Училището свърши — завинаги

96

— Ясно. Имал си план.

Джеб си сипа чаша кафе.

— Да — отвърна Ари навъсено.

Не можеше да разбере дали Джеб му е ядосан, или не. Понякога изглеждаше спокоен, а се оказваше, че е бесен. Беше отвратително.

— Щеше да отвлечеш Макс за себе си.

— Да.

Джеб отпи от кафето.

— И защо ти е да правиш подобно нещо?

Ари повдигна рамене.

— Просто искам да е само за мен. Писна ми да гоня останалите. Те не ме интересуват.

— Но Макс те интересува. На колко години си?

— На седем.

Ненавиждаше и това. Джеб така и не запомни рождения му ден.

— Но съм голям. По-едър съм от теб.

— Да. — От устата на Джеб това звучеше маловажно. — Ари, гордея се с теб.

— М-моля?

Джеб се обърна и му се усмихна.

— Гордея се с теб, сине. Впечатлен съм, че си направил свой собствен план и че си избрал Макс.

Ари се почувства, сякаш слънцето го беше огряло с целия си блясък. Но… дали не беше някаква клопка? Той изгледа Джеб недоверчиво.

— Така ли?

— Да. Само на седем си, но мислиш като възрастен. Това е невероятно интригуващо. Знаеш ли, искам да видя докъде ще ни отведе това. Ще открием къде е отишло ятото, след което можеш отново да приложиш плана си.

— Моя план?

— Да, твоя план да отвлечеш Макс. Дори ще ти помогна. Ще ликвидираме останалите от ятото, но ти трябва да заловиш Макс. Къде мислеше да я отведеш?

— На едно място.

— Ще обмислим подробностите по-късно. Междувременно си почини, хапни нещо. Вече поръчах да проследят ятото.

Ари се изправи бавно и излезе. Ако беше вярно… В гърдите му се надигна почти болезнен прилив на радост. Татко щеше да помогне. Татко каза, че се гордее с него. Щеше да получи Макс само за себе си. Беше като Коледа, рождения му ден и Хелоуин наведнъж.

97

Случвало ли ви се е… не, надали. Ако никога не сте летели с мишелови, вероятно няма да можете да разберете какво е. Може би ако поплувате с акули, но не в аквариум, а в океана. Това малко ще ви доближи до нашето усещане.

Погледнах Ръч. На лицето й беше изписано блаженство, а къдравата й коса се развяваше зад нея.

Току-що бяхме прекосили границата между Вирджиния и Северна Каролина. Под нас се издигаха Апалачите, по-ниски и по-обли от Скалистите планини. Бяха по-стара верига и ходът на времето ги беше омекотил. Виждате ли? Все пак бях запомнила нещо от часовете по география.

Намирахме се много високо, където въздухът беше доста разреден. Яркото слънце нагряваше гърбовете и крилете ни, а около нас се ширеха единствено небесните простори. И най-хубавото — бяхме забелязали ято ширококрили мишелови и се бяхме присъединили към тях.

Те отначало се отдалечиха, удивени от огромните грозни хищници, пръкнали се до тях, но след това отново се приближиха предпазливо. Сега се носехме между тях в рехава формация — ние шестимата и около дузина мишелова. Бях изсъскала на Тото да мълчи и да не издава нито звук. Сгушен в прегръдките на Иги, той мърдаше с черните си лапички и носът му трепкаше, докато си въобразяваше, че ги преследва.

— Каква прелест! — каза Газопровода и кривна крило леко надолу, за да опише широка окръжност около нас.

Усмихнах му се. Само преди два часа се бяхме изнесли панически от двора на Ан, докато от микробусите под нас се сипеха Заличители, стиснали пушки в ръце, а вече бяхме в безопасност, вдишвахме разредения чист въздух, заобиколени от създания, които ни служеха за пример с хищната си горда осанка, изключителната лекота и ловкост на полета и естествения начин, по който бяха допуснали до себе си същества, напълно различни от тях.

За огромна разлика от Заличителите например, които ни показваха какви да не бъдем — тромави идиоти, изпълнени със злост. Аз лично преливах от благодарност.

— Не може ли просто да останем да живеем с тях? — попита Ръч с копнеж.

— Да — вметна Гази. — И без това обожаваш да ядеш сурови катерици, змии и тем подобни.

— Уф! Бях забравила за това — тръсна глава Ръч.

— Така или иначе, не може да останем с тях — казах аз в ролята си на вездесъщ попарител на ентусиазъм. — Не сме достатъчно далеч.

— Искам да идем във Флорида. Ти обеща — рече Тото.

Мишеловите бяха посвикнали с говора ни, но гласът на Тото ги накара да осъзнаят, че е живо същество. Няколко от тях се отдалечиха на мига, като промениха позицията си срещу течението само с едно небрежно кривване на няколко перца надолу. Направиха го с такава лекота, че на мига реших и аз да опитам.

Напуснахме територията на мишеловите и те ни изпратиха с дрезгави крясъци. Отделихме се един по един и закръжахме нагоре в широка равномерна спирала, докато не се събрахме отново по-високо.

— Като синхронно плуване е — отбеляза Гази доволно.

— Не, като изтребители сме — възпротиви се Иги. — Като „Буревестниците“24 от въздушния флот. Трябва само да измислим как да оставяме широки следи от цветен дим след себе си.

— Жестоко! — въодушеви се Гази на мига. — Ако смесим сяра със…

— И как точно ще спомогнете на тактиката ни да останем незабелязани с това? — попитах и ги приземих.

— Ъ-ъ… вярно — каза Иги.

— Някой ден може да опитаме — добавих, за да смекча разочарованието им. — Междувременно да се подредим във вертикална редица.

Завих нагоре и заех позиция. Зъба застана точно под мен, като внимаваше да не го закача с крака — беше параноик в това отношение. Под него застана Иги, после Гази, Ръч и най-отдолу — Ейнджъл, бяла като облаците, над които летяхме. Редица от шест деца птици, полетели в идеален синхрон, слели сенки в едно върху облаците. Просто върховно.

Е, подобно удоволствие не можеше да продължи дълго, нали? Нима някой би ме оставил да се потопя в блаженството за повече от две секунди?

Разбира се, че не.

Ето какво стана — Гази внезапно се вряза в Иги отдолу, за да го накара да загуби равновесие — бяхме правили това хиляди пъти и не би било проблем, дори можеше да стане смешно, стига Иги да не държеше в ръце… говорещо куче мутант. Например.

А той го правеше. И когато Гази го блъсна, ударът изби Тото от прегръдката му. С изплашено „квик!“ кучето полетя надолу като парче въглен и след миг се скри в облаците.

98

Ейнджъл се пресегна да улови Тото, когато прелетя покрай нея, но пръстите й едва докоснаха козината му.

— Тото! — изпищя тя, а той продължи да се смалява с лай и вой, докато гласът му не заглъхна.

— По дяволите — измърморих аз и се спуснах покрай Зъба. — Ако не се върна до две минути, не разрешавай отново на Ейнджъл да си вземе любимец.

След това свих криле до тялото си и се стрелнах надолу.

— Макс! Спаси Тото! — извика Ейнджъл след мен с паника в гласа.

— Няма. Падам си през облаците ей така, за забавление — казах аз.

Знам, че хората често си мечтаят да летят през облаци или да стъпват и ходят по тях, но работата е там, че облаците всъщност са мокри. Мокри, а доста често — и студени. И не се вижда нищо. Тоест не е чак толкова забавно, колкото звучи.

Оставих се да летя надолу и проследих воя на Тото. Изведнъж облаците свършиха и видях под себе си зелено-кафявите тонове на земята. Както и едно бяло петн…

— А-а-а-а! — извиках, тъй като от облака се изсипах право върху един безмоторен самолет.

Стъпалата ми докоснаха корпуса му, преди да свия колене и рязко да извия криле. Одрасках леко дясното крило на самолета, дръпнах се и с няколко силни маха се издигнах на няколко метра встрани от него.

Безмоторните самолети не издават никакъв шум — това беше урокът за деня. Отблизо се чуваше как вятърът свири покрай гладкото му аеродинамично тяло, но преди това не бях доловила и звук, който да ме предупреди. Едва ми се размина. Ако бях попаднала на пътя му…

Вече не чувах Тото. Мамка му! Огледах въздуха под себе си, отново прибрах криле и се насочих надолу. Вече не просто падах — носех се като ракета. Включих новата си свръхестествена скорост и се понесох с рев към земята. Внезапно силуетът на Тото се появи и взе да се уголемява доста бързо.

Той продължаваше да вие жално. Нямах време да намаля, затова просто се стрелнах към него, взех го в ръце и сложих край на почти отвесния летеж към земята на около шейсет метра от планинския склон. Обърнах лице към слънцето и се понесох нагоре. Крилете ми бяха като стоманени ядрени двигатели. Уверих се, че напред няма препятствия и едва тогава сведох поглед към Тото.

Който плачеше. Едрите капки оставяха мокри следи в козината му.

— Ти ме спаси — изскимтя той. — Аз не мога да летя. Падах. Но ти ме улови.

— Да. Не бих позволила да пострадаш — уверих го и го почесах зад ушите.

Все още разплакан, той ме близна по бузата от благодарност. Стиснах зъби.

Останалите от ятото се виеха над главата ми — Зъба беше наредил на Ейнджъл да стои до него. Тя се оглеждаше под себе си разтревожено и щом ме видя, се спусна да ме посрещне.

— Хванала си го! — извика радостно. — Спасен е!

Тото се размърда развълнувано в ръцете ми и го прехвърлих в прегръдките на Ейнджъл. Той тежеше почти наполовина колкото нея, така че тя не можеше да го носи дълго, но в момента имаха нужда да си поплачат, вкопчени един в друг. Добре. По-добре да поближе нея. Избърсах буза в рамото на суичъра си.

Осъзнах, че Ейнджъл наистина беше избухнала в сълзи. Това се случваше рядко — никой от нас не обичаше да плаче, а Ейнджъл беше необичайно сдържана за шестгодишно момиче. Плачът й, породен от опасността да изгуби Тото, ме накара да осъзная колко здраво се беше привързала към него. А това не беше добре. Не че не харесвах Тото, но все още не знаехме кой знае колко за него. Не бях сто процента сигурна, че можем да му се доверим.

Или пък на мен, като се замисля. Аз носех чип.

— О, Тото — проплака Ейнджъл и обсипа главата му със сълзи. — Толкова се уплаших!

— Ти си се уплашила? — отговори Тото и се сви плътно в ръцете й. — Аз реших, че след миг ще съм палачинка!

— Най-добре аз да го взема — каза Зъба и протегна ръце.

Тото пропълзя предпазливо в тях и се притисна плътно в свивката на лакътя му.

— Искам криле — рече той и подсмръкна. — Искам свои собствени криле. За да избегнем подобни инциденти.

Как ли не. Само това ми липсваше — говорещо и летящо куче мутант.

99

Най-сетне. О, най-сетне! Ари влезе през входа на супермаркета. Чувстваше се огромен и силен. Татко щеше да му позволи да задържи Макс. Щеше да бъде само негова. Татко можеше да вземе останалите. Ари щеше да получи възможност да направи Макс като него самия. Спомни си схватката им в канализацията на Ню Йорк. Беше ужасно. Поведението й предполагаше, че го мрази. Сега обаче щяха да станат приятели. Скоро. Съвсем скоро.

В супермаркета беше доста оживено — Атланта беше голям град. Ари и няколко Заличители се бяха настанили в един евтин хотел на магистралата в очакване да се смрачи. Междувременно беше решил, че има повод да празнува.

Огледа магазина — беше огромен. И твърде светъл и шумен. Беше топло и претъпкано с хора — навсякъде. Де да можеше да пусне една бомба и да изпепели цялото това стълпотворение. Можеше да го направи, но вероятно щеше да загази. За пореден път. И щеше да последва конско — как „не трябва да привличаме внимание“. За пореден път. Какво си въобразяваха. Та той имаше криле! И можеше да се превръща във вълк! Как така да не се набива на очи?

Така или иначе, наоколо имаше доста яки неща. Точно каквото заслужаваше Ари. Ха, отдел за облекла. До-са-да.

Домакинство. До-са-да.

Отделът за автомобили прозвуча интересно, но всъщност беше пълна до-са-да, тъй като имаше единствено масла и течност за чистачки.

О, каква гадост — отделът за бельо. А онази жена ей там държеше в ръце сутиен! И го размахваше! Боже — тази с всичкия си ли беше? Ари се завъртя и закрачи бързо.

И най-сетне, в дъното на магазина — електроника. Пулсът му се ускори и очите му трескаво обиколиха рафтовете с телевизори, настроени на един и същи канал. Бяха към трийсет. Страхотно! Можеше да остане тук цял ден, без да отлепя поглед от тях. И това не беше всичко. Имаше усилватели, телефони, слушалки, mp3-плейъри. Би било страхотно да можеш да слушаш яка музика, когато си поискаш.

И в този миг го съзря. Обширният кът на електронните игри. Бяха осем в различни цветове, вързани за рафта. До тях имаше телевизор, на който се въртяха записи на отделните герои, които се забавляваха. Синият караше сърф, червеният се опитваше да изскочи от телевизора, сребристият имаше татуировка. Това беше най-страхотното нещо, което Ари бе виждал. Прекара доста време, застинал пред игрите.

— Хм… господине?

Ари се обърна. Пред него стоеше продавач с червено елече.

— Мога ли да ви помогна? Страшни джаджи, нали? И много се търсят. Искате ли да разгледате някоя?

— Да.

Продавачът премигна, като чу дрезгавия, загрубял от преобразяванията глас на Ари, но се опомни и дори успя да се усмихне.

— Веднага.

Извади подрънкваща връзка ключове от джоба си.

— Е, кой цвят ви интересува, господине? Всеки си има предимства.

— Червеният. — Беше героят, който се беше опитал да изскочи от телевизора.

— И аз си падам по нея.

Продавачът освободи червената игра от въжето и я подаде на Ари.

— Както виждате, има най-различни подобрения, в това число и… хей, чакайте малко, господине!

Ари вече крачеше към изхода покрай рафтовете.

— Почакайте! Не можете да изнесете играта! Ако искате да я купите, ще поръчам от склада!

Гласът му звучеше като жужене на комар около главата на Ари. Той отвори екрана и натисна копчето за включване. Екранът примигна и се обля в ярки и пъстри цветове. Ари се усмихна.

Продавачът го настигна и го хвана за лакътя. Ари се отърси от него без проблем. Прегледа менюто и си избра игра. Друг мъж, по-едър, се изправи пред него и скръсти ръце на гърдите си.

— Никъде няма да ходит… — започна той, но Ари го удари с юмрук, без дори да поглежда. Мъжът издиша тежко и се преви на две.

Ари излезе необезпокояван през изхода. Разпищяха се аларми и прозвуча металически глас:

— Вие задействахте охранителната ни система…

Ари чу само това, защото вече беше излязъл на паркинга. Започна да натиска стрелките с палци. Прекрасен ден. В ума му се завъртя любима негова песен и той започна да нарежда полугласно: „a kid who refuses to respect adults“25.

Беше се сдобил със своя собствена компютърна игра. Което беше върхът. И си я беше взел сам. Нямаше нужда някой да му подарява каквото и да било.

Унесено долови някакво раздвижване зад себе си и се обърна. Пред него се изпречиха невъоръжен охранител, стиснал в ръка палка, и четирима продавачи, чиито лица бяха червени почти колкото елеците им. Ари въздъхна. Защо винаги усложняваха всичко? Е, той щеше да опрости нещата съвсем скоро.

Завъртя се и даде тласък на пълното преобразяване. Както обикновено, не беше много приятно — сякаш го разпъваха във всички посоки, докато ставите му започнаха да пращят. Челюстта му се удължи, очите пожълтяха, от венците му поникнаха дълги и остри кучешки зъби. Той вдигна косматите си ноктести лапи във въздуха. Червената игра изглеждаше нелепо в едната от тях.

— Гр-хр-р-а-а!

Беше се упражнявал пред огледалото — да реве, разперил нокти, оголил зъби в ядно изражение. Представляваше ужасяваща, гротескна картина, която постигна желания ефект — всички застинаха по местата си. И зяпнаха потресени.

Ари се ухили с пълното съзнание колко ужасяваща беше вълчата му усмивка. Изглеждаше като кошмар, като най-ужасния кошмар на хората.

— Гр-рхр-р-ра-а-а! — изрева отново и разпери ръце още по-високо.

Това свърши работа. Продавачите побягнаха, а охранителят сложи ръка на гърдите си и пребледня.

Ари се изсмя и побягна през паркинга. Щом се скри от погледите на хората, разпери тежките си тромави криле и излетя.

Беше се сдобил с прекрасна игра.

100

За през нощта се установихме в щатския парк „Генерал Кофи“ недалеч от Дъглас, Джорджия. След няколкоминутно разузнаване двамата със Зъба намерихме вдлъбнатина в една варовикова скала.

— Не е чак пещера, но е прилично — каза Зъба.

Огледах я и кимнах.

— Вътре ще сме на завет. Мисля, че няма да вали — небето е ясно.

Понечих да доведа и останалите, но Зъба ме задържа.

— Добре ли си? — попита. — Какво стана при Ан?

И изведнъж спомените ме заляха като вълна — от целия ден. Училището, пълно с… врагове, учители, Пруит. Подозрението, че Сам е Заличител. Бягството от къщата на Ан и прозрението, че тя носи вина за голяма част от неприятностите ни.

Внезапно изгубих сили.

— Нищо по-различно от обикновеното.

Което беше тъжната истина.

— Какво има във Флорида? — попита той. — Защо Ейнджъл иска да идем там?

— Не знам. Може би просто заради „Дисни Уърлд“? — погледнах го. — Мислиш, че има и друго?

