Училището свърши — завинаги

22

Познайте колко спални имаше скромната селска къщурка на Ан. Седем! Една за нея и по една за всяко дете птица. Познайте колко бани имаше. Пет! Пет бани в една-единствена къща!

— Макс! — Газопровода потропа по вратата на моята стая.

Отворих. Косата ми все още беше мокра от дългия и невероятно горещ душ.

— Може ли да изляза навън? — попита той.

— Уха! Бях забравила какъв цвят е кожата ти — казах аз. — Почти бях приела, че естественият ти цвят е мърлявото.

Той ми се ухили.

— То беше за камуфлаж. Може ли да изляза?

— Да, хайде да излезем всички, тъкмо ще помогнем на Иги да се ориентира.

— Какво е това? Хангар за самолет? — попита Ръч.

Групичка дървета ни бяха попречили да видим голямата червена сграда от къщата. По време на огледа си се бяхме натъкнали на какво ли не.

— Това е обор — обясни Зъба.

Държах го под око. При първите признаци на умора щях да го изпратя обратно в къщата.

— Обор с животни? — попита Ейнджъл развълнувано.

Внезапно Тото залая, сякаш беше доловил някаква миризма.

— Явно, че да — отвърнах и го взех в ръце. — Слушай, ей! Стига лая! Ще изплашиш някого.

Тото като че се смръщи, но спря да лае — поне докато беше в ръцете ми.

— Конят най-отсам се казва Шугър — каза Ан и се приближи.

След като ни беше показала стаите и основните неща в къщата, ни пусна да се разхождаме на воля наоколо.

Наредихме се на прага на обора и вперихме очи в Шугър — светлосив кон, който ни разглеждаше с интерес.

— Прекрасен е — прошепна Ръч.

— Огромен е — вметна Газопровода.

— Голям е, но е кротък — каза Ан, извади морков от една кутия, подаде го на Ръч и кимна към коня. — Хайде. Обича моркови. Подай му го на разтворената си длан.

Ръч предпазливо пристъпи напред и подаде моркова. Можеше да пукне ребрата на човек с един добре премерен ритник, но пред коня едва не се разтрепери.

Шугър пое моркова нежно с устни и захрупа доволно.

Ръч се обърна към мен с грейнало лице. В гърлото ми заседна буца. Напомняхме типичните градски деца на излет в някоя ферма по някаква социална програма. Заобикаляха ни прекрасни пейзажи, въздухът беше свеж, имаше животни и…

— Имате още половин час — каза Ан и пое обратно към къщата. — Ще вечеряме в шест.

И, както щях да кажа, обилна храна. Беше невероятно.

Къде тогава беше уловката? Бях сигурна, че има такава.

23

— О, да! — възкликна Газопровода при вида на езерото. — Само да видите как ще се бухна вътре!

Езерото на Ан беше с размерите на футболен стадион, с тесен каменист бряг, обрамчен с папури и лилиуми.

Загледах се във водата подозрително в очакване от дълбините да изскочи местното чудовище, подобно на онова в Лох Нес. Добре де, може да ме обявите за непоправима параноичка, но тази идилия започваше да става подозрително зловеща. Например стаята ми беше съвършена. Съвършена! Макар че какво разбирах аз от съвършенство? Досега не бях виждала нищо съвършено в живота си.

И така, оглеждах идиличното езеро с присвити очи. Това поредното проклето изпитание ли беше?

— Сега нямаме време, Гази — казах и овладях нарастващата си тревога. — Но утре може да дойдем да поплуваме.

— Тук е просто прекрасно — обяви Ръч и се загледа в райските полегати хълмове, тайнствената сумрачна овощна градина, езерото (справка за подозренията — по-горе), малкото поточе, което се вливаше в него и наистина ромонеше тихо. — Сякаш сме в Райската градина.

— Да, но не забравяй как приключиха нещата там — промърморих едва чуто.

— Вижте, има още животни — посочи Ейнджъл.

Без съмнение чистички, породисти, вчесани, пухкави животинки, затворени в тапицирани с плюш ограждения.

— Добре, на връщане към къщата ще минем да ги видим. Не знам за вас, но аз умирам от глад.

Зъба беше леко пребледнял. След вечеря трябваше да го накарам да си отпочине в някой от удобните до блаженство фотьойли край до болка уютната камина.

— Овце! — изписка Ейнджъл при вида на кафявите вълнени топки.

— Ан май е голяма любителка на животните? — каза ми Зъба и тръгнахме след Ейнджъл. — Коне, овце, кози, кокошки, прасета…

— Да — съгласих се. — Интересно какво ще вечеряме.

Той ме озари с една от редките си усмивки. Почувствах се все едно е изгряло слънце. Усетих как бузите ми поруменяват и избързах напред.

— Вижте, прасета — рече Газопровода оживено. — Ела, Иг.

Взе ръката на Иги и я сложи зад ушите на малко кафеникаво прасенце. Иги го почеса, а то започна да грухти блажено.

— Прасетата са такива щастливци! — възкликна Газопровода, а аз си наложих да прогоня мисълта за бекон от главата си. — Никой не им се кара, че са мръсни или че живеят в кочина.

— Да, защото са прасета — подчертах аз.

В този миг Тото скочи от ръцете ми и ме одраска.

— Ей! — викнах.

До нас се беше приближило голямо черно-бяло куче, подобно на овчарка. Тото изпъна предните си лапи и залая. Другото куче му отвърна.

— Тото! — викнах аз и плеснах с ръце. — Стига! Дворът е негов. Ейнджъл!

Ейнджъл дотича и хвана Тото за нашийника.

— Откъде е този нашийник? — попитах.

— Хайде, Тото, успокой се — каза Ейнджъл и го погали по главата.

Той спря да лае, поклати глава раздразнено и рече:

— Глупак!

Премигнах смаяно и зяпнах насреща му. След което видях Гази, който крачеше разсеяно наоколо и си свирукаше. Твърдо решена да не му правя удоволствието да се връзвам на поредната му звукова имитация, не реагирах.

— Хайде, банда — обявих. — Да хапнем!

24

— Добре, да видим с какво разполагаме — прошепнах аз.

Шестимата се бяхме събрали в „моята“ стая и бяхме разстлали на леглото ми документите, които бяхме взели от Института в Ню Йорк. Когато намерихме файловете в компютъра и ги разпечатахме, част от информацията можеше да се чете. Сега тези листове липсваха и ни оставаха само онези, изписани с редове цифров шифър. Къде бяха изчезнали останалите? Не знаех. Дали това не беше поредното изпитание?

