Училището свърши — завинаги

74

— Моля те.

— Още е рано, Ари.

Без да го поглежда, Джеб продължи да чете разпечатаните доклади за действията им.

— Винаги е рано! — избухна Ари и закрачи ядосано из стаята. — Все повтаряш, че моментът почти е дошъл, но така и не ми позволяваш да приключа с тях! Какво чакаме?

Мястото, на което му бяха присадени крилете, пулсираше от изгаряща болка, затова Ари бръкна в джоба си за хапчетата. Глътна четири без вода и се обърна отново към баща си.

— Имай търпение. Знаеш, че трябва да се придържаме към плана — каза Джеб и вдигна очи към него. — Оставяш чувствата си да засенчат решенията ти. Това не е добре, Ари. Обсъждали сме го.

— Аз! — викна Ари. — Ами ти? Знаеш ли защо не можеш да я убиеш? Защото само тя ти е в главата! Обичаш я! Повече от всичко останало! Затова не ми разрешаваш да я убия.

Джеб само го изгледа безмълвно. Ари усети, че го е разгневил, но се опитва да не го покаже. Момчето искаше да види да прояви към него поне веднъж същата обич и възхита, които демонстрираше към Макс. При вида й — дори и на снимка — лицето му омекваше, а в очите му се появяваше някакъв блясък. А към Ари погледът му беше най-обикновен.

По някаква причина Джеб ненавиждаше новата Макс. Не можеше да понася присъствието й — всички го бяха забелязали. Затова в знак на протест Ари прекарваше с нея колкото се може повече време. Надяваше се така да привлече вниманието на Джеб, да го накара да го забележи.

Най-сетне баща му проговори:

— Нямаш представа за какво говориш. За общата картина. Имаш своята роля в цялата работа, но трябва да се подчиняваш на заповедите ми. Ако смяташ, че не е по силите ти, ще потърся някой друг.

В гърдите на Ари се надигна гняв. Той заби пръсти в тялото си, защото иначе ръцете му щяха да се протегнат и да стиснат Джеб за гърлото. Искаше му се да изцеди живота от него — почти до капка. До мига, в който баща му не осъзнаеше, че го обича и че е редно да го уважава повече.

За момента обаче трябваше просто да се махне. Завъртя се на пети, изстреля се през вратата и я тресна след себе си. Затича се по покрива на караваната и скочи — все още не беше много добър в излитането направо от земята. Набра височина с тромави болезнени махове и се насочи към едно от любимите си места за уединение — върхът на огромно дърво.

Кацна непохватно на един клон и се вкопчи в ствола, за да не падне. В очите му бликнаха сълзи от яд. Стисна клепачи и се облегна на гладката пъстра кора на дървото. Всичко му носеше болка. Крилете, огромната обич на Джеб към Макс, това, че тя сякаш можеше да чете мислите му…

Спомни си как се беше усмихнала на оня посърнал изтърсак снощи, докато ближеха сладолед. Кой беше той?! Никой. Безсилно малко човече. Ари можеше да го разкъса на две, без да се замисли.

При спомена за целувката им на верандата в гърлото му се надигна глухо ръмжене. Макс го беше целунала! Сякаш беше обикновено момиче! Само онзи да знаеше… нямаше да припари до Макс. Никога!

Или пък не? Може би щеше да обикне Макс дори и да научеше, че е уродлива мутантка? Тя беше специална — на хората им пукаше за нея. Момчетата я харесваха. Беше толкова силна… силна, красива и свирепа.

От гърдите му излезе сподавен хлип. По бузите му рукнаха сълзи, той зарови лице в ръкава на якето си.

След още един сподавен стон Ари осъзна, че не издържа повече. Усети как се преобразява напълно в Заличител и разтвори мощните си челюсти. Сълзите още се стичаха по козината му. Той потисна поредния стон и впи зъби в ръката си. Затвори очи и стисна челюсти, решен да не издаде нито звук. Зъбите му разкъсаха плата на якето, впиха се в кожата, а после и в мускула му. Усети вкуса на кръв, но не пусна.

Защото всъщност от това му стана по-добре.

75

— Мисля, че е това. Просто съм неотразима. Разгадахме го. — Надникнах иззад тисовия храст и погледнах през улицата. — Нищо чудно, че ме обожавате.

Очевидно се бях отърсила от унинието от предишната вечер. Като за четиринайсетгодишна мутантка хибрид между дете и птица се справях добре с хормоналните вълнения, а?

Зъба ме измери с многострадален и не особено обожаващ поглед и обърна очи към скромната тухлена къща в предградията. Беше невзрачна и старомодна, но предвид близостта й до столицата вероятно струваше поне половин милион. Да запомня: да инвестирам в имоти около столицата. Да започна да събирам от джобни.

— Сериозно? И това ли е църквата отзад?

— Да — кимнах аз. — Сега какво?

Той повдигна вежди.

— Ти си водачът.

Присвих очи към него, сграбчих го за рамото и го поведох с мен през улицата. Побързах да натисна звънеца, преди досадният ми здрав разум да ме настигне.

След кратка пауза чух нечии стъпки да се приближават до вратата. Тя се отвори и двамата със Зъба се озовахме лице в лице с жена, която — независимо дали беше, или не беше — определено изглеждаше като майка на Иги.

— Да? — каза тя, като междувременно — обърнете внимание — избърса ръце в кухненска кърпа, точно както правят майките.

Беше висока и слаба, с много светла червеникаворуса коса. Очите й бяха небесносини като на Иги с тази разлика, че нейните виждаха, тъй като не бяха попадали в ръчичките на лудите учени. „Луди“ в смисъл на побъркани, не на „полудели от гняв“ например.

— Да, кажете? — попита тя.

— Госпожо, предлагаме абонамент за „Уолстрийт Джърнъл“ — изтърси Зъба с безизразно лице.

Лицето й се отпусна.

— Не, благодаря. Абонирани сме за „Поуст“.

— Ъ-ъ, добре — рече Зъба, обърнахме се и се ометохме.

Категорично, определено, напълно спокойно би могла да бъде майката на Иги. И сега какво?

76

— Все още намирисва на експлозив — прошепна Иги на Газопровода.

Гази подуши въздуха.

— Прав си. Миризмата ми харесва. Мирише на приключение.

— Честно казано, не си осигуряваме достатъчно приключения — отбеляза Иги.

Стъпките на Гази по твърдия бетон едва се чуваха, но Иги го следваше без усилие. Дори и без него щеше да успее да намери пътя до стаята с архива. Можеше да се обзаложи, че би намерил и пътя до Института, стига да го пуснеха в някой от тунелите на метрото в Ню Йорк. Това компенсираше факта, че беше напълно лишен от проклетото си зрение.

Как ли пък не.

— Ето тук е.

Гази отвори безшумно вратата на стаята и Иги го чу как щракна ключа на осветлението. Сега трябваше да виси като закачалка, докато Гази свърши цялата работа.

— Тя остави папките някъде в предната част на стаята — припомни той на Газопровода. — Отдясно. Има ли метален шкаф?

— Всички шкафове са метални — каза Гази и тръгна напред. Отвори един от тях, прелисти няколко страници вътре и го затвори. — Дори не знам какво търся. Всички папки са еднакви.

— На някоя не пише ли „Строго секретно“ с дебели черни букви?

— Не.

Иги го изчака да отвори, прерови и затвори още няколко чекмеджета с папки.

— Опа, чакай малко — рече Гази. — Хм. Това е интересно. Няколко папки, вързани заедно с ластик. Друг цвят са и са по-стари и оръфани.

— Виж какво пише вътре.

Звук от махане на ластик. И шумолене на хартия.

— Уха!

— Какво?

Подобни ситуации направо подлудяваха Иги — останалите научаваха каквото имаше да се научи доста по-бързо, защото виждаха. А той непрекъснато трябваше да чака някой да му каже какво става. Ненавиждаше това.

— Това са досиета… май са на пациенти — каза Газопровода. — Не са на ученици от училището. Пациенти… които идват от… Дома за неизлечимо болни „Стендиш“.

— Какво е това? Не звучи особено жизнерадостно.

Гази се зачете, а Иги се насили да прояви търпение.

— Чакай малко… — каза Гази.

Все едно имам друг избор, по дяволите — помисли си Иги.

— Звучи странно. Доколкото разбирам, това училище навремето е било нещо като санаториум за луди, и то само допреди две години. Това са досиетата на пациентите, живели тук. Защо обаче злобекторът ги пази?

— Дали няма нещо общо с тях? Да не би той да е ръководил лудницата? Или пък е бил пациент, който е избил всички останали и е отворил училище на същото…

— Не знам. Папките са дебели. Не можем да изчетем всичко тук. Трябва да ги покажем на Макс. Ще ги скрия под ризата си.

— Става. Време е да се връщаме.

— Да.

Иги проследи Гази до стълбите.

Да видим, почти обяд е. Чудя се къде ще седне Тес днес…

Гази внезапно спря и Иги едва не се блъсна в него.

— Интересно — измърмори той. — Не бях забелязал, че тук има врата.

Иги го чу как пристъпва и я отваря. Лъхна ги влажен хладен въздух.

— Какво има вътре?

— Тунел — отговори Газопровода смаяно. — Дълъг тъмен тунел, чийто край се губи в мрака. Върви под училището.

77

Малко ме беше страх да се срещна със Сам в училище. Дали нямаше да се направи, че не ме забелязва? Беше ли казал на някого, че сме се целували? Дали нямаше да ми се подиграват, което неизбежно водеше до нуждата да сритам някого?