Той се намръщи и поклати глава. Забелязах, че косата му отново беше дълга — щурата му прическа от Ню Йорк беше прораснала. Сякаш се беше случило преди цяла вечност.

— Не знам какво да мисля — отговори той. — Омръзна ми все да трябва да мисля. Разбираш ли ме?

— Абсолютно — кимнах и разтрих слепоочията си. — Търсенето на родителите ни, ситуацията с Белите престилки, спасяването на света… Уморих се от всичко това.

Зъба отмести поглед.

— Готов съм да забравя всичко. Виж какво стана с Иги. Вече дори не искам да знам. Просто ми омръзна да бягам. И ми липсва, че не мога да пиша в стария си блог. Наистина.

— Да помислим има ли начин да го постигнем. От Флорида може да излезем в океана и да потърсим някой самотен остров. Може първо да проучим. — Замислих се. Идеята изобщо не звучеше зле. Щяхме да сме в безопасност. Да си починем. Да се излежаваме на плажа и да хапваме кокосови орехи. Ейнджъл щеше да внушава на рибите да се принесат в жертва за вечерята ни. Щеше да бъде райско.

Това, че изобщо отделях време да обмисля подобна идея, показваше, че съм изпаднала в наистина дълбоко отчаяние. И че съм загубила връзка с действителността.

101

— Хайде още веднъж — примоли се Иги.

— Не — отсече Газопровода.

— Още веднъж.

— Не. Не е интересно. Ти винаги печелиш, ей така.

Със Зъба се спогледахме и завъртяхме очи. Двамата се разправяха цяла сутрин.

— Явно Иги се е възстановил — пророних от ъгълчето на устата си.

Зъба кимна. В последните дни Иги се беше сблъскал с най-голямото разочарование от всички ни. Бяхме успели да открием родителите му — истинските му родители. И те го бяха предали, бяха го използвали. Всичките му надежди и мечти един ден да намери родителите си и те да приемат това, че не виждаше и че беше рекомбинантна форма на живот, се бяха сбъднали. Само за да се разпаднат.

Това беше доста по-ужасно от положението на останалите, които дори не се бяхме доближили до своите семейства.

Откакто се върна при нас, Иги мълчеше стоически, но щом вече се беше окопитил достатъчно, че да прави живота на Гази кошмар, явно скоро щеше да се оправи съвсем. Наместих Тото в ръцете си и разкърших рамене.

— Колко ни остава до Флорида? — попита Ръч. — Наистина ли ще идем до „Дисни Уърлд“? Дали ще срещнем някой известен човек там? Искам да идем на „Швейцарското родословно дърво“. И да взема автографи от Красавицата и Звяра. Искам да разгледаме „Дървото на живота“…

Вдигнах ръка.

— Слушай, спри за малко. Надявам се да успеем да идем до „Дисни Уърлд“, но първо трябва да стигнем до там и да огледаме околността. Току-що прекосихме границата между Джорджия и Флорида, тоест…

— Океанът! — възкликна Гази и посочи.

Далеч на изток грееше тъмната сиво-синя маса на безкрайната водна шир.

— Може ли да идем на плаж? Моля! Само за минута?

Замислих се. На плажа ни се бяха случвали доста хубави, но и доста лоши неща.

— Зимата наближава — опитах.

— Но водата не е студена — обади се Иги.

Погледнах Зъба. Той повдигна рамене отзивчиво. „Ти решаваш.“

Макс, трябва да се съсредоточиш.

Гласът. Аз съм… донякъде съсредоточена — помислих оправдателно. Май го чух как въздъхна.

Ако сте тръгнали за Флорида, стигнете до там — каза Гласът. — Избери си цел и я преследвай докрай. Когато си тръгнала да спасяваш света, нямаш право на рекламни паузи.

От това чашата преля.

— Хей, банда, готови ли сте за плаж? — викнах на останалите.

— Да! — рече Гази и размаха юмрук във въздуха.

— Да! Да! — изцърка Ейнджъл щастливо.

— Нямам нищо против — чу се Тото от ръцете на Зъба.

Ръч и Иги нададоха радостни възгласи.

— Значи — насам — казах аз и с изящна дъга се понесох на изток.

Макс, държиш се като дете — каза Гласът. — Съдбата ти е отредила нещо повече от самоцелни бунтове. Имаш среща с нея. Не закъснявай.

Отметнах косата от очите си.

Това цитат от филм ли е? Или наистина имам среща? Не си спомням съдбата да ме е канила. Дори не съм й давала телефонния си номер.

Гласът не проявяваше чувства, така че може би си въобразявах, че долавям едва сдържано нетърпение.

Макс, рано или късно трябва да приемеш нещата сериозно. Ако ставаше въпрос само за твоя живот, никой не би се интересувал дали ти пука. Но тук става дума за спасяването на живота на всички.

По някаква причина това ме жегна здравата. Стиснах челюсти.

Млъквай! Писна ми от теб! Писна ми от така наречената ми „съдба“! Държа се като дете, защото съм дете! Остави ме на мира, по дяволите!

Усетих, че очите ми, раздразнени от постоянния вятър, плувнаха в сълзи. Не можех повече. Спокойните дни бяха рядкост, а Гласът беше съсипал и този, като отново беше стоварил бремето за целия свят на раменете ми.

— Ей!

Обърнах се. Зъба ме изучаваше с поглед.

— Добре ли си? Главата ли те боли?

Кимнах и избърсах очи. Имах чувството, че ще избухна.

— Да — отговорих. — Яко, проклето, непоносимо главоболие! — към края вече крещях.

Пет глави се обърнаха към мен. Трябваше да се махна оттук. Благодарение на свръхзвуковото си умение, можех да го направя за части от секундата.

102

— Ще се видим на плажа — прошепнах на Зъба, свих рамене и набрах скорост.

След секунди вече бях далеч от ятото, а очите ми се насълзиха още повече от вятъра. Звучеше смешно, но при тази скорост ми се дощя да изпъна ръце напред като Супермен, сякаш така можех да накарам въздуха да се отстрани от пътя ми.

И какво толкова? Никой не ме гледаше. Протегнах ръце напред. Почувствах се като стрела, като острие, което пореше небосклона.

Стигнах до плажа за четири минути. Намалих скоростта, но недостатъчно. Препуснах твърде бързо по пясъка, спънах се и забих нос в земята. Изправих се бавно, изплюх пясъка от устата си и се изтупах. Цялата горях, затова свалих суичъра си.

Имах около двайсетина минути преди пристигането на останалите. Тръгнах по плажа с разперени криле, за да ги охладя. Изпитвах отчаяние, страх и гняв.

— Дори не знам как да спася света — казах на глас.

Осъзнах колко нелепо звучи това и се ядосах още повече.

Със самото си съществуване — отвърна Гласът. — С това, че си силна. С оцеляването си.

— Млъкни! — изкрещях и изритах една пръчка толкова силно, че тя изчезна от погледа ми.

Не можех да търпя повече. Наистина. Край. Изтичах до прибоя и се загледах в пясъка. Не след дълго намерих каквото търсех — парче счупена мида с остри краища.

Беше време да извадя чипа. Гласът идваше от него — убедена бях. Без чипа Гласът в главата ми, от който иначе нямаше измъкване, щеше да изчезне. Стиснах плътно устни и започнах да режа решително предмишницата си на мястото, където бях видяла чипа на рентгеновата снимка преди цяла вечност в кабинета на доктор Мартинес.

Още при първия разрез ми потече кръв. Изпитах учудващо силна болка. Стиснах зъби и продължих. Кръвта ми потече по ръката. За да стигна до чипа, трябваше да мина през сухожилията, мускулите и вените си. Доктор Мартинес ме беше предупредила, че ако се опитах да го махна, рискувах да обездвижа ръката си.

Жалко.

Чух забързано тичане зад себе си и Зъба изникна задъхан до мен.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя, сграбчи ме за китката и удари ръката ми, за да пусна мидата. — Полудя ли?

Изпепелих го с поглед, после се обърнах към останалите от ятото, които се приближаваха бавно. Представих си гледката през техните очи: клечах на пясъка, обагрен в червено от кръвта ми. Бях повече от разстроена.

— Искам да махна чипа — казах безсилно и сведох поглед.

Чувствах се, сякаш бях на хиляда години. Само преди седмица бях просто едно момиче на четиринайсет, излязло на първата си среща, преживяло първата си целувка. Сега бях старото си аз. Сега отново бях себе си — сбърканата мутантка, която се опитваше да избяга от съдбата си, но се оплиташе все по-плътно в мрежите й.

— Погледни къде режеш! — изсъска Зъба. — Ще си източиш кръвта, идиотка такава!

Пусна ръката ми и свали раницата си. След миг ръсеше антисептик по раната. Свих се от щипането.

Ръч клекна на пясъка до мен.

— Макс — започна с уголемени очи, — какво правиш?

Звучеше ужасена, шокирана.

— Исках да извадя чипа — прошепнах аз.

— Е, забрави! — тросна се Зъба ядосано и се зае да превързва ръката ми. — Чипът остава вътре. Няма да ти се размине толкова лесно! Ти умираш, когато умрем и ние!

Погледнах го. Лицето му беше пребледняло от гняв и беше стиснал зъби. Бях ги уплашила — и него, и останалите. От мен се очакваха решения, не проблеми. Не да правя положението по-лошо.

— Съжалявам — едва промълвих аз, след което — внимание! — избухнах в сълзи.

103

Случаите, в които останалите ме бяха виждали да плача, се брояха на пръстите на едната ми ръка. Бях се научила да преглъщам чувствата си, защото трябваше да бъда силна заради тях. Макс Непобедимата. Спасявам света — дете птица по дете птица. Мисля, че за шест години Ейнджъл не ме беше виждала да плача нито веднъж. Но за последните месеци? Пръстите ми можеше и да се окажат недостатъчно.

Не намерих сили дори да избягам и да се скрия. Просто клечах в пясъка, захлупила лице в шепите си. Раната адски ме болеше.

След което се озовах в нечии здрави прегръдки и една ръка нежно ме притисна към жилесто, здраво като камък рамо. Зъба. Прибрах крилете си, облегнах се на него и захлипах. Скоро и други колебливи ръце започнаха да ме потупват по гърба и да ме галят по косата. Някой каза:

— Ш-ш, ш-ш.

Ръч.

— Всичко е наред, Макс — обади се Иги разстроено. — Всичко е наред.

Нищо в живота ни не беше наред освен това, че имахме останалите. Кимнах в рамото на Зъба.

Нямам представа колко време продължи тази трогателна сцена, но накрая хлиповете ми преминаха в насечено дишане и най-сетне се успокоих. Ризата на Зъба беше прогизнала.

Бях толкова засрамена. Аз бях техният водач, а се бях разциврила като някое бебе. Как можех да давам команди, ако бях толкова слаба? Подсмръкнах и се отпуснах назад. Вероятно изглеждах като блъсната от влак. Зъба ме пусна, без да каже нищо. Бавно завъртях очи и огледах ятото. Бях твърде засрамена, за да погледна и него.

— Съжалявам, банда.

Гласът ми беше прегракнал.

Тото се приближи и сложи глава на крака ми със съчувствие в очите.

Газопровода изглеждаше уплашен.

— Не беше задължително да идваме до плажа, Макс.

През полузадавен смях се пресегнах и разроших косата му.

— Не беше заради това, Гази. Просто ми се изсипаха някакви неща.

— Какви? — попита Иги.

Въздъхнах тежко и избърсах очи.

— Неща. Гласът в главата ми. Непрекъснатото бягство. Училището. Ан. Ари. Джеб. Непрекъснато ми повтарят, че трябва да спася света, но дори не знам как и от какво.

Ейнджъл ме потупа по коляното.

— Ами, от момента, след като всичко се взриви и повечето хора измрат. Ние сме по-силни, а и можем да летим, така че ще напуснем взривените части и ще си намерим някое хубаво местенце, което не е взривено или опесто… упосте…

— Опустошено? — предложи Иги и Ейнджъл кимна.

— Да, точно. И тогава ще продължим напред, въпреки че почти няма да има хора.

104

Ейнджъл сякаш беше пуснала бомба. Настана мълчание. Вторачих се в нея.

— Хм… Къде чу това, миличка?

Тя седна на пети и прокара пръсти по хладния пясък.

— В Училището. Нямаше да ми го кажат, но го усетих в мислите им — рече небрежно и се зае да копае ров за пясъчен замък.

— Кой ще взриви света? — попита Газопровода възмутено.

Ейнджъл повдигна рамене.

— Много хора могат да го направят — имат големи бомби. Някоя държава може би. Хората в Училището обаче мислеха, че ще го стори една-единствена компания. Бизнес компания. Мислеха, че ще взриви по-голямата част от света. Може би дори по погрешка.

Хм, нещата приеха интересен обрат.

— И как се казваше компанията? — попитах.

Ейнджъл зарея поглед в далечината, повдигна вежди и рече:

— Не си спомням. Беше като името на някакъв елен. Газела например. Може ли да вляза и да поплувам?

— Да, разбира се — отговорих разсеяно.

Ейнджъл радостно извади банския си от раницата и се втурна към водата заедно с Тото. След секунди той дотича обратно, тръсна козина и заяви:

— Водата е ледена.

Вдигна нос, подуши въздуха и се запъти да изследва някакви скали.

След като му кимнах одобрително, Гази също се втурна към брега, хвърляйки дрехите си по пътя. Ръч и Иги седнаха на една скала. Поровиха в раниците си и извадиха по една вафла с ядки.

— Това се казва изненада, а? — обърнах се към Зъба, когато останахме сами.

Той поклати глава и прибра останалите превръзки в раницата.

— Да. Определено.

— Откога го знае? Защо досега не е ставало дума?

— Например защото е на шест години и се вълнува повече от плюшеното си мече и кучето си? Знам ли. Освен това не можем да бъдем сигурни, че е разбрала точно какво чува. Възможно е да е объркала нещо.

Замислих се.

— Дори и чутото да е отчасти грешно, не виждам с какво би могла да сбърка идеята за взривяване на целия свят. Да не забравяме, че сме създадени, за да оцеляваме при бедствия. Съвпада с всичко, което Джеб ми повтаря.

Зъба въздъхна.

— И сега какво?

— Не знам. Трябва да помисля.

Умълчахме се. Ръката ми пулсираше.

— А с теб какво стана? — попита Зъба накрая.

Нямаше как да се престоря, че не разбирам за какво говори.

— Просто… Много съм уморена. Гласът взе да ми досажда с приказки за съдбата ми, как трябвало да се заема сериозно със спасяването на света. Понякога ми идва в повече.

Никога не бих направила подобно признание пред останалите. Разбира се, бих им казала, че съм изтощена, но да им доверя, че не знам дали бих се справила? Никога.

— Карам на чист адреналин без ясен план. Ден след ден просто се опитвам да опазя ятото и да не позволя да се разделим. А върху мен непрекъснато се стоварва какво ли не — все откъслечни парчета от пъзел, които при това не пасват в обща картина. Дойде ми в повече.

— Парчета като Ари, Джеб, Ан и Гласа?

— Да. Всичко. Всичко, което ни се случи, откакто напуснахме дома си. Не стига, че не знам какво да правя, а на всичкото отгоре трябва да се преструвам, че знам, по дяволите.

— Просто да се махнем — предложи Зъба. — Да потърсим някой остров. Да излезем от играта.

— Звучи прекрасно — казах бавно, — но ще трябва да навием и останалите. Почти убедена съм, че по-малките все още се надяват да намерят родителите си. А аз искам да науча повече за тази компания, за която е чула Ейнджъл. Защо… ти не се заемеш с варианта с острова, а аз ще се съсредоточа върху останалото?

Досега не бях предлагала да си поделя водачеството с друг. Всъщност чувството не беше лошо.

— Ами, става — отговори Зъба.

Останахме загледани няколко минути в Ейнджъл и Гази, които си играеха на вълните до брега. Учудих се, че не им става студено, но явно се чувстваха добре. Иги и Ръч се разхождаха по плажа. Тя му подаваше различни по форма раковини, за да може да ги усети. Дощя ми се времето да спре тук, точно тук, точно в този момент, завинаги.

Трябваше да му кажа още нещо.

— Съжалявам. За по-рано.

Зъба ме стрелна косо с тъмните си, както винаги загадъчни очи. И се обърна обратно към водата. Не очаквах нещо повече. Зъба никога не…

— Почти ми докара инфаркт — рече той тихо. — Когато те видях потънала в кръв…

Запрати един камък надолу по плажа.

— Съжалявам.

— Не го прави друг път.

Преглътнах.

— Няма.

И в този миг нещо се промени, но не бях сигурна какво точно.

— Ей! — викна Ейнджъл, застанала във вода до коленете. — Мога да си говоря с рибите!

Нямах предвид това.

105

— Можеш какво? — попитах, като се надигнах и се приближих до водата.

— Мога да говоря с рибите! — заяви Ейнджъл радостно. По източеното й слабо тяло се стичаха струйки вода.

— Покани една за вечеря — присъедини се към нас Зъба.

Газопровода тръсна глава като мокро куче.

— Не е вярно! — каза.

— Само гледай! — каза Ейнджъл и се гмурна под повърхността.

Ръч и Иги също се бяха приближили.

— Какво, сега и с рибите ли може да говори? — попита Иги.

Внезапно, без предупреждение, близо двуметрова акула се показа над водата на около два метра от Гази и разтвори паст. Останахме безмълвни — бяхме обучени да не викаме при опасност, но съм сигурна, че всички крещяхме наум. Скочих във водата, сграбчих Гази за ръката и го повлякох към брега. Беше скован от страх и сякаш тежеше двойно. Очаквах всеки момент да усетя болка и акулата да отхапе единия ми крак.