И така, дивяхме се пред водопада от цифри. От време на време се натъквахме на смислени думи. Някои от тях касаеха нас, нашите имена. Тук-таме по страниците имаше информация за родителите ни.

— Какво ще кажете всеки да вземе по две страници и да ги изчете внимателно — предложих. — Да видим какво ще разберем. Отваряйте си очите за познати числа или някаква логика в подредбата.

— Добър план — каза Иги. — Но не и за мен.

— Аз ще ти прочета числата — каза Зъба.

Иги кимна. Раздадох листата. Зъба започна да чете тихичко на Иги, който кимаше съсредоточено от време на време.

Взех двете си страници в ръце и седнах на бюрото. В следващия час изпробвахме всички основни техники за разшифроване, които знаехме. Опитите ни да намерим логика или система се увенчаха с провал. Нада6.

След още час отпуснах глава.

— Това е невъзможно — казах, на прага да се разкрещя от безсилие. — Шифърът вероятно е компютъризиран. Тоест нямаме шансове да го разгадаем.

— Нали всичко е изпитание? — попита Газопровода с уморено изражение на детското си лице.

Беше почти десет часа. Трябваше да ги сложа да лягат.

— Джеб не ти ли беше казал, че всичко е изпитание — в Училището, когато отидохме да спасим Ейнджъл? Това не значи ли, че има все някакъв начин да разгадаем шифъра?

— И на мен ми мина през ума — съгласих се. — Именно затова е просто влудяващо. Опитах всичко, което ми хрумва. Така че явно това изпитание не е за мен.

На вратата се почука. Ан я открехна и надникна през пролуката.

— Ехо, как сте? — каза тя с усмивка. — Не ви ли се спи? Кристал, няма ли да си лягаш вече?

— Да — каза Ръч. — Смачкана съм.

Гази ме погледна. Кимнах.

— Да — каза той на Ан. — Тъкмо се канехме да лягаме.

— Чудесно — каза тя бодро. — Имате ли нужда от нещо? Преди лягане?

— Не, всичко е наред — каза Ейнджъл и излезе при Ан.

Изчезнаха по коридора. Чух гласа на Ан:

— Ариел, какво ще кажеш да пуснем Тото навън за малко?

— Добре — прие Ейнджъл.

Останах насред стаята с някакво неприятно усещане. Усещане, че някой друг се грижи за моето ято.

25

Започва поредният ден в почивна станция „Агент“!

За начало: вкусна закуска, приготвена от мен и Иги. Наложи се, защото още на първата сутрин тук установихме, че според неомъжената Ан Уокър приличната закуска се изчерпва с една вафла с ядки и спортна напитка с вкус на портокал.

Което би било така, ако ги бяхме намерили в някой контейнер или ги бяхме задигнали от някой супермаркет. Но сега се намирахме в имение със седем спални, хладилник, фризер и какви ли не прибори. И тук не беше достатъчно.

Затова ги заменихме с обилни количества бъркани яйца, бекон, препечени филийки и прочее — за всички.

Следва: необичайни домашни правила. Ан повери на всеки отговорността да поддържа стаята си в такъв ред и чистота, сякаш ни очакваше фотосесия. Онова, което ме подразни, бе, че ятото всъщност я послуша.

Навремето, когато имахме дом, бях ли ги молила хиляди пъти да си чистят стаите? Да. Бяха ли го правили? Не. Сега обаче изведнъж се оказаха шампиони по оправяне на легла и подреждане на обувки, при това заради някаква непозната. Ама че неблагодарници.

Следва: разгрявка на свежия въздух навън. Летене, борба, игри, плуване, езда.

Обяд. Ан беше свела изящното изкуство на сандвича до точна наука.

Следобедна почивка, игри. От време на време Ан привикваше някой от нас и ни разпитваше, като ни караше да й покажем какво можем. Обожаваше да ни гледа как летим — от което се чувствахме като някакво природно чудо и се стрелкахме под облаците с още по-голяма наслада.

Можеше да ни наблюдава с часове през бинокъла си, а удивеното й щастливо изражение се забелязваше от половин километър.

Вечеря. Въпреки че определено се стараеше, Ан беше човек, свикнал да си набавя основните хранителни вещества от пакети по една порция полуфабрикати, които претопляше в микровълновата. След първия ден отиде на пазар и се върна с петнайсет торби провизии и готварска книга. Резултатът беше спорен.

И все пак храната беше топла, приготвена от някого специално за нас, така че според мен всичко беше страхотно.

След първата вечер се опитах да изпреваря Ан и първа да сложа останалите да си легнат. Беше ми неприятно, че го прави тя — заемаше моята роля. Все пак водачът бях аз. Скоро Ан и уютната й къща щяха да останат само в спомените ни. Както беше станало с Джеб. И с доктор Мартинес и Ела. Всичко в живота ни беше временно.

Една вечер, около две седмици след като се бяхме настанили там, лежах в леглото си и слушах любимия си, най-любимия си певец, Лиам Руни. Лиам, Лиам, ти си моето вдъхновение. По-малките вече спяха. На вратата ми се почука тихичко.

— Да?

Зъба влезе.

— Какво има?

— Виж.

Подаде ми няколко от зашифрованите листа от Института, след което сложи на скута ми дебела книга, подвързана със спирала, и я отвори.

— Направо щях да се побъркам, докато се ровех по страниците. Но внезапно цифрите ми заприличаха на географски координати.

Сепнах се — на мига, щом го изрече, прозрях, че има шанс да е прав.

— Намерих този подробен атлас на улиците на Вашингтон в колата на Ан — каза. — Виж, всяка страница е номерирана, всяка карта също, както и отделните й квадранти. Погледни цифрите до името на Гази. Двайсет и седем, осем, Г, девет. Значи страница двайсет и седем, която представлява един участък от града. Виждаш ли?

— Да — прошепнах.

— Участъкът е разделен на дванайсет по-малки карти. Отиваме на карта осем. — Той разгърна страниците. — Представлява увеличение на предишната карта. Намираме колонка Г и я засичаме с ред девети. — Пръстът му следваше думите му по картата. — И попадаме на доста точно местоположение.

Погледнах го.

— Боже! — възкликнах. — Опита ли и с другите?

Кимна.

— Шифърът до името на Ръч — същата работа. Води до истинско място на картата.

— Ти си гениален — казах.

Стори ми се, че вдигна рамене срамежливо, макар че знаех, че срамежливостта не е присъщо за него качество.