Срещата ни всъщност мина добре. Видях го в час и той ми се усмихна — лека, но специална усмивка. Изглежда, никой не следеше нито него, нито мен с надеждата да открие подходяща тема за клюки. През голямото междучасие седнахме на една маса, поговорихме, почетохме и поучихме. Дори злобекторът не ни обърна внимание.

Беше страхотно. Почти през целия ден се чувствах що-годе нормална. Чувството продължи чак до завръщането ми у Ан — току-виж се окажеше, че може би бях поставила нов рекорд.

— Тунел?

Изгледах Гази и Иги объркано.

— От къде на къде под училището ще има тунел?

— Чудесен въпрос — отвърна Газопровода и кимна. — Да не забравяме и тайните досиета.

Разгърнах страниците им за пореден път.

— Ръч, направи справка за училището. Струва ми се, че мярнах някъде, че съществува от двайсет години.

— Във всички брошури пише така — потвърди Зъба. — Освен това в централното фоайе има табела, на която пише „Основано през 1985 година“.

Ръч седна пред лаптопа, който бяхме присвоили от Ан почти изцяло. Продължих да разлиствам досиетата на пациентите. Бяха постъпили в санаториума, но така и не го бяха напуснали. Повечето досиета бяха с дати от последните петнайсетина години, допреди две. За някое нормално хлапе да се озовеш в училище, което доскоро е било санаториум и има тунел отдолу, би било вълнуващо събитие, но чисто съвпадение.

За нас беше ярък, мигащ червен сигнал за тревога.

— Хм… — обади се Ръч. — На уебсайта на училището пише, че е в тази сграда от 1985 година. Но когато потърся в Гугъл, излизат резултати само за последните две години.

— Да не би да са сменили името? — попита Иги.

Зъба поклати глава.

— Не мисля — не пише нищо подобно.

Проверих отново загадъчните досиета.

— Домът „Стендиш“ е на точно същия адрес. Вижте и официалната бланка — има малка рисунка на сградата.

Показах я на останалите. Беше точно копие на нашето училище.

Погледнах ятото.

— Това не ми звучи добре — казах с типичното си умение да омаловажавам фактите.

— Да поговорим ли с Ан по въпроса? — попита Иги.

Спогледах се със Зъба. Той поклати глава едва забележимо.

— Има ли смисъл? — казах. — Или знае за това и е забъркана, в който случай е по-добре да не издаваме, че сме разбрали, или пък знае само онова, което са й казали, тоест не може да ни помогне.

Умълчахме се умислени. В кухнята телевизорът заработи. Ан извади някаква тенджера и отвори хладилника. Течаха новини — говореха за задаващо се застудяване, а после — за последните резултати в колежанската футболна лига. После един мъжки глас обяви:

— Днес в столицата на страната президентът направи изненадващо изявление, което свари много политици неподготвени. Само три дни преди представянето на бюджета за тази година, президентът Данинг обяви смайваща ревизия — близо един милиард долара, предвидени за военните, ще бъдат пренасочени към общественото образование и към приюти за бездомни жени и деца в цялата страна.

Застинах.

Със Зъба се спогледахме невярващо, после се обърнах към Ейнджъл. На лицето й грееше широка усмивка. Тото се изсмя и двамата плеснаха ръце… така де, Тото плесна лапа.

Наведох глава и разтрих внезапно запулсиралите си слепоочия. Трябваше да се махнем оттук. Иначе Ейнджъл току-виж накараше президента да забрани домашните или нещо подобно.

78

Същата нощ точно в 23,05 часа шест прозореца на втория етаж на къщата на Ан се отвориха едновременно. Един по един изскочихме от стаите си и след около два метра и половина падане разперихме криле и се издигнахме нагоре.

Шестимата се понесохме в тъмната хладна нощ. Нямаше облаци и дърветата под нас хвърляха дълги сенки на ярката светлина на луната.

Пещерата с прилепите, както се и очакваше, напомняше сцена от филм на ужасите. Зъба я беше открил преди няколко седмици — зееше в склона на древен варовиков хребет на няколко километра от къщата. Входът й беше затулен от избуяли лиани, увехнали в навечерието на зимата. Прелетяхме през тях, като внимавахме да не се оплетем, и спряхме вътре в пещерата. От тавана подобно на зъби се спускаха сталактити, а от мрака наоколо долиташе зловещото покапване на невидима вода. На около десет метра навътре въздухът се изпълваше с киселата миризма на гуано19, затова останахме близо до входа.

— Обзалагам се, че тук не е стъпвал човешки крак — каза Гази и седна по турски на пода до входа. — За да стигнат, трябва да са опитни катерачи.

— Иска ми се да видя какво има по-навътре — рече Ръч.

— Да, на мен също — подметна Иги закачливо.

— Добре, банда — обадих се аз. — Слушайте, помислих доста и реших, че моментът да продължим напред определено е дошъл. Почивката беше страхотна, но вече събрахме сили, укрепнахме и е време отново да изчезнем.

Обявлението ми не беше посрещнато с ръкопляскане и конфети.

— Реших го — продължих в оглушителната тишина, — защото Ари знае, че сме в района. Нападна ни на връщане от училище, вероятно следи и случващото се в къщата на Ан с камери. Злобекторът също ни е вдигнал мерника. Отгоре на всичко това се появиха странните досиета от училището и загадъчният тунел… Положението далеч не е розово.

Да не говорим какво би могла да стори Ейнджъл с лидера на свободния свят. Стрелнах я строго с поглед в случай, че подслушваше мислите ми, а тя ми се ухили.

— Трябва да се ометем, преди да стане напечено.

Ръч и Гази се спогледаха. Ейнджъл облегна глава на рамото на Иги, а той я погали по косата. Продължаваха да мълчат.

— Това може да е шансът ни да се научим на здрав разум, как да планираме бъдещите си ходове в играта, вместо останалите играчи непрекъснато да ни гонят по петите.

Или пък шанс ти да се научиш да спреш да бягаш и да се справиш с положението.

Повдигнах вежди. Това не е като любовна връзка, Глас. Това е капан или изпитание, или в най-добрия случай сюрреалистично отклонение по време на пътешествие, което за момента се развива доста налудничаво.

— Просто… — започна Ръч и погледна Гази. Той й кимна окуражително. — Ами, в четвъртък е Денят на благодарността. В сряда ще учим само до обяд, а после е негов ред.

— Досега не сме празнували Деня на благодарността както трябва — обади се Ейнджъл. — Ан ще опече пуйка и пай с тиква.

Както обикновено, безсилието ме направи умилително подигравателна.

— О, да, а това не трябва да се изпуска — сготвена от Ан храна.

По-малките ме изгледаха изумени. Почувствах се като някаква гад, която съсипва доброто им прекарване.

— Просто… нещо не ми харесва — обясних внимателно. — Напрегната съм, тревожно ми е и ми се иска да се разкрещя и да се понеса бясно далеч от града. Разбирате ли?

— Да — каза Ръч извинително. — Просто… Ще приготви сладки картофи със стафиди и разтопени бонбони отгоре.

Прехапах устни, за да не кажа нещо от типа на: „О, за Бога, как човек да не се отрече от свободата си за това! Защо не го споменахте по-рано!“.

Вместо това изкривих лице в опит да се усмихна и им обърнах гръб за минута, сякаш разглеждах нощното небе — през лианите. Когато се успокоих, се завъртях към тях.

— Добре, ще останем за Деня на благодарността — казах с неохота.

Лицата им грейнаха, а аз усетих огромна тежест в гърдите си.

— Дано сладките картофи си струват.

79

— Изскочи ли вече?

Ан надникна притеснено през рамото ми и се втренчи във фурната.

— Ами, не още — казах аз, — но е на път.

Сравних пуйката с картинката на опаковката.

— Виж — на цвят го докарва.

— Да, но ще е готова, когато капачето изскочи20.

— Знам — отвърнах успокоително.

Бях я чула добре и предишните петдесет пъти.

— Ами ако е дефектно? — рече Ан отчаяно. — Ако не изскочи? И първата ми пуйка за първия ни Ден на благодарността се окаже суха и жилава? И не ви хареса?

— Е, в такъв случай просто би било достоверно олицетворение на дните ни заедно — казах сериозно, след което показах с изражение, че се „шегувам“. — Защо не провериш как се справя Зефир с подреждането на масата? Мисля, че ще се затрудни с купищата сребърни прибори.

Ан се взря в мен, кимна, хвърли прощален поглед на фурната и отиде в трапезарията.

— Как е пълнежът? — попитах Ръч.

— Идеално — отвърна тя. Разбърка съдържанието на тенджерата с голяма дървена вилица за салата, след което отново погледна рецептата на опаковката. — Мисля, че е готов.

— Изглежда добре — отбелязах. — Дръпни го от печката. Ще е същинско чудо, ако успеем да приготвим всичко по едно и също време.

— Сосът от боровинки е готов — обади се Иги, разтръска консервата и съдържанието й пльокна звучно в купата. — Можех да го приготвя и сам.

— Знам — казах и понижих глас: — Ти си единственият тук, който разбира от готвене. Но нека се придържаме към плана.

— Аз искам бутче — обади се Тото в краката ми.

— Нареди се на опашката — затапих го и се приближих до Зъба.

Около минута го наблюдавах какво прави, докато той не ми хвърли многозначителен поглед: „Само да си казала нещо“.

— Това е същински шедьовър — успях да измъдря.

Той насочи вниманието си отново към стройните редици бонбони, подредени върху намачканите сладки картофи в тавата.

— Всеки сам носи кръста си — каза и продължи да работи.

Наведох се и надникнах отново във фурната.

— Ан? Бялото капаче изскочи. Мисля, че е готова.