Ейнджъл се подаде над водата. Трескаво й дадох знак да се спасява право нагоре, а тя се разсмя и викна:

— Той ми е приятел! Просто ви казва „Здрасти!“.

Акулата беше описала кръг и сега се носеше право към нея. Сърцето ми щеше да изскочи — ами ако се беше заблудила и всъщност не можеше да говори с рибите?

— Май е по-добре да им помахаш — каза Ейнджъл на акулата.

Напрегнах мускули, готова да се изстрелям над водата, за да я спася.

И в този миг акулата буквално се извърна настрани пред очите ни, подаде се малко над водата и помаха леко с перка.

— Мамк… — пое Гази, но го прекъснах навреме:

— Гази!

— Някой няма ли да ми каже какво става, по дяволите? — обади се Иги.

— Ейнджъл току-що накара една акула да ни помаха с перка — обясни Ръч оглупяло.

— Какво? М-моля?

Внезапно в плитчината около Ейнджъл изникнаха още три акули. Четирите риби се завъртяха заедно настрани и размахаха перки.

Ейнджъл се смееше.

— Не е ли страхотно?

Тото доприпка до мен.

— Върховно! Накарай ги да го направят пак!

Коленете ми омекнаха. Имах нужда да седна.

— Прекрасно, скъпа — казах, като се опитах да прозвуча спокойно. — Сега би ли помолила акулите да си тръгват?

Ейнджъл повдигна рамене и отново проговори на акулите. Те се обърнаха бавно и поеха навътре.

— Това беше наистина жестоко! — каза Тото.

Ейнджъл дотича на брега. Тото я близна по крака, но взе да плюе:

— Уф! Солено!

— Значи Ейнджъл говори с рибите, така ли? — рече Иги предпазливо. — И каква е ползата от това?

106

Трябваше да продължим — скоро щеше да мръкне и се нуждаехме от подслон. Притесненията на повечето деца на моята възраст са свързани със следващото контролно по математика или с това, че техните са им ограничили разговорите по телефона. А аз се тревожех за подслона, храната и водата ни. Дребните глезотии на всекидневието.

Вече бяхме над Северна Флорида. По брега проблясваха милион светлинки — къщи, магазини, коли, които се движеха в нишка като кръвни телца по нечия вена. Така де, в случай, че кръвните телца имаха мънички фарчета.

Под нас обаче се беше ширнало голямо неосветено пространство. По принцип тъмнина = липса на хора. Спогледах се със Зъба и той кимна. Започнахме да се спускаме.

След няколкоминутно разузнаване установихме, че това е горско стопанство „Окала“. Изглеждаше обещаващо. Снижихме в сумрака и предпазливо се спуснахме през тесните пролуки в короните на дърветата. И се озовахме във вода.

— Ух!

Затънах над глезените в кална вода, заобиколена от коренища на кипариси и високи борове. Огледах се — на няколко метра имаше суха земя. Поех с джвакане към нея. Ръч и Иги се появиха над мен и побързах да им викна:

— Наляво!

— Тук ми харесва — огледах се в бързо сгъстяващия се мрак. — Лесно можем да избягаме право нагоре през дърветата, а и е почти невъзможно някой да ни открие по сушата.

— Моят дом е моето блато — рече Газопровода, а аз се усмихнах.

Час по-късно бяхме наклали малък огън и печахме вечерята си на пръчки. Толкова бях привикнала към този начин на хранене, че дори и един ден да се превърнех в средностатистическа домакиня, вероятно щях да приготвям закуската за децата си, като набучех бисквитите им на пръчка и ги надвесех над огъня.

Зъба изхлузи димящото парче месо от пръчката и го пусна върху плика, който служеше за чиния на Ръч.

— Още едно парче енот? — попита.

Ръч застина точно преди да отхапе.

— Това не е енот! Нали ходи до магазина? Нали? Не може да е енот! — Тя заразглежда месото си подозрително, а Зъба повдигна рамене. Завъртях очи отегчено.

— А-а, може и да си права — рече той сериозно. — Май това е енотът, а на теб съм дал опосума.

Ръч се задави и се закашля.

— Престани — троснах му се аз и се пресегнах да я потупам по гърба.

Той ме изгледа невинно.

— Просто се шегува, Ръч — обади се Газопровода. — Доколкото си спомням, в „Оскар Майер“26 не продават месо от катерици.

Той вдигна празното си пликче. Ръч изхриптя и преглътна.

Тъкмо щях да се разсмея, когато косъмчетата по врата ми настръхнаха. Огледах се — всички бяхме тук, но имах чувството, че някой ни наблюдава. Зрението ми в тъмното беше невероятно добро, но огънят беше прекалено ярък и не виждах кой знае какво отвъд него.

Може би си въобразявах.

До мен Ейнджъл се размърда и прошепна:

— Има някого.

А може би не.

107

Е, все пак беше минал цял ден без някой Заличител да се появи с гръм и трясък — буквално.

Щракнах леко с пръсти два пъти. Пет лица се обърнаха към мен с напрегнато изражение.

— Има някого — повтори Ейнджъл тихо.

Без да спира да върти пръчките над огъня, Зъба изправи гръб и се стегна. Бях сигурна, че обмисляше възможностите за бягство.

— Какво улавяш? — попитах Ейнджъл от ъгълчето на устата си.

Тя повдигна вежди и русите й кичури проблеснаха на светлината на огъня.

— Не са Заличители — наклони глава и се съсредоточи. — Деца? — каза озадачено.

Изправих се бавно на крака и огледах мрака около огъня. Пристъпих до ръба на кръга, който бяхме оформили, вторачих се в гората и… ги видях. Два малки слаби силуета се прокрадваха към огъня. Бяха твърде дребни за Заличители. А и бяха хора, не животни.

— Кой е там? — рекох твърдо.

Изпъчих се и изправих рамене, за да изглеждам по-голяма. Зъба стана и дойде до мен.

Двата дребни силуета се забързаха и припълзяха по-близо.

— Кои сте вие? — попитах аз строго. — Приближете се, за да ви видя.

В малкото ни осветено кръгче допълзяха две мръсни изпосталели деца с ококорени очи. По принцип ние, децата птици, изглеждахме доста високи и слаби в сравнение с връстниците си, но поне костите ни не стърчат под кожата. За разлика от техните.

Двете деца ни огледаха предпазливо, но май не можеха да устоят на огъня и на миризмата на храна. Едното дори облиза устни. Бяха момче и момиче.

Хм. Не бяха най-страшната заплаха, с която се бях сблъсквала в живота си. Пресегнах се, сложих няколко наденички върху един хартиен плик и го оставих пред тях.

Уха! А аз си мислех, че Гази и Иги се хранят по отблъскващ начин! Наум си казах никога да не позволявам да изгладнеят толкова. Двете деца се нахвърлиха на наденичките и буквално ги натъпкаха цели в устите си. Напомняха хиените от някакъв филм по телевизията — направо разкъсваха плячката си.

Предложих им две филии хляб, после още две, после още две, както и още две наденички. Всичко изчезваше на мига. След това им подадох вафлите с ядки и те се ококориха, сякаш бях извадила… ами, вафли, когато умираха от глад. Накрая задъвкаха по-спокойно. И сякаш се наслаждаваха на всяка хапка. Зъба им подаде манерка с вода. Излочиха я до капка.

Допълзяха по-близо до огъня и седнаха пред него. Изглеждаха сънени и явно не ги беше страх. Сякаш след като утолиха глада си, нямаше значение дори и да възнамеряваме да ги убием.

— Ъ-ъ… Какво се е случило с вас? — попитах, за да науча поне нещо преди да откъртят.

— Бяхме отвлечени — каза момичето. Огънят се отразяваше в тъмните й очи.

Да-а… Добре, това не го бях предвидила.

— Отвлечени?

Момчето кимна уморено.

— В Южно Джърси. От различни места. Не се познаваме.

— Но се озовахме на едно и също място — рече момичето и се прозя.

— Което беше къде? — попитах аз.

— Тук — отговори момчето. — Избягахме два пъти. Дори успяхме да стигнем до полицейския участък.

— И двата пъти обаче похитителите ни ни бяха изпреварили. Бяха подали съобщение за изчезнали деца. И така ни намериха съвсем лесно.

Момичето легна на земята с тежка въздишка и се сви на кокалесто кълбо. Явно днес нямаше да изкопчим нищо по-смислено от тях.

— И кой ви отвлече? — опита Зъба.

— Ами, приличаха на доктори — рече момчето сънено и също легна. — В бели престилки.

Затвори очи и след миг и двамата потънаха в сън.

За разлика от нас — ние се бяхме разсънили, сковани от ужас, и ги гледахме, сякаш бяха болни от чума.

108

Зъба пое първата стража, а аз се изтегнах край огъня и се опитах да се успокоя. За което имаше точно толкова шансове, колкото над Флорида да завали сняг. Ейнджъл се сгуши до мен, а Тото се сви до нея.

— Е, долавяш ли някакви мисли от тях? — прошепнах й и я погалих по гърба.

— Странни образи — отвърна тя с шепот. — Мислите им не са като на обикновените деца от училище. Някакви откъслечни образи на възрастни, тъмнина и вода.

— Което звучи логично, ако Белите престилки са ги отвлекли за някакъв експеримент — рекох плахо.

Надигнах се на лакът и улових погледа на Зъба. С жестове му показах да държи под око загадъчните деца. Отвърна също с жестове: „Не думай, вярно ли?“. Показах му среден пръст, а той се ухили.

— Мислиш ли, че са мутанти? — попитах Ейнджъл и отново легнах. — Изглеждат като обикновени хора.

Тя повдигна рамене и се намръщи.

— Не са Заличители. Но не са и обикновени деца. Не знам, Макс.

— Добре. — Може би щяхме да научим повече на сутринта. — Опитай да поспиш. Тото вече хърка.

Тя се усмихна щастливо и го придърпа към себе си. Много обичаше кучето си.

На мен се падна третата стража — от четири до седем сутринта, или докато останалите се събудеха. Нощната стража не ми пречеше — така или иначе, всички опити за спокойно спане непрекъснато се проваляха и нямах шансове да привикна към редовен здрав сън. Събудих се в мига, в който Иги ме докосна леко по ръката. Ще попитате защо бяхме поверили сигурността си на слепия си приятел. Защото и хлебарка не можеше да припари по-близо от пет метра, без той да я чуе. Когато той беше на пост, можех да си почина, или поне да се отпусна, доколкото ми беше по силите. А то не беше кой знае колко.

В пет сложих още дърва в малкия ни огън. Тънката струйка дим явно пропъждаше комарите — очаквах във Флорида да ги има дори и през ноември. Излязох от кръга светлина и обиколих периметъра в тъмната гора. Всичко беше спокойно.

Зората ме свари облегната на един бор. Тук имаше много такива дървета, дори повече, отколкото в планините на Колорадо. Пазех и демонстрирах присъствие. Работата със стражата е там, че не е подходящ момент да размишляваш за проблемите си или да пишеш сантиментална поезия. Заемеш ли се с подобни занимания, преставаш да обръщаш внимание на околността. Затова трябва просто да седиш и да демонстрираш присъствие, наострил сетива за всичко около себе си. Същински дзен, сериозно.

Както и да е. Бях се облегнала, потънала в дзен, когато едното от странните деца се размърда и се надигна. Мигновено притворих клепачи, като оставих съвсем тясна пролука, и взех да дишам дълбоко и равномерно, сякаш спя. Хитрушата Макс. Такава съм си.

Момичето се поизправи и ни огледа поред — Газопровода се беше изпружил, преметнал ръка през раницата си, Зъба се беше свил настрани, Ръч и Ейнджъл се бяха сгушили около Тото във форма, подобна на сърце.

Без нито звук момичето разтърси момчето за рамото. То се събуди стреснато и на мига се стегна и застана нащрек, като дете, на което му се налагаше да се буди често заради лоши новини. Също се огледа. Имах толкова заспал вид, че почти бях заспала. Но ги видях да се изнизват между дърветата така тихо, че дори и Иги не се размърда.

Изчаках няколко секунди, за да се уверят, че никой не ги следи, след което станах също толкова безшумно и поех след тях.

Придвижвах се крадешком от дърво до дърво и, въпреки че се обърнаха няколко пъти, не ме забелязаха. На около триста метра от лагера приклекнаха. Момичето извади нещо от джоба на мръсните си прокъсани дънки. Напомняше химикалка — с тази разлика, че тя заговори в нея. Предавател.

Отне ми само секунда да ги настигна с няколко исполински мощни скока. Те се втренчиха в мен с изненада и ужас. Приземих се и избих химикалката от ръката на момичето, хванах я за ризата и я изправих на крака.

— Пица ли поръчваш? — изръмжах.

109

Интересно е колко различни са хората. На нейно място, ако някой ми беше изръмжал: „Пица ли поръчваш?“, щях да се сопна, без да мисля: „Да. За теб с пеперони ли?“.

За разлика от нея. Тя ме изгледа ужасено, след което внезапно избухна в разтърсващи шумни хлипове и закри лице с ръце. Момчето падна на колене до нея и също се разрида, без дори да се опитва да го прикрие.

— Съжалявам! Съжалявам! — простена момичето.

Пуснах я обратно на земята, скръстих ръце на гърдите си и я изгледах строго.

— Съжаляваш за какво? Бъди по-ясна.

Момичето посочи предавателя, който примигваше на земята.

— Не исках! — изхлипа тя. — Те ни накараха! Те ни накараха!

Взех предавателя и го метнах в блатото. Той пльокна и потъна под водата.

— Кой ви накара? — настоях с пълното съзнание, че вече не разполагам с много време.

Известно време децата единствено хлипаха. Побутнах момичето с носа на маратонката си.

— Хайде, казвай! — казах.

Да, знам — Макс мъчителката. Не че не съжалявах децата. Беше ми жал за тях. Обаче нашият живот ми беше по-важен от техния. Знам, някой ще каже: „О, нима животът на всички ни не е еднакво важен, а?“. И вероятно ще бъде прав в измисления ви свят. Но в истинския свят ние с ятото бяхме плячка, а тези деца ни бяха издали. Това беше най-важното, а за ваше учудване в моя живот доста често най-важното е единственото, което има значение.

— Те — отговори момичето през сълзи.

Шумът беше събудил и останалите и те се бяха насочили към нас между дърветата.

Клекнах до нея и я стиснах за китката.

— Казвай кой беше!

Стиснах здраво китката й и очите й се разшириха.

— Те — повтори и се разхълца. — Онези… хората, които ни отвлякоха. Държат ни от месеци. Мен ме отвлякоха през август.

— Мен също — обади се момчето и вдигна глава.

Сълзите бяха набраздили мръсотията по бузите му и сега бяха на райета като зебра.

— Онези ни изпратиха да ви намерим. Не ни храниха два дни, за да са сигурни, че ще се постараем. Както и направихме. А вие ни нахранихте.

Той отново избухна в илач.

— Казаха, че ако не ви намерим, няма да ни приберат. Че ще се изгубим в блатата и нещо ще ни убие. — Момичето трепереше. Беше се успокоила, но от брадичката й все още капеха сълзи. — Съжалявам. Нямах избор.

Лицето й отново се изкриви.

Разбирах я. Опитваха се да оцелеят — като нас. Бяха избрали собствения си живот пред нашия, точно както бих постъпила и аз.

Обърнах се към Зъба.

— Събери нещата ни. Да изчезваме.

Ятото се зае да развали скромния ни лагер. Сложих пръсти под брадичката на момичето и я повдигнах, така че да ме погледне в очите.

— Разбирам — казах безизразно. — Предавателят ще ги доведе тук и ще ви намерят. Ние обаче ще сме си тръгнали и няма да можете да им кажете кой знае какво. Сега ще те попитам последен път: искам да чуя име, място, лого, каквото и да е. Отговорът ти ще определи дали ще ви намерят живи, или ще оставя само труповете ви. Ясно ли е?

Очите й отново се уголемиха и след миг тя кимна леко. Хвърли един поглед на момчето и то й кимна в отговор.

— „Айтекс“ — прошепна тя и се отпусна на влажната земя. — Някаква голяма компания на име „Айтекс“. Не знам нищо друго.

Изправих се бързо. Несъмнено вече бяха тръгнали към координатите на предавателя. Трябваше да се ометем на мига. Двете мръсни измършавели деца лежаха на земята като тела от Помпей. Бръкнах в джоба си и пуснах няколко вафли и бонбони на земята до тях. Те се обърнаха към мен, но аз вече препусках между дърветата. Събрах се с останалите и полетяхме във въздуха. В бягство.

Отново.

110

Час по-късно вече бяхме на близо сто и шейсет километра оттам. Нямах представа какво щеше да се случи с децата.

— Значи „Айтекс“ — казах на Зъба.

— Казах ти, че е нещо, звучащо като елен — обади се Ейнджъл.

— Всъщност е „козирог“27 — поправи я Ръч. — И той е по-скоро коза, отколкото елен.

— Няма значение — каза Ейнджъл.

— Нищо не ми говори — рече Зъба.

— Имат дълги рога и живеят основно в планините — обясни Ръч.

— Имах предвид „Айтекс“ — отвърна Зъба. — Казаха, че е голяма компания, но не съм чувал за нея. Не че това значи нещо.

— Да, в образованието ти определено има някой друг пропуск — вметнах аз.

С изключение на последните два месеца, никой от шестимата не беше ходил на обикновено училище. Никога. Слава Богу, че имаше телевизия.

— Не може ли да проверим някъде какво е това? — попита Иги. — В някоя библиотека например. Има ли градове наблизо?

Погледнах абсолютно равната земя отдолу. На около петнайсет минути от нас се виждаха постройките на малко градче.

— Да, добро предложение. Дванайсет пункта на запад, ято.