— Нали Ръч беше почти сигурна, че е открила родителите си в Аризона? — добавих.

Той пак вдигна рамене.

— Не знам. Вярно, жената, която видяхме, беше чернокожа, но не бих казал, че си бяха лика-прилика. Според теб струва ли си да проверим хипотезата ми?

— Абсолютно — рекох и стъпих на пода. — Останалите спят ли?

— Да, включително и командир Ан.

— Добре. Само минута да се облека.

26

— Хм-м — изсумтях аз.

Зъба облегна атласа на противопожарния кран пред нас, притисна го с коляно и извади зашифрованата страница. Светнах му с джобното фенерче. Той свери координатите отново и ми ги показа. Сверих табелите с имената на улиците на пресечката.

— Не, прав си — казах. — Тук е. Ако са географски координати, това трябва да е мястото.

Сградата срещу нас беше далеч от представите ни за уютна къщурка с бяла дървена оградка, някогашен дом на родителите на мило бебче, което луди учени щяха да превърнат в мутант — дете птица. Не. Беше пицария.

От тази страна на улицата имаше автомивка, банка, пицария и химическо чистене. От другата — парк. Нямаше къщи и блокове, никакви жилищни сгради.

— Ама че тъпо — каза Зъба.

— Съгласна съм с това становище — потвърдих и пресякох улицата. — Може тук да е имало жилищен блок, но да са го съборили.

Застанахме пред тъмното заведение и надникнахме вътре. На стената висеше черно-бяла снимка на няколко души пред лъскава, по-нова на вид версия на заведението. Под снимката имаше надпис: „Тук сме от 1954 година“.

— До тук с тази хипотеза — каза Зъба.

— Държиш ли ти да изругаеш този път, или може и аз? — попитах.

— Давай — отвърна Зъба и прибра страницата в джоба си.

— Ами, мамка му — казах. — Нищо, да опитаме следващото място. Току-виж извадим късмет.

И действително, имахме поне някакъв късмет — на следващия адрес имаше жилищна сграда.

За съжаление, беше изоставен блок в изпаднал квартал, населяван от доста мрачни елементи, много от които въртяха тъмните си дела точно в момента — в два часа през нощта.

— Хайде да проверим все пак — казах и се скрих в сенките.

Бяхме кацнали на насмоления покрив на съседната сграда. Половинчасовото наблюдение показа, че в изтърбушената полусрутена постройка живееха поне двама души — а вероятно и повече.

Двайсет минути след като вторият тип беше излязъл и не се беше върнал, се изправих.

— Готов ли си?

— Готов — каза Зъба.

Скочихме на съседния покрив.

27

— Избери си най-противното ти място — прошепнах на Зъба. — Канализацията на Ню Йорк или изоставеният блок, пълен с наркомани?

Зъба се замисли и тихо прекоси помещението, като избягваше да се появява в светлите зони, осветени от луната през зеещите прозорци.

— Все пак избирам канализацията на Ню Йорк — прошепна ми в отговор.

Започнахме от втория етаж надолу — отваряхме вратите, проверявахме камините, почуквахме стените за тайни укрития.

Два часа по-късно потърках чело с мръсната си ръка.

— Нищичко. Да му се не види!

— Да — прошепна Зъба. — Да проверим и този килер и да се изнасяме.

Кимнах и отворих дрешника в коридора. Беше празен. Мазилката по стените се беше оронила и отдолу прозираха летвите.

Тъкмо да затворя вратата, когато тънка светла ивица в стената привлече погледа ми. Насочих фенерчето, повдигнах вежди и се наведох. Зад една от летвите беше напъхано нещо.

— Какво има? — попита Зъба тихо.

— Сигурна съм, че не е важно — прошепнах. — Но все пак да видим…

Измъкнах с нокти парче хартия, широко около десет сантиметра. Обърнах го и затаих дъх.

Беше снимка.

Докато Зъба надничаше през рамото ми, осветих снимката. Изобразяваше жена, прегърнала бебе. Пухкаво, розово, синеоко бебе… Точно умалено копие на Газопровода — барабар със зализания перчем.

28

— Да ме вземат мътните — прошепнах.

Внезапно пред входната врата спряха нечии тежки стъпки.

— Върнаха се — каза Зъба. — Натам!

Завъртяхме се и се втурнахме нагоре по стълбите. Лунните лъчи, нахлули през прозорците обаче, хвърлиха сенките ни надолу.

Входната врата се хлопна и някой изрева:

— Ей!

Зад нас проехтяха тежки и тромави стъпки. Някой като че удари стената с бухалка — чухме плътен удар и звука на пукаща се мазилка.

— Това чака главата ти! — извика мъжки глас. — Ще те пипнем!

В края на стълбите се понесох надясно по пътя, по който бяхме дошли. Подминах няколко врати, когато осъзнах, че Зъба не беше с мен. Заковах на място и го видях в другия край на коридора.

Направих му знак, но той тъкмо тръгна към мен, когато двамата наркомани се изсипаха в коридора помежду ни.

Единият тупкаше зловещо и глухо в дланта си с бухалката. Другият държеше парче счупена бутилка.

— Решили сте да се намърдате в нашето гнезденце, а? — изграчи единият.

Да се намърдаме във вашето гнезденце? Моля?

Спряха за миг, а на лицата им грейнаха усмивки. Ужасяващо.

— Момиче е, брато! — удиви се единият.

Този с бутилката в ръка извади от колана си страховит нож и го завъртя така, че да проблесне на лунната светлина.

Зъб? Хайде, няма ли да предприемеш нещо? Крайно време е — помислих напрегнато. — Къде си, Зъб?

— Не ме интересува чия мацка си — каза единият. — За следващия час ще си нашата мацка.

Бяха изключително противни, а разкривените им усмивки показваха дупките между зъбите им.

— Извинявайте — казах рязко, — но това не е ли малко сексистко?

Това не ги спря.

— Момчета, Господ не ви харесва — пропя Зъба зад тях.

Моля-я-я-я? — удивих се наум.

— К’во? — казаха те и се обърнаха.

В същия момент Зъба разпери огромните си криле и сложи фенерчето под брадичката си, за да подчертае скулите и очите си. Ченето ми увисна — изглеждаше като Ангела на смъртта.

Тъмните му криле се простираха почти до тавана. Той ги раздвижи нагоре-надолу и произнесе със зловещ, плътен глас:

— Господ не харесва лошите хора.