— О, Господи! — възкликна Ан от другата стая, дохвърча в кухнята и грабна чифт кухненски ръкавици. — Изскочи ли? — Метна се към фурната, но внезапно се обърна към мен. — Ами ако капачето е развалено? Ако още не е готова?

Приковах я с очи.

— Извади пуйката от фурната.

Тя пое въздух.

— Добре. Така.

Майко мила! Възрастни.

80

Четвърт час по-късно се бяхме наредили в трапезарията. Всичко изглеждаше просто бижу. На масата имаше бяла покривка, салфетките също бяха от бял плат. Бяхме запалили свещи. Вечерята изглеждаше досущ като картинките по опаковките.

Гази беше хванал вилицата и ножа си в ръце и ги беше подпрял на масата. Изгледах го и поклатих глава. Той ги върна на мястото им.

— Искате ли всеки по ред да изкаже благодарностите си? — предложи Ан. — Ариел? Ще започнеш ли?

— Ами…

Ейнджъл ме погледна, а аз се усмихнах притеснено.

Просто се постарай, миличка, но без да издаваш нищо.

Тя ми кимна неуловимо.

— Благодаря за семейството си — каза и посочи към нас. — Благодаря, че имам куче. Благодаря, че Макс се грижи за мен.

След което сякаш се опомни, че и Ан е на масата, и добави:

— И съм благодарна за хубавото прекарване тук. Много ми харесва.

Ан й се усмихна.

— Благодаря. Зефир?

— Ами, благодаря за всичкото това ядене — каза Гази. — А, и за семейството ми. И че съм тук.

— Кристал?

— Благодаря за храната и за моите братя и сестри — каза Ръч. — И благодаря, че имам големи кафяви очи и дълги мигли. Благодаря, че имахме възможността да останем тук известно време. Благодаря за MTV. И за желираните мечета.

— Добре — кимна Ан. — Джеф?

— Ами, същото като Зефир — Иги забарабани с пръсти по масата. — Сега е Зник.

По изражението на Зъба предположих, че би предпочел да е на зъболекарския стол.

— И аз същото. Семейството, храната, подслона.

Тъмните му очи се спряха на моите. Лицето му почервеня, сякаш го беше връхлетяла една от горещите вълни.

Мой ред. Бях благодарна за много неща — но не исках да споменавам нито едно от тях пред Ан. Наум благодарих за това, че всички сме заедно и сме здрави. Бях изключително благодарна, че Ейнджъл отново е с нас и че сме на свобода, а не в Училището. Благодарих, че в този миг не ни нападаха Заличители. Бяха ни се случили лоши неща, вероятно щяха да ни се случат и още, но не и в момента. Разбира се, не бях толкова глупава, че да приема това за даденост.

— Хм… Благодарна съм за времето, прекарано тук — казах. — Беше наистина прекрасно. И, разбира се, благодарна съм за семейството си и за изобилната храна.

Ан направи пауза, сякаш за да се увери, че никой не иска да добави нещо.

— Мой ред е. Благодаря на всички ви, че ми помогнахте с вечерята за Деня на благодарността. Не бих се справила сама.

Не думай — помислих си аз.

— Това, че заедно приготвихме тази вечеря, има голямо значение — продължи Ан. — Нямам деца и не съм свикнала с тези неща. Последните няколко седмици с вас тук ме накараха да осъзная какво изпускам. Харесва ми, че моят живот се върти около вашия. Звучи удивително, но това, че трябва да се грижа за сюрия деца, е прекрасно.

Тото ме близна по крака под масата. Едва не извиках, а той изхихика отдолу.

— Пълен хаос, купища работа и разходи, родителски срещи… Всяка вечер си лягам смачкана, със съзнанието, че на следващия ден ме чака абсолютно същото. — Изгледа ни и се усмихна. — И все пак не бих избрала нищо друго.

Добре, признавам, че речта й се получи добре. Наистина.

— Така че искрено се надявам този Ден на благодарността да е едва първият от дълга поредица Дни на благодарността, които ще споделя с вас. — Тя отново ни се усмихна и задържа поглед върху Ейнджъл. — Защото бих искала да осиновя всички ви.

81

— Точно — да се отблагодарим за онова, което имаме, като го изоставим — измърмори Газопровода.

— Гази, казах ти — не си длъжен да идваш — отговорих аз.

— Много ясно, че ще дойда — каза той, докато завързваше маратонките си. Новите маратонки, купени му от Ан.

— Не мога да повярвам — каза Ейнджъл и подскочи на леглото ми.

— Всички си мечтаехме за този миг — каза Ръч с лека тъга, след което стрелна Иги с поглед. — Радвам се, че се случи на теб, Иги. Искам да кажа, би било прекрасно да се случи на всички ни, но като за първи път се радвам, че се падна… — Млъкна, сякаш беше усетила, че приказва излишно.

— Благодаря.

Иги седеше напрегнато, вече обул обувки и нахлузил якето си. Лицето му руменееше, а дългите изящни пръсти барабаняха нервно по коленете му.

Предишната вечер, след като обилната вечеря за Деня на благодарността се беше слегнала поне отчасти, двамата със Зъба бяхме разкрили на останалите вероятността да сме намерили родителите на Иги. Те бяха онемели.

— Искаш ли да ги видиш? — бях попитала Иги.

— Да, разбира се! — бе отвърнал той, след което бе сключил вежди. — Не съм сигурен.

— Моля? — бе изпискала Ръч. — Как така „не си сигурен“?

— Говорили сме за това и преди — бе й отвърнал Иги замислено. — Имам предвид, че съм сляп. И имам криле. И съм странен мутант, какъвто не са виждали през живота си. Може би биха се зарадвали на оригинала, на човешкото ми „аз“, но…

Точно това мислех и аз. Лично за себе си подозирах, че дори и да намерехме информация за родителите ми, вероятно не бих пожелала да застана на прага им. А и те надали биха ме приели обратно.

— Разбирам — бях казала. — Но решението е твое. Ще го подкрепим, независимо какво избереш.

— Нека помисля до утре — бе заключил Иги.

— Разбира се.

И така, беше помислил, беше решил, че ще идем и ето — готови бяхме.

Зъба отвори широко прозореца в моята стая. Ръч се покатери на перваза и се понесе във въздуха. Слънцето проблесна по светлокафявите й криле, тя улови въздушното течение и се издигна в небето. Един по един я последвахме. Аз излетях последна.

Усещането да летим посред бял ден беше необичайно, но днес бе специален ден. Щяхме да заведем Иги при родителите му. При истинските му родители.

Нямах никаква представа какво щеше да излезе от това. Денят можеше да бъде изпълнен с невероятна радост или със сърцераздирателна мъка. Дори и да завършеше щастливо за Иги, тъгата щеше да покоси останалите, защото щеше да се наложи да се разделим с него. А поне за мен и самата мисъл за това беше изключително тъжна.

Не бяхме говорили кой знае колко за предложението на Ан да ни осинови. За мен лично не си струваше дори да мисля за него. Зачудих се дали някой от по-малките не е на друго мнение и си казах, че, рано или късно, ще да разбера. Вероятно рано.

След двайсет минути се озовахме на тротоара срещу къщата, до която бяхме отишли двамата със Зъба преди няколко дни. Беше денят след Деня на благодарността, така че се надявахме и двамата да са си вкъщи.

— Готов ли си? — попитах Иги и го хванах за ръка.

Единственият начин да се справя с това беше да не мисля за общата картина. Трябваше да поемам нещата едно по едно.

Иги кимна сковано, втренчил незрящите си очи право пред себе си, сякаш ако се напънеше достатъчно, щеше да успее да види къщата на техните. Наведе се и прошепна в ухото ми:

— Страх ме е.

Стиснах го за ръката и отвърнах:

— В противен случай щях да те взема за луд. Но ми се струва, че ако не го направиш, съмненията няма да те оставят цял живот.

— Знам. Знам, че трябва да го направя. Но…

Нямаше нужда да казва повече. Преди четиринайсет години родителите му бяха загубили съвършено малко бебе. Сега Иги се извисяваше на близо метър и осемдесет, беше сляп, а определението „генетичен хибрид“ беше направо ласкателно.

Поклати глава и изпъна рамене.

— Хайде, време е.

Шестимата пресякохме улицата. Излязоха облаци и задуха студен вятър. Пристегнах яката на Ейнджъл плътно около брадичката й и я увих в шала. Тя ме погледна сериозно. В сините й очи се четяха същите надежди и страхове, които измъчваха всички ни.

Натиснах звънеца. Толкова бяхме напрегнати, че ни прозвуча като гигантски гонг. След няколко секунди вратата се отвори и пред мен се изправи жената отпреди няколко дни. Тя приповдигна леко вежди, сякаш беше разпознала физиономията ми и се опитваше да си спомни откъде.

— Ъ-ъ… Здравейте… госпожо — започнах аз с гладкия глас, който разрешаваше всякакви ситуации. — Видях ви по телевизията и разбрах, че сте загубили сина си?

По лицето й пробяга тъга.

— Да?

Отстъпих, така че да види Иги.

— Мисля, че това е той.

Добре де, не съм много деликатна.

За секунда жената се смръщи, сякаш на ръба да се ядоса, че бъркам в раната й, след което обаче погледна към Иги и ядът й премина в объркване.

Когато ги видях един до друг, приликите бяха още по-очевидни. Кожата им беше един и същи цвят, имаха еднаква структура, еднакви скули и брадичка. Жената премигна. Отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук. Сложи ръка на гърдите си и зяпна Иги. Отново го стиснах за ръката — нямаше представа какво става и беше скован в мъчително очакване.

