Училището свърши — завинаги

40

Нали се сещате за развълнуваните деца на първия учебен ден? Издокарани, с нова кутия за обяд и прочее? Е, те са пълни глупаци.

— Може ли да бягаме от час? — попита Иги, докато бъркаше яйцата в тигана.

— Струва ми се, че няма да им се понрави особено — отговорих аз и пуснах още хляб в тостера. — Сигурна съм, че ще звъннат на Ан.

— Приличам на барби-ученичка — проплака Ръч на влизане в кухнята, но щом видя моята униформа, си отдъхна. — Всъщност ти приличаш на барби-ученичка. Аз съм просто нейната приятелка.

Изгледах я злобно.

Крилете ни се прибираха доста плътно на гърба и въпреки това малко напомняхме семейство олимпийски шампиони по плуване.

Появи се и Ейнджъл. Беше много сладка с плисирана поличка и бяла ризка, но тя си беше сладка по принцип. Сипа си яйца и бекон в чинията, разчупи една препечена филия и я сложи на масата.

Тото скочи на една табуретка и започна да яде — почти като истинско куче.

— Бау! — каза и се изхили сам на себе си.

— Ейнджъл?

Подадох й чаша кафе и снижих глас:

— Без номера с учителите, компренде9?

Тя вдигна невинните си очи.

— Ясно… — каза и захапа парче бекон.

Зачаках, без да откъсвам поглед от нея.

— Така де, освен ако не е съвсем наложително — довърши.

— Ейнджъл, моля те — казах и клекнах до нея. — Не трябва по никакъв начин да се набиваме на очи или да се различаваме от другите, разбираш ли? Трябва да играем по техните правила.

Изправих се и огледах и останалите.

— Това се отнася за всички ни — казах тихо. — Трябва да се впишем в средата, банда. И да не им даваме поводи за нездрав интерес.

Закимаха, но не с еднакво въодушевление.

— Еха! Всички вече сте будни — удиви се Ан, щом влезе. Огледа конвейера за храна и ятото, което я поглъщаше, и се усмихна тъжно. — Определено е по-добре от замразени гофрети. Благодаря, Джеф. О, Джеф, забравих да ти кажа — двамата с Ник сте в един клас. Така ще ти е по-лесно да свикнеш.

Лицето на Иги почервеня.

— Може ли и Тото да дойде? — попита Ейнджъл.

Ан оправи якичката й.

— Не.

Отиде до шкафа и извади една чаша.

— Ще се оправя. Ще ида да гоня патиците или нещо подобно — прошепна Тото, а Ейнджъл го потупа по главата.

— Тези униформи изобщо не са хубави — каза Ръч.

— Знам. За щастие, ще сте заобиколени от цяла тълпа деца в нехубави униформи — отвърна Ан и повдигна вежди. — Ариел, това кафе ли е?

— Аха — каза Ейнджъл и отпи смело. — Малко енергия за първия учебен час.

Усетих пронизващия поглед на черните очи на Тото. С въздишка му забърках кафе с мляко и две бучки захар в една купа и той замляска доволно.

Ан се поколеба дали си струва да подхваща този спор, но накрая явно се отказа.

— Добре — рече и остави чашата си в умивалника. — Отивам да докарам колата отпред. Облечете си якетата — навън е хладно.

41

Пътят до училището беше кратък и мълчалив — точно както си представях возенето в катафалка.

Стигнахме до сградата и осъзнах, че я бяхме виждали от въздуха. Изглеждаше като голяма частна къща, изградена от кремав камък. Една от стените беше обрасла с бръшлян, а околният парк явно беше поверен на някакъв градинар с ОКР10 — беше изключително чисто.

Ан наближи мястото за слизане.

— Е, деца — каза тя. — Очакват ви. Документите са оправени.

Погледна ни, седнали напрегнато на задната седалка. Стомахът ми се беше свил до болка и бях притиснала крилете към гърба си толкова силно, че и те боляха.

— Знам, че ви се струва страшно — продължи тя грижовно, — но всичко ще бъде наред. Моля ви, просто опитайте. А следобед съм ви подготвила изненада вкъщи. Запомнихте ли как да се приберете?

Кимнах. Бях се стегнала като плътно навита пружина. Защо не през Бермудите например?

— На около десет минути пеша е — наблегна Ан. — Хайде, тръгвайте!

Спря до бордюра и се изсипахме от колата. Поех дълбоко въздух и огледах бедните леминги11, които се бутаха вътре през голямата двойна врата.

— Хайде — каза лемингът Макс.

Хванах Ръч и Ейнджъл за ръка и влязохме в училището.

42

— Готово, пристигнаха — каза Ари в микрофона на яката си.

Фокусира бинокъла си „Цайс“12, но омразните мутанти се бяха скрили от погледа му в сградата.

Налагаше се да включи термичния сензор, една от любимите му играчки. Сложи уреда на главата си и намести окулярите пред очите си. Във вътрешността на училището течаха реки от червено — топлите детски тела пъплеха по всички коридори.

— Ето ги — прошепна той при вида на шест оранжевеещи силуета, които се открояваха на общия червен фон, и се ухили.

Децата птици имаха по-висока температура от хората, а и от Заличителите. Лесно се забелязваха.

— Искаш ли да видиш?

Ари свали уреда и го подаде на човека до себе си. Момичето го сложи, оправи косата си под ремъците и каза:

— Браво! Видя ли какви тъпи униформи? Майчице! Нали не трябва и аз да нося такава?

— Може да се наложи. Как ти се струват нашите изроди? — попита Ари.

Тя продължаваше да ги гледа. Накрая сви рамене и кичурите коса се размърдаха.

— Не подозират нищо. Разбира се, ние сме едва в началото. В самото начало.

Ари се ухили и каза с оголени кучешки зъби:

— Началото на края.

Тя се усмихна.

Плеснаха ръце една в друга и звукът проехтя като пушечен изстрел из тихата гора.

— Да. Чака ни голямо забавление — каза Макс II и лапна една дъвка. — Всичко ще стане двойно по-интересно.

43

Прецених, че осезаемото отсъствие на миризма на антисептик е леко обнадеждаващо. И интериорът на това училище изобщо не беше като в Училището, някогашния ни затвор.

— Зефир, така ли е?

Жената в костюм от туид с вид на учителка се усмихна неуверено. Беше се представила като госпожица Кюлбар.

— Да? — обади се Гази. — Това съм аз.

Усмивката на учителката грейна.

— Зефир, ти си при мен — каза и протегна ръка. — Ела, миличък.

Кимнах отсечено на Гази и той тръгна с жената. Знаеше какво да прави — да запамети маршрутите за бягство, да прецени колко души има около себе си, колко големи са, каква е вероятността да се сбият. Получеше ли сигнала, щеше да изскочи през прозореца и да се омете оттук за не повече от четири секунди.

— Поне вече не е Капитан Терор — промърморих на Зъба.

— Да, Зефир е убийствено подобрение — отвърна той.

— Ник? И Джеф? Аз съм госпожа Чийтъм. Добре дошли в нашето училище. Елате, ще ви заведа в стаята на вашия клас — изчурулика друга учителка.

Потупах Иги два пъти по опакото на ръката. Натъжено проследих как двамата със Зъба се отдалечават по коридора. Други учители отведоха и Ейнджъл и Ръч, докато накрая не останах сама. Опитах се да потисна неумолимия инстинкт да се махна оттук.

Учителите ми се виждаха свестни. Определено не даваха вид на потенциални Заличители — бяха твърде възрастни и не достатъчно мускулести. Заличителите рядко доживяваха до над пет-шест години, така че, когато не бяха преобразени, изглеждаха като двайсетинагодишни модели.

— Макс? Аз съм госпожица Зигердал. Ти си в моя клас.

Изглеждаше що-годе поносимо. Безвредна? Вероятно. Надали можеше да скрие много оръжия под полата или пуловера си.

Някак изтръгнах една усмивка, на която тя отвърна. И така, учебният ден започна.

44

— Някой помни ли как се казва тази област?

Ейнджъл вдигна ръка. Реши, че е време да се направи на умна.

— Да, Ариел?

— Това е Юкатан. Част е от Мексико.

— Много добре. Знаеш ли нещо за Юкатан? — попита госпожица Соловски.

— Там е Канкун, популярно туристическо място — отговори Ейнджъл. — Има и руини от маите. Близо е до Белиз. Пристанищата са най-близките до САЩ, така че е удобно за трафикантите на наркотици — превозват ги от Южна Америка и ги вкарват в Тексас, Луизиана и Флорида през пристанищата.

Учителката премигна. Отвори уста, после я затвори.

— Ъ-ъ, да — каза неуверено, отстъпи към окачената на дъската карта на света и прочисти гърло. — Да поговорим за руините на маите.

— Тифани.

— Тифани? — учителката я изгледа объркано. — Доколкото разбрах, името ти е Кристал.

— Аха. Тифани-Кристал. — Ръч написа тире във въздуха с пръст.

— Добре, Тифани-Кристал. В часа по езиково изкуство в момента се занимаваме с употребата на думи в интегралната медийна среда — учителката посочи списъка с думи на дъската отпред. — Тези ги разгледахме миналата седмица. Тази сутрин ще направим тест, за да изберем думите за тази седмица и да решим над какво да се съсредоточим.

— Ами хубаво — каза Ръч одобрително и махна с ръка. — Давайте! Ама да знаете, че правописът ми е пълно говно.

— Знаеш ли къде е речникът?

Зъба се обърна към момичето, което го беше заговорило.

— Какво?

— Това тук са справочните материали — обясни тя и посочи. — В свободното си време за самоподготовка можем да си пишем домашните в този край. Ако имаш нужда да провериш нещо, компютрите и справочните материали са тук.

— А-а. Добре. Благодаря.

— Няма защо.

Момичето преглътна и се приближи. Беше по-ниска от Макс, с дълга тъмночервена коса. Очите й бяха искрящо зелени, а по носа си имаше лунички.

— Аз съм Лиса — каза. — Ти си Ник, нали?

Какво искаше тази? Изгледа я.

— А-ха — рече предпазливо.

— Радвам се, че си в нашия клас.

— Така ли? Защо?

Тя пристъпи още по-близо. Зъба долови ухание на сапун с лавандула. С палава усмивка тя отговори:

— Защо според теб?

— Гледайте! Ще полетя!

Газопровода се обърна заинтригувано. Някакъв чукундур от неговия клас се беше изправил нестабилно на върха на металната катерушка и беше разперил ръце като криле.

Надявам се да не разчита само на ръцете си — помисли си Газопровода. Може пък наистина да имаше криле. Все пак не беше изключено на света да има и други деца като тях. Кой знае. Поредната загадка за разрешаване.

— Вярно ли? — каза Газопровода и засенчи очи. — Хайде да видим.

Това като че попари момчето, но то стисна устни, приклекна и скочи от върха на катерушката.

Изобщо не можеше да лети. Стовари се право на земята и се сви нескопосано на сгърчено кълбо. За миг настана тягостно мълчание, след което момчето писна и проплака:

— Ръката ми!

Надзирателят на детската площадка се приближи, взе детето в ръце и го понесе към лекарския кабинет. Гази продължи да събира хубава колекция тежки камъни. Оръжие, за всеки случай.

— Защо го направи? — чу се враждебен глас.

Гази вдигна очи.

— Моля?

Над него се беше надвесило по-голямо момче с ядосан вид.

— Виж какво, умнико! Когато някой заяви, че иска да полети отнякъде, му казваш на мига да слезе от там, а не „Хайде да видим“. Имаш ли акъл изобщо?

Газопровода повдигна рамене, но думите го жегнаха.

— Не знаех.

Момчето го измери с поглед.

— Да не си израснал в някоя пещера?

— Не — отвърна той и вдигна вежди. — Просто не знаех.

Момчето се смръщи ядосано и се отдалечи. Газопровода го чу да казва: „Да бе, не знаел. Да не е от планетата на тъпаците?“.

Гази присви очи, а ръцете му оформиха малки смъртоносни юмручета.

— Къде си правиш косата? — попита нечий глас.

Обърнах се. Срещу мен с усмивка стоеше бледо слабо момиче. Побутнах подноса и продължих напред по опашката.