— Ама к’во ста’а тука? — измрънка единият наркоман пискливо.

Беше изкривил уста, а очите му щяха да изскочат от орбитите.

— Дрогата ме хвана.

— И аз го виждам — каза другият. — И двамата ни е хванала.

Аз също разтворих криле и станах убийствено внушителна. Хм, това беше забавно.

— Това беше изпитание — рекох с възможно най-призрачния си глас. — И трябва да ви кажа, че и двамата се провалихте.

Негодниците застинаха, а на лицата им се изписаха ужас и удивление.

Зъба изръмжа:

— Гр-р-р-р-р!

Пристъпи напред и размаха леко криле — същински демон на възмездието. Едва сдържах смеха си.

— Гр-р-р-р! — изръмжах и аз и също размахах криле.

— А-а-а-а!

Двамата писнаха в хор и заотстъпваха панически. За лош късмет се намираха точно до стълбището и полетяха гротескно надолу, като се опитваха да се хванат един за друг. Изтъркаляха се два етажа по-надолу като чували с картофи, а писъците им не секнаха през целия път.

Двамата със Зъба плеснахме ръце една в друга и се ометохме начаса.

И изведнъж в главата ми проехтя Гласът.

Радвам се, че се забавляваш, Максимум. Междувременно светът изгаря.

29

На вниманието на света и на цивилизацията като цяло: за мен изобретяването на горещия душ е безспорен триумф.

С неохота спрях водата, излязох от кабината и се увих в личната си кърпа. От друга страна, цивилизацията си имаше и някои чудатости: човек трябваше да реши косата си, да сменя дрехите си всеки ден… не бях свикнала с тези подробности.

Но се стараех.

Иги почука на вратата:

— Макс? Може ли да вляза? Трябва да си измия зъбите.

— Не — по хавлия съм — отговорих аз.

— Аз съм сляп — каза той нетърпеливо.

— Вярно? Шегуваш се! Сигурен ли си?

Взех гребена си и избърсах парата в средата на огледалото. И изпищях. Макс-Заличителката се беше завърнала.

— Много смешно — каза Иги. — Не се бави много. Колкото и да се пудриш, няма да постигнеш кой знае какво.

Останах бездиханна дълго след като стъпките му се отдалечиха по коридора.

Преглътнах сухо и докоснах бузата си с треперещи пръсти. Кожата беше гладка. В огледалото се виждаше космата лапа с криви нокти, която чешеше муцуната ми.

— Как е възможно това? — прошепнах ужасено.

Макс-Заличителката ми се ухили.

— Не сме толкова различни — каза тя. — Всичко е свързано. Аз съм част от теб. Ти си част от мен. Можем да сме полезни една на друга.

— Ти не си част от мен — прошепнах. — Никога няма да стана като теб.

— Макс, Макс — рече Макс-Заличителката утешително. — Та ти вече си като мен.

Обърнах гръб на огледалото и излетях от банята. Втурнах се в стаята си и затворих вратата, преди някой да ме види.

Седнах разтреперана на леглото и заопипвах лицето си, за да се уверя, че все още съм аз.

— Май окончателно и напълно полудях — промърморих.

30

Тихото почукване на вратата на стаята ми ме накара да подскоча — мускулите ми се бяха стегнали от страх. Сигурно беше Иги.

— Излязох от банята — обадих се с леко разтреперан глас.

— Да — обади се Зъба. — Досетих се, предвид че гласът ти идва от стаята.

— Какво искаш?

— Може ли да вляза?

— Не!

Разбира се, вратата се отвори и той се облегна на рамката й. Видя пребледнялата ми кожа и страха и тревогата в широко отворените ми очи. Трескаво опипах лицето си и огледах ръцете си. Все още бяха покрити с обикновена кожа.

Една от тъмните му вежди се вдигна, той влезе и затвори врата.

— Какво става? — попита.

— Не знам — прошепнах. — Има ми нещо, но не знам какво точно.

Той застина на място за миг, след което седна до мен на леглото и нежно преметна ръка през раменете ми. Бях се свила, увита в мократа кърпа. Чувствах се ужасно — не се бях плашила толкова в… последните дни.

— Ще се оправиш.

— Ти пък откъде знаеш?

— Аз знам всичко, както често ти напомням.

Бях твърде зле, за да се усмихна.

— Слушай — продължи той, — каквото и да става, ще се справим. Както винаги досега.

Преглътнах. Изгарях от желание да му разкажа за Макс-Заличителката, но ме беше страх и срам.

— Зъб, ами ако се променя? Ако се превърна в нещо… ужасно? Тогава как ще постъпиш?

Той замълча и закова очи в мен.

Поех дълбоко въздух.

— Ако се превърна в Заличител? — казах по-решително. — Как ще постъпиш тогава? Ще защитиш ли останалите?

Задържа погледа си на мен доста дълго. Разбираше какво го питам. Превърнех ли се в Заличител, неговата задача беше да ме убие.

Сведе очи към краката си, после ги вдигна към мен.

— Да. Ще направя каквото трябва.

Въздъхнах с облекчение и промълвих:

— Благодаря ти.

Той се изправи и ме стисна за рамото.

— Ще се оправиш — повтори, наведе се и ме целуна леко по челото. — Обещавам.

И излезе. Бях по-объркана отвсякога.

31

— Бомба! — извика Газопровода точно над главата ми.

Погледнах го стреснато. Летеше ниско над езерото.

Прибра криле, сви се на топка и полетя с кикот към повърхността. Бухна се във водата и около него се надигна кръг от големи вълни.

След малко русата му глава се показа с огромна усмивка на лицето.

— Видя ли? — изграчи. — Това е върховно! Пак ще го направя!

— Добре — казах с усмивка. — Само да не се удариш.

— Или мен! — викна Ръч, докато Газопровода излизаше от водата. — Внимавай къде скачаш! Едва не се стовари върху мен!

— Извинявай — отвърна той.

Радвах се, че двамата с Ръч не бяха позволили на разочарованието да ги победи. Със Зъба им бяхме казали за безплодното издирване на родителите ни в града. Поредната лъжлива следа.

Написах нова команда и закрих екрана с ръка, за да виждам. О, да — до личното ни езеро имаше безжичен интернет. Бях придърпала един дървен шезлонг, бях заела лаптопа на Ан и си бях сипала чаша свежа лимонада. Знам, тежък живот, но… какво да се прави.

Резултатите от търсенето излязоха на екрана. Прегледах ги и вдигнах вежди.

