Укротителят на лъвове

Съдържание

Авторски права

За автора

Анотация

Укротителят на лъвове

Издателство „Колибри“

Книжарници в Cофия

Авторски права

Camilla Läckberg

LEJONTÄMJAREN

© Camilla Läckberg, 2014

First published by Forum, Sweden

Published by arrangement with Nordin Agency AB, Sweden

© Любомир Гиздов, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

ИК „Колибри“, 2017

ISBN 978-619-150-985-0

За автора

Сега, когато скандинавската криминална литература твърдо се установи на върха на жанра, става ясно, че Хенинг Манкел и Стиг Ларшон са две утвърдени, но не останали без конкуренция имена. Третото, вече известно в цял свят, е Камила Лекберг, нашумяла гръмко в родната си Швеция и преведена на повечето езици. Тя има в портфолиото си седем романа, първия от които държите в ръка, а феноменалният й успех в родината е повторен навсякъде с триумфалното оглавяване на листите на най-продаваните книги. В англоговорещите страни я наричат „шведската Агата Кристи“, но това далеч не е цялата истина. Макар да разполагаме с провинциално селце (в каквото е родена и самата авторка) и с богат набор от заподозрени в едно отвратително убийство, и макар фабулата да е изпипана с майсторството на английската крими-кралица, Лекберг е подчертано съвременна, модерна писателка и предоставя на вниманието ни един много точен, дори задълбочен разрез на днешното шведско общество.

Анотация

Зима във Фелбака. Едно полуголо момиче ненадейно излиза от гората и е блъснато от преминаваща кола. Това е Виктория, изчезнала от 4 месеца. Изчезнали са и други момичета. Патрик Хедстрьом и колегите му започват разследване. В това време Ерика Фалк пише книга за стар случай на убийство – на бивш укротител на лъвове, установил се във Фелбака. Жена му Лайла, осъдена за убийството му, упорито крие някаква мрачна тайна. И не спира да получава в затвора неподписани заплашителни картички. Докато разговаря с нея, докато се занимава с децата си и наглежда сестра си, която изживява поредната криза, Ерика не пропуска да се намеси и в разследването на съпруга си. Постепенно и на двамата започва да им се струва, че между двата случая има връзка. Но каква? Всички замесени в историята лица се държат подозрително. Интригата става изключително заплетена. Фантазията на Камила Лекберг сякаш не знае граници. В крайна сметка всичко се изяснява. Само дето Лайла получава още една картичка. Дали писателката не иска да ни подскаже, че историята ще има продължение?

Укротителят на лъвове

На Симон

Конят усети мириса на страх още преди момичето да се появи откъм гората. Ездачката притисна хълбоците му с пети и го пришпори, макар че нямаше нужда. Двамата бяха толкова добре сработени, че животното, така или иначе, щеше да усети желанието ѝ.

Глухият, ритмичен звук от копитата нарушаваше тишината. През нощта бе навалял дебел слой сняг. Конят си проправяше път през него, а фините снежинки се вдигаха като дим около копитата му.

Момичето не тичаше. Вървеше нестабилно, с неравномерни движения, увила плътно ръце около тялото си.

Ездачката се провикна. Силният вик накара животното да разбере, че нещо не е наред. Момичето не отговори, а просто продължи да върви напред, залитайки.

Приближаваха се и конят се забърза още повече. Силната, остра миризма на страх се смеси с нещо друго, нещо неопределимо и толкова плашещо, че той присви уши назад. Искаше да спре, да се обърне и да се отправи в галоп към сигурността на конюшнята. Това място не беше безопасно.

Пътят лежеше помежду им. Беше пуст, а пресният сняг, който вятърът разнасяше по асфалта, приличаше на лека мъгла.

Девойката продължаваше да върви към тях. Стъпалата ѝ бяха боси, а червеното по голите ѝ крака контрастираше ярко с белотата наоколо. Покритите със сняг клони зад гърба ѝ бяха като бели кулиси. Вече беше съвсем близо до тях, от другата страна на пътя, и конят отново чу ездачката да вика. Гласът ѝ му беше добре познат, но въпреки това прозвуча някак си чуждо.

Внезапно момичето спря. Стоеше насред пътя, а снегът се вихреше около стъпалата ѝ. Имаше нещо странно в очите ѝ. Изглеждаха като черни дупки върху бялото ѝ лице.

Колата сякаш се появи от нищото. Шумът от спирачките проряза тишината, а след него се чу строполяването на тяло върху асфалта. Ездачката дръпна юздите толкова силно, че удилото1 се заби в краищата на устата му. Конят се подчини и спря рязко. Тя беше той и той беше тя. Така се бе научил.

Момичето лежеше неподвижно на земята. Чудноватите ѝ очи бяха обърнати към небето.

1 Частта от юздата, която се поставя в устата на коня и помага за овладяването му при нужда. – Б. пр.

* * *

Ерика Фалк спря пред затвора и за пръв път го огледа по-подробно. При предишните си посещения беше така завладяна от мисълта за жената, с която отиваше да се срещне, че не бе обърнала внимание на самата сграда и околностите. Но тези впечатления щяха да са ѝ необходими за написването на книгата за Лайла Ковалска – жената, която преди толкова много години бе убила брутално мъжа си Владек.

Замисли се как да предаде атмосферата, надвиснала над подобната на бункер постройка, как да накара читателите да почувстват изолацията и безнадеждността. Затворът се намираше на малко повече от половин час път с кола от Фелбака, пуст и уединен, опасан с ограда и бодлива тел, но без кули с въоръжени пазачи, каквито винаги имаше по американските филми. Беше построен единствено с мисълта за функционалност, а предназначението му беше да държи хората вътре.

Отвън затворът изглеждаше необитаем, но Ерика знаеше, че всъщност е препълнен. Поради икономиите и недостатъчния бюджет се налагаше колкото се може повече затворници да делят ограниченото пространство. Политиците в общината нямаха особен интерес да влагат пари в нов затвор – това би довело до загуба на гласове на изборите. Предпочитаха да се задоволят със стария.

Студът започна да се прокрадва под дрехите ѝ и Ерика тръгна към входа. Щом влезе в приемната, пазачът погледна лениво документите ѝ и кимна, без да вдигне поглед. После се изправи и тя го последва по коридора, мислейки си за мъчителното начало на деня. Напоследък като че ли всички сутрини бяха такива. Би подценила ситуацията, ако кажеше, че близнаците просто са навлезли в опърничавата възраст. Изобщо не си спомняше Мая да ѝ е създавала такива проблеми, когато беше на две години, нито пък на каквато и да е друга възраст, ако е за въпрос. С Ноел беше най-зле. Той от самото начало беше по-шумният от двамата, а Антон с радост му подражаваше. Ако Ноел пищеше, пищеше и той. Цяло чудо бе, че тя и Патрик още имаха здрави тъпанчета, като се има предвид нивото на децибелите в дома им.

Друг бич беше обличането на зимните дрехи. Ерика се подуши дискретно под мишницата. Вече започваше да мирише на пот. Когато най-накрая успя да се пребори с близнаците и да им сложи всички дрехи, за да може да ги заведе с Мая на детска градина, времето вече беше толкова напреднало, че нямаше за кога да се преоблича. Е, поне не отиваше на парти.

Връзката ключове издрънча, когато пазачът отключи вратата и въведе Ерика в стаята за посещения. Някак си ѝ се струваше странно и старомодно, че тук още ползваха традиционни ключалки. Но, естествено, по-лесно беше да се сдобиеш с код за електронна брава, отколкото да откраднеш ключ, та може би не беше толкова странно, че старите решения често печелеха пред съвременните.

Лайла седеше зад единствената маса в стаята. Беше обърнала лице към прозореца, така че зимните лъчи, които минаваха през него, създаваха ореол около русата ѝ коса. Решетката от външната страна на стъклото образуваше правоъгълници от светлина по пода. В осветените участъци се вихреха прашинки, които разкриваха, че стаята не е била почистена толкова старателно, колкото би трябвало.

– Здравей – каза Ерика и седна.

Чудеше се защо Лайла се съгласи отново да се срещне с нея. Виждаха се за трети път, а не бе постигнала особен напредък. В началото Лайла изобщо отказваше да я приеме. Нямаше значение колко умолителни писма ѝ пишеше Ерика или колко пъти ѝ се обаждаше. Но преди няколко месеца Лайла внезапно каза да. Вероятно посещенията приятно разнообразяваха монотонния ѝ живот в затвора и докато Лайла беше съгласна, Ерика смяташе да постоянства. Отдавна копнееше да разкаже една история, а не можеше да го стори без нейната помощ.

– Здравей, Ерика.

Лайла впери особения си светлосин поглед в нея. Първия път, когато се срещнаха, Ерика се сети за кучетата, които теглеха шейни. След посещението провери как се казваше породата. Хъски. Лайла имаше очи като на сибирско хъски.

– Защо искаш да се видим, щом не желаеш да говорим за случая? – попита Ерика, минавайки направо на въпроса.

Веднага съжали, че е използвала такава дума. За Лайла станалото не беше случай. Беше трагедия, която продължаваше да я измъчва.

Лайла сви рамене.

– Нямам други посетители – каза тя.

Ерика извади папката със статии, снимки и записки от чантата си.

– Още не съм се отказала – каза тя и почука с пръст по папката.

– Това е цената, която се налага да плащам за малко компания – каза Лайла, неочаквано проявявайки чувството си за хумор, което Ерика забелязваше от време на време.

Леката усмивка промени цялото ѝ лице. Ерика беше виждала нейни снимки от времето преди случката. Не беше красива, а сладка, по някакъв нетипичен, очарователен начин. На снимките косата ѝ беше дълга, най-често пусната и гладко сресана. Сега беше много къса и подравнена. Това не беше истинска прическа, Лайла просто бе подстригана по начин, който показваше, че тя отдавна не се интересува от външния си вид. А и защо да го прави? От много години не беше излизала навън. За кого да се разкрасява тук вътре? За посетителите, които така и не идваха? За другите затворнички? За пазачите?

– Днес изглеждаш изморена – каза Лайла, след като я огледа внимателно. – Тежка сутрин ли имаше?

– Тежка сутрин, тежка вечер снощи, а вероятно и следобедът ще е също толкова тежък. Но с малките деца е така...

Ерика въздъхна дълбоко и се опита да се отпусне. Сама усещаше колко е напрегната след сутрешния стрес.

– Петер винаги беше толкова послушен – каза Лайла и над светлите ѝ очи като че падна було. – Не си спомням някога изобщо да се е държал опърничаво.

– Предния път каза, че бил много мълчалив.

– Да, първоначално смятахме, че му има нещо. Не каза и дума, докато не навърши три. Исках да го заведем на специалист, но Владек отказваше.

Тя изсумтя и сякаш неволно сви ръцете си, подпрени на масата.

– И какво стана, когато навърши три?

– Един ден просто проговори. С цели изречения. Богат речник. Леко фъфлеше, но иначе звучеше все едно винаги е говорил. Все едно годините на спокойно мълчание не ги е имало.

– И така и не намерихте обяснение?

– Не, кой да ни го даде? Владек не искаше да молим никого за помощ. Все казваше, че чужди хора не бива да се месят в работите на семейството.

– Защо според теб Петер е мълчал толкова дълго?

Лайла обърна лице към прозореца и слънцето отново образува ореол около късата ѝ коса. Браздите, които годините бяха издълбали в лицето ѝ, си личаха безмилостно на светлината. Като карта на всички страдания, които бе преживяла.

– Съзнавал е, че е най-добре да бъде колкото се може по-незабележим. Да не създава суматоха около себе си. Петер беше умно момче.

– А Луис? Тя рано ли проговори?

Ерика затаи дъх. Досега Лайла се бе преструвала, че не чува въпросите, свързани с дъщеря ѝ.

Така стана и този път.

– Петер обичаше да подрежда. Искаше всичко да си има място. Когато редеше кубчета като бебе, правеше перфектни, прави кули и винаги се разстройваше, когато...

Лайла млъкна рязко.

Ерика я видя как прехапва устни и се опита със силата на мисълта да я накара да продължи, да изрече това, което старателно заключваше вътре в себе си. Но мигът отмина. Точно както и при предните им срещи. Понякога Лайла като че стоеше на ръба на пропаст и дълбоко в себе си искаше да скочи. Сякаш искаше да се хвърли с главата напред, но някаква по-могъща сила я принуждаваше да отстъпи и да се приюти в сигурността на сенките.

Асоциацията на Ерика не беше случайна. Още при първото си посещение остана с впечатлението, че Лайла живее в свят на сенки. Че сегашният ѝ живот тече паралелно с онзи, който бе водила някога и който беше потънал в бездънен мрак преди толкова много години.

– Понякога имаш ли чувството, че още малко и ще изгубиш търпение с момчетата? Че си на път да преминеш невидимата граница?

Лайла звучеше искрено заинтересована, но в гласа ѝ имаше и умолителни нотки.

Не беше лесно да се отговори на въпроса. Всички родители са усещали как се доближават до границата между позволено и забранено, брояли са тихо до десет, докато в главата им избухват мисли за това какво биха могли да направят, за да сложат край на разправиите и врявата. Но имаше голяма разлика между чувства и реални действия. Така че Ерика поклати глава.

– Никога не бих могла да им навредя.

Първоначално Лайла не отговори. Просто погледна Ерика с искрящите си сини очи. Но щом пазачът почука и съобщи, че времето за посещения е изтекло, Лайла каза тихо, все още вперила поглед в Ерика:

– Само така си мислиш.

Ерика си представи снимките в папката и настръхна.

* * *

Тюра решеше Фанта с равномерни движения. Винаги се чувстваше по-добре в близост до конете. В действителност би предпочела да се грижи за Сироко, но Моли не даваше на никого другиго да го прави. Беше толкова несправедливо. Само защото родителите ѝ притежаваха конюшнята, тя винаги получаваше това, което иска.

Самата Тюра обичаше Сироко. Обикна го още първия път, когато го видя. Той я гледаше и сякаш я разбираше. Комуникираха безгласно така, както никога преди не ѝ се беше случвало, нито с човек, нито с животно. А и с кого би могло да ѝ се случи? С майка ѝ? Или с Ласе? Самата мисъл за него я накара да натисне по-силно с четката, но голямата бяла кобила, изглежда, нямаше нищо против. Вчесването по-скоро ѝ харесваше. Фанта изпръхтя и наведе глава, сякаш се покланяше. За миг на Тюра ѝ се стори, че кобилата я кани на танц. Усмихна се и погали Фанта по сивия нос.