После се появи мъжът. Жената отстъпи и посочи безмълвно към Иги. Въпреки че приликата с жената беше поразителна, в лицето му се долавяха и някои от чертите на мъжа. Носът и формата на устата му бяха същите. Мъжът се втренчи в Иги, после огледа и останалите от ятото.

— Как… — започна сразено.

— Видяхме ви по телевизията — обясних отново. — Мислим, че това може да е изчезналият ви син, отпреди четиринайсет години.

Хванах Иги под ръка и го побутнах напред.

— Казваме му Иги. Но мисля, че второто му име е Грифитс — като вашето.

Светлата кожа на лицето на Иги почервеня и той сведе глава. Буквално усещах ударите на сърцето му.

— Джеймс? — прошепна жената и протегна плахо ръка към Иги. Застина и погледна съпруга си. — Том… Това Джеймс ли е? — попита колебливо.

Мъжът преглътна сухо и отстъпи от прага.

— Моля ви, влезте, заповядайте всички.

Понечих да откажа — не влизахме в непознати помещения, където можеше да попаднем в клопка и да ни хванат. Осъзнах обаче, че къщата може би щеше да е бъдещият дом на Иги — завинаги, така че ако имаше някакви клопки, беше по-добре да ги проверим лично. Затова преглътнах на свой ред и отговорих:

— Добре.

Докато останалите се източиха вътре в къщата, хвърлих един поглед на Ейнджъл в търсене на признаци за притеснение или съмнение. Тя обаче влезе смело, затова я последвах с тежест в гърдите.

Отвътре къщата беше хубава, но не толкова модерна и голяма колкото тази на Ан. Огледах се и си помислих, че е възможно отсега нататък това да стане домът на Иги. Може би щеше да вечеря на тази маса и да слуша този телевизор. Сякаш бяхме паднали през дупката на заека, разбирате ли? Странни мутанти полувълци по петите ни? Абсолютно възможно. Мисълта, че Иги може да започне нормален живот? Абсолютно поразителна.

— Ами, седнете — рече жената, без да изпуска Иги от поглед.

Той се поколеба, после усети, че аз самата седнах, и се отпусна до мен.

— Не знам какво да кажа — каза тя.

Седна от другата страна на Иги и най-сетне проумя, че той не се оглежда и не се опитва да я погледне в очите.

— Хм… Ами, аз съм сляп — каза Иги и зачопли притеснено ластика на пуловера си с пръсти. — Те… така де, вече не виждам.

— Боже Господи! — възкликна жената потресено.

Мъжът седеше от другата страна на масата. На лицето му се изписа болка.

— Не знаем какво стана — започна той и се приведе напред. — Ти… нашият син изчезна от тази къща преди четиринайсет години. Ти беше… той беше само на четири месеца. Изчезна безследно. Наех детективи. Ние… — замлъкна, сякаш спомените бяха твърде болезнени, за да продължи.

— Дълга, странна история — обадих се аз. — Не сме сто процента сигурни. Но по всичко личи, че Иги е бебето, което сте загубили.

Жената кимна и взе ръката му в своята.

— Усещам, че е той. Може и да не сте сигурни, но аз го усещам. Просто го знам. Това е синът ми.

Не можех да повярвам. Колко ли пъти си бяхме мечтали за това? Мечтата ни беше на път да се сбъдне за Иги.

— Трябва да призная, че… струва ми се, че си права. — Мъжът прочисти гърло. — Той… ще прозвучи смешно, но като бебе беше абсолютно същият.

Във всеки друг момент Гази и Зъба щяха да се впият безмилостно в това и щяха да дразнят Иги и да му се подиграват безкрай. Сега обаче седяха с вкаменени лица. Прозрението за онова, което се случваше и което предстоеше да се случи, постепенно огряваше и тях.

— Сетих се! — сепна се госпожа Грифитс внезапно. — Джеймс имаше малък белег по рождение отстрани на тялото, към гърба. Попитах лекаря дали ще има проблеми с него, но той ме увери, че всичко е наред.

— И Иги има родилен белег — произнесох бавно.

Бях го виждала стотици пъти.

Иги безмълвно вдигна ризата си отляво. Госпожа Грифитс на мига съзря белега, пое шумно въздух и закри уста с ръка.

— Боже мой! — възкликна, а по бузите й потекоха сълзи. — Боже! Това е Джеймс!

Наведе се, стисна Иги плътно в прегръдките си и взе да гали червеникаворусата му коса с едната си ръка. Беше затворила очи, а сълзите й мокреха рамото на Иги.

— Джеймс, Джеймс — шепнеше тя. — Детенцето ми.

И собственото ми гърло се стегна. Огледах се. Ръч и Ейнджъл също едва сдържаха сълзите си. Боже. Явно щеше да падне голям рев.

Прокашлях се.

— Ами, значи мислите, че това наистина е Джеймс, изгубеният ви син?

Мъжът кимна с плувнали в сълзи очи.

— Това е синът ми — каза той с разтреперан глас.

Мразя подобни моменти, в които всички са развълнувани, плачат от радост, а емоциите им заливат всичко наоколо. Пфу.

— Кои… кои сте вие? — попита ме господин Грифитс, докато жена му се взираше в лицето на Иги, и посочи всички нас.

— Ние сме… му приятели — отговорих. — И ние бяхме отвлечени. Но вие сте първите родители, които успяхме да намерим.

Не исках да казвам това. Какво ми ставаше? Обикновено бях много по-потайна и дискретна.

Господин и госпожа Грифитс изглеждаха още по-изненадани и разтревожени.

— Е, а сега какво? — попитах отсечено и потрих длани в дънките си.

Двамата възрастни размениха бърз поглед. Господин Грифитс кимна леко на жена си и тя се обърна към мен.

— Джеймс ще остане с нас — каза тя твърдо. — Мислех, че съм го загубила безвъзвратно. Нямам намерение да допусна нещо отново да ни раздели. Разбирате ли?

Определено изглеждаше застрашително, затова побързах да вдигна ръце помирително.

— Никой не възнамерява да ви попречи. Аз също мисля, че той е Джеймс. Но е сляп, както забелязахте.

— Не ме интересува — рече госпожа Грифитс и изгледа Иги с обич. — Не ме интересува дори да има милион проблеми. Ще се справим с всичко. Само да е с нас.

Добре, това може би включваше и сгънатите на гърба му криле.

— Иги? Искаш ли да останеш? — попитах.

Лицето му отново почервеня, но под сдържаното изражение долових оттенък на недоверчиво щастие. Сърцето ми се сви от болка и си помислих: Ще го загубя.

Иги кимна бавно.

— Мисля, че мястото ми е тук.

Потупах го по ръката и казах меко:

— Да.

— Имаш ли… багаж? — попита госпожа Грифитс. — Ще сложим по-голямо легло в стаята, която ти бяхме приготвили. Не съм променяла нищо — в случай, че някой ден се върнеш. — Тя го докосна нежно по лицето. — Това е същинско чудо. Не мога да повярвам. Ако това е сън, не искам никога да се събуждам.

Иги се усмихна леко.

— Всъщност нямам почти нищо — каза и вдигна малката раница, в която бяхме сложили няколко важни неща от къщата на Ан.

— Добре — каза госпожа Грифитс. — Ще ти купим всичко, от което имаш нужда.

Думи на истински родител.

82

И така, един от нас намери истинските си родители. Няма да ви отегчавам с цялата сърцераздирателна сцена на сбогуването. Достатъчно е да кажа, че се проляха мучо сълзи. Гилдията на оплаквачките се сдоби с достойни нови членове. Наистина предпочитам да не говоря за това.

Добре де, ще споделя само едно кратко откровение. Бях израсла с Иги от самото начало на краткия си мизерен живот. Познавах го още по времето, когато виждаше. Бях му помогнала да се научи да лети. Не беше дразнител като Зъба, беше по-тих от Ръч и готвеше по-добре и от петима ни. Беше най-добрият приятел на Газопровода. Да, знам, че приятелите понякога се разделят и това е тъжно, но човек в крайна сметка го преодолява. В целия проклет свят обаче имаше едва петима души, за които ме беше грижа и на които можех да се доверя — и току-що бях загубила един от тях. Налагаше се да се отдалеча със съзнанието, че Иги стои на прага, сякаш действително ни вижда как си тръгваме и го оставяме завинаги.

Накратко, чувствах се сякаш сърцето ми беше стъпкано от цял отбор футболисти, обути с бутонки.

Но… достатъчно за мен. Както казах, предпочитам да не говоря за това.

83

Ан се държа като паникьосана квачка, загубила едно от пиленцата си — особено при положение, че отказвахме да й кажем каквото и да било.

Прекара събота и неделя в истерични разговори по телефона, като се въртеше около нас и ту ни се молеше и ни придумваше, ту ревеше и ни заплашваше. Казахме и единствено, че си беше тръгнал, защото го беше поискал, и че е в безопасност. Точка по въпроса.

Само че Ан не искаше да вникне в значението на израза „точка по въпроса“. Слагането на „точка по въпроса“ има смисъл само ако човекът насреща също млъкне. Ан отказваше да го направи.

В понеделник сутринта нервите на всички ни вече бяха доста изопнати. От една страна имах усещането, че някой е отрязал лявата ми ръка — Иги го нямаше. На два пъти сварих Ръч обляна в сълзи в нейната стая, а Гази направо беше в ступор без любимия си съучастник. Ейнджъл не се и опитваше да прояви стоицизъм — просто се гушеше в скута ми, разтърсвана от хлипове. Тук включете и Тото.

— Ама че съм лигльо — скимтеше той, а сълзите оставяха мокри следи по козината му.

Никой от нас не се разплакваше лесно, но раздялата с Иги беше сериозен удар. Така че след всички сълзи, страдание и безсъние, съпътствани от непрекъснатите опити на Ан да разбере къде е Иги, в понеделник сутрин вече бях готова да избухна.

