герб и прочее. Не че това имаше някакво значение. — И сме на ваша страна. Научихме, че сте се натъкнали на затруднение, и дойдохме да проверим имате ли нужда от помощ.

Колко искрено звучеше само.

— Много мило! — казах и побързах да седна, преди да припадна. — Но нима всички тук, в болницата, не са се натъкнали на затруднение? Съмнявам се, че ФБР обръща внимание на всеки поотделно. Така че кажете какво искате от нас.

Единият от агентите потисна мазната си усмивка. Тримата се спогледаха за кратко. Първият — според картичката се казваше Дийн Микелсън — се усмихна унило.

— Знаем, че сте преживели доста, Макс. И съжаляваме за това, че… Ник е пострадал. В безизходица сте, но ние можем да ви помогнем.

Бях много уморена, а трябваше да помисля. Ятото не ме изпускаше от очи. От мястото си долавях аромата на топлата закуска пред тях.

— Ейнджъл — казах, — дай на Тото малко храна — да проверим дали ще му стане нещо. Ако оцелее, може да се нахраните.

Тото сякаш знаеше името си — подскочи на стола до Ейнджъл и завъртя опашка. Тя се поколеба — не искаше да рискува.

— Ето — каза агентката, изправи се и изяде една хапка от бърканите яйца на Ейнджъл.

Другите двама последваха примера й и опитаха храната от останалите три подноса. Един по-млад агент донесе пети поднос за мен. Опитаха и моята храна, след което оставиха подноса на масата.

— Така добре ли е? — попита един от тях.

Заизучавахме ги с интерес в очакване внезапно да стиснат гърла и да се строполят бездиханни на пода.

Е, не се случи.

— Добре, време за манджа, банда — казах и ятото се нахвърли върху храната с настървението на… хм, Заличители.

Гази приключи първи — просто беше всмукнал съдържанието на подноса си.

— Може ли още два подноса, моля? — попита.

Смаян, Дийн кимна и излезе да даде заповедта.

— И как възнамерявате да ни помогнете? — казах между хапките. — Откъде разбрахте, че сме тук?

— Ще отговорим на всичките ти въпроси — рече другият агент, — но и ти ще трябва да отговориш на няколко наши. Решихме, че ще е по-удобно да поговорим с вас един по един — по-лесно ще ви е да се съсредоточите. Ако сте приключили с храната, може да се преместим тук.

Той отвори вратата зад себе си, която водеше до по-широка конферентна зала. Наоколо се суетяха още няколко агенти. Щом ни видяха, те млъкнаха и се втренчиха в нас.

— Няма да се разделяме — казах.

— Няма. Просто ще седнете на отделни маси — каза жената. — Всички ще сте в едно помещение, виж.

Изстенах наум. Кога бяхме спали за последно? Нима бягството ни от Института по тунелите на канализацията под Ню Йорк се беше случило едва преди два дни? Зъба беше в операционната, един Бог знаеше на какви хора се бяхме натъкнали, а на всичкото отгоре не виждах изход. Не и без да изоставим Зъба. Което беше недопустимо.

С въздишка бутнах встрани опразнения си поднос и кимнах на останалите.

Нека разпитът да започне.

14

— Как се казваш, пиленце?

— Ариел — отвърна Ейнджъл.

— Добре, Ариел. Познаваш ли човек на име Джеб Бачълдър?

Агентката вдигна пред себе си една снимка. Ейнджъл я разгледа. Познатото лице на Джеб на хартията я смути.

— Не — каза тя.

— Хм… добре… Би ли ми казала каква ти е Макс?

— Сестра. Заради мисионерите. Те са ни родители.

— Ясно, разбирам. А откъде имаш това кученце?

— Намерих го в парка.

Ейнджъл се разшава на място и погледна към Макс. И помисли: Добре, стига толкова въпроси. Готови сме.

Агентката срещу нея замълча и се взря с недоумение в бележките, които си водеше.

— Ъ-ъ… Струва ми се, че толкова въпроси стигат засега — обяви тя с объркано изражение. — Готови сме.

— Благодаря.

Ейнджъл се изхлузи от стола, щракна с пръсти на Тото и той изприпка след нея.

— Как се пише това? — попита агентът.

— Капитан, като капитан на кораб — обясни Газопровода. — И след него Терор. Не е трудно — Т-Е-Р-О-Р.

— Казваш се Капитан Терор?

— Точно така — отвърна Газопровода и се размърда на стола си. Погледна Макс, която говореше тихичко с агента пред себе си. — Вярно ли сте от ФБР?

За миг на лицето на агента се появи усмивка.

— Да. На колко години си?

— На осем. А ти?

Агентът го изгледа учудено.

— Ами… Хм… Доста си висок за осемгодишен, а?