И така разбрахме, че „Айтекс“ притежаваха общо взето половината свят. Не беше просто компания. Беше огромен многонационален, многобраншов конгломерат, който имаше пръст в практически всички сфери на икономиката, включително в храните, медицината, недвижимите имоти, компютърните технологии, производството и дори издателската дейност — така че внимавайте какво четете.

С всяко ново късче информация, открита в Мрежата, си припомнях все по-ясно логото на „Айтекс“. След като го разгледах, осъзнах, че съм го виждала на милион неща около себе си — още от Училището, в което ни бяха създали. Имаше го на епруветки, шишенца за хапчета, лабораторна апаратура — на каквото се сетите.

Изключих компютъра и се изправих.

— Да се махаме оттук.

Бях видяла достатъчно.

111

— Не!

— Моля те, Макс — примоли се Ръч.

Носехме се на юг. В Мрежата бяхме намерили адреса на централата на „Айтекс“ — падаше се горе-долу по средата между Маями и националния парк „Евърглейдс“.

— Забрави! Прекалено рисковано е. Мястото е оградено отвсякъде. И вътре има поне един милион души. Ще се наложи да се бухнем право в тълпата.

— Зъб? — каза Ръч умолително.

Зъба сви рамене — доколкото му беше възможно в полет — и вдигна ръце пред себе си, сякаш казваше: „Говори с шефа, аз съм прост работник“.

Ама че мръсник.

— Мо-о-оля те, Макс! — включи се и Газопровода.

Вперих очи напред стоически, без да поглеждам към високата водна кула с миши уши. Разбира се, беше се наложило да минем точно над Орландо.

— Макс? — обади се Ръч.

Не отговорих. Знаех какво целеше.

— О, стига де! — обади се Тото от ръцете на Иги. — И няма да идем до „Меджик кингдъм“28? Това е адски тъпо!

Хвърлих му изпепеляващ поглед. Не подейства.

— Само една-две атракции? — предложи Ейнджъл с копнеж. — Да речем „Сплеш Маунтин“?

— Ма-а-акс? — потрети Ръч.

Направих непростимата грешка да я погледна. Изстрел! Потръпнах и отместих очи, но беше късно. Тя успя. Беше ми направила мили бамби очички. Вече нямах избор. Стиснах зъби.

— Добре. Една-две атракции, малко захарен памук и продължаваме.

Всички нададоха радостни възгласи. В погледа на Зъба се четеше: „Ама че си мекушава!“.

— А кой разреши на някого да си вземе куче? — троснах се аз.

Той се изхили.

И така, насочихме се към земята на Мишката.

112

— „Дисни Уърлд“? — Ари усети, че главата му всеки момент ще избухне. — „Дисни Уърлд“? — Дрезгавият му глас прерасна в хриптящ писък. — Да не са във ваканция? Нали уж бягат, за да спасят живота си? Смъртта ги застига като куршум, а те решават да се качат на скоростното влакче „Тъндър Маунтин“?

Изтрака с челюсти толкова силно, че черепът му се разтресе.

Това беше краят!

Щеше да ги научи колко малък беше светът. Скоро от „Мейн Стрийт, С.А.Щ.“29 нямаше да остане камък върху камък.

113

„Дисни Уърлд“. Не знам дали сте били там. Предполагам, че повечето американци са ходили — или поне имах чувството, че са там в деня, в който и ние. Всички по едно и също време.

Вратите се отвориха, изсипахме се вътре с останалата тълпа и се озовахме на „Мейн Стрийт, С.А.Щ.“. Е, вярно, беше удивително. Признавам го доброволно. Старомодни магазинчета, сладоледена къща, трамвай в средата на улицата, всичко — в ярки и весели цветове. Навсякъде цареше безгрижие.

— Искам да вляза във всички магазини! — каза Ръч смаяно. — Искам да видя абсолютно всичко!

— Тези хора нямат ли си работа? — избуча Зъба. — И децата не трябва ли да са на училище?

Пренебрегнах думите му. Ако ме беше подкрепил, сега нямаше да сме тук.

— Трябва да изберем най-важните места — казах аз и ги поведох към замъка на Пепеляшка. — В случай, че се наложи да си тръгнем набързо.

— Аз гласувам за „Карибски пирати“ — рече Тото.

Носеше малък кожен нашийник и специална жилетка с надпис: „Куче водач. Моля, не галете. Благодаря“. Бяхме купили на Иги слънчеви очила, така че костюмите на двамата се допълваха идеално.

— О-о-о, „Швейцарското родословно дърво“! — възкликна Газопровода.

— Да! — съгласи се Ейнджъл.

Ръч се закова на едно място и се вторачи в замъка.

— Толкова е… прелестно.

— Да — усмихнах й се аз.

Разбира се, вътрешно бях стегната като пружина. Сред всички тези хора бяхме ужасно беззащитни, при това в затворено и претъпкано пространство. Тресях се като капка вода на горещ котлон.

Отдалечихме се от основната тълпа и се насочихме към „Адвенчърленд“.

— Да! „Карибски пирати“! — обади се Тото.

Ако можеше да размахва ръце, щеше да го направи.

На мен лично да попадна в тъмно, затворено и мокро място с група непознати ми звучеше като кошмар, но, както обикновено, носителят на здравия разум беше малцинство. Наредихме се на опашката и всъщност не след дълго се качихме на лодката. Полагах усилия да запазя самообладание заради малките, но сърцето ми биеше като бясно, а по челото ми изби пот. Погледнах Зъба. И той беше изнервен. Явно само двамата с него имахме поне капка здрав разум.

Дано — примолих се наум, — дано последните ми мигове на този свят да не са в наблъскана малка лодчица в тъмното, заобиколена от пеещи кукли пирати.

Да, това би било доста несправедливо — обади се високопарно Гласът.

Направих се, че не съм чула.

114

— И аз искам такава къща на дърво — изломоти Гази с уста, пълна със захарен памук. — Искам да кажа, за всички ни. Няма ли да е яко?

— Много, много яко — съгласи се Ейнджъл. По ръката й се стичаше разтопен сладолед. — Може ли пак да влезем в „Родословното дърво“?

Подадох й салфетка.

— Може би след обяд.

Отхапах от сладоледовия си сандвич и се огледах на 360 градуса. Никакви Заличители. Не можех да съм сигурна, че сме единствените мутанти наоколо — все пак, намирахме се в „Дисни Уърлд“. Но засега никой не беше започнал да се преобразява пред нас.

— Може да си я направим — подметна Иги. — Ще намерим някое гигантско дърво и ще си построим наша си къща на него.

— Да! — въодушеви се Гази и натъпка поредното кълбо захарен памук в устата си. — Защо не? Сигурен съм, че ще стане.

Потупах го по рамото.

— Добре, слагам го в списъка с неща за правене. И престани да се тъпчеш с боклуци, чу ли, Гази? Не ми се ще да повърнеш на „Сплеш Маунтин“.

Той ми се ухили с глуповата детска усмивка, с която ми бръкна право в сърцето.

— „Фронтиърленд“ е насам — каза Зъба и посочи една табела.

Огледах тълпата отново, след което проверих на картата.

— Първо „Фронтиърленд“, после… Май единственото смислено нещо на Площада на свободата е „Имението на духовете“.

— Аз искам да видя „Фермата на Мики“ — обади се Ейнджъл.

— Тя е в „Туунтаун Феър“ — обясних й аз. — Първо трябва да посетим няколко други места. Но ще стигнем и до там.

Тя ме озари с широка невинна усмивка, а аз се опитах да си избия от главата всички мисли за правителството на държавата ни.

— Ей на това му викам „зловещо“ — каза Ръч и схруска поредната карамелизирана пуканка. — На катерица с подобни размери.

Тя посочи към един възрастен в костюм на катерица, който се разхождаше наоколо и махаше на хората.

— Кой е това? — попита Тото. — Чип или Дейл?

— Не знам — отговорих. — Стига да не се превърне в огромен катерицозаличител, нямам проблем с него. Ей, вижте! Ето я и „Сплеш Маунтин“! Опашката не е голяма.

— Кучето ви може да говори?

Обърнах се. Едно почерняло от слънцето момиченце гледаше Тото подозрително.

Засмях се.

— Нашето куче? Не. Откъде ти хрумна? Да не би твоето да говори? — усмихнах й се снизходително.

— Стори ми се, че каза нещо — промърмори тя, без да отлепя очи от Тото.

Обърнах се към Гази.

— Джейсън, пак ли си упражняваш вентрилоквизма30?

Гази сви рамене с точното количество засраменост и кимна.

— А-а — загуби интерес момиченцето и обърна глава. Изгледах сурово Тото, който оголи зъби в притеснена извинителна усмивка.

Това не ми се стори забавно. Погледнах Зъба. Той също огря околността с неотразимата си усмивка и ми предложи бисквитка.

115

Сега бяха в ръцете му. Ари захапа сладоледа си и шоколадовата коричка се пропука между зъбите му.

Беше ги проследил до входа на „Сплеш Маунтин“. В момента седеше на пейка на изхода и ги чакаше да излязат. Отне му доста време да ги издири. Не можеше да лети наоколо, нито пък да пусне цяла тълпа Заличители, които да обърнат всичко наопаки — щяха да привлекат твърде много внимание.

Сега обаче бяха в ръцете му. Щяха да излязат всеки момент. Беше извикал по радиостанцията шест отряда подкрепление, които го чакаха на не повече от пет минути път. Ари се усмихна. Слънцето грееше, времето беше прекрасно, хапваше си сладолед и всичките му мечти бяха на път да се сбъднат.

За миг малка група посетители застана между него и изхода. Ари се премести, така че да вижда. Беше му ясно, че хората го заглеждат — изглеждаше различен. Различаваше се дори и от останалите Заличители. Не беше толкова… безпогрешно изпълнение. В непреобразено състояние останалите изглеждаха по-човешки от него. Той като че през цялото време беше полупреобразен. Не беше виждал чистото си и истинско лице от… от много време.

— Знам кой си ти!

Едва не подскочи. Не беше забелязал кога някакво момче се беше намърдало на пейката до него.

Изгледа с недоумение малкото му открито лице.

— Моля? — изръмжа.

Обикновено в този момент децата се обръщаха уплашени и побягваха с писъци. Винаги се получаваше.

Момчето му се усмихна.

— Знам кой си — повтори и го посочи доволно.

Ари само изръмжа.

Момчето потръпна развълнувано.

— Ти си Върколака!

Ари се вторачи в него.

— Страхотен си, братче! — продължи момчето. — Определено ти си ми любимецът! Най-силният от всички, и най-печеният. Мечтая си да съм като теб!

Ари едва не се задави. Никой никога не му беше казвал подобно нещо. Беше прекарал целия си живот като утайка на дъното на чашата с кафе. Като съвсем малък обожаваше децата птици, но те не му обръщаха внимание. Обичаше Макс, а тя дори не го забелязваше. Когато се махнаха, щеше да се зарадва истински, ако баща му не беше изчезнал с тях. Споменът, че собственият му баща ги избра пред него, все още го изпълваше с горчилка. Беше го изоставил сам сред непознатите.

А те бяха започнали да го променят. Отначало Ари се радваше — щеше да стане Заличител, един от тях. Но не се получи точно така. Беше твърде различен — някакво скърпено същество. Всички останали бяха превърнати в Заличители още като бебета, като зародиши. В човешката си фаза изглеждаха съвсем като хора, а във вълчата бяха същински вълци. Не и Ари. Той живееше в частично преобразена форма, не напълно човек, но и не достатъчно вълк. Изглеждаше странно, беше грозен. И не можеше да се впише никъде.

— Ти си истинска знаменитост, нали знаеш? — продължаваше да дърдори момчето. — Замисли се — на кого му пука за Спондж Боб Квадратни Гащи? До мен седи Върколака!

Ари му се усмихна несигурно. Не беше важно, че момчето го беше взело за някой друг. То го харесваше. И искаше да стане като него. Беше впечатлен.

Чувството беше прекрасно — направо страхотно.

— Еха! Ще ми дадеш ли автограф? — продължи то и взе да рови за лист хартия. — Мама ме изпрати да взема автограф от Гуфи. Как ли пък не. Гуфи! Ти обаче… би ли се подписал на блузата ми?

Момчето му подаде черен маркер и дръпна фланелката си, за да я опъне.

Ари се поколеба и момчето го изгледа притеснено.

— Така де, съжалявам. Не исках да досаждам. Знам, че си известен, а аз съм просто някакво си хлапе… — Лицето му посърна.

— Не, няма проблем, малкият. Надявам се майка ти да не ти се кара — изхриптя Ари.

Взе маркера в подобната си на лапа ръка, написа „Върколака“ и добави една завъртулка.

На лицето на момчето се изписа радостно вълнение.

— Майчице! Благодаря, господине! Никога няма да пера тази блуза! Ти си върхът! Само да ида в училище и да разкажа на всички, че съм срещнал Върколака и той ми е дал автограф на блузата! Това е най-хубавият ден в живота ми!

Гърлото на Ари се стегна, той сбърчи нос и потърка очи с ръка.

— Няма проблем. По-добре се връщай при вашите.

— Разбира се. Благодаря ти отново! Страшен си! — Момчето удари във въздуха с юмрук и се отдалечи на бегом.

Ари застина на място, замаян от усещането, но внезапно се опомни. Ятото! Макс! Къде бяха? Очите му претърсиха редицата хора, които се нижеха от изхода. Децата птици не бяха между тях. Бяха минали шест минути — вече трябваше да са излезли. Беше ги изпуснал!

По дяволите! Ама че тъпо хлапе!

Съсредоточи се, Ари — обади се Гласът му. — Не изпускай наградата от поглед.

Ари се запъти към отрядите за подкрепление, които вече се бяха приближили. Да, знаеше, че трябва да се съсредоточи. Само това знаеше.

Вътре в себе си обаче все още се усмихваше, вкопчен в топлото чувство да бъдеш обичан.

116

— Боже, вир-вода съм — изстенах и отлепих прогизналия суичър от кожата си. Тръснах глава, за да отметна косата от очите си и наоколо пръсна вода.

— Това беше невероятно! — рече Газопровода развълнувано.

— „Сплеш Маунтин“31 е вярна на името си — каза Ръч и подскочи на място.

— Това влакче беше ужасно — измърмори Тото намусено. А почти не се беше измокрил.

— Хайде да се качим пак! — каза Гази.

Вече почти бяхме стигнали изхода, когато видях Ари, седнал на една пейка. Някакво дете му обясняваше нещо разпалено. Застинах на място, а останалите се бутнаха в мен.

— Кръгом! — рекох полугласно. — Бандата, найшапай.

— Не… о, не — прошепна Гази. — Не мога да повярвам. Точно сега ли?

Аз обаче вече ги бутах навътре между излизащите хора.

— Съжалявам, деца — каза служителят. — Излиза се само през този изход.

— Не, не — отвърнах аз настоятелно. — Забравихме си фотоапарата в дънера32! Мама ще ни убие! Само ще изтичаме да проверим…

Служителят се замисли за миг — точно колкото ми беше нужно, за да избутам останалите покрай него.

— Извинете, извинете, само да минем!

И се озовахме обратно вътре. Покрай една от стените, почти скрита от изкуствените камъни, имаше пътечка. Спуснахме се по нея, а зад нас се чуваха единствено виковете на служителя.

— Насам! — рече Зъба и се заковах на място.

Почти бях подминала вратата — беше направо невидима. Бързо се шмугнахме вътре и се озовахме в дълъг слабо осветен коридор. Детска игра. За секунди го прекосихме и излязохме навън. Озовахме се до някакви големи храсти.

— Хайде — казах мрачно. — Стигаме до изкуственото изворче и излитаме оттам — право нагоре!

След три минути вече бяхме във въздуха и се носехме към залязващото слънце. „Дисни Уърлд“ беше далеч зад нас. По бузите на Ръч се стичаха сълзи, а на лицата на Гази и Ейнджъл беше изписано огорчено разочарование.

— Аз… — започна Газопровода.

— Какво?

Извих леко крило и се приближих до него.

— Исках да идем и в „Имението на духовете“ — довърши той. — Казват, че било жестоко.

— Знам, банда — въздъхнах. Останалите летяха устремени напред, но лицата на всички издаваха разочарованието и отчаянието им. — И на мен ми се искаше да идем на няколко места — добавих.

И от всичките кулата с мишите уши се вижда в огледалото ми за обратно виждане… ако имах такова.

— Сами разбирате, че трябваше да си тръгнем.

Ятото срещу Ари: едно на нула.

— Мразя този проклет Ари! — рече Гази, размаха юмрук и изрита въздуха. — Винаги проваля всичко! Защо ни мрази толкова? Да не би ние да сме виновни, че са го превърнали в Заличител?

— Не е толкова просто, миличък — казах аз.

— Баща му го изостави — вметна Иги горчиво. — Както направиха и нашите родители. След което Белите престилки го заличителизираха. Той е като ходеща бомба със закъснител.

— Как така винаги успява да ни открие толкова лесно? — попита Ейнджъл.

При вида на замъка на Пепеляшка лицето й беше грейнало като самото слънце. Беше достатъчно малка, за да се заплени от вълшебството на подобен огромен и всемогъщ маркетинг инструмент.

— Не знам, Енджи — отвърнах аз.

Всъщност това беше въпрос за десет хиляди долара.

Пастелнозеленият пейзаж под нас представляваше непрекъснат килим от корони на дървета. В далечината те свършваха рязко и след тях се виждаха огромни рафинерии или пък нещо като пречиствателни станции за вода.

Чу се леко жужене и само миг по-късно иззад дърветата се появи хеликоптер с размерите на буболечка. Беше се насочил встрани, но почти мигновено зави и пое към нас като някакво любопитно насекомо.