Не ме разбирайте погрешно — радвах се за него. Много дори. Но ми беше страшно тъжно за останалите. А и мисълта, че това можеше да се повтори за някой друг от нас ме караше да се чувствам като някакъв „Титаник“, устремен право към своя айсберг.

— В училище ще съобщя, че Джеф е изчезнал — обяви Ан, докато се изнизвахме към колата.

— Хубаво — отговорих уморено със съзнанието, че това нямаше да помогне.

Натоварихме се в джипа и Ан подкара към училището, скована като стоманен прът.

— Ще се обадя и в полицията — каза и ме изгледа в огледалото.

— Както искаш — отвърнах на прага на избухването. — Защо не разпечаташ снимката му по кутиите за прясно мляко? Поредното изчезнало дете, а? Тук и без това е пълно с тях.

На лицето на Ан в огледалото се изписа смайване и едва ли не… страх ли беше това? Интересно, че след тази реплика забрави за темата.

Което означаваше какво точно?

84

— Готови! Всички знаете заповедите си — излая Ари и разкърши рамене под черното си кожено яке. Зад волана беше друг Заличител, а отзад в микробуса бяха приклекнали още дванайсет.

— Влизаме, хващаме мутантите и се изнасяме. Прецизно като хирурзи, ясно ли е?

— Ясно — промърмориха няколко Заличители.

Хващате мутантите живи — напомни му Гласът му.

— Не забравяйте — трябва да ги заловим живи — каза Ари и се ухили нетърпеливо при мисълта за онова, което предстоеше. — Никой да не докосва Макс. Тя е за мен.

Замлъкна в очакване Гласът да вметне още някой съвет, но той замълча.

Потри ръце — вече изгаряше от желание да усети как юмруците му се сливат с лицето на Макс. Вярно, баща му беше заръчал да му отведат Макс жива — имаше още какво да проучи в нея. Единственото, което Ари искаше да проучи обаче, беше колко голям ковчег ще й трябва. И знаеше как да го организира — въпреки заповедите, един от Заличителите „прещраква“ и започва да избива всичко по пътя си. И преди Ари да успее да го спре, онзи изтръгва гръкляна на Макс. Джеб щеше да убие Заличителя, Макс също щеше да е мъртва, а Ари щеше да излезе герой.

Планът беше безупречен.

От друга страна… ами ако Макс „изчезнеше“? Не можеше ли да я откара на място, където никой да не я открие, а тя самата да не може да избяга? Каза си, че знае подобно място. Ако Макс беше затворена без изгледи за бягство и ако единствено той я държеше жива с храна и вода — тогава щеше да свикне с него, нали? Дори щеше да му бъде благодарна. Щяха да бъдат само двамата и никой нямаше да им нарежда какво да правят. Щяха да се сприятелят. Макс щеше да го обикне. Можеше да играят на карти. И тя да му чете. И да си играят навън.

Това определено звучеше като най-добрата идея за годината, а и знаеше идеалното място за целта, откъдето тя нямаше да може да избяга. Така де, след като й отрежеше крилете.

85

— Имам още едно съобщение — заяви господин Пруит и измери събраните пред него ученици с убийствен поглед.

Бяхме в училищната зала на обичайното понеделнишко събрание, по време на което злобекторът ни заливаше със злобата си. Тук поне я разпределяше поравно — не беше насочена само към ятото. Досега беше свистял ядно каква кочина сме били оставили в столовата, какви проклети малки крадци на канцеларски материали сме били и как той се съмнявал, че сме можели да използваме тоалетните като нормални човешки същества. Този определено не беше с всичкия си.

— Един от учениците ни е изчезнал — каза господин Пруит и като че се втренчи право в мен.

Придадох си невинно изражение. Кой, моя милост?

— Джеф Уокър — продължи той. — От девети клас. Сигурен съм, че всички се сещате за кого говоря — нищо, че беше нов ученик. Извикахме специализиран детективски екип — допълни той и ме изгледа с присвити очи.

Постарах се изражението ми да не издава нищо.

— Но ако някой от вас го е виждал, знае нещо, или има каквато и да е информация, сега е моментът да я сподели. Ако по-късно научим, че някой е знаел нещо, но не ни го е казал, определено ще му се стъжни. Ясно ли е на всички?

Децата закимаха объркано.

Много от тях се обърнаха към нас със Зъба и към останалите от ятото, тъй като бяхме „братята и сестрите“ на Иги. Усетих се, че е редно да си придам разстроен, разтревожен вид и смених изражението си.

— Свободни сте — изстреля злобекторът. От неговите уста прозвуча като смъртна присъда.

Скочих на крака, нетърпелива да изляза от претъпканата зала. В коридора ме застигна приятелката ми Джей Джей.

— Ужасно съжалявам, Макс — каза тя с угрижен вид. — Какво стана?

Може да ви се стори удивително, но не си бях подготвила история. В извратения объркан свят, в който живеех, това някой да се пръкне от нищото или да се изпари безследно беше всекидневие. Мисълта, че изчезването на Иги би могло да разстрои и разтревожи и други хора освен Ан, някак ми беше убягнала.

Добре, тук се издъних. Признавам.

— Ами… — измрънках, за да спечеля време.

Нямах време да проверя достоверността на възможните истории и опасността да бъдат разкрити. Около нас се събраха още няколко деца.

— Не ми се говори за това — казах. И ей така, от нищото, мисълта, че Иги наистина го нямаше, напълни очите ми с истински, непресторени сълзи. Оставих ги да потекат. — Искам да кажа… Аз… просто в момента не мога да говоря за това.

Подсмръкнах за достоверност и получих разбиране и съчувствие от всички.

— Хайде, чухте я — обяви Джей Джей и размаха ръце. — Не й се говори за това. Оставете я на мира, има нужда от спокойствие.

— Благодаря — казах й. — Все още не мога да повярвам, че го няма.

Което си беше самата истина.

— Много съжалявам — каза Джей Джей. — Де да можеше да вземат моя брат вместо него.

Успя да ме накара да се усмихна — като истинска приятелка.

— Ще се видим по-късно — рече и се насочи към шкафчето си. — Ако мога да помогна или се нуждаеш от нещо, само кажи.

— Благодаря — кимнах аз.

Останалите все още се взираха в мен и от параноята космите по врата ми настръхнаха. Бях затворена с деца, изгарящи от желание да ме разпитат. Нервите ми нямаше да издържат подобно нещо.

Обърнах се и поех в обратна посока. В съседния коридор обаче се натъкнах на нови деца, които се спогледаха и поеха към мен. В този миг иззад ъгъла се появи злобекторът. Още не ме беше видял и лаеше команди по другите ученици. След секунди и аз щях да попадна в обсега му. Което не звучеше добре.

Отново смених рязко посоката и поех по трети коридор. Съзрях врата с надпис: „Учителска стая“. Никога не бях влизала. Бутнах вратата и се шмугнах вътре, като набързо измислих оправданието, че съм се загубила.

С лице към затворената врата изпуснах дъха, който несъзнателно бях задържала. После се обърнах, готова да се подмажа на учителя, когото сварех пред себе си.

С изненада установих, че учителите в помещението бяха доста, в това число няколко, които не бях виждала дотогава. Един от тях се беше изправил в дъното на стаята, сякаш им разказваше нещо, а останалите седяха на групички по масите. Набързо ги огледах в търсене на познато лице. Слава богу, господин Лазара.

Но… сърцето ми тупна и замръзна.

Това бяха учители. В учителската стая.

Защо трима от тях държаха в ръце електрошокови пистолети?

86

Защото бяха продукт на Белите престилки, изпратени да заловят мутанта дете птица? Просто предположение.

За части от секундата отворих вратата, обърнах се и изскочих…

…право върху злобектора.

Грозното му лице се изкриви в зловеща усмивка и той стисна ръцете ми в желязната си хватка.

— Нима вече си тръгваш? Май не оценяваш достатъчно нашето гостоприемство — изръмжа и ме блъсна обратно в стаята.

Успях да освободя ръцете си.

— Ей, какво става? — попита господин Лазара учудено.

— Не се меси! — тросна му се един от новите учители.

Отдръпнах се и погледнах злобектора. С разочарование — но не и изненада — видях, че извади от джоба си найлоново въже, без съмнение предназначено за китките ми.

— Знаех си, че с право ви ненавиждам — процедих. — И че не е само заради характера.

След това скочих във въздуха и го изритах в главата. Сварих го неподготвен — главата му отскочи настрани, но той се окопити и се спусна към мен. Скочих на една маса, сграбчих кабела на лампата, която висеше от тавана, и се завъртях наоколо, като сипех ритници по всеки, който се опиташе да ме хване.

Знаеш ли, Глас — помислих си. — Този път ще повярвам на онова, което виждам.

Злобекторът отново се опита да ме хване.

— Няма да го бъде, проклета малка гадина такава — изсъска той. — Ти си моята награда, подаръкът ми за това, че ден след ден търпях слабоумните проклети малки свине.

— Аз лично бих предпочела златен часовник21 — казах и му се изплъзнах.

Той се засили срещу мен, но го спрях с мощен ритник. Падна, изтъркаля се встрани и събори още няколко учители, включително и тези с пистолетите. Да запомня: емоционалният срив остава за по-късно.

Няколко учители се бяха скупчили до стената в дъното с уплашен вид. Майкъл Лазара сякаш се канеше да се включи в действието на страната на добрите. Лошите учители обаче се приближаваха към мен от всички страни с насочени пистолети. Не знаех кои бяха и за кого работеха, но има едно добро неписано правило — стой настрана от хора с електрошокови пистолети.