— Аха. Всички сме доста високи. И слаби. И имаме голям апетит. Когато има какво да ядем.

— Да, ясно. Слушай… Капитан, някога да си виждал нещо такова?

Агентът вдигна пред себе си неясна черно-бяла снимка на полупреобразил се Заличител.

— Майчице, не — рече Газопровода и опули сините си очи. — Какво е това?

Агентът сякаш онемя.

— И не виждаш?

— Аха — отговори Иги с едва прикрита досада.

— По рождение ли?

— Не.

— Как загуби зрението си… хм… Джеф, нали така?

— Да — Джеф. Ами, погледнах в слънцето, право в него. Както непрекъснато ни повтарят да не правим. Де да бях по-послушен.

— А после изядох примерно три чийзбургера, които бяха страхотни, вярвате ли ми? Или пък онези, пържените пайове! С ябълка! Просто върхът са. Опитвали ли сте ги? — Ръч изгледа обнадеждено жената срещу себе си.

— Не мисля. Би ли ми продиктувала името си буква по буква, миличка?

— Аха. К-Р-И-С-Т-А-Л. Хубаво име е. Харесва ми. Вие как се казвате?

— Сара. Сара Маколи.

— Ами, и това име не е лошо. Мечтали ли сте си името ви да е друго? Аз понякога си мечтая да имам някакво по-яко име. Разбирате ли? Примерно Клеопатра. Или Мари-Софи-Тереза. Знаете ли, че кралицата на Англия има някъде, примерно, шест имена? Казва се Елизабет Александра Мери. А фамилното й име е Уиндзор. Обаче нали е известна, достатъчно е да се подпише просто като „Елизабет К.“ и всички се сещат за кого става дума. Ще ми се и аз да стана известна някой ден. Тогава ще се подписвам просто „Кристал“.

Агентката замълча за миг, след което явно се опомни и попита:

— Чувала ли си за място, наречено „Училището“? Мислим, че се намира в Калифорния. Била ли си в Калифорния?

Ръч се взря замислено в тавана.

— В Калифорния? При сърфистите, кинозвездите и земетресенията? Не. Ама ми се ходи. Хубаво ли е там?

И погледна агентката с големите си невинни кафяви очи.

— Наричай ме агент Микелсън — каза ми с усмивка той. — А аз как да се обръщам към теб? Макс умалително ли е? Максин?

— Не, Дийн. Просто Макс.

Той премигна и отново погледна записките си.

— Ясно. Макс, мисля, че и на двама ни е ясно, че родителите ви не са мисионери.

Ококорих се насреща му.

— Не са ли? За Бога, не им го казвайте. Това ще ги съсипе. Убедени са, че служат на Господ Бог.

Дийн ме изгледа сякаш… знам ли, все едно бях хамстер, който се опитва да му прегризе гърлото. Приложи друга тактика.

— Макс, издирваме мъж на име Джеб Бачълдър. Имаш ли някаква идея къде би могъл да се намира?

Показа ми снимка на Джеб и сърцето ми се сви. За секунда се подвоумих — да предам този лъжлив предател на ФБР, което беше забавният вариант, или да си затварям устата и да не издавам нищо важно, което беше разумният вариант.

Поклатих глава извинително.

— Никога не съм го виждала.

— Някога била ли си в Колорадо?

Повдигнах вежди.

— Това някой от онези квадратните щати в средата на страната ли е?

Дийн си пое дълбоко въздух.

Хвърлих бърз поглед наоколо. Ейнджъл беше седнала на пода до вратата и гризеше моето кексче, като даваше и на Тото. Агентите на Иги и на Ръч се съветваха, скрити зад една папка, а те двамата се бяха изтегнали в столовете си. Ръч се оглеждаше любознателно. Надявах се да запаметява възможните пътища за бягство. Газопровода се изправи, изчурулика едно бодро „чао“ на своя агент и отиде при Ейнджъл.

— Макс, искаме да ви помогнем — каза Дийн тихо. — Но и вие трябва да помогнете на нас. Така е честно.

Изгледах го. Това беше най-развеселяващото нещо, което бях чувала в последните няколко седмици.

— Майтапиш се, нали? Моля те, не ми казвай, че най-сериозният мотив, който имаш, е „така е честно“. Животът не е честен, Дийн.

Стегнах се, наведох се напред към безизразното лице на агента и казах твърдо:

— Нищо не е честно. Нищо. Това е най-тъпото нещо, което съм чувала. Да ви помогнем, защото така е честно. По-добре опитай с нещо такова: „Ако не ми помогнеш, ще изтръгна гръбнака ти и ще те пребия с него“. На това може и да реагирам. Може би.

Дийн стисна зъби и на бузите му се появиха две розови петънца. Стори ми се, че го е яд повече на самия него, отколкото на мен.