– Ти също си хубава – каза тя, сякаш се опасяваше, че кобилата е чула мислите ѝ за Сироко.

Загриза я съвестта. Погледна ръката си, която още се намираше върху носа на Фанта, и осъзна колко жалка е завистта ѝ.

– Липсва ти Виктория, а? – прошепна тя и наведе глава към врата на кобилата.

Виктория, която се бе грижила за Фанта. Виктория, която бе изчезнала преди няколко месеца. Виктория, която бе била – която беше – най-добрата ѝ приятелка.

– И на мен ми липсва.

Тюра усети гладката козина на кобилата до бузата си, но това не ѝ донесе утехата, на която се надяваше.

Имаше час по математика, но точно тази сутрин не бе могла да прикрие тъгата си и да си даде вид, че всичко е наред. Престори се, че отива да хване училищния автобус, но вместо това потърси утеха в конюшнята, единственото място, където можеше да я намери. Възрастните нищо не разбираха. Виждаха единствено собствената си тревога, собствената си мъка.

Виктория беше нещо повече от най-добрата ѝ приятелка. Беше ѝ като сестра. Сприятелиха се още първия ден в занималнята и оттогава бяха неразделни. Нямаше нищо, което да не са си споделяли. Или може би имаше? Тюра вече не знаеше. През последните месеци преди изчезването на Виктория нещо се бе променило. Сякаш между тях се издигна стена. Тюра изчакваше. Мислеше си, че Виктория рано или късно ще ѝ разкаже какво се случва. Но времето изтече и Виктория изчезна.

– Сигурно ще се върне – каза тя на Фанта, но дълбоко в себе си се съмняваше.

Макар никой да не го казваше, всички знаеха, че трябва да се е случило нещо сериозно. Виктория не беше от момичетата, които биха изчезнали доброволно, ако изобщо имаше такива. Тя бе твърде доволна от живота си и имаше твърде малко приключенски дух. Предпочиташе да си бъде у дома или в конюшнята, дори не искаше да ходи с останалите в Стрьомстад по празниците. И семейството ѝ изобщо не беше като семейството на Тюра. Всички бяха страшно мили, дори батко ѝ. Той винаги бе готов да помогне на сестра си и често я караше до конюшнята, дори рано сутрин. Тюра винаги си прекарваше приятно, когато им беше на гости. Чувстваше се като една от тях. Понякога дори ѝ се искаше наистина да живееха заедно. Като обикновено, нормално семейство.

Фанта я побутна нежно. Няколко сълзи бяха намокрили козината на кобилата и Тюра бързо избърса очи с ръка.

Ненадейно отвън се чу шум. Фанта наостри уши и застана нащрек, като вдигна главата си толкова внезапно, че удари Тюра по брадичката. Остър вкус на кръв изпълни устата ѝ. Тя изруга, притисна ръка към устните си и отиде да види какво става навън.

Когато отвори вратата на конюшнята, слънцето я заслепи, но очите ѝ бързо привикнаха към светлината. Видя Валиънт да галопира през двора, яхнат от Марта, която го накара да спре толкова рязко, че жребецът за малко да се изправи на задните си крака. Марта викна нещо. Първоначално Тюра не я чу, но Марта продължи да крещи. Накрая думите стигнаха до Тюра:

– Виктория! Открихме Виктория.

* * *

Патрик Хедстрьом седеше зад бюрото си в полицейското управление в Танумсхеде и се наслаждаваше на спокойствието. Отиде на работа рано, така че пропусна обличането и пътуването до детската градина – неща, които понастоящем си бяха същинско изтезание, като се има предвид преобразяването на близнаците от сладки бебета в Деймиън от филма „Поличбата“. Не разбираше как две толкова малки човечета могат да изискват толкова много усилия. В момента любимото му време, прекарано с тях, беше вечер, когато седеше до леглата им и ги наблюдаваше как спят. Тогава можеше да се наслади на голямата си, чиста любов, без тя да се смесва с яростното чувство, което изпитваше понякога, когато те ревяха: „НЕЕЕ, НЕ ИСКАМ!“.

С Мая всичко беше толкова по-просто. До такава степен, че понякога го гризеше съвестта, задето с Ерика отделяха толкова много внимание на близнаците и определено пренебрегваха по-голямата им сестра. Тя беше толкова послушна и все намираше с какво да се занимава, така че те просто приемаха, че е доволна. Освен това, колкото и малка да беше, изглежда притежаваше вълшебната способност да успокоява братята си дори по време на най-страшните им изблици. Но това не беше справедливо. Патрик реши днес да се посвети само на Мая и двамата да прекарат вечерта в гушкане и четене на приказки.

В същия миг звънна телефонът. Патрик вдигна разсеяно, все още мислейки си за Мая, но скоро се разбуди и се изправи в стола си.

– Какво каза? – попита той и се заслуша. – Окей, тръгваме веднага.

Навлече набързо якето си и се провикна в коридора:

– Йоста! Мелберг! Мартин!

– Какво, да не гори нещо? – изръмжа Бертил Мелберг, който крайно изненадващо излезе първи от кабинета си.

Скоро към тях се присъединиха и Мартин Мулин, Йоста Флюгаре и секретарката на управлението Аника, чието работно място на рецепцията се намираше най-далеч от стаята на Патрик.

– Открили са Виктория Халберг. Блъснал я е автомобил при източния разклон за Фелбака и в момента я карат с линейка към Удевала. Йоста, с теб тръгваме натам.

– По дяволите – каза Йоста и се втурна обратно в кабинета си, за да си вземе якето.

Тази зима никой не смееше да излезе навън без топли дрехи, колкото и спешна да беше ситуацията.

– Мартин, ти и Бертил ще отидете до мястото на злополуката, за да говорите с шофьора – продължи Патрик. – Обадете се и на техническия отдел и ги помолете да изпратят хората си.

– Ама че шефски го раздаваш днес – измърмори Мелберг. – Разбира се, тъй като аз съм началникът на това управление, съвсем естествено е аз да отида там, където е станала злополуката. Правилният човек на правилното място.

Патрик въздъхна вътрешно, но не каза нищо. Вместо това, следван от Йоста, забърза към един от двата полицейски автомобила на управлението, хвърли се вътре и запали двигателя.

Проклетата пътна обстановка, помисли си той, когато колата занесе на първия завой. Отново беше завалял сняг, така че Патрик предпочиташе да не рискува да излети от пътя и не смееше да кара толкова бързо, колкото му се искаше. Удари нетърпеливо волана с юмрук. Беше едва януари, а като се имаха предвид дългите шведски зими, можеше да се очаква този ад да продължи още поне два месеца.

– Спокойно – каза Йоста и се хвана за дръжката над вратата. – Какво ти казаха по телефона?

Колата отново поднесе и той си пое рязко дъх.

– Не много. Само, че е станал пътен инцидент и че прегазеното момиче е Виктория. Явно на мястото е имало свидетел, който я е разпознал. За жалост, изглежда, че състоянието ѝ е лошо, а е имала и други наранявания, които е получила, преди да я блъсне колата.

– Какви наранявания?

– Не знам, ще видим като пристигнем.

Само час по-късно колата спря пред болница „Удевала“. С бърза крачка двамата влязоха в спешното отделение и веднага спряха един лекар, който според табелката на гърдите се казваше Страндберг.

– Хубаво, че идвате. Момичето тъкмо влиза в операционната. Но не е сигурно дали ще се оправи. Разбрахме, че сте я издирвали, и поради специфичните обстоятелства си помислихме, че ще е по-добре вие да съобщите на семейството. Предполагам, че сте разговаряли с тях неведнъж?

Йоста кимна.

– Ще им се обадя.

– Разполагаш ли с някаква информация за случилото се? – попита Патрик.

– Само, че е била прегазена. Има тежки вътрешни кръвоизливи, както и черепна травма, но още не знаем колко сериозна. Ще я държим под упойка известно време след операцията, за да минимизираме нараняванията на мозъка. Ако оцелее, разбира се.

– Казаха ни, че е имала рани още преди злополуката.

– Да... – каза Страндберг провлачено. – Не знаем с точност кои наранявания са причинени от сблъсъка и кои преди това. Но...

Той като че ли потърси точните думи, след което събра сили и каза:

– И двете ѝ очи ги няма. Както и езика.

– Няма ги?

Патрик го изгледа с недоверие, а с периферното си зрение видя учудения поглед на Йоста.

– Да, езикът е отрязан, а очите по някакъв начин са били... отстранени.

Йоста сложи ръка на устата си. Кожата му бе придобила леко зеленикав оттенък. Патрик преглътна. За миг се зачуди дали това не е кошмар, от който всеки момент ще се събуди. После с облекчение ще установи, че просто е сънувал, ще се обърне и отново ще заспи. Но това беше реалността. Отвратителната реалност.

– Колко време се очаква да продължи операцията?

Страндберг поклати глава.

– Трудно е да се каже. Както казах, има сериозни вътрешни кръвоизливи. Два-три часа. Най-малко. Може да изчакате тук.

Той кимна към една голяма чакалня.

– Ще се обадя на семейството – каза Йоста и се отдалечи по коридора.

Патрик не му завиждаше за предстоящото задължение. Първоначалната радост и облекчение от това, че Виктория е била намерена, бързо щяха да бъдат заменени от същото отчаяние и тревога, с които семейство Халберг бяха живели през последните четири месеца.

Той седна на един от твърдите столовете, докато в главата му се въртяха картини с раните на Виктория. Но мислите му бяха прекъснати, когато една сестра подаде забързано глава иззад вратата и извика Страндберг. Още преди Патрик да успее да реагира, лекарят вече беше изхвърчал от чакалнята. Откъм коридора се чуваше как Йоста говори по телефона с някой от роднините на Виктория. Въпросът беше какво съобщение щяха да получат, когато пристигнат.

* * *

Рики наблюдаваше напрегнато лицето на майка си, докато тя говореше по телефона. Опитваше се да разгадае всяка промяна в изражението ѝ, да чуе всяка дума. Сърцето му биеше толкова силно в гърдите, че той едва дишаше. Татко му седеше до него и Рики предполагаше, че неговото сърце тупти със същата сила. Времето като че бе застинало, сякаш някой го бе спрял точно в този миг. Сетивата му бяха странно изострени. Цялото му внимание беше насочено към разговора, но в същото време чуваше всички останали звуци, усещаше ясно мушамата под сключените си ръце, линолеумът под краката си, както и косъмчетата, които го сърбяха под яката.

Полицията беше открила Виктория. Това бе първото, което разбраха, когато телефонът звънна. Мама разпозна номера и се втурна напред, за да вдигне, а Рики и татко прекъснаха апатичното си хранене в мига, в който тя попита: „Какво се е случило?“.

Без любезности, без „здравей“, без да каже името си, както правеше обикновено, когато вдигаше телефона. В последно време всичко това – учтивите фрази, етикетът, ежедневните неща, които се очакваше да прави човек – се беше превърнало в нещо съвършено незначително, което принадлежеше на живота от преди изчезването на Виктория.

Съседи и приятели непрестанно пристигаха с храна и неловко изричаха добронамерени думи. Но не оставаха дълго. Родителите му не издържаха на въпросите, на доброжелателството, притеснението и загрижеността в очите им. Нито на облекчението им, все същото облекчение, че не тяхното семейство е пострадало. Че децата им са у дома, на сигурно място.

– Идваме.

Мама приключи разговора и остави бавно мобилния телефон върху плота на мивката. Беше от старите стоманени мивки. Мама от години повтаряше на татко, че трябва да я сменят с нещо по-модерно, но татко отвръщаше с мърморене, че нямало защо да сменят нещо, което е здраво, запазено и все още напълно функционално. И мама не настояваше. Просто от време на време повдигаше въпроса, надявайки се татко неочаквано да промени мнението си.

Рики не смяташе, че мама още се интересува от това каква мивка имат. Странно как всичко можеше да изгуби смисъл толкова бързо. Всичко освен това да открият Виктория.

– Какво казаха? – попита татко.

Беше се изправил, но Рики още седеше и се взираше в ръцете си. По изражението на мама разбираше, че няма да искат да чуят това, което има да им каже.

– Намерили са я. Но е сериозно пострадала и лежи в болницата в Удевала. Йоста каза, че трябва да побързаме. Не знам повече.

Тя избухна в плач и залитна, все едно краката вече не я държаха. Татко успя да пристъпи напред и да я улови. Погали я по косата и зашепна успокоително, но по неговите бузи също потекоха сълзи.

– Трябва да опитаме да се стегнем, скъпа. Облечи се и да тръгваме. Рики, помогни на мама, аз ще отида да запаля колата.

Рики кимна и отиде до майка си. Сложи нежно ръката ѝ върху раменете си и я поведе към антрето. Там ѝ подаде шушляковото палто и ѝ помогна да го сложи, така както се облича дете. Първо единият ръкав, после другият. След това Рики дръпна внимателно ципа нагоре.

– Ето – каза той и постави ботушите ѝ пред нея.

После клекна и вкара стъпалата ѝ едно след друго в обувките. Облече се набързо и отвори външната врата. Чу, че татко е запалил колата, и го видя да стърже прозорците така трескаво, че около него се бе вдигнал облак скреж, който се смесваше с дъха му.

– Проклета зима! – изкрещя татко, като натискаше толкова силно със стъргалката, че сигурно щеше да издраска прозореца. – Шибана, проклета зима!

– Влез в колата, татко. Аз ще се погрижа – каза Рики.

Първо помогна на майка си да се качи на задната седалка, после взе стъргалката от баща си. Татко се подчини, без да протестира. Винаги го бяха оставяли да си мисли, че той решава в семейството. И тримата – Рики, мама и Виктория – негласно се бяха споразумели да се преструват, че татко Маркус управлява с желязна ръка, макар всички да знаеха, че той е твърде мил, за да вдигне дори пръст. Вместо това мама Хелена безпроблемно успяваше да се погрижи всичко да става така, както е било замислено. Когато Виктория изчезна, това се промени толкова бързо, че Рики понякога се чудеше дали увереността ѝ изобщо някога я е имало, или мама винаги е била свитият, обезсърчен човек, който сега седеше на задната седалка и гледаше с празен поглед пред себе си. Но сега за пръв път от много време в очите ѝ се виждаше и още нещо, смесица от нетърпение и паника, породена от разговора с полицията.