— Ами, в банята.

Това някакъв шифър ли беше? Нямах представа за какво говори. Както често се случваше.

Тя се засмя и сложи една зелена ябълка на подноса си.

— Не, имах предвид русите кичури. Жестоки са. Във Вашингтон ли си ги направи?

Хм. Русите кичури? Ясно.

— Сигурно е от слънцето — казах тъпо.

— Яко е. Я виж — бананов пудинг. Препоръчвам го!

— Благодаря — сипах си малко от учтивост.

— Аз съм Джей Джей — каза тя. Явно това социално изпитание изобщо не я притесняваше. Моите длани вече се бяха изпотили. — Накратко от Дженифър Джой13. Понякога си мисля, че нашите не са добре.

Засмях се, изненадана, че споделя подобно нещо с мен.

— Името Макс ме кефи — каза Джей Джей. — Спортно е. Има замисъл.

— Да, точно като за мен — казах, а тя се засмя отново и присви очи.

— Ето тук има места — посочи една празна маса. — Иначе ще трябва да седнем до Чари и нейната свита — понижи глас. — Не се закачай с тях.

По средата на обяда осъзнах, че двете с Джей Джей говорехме вече половин час, а аз очевидно не й се бях сторила изрод, от когото да избяга с писъци.

Бях си намерила приятелка. Втората за четиринайсет години. Това беше значителен напредък.

45

— Столицата на Парагвай? — попита учителката.

Асунсион. Основно население: гуарани. Европейците попадат там за първи път през 1518 година. Парагвай няма излаз на море. Намира се в Южна Америка. Население: шест милиона, като…

Вдигнах ръка.

— Асунсион?

— Да, точно така. Отлично. Искам всички да прочетете за Парагвай тази вечер в глава осма от учебника си по история на света. Сега извадете учебните тетрадки по точни науки.

С усещането, че съм прилежна като пчеличка ученичка, извадих тетрадката по точни науки. Какви ли още изненади криеше Гласът за мен? Досега се беше представил отлично по всички предмети, които преподаваха в девети клас. Колко удобно. Поне това.

Тъкмо подминах костната структура на жабите, когато на вратата се почука. Учителката отвори, зашепна си с някого, после се обърна към мен. Какво?

— Макс? Трябва да идеш в директорския кабинет за малко — усмихна се тя окуражително, от което по-скоро се обезкуражих.

Изправих се бавно и тръгнах към вратата. Какво ставаше? Нима вече се започваше? Дали човекът отпред щеше да се преобрази в Заличител? Дишането ми се учести, а ръцете се свиха в юмруци до тялото.

Може би не. Може би просто имаше някаква неточност в документите. Нещо най-обикновено.

— Заповядай — секретарката отвори врата, която водеше в малко антре. Иги и Газопровода седяха на столове в стаичката. Гази ме погледна и се усмихна сконфузено.

О, не.

— Още отсега ли! — прошепнах, а той повдигна рамене и се ококори насреща ми.

— Директорът е готов да ви приеме — каза секретарката и отвори следващата врата. — Веднага.

46

Директорът Уилям Пруит — както пишеше на позлатената табелка на бюрото му — определено не се радваше да ни види. Всъщност изглеждаше направо бесен. В мига, щом го зърнах, го намразих — без да искам. Почервенялото му лице беше гневно разкривено. Устните му бяха пълни, влажни, отблъскващо тъмнорозови. Лъскавото му плешиво теме беше окръжено от редки туфи коса.

Обзе ме ужасяващото предчувствие, че този противен тип надали ще се окаже по-приятна персона и отвътре, затова застанах нащрек.

— Вие ли сте Максин Райд? — произнесе с високопарен британски акцент, от който косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Просто Макс — казах и едва потиснах импулса да скръстя ръце на гърдите си и да свъся вежди.

— А това са вашите братя Джеф и… — Той погледна бележките си. — Зефир?

— Да.

— Братята ви са пуснали димка в мъжката тоалетна на втория етаж — рече директорът, седна в стола си, сплете дебелите си червени пръсти и се втренчи в мен със студени, черни свински очички.

Премигнах и се постарах да не поглеждам Иги и Гази.

— Не е възможно — отвърнах спокойно.

Най-малкото, нямаше как да са събрали нужните им материали толкова бързо…

— О, така ли? — попита Пруит подигравателно. — И от къде на къде решихте това?

— Те са кротки момчета — отговорих с подчертано искрена нотка в гласа. — Не биха направили подобно нещо.

— Казаха, че не са били те. Лъжат — рече директорът равно.

Косматите му вежди имаха нужда от подрязване. А космите, които стърчаха от носа му… Пфу!

Придадох си обидено изражение.

— Братята ми не лъжат!

Разбира се, при нужда лъжехме като изпечени мошеници, но не възнамерявах да споделя това с него.

— Всички деца лъжат — каза господин Пруит с презрение. — Децата се раждат с мисълта за лъжа. Те са нечестни, невъзпитани, неприлични животни. Докато не паднат в ръцете ни.

Думите му ме накараха да се замисля дали не беше объркал професията си. Хубаво училище си избрала, Ан. Пфу.

Вирнах брадичка.

— Не и братята ми! Родителите ни са мисионери и служат на Господ Бог. Никога не бихме излъгали.

При това господин Пруит замълча. За пореден път се поздравих колко находчива семейна история бях измислила.

— Някой видял ли ги е да пускат димката?

— Какво изобщо значи „димка“? — обади се Гази и премига с невинните си сини очи.

— Ето, виждате ли? — продължих аз. — Дори не знаят за какво говорите.

Пруит съвсем присви малките си очички и рече с чиста злоба:

— Няма да ме заблудите. Ясно ми е, че братята ви са виновниците. Ясно ми е, че ги защитавате. Ясно ми е и още нещо: това е последният път, в който нещо ще ви се размине безнаказано в моето училище. Разбрахте ли?

Всъщност не съвсем, но реших да не се занимавам.

— Да — отвърнах твърдо.

Дадох знак на Гази да стане. Иги го чу и също се изправи. Насочих се решително към вратата.

— Благодаря — казах, преди да излезем.

Изнизахме се в коридора и ги поведох към класните им стаи.

— Ще обсъдим това по-късно, да знаете — прошепнах.

След като оставих Иги, си дадох сметка, че ме е хванало силно главоболие. Причинено от най-обикновено притеснение, а не от чипа, Гласа или мъченията, извършени от някой откачен учен в бяла престилка. Колко приятна промяна.

47

— Неуки малки негодяи — рече Гази, изпухтя и смръщи вежди.

Както обикновено, имитацията му беше безпогрешна. Едва не се обърнах, за да се уверя, че директорът не е изникнал зад нас.

Ейнджъл и Ръч се смееха с глас на разказа на Гази за случката.

— Зловредни дребни проклетници — добави той и аз също се разсмях.

— Но, сър — продължи той с моя глас, — родителите ни са мисионери. Да не лъжем е една от Десетте Божи заповеди. Невинни са, напълно невинни. Какво е „димка“?

Дори и Зъба избухна в смях и затресе рамене. Беше почти неузнаваем в бялата риза от униформата си.

— Вярно ли да не лъжеш е сред Десетте Божи заповеди? — попита Иги.

— Нямам представа — отговорих. — Да влезем в гората. Пътят ме напряга.

Бяхме поели по главното шосе, докато загубим училището от поглед. Сега влязохме косо в гората — знаехме, че не след дълго ще стигнем до една от овощните градини на Ан.

— А кой всъщност пусна димката? — попита Ръч.

Завъртях очи.

— Те, разбира се — изпепелих Гази с поглед и се ядосах, че това не действаше и на Иги. — Не знам как, не знам защо, но знам, че са били те.

— Ами, да — призна Гази леко смутен. — Едно момче се държа като пълен задник с мен на двора, а някой залепил на гърба на Иги бележка „Ритни ме“.

— Казах ти, че аз ще се заема с това — намеси се Зъба.

Въздъхнах.

— Момчета, около вас винаги ще има нещастници. Цял живот. — Колкото и да беше това. — Но не трябва да разрешавате проблемите си с димки. Поне не в момента. Стараем се да не се набиваме на очи, забравихте ли? Да останем незабелязани, да не мътим водата. А вие сте направили димка, пуснали сте я и сте позволили да ви спипат. Това определено не помага.

— Съжалявам, Макс — каза Гази почти искрено.

Вътре в себе си разбирах защо го бяха направили. Дори ми се щеше да бях видяла лицето на злобектора, когато беше научил. Обаче номерът не беше на място. И беше рискован.

— Слушайте, двамата — казах строго, щом излязохме на едно хълмче на границата на имота на Ан. — Изложихте всички ни на риск. Отсега нататък ще се държите прилично в тъпото училище или ще отговаряте пред мен. Ясно ли е?

— Ясно — измънка Гази.

— Да, разбрано — каза Иги неохотно. — За в бъдеще ще се държим като истински тъпи идиоти. Ще се слеем с останалите.

— Чудесно.

48

Ан не ни посрещна особено радушно. Застана до нас, докато окачахме якетата си на закачалката в антрето.

— Обадиха ми се по телефона. Предполагам, че така се опитвате да свикнете. Няма значение. Елате в кухнята. Има горещ шоколад и курабийки.

Чудесна награда за провинилите се, Ан. От теб ще излезе страхотна майка!

Възползвах се от случая да хвърля още един строг поглед на Гази. Малките му рамене се свиха.

— Държа да отбележа, че съм много разочарована от постъпката ви — рече Ан и започна да разлива горещия шоколад по чашите.

В моя пусна два карамелени бонбона. Опитах да потисна спомена за Джеб, който правеше същото — при това не толкова отдавна.

Отвори пакет с курабийки с парченца шоколад, изсипа ги в една чиния и ги сложи на масата. Захрупахме лакомо — от обяда бяха минали часове, а и ни бяха дали обикновени порции.

— Мога да те науча как се правят курабийки.

Премигах озадачена от собствените си думи. Наистина ли го бях казала? Останалите също ме изгледаха с изненада. Заех отбранителна позиция. Какво толкова, не можеше ли да съм мила с Ан?

— На гърба на кутията има рецепта — смотолевих и си взех още една.

— Много мило, Макс, благодаря — каза Ан с омекнал глас, усмихна ми се и отиде на умивалника.

— Димка — изхихика Тото между хапките курабийка. — Сигурно е било върхът.

49

Не. На по-голямата площадка.

Ейнджъл се втренчи в очите на учителката и внимателно насочи мисълта към нея. В голямото междучасие ги извеждаха на детската площадка, но Ейнджъл се нуждаеше от повече пространство. Не можеше ли да си поиграят на голямото игрище?

— Не виждам защо да не си поиграете на голямото игрище — каза учителката на Ейнджъл колебливо.

— Върхът! — каза един от съучениците й, децата завиха и се изнизаха през портата към игрището.

— Ариел! Ела да си играем!

Ейнджъл притича до Мередит, Кайла и Кортни и предложи:

— Искате ли да си играем на „Лебедово езеро“?

Учителката точно им беше прочела фабулата и Ейнджъл много я беше харесала. Целият й живот беше като едно лебедово езеро. Тя беше лебед. Зъба и Макс бяха мишелови — големи и свирепи. Иги — голяма бяла морска птица, например албатрос. Ръч — малък фазан с лъскаво гладко кафяво оперение. Гази беше някоя инатлива птица… Бухал?

А тя беше лебед. Поне днес.

— Да! Лебедово езеро! Страхотно!

— Аз съм Одета — вдигна ръка Ейнджъл.

— Аз съм вторият лебед — каза Кайла.

— Аз — най-малкият — каза Мередит и повдигна краищата на униформената си пола, за да заприлича на пачка.

Ейнджъл затвори очи и се опита да си представи, че е лебед. Когато ги отвори, светът се беше превърнал в сцена, а тя — в най-красивата балерина лебед в историята. Затича се в елегантни кръгове около другите деца. Правеше широки и плавни подскоци и се задържа във въздуха колкото можа. Накрая се приземи, вдигна ръце над главата си и се завъртя в бърза поредица пируети.