— Макс… — започна той напрегнато, но го прекъснаха.

— Благодаря ти, Дийн — каза женски глас. — Аз ще поема оттук.

15

Дийн се изпъна с безизразно лице. Новопоявилата се му се усмихна любезно и зачака. Беше руса — не можех да преценя на каква възраст. Имаше професионалната рутина и излъчване на водеща на новините в някой сериозен канал. И всъщност беше хубава.

Дийн събра документите си, кимна ми и отиде да говори с един от другите агенти. Новата жена седна срещу мен, закри уста с шепа и ми прошепна:

— Всички са доста надути.

Това беше толкова неочаквано, че просто се ухилих насреща й.

Тя протегна ръка през масата, за да се здрависаме.

— Името ми е Ан Уокър — представи се. — За да отговоря на въпроса ти, да, и аз съм от Тях. Аз съм човекът, на когото се обаждат, когато нещата излязат от контрол.

— В момента извън контрол ли са? — попитах учтиво.

Тя се изсмя.

— О, да — рече с отегчение. — Мисля, че когато от някоя болница ни се обадят с вестта, че при тях са постъпили две, а вероятно и цели шест досега неизвестни форми на живот с рекомбинантна ДНК, една от които е тежко ранена, спокойно можем да кажем, че нещата са излезли от контрол. И още как.

— Аха — отговорих аз. — Брей, звучи като че сме доста важни.

Ъгълчето на устата й трепна.

— Така е. Изненадана ли си? Никой ли не ти е казвал, че сте важни?

Джеб. Името му блокира сетивата ми и изключих, за да не се разпищя, както подобаваше на откачената рекомбинантна форма на живот, каквато бях. Навремето Джеб ме караше да се чувствам важна. Умна, силна, способна, специална, важна… каквото се сетите. Напоследък обаче основното чувство, с което го свързвах, беше ослепителен гняв поради потресаващото предателство, което беше извършил.

— Вижте — казах спокойно. — В безизходица сме. Знам го, вие също го знаете. Един от ят… от братята ми е ранен и се нуждаем от помощ. Просто ми кажете какво трябва да направя, за да я получим, след което ще се разделим по живо, по здраво.

Хвърлих един бърз поглед на ятото. Бяха се скупчили заедно, дъвчеха сандвичи и ме наблюдаваха. Гази бодро ми показа сандвича, който ми бяха запазили.

При вида на съчувственото изражение на Ан стиснах зъби. Тя се наведе през масата, така че никой да не я чуе:

— Макс, няма да те баламосвам. — Думите й отново ме изненадаха. — Както ти ни баламосваш, че родителите ви са мисионери. И двете знаем, че не е така. Както знаем и че ФБР няма навика да помага на хората просто защото са мили и добри. Ето какво е положението: чували сме за вас. В средите ни от години се въртят слухове за тайна лаборатория, която произвежда жизнеспособни рекомбинантни форми на живот. Те обаче така и не бяха потвърдени и хората взеха да ги смятат за някакви градски легенди. Ненужно е да уточнявам, че при първото съмнение, че може и да са верни, назначихме хора, които да откриват и събират информацията, слуховете или подозренията за вас. За теб и за твоето семейство.

Само да чуеше за Заличителите…

Ан си пое дъх и се отпусна назад в стола си, без да сваля очи от мен.

— Както виждаш, важни сте за нас. Искаме да научим всичко за вас. По-важното обаче е, че ако слуховете са верни, може би сигурността на цялата страна е заложена на карта — ако така нареченото ти семейство попадне в неправилните ръце. Не осъзнавате собствените си сили.

Изчака да осмисля казаното, след което се усмихна уморено.

— Предлагам ти сделка. Ти ни даваш възможност да научим повече за вас — без никаква болка и интервенции, — а ние осигуряваме най-доброто медицинско обслужване за Ник и безопасен подслон за останалите. Ще си починете, ще съберете сили, Ник ще се оправи, след което сами ще решите какво да правите по-нататък.

Почувствах се като гладна мишка пред огромна буца сирене.

Която беше поставена точно в средата на голям капан — колкото за една Макс.

Изписах на лицето си израз на учтива незаинтересованост.

— И се очаква да повярвам в искреността ви, защото…

— Много бих се радвала да можех да ти дам някаква гаранция, Макс — каза Ан, — но не мога. Не мога да ти кажа нищо, на което да повярваш. Помисли сама — сви рамене. — Писмен договор? Моята честна дума? Искреното уверение на шефа на ФБР?

И двете се изсмяхме. Ама че шегобийци бяха тези агенти.

— Просто… нямаш особено голям избор, Макс. Не и в момента. Съжалявам.