Рики седна зад волана. Чудно беше как се запълваха дупките в семейството, как той инстинктивно бе пристъпил напред, за да заеме мястото на мама. Сякаш бе обладан от сила, каквато дори не предполагаше, че притежава.

Виктория все му повтаряше, че бил като бика Фердинанд. Наивен и муден на вид, но способен при нужда да се справи с какво ли не. Той винаги се преструваше на недоволен заради прилагателните „наивен“ и „муден“, но тайничко всъщност се радваше на описанието. С радост би бил бикът Фердинанд. Само че вече не можеше да си седи спокойно и да мирише цветята. Това би било възможно само след завръщането на Виктория.

Сълзите му потекоха и той ги избърса с ръкава на якето си. Не си беше позволявал да мисли, че тя няма да се прибере у дома. Ако го бе направил, всичко щеше да рухне.

Ето че сега бяха открили Виктория. Но още не знаеха какво ги очаква в болницата. И Рики имаше чувството, че може би не искат да знаят.

* * *

Хелга Першон гледаше навън през прозореца. По-рано през деня беше видяла Марта да язди с бясна скорост през полето, но сега всичко беше тихо и спокойно. Живееше тук отдавна и гледката ѝ беше добре позната, макар през годините все пак да се бе променила. Старата плевня още си беше там, но оборът, където държаха кравите, за които тя се грижеше, беше съборен. Сега мястото се заемаше от конюшнята, която Юнас и Марта построиха за училището си по езда.

Радваше я, че синът ѝ избра да живее толкова близо до нея, че бяха съседи. Къщите им бяха само на стотина метра една от друга, а тъй като ветеринарната му клиника се намираше в дома му, той често наминаваше да види майка си. Всяко негово посещение правеше ежедневието ѝ малко по-светло, а тя имаше нужда от това.

– Хелга! Хеееелгааа!

Тя затвори очи, застанала до мивката. Гласът на Ейнар изпълни всяко ъгълче на къщата, обгърна я и я накара да свие юмруци. Но тя вече нямаше желание да бяга. То се бе изпарило още преди години. Въпреки че в момента Ейнар беше безпомощен и изцяло зависим от нея, Хелга бе неспособна да си тръгне. Вече дори не ѝ минаваше тази мисъл. Къде би могла да отиде?

– ХЕЕЛГААА!

Единственото нещо в него, запазило някогашната си сила, беше гласът му. Болестите и ампутацията на краката вследствие на небрежното му отношение към диабета го бяха лишили от физическата му сила. Но гласът му беше все така изискващ. С негова помощ я принуждаваше да му се подчинява също толкова успешно, колкото го правеше с юмруците си преди това. Споменът за ударите и болката от синините и счупените ребра бяха толкова живи, че дори само гласът му бе достатъчен да възроди в нея страха и ужаса, че следващия път няма да оцелее.

Хелга изпъна гръб, пое си дълбоко дъх и викна в отговор:

– Идвам!

Качи се бързо по стълбите. Ейнар не обичаше да чака, никога не бе обичал, но тя все пак не разбираше защо е цялото бързане. Той нямаше друга работа, освен да седи и да се оплаква от всичко – от времето навън до това как правителството управлява страната.

– Тече – каза той, когато Хелга се качи горе.

Тя не отговори. Просто нави ръкавите на блузата си и се приближи до него, за да провери какви са пораженията. Знаеше, че това му доставя удоволствие. Вече не я държеше в плен чрез насилие, а чрез нуждата си от грижи, които тя би трябвало да посвети на неродените си деца. Децата, които той изкарваше от тялото ѝ с удари. Оцеля само едно и имаше мигове, в които Хелга си мислеше, че може би щеше да бъде по-добре, ако и това дете бе изтекло в поток от кръв между краката ѝ. В същото време не знаеше какво би правила, ако го нямаше. Юнас беше всичко за нея, беше нейният живот.

Ейнар имаше право. Колостомната торбичка беше потекла. При това доста. Половината му риза беше мокра и изцапана.

– Защо не дойде веднага? – попита той, втренчил в нея воднистите си очи. – Не чу ли, че те викам? Не е като да имаш друга работа.

– Бях в тоалетната. Дойдох възможно най-бързо – каза тя и разкопча ризата му. Дръпна внимателно ръкавите, за да свали дрехата, без да омаже тялото му още повече.

– Студено ми е.

– Ще ти дам нова риза. Но първо трябва да те почистя – каза тя с цялото търпение, на което беше способна.

– Ще хвана пневмония.

– Ще побързам. Не мисля, че ще успееш да се разболееш за толкова кратко време.

– Аха, значи вече си и квалифицирана сестра. Може би разбираш повече и от лекарите, а?

Тя замълча. Ейнар просто се опитваше да я извади от равновесие. Чувстваше се най-добре, когато тя плаче и го умолява да престане. Това го изпълваше със спокойствие и задоволство, от които очите му светваха. Но Хелга не смяташе да му достави това удоволствие. Сега това ѝ се удаваше почти всеки път. През годините повечето ѝ сълзи вече бяха изтекли.

Отиде да налее вода в легена, който държеше в банята до спалнята. Всичко това се беше превърнало в рутина. Да напълни легена със сапунена вода, да намокри парцала, да избърше изцапаното му тяло, да му облече чиста риза. Подозираше, че той сам прави така, че торбичката да протече. Беше говорила с лекаря на Ейнар, който каза, че било невъзможно да има проблеми толкова често. Но въпреки това торбичките продължаваха да текат. А тя продължаваше да чисти.

– Водата е твърде студена – каза Ейнар и потръпна, когато парцалът докосна корема му.

– Ще долея още гореща вода.

Хелга се изправи, отиде в банята, сложи легена под кранчето и завъртя ръкохватката за топлата вода. После се върна обратно.

– Ой! Сега е вряла! Да не искаш да ме изгориш, вещица такава?

Ейнар изкрещя толкова високо, че тя подскочи. Но не каза нищо, просто отново вдигна легена, изнесе го, наля малко студена вода, увери се, че температурата е малко над телесната, и отнесе легена в стаята. Този път Ейнар не възрази, когато парцалът се допря до кожата му.

– Кога ще дойде Юнас? – попита той, след като Хелга изплакна парцала и водата се оцвети в светлокафяво.

– Не знам. Работи. Сега е при семейство Андершон. Имат крава, която ще се тели, но телето е застанало накриво.

– Прати го при мен, когато дойде – каза Ейнар и затвори очи.

– Добре – каза Хелга тихо и отново изплакна парцала.

* * *

Йоста ги видя да се задават по болничния коридор. Почти тичаха към него и той се пребори с инстинктивното желание да побегне в другата посока. Знаеше, че това, което има да им каже, е изписано на лицето му, и беше прав. Веднага щом срещна погледа му, Хелена потърси ръката на Маркус и се сви на пода. Писъкът ѝ отекна в коридора и заглуши всички други звуци.

Рики беше като вкаменен, застанал зад майка си с пребледняло лице, докато Маркус продължи да върви напред. Йоста преглътна тежко и отиде да ги посрещне. Маркус го подмина с невиждащ поглед, сякаш не бе разбрал, сякаш не беше видял изражението на Йоста, което съпругата му веднага бе разгадала. Продължи по коридора, просто вървеше, без някаква видима цел.

Йоста не го спря, а отиде до Хелена и внимателно ѝ помогна да се изправи. След това я прегърна. Обикновено не правеше такива неща. Беше допускал в живота си само двама души: съпругата си и малкото момиче, за което се бяха грижили едно лято и което по неведоми пътища отново се бе появило в живота му години по-късно. Така че за него не беше естествено да прегръща жена, която познава от толкова скоро. Но откакто Виктория изчезна, Хелена всеки ден му звънеше да го пита за дъщеря си, изпълнена ту с надежда, ту с отчаяние, гняв и мъка. Единственото, което Йоста можеше да ѝ даде, бяха още въпросителни и тревоги. А сега най-накрая бе сложил край на всяка надежда. Да я прегърне и да я остави да плаче, облегнала глава на гърдите му, беше най-малкото, което можеше да стори.

Йоста срещна погледа на Рики над главата на майка му. В този младеж имаше нещо много специално. Рики беше гръбнакът, който крепеше семейството през изминалите месеци. Но сега стоеше пред Йоста, с бяло лице и празни очи, и изглеждаше като младото момче, което наистина беше. Йоста знаеше, че Рики завинаги е изгубил детската невинност и вяра, че всичко винаги свършва добре.

– Може ли да я видим? – каза той с дрезгав глас.

Йоста усети как Хелена се вдърви. Измъкна се от прегръдките му, избърса сълзите и сополите с ръкава на палтото си и го погледна умолително.

Йоста впери поглед в някаква точка зад тях. Как да им каже, че не трябва да виждат Виктория? И как да им обясни защо?

* * *

Целият кабинет беше затрупан с хартия. Преписани на чисто записки, самозалепващи се листчета, статии, фотокопия. Наглед изглеждаше като същински хаос, но Ерика обичаше да работи по този начин. Когато пишеше нова книга, искаше да е обградена от цялата информация и от всичките си мисли за дадения случай.

Но този път може би се беше надценила. Разполагаше с множество материали и факти, но само от втора ръка. Това, колко добри ще са книгите ѝ, колко сполучливо ще може да представи случаите и да даде отговори на въпросите около тях, зависеше от намирането на информация от първа ръка. До момента винаги бе успявала. Понякога беше лесно да склони замесените хора да проговорят. Някои даже го правеха с охота, за да получат медийно внимание и за миг да се окажат в светлината на прожекторите. Но понякога отнемаше време и на Ерика ѝ се налагаше да убеждава хората, да им обяснява защо иска да изрови миналото и как иска да разкаже историята им. Накрая винаги успяваше. Досега. Не беше постигнала нищо с Лайла. По време на посещенията си се мъчеше да я накара да разкаже за случилото се, но напразно. Лайла с радост разговаряше с нея, но просто не на тази тема.

Недоволна, Ерика вдигна краката си на бюрото и се зарея в мисли. Може би трябваше да се обади на Ана. Тя често допринасяше за работата ѝ с добри идеи и нови гледни точки. Само че малката ѝ сестра не беше на себе си. През последните години преживя толкова много, а злощастията сякаш нямаха край. Вярно, че Ана сама беше причинила част от случилото се, но Ерика не можеше да я съди. Разбираше защо нещата се бяха стекли така. Въпросът беше дали Дан някога ще успее да разбере и да прости. Ерика трябваше да признае, че се съмнява. Познаваха се от малки, а като тийнейджъри даже бяха двойка, и Ерика знаеше какъв инат може да бъде Дан. Упоритостта и гордостта, които бяха най-изявените му качества, в този случай рефлектираха върху него самия. В резултат всички бяха нещастни: Ана, Дан, децата, дори Ерика. Искаше ѝ се в живота на сестра ѝ най-накрая да се появи малко щастие след всичко, което бе изстрадала с бившия си съпруг Лукас.

Несправедливо бе, че животът им се бе стекъл толкова различно, мислеше си Ерика. Тя самата имаше стабилен и изпълнен с любов брак, три здрави деца и писателска кариера, която се развиваше все по-добре, а страданията на Ана сякаш нямаха край и Ерика нямаше представа как да ѝ помогне. Ролята ѝ винаги бе такава: да закриля, да подкрепя и да се грижи за сестра си. Някога Ана умееше да се радва на живота. Сега се бе превърнала в изгубена, злочеста душа. На Ерика ѝ липсваше предишната Ана.

Довечера ще ѝ се обадя, помисли си тя, вдигна купчина статии и започна да ги прелиства. В къщата цареше блажена тишина и тя изпита благодарност, че професията ѝ позволява да работи у дома. Никога не бе изпитвала желание да има офис или колеги. Чувстваше се твърде добре в собствената си компания.

Абсурдното беше, че вече копнееше да отиде да вземе близнаците и Мая. Как беше възможно родителското ежедневие да е изпълнено с толкова смесени чувства? Колебанията между върхове и спадове я изтощаваха напълно. В един момент стискаше здраво юмруци в джобовете си, а в другия искаше така да разцелува децата, че да ѝ се примолят за милост. Знаеше, че и Патрик се чувства по същия начин.

Мислите за семейството ѝ неочаквано я отведоха към разговора с Лайла. Беше просто невъобразимо. Как можеше човек да премине невидимата, но въпреки това ясна граница на позволеното? Същината на човешкото битие не се ли състоеше именно в това да можеш да контролираш най-примитивните си инстинкти и да вършиш правилните и социално приетите неща? Да следваш правилата и законите на човешкото съществуване, които гарантират функционирането на обществото.

Ерика продължи да се рови в статиите. Това, което днес каза на Лайла, беше истина. Никога не би могла да нарани децата си. Дори в най-мрачните мигове, когато страдаше от депресия след раждането на Мая, или по време на хаоса, дошъл заедно с близнаците, или през безсънните нощи и гневните изблици, които понякога сякаш продължаваха с часове, или пък когато децата повтаряха „Не!“ с честотата, с която дишаха – в нито един момент не се бе случвало да е близо до това да ги нарани. Но на снимките, разпръснати върху бюрото, в множеството бележки наоколо и в купчината листове в скута ѝ имаше доказателства, че границата може да бъде прекрачена.

Знаеше, че местните жители наричат къщата от снимките Къщата на ужасите. Макар и не особено оригинално, името беше много подходящо. След трагедията никой не бе пожелал да купи имота и мястото постепенно потъна в разруха. Ерика се пресегна и взе една стара снимка. Нищо не свидетелстваше за станалото вътре. Изглеждаше като съвсем обикновена къща, със сиви ъглови греди, разположена на самотен хълм и заобиколена от няколко дървета. Зачуди се как ли изглежда къщата днес, колко ли е западнала.

Веднага след това рязко изправи гръб и остави снимката върху бюрото. Защо не беше ходила там? Обикновено винаги посещаваше някогашните местопрестъпления. Беше го правила при работата си над всички предишни книги, но не и този път. Нещо я бе държало настрана. Дори не бе взимала съзнателно решение да не ходи там, просто не го бе сторила.

Но можеше да почака до утре. Сега беше време да вземе диванетата от детска градина. Стомахът ѝ се сви в смесица от копнеж и умора.

* * *

Кравата се бореше смело. Юнас беше плувнал в пот, след като от няколко часа опитваше да намести телето както трябва. Голямото животно се съпротивляваше и не разбираше, че се опитват да му помогнат.