Останалите момиченца също танцуваха — стъпваха на пръсти по пожълтялата трева и размахваха бавно ръце, подражавайки на махането с криле. Ейнджъл отново заситни по тревата, завъртя се, подскочи… чувстваше се като Одета, прокълната да прекара живота си като лебед заради заклинанието на Ротбарт.

Пореден пирует, поредна арабеска, пореден подскок, в който Ейнджъл като че се задържа във въздуха няколко минути. Толкова й се искаше да може да разпери криле и да изиграе „Лебедово езеро“ както трябва… Но знаеше, че не може. Или поне не сега. И не тук. Може би след като Макс спасеше света. Тогава мнозинството обикновени хора щяха да са изчезнали. Джеб й го беше казал, когато отново беше попаднала в Училището миналия месец. Мутантите като тях имаха по-големи шансове да оцелеят — бяха проектирани да оцеляват. Може би когато повечето обикновени хора изчезнеха, нямаше да се налага да крие крилете си и щеше да може да лети на воля наоколо и да си играе на Одета, когато си пожелае.

Нямаше търпение.

50

Самоподготовката ми стана любимият час. Библиотеката на училището беше страхотна, с неизчерпаеми количества книги и с шест компютъра, на които учениците можеха да правят справки. Училищният библиотекар беше мил симпатичен мъж на име Майкъл Лазара. Всички обожаваха господин Лазара, дори и аз. Поне засега.

Днес бях в режим на изследване. Дали с проверка в някой сайт за разшифроване нямаше да ми хрумне нов подход за издирването на родителите ни?

И шестте компютъра бяха заети. Застинах на място и се замислих, че щеше да е прекрасно, ако можех просто да изритам някое хлапе от мястото му.

— Заповядай, готов съм.

Погледнах момчето, което се беше обадило.

— Моля?

Той се изправи и взе учебниците си.

— Свърших с компютъра. Може да го ползваш.

— О, ясно. Благодаря.

— Нова си тук — каза той. — Посещаваш часовете по езиково изкуство.

— Да — потвърдих. Разпознах го — годините параноя ме бяха научили да запомням физиономии. — Аз съм Макс.

— Знам. Аз съм Сам.

Усмихна ми се мило, а аз премигнах при мисълта, че всъщност беше сладък. Досега не си бях позволявала лукса да забелязвам дали някое момче е сладко, или не. Основно ме интересуваше дали възнамеряваше да ни убие, или не.

— Откъде идвате?

— Ами… От Мисури.

— Еха! Средния Запад. Сигурно ти се струва доста различно тук?

— Аха.

— По нещо за училище ли ще работиш, или по-скоро нещо твое си? — кимна към компютъра.

Тъкмо да кажа: „Защо задаваш толкова много въпроси“, когато ми мина мисъл… Може би не ме разпитва. Може би това е нормалното общуване между двама души, начинът да се опознаят. Обмяна на информация.

— По-скоро нещо мое — отвърнах.

Той се усмихна пак.

— Аз също. Разглеждах каяка, който искам да си купя. Надявам се коледните ми пари да стигнат.

Аз се усмихнах и си придадох вид, че ми е пределно ясно какво означава „коледни пари“. Глас? Няма ли да помогнеш? Той замълча. Прехвърлих наум възможните отговори и се спрях на:

— Браво.

— Ами, да те оставя да работиш… — каза той.

Даваше вид, че иска да каже още нещо. Изчаках, но не го направи — просто си взе нещата и си тръгна. Почувствах се като вулканец, който изследва чудатите, странни човеци14.

Седнах пред компютъра с въздишка. Никога нямаше да се впиша в тази среда. Нито в която и да е било друга.

51

Двамата със Зъба вече бяхме проверили това, което бяхме сметнали за координати на адреси в зашифрованите части на страниците, взети от Института. Освен тях обаче до имената ни имаше и думи. Днешната ми мисия: да ги проверя в Гугъл. Написах първото словосъчетание, макар че изглеждаше по-скоро като печатна грешка, думите нямаха смисъл: Тер Борщ.

Някакво движение навън привлече вниманието ми. Пред прозореца Ейнджъл буквално се носеше над тревата на игрището. Тя и още няколко момичета се въртяха като балерини, но само Ейнджъл можеше да скочи на два и половина метра във въздуха и да се задържи горе, сякаш окачена на въже.

При вида им изскърцах със зъби. Толкова ли не можеха да схванат израза „не се набивайте на очи“? По дяволите.

На екрана на компютъра се изписаха резултатите. Колко интересно — явно Тер Борщ не беше печатна грешка. Кликнах на първия резултат.

Тер Борщ, Роланд. Генетик. Медицинското разрешително е анулирано през 2001 г. Вкаран в затвора за неоторизирани престъпни генетични експерименти с хора през 2002 г. Противоречива личност в сферата на генетичните изследвания, Тер Борщ дълги години бил смятан за гений — за водещ специалист в генетиката на човека. През 2002 г. обаче, след като е уличен в престъпни експерименти с хора, е обявен за невменяем. В момента се намира в отдела за неизлечимо и опасно болни във възстановително заведение в Холандия.

Виж ти. Повод за размисъл. Опитах се да си спомня и други думи по зашифрованите страници.

— Изправи се! — изплющя нечий глас като камшик.

Господин злобекторът Пруит се беше надвесил над ужасено хлапе, седнало на едно от бюрата. То бързо се изправи на стола си. Зад тях господин Лазара завъртя очи. Явно дори библиотекарят не харесваше Пруит. Директорът удари крака на масата с бастунчето си и всички подскочиха.

— Тук не е спалня — рече с насмешка. — Тук не можеш да се държиш като безгръбначния плужек, какъвто несъмнено си у вас. В това училище ще седиш изправен, все едно имаш гръбнак под кожата си.

Продължи да говори, но аз тихо събрах учебниците си, смъкнах се от стола и се изнизах от библиотеката през страничния изход.

Днес мислех да си спестя дозата омраза, благодаря.

52

Бързо се понесох надолу по коридора, като внимавах да не вдигам шум.

Тер Борщ: зъл учен генетик. Семейството им се разрастваше все повече. Бях ли чувала името му и преди? Очевидно в някакъв момент се беше свързал с Джеб, с Училището и с Белите престилки. Надали имаше много независими зли генетици. Сигурно поддържаха връзка, обменяха опит, заедно създаваха мутанти…

Това беше или сериозен пробив, или пък поредната задънена улица. От всяко положение нямах търпение да разкажа на ятото за откритието си. На минаване покрай една празна класна стая съзрях Зъба. Чудесно — имах пет минути до следващия час. Понечих да вляза, но осъзнах, че не беше сам. Пред него стоеше момиче, което му говореше нещо с искрено изражение. Зъба я гледаше безизразно, а тя не спираше да говори, като отмяташе дългите си червени букли над рамото си.

Ухилих се. Бедният Зъб. Какво ли го убеждаваше? Да се запише в клуба по шахмат?

В следващия момент момичето сложи ръце на гърдите на Зъба и го бутна към стената. Направих крачка напред и посегнах към вратата. Дори и да беше Заличител, двамата със Зъба щяхме да я направим на кайма.

И замръзнах. Това не беше нападение. Тя се залепи към него като магнит, вдигна се на пръсти и го целуна — по устата.

Зъба застина за момент, след което вдигна ръце и я хвана за кръста. Очаквах да я отблъсне — надявах се да прояви благоразумие и да не нарани чувствата й.

Пред изумения ми поглед обаче ръцете му се плъзнаха по гърба й и я придърпаха по-близо. Той наклони глава, за да им е по-удобно да се целуват.

Отстъпих, затаила дъх. Имах чувството, че ще се срина.

О, Господи.

Завъртях се на пети и се втурнах по коридора към дамската тоалетна.

Заключих се в една от кабинките и седнах на капака на тоалетната. По челото ми изби студена пот. Треперех, сякаш току-що се бях борила за живота си. В ума ми изплува образът на Зъба — придърпваше момичето и накланяше глава. Затворих очи, но той не изчезна.

Добре. Стегни се. Боже. Какво ти става?

Дишах учестено, а в стомаха ми се събра разяждащ гняв.

Не, успокой се. Успокой се.

Насилих се да вдишам дълбоко няколко пъти. Вдишай. Издишай. Вдишай. Издишай.

Добре. Само се успокой. Целуна някакво момиче. Голяма работа. И какво изобщо ме интересуваше това? Имаше ли значение, дори да нацелуваше всички момичета в училището? Той ми беше… като брат. Имам предвид, не ми беше истински брат, но като брат. Да. Това е. Бях се изненадала, но след като смелих видяното, се успокоих.

Изправих се, излязох от кабинката и напръсках лицето си със студена вода. Бях добре. Искам да кажа, така или иначе, нямаше повод да не бъда.

Може би изпитваш някакви чувства към него — каза Гласът ми. Е, не! Не благоволяваше да ми отговори, когато наистина имах нужда, но изпаднех ли в емоционален стрес, с който определено предпочитах да се справя сама, не можеше да му затвориш устата.

А може би не — отвърнах високопарно.

Няма вечно да бъдете деца — продължи Гласът с лека насмешка. — Хората порастват, раждат им се деца. Помисли за това.

Потиснах желанието да изкрещя от безсилие и стиснах здраво умивалника, за да не започна да удрям глава в стената. Все едно след тези думи бих могла да мисля за нещо друго.

53

— Ето ги.

Ари фокусира бинокъла на малката групичка на пътя на около четиристотин метра от тях. Прибираха се в идеалния си дом след ден в идеалното си училище. Колко трогателно! Погледна в задната част на микробуса. Шестима Заличители, преобразени и готови за действие, само чакаха неговата команда. Новата Макс седеше отзад при тях със слушалки на ушите.

— Пак изнася речи — каза новата Макс.

Ари изпръхтя. Какво самочувствие имаше Макс — истинската Макс! Колко беше нахакана! Командореше останалите, сякаш й бяха роби.

Роби. Не звучеше зле. Ари си представи пернатите мутанти като свои роби и мисълта го ободри. Щеше да ги кара да вършат всичко, абсолютно всичко. Да му носят храна, да му напомнят да си вземе лекарствата… А Макс щеше да му разтрива раменете, когато крилете го заболяха. Би било страхотно!

Чу се тихо жужене — алармата на часовника. Ари изгълта шепа хапчета и настрои алармата отново.

За нещастие, нямаше да се стигне до това да му станат роби. За щастие, щеше просто да ги очисти.

— Честно, това момиче просто не може да се радва на живота — каза новата Макс с отвращение.

— Да й дадем повод да бъде нещастна — каза Ари и натисна газта.

Сърцето му заби възбудено. Ненавиждаше Макс, но обичаше да се бие с нея. Друг не можеше да му предложи същото вълнение, същото предизвикателство — дори и Зъба. С всеки бой Ари се приближаваше все повече до победата. Един ден последния удар щеше да нанесе той. На лицето й щеше да се изпише изненада…

След секунди микробусът застигна групичката. Щом чуха свиренето на гумите, те се обърнаха.

— Да ви качим, деца? — каза Заличителят на предната седалка, който още не се беше преобразил.

— А бонбони нямаш ли? — направо изръмжа истинската Макс.

След което видя Ари.

В гърдите му се надигна смях и той удари спирачки. Това беше жестоко! Каква омраза и страх проблеснаха в очите й, щом го видя!

— Да се хващаме за работа, момчета! — извика. — Макс е за мен!

Заличителите изскочиха през задната врата още преди микробусът да спре.

Време беше да се позабавляват.

54

И за пореден път: Ари беше жив? Беше се върнал? Трябваше да помисля над това по-късно.

— Сега доволна ли си? — измърмори Зъба.

Изгледах го ядосано за миг, преди да се хвърля към най-близкото вълче подобие.

Тъжното беше, че наистина бях по-доволна. Е, не точно доволна, но се чувствах по-стабилна. Някое момче в училище да ме заговори? Пълен срив. Да наритам някой Заличител, особено смотан, нескопосан Заличител с прекалено големи криле? Някак си съм създадена за това.