С мощен скок към вратата прескочих няколко учители и се приземих с трясък в коридора. Не бях сигурна в кои кабинети са останалите от ятото по това време, затова просто се понесох по коридора, крещейки с пълно гърло:

— Бандата! Бежит! Сейчас! Бързо, бързо, бързо!

87

Изтичах, крещейки и колкото по-бързо можех, и по двата коридора с кабинети и видях Ръч и Зъба да изскачат от своите часове. Едновременно изпитвах тревога и яд — това беше доказателството, от което се нуждаех, за да убедя останалите, че трябваше вече да сме си тръгнали.

В коридора се появиха и други деца, учудени какво става. Ейнджъл? Слава Богу, тя изскочи от най-близката класна стая. Погледна назад към мен, кимна и се понесе към изхода.

— Макс! Насам! — На шест метра пред мен Сам стоеше на входа на празен кабинет. Направи трескаво знак с ръка. — Хайде! Оттук!

Дали обаче нямаше леко заличителски вид? Само леко — една идея по-дълги зъби, малко по-гъста коса? Не можех да преценя, но не можех да поема риска.

— Довери ми се! — каза той.

Газопровода изскочи от своята стая и едва не се блъсна в Ръч.

Сам пристъпи напред сякаш за да пресече пътя ми, но на мига проявих пословичната си решителност. Врязах се в него и го съборих на земята.

— Проблемът е — казах, — че не мога да вярвам на никого!

— Макс! — извика Зъба от входната врата.

Четиримата се спуснахме към него и заедно изскочихме на паркинга. В училището зад нас настана пълен хаос — децата се щураха по коридорите, носеха се викове, писъци и тропот.

Май е време за ваканция — помислих си аз.

— Право нагоре! — извиках.

Разнесе се рев на автомобилен двигател. Останалите от ятото скочиха във въздуха. Лъскавата кола на злобектора се носеше право срещу мен с пълна газ. Щеше да ме прегази — ако можеше.

Затичах се право срещу колата и скочих във въздуха точно преди да ме удари. Вятърът поде крилете ми, а аз разбих предното стъкло на злобектора с мощен шут. И се заиздигах на три, четири, пет метра, заковала поглед в земята.

Почти на мига той загуби управление, гумите изсвириха и колата се вряза с трясък в няколко паркирани коли.

— Яко! — обади се Газопровода.

Пруит изскочи от останките й. Лицето му беше направо лилаво от ярост.

— Нещата няма да приключат тук! — изрева той и размаха юмрук срещу мен, както обичаше да прави. — Вие сте нелеп инцидент, позорно петно, грешка! Ще ви пипнем!

— Де да получавах по петак всеки път, когато чувам това — казах и поклатих глава.

Издигнахме се по-високо. От училището продължаваха да изскачат учители. Те блъскаха пищящите деца, които уплашено се опитваха да се скрият. Някои от учителите очевидно работеха за Пруит, докато други имаха объркани и ужасени изражения.

В следващия миг добре познатият ни сив микробус долетя на паркинга, зави рязко и засипа всичко с откос чакъл. Ама разбира се — защо да не добавим няколко Заличители в сюжета! Ако сме повече, ще стане по-весело! Дали действаха в комбина с Пруит, или нещата щяха да станат интересни?

— Хайде! — казах на ятото и се понесох нагоре с всички сили.

Ари и още няколко Заличители можеха да летят, но имахме преднина. Той изскочи от микробуса, залая заповеди, а щом видя, че се измъкваме, изруга.

— Да, доста закъсня — казах аз и се издигнахме в небето, към слабото есенно слънце.

88

— Сега накъде? — попита Газопровода.

Висяхме във въздуха и махахме ритмично, колкото да се задържим на място. Оглеждахме се нащрек, но засега като че никой не ни преследваше.

— Трябва да се върнем у Ан — каза Ейнджъл.

— Да, съвсем набързо, за да вземем това-онова — съгласи се Ръч.

— Всъщност преди няколко дни скрих раниците ни в пещерата с прилепите. В случай, че се случи нещо подобно. И не пропуснах да взема и една от тези — добавих и извадих една от безбройните кредитни карти на Ан. — Мисля, че няма да й липсва.

— Страхотно — обади се Газопровода с облекчение. — Много съобразително, Макс.

— Затова аз нося короната — казах.

Полагах неимоверни усилия да не се развикам: „Казвах ли ви?“. Сега обаче нямаше време за това. По-късно, когато бяхме в безопасност… тогава щях да им го натякна.

— Все пак трябва да се върнем до Ан — каза Ейнджъл настоятелно.

— Енджи, рискът да се отбием, за да се сбогуваме, е твърде голям — казах.

— Не — отвърна Ейнджъл. — Тото е там.

По дяволите. За секунда се замислих дали има шансове Ейнджъл да изостави Тото, прецених, че е изключено, двамата със Зъба се спогледахме и въздъхнахме.

— Ще опитаме — казах, а по лицето й се разля облекчение.

— О, благодаря ти, Макс — каза. — Ще сме бързи, обещавам.

Отне ни три минути да долетим до голямата уютна селска къща на Ан — мястото, където бяхме прекарали близо два месеца. Мястото, където поне част от нас се бяха чувствали щастливи и в безопасност.

И мястото, където в момента най-малко трийсет Заличители сновяха из целия двор и надничаха из дърветата в овощната градина.

Дано Тото да не дреме пред камината — казах си наум. — Дано е нащрек.

— Ето го! — възкликна Ейнджъл и посочи към езерото.

И действително, черното телце на Тото превъзбудено се носеше по брега. Един Заличител го гонеше, но късите крачка на Тото му осигуряваха изумителна бързина.

Ейнджъл прибра криле и се спусна надолу.

— Зъб! — извиках аз и той мигом се понесе след нея.

Ревът на двигател ме накара да се обърна. Микробусът на Ари се носеше по дългата алея.

Край езерото близките Заличители се затичаха към приближаващата се Ейнджъл с викове за подкрепление. Зъба я следваше плътно, готов за бой, ако се наложеше.

— Тото! — извика тя. — Тук!

Тото на мига се спусна към нея, набра скорост, стегна мускули и скочи във въздуха с всички сили. Изстреля се като снаряд — по-високо от което и да било куче. Пет, шест, почти девет метра нагоре, на височината на триетажна сграда. Ейнджъл се спусна към него, взе го в прегръдките си и се издигна. Красивите й лъскави бели криле махаха мощно и решително.

Заличителите отдолу нададоха рев. Зъба взе Тото от ръцете на Ейнджъл и се сбърчи погнусено, когато кучето го близна жизнерадостно. Върнаха се при нас с Ръч и Газопровода.

— Крайно време беше да се появите — обади се Тото и се намести в прегръдките на Зъба. — Опасявах се, че ще се наложи да ухапя няколко глезена.

89

— Е, банда, време е ятото да се омита оттук.

Откога си мечтаех да го кажа!

— Чакайте… — каза Ръч и се загледа в двора на Ан.

— Не, трябва да тръгваме — казах по-твърдо. — Ари и останалите ще ни погнат всеки момент. Трябва да наберем преднина.

Поне веднъж.

— Вижте — Ан — посочи Ръч.

Действително, Ан беше излязла на моравата отпред и крачеше към един от Заличителите. Малко хора биха го направили. Тя се развика на Ари и размаха ядно ръце, без да се страхува от него.

До къщата спря невзрачна черна кола. Да, черна. Какво клише — помислих си кисело.

Вратата се отвори и отвътре излезе Джеб Бачълдър. Чудно. Появата му добави нужните тревожни щрихи, които все още липсваха в картината.

Джеб се приближи до Ари, който се пенеше срещу Ан.

Ан, омитай се оттам — помислих, приковала очи в нея. Вярно, не ми беше най-любимият човек на света, но все пак не заслужаваше да изтръгнат гръкляна й. Тя обаче не се даваше, дори мушкаше Ари с пръст в гърдите. Той изръмжа звучно, стисна я за ръката и я изви. Ан изпищя, Джеб блъсна ръката на Ари, а тя отстъпи и взе да разтрива китката си гневно.

Джеб блъсна Ари назад и той бе принуден да отстъпи. Беше побеснял от ярост, тракаше с челюсти, а червените му малки очички грееха като огън. Непрекъснато сочеше към нас в небето и явно спореше за нещо с Джеб. Бях раздвоена — изгарях от желание да се омета оттук и да се отдалеча възможно най-много от Заличителите. Както обикновено обаче появата на Джеб предизвика смесени чувства. Основното от които беше ярост.

Джеб, Ан, Заличителите, Пруит, останалите учители. Всички бяха част от голямата картинка, но за момента тя напомняше творение на пияни маймуни — беше абсолютно несвързана.

— Вижте, наистина трябва да тръгваме — започнах, когато зад нас се разнесе глас:

— Ей!

В случай, че сте се чудили може ли човек да подскочи на половин метър, дори когато вече се намира във въздуха — да, може. Задъхана, с разтуптяно сърце се обърнах и зяпнах.

— Боже мили! Иги!

90

— Иги! Иги!

Всички се надвиквахме и се опитвахме да стигнем до него едновременно. Той изкриви лице в типичната си физиономия. Приех я за израз на щастие, че отново е с нас, приближих се и се опитах да го прегърна, без крилете ни да се оплетат. Успяхме да си разменим въздушна целувка от около ръка разстояние. Момчетата плеснаха ръце с неговата, а Ръч и Ейнджъл също му отправиха въздушни целувки.

— Отбих се в училище — каза той. — Стори ми се, че е малко напечен ден.

Изсмях се сухо.

— Да, може да се каже.