– Бела е най-добрата ни крава – каза Брит Андершон.

Двамата с мъжа ѝ Ото притежаваха фермата, която се намираше на няколко километра от земите на Юнас и Марта. Имаха малко, но за момента жизнено стопанство, като кравите бяха главният източник на приходи. Брит беше трудолюбива и към това, което получаваше, продавайки мляко на Арла2, прибавяше и приходите от малкия им магазин за сирене собствено производство. А сега стоеше до кравата и гледаше притеснено.

– Да, Бела е хубавица – каза Ото и се почеса разтревожено по тила.

Това беше четвъртото отелване на кравата и предишните три пъти всичко беше минало добре. Но сега телето се беше запънало и упорито отказваше да излезе, а Бела изглеждаше все по-обезсилена.

Юнас избърса потта от челото си и се приготви да направи нов опит да намести телето, така че то колкото се може по-скоро да се приземи върху сламата, лепкаво и нестабилно. Не биваше да се отказва, защото иначе и кравата, и телето щяха да умрат. Погали успокоително Бела по меката козина. Тя дишаше учестено и плитко, а очите ѝ бяха широко отворени.

– Хайде, миличка, да видим дали не можем да изкараме телето ти – каза той и отново си сложи дългите найлонови ръкавици. Бавно, но уверено вкара ръка в тесния канал, докато стигна до телето. Трябваше да хване здраво някой крак, който да може да дръпне, за да обърне малкото, като да внимава да не счупи някоя кост.

– Напипах едно от копитата – каза той и видя с периферното си зрение как Брит и Ото се размърдаха, за да виждат по-добре. – Сега спокойно, миличка.

Говореше с тих, мек глас, като в същото време започна да дърпа. Нищо не се случи. Дръпна малко по-силно, но все още не можеше да премести телето.

– Как върви, обръща ли се? – попита Ото, който вече се чешеше толкова здраво по тила, че Юнас си помисли, че там сигурно ще му остане плешиво петно.

– Още не – каза той през зъби.

Продължаваше да се поти, а един косъм от светлия му бретон беше влязъл в окото му и го принуждаваше постоянно да мига. Но сега не можеше да мисли за друго, освен за изваждането на телето. Вдишванията на Бела ставаха все по-плитки и тя облегна глава в сламата, все едно се канеше да се предаде.

– Страх ме е да не счупя нещо – каза той и вложи толкова сила, колкото смееше.

Ето така! Дръпна още малко и затаи дъх, надявайки се да не чуе звука от счупена кост. После усети как телето най-накрая се освободи от положението, в което беше заседнало. Още няколко предпазливи дръпвания и малкото вече лежеше на пода, изтощено, но живо. Брит се втурна напред и започна да го търка със слама. С уверени, любвеобилни движения тя го сушеше и масажираше, и те видяха как телето придобива все по-бодър вид.

Бела обаче лежеше неподвижно на една страна. Не бе реагирала на раждането на телето, което бе расло вътре в нея в продължение на над девет месеца. Юнас седна до главата ѝ и махна няколко сламки, които се бяха оказали близо до окото ѝ.

– Готово. Справи се много добре, миличка.

Погали я по меката, черна козина и продължи да ѝ говори, както бе правил по време на цялото отелване. Първоначално не предизвика реакция, но после кравата вдигна глава с усилие и погледна към телето.

– Имаш си красива дъщеря. Виж, Бела – каза Юнас и продължи да я гали.

Усети как пулсът ѝ започва да се успокоява. С телето всичко щеше да е наред, вероятно с Бела също. Той се изправи, най-накрая извади досадния косъм от окото си и кимна на Брит и Ото.

– Ето едно хубаво малко теле.

– Благодаря, Юнас – каза Брит и го прегърна силно.

Ото му подаде срамежливо голямата си длан.

– Благодаря, благодаря, справи се чудесно – каза той и разтърси ръката на Юнас.

– Просто си върша работата – отвърна Юнас, но се усмихна широко.

Радваше се, когато накрая всичко се наредеше. Не обичаше, когато проблемите нямат решение, не само на работа, но и в личния живот.

Доволен от развитието на нещата, той извади мобилния си телефон от джоба на якето. Втренчи се в дисплея в продължение на няколко секунди. После се втурна към колата.

2 Датско-шведска кооперативна мандра. – Б. пр.

Фелбака, 1964

Шумовете, светлините, цветовете. Всичко беше зашеметяващо и предвещаваше приключения. Лайла държеше сестра си за ръка. Всъщност бяха твърде големи за това, но тя и Агнета често посягаха към ръката на другата, когато се случеше нещо специално. А пристигането на цирк във Фелбака определено не беше част от ежедневието.

Почти не бяха излизали извън малкото рибарско градче. Две еднодневни екскурзии до Гьотеборг бяха най-дългите пътешествия, които бяха предприемали, а циркът носеше със себе си обещания от широкия свят.

– Какъв език говорят? – прошепна Агнета, макар че биха могли и да крещят, без някой да ги чуе в цялата шумотевица.

– Леля Едла каза, че циркът идвал от Полша – прошепна Лайла в отговор и стисна потната ръка на сестра си.

Дотук лятото се състоеше от безкрайна поредица слънчеви дни, но този сигурно беше най-топлият от всички. По милост я бяха освободили от работа в галантерията и тя се радваше на всяка минута, която не се налагаше да прекара вътре в задушния малък магазин.

– Виж, слон!

Агнета посочи развълнувано голямото сиво животно, което мина покрай тях в бавен тръс, водено от мъж на трийсетина година. Сестрите спряха и се загледаха в слона – така впечатляващ и красив, и съвсем не на място насред полето до Фелбака, където се бе разположил циркът.

– Хайде да отидем да видим и другите животни. Чувала съм, че имат лъвове и зебри.

Агнета тръгна напред и Лайла я последва задъхано. Усещаше как по гърба ѝ се образуват капки пот, които мокрят тънката ѝ лятна рокля на цветя.

Двете тичаха между фургоните, паркирани около шатрата, която още не беше вдигната. Силни мъже в бели дрехи работеха здраво, за да бъде всичко готово за утре, когато щеше да се проведе първото представление на цирк „Гигантус“. Мнозина от местните не можеха да издържат дотогава и бяха дошли още днес, за да видят зрелището. Разхождаха се и гледаха ококорени – всичко наоколо беше толкова различно от това, с което бяха свикнали. С изключение на два или три летни месеца, когато идваха курортистите, животът във Фелбака беше страшно еднообразен. Дните се нижеха, без да се случва нищо необичайно, така че новината за първото посещение на цирк в града се беше разпространила като горски пожар.

Агнета продължи да я дърпа, този път към един от фургоните, където през някакъв отвор се подаваше раирана глава.

– О, виж колко е красива!

Лайла не можеше да не се съгласи. Зебрата беше невероятно сладка, с големите си очи и дълги мигли, и тя едва се въздържа да не отиде да я погали. Предполагаше, че не бива да докосват животните, но беше толкова трудно да устои.

– Don’t touch3 – чу се глас зад гърбовете им и сестрите подскочиха.

Лайла се обърна. Никога не беше виждала толкова едър мъж. Висок и мускулест, той се извисяваше пред тях като кула. Слънцето светеше насреща им и трябваше да засенчат очи с ръка, за да могат да видят нещо. Щом Лайла срещна погледа на мъжа, през тялото ѝ като че премина електрически удар. Никога преди не бе изпитвала подобно усещане. Почувства се объркана и замаяна. Кожата ѝ гореше и тя се опита да си втълпи, че е от жегата.

– No… We… no touch4.

Търсеше правилните думи. Макар че бе учила английски в училище, а и беше прихванала доста от американските филми, никога не ѝ се бе налагало да използва чуждия език.

– My name is Vladek5.

Мъжът протегна загрубялата си ръка и след няколко секунди колебание Лайла се здрависа с него и видя как дланта ѝ изчезва в неговата.

– Laila. My name is Laila.

Потта се стичаше по гърба ѝ. Той разклати ръката ѝ и повтори името, но този път то прозвуча чуждо и различно. Да, излизайки от неговите устни, сричките звучаха почти екзотично, а не като обикновено, скучно име.

– This… – тя се зарови трескаво в паметта си, преди да се осмели да продължи. – This is my sister6.

Посочи Агнета и големият мъж поздрави и нея. Лайла се притесняваше малко от колебливия си английски, но любопитството ѝ надмогна срамежливостта.

– What… what you do? Here? In circus?7

Мъжът грейна.

– Come, I show you!8

Той ги подкани с жест да го последват и тръгна, без да чака отговор. Те се затичаха след него и Лайла усети как кръвта бушува в тялото ѝ. Той мина покрай шатрата и продължи към един фургон, който стоеше малко встрани. Приличаше по-скоро на клетка, с железни решетки вместо стени. Вътре два лъва крачеха напред-назад.

– This is what I do. This is my babies, my lions. I am… I am a lion tamer!9

Лайла зяпна дивите животни. Вътре в нея сякаш покълна нещо съвсем ново, нещо плашещо, но прекрасно. И без да мисли какво прави, тя хвана ръката на Владек.

3 Не пипай (англ.). – Б. пр.

4 Не... Ние... Не пипа. – Б. пр.

5 Името ми е Владек. – Б. пр.

6 Това е сестра ми. – Б. пр.

7 Какво правиш? Тук? В цирк? – Б. пр.

8 Елате, аз покажа! – Б. пр.

9 Ето какво правя. Това са моите бебета, моите лъвове. Аз съм... Аз укротител на лъвове! – Б. пр.

Беше ранно утро. Заради зимната мъгла, която се носеше над Танумсхеде, жълтите стени на кухнята в управлението изглеждаха по-скоро сиви. Всички мълчаха. Никой от тях не беше спал достатъчно и умората покриваше като маска лицата им. Лекарите се бяха борили геройски да спасят живота на Виктория, но напразно. В 11,14 часа предния ден тя бе обявена за мъртва.

Мартин сипа кафе на всички и Патрик хвърли бързо поглед към него. Откакто Пия си отиде, той почти беше спрял да се усмихва, а всичките им опити да върнат предишния Мартин бяха неуспешни. Пия очевидно бе отнесла част от него със себе си, когато умря. Лекарите смятаха, че ѝ остава най-много година живот, но тя си бе отишла по-бързо, отколкото някой бе очаквал. Едва три месеца, след като научиха за болестта, Пия вече я нямаше, а Мартин остана сам с малката им дъщеря. Fuck cancer, помисли си Патрик и се изправи.

– Както всички знаете, Виктория Халберг почина вследствие на раните, които е получила, когато е била прегазена. Водачът на автомобила не е заподозрян в престъпление.

– Да – намеси се Мартин. – Вчера говорих с него. Казва се Давид Янсон. Според него Виктория е изскочила внезапно на пътя и той не е имал възможност да спре навреме. Опитал е да завие, но било много хлъзгаво и загубил контрол над автомобила.

Патрик кимна.

– Има и свидетел на злополуката, Марта Першон. Била е навън да поязди, когато видяла как от гората се появява момиче, което след това било прегазено. Повикала е полицията и спешна помощ и е разпознала Виктория. Вчера е била в шок, доколкото разбирам, така че ще трябва да поговорим с нея днес. Мартин, ще се заемеш ли?

– Да, ще се погрижа.

– Освен това трябва бързо да отбележим напредък в случая с изчезването на Виктория. Това ще рече да открием човека или хората, които са я отвлекли и очевидно са я подложили на тежко насилие.

Патрик прокара длан по лицето си. Образът на Виктория, лежаща мъртва в болничното легло, се беше запечатал дълбоко в ретините му. От болницата бе отишъл право в участъка, където прекара няколко часа в преглеждане на материалите, с които разполагаха: всички разговори със семейството и с приятелите ѝ от училище и от конюшнята; опитите им да картографират както хората в обкръжението на Виктория, така и последните ѝ часове, преди тя да изчезне на път към къщи, връщайки се от училището по езда на семейство Першон; както и данните, които бяха получили за другите момичета, изчезнали през последните две години. Естествено, не можеха да бъдат сигурни, но нямаше как да бъде просто съвпадение, че пет момичета горе-долу на една възраст и със сходен външен вид бяха изчезнали в границите на сравнително ограничена територия. Вчера Патрик разпрати всичката нова информация на останалите районни управления и ги помоли да направят същото, в случай че са открили нещо ново. Човек никога не знае, може би бяха пропуснали нещо.

– Ще продължим съвместната работа със съответните полицейски райони и ще обединим силите си, доколкото е възможно. Виктория е първото от похитените момичета, което отново се е появило, така че трагичната случка може би поне ще ни помогне да открием останалите. И да сложим край на отвличанията. Някой, който е способен на такива жестокости, на каквито е била подложена Виктория... такъв човек не бива да се разхожда на свобода.

– Болно копеле – измърмори Мелберг, а кучето Ернст вдигна тревожно глава.

Както обикновено, то лежеше и дремеше, облегнало глава върху краката на стопанина си, и усещаше и най-малката промяна в настроението му.

– Какво да мислим за раните? – попита Мартин. – Какво би могло да накара някого да извърши нещо подобно?

– Кой знае. Мислех си да се свържем с някого, който може да направи профил на извършителя. Няма много за какво да се хване, но може би в отвличанията все пак има някакъв интересен повтарящ се мотив, някаква връзка, която не виждаме.

– Профил на извършителя? Да не искаш някой от ония психолози и разбирачи, които никога не са виждали истински престъпници, да седи и да ни обяснява как да си вършим работата?

Мелберг тръсна глава толкова силно, че косата му, сресана на една страна в опит да прикрие плешивото му теме, падна настрани. Със заучено движение на ръката той я намести обратно.

– Струва си да опитаме – каза Патрик.

Добре знаеше каква вътрешна съпротива изпитва Мелберг към всякакви форми на осъвременяване на полицейската работа. А на теория именно Бертил Мелберг беше шеф на управлението в Танумсхеде, макар всички да знаеха, че на практика Патрик върши същинската работа и че заслугата в района изобщо да има разкрити престъпления е негова.

– Добре, ти поемаш отговорността, ако стане каша и от по-горе се развикат заради ненужните разходи. Измивам си ръцете.

Мелберг се облегна назад и сключи пръсти над корема си.