За части от секундата фраснах един от тях по капачката с мощен страничен ритник и той се строполи на земята. Колко ободряващо! Внимавай! — каза Гласът точно преди друг да отметне главата ми с удар в челюстта. Остави се на течението. Добре. Подхванах инерцията, завъртях се около оста си и врязах здрав десен в челюстта му. Той изви от болка, падна на колене и се хвана за лицето. След секунда скочи на крака с кървясали очи, но Гази на мига го плесна с две ръце по ушите и пръсна тъпанчетата му. С нов писък той се свлече на земята.

Зъба вече беше повалил един Заличител и се беше заел с Ари. Метнах светкавичен поглед към Ейнджъл, която се биеше с една Заличителка — с помощта на телепатията я накара да се затича с всички сили към едно дърво и да блъсне глава в него. Ох! Тя ми се усмихна ангелски. Казах си, че скоро трябва да поговорим за някои етични моменти.

Макс — съсредоточи се! Силен удар в гърба ми изкара въздуха. Опитах се да си поема дъх и се обърнах. Ухилен, Ари тъкмо беше замахнал към главата ми. Наведох се, завъртях се и вложих цялата си сила в страничен ритник, който го помести и едва не го събори. Останалите Заличители, общо взето, бяха победени — оставахме аз и той. Започнахме бавно да обикаляме един около друг. Той се ухили. Заля ме вълна ярост и погледът ми се наля с кръв. С крайчеца на окото си видях, че Зъба повежда по-малките към гората и излита заедно с тях.

— Хубава униформа — изкикоти се Ари и оголи острите си резци. — Добре ти стои.

— Откъде намери тези криле? — върнах му го аз. — От битака?

Продължавахме да обикаляме един около друг като тигри.

Останалите Заличители се затътриха към микробуса и се натовариха вътре като тумба циркови палячовци. Ари ги видя и им викна:

— Явно няма да е днес, момчета. Следващия път ще ви оставя да разкъсате малката. Говори се, че на вкус били като пилешко.

Ейнджъл.

Изръмжах и се хвърлих към него. Той направи крачка встрани и замахна към мен, но избегнах удара без проблем. Гневът ми вдъхна сили. Затичах се, скочих във въздуха и му нанесох мощен удар с крак — забих пети в ребрата му. Той се прекатури тежко и дрънна глава в асфалта.

Натиснах гърлото му с крак и се наведох.

— Колко пъти трябва да те убивам? — изръмжах. — Грубо казано?

В очите му проблесна яростна омраза. Сразена проумях, че това дори не беше Ари — не беше малкото момче, което ни гледаше отдалеч, докато бяхме в Училището. Собственият му баща го беше превърнал в чудовище и всичко, което беше останало от онова дете, постепенно щеше да изгори отвътре. От тази мисъл ми призля. Свалих подметка от гърлото му и отстъпих.

Ари побърза да се изправи с кашляне.

— Точка за теб — рече дрезгаво и разтри шията си. — Но няма да спечелиш. Просто си играя с теб като котка и мишка.

Вече вървях към гората с разперени криле, готова да скоча във въздуха.

— Да — процедих с глас, просмукан от ненавист. — Нелепо франкенщайнско подобие на котенце срещу свирепа, кръвожадна, непобедима и добре направена мишка.

Той изкриви устни и отново се хвърли към мен. Аз обаче бях излетяла — право нагоре! — и закръжих на около пет метра над земята. Издигнах се по-високо и го проследих — закрачи тежко към микробуса и се метна вътре през задната врата. За миг зърнах нечии руси кичури вътре.

Не познавах Заличител с руси кичури.

55

— Какво се е случило? — извика Ан.

Влязохме в къщата и механично метнахме якетата си на закачалката. Повечето бяха оцапани с кръв. Тото се засуети около краката ни — душеше ни и ръмжеше. Ейнджъл се наведе, взе го в прегръдките си и му заговори тихо. Чух го да казва тихо:

— Долни мръсници!

— Заличители — каза Газопровода. — Гладен съм. Има ли нещо за ядене?

— Какво значи „Заличители“? — попита Ан искрено объркана.

Възможно ли беше да не знае? Или просто не беше чувала жаргона на готините от Училището?

— Ние сме хибриди между човек и птица — казах и поех по коридора към кухнята. Миришеше на пуканки. — Заличителите са хумано-лупидна кръстоска.

— Зайци? — удиви се Ан и тръгна след мен, все още в недоумение.

Засмях се.

— Зайците са лапиди. Или, още по-точно, лепориди. Не лупиди15.

— О… вълци — осъзна Ан.

— Точно в десетката — казах и влязох в кухнята.

— Пуканки! И топъл ябълков сайдер16! — възкликна Гази щастливо.

— Измийте си ръцете — каза Ан, след което се втренчи в него.

Гази имаше няколко синини, но иначе беше добре. Ейнджъл и Ръч също бяха невредими. Устната на Иги беше сцепена, на Зъба му течеше кръв от носа. Внезапно ме връхлетя споменът как се целуваше с онова момиче. На мига го избих от ума си.

— Измийте се — каза Ан. — Отивам за превръзки. Има ли сериозно пострадали?

— Не — заяви Ръч и бръкна в купата с пуканки. — Но един от Заличителите ми скъса пуловера. Идиот!

— Има и мляко — рече Ан.

Извади една стъклена бутилка от хладилника, сложи я на масата и отиде за комплекта за първа помощ.

Сипах чаша мляко на Ейнджъл и се замислих. Преди пиехме друго мляко. В картонени кутии. И на тях имаше отпечатани снимки на изчезнали деца. На бутилката в ръцете ми имаше усмихната крава, без изчезнали деца. Хм-м.

По-късно седях на масата и пишех домашното си, което е просто друго название за „изобретено от възрастните мъчение, което си нанасяш сам“ — по моето скромно мнение. Ан седна до мен.

— Значи Заличителите са хибриди между човек и вълк, така ли? — каза. — И ви нападнаха? Преди случвало ли се е? Откъде дойдоха? И как разбраха къде сте?

Изгледах я.

— Това не е ли описано в документацията? — попитах. — В докладите? Разбира се, че ни нападнаха. Нали са Заличители?! И са навсякъде. Създадени са, за да бъдат нещо като… оръжия. В Училището служеха като охрана и пазачи. Отговаряха и за наказанията. По следите ни са, откакто избягахме. Чудех се кога ще се появят и тук. Това беше най-дългият период от време, без да ни нападат.

— Защо не ми казахте? — попита Ан загрижено.

Поклатих глава.

— Наистина мислех, че знаеш за тях. Знаеше някои други подробности за нас. Не съм ги пазила в тайна нарочно.

Ан въздъхна тежко.

— Разполагаме само с някакви мъгляви слухове. Звучаха толкова нереалистично, че не им повярвахме. Каза, че Заличителите ви следят? Как?

Вероятно с помощта на чипа. Чипа, който някой беше сложил в ръката ми.

Повдигнах рамене и отново се зачетох в учебника си по история на света.

Поне се опасявах, че е чрез чипа ми. Не бях сигурна, но звучеше логично. Сега имах шанс да кажа на Ан за чипа — може би с помощта на ФБР щеше да намери начин да го махне. Нещо обаче ме накара да замълча. Просто не можех да й имам доверие. Може би след пет години, ако все още бяхме тук. Боже, колко потискаща мисъл.

Освен това в последните дни се бях замислила дали пък не беше друго, а не чипът ми. Например чип в Тото. Или в някой друг от ятото. В Ейнджъл? Просто не знаехме.

Ан се изправи.

— Мисля да се обадя на този-онзи — каза твърдо. — Това са последните Заличители, с които ще се сблъскате.

Почти се изсмях на наивността й.

56

— Лека нощ, Тифани-Кристал — казах с усмивка.

Ръч се ухили насреща ми. Опряхме юмруци един в друг и ги потупахме отгоре с другата си ръка.

— Лека нощ — каза Ръч и се отпусна в меката възглавница. — Макс? Нали ще поостанем тук? Няма да тръгнем да си ходим утре, нали?

— Не — отвърнах тихо. — Няма да е утре. Но се опитай… бъди внимателна и се постарай да не се набиваш на очи.

— Добре. Мисля, че се справям добре — отговори тя. — Имам три приятелки и на обяд седим заедно. Учителката май също ме харесва.

— Разбира се, че те харесва. Има ли избор?

Целунах я по челото, излязох и се насочих по коридора към стаята на Ейнджъл, за да й кажа лека нощ.

Отворих вратата. Ан вече беше вътре и придърпваше завивките до брадичката на Ейнджъл.

— Беше уморителен ден, миличка — каза й и отмести косата от лицето й. — Да се наспиш хубаво.

— Добре — отговори Ейнджъл.

— И още нещо, Ариел. Не пускай Тото на леглото — добави Ан. — Има си свое.

— Аха — рече Ейнджъл послушно.

Завъртях очи. Тото щеше да е в леглото преди Ан да бе направила и пет крачки в коридора.

— Лека нощ, да спиш в кош — каза Ан и се изправи.

— И да сънувам грош — довърши Ейнджъл весело.

Ан ни се усмихна и излезе.

Тото скочи в леглото. Ейнджъл вдигна завивките, той се мушна отдолу и сложи глава в ъгъла на възглавницата й. Оправих завивките.

— Толкова ли не може да засили отоплението? — измърмори Тото сънено. — Тук е като в хладилник. Направо можеш да държиш сурови пържоли наоколо.

Двете с Ейнджъл се спогледахме с усмивка.

— Добре ли си? — попитах.

Тя кимна.

— Не ми стана приятно, че Заличителите се появиха днес.

— На мен също. Ари направо ме плаши. Успя ли да уловиш някоя от мислите му?

Ейнджъл се замисли.

— Тъмен. Червен. Ядосан. Разкъсан. Объркан. Мрази ни.

Повдигнах вежди при мрачното описание на случващото се в главата му.

— И те обича — добави Ейнджъл. — Много те обича.

57

Излязох заднешком от стаята на Ейнджъл, като се стараех да не показвам изненадата си. Боже! Ари ме обичаше? Като дете? Или като голям Заличител? Затова ли непрекъснато се опитваше да ме убие? Трябваше да прочете някоя статия как да изразява по-ясно чувствата си.

Чух нещо зад мен и се обърнах светкавично. Едва не съборих Зъба, който вървеше по коридора.

— Легнаха ли?

Кимнах.

— Смачкани са. Училището изпива всичките им сили. Да не забравяме и Заличителите.

— Да.

Ан излезе от стаята на Ръч. Усмихна се, пожела ни безгласно „лека нощ“ и тръгна надолу по стълбите. При мисълта, че тя щеше да е последният човек, който Ръч беше видяла, преди да заспи, стиснах челюсти.

— Остави ги да се възползват, докато могат — каза Зъба.

Умението му да разгадава изражението ми на моменти ставаше досадно.

— Иска да заеме моето място — казах неволно.

Зъба повдигна рамене.

— Ти си боец, не майка.

Сепнах се обидено.

— Не мога ли да бъда и двете? Мислиш, че не се справям добре? Какво? Не съм достатъчно момиче, така ли? — Много се ядосах и напрежението от целия ден ме накара да кипна. — Не съм като момичето с червената коса, което се беше лепнало за теб като магнит!

Вдигнах ръце и го блъснах силно, без да мисля.

Това все пак беше Зъба, така че той не го прие джентълменски, а също ме блъсна. Едва не се ударих в стената. Замръзнах — не само бях нападнала най-добрия си приятел, а и звучах като някаква ревнива идиотка. Каквато не бях. Изобщо.

Застинах задъхана посред коридора, а бузите ми поруменяха от срам и яд. Свивах и отпусках юмруци и исках да потъна вдън земя.

Усещах тъмните му очи върху себе си и очаквах да ме подкачи, че се дразня заради Червенокосото чудо.

Той пристъпи към мен и доближи лице само на няколко сантиметра от моето. Дълги години бяхме с еднакъв ръст, но в последните две беше израснал доста над мен. Очите ми бяха на равнището на раменете му.

— Достатъчно момиче си — каза тихо. — Доколкото си спомням.