— Отдолу долита някаква суматоха? — попита Иги.

— Точно така — отговорих и в този миг осъзнах, че беше тук. — О, не… Иги! Какво стана?

— Ами… — започна той с посърнало лице. — Нямаха нищо против крилете. Всъщност много им харесаха. Особено когато цели осем издатели и списания се впуснаха в наддаването за пълните права върху биографията ми — със снимки и интервюта лично с урода.

В гласа му се прокрадна остра горчивина.

— О, не — удивих се. — Решили са да разкрият тайната?

— Щяха да ме превърнат в местната забележителност — отговори Иги. — За масова употреба.

Потиснах прилива на въодушевление, че отново беше с нас, за да дам шанс на съчувствието си да се прояви.

— Съжалявам, Иг — казах и го потупах по рамото. — Надявах се да излязат истински.

— Точно там е проблемът — каза той с ядосано изражение. — Може би са истински. Не знам. Може би не са. Но ги усетих като истински, които истински искаха да изкарат пари чрез мен.

Не се сдържах и го докоснах отново.

— Много съжалявам, Иги, наистина. Но много се радвам, че си отново с нас.

— Аз също — каза той. — Още преди да се побъркат, ми липсвахте ужасно.

— Всичко това е прекрасно, ако искате по-късно може дори да се скупчим в обща прегръдка — прекъсна ни Зъба, — но може ли сега да се съсредоточим върху ставащото под нас?

Да-а. Под нас Джеб, Ари и Ан продължаваха да крещят един на друг. Отрядите Заличители бяха започнали да се оттеглят — очевидно нямаше нужда да ни търсят повече. Няколко от тях засенчиха очи и погледнаха към нас — на 45 метра над земята.

— Хм — рекох със съмнение. — Нещо долу липсва. Някакво важно парче от пъзела… О, сетих се — аз. Изчакайте ме, банда.

Свих криле и се спуснах надолу.

91

Полетях към земята с триста и двайсет километра в час. Бях като стрела и след по-малко от секунда разперих криле, за да забавя ход и да спра. Затичах се още във въздуха, докоснах земята и се спрях на четири метра и половина от Ужасното трио.

Без да забравям, че бях заобиколена от Заличители, се приближих до Ан, Джеб и Ари.

— Я виж ти, цялата тайфа се събрала — рекох и скръстих ръце на гърдите си. — Ан, това е Джеб, Джеб, това е Ан. О, извинете… Вие двамата май се познавате доста добре!

— Здравей, миличка — рече Джеб и ме изгледа, сякаш в мен се криеше тайната за съдбата на света. Чакайте, всъщност наистина беше така.

— Вече не съм ти „миличка“ — троснах се.

— Да… Вече си моя — процеди Ари и закрачи бясно към мен.

— Само в кошмарите ти — рекох отегчено, а той се хвърли с ръмжене към мен.

Джеб се пресегна и го задържа на място, а Ан ме изгледа притеснено.

— Добре ли си? — попита. — Обадиха ми се от училището…

— Със сигурност — отвърнах аз. — Аварийният им план за действие се провали с гръм и трясък. И без това са доста смотани.

Обърнах се отново към Джеб.

— Какво искаш? При всяка твоя поява животът ми става ад. Повярвай ми — скоро ще ударя дъното.

— Определено — изхили се Ари.

— Млъквай, псе — троснах му се аз.

Стана ми жал за седемгодишния Ари, когото бяха пожертвали за това създание. То нямаше нищо общо с него.

— Макс, както винаги съм тук, за да помогна. — От думите на Джеб струеше искреност. — Този… експеримент не се получи както трябваше. Тук съм, за да ти помогна да преминеш в следващата фаза.

— Нямаш думата тук — намеси се Ан ядосано. — В момента аз отговарям за тях.

Джеб я изгледа гневно.

— Ти нямаш никаква идея какво правиш. Макс е прецизно настроен инструмент, който струва милиони долари. За малко да я съсипеш. Да не ти е някакъв питомец?! Тя е боец — най-добрият възможен. Аз я създадох и няма да позволя да я унищожиш.

— Уха — обадих се аз и вдигнах ръце. — Това звучи ненормално дори и за мен. Имам предложение — защо тримата просто не отидете да се метнете от някоя скала? Така ще разрешите голямата част от проблемите ни.

— Аз лично нямам нищо против — изръмжа Ари. — Така ще останем само аз и ти.

— Моля? С твоите летателни умения едва ще те изстържем от земята.

Той отново ми се нахвърли. Ан и Джеб пак го задържаха.

— Мисля да тръгвам — обявих. — И нямам намерение да се връщам. Ако видя някой от вас отново, ще ви очистя. И това е евфемизъм.

Джеб въздъхна и поклати глава.

— Не е толкова просто, Макс. Няма къде да отидеш. Цялата планета е просто един огромен лабиринт, а ти си лабораторният плъх вътре в него.

Стрелнах го враждебно с очи.

— Така си мислиш ти. С твоите психясали учени приятели може да си разиграете трето действие сами. Колкото до мен, този експеримент, тази суха тренировка приключи. Безвъзвратно. Повече не ни търсете. Сериозно.

— За съжаление, не ти вземаш решенията — каза Джеб търпеливо. — Но не е нужно да ми вярваш. Може да попиташ началника ни, който дърпа конците.

— Джеб… — намеси се Ан предупредително.

— Как не се сетих! — изсмях се аз. — Я му се обади на мобилния, а аз ще почакам.

— Няма нужда. Тя е тук — каза Джеб с лека усмивка.

Хм. Единствената друга тя наоколо беше Ан.

Тя беше началникът, който дърпаше конците.

Който дърпаше моите конци.

92

Трябваше да се досетя.

Дали пък не го бях осъзнала дълбоко вътре в себе си? И затова така и не бях успяла да повярвам на Ан и да се отпусна? Или пък това се дължеше на пълната ми параноя, която просто отново се беше оказала полезна.

— Ти ли си тарторът? — обърнах се към нея и поклатих глава. — Не, дори не мога да се престоря на учудена. Вече не можете да ме изненадате с нищо.

— Хайде да проверим! — процеди Ари.

Беше напрегнал цялото си тяло, а очите му бяха кървясали. Свиваше в юмруци и отпускаше завършващите с остри нокти пръсти.

— Долу, момче! — сопнах му се, очаквайки всеки миг той да ми се нахвърли.

— Не разбираш, Макс — поде Ан с искрено и угрижено изражение. — Искам да взема участие в твоето формиране. Ти не си просто експеримент. За мен си почти като дъщеря.

В погледа й имаше умолителна топлина. Припомних си всички вечери, в които ни беше слагала да си легнем, както и катастрофалните й опити в готварството. Спомних си дрехите, които ни беше купила, книгите, материалите за рисуване. Прегръдката й за Ръч, когато тя беше тъжна, превръзките за ожулените колене на Гази.

Но знаете ли какво? Аз правех същото — и се справях по-добре. И за капак не бях зло.

— Предполагам, че ключовата дума в случая е почти — казах. — Част от формирането ми, а? Поздравления! Сега си част от формирането на проклетия ми гняв.

Представих си колко огорчени щяха да бъдат Гази, Ръч и Ейнджъл, когато научеха, че Ан беше затънала в тази гадост по-дълбоко и от онова изчадие на Сатаната Джеб. И изведнъж просто ми дойде до гуша. Съвсем до гуша. Поклатих глава и неусетно отпуснах мускулите на крилете си.

— Дори едни курабийки не можеш да изпечеш — казах й и скочих високо във въздуха, както бяхме правили стотици пъти.

С един скок се озовах над тях, разперих криле и ги размахах с всички сили. Едва не ги ударих — размахът ми беше три и деветдесет. Издигнах се до останалите от ятото.

— Вамонос22 — казах. — Долу няма човек, за когото да си струва да останем.

93

Това обаче щеше да е прекалено лесно, нали?

След секунди Ари излезе от контрол. Докато се отдалечавах, чух, че започна да крещи команди. Погледнах през рамо — група тромави смръщени Заличители тежко се вдигнаха във въздуха. Само че… Хм… Всъщност не бяха толкова тромави.

— Опа… Това е новата партида, банда — извиках. — Тези се справят с летенето. По-живо!

— Към дърветата! — извика Зъба, а аз кимнах.

— Среща на пещерата — добавих. — След като се убедите, че никой не ви преследва!

Шестимата се спуснахме между дърветата и с лекота се понесохме между клоните и стволовете. Бяхме упражнявали тези маневри стотици пъти. Усещането беше върховно — като видеоигра, само че наистина. След по-малко от минута зад нас се разнесоха трясъци и викове. Няколко от Заличителите не бяха преценили размаха си и едва не бяха загубили крилете си между гъстите стволове.

Беше доста забавно.

— Никой да не докосва Макс! Тя е за мен! — чух вика на Ари.

Сериозно ли? — помислих си.

Разделихме се и всеки поведе своята група Заличители в шеметна маневрена гонитба. Иги и Гази отново летяха заедно. Иги следваше движенията на Гази на хилядни от секундата. Ейнджъл се носеше като бяла мълния на зелено-кафявия фон на гората. Зъба държеше Тото. Надявах се да не го затруднява особено.

— Време е да приключим с това — изръмжа Ари учудващо близо.

Обърнах се за части от секундата и установих, че е едва на девет метра зад мен. Добре, време беше да вдигна оборотите. Поех дълбоко въздух и се стрелнах напред, включвайки новооткритата си бързина в действие.

И за малко не се очистих, тъй като дърветата изскачаха на пътя ми далеч по-бързо от обичайното. Стегни се, Максимум — казах си мрачно. — По-бързи реакции. Ще се справиш.