– Ще проверя с кого би било удачно да говорим – каза Аника. – И може би ще е най-добре първо да се чуем и с другите управления, в случай че вече са направили нещо подобно и са забравили да ни кажат. Няма смисъл да вършим нещо два пъти, би било разхищение на време и ресурси.

– Хубаво се сети, благодаря.

Патрик се обърна към бялата дъска, където бяха сложили снимка на Виктория и бяха записали основните факти за нея.

От радиото в коридора се носеше весел шлагер и мелодията му бе в ярък контраст с тежката атмосфера в стаята. Имаше и конферентна зала, където можеха да седнат, но тя беше студена и безлична, така че предпочитаха да провеждат срещите в значително по-уютната кухня. Пък и така бяха по-близо до кафето, а им предстоеше да изпият много литри, преди да приключат.

Патрик се замисли за момент, после се протегна и започна да разпределя задачите.

– Аника, искам да събереш в една папка всички материали по случая на Виктория, с които разполагаме, както и всички данни, които сме получили от другите управления. После можеш да пратиш папката на човека, който евентуално ще ни помогне с профила на извършителя. Погрижи се също събраните материали да се обновяват редовно с всяка нова информация, която изровим.

– Добре, записах си всичко – каза Аника, която седеше до масата с лист и химикалка в ръка.

Патрик бе опитал да я накара да използва преносим компютър, но тя отказваше. А когато Аника не искаше да направи нещо, наистина не го правеше.

– Чудесно. Подготви и пресконференция за четири следобед. Иначе ще ни засипят с обаждания.

С периферното си зрение Патрик забеляза как Мелберг приглажда доволно косата си. Най-вероятно нищо не би могло да го задържи настрана от медиите.

– Йоста, чуй се с Педерсен и провери кога можем да очакваме резултати от аутопсията. Нуждаем се от всички конкретни данни възможно най-бързо. Хубаво ще е да говориш отново със семейството, в случай че са се сетили за нещо, което може да е от значение за разследването.

– Вече сме говорили с тях многократно. Не е ли редно да ги оставим на спокойствие в ден като днешния?

Погледът на Йоста беше отчаян. На него се бе паднала тежката задача да се погрижи за родителите и брата на Виктория в болницата и Патрик виждаше колко е изтормозен.

– Да, но със сигурност искат да продължим да работим и да хванем извършителя. Подходи внимателно. Принудени сме да се свържем и с други хора, с които вече сме говорили. Сега, след като Виктория е мъртва, може би ще се решат да разкажат нещо, което не са искали да разкрият по-рано. Това се отнася за семейството, приятелите и хората в конюшнята, които може да са видели нещо, когато е изчезнала. Например трябва отново да говорим с Тюра Хансон, все пак тя е била най-добрата приятелка на Виктория. Може би ти можеш да се заемеш, Мартин?

Мартин измънка едно „да“.

Мелберг се прокашля. Точно така. Както обикновено, Патрик трябваше да даде някаква безсмислена задача на Бертил, така че той да се почувства важен, като в същото време нанесе възможно най-малко щети. Патрик се замисли. Понякога беше най-разумно да държи Мелберг наблизо, за да може да го наглежда.

– Снощи говорих с Турбьорн. Огледът не е довел до нищо. Тъй като валеше сняг, работата им е била затруднена и не са открили следи, които да показват откъде може да е дошла Виктория. В момента не могат да вложат повече ресурси, така че си мислех да съберем доброволци, които да помогнат за претърсването на по-голям район. Възможно е да е била държана в някой стар земеделски имот или вила в гората. Все пак се появи не много далеч от мястото, където е била видяна за последен път, така че може би през цялото време е била наблизо.

– Да, мислех си за това – каза Мартин. – Това не говори ли, че извършителят всъщност е от Фелбака?

– Да, в известен смисъл – каза Патрик. – Но това не е непременно така. Не и ако случаят на Виктория се съпостави с останалите изчезвания. Не сме открили някаква явна връзка между останалите райони и Фелбака.

Мелберг отново се прокашля и Патрик се обърна към него.

– Мислех си, че можеш да помогнеш с претърсването, Бертил. Трябва да отидем в гората. С малко късмет можем да намерим мястото, където Виктория е била държана в плен.

– Звучи добре – каза Мелберг. – Но няма да е приятно в тоя зверски студ.

Патрик не отговори. В момента времето беше най-малката му грижа.

* * *

Ана се занимаваше апатично с прането. Беше така неописуемо изморена. От катастрофата насам беше в болнични. Белезите по тялото ѝ избледняваха, но раните вътре в нея не бяха заздравели. Бореше се не само с мъката по детето, което изгуби, а и с болката, която сама си беше причинила.

Вината я гризеше непрестанно, гадеше ѝ се от притеснение. Всяка нощ лежеше будна, припомняше си случилото се и изследваше старателно мотивите си.

Но дори когато опитваше да бъде милостива към самата себе си, не можеше да разбере какво я бе накарало да се озове в леглото с друг мъж. Обичаше Дан, но въпреки това беше целунала друг, бе дала на друг да докосне тялото ѝ.

Толкова слабо ли беше самоуважението ѝ, толкова силна ли бе нуждата ѝ от признание, че да си помисли, че ръцете и устата на чужд мъж биха могли да ѝ дадат нещо, което Дан не може? Сама не го разбираше, така че как Дан би могъл да го разбере? Той, който беше олицетворение на сигурността и лоялността. Казват, че никога не можеш да знаеш всичко за друг човек, но тя беше сигурна, че на Дан и през ум не му е минавало да ѝ изневерява. Той никога не би докоснал друга жена. Единственото, което искаше, бе да обича нея.

След първоначалния гняв суровите думи бяха изместени от нещо много по-лошо: мълчание. Задушаващо, тежко мълчание. Двамата обикаляха един около друг като ранени животни, а Ема, Адриан и дъщерите на Дан бяха като заложници в собствения си дом.

Мечтите на Ана да стартира собствен бизнес и да се занимава с обзавеждане бяха умрели в мига, в който нараненият поглед на Дан срещна нейния. Това беше последният път, когато я погледна в очите. Сега не можеше дори да се обърне към нея. Когато му се налагаше да я заговори – за нещо, свързано с децата, или за да я помоли да му подаде солта, – той измънкваше думите, вперил поглед в земята. А на Ана ѝ се искаше да изкрещи, да го разтърси, да го принуди да я погледне, но не смееше. Така че тя също свеждаше поглед, но не от болка, а от срам.

Децата, естествено, не разбираха какво се е случило. Не разбираха, но страдаха от последствията. Всеки ден обикаляха мълчаливо из къщата и се опитваха да се преструват, че всичко е както обикновено. Но тя отдавна не бе чувала смеха им.

Със сърце, изпълнено до пръсване с покаяние, Ана се наведе напред, зарови лице в прането и заплака.

* * *

Ето тук се бе случило всичко. Ерика влезе предпазливо в къщата, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути. Постройката дълго време бе стояла необитаема и изоставена, подложена на дъжд и вятър, и сега почти по нищо не личеше, че някога тук е живяло семейство.

Ерика се наведе, за да мине под една дъска, която висеше от тавана. Под зимните ѝ ботуши пукаха счупени стъкла. На първия етаж нямаше нито един здрав прозорец. По пода и стените се виждаха ясни следи от случайни гости. Надраскани имена и думи, които означаваха нещо само за тези, които ги бяха писали, неприлични изрази и обиди, голяма част от които с правописни грешки. Хората, които се отдаваха на драскане по изоставени имоти, рядко показваха големи литературни заложби. Навсякъде бяха пръснати празни кенчета бира, а до едно одеяло, което изглеждаше толкова гнусно, че на Ерика ѝ се догади, имаше празен пакет презервативи. Снегът беше навалял вътре, образувайки малки преспи тук и там.

Цялата къща излъчваше мизерия и самота. Ерика извади снимките, които носеше в една папка в чантата си, за да ѝ помогнат да си представи някогашната обстановка. Снимките показваха съвсем различна къща – обзаведен дом, където живееха хора. Въпреки това тя настръхна, защото си личаха и следите от случилото се. Огледа се наоколо. Да, все още се забелязваше петното кръв върху дървения под. И четири отпечатъка от краката на дивана. Ерика отново погледна снимките и опита да се ориентира. Започна да си представя стаята от едно време, видя дивана, масичката пред него, фотьойла в ъгъла, телевизора върху шкафа, лампиона вляво от фотьойла. Сякаш всичко в стаята се материализира пред очите ѝ.

Но можеше да си представи и накълцания труп на Владек. Голямото му, мускулесто тяло, полуизлегнало се върху дивана. Червеният прорез, зейнал на гърлото му, разрезите по туловището, погледът му, насочен към тавана. И кръвта, стекла се в голяма локва на пода.

На снимките, направени от полицията след убийството, погледът на Лайла беше съвършено празен. Блузата ѝ бе почервеняла отпред. Дори по лицето ѝ имаше пръски кръв. Дългата ѝ руса коса висеше свободно. Изглеждаше млада. Съвсем различна от жената, която сега излежаваше доживотна присъда.

В случая не бе имало място за колебание. В убийството имаше известна логика, която всички бяха приели. Въпреки това Ерика имаше силното усещане, че нещо не се връзва. Ето защо преди половин година реши да пише за случая. Беше чувала за станалото още като дете – убийството на Владек и ужасната тайна на семейството. Историята за Къщата на ужасите спадаше към местния фолклор и с годините бе прераснала в легенда. Къщата беше място, където децата можеха да се подлагат на изпитания. Свърталище на духове, с което да плашат приятелите си, където да покажат храброст и да се опълчат на страха си от злото, спотаено в стените.

Ерика обърна гръб на старата всекидневна. Време беше да се качи на втория етаж. Крайниците ѝ се бяха вдървили от студ и тя подскочи няколко пъти на място, за да се стопли, преди да тръгне нагоре по стълбата. Пробваше внимателно всяко стъпало, преди да стъпи с цяла тежест. Не беше казвала на никого, че ще идва тук, и не искаше да пропадне през някоя изгнила дъска и да остане да лежи със счупен гръбнак.

Стъпалата я издържаха, но първите ѝ няколко крачки на пода на втория етаж бяха не по-малко предпазливи. Дъските скърцаха предупредително, но изглежда нямаше да поддадат, така че Ерика продължи по-уверено, оглеждайки се наоколо. Къщата беше малка и на горния етаж имаше само три стаи и миниатюрно антре. Точно до стълбището се намираше голямата спалня на Владек и Лайла. Мебелите бяха изнесени или откраднати и в стаята имаше само няколко мръсни и скъсани пердета. Тук също имаше кенчета бира, а мръсен матрак свидетелстваше, че някой или беше нощувал в празната къща, или я бе използвал за любовни дейности, далеч от бдителните очи на родителите си.

Ерика присви очи и се опита да визуализира стаята от снимките. Оранжев килим на пода, двойно легло с дървена рамка и завивки на големи зелени цветя. Стаята е била мебелирана по модата от седемдесетте години, а съдейки по снимките, е била чиста, спретната и идеално поддържана. Първия път, когато видя снимките, Ерика се изненада. От това, което знаеше за семейството, по-скоро бе очаквала в дома да цари хаос, да е мръсно и разхвърляно.

Излезе от спалнята на Лайла и Владек и влезе в едно по-малко помещение. Стаята на Петер. Ерика изрови съответната снимка от купчината, която държеше в ръка. Неговата стая също бе чиста и уютна, но леглото не беше оправено. Обзавеждането беше класическо, а стените бяха облепени със сини тапети с малки циркови фигури. Весели клоуни, слонове, окичени с цветни пера, тюлен с червена топка на носа. Беше красив детски тапет и Ерика разбираше защо са харесали точно този мотив. Вдигна поглед от снимката и разгледа стаята. Тук-там имаше запазени парчета от тапета, но по-голямата част се бе отлепила или беше надраскана. От дебелия мокет, който бе покривал целия под, днес нямаше и следа, с изключение на няколко следи от лепило по дървения под. Етажерката, някога пълна с книги и играчки, вече я нямаше. Липсваха и двата малки стола и масичката, която изглеждаше перфектна за малко дете, което обича да рисува. Нямаше го и леглото в ъгъла вляво от прозореца. Ерика настръхна. Прозорците бяха счупени дори тук и по пода се бе посипал сняг.

Умишлено бе оставила третата стая за последно. Стаята на Луис. Намираше се до тази на Петер и след като погледна снимката, на Ерика ѝ трябваха няколко секунди, за да се окопити. Контрастът бе особен. Стаята на Петер беше свежа и приятна, докато тази на Луис изглеждаше като затворническа килия, каквато в известен смисъл наистина е била. Ерика прокара пръст по голямото резе, което още се крепеше от външната страна на вратата, макар и увиснало само на няколко винта. Резе, сложено да държи вратата здраво затворена. Да държи затворено едно дете.

Ерика вдигна снимката пред себе си и прекрачи прага. Усети как косъмчетата по гърба и врата ѝ настръхват. В стаята витаеше зловеща атмосфера, но Ерика знаеше, че си въобразява. Нито къщите, нито стаите имаха памет или пък способност да запазват миналото. Просто знаеше какво се е случило в стаята на Луис и това я караше да се чувства некомфортно.

На снимката помещението беше съвсем голо. Вътре имаше единствено матрак, сложен направо на пода. Нямаше играчки или нормално легло. Ерика отиде до прозореца. Беше закован с дъски и ако не знаеше историята, би си помислила, че това е станало след опразването на къщата. Хвърли още един поглед към снимката. Същите дъски бяха стояли на прозореца още тогава. Едно дете, затворено в собствената си стая. Трагично, но това не беше най-лошото, което полицията бе открила, когато пристигнала в къщата след сигнала за убийството на Владек. Ерика настръхна. Сякаш я облъхна студен вятър, но това не се дължеше на счупен прозорец. Студът като че идваше от самата стая.

Наложи си да остане вътре още малко, не искаше да отстъпи пред злокобната атмосфера. Но все пак не можа да не въздъхне облекчено, когато се върна обратно в антрето. Тръгна към стълбата и слезе също толкова внимателно, колкото се беше качила. Оставаше ѝ да погледне само още едно място. Влезе в кухнята, където шкафовете бяха останали без врати и зееха празни. Печката и хладилника ги нямаше. По пода имаше миши изпражнения, които свидетелстваха, че гризачите свободно бяха влизали и излизали от къщата.