Обзе ме ново притеснение — говореше за целувката на плажа преди няколко седмици. Какво? Отвсякъде го дебнеха момичета, които си умираха да го целунат, така ли?

Стиснах зъби и не казах нищо.

— И се справяш чудесно като майка. Но си само на четиринайсет и е рано да ставаш майка. Изчакай още поне десетина години.

Изниза се покрай мен, като ме побутна по рамото. Стоях като закована. Имаше предвид истинска майка — със свои собствени деца. Определено мислех за ятото като за свои деца, но Зъба имаше предвид деца, които да съм родила сама. Както беше казал и Гласът по-рано.

В този миг намразих искрено живота си — по някакъв нов начин.

— Между другото — обади се Зъба от дъното на коридора, — направих си блог. Използвам компютрите в училище. Срещу правилата е, разбира се. Блогът на Зъба — изхихика, както само той можеше. — Може да го погледнеш, ако искаш… Мамо.

58

Тази вечер навън беше студено, но новата Макс дори не го усещаше. Тя отстъпи назад по клона и опря гръб в грубата кора на ствола на дървото. Бинокълът тежеше на каишката на врата й. Тя прегърна колене и усети как от окото й се отрони една топла сълза и се търкулна по бузата. Наблюдаваше непрекъснато другата Макс. Наблюдаваше и се учеше. Но не беше лесно — беше болезнено.

— О, Макс — прошепна тя при вида на другата Макс, далеч, през прозореца на къщата на Ан. — Много добре разбирам как се чувстваш. Ние с теб винаги ще бъдем сами, без значение колко души има около нас.

59

На следващата сутрин в училище заварихме няколко големи туристически автобуса, запълнили целия паркинг. Новата ми приятелка Джей Джей ми махна и се приближи. Останалите от ятото се сляха с тълпата.

— Специална изненада — каза тя жизнерадостно. — Излет на открито.

— На открито? — Представих си как обикаляме някое поле в търсене на нещо.

— Да, на открито. Цялото училище отиваме на посещение в Белия дом, където живее обичният ни лидер. Тоест няма да имаме часове и контролни, а вероятно — и никакви домашни.

Усмихнах й се. Стилът й ми допадаше. Не беше някоя задръстена сухарка, която да приема всичко на сериозно. Както например правех аз.

— Ами, добре — казах. — Значи отиваме на излет.

— Нашият клас е тук — чу се момичешки глас.

Иги се намръщи. Беше напрегнал слух, за да долови скърцането на подметките на Зъба по плочките. Преди секунда беше до него, но изведнъж Иги се бе озовал в море от гласове, през което не можеше да чуе нищо.

Нечия ръка го докосна внимателно.

— Нашият клас е тук — повтори гласът.

Разпозна го. В класната стая момичето седеше на два метра и четиридесет сантиметра североизточно от него.

Иги се притесни. Стърчеше като някакъв сляп идиот и не знаеше накъде да тръгне.

— Учителката смени посоката на движение без предупреждение — обясни момичето.

Спомни си, че се казваше Тес.

— О — измрънка той и пое в посоката, в която тя го побутваше лекичко. — Благодаря.

— Няма проблем — рече Тес бодро. — Честно казано, отдъхнах си, когато те сложиха в нашия клас. Сега поне не се набивам толкова на очи.

Защото си сляп сбъркан мутант? — помисли си Иги с недоумение.

— И аз като теб съм доста висока за възрастта си. Хората все ми повтарят, че трябва да се радвам — можело да стана баскетболистка или фотомодел, но да си сто седемдесет и седем сантиметра на четиринайсет години е доста гадничко — довърши тя. — Сега обаче не съм единствена. И ти си като мен.

Иги се засмя и чу стъпките на Зъба. Усети, че той го докосва леко по якето, за да му покаже къде е.

— Тес? — обади се учителката.

— Изчезвам — нали съм отговорник на класа — каза Тес. — По-късно ще се видим, на обиколката. Става ли?

— Става — каза Иги замаяно и чу леките стъпки на Тес да се отдалечават.

Какво се беше случило току-що? Чувстваше се, сякаш го беше блъснал камион.

— Леле-мале, същински Казанова — обади се Зъба.

— Разбира се, във Вашингтон има твърде много за гледане и правене и един ден далеч няма да ни стигне — оповести един от учителите и повиши глас, за да надвика двигателя на автобуса. — Тази сутрин ще посетим Капитолия и ще видим къде се провеждат събранията на Камарата на представителите и на Сената. После ще прекараме половин час на Мемориала на ветераните от Виетнам. След обяд ще посетим Белия дом.

Момичето на седалката до Ейнджъл — Каролин — ахкаше с развълнуван вид.

— Нямам търпение да видя Белия дом — каза Ейнджъл.

Каролин кимна и отвърна:

— Иска ми се да бяхме отишли в Природонаучния музей. Ходила ли си там?

— Не.

— Страхотно е. Има скелети на динозаври и един огромен препариран кит, който виси от тавана. И метеорити. И диаманти.

— Звучи интересно — каза Ейнджъл.

Можеше да помоли Ан да ги заведе. Или да внуши на учителката им да промени плана за днес. Или може би не. Макс щеше много да се ядоса, ако научеше. Ейнджъл потупа затъкнатата в колана на плисираната й ученическа поличка Селесте и реши да следва програмата. Засега.

60

Ако някога изпитате недостиг на бели мъже на средна възраст, просто отидете в Капитолия. Не в Камарата на представителите — там е по-разноцветно и има повече многообразие, но в Сената… Боже. Явно тази държава наистина се управляваше с доста тестостерон.

В Капитолия ни пуснаха късометражен филм за бащите основатели на нацията и опита им да създадат съвършената система на управление. Приказките за „перфектен съюз“ и „равенство за всички“ звучаха наистина искрено. Разбира се, за всички, с изключение на онези, които са били притежавани като някаква мебел. Не че искам да ви разваля впечатлението.

И въпреки всичко, като чух думите им и видях Конституцията, като се запознах с онова, което са се опитали да постигнат… е, трябваше да им отдадем дължимото. Наистина бяха пробвали да направят нещо добро и справедливо. Нещо, което не се бяха опитвали да постигнат в никоя друга държава — нито преди, нито след тях.

Казано накратко — палец нагоре за демокрацията от мен.

Стената на ветераните от Виетнам беше ужасна. Огромен гладък гранит, изписан с имената на хората, загинали във войната. Наистина потискащо. Ръч направи грешката да докосне стената и едва не се преви на две — явно способността й да усеща хората и емоциите им чрез енергията, която оставяха след себе си, я беше помела. Няколко от новите й приятелки я прегърнаха, а една й подаде носна кърпичка. Щях да поговоря с нея за това по-късно.

И после — Белият дом.

Ами, да ви кажа честно, той е просто една голяма лъскава хасиенда. Не е замък. Не е някаква напудрена сграда от типа на Тадж Махал или Грейсленд17. И все пак е мучо18 внушителен.

Когато влязохме в Белия дом — опакован в невидими модерни системи за сигурност и пълен със съвсем видими охранители с оръжие, — се почувствах в истинска безопасност за първи път от много време. Ако някой искаше да ни докопа, първо трябваше да се справи с охраната на Белия дом. А тя ми се струваше надеждна.

Видяхме „папагалената“ поредица от кабинети (Червения, Синия, Зеления), както и титанично огромната зала за официални вечери. Библиотеката беше скромна — за библиотечните стандарти. Стори ми се доста забавно, че имаше отделна стая специално за порцелановата колекция на президента. Какво следваше? Президентският килер?

Не след дълго помещенията започнаха да ми се сливат, въпреки че бяха в различни цветове. Малки антикварни мебели, тежки завеси, прочути портрети на прочути хора, някои от които дори разпознавах. Замислих се за всички исторически моменти, случили се на това място, и едва не потръпнах. Но може и да се дължеше на температурата наоколо.

Мисълта, че аз, Максимум Райд, се намирах в Белия дом на училищна екскурзия, беше направо смешна. Миналата седмица за първи път в живота си бях стъпила в училище. Бях израсла в клетка за кучета. Имах криле, по дяволите. И ето ме тук, попиваща историята, любезно усмихваща се на съучениците си. Понякога адски се впечатлявам от самата себе си.

Накрая гидът ни събра в посетителския център.

— Хайде, имаме десет минути да си купим сувенири — каза Джей Джей и се насочи към една витрина.

Не мислех да купувам сувенири — не събирахме нищо. Тежеше и можеше да ни забави.

Ръч и Гази разглеждаха книгите.

— Не беше ли страхотно? — попита Ръч развълнувано. — Не мога да повярвам, че сме в Белия дом! Един ден искам да стана президент!

— Аз ще ти бъда вицепрезидент — предложи Газопровода.

— Ще сте чудесна двойка — казах любезно.

Ами, да. Щяха да се кандидатират от името на Партията на мутантите, а платформата им щеше да е за ненормалните сред нас. Няма проблем. Сигурна бях, че Америка е готова за това.

Огледах се и видях Зъба. Разбира се, Червенокосото чудо беше като залепена за него, което ме отегчаваше до смърт. Как изобщо я търпеше? С нейните усмивки и мили физиономии? Не можех да разбера. Забелязах, че и Иги говори с някакво момиче — заедно опипваха копринени шалове с герба на правителството и се смееха. Надявах се да е печена. И да не е Заличител.

А къде беше плашещо умилителната Ейнджъл?

Огледах тълпата. Освен нас имаше няколко групички туристи, още една организирана група, но… Ейнджъл я нямаше. Никъде. Това момиченце определено имаше дарбата да изчезва безследно.

— Ръч! Къде е Ейнджъл?

Ръч се огледа.

— Не я виждам. Да не е в тоалетната?

Вече бях тръгнала към Зъба.

— Извинявайте — отсякох и прекъснах сесията по обожание на Червенокосото чудо, — но не мога да намеря Ейн… Ариел.

Зъба огледа множеството. Червенокосото чудо ми се усмихна.

— Ти си сестрата на Ник, нали?

Моля ви, някой да ме измъкне оттук.

— Аха.

Зъба се обърна към мен.

— Отивам да я потърся.

Тръгнах след него. Насочихме се към вратата, през която бяхме влезли преди малко. Само това ми липсваше! Стараехме се да не се набиваме на очи, да не изпъкваме, а тя да вземе да се загуби в проклетия Бял дом. Където това без съмнение щеше да предизвика известно оживление. Дали да не попитам учителката й? Или някой от охраната? Може би просто наистина се беше изгубила или пък я бяха отвлекли Заличители. Пак. До тук с чувството за сигурност. Проклятие!

Помещението имаше три изхода и на всеки стоеше по един пазач. Откъде трябваше да започнем?

Внезапно през тълпата пробяга вълна на оживление и се разнесе развълнуван шепот. Бях по-висока от повечето деца и бързо огледах лицата, обърнати към мен. Тълпата се раздели и Ейнджъл се зададе насреща ми с усмивка на малкото си личице. Селесте висеше в едната й ръка. Мина ми нелепата мисъл, че не беше лошо скоро да изперем мечето.

После видях кой държеше другата ръка на Ейнджъл.

Президентът. Или точно негово копие.

Ченето ми падна и се опулих насреща им. Няколко мъже в черни костюми и със слушалки в ушите се втурнаха в помещението с притеснени изражения.

— Здрасти, Макс — каза Ейнджъл. — Загубих се. Господин Данинг ме доведе.

— Здравей… ъ-ъ… Ариел — рекох колебливо и се вгледах в лицето й. После погледнах президента. Изглеждаше жив и доста по-истински, отколкото по телевизията.

— Ъ-ъ… Благодаря ви, сър.

Той ми се усмихна мило.

— Няма защо, госпожице. Сестра ви се разтревожи, че ще се притесните. Тя е изумителна млада дама.

Ами-и-и? За крилете ли говорите? Или за това, че може да проникне в ума Ви? О, имах лошо предчувствие. Измерих Ейнджъл с поглед, но както обикновено големите й очи грееха невинно. Не че това някога беше означавало нещо.

— Да, определено — казах. — Благодаря ви, че сте я намерили. И че я доведохте.

Отнякъде изскочи учителката на Ейнджъл и взе да стиска ръката на президента, да му благодари и да му се извинява едновременно във водопад от думи.