Напълно съсредоточена се понесох като куршум: пред-зад-над-под дървета-клони-храсталаци. Звуците наоколо избледняха и се съсредоточих върху пътя пред себе си. С ловки странични маневри минавах през удивително тесни процепи. Няколко пъти пернах върха на крилете си и дори загубих няколко пера, от което изсъсках задъхано.

Нямаше начин Ари да успее да ме проследи при тази скорост предвид колко лошо летеше с присадените си криле. Намалих скоростта си и сякаш времето забави ход с мен. До ушите ми отново долетяха звуци — бях далеч от останалите. Твърде далеч. Обърнах се и поех обратно.

Озовах се зад Ари — безшумно долетях до клона, на който беше кацнал.

— Не! Казах ти, тя е за мен! — ревеше той в микрофона си. — Този път никой няма да ме спре! Вие се погрижете за останалите. Аз ще намеря Макс.

Изключи радиостанцията си и извади малък военен бинокъл. Вдигна го пред очите си, а аз едва се сдържах да не избухна в смях. Накрая се завъртя така, че изникнах пред очите му — запълвах цялото му зрително поле.

— А! — викна той с изненада и изпусна бинокъла.

Най-сетне се изсмях.

— И какво си ми намислил, помиярче?

Очаквах да изръмжи и да се метне към мен както обикновено. Вместо това обаче той приседна на клона и ме изгледа почти спокойно и дори с някакъв оттенък на мисъл в очите.

— Какво съм намислил… — започна. — Не искам да те убивам — но ще го направя, ако се наложи. Ако не ми окажеш съдействие.

— Съдействие? Говориш с мен.

Ари се пресегна и извади голям и зловещ на вид нож от раницата си.

— Ще те помоля учтиво само веднъж. Какво ще стане след това зависи единствено от теб.

Какво беше намислил?

— Ами, добре. Да чуем.

— Идваш с мен. Двамата изчезваме. И никога вече не ни се налага да се разправяме с Джеб, с Белите престилки и с всички останали.

— Изчезваме къде?

Да, знам, не беше най-удачният момент да любопитствам, но не можах да се сдържа.

— Знам едно място.

— И ще ме затвориш там? С теб за пазач? Трябва да призная, че това не се нарежда в десетте ми най-добри предложения.

— Не за пазач. За приятел.

— Ти и аз?!

Определено бях стъписана, но внезапно си спомних какво беше доловила Ейнджъл: че Ари всъщност ме обича. По някакъв ненавистен и извратен начин, разбира се.

— Да. Това е единственият ти шанс.

— Аха.

Колкото и да се напъвах, не можех да проумея накъде водеха мислите му. Освен към… уф.

— Ари, не мога да изоставя ятото — казах искрено. — Нито заради теб, нито заради Джеб, нито заради някой друг.

— Съжалявам да го чуя — каза той безизразно и се хвърли към мен с ножа в ръка.

Оставих се да падна от клона, преметнах се във въздуха, разперих криле и се издигнах странично. Полетях отново между дърветата, без да поглеждам назад. Летях бързо към мястото, където се бях разделила с останалите. Изпитвах съжаление към Ари. Или поне имаше шанс да изпитам съжаление, ако се откажеше да ме убива.

94

— Макс!

Беше Зъба. Мигновено завих нагоре, изстрелях се между клоните на дърветата и изскочих в открито небе. Беше над мен, вкопчен в схватка с трима Заличители наведнъж. Спуснах се към тях и фраснах единия между врата и рамото. Той извика, а аз го хванах за крилете и мощно ги дръпнах едно към друго зад гърба му. Той изквича от болка и полетя надолу като камък. Бяхме научили този номер още при първите си опити да летим. Бях забранила на останалите да го правят помежду си.

Онзи се вряза с трясък в дърветата и изчезна.

— Къде са другите? — извиках на Зъба по-отблизо.

— Избягаха. Взеха и Тото — отговори той. — Оставаме само ние.

Издигна се нагоре и надясно, след което се стовари странично върху крилото на единия Заличител. Крилете им бяха по-тежки от нашите, но не пасваха толкова добре на телата им. Този Заличител също загуби контрол и полетя тромаво надолу. Опита се да овладее падането, но тъкмо когато разпери криле, се удари в дърветата. Чувахме крясъците му чак до земята.

— Май доста се потроши — рече Зъба.

— Да тръгваме… — подех аз, но Ари внезапно изскочи от дърветата, заби се в Зъба с пълна скорост, завъртя се във въздуха с изненадваща ловкост и застина срещу нас.

— Това приключва тук! — изръмжа.

— Съгласен — отговори Зъба с глух заплашителен глас и се спусна към Ари.

При спомена за изхода на битката им на плажа понечих да се мушна между тях, но Зъба се стрелна като ястреб и изрита Ари в гърдите толкова мощно, че онзи се закашля. Още преди да кажа „Браво!“, той го заобиколи, замахна странично и го халоса по врата с ръка. За миг Ари забрави да маха с криле и пропадна с около три метра, след което на лицето му се изписа гняв и той отново се издигна. Имаше размах от около пет метра и половина — беше напълно пораснал Заличител. Вероятно полетът му костваше доста усилия.

Зъба полетя в тесен кръг в някакво хищническо подобие на балет и атакува странично, преди Ари да успее да реагира. Юмрукът му се стовари отстрани на мутрата на Заличителя и от носа му рукна кръв. Очевидно Зъба също помнеше случката на плажа.

Онзи се спусна към него с рев, размахал нокти във въздуха, оголил зъби и с огън в очите. На негова страна бяха издръжливостта, омразата и заличителската му сила. Зъба обаче беше бърз и пъргав, ядосан и жаден за мъст.

Силите бяха изравнени.

Искаше ми се да се включа, за да помогна, но усещах, че това е между тях двамата и е по-добре да не се меся, освен ако Зъба не загазеше сериозно. Затова увиснах във въздуха до тях и огледах хоризонта с надеждата другите да са се добрали до пещерата в безопасност. За мое учудване останалите Заличители бяха изчезнали, а и не се появяваха хеликоптери. Боят беше само между тези двамата, мутант срещу мутант.

И Зъба като че водеше. Така де — аплодисменти за яда и жаждата за мъст. Ари най-вероятно беше по-силен от него, но Зъба беше страшно бърз и много, много ядосан.

Юмрукът му с пукот се вряза странично в главата на Ари и аз потръпнах. Главата му отскочи от удара, Зъба се спусна напред и заби страничен ритник точно в ребрата му. Ари сгърчи лице. Надявах се всичко да приключи скоро, преди късметът да се обърне.

Зъба нанесе поредния мощен ляв удар. Ари тъкмо извиваше глава и юмрукът го пресрещна право в муцуната. От устата му потече кръв.

— Няма ли… — започна Зъба и замахна отдясно. — … най-сетне…

Ари се опита да се отдръпне, но не владееше добре полета си и загуби един-два метра височина. Зъба го последва плътно, блъсна го в ребрата с ъперкът23 и му изкара въздуха със свистене.

— … да престанеш…

Отдръпна се, замахна мощно с крила и полетя като мълния с краката напред. Стъпалата му потънаха дълбоко в корема на Ари, който изхриптя, останал без дъх.

— … да ни тормозиш! — довърши Зъба и го удари с ъперкът в брадичката.

Ари буквално направи задно салто във въздуха и полетя надолу. Мярнах охлузеното му гневно лице, докато се носеше към дърветата на двайсетина метра под нас. Опита се да овладее крилете си, но беше твърде късно. Вряза се в листата и звукът от чупещите се клони долетя чак до нас.

По Зъба нямаше и драскотина. Задъхан и потен, той следеше падането на Ари с хладнокръвно удовлетворение.

— Хм… Така като гледам, явно имате неуредени сметки — казах.

Зъба ме изгледа безизразно.

— Да намерим останалите.

95

Двамата се оглеждахме по целия път обратно до пещерата. Нямаше как да сме сигурни, че някой няма да ни проследи с телескоп или по друг начин. Минахме по заплетен и доста прикрит маршрут, а накрая профучахме като куршуми през лианите на входа.

— Макс! — викна Ръч и скочи в обятията ми.

Останалите се присъединиха в една голяма обща прегръдка. Тото подскачаше наоколо и джафкаше превъзбудено.

— Измъкнахме ли се? — попита Гази.

— Засега — отговорих. — Зъба направо смачка Ари.

— Браво! — обади се Иги и вдигна юмрук.

Зъба го тупна лекичко със своя и се опита да прикрие израза на задоволство.

— Този не е с всичкия си — пророни Ръч многозначително.

Засмях се.

— Чуйте, банда — започнах. — Нов план. Отказваме се от издирването на родителите ни. И без това ударихме на камък. Освен това не мисля, че мога да се разделя с някой от вас точно сега. Предлагам да се заемем със спасяването на света.

— Да, да се махаме оттук — каза Тото и се ококори насреща ми.

— Къде ще идем? — попита Ръч.

— Помислих по въпроса — отговорих.

— Във Флорида — каза Ейнджъл.

— Моля? Защо? — попитах.

— Усетът ми говори, че трябва да идем във Флорида — повдигна рамене тя. — Освен това… там е „Дисни Уърлд“.

— О, да! „Дисни Уърлд“! — въодушеви се Гази.

— Басейни, слънце… Напълно съм съгласен — потвърди Тото.

Погледнах Зъба, а той повдигна рамене. Честно казано, всъщност нямах план.

Остави се на течението, Макс. Понеси се по него.

След като с тази мъдра сентенция Гласът ми разкри, че се е преквалифицирал в туристическа агенция, казах:

— Е, добре тогава. Отиваме във Флорида. Слагайте раниците.