— Чуйте ме, банда, разпръснете се и се издигнете високо. Среща след петнайсет минути в същата посока.

Рязко извих криле и се отцепих встрани. С крайчеца на окото си видях и останалите от ятото да се разделят и да се пръсват във всички посоки.

Хеликоптерът се поколеба. Отстрани имаше надпис „Новини 14 Флорида“. Дали пък наистина не принадлежеше на Заличителите, а беше просто новинарски екип, следящ трафика?

Бяха ни забелязали. Извих гръб, насочих се надолу и полетях с мълниеносна скорост към земята. Спусках се с триста и двайсет километра в час, тоест след по-малко от минута трябваше да завия отново, за да не се размажа като комар в предното стъкло на света.

Кой твърди, че поезията е мъртва?

Погледнах отново нагоре. От хеликоптера нямаше и следа. След няколко минути видях няколко точици с различни размери да се приближават към мен. Ятото.

Зъба пристигна първи.

— Трябва да слезем на земята — рекох аз.

117

— Черен рейнджър до Перо Едно — прошепна Тото. — Хоризонтът е чист. Чуваме ли се, Перо Едно?

— Тото, аз съм до теб — прошепнах аз. — Дори нямаме радиостанции.

— Вярно… а би трябвало да имаме — отвърна ми кучето шепнешком. — Аз трябваше да имам една, за да може…

Сложих ръка на устата му и огледах планината ръждясал метал, стара техника и оглозгани купета от коли, които се простираха на десетки метри около нас. Махнах над рамо и Зъба, Гази и Ръч се промъкнаха покрай мен и приклекнаха до купчина хладилници без врати.

Имаше само един пазач, който надали можеше да опази и хартиен плик. Стоеше край варел с огън от другата страна на огромния склад за скрап и крадени коли. Последното беше просто предположение заради подозрително многото относително нови коли, скрити в помещение с размерите на летищен хангар.

Бяхме се насочили точно към него.

— Да видим… Последния път, в който се возихме в кола… — зашепна Зъба в ухото ми.

— Тогава беше друго — прекъснах го нетърпеливо. — Така или иначе, сега няма да крадем микробус.

— А какво ще откраднем този път? — прошепна Иги. — Може ли аз да карам?

— Ха. Ха — казах сухо, а той се ухили самодоволно.

— Ето тази — прошепнах и посочих една ниска и лъскава спортна кола.

Която — оказа се — нямаше двигател.

Всъщност всичките проклети коли имаха някакъв неразрешим проблем — липсваха я воланът, я гумите, таблото, седалките… Час по-късно вече бях ядосана до немай-къде.

— И сега какво? — попита Зъба тихо и приклекна до мен. — Обществен транспорт?

Изгледах го кисело.

— Макс? — каза Ръч с нетипично съсредоточен глас и отметна няколко дълги кичура от лицето си. — Помислих малко.

Хайде, започва се — помислих си уморено.

— Вземаме седалките от тойотата, гумите от бъгито, акумулатора от кадилака, а после и волана от хондата, после връщаме двигателя обратно в другата тойота, слагаме нов въздушен филтър и сме готови да отпрашим с нея. — Изгледа ме несигурно с големите си кафяви очи. — Нали така?

— Еха! — възхити се Тото и приседна.

— Хм — казах аз.

— Въздушният й филтър е на онзи плот там — добави Ръч отзивчиво.

— Откога разбираш от такива работи? — попитах слисано.

— Падам си по колите. Имах навика да чета годишното издание за автомобили на „Консюмър рипорт“ на Джеб. Сещаш ли се?

— Бре! Е, явно имаме план — казах аз. — Всички ли разбраха какво трябва да направим?

Дори и толкова смотан пазач щеше да чуе шума от двигателя, затова се наложи да избутаме нашия Франкенщайн през портала и няколко пресечки по-надолу, преди да проверим дали изобщо ще запали.

И двигателят заработи! Вярно, звучеше странно, а от гърнето няколко пъти се чуха гърмежи като от пушка, но колата се движеше, драги мои!

— Скачайте вътре! — наредих.

И в този момент открихме последния проблем.

Малката „Тойота Ехо“ не беше предназначена за шест — да, точно шест — деца, при това доста големи за възрастта си.

С криле.

И с куче.

— Ама че нелепа бричка! — джафна Тото от скута ми на предната седалка.

— От къде на къде точно кучето трябва да седи в теб? — попита Гази недоволно, докато се носехме със скърцане и тракане по притъмнелите улици. — Не можеше ли да е някой от нас?

— Охо, кучето — изсумтя Тото. — Много мило!

— Защото не е разрешено на предните седалки да седят по двама души — обясних аз. — Рисковано е. Ако ни види полиция, ще ни спрат със сигурност. Ако искаш, да пратя Тото отзад при вас?

Всички на задната седалка викнаха „не!“ в един глас.

— Имайте малко търпение, хора — продължих. — Още малко. Спираме веднага, щом намерим място за спане.

— Кучето — промърмори Тото, все още ядосан.

— Ш-шт — казах.

— Е какво, не си ли куче? — попита Газопровода.

Беше уморен. Всички бяхме уморени, гладни и изнервени.

— Престанете и двамата — рекох строго. — Достатъчно! Всички да млъкнат, ясно ли е? Търсим място за спане. Спокойно.

Зъба погледна в огледалото за обратно виждане.

— На някой да му се пее „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“?

Всички викнахме „не!“ в един глас.

118

Същата вечер скрихме колата в един обрасъл храсталак край някаква изоставена ферма и преспахме в дърветата, поклащани приятно от нежния вятър. Никой не ни нападна или подгони, тоест нощта мина прекрасно.

На сутринта се натоварихме в малката си количка — ударението пада върху малката.

— Коланите не стигат — оплака се Гази от задната седалка.

Четиримата се бяха натъпкали като сардели.

— А Господ е свидетел, че прекарваме всеки миг от живота си в безпрекословно подчинение на правилата за безопасност — казах аз, докато изучавах картата.

— Просто отбелязвам — отвърна Гази. — Леле! Зъб!

Дори и Зъба беше потръпнал от стържещия звук при последната смяна на скоростите. Прехапах устни, за да не издам раздразнението си, и го погледнах с големи невинни очи. Да, точно така — преглътнах високомерните забележки, които бих могла да направя за шофирането му. За разлика от самия него, който не ми беше спестил и една хаплива реплика, когато зад волана бях аз. Направих го, защото съм по-добър човек — честно. Аз съм направо принцеса, когато става дума за чувствата на другите.

— Ало, вълкодава — казах на Тото. — Долу лапите от „Евърглейдс“33.

Тото се премести малко, така че да виждам картата, Зъба отново смени скоростта и се понесохме към целта си — централата на „Айтекс“.

Ако информацията на Ейнджъл беше вярна, ни предстоеше най-сетне да научим какво точно се очакваше да направя, за да попреча на компанията да унищожи света. Беше ми втръснало да отлагам. И да подпитвам. Бях готова да разбера.

119

Ето нещо, за което може би не сте се замисляли — ако някой щатски полицай засече на шосе И-95 странна закърпена „Тойота Ехо“, в която сякаш се е напъхало половината население на малка държава, решила да имигрира в Щатите, вероятно ще реши да я спре за проверка.

Просто за ваше сведение.

По принцип и шестимата отбягвахме срещите с които и да е представители на властите. Особено предвид, че не можехме да бъдем сигурни дали са истински, или няма внезапно да се превърнат в Заличители като част от поредното изпитание в извратения лабораторен експеримент, наречен наш живот.

— Да спрем ли? — попита Зъба и погледна мигащите светлини в огледалото.

— Може би да.

Потърках чело и се опитах да събера сили за онова, което ни чакаше — каквото и да беше то. Обърнах се към останалите.

— Ще спрем. Ако нещата загрубеят — право нагоре! Ясно?

Те закимаха сериозно.

— Аз съм с Иги — каза Тото и скочи на задната седалка.

Зъба отби несръчно сред прах и дъжд от камъчета. Спогледахме се — излезлият от патрулната кола полицай се оказа жена. Тя се насочи към нас, а ние отключихме вратите на колата и се подготвихме за излитане.

Униформената полицайка се наведе до прозореца на Зъба. Широкополата й шапка засенчваше лицето й.

— Добро утро, господине — рече тя навъсено. — Знаете ли с каква скорост шофирахте?

Зъба погледна стрелката на километража, която не беше помръднала, откакто избутахме колата на шосето миналата вечер.

— Не — отговори той чистосърдечно.

— Засякох ви със сто и дванайсет километра в час — разкри тя и извади някаква папка.

Подсвирнах доволно.

— Браво! Не предполагах, че може да вдигне толкова!

Зъба ме стрелна с очи. Запуших уста с ръка.

— Да видя книжката, регистрацията на колата и застраховката — изрецитира полицайката.

По дяволите. Налагаше се да избягаме, тоест да изоставим малката си сглобена колица. Жената щеше да види крилете ни и вероятно щеше да подаде сигнал в мрежата на представителите на властта, които щяха да направят живота ни кошмар. Така де, още по-голям кошмар.

— Привет — обади се Ейнджъл от задната седалка.

Полицайката я измери с очи през прозореца и явно чак сега осъзна колко души имаше в колата, както и че всички пътници бяха деца. Погледна отново към Зъба и този път като че си даде сметка, че той най-вероятно е твърде малък, за да има книжка.

— Оттук ли сте? Флорида е доста равна, а? — продължи Ейнджъл и отново привлече вниманието й.

— Бихте ли слезли от колата, господине? — нареди полицайката на Зъба.

— Сигурно есенно време е топло — не спираше Ейнджъл. — Човек направо може да се изкъпе в морето.

Полицайката отново я погледна, но този път нещо потисна импулса й да върне очи на Зъба. Не смеех да се обърна към задната седалка. Отново се бях озовала в ситуация, в която Ейнджъл вършеше нещо лошо с добри намерения, а аз не знаех как да постъпя.

Реших да я оставя да го направи, но по-късно да поговоря с нея. Печеливш ход отвсякъде.

— Всъщност ние малко бързаме — каза Ейнджъл любезно.

— Бързате — повтори полицайката с празен поглед.

— Дали не може да ни пуснете да си вървим? — предложи Ейнджъл. — И изобщо да забравите, че сте ни виждали?

— Може да ви пусна да си вървите — потвърди полицайката.

Беше доста зловещо.

— Никога не сте виждали нито нас, нито колата — каза Ейнджъл. — Има проблем някъде другаде и трябва веднага да тръгнете за там.

Полицайката се обърна към своята кола.

— Трябва да тръгвам — заяви. — Има проблем.

— Добре — каза Ейнджъл. — Благодаря.

И така, продължихме пътя си в откраднатата кола благодарение на шестгодишно момиченце, което можеше да контролира мислите на хората. Не звучи много успокоително.

Бяхме изминали няколко километра, когато Ейнджъл проговори отново:

— Банда, чудя се… Наистина ми се струва, че може би е по-добре аз да бъда водачът.

— Аз ще съм заместник-командир — предложи Тото.

— Да бе, да. Представям си колко ще си съсредоточен — изсмя се Гази. — Особено ако някой заек прекоси пътя ти.

— Ей! — озъби му се Тото.

— Момчета… — казах им уморено. — Виж, Енджи, много мило предложение, но аз владея нещата, разбираш ли? Няма нужда да се притесняваш.

— Ами, щом казваш — рече Ейнджъл и повдигна вежди. Не звучеше сто процента убедена.

Какво ставаше с нея?

120

Мисля, че е ставало дума, че придвижването с кола е влудяващо бавно в сравнение с летенето. Във въздуха няма светофари, а и трафикът на летящи мутанти е учудващо спокоен. От друга страна, колата ни осигуряваше известно прикритие.

— Е? — каза Зъба при вида на огромния портал пред нас.

— Да — отговорих аз.

След над три часа предпазливо бавно шофиране — което все пак беше изпитание за бъбреците ни — и кратка спирка за обяд бяхме стигнали до централата на „Айтекс“. Инстинктът и изключителните ни дедуктивни способности ни бяха довели до място, където имаше шанс да намерим отговорите на някои въпроси.

Под „изключителни дедуктивни способности“ имам предвид способността да следваме табелите с надпис „«Айтекс» — отбивка 398“, с които беше осеяно шосето.

В момента изучавахме с професионално око високия метален портал.

— Няма бодлива тел — отбеляза Зъба.

— Нито въоръжена охрана — обади се Ръч. — Но будката на пазача е симпатична.

Това ми се стори необичайно и в ума ми на мига светнаха куп червени лампички. Тук ли щеше да се случи спасяването на света?

В същия момент от будката излезе усмихнат униформен пазач. Не личеше да носи пистолет или някакво друго оръжие.

— За обиколката ли сте? — попита той учтиво.

— Ъ-ъ, да — рече Зъба, стиснал здраво волана пред себе си.

— Съжалявам, последната беше в четири часа — каза пазачът. — Елате утре — има обиколки на всеки кръгъл час. Тръгват от централния вход. — Той посочи през портала към една от по-големите сгради.

— Ъ-ъ… добре — отговори му Зъба и подкара на задна. — Благодаря.

Отдалечихме се по пътя, без да изпускаме пазача от поглед до последно. Не забелязахме да говори с някого, да ползва радиостанцията си или нещо подобно. Беше странно. За пореден път усетих как върху раменете ми пада тежестта на някакъв необясним страх. Не бях глупава. Някой беше изпратил онези деца при нас, за да ни предадат съобщение. И да ни насочат към „Айтекс“. Рано или късно щяхме да разберем какво ни готвеха зад портала, а то надали беше нещо хубаво.

Гласът ми мълчеше от доста време и почти — почти — ми се искаше да се обади, за да даде някакви напътствия за целта на посещението ни тук.

Обаче бях решена, че няма да му се моля.

121

— Хайде, Иги, твой ред е — казах и бутнах в ръцете му малко шишенце с шампоан. — Това, че не виждаш, не е извинение за пластовете мръсотия по кожата ти.

Иги взе шампоана и Гази го упъти към вратата на банята.

Фланелката ми беше влажна на раменете от все още мократа ми коса. Бяхме се настанили в неуютна стая в „Туайлайт Ин“ — едно от онези места, в които непрекъснато се въртят нечисти сделки. Не се бяхме къпали, откакто напуснахме къщата на Ан, а и „Туайлайт Ин“ ни спечели и с наличието на платена пералня. Току-що бях донесла последната доза топли, сухи и чисти дрехи и ги бях изсипала на едно от двойните легла.

Почувствах се почти човек.

Това беше шега — усетихте, нали?

Ръч, Гази, Ейнджъл и Тото се бяха натръшкали на другото легло и гледаха телевизия. Малките бяха разпънали криле, за да ги изсушат. Седнах и бутнах част от прането към Зъба.

— Значи „Айтекс“ — рече той и взе да сгъва и прибира дрехите.

— Да. Познай кой беше производителят на праха за пране. Познай в чия бензиностанция спряхме. Познай кой е произвел безалкохолното, което пиеш.

Откакто започнах да обръщам внимание, виждах логото на „Айтекс“ навсякъде. Направо не беше за вярване — компанията явно присъстваше във всички сфери на живота. Досега просто не се бяхме замисляли за това и не го бяхме забелязвали.

Зъба безмълвно вдигна пред себе си чифт от дънките на Гази. На етикета отзад пишеше „Айтекс“.

— Това не ми харесва — казах тихо.

— Идиот такъв! — кресна Тото на телевизора. — Червената жичка! Червената!

— Явно са навсякъде — продължих аз. — По-лошото е, че като се замисля, се убеждавам, че са били навсякъде около нас през целия ни живот. Спомням си как Ейнджъл пие изкуствено мляко „Айтекс“ от бутилка „Айтекс“, обута в памперси „Айтекс“. Сякаш са превзели света, без никой да забележи.

— Някой го е забелязал — произнесе Зъба бавно, докато сгъваше една от ризите на Иги. — Някой в Училището го е забелязал поне преди четиринайсет години. И е създал теб, за да ги спреш.

Ето я отново съдбата ми, и пак ме удря в лицето.

— Създал е нас.

— Главно теб. Сигурен съм, че останалите сме просто резерва. — Зъба прозвуча нехайно, но определението не ми допадна.

— За мен не сте резерва — казах аз и пъхнах чифт боксерки в една от раниците.

Зъба ме удостои с една от редките си мимолетни усмивки.

Угасихме лампите рано. Лежах будна в леглото и размишлявах за „Айтекс“ — компанията, която щеше да взриви света. А моята мисия беше да го спася. Значи трябваше някак да се справя с „Айтекс“, да предприема нещо, да открия нещо, да им попреча да направят нещо.

Всичко това беше доста мъгляво, за да бъде „съдба“. Все едно някой да ми беше поръчал да изкача Еверест без карта и без екипировка. Плюс грижата за още петима души. Почувствах се безсилна и ме обзе странно усещане за самота, въпреки че ятото беше около мен. Заспах с надеждата на следващата сутрин да успея да измисля нещо.

Оказа се, че моята „сутрин“ започна в пълен мрак, с вързани ръце и крака и лепенка през устата.

122

Освободи се!

От спящ режим мозъкът ми директно заработи на пълни обороти и на мига прогони паниката. Извих гръб с всички сили и се надигнах от пода. В същото време опитах да издърпам ръцете и краката си встрани, само за да установя, че са напълно обездвижени. Мисли, Макс, мисли! Ще успееш да се измъкнеш! Не позволявай да те пипнат толкова лесно!

Лепенката заглуши вика ми. Затъркалях се наоколо с надеждата да се блъсна в някого или да счупя нещо, за да вдигна шум. Беше невероятно, че останалите все още спяха — обикновено се будехме и при най-лекия шум. Може би и с тях се беше случило нещо.