Втренчих се в масата и се замислих. Ужасяващото беше, че тя беше права. Държеше ни в ръцете си заради критичното състояние на Зъба. Най-доброто, което можех да сторя, беше да приема предложението й да ни подслонят и да се погрижат за него, да проявя търпение и да измисля план за бягство по-късно. Излях поток ругатни наум, след което вдигнах очи.

— Да речем, че приема. Къде е този подслон, който предлагате?

Тя ме погледна. Ако желанието ми да съдействам я беше изненадало, го прикри добре.

— Вкъщи — каза.

16

Зъба излезе от операционната почти цели два часа по-късно. Чаках отпред, а нервите ми бяха опънати като струна.

Появи се лекарят, с когото бях говорила по-рано. Все още беше в зелените си одеяния. Идеше ми да го сграбча за яката, да го запратя в стената и да изтръгна отговорите на някои въпроси. Но се опитвах да надвия тази част от себе си.

— А, да. Ти беше Макс, нали?

— Да. Макс.

Зачаках напрегнато. Ако се беше случило непоправимото, щях да измъкна останалите и щяхме да се опитаме да избягаме.

— Брат ти Ник… На няколко пъти стана доста напечено. Преляхме му няколко банки кръвозаместител и успяхме да закрепим кръвното му налягане в безопасни граници.

Единствено свиването и отпускането на юмруците ми помагаше да остана на място и да се съсредоточа върху думите му.

— Прескочихме инфаркта — продължи той. — Успяхме да зашием раните и да спрем кръвотечението. Засегната беше една от главните артерии, както и един… от въздушните му мехури.

— Какво е състоянието му в момента?

Наложих си да успокоя дишането си и да овладея импулса си да полетя нанякъде. В моя случай — буквално.

— Стабилизиран е — каза лекарят с уморено, но смаяно изражение. — Ако всичко е наред, ще се оправи. Трябва да кротува около три седмици.

Тоест вероятно шест дни, предвид изумителните ни способности да оздравяваме и да се възстановяваме изключително бързо.

По дяволите. Шест дни бяха доста време.

— Може ли да го видя?

— След като излезе от реанимацията — отвърна лекарят. — Може би след около четиридесет минути. Надявах се да ми обясниш някои физиологични особености. Забелязах, че…

— Благодаря Ви, докторе — обади се Ан Уокър зад мен.

— Искаше ми се да разбера… — продължи лекарят, гледайки мен.

— Съжалявам — прекъсна го Ан. — Децата са уморени и трябва да си починат. Някой от колегите ми ще отговори на въпросите ви.

— Извинявай, но колегите ти не знаят нищо за нас — напомних на Ан през стиснати зъби.

Лекарят изглеждаше ядосан, но кимна и се отдалечи по коридора. Ан ми се усмихна.

— Стараем се да не вдигаме много шум около вас — каза тя. — Докато не се уверим, че сте добре. Но новините за Ник са страхотни.

Отидохме в чакалнята. Щом ме видяха, останалите от ятото скочиха на крака. Усмихнах им се и вдигнах палец нагоре. Ръч изчурулика радостно, плеснаха ръце с Гази, а Ейнджъл се спусна към мен и ме прегърна. Вдигнах я във въздуха и я стиснах здраво в обятията си.

— Ще се оправи — казах.

— Може ли да го видим? — попита Иги.

— Иг, съжалявам, че ще те разочаровам, обаче ти си сляп. — От облекчение ме беше прихванало чувство за хумор. — След малко обаче може да идеш да го послушаш как диша и дори да поговориш с него… може би.

Иги ме озари със смесицата от смръщване и усмивка, която владееше до съвършенство.

— Здравейте — обади се Ан.

Бях забравила, че е точно зад гърба ми.

— Макс може би ви е разказала за мен. Казвам се Ан Уокър, от ФБР. Обясни ли ви за споразумението, което сключихме?

Хитър ход — дори и да не бях, тя току-що потвърди, че спогодбата ни вече е факт.

— Да — отвърна Ейнджъл и я измери с поглед. — Ще поживеем у вас известно време. За кратко.

— Точно така — кимна Ан и й се усмихна.

— Тото също — реши да се застрахова Ейнджъл.

— Тото?

— Кучето ми.

Тя посочи под стола. Тото се беше свил на кълбо, сложил кротко глава на предните си лапи.

— Как ви пуснаха тук с кучето? — удиви се Ан.

Не ми се щеше да навлизаме в такива подробности.

— Така! Значи, щом Зз… Ник се пооправи, ще идем да живеем в къщата на Ан, за да си отпочинем и да му позволим да се възстанови изцяло. Съгласни ли сте?

Останалите закимаха с различни дози ентусиазъм.

— „Зник“? — измърмори Иги подигравателно.

Не му обърнах внимание.

— Всъщност Ник се нуждае поне от седмица, за да се подобри — каза Ан. — Така че ние може да идем вкъщи още днес, а той ще се присъедини, когато е готов.