С леко разтреперана ръка тя натисна дръжката на вратата на мазето. Посрещна я същият странен хлад, който беше усетила в стаята на Луис. Изруга, щом погледна към гъстия мрак и осъзна, че не се е сетила да вземе фенер. Може би огледът на мазето можеше да почака. Но все пак пробва да опипа стената и накрая намери старомоден ключ. Завъртя го и като по чудо осветлението се включи. Нямаше как крушка от седемдесетте години още да работи, така че Ерика си отбеляза наум, че някой явно бе сложил нова.

Усещаше как пулсът ѝ се ускорява, докато слизаше по стълбите. По пътя надолу ѝ се наложи да заобикаля паяжини. Опита да не се поддава на чувството, че цялото тяло я сърби заради въображаемите паяци, шмугнали се под дрехите ѝ.

Стъпи на бетонния под и пое няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои. Това беше просто празно помещение в изоставена къща, нищо повече. И действително изглеждаше като съвсем обикновено мазе. Вътре бяха останали няколко рафта, както и стара масичка за инструменти, принадлежала на Владек, но инструментите ги нямаше. До нея стоеше празна туба, а в един ъгъл бяха захвърлени няколко смачкани стари вестника. Нищо, което да буди интерес. Освен една подробност: дългата три метра верига, завинтена за стената.

Ръцете на Ерика трепереха силно, докато търсеше снимка на мястото. Веригата си беше същата като едно време, само малко ръждясала. Липсваха обаче белезниците. Полицаите ги бяха взели със себе си, а в доклада пишеше, че се е наложило да ги срежат, понеже не открили ключа. Ерика клекна, докосна веригата, претегли я на ръка. Беше тежка и солидна, толкова стабилна, че с нея със сигурност би могъл да се окове и значително по-голям човек от едно слабо и недохранено седемгодишно момиче. Що за хора имаше по света?

Пригади ѝ се. Щеше да ѝ се наложи да прекъсне посещенията при Лайла за известно време. Не си представяше как би могла да я види отново, след като дойде тук и със собствените си очи видя следите от злината ѝ. Снимките бяха едно, но докато седеше с дългата и студена верига в ръце, Ерика си представи още по-ясно гледката, която бяха заварили полицаите в онзи мартенски ден през 1975-а. Почувства ужаса, който и те със сигурност са изпитали, когато са слезли тук и са открили детето, оковано за стената.

Нещо прошумоля в един ъгъл и Ерика бързо се изправи. Пулсът ѝ отново запрепуска. След това светлината угасна и тя изпищя. Паниката я обзе с пълна сила. Дишайки плитко и учестено, тя тръгна към стълбите, опипвайки пътя пред себе си. Навсякъде се чуваха странни, тихи звуци. Нещо докосна лицето ѝ и Ерика отново извика високо. Размаха бясно ръце около себе си, преди да осъзнае, че е попаднала на паяжина. Погнусена, тя се хвърли в посоката, където трябваше да се намира стълбата. Парапетът я удари право в диафрагмата и ѝ изкара въздуха. Крушката примигна и отново светна, но страхът вече беше обзел Ерика. Тя се хвана за парапета и се затича, препъвайки се, нагоре по стълбите. Пропусна едно от стъпалата и си удари пищяла, но все пак се добра до горе.

Затръшна вратата на мазето след себе си и изпълнена с благодарност се просна на пода в кухнята. Кракът и стомахът я боляха, но тя игнорира болката и се съсредоточи върху дишането си, за да притъпи паниката. Чувстваше се малко нелепо, но, изглежда, така и не беше надрасла детския си страх от тъмното. Ужасът, който усети там долу, прониза цялото ѝ тяло. За няколко мига преживя част от това, на което е била подложена Луис в мазето. Голямата разлика беше, че Ерика можеше да изтича нагоре към светлината и свободата, докато Луис е била прикована долу, в мрака.

Трагичната съдба на момичето за пръв път ѝ се яви в пълния си обхват и Ерика облегна глава на коленете си и заплака. За Луис.

* * *

Мартин наблюдаваше Марта, докато тя слагаше кафеварката. Не я беше срещал преди, но като всички останали в района той също бе чувал за ветеринаря на Фелбака и жена му. Точно както твърдяха, тя беше красива, но в красотата ѝ имаше някаква недостъпност. Чертите ѝ бяха леко хладни и усещането се подсилваше от факта, че лицето ѝ бе видимо пребледняло.

– Може би трябва да поговориш с някого – каза той.

– Имаш предвид със свещеник? Или психолог? – попита Марта и поклати глава. – Не за мен трябва да се тревожиш. Просто съм малко... разтърсена.

Тя беше свела поглед, но сега вдигна очи и се вгледа в него.

– Не спирам да мисля за семейството на Виктория. Тя най-накрая се върна само за да я загубят отново. Толкова младо и талантливо момиче...

Марта замълча.

– Да, ужасно е – каза Мартин.

Огледа кухнята. Не беше точно неуютна, но той подозираше, че обитателите на къщата не се интересуват много от обзавеждане. Вещите като че ли бяха избирани на случаен принцип и макар помещението да изглеждаше чисто, вътре се носеше лека миризма на коне.

– Знаете ли кой може да ѝ е причинил това? Възможно ли е и други момичета да са в опасност? – попита Марта, след което сервира кафето и седна срещу Мартин.

– Не можем да кажем нищо по този въпрос.

Искаше му се да има по-добър отговор и стомахът му се сви, когато си помисли за притеснението, което всички родители на млади момичета вероятно изпитваха. Прокашля се. Нямаше смисъл да задълбава в такива мисли. Трябваше да се съсредоточи върху работата си, а тя беше да открие какво се е случило с Виктория. Това бе единственият начин, по който можеше да им помогне.

– Разкажи ми какво се случи вчера – помоли я той и отпи от кафето.

Марта се замисли за няколко секунди. После му разправи с тих глас как излязла да поязди и как видяла от гората да се задава момиче. На няколко пъти се запъна, но Мартин не я подкани да продължи, а я остави да говори със собственото си темпо. Дори не можеше да си представи колко ужасяваща е била гледката.

– Когато видях, че това е Виктория, няколко пъти я извиках. Опитах да я предупредя за колата, но тя не реагира. Просто продължи напред, като робот.

– Не видя ли други коли наблизо? Или пък някой човек в гората или околностите?

Марта поклати глава.

– Не. Опитах да си припомня всички подробности, но не видях нищо повече, нито преди, нито след злополуката. Там бяхме само аз и шофьорът. Всичко стана толкова бързо, а и вниманието ми беше насочено към Виктория.

– Вие двете близки ли бяхте?

– Зависи какво имаш предвид – каза Марта и прокара пръст по ръба на чашата си. – Стремя се да поддържам близки отношения с всички момичета в конюшнята, а Виктория посещаваше училището по езда от много години. Тук сме като семейство. Може би понякога не най-образцовото, но все пак семейство. И Виктория беше част от него.

Тя извърна поглед и Мартин видя, че очите ѝ лъщят. Протегна се към една от салфетките на масата и ѝ я подаде. Марта я взе и попи внимателно крайчетата на очите си.

– Спомняш ли си около конюшнята да се е случвало нещо съмнително, някой да е наблюдавал момичетата? Може би тук е работил някой, когото би трябвало да разпитаме по-подробно? Знам, че вече сме задавали тези въпроси, но сега, след като Виктория бе открита наблизо, те отново са актуални.

Марта кимна.

– Разбирам, но мога само да повторя това, което вече съм казвала. Не сме имали проблеми, нито пък назначаваме допълнителен персонал. Училището е доста отдалечено и веднага бихме забелязали, ако някой започне да се навърта наоколо. Човекът, който е отвлякъл Виктория, трябва да я е забелязал някъде другаде. Тя все пак беше сладко момиче.

– Да, така е – каза Мартин. – А изглежда е била и мил човек. Как гледаха на нея другите момичета?

Марта си пое дълбоко дъх.

– Всички в конюшнята много харесваха Виктория. Доколкото знам, нямаше врагове или неприятели. Беше съвсем нормална тийнейджърка от стабилно семейство. Вероятно просто е имала лош късмет и е попаднала на болен човек.

– Мисля, че имаш право – съгласи се Мартин. – Макар че лош късмет ми се струва твърде меко казано в случая.

Той се изправи, за да приключи разговора.

– Така е – каза Марта, без да понечи да го изпрати до вратата. – Думите лош късмет не стигат, за да опишат станалото.

* * *

Най-тежкото през първите години беше еднообразието на дните. Но с времето рутината се превърна в спасително въже за Лайла. В това, че всеки ден изглеждаше като предишния, се криеше усещане за нещо добре познато, някаква сигурност, която държеше в шах ужаса от перспективата да продължи да живее. Опитите за самоубийство през първите години бяха предизвикани именно от това: страха, че животът се простира безкраен пред нея, докато тежестта на миналото я дърпа надолу в мрака. Благодарение на рутината тя свикна с това.

Сега обаче всичко се промени и теглото стана твърде голямо, за да може да го носи сама.

Лайла разлистваше вечерните вестници с треперещи пръсти. Можеха да ги четат само в общата стая. Другите затворнички чакаха своя ред и започваха да недоволстват, че Лайла се бави твърде много. Засега журналистите, изглежда, не знаеха много, но се опитваха да извлекат максимална полза от наличната информация. Жаждата за сензация в статиите я разстройваше. Знаеше какво е да бъдеш от другата страна на черните заглавия. Зад всеки такъв материал имаше истински живот, истинско страдание.

– Няма ли да приключваш вече? – каза Мариан и застана пред нея.

– След малко – измърмори Лайла, без да вдигне поглед.

– Окупирала си вестниците от цяла вечност. Дочитай каквото четеш и ги остави.

– Добре – каза тя и продължи да разглежда страниците, които от дълго време стояха разгърнати пред нея.

Мариан въздъхна, върна се на масата до прозореца и зачака.

Лайла не можеше да откъсне очи от снимката на лявата страница. Момичето изглеждаше толкова щастливо и невинно, неподозиращо какво зло има по света. Но Лайла би могла да ѝ каже. Да ѝ разправи как злото може да живее рамо до рамо с доброто в общество, където хората не свалят капаците си от очите си и отказват да видят какво има току под носа им. Но ако веднъж видиш злото отблизо, никога повече не можеш да си затвориш очите. Това беше нейното проклятие, нейната отговорност.

Тя сгъна бавно вестника, изправи се и го остави пред Мариан.

– Дайте ми го после, като свършите – каза тя.

– Добре – измърмори Мариан, която вече се беше залепила за развлекателните страници.

Лайла остана до нея за миг и се загледа в темето ѝ, наведено над статия за последния холивудски развод. Колко ли хубаво беше да си живееш с капаците.

* * *

Това проклето време. Мелберг не разбираше как чилийската му партньорка Рита изобщо бе могла да свикне да живее в страна с такъв ужасен климат. Самият той обмисляше да емигрира. Може би щеше да си струва усилието да отскочи до къщи и да си сложи по-топли дрехи, но не бе предположил, че ще му се наложи лично да влиза в гората. Да си шеф, означаваше да казваш на другите какво да правят и неговият план беше да дирижира събралата се група хора, да им каже в каква посока да тръгнат, а после да остане на топло в колата с голям термос кафе.

Но не стана така. Защото Хедстрьом, естествено, настоя те също да се включват в търсенето. Ама че глупост. Беше разхищение на шефските му ресурси да трамбова насам-натам, докато жизненоважни части от тялото му измръзват. Като бонус сигурно щеше да се разболее, а какво би станало с участъка тогава? Всичко щеше да се сгромоляса за няколко часа. Чудно как Хедстрьом не можеше да го осъзнае.

– Мамка му!

Ниските му обувки се хлъзнаха и той инстинктивно се хвана за един клон, за да запази равновесие. Маневрата разтърси дървото и от короната му се изсипа цяла купчина сняг, който покри Мелберг като студено одеяло, успя да му влезе под дрехите и полепна по гърба му.

– Как върви? – попита Патрик, който, изглежда, не мръзнеше ни най-малко с голямата си кожена шапка, солидните си ботуши и завидно дебелото си зимно яке.

Мелберг изтупа ядосано снега от себе си.

– Не е ли редно да се върна по-рано в управлението, за да подготвя пресконференцията, вместо да кисна тук?

– Аника ще се погрижи за това, пък и конференцията е чак в четири. Ще се справим.

– Във всеки случай искам да отбележа, че считам това за загуба на време. Вчерашният сняг отдавна е заличил следите ѝ, а дори кучетата не могат да надушат нещо в тоя студ.

Той кимна напред между дърветата, където се мяркаше едно от двете полицейски кучета с водач, които Патрик бе успял да повика. Кучетата вървяха отпред, за да не ги объркат новите следи и миризми.

– Какво точно каза, че търсим? – попита Матс, един от хората, които ангажираха чрез спортния клуб.

Набирането на доброволци протече учудващо бързо, всички искаха да помогнат и да допринесат с каквото могат.

– Всичко, което Виктория би могла да е оставила след себе си. Отпечатъци в снега, следи от кръв, счупени клони, да, всичко, което привлече вниманието ви.

Мелберг изреди точно това, което Патрик бе казал, докато информираше доброволците преди началото на търсенето.

– Също така се надяваме да открием къде биха могли да са я държали затворена – добави Патрик и дръпна шапката си още по-ниско над очите.

Мелберг я погледна със завист. Неговите очи го боляха, а косата, сресана над темето, не стигаше, за да стопли главата му.

– Не може да е вървяла дълго. Не и в състоянието, в което беше – измърмори той през тракащите си зъби.

– Да, ако се е придвижвала пеша – каза Патрик и продължи бавно напред, оглеждайки подробно земята и околностите. – Но е възможно да е успяла да открадне кола например. Ако извършителят е опитвал да я премести някъде другаде. Или може би е била пусната тук нарочно.

– Извършителят наистина ли би я освободил доброволно? Защо? Това би било твърде рисковано за него.

– Защо? – попита Патрик и спря. – Тя не е можела да говори, нито да вижда. Сигурно е била сериозно травматизирана. А и предполагаемо си имаме работа с извършител, който започва да се чувства самоуверен, понеже са минали две години, без полицията да намери и следа от изчезналите момичета. Може би е искал да се подиграе с нас, като пусне една от жертвите си и ни покаже какво е сторил. Докато не знаем нищо, не можем да правим предположения. Не можем да приемем, че е била държана в тази местност, както не можем да приемем и обратното.