Два едри тъмни силуета се надвесиха над мен и се опитаха да ме вдигнат. Взех да се съпротивлявам с всички сили. Успях да забия коляното си в корема на единия, но без особен ефект. Другият просто седна отгоре ми и изкара въздуха от гърдите ми до последната молекула. Опулих очи и вдишах през носа с чувството, че съм на крачка от задушаването.

От доста отдавна не се бях чувствала толкова безпомощна. Мисълта ме подлуди. Зарязах здравия разум и се оставих на инстинктите на подивяло животно, което се бори за живота си. Реших, че ще убия похитителите си — бях готова на всичко, за да остана жива.

Дишах тежко, пищях беззвучно, а пластмасовата лента, която стягаше глезените и китките ми, оставяше резки по кожата ми. И бях все така безпомощна.

И все така неспособна да избегна черната качулка върху главата ми, неспособна да не вдишвам противната сладникава миризма, неспособна да попреча на съзнанието ми да се отдалечи и да ме остави в дълбоката студена тъмнина, където нямаше болка и страх, а само едно огромно нищо.

О, да, и още една лоша новина. Направо катастрофална според мен. Преди да ме отвлекат, видях другата Макс в стаята.

Явно се канеше да остане с ятото.

123

След като Заличителите премахнаха нисшата Макс от мотела, побързах да легна на мястото й и да се завия с одеялото. Затворих очи, убедена, че няма да заспя и за миг.

Бях много развълнувана — най-сетне се беше случило! Нямаше как да заспя… Сбогом, стара Макс, добре дошла, нова и подобрена Макс. Всичко вървеше по план.

— Ау!

Събудих се с вик от съня, че някакви извънземни ме заливат с вода.

Ръката ми блъсна нещо космато и топло, което на мига отскочи. Внезапно си спомних — имаха куче. Явно то ме беше облизало. Ама че гадост!

Премигнах сънено и се огледах. На дневна светлина мърлявата мотелска стая изглеждаше по-зле и от през нощта.

— Макс? — надвеси се над мен малкото русо момче. Газопровод, що за име!

— Ъ-ъ… Какво? — попитах.

— Гладен съм.

Представлението започва. Предстоеше да проверим доколко добре се справям с ролята на Максимум Райд.

— Добре — казах и станах.

Бях схваната и тромава от спането на пода. Най-сетне се бях озовала толкова близо до останалите, че ми беше трудно да не се втренчвам любопитно в тях. Действително се различаваха от Заличителите и от Ари. Не можех да си представя как търпяха самите себе си.

— Значи е време за закуска — казах и се опитах да си припомня тренировките. — Трябва ли да изведем… хм… кучето?

— Вече го направихме — обади се най-малкото дете.

Ейнджъл. Наклони глава на една страна, без да ме изпуска от поглед. Усмихнах й се широко. Малка откачалка. Не можех да проумея защо Макс си губеше времето с тези загубеняци. Щеше да й е толкова по-добре сама. Всеки от тях беше поредното гюле, приковано за нея, което я притегляше надолу. Да ги беше зарязала още в самото начало. Това обаче беше една от слабостите й — нуждаеше се от публика, от някой, който да й се възхищава. Да я държи за ръката и да й повтаря колко е велика.

Така де. В единия край на стаята имаше кухненски бокс. Влязох и сложих един тиган на котлона.

— Какво ще кажете за бъркани яйца? — казах и надникнах в хладилника.

— Ще ни готвиш?

Обърнах се. По-голямото тъмнокосо момче беше застанало пред мен и ме изучаваше с поглед.

— Не сте ли гладни?

— Не чак толкова — промърмори Газопровод.

Обърках се. Другото по-голямо момче, по-светлото, се изправи.

— Остави на мен. Гази, ти сипи сок. Ръч, извади картонените чинии.

— Та ти си сляп — казах аз.

Невъзможно беше да може да готви. Това някаква шега ли беше?

— Сериозно? Вярно ли? — каза онзи, Иги, саркастично, мина покрай мен и включи котлона. — Кой иска бъркани яйца?

— Аз — вдигна ръка Ръч, извади няколко картонени чинии и ги нареди на малката пластмасова масичка.

Бре! Явно не ми подобаваше да готвя, понеже бях водачът. Все пак реших да си намеря някаква работа, за да изглеждам убедително.

— Ръч? Ела да ти оправя косата. — Бръкнах в една от раниците в търсене на четка за коса. — Може да я вържем на две опашки, за да не ти влиза в очите.

Ръч — поредното тъпо прозвище — ме изгледа.

— Искаш да ми оправиш косата?

— Да.

Боже, какво правеше онази Макс по цял ден? Не готвеше, не оправяше косите на останалите. Явно просто лаеше команди, без дори да си мръдне задника!

— Ей, ти там, марш от леглото! — щракнах с пръсти на кучето, което просто ме изгледа.

— Защо да не седи на леглото? — попита Ейнджъл.

— Защото така казах — отговорих и започнах да реша косата на Ръч.

Настъпи тишина. Вдигнах поглед — останалите четири деца мутанти бяха вперили очи в мен. Така де, без слепеца, въпреки че и той беше обърнал лице към мен, от което ме побиха тръпки.

— Какво? — попитах.

124

Последното, което си спомнях, беше как ме отвличат от мотелската стая. Не, всъщност беше, че видях другата Макс там. Какво се беше случило? Бяха ни разменили? Защо?

Не можех да преценя дали съм будна, или спя. Дали съм жива, или мъртва. Премигнах няколко пъти, но ме заобикаляше плътна непрогледна тъмнина — без сенки, без неясни форми, без капчица светлина. Всички, с изключение на Иги, виждаме отлично в тъмното, така че при мисълта, че не можех да видя нищо, кръвта ми се смръзна.

Ослепяла ли бях? Като Иги? Дали не бяха експериментирали с очите ми?

Къде се намирах? Помня, че бях вързана и със запушена уста. И че загубих съзнание. Сега бях тук, но нямах ни най-малка представа къде беше „тук“.

Къде беше ятото? Никой не се беше събудил, когато ме отвлякоха. Упоили ли ги бяха? Или нещо по-лошо? Добре ли бяха? Опитах се да се надигна, но сякаш висях във въздуха — не можех да спусна крака, не можех да се опра на нищо. Усетих някаква влага и докоснах лицето си. Косата ми беше мокра. Протегнах ръце наоколо, но не напипах нищо. Отвсякъде ме заобикаляше нещо, подобно на вода — но различно, тъй като не потъвах.

Преглътнах, премигнах отново и усетих как постепенно ме завладява паника. Къде беше ятото? Къде бях аз? Какво се случваше? Мъртва ли бях? Ако бях умряла, щях направо да побеснея — надали щях да изтърпя безграничното нищо около себе си за час, да не говорим за цяла вечност. Не ме бяха предупредили, че смъртта ще бъде толкова невероятно скучна.

Сърцето ми биеше забързано, дъхът ми беше учестен, по кожата ми бягаха тръпки, тъй като кръвта в мускулите и органите ми бушуваше: бий се или отлети. Като стана дума… Опитах да разперя криле, но не усетих нищо. Ужасено се пресегнах към гърба си с една ръка. Здравите крилни мускули и удебеленията, където крилете се свързваха с раменете, си бяха там. Все още имах криле. Но не ги усещах.

Упоена ли бях? Щяха да ме оперират? Напънах всички сили, за да се размърдам, и се замятах из тъмнината, но отново не усетих нищо.

Много лоша новина.

Къде, по дяволите, се намирах?

Опитай се да се успокоиш. Успокой се. Трябва да се окопитиш. Ако си мъртва, това е положението, няма какво да направиш. Ако не си мъртва, трябва да се съвземеш, за да избягаш, да спасиш останалите и да направиш на пух и прах похитителите си — които и да са те…

Бях съвсем сама. Не си спомнях кога бях оставала съвсем сама за последен път. Ако се бях изтегнала в хамак, посръбвайки питие с малко чадърче на чашата със знанието, че ятото е добре и в безопасност и че всичко е наред, бих изпаднала в екстаз. Сама, без задължения, способна да се отпусна — щеше да е сбъдната мечта.

Да, но бях сама в мрака, изпълнен със страх и несигурност. Е, къде се намирах?

Не знам дали е разумно да се интересуваш.

Гласът. В крайна сметка не бях съвсем сама. Гласът все още беше с мен.

— Знаеш ли къде съм? — произнесох на глас, който заглъхна в плътното нищо.

Да.

— Казвай веднага!

Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— А, не! Страхотно е да тъна в пълно неведение! — сопнах се аз. — Дори предпочитам и ти да се омиташ! Казвай, проклетнико!

В изолационна камера си. Камера, в която сетивата са в потиснато състояние. Не знам къде точно се намира.

— О, Боже! Прав беше — не искам да знам.

Изолационна камера. Само аз, моята тотално побъркана съвест и Гласът. Е, вероятно щях да издържа около… да речем десет минути, преди да изперкам напълно.

Предвид как действаха Белите престилки, вероятно възнамеряваха да ме оставят тук година-две, за да опишат подробно какво се случва с мен.

Трябваше да умра. Веднага.

125

Аз обаче съм Максимум Райд, така че надали щеше да стане толкова лесно.

Разбира се, че не. В живота ми никога нямаше удобни и спестяващи болката варианти, след като даден проблем можеше да се разтегне в безкрайна агония от несигурност и мъчение.

Загубих представа колко време бях прекарала в камерата. Може да бяха и десет минути. Но имах чувството, че са изминали десет години. Или цял един живот. Може би бях спала. Сигурна съм, че получих халюцинации. „Събуждах“ се и се озовавах отново при ятото, в дома ни в Колорадо, или в тунелите на метрото в Ню Йорк, или в „Туайлайт Ин“. Отново гледах Ела Мартинес и майка й, които ми махаха с усмивка.

Мисля, че дори поплаках.

Всъщност всички мисли, които бяха преминавали през главата ми през целия ми живот, сега се изредиха отново, светкавично като картечен огън. Трескавият ми ум пресъздаваше всеки спомен, цвят, вкус, усещане, безкрайна плетеница от мисъл, спомен, мечти и надежди. В един момент вече не бях в състояние да преценя кое се беше случило наистина и кое беше плод на мечтите ми, филм, който бях гледала, или книга, която бях чела. Загубих представа Макс ли бях всъщност, имах ли криле, имах ли семейство от подобни на мен деца птици. Цялата ми действителност се изчерпваше единствено с камерата, в която се намирах. Дори в нея не бях сигурна.

Струва ми се, че по едно време запях. И говорих. Накрая загубих гласа си. Интересното беше, че не изпитвах глад или жажда. Не изпитвах болка. Не изпитвах и наслада.

Когато камерата най-сетне се отвори и вътре нахлу светлина, тя ми се стори най-ужасното и болезнено нещо, случвало ми се някога.

126

Закрещях, но звукът на собствения ми глас беше прекалено силен и прониза тъпанчетата ми, така че млъкнах на мига. Стиснах плътно клепачи срещу ослепителната светлина и се свих на кълбо — доколкото можех. Нечии големи ръце ме хванаха и ме вдигнаха. Дори този допир опъна сетивата ми до скъсване след огромното нищо, в което бях живяла.

Сложиха ме на легло и ме завиха с одеяло. Всеки допир до кожата ми беше мъчение. Свих се, решена да не помръдвам, и останах така много дълго.

Накрая осъзнах, че болката е намаляла. Опитах се да отворя леко едното си око. Навън все още беше прекалено светло, но все пак чувството, че ретината ми изгаря, беше изчезнало.

— Макс?

Шепотът събуди всичките ми нерви и по гръбнака ми пробягаха непоносимо болезнени тръпки. Стегнах се и затворих очи. Вече не помнех как се тича, как се бяга, как се води бой.

Исках да ме върнат обратно в камерата, в блаженството на мрака, тишината и нищото.

— Макс, как си?

Чудно — помислих панически. — Просто прелест. Направо идеално.

— Макс, имаш ли нужда от нещо?

Въпросът прозвуча толкова нелепо, че усетих, че се усмихвам.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — прошепна гласът. — Трябва да разбера накъде се е насочило ятото. И какво се е случило във Вирджиния.

Това подейства. Няколко от мозъчните ми връзки проработиха. Отметнах леко одеялото и отворих тънък процеп между клепачите си.

— Знаеш какво се случи във Вирджиния — казах аз. Гласът ми беше слаб и дрезгав, сякаш имах пирони в гърлото. — И ти беше там, Джеб.

— Само накрая, миличка — рече той с притихнал глас. Беше клекнал на пода до кушетката, в която лежах. — Не знам какво се е случило преди това, защо всичко се провали. Не знам накъде се е насочило ятото, нито какъв е планът ви.

Около десет процента от старото ми аз се върнаха.

— Джеб, опасявам се, че се налага да свикнеш да живееш в неведение. — Засмях се лекичко. Прозвучах като задавена котка.

— Това е моята Макс — каза Джеб с умиление. — Смела докрай. И след всичко случило се си в по-добра форма от всеки друг. Но те предупреждавам, че се налага да се включиш в този проект за спасяването на света.

— Ще гледам да го впиша в календара си — изграчих аз.

Бях се опомнила достатъчно, за да се подразня.

Джеб се наведе към мен. Отворих очи и ги впих в лицето му, добре познатото му лице, което навремето олицетворяваше всичко хубаво в живота ми, а сега — всичко лошо.

— Макс, моля те — прошепна той. — Моля те, приеми ролята си. Искат да те ликвидират. Решили са, че си провал.

Голяма новина.

— Кой?

— „Айтекс“. Докато те държат тук, изпробват последното си велико изобретение. Искаха да бъдеш водач с главата, а не със сърцето си, Макс. Опитах се да те науча на това, но може би съм се провалил. Опитват се да заличат сърцето ти, затова те държат тук. Ти обаче държиш на някои неща и на някои хора, Макс. Като мен. Моля те, не позволявай всичко, което се случи досега, да се обезсмисли. Не им давай повод да те елиминират и да започнат отначало с някой друг. Покажи им, че са се заблудили относно теб. Покажи им, че можеш да се справиш.

— Ще им покажа, че мога да ти изтръгна жлъчката през носа — рекох отпаднало.

Зад мен внезапно проехтя плътен глас:

— Бачълдър! Нямаш разрешение да влизаш тук!

Светлината отново угасна, издърпаха одеялото, яките ръце отново ме вдигнаха и ме върнаха в ужасяващата камера.

127

Поведох петимата откачени мутанти през сенките към „Айтекс“.

— Оттук.

Дръпнах настрани няколко храста и им махнах да минат. Най-сетне се беше мръкнало. Преди мислех, че да прекарваш дните си в компанията на Заличители, които играят на покер, е отегчително, но дори това не можеше да се сравнява с изминалия ден.

Не можех да си представя как истинската Макс беше търпяла това. Вече не помнех колко пъти през деня ми се беше прищяло да им се развикам да млъкват и да ме оставят на мира. Тази Ръч непрекъснато дрънкаше, а Ейнджъл и Газопровод водеха спорове от типа небето синьо ли е и кой ден е днес. Не бях открила пукнатини в бронята на Зъба, но беше въпрос на време. Ейнджъл откровено ме плашеше — дъската й хлопаше. Може би беше нестабилна. Трябваше да им го кажа, след като се върнех. Газопровод, изглежда, беше наивен глупак, а Иги — доколкото можех да преценя — беше просто бреме. Поне можеше да готви — незнайно как. Освен това всичките говореха на кучето, сякаш и то беше човек, питаха го какво иска и прочее. По дяволите, та това беше просто куче.

Накрая моментът настъпи. През деня се бяхме включили в обиколката на „Айтекс“ и се бях постарала да подчертая добре слабите места на сградите. А сега щяхме да „проникнем“ вътре. Стараех се да изглеждам предпазлива, сякаш съм нащрек.

Трябва да призная, че се справях чудесно. Не подозираха абсолютно нищо. Упражненията, тренировките, практиката — всичко даваше резултат. Очевидността на това колко по-добра бях аз, новата версия, беше доста удовлетворителна. Всъщност беше направо странно колко послушно ме следваха тези идиоти и колко прилежно изпълняваха заповедите ми. Щом им казах, че ще проникнем в „Айтекс“, те на мига се съгласиха. Дори и проклетото куче. На тръгване от мотела се опитах да го затворя в стаята, но Ръч задържа вратата и то изприпка навън.

— Кучето идва с нас на мисия? — попитах с недоумение.

— Разбира се, че идва — отвърна Ръч с изненада. — Винаги е с нас.

Добре-е-е — казах си наум. — Започва да ми се изяснява защо са решили да ви елиминират.

Но това не беше важно. Така или иначе се подчиняваха на заповедите ми. Поведох ги по затревения хълм, като се оглеждах наоколо — все едно някой можеше да ни залови, представяте ли си? До главната сграда имаше голям квадратен отвор за вентилацията. Ловко развинтихме решетката, запречихме перката на огромния вентилатор с една пръчка и се промушихме вътре. След това извадих пръчката и перката отново се завъртя.

— Чудесна идея — каза Зъба.

Цели две думи повече от всичко, което беше казал цял ден.

Повдигнах рамене.

Знаех колко самодоволна беше Макс, но това не значеше, че и аз трябваше да ставам такава. Тръгнахме напред по вентилационната тръба. Непрекъснато си повтарях да изглеждам напрегната, да се озъртам, да се преструвам, че се чудя накъде трябва да тръгнем. От време на време спирах останалите и слагах пръст пред устните си, сякаш бях доловила нещо. Пълна лудница.

Стигнахме до основната тръба на вентилацията. Престорих се, че се колебая, след което ги поведох по тръбата, която водеше към мазето. Още няколко минути, няколкостотин метра и мисията ми щеше да приключи.