— Беше ми приятно.

Президентът — самият президент на САЩ — се наведе и се усмихна на Ейнджъл.

— Да се пазиш — каза. — И да не се губиш повече.

— Няма — отвърна тя. — Благодаря за помощта.

Той поглади русите й къдрици, после махна на хората, обърна се и излезе от посетителския център. Мъжете в черни костюми защъкаха след него забързано като мравки.

Всички бяха вперили поглед в нас. Клекнах пред Ейнджъл и процедих през престорена усмивка:

— Не мога да повярвам какво се случи — казах. — Добре ли си?

Ейнджъл кимна.

— Огледах се, но класа ми го нямаше и се уплаших. Затова тръгнах по един коридор, после по друг, а после президентът ме намери. Но не се случи нищо. Никой не се превърна в Заличител или нещо такова.

— Добре-е-е — казах с разтуптяно сърце. — Отсега нататък да не се отдалечаваш! Не искам пак да се загубиш.

— Добре, Макс — каза Ейнджъл сериозно и ме хвана за ръка.

Също така не исках и да си играе на телепатия с най-важния човек в свободния свят, но за това щяхме да поговорим по-късно.

61

— Приближи — Джеб се наведе към черно-белия екран.

Ари безмълвно върна записа и приближи картината. За пореден път през тълпата в посетителския център премина вълна като през рибен пасаж. И в горния ляв ъгъл се появи усмихнатото лице на президента. Ари приближи към него и към русото дете до него.

Джеб се взря напрегнато в екрана и го докосна, сякаш така докосваше и изображенията на него. Ари проследи как оглежда Ейнджъл, Макс и президента. Стомахът му се стегна. Имаше ли начин да го накара да погледне на него така? Докато беше обикновено момче, Джеб не му обръщаше внимание. После го бяха превърнали в мутант, също като децата птици. И въпреки това собственият му баща нямаше време за него, не се интересуваше от него. Какво трябваше да се случи? Дори и смъртта му не беше достатъчна, което — да си признаем — със сигурност би подействало на повечето хора.

Часът беше ударил. Дори беше преминал. Часът да премахне тези изроди. Когато изчезнеха и от тях останеха само няколко бележки в някой научен труд — едва тогава щеше да се наложи Джеб да проумее колко важен беше Ари.

Проследи как Макс опули очи на екрана. Облечени в якета, децата с нищо не загатваха, че са сбъркани мутанти. Докато той самият веднага се набиваше на очи — нескопосано присадените му криле бяха твърде големи и не се прибираха плътно към гърба. Кожата му беше загрубяла от непрекъснатите преобразявания. А и чертите му… Не можеше да го назове точно, но в чертите му имаше нещо странно. Може би това, че лицето му на седемгодишен беше лепнато на Заличител с размерите на възрастен мъж.

Макс се усмихна притеснено на президента. Дори и на малкия черно-бял екран изглеждаше забележително. Висока, слаба, със златисти кичури в косата. Знаеше, че ръцете под якето са здрави и жилести. Все още усещаше синината от последния ритник, който беше забила в ребрата му. Вдигна поглед.

Баща му се беше втренчил в екрана, сякаш гледаше семейна вечеря за Деня на благодарността. Сякаш те, а не Ари, бяха неговите деца. Сякаш се гордееше с тях и искаше да си ги върне.

Това обаче нямаше да стане. Никога. Ари щеше да се погрижи. Имаше план. Колелцата се бяха завъртели. Отначало Джеб щеше да се ядоса, но накрая щеше да разбере.

Ари прикри усмивката си с ръка.

62

— Макс?

Вдигнах очи. Ръч стоеше на прага на стаята ми и пристъпваше развълнувано от крак на крак.

— Да?

— Мисля, че открих тайната на шифъра.

— Хайде, казвай — подканих я, след като всички се събрахме в нейната стая.

— Мисля, че е от книга — каза тя. — Искам да кажа, така де, би могло да е и някакъв компютърен шифър, който никога няма да можем да разбием. Според мен обаче искат да го разбием — ти да го разбиеш като част от изпитанието.

— Да. Е, явно се провалих в тази част на теста.

— Още не си — продължи Ръч. — Има едно-две неща, които не сме опитали. Например дали всички числа не са свързани с някаква книга.

— Коя книга? — попита Иги.

— Някоя голяма книга. Която е леснодостъпна — обясни тя. — Нещо, което го има навсякъде, във всеки дом.

— „Шифърът на Леонардо“? — предложи Газопровода.

На лицето на Иги се изписа отегчение.

— Не. Библията, умник такъв! Нея я има навсякъде. По хотели, в домовете на хората, в училищата. Макс не би имала проблеми да я намери. Нали така, Ръч?

— Да — потвърди тя.

— Не разбирам — обади се Ейнджъл.

— Ами, нали има поредици от цифри — каза Ръч. — Може да е като онова, което предложи Зъба с картите. Само че числата да обозначават книгата, главата, стиха, а последното — думата от стиха. После събираме думите и проверяваме какво излиза.

— Хм — рекох замислено. — Тук имаме ли Библия?

Ръч се пресегна и извади един дебел том.

— Ан я държеше долу. Взех я назаем. Опитвам се да заздравя отношенията си с Господ.

Четири часа по-късно мозъкът ми се беше оплел на възел. Ан беше накарала малките да си лягат. Иги, Зъба и аз все още се опитвахме да свържем проклетия шифър с Библията. Но както и да го въртяхме, нищо не излизаше.

— Може да е някоя друга версия на Библията — каза Зъба уморено. — Нали има различни версии?

— Това е преводът на крал Джеймс — каза Иги и разтърка чело. — Най-често употребяваната версия в Щатите.

— И какво се получава? — разкърших рамене и завъртях глава аз.

Зъба погледна записките си.

— Ти. На. Постите. Около. Винаги. Саул. Живее. Плод. Несгода. Направи. Радост. И пак живее.

Повдигнах вежди и поклатих глава с досада.

— Нищо. Няма модел, няма смисъл. Идеята с Библията си я бива, но може би бъркаме в нещо.

— Тогава по-добре да си вземем сбогом със света — каза Зъба след малко.

Стрелнах го с поглед.

— Много смешно! Голям си шегобиец!

Той се усмихна едва доловимо и високомерно.

— На момичетата им допада.

Иги избухна в смях, а аз се опулих срещу Зъба потресена. Как можеше да се шегува за подобно нещо?! На моменти имах чувството, че вече изобщо не го познавам.

Изправих се и оставих листата в скута ми да паднат на земята.

— Уморена съм. До утре.

Излязох, без да ги погледна повече.

— Предполагам, че още не си разгледала блога ми — извика Зъба след мен.

Не си направих труда да му отговарям… че го бях направила. И беше добър. Това момче разбираше от поезия.

63

— Идеално — обади се Газопровода. — Добре, че те засякох.

Бяха заобиколени от същинска плетеница от гласове — децата наоколо се местеха от кабинет в кабинет. Беше преди обяд. Иги се беше насочил към библиотеката, когато Гази го докосна по ръката.

Кимна.

— Трябва да запомним, че междучасията ни съвпадат в… какъв ден е днес?

Гласовете около тях заглъхнаха и започнаха да се отдалечават, а те двамата завиха зад един ъгъл.

— Петък. Хайде, да проверим.

Иги чу Гази да отваря врата. По ехото разбра, че се намират в голямо пространство, което се падаше под тях.

— Къде сме? В мазето?

— Да. Намислил съм да го разуча.

— Става.

Гази го докосна по опакото на дланта и той се съсредоточи върху едва доловимото ехо около себе си. В края на стълбите въздушното течение и едва доловимите звуци му подсказаха, че са в голямо и сравнително празно пространство.

— Как изглежда? — рече той притихнало.

— Голямо е — отвърна Гази. — Прилича на мазе. Има няколко врати. Да проверим какво крият.

Иги го чу да завърта дръжката на врата и усети повей, когато тя се отвори към тях.

— Хм… Училищни пособия? — обяви Газопровода.

Той продължи няколко метра напред, спря и Иги го чу да отваря следващата врата.

— Спортно оборудване.

— Нещо интересно?

— Твърде големи са, за да ги вземем — няма как да ги скрием. Щеше да стане, ако имахме раници.

— Да се запомни — отбеляза Иги.

— Да.

Ръката му се стрелна напред, докосна Гази по рамото и той вдигна пръст пред устните си. Заслуша се напрегнато. Да — стъпки.

— Някой слиза насам — каза едва чуто.

Гази го хвана за ръкава и двамата избързаха тихо няколко метра напред в коридора. Отвори се нова врата. Газопровода дръпна Иги вътре и я затвори след тях с леко щракване.

— Къде сме? — прошепна Иги.

— Прилича на архив — отвърна Гази. — Да се скрием зад някой шкаф за всеки случай.

Иги го проследи до дъното на помещението. Усещаше, че от двете им страни стоят високи мебели. Усети Гази да прикляка на пода и също се наведе. Чуха усилващи се гласове.

— И какво очаквате от мен, господин Пруит? — попита тревожен женски глас.

— Очаквам да се постараете документите да изчезнат — отвърна ужасният високомерен глас на директора. — Не можем да ги унищожим, но не можем да допуснем да ги намерят. Толкова ли не можете да го проумеете?

— Да, да, но… — започна жената.

— Няма но! — отсече директорът. — Не се съмнявам, че поне с тази проста задача можете да се справите, госпожице Кокс. Сложете документите на място, където вие можете да ги намерите, но не и някой друг. Прекалено много ли искам от вас?

Иги поклати глава. Директорът беше пълна гад. Мразеше го. Някой трябваше да му даде урок.

— Не — отговори жената унило. — Ще го направя.

— Чудесно.

Чу, че директорът се обърна и се отдалечи, а госпожица Кокс въздъхна — точно пред стаята с архива. После вратата се отвори и той чу лекото припукване, с което се запалиха флуоресцентните лампи на тавана. Усети как Гази до него се стегна.

Отваряне на метално чекмедже. Шумолене на хартия. Чекмеджето се затвори. Хайде, излез — помисли си Иги. Вместо това обаче стъпките се приближиха. Не, обърни се и си тръгвай — подкани я Иги наум. Де да владееше телепатия като Ейнджъл. До него Гази беше затаил дъх и не издаваше нито звук. Ако жената ги намереше, щяха сериозно да загазят.

Лампите утихнаха с щракване. Стъпките излязоха от стаята и вратата отново се затвори. Газопровода най-сетне издиша.

— Това беше на косъм — прошепна той, а Иги кимна с пресъхнала уста. — Да се омитаме.

Почти бяха стигнали до стълбите, когато вратата горе се отвори. Замръзнаха, а Иги напъна слух, за да разбере какво става. Внезапно чуха гласове от другия край на коридора. Бяха в капан — и от двете им страни се задаваха хора.

— По дяволите! — прошепна Гази.

— Носиш ли го? — попита Иги напрегнато.

— Да, но Макс каза…

— Ще ни хванат! — прекъсна го Иги. — Дай го!

64

— Добре, сега вече ме плашиш — казах на Ръч.

Бяхме в училищната библиотека. Ръч явно можеше да извлича информация от компютъра с осмоза, буквално. Не ни трябваше дори помощта на библиотекаря господин Лазара. Първо посетихме блога на Зъба и установихме, че всеки ден добавя по нещо ново — неговата гледна точка за случилото се с нас досега. Вече качваше и рисунки. После накарах Ръч да потърси още информация за Тер Борщ, както и съобщения за изчезнали бебета през годините, в които бяхме родени. Не знаехме месеците, но за другото бяхме почти сигурни.

— Добре, преди четиринайсет години — каза тя и се съсредоточи. — Тук може би ще извадим най-голям късмет, тъй като сте трима. — Превъртя надолу по екрана. — Освен ако примерно един от вас не е роден есента на една година, а другите двама — през пролетта на следващата. Но по принцип мисля, че…

— Нещо за училище ли търсите?

Режещият и изпълнен с ненавист глас, потреперващ от едва сдържан гняв, можеше да принадлежи единствено на… злобектора.