– Да, да, няма нужда да ми говориш като на новобранец – каза Мелберг. – Знам всичко това, разбира се. Просто задавам въпросите, които знам, че ще зададе обществото.

Патрик не отговори, а наведе глава и отново насочи вниманието си към земята. Мелберг сви рамене. Младите колеги бяха толкова докачливи. Той скръсти ръце на гърдите си и опита да накара зъбите си да спрат да тракат. Още половин час, после смяташе да ръководи работата от колата. Разхищението на ресурси все пак трябваше да има някаква граница. Надяваше се, че кафето в термоса все още ще е топло дотогава.

* * *

Мартин не завиждаше на Патрик и Мелберг, които бяха навън в снега. Той самият все едно спечели от лотарията със задачата да говори с Марта и Тюра. Всъщност не смяташе, че е най-добре Патрик лично да отделя време за претърсването на гората, но през годините съвместна работа Мартин беше опознал колегата си достатъчно добре, че да може да разбере решението му. За Патрик беше важно да се доближи до жертвата, физически да бъде на същото място, да усеща същите миризми, да чува същите шумове, за да добие представа за случилото се. Тази му способност, тази интуиция беше силата на Патрик. А това, че покрай търсенето бе намерил работа и на Мелберг, беше положителен страничен ефект.

Надяваше се, че интуицията на Патрик ще го отведе в правилната посока. Защото голямата загадка бе в това, че Виктория бе изчезнала без следа. Нямаха представа къде се е намирала през изминалите месеци, така че наистина имаха нужда да попаднат на нещо ново в гората. Ако това не се получеше и аутопсията също не разкриеше нещо конкретно, нямаше да им е лесно да открият нов ъгъл, от който да подходят към случая.

След изчезването на Виктория бяха говорили с всеки човек, с когото тя бе могла да има контакт. Преровиха стаята ѝ, прегледаха компютъра ѝ, провериха чат контактите, пощата, есемесите – без резултат. Патрик си сътрудничеше с останалите управления и те отделиха много време в търсене на някакъв общ знаменател между Виктория и останалите изчезнали момичета. Но не откриха връзка. Момичетата като че ли нямаха общи интереси, не харесваха една и съща музика, нямаха контакт една с друга, нито членуваха в едни и същи интернет форуми или нещо такова. Никой от обкръжението на Виктория не познаваше някое от другите момичета.

Мартин се изправи и отиде в кухнята, за да си налее още кафе. Напоследък вероятно пиеше твърде много кафе, но заради всички безсънни нощи имаше нужда от кофеин, за да може изобщо да функционира. Когато Пия умря, лекарите му предписаха приспивателни и анксиолитици и той пробва да ги взима известно време. Но таблетките сякаш го загръщаха с мокро одеяло от безразличие. Това го плашеше, така че в деня, когато погребаха Пия, Мартин ги хвърли в кошчето. Понастоящем едва си спомняше какво е да спиш цяла нощ. Дните му бавно се подобряваха. Работеше здраво, взимаше Тюва от детската градина, готвеше, чистеше, играеше с нея, четеше ѝ приказки, слагаше я да спи – стига да имаше с какво да се занимава, успяваше да се вземе в ръце. Но нощем тъгата и мислите го надмогваха. Час подир час лежеше и се взираше в тавана, докато спомените се нижеха един след друг и го изпълваха с непоносима мъка и копнеж по един живот, който никога повече нямаше да се върне.

– Как си?

Аника сложи ръка на рамото му и Мартин осъзна, че стои прав с каната кафе в ръка.

– Все още спя малко лошо – каза той и си наля. – Искаш ли?

– Да, благодаря – каза Аника и се пресегна към чашата си.

Ернст се зададе бавно откъм стаята на Мелберг, вероятно надявайки се, че паузата за кафе в кухнята може би ще означава някакво лакомство за него. Щом седнаха, той легна под масата и подпря глава на лапите си, следейки внимателно всяко тяхно движение.

– Не му давай нищо – каза Аника. – Започнал е да става твърде дебел. Рита прави каквото може, за да го раздвижва, но не успява да поддържа високото темпо, което е необходимо, за да компенсира всичката погълната храна.

– За Ернст или за Бертил говориш?

– Отнася се и за двамата, спор няма – каза Аника и се усмихна, но после отново стана сериозна. – Как се чувстваш в действителност?

– Добре съм – отговори той, но видя скептичното ѝ изражение. – Сигурен съм. Просто спя зле.

– Някой помага ли ти с Тюва? Все пак трябва да имаш време и да си починеш.

– Родителите на Пия са страхотни, моите също. Така че няма страшно, но... Тя ми липсва. Никой не може да ми помогне за това. Благодарен съм за всички хубави спомени, но в същото време ми се иска да можех да ги изтръгна от тялото си, защото именно от хубавото боли толкова много. А не искам да продължавам да живея така!

Той потисна риданията си. Не искаше да плаче на работа. Това беше свободната му зона и не искаше мъката да нахлуе и тук, така че вече да няма къде да избяга от болката.

Аника го погледна състрадателно.

– Иска ми се да имах куп утешителни и мъдри мисли, които да споделя с теб. Но нямам представа какво ти е. Само като си помисля, че бих могла да изгубя Ленарт, и усещам как се разпадам. Мога да ти кажа единствено, че ще отнеме време, но аз съм тук, за каквото и да става въпрос. Знаеш го, нали?

Мартин кимна.

– И опитай да поспиш малко. Започваш да приличаш на изстискан парцал. Знам, че не искаш да взимаш приспивателни, но отиди в аптеката и виж дали имат нещо, което може да ти помогне.

– Да, бих могъл да го направя – каза той и реши, че всъщност си струва да опита. Нямаше да издържи още дълго, ако нощем не започнеше да спи поне по два часа без прекъсване.

Аника се изправи и наля още кафе в чашите им. Ернст вдигна глава с надежда, но отново я облегна на лапите си, щом осъзна, че няма да получи кифла.

– Какво казаха от другите управления за идеята с профила на извършителя?

Мартин умишлено смени темата. Загрижеността на Аника го стопли, но беше твърде изтощително да говори за мъката си по Пия.

– Изглежда, смятат, че идеята е добра. От никой участък не са правили такъв профил, а всякакви нови предложения са добре дошли. Случилото се е разтърсило и колегите. Всички си мислят едно и също: и техните изчезнали момичета ли ги е сполетяла такава съдба? Притесняват се и как ще реагират семействата, когато научат подробностите. Да се надяваме, че това няма да стане веднага.

– Дано, но се съмнявам. Хората като че имат нездравословна склонност да клюкарстват пред пресата. А като се има предвид колко болнични служители са видели раните на Виктория, за съжаление, мисля, че информацията ще изтече скоро, ако това вече не е станало.

Аника кимна.

– Ако е така, ще разберем по време на пресконференцията.

– Всичко готово ли е?

– Да, остава само въпросът дали има начин да задържим Мелберг настрана. Тогава бих била значително по-спокойна.

Мартин вдигна вежда и Аника направи отбранителен жест с ръце.

– Знам, нищо не би могло да го спре. Дори смъртта. Би се надигнал от гроба като Лазар, само и само да може да присъства на пресконференцията.

– Съвсем верен анализ...

Мартин остави чашата си в миялната машина и се канеше да излезе от кухнята, но се спря и прегърна Аника.

– Благодаря – каза той. – Сега отивам да се срещна с Тюра Хансон. Вече трябва да се е прибрала от училище.

Ернст го последва в коридора с мрачно изражение. Що се отнася до него, паузата за кафе се бе оказала голямо разочарование.

Фелбака, 1967

Животът беше прекрасен. Фантастичен и напълно нереален, но все пак съвсем естествен. През онова горещо лято всичко се промени. Когато циркът потегли от Фелбака, Владек не тръгна с останалите. Двамата с Лайла си бяха уредили среща вечерта след последното представление и следвайки мълчаливото им споразумение, той събра багажа си и я последва в апартамента ѝ. Беше изоставил всичко заради нея. Майка си и братята си. Живота и културата си. Своя свят.

Оттогава бяха по-щастливи, отколкото тя бе смятала, че е възможно. Всяка вечер заспиваха прегърнати в леглото ѝ, което беше твърде малко, но въпреки това побираше тях двамата и любовта им. Всъщност целият им дом беше твърде малък. Владек обаче явно се чувстваше отлично в едностайния апартамент с кухненски бокс. Гъчкаха се в тясното пространство, а любовта им растеше с всеки изминал ден.

А сега семейството им щеше да се увеличи с още един член. Лайла докосна корема си с ръка. Малката издутина още беше почти невидима за хората, които не знаеха, но Лайла не можеше да се сдържи и току я галеше с длан. Трябваше едва ли не да се ощипе, за да се увери, че това е истина. Че щяха да бъдат родители.

Владек се зададе през градинката на жилищната сграда, точно по времето, по което всеки ден се прибираше от работа. Тя все още имаше чувството, че получава токов удар всеки път, щом го види. Той сякаш усети погледа ѝ, защото вдигна глава към прозореца им и ѝ махна с широка усмивка, пълна с любов. Лайла му махна в отговор и отново погали корема си.

Татко как се чувства днес?

Юнас целуна майка си по бузата, седна до кухненската маса и опита да се усмихне. Хелга, изглежда, не чу въпроса.

– Направо е ужасно онова, което се е случило с момичето от конюшнята – каза тя и сложи чиния с дебели резени пресен пандишпан пред него. – Сигурно е трудно за всички ви.

Юнас взе най-горното парче и отхапа голяма хапка.

– Глезиш ме, мамо. Или може да се каже, че ме угояваш.

– Хайде сега. Беше толкова слабичък като малък. Брояха ти се ребрата.

– Знам. Чувал съм го хиляди пъти: колко малък съм бил, като съм се родил. Но сега съм почти метър и деветдесет и нямам проблеми с апетита.

– Хубаво е, че ядеш, като се има предвид колко се движиш. Цялото това тичане. Няма как да е полезно.

– Да, знае се, че движението е опасно за здравето. Ти никога ли не си спортувала? Дори на младини?

Юнас се протегна и си взе още едно парче сладкиш.

– На младини? Казваш го все едно съм прастара.

Интонацията на Хелга беше строга, но тя не можа да сдържи смеха, който изпъна крайчетата на устата ѝ. Юнас винаги успяваше да я разсмее.

– Не, не прастара. По-скоро бих използвал думата антична.

– Я го гледай – каза тя и го удари леко по рамото. – Ако не се държиш прилично, няма да получаваш повече пандишпан, нито домашно приготвена храна. Ще трябва да се задоволяваш с това, което ти сервира Марта.

– Боже господи, тогава с Моли ще умрем от глад – каза той и взе последното парче.

– На момичетата в конюшнята сигурно им е тежко, че една от приятелките им я е сполетял такъв ужас – повтори Хелга и избърса няколко невидими трохи от плота.

Кухнята винаги блестеше от чистота. Юнас не си спомняше някога да е виждал помещението мръсно. Майка му вечно беше в движение: чистеше, подреждаше, печеше, готвеше, грижеше се за баща му. Той се огледа. Родителите му не бяха много по обновленията, така че кухнята си оставаше непроменена през годините. Тапетите, вратите на шкафовете, линолеумът, мебелите, всичко беше такова, каквото си го спомняше от детството си. Единствено хладилникът и печката бяха сменени, макар и неохотно. Но на него му харесваше, че всичко си е същото. Това придаваше някаква устойчивост на съществуването му.

– Да, шокът е голям, естествено. С Марта ще говорим с момичетата следобед – каза той. – Но не се притеснявай за това, майко.

– Не, няма – каза тя и взе чинията, в която бяха останали само трохи. – Как мина вчера с кравата?

– Добре. Имаше малко усложнения, защото...

– ЮНАААС! – гласът на баща му прогърмя от горния етаж. – Там ли си?

Раздразнението отекна между стените и Юнас видя стиснатата челюст на майка си.

– Най-добре да се качиш – каза тя и започна да бърше масата с мокър парцал. – Ядоса се, че вчера не дойде.

Юнас кимна и тръгна нагоре по стълбите. Усещаше как майка му гледа след него.

* * *

Ерика още трепереше, когато стигна до детската градина. Часът беше едва два, а те обикновено не взимаха децата преди четири, но след случката в мазето изпитваше такава нужда да ги види, че бе решила да отиде по-рано в градината. Копнееше да прегърне децата и да чуе веселите им гласове, които да изпълнят цялото ѝ съществуване.

– Мамо!

Антон се затича към нея с разперени ръце. Беше мръсен от глава до пети, а едното му ухо стърчеше изпод шапката. Беше толкова сладък, че на Ерика ѝ се стори, че сърцето ѝ ще се пръсне. Клекна и протегна ръце, за да го улови. Щеше да се изцапа, но това нямаше значение.

– Мамо!

В двора на детската градина се чу още един тънък глас и Ноел също се втурна към тях. Целият беше облечен в червено, вместо в синьо като Антон, но шапката му беше наклонена на една страна точно като тази на брат му. Толкова си приличаха, но бяха и толкова различни.

Ерика сложи Антон на дясното си коляно и улови и второто мръсно дете, което зарови лице в шията ѝ. Носът на Ноел беше леден и тя се засмя.

– Ах ти, кубче лед такова, искаш да стоплиш носа си в мама, а? – каза тя и го ощипа по нослето.

Той се засмя, след което вдигна пуловера ѝ и допря студените си и кални ръкавици до корема ѝ, а Ерика запищя като луда. Момчетата завиха от смях.

– Ама че сте калпазани! Чака ви топла баня, когато се приберем – каза тя, изправи се и дръпна пуловера си надолу. – Хайде, хлапаци, да отидем да вземем сестра ви.

Ерика посочи към отделението на Мая. Близнаците обичаха да ходят с нея при сестра си, защото можеха да се включат за малко в пакостите на големите деца от групата ѝ. Мая се радваше не по-малко, когато дойдеха. Като се имаше предвид каква напаст можеха да бъдат, малките ѝ братя получаваха незаслужено много любов от нейна страна.

Обикновено, когато се прибираха, започваше голямото почистване. Това беше нещо, което Ерика ненавиждаше, но днес не ѝ пукаше, че антрето се е изкаляло, нито пък че Ноел е легнал на пода и крещи, протестирайки срещу неясно какво. Нищо от това нямаше значение, след като беше слязла в мазето на семейство Ковалски и бе доловила ужаса, който Луис трябва да е изпитвала, докато е седяла окована в мрака.