Гази премигна. Ръч повдигна вежди.

— Не — казах на Ан. — Не съм се съгласявала на подобно нещо. Няма да оставим Ник тук сам.

— Пълно е с лекари и медицински сестри, а пред вратата му ще пазят двама агенти. Денонощно — обеща Ан.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Не. Заличителите ще изядат агентите ви вместо закуска.

Ан не се засмя на шегата ми. Нищо чудно, предвид че вероятно нямаше никаква представа за какво говоря.

— Ще се чувствате по-добре вкъщи — каза тя. — Далеч по-добре ще ви е.

— Но не и за Ник — отсякох.

— Но… Не можем да го местим — каза тя. — Нима мислите да останете при него в стаята?

17

— Момичетата да легнат на леглото — каза Гази. — Ние с Иги ще спим на пода.

— Извинявай, драго сексистче — повдигнах вежди аз. — Какво ще кажеш двамата най-дребни от групата да легнат на леглото — просто защото ще се съберат на него. Тоест вие с Ейнджъл.

— Да — присъедини се и Ръч и присви очи. — Какво? Прекалено съм лигава, за да спя на земята ли?

Гази нахлузи инатливото си изражение, затова прекосих стаята преди да започне да спори. Бяха настанили Зъба в двойна стая, но другото легло беше празно. Двамата най-малки членове на ятото щяха да спят на него, а останалите щяхме да се настаним както дойде.

— Разбира се, Ваше Височество разполага с цяло легло само за себе си — казах на Зъба.

— Точно така — отвърна той замаяно. — Защото отстрани в тялото на Наше Височество зее дупка.

Все още имаше мъртвешки вид — изключително блед и отпаднал. Не можеше да яде, затова го хранеха венозно? Иги беше дарил още половин литър кръв, който беше помогнал сериозно.

— Припомням ти, че те зашиха — казах аз. — В момента нямаш никакви дупки.

— Кога ще ме изпишат?

— Казаха след седмица.

— Тоест утре? — попита той.

— И аз така мисля.

— Слушай, Зник, може ли да сменя канала? — попита Иги. — Дават мач.

— Разбира се, Зиги — отвърна Зъба.

Легнахме си рано, смачкани и копнеещи за сън предвид събитията от последните двайсет и четири часа. Към девет часа останалите вече спяха непробудно. Агентите изнамериха отнякъде постелки за йога, които вършеха работа. Особено ако човек е свикнал да спи на земята в пещери или по бетонните подове в тунелите на метрото.

Опитах се да успокоя ума си в настъпилата тишина. Глас? Някакви належащи забележки, които да искаш да споделиш, преди да откъртя?

Реши да останеш със Зъба.

Очевидно — отвърнах наум. Думите на Гази на плажа… Малкият всезнайко беше прав. Не биваше да позволявам пак да се разделяме, дори и да изглеждаше по-безопасно. Справяхме се най-добре, когато бяхме заедно. Цялото семейство, заедно на едно място.

Семейството е много важно — каза Гласът. — Мисля, че ти ми го каза веднъж.

Да — помислих си. — И затова мисля да потърсим родителите си веднага, щом излезем оттук.

Поех си дълбоко въздух и опитах да се отпусна. Бях напълно изтощена, но мозъкът ми работеше с пълна пара. Щом затворех очи, през съзнанието ми започваха да препускат най-различни образи — взривяващи се сгради, облак под формата на гъба, патици, омазани с нефт, планини боклук, ядрени електроцентрали. Кошмари от действителността.

Затова се надигнах и отворих очи. Резултатът не се промени особено. Беше започнало да ми прилошава по-рано, но не го бях споделила с останалите. Имах главоболие — не от онова, подобното на експлозия, при което ми се струваше, че някой размазва мозъка ми по стените на черепа, а обикновено. За щастие, експлозивните главоболия бяха далеч по-малко и далеч по-нарядко отпреди. Хипотезата ми беше, че бяха вследствие на опитите на мозъка ми да сподели работното си място с невъзпитания неканен гост — моят Глас. Във всеки случай бях много доволна, че главоболието напоследък си бе взело отпуск.

В момента усещах друго. Беше ми горещо. Кожата ми гореше. Имах чувството, че в системата ми има прекалено много адреналин и той ме изнервя непоносимо.

Дали Заличителите следяха чипа в ръката ми? Бяхме го видели на рентгеновата снимка, която ми направи доктор Мартинес в кабинета си преди толкова много време. Как така винаги успяваха да ни намерят? Вечният въпрос.

Загледах се в Тото, заспал на леглото при Ейнджъл и Гази. Беше по гръб, вирнал лапи във въздуха. Той имаше ли чип? Дали в момента следяха и него?