— Търсим статии от вестници — обясни Ръч невинно. — За часа по гражданско общество.

Браво на момичето. Умееше да лъже без предизвестие.

— Сериозно? — изпуфтя господин Пруит и стисна устни. — И кога точно имате часове по гражд…

Ба-а-ам!

Цялата библиотека се разтресе. Двамата с господин Пруит се спогледахме изненадано, след което той смръщи рошавите си вежди. В следващия миг противопожарната система на училището се включи с писък и всички подскочиха.

За миг останахме по местата си, твърде стъписани, за да реагираме. След това над главите ни се разнесе силно съскане. Вдигнах глава — пръскачките на тавана се бяха задействали и ни поливаха с ледена вода.

— Какво? — изкрещя господин Пруит. — Какво означава това?

Според мен означаваше, че Иги и Газопровода се бяха изкачили на първо място в списъка ми за тежки наказания, но за момента го премълчах.

Всички се развикаха и се втурнаха към вратите с блъскане.

Господин Лазара сви шепи около устата си.

— Без паника, моля! В ред, като на противопожарно обучение! Деца!

Господин Пруит се спусна към вратата, като буквално газеше децата пред себе си, решен да избегне студения душ.

Ръч ми се ухили. По къдравата й коса се стичаха капки.

— Не подозирах, че в училище е толкова весело — каза.

65

— Подобно провинение заслужава изключване! — крещеше господин Пруит с изпъкнали вени на челото.

Наблюдавах го с интерес и пресмятах какви са шансовете да се гътне от инфаркт в близките пет минути. В момента имаше 60,65% вероятност.

Шестимата стърчахме гузно в кабинета му, половин час след като и последната пожарна си беше заминала. Пруит беше настоял да ни извикат всички заедно. Беше ни студено, бяхме мокри и искахме единствено да се приберем вкъщи.

Но не-е-е.

Първо трябваше да изчакаме злобектора да ни схруска. Разбира се, да те дъвче дори и ужасен тип като него беше фасулска работа в сравнение например с орда Заличители, решени да те очистят. И все пак щеше да ни развали следобеда.

— Димката беше достатъчен повод! — крещеше господин Пруит. — Що за глупак съм да ви давам втори шанс! Долни улични плъхове! Паразити!

Бях впечатлена. Паразит беше нова дума за мен, а са ме наричали всякак — от „арогантна“ до „луда“.

Възползвах се, когато господин Пруит спря, за да си поеме дъх.

— Братята ми не са виновни за димката! Така и не го доказахте. А сега отново обвинявате нас без никакви доказателства! Колко… колко неамериканско!

Уплаших се, че някоя вена на злобектора ще се пръсне. Вместо това той се пресегна, сграбчи ръцете на Газопровода и ги вдигна.

Със свито сърце видях петната черен прах, полепнали по кожата му при взрива на бомбата.

— Освен това! — казах дръзко.

Нов прилив на гняв заля злобектора, но в този момент секретарката въведе в кабинета Ан.

Неслучайно я бяха взели във ФБР — успя по някакъв начин да го успокои, да ни изведе от кабинета и да ни вкара в колата си.

В продължение на около километър в купето цареше тишина, след което тя поде:

— Това беше златната ви възможност, деца. Възлагах по-големи надежди…

И още в този дух. Аз обаче се изключих и загледах през прозореца към избледняващите цветове на есента. От време на време до съзнанието ми достигаха откъслечни думи: наказани, сериозно провинение, разочарована, разстроена, без телевизия. И прочее.

Ние мълчахме. От години не ни се беше налагало да се обясняваме на някой възрастен. Нямахме намерение да започнем да го правим сега.

66

Онова, което Ан не разбираше, бе, че само допреди няколко седмици бяхме прекарвали нощите си по тунелите на метрото, изхранвайки се с каквото намерим. Така че „наказанието“ и забраната да гледаме телевизия всъщност бяха безсмислени.

— Все пак все още сме в къщата — подчерта Ръч шепнешком. — И имаме книги, игри и храна.

— Да, ама без десерт — обади се Тото мрачно. — А аз с нищо не съм го заслужил!

— Да, без десерт — потвърди и Газопровода обидено.

Изгледах го бясно.

— И чия е вината, умнико? Двамата с Иги пак оплескахте нещата. За какво ви беше пак да носите бомба в училище?

— Ама чухме директора да дава нареждане на госпожица Кокс да скрие някакви документи — припомни ми Газопровода. — Ако успеем да ги намерим, ще имаме нещо, което да използваме срещу него.

Въздъхнах.

— А защо просто не останем незабелязани, докато не дойде време да си тръгваме? Без ответен удар, без други изцепки. Просто да прекараме остатъка от времето си тук тихо и мирно.

— И колко време е това? Реши ли кога да си тръгнем? — попита Ейнджъл.

— Да — отвърнах сухо. — Преди две седмици.

— Не може ли да останем поне за Деня на благодарността? — попита Ръч. — Никога не сме били на празнична вечеря. Моля те.

Кимнах с неохота.

— Ако няма други провинения, може да останем.

Качих се горе и се упътих към стаята си. На минаване покрай отворената врата на спалнята на Ан чух телевизора. Думите изчезнали деца привлякоха вниманието ми. Спрях и се заслушах.

— Да, наскоро изчезналите деца в няколко района навяват тежкия спомен за други семейства, загубили децата си — неотдавна или преди години. При нас са господин и госпожа Грифитс, чийто единствен син бил отвлечен от местната болница след раждането си.

Замръзнах. „Грифитс“ беше второто име на Иги — поне така мислехме. Бях го запомнила от четирите страници, които бяхме открили в Института — преди да изчезнат. Но в тамошния документ пишеше още, че бащата на Иги е мъртъв. Значи нямаше как това да са родителите му — или? Наострила уши, се приближих предпазливо още няколко сантиметра, за да погледна телевизора през открехнатата врата. Ан бе в банята — миеше си зъбите.

— Човек би предположил, че след четиринайсет години ще олекне — рече жената с тъга. — Но не е така. Същата болка, непрекъснато.

Дъхът заседна в гърлото ми. Четиринайсет години? Грифитс? Образът на репортерката изчезна и бе заместен от мъж и жена.

Мъжът беше прегърнал съпругата си през рамо. И двамата изглеждаха тъжни.

И още нещо.

Жената изглеждаше точно като Иги.

67

Зъба ме изгледа напрегнато през кичурите коса, които винаги покриваха очите му.

— Стояха пред дома си. Видях достатъчно и ще мога да разпозная къщата — казах бързо шепнешком.

Беше късно и останалите вече спяха. Бях изчакала досега, преди да споделя със Зъба какво бях разбрала.

— Името им беше Грифитс. Детето им изчезнало преди четиринайсет години. И жената беше абсолютно копие на Иги.

Зъба поклати бавно глава и се замисли.

— Не мога да повярвам, че си успяла да попаднеш точно на това.

— Знам. Но възможно ли е да е постановка? Дори ни забрани да гледаме телевизия. Просто… Мисля, че е добре да го проверим.

Зъба отново поклати глава.

— Колко къщи има във Вашингтон?

— Зад тази имаше голяма мрачна църква, на около пресечка от нея. Старомодна, с много висока камбанария. Надали има много такива.

Зъба въздъхна.

— Около милион.

— Зъб! Това е сериозен пробив! Категорично трябва да идем и да проверим!

Той ме погледна.

— Нали сме наказани — каза с безизразно лице.

Изгледах го за кратко, след което и двамата избухнахме в смях.

68

— Какво има?

Зъба се държеше странно цяла вечер. Носехме се високо над светлините на града, а той непрекъснато бършеше чело и разкършваше рамене.

— Много ми е горещо — промърмори. — Но не е от болест. Просто… много ми е горещо.

— Както се случи с мен? — повдигнах вежди аз. — Хм. Изчакай седмица, след това ще полетиш като „Конкорд“. Вероятно. Или пък просто умираш.

Ухилих се насреща му, но той не ми обърна внимание.

— Наистина ли ти е зле?

— Не. Но се сетих за нещо. Имам от твоята кръв.

Погледнах го. Махаше плавно и мощно в нощта с големите си тъмни криле.

— Е, и? Това е просто кръв.

Той поклати глава.

— Не и нашата. Червените ни кръвни телца имат ДНК, не забравяй. Получих от твоята ДНК.

Замислих се.

— Е, и?

Той повдигна рамене.

— Може би затова се чувствам така. Може би това не е предназначено за мен.

— Хм… И не знаем дали е за добро, или за зло, или е без значение.

— Предполагам, че скоро ще разберем — каза той.

Оказа се, че във Вашингтон има на практика стотици проклети църкви с високи камбанарии. Въпреки че надеждата да намерим точната днес беше доста мижава, все пак обикаляхме небето в търсене на църква в жилищен квартал. Спуснахме се над десет пъти, но след огледа на близките къщи давах знак да се издигнем отново.

След три часа подобни занимания огладняхме и се уморихме. Дори нямаше нужда да говорим — спогледахме се, повдигнахме рамене и завихме едновременно обратно към къщата на Ан.

Когато стигнахме, беше около 3,00 сутринта. Насочихме се към прозореца на неизползван килер на втория етаж, който бяхме оставили отворен.

— Зъб!

Той ме погледна, а аз посочих къщата.

Силуетът на Ан ясно се очертаваше в прозореца на спалнята й. Беше будна и ни чакаше — в три часа сутринта. Тази жена спеше ли изобщо?

Дали беше обикновен шпионин на ФБР, или нещо друго?

Внезапно се почувствах изтощена. Спуснахме се към къщата, свихме криле в последния момент и се шмугнахме през прозореца. Събрахме юмруци, потупахме ги и се насочихме към стаите си. Събух обувки и се метнах на леглото с дрехите. Не вярвах Ан да влезе.

Вече беше видяла каквото беше нужно.

69

Следващите няколко седмици бяха най-сюрреалистичните в живота ми, което е сериозно предизвикателство, тъй като се съревноваваха с детството в клетка, живота на беглец, откритието на други мутанти в подземна лаборатория под нюйоркското метро… о, да, и крилете.

Това обаче беше далеч по-странно.

Не се случи нищо лошо.

Върнахме се на училище и всичко потече нормално, с изключение на това, че Гази и Иги някак съумяваха да прекарват дните си, без да взривяват нищо. Както никога.

Злобекторът не ни се бъркаше — вероятно по здравословни причини, за да си спести припадък от ярост.

Класната на Ейнджъл се държеше обичайно — в смисъл, не се случваше внезапно да поведе учениците си към някой магазин за играчки и да им накупи каквото си поискат. В такъв случай бих заподозряла нещо.

Ръч получи покана за рожден ден. На немутанти. Ан обеща да й помогне да избере дрехи, които да прикрият крилете й, но да й стоят като на нормално дете.

И… пригответе се, запазих най-хубавото и най-лошото за накрая:

Онова момче, Сам, ме покани на среща.

— Моля? — изригна Иги.

— Поканиха ме на среща — повторих и сипах лъжица картофено пюре в чинията си.

— О, Макс! — възкликна Ръч.

— Майтапиш се — каза Гази с пълна уста и се разсмя, като се опитваше да не оплюе всичко наоколо. — Ама че загубеняк! И как реагира, когато го посече?

Вторачих се съсредоточено в пържолата си.

— Приела си, така ли? — усети се Ръч.

— О, Боже — каза Иги и се хвана за челото. — Макс на среща. Нали уж се стараехме да стоим настрана от сълзите, болката и хаоса?

За пореден път се ядосах, че Иги е недосегаем за пронизващия ми поглед.

— Според мен е върхът — обади се Ейнджъл. — Макс е хубава. Хубаво е да излиза на срещи.

— Как ще се облечеш? — попита Ан с усмивка.

— Не знам — измрънках, а лицето ми пламна.

Забелязахте кой не каза нито дума, нали?

Точно така.

70

— Просто си представи, че си на разузнавателна мисия.

Зъба се беше облегнал на рамката на вратата и ме наблюдаваше как се оглеждам в огледалото на тоалетката.

— Моля? — сопнах се аз. — Добре съм.