В последните четири месеца в района на столицата бяха изчезнали десет деца. Дали бяха отвлечени от Белите престилки за база за експериментите им? Трудно ми беше да си представя през какво минаваха семействата им. Какво ли беше станало, когато ние бяхме изчезнали? Нали и нашите родители се бяха разтревожили? Нали им липсвахме?

Хм-м… Интересна мисъл. Написах нова дума в полето на Гугъл.

Главата на Ейнджъл изскочи над водата.

— Макс!

Беше прекарала вътре около десет минути. Въпреки че знаех за умението й да диша под водата, все още се налагаше да впрегна цялата си воля, за да не скоча след нея, когато се задържеше отдолу.

— Кажи, миличка?

— Как най-лесно се хваща риба?

Замислих се.

— Предполагам, зависи от вида риба — подех.

— Не, не. Как най-лесно се хваща риба? — настоя тя.

Хм.

— Не знам — казах несигурно.

— Като накараш някого да ти я подхвърли!

Тя избухна в смях, аз изпъшках, а Тото до мен се изкиска и каза:

— Смешно.

Завъртях очи и се огледах за Гази Имитатора.

Хм… Само дето Гази беше на петнайсет метра във въздуха, устремен за поредната си бомба във водата.

Тото изприпка нанякъде и взе да души за зайци. Обърнах се към нея.

— Ейнджъл?

— Да? — погледна ме тя с невинните си сини очи.

Чувствах се доста глупаво, но…

— Да не би… Тото да може… хм… да говори?

— Аха — каза тя нехайно, докато цедеше водата от косата си.

Втренчих се в нея.

— Той говори. Тото говори, а ти не си ми казала?

— Ами… — Ейнджъл се огледа за него, видя, че е далеч, и снижи глас. — Не му го казвай, но всъщност е доста скучен.

Останах поразена, със зяпнала уста. Затворих я, преди някоя муха да влети вътре, и потърсих малкото кученце с поглед между папура и кремовете.

— Тото! — викнах.

Той вирна бодро глава и с готовност дотича при мен, изплезил розовото си езиче.

— Тото? — казах, щом се приближи. — Можеш ли да говориш?

Той се просна на тревата леко задъхан.

— Да. И какво?

Божичко! С откачените мутанти вече бях свикнала, но говорещо куче?!

— Защо не си го споменал досега? — попитах.

— Е, не е като да съм лъгал — отвърна Тото и се почеса зад ухото със задната си лапа. — Между нас казано, и на мен не ми е лесно да свикна с мисълта за летящи деца.

32

Същата нощ, докато лежах будна в „моето“ легло, втренчена в петната лунна светлина по „моите“ стени, чух вратата да се открехва почти безшумно.

— Макс? — Шепотът на Ейнджъл беше почти недоловим.

Надигнах се.

— Кажи, мъниче?

— Не мога да заспя. Може ли да изляза да полетя? — попита тя.

Погледнах часовника. Почти полунощ. В къщата беше спокойно и тихо. С изключение на тихите стъпки в коридора.

Газопровода надникна през вратата.

— Макс? Не мога да заспя.

— Добре, облечете се. Грехота е да не се насладим на простора около къщата.

В крайна сметка излязохме всички, заедно с Тото.

— Обожавам да летя! — каза той и скочи в ръцете на Иги. — Само да не ме изпуснеш!

Беше върховно. Наоколо почти нямаше осветление, нямаше и самолети, а засега — и Заличители.

Прохладният свеж въздух беше около четири градуса и в гърдите ни сякаш се вливаше течен кислород. Понесох се в широки кръгове: улавях въздушните течения, отпусках се на тях и се усещах почти безтегловна. Именно в такива моменти се чувствах най-спокойна и нормална. Бях нормална част от този свят, част, която имаше своето място в него.

Ти имаш своето място, Макс — обади се Гласът. — Част си от всичко и всичко е част от теб. Животът те носи към целостта. Колкото повече се съпротивляваш, толкова по-болезнено ще бъде. Остави се да те носи и по-лесно ще постигнеш целостта.

Повдигнах вежди. Това звучеше като от лепенка върху бронята на кола.

Остави се на течението, Макс — каза Гласът. — Съедини се с него.

Тъй като нямах абсолютно никаква представа за какво течение говори, реших за момента да се оставя на въздушното и да му се насладя.

— Вижте, прилепи! — каза Ръч.

33

Вдигнах поглед и видях стотици, ако не и хиляди пърхащи прилепи. Движеха се на тласъци между дърветата — странни, малки черни кавички на фона на тъмнолилавото небе. Бяхме летели с мишелови, но не и с прилепи.

— Те са бозайници като нас самите — казах аз.

По-близки ли ни бяха, отколкото птиците? Със сигурност не и по предпочитаната си храна — насекомите.

— Болят ме ушите — оплака се Тото.

— От ехолокацията7 е — обясни Иги. — Удивително е! Сега тихо, опитвам се да се съсредоточа.

Тото изпуфтя и се укроти.

Трите с Ръч и Ейнджъл допряхме върховете на крилата си и се завъртяхме в кръг подобно на пернати витла на перка.

Гази изскочи отнякъде и тупна Ръч по гърба с крило.

— Ти гониш! — извика той и се стрелна напред.

Зъба беше доста нависоко — изкачваше се в стръмна спирала, правеше завои, упражняваше техниките, които беше научил от мишеловите на запад. Виждаше се само когато минаваше пред луната.

Внезапно почувствах вече познатата гореща вълна да залива тялото ми и лицето ми пламна. Задъхах се, а от притока на адреналин сърцето ми заблъска лудо. Бързо вдигнах ръка към лицето си с надеждата, че няма да се превърна в Заличител точно сега пред всички.

И внезапно се понесох като ракета през небето. Косата ми се вееше бясно зад мен, а очите ми сълзяха от вятъра. Движех се невероятно бързо, а почти не усещах крилете си да мърдат. Боже, какво става? — помислих си. Земята под мен се размаза.

С ятото можехме без проблем да поддържаме постоянна скорост от сто и трийсет километра в час, а при нужда можех да ускоря до сто и деветдесет. При пикиране достигахме до двеста и деветдесет.

В момента обаче се движех далеч по-бързо от това. Сама, като стрела.

Беше просто върхът.

В гърдите ми се надигна някаква дива радост, но смехът ми беше беззвучен — оставаше далеч зад мен, докато се носех през нощта. Накрая се опомних и усетих, че забавям ход.