Уф… Беше ми горещо, бях изнервена и не се чувствах добре. Идеше ми да се просна в някоя пряспа, да се наям със сняг и да натъркам кожата си с него. Представих си, че отварям прозореца и политам в прохладния нощен въздух. И че се връщам при доктор Мартинес и дъщеря й Ела, единствените приятели, които имах сред хората. Доктор Мартинес щеше да знае как да постъпи. Сърцето ми биеше ужасно бързо — имах чувството, че някой барабани с палки отвътре по гръдния ми кош.

Изправих се и тихо прекрачих през спящите по пода тела до умивалника в единия край на стаята. Пуснах студената вода, оставих я да облее ръцете ми, а после се наведох и наплисках лицето си няколко пъти. Това ме освежи и се размечтах за студен душ. Дано не се разболея — примолих се. — Не мога да го допусна. Не мога да заразя Зъба.

Загубих представа от колко време стоях на умивалника под освежаващата струя на водата. Накрая реших, че може би вече ще успея да заспя и се изправих, за да подсуша лицето си.

И едва не изпищях.

Завъртях се, но в стаята цареше покой. Пак заковах очи в огледалото и го видях отново — Заличител.

Премигнах бързо. Какво, по дяволите, ставаше? Заличителят в огледалото също премигна бързо.

Заличителят бях аз.

18

На мига челото и шията ми плувнаха в студена пот.

Преглътнах и Макс-Заличителката в огледалото направи същото.

Отворих уста. Вътре имаше дълги и остри кучешки зъби. Когато ги докоснах с пръст обаче, ми се сториха малки, равни, нормални. Опипах лицето си — кожата ми беше гладка, въпреки че в огледалото вече бях напълно преобразена.

Как се бях почувствала? Беше ми станало горещо, а сърцето ми се беше разтупало. Боже. Какво ставаше? Дали това не беше някакво ново умение, както Ейнджъл можеше да чете мисли, Гази — да имитира всякакви гласове, Иги — да разпознава хората, като опипва отпечатъците на пръстите им? Нима току-що се бях сдобила с умението да се превръщам в Заличител, в нашия смъртен враг?

Прилоша ми от ужас и отвращение. Огледах се крадешком наоколо, за да се уверя, че никой не ме беше видял в това състояние. А всъщност нямах никаква представа какво биха видели останалите, ако се бяха събудили. Чувствах се нормално. Но изглеждах като Заличител. Миловиден, русоляв, пекинезест Заличител.

Уважавай и почитай врага си — обади се Гласът ми. — Винаги. Опознай приятелите си добре, враговете си — още по-добре.

О, стига — примолих се наум. — Моля те, дано това е някакъв ужасяващ урок, а не е действителност. Кълна се, кълна се, кълна се да опозная враговете си по-добре. Само да се махне тази муцуна.

Най-голямата ти сила е най-голямата ти слабост, Макс.

Втренчих се в огледалото. Какво?!

Омразата ти към Заличителите ти дава сили да се бориш до смърт. Тя обаче те заслепява и ти пречи да видиш нещата в мащаб: тях, себе си, всичко останало в живота си.

Хм. Може ли да помисля над това и да поговорим после, а?

Ох. Свих се и притиснах пръсти към слепоочията си с надеждата да прогоня болката. Опипах лицето си за последно, за да се уверя, че кожата ми наистина беше гладка, и застанах до леглото на Зъба.

Той дишаше, потънал в сън. Изглеждаше по-добре — не беше като мумия. Щеше да се оправи. Опитах се да изкарам цялата си болка и страх с една въздишка и се свих на постелката си до Ръч. Затворих очи, макар че се съмнявах сънят да ме споходи.

Лежах притихнала в мрака. Единствено равномерното спокойно дишане на моето спящо ято ми вдъхваше сили.

19

— Не разбирам — каза лекарят, втренчен в раната на Зъба.

Ами, това е — помислих си. — С рекомбинантната ДНК е така.

Когато дойде да смени превръзките на Зъба тази сутрин, лекарят установи, че раните му са почти заздравели и на мястото им са останали само розови белези.

— Това значи ли, че мога да си тръгвам? — рече Зъба и се опита да седне.

Беше се ободрил и приличаше повече на себе си, което изпълни сърцето ми с радост. Толкова се бях уплашила какво щях да правя без него.

— Чакайте! — вдигна ръка Ан Уокър. — Далеч не си готов да се местиш или да си тръгваш. Моля те, Ник, лягай да си почиваш.