Загащих ризата си и нахлузих широкото велурено яке с качулка, което щеше да прикрие крилете ми. Да се надяваме.

— Да, да. Обикновено това изражение значи, че всеки момент ще се строполиш на земята.

— Добре съм — рекох твърдо, решена да не изпадам в паника.

Какво правех? С кой акъл се бях съгласила на това? Дали да не му се обадех, за да се откажа? Можеше да кажа, че съм болна. Или…

Звънецът на вратата иззвъня. Зъба ми се ухили мазно и се насочи към стълбите.

— Майко, пет братя и сестри! — удиви се Сам.

— Да. А ти?

Чакахме на опашка за билети за кино.

— Имам три по-големи сестри — отговори той. — Които превръщат живота ми в ад. Слава Богу, двете по-големи вече заминаха в колеж.

Усмихнах се. Разговорът със Сам течеше по-гладко от очакваното, а и в близките два часа изобщо нямаше да се налага да говоря.

Филмът, който избрахме, беше някаква невероятно кървава военно-шпионска история, която напомняше на моменти от детството ми. През повечето време просто седях в тъмнината, преценявах бойните сцени и се молех Сам да не се опита да ме хване за ръката. Ами ако дланите ми се изпотяха? Притеснено ги потърках в дънките.

След филма решихме да хапнем сладолед в една малка сладкарница по-надолу по улицата. Докато се мъчех да измисля какво да кажа, Сам се пресегна и ме хвана за ръка.

Просто така — хоп, и вече се държахме за ръце.

Не беше неприятно.

В „Старата сладоледаджийница“ взехме поръчките си и седнахме на мраморна масичка. Тъкмо се чудех колко далеч мога да я хвърля при нужда, когато Сам ме попита:

— Какво ще правиш на Деня на благодарността?

— Предполагам, че просто ще вечеряме с Ан — отвърнах.

— Жалко, че не можеш да си с вашите.

— Вярно е — кимнах и се съсредоточих върху мелбата.

— Аз съм на адска вечеря с роднини — рече Сам и взе черешката от своя сладолед. — Искаш ли я?

— Да.

Той я сложи отгоре на мелбата ми и се усмихна. И аз се усмихнах.

— Защо „адска вечеря“?

Той сбърчи лице.

— Двете ми най-големи сестри се връщат. Ще настане страшна препирня — за банята, за телефона, за телевизора. Чичо ми Тед ще дърдори неспирно за работата си, тоест — за застраховане.

Свих устни съчувствено.

— Мама ще се опита да опази леля Филис от алкохола, но няма да успее. Татко ще се опита да гледа футболния мач, тоест ще седи пред телевизора, ще крещи и ще ръси пуканки по килима.

Той вдигна рамене. Начинът, по който кестенявата му коса падаше на челото, ми допадаше. И имаше хубави очи. Лешникови. Пъстрокафяви.

— Звучи доста ужасно — казах аз.

Това обичайно ли беше за Деня на благодарността? Нямах представа. Знанията ми идваха от гледането на телевизия. Как ли щяха да прекарат празника моите стари приятелки Ела и доктор Мартинес?

Сам отново вдигна рамене.

— Гадно ще бъде. Но ще мине, след което ще имам четири седмици да събера сили за Коледа.

Засмях се, а той се усмихна насреща ми. Някакво движение зад него привлече вниманието ми. Сам седеше с гръб към широката витрина на сладкарницата. Някой беше минал покрай нея. Не. Някой стоеше пред нея.

Ръката ми застина във въздуха, а сърцето ми сякаш се скова в лед.

Отвън Ари вдигна палец с хищническа усмивка.

71

Точно на проклетата ми среща.

Огледах сладкарницата набързо. Зад касата имаше служебен изход. Ако обърнех масата, щях да го забавя…

— Макс, добре ли си?

— Аха — измърморих разсеяно, без да откъсвам поглед от Ари.

Той ми се ухили отново, след което отмина и се скри от погледа ми. Мярнах нечия коса на кичури до него, след което видях във витрината собственото си отражение.

Сам се обърна да провери в какво се бях втренчила точно когато Ари изчезна.

Седях неподвижно, в очакване Заличителите да нахлуят през витрината и тавана.

Сам продължаваше да ме гледа с недоумение.

— Добре ли си? — попита пак.

— Аха. — Придадох си небрежен вид. — Просто мярнах нещо.

Вярвай на онова, което знаеш, не на онова, което виждаш.

А, да: другото, което ненавиждах по време на среща освен появата на проклетите Заличители, беше невинното Гласче в главата ми да се разприказва точно в този момент. Определено. И какво искаше да каже с това? Вече знаех, че Ари е жив.

— Макс?

Обърнах се към Сам.

— Извинявай. Отнесох се.

Усмихнах му се извинително. Бях нащрек, готова да скоча на крака всеки миг, но не се случваше нищо.

— Харесва ми, че можеш да изядеш цяла мелба. Другите момичета обикновено поръчват половин топка обезмаслен сладолед в купичка. На теб обаче не ти пречи.

Засмях се изненадано и се зачудих дали не трябва да се смутя.

— Не се притеснявам с какво се храня.

Само дали ще се нахраня.

— Харесва ми — повтори Сам.

А аз започвам да харесвам теб — помислих си аз.

72

Най-малката сестра на Сам ни откара обратно до къщата на Ан. Тъкмо беше изкарала книжка. Сам ме изпрати до верандата.

— Благодаря — казах. Чувствах се странно и неловко. — Много ми беше приятно.

— И на мен — отвърна Сам. — Не си като другите момичета.

Няма ли да го повториш още веднъж, момче?

— Това хубаво ли е, или лошо? — попитах.

— Хубаво. Определено е хубаво.

Усмивката му беше много красива. Приближи се до мен, сложи едната си ръка на рамото ми, а другата — под брадичката ми. И ме целуна. А аз се опулих. Бяхме почти еднакви на ръст, но той не беше толкова слаб и жилест като Зъба. Наклони глава на другата страна, целуна ме отново и обви ръце около кръста ми.

И знаете ли какво? Изобщо не се и замислих за крилете. Затворих очи и просто се отпуснах. О, Боже, целувка.

Остави се на течението, Макс.

Поне веднъж Гласът да каже нещо на място.

Клаксонът на колата нададе кратък отегчен стон. Сестрата на Сам искаше да се прибира.

Отдръпнахме се един от друг, и двамата отворили широко очи, с леки усмивки на лицата.

— Еха! — каза той, а аз кимнах утвърдително.

— Време е да тръгваш — казах. — Благодаря ти още веднъж за всичко. Беше страхотно.

— Да.

Изглеждаше, сякаш иска да ме целуне отново, но сестра му пак натисна клаксона. Той унило се обърна, слезе по стъпалата и пресече сумрачната алея.

— Ще се видим утре — каза през рамо.

— Да.

Тръгнаха и ме оставиха в плен на чувства, които просто не можех да опиша с думи.

73

Ан ме чакаше вътре. Изправи се и попита с усмивка:

— Как мина?

— Добре — отговорих. — Е, лека нощ.

Продължих напред и се качих по стълбите. Не исках да съм груба — не че това по принцип ме притеснява, — но просто в момента не можех да завържа смислен разговор с нея. Влязох в стаята си, седнах на леглото и запреживявах отново последните десет минути.

Вратата се открехна леко и Зъба надникна вътре. Засенчи очи с ръка и влезе.

— Леле! — каза. — Направо сияеш. Не мога да гледам.

Завъртях очи и свалих якето си. Разкърших рамене и раздвижих малко крилете си. Ах. Така беше по-добре. Цяла вечер бяха стояли прибрани. Зачудих се дали Сам ги беше усетил. Явно не, предвид че не беше изпищял ужасено.

Зъба затвори вратата.

— Искаха да те дочакат, но Ан ги накара да си легнат.

— Разумно решение от нейна страна — казах.

— Е? Как мина?

Облегна се на бюрото ми и скръсти ръце на гърдите си. Долових нещо в гласа му и го погледнах. Както обикновено, лицето му беше напълно безизразно, но го познавах твърде добре и забелязах неуловимото потрепване на мускулите на челюстта и леко присвитите очи.

— Видях го как… как беше изразът… а, да… как „се залепи за теб като магнит“. Така че явно сте си прекарали добре.

Замълча, а аз се опитах да си представя какви мисли минават през главата му.

— Да — казах накрая. — И май не съм единствената, на която се случва.

Той се смути малко. Събух маратонките си. Зъба седна до мен и се облегна на таблата на леглото.

— Значи го харесваш… Няма да се наложи да го убивам — каза напрегнато.

Повдигнах рамене.

— Да. Държа се много мило. Прекарахме си добре.

— Но…?

Разтрих слепоочията си.

— Но какво от това? Ако ще да е и най-милото момче на света, това не променя нищо. Аз си оставам мутантка. И положението, в което сме, ми опротивява все повече с всеки изминал ден. Не можем да се доверим на никого. Не можем да разгадаем шифъра. Не можем да открием родителите си. Не че би имало някакво значение и да го направехме.

Зъба замълча.

— Тази вечер видях Ари — казах, а той вдигна глава. — Застана пред витрината на сладкарницата, в която бяхме. Усмихна ми се. С него имаше някого… — замислих се за русите кичури, които бях мярнала. — Видях…

И в следващия момент осъзнах. Бях решила, че съм видяла собственото си отражение във витрината. Но не беше така.

Обърнах се бавно и изгледах Зъба.

— Аз бях с Ари. Пред витрината стоеше друга „аз“.

Стомахът ме присви.

Зъба премигна — така изразяваше потресено недоумение.

— В деня, в който ни нападнаха, мярнах русите кичури в микробуса им — казах. — А днес видях същата коса, отвън до Ари. Реших, че е собственото ми отражение в стъклото. Но не беше. Беше друга аз.

Дори не попита дали съм сигурна. Знаеше, че е излишно.

— Да ме вземат мътните — рече в опит да осмисли чутото. — Макс от тъмната страна. Най-лошото, което мога да си представя. Боже мой. Друга Макс. Лоша Макс. Мамка му.

— Това не е всичко — продължих бавно. — Помниш ли, като ти казах, че ако се превърна в нещо лошо, искам да… да направиш каквото трябва, за да предпазиш останалите?

Той ме изгледа несигурно.

— Да, помня.

— Причината да го кажа, беше, че… — поех дълбоко въздух и погледнах настрани. — Няколко пъти видях в огледалото как… се преобразявам. В Заличител.

Зъба остана безмълвен.

— Докосвам лицето си и то си е същото. Човешко, с гладка кожа. В огледалото обаче се виждам като Заличител.

Сведох очи. Не можех да повярвам, че го бях споделила.

Настана протяжно мълчание. Секундите се точеха като часове.

— Хващам се на бас, че мязаш на пекинез — рече Зъба накрая.

Вдигнах рязко очи към него. Изглеждаше много спокоен и се държеше съвсем нормално въпреки онова, което му бях казала.

— Моля?

— Хващам се на бас, че си сладко кученце.

Той оголи зъби като куче и изръмжа тихичко.

— Гррр-ръффф! — каза и се престори, че ми се нахвърля. Пернах го по главата. Той се дръпна встрани със смях, но аз скочих ядосано на крака. Той вдигна ръце помирително и с мъка овладя смеха си.

— Виж какво — каза, като едва си налагаше сериозно изражение. — Знам, че не си Заличител. Не знам защо си видяла онова отражение, нито коя е другата Макс, но знам коя си ти. От самото начало. А ти не си Заличител. И дори да те видя преобразена в Заличител, пак ще те позная. Знам, че не носиш зло в себе си, независимо как изглеждаш.

Сетих се за Гласа, който ми повтаряше да вярвам в онова, което знам, а не в онова, което виждам, и очите ми се напълниха със сълзи. Тръшнах се на леглото. Исках просто да заспя и да не мисля за нищо.

— Благодаря — изхлипах.

Зъба се изправи и приглади косата ми с ръка.

— Всичко е наред — каза тихо.

— И да не си посмял да напишеш и една думичка за това в блога си — предупредих го аз. — Не си го и помисляй.

— Все едно няма за какво друго да пиша — рече той и излезе.