Заедно с тях самите.

128

След срещата с Джеб връщането в изолационната камера беше страхотно облекчение — за около две хилядни от секундата. После се замислих над думите му. Спомних си за ятото, което разчиташе на мен. Спомних си, че бях Макс Непобедимата и че Белите престилки, които ме караха да тичам през лабиринта им, бяха нещастници.

Което обаче не отговаряше на въпроса как да се измъкна оттук?

Пак не можех да се изправя, нито да почувствам каквото и да е. Отново започнах да смесвам мечти и халюцинации — беше страшно трудно да се концентрирам и да си спомня какво трябваше да направя, вместо да се отнеса в кукуландия.

Мисли, Макс.

Внезапно си спомних, че имам Глас в главата си. Глас, някакви идеи?

Какво искат от теб? — попита Гласът за моя изненада. Никога дотогава не беше отговарял пряко на мой въпрос. Поне доколкото си спомнях в този момент.

Хм… Какво искаха от мен? Просто да съм тук. За да могат да вършат разни работи с мен, да ме накарат да скачам през техните обръчи, да ме превърнат в опитното си зайче.

И какво би станало, ако попречиш на плановете им?

Замислих се. Доста биха се ядосали?

Усмихнах се. Как обаче можех да им попреча? Вече бях почти напълно сигурна, че не мога да се измъкна от тази консервена кутия.

Помисли.

Замислих се, осъзнах колко ограничени са възможностите ми всъщност и истински се изплаших. Бях в ситуация, в която бързината, физическата ми сила и находчивостта ми бяха напълно непотребни.

Това просто ме срази.

Ако не бях толкова замаяна, вероятно щях да изпадна в паника.

В случая обаче проблемът ми изглеждаше някак странно отдалечен. Бях уплашена, но в същото време сякаш го гледах отстрани. Губех себе си. Губех разсъдъка си.

Губех себе си… губех мен. Биха се ядосали, ако изгубеха мен. Защото нямаше да могат да ме карат да скачам през обръчите им. Предвид че физическото ми движение беше напълно ограничено, това да изчезна изглеждаше практически невъзможно.

Освен…

Имаше и друг начин да ме изгубят — ако загинех.

Но това би обезсмислило както техните, така и моите цели. А ако… ако можех да ги накарам да решат, че съм мъртва?

Готова бях да се обзаложа, че в камерата имаше все някакви сензори. Когато пуснеш опитното зайче в лабиринта, продължаваш да го следиш, за да видиш какви ще са резултатите. Вероятно от самото начало записваха налудничавите ми приказки и плача ми.

Така. Как да се престоря на мъртва?

Отпуснах се в плътната течност. Тя ме задържа напълно — дори не трябваше да надигам глава, за да дишам. Забавих дишането си. Вдишай, издишай, едно, две, три, четири. Отпуснах всичките си мускули. И после просто… потънах в себе си. Представих си, че съм машина и постепенно изключвам отделните си уреди. Просто накарах всичките си системи да забавят действието си все повече и повече.

Пулсът ми намали ход в ленивата тишина, после забави още. Затворих очи. Всичко застина в тишина. Може би щях да остана в тази влажна гробница завинаги.

Нямаше време, мисъл, движение.

Надявах се, че не съм умряла наистина.

В противен случай щеше да е наистина трудно да открия родителите ни и да спася света.

129

Не виждам смисъл да ви занимавам с отегчителните подробности, но накрая успяхме да стигнем до компютърната зала на „Айтекс“. Засега планът се развиваше идеално.

Изшътках на останалите да се скрият в най-тъмния ъгъл на помещението, а те дори ме послушаха. След това пуснах един от компютрите. Машината заработи с тихо жужене. Бяха ме инструктирали, че Ръч разбира от компютри, затова й направих знак да се приближи.

— Виж какво можеш да научиш за „Айтекс“ — прошепнах. — Побързай, не знам колко време имаме.

Според часовника ми имахме точно шест минути и четиридесет и седем секунди.

— Добре — отговори Ръч шепнешком.

Настани се на табуретката и веднага отвори менюто „Изброй програмите“. После включи операционния прозорец и затрака някаква неразбираема поредица букви.

Въздъхнах и зачаках да запецне, за да се намеся аз. Бяха ме научили на всичко необходимо, за да доведа останалите, където трябваше.

— Ето, готово — прошепна Ръч.

Пред удивения ми поглед на екрана заизскачаха прозорец след прозорец с информация, всички с надпис: „С ограничен достъп“. Хм. Тази мутантка може и да беше по-умна, отколкото изглеждаше. Току-виж все нещо се беше получило както трябва с нея.

— Добре, започвай да четеш — наредих и надникнах през рамото й.

Времето на изродчетата изтичаше.

130

Аз, Максимум Райд, бях мъртва, но явно никой не го забелязваше.

Дали пък наистина не бях умряла? Бях на път да ми стане все едно.

Най-сетне — най-сетне! — похитителите ми се усетиха, че вместо интересен лабораторен екземпляр си имат доста пасивно мъртво тяло.

Потънала в дълбок транс, имах само част от секундата, за да се подготвя, преди да отворят с трясък капака на камерата и вътре да нахлуе изпепеляваща ретините ми ослепителна светлина. Да остана неподвижна беше най-чудовищното предизвикателство в живота ми.

Чуха се гласове.

— Какво става? Кой я наблюдаваше? Ще ни откъснат главите!

Нечии ръце отново ме сграбчиха и ме извадиха от камерата. И за пореден път това беше най-ужасното и болезнено нещо, което можех да си представя. Този път обаче се насилих да отворя очи, да стъпя на земята и да изрева.

С разтреперани колене разперих криле и се постарах да изтръскам течността по тях. Потресът по лицата, които зърнах за кратко, бързо се замени от гняв. С втори дрезгав и прегракнал вик, който прозвуча далеч по-безобидно, отколкото целях, се хвърлих напред. Видях неясните очертания на прозорец и се затичах към него, като едва се задържах на омекналите си като гума крака. Щом стигнах, се хвърлих към стъклото с ръце, сграбчили мокрите ми дрехи и криле.

Дано стъклото да не е армирано — ми мина през ума в последния момент.

Явно не беше, защото успях да го разбия с трясък. Почувствах се сякаш върху всички клетки в тялото ми беше връхлетял камион. Изпищях от болка, усетих влажния въздух по кожата на лицето си и полетях надолу.

Опитах се да раздвижа криле и да си припомня познатото усещане на вятъра по тях — по леките ми прекрасни платна от мускули, пера и кости. Усетих единствено вкочаненост и безжизненост, сякаш ме бяха потопили в упойка.

Действай, за Бога, действай! — помислих и си представих как се превръщам в купчина останки на земята около пет етажа по-надолу.

Навън беше тъмно — облекчение за очите ми. Отворих ги и съзрях земята, която се носеше към мен прекалено бързо. Отново разперих криле отчаяно с надеждата да ме подхванат и да ме понесат във въздуха.

И се получи — точно когато голите ми стъпала се удариха в тревата. Заиздигах се тромаво нагоре, като се опитвах да си спомня как се лети — как да движа мускулите си и как да отпусна плешките си, за да им позволя да се движат по-свободно. Издигнах се на нивото на счупения прозорец, от който стърчаха няколко ядосани лица. С изключение на едно — това на Джеб. Той протегна, вдигна палец и викна:

— Ще се видим скоро, съкровище!

Зареях се нагоре. Вятърът издуха мокрите кичури коса от лицето ми.

Този човек беше напълно побъркан!

131

— Леле, колко работи има тук — прошепна Газопровод, докато четеше през рамото на Ръч.

Ами, не думай — помислих си аз. Не бях подготвена за чак толкова много информация за „Айтекс“. Замислих се дали са очаквали хлапето да ги хакне толкова успешно.

Ръч преглеждаше бързо документите. От време на време надзъртах към часовника си, готова да поведа останалите към втори етап на тазвечерното представление.

— Интересно… — каза Ръч и внезапно застина като камък над клавиатурата. — Интересно дали Джеб е бил тук. Усещам нещо.

Олеле — помислих си. — Взе да става зловещо.

— И какво би търсил Джеб тук? — троснах се на глас. — Той няма нищо общо с „Айтекс“.

— Макс, усещам енергията му. Бил е тук. Може би в документите на „Айтекс“ има нещо за него, за нас.

Пръстите й затракаха по клавишите.

— Какво правиш? — прошепнах аз. — Без импровизации. Придържай се към плана!

С раздразнение огледах останалите. Газопровод и Иги се бяха скрили под едно бюро и Газопровод се беше втренчил в нещо. Зъба пазеше до вратата.

Ейнджъл и противният й бълхарник стояха напълно неподвижни плътно до Зъба. С досада забелязах, че Ейнджъл е затворила очи. Намерила кога да дреме! Внезапно тя ококори очи и ме погледна право в очите. Усмихнах й се окуражително и се обърнах към Ръч.

— Боже мили! — прошепна тя и посочи екрана. — Гледай, гледай!

Пред недоумяващия ми поглед той се покри плътно с купища документи. Най-отгоре имаше снимка на някакво бебе с бяла болнична гривна, на която пишеше: „Аз съм момиче! Името ми е Моник“. Моник беше добавено на ръка.

— Това съм аз като бебе! — възкликна Ръч.

Нямах представа откъде й хрумна това, но нямаше значение. Започна да прехвърля документите и се натъкна на цял куп чертежи, технически планове, схеми и проекти. Вгледах се по-отблизо и повдигнах вежди. Бяха плановете за рекомбинация на бебешка ДНК с присаждане на птича ДНК в стволовите клетки.

— Макс, Макс, виж само! — прошепна Ръч и посочи.

И ето, в края на някакъв дълъг медицински формуляр се мъдреше подписът на Джеб Бачълдър.

— Боже мили! Макс, това не е за вярване! Зъб?

Зъба се приближи безмълвно, зачете над рамото й и присви очи. Не разбирах — защо Джеб Бачълдър се появяваше в документацията на „Айтекс“? Нали трябваше да намерим информация за това какви злини се вършеха в компанията, а не за учени от Училището?

Ръч цъкна върху един линк и отвори малък видеоплейър. Файлът се казваше „Родители, два дни по-късно“.

Започна размазан запис на двойка чернокожи. Жената плачеше, а лицето на мъжа беше застинало в болезнено изражение, сякаш току-що беше станал свидетел на ужасен инцидент. Жената заговори: „Бебчето ми! Кой би откраднал моето бебе? Името й е Моник! Ако някой знае къде е бебчето ми, моля, моля, нека да я върне. Тя е всичко за мен!“ Жената избухна в плач и не можа да продължи.

Това не бяха нещата, които се предполагаше да открием. Трябваше да изровим купища документи, разкриващи, че „Айтекс“ замърсяват планетата, унищожават природните богатства, използват детски труд и прочее. Против волята си се заинтригувах от откритията на Ръч.

— Няма логика — казах, след като записът свърши. — Нали преди малко видяхме медицинското разрешително.

Ръч подсмръкна и се върна на разрешителното. Отдолу стояха подписите на родителите на Моник, с които те упълномощаваха някакъв човек на име Роланд Тер Борщ да „изследва“ детето им.

Като се вгледахме обаче, установихме, че подписите и на двамата родители бяха досущ като този на Джеб Бачълдър.

Това ме свари неподготвена. Прочетеното беше в пълно противоречие с онова, което ми бяха казали. Къде беше истината? Ръч продължи надолу в документа през сълзи. На екрана изплува голяма снимка на жената. Изглеждаше състарена и невероятно тъжна. През снимката беше сложен червен печат: „Елиминирана“.

Внезапно главата на Иги щръкна над бюрото. В едната си ръка държеше някакви жици.

— Някой идва — каза той.

132

Свободата си е свобода, дори и човек да е подгизнал, практически да е загубил здравия си разум и да не може да овладее собствените си мускули.

Първа спирка — „Туайлайт Ин“. Огледах внимателно, но беше чисто. Тойотата все още си стоеше на паркинга. В стаята обаче нямаше никого, въпреки че нещата ни бяха вътре. Дали ятото не беше тръгнало да ме търси?

Изгълтах няколко залъка и набързо опаковах целия ни багаж. Взех всичко и отлетях — след около шестметрова засилка по паркинга скочих във въздуха, разперих криле и се понесох по вятъра.

Непрекъснато се оглеждах за летящи Заличители, но от тях нямаше и помен. Раниците бяха прекалено тежки — трябваше да ги оставя някъде и да освободя ръцете си.

Скрих багажа на върха на един бор. Следваща спирка — обратно на мястото, от което се бях измъкнала. Заприличвах все повече на предишното си аз, а предишното ми аз в момента беше жадна за мъст разгневена маниачка. Стрелнах се в нощното небе, движена от мощта на гнева си. Цял живот Белите престилки ми бяха причинявали ужасни, нечовешки, непростими неща — на мен и на останалите. Бяха отвлекли Ейнджъл. Сега обаче наистина прекалиха.

Да ме затворят в някаква проклета консерва!

Учудвах се, че изобщо можех да мисля в подобен момент, както и че бях в състояние да летя. Криех се между короните на дърветата и се стрелках под, над, между боровете.

Когато излязох от гората, описах стремителен кръг около целия комплекс от седем огромни постройки. Върнах се по следите си и затърсих счупения прозорец. Открих го и получих така желаното потвърждение, че наистина ме бяха затворили тук, че компанията стоеше зад всичко това. И че Джеб беше свързан с „Айтекс“.

Сега оставаше да намеря ятото.

Стрелнах се обратно към гората и спрях рязко в сумрака на дърветата. Спуснах се леко на земята и разтръсках криле. Чувствах се прилично, сякаш бях изкарала грип, но вече се възстановявах. Свивах и отпусках юмруци до тялото си. Направо ми се искаше да се появи някой Заличител. Имах нужда да разкъсам нещо на парчета.

Свих криле и се промъкнах в сенките към главната сграда.

Движех се приклекнала, заковала очи в осветените й прозорци. Нещо ме докосна по главата и посегнах разсеяно, за да го махна. Ръката ми докосна гладко, хладно… и живо тяло.

Сепнах се и дръпнах ръка. Тялото падна глухо върху мен. Змия!

Успях да сдържа писъка си, но все пак изскимтях ужасено.

133

И внезапно навсякъде наоколо плъзнаха змии. Двуметровите черни гадини се сипеха отгоре ми, увиваха се около краката ми, гърчеха се на пътя ми, плезеха езици срещу мен. За да ги махна от себе си, се завъртях в някакъв лудешки танц, с който се надявах да ги разкарам, но те сякаш нямаха край.

Бях на път да обезумея. Единственото, което ненавиждах повече от тесните тъмни пространства, бяха гнусните змии!

— О, Боже, Боже, Боже — редях задъхано и дърпах поредното тяло от себе си.

Усетих, че ме завладява истерия и скоро ще се срина.

Приклекнах, стегнах мускули и скочих право нагоре във въздуха. Разперих криле с всички сили. Усетих как змиите се плъзгат по тях и потръпнах погнусено. Боже, помощ, помощ, помощ! Във въздуха смених скоростта и преминах в свръхзвуков режим. Змиите взеха да се изхлузват — падаха и се стопяваха в тъмнината под мен. Така се бях разтреперила, че едва овладявах полета си, но най-сетне се отърсих и от последната от тях.

Змии! Гнусни змии! Откъде се бяха появили? Ненавиждах, ненавиждах, ненавиждах змии.

Страхуваш се от тях — обади се Гласът ми с обичайното си хладно равнодушие.

Благодаря за информацията — изкрещях му наум.

Страхът е слабото ти място. Трябва да се пребориш с всичките си слаби места.

Бях толкова ужасена и ядосана, че се уплаших, че ще повърна. Това поредното изпитание ли беше? Или си го бях въобразила? Стомахът ми се бунтуваше, а адреналинът в кръвта ми кипеше. Главата ми щеше да се пръсне.

Ятото. Трябва да намеря ятото.

Браво, Макс. Не изпускай целта от очи.

— Майната ти, Глас.

Изпънах рамене, стиснах зъби и обърнах на 180 градуса — обратно към „Айтекс“.

Отлично, Макс. Понякога наистина ме впечатляваш.

134

Този, слепецът — Иги — откъде научи, че някой идва? Беше като прилеп! Дали не му бяха сложили и ДНК от прилеп…

Тряс!

Ари нахлу през вратата на компютърната зала.

— Пръснете се! — извика Зъба и се хвърли към кучеликото момче.

Какво търси този дървеняк тук? — удивих се аз. Очаквах да се появи специалният отряд за елиминация на „Айтекс“, а не някое от смотаните вълчета. Къде беше отрядът? Погледнах часовника си и реших да видя как двамата мутанти се налагат един друг на пода.

Поне докато Газопровод не извика:

— Паяци!

Под вратата се появи огромно количество паяци, черен килим с космати крачка, който пълзеше към него като лава.

Ари внезапно се откъсна от Зъба и се огледа кръвожадно наоколо.

— Ето! — обадих се аз.

Сграбчих Ейнджъл за тънките мишници и я задържах. Тя се опита да ме блъсне към изхода, но се запънах с пети.

Ухилен, Ари се метна към нас и ухапа Ейнджъл под лакътя. Тя нададе пронизителен писък, който ме накара да потръпна.

— Не-е-е! — изрева Зъба от другия край на помещението, но някаква клетка се появи от нищото и се стовари отгоре му.

— Плъхове! Плъхове! — нададе вой Ръч и се покатери на едно от бюрата.

Взе да скача от маса на маса, насочвайки се към изхода, но накъдето и да тръгнеше, след нея се понасяше орда цвъртящи плъхове с голи розови опашки. Няколко се покатериха по крачолите й и я накараха да спре на място. Тя закри лице с ръце и се разпищя.