Зъба я измери спокойно с поглед. Подсмихнах се пренебрежително. Тя си мислеше, че аз отказвам да съдействам. Е, само Зъба да се пооправеше…

— Ник, виждам, че си по-добре — продължи Ан. — Защо не кажеш на братята и сестрите си да дойдат с мен? Поканих всички ви да прекарате известно време у дома, за да си отпочинете и да възстановите силите си — усмихна се леко. — Макс отказва да тръгне без теб. Безспорно ти е ясно, че е безсмислено да стоят и да се мъчат тук. И без това ще се присъединиш към нас след не повече от седмица.

Зъба просто я гледаше и чакаше.

Облегнах се на стената и скръстих ръце.

— Е? Какво ще кажеш, Ник?

Всъщност вече го бях осведомила за положението рано същата сутрин. Не за друго, а защото станахме в шест — сестрата беше завладяна от неустоим импулс да измери температурата на Зъба точно в този момент.

Той ми хвърли един поглед, а аз изкривих уста.

— Каквото каже Макс — отвърна той равно. — Тя е водачът.

Ухилих се. Никога нямаше да ми омръзне да го чувам.

Ан се обърна към мен.

— Няма да оставя Ник — казах с престорено съжаление.

— Щом всички оставате, може би бих могъл да прегледам… — започна лекарят.

Ан се обърна към него, сякаш забравила, че беше с нас.

— Благодаря ви, докторе — каза. — Оценявам помощта ви.

Намек, че е време да ни остави. Не му стана приятно, но все пак си тръгна.

— Възстановяваме се доста бързо — обясних на Ан.

Предишната вечер Зъба изглеждаше зле. Същото важеше и за мен — спомних си ужасяващия Заличител в огледалото. На сутринта обаче си бях аз, а Зъба определено заприличваше все повече на себе си.

Той се надигна в леглото.

— Какво трябва да направя, за да ми донесат някаква храна?

— Все още си на интравенозно захранване — заяви Ан. — Лекарите смятат, че не е добра идея да ядеш твърда…

Зъба впи в нея присвитите си очи и гласът й заглъхна.

— Запазихме ти един поднос — намесих се аз.

Когато санитарят ни донесе закуската, запазихме от всичко за Зъба.

Ан понечи да каже нещо, но си замълча. Умен ход от нейна страна, признавам.

Подадох подноса на Зъба и той започна да се храни бързо и целенасочено.

— Трябва да се махна оттук — каза с пълна уста. — Побърквам се дори само от миризмата.

Разбирах го прекрасно. Всички бяхме реагирали така — и най-лекият полъх на антисептик, болница, научна лаборатория навяваше спомени за дългогодишните ни страдания.

Погледнах Ан.

— Мисля, че З… Ник е готов да тръгваме.

Тя ме прикова с очи и явно започна да премисля ситуацията.

— Добре — каза най-сетне, а аз едва прикрих изненадата си. — Само да оправя документацията. До вкъщи имаме час и половина път с кола. Живея в Северна Вирджиния. Съгласни?

— Да.

И излезе. Огледах ятото.

— Не знам какво ни чака, банда, но си дръжте очите отворени и винаги бъдете нащрек. — Обърнах се към Зъба. — Сигурен ли си, че можеш да се движиш?

Той повдигна рамене. Отново ми се стори отпаднал. Остави подноса до себе си.

— Разбира се.

Отпусна се обратно в леглото и затвори очи.

— Все пак Зник е Супермен — обади се Иги.

— Млъквай, Джеф — казах, но се усмихнах.

Поставих пръстите му на лицето си, за да усети.

20

— Брей, във Вирджиния било доста хубаво — казах на Газопровода, а той се ухили.

Вярно беше. Заобикаляха ни меки заоблени хълмове. По тях имаше километри гори, чиито дървета бяха обагрени в огнените краски на есента и се редуваха с развълнуваните зелени пасища, по някои от които дори пасяха коне. Беше страхотно.

Огромният джип на Ан успя да побере всички ни, а Зъба дори можеше да се изтегне през по-голямата част от пътя. Следях го — при всяко друсване стискаше зъби, но не се оплакваше.

Аз обаче имах проблем — заливаха ме същите съчетани със сърцебиене горещи вълни като миналата нощ. Дишах насечено и бях толкова изнервена, че имах чувството, че по цялото ми тяло пълзят насекоми.

Както седеше в скута ми, загледан през прозореца, Тото обърна черните си лъскави очи към мен, стана демонстративно, прескочи Зъба и се настани в Ейнджъл, сякаш ми казваше: „Не искам в теб, ако си толкова топла“.

— Майчице, вижте само — обади се Ръч и посочи през прозореца. — Чисто бял кон. Като ангел е. Какви са тези колела от слама?

— Бали сено — обясни Ан от предната седалка. — Навиват ги така, вместо да ги събират на купи.

— Толкова е красиво — продължи Ръч и взе да подскача на седалката до Ан. — Хълмовете са страхотни. Какво е това дърво с широките листа? Което е в най-различни цветове?