Дори не се бях задъхала. Отново се разсмях, обърнах се и се насочих обратно към дома на Ан. Прецених, че бях изминала около… петдесет километра.

Заварих ятото на същото място. Видях ги далеч преди те да видят мен.

Забавих полет и се присъединих към тях. Пет лица ме изгледаха смаяно. Шест, ако броим и Тото.

Газопровода проговори първи.

— Имаш турбодвигател — отбеляза той тихо.

— Искам ти да ме носиш — каза Тото и се опита да се измъкне от Иги.

Засмях се, протегнах ръце, той скочи в тях и ме близна развълнувано по шията. Не държах да го прави, но няма значение.

— Какво стана, Макс? — каза Ейнджъл с ококорени очи.

— Мисля, че току-що се сдобих с ново умение — отговорих и се ухилих широко.

34

На! Фрас. Ти! Фрас. Макс! Фрас.

Значи Макс можеше да лети със скоростта на светлината, така ли? Ари изръмжа, хвърли се отново напред и заби тоягата бо8 в гърба на противника си. Тежката пръчка беше по-висока от него и имаше дебелина колкото китката му. Звукът от удара с нея беше глух и смразяващ.

Другият Заличител падна на постелката и остана неподвижен, като стенеше тихо.

— Следващият! — изръмжа Ари.

Поредният член на отряда се преобрази и скочи в кръга при него, вдигнал своето бо в готовност. Ари премина в режим на атака. Ръцете му изтръпнаха от вибриращата от ударите тежка тояга.

Беше видял Макс да прелита с над триста и двайсет километра в час. На лицето й беше изписана радост, а косата й се развяваше зад нея като ореол.

Джеб продължаваше с подаръците за ятото. А какво беше дал на него? Неестествени, болезнени и тромави криле. Ари си беше мислел, че мечтае да може да лети, за да заприлича повече на ятото. Но да присадиш криле на тялото на Заличител нямаше нищо общо с онова, което имаха те. В гърлото на Ари заседна изгаряща жлъч и той с рев стовари своето бо върху главата на другия Заличител.

Ето така щеше да направи с Макс. Тя беше на четиринайсет, той — едва на седем, но вече беше три пъти по-голям от нея. Мускулите му бяха огромни и имаше силата — както и природата — на вълк.

Джеб беше казал, че е необходимо. И че той трябва да му повярва. И докъде го беше довело това? До огромните криле, които единствено го измъчваха. А Макс продължаваше да му се надсмива. Е, тези дни бяха към края си.

Скоро той щеше да бъде златното момче, а Макс щеше да е просто далечен спомен за провалил се експеримент.

По-висшестоящите го бяха одобрили.

Решението беше взето.

— Следващата жертва!

35

Първите два адреса във Вашингтон не се бяха оказали успешни, но хипотезата за географските координати на Зъба беше единственото, за което можехме да се хванем. И все пак на втория адрес намерихме снимка на Газопровода. Така де, бях почти убедена, че беше Гази. Може би пък не беше пълен провал.

Така или иначе, трябваше да проверим още два адреса. Все още нямахме никаква информация за мен, нито пък за родителите ми. Опитвах се да не обръщам внимание на това.

— Чакай, Тото! — казах, докато обличах новото си яке.

Имаше големи скрити прорези за крилете. Интересно откъде го беше намерила Ан. В „Птицо-детска мода“? Тото упорито се опитваше да се напъха в ръцете ми, притеснен да не го забравим.

— Тото? Може би е по-добре да останеш вкъщи — казах и вдигнах ципа на якето. — Нали се сещаш, да пазиш къщата.

Той застина и се втренчи в мен.

— Доста гадно от твоя страна — каза той.

Ейнджъл се приближи, прегърна го и му рече утешително:

— Предлага го, защото си страшно свиреп, чуваш изключително добре, а и имаш такива остри зъби.

Вътрешно завъртях очи.

— Да. Не защото си куче или нещо такова.

Тото седна и доби онзи инатлив вид, който по принцип беше типичен за Гази.

— Искам да дойда.

Зъба ми се ухили зад гърба му. Въздъхнах тежко и се троснах ядосано:

— Хубаво.

Той скочи в ръцете ми и ме близна по бузата. Трябваше да поговоря с него за този навик.

След пет минути вече бяхме във въздуха и летяхме към Вашингтон.

— Е, Ейнджъл? — обърнах се към нея.

Тя се носеше в нощното небе на белите си криле. Макар че бяха с размах от два метра и четиридесет сантиметра, напомняха крилете на гълъб.

— Да си долавяла нещо от мислите на Ан? Каквото и да било?

— Всъщност не. — Ейнджъл се замисли. — Успях да разбера само, че наистина работи за ФБР. Държи на нас и иска да сме щастливи. И мисли, че момчетата са мърльовци.

— Аз съм сляп — каза Иги раздразнено. — Очаква се да не мога да чистя.

— Разбира се, нали си инвалид — казах със сарказъм. — Все пак не можеш нито да правиш бомби, нито да готвиш, а и никога не си печелил на „Монополи“. И изобщо не можеш да познаеш кой кой е само с едно докосване на кожата или перата.

Гази се изхили, а Иги повдигна вежди. Обърнах се отново към Ейнджъл.

— Нещо друго?

— Има нещо, което не ни казва — продължи Ейнджъл колебливо. — Но не знам какво е. Дори и в собствения й ум не е много ясно. Но е нещо, което предстои да се случи.

Наострих всичките си сетива.

— Какво точно? Кани се да ни предаде на Белите престилки?

— Не мисля, че дори знае кои са Белите престилки — каза Ейнджъл. — Не знам дали е нещо лошо. Може да е друго… например да иска да ни заведе на цирк.

— Това ще дойде малко в повече — измърмори Зъба.

— Хм. Добре — рекох. — Знам, че се отпуснахте и се чувствате добре тук. Но не трябва да приспиваме бдителността си, нали?

— Става — отвърна Ейнджъл.

— Студено ми е — обади се Тото.

Присвих очи, а Ейнджъл ми се усмихна.

— Нали имаш козина? — отбелязах.

— Да, но тук е студено.

Стиснах зъби, разкопчах якето, пъхнах Тото вътре и се направих, че не забелязвам подхилкването на момчетата. Тото подаде глава от пазвата ми и рече доволно:

— Така е по-добре.

— Ей! Първият адрес е тук долу — посочи Зъба. — Да действаме!

36

— Сигурно баща й е бил бръснар? — предположи Ръч.