Нейните деца обаче бяха живи и на светло. Те самите бяха светлина. Писъците на Ноел, които обикновено ѝ лазеха по нервите, сега нямаха никакъв ефект. Тя просто го погали по главата и той изненадан млъкна.

– Хайде, да отидем да ви изкъпем. После ще размразим ужасно много от кифлите на баба и ще ги изядем пред телевизора с по чаша топъл шоколад. Добре ли ви звучи? – попита Ерика и се усмихна на децата, седнали в калната локва в антрето. – И днес можем да пропуснем вечерята. Вместо това ще изядем всички остатъци сладолед в камерата. И можете да си легнете колкото късно искате.

Настана тишина. Мая я погледна сериозно, отиде до нея и сложи ръка на челото ѝ.

– Мамо, да не си болна?

Ерика се разсмя с цяло гърло.

– Не, милички – каза тя и придърпа и трите деца към себе си. – Мама нито е болна, нито е полудяла. Просто ви обичам невероятно много.

Прегърна ги силно и почувства близостта им. Но пред себе си видя друго дете. Малко момиче, седнало само в мрака.

* * *

Рики пазеше тайната ѝ дълбоко в себе си, в едно специално кътче. Откакто Виктория изчезна, той въртеше и превърташе информацията в главата си, анализираше я от всеки възможен ъгъл и се опитваше да разбере дали по някакъв начин може да е свързана с изчезването. Не му се вярваше, но съмнението оставаше. Ами ако... Тези две думи все се въртяха в главата му, особено вечер, когато лежеше и се взираше в тавана: ами ако. Въпросът беше дали е сбъркал, дали мълчанието му бе ужасна грешка. В същото време беше толкова просто да задържи тайната в себе си, заровена завинаги, както сега щеше да бъде заровена Виктория.

– Рики?

Стресна се от гласа на Йоста. Седеше си на дивана и почти бе забравил за полицая и всичките му въпроси.

– Сещаш ли се за още нещо, което може да има отношение към разследването? Сега, след като може би се оказва, че Виктория е била държана някъде наблизо.

Гласът на Йоста звучеше меко и тъжно и Рики виждаше колко е изморен. Харесваше възрастния мъж, който беше връзката им с полицията през последните месеци. Знаеше, че Йоста също го харесва. Винаги се беше разбирал с големите и още от малък често му казваха, че имал душа на възрастен. Може би беше така? Във всеки случай имаше чувството, че от вчера е остарял с хиляда години. От мига, в който Виктория умря, вече не очакваше нищо от предстоящия си живот.

Поклати глава.

– Не, вече разказах всичко, което знам. Виктория беше обикновено момиче, с обикновени приятели и интереси. А ние сме нормално семейство – е, почти...

Той се усмихна и погледна майка си, но тя не отвърна на усмивката му. Хуморът, който винаги ги бе обединявал, бе изчезнал с Виктория.

– Чух от съседите, че сте помолили за помощ при претърсването на околните гори. Смяташ ли, че това може да даде резултат?

Маркус погледна Йоста с надежда. Лицето му беше посивяло от изтощение.

– Да се надяваме. Хората се стекоха да помагат, така че с малко късмет може би ще открием нещо. Все някъде трябва да са я държали.

– Ами другите момичета? Тези, за които писаха вестниците? – попита Хелена и се протегна към чашата кафе.

Ръката ѝ трепереше и Рики го заболя сърцето, като видя колко е отслабнала. Тя и преди беше дребна и деликатна, но сега бе толкова изтъняла, че скелетът ѝ се очертаваше под кожата.

– Продължаваме да си сътрудничим с другите полицейски управления. Всички искат да разрешат случая, така че си помагаме и обменяме информация. Ще вложим всички сили да открием кой е отвлякъл Виктория, а вероятно и другите момичета.

– Имам предвид... – Хелена се поколеба. – Мислите ли, че същото нещо...

Тя не можа да завърши изречението, но Йоста разбра какво иска да попита.

– Не знаем. Но, да, вероятно...

Той също не довърши.

Рики преглътна. Не искаше да мисли за това, на което е била подложена Виктория. Но въпреки това картините си пробиха път до съзнанието му и гърлото му се сви. Красивите ѝ сини очи, в които винаги бе имало такава топлина. Такива искаше да си ги спомня. Не можеше да мисли за ужасяващите дупки на тяхно място.

– Следобед ще има пресконференция – каза Йоста след кратко мълчание. – За съжаление, журналистите сигурно също ще ви потърсят. Изчезването на момичетата отдавна е новина от национално значение, така че сега... ами, добре ще е да сте подготвени.

– Те вече идваха няколко пъти – каза Маркус. – Звънят и по телефона, но спряхме да вдигаме.

– Не проумявам защо не могат да ни оставят на мира – каза Хелена и поклати глава, а тъмната ѝ коса леко се развя около лицето ѝ. – Не разбират ли...

– За жалост, не разбират – каза Йоста и се изправи. – Сега трябва да се връщам в управлението. Но не се колебайте да ми се обаждате. Денонощно съм до телефона. Обещавам да ви държа в течение.

Той се обърна към Рики и сложи ръка на рамото му.

– Грижи се за майка си и баща си.

– Ще направя каквото мога.

Усещаше как отговорността тежи на плещите му. Но Йоста имаше право. В момента беше по-силен и от двамата си родители. На него се падаше да крепи семейството.

* * *

Сълзи на разочарование напираха в очите на Моли. Тя тропна с крак по пода на конюшнята толкова силно, че наоколо се вдигна прах.

– Това са пълни глупости, по дяволите!

– Не използвай такъв език, ако обичаш.

Гласът на Марта беше леденостуден и Моли усети как се свива. Но гневът ѝ беше твърде голям, за да може да се въздържи.

– Но аз искам! И смятам да кажа на Юнас.

– Знам, че искаш – каза Марта и скръсти ръце. – Но предвид обстоятелствата, не може. Юнас също мисли като мен.

– Какви „обстоятелства“? Не мога да променя станалото с Виктория. Защо да страдам заради това?

Сълзите потекоха и Моли трескаво ги избърса с ръкава на якето си. Погледна крадешком към Марта, за да види дали това ще я размекне, но в действителност вече знаеше отговора. Лицето на Марта не трепна. Тя просто я гледаше с онова сдържано изражение, което Моли мразеше. Понякога ѝ се искаше Марта да може да се ядоса, да се разкрещи и да заругае, да покаже чувства. Но тя бе все така спокойна. И никога не отстъпваше и не се вслушваше в другия.

Моли заплака. Носът ѝ също потече и ръкавът ѝ се изцапа.

– Това е първото състезание за сезона! Не разбирам защо да не мога да се запиша само заради това с Виктория. Нали не съм я убила аз!

Плесницата опари кожата ѝ, преди Моли да се усети какво става. Тя вдигна невярващо ръка към бузата си. Това бе първият път, когато Марта я удряше. Първият път, когато изобщо някой я удряше. Сълзите ѝ спряха внезапно и Моли вдигна поглед към жената пред нея. Марта отново представляваше самото спокойствие, скръстила ръце върху зелената ватирана жилетка за езда.

– Достатъчно – каза тя. – Дръж се нормално, не като някаква разглезена хлапачка.

Думите на Марта я жегнаха не по-малко от шамара. Никога не я бяха наричали разглезена хлапачка. Да, може би другите момичета от конюшнята говореха такива неща зад гърба ѝ, но това беше просто защото завиждаха.

Моли продължи да се взира в Марта, все още с ръка на бузата. После се обърна кръгом и избяга навън. Другите момичета зашепнаха, когато я видяха да тича разплакана през двора, но това не я интересуваше. Сигурно щяха да си помислят, че плаче заради Виктория. Както правеха всички останали от вчера насам.

Изтича до дома си, заобиколи къщата и опита да отвори вратата на клиниката, но беше заключено. Вътре беше тъмно, Юнас го нямаше. Моли остана известно време отвън в снега, пристъпвайки от крак на крак, за да се стопли. Замисли се къде може да е той, след което отново хукна.

Стигна до къщата на родителите му и отвори рязко вратата.

– Бабо!

– Исусе, да няма пожар?

Хелга се появи в антрето, бършейки ръцете си с кухненска кърпа.

– Юнас тук ли е? Трябва да говоря с него.

– Успокой се. Така си се разхлипала, че едва чувам какво говориш. За момичето, което Марта откри вчера, ли става дума?

Моли поклати глава. Междувременно Хелга я беше отвела в кухнята и я бе сложила да седне.

– Аз... аз...

Гласът ѝ се накъса и Моли си пое дълбоко дъх няколко пъти. Атмосферата в кухнята ѝ помогна да се успокои. При баба времето сякаш беше спряло, светът отвън продължаваше да лети напред, докато тук вътре всичко си беше както преди.

– Трябва да говоря с Юнас. Марта иска да ми забрани да отида на състезанието този уикенд.

Тя изхълца и млъкна за малко, за да може баба да разбере и оцени колко несправедливо беше всичко.

Хелга също седна.

– Да, Марта обича да командва. Провери какво ще каже баща ти. Състезанието важно ли е?

– Да, важно е! Но Марта казва, че сега не било подходящо да участвам, заради станалото с Виктория. Вярно, ужасно тъжно е, но не разбирам защо трябва да пропускам състезанието. Сега онази маймуна Линда Бергвал сигурно ще спечели и после няма да може да се говори с нея, въпреки че знае, че бих я победила, ако можех да участвам. Ще умра, ако утре не ме пуснат да се състезавам!

С драматичен жест тя облегна глава на ръцете си и захлипа. Хелга я потупа по рамото.

– Хайде, не е толкова страшно, а и все пак родителите ти решават. Те обикалят цялата страна заради теб. Ако решат, че трябва да се въздържиш от участие... ами, няма какво толкова да се направи.

– Но Юнас би трябвало да ме разбере, не мислиш ли? – каза Моли и погледна Хелга умолително.

– Знаеш ли, познавам баща ти, откакто беше ей толкова голям – каза Хелга и отмери един сантиметър между палеца и показалеца си. – Познавам и майка ти от доста време. Повярвай ми, не можеш да убедиш никого от тях да направи нещо, което не иска. Така че, ако бях на твое място, щях да спра да се оплаквам и вместо това да се съсредоточа върху следващото състезание.

Моли избърса лице със салфетката, която Хелга ѝ подаде. После издуха хубаво носа си и се изправи, за да хвърли салфетката в кошчето. Най-лошото беше, че баба имаше право. Безсмислено беше да опитва да говори с родителите си, след като бяха взели решение. Но все пак мислеше да опита. Може би въпреки всичко Юнас щеше да застане на нейна страна.

* * *

На Патрик му трябваше цял час, докато се размрази, а на Мелберг щеше да му е нужно още повече време. Да тръгне в гората на минус седемнайсет градуса с тънки ниски обувки и анорак си беше лудост, и сега Мелберг седеше в ъгъла на конферентната зала с посинели устни.

– Как си, Бертил? Студено ли ти е? – попита Патрик.

– По дяволите – каза Мелберг, докато разперваше и свиваше ръце, за да се стопли. – Трябва ми голяма чаша уиски, за да се размразя отвътре.

Патрик настръхна при мисълта Бертил Мелберг да се появи пиян на пресконференция. Само че въпросът беше дали трезвият вариант е кой знае колко по-добър.

– Как смяташ да процедираме? – попита той.

– Мисля да водя цялата конференция, а ти да ме подкрепяш при нужда. Медиите искат силна ръководна фигура, към която да могат да се обърнат в ситуации като тази.

Мелберг се опитваше да звучи авторитетно, поне доколкото му беше възможно предвид тракащите му зъби.

– Разбира се – каза Патрик и вътрешно въздъхна толкова тежко, че почти реши, че Мелберг може да го е чул.

Пак старата песен. Беше също толкова трудно да накараш Бертил да свърши нещо полезно за разследването, колкото да ловиш мухи с пръчици за хранене. Но ако ставаше дума за публични изяви или за обиране на лаврите след свършената работа, той направо нямаше спиране.

– Ще пуснеш ли хиените?

Мелберг кимна на Аника, която се изправи и тръгна към вратата. Беше подготвила всичко, докато те бяха в гората. После с Мелберг преговориха набързо най-важните точки, като той получи и лист с помощни бележки. Нямаше какво повече да направят, освен да стискат палци и да се надяват, че Бертил няма да ги изложи повече от необходимото.

Журналистите влязоха бавно и Патрик поздрави неколцина от тях, които познаваше – както репортери от местни медии, така и някои от националната преса, с които се беше сблъсквал по различни поводи. Както обикновено, видя и няколко нови лица. Във вестниците, изглежда, имаше голямо текучество.

Репортерите се настаниха, бърборейки помежду си, докато фотографите се бутаха като луди, за да заемат най-добрите позиции. Патрик се надяваше, че устните на Мелберг няма да са толкова сини на снимките, че шефът му няма да изглежда така, сякаш мястото му е в моргата.

– Всички ли са тук? – попита Мелберг и потръпна, все едно го бе втресло. – Ще отговорим на въпросите ви след малко. Първо ще дам думата на Патрик Хедстрьом, който ще обобщи накратко случилото се.

Патрик го погледна учудено. Може би Мелберг все пак бе осъзнал, че не разполага с нужния поглед върху разследването, за да говори пред събралите се журналисти.

– Разбира се, благодаря...

Патрик се прокашля и застана до Мелберг. Съсредоточи се за миг, обмисляйки какво да каже и какво да пропусне. Една непредпазлива дума можеше да бъде пагубна, но в същото време медиите бяха връзката им с един от най-важните ресурси за всяко разследване: обществото. Трябваше да им даде умерено количество подбрана информация, създавайки верижна реакция, която да се върне при тях под формата на сигнали от обикновените хора. През всички години като полицай, Патрик беше научил, че винаги има хора, които са видели или чули нещо, което може да е от полза, без самите те да го осъзнават. Прекомерната информация обаче можеше да даде предимство на извършителя. Ако той или тя знаеше с какви улики разполага полицията, щеше да може по-лесно да заличи следите си или чисто и просто да избегне същите грешки следващия път. Именно от това се бояха най-много в момента – че може да има ново отвличане. Серийните престъпници обикновено не спираха сами и Патрик имаше неприятното чувство, че този също няма да го направи.