— Клен — отвърна Ан. — Той е сред най-пъстрите.

— Как изглежда къщата ти? — попита Ръч. — Бяла, с колони отпред? Като Тара? Гледала ли си филма?

— „Отнесени от вихъра“ — потвърди Ан. — Опасявам се, че къщата ми далеч не е като Тара5. Живея в стара ферма, но поне имам двеста декара земя около къщата. Ще имате достатъчно място за игри. Почти стигнахме.

Двайсет минути по-късно Ан спря пред един портал и натисна копчето на някакво устройство. Портите от ковано желязо се отвориха и влязохме.

Зад нас порталът се затвори. Сетивата ми на мига минаха в режим на предварителна тревога.

Докато стигнем до самата къща мина почти цяла минута. Покритата с натрошени мидени черупки алея се виеше под красиви дървета, които събираха короните си над главите ни. Над колата плавно се сипеха червени и жълти листа.

— Е, пристигнахме — каза Ан и направи завой. — Надявам се да ви хареса.

Погледнахме през прозорците на колата. Къщата на Ан беше като картина. В долната част стените бяха от обли речни камъни, а нагоре бяха облицовани с дъски. Почти цялата фасада беше обрамчена с широка покрита веранда. Дворът бе заобиколен от големи храсти, по някои от които все още висяха увехналите цветове на хортензия.

— Отзад има езеро — каза Ан и спря на паркинга пред къщата. — Доста е плитко. Вероятно все още е топло и става за плуване — поне следобед. Хайде, слизайте.

Изсипахме се от колата. Беше приятно отново да сме на открито.

— Тук мирише различно — каза Ръч и сбърчи нос. — Страхотно е.

Къщата беше на върха на нисък хълм. По склоновете му имаше просторни поляни и овощна градина. Клоните на дърветата бяха отрупани с ябълки. Наоколо се носеха птичи песни. Нямаше и помен от бучащ трафик, миризма на асфалт, човешка глъчка.

Ан отвори входната врата.

— Защо стоите там? — засмя се тя. — Няма ли да видите стаите си?

Кимнах и Ейнджъл и Ръч тръгнаха към къщата, следвани от Гази.

Иги остана до мен.

— Как изглежда? — попита тихо.

— Като в рая, Джеф — каза Зъба.

21

Грубата кора на дървото се врязваше в бедрата му, но Ари не й обръщаше внимание. В сравнение с болката от присаждането на огромните криле на раменете му това беше като детска игра. Мисълта го накара да се ухили. Всъщност всичко, което правеше, беше детска игра — нали беше на седем години. Идния април щеше да стане на осем. Не че имаше значение. Нямаше да получи подаръци, нито торта. Баща му вероятно нямаше дори да си спомни.

Той отново вдигна бинокъла пред очите си и стисна челюсти. Пернатите мутанти слязоха от колата. Вече беше огледал терена и беше надникнал в къщата през прозорците. Бяха се уредили с уютна бърлога — поне за известно време.

Не беше честно. Нямаше думи, които да опишат колко нечестно беше. Ари стисна клона в ръката си и го отчупи. В кожата му се заби дълга и тънка треска.

Погледна я и зачака сигналът за болка мудно да стигне до мозъка му. Около треската се събра яркочервена кръв. Ари я хвана и я издърпа, преди мозъкът му изобщо да осъзнае, че е ранен.

Защо беше тук, качен на дървото, недалеч от лагера на отряда, зяпнал онези мутирали нещастници през бинокъла? Трябваше да е на земята. Да потупа Макс по рамото и да забие юмрук в лицето й, когато тя се обърне.

Но не. Вместо това тя щеше да се нанесе в лъскавата къща, убедена, че няма равна, че е по-печена от всички, особено от него.

Единственият хубав спомен от последните двайсет и четири часа беше изражението й, когато установи, че той е жив. Беше шокирана. Шокирана и ужасена, спомни си Ари със задоволство. Искаше тя да изглежда така всеки път, когато го видеше.

Хубаво. Получи малко мир и спокойствие, Максимум — помисли той язвително, — но часът ти наближава. Аз те чакам. Винаги ще те чакам.

Омразата изпълни цялото му същество, стомахът му се сви и той усети, че започва да се преобразява. Костите на лицето се издължиха, а раменете се прегърбиха.

Грубата козина покри ръцете му със светкавична бързина, а от върховете на пръстите му се подадоха остри нокти. Жадуваше да издере с тях лицето й, това съвършено лице…

Яростта изригна и го задави. Всичко около него притъмня и без да мисли, той впи зъби в собствената си ръка. Стисна здраво челюсти и зачака да усети физическата болка. Накрая седна задъхан, с обагрена с кръв уста и изтръпнала от болка ръка. Ах. Сега беше по-добре.