Погледнах към Зъба. Този адрес беше най-близо до неговото име — мястото, където допускахме, че може би беше живяла майка му. Мислехме, че е била самотна майка, под двайсетгодишна, която дала Зъба за осиновяване. Както при първите два адреса, и тук ударихме на камък — бръснарски салон, сгушен до бизнес сграда.

Зъба вдигна рамене незаинтересовано. Аз обаче го познавах добре и не ми убягна как стегна челюст.

— Съжалявам — казах му меко.

Той ме погледна и само за миг в очите му проблесна нещо. След това отново стана безизразен.

— Няма значение. И без това не очаквах да открием кой знае какво — рече той. — Вероятно ще бъде загуба на време, но все пак да проверим ли и последния адрес?

— Да — каза Иги.

Това бяха координатите до неговото име.

— Хайде, да тръгваме — нареди Зъба и излетя, без да се обръща да провери дали го следваме.

— Доста се натъжи — прошепна ми Ейнджъл, щом Ръч и Гази скочиха във въздуха.

— Знам, миличка — отвърнах й шепнешком аз.

— Мен не ме интересува откъде съм — каза Ейнджъл чистосърдечно и ме погледна в очите. — Откъдето и да съм дошла, не искам да се връщам там. Не и ако и вие не можете да дойдете.

Целунах я по челото.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето. Ако изобщо се стигне дотам — отговорих. — Засега нека просто настигнем останалите.

— Чакайте — обади се Тото и притича до един противопожарен кран. — Пиш пауза.

37

— Над магазините има ли жилища? — попита Иги.

Емоциите се четяха на лицето му.

— Не — въздъхнах аз.

Зашифрованият адрес на Иги се беше оказал азиатски магазин за хранителни стоки — един от цяла редица магазини.

— А на отсрещния тротоар? — попита Иги.

— Автокъща — отговорих. — Съжалявам, Иг.

— Аз съм виновен, банда — обади се Зъба. — Реших, че съм разгадал шифъра, но очевидно дълбоко съм се излъгал.

— Е, ако си се заблудил — поде Ръч, — значи няма смисъл да се разочароваме, нали? Това просто значи, че още не знаем истината.

— Да, точно така, Ръч — казах аз, благодарна, че го приемаше толкова бодро.

— Ама че тъпотия! — изкрещя Иги внезапно.

Гласът му отекна по стъклените витрини. Той замахна към стълба пред себе си и го уцели точно. Присви тяло и по олющената кожа на кокалчетата му изби кръв.

— Съжалявам, Иг… — започнах аз.

— Не ме интересува, че съжаляваш! — развика ми се той. — Всички съжаляват! Това няма никакво значение! Важното е да разберем откъде идваме!

Отдалечи се ядосано, като подритваше камъчетата на паркинга.

— Просто не издържам вече! — изкрещя отново, размаха ръце и се насочи обратно към нас. — Имам нужда от отговори! Не може безкрайно да скитосваме от място на място, непрекъснато да бягаме, непрекъснато някой да ни преследва…

Гласът му заглъхна. Изгледахме го ужасени. Иги почти никога не плачеше.

Приближих се и се опитах да го прегърна, но той ме отблъсна.

— Всички искаме отговори, Иги — казах му. — И понякога не знаем кои сме. Обаче… не трябва да се разделяме. Няма да се откажем да търсим родителите ти, заклевам се.

— При вас е друго — каза Иги по-тихо, но с горчивина. — Нямате представа какво ми е. Да, все се шегувам, че съм слепецът в групата, обаче не си давате сметка, че всяко преместване, всеки път, за мен значи да започна отначало, от нулата. На вас ви е толкова по-лесно. Дори и когато се загубите, сте далеч по-добре от мен — загубен или не.

Иги никога досега не беше признавал, че го е страх или че е уязвим.

— Ние сме твоите очи, Иги — каза Газопровода с плах, притеснен глас. — Нямаш нужда от очи, когато сме с теб.

— Да, но вие няма да сте винаги с мен! — подхвана той и гласът му отново прерасна във вик. — Какво ще стане, ако ви убият? Много ясно, че имам нужда от очи, глупак такъв! Помня какво е да виждаш! Знам какво е! Но вече не виждам и никога няма да прогледна. И един ден ще изгубя и вас, всички вас. И когато това стане, че изгубя и… себе си.

Лицето му се изкриви от гняв. Той се наведе, вдигна парче бетон, засили се и го запрати към витрината на един магазин. Стъклото се пръсна и алармата се разпищя на мига.

— Опа — смотолеви той.

— Да се омитаме — каза Зъба.

Ейнджъл, Газопровода и Ръч излетяха. Тото скочи в ръцете ми. Пъхнах го в якето си.

— Не — каза Иги, а аз застинах на място.

— Моля? Хайде, Иги — казах. — Не чуваш ли алармата?

— Чувам. Не съм и глух — отвърна той язвително. — Не ми пука! Нека да ме намерят и да ме заловят. Няма значение. Нищо няма значение.

За мой ужас той просто седна на тротоара. Воят на полицейските сирени вече се приближаваше.

— Иги, да тръгваме! Ставай! — каза Зъба.

— Дай ми поне една причина — каза Иги и отпусна глава в ръцете си.

Подхвърлих Тото на Зъба. Кучето изквича стреснато, но той го улови.

— Вие тръгвайте — заповядах.

Зъба се издигна във въздуха, но закръжи наблизо с останалите от ятото. Сирените звучаха още по-близо.

Наведох се.

— Слушай, Иги — рекох напрегнато. — Съжалявам за тази вечер. Знам колко си разочарован. Всички сме разочаровани. Съжалявам, че не виждаш. Помня времето, когато виждаше. Не мога да си представя какво е да загубиш зрението си. Съжалявам, че сме мутанти, деца птици. Съжалявам, че не знаем кои са родителите ни. Съжалявам, че по петите ни непрекъснато има Заличители и други хора, които искат да ни убият. Обаче ако си мислиш, че ще ти позволя да ни изоставиш, се лъжеш. Вярно, ти си сляп откачен мутант, но си моят сляп откачен мутант и ще тръгнеш с мен веднага, ще тръгнеш с всички нас, и то веднага, иначе така ще те наритам, че няма да можеш да си седнеш на задника поне една седмица!

Иги вдигна глава. По проблясъците светлина предположих, че полицията ще пристигне всеки момент.

— Иги, нуждая се от теб — казах трескаво. — И те обичам. Имам нужда от всички ви, и от петимата — само така самата аз се чувствам цяла. Така че ставай, преди да те убия.