Накрая всички пищяха с пълно гърло. Настана пълен хаос. Всички присъстващи, с изключение на мен, преживяваха най-ужасния си кошмар и се бяха сблъскали с най-големия страх в живота си — дори и псето. То се беше пъхнало под една маса и гледаше ужасено купа обикновена кучешка храна.

Все още държах Ейнджъл, която се бореше далеч по-ожесточено, отколкото си бях представяла. Риташе и мен, и Ари, въпреки че от огромната рана на ръката й шуртеше кръв.

Не се сдържах и се усмихнах — ама че упорито малко мутантче!

С крайчеца на окото си забелязах Зъба, който ме изгледа невярващо и взе да блъска решетките на клетката си.

— Банда! Банда! — извика той. Плътният му глас надвика пронизителните им писъци. — Това не може да е истина! Не е истина!

Ще ти се да не е, изрод — помислих си аз.

135

Представете си: можех да проследя миризмата им. Не знам дали това беше някакво новопоявило се умение, или просто се бяха поомирисали, но можех да проследя пътя, по който беше минало ятото.

Бяха влезли през вентилационната система. Последвах ги, като дори се върнах назад няколко пъти, както бяха направили и те. Накрая усетих, че са наблизо, и когато се съсредоточих, успях да доловя шепот. Стигнах до отдушник, който гледаше към компютърна зала в мазето, донякъде подобна на онази в Института. Дали пък някой интериорен дизайнер не специализираше в работата за луди учени?

Ето го Зъба! Охраняваше вратата. Ейнджъл следеше Тото да пази тишина. Огледах другия край на залата. Ръч седеше на компютъра и четеше нещо. По бузите й се стичаха сълзи, от което сърцето ми се сви. И внезапно… видях нея.

Другата аз.

— Макс, Макс, виж само! — каза Ръч и се обърна към нея.

Кръвта замръзна в жилите ми.

Изглеждаше точно като мен. Отметна нетърпеливо коса точно както го правех аз.

В гърдите ми се надигна нов прилив на гняв и се задъхах. Бяха си позволили да направят резервна Макс и просто ме бяха заменили. Това получаваше седемнайсет точки по скалата за злодеяния от едно до десет.

Щях да убия другата Макс. Ами ятото ми? Защо не се усещаха? Нима тя беше толкова съвършена имитация? Вярно, можех да се закълна, че сякаш гледах холограма или видеозапис как самата аз общувам с Ръч.

Огледах се отново — и видях, че Ейнджъл е впила очи право в мен през отдушника.

Скрих се моментално, за да не ме издаде. След което ми мина ужасяваща мисъл: ами ако Ейнджъл решеше, че аз съм измамницата? Ако фалшивата Макс ги беше заблудила?

Боже, трябваше да сложа край на това на мига!

Мрачно се заех да отворя скобите, с които беше закрепена решетката на отдушника. И изведнъж видях как под мен любимият ми противник влита в компютърната зала. Ари. Този път трябваше да приключа с него веднъж завинаги.

Същевременно трябваше да се справя и с най-ненавистния си враг — мен.

136

Посред целия хаос и писъците някакъв трясък ни накара да обърнем глави. Не можах да повярвам — старата Макс, Максимум Райд, се спусна през отдушника и влезе в залата. Откъде се беше взела? Нали уж щяха да се погрижат за нея!

Но не, беше ни открила и изглеждаше наистина бясна.

— Поканата ми явно се е загубила по пощата — рече тя язвително, — но нямам нищо против да дойда на празненството ви неканена.

В същия миг паяците, плъховете и клетката изчезнаха. Докато останалите се оглеждаха объркани — съвършено олицетворение на думата тъпаци, — аз изругах под нос. Чуден момент за срив в последната свръхсекретна холографска система за виртуална реалност на големите шефове! Това — заедно с несвоевременната поява на очарователната ми предшественичка — щеше малко да затрудни изпълнението на задачата ми.

— Макс? — удиви се Ари и зяпна другата Макс.

— Макс! — извика Ръч.

— Да — отговорихме и двете.

Другата Макс ме изгледа и присви очи.

— Казват, че имитацията е най-искреното ласкателство — рече с презрение. — Така че, предполагам, че много държиш да ми се подмажеш.

— Коя си ти? — казах аз и се опулих. — Измамница!

— Не, не е. — Онова, плашещото хлапе, Ейнджъл, се обърна и ме изгледа. Ръката й кървеше на мястото, където я беше ухапал Ари. — Ти си измамницата.

Преглътнах яростта си. За коя се мислеше тази, с тъпото си кученце? Усмихнах се загрижено.

— Но, Ейнджъл — пропях с пропит с искреност глас, — как може да говориш така? Знаеш коя съм аз.

— Знам, че аз съм Ейнджъл — каза тя. — И кучето ми не е тъпо. Ти си тъпата, щом си мислиш, че можеш да ни изиграеш. Мога да чета мисли, идиотка такава.

137

Стомахът ми се сви на топка, твърда като гранит. Никой не ме беше предупредил за това.

— Да, идиотка такава — каза кучето.

Зяпнах насреща му. Говореше ли? Това някакъв номер ли беше?

Максимум Райд огледа мутантите един по един. Те я запрегръщаха, а аз я стрелнах със злобен поглед. Не можех да повярвам, че се беше появила и беше съсипала всичко.

— Хайде, време е да излекуваме личностното ти разстройство — изръмжа другата Макс и се обърна към мен.

Лицето й беше пребледняло, а ръцете й бяха свити в юмруци.

— Взе ми думите от устата — изръмжах и аз и се приготвих за бой. — Да не си посмяла да пипнеш ятото ми!

— Чудесно, двете сте се запознали.

И двете се обърнахме. На прага на залата стояха група учени в бели лабораторни престилки.

— Макс, добре ли си? — попита Джеб Бачълдър.

Понечих да кажа „да“, но осъзнах, че не гледа мен. Притесняваше се за другата Макс, за нея го беше грижа. Мен можеше да ме прежали.

В гърдите ми се надигна гняв. Бях точно като Макс, бях Макс, бях по-добра от нея във всичко. Но за всички тук бях боклук. Бях самото нищо. Никой.

Един от другите учени пристъпи напред и каза с плътен глас:

— Ликвидирай старата версия. Непотребна е. Срокът й на годност изтече.

Гледаше ме — явно честта да го направя се падаше на мен.

Без да мисля, се хвърлих с главата напред към другата Макс, право през една от масите.

Тя го очакваше, но безумната завист и яростта бяха на моя страна. Забих се в нея и я блъснах в стената. Тя мигновено се окопити и зае бойна позиция.

— По-добре не го прави — каза застрашително. — Не съм за теб.

— Лъжеш се! — отвърнах с презрение.

— Ъ-ъ, Макс? — обади се Газопровод. — Да знаеш, че…

— Млъквай! — излаях насреща му и отново се хвърлих към Максимум Райд.

Учените и Джеб се дръпнаха от пътя ни. Затъркаляхме се по масите, вкопчени една в друга. Тя успя да вдигне юмрука си и ме удари в главата. Извиках от болка.

Забих коляно в корема й и чух удовлетворително „Уф!“.

Силите ни бяха равни — прекалено равни. Удряхме бясно, размахвахме юмруци, нанасяхме ритници, оставяхме синини. Но накрая се раздалечихме и взехме да се обикаляме предпазливо.

— Може да има само една Макс — каза Джеб тихо.

— Да, истинската — обади се Ари.

Ученият с плътния глас скръсти ръце на гърдите си.

— Да видим дали онова, което твърдиш за нея, е вярно, Бачълдър.

Изкрещях, спуснах се отново към Макс и я съборих. Тя ме хвана за косата и ми нанесе такъв удар с глава, че ми излязоха свитки, но не я пуснах. Заблъсках тялото й с юмрук — един, два, три удара. На третия бях убедена, че чух реброто й да се пука. Чувството беше върховно.

— От вас зависи коя ще оцелее — каза Джеб. — Нека победи по-силната Макс.

138

— Млъквай, глупако! — излая Максимум Райд срещу него точно преди аз да кажа същото.

Двете скочихме на крака и се спогледахме. Сякаш се виждах в огледало. Чувството беше много странно.

Но трябваше да я премахна. Имаше една Макс в излишък. Отново изревах, метнах се напред и я изненадах със страничен ритник, който отново я събори на земята. Скочих отгоре й, седнах на корема й и я фраснах право в носа. Тя потръпна, главата й се отметна встрани, а от носа й рукна кръв.

— Мислиш се за голямата работа — изсъсках аз.

Тя взе да се боричка под мен, но аз притиснах ръцете й към тялото с колене и я хванах за гърлото.

Това можеше да приключи само по един начин: с моята победа. Бях създадена, за да оцелявам. Съдбата ми беше да надвивам всяко по-слабо от мен същество, което се изправеше на пътя ми. Само това ме интересуваше. Слабото място на Макс беше, че тя мислеше и за всичко останало — за тъпото си ято, за тъпите си родители, за предателството на Джеб, за куп други неща, но не и за онова, за което трябваше.

При мисълта колко жалка беше, се изкикотих с глас. Бях готова да я смачкам.

Но внезапно тя изви гръб, изръмжа и ме блъсна силно встрани. Скочи на крака и ме изрита в брадичката с такава сила, че ударих глава в пода и едва не загубих съзнание. Възседна ме точно както го бях направила аз преди секунди, хвана ме за гърлото с две ръце и започна да стиска. Течащата от носа й кръв й придаваше освирепял, неудържим вид. Едното й око се беше затворило от отока, но въпреки това ме държеше в стоманена хватка. Сграбчих ръцете й и се опитах да ги махна, но не можах да я помръдна.

— Макс? — обади се Газопровод отново. Нито аз, нито тя му обърнахме внимание. — Важно е…

Боже мой — помислих си с лека изненада, без да спирам да се съпротивлявам. — Тя ще победи.

Никога не ми беше минавало през ума, че това е възможно. Във всички възстановки, през които бях преминала, във всички упражнения, винаги побеждавах аз. За свое учудване обаче зрителното ми поле взе да се свива и започна да ми притъмнява. Опитах се с всички сили да я отърся от себе си, но тя беше по-силна от мен.

— Може да има само една Макс — дочух в полусъзнание думите на Джеб. Долетяха някъде отдалеч и прокънтяха в главата ми.

Това… е… всичко… — помислих си замаяно. — Това… е… краят.

Изведнъж хватката около гърлото ми се отпусна.

Въздухът нахлу в гърдите ми като бесен разпенен поток. Картината пред очите ми изсветля и с хриптене отново започнах да дишам.

Старата Макс слезе от гърдите ми. Закашлях се, хванах се за гърлото и с усилие успях да седна на пода.

— Аз съм по-силната — изкрещя тя на учените. — По-силна съм от вас. Защото няма да ви доставя удоволствието да убия това момиче. Няма да падна на вашето жалко ниво!

139

— Макс — каза Джеб с изненада в гласа. — Не може да има две Макс.

Погледнах към фалшивата Макс под мен, която гълташе въздух като риба на сухо. Бях видяла как зениците й се свиват до размерите на карфица и бях усетила колко близо съм до това да я довърша. Но опитното зайче беше решило да избяга от лабиринта.

— Тогава не трябваше да правите втора Макс — казах студено. — Проблемът си е ваш.

— Не разбираш — започна един от учените. — Само една от двете може да осъществи съдбата си и да изпълни мисията.

Това прозвуча тъпо и високомерно. Без да изпускам фалшивата Макс от очи, се върнах при ятото и се подготвих или да бягаме, или да се бием.

— Честно казано — обърнах се към Бялата престилка, — струва ми се, че не сте премислили нещата добре. Сериозно. Включили сте ни в уравнението и сте предвидили някакъв резултат. Е, имам новини за теб, умнико.

Огледах групата учени, Джеб, Ари. Адреналинът все още бушуваше във вените ми, от носа ми течеше кръв и ми се искаше да сритам още нечий задник.

— Във вашето уравнение ние сме променливите. И се променяме. — Думите ми излизаха като злобно съскане. — Онова, което вие, тъпи боклуци, не можете да проумеете, е, че аз всъщност съм човешко същество, по дяволите. — Посочих другата Макс, която беше застанала на четири крака и се опитваше да се изправи. — Тя също е истинска. И е човек. С всички ни е така! Писна ми да скачам през вашите обръчи. Може да се самозалъгвате, че го правите, за да спасите света, но всъщност сте орда ненормални кукловоди, които вероятно не са можели да излязат с момиче и в гимназията.

Обикалях наоколо наистина ядосана. Потта, която се лееше от челото ми, започна да смъди в драскотината на бузата ми.

Неочаквано се разнесе вой на аларма. Чуха се викове и тропот на обувки.

Джеб и останалите учени се спогледаха. Все още не можех да осмисля какво точно става. Те бяха ли част от „Айтекс“, или не?

— Макс? — каза Газопровода.

— Трябва да се омитаме — казах трескаво.

Огледах се за възможни пътища за бягство, след което ми просветна — намирахме се под земята. По дяволите. Играта определено щеше да загрубее.

Джеб и другите Бели престилки отстъпиха назад към Заличителите. Фалшивата Макс изглеждаше объркана — явно не можеше да реши на чия страна да застане. За малко да ми стане жал за нея.

— Макс, наистина…

— Какво? — троснах се и се обърнах към Гази. — Ако не си забелязал, в момента е доста напечено. Какво толкова важно има?

Той ме погледна чистосърдечно с големите си сини очи, които толкова приличаха на тези на Ейнджъл.

— Залегни.

За части от секундата се озовах на пода, претърколих се под една маса и закрих глава с ръце. Когато някое обикновено осемгодишно момче каже „залегни“, вероятно ви очаква струя от воден пистолет. Когато Гази каже „залегни“, подгответе се за сътресение с адски мащаби, при това много скоро.

БА-А-АМ!!!

Тъпанчетата ми писнаха от силата на взрива. В устата ми на мига нахлуха прахоляк, власинки от килима и някаква течност, за чийто произход предпочитах да не се замислям. Ударната вълна ме изхвърли на около метър и двайсет, както си бях на кълбо, след което отгоре ми падна нещо и ми изкара въздуха. Вторичните гърмежи и новия по-слаб взрив ме накараха да се свия още по-плътно, но на мига, щом експлозиите престанаха, изправих гръб, изстенах и успях да отърся отломките от себе си.

— Докладвайте! — извиках аз и се закашлях яростно от нахлулия в дробовете ми прах.

Бях засипана с големи парчета от масите и мазилка от тавана. Щеше да е същинско чудо, ако нямах счупени кости. Имах чувството, че ме е блъснал огромен камион, може би дори два.

Успях да се изправя несигурно между пристъпите кашлица.

— Докладвайте! — извиках отново на ръба на истерията.

140

Залата беше пълна с облаци прахоляк и навсякъде се носеха влакна от килима. Червените аварийни лампи бяха светнали и оцветяваха всичко наоколо в злокобно кърваво сияние.

Все още не бях получила отговор от никого. Извиках още по-силно:

— Докладвайте!

Запровирах се между отломките. С един бърз поглед установих, че няколко от Белите престилки се бяха озовали на грешното място в грешното време — бяха се проснали в безсъзнание на пода. Не виждах Ари никъде, но изпод купчина отломки се подаваха два крака. Не ми бяха познати.

В другия край на стаята Джеб с мъка се опитваше да се изправи. Целият беше в прах, а от брадичката му течеше кръв.

— Тук съм! — каза Ейнджъл и изпитах първата вълна облекчение.

— Тук — изхриптя Ръч и изпълзя изпод останките на едно бюро, кашляйки.

— Тук — гласът на Тото дойде иззад един преобърнат стол, който изритах настрана. Целият Тото беше плътно сив, с изключение на очите. — И не съм доволен от този факт, повярвай ми — добави той мрачно.

— Тук — дочу се и тихият спокоен глас на Зъба и той се появи от вдлъбнатината, която беше оставил в отсрещната стена. Вероятно доста го беше заболяло.

— Това беше жестоко — викна Гази и скочи на крака. От тялото му се посипаха парченца от мебелите и стените.

— Определено е десетка — каза Иги и се измъкна изпод останките на едно бюро. — Заслужава я дори само за звуковата вълна.

За около минута след взрива беше настанала злокобна тишина, но сега от коридора прозвучаха гласове. Отново чухме нечии заповеди, щракане на оръжия, тичане. Само че сега стъпките не звучаха толкова уверено. Изпод отломките се дочуха стонове.

Огледах се отново и установих, че ятото беше невредимо и бяхме готови да тръгваме. Както и че…

…в стената на мазето зееше огромна дупка, през която можеше да мине и камион. Отворът водеше навън в нощта.

— О, прекрасно — каза Ръч.

Ухилих се и едва не се разплаках. Ятото за пореден път бе оцеляло. Животът ни непрекъснато увисваше на тънък косъм. Всеки път, когато се опитваха да ни победят, ние им доказвахме, че с нас шега не бива. Бях толкова горда, толкова бясна, а, като се замислих, и толкова охлузена.

— Напълно си права — казах и забързах към дупката.

Щом се изравних с Гази, протегнах ръка.

— Отлична работа — казах и плеснах длан в неговата.

— Макс? — каза Ейнджъл.

Изглеждаше като посипана със сиво брашно.

— Да, мъниче?

— Сега ще си тръгваме ли?

— О, да — казах аз. — Определено е време…

— Да се омитаме оттук! — извикахме всички в един глас.

— Тото! — плеснах и протегнах ръце.

Дребното кученце се затича и скокна в прегръдките ми. Изплези език, готово да ме близне доволно, но видя изражението ми и се отказа.

Шестимата — седмината — се втурнахме навън през дупката и полетяхме право нагоре като същински виртуози.