Той се изправи.

— Е, щом поставяш така нещата…

Хванах го за ръка, изтичахме зад магазините, понесохме се във въздуха и се насочихме към сенките. Издигнахме се високо, а под нас две полицейски коли влетяха на паркинга.

Обърнахме се и полетяхме към къщата на Ан. Внимавах връхчетата на крилете ми да докосват тези на Иги при всеки мах.

— Ние сме семейството ти — казах му. — И винаги ще бъдем семейството ти.

— Знам.

Той подсмръкна и изтри слепите си очи с ръкав.

— Хайде да полетим бързо! — обади се Тото.

38

— Какво е това? — казах, без да мисля. — Имам предвид, че изглежда добре. Мирише добре… — Седнах на масата и подадох чинията си. — Броколи? Чудно!

Ан изсипа щедра доза яхниесто подобие в чинията ми. Успях да различа грах, може би морков и нещо кафеникаво — вероятно от месен произход.

Взех вилицата и се усмихнах възпитано.

— Благодаря ти, че си ни приготвила вечеря, Ан — казах и боднах в чинията.

— Моля — отвърна тя суховато. — Поне се получи доста. Все още се уча.

— Няма проблем — казах с пълна уста и размахах вилица във въздуха. — Много е вкусно.

Зъба сложи чинията на Иги пред него и тропна по масата до вилицата му. Иги безпогрешно я намери и започна да се храни. Наблюдавах го от миналата нощ, но днес се държеше нормално. Поне не беше взривил и подпалил нищо, което беше добър знак.

Ометохме всичко от чиниите си. Плюс допълнителното. Твърде често ни се беше случвало да стоим гладни, че да имаме претенции.

Накрая, за да затвърди имиджа си на американска домакиня, Ан извади ябълков пай.

— Обожавам ябълков пай! — рече Ръч въодушевено.

— Нали има още един? — попита Гази предпазливо, като делеше парчетата наум.

Ан извади още един.

— Както ви казах, уча се.

Гази вдигна победоносно юмрук.

— Браво!

— Трябва да поговорим, деца — каза Ан, докато разпределяше пая. — Нещо като семеен съвет.

Останах безизразна, но вътрешно се зачудих за чие семейство точно говореше.

— Справяте се чудесно тук — продължи тя и седна на стола си. — Свикнахте по-бързо и от най-смелите ми очаквания. Признавам, че и на мен ми е изключително приятно да съм с вас.

Обзе ме някакво лошо предчувствие. Дано не каже нещо ужасно. Например, че иска да ни осинови. Нямах и идея как щях да постъпя в подобна ситуация.

— Мисля, че е време да преминем към следващата стъпка — рече тя и ни огледа.

Моля те, недей, недей, недей…

— Така че ви записах на училище.

Моля-я-я?!

Зъба избухна в смях и изтърси:

— Ха-ха, за момент наистина ти повярвахме.

— Не се шегувам, Ник — каза Ан тихо. — Наблизо има много добро училище. Ще бъдете в пълна безопасност. Ще се запознаете с деца на вашата възраст, ще си общувате с тях. А и трябва да признаете, че образованието ви е, меко казано, повърхностно за годините ви.

Или твърдо казано просто липсва — помислих си аз.

— Училище? — каза Ръч. — Имаш предвид училище?

Думата определено навяваше спомени.

— Истинско училище, където трябва да бъдем с други деца? — угрижи се Ейнджъл.

— Майчице мила — промърмори Тото под масата.

— Тръгвате в понеделник — отсече Ан и взе да събира празните чинии. — Утре ще взема униформите ви.

Униформи?

39

Безмълвно избутах стола от масата и с тежки стъпки стигнах до задната врата. Отворих я и се втурнах надолу по стъпалата. Затичах се и разперих криле. Вятърът ги изпълни, поде перата ми и с няколко плавни маха се понесох във въздуха, над овощната градина и над обора. Щом се издигнах достатъчно, пуснах гнева си на воля. Вдишах дълбоко, опитах се да си спомня как да полетя наистина бързо — и почти на мига го постигнах. Крилете ми се движеха като че от само себе си.

Да видим колко бързо мога да се разкарам оттук — помислих си мрачно и увеличих скоростта.

Бягството никога не помага — рече Гласът в главата ми.

— Да, обаче полетът помага — много!

Когато се върнах, Зъба ме чакаше до отворения прозорец. Подаде ми чаша вода, а аз я изпих на един дъх.

— Доста се забави — рече. — Докъде ходи? Ботсуана?

Усмихнах се сухо.

— Останах само минута, после трябваше да се връщам. Поздрави от Африка.

— Колко бързо летиш според теб?

— Над триста — отговорих. — Триста и трийсет? И четиридесет?

Той кимна.

— Тук всичко наред ли е?

Тръгнах по коридора към стаята си и се събух в движение. Къщата беше тъмна и притихнала. Часовникът ми показваше един и трийсет.

— Да. Успях да вкарам Гази във ваната, после Тото падна вътре. Ейнджъл внуши на Ръч да промени решението си коя книга да чете, а аз й се скарах.

Измерих го с поглед.

— Изглежда, си овладял положението.

— Справих се.

Седнах на леглото, без да знам какво да кажа. Зъба седна до мен.

— Не ти ли се прииска просто да не спираш? — попита. — Да не спираш и никога да не се върнеш?

Поех си въздух разтреперано.

— Да — прошепнах.

— Ан никога няма да заеме мястото ти, Макс — каза Зъба, вперил тъмните си очи в мен.

Повдигнах рамене, без да го поглеждам.

— Тя е просто… междинна станция — каза. Изглежда, напоследък се чувстваше по… ами, по-спокоен с мен. — Просто си почиваме, храним се, забавляваме се, след което ще планираме следващия си ход. Малките го знаят. Вярно, приятно им е, че не трябва да бягат и да спят по мрачни тунели. И че всяка вечер си лягат в едно и също легло. На мен също ми е приятно. И на теб. Ан се държи добре с тях — с нас — и това им харесва. Не ни се случва често да можем да си починем. Затова просто се наслаждават на мига, Макс. Ако не беше така, щеше да значи, че са толкова увредени, че не могат да бъдат спасени. От никого.

— Знам — прошепнах.

— Но знаят кой им спасява кожата всеки път — вече безброй пъти. Кой ги храни, облича и прогонва кошмарите им. Джеб може и да ни изкара от клетките, но ти си човекът, който опази свободата ни, Макс.